През Кордилерите

2. Старият Десиерто

Бяха изминали два дни, откакто напуснахме толкова злополучното за нас място. Беше започнал вече третият ден и ние, двамата самотни мъже, мълчаливо крачехме през пустите местности в посоката, която бяхме избрали.

Никога през живота си не съм бил в по-отвратително настроение, отколкото в тези дни, и то, разбира се, не без основание. След като винаги съм бил на кон, ето че сега изведнъж трябваше да се осланям единствено на моите схванали се вече крака.

Бях загубил другарите си, а самият аз бях лишен кажи-речи от всичко необходимо за дългия път през тази пустош. Вярно, че бях спасил оръжията си, ала мунициите ми бяха изчезнали заедно с кобурите на седлото и коня. Цяло щастие бе, че в колана ми все още се намираха малко патрони. Повечето от тях, около три дузини, бяха за револверите, едно оръжие, което не ставаше за лов на дивеч, тъй необходим, за да можем да преживяваме. И Пена имаше само шепа патрони в торбичката и съвсем малко барут в своя рог.

Странствахме през една от най-дивите области на Гран Чако. Принадлежащата към аржентинската конфедерация част от Чако страда от типичната за субтропичните зони липса на дъждове, ала по време и след дъждовния период реките наводняват значителни територии от страната и по тези места избуява пищна растителност. Те образуват обширни заливи, които много приличат на северноамериканските «bayous», или на тъй наречените «maijeh» по горното течение на Нил. В близост до заливите, както и покрай реките, се срещат гори, които са почти непроходими. Испанскоговорящите жители на страната ги наричат монте импенетрабле — непроходима гора. Там има не само дървета, а и простиращи се на цели мили гъсталаци от трънливи мимози и легуминози, които съвсем рядко оставят естествени пролуки, използвани от индианците като пътища за грабителски набези или пък за търговия. Между горите се простират обширни тревисти равнини или безводни пусти местности, където човек само тук-там ще види кактуси или някое сололюбиво растение.

Срещат се и необятни площи, които кажи-речи могат да се сравнят с арабската пустиня. Наричат ги «травесиас». Непрестанно духащият южен вятър натрупва пясъка на дюни, носещи името «меданос». Затова откъм северната си страна те са много стръмни. Очертанията им непрекъснато се менят, понеже от южната страна пясъкът бива навявай все по-нависоко и по-нависоко, а пък от северната се срива надолу. И тъй, тези своеобразни могили «странстват» от юг на север.

Намират се и местности, които са изключително опасни поради подвижните си пясъци. Когато през 1843 година по време на своята забележителна изследователска експедиция Адолф фон Вреде се намирал в Хадрамаут, стигнал до едно място при Бахр ас Сафи в пустинята Ал Ахгаф, където, щом се опитал да зарови ръка в пясъка, почти не срещнал съпротива. Там имало неголяма котловина сред скалите пълна почти догоре с този пясък, който бил изключително фин, съвсем лек и оказвал толкова малка съпротива, че когато Вреде понечил да забие в него пръчка, му се сторило, сякаш я потапя във вода. Той легнал предпазливо на самия край на скалата и на дълго въже завързал една тежест. Щом я хвърлил върху пясъка, тя потънала като дръпнала и въжето от ръката му. Никой от придружаващите го араби не се осмелил да се приближи до този всичко поглъщащ гроб. Хумболд се съмнява в достоверността на това описание, а Леополд фон Бух направо нарича Вреде лъжец. Обаче Карл Ритер и известният арабист Фреснел спасяват неговата чест.

Арабите са казали на този пътешественик, че местността Бахр ас Сафи е наречена така, понеже на времето един крал на име Сафи, дошъл от Балад ас Саба Уадиан с многочислена войска, за да нападне Хадрамаут, загубил по-голямата част от войниците си именно на споменатото място. Дълго време Вреде бил измъчван от съмненията на известни географи, които рецензирали неговите достоверни пътеписи в работните си кабинети.

И все пак не само жителите на Хадрамаут, но и хората от южна Мендоса в Аржентина, както и индианците от Гран Чако добре знаят, че има местности, покрити с дълбоки, недостъпни за изследователя подвижни пясъци, където животни и хора потъват като във вода. Подобни места тамошните жители наричат «куадалес».

Сутринта на третия ден вървяхме през покрита с пищно избуяла трева пампа, която се бе ширнала пред очите ни като безбрежно море и много приличаше на северноамериканска прерия, само че тук растеше друга, а не така добре познатата ми бизонска трева. На места ни се налагаше да газим в нея до кръста. Дългите й стръкове бяха тънки и леки, така че не се усещаше някаква особена съпротива и въпреки това тя ни измори извънредно много. Човек неволно се сещаше за натрупания на преспи сняг, който, колкото и да е лек и мек, успява да устои дори на мощта на локомотив.

Пена беше преметнал пушката си през рамо и крачейки начело, ми проправяше път. Но след като бяхме по-скоро плували, отколкото вървели през това море от трева повече от час, той най-сетне спря, въздъхна дълбоко и каза:

— Я сега вие минете напред, сеньор! Още един-единствен час такова ходене и ще падна на земята. Къде-къде по за предпочитане са прериите на север. А на всичко отгоре мога да се обзаложа, че оставим ли тази савана зад гърба си, ще стане много по-лошо. Или ще премине в някаква пустиня, или в непроходимо поле от трънливи мимози.

— Не ми се вярва — отговорих му аз, посочвайки напред с ръка. — Виждате ли онази тъмна линия на самия хоризонт? Това не са мимозови храсталаци, поради неголямата им височина едва ли щяхме да ги забележим толкова отдалеч, а е гора, истинска висока гора.

Пена засенчи с длан очите си, за да не го заслепява слънцето, взря се в указаната посока и се съгласи с мен:

— Прав сте. Слава Богу, гора е! Дано там има и някакъв дивеч. Гладен съм. За целия вчерашен ден имахме само едно мизерно водно свинче, а това е твърде малко за двама здравеняци като нас. Нямате ли и вие едно такова чувство на празнота в стомаха?

— И още как! Дори съм в състояние да застрелям и някой папагал, ако не ми падне нещо по-свястно.

— Бр-р-р-р! Я се откажете! Много добре знам какъв вкус има месото му.

— Моля ви да ми го опишете!

— Най-крехкото парче от гърдите прилича на подметка от гьон. Кълките са сухи и жилави като стар кожен куфар, а започнете ли да дъвчете крилата, имате чувството, че ядете кожа от носорог.

— Е, тогава, разбира се, ще си пожелая нещо по-хубаво, пък макар и да е някакво си клето пампаско зайче.

— Много рядко ще го срещнете тук. Хайде да вървим към гората!

Повлякохме се с тежки стъпки нататък и след като вървяхме около четиридесет и пет минути се оказа, че тъмната черта на хоризонта наистина е гора. Скоро успяхме да различим и отделните видове дървета — сейба, чаняри, алгароби, както и други. Колкото и странно да бе, дърветата веднага образуваха плътна гъста гора, без да са предхождани от по-ниски храсталаци. Когато се приближихме на около стотина крачки от нея, аз изненадано спрях, понеже пред себе си видях едно доказателство, че оттук са минали хора, и то много хора.

— Какво има? — попита Пена. — Защо тъй се стъписахте?

— Не виждате ли по-тъмната черта в тревата, която води покрай самата гора и е перпендикулярна на посоката, в която се движим?

Той все още не беше забелязал дирята. Погледна натам и после каза:

— Жалко, че вече са минали оттук, а не се задават в момента!

— Кои?.

— Ами елените. Естествено, че е било стадо сърни и елени. Какво печено щяхме да имаме!

Пена млясна с език, а аз му отговорих:

— Ако това са следи от сърни и елени, можете да ме изядете направо с дрехите, още повече че сте толкова гладен!

— Че какво друго може да е било освен елени?

— Хора, и то много.

— Едва ли, в такъв случай дирята щеше да е по-широка. А и вие все още не сте я огледал отблизо.

— Изобщо не е нужно по-подробно оглеждане за подобна най-обща преценка дали са били хора, или сърни и елени. Тези животни имат малки копита, с които стъпват много леко. Те не изпогазват тревата така, че дълго да не може да се изправи.

— Да не искате да кажете, че хората ходят като слонове?

— Не. Но когато много хора вървят един подир друг, то следващият довършва онова, което човекът пред него не е успял да стори, и така се получава добре утъпкана диря. Елате!

Стигнахме до следите и все още не се бях навел да ги разгледам, когато Пена възкликна:

— Наистина сте прав! Били са хора. Това е цяло щастие за нас, понеже…

— Не крещете така! — прекъснах го аз. — Все още не знаем дали да се радваме, или не на тези съвършено неизвестни хора.

— Така ли мислите? — попита той вече по-тихо. — Ами нека видим тогава!

Пена огледа дирята също тъй внимателно като мен, а после каза:

— Да, били са не двама или трима, а поне десетина души.

— Кажете по-добре двадесет, тридесет, четиридесет. Дори твърдя, че оттук са минали навярно около петдесетина души, и то преди около два часа.

— Бре да се не види! Че как го разбрахте?

— Почакайте малко! Особено важен е въпросът, какъв цвят на кожата са имали тези хора. Момент, мога съвсем точно да ви кажа!

— Невъзможно!

— Не само че не е невъзможно, но е дори и много лесно.

Повървях малко по дирята, вдигнах няколко откъснати стръка трева, които лежаха стъпкани на земята, върнах се да му ги покажа и рекох:

— Събрах ги от едно разстояние не по-голямо от тридесетина крачки и те ми издадоха всичко, каквото исках да знам. Ако тази диря не беше отпреди два часа, а по-свежа, щях да ви помоля заедно с мен да се наведете по-ниско, за да не ни забележат, защото си имаме работа с индианци.

— И го узнахте от стръкчетата трева, така ли?

— Да. Нали знаете как ходят обути каскарилеросите[8] и индианците от Гран Чако?

— Естествено! Червенокожите ходят боси, а каскарилеросите — не.

— Е, преминалите оттук хора са били боси, докато са стъпвали по земята, тези стръкове са попаднали между пръстите на краката им и са били откъснати.

— Аха! Възможно е. Но нима тревичките не са могли да бъдат откъснати от ботуши, обувки или по някакъв друг начин?

— Не и тези тук. Откъснете ли как да е един стрък трева, или да речем закачи ли се някак за крака ви и се отскубне из корен, той ще остане прав, гладък и иначе невредим, също като ей този тук.

При тези думи аз откъснах един по-дълъг стрък и му го показах.

— А ето сега прекарвам този стрък между двата си пръста на ръката като го притискам доста здраво. Какъв е резултатът? Я го погледнете!

— По него са се образували гънка до гънка и вече не е прав, а се е извил.

— Съвършено вярно! Ето последствията от това, че е бил между пръстите им. Съвсем същото ще стане, ако стръкчето попадне между пръстите на крака. При движението на крака напред тревите се пъхат между пръстите му и биват откъснати. Стръковете се прегъват на много места и се извиват, може да се каже дори и че се накъдрят. Всички тревички, които събрах, имат подобна форма, следователно са били попаднали между пръстите на краката на преминалите оттук хора. И така, те са били боси, а това ще рече, че са индианци.

— Хм-м! — обади се Пена. — Нямаше да се сетя, но несъмнено сте прав.

— Разбира се, поне аз съм убеден, че е така.

— А по какво си вадите заключението, че са били еди колко си на брой?

— По това, че дирята и досега е тъй ясна и здраво утъпкана. Десетина или двайсет души, които вървят един подир друг, не могат да изпогазят тревата така, че толкова време да остане буквално смачкана на земята, още повече, ако тези хора са боси.

— Възможно е да сте прав. Но как определихте времето от два часа?

— Издаде ми го степента на увяхване на тези стръкчета. Наистина е невъзможно да се отгатне времето до минути, ала съм убеден, че преценката ми и изобщо всичките ми догадки са верни.

— Няма как да не се съглася с вас. Значи били са индианци, и то около петдесетина на брой! Сега остава въпросът какви са намеренията им.

— Войнствени. Не са били търговци, защото дирята показва, че не са имали никакви стоки, иначе тя щеше да е по-неравномерна и по-широка. Хората не са носили товари, не са имали и животни. Вървели са свободно и спокойно най-много с оръжията си в ръка.

— И какво ще правим сега? Трябва ли да обърнем по-особено внимание на тези индианци, или не?

— Естествено, трябва да им обърнем, и то голямо внимание. Не може да ни е безразлично, ако се намираме в една и съща местност с отряд червенокожи, тръгнали на грабеж. Не бива да сме неподготвени за някоя съвсем неочаквана среща с тези хора.

— Не ми се вярва да ги срещнем. Те са се насочили право на запад, а ние вървим на северозапад.

— Да, вярно, на това място дирята води на запад, ала вие знаете не по-зле от мен, че особено в Чако е невъзможно човек да се движи в съвършено права линия. Сигурно индианците много добре познават пътя си и ще избягват и заобикалят всички препятствия. Следователно ще са принудени често да се отклоняват от първоначалната си посока. Ако по-нататък се отбият повече надясно, а ние продължим направо, то неизбежно ще се срещнем с тях, което естествено ми се иска да избегнем. Предпочитам да се сблъскам с двайсет сиуси, въоръжени с огнестрелни оръжия и томахавки, отколкото с един-единствен местен враждебно настроен индианец, който с една коварна отровна стрела ще ме обезвреди по-лесно и по-бързо, отколкото двайсетината с техните обикновени оръжия. Впрочем непременно трябва да узная какви са намеренията на тези хора и накъде са се отправили. Докато не го науча, не мога да се почувствам извън опасност. Налага се да тръгнем по петите им.

— Тогава сбогом печено еленско, сбогом сладка почивка! Остава ни само гладът!

— И аз не се чувствам по-добре от вас. Не забравяйте, че пред нас вече ще има утъпкана пътека и няма да се уморяваме така много както преди.

— Но това е и единственото добро нещо в цялата история — навъсено промърмори той.

— Не унивайте толкова де! Изгубим ли кураж и дееспособност, с нас е свършено.

— Имате право да ми се карате. От всичко случило се съм така отчаян, както никога досега през живота си. Имам чувството, че Сатаната има пръст в цялата работа. Че кой би могъл да си запази старото доверие и предишната жизнерадост?

— Естествено ние двамата! Да не би да си мислите, че съдбата на нашите приятели ми е по-безразлична, отколкото на вас? Аз съм прекарал повече време заедно с тях и е съвсем разбираемо, че от тази голяма беда сърцето ме боли не по-малко от вашето. Обаче сърцето е едно нещо, а главата — съвсем друго. Сърцето ми може да е смазано от двойно по-тежка мъка, ала винаги когато се налага главата да встъпи в правата си, сърцето трябва поне временно да замълчи. А в случая много се нуждаем от главите си, особено щом ни се иска да ги запазим и да избавим спътниците си, ако все още са живи.

Докато разговаряхме, ние с бързи крачки следвахме дирята — аз начело, а Пена подир мен. Ето че в този миг той ме хвана изотзад, принуди ме да спра и рече:

— Я почакайте малко и повторете последните си думи! Сигурно съм ги разбрал съвсем погрешно. Какво казахте? Значи все още не сте ги отписали?

— Да, тъй казах.

Той ме погледна в очите с неописуемо учудване и като посочи към челото си рече:

— Ами тогава ей тук на това място нещо не ви е наред! Смятах ви за душевно здрав, изпитан и благонадежден човек. Но сеньор, всъщност какви мисли ви минават през главата?

— Мисля, че не бива да се подписва смъртния акт на един човек, докато не се види трупа му, а дори и в такъв случай трябва да се убедиш, че действително е неговият труп, а не на някой друг.

— Но от само себе си се разбира, че всички други са мъртви! Струва ми се страшно много ви се иска пак да се върнете, за да претърсите всичко още по-продължително и по-усърдно.

— Ами ако наистина имам такива намерения?

— Че върнете се де! Правете каквото искате! Не ви задържам. Обаче в никакъв случай няма да дойда с вас. Можете да бъдете сигурен!

— Е, нека сега засега следваме тази диря. После ще видим.

— Няма какво да гледаме! За мен този въпрос е приключен. Да не говорим повече за това!

Предпочетох да си замълча и отново продължих по нашия път. Около четвърт час той ни водеше все покрай гората, а после изведнъж рязко свърна в нея. На това място имаше свободно от дървета открито пространство във формата на широка ивица, която прорязваше гората.

— Излиза, че сте прав — обади се Пена. — Червенокожите много добре знаят своя път. Личи си, че тази горска просека им е известна, понеже са се насочили право към нея.

— Това едно, а второто важно нещо е, че вече се движат в нашата посока. Ако преди не бяхме тръгнали по следите им, а без да се отклоняваме бяхме продължили по пътя си, може би щяхме да имаме големи трудности при промъкването през гората и най-вероятно не след дълго щяхме да се натъкнем на червенокожите, което сигурно щеше да се окаже съдбоносно за нас, понеже нямаше да сме подготвени за тази среща.

След кратко време дърветата от двете страни се приближиха и просеката стана по-тясна. Дирята водеше близо покрай дърветата от дясната страна. Внезапно отляво се разнесе слаб изплашен писък, който ме накара да спра. Една катеричка с голяма бързина прекоси тясната просека, подгонена от две животни, които, увлечени и разгорещени от преследването, ни обърнаха също толкова малко внимание, колкото и дребният беглец. Щом катеричката се добра до отсамната част на гората, тя се закатери по ствола на първото попаднало й дърво, а неприятелите й я последваха.

— Две сончо монас! — извика Пена. — От тях става хубаво печено?

Той приготви пушката си за стрелба и аз направих същото. Живеещите в Гран Чако индианци са дали името сончо мона на дългоносото мече, което се нарича още и коати. Това животно има не само много търсена кожа, а и изключително крехко и вкусно месо.

Катеричката достигна един стърчащ настрани клон, избяга в самия му край, а оттам направи смел скок към по-ниско разположените клони на съседното дърво, използвайки разперената си опашка като кормило. Коатите достигнаха клона, където само допреди секунди се намираше катеричката, ала не се осмелиха да направят същия скок и с разочаровани погледи проследиха избягалото животинче.

— Аз се заемам с първото, а вие с второто мече! — обади се Пена.

Кимнах. Чуха се два изстрела. Едното коати веднага падна от дървото. Другото се опита да се задържи с нокти, ала не успя, понеже и то бе смъртно ранено. Съвсем скоро последва първото. Когато стигнахме до мястото, където лежаха двете животни, видяхме, че вече не помръдваха. Също като лисицата, коатите имат жилав живот и не умират лесно, а са и толкова големи като нея. Значи куршумите ни ги бяха улучили там, където бе необходимо.

— Е, сега има какво да хапнем — доволно каза Пена. — И то какво месо! Няма повече да споменаваме за папагала! Вземете вашето мече и да продължаваме!

Всеки от нас вдигна плячката си от земята и пак поехме по нашия път. След известно време дърветата постепенно отстъпиха настрани и ние отново се озовахме сред савана, покрита с висока трева, която съвсем приличаше на предишната. Значи гората представляваше само една дълга, но сравнително тясна ивица.

Дирята продължаваше в съвършено права линия. В момента това можеше само да ни радва, понеже споменатото обстоятелство ни позволяваше още отдалеч да забележим индианците. Исках да споделя това благоприятно предимство с крачещия зад гърба ми Пена и му подхвърлих няколко думи, без да се обръщам, обаче получих отговор, който не успях да разбера. Попитах го какво е казал, ала от следващите му думи разбрах още по-малко и се видях принуден да обърна глава. За малко да се разсмея с глас. Добрият човечец тъй си беше натъпкал устата, че естествено не можеше ясно да говори. Дъвчеше така, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт.

— Последвайте примера ми! — продума той най-сетне. — Отрежете си някое късче от вашето дългоносо мече.

— Благодаря! Нямам такова желание.

Откакто бяхме излезли от гората, вървяхме по дирята около два часа и ето че на хоризонта пред нас отново видяхме да се появява тъмна ивица.

— Пак гора, нали? — попита Пена.

— Да, гора е.

— Може би червенокожите си отдъхват там в сянката на дърветата. Те имат преднина от два часа, а никой индианец не почива по-дълго, когато е тръгнал на боен поход или за грабеж.

— За два часа и дума не може да става вече. Не забравяйте, че червенокожите е трябвало да си проправят път през високата трева и следователно не са се придвижвали тъй бързо като нас по вече наготово утъпканата пътека. Двата часа са се стопили на един.

— Смятате ли?

— Да, личи си от самата диря.

— Много добре! Ако все още спят, ще можем да се промъкнем близо до тях, за да се убедим как стоят нещата. Хайде, продължаваме!

Той се накани да тръгне пред мен, но аз го хванах за ръката и го задържах.

— Чакайте, сеньор! Нима желаете след половин час да сте мъртъв? Отивате право в ръцете на червенокожите!

— Хм-м! Мислите, че ще ни видят, така ли?

— Да. Пътят ни води право към гората. Ако индианците са се настанили от тази й страна, непременно ще ни забележат още отдалече. Направим ли само още двеста-триста крачки, лесно ще ни видят.

— Тогава навярно ще изчакаме тук, докато можем да предположим, че вече са си тръгнали, а?

— И през ум не ми минава. Трябва да стигнем до гората, но не и по дирята. Ще опишем неголяма дъга, за да навлезем в нея от друго място.

— Така ще изгубим време!

— По-добре да изгубим петнайсетина минути, отколкото живота си!

Свърнах надясно, за да поема по заобиколен път. Пена разбра, че съм прав. Добрахме се до гората на едно място, което според приблизителната ми преценка се намираше на около десетина минути от мястото, където дирята навлизаше между дърветата.

Те растяха доста нарядко, а сред тях само тук-там се виждаха храсти, така че изобщо не ни струваше никакви усилия да се придвижваме напред. Насочихме се наляво, за да се върнем обратно при дирята. Бяхме извънредно предпазливи, защото всеки миг можехме да се натъкнем на индианците. Напредвахме бавно, използвайки всяко дърво за прикритие. Бяхме изминали повече от половината разстояние, когато дочухме гласове.

— Все още са тук! — обади се Пена. — Сега трябва страшно да внимаваме. Ще изчакаме ли да си тръгнат, или ще се промъкнем по-наблизо?

— Предпочитам второто. Трябва да разбера какви са тези хора! Лягайте на земята и пълзете подир мен! Ще гледаме между тях и нас винаги да има едно или повече дървета. Ей там малко встрани растат няколко храста мимози. Успеем ли незабелязано да се доберем до там — печелим играта.

Плътно притиснати към земята, бавно запълзяхме напред и наистина ни се удаде безпрепятствено да стигнем до мимозите. Трябваше да се проврем и да се скрием между клоните им, което не бе никак лесна работа. Червенокожите седяха не на повече от трийсетина крачки от споменатите храсталаци. Ако раздвижехме макар и слабо клоните им, непременно щяха да го забележат. Към всичко това се прибавяше и неприятното обстоятелство, че мимозите имаха извънредно много бодли. По тези причини се промъквахме сантиметър по сантиметър и измина почти половин час, докато се настаним както желаехме. Така се свряхме сред гъстите шумнати храсти, че нямаше защо да се страхуваме от разкриване, освен ако на индианците не им хрумнеше да обърнат на мимозите някакво по-особено внимание.

По корем пропълзяхме още малко напред, така че да можем добре да виждаме червенокожите. Накрая от тях ни разделяха само три дървета, между които обаче имахме възможност подробно да ги огледаме. Те бяха запалили огън и до скривалището ни достигаше ароматът на печено месо.

— Да се пръснеш от яд — прошепна ми Пена. — Аз бях принуден да дъвча моето мече сурово, а тези диваци си приготвят най-сочното печено!

— Тяхното печено ми е съвсем безразлично. Много ми се иска да узная от кое племе са тези хора.

— Трудно е да се каже.

— Е, нали сте познавач на Гран Чако. Значи трябва да умеете да различавате отделните племена.

— Това не е по силите на никого! Да не си мислите, че тук е като при индианците на Северна Америка? Там всяко племе си има своите отличителни знаци, собствени бойни цветове. Тук е съвсем различно. Я погледнете тези типове! Имат по едни бели панталони от ленено платно или от калико[9], над тях по една риза от същата материя и по една допотопна шапка или друга някаква мекица на главата. Нима това са отличителни белези?

— Наистина не са. Тогава нека поне чуем на какъв език разговарят!

— Е да, така ще мога да ви кажа от кое племе са. Да наострим слух!

Изглежда червенокожите бяха в много добро настроение, понеже разговаряха твърде оживено, макар и не на висок глас. Само от време на време се разнасяше някой възглас на радост или учудване и преди малко именно такъв възглас беше привлякъл вниманието ни. Пена дълго напряга слух. Най-често междуметията са нещо общо за всички племена. Затова те не могат да послужат като отличителен признак. Но след някоя и друга минута един от индианците започна да разказва нещо, което доста го разпали. По тази причина той повиши глас, думите му долитаха по-ясно до нас и Пена ми прошепна:

— Сега разбрах. Вече знам, че са мбокови.

— Познавате ли това племе?

— Всъщност то не е племе, а по-скоро народ, който се дели на няколко племена. Преди пет-шест години прекарах няколко месеца при едно от тези племена, на чиято територия растат великолепни «чинчонас»[10]. Речникът на тези хора не е особено богат, тъй че колкото и краткотраен да беше престоят ми при тях, успях да се науча доста сносно да изразявам мислите си, ала още по-добре мога да ги разбирам.

— Казват, че са най-войнственото племе в Гран Чако, а?

— Истина е. За щастие не са многобройни и именно заради войнствения си характер племето им все повече се топи, и то бързо.

— Чел съм и съм чувал, че са особено непримирими врагове на индианците тобас.

— И това е истина. Тобасите имат миролюбив нрав и са дружелюбно настроени към белите. Сред тях се намират даже и такива, които са започнали вече да водят заседнал живот и обработват някаква нивичка или каквото тук разбират под това име. Но ако бъдат нападнати, те мъжки се сражават. Като раса те са най-красиви сред южноамериканските индианци, докато мбоковите, с които си имаме работа, изглеждат къде-къде по-западнали. Те… по дяволите, кои ли са пък тези, дето идват сега?

Той прекъсна мисълта си и в учудването си изпусна това проклятие, понеже точно от срещуположната страна се появиха двама мъже и седнаха при другите. Единият беше индианец и не беше по-добре облечен от останалите, ала на главата си носеше нещо подобно на корона от пера, а в ръката си държеше пушка, докато съплеменниците му бяха въоръжени само с ножове, копия и опасните цеви за издухване на отровни стрели.

Другият беше бял — нисък, набит, широкоплещест и много як мъж. Гъста черна голяма брада скриваше наполовина лицето му, засенчено от старо изпокъсано сомбреро. В ръката си той също държеше пушка, а от широкия червен ешарп, опасан и стегнат около кръста му като колан, стърчаха дръжките на един нож и два пистолета.

— Познавате ли белия? — попитах Пена.

— Не, но познавам неговия придружител. Веднъж съм го виждал в Пасо де лос Торос и втори път съм го срещал в Кардово. Той е Ел Вененосо, вождът на мбоковите.

— Не съм чувал това име.

— Защото не сте идвал по тези места. Ако бяхте прекарал поне една седмица по бреговете на Рио Салидо, сигурно щяхте да научите туй-онуй за него.

— Ел Вененосо. Това означава Отровния, нали?

— Да.

— Заслужил ли си е името?

— Напълно. Той е най-непримиримият враг на белите и тъкмо затова се учудвам да видя сега един бял сред неговите хора. Ел Вененосо е същевременно и най-големият мерзавец в Гран Чако. Кръвожаден е като пантера и вечно търси размирици. Всичките му злодеяния са известни, но той е толкова хитър и коварен човек и пипа така изключително предпазливо, че срещу него никога не са се намерили доказателства.

— А храбрец ли е?

— Нищо подобно. И дума не може да става за сравнение между да речем сиусите или апачите с индианците от Гран Чако. Да крадат и грабят, а и да убиват — това могат. Но винаги избягват да се излагат на опасност. Те са презрени и пропаднали представители на човешкия род.

В момента червенокожите ядяха. Мълчаливо наблюдавахме тази сцена, докато се нахраниха. После те станаха от местата си, взеха оръжията си и се отдалечиха, без да си направят труда да изгасят огъня. Вождът и белият бяха начело на отряда им.

— Тръгнаха си — обади се Пена. — Веднага ли ще поемем подир тях?

— Не. Все още не знаем със сигурност дали наистина са продължили пътя си. Ще се промъкна след тях. Чакайте ме тук!

Изпълзях навън от храстите и вървях по петите на червенокожите, докато се убедих, че действително отново са поели в предишната си посока. След това се върнах. Ала Пена не се намираше вече сред мимозите, а седеше при огъня. Беше одрал кожата на своето коати, беше набучил на един клон бутовете му и ги държеше над огъня, за да се изпекат.

— Все пак червенокожите са добри хорица — засмя се той. — Не изгасиха огъня само за да можем незабавно да го използваме. Отидоха ли си?

— Да. Никак нямаше да е добре за вас, ако все още бяха наблизо. Пече си човекът най-спокойно своето «асадо», без да го е грижа дали индианците ще се върнат, или не!

— Гладът ми се оказа по-силен от страха. Постъпете също като мен! Половината от коатито е за сега, а другата половина — за довечера.

— Кой знае дали тази вечер ще ни остане време за ядене! Трябва да разбера къде искат да отидат мбоковите. Ето защо ще се опитаме да се приближим до тях, за да подслушаме нещо повече. Вечерта ще можем да се промъкнем значително по-лесно и безопасно, отколкото през деня. Може би ще успеете да чуете нещо за намеренията им, както и за преследваната от тях цел.

— Вероятно! Но щом тази вечер не ще си позволим да палим огън, тогава още сега ще се погрижа да не гладувам. Ще изпека цялото мече.

Последвах примера му. След един час се бяхме вече нахранили и имахме достатъчно ядене и за вечерта. После отново поехме на път, за да преследваме индианците. Всъщност това не ни беше чак толкова необходимо. Вече бяхме разбрали с кого си имаме работа и, строго погледнато, нямаше защо да продължаваме да се занимаваме с тях, но тъй като вървяха в нашата посока, във всички случаи щяхме да сме принудени да се съобразяваме и по-нататък с присъствието им.

Естествено следите им в гората не се виждаха тъй ясно, както в откритата тревиста пампа, но все пак бяха толкова лесно забележими, че нямаше да се обърка дори и човек, който никога през живота си не се беше занимавал с разчитане на дири.

Този път гората бе значително по-голяма от предишната. Продължихме да вървим из нея почти три часа и за съжаление тя не беше толкова рядка и лесно проходима както в началото. Все по-често се натъквахме на ниски храсталаци, които ставаха все по-гъсти и по-гъсти. За нас не бе толкова трудно да се промъкваме през тях, понеже червенокожите ни бяха направили чудесна пътека. Но не биваше да се възползваме от това благоприятно обстоятелство, дори се наложи да забавим крачките си, за да не се натъкнем на мбоковите. На няколко пъти се приближихме до тях дотолкова, че доловихме както гласовете им, така и пращенето на счупените клони.

Но най-сетне гората свърши. Излязохме от последните храсти и отново се озовахме пред тревиста равнина, но се наложи веднага да седнем, защото точно пред нас видяхме индианците. Ако някой от тях се обърнеше назад, сигурно щеше да ни забележи. Едва след като се изгубиха от погледите ни, ние продължихме пътя си. Малко по-късно тревата изчезна и пред очите ни се ширна пясъчна пустиня. Пясъкът беше толкова ситен и дълбок, че следите на червенокожите се бяха отпечатали от ясно по-ясно.

Нямаше защо да се безпокоим ни най-малко, че е възможно да ги изгубим.

Бяхме заситили глада си, но затова пък толкова по-често взе да ни мъчи жажда. От ранни зори не се бяхме натъквали на вода. Там, където растат дървета и трева, трябва да има и вода. Това е сигурно, но ние просто не бяхме срещали места, където живителната влага можеше да се пие. Ето защо много се зарадвахме, когато в далечината забелязахме някаква лагуна. Не се надявахме да намерим чиста вода, защото, с изключение на реките, тя изобщо не се среща в Гран Чако и аз неведнъж вече бях пил от локви. Ала след като се приближихме до лагуната, останахме разочаровани. Преди още да бяхме опитали водата й, сололюбивите растения по бреговете ни издадоха, че тя не ставаше за пиене. Лагуната не беше голяма. Погледът на Пена обходи бреговете й с толкова особено и настойчиво внимание, че нямаше как да не ми направи впечатление. Попитах го:

— Какво търсите? Струва ми се, като че това солено езеро ви е познато.

Отначало той замълча, продължавайки все още да търси нещо с поглед, ала после отговори:

— Да, не се лъжа. Тя е!

— Коя? Какво?

— Лагуната, където на времето ни нападнаха. Преди много, много години останахме тук да бивакуваме. Бяхме доста голяма група събирачи на дървесна кора и през нощта ни връхлетяха червенокожи. Отблъснахме негодниците като им пуснахме доста кръв, ала и неколцина от нас бяха ранени, а един от нашите бе улучен от отровна стрела. Погребахме го на северния й бряг и тъй като наоколо нямаше камъни, издигнахме върху гроба му висока могила от пръст. Виждате ли я, ей там отсреща?

Погледнах в посоката, накъдето показваше протегнатата му ръка.

— Значи познавате местността, така ли?

— Да. Вярно, че оттогава минаха години, ала тук никой не сече горите и те остават такива, каквито са били. Ей там, наляво, води пътят към реката, където се намира Исла де Табоада и после продължава към Сантяго. Навремето пристигнахме тук отдясно, спускайки се от Рио Вермехо, а ако се тръгне направо, се стига до Лагуна де Карапа.

— Това име има ли нещо общо с дървото, което дава маслото «карала»?

— Да. То е много ценно дърво. Кората и листата му са незаменимо средство срещу маларичната треска, а от големите му колкото кокоше яйце плодове чрез изваряване се добива лесно втвърдяваща се мазнина, както и известното течно масло «толикуна». Както казват, край споменатата лагуна се простират цели гори от това дърво.

— Бил ли сте вече там?

— Не. Известно е, че в онези гори са се заселили индианците тобаси и ревниво ги пазят. Те са свещени за тях и там живее най-великият им вожд. Странни слухове се носят за него. Разправят, че бил потомък на владетелите на инките и кожата му била бяла като на европеец. Освен хората от неговото племе никой друг не го е виждал. На него се приписва заслугата, че тобасите са така дружелюбно настроени към белите и изобщо към цивилизацията. Днес вече ви казах, че мбоковите живеят във вечна вражда с тях. Да не би тези типове да се канят да ги нападнат?

Вече бях преброил мбоковите и отвърнах:

— Петдесет и осем души срещу едно цяло племе на тобасите? За подобно нещо са твърде малобройни!

— Всичко зависи от намеренията им. Може би искат тайно да крадат. В такъв случай никой не тръгва с кой знае колко големи сили.

— Да крадат? След като сред тях се намира един бял?

— Ха! Белите негодници са повече от червенокожите! Има хора, които твърдят, че индианците са се научили да крадат от белите и аз нямам никакво намерение да ги разубеждавам. Помислете си само за сендадора! На съвестта на този човек тежат повече престъпления, отколкото на съвестта на десет индиански вождове. Но ние само стоим тук и си губим времето. Хайде да вървим нататък!

Слънцето бе изминало повече от две трети от пътя си, когато пустинята свърши. Отначало само тук-там сред сухите пясъци се появи оскъдна тревичка, после тя започна да образува отделни «островчета», които по-късно постепенно се сляха, и най-сетне пак закрачихме през открита зелена равнина — третата за този ден.

Слънцето залезе на запад, когато пред погледите ни отново изплува гора. Пена ме попита дали както и преди ще се доберем до гората по заобиколен път.

— Не — отговорих му. — Ще останем тук, докато напълно се стъмни.

— Не е ли по-добре да навлезем в гората още преди падането на нощта?

— Постъпим ли така, няма да открием червенокожите. Убеден съм, че преднината им е най-много половин час. Следователно те току-що са стигнали до гората и ще побързат да намерят място за бивак. Естествено то ще е някъде в нейния край или поне близо до първите дървета, тъй че няма да е трудно да го издирим.

— Съгласен съм с вас. Тези разсъждения са по-правилни от моите.

И така седнахме на земята и зачакахме, докато се стъмни. Тогава отново тръгнахме. Съвсем скоро се оказа, че предположението ми е било вярно. Право срещу нас между първите дървета проблясваха пламъците на буен огън и успяхме да различим човешки фигури, които се движеха насам-натам около него. Сега вече решихме да заобиколим, описвайки дъга така, че да се озовем в гръб на червенокожите, което ни се удаде. Залегнахме зад ствола на едно дърво и надничайки иззад него, започнахме да наблюдаваме суетнята в лагера на мбоковите.

Не биваше да поемаме риска да се приближаваме, още повече че сред червенокожите все още цареше доста голямо оживление. Там, където бивакуваха, се намираше езерце, от което водата се изтичаше като малко поточе, широко колкото човешка длан. То минаваше съвсем близо покрай мен и Пена и сигурно недалеч от нас пресъхваше. С истинско блаженство се напихме с великолепната му вода.

Индианците разгърнаха одеялата си и извадиха големи късове месо и също като на обяд започнаха да ги пекат на огъня. Вечерята им премина шумно и в добро настроение, но после хората се загърнаха в одеялата си и налягаха да спят.

Само двама не последваха този пример — вождът и белият. Те седяха и разговаряха малко по-настрани от другите с гръб към едно дърво, което се издигаше толкова близо зад тях, че кажи-речи можеха да го достигнат с ръка.

— Трябва да се промъкнем близо зад двамата — казах аз. И така побързахме да се прехвърлим откъм другата страна и внимателно започнахме да се приближаваме. Понеже не разбирах езика на мбоковите, оставих Пена да мине напред. Бях напълно готов незабавно да му се притека на помощ в случай, че някой го забележеше.

Но той се справяше съвсем нелошо. Когато се добра до дървото, сложи дланите си върху земята и отпусна глава на тях така, че да не може да се види лицето му, което имаше по-светъл цвят. На трепкащата светлина от огъня, който хвърляше ту тук, ту там призрачни сенки, залегналият Пена приличаше на продълговата купчина пръст и беше необходимо изключително силно зрение и голяма наблюдателност, за да се разпознае, че това е човек. Той остана да лежи така доста дълго, а междувременно аз търпеливо чаках. Чувах гласовете на двамата, ала по тона им можех само да разбера дали ставаше въпрос за нещо приятно, или неприятно. Вече не разговаряха тъй оживено както преди, а някак по-лениво. От време на време замлъкваха. Ето защо Пена остана да подслушва толкова дълго — естествено не искаше да си тръгне, преди да е разбрал как стоят нещата, преди да е узнал целта на този поход.

Най-сетне, след като прекара в това положение почти три четвърти час, той се промъкна обратно до мен и ми прошепна:

— Елате! Не успях да науча всичко, но все пак е достатъчно.

Запълзяхме обратно на ръце и крака и щом стигнахме достатъчно далеч, за да не бъдем забелязани, се изправихме и се върнахме на предишното си място.

— Е — обадих се аз, когато се озовахме там, — страшно съм нетърпелив да чуя какво узнахте.

— Ще ви кажа по-късно. Вземете си пушките и месото и ме последвайте! Не бива да почиваме, а се налага незабавно да тръгнем, за да спасим живота на един бял, който може би е даже европеец!

Тези думи ми бяха достатъчни. Закрачих подир него, без да му задавам въпроси. Описвайки дъга, той заобиколи бивака и като стигна края на гората, продължи все покрай нея. Много внимаваше да не оставя отпечатъци в откритата тревиста равнина, защото те щяха да са ясно видими. Винаги се стремеше да върви под короните на първите дървета, където тревата бе по-ниска и стръкчетата по стъпканите от нас места сигурно щяха да се изправят до разсъмване. Вярно, че в нощната тъма не можехме да се придвижваме тъй бързо както ни се искаше, но и за този час и половина, през който продължихме все така напред, несъмнено изминахме разстояние равно на един час път при нормални обстоятелства. После се натъкнахме на естествена просека в гората, която се врязваше между дърветата под прав ъгъл с нашата посока и ние свърнахме встрани, за да поемем по нея.

— Сега можем да говорим — обади се Пена. — Червенокожите ще тръгнат през гората направо от мястото, където е бивакът им. А ние дойдохме дотук да я пресечем по-далеч от тях, за да не могат на сутринта да забележат дирите ни.

— Нима знаехте, че тук има просека?

— Не, научих за нея от белия. Той предостави на вожда, на Отровния, да прецени по кой от двата описани от него пътя да тръгне и индианецът избра по-близкия до бивака път. Затова реших да използвам другия, който минава оттук.

— Не можахте ли по някоя макар между другото подхвърлена дума да отгатнете, що за човек е белият?

— За съжаление не.

— Но когато се е обръщал към него, вождът все някак го е наричал!

— Разбира се, но си служеше с една толкова странна дума, че изобщо не ми се вярва да е името на бял. Поне аз не познавам човек, който да се казва така.

— Как?

— Ел Йерно.

— Наистина странно име, понеже «йерно» означава зет.

— Да. Сигурно собственото име на този човек е съвсем друго и така се обръщат към него само червенокожите. Те предпочитат да наричат хората според очебийни или пък важни техни качества и особености, отколкото да използват истинските им имена.

— Тогава той ще е важен за тях именно като зет и по това може да се заключи, че неговият тъст е човек, който се ползва с голям авторитет и уважение сред мбоковите.

— Или пък е зет на някой от тях.

— Едва ли. В такъв случай те няма да придават чак толкова голямо значение на това роднинско название.

— Е, сега засега може да ни е безразлично какъв им е. Важното е какво кроят. А както вие съвсем правилно предположихте, те са се отправили към Лагуна де Карала, за да нападнат тобасите.

— Та нали те са червенокожи! А вие споменахте нещо за някакъв бял, който може би дори бил европеец!

— Така е и той е именно онзи бял вожд на тобасите, който както казват бил потомък на владетелите на инките.

— И за какво им е? Какво ще правят с него?

— Белият твърди, че този вожд притежавал несметни богатства. Ел Йерно е проявил дързостта да отиде до Лагуна де Карапа и няколко дни тайно обикалял из околностите като подслушвал където каквото могъл. Там узнал, че тобасите тъкмо се гласели да предприемат боен поход срещу чиригуаносите, от които били обидени. Край лагуната ще останат само малцина воини и вождът смята, че със своите петдесет и осем мбокови ще може лесно да ги победи. Замислят от засада да ги избият с отровни стрели, а после вече лесно ще могат да изколят или пък пленят жените и децата. Ел Йерно разчита, че със заплахи и изтезания именно от жените и децата ще успее да научи къде живее белият вожд, когото и той, както всички други, нарича Ел Вйехо Десиерто, стария Самотник или стария Отшелник. Навсякъде е познат под това име.

— Значи за този Вйехо Десиерто предполагате, че е европеец, а не потомък на инките, нали?

— Не аз, а Зетят изказа това предположение.

— А изтъкна ли някакви основания за него?

— Да. Спомена, че всяка година Десиерто отивал веднъж до Сантяго, за да уреди там някакви свои делови работи. Та при един от тези случаи Ел Йерно го срещнал и разговарял с него. От някои думи на Стария той смята за основателно предположението, че белият вожд е европеец.

— Аха! Не би било за пръв път някой европеец да стане вожд на нецивилизовано племе. Подобни случаи е имало вече неведнъж. Но дори и да не бях чул, че съществува подобно предположение, пак щях да реша да го предупредя.

— Естествено и аз също.

— Нека червенокожите се бият помежду си — това не ме засяга. Обаче когато става дума за бял, се чувствам задължен да му помогна даже и да не е европеец, а някой тукашен човек. Но как ли ще намерим пътя до Лагуна де Карапа?

— Знам го. Ел Йерно го описа на вожда с такива подробности и аз толкова внимателно слушах и запомних всичко, че изобщо не е възможно да се объркам.

— За колко време ще стигнем дотам?

— Според него разстоянието от днешния им бивак до там се преодолява за осем часа.

— Тогава ако пътят не ни предложи кой знае какви трудности, ще можем да пристигнем още сутринта. Кога ще бъде нападението?

— Утре вечер. Ел Йерно ще заведе мбоковите до едно скривалище, където ще стигнат по пладне, а после се кани да отиде на разузнаване. Те ще трябва да изчакат връщането му и след мръкване да тръгнат заедно с него към лагуната.

— А Зетят не спомена ли нещо, което да хвърли някаква светлина върху самия него и личния му живот?

— Абсолютно нищо.

— А за това, чий зет е той?

— Не… и все пак, сега се сещам. Отровният го попита къде се намира в момента неговия суегро[11], а той му отвърна, че роднината му се е отправил на изток, за да направи някаква добра сделка.

— Не спомена ли нещо за завръщането на този суегро?

— О, да. Каза, че навярно скоро трябвало да го очакват и че тогава отново щели да имат добър случай да припечелят нещо, понеже несъмнено край Парана суегрото се е огледал за някакви пътници.

Онова подозрение, което още при първите думи на Пена смътно се породи в съзнанието ми, вече се превърна в увереност.

— Но, приятелю, защо не ми го казахте веднага! — възкликнах аз. — Суегрото е бил по бреговете на Парана и сега се връща. Това не ви ли напомня за някого? Не се ли сещате?

— Да се сещам ли? По дяволите, не! Че за кого ли мога да се сетя?

— Може би суегрото е ходил и още по-надалеч. Може от Парана да е навлязъл в един неин незначителен приток и после малко преди да се появим ние, да се е върнал обратно!

Пена се спря. Въпреки тъмнината успях да забележа, че смаяно е втренчил поглед в мен. Едва след известно време успя да промълви:

— Дявол го взел! Да не би да намеквате за сендадора Херонимо Сабуко?

— Естествено.

— Прекалено дръзко предположение! Разбира се, в момента също като мен непрекъснато мислите за този тип. Следователно и в тези мигове той не ви излиза от главата и го свързвате със Зетя, чийто тъст сендадорът изобщо не е!

— Предположението ми съвсем не е толкова безпочвено, както си мислите! Нима не знаем, че сендадорът има нейде тук в Чако тайно свърталище и че има съюзници в лицето на някои индианци?

— Да, така е.

— А че той, прочутият водач през Андите и пампасите, се е заемал да прехвърля през планините хора, които после никой повече не е видял?

— И това ни е известно.

— Че вследствие на това го подозирахме, а и все още подозираме, че винаги когато е надушвал по-значителна плячка, не е превеждал доверилите му се хора през Андите или през лампата, а ги е зарязвал в затънтени и пусти краища?

— Мътните го взели!

— Освен това Зетят не беше ли казал, че неговият тъст бил по бреговете на Парана, за да се огледа за някакви пътници?

— Наистина това бяха думите му.

— И че след това ще падне добра печалба?

— Caracho! Сега ми става ясно! Сеньор, действително си мислех, че съм кой знае какъв умник и хитрец, но изобщо не съм си губил времето да се поразмисля над тези неща. Смятах, че хич не е и нужно.

— Да, така е. Попитах ви за някои дребни неща, но вие дори и за такива не си спомнихте. Но ето на, сега се оказва, че именно тези привидно дребни незначителни неща представляват всъщност най-важното!

— Тогава наистина мислите, че сендадорът е тъст на този Зет, така ли?

— Да. Сигурен съм.

— Но никой никога не е чувал този човек да е имал дъщеря!

— Че защо да няма? Сега много лесно се обяснява фактът, че белият, който сега се намира сред мбоковите, е наричан от тях единствено с името Ел Йерно. За тях сендадорът е най-важният човек, когото познават. Затова те назовават другите според отношенията, в които се намират с него. Когато е говорил с тях за своя зет, той винаги го е наричал само «моя йерно» и ето че и те си служат единствено с тази дума.

— Все по-ясно ми става, че имате право!

— И на мен ми става все по-ясно, че бях съвсем прав, когато казах, че все още не всичко е загубено. Мбоковите се канят да нападнат тобасите, за да се докопат до стария Десиерто. Ала ние ще обърнем листа като ги изпреварим и пленим сендадора!

— А сега да побързаме!

— Да. Бях уморен като куче, но вече не усещам никаква умора. С настъпването на деня трябва да стигнем до Лагуна де Карапа.

Въпреки тъмнината закрачихме така усърдно, сякаш цяла седмица си бяхме почивали. Учудващо е каква огромна власт може да има духът над слабото, изморено, а както показва опитът, дори и над истински болното тяло! Допреди малко схванатите ми от умора крака изведнъж си възвърнаха цялата пъргавина, а високите ми ботуши, които доскоро ми се струваше, че са от олово, станаха леки като перо.

Така продължихме през горската просека, която ту се стесняваше, ту се разширяваше, докато високите дървета изчезнаха, отстъпвайки място на ниски храсталаци, а те после постепенно оредяха и преминаха в безплодна пясъчна пустиня.

— Всъщност вече би трябвало да свърнем малко надясно, ала аз ще се отклоня наляво, за да не се натъкнат червенокожите още в ранна утрин на следите ни. Това не бива да става поне до някое място, откъдето няма да могат да разберат, че идваме от същата гора, където са пренощували.

Пясъкът беше дълбок. Краката ни затъваха над глезените в него. Но макар че ни се налагаше да «газим» над три часа през пустинята, никой от нас не се и сети да се оплаче от умора. После отново се появи трева, но този път тя бе къса и не ни пречеше да се движим бързо. Пена доказа, че е добър каскарилеро, понеже, ориентирайки се по звездите, заяви, че до момента не се е отклонил от посоката ни нито на педя. След като му казах няколко похвални думи той ми отвърна със самодоволен тон:

— Да, все пак трябва да ви докажа, че не приличам съвсем на някой хлапак, за какъвто изглежда ме смятате. А сега нека пак свърнем надясно, за да се върнем на правата линия, която води по най-кратък път към целта ни. Това ще стане след час и половина.

Когато посоченото време измина, Пена спря и каза:

— Сега се налага да поискам от вас нещо прекалено, за което не бива да ми се сърдите.

— Какво е то?

— Събуйте си ботушите!

— Аха, значи сме излезли вече на пътя на мбоковите, а?

— Да. Те съвсем лесно ще забележат ясните ни дири, понеже скоро отново следват пясъци. А видят ли отпечатъците от обувките ни, веднага ще разберат, че оттук са минали бели. Но събуем ли ги, ще ни помислят за индианци.

— Добрият следотърсач не може да бъде заблуден по такъв начин. Още от пръв поглед той ще съумее да различи отпечатъците от босите крака на един бял от следите на червенокожия.

— Това е прекалено? Че нали кракът си е крак?

— О, не е така! Първо, когато върви, белият стъпва малко навън с пръстите на крака, докато червенокожият — малко навътре. Това е последица от различията в конструкцията на тялото и предимно в областта на таза. Второ, именно защото тук в Южна Америка червенокожите ходят боси, а в Северна Америка носят само леки мокасини без никакъв ток, те почти без изключения имат щастието да са дюстабанлии, докато сводът на стъпалото при белите е нормално висок. Вследствие на това отпечатъците от босите стъпала на червенокожите са равни, а на белите по средата на отпечатъка в пясъка остава малка издутина. При едните пръстите се отпечатват по-слабо, понеже те стъпват с цялото стъпало, а при другите пръстите правят по-дълбоки следи, защото белите стъпват повече на пета и пръсти, както и на външния край на стъпалото.

— Тъй както ми го обяснявате, е лесно разбираемо. Значи за да заблудим червенокожите, ще трябва да ходим с палците навътре и върху цялото си стъпало.

— Не ми се вярва мбоковите да са чак толкова наблюдателни, за да обърнат внимание на подобни неща. Те ще огледат дирите ни само за да разберат дали са оставени от боси крака, или не и нищо повече.

Събухме ботушите. След като вързах моите на гърба си, аз най-сетне се сетих за печените коати, които бяхме съвсем забравили. Докато вървяхме, ние хубавичко се нахранихме, без да ни е грижа, че отново ни се наложи да прехвърляме един пясъчен хълм. Той се оказа значително по-широк от предишния и едва на зазоряване го оставихме зад гърба си и стигнахме до някаква местност с глинеста почва, където растяха какви ли не треволяци, бурени и ниски храсталаци. По тези храсти се бяха закачили и висяха сухи снопчета трева, стебла от различни растения, клонки и други предмети. Те бяха сигурен признак, че се приближавахме до някой по-голям воден басейн, който по време на дъждовния период излизаше от ниските си брегове и заливаше обширни площи, а после след отдръпването на водите оставяше по храсталаците белези за отминалото наводнение. Малко по-късно пак се натъкнахме на дървета, които не познавах, понеже ги виждах за пръв път.

— Това са дърветата карапа. Именно те са дали името на лагуната — обясни ми Пена. — Мисля, че скоро ще се доберем до водата.

— Необходимо е само да се насочим натам, където се забелязва най-пищната растителност, а това е право пред нас.

— И аз мисля така. Но нека пак си обуем ботушите. Няма смисъл да ги носим повече в ръка, а и не е необходимо и тук червенокожите да видят отпечатъците от босите ни крака.

— Червенокожите… това ме навежда на един въпрос, който отдавна трябваше да поставя. Ще можете ли да се разберете с тобасите?

— Ами вие?

— Ни най-малко! Езикът им ми е точно толкова познат, колкото и вътрешността на луната.

— Тогава и този път ви превъзхождам. Говоря техния диалект още по-добре от езика на мбоковите.

— В такъв случай съм спокоен. Всеки момент трябва да очакваме среща с тобасите и ако не сме в състояние да им обясним, че идваме като приятели, можем да очакваме дори да насочат към нас цевите с отровни стрели.

— Изглежда имате страхотен респект от тях.

— Не го отричам. Една подобна коварна стрела е нещо, с което шега не бива.

Продължихме нататък с по-бавни крачки, а очите ни шареха във всички посоки, за да не би да ни се изплъзне от вниманието присъствието на някой човек. Но не се виждаше жива душа.

Вече не се намирахме в откритата равнина, а под свода от зелена шума на една доста гъста гора, състояща се изключително от дървета карапа. Тук почвата беше мека и наоколо си личаха множество стари и нови, големи и малки следи от човешки стъпки, но никой от онези, които ги бяха оставили, не се мяркаше наоколо.

После пред нас се разкри блестяща водна повърхност. Стигнахме до брега и пред очите ни се ширна лагуната. Но тя заслужаваше много повече името езеро, понеже се простираше надалеч и пред нас, и наляво, и надясно, а отсрещният й бряг изобщо не се виждаше.

— Странно! — обади се Пена. — Времето, когато обикновено хората се събуждат, е отдавна минало и въпреки това не се мярка жив човек.

— Нещо друго ме озадачава много повече, а именно, че никъде не се виждат индиански колиби.

— Ще трябва да проследим дирите.

— Че опитайте се де! Те са толкова много и така объркани! Освен това водят във всички възможни посоки и е невъзможно да ги използваме като ориентир. Принудени сме просто да продължим и да търсим. Във всички случаи колибите ще са нейде близо до водата. Вървим ли покрай нея, сигурно ще се натъкнем на тях.

Ала търсенето ни бе напразно. Най-сетне след доста време слухът ни долови звуково потвърждение за човешко присъствие. Нейде във въздуха се разнесе дрезгавият крясък на граблива птица и незабавно след това изтрещя изстрел.

— Къде беше това? Отляво или отдясно? — попита Пена след като спря.

— Отляво — отвърнах аз. — Вярно, че звукът лесно лъже в гората, но мисля, че не се заблуждавам.

Свърнахме в споменатата посока и скоро се озовахме пред един предмет, който предизвика силното ми учудване, понеже изобщо не предполагах, че тъкмо в тази местност мога да се натъкна на подобно нещо. Това бе голям каменен блок, чиито отвесни стени се издигаха може би на четирийсет лакти.

— Камък! — възкликна Пена. — Какъв камък в Чако! Как ли се е озовал тук?

— Имате пълно право да се учудвате. И аз смятах подобно нещо за невъзможно. Дали този грамаден блок не е довлечен от някой ледник? Но каква ли чудовищна сила го е отърколила дотук чак от далечните Кордилери?

— Що за камък е това?

— Не мога да т кажа, понеже скалата е изцяло покрита с дебел пласт мъх и лишеи. Би трябвало първо да се отстранят, обаче сега си имаме друга работа. Нека обиколим каменния блок! Може би от другата страна ще намерим каквото търсим.

— Добре, да вървим! Не забелязвате ли, че в близост до скалата не се виждат никакви следи от човешки стъпки?

— Наистина. Странно е, още повече че недалеч има толкова много отпечатъци от крака. Но да улесним работата! Заобиколете скалата надясно, а аз пък — наляво. Ще се срещнем от другата й страна.

Той последва подканата ми. Аз също тръгнах в моята посока като внимателно оглеждах земята. Наистина бе твърде странно, че в близост до скалата всякакви следи изчезваха. Неволно си спомних, че старият Десиерто бе смятан от тобасите за свят човек. Завих около първия ъгъл — и тук пак същата картина. На известно разстояние от огромния камък — следи, колкото искаш, но никоя от тях не водеше до скалата!

А тя имаше формата на почти правилен огромен паралелепипед. Дължината му бе сигурно не по-малко от шейсет лакти и ширината му приблизително също толкова. Страните му бяха отвесни и бе напълно невъзможно човек да се изкатери по тях. Горските дървета растяха толкова близо до него, че го докосваха с клоните си. След като завих и зад втория ъгъл, видях Пена да се появява иззад третия. Преди още да се срещнем по средата на тази страна на скалата, моят спътник каза:

— Няма следи от човешки стъпки до самата скала, а няма и никакви други признаци, които да издават присъствието на хора!

Понечих да му отговоря, но думите ми заседнаха в гърлото, понеже забелязах нещо, което кажи-речи ме слиса. Отляво откъм гората се появяваха съвсем ясните следи от двама души, а от дясната ми страна в скалата имаше широка, но не дълбока пукнатина, която бе толкова правилна и равномерна, сякаш направена от човешка ръка. Там се издигаше една алгароба, при чието стебло тези стъпки свършваха, без да се връщат обратно. Пена също забеляза дирята. Той я разгледа, хвърли поглед нагоре по дървото, поклати глава и рече:

— Тук са стояли двама души!

— Няма съмнение! И то индианци!

— Стигнали са до дървото и не са се върнали обратно, нали, сеньор?

— Така е! Следователно къде трябва да са в момента според здравата човешка логика?

— Горе на дървото!

— Не са на дървото, защото макар отстрани шумата му да образува гъста зелена стена, отвътре короната му прилича на беседка и всички големи и малки клони се виждат тъй ясно, че е невъзможно нейде горе да се скрият двама души.

— Може би се лъжем нещо в разчитането на тези следи, а?

— Не. Мъжете са били боси. Почвата е влажна и стъпките им си личат съвсем ясно. Пръстите на краката са насочени към дървото. А ей тук до самото стебло виждате дори отпечатъци само от пръстите, но не и от петите. Това показва, че хората са се изкатерили нагоре след като са се изправили на пръсти, за да могат да достигнат с ръце най-долния клон. И така, съвсем сигурно е, че са горе. И да не са вече на дървото, те са другаде, навярно са в скалата.

— Но не се вижда никаква дупка!

— Сигурно тя може да се прикрива. Я да огледаме по-подробно стеблото! Дървото е старо и кората му е грапава и напукана. Но забелязвате ли, че на определени места и стеблото, и клоните са съвсем гладки?

— Да, клоните са излъскани там, където излизат от стеблото!

— От катеренето е. Щом тези места са толкова излъскани, това е сигурен признак, че по дървото често се изкачват хора. А сега огледайте клоните! И тяхната кора е грапава, но дебелият клон, който достига до стената на скалата и едва тогава се извива встрани, също е излъскан. Следователно той също се използва от хората, за да се доберат до каменния блок. Но каквото правят те, го можем и ние. И така, хайде нагоре!

Уверих се, че преметнатите на гърба ми пушки са със здраво затегнати ремъци и посегнах с ръце към най-долния клон.

— Господ да ми е на помощ! — възкликна Пена. — Искате да се изкатерите горе! Та нали не знаете кой и какво ни очаква там?

— О, знам, и то много добре! Горе живее старият Десиерто, когото търсим. Навярно двамата индианци, изкачили се по дървото, са негови слуги и сигурно се намират при него.

— Няма ли да е по-добре да извикаме?

— Не. Без съмнение индианското село е наблизо. Вдигнем ли шум, хората ще се притекат и по всяка вероятност ще ни посрещнат враждебно, понеже сме дръзнали да се промъкнем до тяхната светиня. Искам да се обърна направо към Десиерто.

— Но това е още по-опасно!

— Не е. Ако се страхувате, останете долу!

— Да се страхувам ли? Няма такова нещо! Исках само да се съобразя с необикновените обстоятелства. Естествено няма да ви изоставя сам, тъй че идвам!

Обикновено алгаробите не са кой знае колко високи, ала това дърво достигаше значителна височина. Споменатият излъскан клон се допираше в скалата приблизително по средата й, а това ще рече на около двайсетина лакти над земята. Закатерих се нагоре и Пена ме последва. Щом се добрахме до въпросния клон, забелязахме нещо, което ни се беше изплъзнало, докато се намирахме под дървото — едно дебело въже, опънато успоредно над клона, като двата му края бяха здраво закрепени за стеблото и скалата. Държейки се за него, човек можеше да извърви краткия път между дървото и камъка, без да се налага да яхва клона и да се придвижва по него педя по педя.

— Ето, виждате ли — казах аз, — едно съвсем практично и удобно съоръжение! Кой знае колко хубавичко и приятно е обзаведена вътрешността на тази скала, чиято външност е толкова малко обещаваща.

— Че как ли ще влезем вътре? Няма никаква врата!

— Ще влезем също както влизат и обитателите й. Сигурно има някаква врата. Ако потърсим, може би ще я намерим.

Придържайки се с ръка за въжето, закрачих напред по клона — там непременно трябваше да има какъв да е вход. И тук скалата беше обрасла със сиво-зелени лишеи и мъх, от които видях да виси някакъв тънък изсъхнал корен. Но лишеите нямат подобни корени, а наблизо не забелязах други растения. Неговото предназначение веднага ми стана ясно. Хванах го с ръка и го дръпнах и… виж ти, наистина чух тихия приглушен звън на звънче!

Отстъпих две крачки назад, за да направя място за вратата, която несъмнено се отваряше навън. Пена стоеше непосредствено до мен. Клонът бе достатъчно дебел и здрав, за да ни издържи и двамата.

В този момент каменната стена пред мен се отвори. Видях, че това е всъщност дървена врата, чиято външна страна бе изкуствено покрита с мъх и лишеи, тъй че не бе възможно да се отличи от околната среда. Тя бе достатъчно висока и широка, за да пропусне двама души едновременно.

Човекът, който я отвори, беше индианец. Носеше дълги и много широки панталони от ленено платно, както и нещо като жилетка с дълъг ръкав. И нищо друго. Не видях да има оръжия. Той явно е бил убеден, че някой негов близък иска да влезе. Когато погледът му падна върху нас, малко остана от уплаха да припадне. Клетият човечец беше очаквал всичко, друго, но не и появяването на двама непознати бели горе на дървото пред вратата на толкова грижливо и ревностно пазената тайна. Понечи да каже нещо или да извика, ала не успя да издаде нито звук. Устата му остана широко отворена, очите му се опулиха, а цялото му тяло затрепери.

Пена му каза няколко думи, които не разбрах. Той не отговори, а продължи втренчено да ни гледа. Тогава взех бързо решение, направих три крачки напред, избутах го назад и влязох вътре. Пена незабавно ме последва.

Ето че най-сетне индианецът си възвърна способността да говори, или по-скоро да си служи с гласа, понеже онова, което излезе от гърлото му, не беше нито говор, нито вик, о, не! Нямам думи да опиша звуците, които издаде този човек след като хукна да бяга от нас към вътрешността на скалата. Представете си как разстроените инструменти на голям военен оркестър изведнъж започват едновременно да свирят и тогава ще получите бледа представа за звука, не, за рева, който ужасът изтръгна от гласните му струни. И понеже в тъмния тесен коридор, където бяхме попаднали, този рев се усили многократно, човек можеше да си помисли, че са се разкрещели за помощ стотина дяволи, които предстои да бъдат набучени на кол.

— Бързо ме следвайте — казах на Пена. — Не ми се иска да ни посрещнат тук и да ни изхвърлят или даже да ни пречукат.

Доколкото ни позволяваше мракът, ние бързо закрачихме напред и скоро стигнахме до някаква врата, която блъснах да се отвори. Онова, което съзрях, ме накара да се закова на място, тъй че спрях на прага на вратата. Пред мен се беше открила малка стаичка, чиито стени бяха боядисани в черно и «украсени» с мъртвешки черепи, изрисувани с бяла боя. От също така черния таван на височината на очите висяха окачени на върви десетина истински човешки черепа. Отляво, облечен в черна драперия, се издигаше молитвен пулт с разпятие, два черепа и горяща маслена лампа. Отдясно забелязах една действително мизерна постеля, направена единствено от твърда остра слама. А точно срещу мен тъкмо в този миг се отвори друга врата и пред мен застана един мъж, когото никога няма да забравя.

Високата му, подобна на скелет фигура бе облечена в дълго черно расо, достигащо до глезените на босите му крака. Лъскавият му череп бе напълно гол — по него нямаше дори и следа от коса. Очите му бяха толкова дълбоко хлътнали, че почти не се виждаха. Страните му бяха тъй изпити, че лицето му изглеждаше като останало без плът. Ала гъстата му дълга, буйна, сребристосива брада бе истинско украшение на старостта, каквато рядко се среща. Изразът на лицето му свидетелстваше за безкраен аскетизъм и отричане от всичко земно. От чертите му лъхаше дълбока тъга, някаква смазваща сърдечна мъка, за която няма цяр и лечение. Всичко това си личеше съвсем ясно, макар в момента изразителната му мимика да издаваше гняв и изненада. Той стоеше в отворената врата в застрашителната поза на Ангела на смъртта. С глух глас той ни се сопна на испански:

— Безумци! Дръзнали сте да нахлуете в това жилище! Знайте, че сте обречени!

— Не сме — отвърнах му най-спокойно. — Нито го знаем, нито го вярваме!

Той ми хвърли заплашителен поглед и продължи:

— Кой ви доведе до Лагуна де Карапа.

— Никой. Сами я намерихме.

— Кой ви показа пътя до моята алгароба?

— Никой.

— Но нали се изкачихте до жилището ми! Тогава сигурно някой ви е издал, че се намира тук, нали?

— Лъжете се. Никой не ни е казвал, че тук живеят хора. Не сме срещнали нито един-единствен човек, тъй че не сме имали възможност да разговаряме с когото и да било.

— Но нали се изкатерихте на дървото! Следователно без съмнение знаете, че то представлява стълбата към скалата!

— Видяхме човешки стъпки, които водеха до дървото, ала не и обратно. Значи някой се бе изкачил по него. И тъй като на него нямаше жив човек, бяхме сигурни, че тук горе трябва да има пещера или изобщо някакво място където тези хора са изчезнали.

— Както чувам вие сте много дръзки и опасни люде. Идвате тук, още от пръв поглед разкривате тайната ми и нахлувате в жилището ми, без да помолите за разрешение. Никой външен човек не бива да узнае, че живея в тази скала. Ако някой го научи ще го разкаже на други, а това не бива да става. Всеки който влезе тук с хитрост или със сила, ще трябва да го обезвредя и да го накарам да занемее завинаги. Няма да излезете оттук живи!

Той изрече тези думи със заплашително вдигната ръка и с такава решителност, че не можех нито за миг да се съмнявам в намерението му да ги превърне в действителност. Въпреки това отвърнах със самоуверен глас:

— Не вярвам да изпълните заканата си! Нали изходът е отворен. Необходимо е само да си тръгнем.

— Няма да стигнете далече, дори и да излезете на открито, моите войни ще ви пленят. Нужно е само да им дам знак и те веднага ще се притекат.

— Не ще успеят да дойдат толкова бързо, защото са при чиригуаносите.

— А-а! Значи знаете?

— Да знам, че са потеглили на поход срещу тези индианци.

— Тогава вие двамата сте шпиони и се интересувате от нашите работи. Значи не съм сгрешил, като ви сметнах за опасни хора. Хич не разчитайте на вашите предположения! Да, вярно, повечето от моите хора не са тук, но са останали предостатъчно, за да ви надвият и пленят!

— Ще се отбраняваме! Нали имаме оръжия.

— Няма да се стигне дотам, понеже изобщо няма да се доберете до алгаробата.

— А не знаете ли, че вратата все още е отворена?

При тези думи посочих назад. Той се изсмя и отговори:

— Веднага ще се затвори. Само внимавайте!

Той дръпна един шнур, който висеше до вратата, където беше застанал, и разнеслият се зад гърба ни удар ми доказа, че другата врата е вече затворена. Тъй като не познавахме механизма, не можехме да избягаме. Впрочем подобна мисъл изобщо не ми мина през главата.

— Тъй! — каза той. — Пленени сте! Предайте ми оръжията си!

— Така ли смятате? Сигурно е, че няма да го сторим. При никакви обстоятелства двама толкова яки мъже като нас няма защо да се предават на един-единствен човек.

— Не съм сам. Можете да се убедите.

В този момент той влезе в стаята и се отдръпна встрани, за да ни даде възможност да видим кой или какво се намираше зад гърба му. А там изглежда имаше друга стая — поне не беше тесен коридор, където стояха двама индианци. В единия от тях разпознах човека, който ни беше отворил. Всеки от тях държеше в едната си ръка цев за издухване на стрели, а в другата — по една мъничка, несъмнено отровна стрела. Това беше опасно, още повече че в мига, когато застанахме очи в очи, те пъхнаха стрелите в цевите.

— Ако това са всичките ви подкрепления, положението ви не е много розово! — казах аз. — Щом ни видя единият от тези мъже, веднага си плю на петите, а другият едва ли ще е по-голям храбрец от него.

— Избягал е от страх, защото не е могъл да си представи, че е възможно да види на прага на вратата съвсем чужди хора. Изплашили сте го така, както някой призрак или видение може да изплаши и най-смелия човек. Но понеже вече и двамата знаят, че сте хора, не се боят от вас. И така, подчинете се и предайте оръжията си, иначе ще ви принудим да го сторите!

— Преди това ни изслушайте! Та вие изобщо не ни попитахте какво търсим тук!

— Съвсем не е необходимо. Ще се отнеса към вас като към опасни натрапници, каквито сте и всъщност.

— Но ние идваме с напълно приятелски намерения!

— Мълчете! Познавам вашата пасмина! За мен един червенокож струва колкото десет бели, скитащи се из Гран Чако, само за да насъскват индианците едни срещу други и да извличат за себе си изгода. При нас не мога да търпя никакви бели. Те всички до един са негодници, че и нещо по-лошо. А който е толкова дързък и нахален като вас, той е и двойно, че и десеторно по-опасен!

— Поне в нас двамата се лъжете. Дошли сме да ви направим услуга, която заслужава благодарността ви.

— Не лъжете! — сряза ме той. — Искате само да приспите бдителността ми, ала няма да успеете.

— Казвам ви истината. Идваме с намерението да ви предупредим!

— Да ме предупредите ли? — изсмя се старецът. — Никак не е било необходимо. Нямам нужда да бъда предупреждаван от хора като вас, понеже съм свикнал с всичко да се справям сам.

— Ако е така, тогава сигурно сте убеден, че не е възможно даже и най-неочаквано да ви сполети някоя беда!

— Наистина е така. Дойдат ли при мен хора от вашия сой с някакво предупреждение, тогава вече знам каква е работата! Предупредете ме да се пазя от вас самите! Това ще е най-доброто, което можете да направите.

— Но, сеньор, наистина се намирате в опасност, защото ще бъдете нападнати от мбоковите!

— Благодаря! — подигравателно се изсмя той. — Но лъжата ви е зле скроена!

— Истина е! — уверих го аз.

— Можете ли да го докажете? — попита той.

— Давам ви честната си дума!

— Я оставете това! Човек като вас няма чест, така че за честна дума изобщо не може да говорите!

— Господине, вие все повече ни обиждате! Че ни посрещнахте толкова недружелюбно, ще извиня с начина, по който нахлухме в жилището ви. Но повече няма да търпя думи като току-що изречените от вас.

— Не се горещете толкова! — отвърна старецът и направи с ръка движение, което съвсем ясно изразяваше неговото съмнение, а и презрение. — Всичко ще стане така, както вече казах. Че откъде знаете за нападението на мбоковите?

— Подслушахме ги.

Той ме погледна накриво и отговори:

— Убеден съм, че изобщо не сте ги подслушвали!

— Сеньор, не ви разбирам! Нали вие сте онзи, когото наричат Ел вйехо Десиерто?

— Разбира се, че съм аз.

— Е, тогава значи не сме сбъркали адреса, понеже именно Ел вйехо Десиерто ще бъде нападнат, и то от мбоковите.

— О, като нищо ще повярвам, че тези червенокожи имат подобни намерения, защото са нашите най-върли врагове. Напълно съм убеден също и в това, че искате да ни предупредите.

— Е, ами тогава не виждам каква причина може да имате да се отнасяме така с нас! Щом ви предупреждаваме за враждебно владение, сигурно ви правим услуга, за която би следвало да сте ни благодарен!

— Всъщност да. Но за съжаление съм също тъй убеден, че тази услуга не я правите на мен, а на самия себе си. Лисицата предупреждава кокошката да се пази от златката, за да може да я изяде самата тя.

— Сеньор! — извиках аз, понеже вече наистина се ядосах.

— Ха! Я не се преструвайте на разгневен! Знам как стоят нещата! Да, може би щях да попадна в клопката ви, но за ваше нещастие веднъж вече ми изиграха подобен номер. Влязох в капана и после само с голяма мъка успях да се измъкна. Но много добре запомних всичко и затова усилията ви ще останат безплодни!

— Но нима имате право да смятате един човек за негодник и дори да му го казвате в лицето само, защото някой друг, с когото сте се запознал при подобни обстоятелства, е бил такъв? Ако бях на ваше място, първо щях да проверя нещата.

— Не е необходимо. Познавам хората като вас!

— Мътните го взели! — не се сдържа Пена.

— Но е истина! — отвърна старецът. — Познавач съм на човешката душа и мога да разчитам на очите си. И така, вие сте пленници и трябва да предадете оръжията си. Ще се подчините ли незабавно, или не?

— Не — отговори Пена най-решително.

— А вие?

Въпросът му бе отправен към мен. Всъщност можех да се подчиня, понеже нямаше как да не излязат наяве почтените ни намерения, ала неговото обидно и съвършено немотивирано поведение ме беше разгневило. Кой ни гарантираше, че след като старият проумееше заблудата си, ние все още щяхме да имаме време да отблъснем мбоковите? Може би той щеше да ни държи затворени през целия ден, а после щеше да дойде Йерно да нападне индианското село, щеше да разбере къде е жилището на Десиерто и заедно с него щяхме да паднем в ръцете на мбоковите. Трябваше да избегнем такава възможност и ето защо и през ум не ми мина доброволно да се предам на този човек, който в своята болезнена недоверчивост изобщо не желаеше да провери как стоят нещата.

— Не — отвърнах му съвсем кратко.

— Значи ще се отбранявате, така ли?

— Да.

— Тогава сте обречени. Влезте!

Двама индианци прекрачиха прага и насочиха цевите към нас. Единият се прицели в мен, а другият — в Пена.

— Е, още ли не ви се изпари куражът? — подигравателно попита старият.

Положението ни беше изключително опасно. Необходимо бе само едно леко духване в цевите и в телата ни щяха да се забият отровните стрели. Ала аз забелязах, че червенокожите все още не бяха допрели тръстиковите тръби до устните си и отвърнах:

— Разбира се, че не! Опитайте да видим кой ще надделее — вие или ние!

— Естествено ние! Погледнете този нож! И неговото острие е намазано с отрова. Само една малка драскотина с него в кожата ви и за вас няма да има спасение!

Той измъкна изпод расото си един нож и ми го показа. Положението ни беше много особено. Около нас и над нас, навсякъде мъртвешки черепи, а пред нас този човек с намазания с отрова нож и двамата червенокожи с насочените към гърдите ни толкова опасни цеви! Не знам дали бе лекомислие, или нещо друго, ала имах чувството, че трябва да се срамувам, ако реша да се подчиня на този старец и двамата му индианци. Не, нека видят, казах си аз, че не се боим дори от отровата.

— Ами! — отвърнах. — Стига само да поискам и този нож ще стане по-опасен за вас, отколкото за мен!

— Човече, вие сте умопобъркан!

— Нищо подобно! Напълно съм си с всичкия и тъкмо в този момент съм в онова добро настроение, в което се намирахте вие преди малко.

— Тогава ще ви помогна да се отървете от него. Внимавайте! Започвам да броя и до две оръжията ви трябва да лежат в краката ми. Не го ли направите и кажа ли три, моите хора незабавно ще забият смъртта в телата ви!

— Нека се опитат! Да видим как ще стане!

При този отговор старецът стъписано ме погледна. Наистина вече си мислеше, че не съм съвсем наред. Но след малко заплашително каза:

— Както желаете! И тъй започвам. Едно… две… — Не можа да продължи. Намирах се само на три крачки от него. Видях, че застаналите един до друг индианци прилепиха устни до единия край на цевите си. Светкавично се втурнах между двете цеви, сграбчих с всяка ръка по една от тях, изтръгнах ги от червенокожите, захвърлих ги на земята, после хванах единия от мъжете за дрехата пред гърдите, блъснах го към моя спътник и му подвикнах:

— Пена, справи се с него!

След това ударих с юмрук другия индианец в слепоочието така, че рухна на пода, и се обърнах към стареца. Естествено той бе престанал да брои. Нападението ми го бе изненадало толкова силно, че беше забравил да си затвори устата, ала в този миг вдигна ръката, с която държеше ножа. Връхлетях го отстрани, ударих го по ръката така, че изпусна ножа, после с две ръце го стиснах за гърлото, повалих го на земята и го ударих с юмрук в главата. Той затвори очи и когато го пуснах, остана да лежи напълно неподвижно.

Тогава се огледах, за да видя какво прави Пена. Той бе притиснал с коляно на пода индианеца, когото бях блъснал към него и го беше хванал за гърлото, за да не вика. Попитах го:

— В безсъзнание ли е?

— Не — отговори ми той. — Само от страх не смее да отвори очи. Да го пронижа ли с ножа си?

— Не. Ще ги вържем и тримата. Все ще намерим наоколо някакви въжета.

— В джоба ми има няколко парчета. А ако не ни стигнат, ще нарежем дрехите на червенокожите.

Той измъкна от джоба си няколко въженца и аз му помогнах да върже поваления от него индианец така, че да няма възможност да се помръдне. После развих моето ласо и тъй «опаковах» стария, че той сигурно нямаше да може да помръдне и малкото си пръстче. Смъкнахме жилетката от гърба на другия индианец, нарязахме я на дълги ленти, усукахме ги и също го вързахме.

— Тъй! — казах аз, щом свършихме тази работа. — Сега сме господари на положението.

— Старият не го смяташе за възможно, а и аз самият също — призна си Пена.

— Така ли? Но нали казахте, че не искате да се предадете!

— Мислех да го накараме да промени намерението си, но в случай, че не отстъпеше, бях решил да му се подчиня. Човек нищо не може да направи срещу тези отровни стрели.

— И го казвате след като току-що доказахме тъкмо обратното!

— Да, защото все още не мога да проумея как стана тъй бързо и изобщо, че стана. Но какво ще правим сега?

— Ще огледаме всички налични помещения. Налага се да го направим от предпазливост, защото е напълно възможно тук да се намират и други хора. Ала нека преди всичко се върнем при изхода, за да видим дали ще успеем да го отворим. Вземете лампата!

Тръгнахме по коридора към вратата. Тя беше затворена. Нямаше нито брава, нито дръжка, нито пък се виждаше резе.

— Ето че сме затворени и няма как да се измъкнем! — рече Пена. — Това може да стане и опасно!

— О, не! Даже и да не открием механизма й, нали в ръцете ни е старият, когото можем да принудим да ни го покаже. Я осветете малко по-нависоко към тавана!

Той изпълни желанието ми и веднага след като вдигна поглед каза:

— Ето това е! Две жици, едната отляво, а другата отдясно!

— Сигурно първата служи за отваряне, а втората за затваряне. Старият Десиерто може да прави и едното, и другото от своята стая. Я да опитаме! Вратата се отвори откъм лявата си страна. Следователно за да я отворим, ще трябва да дръпнем лявата жица.

Така и направих и ето че вратата веднага отскочи. Хвърлихме поглед навън, а после внимателно изследвахме и цялото стебло на алгаробата. Не се виждаше жив човек. После дръпнах дясната жица и със силен шум вратата се затръшна. Явно тя се движеше от някаква скрита пружина. Нямахме време да търсим механизма. Върнахме се обратно и забелязахме, че освен шнура, който беше дръпнал старият, откъм другата страна на вътрешната врата имаше и още един шнур. Сигурно той служеше за отваряне на външната врата, докато левият я затваряше.

Поваленият от Пена индианец беше в съзнание. Очите му следяха действията ни с боязлив поглед. Другите двама все още бяха в несвяст. Пена зададе няколко въпроса на «своя» индианец, ала не получи никакъв отговор.

— Негодникът мълчи — каза той. — Е, не е чак толкова нужно да ни дава сведения. И сами ще открием каквото търсим.

Излязохме от стаята с човешките черепи и се озовахме във второ по-голямо помещение. В него имаше маса с няколко стола. По стените висяха окачени какви ли не оръжия — ножове, пистолети, пушки, също и два револвера, стрели и колчани за тях, лъкове, щитове и цеви за издухване на отровните стрели.

След това стигнахме до друга, още по-просторна стая, където се намираше дълга маса, около която бяха подредени двайсетина стола. Цялата обстановка напомняше на заседателна зала. Естествено масата не е могла да бъде внесена отвън, а е била сглобена в самото помещение.

То граничеше с по-малка стая, където имаше грубо изработен заключен шкаф, а до него — маса с принадлежности за писане. Продължавайки по-нататък, ние се натъкнахме на кухнята. Там се виждаха какви ли не съдове, и то не само такива, каквито се използват за готвене, но и различни уреди, прибори, тигли, шишенца и други предмети, с каквито разполагат хора, занимаващи се с химия.

— Да не би старецът да е аптекар? — обади се Пена.

— Възможно е. Поне ако се съди по тези неща, изглежда, че Десиерто знахарства. Да вървим нататък!

— Не ви ли се струва странно, че въздухът в тези затворени помещения е чудесен? Изобщо не е застоял и не мирише на плесен, както би трябвало да се очаква!

— Старият се е погрижил за добра вентилация. Виждате ли кръглата дупка ей там на тавана? Този отвор води нагоре.

— Сигурно е било страхотна мъка и се е проляла много пот, докато се изсекат тези помещения в скалата!

— Да, ако наистина са изсечени. За извършването на подобна работа ще са необходими много хора и няколко години непосилен труд. Тази скала е…

Аз почуках по варосаната стена.

— Я чуйте! Това съвсем не е скала, а далеч не толкова твърда и здрава зидария. Звучи така, сякаш е строено от дърво и глина. Но поне в момента може да ни е безразлично. Трябва да продължим.

Това странно жилище имаше истински врати от рендосани дъски, снабдени с дръжки и резета — едно истинско чудо за Гран Чако, а още повече и тук, в тази скала!

В следващото помещение имаше висока етажерка с различни съдове, чиито отвори бяха закрити със завързано върху тях парцалче или къс хартия. Имаше и шишета. Те бяха здраво запушени и снабдени с етикети. Докато Пена ми светеше с лампата, аз взех няколко, за да разчета какво пише на тях. Бяха латински наименования на лекарства. Изглежда в тази стая беше аптеката на стария. Може би той бе не само предводителят, но и лекарят на тези индианци.

Срещу етажерката върху тясна, но много здраво изработена маса бе поставен сандък от дебела желязна ламарина, заключен с три кофара[12]. Опитах се да го вдигна, ала дори и след като напрегнах всички сили, не успях ни най-малко да го помръдна. Когато го разгледахме по-внимателно, забелязахме, че е завинтен за масата. Пена сложи длан върху него и каза:

— Навярно Йерно иска да се докопа тъкмо до този сандък. Струва ми се, че открихме касата на стария.

При тези думи той се разсмя, защото се бе само пошегувал. Но аз му отговорих:

— Несъмнено предположението ви е вярно.

— Невъзможно! Желязна каса за пари тук!?

— Е, щом като има толкова изкусно изработен сандък, защо да няма и пари! Книжни пари и сребърни песо. Нали чухте, че веднъж в годината старият Десиерто отива в Сантяго. Знаем го от Зетя, а той го е и срещал там.

— Че за какво ли старият е получавал парите?

— Кой знае! Но това изобщо не ни засяга, поне засега не. Да вървим нататък!

През следващата врата влязохме в доста голямо и обширно помещение, наподобяващо склад за провизии, чиито таван бе подпрян с дебели, здрави четириъгълни колони от дърво. Размерите му бяха толкова значителни, че нашата лампа смогваше да освети само една малка част от него.

Наоколо покрай стените на помещението чак до тавана бяха подредени пакети, грижливо опаковани и завързани в изработена от лико материя. В средата му също имаше дълги редици от тези пакети, тъй че между тях се образуваха тесни коридори. Наблизо по земята се търкаляха няколко отделни пакета. Вдигнах един от тях и усетих, че е по-лек, отколкото можеше да се очаква при значителната му големина. Долових лек пращящ и пукащ шум.

— Кори! — казах аз. — Нищо друго освен кори от дърво.

— А-а! Да не би старият да е мой колега? Каскарилеро?

— Защо не?

— Би било много интересно! Но какви огромни количества са складирани тук! Сигурно струват хиляди и хиляди песо.

— Е, за него едва ли е кой знае колко трудно да събере такива запаси. Горите са съвсем наблизо, а работна сила има на разположение колкото иска. Индианците събират корите за него.

— Да. После му остава само да ги пренесе до Рио Саладо и да направи един сал, за да ги пласира добре.

— За тях получава пари и тези пари донася тук и ги слага в касата. Така може да се обясни наличието на този предмет. Хайде да видим какво има по-нататък!

— Нима жилището му в скалата е и още по-голямо? Кой можеше да предположи подобно нещо, когато видяхме пред нас огромния гол камък, по който привидно не бе възможно да се изкачиш? Нека сега дойде някой да ми каже, че нямало чудеса!

Аз бях не по-малко слисан от него. Несъмнено старият Десиерто бе изключителен и забележителен човек, който на друго място навярно би играл съвсем друга и далеч по-значителна роля. Но кой знае какви съдбовни стечения на обстоятелствата го бяха захвърлили в Гран Чако, понеже за мен бе съвсем сигурно, че не е роден тук, макар да проявяваше такава антипатия към всякакви чужденци и бели.

Следващата стая пак представляваше складово помещение. Ала вместо пакети с кори от дърво там имаше седла, които висяха и по четирите стени. Изглежда бяха над петдесет.

— Да не би този човек да притежава и коне? — попита Пена.

— Вероятно! Няма да вземе да оседлава индианците я, за да отиде на разходка.

— Но индианците на Гран Чако и коне… и то такива седла!

— Защо не? Вече очаквам от стария какво ли не. Нали е известно, че по степента на цивилизация тобасите превъзхождат останалите червенокожи племена. Може би дължат много на този отшелник. Да разгледаме по-нататък! Я вижте, изглежда там в дъното има някакви стълби!

Пред нас нямаше вече друга врата, ала от най-отдалечения ъгъл нагоре водеха стъпала, дървени стъпала, поставени, както си му е редът, едно над друго. Изкачихме се по тях и стигнахме до врата, която бе само притворена. Когато я бутнахме, тя се отвори и се озовахме навън на открито.

Ще подчертая, че това бе не да речем капак на под, а съвсем нормална врата, тъй като над стълбите бе сковано нещо подобно на малка дъсчена къщичка, почти като онези, които издигат над стълбите, водещи към корабните каюти.

И така, озовахме се на открито, но пред нас не се откри гледка към гората, към околностите на странната скала, защото наоколо се издигаше зид, висок около петнайсет лакти. Но не това бе, което ни слиса най-много. Учудването ни бе предизвикано от нещо съвсем друго, понеже… се намирахме в градина, в истинска грижливо създадена и обработвана градина със зеленчукови лехи, лехи с дини и пъпеши, както и лехи с какви ли не цветя. Покрай лехите бяха засадени цъфтящи розови храсти. Съвсем в дъното се издигаше дървена постройка, подобна на хамбар, а от двата й края имаше по една беседка.

Минахме между лехите и се насочихме най-напред към хамбара. Там открихме търнокопи, белове и лопати и освен това куп други инструменти, които изобщо не можеха да се използват в градината. Ала Пена ги познаваше. Това бяха предмети от екипировката на събирачите на дървесна кора. После свърнахме към по-близкия ъгъл и влязохме в беседката. Там имаше една пейка. Пена седна на нея, сключи пръсти, погледна ме и попита:

— Можехте ли да си представите подобно нещо? Очаквахте ли го?

— Не, разбира се, че не!

— И аз също. Тук сред дивата Чако да има такива зеленчукови и цветни лехи, по-хубави от които не могат да се видят дори и в Буенос Айрес! Наистина е смайващо! Това е цяло чудо!

— Съществуването на подобно жилище не е чак толкова смайващо. По време на своите скитания старецът е открил скалата и я е използвал за целите си, изграждайки различни помещения. Но че е направил и такава градина, ето кое не мога да проумея. Несъмнено той е аскет, който, както изглежда, води суров живот, изпълнен с лишения. И ето на, изведнъж тези цветни лехи, тези беседки и виждате ли този изглед!

Вътре в беседката, отдясно и отляво на ъгъла, където се срещаха двата зида, се намираха два отвора, закрити от завеса зелени листа. Отдръпнах настрана плетеницата от пълзящи растения и се оказа, че можем да хвърлим поглед далеч над горските върхари.

— И тези «прозорци» ни доказват, че старият е разсъдлив човек — обади се Пена. — Понеже са покрити със зеленина, отворите не се забелязват отдолу. Но как ли е успял да издигне толкова висок зид наоколо по самия край на скалата? Ето това не разбирам. Нали в Гран Чако няма никакви камъни!

— Но има глина за изпичане на тухли? Нали още на идване забелязахме, че почвата е глинеста.

— Хм-м! Значи е накарал индианците си да работят като тухлари и зидари!

— Най-вероятно. Но това е било доста отдавна, понеже и зидовете изцяло са покрити с мъх и лишеи, тъй че отвън вече нищо не си личи от основата, от самата скала. Я да отидем до другата беседка! Може би оттам ще успеем да видим другия бряг на лагуната.

Продължихме да крачим между лехите по пътечките, които вместо с пясък бяха посипани със смляна дървесна кора, заглушаваща шума от стъпките ни. Втората беседка беше толкова гъсто обрасла с едролистни пълзящи растения, че погледите ни не можеха да проникнат във вътрешността й. Ето защо се изплаших, когато от нея се разнесе женски глас:

— Е, тио[13], изпрати ли някого? Иска ми се да имам тази птица. Нали я улучих толкова добре.

Гласът беше нежен и звучеше ясно като сребърно звънче. Жената говореше на испански. Ние двамата се спряхме и се спогледахме.

— Мътните го взели! — прошепна Пена. — Някаква сеньора!

— Или даже сеньорита! — усмихнах се аз. — Внимавайте за сърцето си!

— Ами! Няма никаква опасност, понеже никоя не ме харесва. Значи тук има жена или девойка! Смайването ми няма край!

— Наистина е странно. Тя е племенница на стария, следователно същество, което не мога да си го представя на кой знае колко много години.

— Небеса! Ще влезем ли в самата беседка?

— Естествено! Жената вече ни е чула.

— По-добре нека се върнем! Нямаме вид на хора, които могат да се появят и да се поклонят пред една дама!

За малко да избухна в смях. Храбрият Пена се страхуваше от едно същество от женски пол. Той забеляза, че едва се сдържам да не се разсмея и добави:

— Представете си някоя млада и чиста сеньорита! Какво ще си помисли тя за нас, ако й се изправим пред очите в този вид?

— Е, сигурно дамата няма да е чак толкова изнежена и тъй нататък!

— Мислите ли? Защо?

— Първо, защото се намира в Гран Чако. Второ, защото живее сред индианци и трето, защото не се бои от барутен дим.

— Откъде го знаете?

— Нали и вие чухте изстрела? Стреляла е по някаква граблива птица и я е улучила, както току-що каза.

— Да, така е. Е, една сеньора, която стреля, сигурно няма да ни се разсърди, че идвайки в Чако, не сме си взели фрак и бели ръкавици. И така, смело напред!

— Тио! — отново прозвуча откъм беседката. — Защо не ми отговаряш?

— Защото не е той — отвърнах аз и направих пет-шест крачки, които ме приближиха до входа на беседката.

Пена ме последва. Сега вече можех да хвърля поглед в малката симпатична и уютна къщичка, обвита от вейките на пълзящите растения. Там седеше една девойка, която веднага щом ме зърна, силно изплашена, скочи от мястото си и нададе рязък вик. Тъй като досега бях говорил аз, Пена сметна, че е време и той да каже нещо, и покланяйки се, с успокоителен тон попита:

— Изплашихте ли се, сеньорита? Не бойте се! Няма да ви сторим нищо лошо.

Метиската (а че беше такава, забелязах още от пръв поглед) се беше хванала с едната си ръка за подпорния дирек на входа, а с другата притискаше сърцето си. Видях, че трепереше — толкова силна бе уплахата й.

Тя носеше обикновена дреха от басма, която почти стигаше до земята и приличаше всъщност на риза с дълги ръкави, стегната в кръста с коланче от някаква червена материя. Гъстата й гарвановочерна коса бе сплотена в две дебели и дълги плитки, които тежко падаха по гърба й. Лицето й имаше кафеникав загар и красив овал и не притежаваше типичните за индианската раса изпъкнали скули. По отношение на красотата си тя нямаше защо да се срамува от която и да било бяла «портеня»[14]. Лекото й треперене навярно не бе резултат от вродена страхливост. Тя живееше в дълбоко уединение сред червенокожи, където рядко се мяркаше някой бял. Тя смяташе, че е сама на това място и че е невъзможно то да бъде открито от чужди хора. Но изведнъж пред очите й се появихме ние двамата, и то с такъв външен вид, който никак не будеше доверие. Разбира се, това би изплашило силно дори и най-безстрашния човек.

До мястото, където бе седяла, стоеше облегната на пейката празната й пушка. Малката й ръка бавно се плъзна надолу по дирека, а после с бързо движение тя грабна оръжието, насочи го към нас и докато в пребледнелите й страни отново нахлу кръв, а черните й очи засвяткаха, красивата девойка заплашително попита:

— Кои сте вие? Какво търсите тук?

— Моля ви, оставете пушката си настрана! — отвърнах аз. — Не идваме като неприятели.

— Разговаряхте ли вече с чичо? — попита тя.

— Естествено!

— Да, наистина, прави сте — каза тя и подпря пушката си на старото й място. — Сигурно сте го видели и сте разговаряли с него, иначе не би било възможно да сте тук. Но той защо не дойде с вас?

— Като резултат от пристигането ни му се отвори бърза работа, но скоро ще ни последва.

— А защо не оставихте долу оръжията си?

— Защото не възнамеряваме веднага да се върнем долу, а да поостанем тук. Но понеже, както изглежда, видът им ви е неприятен, ей сега ще се освободим от тях.

— Неприятен ли? — попита тя и по лицето й се плъзна горда усмивка. — Аха, навярно ме преценявате с мярката за вашите жени. Не само че не се боя от оръжията, ами ги обичам и умея да си служа с тях. Та нали без тях не можем да живеем. Но защо не седнете!

Ние подпряхме пушките си на зида и влязохме в беседката, където имаше място за шестима. Когато седнахме срещу нея, девойката ни погледна открито и след като очите й ни изучаваха доста време, тя каза:

— Сигурно моят тио има голямо доверие към вас, за да ви разкрие цялата си тайна. Само един-единствен човек е имал досега правото да влезе в тази градина.

При тези думи лицето й изведнъж помръкна, тъй че съвсем неволно й зададох въпроса:

— И този единствен човек не е бил добър, нали?

— Откъде знаете? — сопна се тя.

— Предполагам.

— Не, вие го знаете!

— Съвсем не!

— Познавате го! Виждали сте го! Къде е той?

Очите й искряха като очите на тигрица, която се кани да се нахвърли върху плячката си.

— Успокойте се, сеньорита! Наистина не го познавам!

— Защо заговорихте за него?

— Защото самата вие го споменахте.

— Но нали казахте, че не бил добър човек!

— По израза на лицето ви разбрах, че не го смятате за добър.

Тя ми хвърли учуден поглед и рече:

— Прочел сте го по израза на лицето ми? Е, добре, не сте се излъгал. Той е клетвопрестъпник и… аз го мразя!

Тя сви малките си юмручета и здраво стисна устни. Не бяхме разговаряли и две минути, а вече ми бе известна мъката, вселила се в младото й сърце. Това бе възможно само при едно такова дете на природата.

И в тази беседка имаше два отвора в зида. Пред единия от тях завесата от пълзящи растения беше дръпната встрани така, че можеше да се вижда лагуната. Тя посочи натам и каза:

— Ей от тази посока би трябвало да се зададе, да мине ей там, по източния бряг. Всеки ден го чаках, ала той не дойде. Мразя го!

Тук девойката се лъжеше. Тя все още го обичаше. И ако сега го видеше да заобикаля лагуната, лицето й сигурно нямаше да остане тъй гневно.

Ние двамата си замълчахме. В тъй нареченото отбрано общество би трябвало да избягваме възникването на големи паузи в разговора, ала тук можехме да се държим изцяло както ни повеляваше настроението. Девойката ми бе направила много странно впечатление. Имах чувството, че е разкрила пред мен цялото си сърце, душата си и все пак седеше срещу мен като някаква тайна, която човек не смее да разгадае, защото едновременно го примамва и плаши. След известно време тя продължи, като разговаряше сама със себе си:

— Да, мразя го, защото е бял.

— Вие мразите белите, сеньорита? — попитах аз.

— Да. Всички те лъжат. До един са неверни и вероломни.

— Може би сте се запознала само с един или неколцина, които са оставили у вас такова впечатление, но на света има милиони бели. Нима мислите, че всички са като онзи един или като неколцината?

— Да, всички са такива! Опознах ги в Сан Антонио, където ме заведе тио, за да стана дама.

— И наистина сте станала дама, сеньорита!

Мислех си, че с тези думи й правя комплимент, ала съвсем скоро разбрах заблудата си, защото в очите й се появиха гневни светкавици и тя ми се сопна:

— Не, не съм станала и не искам да ставам! Исках да съм дама… заради него. Но той не дойде.

— Значи не ви харесва в Сан Антонио, така ли?

— Не. Но въпреки това пак бих останала, ако хората бяха добри към мен. Привидно те бяха приятелски настроени едни към други, ала зад гърба си говореха само лоши неща. Всички бяха непочтени, всички бяха зли. Ето защо избягах.

— Какво? Надявам се, че вашият тио ви е взел обратно!

— Не. Сама се върнах.

— Предприела сте сама това дълго пътуване, при което пътят води през такава пустош? Една дама…

— Не съм дама! — гневно ме прекъсна тя. — Не ме наричайте така! Исках да си тръгна, да се върна при моето племе. Не ми разрешиха. Тогава си припомних, че съм повелителка на тобасите, и че никой християнин не може да ми заповядва каквото и да било. След като всички заспаха, взех пушката на домакина, при когото ме беше оставил тио, както ножа му и едно седло. Тайно отведох настрани най-добрия му кон и го яхнах. Пет дни по-късно пристигнах при моите хора и никога вече няма да ги напусна!

По лицето на добрия Пена се бе изписал слисан израз. Имаше вид на онемял от смайване човек. Той не се и опита да го скрие, а зададе въпроса:

— Но, сеньорита, нима знаехте пътя?

— Да, бях минавала вече по него, когато тио ме заведе до града.

— И имахте смелостта да се опитате сама да се оправите! Пет дълги дни!

— Защо не?

— Че от какво живяхте?

— От лов.

— Значи можете да се осланяте на пушката си, така ли?

— Преди малко застрелях един сокол. Тио отиде да нареди да ми го донесат.

Старият не бе успял да изпрати своя слуга, понеже междувременно се бяхме появили. Бях любопитен да разбера в какви отношения са двамата и затова я попитах:

— Навярно тио се е грижил за вас още от ранното ви детство?

— Не, запознах се с него едва след като дойде при нас.

— Тогава не ви е истински роднина, а?

— Не е. Но се радва, когато го наричам тио. Той ме обича толкова много, че с радост бих го наричала и баща, ала не ми позволява.

— От колко време живее сред вас?

— От единайсет години. Бях на шест, когато се появи.

— А откъде дойде?

— От Европа.

— Знаете ли от каква народност е?

— Да.

— Как се казва неговият народ?

— Не бива да издавам. Забранил ми е.

— А знаете ли защо никой не трябва да знае откъде е дошъл?

— Не. Напуснал е своята страна, защото тамошните хора са искали да го убият.

— Вие се нарекохте владетелка на тобасите. Кой е техният вожд?

— Народът на тобасите се разделя на няколко племена, всяко от които си има вожд. Но аз съм владетелка над всички, а тио управлява вместо мен.

— Как е станало така, че тобасите нямат мъж владетел?

— Предишният им владетел беше мой дядо. Той е мъртъв. А последният владетел тръгна веднъж на път и повече не се върна.

— Защо?

— Ще ви обясня. Кралското семейство, което властва над тобасите, е също толкова старо, колкото и самият народ. Моят дядо беше неговият последен потомък. Той нямаше син, а само една дъщеря. Според законите на тобасите тя трябва да стане кралица, а онзи, когото обикне, да бъде владетелят. Всички младежи на народа ни, отличили се със сила, храброст или ум, се домогвали до благосклонността й, ала тя не пожелала да вземе никой от тях, понеже обичала един бял, който бил дошъл при нас. Старейшините се събрали на съвещание и решили да го провъзгласят за свой владетел, защото той станал мъж на майка ми. След като се бях вече родила, белият отиде веднъж на лов и не се върна повече, но заедно с него изчезна и многото злато, което тобасите бяха донесли от планините и което представляваше съкровището на целия народ.

— Тогава навярно по време на лова му се е случило някакво нещастие!

— А нима той взема със себе си толкова много килограми злато, когато отива на лов?

— Наистина не. Но някой видял ли е, че ги е взел?

— Не.

— Тогава е възможно крадецът да е някой друг!

— Не. Ако златото беше откраднато от тобас, то по-късно хората сигурно щяха да забележат, че е станал по-богат. Моят баща е бил крадецът, понеже беше бял. Казах ти, че никой повече не е чул каквото и да било за него и това е истина. Никой не е чувал за него, ала един от нашите го е видял в големия град, наречен Монтевидео. Човекът, един от воините ни, пристигнал в града като водач на някакви хора и видял баща ми, своя избягал владетел, да се вози във великолепна карета.

— Някои хора много си приличат!

— Той е бил, понеже воинът хукнал подир колата, която скоро спряла пред красива къща. Когато баща ми слязъл от нея, воинът се приближил и го извикал по име. Баща ми го познал и го взел със себе си в къщата. Опитал се да му даде пари, за да го накара да мълчи. Воинът не ги приел. Той узнал, че баща ми си има нова жена и когато тръгнал да си върви, ножът му бил почервенял от кръв.

— А-а! И какво е направил?

— Каквото би направил всеки тобас.

— Господи! Убил е баща ви! Не ви ли побиват тръпки на ужас като си го спомняте?

— Не. Той беше предател. Получи си заслуженото.

Тя изрече тези думи с такова хладно безразличие, сякаш говореше за съвсем чужд човек. После продължи:

— Майка ми го е обичала много. След като заминал, тя се разболяла и умряла. Ето че сега аз съм кралица.

— А онзи, когото изберете за съпруг, ще стане повелител на народа ви, нали?

— Да, ала тобасите няма да имат повече крал.

— Значи не желаете да се омъжвате?

— Не. Човекът, когото обикнах, също замина и няма да се върне. Радвам се, че не станах негова жена. Тио каза, че съм още твърде млада за венчило. Ако беше станал мой съпруг този човек също щеше да ме изостави.

— Какъв беше той?

— Каскарилеро.

— Млад?

— Млад и красив, силен и смел. Всички девойки бяха влюбени в него, но той обичаше само мен. Ала само докато замина.

— Може би все пак ще се върне, а?

— Не. Измина двойно повече време, отколкото му беше определено.

— И той ли ви окраде?

— Да.

— Хм-м! Питам, защото, ако в това отношение се е показал като почтен човек, все още би имало надежда да ви е останал верен. Какво е задигнал?

— Пари, много пари на тио и на племето.

— Тогава и той е също такъв безсъвестен човек като баща ви. Колко време прекара сред вас?

— Няколко години. Тио го намери ранен в гората и го докара при лагуната, за да го лекува. Обикна го и му позволи да остане при нас. Вземеше го със себе си винаги когато отиваше да търси злато или да събира каскариля. После ние двамата се влюбихме и старейшините се събраха на съвещание както на времето, когато е трябвало да решават съдбата на майка ми. Имаха намерение да кажат своето «не» и да ме принудят да дам ръката си на някой воин от моя народ, ала тио също беше обикнал белия и се застъпи за него и за мен. Тогава те дадоха съгласието си. Малко по-късно дойде годишното време, когато откарваме каскарилята до реката. След като стигнали до брега, нашите хора построили сал и натоварили на него каскарилята. Екипажът се качил на сала. Белият бил техен предводител, понеже той трябвало да откара каскарилята до Санта Фе, там да я продаде, а после да се върне с пари. Нашите гребци си дойдоха сами, след като го придружили до кораба, където прехвърлили каскарилята. Но той избяга.

— Ако нещата стоят така, вие не можете да твърдите, че белият е крадец. Не е изключено да е бил възпрепятстван да удържи на думата си.

— Много се надявах и вярвах, че е така, ала вече изгубих всяка надежда. Тио изпрати наш човек до Санта Фе и научи, че каскарилята е продадена, а парите за нея — изплатени. Това не е ли доказателство, че предателят ги е откраднал?

— Не е. В онези области бушува война, а пътят дотук води през териториите на враждебно настроени индианци. Кой знае къде ли се намира белият, къде ли е останал! Кой знае дали все още е жив!

Тя погледна през отвора навън към лагуната. Суровият упорит израз, изписал се пред последните пет минути върху лицето й, започна да се разведрява и да омеква все повече и повече и значително по-благо тя попита:

— Сеньор, мислите ли, че все още нямам основание за подобни съмнения?

— Така смятам. Дори и никога да не се върне, вие пак нямате право да го наричате лъжец, клетвопрестъпник и крадец. Ще имате такова право едва след като можете да докажете, че е още жив и неправомерно си е присвоил чуждите пари.

— Благодаря ви, сеньор! Прав сте! Сърцето ми бе закоравяло. Няма да го мразя. Може би все пак някой ден ще се върне. Но не казахте ли, че тио също ще дойде в градината? Каква работа има? Вие сте негови гости и аз трябва да ви дам нещичко да хапнете и пийнете.

Взех нейната пушка в ръка, като че ли исках да я разгледам. Оръжието още не беше заредено. Това ме успокои, защото като нищо можехме да очакваме от тази девойка поне да се опита да стреля по нас.

— Той все още не може да дойде — отвърнах аз, като оставих нейната пушка обратно на мястото й.

— Защо?

— Извърши голяма грешка, която го възпрепятства така бързо да се появи пред вас.

— Каква грешка?

— Ще научите и се надявам, че ще бъдете по-разумна от него. Вашите воини са тръгнали на поход срещу чиригуаносите и селото ви е беззащитно срещу евентуални врагове, нали?

— Не, десетина воини останаха. Всички други отидоха.

— Много са малко. Ами ако на някои от враговете ви му хрумне да ви нападне?

— Ще ги прогоним.

— Само с една шепа мъже?

— Даже и те не са ни необходими.

— Тъй! Ами кой ще се бие тогава?

— Ние, девойките.

— Аха! Нима девойките на това племе са толкова войнствени?

— Никога не са били такива, а и досега все още с никого не сме се сражавали сериозно. Ала откакто знам, че моят народ няма да има крал, а само мен за кралица, аз събрах девойките и измежду всички избрах най-яките, най-сръчните и най-храбрите за лична охрана. Тио стана техен учител и мисля, че ще се бием също тъй смело, както и мъжете.

— И срещу мбоковите ли?

— Тъкмо срещу тях ще се бием най-добре! Нека само дойдат! Те раниха човека, когото обичам!

— Тогава всъщност им дължите благодарност, а не отмъщение, защото по този начин сте се запознала с вашия любим. Но аз не заговорих случайно за тях. Те наистина са тръгнали да нападнат Лагуна де Карапа.

— Какво? Истина ли е? Откъде знаете?

— Лагерувахме наблизо и чухме разговора им.

Бавно и спокойно девойката се изправи от мястото си, облегна се на зида, скръсти ръце на гърди и каза:

— Всичко трябва да ми разкажете съвсем точно, дума по дума! Трябва да знам абсолютно всичко, за да мога после да наредя какво да бъде предприето!

Някоя друга жена щеше да скочи от пейката изплашено или възбудено и навярно щеше да се завайка и да захленчи. Но тази девойка се държеше съвсем иначе. Веднага щом научи, че опасност грози селото, тя изведнъж стана толкова хладнокръвна и разсъдлива, сякаш бе възрастен воин, който знае, че победата зависи от неговите разпореждания.

Осведомих я за всичко от игла до конец като стигнах чак до момента, когато отвън на клона на дървото бях дръпнал шнура на звънчето. До този миг тя не ме прекъсна с нито една дума, ала тъкмо сега изплашено възкликна:

— Значи дръзнахте да дойдете тук, наистина дръзнахте?

— Да.

— И никога не сте виждали тио, никога не сте разговаряли с него?

— За пръв път го видях и говорих с него преди малко.

— Сеньор, тогава се учудвам, че ви виждам пред себе си! Ако сам не ми бяхте разказал всичко, бих се заклела, че сте мъртъв. С това, че сте проникнали тук и сте узнали тайната му, вие сте проиграли живота си.

— Наистина ли е толкова строг и не прави никакви изключения?

— Да. Повтарям ви, цяло чудо е, че ви виждам пред себе си живи и здрави.

— Е, ако зависеше от него, то ние наистина нямаше да сме вече живи.

— Кой ви пусна да влезете?

Разказах й случилото се.

Тя стоеше със скръстени на гърдите ръце и с напълно безизразно лице внимателно ме слушаше, без да каже нито дума. Само когато й съобщих, че сме вързали тримата, тя ме прекъсна с въпроса:

— Но не са мъртви, нали?

— Не, живи са.

— Тогава продължавайте!

Тя ме изслуша до края, без да прояви никакво вълнение. Единствено в очите й често проблясваха искри, които доказваха, че вътрешно тя съвсем не беше толкова спокойна, както изглеждаше. След като свърших, тя отпусна ръце, сложи дясната си длан върху рамото ми и каза:

— Сеньор, струва ми се имам правото да твърдя, че сте опасен човек, опасен за неприятелите си. Но вие дойдохте при нас като приятел и сигурно ще останете приятел!

— Намеренията ми наистина са такива, ала поставям условието да не бъда повече обиждан.

— Отсега нататък няма да чуете нито една обидна дума.

— Ами ако тио реши да предприеме нови враждебни действия срещу нас?

— Ще поговоря с него и той ще трябва да се вслуша не само в моя глас, но и в гласа на разума.

— Тогава да отидем заедно.

— Да… или по-добре останете тук! Искам да отида сама да го освободя. Той е горд човек и ще е по-разумно в първия момент неговите победители да не се изправят пред очите му.

— А не искате ли от нас твърде много, сеньорита? Все още не познаваме всички тайни на това убежище. Останем ли тук, вие можете да ни подготвите какви ли не неприятни изненади, за които нямаме и представа.

— Няма. Давам ви честната си дума, че тук сте в пълна безопасност, че няма да ви се случи нищо лошо, и че сте под моя закрила. Това стига ли ви? Ще ми се доверите ли?

— Да, вървете!

Тя тръгна, без да вземе пушката си. Пена я изпрати с поглед, докато изчезна в малката дървена къщичка над стълбите, и после каза.

— Момиче и половина! Не съм срещал такава индианка. Какво мислите ще стане сега?

— Тя ще се върне заедно със стария и ми се струва, че той ще ни помоли за извинение.

— Хм-м! Не се одързостявам да стигна чак дотам в надеждите си. Сигурно ще е доста зъл!

— Ще е само смутен. Не е много приятно да те надвият и пленят, след като си се държал толкова властнически.

— Девойката е далеч по-разбрана от стария. Как само стоеше пред нас тъй спокойно и гордо! Личи си, че е кралица на тобасите! — каза Пена.

— Значи тук можахте да научите, че жени, които имат навик често да държат ръцете си скръстени на гърдите, са с енергичен характер и силна воля.

Измина почти половин час, преди индианката да се върне. Тя не беше сама — следваше я старият Десиерто. Изразът на лицето му бе доста особен. В него се четеше и срам, и яд, а и мъничко разкаяние.

— Ето, водя го! — рече девойката. — Каза ми, че ще ви прости.

Успях да прикрия усмивката си, която се канеше да се появи по устните ми. Защо поне привидно да не признаех пред клетия човечец, че с него се е случила неправда, а не с нас? Той направи лек поклон и заговори:

— Уника ми обясни как всъщност стоят нещата. Не можех да зная. Ако ми бяхте разказали всичко по-подробно, щях да се държа съвсем иначе.

Е, ние му бяхме казали съвсем същото, каквото казахме и на нея — ни дума повече, ни дума по-малко, но той не намери друго извинение и аз го улесних като му отговорих следното:

— Ние нахлухме при вас без позволението ви. Това сигурно ви е разгневило и ето защо, макар и със закъснение, ви молим за извинение!

— Имате го, сеньори. А сега най-важното е да ми дадете доказателство, че всичко каквото ми съобщихте е чиста истина. Как ще ме убедите?

— Е, сеньор, какво да ви отговоря на въпроса? Ако не желаете да повярвате на думите ни, ще трябва просто да изчакате събитията. Ние ви предупредихме и така изпълнихме задачата си. Повярвате ли ни — добре! Не ни ли повярвате — е, тогава можете да чакате докато мбоковите дойдат и ви нападнат!

— Надявам се да предотвратя нападението им.

— Задръжте ни тук и ако се окаже, че не сме ви казали истината, тогава просто ни застреляйте!

При тези думи по устните му се появи лека усмивка и той отговори:

— Как ли пък не, тъкмо вие сте хората, които можеш да застреляш, без да се изложиш на явната опасност първо самият ти да получиш куршум! Сеньор, не бях виждал досега толкова дръзки хора като вас двамата! Никога не бих предположил, че е възможно да ми се случи нещо подобно! И то в собственото ми жилище в присъствието на двама индианци, силни като мечки! А при това да не забравяме, че бе необходимо само едно леко духване в цевите и с вас беше свършено! Тежко и горко на онзи, който е ваш враг!

— Значи тежко и горко на мбоковите!

— Наистина ли гледате на тях като на ваши противници? Какво са ви направили?

— Нищо.

— Е, тогава не можете да говорите за истинска вражда.

— Всъщност не, но веднъж минах вече на ваша страна и следователно вашите врагове стават и мои врагове.

— Тогава при определени обстоятелства помощта ви не би се изчерпила само с предупреждението ви, така ли?

— Да, готови сме да направим за вас и нещо повече.

— Но какъв интерес можете да имате?

Както показваха въпросите му, старият все още беше недоверчив към нас. Отговорих му:

— Интересът на всеки човек с чувство за дълг се крие в изпитваната от него необходимост да предотвратява злите дела и да помага на изпадналите в беда хора.

— Но правото може да е и на страната на мбоковите! Вие не познавате нито тях, нито нас.

— Подслушахме ги и разбрахме, че става дума за грабителски поход. Канят се да ви нападнат и ограбят. Предполагат, че притежавате големи богатства и искат да ви ги вземат. Тогава едва ли може да има някакво съмнение, на чия страна е правото.

— Хм-м! Ако действително сте искрен, с удоволствие приемам обяснението ви! За вас сигурно ще е разбираемо голямото ми желание да си изясня кои са двамата мъже, от чиято дискретност зависи запазването на моята тайна.

— Ще научите всичко — обади се моят спътник. — Аз се казвам Пена и съм от Порто Алегре. По професия съм каскарилеро.

Когато старият чу името на бразилското пристанище, лицето му се разведри. Един човек, чиито роден град е толкова далеч от това място, не можеше да му навреди толкова, колкото някой от по-близките области. Ала когато разбра с какво се занимава Пена, лицето му отново помръкна. Пред него бе застанал конкурент, а на конкурентите човек никога не можеше да има доверие.

— Каскарилеро! — възкликна той. — И в кои райони работите? — попита го той.

— Навсякъде!

— Смятате ли, че Гран Чако е богата на дървета с ценна кора?

— Естествено! — отвърна Пена, който изглежда тайно изпитваше голямо удоволствие да създава такива тревоги на стария.

— Значи се каните да останете тук?

— Не е изключено. Зависи от това, дали ще намеря добри другари.

— Предупреждавам ви! Индианците от Гран Чако не търпят наблизо никакви бели.

— Ами! Индианци има навсякъде. Където и да съм ходил, все съм ги срещал, но не съм ги питал дали мога да остана, или не. Гледам си работата, без да ме е грижа за волята на червенокожите. Ако обеля кората на няколко дървета нейде в близката околност, няма защо чак толкоз да се тревожите, понеже няма да понесете кой знае каква загуба.

— Ами ако те все пак се възпротивят?

— Е, тогава нали имам хубава пушка и остър нож, с които винаги съм успявал да се оправя. Не вярвам, че имам основание да се боя от индианците на Гран Чако повече, отколкото от червенокожите, живеещи където и да било другаде.

— Не се заблуждавайте! Тук е родината на отровните стрели, срещу които вашата пушка и вашият нож нищо няма да ви помогнат!

— В Бразилия също ги има, но до ден-днешен не ме е улучила нито една отровна стрела. Впрочем, нали вече ви показахме и доказахме колко малко се страхуваме от тях!

Старият разбра, че неговите думи и възражения нямат никакъв успех при Пена и затова се обърна към мен с въпроса:

— И вие ли сте каскарилеро?

— Не. Ако нямате нищо против, можете да ме наречете viajador[15]. После му казах името си.

— Какво, немец ли сте? Тогава съм спокоен. Едва ли тук някой човек ще изпрати сънародника си на гибел.

— Сънародник ли? — попитах го изненадан.

— Точно така! Аз също съм немец!

— Какво? — възкликна Пена. — Ел вйехо Десиерто наш сънародник! Кой можеше да предположи! Старият го погледна учудено и попита:

— И вие ли сте мой сънародник? Но не може да бъде! Та нали се казвате Пена!

— Я преведете думата «пена» на немски!

До този момент си бяхме служили с испански, но ето че старият отговори на немски:

— Пена може да се преведе с болка, мъка, грижа, тревога…[16]

— Чакайте! — прекъсна го Пена. — Това е то. Тъй се казвам. Кумер ми е името.

— Значи живеете в Порто Алегре, обаче сте дошъл отвъд океана, така ли?

— Да, и съм от Бреслау.

— Ами вие? — попита ме той.

— Аз съм саксонец.

— Слава Богу, понеже в такъв случай не можете да…

Той млъкна изплашено. През последните две-три минути старият съвсем се беше променил. Гласът му звучеше по-бодро и по-ясно. Движенията му бяха станали по-живи, някак по-младежки, а на лицето му се бе изписал почти щастлив израз. Наистина бе много странно, че трима немци се срещат не къде да е, а в Гран Чако, и то на това тайнствено място. Увлечен от радостта си, Десиерто бе допуснал от устата му да излязат последните думи и нямаше вече как да ги върне. Вярно, че той прояви достатъчно самообладание да преглътне втората половина на изречението, която би изяснила всичко, ала вече изпуснатите думи, както и начинът, по който ги изрече и млъкна, съвсем лесно можеха да ни наведат на твърде неприятни за него предположения.

И откровено казано, веднага щом ги чух, ми мина мисълта, че старият се зарадва, като разбра, че родните ни места не се намират близо до неговото. Когато свързах всичко това и с черепите, украсяващи стаята му, вече нямаше как да отхвърля и подозрението, че в миналото на стария Десиерто съществува някакво много тъмно петно, откъдето произтичаше и неговото желание годините от предишния му живот да останат в сянка. Тези мои мисли и заключения не ми дойдоха постепенно и бавно, а ми хрумнаха изведнъж, така че веднага щом старият млъкна, можах да му отговоря:

— Да, слава Богу, че сме сънародници, понеже между нас няма да цари повече недоверие и доколкото ни позволяват силите, взаимно ще си помагаме!

Изрекох всичко това толкова бързо, след като той сам се прекъсна, за да го накарам да си помисли, че изобщо не сме обърнали внимание на думите му. Ала Пена не беше толкова деликатен и тактичен човек. Той го попита:

— А ще може ли и ние на свой ред на научим откъде сте?

— Ес… тес… твено — провлече старият, видимо изпаднал в затруднение. — Аз съм… аз съм от…

Десиерто млъкна. Но после, сякаш взел някакво решение, той събра сили, измери ни няколко секунди с изпитателен поглед и продължи:

— Не, няма да ви лъжа. Аз съм немец, бях немец с цялото си сърце и душа, но точно там се криеше и нещастието ми. Навремето бях датчанин. Днес родното ми място е в пределите на немския райх. Сега това не би могло да се случи, което… но за тези неща по-късно. Известна ли ви е историята на Шлезвиг-Холщайн?

Кимнахме утвърдително.

— Ами докато сте я чели или пък сте разговаряли за нея, не сте ли се натъквали на името Винтер, Алфред Винтер?

Напрегнах паметта си, но трябваше да отговоря отрицателно. Пена също.

— Този Винтер съм аз. Може би ще чуете историята ми. В момента нямаме толкова време, а и се налага да се опознаем. Най-важното е да поговорим за мбоковите. Но преди това… Уника, нали чу кои са тези господа, няма ли да ги поздравиш?

Той се обърна към нея на немски и за мое голямо удивление, като ни подаде ръка, говорейки доста плавно, девойката ни каза на същия език:

— Доставяте ни голяма радост и сте ни добре дошли!

— Мътните го взели! — възкликна Пена. — И вие ли говорите немски, госпожице Уника? Накрая може да научим, че изобщо не сте никаква индианка, а сте родена в Мюнхен или Висбаден!

— Не, не е така — каза старият. — Но тъй както обичам моята Германия и нейния език, нямаше да мога да издържа толкова дълги години в тази пустош, без да чувам звуците на родния немски. Ето защо накарах Уника да стане моя ученичка, а тя бързо напредна и вече може свободно да се изразява на чуждия за нея език. По-късно тя си намери друг учител, който…

Старият Десиерто млъкна.

— Продължавай, чичо! — подкани го Уника.

— Ще ти причиня болка!

— Няма. А и господата вече знаят някои неща за него.

— Значи не си могла да го запазиш за себе си!

— Казах им, че мразя белите.

— Да, де да ги беше мразила всичките без никакво изключение! Вие, господа, не сте първите немци, които са ме посещавали. По време на моите скитания се натъкнах в гората на един ранен човек и го доведох тук. Той остана при мен и успя да спечели пълното ни доверие, а после страшно ни измами. Най-много ме заболя от това, че бе немец.

— Как се казва този млад човек? — попитах аз.

— Обещахме си да не споменаваме повече името му.

— Но родното му място можете да назовете, нали?

— Да. От Грац е.

— Значи немец, роден в Австрия! Ще ми се да ви помоля да не осъждате така сурово този млад човек, без да сте го изслушали. Кога трябваше да се върне?

— Още преди цели шест месеца!

— При тукашните условия и тъй създадените обстоятелства не е кой знае колко дълъг срок. Ако бяха изминали години, щях да приема и да разбера вашето озлобление или, по-добре казано, вашето разочарование и изгубването на всяка надежда. Но шест месеца! От Буенос Айрес дотук има дълъг път, който води през области, чието население се бунтува или е силно раздразнено. Всеки е срещу всеки. При това изобщо не слагам в сметката индианците, през чиито територии трябва да мине младият човек от Грац. Какви и колко придружители има с него?

— На връщане ли? Никакви, освен ако случайно не си е намерил спътници.

— Значи е бил сам? И го осъждате така сурово? По време на моето сравнително кратко пътуване през страната видях и преживях толкова много, че някой друг с по-малко щастие би могъл поне десет пъти да загине или двайсет пъти да попадне между воденичните камъни на вашата социална и политическа мелница и тежко ранен да изчезне за дълго време. И вие се отричате от този млад човек, без да имате каквито и да било доказателства за неговото безчестие или вероломство?

Уника ми хвърли изпълнен с благодарност поглед. Старият бе смутен, но направи опит да се извини като каза:

— В резултат на моето издирване научих, че той е прибрал парите в Буенос Айрес.

— Вярвам ви, но нима знаете със сигурност, че не е искал да ви ги донесе и е избягал с тях?

— Не, не го знам, но така си мисля или по-скоро… така си мислех.

— Тогава поне засега забравете тези мисли и не прибързвайте с присъдата си. Изчакайте, докато получите необорими доказателства. Познавам подобни случаи, когато един или друг човек е бил морално унищожаван от хората, заради негови привидни прегрешение, а после се е оказвало, че е съвсем чист… може би по-чист от самите тях. Аз гледам дори на съгрешилия, на ниско падналия като на човек, който отново може да се изправи, който рано или късно пак ще стъпи на крака и смятам за свой дълг да му подам ръка като не забравям думите на Спасителя, че само праведният може да хвърли пръв камък върху грешника.

Уника ми стисна ръката и каза:

— Благодаря ви, господине! Избавяте ме от голяма мъка.

Старият Десиерто гледа известно време в земята, а след това, повтаряйки моите думи, каза:

— А после се е оказвало, че той е съвсем чист… може би по-чист от самите тях? Прав сте. Все още няма да го осъждам, понеже и самият аз имам основание да се боя от един къде-къде по-суров съд. Пак ще започна да се надявам, че той все някога ще се върне. А сега да оставим тази тема и да се заемем с най-важната за днес работа — нападението на мбоковите. За да ни върви като по вода, ще ви донеса нещо освежително и подкрепително, каквото едва ли сте очаквали да намерите тук, в Гран Чако. Но седнете най-после де!

Последните му думи бяха съвсем на място, защото откакто се беше появил, ние разговаряхме прави. Изглежда Уника знаеше какво се канеше да пи донесе, след като старият се отдалечи, тя влезе в друга беседка и оттам взе една малка масичка, която постави пред нас. Скоро старият Десиерто се върна и донесе… няколко бутилки вино и пълна кутия с пури.

— Да, навярно се чудите! — каза той, когато забеляза погледите ни. — Вино и пури в Гран Чако! Виното, естествено, е купено и с мулета докарано тук, но пурите са собствено производство от наш тютюн.

— Вие отглеждате тютюн? — попита Пена.

— Да, и то чудесен тютюн! Ако останете тук малко по-дълго, което силно желая и се надявам да стане, ще видите на какво съм научил моите индианци. Червенокожият съвсем не е онзи мързеливец, за който го смятат. Поставете го само под правилно ръководство, покажете му, че уважавате човешките му права, и скоро ще разберете, че е способен и на образование, и на възпитание. Но опитате ли се да му наложите тъй нареченото щастие с ножове и пушки, той става упорит и вироглав, а затова нямаме право да му се сърдим. Моите тобаси си пушат пурите като най-изискани джентълмени, и то такъв сорт, за който не един и двама познавачи биха им завидели. Обаче най-важното е, че те сами отглеждат тютюна и сами си правят пурите. Заповядайте, вземете си една и я запалете!

Той беше напълнил четири чаши и в този момент ни поднесе кутията с пури.

— Наистина съм чувал вече, че тобасите се отличават от другите индиански племена с редица предимства — обадих се аз.

— Какво значи това «отличават се»! Те просто са имали точно такъв учител, от какъвто се нуждаят червенокожите. Изпратете и при другите племена такива хора и скоро те също ще отбележат голям напредък. Сега се заловихме дори да садим лозя, а картофи, много зеленчуци, както и подправки, отглеждаме на няколко острова в лагуната, които оттук не можете да видите. Определихме ги за тази цел, понеже разположението им гарантира голяма сигурност срещу нападения и опустошения. Имаме предостатъчно песъчлива почва, която, както е известно, ражда най-хубавия тютюн за пури. Лесно научих моите червенокожи да изработват пълнежа на пурите и да увиват покривния им лист и няма защо да се учудвате, че съм в състояние да ви предложа такива пури, от които нямам причина да се срамувам даже и пред специалисти. А сега разкажете ми най-подробно за срещата си с мбоковите!

Дума по дума Пена го запозна с подслушалия разговор. Наострил слух, Десиерто не го прекъсна през цялото време, а накрая каза:

— Значи тъй наречения Зет е бил тук на разузнаване! Трябва да е постъпил много умно и хитро, понеже сме винаги нащрек. Всичко това доказва, че той е извънредно опасен човек и ще гледам да го обезвредя.

— Имате ли някаква представа кой е той? — попитах аз.

— Не. А вие?

— Имам. Навярно познавате един прочут водач през Андите, когото обикновено наричат Ел сендадор?

— Всеки е чувал за него, но не съм го виждал. Той е негодник, на когото изобщо не би ми се искало да се доверя.

— Имате ли причини и конкретен повод за подобно мнение?

— Причините са не една и две! Но най-важната от тях е, че за индианците той е цял Сатана. Насъсква ги едни срещу други, за да лови риба в мътна вода. Насъсква ги и срещу белите. Особено мбоковите са негови близки съюзници и предполагам, че истинското му свърталище е при тях. Оттам той предприема набезите си в четирите посоки на света. Лека-полека са ми направили впечатление много неща, които ме навеждат на това предположение. И сред другите племена сендадорът има свои привърженици, с които прави какви ли не удари, ала мбоковите са тъй да се каже неговата лична гвардия. Защо ме питате за него? Познавате ли го?

— За съжаление! Това е една дълга и ужасна история. Ще ви разкажа някои неща, а по-късно ще научите всичко. Сега преди всичко трябва да вземем никакво решение относно мбоковите. Ще ви кажа само, че смятам Йерно за зет на сендадора.

— По дяволите! Как ми се иска да сте прав!

— Защо?

— Защото в такъв случай ще направя отличен улов. Падне ли ми зетят на сендадора в ръцете, ще го принудя да ми издаде къде се намира в момента неговият тъст.

— Едва ли ще ви каже нещо!

— Охо! Ще го принудя! Ако ще се наложи, ще го подложа на всевъзможни мъчения! После ще мога да обезвредя сендадора. Ще го измъкна под носа на мбоковите!

— Това ще е едно начинание, към което незабавно бих се присъединил. Предполагам, че за сегашното си положение трябва да «благодарим» на един отряд на мбоковите.

— За какво положение става дума?

— Както вече споменах, ще ви разкажа по-късно. Йерно непременно трябва да ни падне в ръцете. Каквото можем да помогнем ние двамата с Пена, сигурно ще го направим.

— Това ме радва, понеже разполагам само с трийсет души, които са, тъй да се каже, моята лична охрана и когато предприемем някой поход, никога не тръгват с другите воини. Снабдил съм ги с добри пушки и единствената им задача е да охраняват селото и моето жилище. Те са най-яките и най-благонадеждните хора на това племе.

— Трийсет? Хм-м! Може и да свършат работа, защото мбоковите са само петдесет и осем, без да броим Зетя.

— Мислите, че ще са достатъчни? Но нали на един от нашите се падат по двама врагове.

— Въпреки всичко оставам на мнението, че няма от какво да се опасяваме — отвърнах аз. — Нападащият винаги се намира в по-изгодно положение, защото има възможност да избере времето, мястото и начина на нападението, а така може и най-добре да използва всички съществуващи шансове.

— Значи ми давате право! Нападащите в случая са мбоковите и следователно според вашите собствени думи те са в по-изгодно положение.

— Разберете ме добре, те искат да са нападащите, ала ние ще обърнем листа и сами ще ги нападнем.

— А-а, значи това имате предвид!

— Естествено! Или имате намерение да чакате докато ви връхлетят?

— Защо не? Нали вече знам как стоят нещата. Ще мога да посрещна мбоковите както му се полага.

— Ще се съглася с вас, ако сте в състояние да изберете подходящо за целта място. Не познавам вашето селище, но сигурно ще ми позволите да го разгледам. Голямо ли е?

— Да, голямо е и къщите му са пръснати надалеч.

— Е, ами как тогава ще заемете с вашите трийсет души такъв огромен терен? Откъде ще знаете точно на кое място ще се появи неприятелят?

— Мястото го знам много добре. Мога да накарам всеки неприятел да проведе нападението си точно там и никъде другаде.

— И как?

— Естествено съм се погрижил за сигурността на моите хора според силите си, а теренът се оказа изключително благоприятен за целта ми. От двете си страни селото е обградено от доста дълбоки падини. Свързах ги с лагуната с помощта на канал, който мога според желанието си да отварям и затварям. Другите страни подсигурих чрез широк изкуствено изкопан ров. Отворя ли канала, само след няколко часа селото ще бъде заобиколено от широк воден пояс.

— Тъй! Ами мястото, за което споменахте?

— Това е една тясна дига, която остава да стърчи над водата. Именно по нея трябва да дойде неприятелят.

— А не помислихте ли, че е много вероятно мбоковите да преплуват пълния с вода ров?

— Помислил съм.

— Е, ами тогава въпреки водата и дигата те имат свободен избор да проведат нападението си от която страна поискат.

— Това е ваше мнение. Ала забравяте крокодилите.

— Ще има ли такива животни в рововете?

— Поне мбоковите ще го предположат. Лагуната гъмжи от тези зверове, които именно по споменатата причина не унищожих. Очаквам някои от тях да попаднат в рововете, а вие можете да сте сигурен, че никой индианец няма да се опита да ги преплува, ако не е убеден, че там не се намират крокодили.

— А не могат ли мбоковите да сложат ръка на някоя от вашите лодки?

— Не. Естествено ще се погрижим да е невъзможно.

— А нима не могат на бърза ръка да направят сал? Гората им предлага колкото щеш материал.

— Хм-м! Наистина не помислих за това.

— Така ли? Тогава точно там е слабото място във вашия план. Но дори и да допуснем, че всичко се развие според желанието ви, че неприятелят мине по дигата и вие го сразите с куршумите си, то аз първо, ще съм решително против подобна касапница на хора, които са били само подведени, и второ, струва ми се, че нашата цел е да заловим Зетя. Застреляте ли го, сам ще се лишите от изгодата, която очаквате да ви донесе пленяването му.

— Това е вярно. Прав сте!

— Имам и още едно съмнение, на което особено трябва да обърнете внимание. Йерно е идвал тук на разузнаване. Онова, което е заварил, го е задоволило. Върнал се е, за да вземе хората си, и ето че днес ще пристигне с тях и ще завари селото… обградено с широки ровове, пълни с вода. Какво ли ще си помисли?

Старият не отговори, а се почеса с ръка зад ухото. Продължих:

— Той веднага ще стигне до убеждението, че по някакъв начин плановете му са разкрити. Тъй като не разполага със стотици воини, ще се откаже от намерението си, ще се оттегли и вие ще останете с празни ръце.

— И това е вярно! — повтори Десиерто. — Значи трябва да подхвана работата, ако искам да спипам Зетя. Но как?

— Тъй както я замислям аз. Ще го пресрещнем, ще го изненадаме и ще го нападнем на мястото, където ще изчаква настъпването на нощта.

— И къде ще е това?

Пена му даде онова описание на мястото, което беше подслушал от самия Йерно.

— Знам го, знам го — рече старият. — Там има дълбока падина, където се събира достатъчно влага, за да растат няколко високи дървета и доста гъсти храсталаци. Значи там се канят да лагеруват! Да, тогава ще ги нападнем на това място!

— Но всичко трябва да стане извънредно предпазливо, за да не успеят да видят или да чуят приближаването ни. А понеже са дваж по-многочислени, ще се наложи още в първия миг на нападението ни да повалим на земята половината от тях, а после да се бием човек срещу човек.

— Драги приятелю, това е много неприятно! Пак се връщам на предишното си твърдение, че те ни превъзхождат. Застанем ли гърди срещу гърди, тогава отровните стрели и отровните ножове ще встъпят в правото си и дори и да ги победим, загубите ни ще са значителни. По-добре ще е да обградим храсталаците и да ги застреляме един подир друг.

— Трийсет души да обградят петдесет и осем?

— Ще вземем с нас и девойките, които умеят превъзходно да си служат с лъкове и стрели.

— Девойки срещу мъже! Звучи развеселяващо! И как ще стане тази работа? Ще стреляме наслука по храсталаците ли? Така само ще изгърмим сто кила барут и куршуми без какъвто и да било резултат!

— Добре! Тогава ще ги държим обсадени, докато се развидели. После ще можем точно да се целим.

— Но и те ще могат! Те ще са скрити зад храстите, а ние ще сме на открито, тъй че ще имат чудесната възможност да ни изтрепят като пилци.

Старият стана от мястото си, излезе от беседката, взе да се разхожда навън насам-натам и след малко в комичен гняв извика:

— По дяволите възраженията ви, господине! Та вие направихте на пух и прах цялото ми бойно изкуство, с което толкова се гордеех!

— Ами тогава нека си остане на пух и прах! Вашите защитни планове се градят на едно схващане, което не винаги, или поне в този случай, не е вярно. Ако се смятате за специалист по военно изкуство, ще трябва преди всичко да се съобразявате с конкретните условия.

— Мислех си, че съм го направил.

— Обаче не обърнахте внимание на обстоятелството, че искаме на всяка цена да заловим жив Зетя. Следователно само по тази причина не бива да се впускаме в престрелки, а да не говорим за опасността за нас от сражение, водено по такъв начин.

— Значи сте за ръкопашния бой?

— Да, защото така ще можем да пленим този човек. Предлагам аз да се заема с него и тогава ще можете да сте сигурен, че ще го спипам. Още в първите мигове ще го поваля на земята, както постъпих и с вас.

— Ама какъв удар беше само, господине! Повече от половин час лежах в безсъзнание! Но дори и да съм убеден, че мигновено ще го обезвредите и плените, то остават неговите мбокови, които сигурно ще се защитават. Двама от тях срещу един от нас! Опасно е! Ръкопашният бой не ми харесва, както на вас не ви допада предложението ми да водим престрелка от разстояние.

— Всичко зависи от позицията, която ще изберем. Не е необходимо да се излагаме на опасност. Имам предвид такава схватка, само да посрещаме противниците си един по един, а след това и да ги обезвреждаме.

— Такъв случай е невъзможен.

— Но ние можем да го направим възможен. В момента не съм в състояние да кажа по какъв начин, понеже не познавам терена. Покажете ли ми селото и околностите му, тогава може би ще ми хрумне някаква подходяща идея.

— С удоволствие ще го направя, ала много се съмнявам, че изведнъж ще ви осени подобна блестяща мисъл. Но наистина страшно ще се радвам, ако враговете ни влязат в ръцете един по един, тъй че единствената ни работа да е да ги посрещаме с добре дошли.

— А може би е възможно да стане.

— Никога! Може да сте преживял какво ли не, обаче не познавате тази страна и условията на живот в нея.

— Много сте прав, ала ако сега пожелаете да ме разведете наоколо, ще се запозная с нея.

— Щом искате, можем и веднага да тръгнем. Докато се разхождаме, Уника ще сложи на масата нещо за хапване, за което досега все не ни оставаше време. Сигурно сте не само изморени, а и гладни. Моля, елате с мен.

Изпразнихме чашите си, а Десиерто ни накара да пъхнем в джобовете си по няколко пури. После излязохме от беседката, минахме през градината и влязохме в жилището. Минахме по същия път, по който бяхме дошли. Уника вървеше начело, следвана от стария. Той се позабави малко в стаята с черепите. Когато стигнахме до входа и девойката отвори вратата, забелязах, че Десиерто носеше на главата си тъмно широкополо сомбреро. Тъй като преди тази шапка не беше в стаята, аз си направих извода, че до нея се намира някакво друго помещение, чиято врата не бяхме видели.

Със сигурност, придобита от навика, Уника мина по клона, загърна здраво дрехата си, щом стигна до стъблото и спускайки се с голяма сръчност от клон на клон, бързо слезе на земята. Без да ни чака, незабавно се отдалечи. След като и ние се озовахме долу, старият каза:

— Селото ще разгледаме най-накрая. Най-напред ще ви заведа до лагуната.

Стигнахме до онова място на брега, където неотдавна Пена се беше спрял, за да хвърли поглед над цялата лагуна. Оттам продължихме наляво, все по брега. Навсякъде гората стигаше до самата вода, тъй че непрекъснато крачехме под свода от зелена шума. След известно време неочаквано брегът изви почти под прав ъгъл наляво и описвайки широка дъга, отново се връщаше в старата си посока. Така лагуната образуваше залив, където бе разположен доста голям остров, който след като за пръв път се добрахме до водата, бяхме взели за самия бряг. На острова също растяха дървета. Зад него следваха и други, но по-малки островчета, които все повече се приближаваха до сушата.

Пътят ни постепенно се стесни и представляваше вече нещо като къса, подобна на мост дъга, от лявата страна на която земята изведнъж пропадаше, образувайки дълбока падина, проточваща се и нататък между дърветата.

— Това е ровът — обясни старият, — а ние сме стъпили върху покрития канал, през който идва водата от лагуната. По-късно ще имате възможност да разгледате всичко още по-добре.

Не бяхме стигнали още кой знае колко далеч, когато дърветата отстъпиха встрани и ние се озовахме пред обширно открито място, където видяхме многобройни къщурки, строени по различен начин, между които се суетяха хора. Ето че тъкмо в този миг оттам се разнесоха ударите на барабан.

— Това е селото — обясни старият.

— А защо бият барабан? — попитах го.

— Сигурно Уника е наредила така. Тя събира хората, за да им съобщи, че ще бъдат нападнати. Ще използва случая да спомене и за присъствието ви, тъй че ви очаква извънредно тържествено посрещане.

При тези думи по лицето му се плъзна лека полуподигравателна, полудоволна усмивка. После продължи:

— А сега ще отидем на острова. Трябва да го видите.

На брега имаше десетина по-големи и по-малки лодки. Скочихме в една от малките. Двамата с Пена взехме греблата и се насочихме към острова, който на дължина можеше да се извърви за около пет минути, а ширината му беше двойно по-малка. Не зърнахме нито хора, нито животни. По източното му крайбрежие растяха сенчести дървета. А там, където дърветата свършваха, започваха ниви, свидетелстващи за постигнатите от Десиерто успехи. Той ни поведе към дърветата. Под високите и широки корони забелязахме постройка, изградена от тухли и покрита с тръстика. На гребена на покрива й стърчеше кръст, а над вратата с тъмни букви върху варосаната основа се четяха думите «Соли Део Глория»[17].

— Църквата — обясни старият.

— Кой е свещеникът? — попитах го.

— Естествено нямаме — отвърна той. — Богомолците се събират тук и аз им превеждам някое Евангелие или библейско послание и им прочитам нещо от книгата с обяснителни беседи. Добрата воля струва колкото извършеното дело.

Той ни показа малките ниви, които по-скоро заслужаваха да се нарекат градини. После се прехвърлихме на следващия остров.

Както там, така и на другите по-малки островчета пасяха коне и говеда.

— Конете в Чако са нещо рядко — каза Десиерто. — Лесно загиват от тази напаст — комарите. Но тук, където живеем, има много равнини, пясъчни пустинни области и пасища и конете са извънредно полезни. Благодарение на тези животни моите хора значително превъзхождат другите индиански племена.

Върнахме се обратно на брега и се отправихме към селото. Докато слизахме от лодката, не бях забелязал едно дребно хлапе с бакърен цвят на кожата. Но ето че в момента го видях как запраши към къщите колкото му крака държаха, като крещеше така ужасно, че чак ме хвана страх за малкото юначе.

— Какво му е на дребосъка? — попитах аз. — Нима толкова се страхува от нас?

— О, не — отговори Десиерто. — Той е постът, изпратен да съобщи за пристигането ви на комендантката на укреплението Уника. Сега ще видите небивал парад.

Той изрече тези думи с такова задоволство, което придаде на иначе мрачното му лице действително трогателен израз.

Първите къщи на селото образуваха широка улица. Постройките бяха направени от дърво, глина и тухли, а повечето бяха покрити с тръстика. Всички изглеждаха чисти и спретнати. Нямаше нито една без малка градинка. Не се мяркаха никакви хора. Причината за това обстоятелство се изясни веднага щом малко по-нататък къщите отстъпиха встрани и образуваха нещо като пазарен площад. Именно там се бе събрало всичко живо. Но това бяха само жени, девойки и деца. Мъжете участваха в бойния поход. Забелязах и няколко старци, които бяха твърде стари и немощни, за да се присъединят към воините.

Навсякъде, откъдето минавахме, всички застанали наоколо хора се покланяха и ни посрещаха с някакъв неразбираем за нас поздрав. В средата на площада се бяха строили два «батальона» войска — все пехота! Първият «батальон», образуващ предните две редици, се състоеше от трийсет яки индианци, застанали с пушки при нозе. Обаче фланговият в строя беше преметнал пушката си през рамо, защото ръцете му бяха необходими, за да бие барабана, окачен на пояса му. Този инструмент бе направен от някакъв цилиндричен съд с опъната върху него кожа.

Вторият «батальон» представляваше женска пехота и беше значително по-многочислен от първия. И амазонките се бяха строили също в две редици с преметнати на гърба колчани със стрели. В десниците си те стискаха цевите за отровни стрели, а лявата им отпусната ръка се подпираше на лъка.

Пред тези два «военни корпуса» се беше изправила Уника с преметната през рамо пушка и цев в десницата. Когато сметна, че сме се приближили достатъчно, тя размаха цевта и барабанчиците с все сила забиха барабаните. После комендантката с висок глас извика някаква заповед, след което всички пушки, цеви и лъкове бяха взети за почест. Същевременно военните части закрещяха една или две думи, чието значение ми бе съвсем неясно. Старият Десиерто го забеляза по изражението на лицето ми и ме попита:

— Разбирате ли какво викат?

— Не.

— Аз познавам начина на артикулиране на моите червенокожи и разбирам думите им. Както предполагам, Уника ги е повторила няколко пъти пред тях и те са във ваша чест. Всеки ги крещи както и колкото може. Виковете им би трябвало да означават: «Да живее Германия!»

Приближихме се до Уника да й благодарим и тя направи знак, след който крясъците мигновено секнаха.

— Да ви покажа ли какво са научили? — попита тя.

— Да, моля ви! — отвърнах аз, за да не я огорча, понеже тя сигурно много щеше да се зарадва, ако можеше да ни демонстрира умението на своите военни части.

Накара ги да направят кръгом наляво, кръгом надясно, а после започнаха да маршируват. Наистина хората се стараеха да удрят равномерно крак, но ако отнякъде можеше да ги види «бащата» на маршировката Старият Десауец[18], сигурно това безразборно трополене щеше да го накара да излезе от кожата си от яд. Най-сетне «батальоните» пак застанаха в предишния си строй и аз похвалих големия им напредък.

Старият Десиерто пожела да ни покаже рова и ние се спуснахме в него. Естествената част бе цялата обрасла с дървета, а там, където ровът бе изкуствено прокопан, те стигаха само до горния му край. Закрачихме долу по дъното му, обикаляйки около селото. Приблизително след около три четвърти часа стигнахме до шлюза и после се върнахме в селото.

В края на големия площад, където бе проведено учението, се издигаше една чудесна къщичка за местните условия. Тя е била построена за Уника по нареждане на стария Десиерто. Девойката живееше в нея заедно със своята «дворцова свита». Пред вратата й беше сложена голяма маса за нас. А това ще рече, че дългата грубо скована маса бе отрупана с по-големи глинени съдове пълни с огромни димящи късове месо и с по-малки купи с плодове и какви ли не зеленчуци, приготвени по съвсем нелош начин. Вилици и лъжици не се виждаха, но всеки от нас имаше нож.

Столовете бяха направени от дървени части, свързани помежду си с кожени ремъци.

Насядахме и започнахме да се храним, докато радушното население се струпа да ни гледа. При това личната охрана величествено патрулираше нагоре-надолу. Барабанчикът демонстрираше изкуството си, а скоро към него се присъединиха и други апостоли на това благородно изкуство и се започна такъв концерт, че ми настръхна косата.

Тъй като любопитните зрители искаха да позяпат как се храним, хората се побутваха и напредваха като стигнаха почти до самата маса. От време на време кралицата извикваше някой свой малък любимец и му пъхваше в устата вкусна хапка. Последвах примера й и много скоро и двете ми колена бяха яхнати от червенокожи дребосъчета. Веднага двамата забавни палавника започнаха да тъпчат в устата си такива парчета месо, че от страх за тях дъхът ми секна.

Хората знаеха вече, че са застрашени от вражеско нападение. На тяхно място някои европейци щяха да са твърде изплашени и разтревожени, за да си наложат да ни зяпат тъй спокойно. А тобасите се държаха толкова непринудено, сякаш нищо не знаеха за опасните кроежи срещу тях. Само индианци са способни на подобно поведение.

Старият Десиерто бе живял дълги години сред тях, ала въпреки това си пролича, че кръвта вода не става. Той беше страшно неспокоен и едва изчака да се нахраним. А след това извести на хората си, че ще се състои съвещание. Зяпачите незабавно се оттеглиха, барабаните замлъкнаха и настъпи такава тишина и спокойствие, като че цялото село бе измряло.

Сигурно никога до този ден тук не бе провеждано съвещание на немски език. Въпреки напълно чуждата обстановка изпитах чувството, че се намирах в родния си край.

— Видяхте вече островите и селото — каза старият, — нали се надявахте, че след това все ще ви хрумне някаква идея?

— Да — кимнах аз, — наистина е така. Поддържам казаното, че враговете ще ни паднат в ръцете един по един.

— Господине, моите уважения към вас, ама туй е невъзможно!

— Дори е твърде лесно. Ако Пена споделя мнението ми, надявам се с доста голяма доза увереност, че ще успеем.

— Аз ли? — попита ме моят спътник. — Естествено, че го споделям!

— Не прибързвайте! Отредил съм ви опасна роля!

— Човек свиква на такива работи. В тази страна просто всичко е опасно. Самият вие ще участвате ли?

— Да.

— Е, ами тогава не бива да очаквате, че ще остана по-назад. Но надявам се определената ми роля да не ме отдели от вас.

— Не, оставате до мен и ще споделите участта ми, каквато и да е тя.

— В такъв случай съм доволен. Кажете ми само какво ще правим!

— Да, кажете ни — подкани ме и Десиерто, — страшно съм нетърпелив да го чуя.

— Е, ами всъщност работата е много проста — заявих аз. — Отивате до големия остров и заедно с вашите трийсет воини залягате зад дърветата недалеч от брега. А аз ще ви водя мбоковите по петима или шестима наведнъж. Пена ще ми помага. На вас не ви остава да вършите нищо друго освен да ги посрещате и пленявате.

Старият Десиерто втренчи поглед в мен, за да разбере дали говоря сериозно. Изглежда и сам не знаеше как да възприеме думите ми. Накрая възкликна:

— Сигурно мбоковите няма да допуснат да бъдат отведени до острова по такъв начин!

— Защо не? — обади се Пена. — Та вие все още не знаете как смята да постъпи моят приятел.

— Каквото и да прави, те едва ли ще се съгласят. И защо ще ги водите тъкмо на острова? Защо да не дойдат тук?

— Защото сигурно имам причина да искам да ги разделя — отговорих му. — Ако ги поведа насам, ще могат да дойдат заедно. Но ако им се наложи да се прехвърлят на острова и ако имат на разположение само една-единствена малка лодка, ще се видят принудени да се разделят, в резултат на което ще бъдат по-лесно пленени.

— Но как ще ги придумате да отидат тъкмо на острова?

— Ще им кажа, че се намирате там. Нали чухте, че са хвърлили око преди всичко на вас и на вашето имущество.

— Тъй! Значи искате да им кажете, че съм отсреща на острова? Следователно имате намерение да разговаряте с тях?

— Естествено! Нали ни стана ясно, че няма как да влезем в схватка с мбоковите, без и самите ние да не дадем жертви. Именно за да ги избегнем, както и да заловим жив Зетя, ще трябва да си послужим с хитрост, която се състои единствено в това да се опитаме да разделим неприятелите си, за да ги пленим поединично. Така ще избегнем всякакво сражение с тях. Нападнат ли селото, те ще останат заедно и непременно ще се стигне до схватка. Но решат ли да се прехвърлят на острова, това ще може да стане само на малки групи. Разбирате ли ме?

— Да, да! Но как ще ги убедите да отидат на острова?

— Ще им кажа, че всички вие се намирате на този остров.

— Че каква ли причина ще изтъкнете?

— Очаквате да бъдете нападнати от чиригуаносите.

— А-а, срещу които моите хора тръгнаха на поход! Но все още не мога да разгадая плана ви.

— Та той е съвсем прозрачен, понеже е прост. Слушайте! Ние двамата с Пена сме каскарилероси. Дошли сме при вас и сме се скарали. За да ни накажете, сте ни пленил, при което вашите индианци са ни обрали напълно.

— Това пък защо?

— За да ни повярват и да спечелим доверието им, ще трябва да се представим за ваши врагове и да оставим впечатлението, че храним жестока омраза към вас.

— Ах, тъй! Продължете!

— Затворил сте ни тук и сте се отнасял с нас изключително зле. Междувременно хората ви са тръгнали на боен поход срещу чиригуаносите, но са били победени от тях. Днес тук е пристигнал техен пратеник и ви е съобщил всичко това. Предупредил ви е също, че от своя страна чиригуаносите са потеглили насам, за да ви нападнат и да си отмъстят. За да се спасите, вие, заедно с всички жители на селото, сте избягали на острова. Сега разбирате ли ме?

— Да, естествено! Искате да подмамите мбоковите на острова и трябва да им разкажете тази измислена история.

— Не само ще им го кажа, но и ще го направите!

— Защо?

— Първо, на мбоковите може да им хрумне сами да се убедят в правотата на историята и второ, Йерно сигурно ще се промъкне насам, за да разузнае как стоят нещата. Той трябва да ви види как се пренасяте на острова!

— Хм-м! Отваря ни се голяма работа!

— Ще трябва да се примирите с това. Понеже не знаете как може да завърши цялата работа, ние двамата, вашите пленници, само ще ви пречим при пренасянето. Ето защо сте решили да ни освободите, ала сте ни взели всичко. Дори сте наредили на неколцина от хората си да ни изведат от селото и да ни придружат на известно разстояние. Нищо няма да ни навреди, ако отнесем по някой и друг удар. И така, ние двамата ограбени клетници си отиваме оттук ядосани и озлобени срещу вас и пътем се натъкваме на мбоковите.

— Бре да се не види! Сега ви разбирам! — възкликна старият. — Планът ви е незаменим. Смятате да се присъедините към нападателите и да им предложите помощта си, за да си отмъстите, нали?

— Точно така. Малката лодка, която използвахме преди малко, трябва да остане на брега. В нея ще се поберат най-много шест човека, тъй че мбоковите ще са принудени единайсет или дванайсет пъти да гребат до острова и обратно. Щом една от тези групи стъпи на брега му, вие веднага ще я посрещате.

— Но развикат ли се, издадени сме!

— Ако се развикат, вие ще сте виновни. Ще трябва незабавно така да ги сграбчвате, че никой да не успее да гъкне.

— Тъй както и вие ме стиснахте за гърлото, нали? Но това може да ни се удаде десет пъти, а на единайсетия да се провалим. Или пък ако наведнъж дойдат шестима, да обезвредим петимата, ала шестият да успее да си поеме дъх и да се разкрещи за помощ.

— Хм-м! Де да можех да съм при вас! Но няма как. Ами какво ще кажете… хм-м, да де, да нямахте нищо против!

— Против какво?

— Църквата е единствената постройка на острова. Не е заключена. Ами ако подмамим мбоковите в нея.

— В Божия храм!

— Защо не? Не смятам, че е грях. Припомнете си само за каква цел използват църквите по време на война и при това истински осветени храмове, а тук случаят едва ли е такъв.

— Прав сте! Съгласен съм.

— Добре! Подробностите ще обсъдим по-късно. Преди малко казах, че на мбоковите не е изключено да хрумне да проверят дали селото наистина е изоставено. Следователно действително се налага да го напуснете. Още вечерта всичките му жители трябва да се прехвърлят на малките острови. А вие с вашите трийсет воини ще заемете големия остров. Дайте още сега необходимите заповеди, а после нека отново го посетим. Искам да избера някое място, което ще е най-подходящо за пристан.

— Тъй да бъде. Но тук има нещо, с което не съм съгласен, макар да ви се вижда съвсем естествено.

— Какво е то?

— Че сам се заемате да играете най-опасната роля.

— Имате ли някой друг подходящ човек за тази цел?

— Не.

— Тогава нищо не можем да променим. Остава открит само въпросът, дали Пена ще дойде с мен.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна гой.

— Мога да си изиграя ролята и сам, но за всеки случай ми се иска да сте при мен, ако ми потрябва съвет или помощ.

— Що се отнася до съвета, аз едва ли ще ви потрябвам. Но ако става дума за помощ, можете да разчитате на мен.

— За това мое желание имам и друга причина. Вие разбирате езика на мбоковите, а аз не. Следователно само чрез вас съм в състояние да науча за какво говорят.

— Няма да имате проблеми.

— Но вие сте живял сред мбоковите, когато сте изучавал езика им. Твърде е възможно между тях да се намира някой, който да ви познава. Ето защо се налага да сме предпазливи. На първо време изобщо не бива да се занимавате с тях, а двамата трябва да отидем право при Зетя, с когото ще разговаряме на испански. Междувременно сигурно ще стане ясно дали някой ви познава. Ако опасенията ни не се оправдаят, в никакъв случай и с нищо не бива да издавате, че разбирате езика на мбоковите.

— Да, бъдете възможно по-предпазливи — помоли ни Десиерто. — Ако не постигнете целта си или ако ви се случи някаква беда, и ние ще изпаднем в много лошо положение. Как ми се иска да можехме някак си да заловим тези типове, без да се излагате на подобна опасност! Не само че ще инструктирам хората си много добре, а дори известно време ще се упражняваме. Ще им наредя един друг да се стискат за гърлото, докато загубят съзнание, за да знаят тази вечер точно какво да правят с неприятели! е си. А сега да отидем на острова!

Старият Десиерто свика воините си и им даде съответните заповеди. Те ги предадоха на другите хора и ние видяхме как индианците се завтекоха към къщите си, за да съберат малкото си вещи и да ги отнесат на островите. Ние пък се отправихме към брега, за да се прехвърлим на големия остров.

Тъй наречената църква се състоеше само от четирите стени и покрива. От едната страна до другата на ширина се простираха редиците на пейките, направени от забити в земята колове и здраво завързани върху тях дълги тънки дървесни стволи, тъй както са расли в гората. Пред тях се намираше маса от същия материал, която представляваше амвона, а зад нея се мъдреше стол. Това бе цялото обзавеждане. Вратата нямаше брава, а само обикновено дървено резе. Стените бяха доста дебели. На всяка страна бе оставен отвор, служещ за прозорец, който се затваряше с капак. Вътрешността на църквата изцяло подхождаше за целта ми. Сигурно удовлетворението ми се беше изписало на лицето, понеже старият ме попита:

— Доволен ли сте? Мислите ли, че ще можем да използваме това помещение?

— Да, много е подходящо. Ще се погрижа мбоковите да влязат тук.

— И как ще го постигнете?

— Тъй като индианците ще се прехвърлят само на малки групи, ще трябва да се изчакват. А останат ли на открито, ще се изложат на опасността да бъдат забелязани от вас и затова, когато им дам съвета да се съберат в църквата, ще им се стори убедително.

— Какво ще трябва да направим ние?

— Десетина от вашите воини ще се скрият тук, под пейките, и после ще се промъкнат зад гърба на влезлите мбокови, за да ги стиснат за гърлото. Неприятелите винаги ще са петима на брой. Лодката побира шестима, а нали един ще трябва пак да я върне на брега. И така, петима от хората ви ще ги нападат в гръб, а другите пет ще държат в ръце всичко необходимо, за да ги вържете и да им запушите устата. Впрочем извънредна предпазливост ще е нужна само при първите две-три групи. По-късно воините ви ще могат да стоят зад вратата и там да посрещат новопристигналите. Мбоковите сигурно ще ги помислят за свои другари. Ако не е много силен викът за помощ, едва ли ще достигне до брега, но в случая най-важното е вашите хора да не нападат, преди отново да са затворили вратата. Вече пленените мбокови ще трябва да бъдат така заплашени, че да не посмеят да издадат предупредителен вик, когато влизат следващите техни групи. Впрочем стига само някак си да е възможно, ще гледам тъй да наредя нещата, че двамата с Пена да пристигнем още с първите петима. Успеем ли, тогава вашите воини ще трябва само да изпълняват каквото им кажа. Думите ми привидно ще са отправени към мбоковите, но хората ви ще знаят, че са за тях. Подберете такива воини, които евентуално разбират малко испански!

— Имам двамина, които горе-долу разбират този език, стига само да говорите бавно и ясно. Но защо искате тук да се скрият едва десет души? Та нали разполагам с трийсет!

— Причините са твърде основателни! Първо, десетина воини са достатъчни да надвият и пленят петима неприятели и второ, трийсет души няма да могат да се скрият тук тъй добре, както десет. Освен това очаквам най-напред Йерно да се промъкне до острова, за да се убеди, че моите сведения отговарят на истината и че хората му няма да се изложат на опасност, ако се изчакват в църквата. Той ще иска със собствените си очи да се убеди дали действително е възможно да ви залови. Ето защо е необходимо да ви види заедно с останалите двайсетина воини.

— Но нали в тъмнината на нощта няма да ме познае!

— С вашата брада и дългото черно расо ще може да ви различи дори и в мрака. Но за да улесним Ел Йерно колкото е възможно повече, запалете огън и се разположете на лагер край него. Мястото за бивака ще трябва да изберете така, че без особени трудности Зетят да успее да се промъкне до вас, за да се убеди, че сте далеч от църквата и че тя изобщо не ви интересува.

— Посочете ми най-подходящото място!

— Елате с мен навън!

Ние напуснахме църквата и скоро намерих удобно място за огъня, където можеше да бъде запален на достатъчно голямо разстояние от единствената постройка на острова. Тайнственият старец бе вперил поглед в земята пред себе си. Изглежда Пена си помисли, че той не е съгласен с моите съвети, понеже го попита:

— Що за физиономия правите? Можете ли да дадете по-добри и по-подходящи разпореждания?

— Не, сигурно не — гласеше отговорът му. — Планът е добър, да, но е много сложен и не е лесен за осъществяване. Десетината, които ще оставя в църквата, ще имат трудна задача.

— Подберете само хора, които са способни да се справят с нея! Нападението е насочено срещу вас, а не срещу нас. Ето защо единствено във ваш интерес е да положите максимални усилия. Всъщност цялата работа не ни засяга нас двамата. След като ви предупредихме, постигнахме целта си и сега бихме могли да си вървим по нашия път, обаче вместо това оставаме тук и дори се нагърбваме с най-трудната и най-опасна част от плана. Не е шега работа да дръзнеш сам да отидеш сред мбоковите. Сигурно ще го признаете!

— Разбира се! Помисля ли си само за голямата опасност, ме обзема панически страх за вас.

— Не мислете за нас, а за себе си! — казах му аз. — И се погрижете съветите ми да бъдат изпълнени. Както вече споменах, аз съм убеден, че Зетят, който може би в този момент е стигнал вече с отряда си до въпросното скривалище, тайно ще се промъкне до лагуната, за да види сам как стоят нещата. Наредете пренасянето на островите да стане колкото е възможно по-шумно и по-явно, тъй че Ел Йерно непременно да го забележи! И освен това, понеже сте ни ограбили, трябва да придобием външността на хора, които явно са били в плен на брутални типове. Затуй ще оставим облеклото си, а вие ще ни дадете дрехи, които горе-долу да могат да скриват голотата ни.

— Какво? — обади се Пена. — Нима ще трябва да се загърна в някоя стара индианска риза?

— Да. Колкото по-мизерно изглеждаме, толкова по-лесно ще ни повярват и ще ни се доверят.

— Е, нямам нищо против. Щом ще правим маскарад, съгласен съм да навлека и най-невероятните дрехи. Ще си направя и такава фризура, с която сигурно ще спечеля доверието им.

— Само не прекалявайте! Всичко трябва да изглежда истинско и неподправено.

— Но оръжията си ще вземем!

— Не! Имаме юмруци, а наложи ли се, ще е достатъчно само бързо да действаме, за да се сдобием с ножове и други оръжия. Заплаши ли ни някаква опасност, естествено първата ни работа ще е да изтръгнем от най-близкостоящия червенокож неговия нож, стрели или каквото има.

— Абсолютно необходима ли е тази мярка?

— Да. Щом искаме да покажем, че тобасите са се отнесли към нас враждебно и са ни взели всичко, тогава, разбира се, няма как да задържим вещите, които имат най-голяма стойност за тях — оръжията си. Да не говорим за това, че ако ни ги оставят, ние можем да станем опасни за цялото им село.

— Прав сте. Поемаме голям риск, но мисля, че ще успеем.

Видяхме как по брега се появиха хора и отвързаха лодките, за да пренесат своите вещи на островите. Малко по-нагоре имаше и сал, който обикновено се използваше за превозване на животни. Сега той също влезе в работа. Между брега и островите закипя голямо оживление, което сигурно можеше да се забележи и да направи впечатление от доста далеч. Напуснахме острова. Когато слязохме от лодката на сушата, аз рекох на стария:

— А сега отворете шлюза!

— Какво? Да пусна водата в рововете? Та нали сам казахте, че това ще събуди подозрението на мбоковите!

— Ще го събуди само в случай, че тази мярка е взета срещу тях. Но научат ли, че ще бъдете нападнати от чиригуаносите и заради тях сте избягали на островите, мбоковите ще приемат като нещо съвсем естествено, че с помощта на напълнените с вода ровове искате да предпазите от разрушение напуснатите си жилища.

Шлюзът бе отворен и в рова се изля такава широка и силна струя вода, че ако не за няколко часа, то сигурно до вечерта защитните ровове щяха да се напълнят.

После трябваше да наблюдаваме пренасянето на хората, както и да свършим още някои необходими неща. Обсъдихме плана си далеч по-обстойно, защото досега бе ставало дума само за основните положения в него. Премислихме всички възможни пречки и появили се съмнения, преди да решим как да постъпим в отделните все още непредвидени случаи. После участващите в засадата индианци получиха най-точни инструкции.

Така измина времето до обед, а после и по-голямата част от следобеда и ето че двамата с Пена трябваше вече да се приготвим за тръгване.

Старият Десиерто разполагаше с голям запас какви ли не материи за ушиване на дрехи за хората си, а освен това имаше и готово облекло. Предложи ни да си изберем. Но аз не биваше да се съгласявам, понеже не влизаше в сметките ни да носим нови дрехи. Ето защо избрахме две стари индиански ризи и два панталона, след което се отправихме към скалата, за да се преоблечем в жилището на Десиерто и да оставим оръжията си, понеже несъмнено там бяха на най-сигурно място.

Когато отново излязохме в градината, наистина изглеждахме като двама души, избягали от плен. През един от отворите на зида погледнат надолу и надясно към лагуната в посока на онази част от брега, откъдето бяхме пристигнали. Старият стоеше до нас и ни обясняваше откъде трябва да минем, за да стигнем до скривалището на мбоковите.

— Страшно жалко, че се лиших от далекогледа си! — казах аз. — Сега щеше да ми свърши добра работа. Може би с негова помощ щях да открия Зетя.

— Тогава мога да ви помогна, понеже и аз имам бинокъл.

— Наистина ли? Чудесно! Донесете го!

Той донесе своя далекоглед, който беше по-голям и по-силен от моя. Насочих го към брега на лагуната. Няколко пъти много внимателно претърсих всичко, ала освен няколко птици не видях нищо друго.

— Заблуждавате се — обади се Десиерто. — Йерно все още не е тук. Той сигурно ще гледа през деня да не се мярка край лагуната, където толкова лесно може да бъде открит.

— И все пак бих се хванал на бас, че е тук или че е бил тук, или че скоро ще дойде!

— Не си правете повече труда да го търсите! Напразно е!

И аз се убедих, че в момента усилията ми са напразни и свалих бинокъла. Пена ми го взе от ръката и каза:

— Я да видим дали аз ще го открия! Е, не съм чак толкова сръчен в тези работи, но знам, че…

Той млъкна, а лицето му придоби напрегнато изражение. В живота много често се случва така, че онова, което едни хора въпреки всичките си усилия не успяват да направят, се удава на други още при първия им опит. Така стана и сега. Пена свали далекогледа от очите си и със задоволство каза:

— Открих го! Слагам туй нещо пред очите си, поглеждам през него и виждам точно пред мен някакъв тип, залегнал в крайбрежната тръстика. Имам чувството, че някаква невидима ръка насочи бинокъла право натам.

— Къде е?

Той ми описа мястото и аз забелязах човека. Разстоянието бе твърде голямо, за да мога да различа чертите му, но че беше бял, бял беше, а и облеклото му бе същото като на Йерно.

— Той е! — възкликнах зарадвано. — Значи предположението ми е било съвсем вярно. Фактът, че е вече тук, и то тъкмо на онова място, извънредно много улеснява изпълнението на нашия план. Елате бързо да слезем долу! Трябва да отидем при него. Ел Десиерто също ще дойде с нас.

— Аз ли? — смаяно попита старият. — Да не полудяхте?

— Не съм. Пътем ще ви обясня как стоят нещата! Вземете въжета или ремъци, за да ни вържете! Ще вземем и далекогледа.

Бързо тръгнах и двамата се видяха принудени да ме последват. След като се спуснахме по алгаробата, вече имах възможност да им обясня намеренията си. И двамата се съгласиха. Отправихме се към брега и там повикахме двама индианци да се приближат. Те вързаха на Пена ръцете и краката, а на мен само краката. После ни качиха в лодката. Старият седна до нас, а индианците взеха греблата. Лодката напусна пристана, за да се насочи към мястото, където беше залегнал Зетя.

До този момент той нямаше възможност да ни види, понеже островът лежеше помежду ни, обаче след като заобиколихме носа, вече нямаше как да не ни забележи. Лежах по корем, сложил бинокъла на ръба на лодката, за да наблюдавам какво щеше да предприеме.

Йерно видя, че плавателният съд се насочи точно към мястото, където се намираше той, и започна да пълзи обратно през тръстиката. За някоя и друга минута тя го скри и аз го изгубих от очи. Но после отново се появи. Изправи се до стеблото на една карапа[19] и се огледа за нас. След това обви дървото с ръце и се покатери по него. Бях видял достатъчно, свалих бинокъла и го подадох на стария като го подканих:

— А сега вържете и ръцете ми! Номерът ни ще успее. Той се изкачи на едно дърво.

— Но това е безразсъдно смело от негова страна! Ами ако го открием?

— Короната на дървото е достатъчно гъста, за да го скрие. Сигурно иска да чуе какво ще говорим.

— Но нали би могъл да се досети, че сме го забелязали и ще искаме да го заловим!

— Според него това е невъзможно. С невъоръжено око нямаше да можем да го видим, а той не знае, че имате далекоглед. Фактът, че не избяга, а се скри на дървото, е едно доказателство, че се чувства в безопасност. Изглежда лодката му се струва достатъчно важна и си заслужава риска да остане тук, за да разбере какво ще правим. До този момент той не е могъл да забележи нас двамата. Но съвсем скоро ще ни види.

Бързо се приближихме до брега и спряхме на около двайсетина крачки от дървото, където се беше спотаил Йерно. Сигурно щеше да чуе разговора ни. Старателно избягнахме мястото, където отначало бе лежал в тръстиката, защото там нямаше как да не ни се набият в очи следите му — нещо, за което този непредпазлив човек изобщо не беше помислил. А това би следвало да смути непринудените ни действия.

Един от тобасите скочи на брега и завърза лодката за тръстиката. После един по един не особено нежно ни изтъркаляха на сушата. Старият Десиерто ми развърза ръцете и с висок глас каза:

— Тъй сега ще можете и сами да се освободите. Но бързо си обирайте крушите и да не сте посмели повече да се мернете на територията на тобасите! Спипаме ли ви отново, няма да си отървете кожата! Изчезвайте, негодници такива!

Той здравата ме удари с греблото. Червенокожият развърза лодката, скочи в нея и те загребаха в обратна посока. Аз свих юмруци и заплашително ги размахах подир тях. После свалих ремъка от краката си и освободих моя спътник. След като се изправихме, ние протегнахме ръце и крака и започнахме да опипваме местата, където бяха ремъците ни. Изобщо се държахме така, сякаш сме били вързани кой знае колко дълго. В същото време съвсем тихо насочих вниманието на Пена към дървото, където се криеше Ел Йерно. Приближихме се до него, преструвайки се, че не виждаме следите му, точно върху които се намирахме в момента, и като се спряхме, изпратихме с поглед изчезващата вече зад острова лодка.

— Най-сетне, най-сетне! — възкликнах аз, поемайки дълбоко дъх. Естествено, говорех достатъчно високо, за да може кацналият на дървото Йерно непременно да ме чуе. — Вече си бях помислил, че е настъпил сетният ни час! Предполагах, че ще ни хвърлят във водата да се удавим.

— И аз — съгласи се с мен Пена.

— Много глупаво постъпи този дърт негодник, че не го направи! Не си ли на същото мнение?

— Значи смяташ за по-разумно и по-уместно да бяхме вече между зъбите на крокодилите, от които тази дяволска лагуна гъмжи, тъй ли?

— Да, но, разбира се, от негова гледна точка. Така щеше да се отърве от нас веднъж завинаги.

— А-а, значи това имаш предвид! Да, той може да е сигурен, че скоро пак ще се срещнем!

— Въпреки заплахата му, която ме кара да се смея! Да можех само бързо да намеря някой нож или пушка! Първият куршум щеше да е за него!

— Няма да намеря покой, докато не го очистя заедно с всичките му червенокожи разбойници! Да ни ограбят до голо, а после да ни навлекат тези парцали! Ами сега какво ще правим? Не можем да застреляме нищо, ловът е немислим. От какво ще живеем и как ще се доберем до най-близкото селище? Да не би да дъвчем корени като добичета?

— Че какво друго ни остава?

— Чумата да го тръшне този негодник, а ако ли не, тогава ще го тръшнем ние! Но да се махаме, иначе току виж се разкаял, че ни е пуснал и взел, че се върнал.

— Но накъде ще вървим?

Е, ами където има хора, които могат да ни помогнат. Към Рио Саладо. Там се намират достатъчно населени места.

Загледах се замислено пред себе си и тихо промърморих нещо.

— Какво има? — попита ме Пена. — Да не би да си на друго мнение?

— Да — отвърнах аз като внезапно вдигнах глава, сякаш бях взел някакво решение. — До Саладо е много далече. По пътя можем десет пъти да умрем от глад. Ти как смяташ, дали да опитаме с чиригуаносите?

— Тази мисъл съвсем не е лоша! — зарадвано възкликна Пена. — На мен едва ли би ми хрумнала! Чудесна е! Това е най-доброто, което можем да направим!

— Нали? Ще потърсим чиригуаносите и заедно с тях ще нападнем тези мерзавци. Ще си възвърнем не само всичко, което ни отнеха, но ще се сдобием и с нещо много повече!

— Да, много повече! — тържествуващо извика Пена. — Ако старият Десиерто знаеше, че сме подслушали разговора му с кралицата! А от него разбрахме къде крие многото си пари. Естествено те ще са наши. Всичко друго ще предоставим на чиригуаносите. Но когато измъкнем и отворим сандъка му, този пес ще присъства вързан също като нас през тези дълги дни! Нека безсилната му ярост наполовина го убие, а после ножовете ни ще го довършат.

— Първо да намерим някакви ножове!

— О, сигурно! Чиригуаносите с радост ще ни приемат за съюзници и ще ни снабдят с оръжия. Нека не губим време. Да изчезваме оттук!

— Да, да тръгваме! Много скоро пак ще видим тази лагуна, и то при съвсем други обстоятелства. Вярно, че старият най-строго ни нареди да вървим само на изток и каза, че щял да заповяда да ни следят, ала въпреки това най-напред ще заобиколим лагуната. Той изобщо няма намерение да изпраща съгледвачи подир нас, защото заради заплашващото го нападение не разполага с нито един-единствен излишен човек. Добре, че не знае, че научихме всичките му тайни. Да се махаме!

С бавни крачки, придържайки се под короните на дърветата, ние поехме покрай лагуната.