Придворната дама

октомври — ноември 1567 година

Осма глава

октомври 1567 година

Десет-петнадесет придворни дами се бяха събрали в салона в новопостроеното крило на Лувъра с изглед към Сена. Навън времето беше сиво и мрачно, но салонът звънтеше от смях и весели гласове. Жените седяха на групички, повечето — с книга или бродерия в ръка, но само някои обръщаха сериозно внимание на заниманията си. Светлите рокли от коприна и брокат преливаха от креслата, а мадам Дьо Рец, която се беше настанила върху италианския сгъваем стол, неспокойно се наместваше в опит дискретно да напъха кринолина си между облегалките за ръце. Срещу нея, от другата страна на една резбована маса от орехово дърво, седеше Беатрис д’Арси, облечена в светлосиня копринена рокля, свела глава над бродерията си. Нейната яка беше съвсем малка, което правеше бродирането възможно за разлика от заниманията на повечето дами, за които беше изключено да видят какво държат в ръце. До нея седеше Мадлен.

— Говори се, че кралицата е пратила канцлера в Сен Дени, за да провери какво искат хугенотите — каза Беатрис д’Арси и вдигна поглед от бродерията си.

— Въпреки възраженията на краля — обади се Шарлот дьо Флавини от другия край на салона. — Кралят се чувства унизен, а същевременно е твърде млад и неопитен, за да схване необходимостта от промяна. Но Париж е обсаден и все нещо трябва да се направи, независимо дали Шарл го разбира или не. Кралят трябва да порасне.

Шарлот се приближи до Мадлен и Беатрис. При движението по златистите й поли, богато украсени с перли и скъпоценни камъни според испанската мода, се разля светлина.

— Не бива да говорите така за краля, Шарлот. — Беатрис я погледна тревожно. Но Шарлот само се засмя, отметнала глава назад, доколкото широката нагъната яка го позволяваше.

— Нима не е истина, Беатрис? Нима кралицата лично не Ви е приучила винаги да сте откровена?

Беатрис замълча и се върна към бродерията си.

— Така или иначе няма никаква причина да се тревожим предварително — продължи Шарлот. — Онази стара лисица конетабъл Монморанси води отбраната на Париж, а малцина са по-авторитетни и по-опитни в битка.

Мадлен слушаше внимателно. Макар и да смяташе червенокосата Шарлот за драка, трябваше да признае, че е безкрайно прозорлива.

— Луи дьо Конде водеше нападението срещу свитата, нали? — каза Мадлен и се постара да не издава интереса си.

— Да, той беше — отговори мадам Дьо Рец. — Той се присъедини към двора преди три или четири години, след като кралицата за Бог знае кой път му подари свободата. Въпреки че е семеен, веднага набра популярност сред дамите. Съпругата му Елеонор живее в имението им в Ноайе. Така че не пречи на никого. Тя се засмя, както и някои от придворните дами. После стаята отново се изпълни с обичайното бъбрене.

Шарлот дьо Флавини изучаваше Мадлен с поглед. Безразличието, с което тя беше задала въпроса си, й се беше сторило твърде демонстративно.

— А Вие, Мадлен, имате ли си любим? Изборът на уважавани мъже в двора напоследък не е особено богат. Истински битки се водят за добрите мъже на подходяща възраст. А и Конде не е свободен.

— Целта ми не е бракът — каза Мадлен и наистина това, което Шарлот намекваше, не я занимаваше ни най-малко.

— Каква друга би могла да е целта на една жена — попита младата госпожица Греси. — Не искате ли да създадете семейство, да имате деца?

— Може би — отговори Мадлен. — Но има още много неща, които искам да направя.

— Какви? — Мадмоазел Греси звучеше искрено изненадана.

— Наука. Преживявания. Опити да разбереш света. Наблюдения и изчисления. Не Ви ли се е искало да видите скиците на Леонардо да Винчи или да прочетете планетарната теория на Ибн ал Шатир?

— Но мила моя, тези неща са само за мъже!

— Само ако ние го позволим. Имало е и жени — малко на брой, признавам — сред учените и философите. Например Хипатия. Тя е била признат математик в Александрия.

— Опасявам се — намеси се Шарлот, — че Хипатия не е особено популярна тук.

— Но както виждам, Вие я познавате. — Мадлен срещна погледа на Шарлот.

— Да — каза Шарлот. — Знам и историята й. Била е убита от мъжете на власт. Силните жени трябва да внимават. Щом този тип наука Ви интересува, Мадлен, трябва някой ден да помолите да видите керотакиса на кралицата. Това е изпарител, създаден от Мария Еврейката — също родом от Александрия. Кралицата силно се интересува от алхимия.

— С най-голямо удоволствие бих го видяла — каза Мадлен. — Знанието е пътят към прозрението. И към преживяването. Бихте ли ми разказали повече за ситуацията тук и сега, Шарлот. Има много неща, които не знам. Преди малко казахте, че конетабъл Монморанси ще води отбраната на Париж. Не е ли твърде стар за такова нещо?

— Стар е, това е вярно, но не и твърде стар. — Шарлот пристъпи до Мадлен и седна до нея. — Разгледайте картината на стената тук.

Посочи я, а Мадлен последва пръста й с поглед.

Платното беше голямо, а темата — драматична, навсякъде лежаха жестоко посечени кървави тела. На заден план се виждаше Колизеумът и Сент Анджело, значи действието явно се развиваше в Рим, а и войниците приличаха на римски войници. На преден план в средата трима от тях безмилостно посичаха главите на бедните граждани. Под остриетата им минаваха дори и най-старите и най-слабите, жени и деца напразно молеха за пощада.

— Неприятно — каза Мадлен. — Клане в Рим. Но какво общо има Монморанси?

— Вижте тримата мъже най-отпред. Да, това тук е клането на римските граждани от страна на триумвирата. Но римският триумвират не е единственият в историята. Тази картина е поръчана от кралицата майка на Карон най-вероятно като обвинение към рода Дьо Гиз заради противното им преминаване на страната на хугенотите. Преди шест години херцог Дьо Гиз създаде триумвират със Сен Андре и Монморанси. Със сигурност именно този триумвират изобразява картината. Тук, скъпа ми Мадлен, ясно се вижда какво очаква враговете ни, ако попаднат в ръцете на Монморанси.

В този момент в салона влезе една придворна дама, огледа се и тръгна право към Мадлен.

— Мадмоазел Мондидие, кралицата желае да Ви види.

В една от големите и пищно подредени зали на Лувъра Катерина Медичи очакваше завръщането на Лопитал от преговорите. Беше извикала Мадлен с намерението междувременно да я развлича, но имаше леко главоболие и в крайна сметка изпъди придворната си дама с подразнен жест — беше й невъзможно да се съсредоточи върху друго освен върху обсадата на Париж. От името на краля канцлерът трябваше да предложи на въстаниците пълна пощада, ако свалят оръжията. Но Катерина знаеше, че този символичен жест на добра воля в момента не значи нищо за хугенотите, които очакват подкрепа от единайсет хиляди войници от Пфалц. От друга страна нямаше търпение да чуе исканията им. А най-важното беше да протака преговорите, докато самата тя получи помощ отвън. Беше разговаряла с испанския посланик, беше пратила куриери до папа Пий V и до Флоренция и в случай че успееше да събере парите, щеше да повика още швейцарци.

Най-сетне въведоха канцлера в залата.

— Исканията на еретиците са неизпълними, Ваше Величество — каза канцлер Лопитал още с влизането си. — Те са шест на брой. Настояват кралят да разпусне швейцарската гвардия и да отстрани Дьо Гиз от двора. За тези двете знаехме предварително. Освен това хугенотите искат пълна и неограничена свобода да изповядват вярата си, намаление на данъците и освобождаване на италианските финансисти. И преди всичко настояват парламентът да е единен, според тях единствено така страната може да се избави от бедите.

Без да чака покана, канцлерът се отпусна в едно кресло.

Кралицата го слушаше с каменно изражение на лицето.

— Ако освободя гвардията си — каза тя — и предам властта на парламента, какво ми остава? И ако в същото време се лиша и от финансовата си основа и подкрепата на италианците, няма да имам… нищо! — Катерина горчиво се засмя. — Първоначалният ми план беше постепенно да увеличавам религиозната свобода за хугенотите. Вие го знаете добре, канцлер Лопитал. И естествено да намалявам влиянието на Дьо Гиз. Но сега те не ми дават никакъв избор.

Катерина усещаше пулсираща болка в главата си и се страхуваше, че започва една от редките й мигрени. Извади кесия с тютюн и ножички и ги сложи пред себе си.

— Всяко нещо си има и добра страна, канцлер Лопитал — каза тя, след като стри тютюна. — Многобройните им искания ни дават възможност да протакаме преговорите, докато получим подкрепление. Имате ли идея откъде можем да съберем пари, за да увеличим военната си мощ?

Тя се наведе и всмръкна от тютюна. После се облегна назад и затвори очи.

— Ваше Величество — каза Лопитал, — по отношение на преговорите, това може да се окаже проблем. Не след дълго последиците от обсадата ще почнат да се усещат в Париж. Провизиите ще свършат, затова трябва да се действа бързо. Колкото до парите, с тази война Вие защитавате Светата католическа църква, а тя е много богата. Продайте част от църковните земи и злато, от които свещениците ни така успешно се угояват. Светият отец в Рим не би си позволил да Ви се противопостави. А и не вярвам италианските финансисти да имат интерес да изпускат такъв добър клиент, те спокойно могат да отложат за известно време връщането на… ъъ… не съвсем незначителния дълг към херцога на Ферара.

Катерина кимна, първо бавно и замислено, после отново — бързо и решително.

— Да, може да се получи — каза тя и отвори очи.

— Друга възможност, Ваше Величество, е обезценяване на ливрата.

— Дори не го споменавайте, Лопитал! Добре знаете как жестоко подкопа икономиката ни фактът, че покойният ми съпруг непрестанно я обезценяваше, за да увеличи стойността на златното си екю. Колко струва едно златно екю сега? Две и половина ливри, нали? Или повече? При баща му Франсоа струваше само две!

— Разбира се, Вие сте права, Ваше Величество, в дългосрочен план това подкопава икономиката. Но на Вас ви трябват готови пари, веднага. Ако хугенотите Ви отнемат земи, деликатният баланс, който търсите, няма да струва и пукнато дение, пък било то и обезценено дение! — каза Лопитал, който от умора не внимаваше какво говори.

Катерина го изгледа гневно. Разбира се, той беше прав, но тя не беше свикнала да й противоречат така назидателно.

— Ще обмисля въпроса — каза тя кисело, обърна му гръб и добави: — Искам конкретни цифри. Утре сутринта ми донесете сметка за това с колко трябва да се обезцени ливрата и какво ще означава това за хазната.

Девета глава

октомври 1567 година

Дните в Лувъра бяха натоварени и напомняха живота в някой мравуняк. Прислуга, камериерки, кавалери, войници, пратеници и придворни дами щъкаха из двора, по коридорите, в салоните. Но вечер, когато паднеше мрак, над импозантната сграда се възцаряваше тайнствено спокойствие, тишина, в която привидно всеки оставаше насаме със себе си, но мрачните ъгълчета бяха изпълнени с шумолящи стъпки и шепот.

Мадлен отиваше към покоите на кралицата. Живееше в Лувъра от две седмици и вече се чувстваше като у дома си.

Както обикновено беше вечеряла с другите придворни дами и се беше уморила от оплакванията им. Храната в двора вече също беше разпределена на дажби и при все че всички оставаха сити, ястията бяха станали много по-семпли.

Мрънкала — мислеше си Мадлен. Извън двореца, в града, сигурно е пълно с бедни хора, които са си легнали гладни. Баща й често говореше за правото на всеки човек да бъде сит. Освен това раздаваше чували с пшеница на бедните. И в Париж такива помощи биха били на място, но доставките, които минаваха пред хугенотската обсада, бяха ограничени.

Липсваше й баща й, липсваше й суровият, леко груб начин, по който говореше и заради който оставаше неразбран от мнозина. Заради който мнозина пропускаха да забележат, че Еркюл дьо Мондидие е човек, който има смелост да говори истината. А той беше възпитал така и дъщеря си. В момента тя се разкайваше за детинското упорство, с което често беше посрещала думите му. Той не го заслужаваше. Но Мадлен беше сигурна, че баща й знае, че тя го обича. И все пак не трябваше да забравя да му го каже, когато му пише. „Папа, обичам те.“ Не се знае кога ще се видят отново. И докато с бързи крачки приближаваше стълбището към салона, тя проклинаше хугенотите, чиято обсада не позволяваше изпращането на писма от Париж.

Идваше от по-мрачните и пусти коридори, където се намираха стаите на придворните дами, но в тази част на двореца бяха запалени факли, прислужници обикаляха по задачи, а двама швейцарци охраняваха стълбището към покоите на кралицата. Те безмълвно я пуснаха да мине. Вече се знаеше, че Мадлен дьо Мондидие е новата любимка на кралицата.

Тя направи реверанс, когато се размина с Анри д’Анжу на стълбите, но той изглежда изобщо не я забеляза. Явно се връщаше от среща с майка си.

Арогантен хлапак. Един Бог знае дали Катерина Медичи би могла да направлява него така лесно, както управляваше Шарл.

Със странен потомък се беше сдобила кралицата в лицето на Анжу, помисли си Мадлен. Сякаш беше наследил само най-лошите черти на майка си и нищо от нейната мъдрост и такт, които балансираха недостатъците й. На Мадлен й беше ясно, че кралицата също е арогантна и се стреми към власт. Но у нея това се проявяваше като сила. За разлика от нея Анжу беше просто неприятен. Нищо повече.

Мадлен влезе в салона, взе книгата, която кралицата искаше, и зачете на глас. Сиянието на свещи осветяваше страниците, а кралицата слушаше мълчаливо малко по-назад, в тъмното.

Времето минаваше, а Мадлен четеше:

— Благодаря, мадмоазел, достатъчно за тази вечер, ще продължите разказа утре.

Мадлен затвори книгата. Радваше се, че всяка вечер има честта да чете на глас на Катерина Медичи — привилегия, с която до съвсем скоро се беше ползвала Шарлот. И разбира се научаваше и много нови неща. Кралицата я посвещаваше в мислите и преценките си и настояваше да чуе нейното мнение.

Затова и безропотно понасяше малките наказания, предизвикани от нейната разсеяност или гордост, които кралицата, изглежда, налагаше с удоволствие.

От друга страна вече беше разочарована от живота в двора.

Само след две седмици тук, вече й се струваше, че Лувърът не предлага никакви предизвикателства и че си струва да общува само с единици сред останалите придворни дами. Разбира се, Париж беше обсаден и това ограничаваше възможностите за забавление. Ако не й се бродираше, нямаше почти нищо друго за правене, освен да чете.

Мадлен се изправи, но Катерина я спря:

— Не, останете още малко, Мадлен.

Погледът на Катерина изглеждаше отнесен, но очите й бяха присвити, което издаваше, че е концентрирана.

— Изпратих още един пратеник до хугенотите — каза Катерина накрая. — Поръчах му да изостри тона и официални да обвини Конде, Колини и цялата им банда в държавна измяна, ако не вдигнат обсадата. Това ги стресна. Да, Луи дьо Конде е свикнал да решава проблемите с помощта на чара си, но и той се изплаши за главата си. А адмирал Колини се има за човек на честта и не би приел лесно обвинения в измяна. Затова предпочетоха да покажат по-голяма отстъпчивост по отношение на вдигането на обсадата. Искат единствено да се потвърди Едиктът от Амбоаз. Вие, мадмоазел, смятате ли, че кралят трябва да приеме предложението им и да сключи мир?

— Извинете невежеството ми, Ваше Величество, но Едиктът от Амбоаз не дава ли право на хугенотите да изповядват религията си?

— Именно, Мадлен, сега те искат единствено това.

— Храната в Париж е на свършване, хората недоволстват… Мадлен се поколеба. — Чувам, че срещу отделни складове е имало нападения. Това е знак за бъдещи размирици. А последният опит тайно да се внесе храна през портата Сен Мартен е бил неуспешен. Хугенотите го разкрили малко преди контрабандистите да стигнат портата и избили всички. Затова ми се струва, че предложението звучи привлекателно. Така ще се възстанови статуквото, а на краля няма да му струва нищо.

— Статуквото отпреди обсадата вече не е желателно — каза Катерина. — Конде и Колини няма да се успокоят, докато не вземат властта, както стана ясно от комплота им. А кралят иска да бъдат пречупени. Трябва да се научите, Мадлен, че разумното, балансирано решение не винаги е най-правилното. Освен това очакваме подкрепления. Херцогът на Навара вече е събрал няколко роти лека кавалерия в Пиемонт, а папата ми обеща 25 хиляди екю и шестхилядна войска. — Катерина въздъхна. — Но сте права, мадмоазел, ситуацията в Париж е обострена. Тази помощ ни трябва спешно.

После даде знак на Мадлен, че може да върви.

— Ваше Величество — каза Мадлен, — всъщност има още нещо, ако позволите? Една лична молба…

— Слушам.

— Бих искала да изпратя писмо до баща си, Еркюл дьо Мондидие. Знам, че Париж е обсаден и че молбата ми може да прозвучи детински. Но откакто напуснах дома ни, той няма вест от мен. Не знам дали знае, че съм придворна дама в Лувъра и че съм добре. От леля ми, графиня дьо Карон, е научил само, че съм тръгнала към Шато дьо Монсо, за да се срещна с Вас. Дали има някаква възможност писмо да мине през вражеските линии?

— Хм, разбирам притесненията Ви, мадмоазел. Разбира се, че имам свои канали за комуникация с външния свят. По принцип използвам пратениците си само за сериозни мисии, свързани с благото на страната. Личните съобщения са на заден план. Но Вие напишете писмото и ми го донесете. Ще видим дали ще може да бъде изпратено. Баща ви живее някъде край Амиен, нали така?

Мадлен потвърди.

— Има ли нещо друго?

— Ваше Величество, мадмоазел Флавини спомена, че притежавате изпарител, керотакис, изобретен от Мария Еврейката. Осмелявам се да попитам дали е възможно да го видя някой ден? Познавам учението на Аристотел за елементите, но никога не съм виждала алхимия на практика.

— Значи се интересувате от алхимия? — Катерина я изгледа изненадана.

— Интересувам се от всяка естествена наука и философия. И не само заради създаването на злато или намирането на еликсир за удължаване на живота. Това последното ми се струва празна работа. Злато може и да е възможно да се създаде, ако основните елементи се съчетаят правилно. Но познанията ни за основните елементи не са пълни.

— Да, четирите елемента на Аристотел сами по себе си не са достатъчни — каза кралицата. — Трябва да се приложат и принципите на живака, сярата и солта. Вземете от книгите ми тази на Парацелз. Именно той е добавил принципа сол. Ще ви изпратя чертежите на своя керотакис и прилежащите към тях записки. Когато ги изучите из основи, сте добре дошла да експериментирате с апарата ми. Това ще е новост — учена жена сред придворните ми.

Мадлен благодари, излезе от салона на кралицата с книгата на Парацелз и се отправи през мрачните коридори към собствената си стая. Замисли се за благоволението на кралицата. Трябваше да е доволна. Сега освен всичко друго беше получила и разрешение да използва редкия керотакис.

И все пак чувстваше тревога. Отдаде част от безпокойството си на това, че вече не можеше всеки ден да язди и да се фехтова. Но това не беше единствената причина. Дразнеше я, че не може да забрави Луи дьо Конде. Когато кралицата спомена името му, безпокойството на Мадлен нарасна. Трябваше да почне да гледа на него като на враг. Дори и самата кралица го беше нарекла „чаровен“. Не, не може така, не трябваше да го възприема така. Кралицата каза, че кралят иска да пречупи Конде и Колини. Мадлен трябва да изтрие мисълта за Луи дьо Конде от главата си. Тя е придворна дама на Катерина Медичи и й дължи вярност.

Поне първоначалната хладина у останалите придворни дами беше намаляла. Мадлен често говореше с Шарлот и тези разговори й харесваха, въпреки че винаги беше леко нащрек, когато общуваше с нея. Не можеше да се отърси от чувството, че Шарлот я преценява, при все че тя се стараеше винаги да се държи дружелюбно и внимателно. Освен това на Мадлен й беше приятно да общува с Беатрис д’Арси и колкото повече я опознаваше, толкова повече ценеше приятелството й. Беатрис беше не просто мила по природа, тя имаше и чувствителен ум, който използваше интелигентно, за да осмисля околния свят. На Мадлен на няколко пъти й се беше приисквало да й сподели за двете си срещи с Конде и за противоречивите чувства, които те бяха породили у нея. Но не се осмеляваше да го направи. Все пак той беше враг.

На първо място трябваше да изпрати писмо до баща си. Ако в крайна сметка кралицата не пожелаеше да използва собствените си ресурси заради него, Мадлен можеше да го организира сама. И без това имаше нужда да прави нещо различно от четене и седене със скръстени ръце до другите придворни дами, докато мъжете водят война.

Малко по-спокойна, тя отвори вратата на стаята си.

Тънки облаци минаха пред луната и хвърлиха призрачна сянка над пейзажа, а фигурата, която приближаваше портата Сент Оноре изглеждаше като гост от отвъдното. Мъжът беше завит под плащ, а лицето му беше скрито в сянката на шапката. Той спря на безопасно разстояние от портата и се огледа. Наглед всичко беше спокойно, той виждаше двамата стражи, които си говореха небрежно. Пристъпи към тях.

— Стой! Кой е там? — Стражите наведоха копията си.

— Идвам с важно поръчение в Лувъра — заяви мъжът с твърд глас, а после каза и паролата.

Стражите се спогледаха и свалиха копията.

— Добре, минавай.

Мъжът уверено тръгна по тъмните улици на Париж към Лувъра. Когато стигна двореца, спря до един от страничните входове, където отново го попитаха за тайния сигнал.

— Смърт на Конде! — отговори той с лека усмивка и влезе.

Озова се в тъмен и пуст коридор. В началото изглеждаше несигурен, но след като постоя неподвижно за момент, направи няколко колебливи крачки вдясно. Отново спря и се заслуша — в далечината чу стъпки. Огледа се и малко по-напред забеляза ниша към стълбище, в която бързо се мушна. Стъпките приближиха, един прислужник в ливрея мина покрай него и отмина, а мъжът облекчено въздъхна.

Габриел беше обещала да занесе храна на Гаспар. Войнишките дажби бяха намалени, но тя беше омаяла един от младите помощници в кухнята и беше успяла да се сдобие с цял варен петел. И тя беше извадила късмет с идването си в двореца. Ведрият й нрав бързо я беше направил много харесвана сред войниците и прислугата и мнозина бяха разочаровани, че е избрала Гаспар за свой любим. Тази вечер той беше на пост пред Лувъра и тя знаеше, че високо ще оцени компанията й. Беше сресала косите на госпожица Мадлен, беше оправила леглото й и останалата част от вечерта й беше свободна.

За да стигне кухненските помещения, трябваше да мине по дългия коридор и надолу по стъпалата.

Габриел потрепери. По това време в тази част на двореца нямаше жив човек. Тя стигна стълбището и тръгна надолу. Изведнъж спря и се заслуша? Кой беше там? Не, сигурно си внушавам, каза си сама и продължи. В следващия момент някой я хвана през кръста и преди да успее да извика, една ръка запуши устата й.

— Шшт, госпожице, моля Ви, не викайте! Не искам да Ви нараня, но трябва да ми помогнете. А аз ще Ви се отплатя, обещавам Ви.

Гласът беше приятен и мил и Габриел се поуспокои. Мъжът й се стори познат, макар че не можеше да се сети къде го е виждала. Тя кимна и той махна ръката си от устата й.

— Търся една от придворните дами — каза той. — Мадмоазел Мондидие. Трябва да говоря с нея, важно е, но никой друг не трябва да ме вижда. Можете ли да ми покажете пътя?

Усмихна се топло и заличи и последните следи от колебанието й. Габриел и без това смяташе, че госпожица Мадлен прекалено много се интересува от политика трябваха й повече любовни приключения.

— Елате с мен, господине, но тихо!

Мадлен бързо наметна халат върху голите си рамене, когато Габриел въведе нечакания гост в спалнята й. Тъкмо си лягаше.

— Конде! — възкликна тя, когато мъжът влезе в стаята, свали си шапката и направи поклон. После Мадлен се опомни и се обърна към камериерката си. — Габриел, при никакви обстоятелства не трябва да споменаваш на никого за тази среща. Излез и пази пред вратата. Ще потропаш леко три пъти, ако някой приближи.

Габриел излезе. На Гаспар щеше да му се наложи да почака храната и компанията й, това тук беше твърде вълнуващо — точно така си беше представяла живота в двореца.

Конде изчака момичето да затвори вратата отвън и отново се обърна към Мадлен. Беше още по-красива, отколкото я помнеше. Косите й бяха пуснати и падаха на меки къдрици върху раменете, а сините й очи сияеха под дългите черни мигли. Лека руменина обливаше страните й и разкриваше смесица от копнеж и очакване.

— Мадмоазел, дойдох да се осведомя за здравето Ви. Никога няма да си простя раната, която ви нанесох. — Той се опита да си придаде разтревожен вид, но не можеше да скрие удоволствието, което изпитваше при вида на красивата жена пред себе си.

— Мосю, раната беше повърхностна. Затова трябва да Ви помоля незабавно да напуснете Лувъра. Нима искате да ме превърнете и в предателка, задето търпя присъствието Ви? — Гласът й звучеше хладно, но той виждаше любопитството в погледа й.

— Сурова сте с мен, Мадлен. Поне кажете, че ми прощавате.

Беше невъзможно да остане равнодушна, когато срещна погледа му и чу умолителните му думи. И все пак не беше забравила гнева, който беше изпитала, когато той я рани, нито последвалото желание да го прониже, с което беше вдигнала шпагата си срещу него. А ето го сега, дошъл уж с намерение да покаже загриженост, при положение че единственото, от което тя трябваше да се пази, беше самият той.

— Прощавам Ви. Но сега си вървете.

— Позволете ми поне да Ви оставя този балсам. — Луи извади гравирана сребърна кутийка. — Прави го една изкусна жена във Вандом. С него съм лекувал всичките си бойни рани. — Той й подаде кутийката.

— Задръжте си балсама! Вие сте враг и ако можехте, щяхте да сте ме убили! Както аз исках да убия Вас. Както все още искам.

— Твърде сурова сте със самата себе си, Мадлен. Войната заслепява и превръща ума в бойно поле за омразата и гнева. Знам го. Вярвайте ми, това е от лукавия и няма нищо общо с истинската Ви природа. Никой от нас всъщност не иска да нарани другия.

В думите му имаше истина.

— Нямам опит в близките срещи със смъртта — каза тя. — Но човек привиква.

— Вие недейте, красавице. И Вие самата не бихте искали да сте такава.

— Може би — каза тя. — Но и не искам да си затварям очите за света, когато той се оказва грозен.

— Но светът е и красив. Позволете ми да Ви го покажа такъв. — Той подаде ръка и я докосна. Засегнах дясното Ви рамо, нали?

И в същия момент тя разбра, че копнее той да я докосне. Зад всичкия гняв всъщност беше мечтала точно за това.

Видя как подплатеният с кожа халат се свлича от рамото й, но не можа да се възпротиви. Хвана ръката му, положи я върху раненото си рамо. Кожа до кожа.

Възпламенен от този жест, Луи напълно свали халата й и я притисна до себе си. Устните им се срещнаха. Целувката увеличи желанието й и тя се притисна до него. Тялото й почти я болеше от желание.

— Красиво, красиво момиче — шепнеше той. — Търся Ви от първия момент, в който Ви видях. Кажете, че и Вие сте се сещали за мен, Мадлен.

— Разбира се — каза тя меко. — Това беше най-вълнуващата среща в живота ми. Да кръстосам шпага с Вас и в същото време да копнея да Ви обичам.

— Да ме обичате… О, ако знаете колко щастлив ме правят тези думи.

Двамата се гледаха в очите, усмихваха се, усещаха, че чувствата им са взаимни.

— Значи това е начинът да спечелиш жена — каза Луи развеселен, — не с галантни думи, а с шпага.

— Това е начинът да спечелиш партньор — отговори тя. — В равностойна битка.

Нямаше нужда от повече думи. Двамата протегнаха ръце един към друг, той я целуна, тя отвърна на целувката му и страстта плъзна по цялото й тяло.

Една мимолетна мисъл за Давид мина през главата й. Такъв копнеж към него никога не беше изпитвала. Те двамата внимаваха преди всичко да не забременее. Тя направи бърза сметка наум. Не, сега не би трябвало да има опасност. Бяха минали само два дни, откакто неразположението й беше приключило. Рискът от нежелано дете беше съвсем малък.

Габриел отдавна беше загубила търпение, а когато Мадлен най-сетне я повика да влезе, спря на прага запленена. Никога не беше виждала господарката си толкова красива. Жената пред нея сияеше, изпълнена с жизненост, и в същото време беше в пълен покой със себе си. Нервното напрежение беше изчезнало. Но имаше и още нещо.

— Имаше ли проблеми?

— Не, госпожице. Никой не се е показвал освен камериерката на мадмоазел Флавини, но и тя не дойде насам, само влезе за кратко при господарката си.

— Опознахте ли вече Париж, госпожице?

Беше я заговорил Луи дьо Конде. Той стоеше зад стола на Мадлен, а едната му ръка лежеше върху облегалката.

— Донякъде, господине — отговори Габриел и го погледна въпросително.

— Знаете ли кръчмата „Златният бокал“ на Рю де Бар?

Габриел се замисли за момент.

— Улицата я знам и мисля, че се сещам за една кръчма там. Ще мога да я открия — добави тя и му се усмихна ослепително.

— Искаме да Ви помолим за една малка услуга, госпожице, за която, разбира се, ще Ви се отплатим. — Луи отново се усмихна сияйно и потупа кесията, която висеше от колана му. — Дали ще можете да попитате съдържателя — името му е Кастио — дали е пристигнало писмо за Вас и, ако е, да го предадете на мадмоазел Мондидие?

Габриел погледна Мадлен, която кимна утвърдително.

— Разбира се, господине. Правилно ли разбрах, че писмото ще е адресирано до мен?

Сега се обади Мадлен:

— Стига да нямаш нищо против, скъпа Габриел.

— Ни най-малко — отговори камериерката и наистина го мислеше от цялото си сърце.

— А сега, Габриел, би ли изпратила господина? И внимавай никой да не ви види!

Луи дьо Конде се поклони пред Мадлен и взе ръката й, за да я целуне. Когато видя сияйния лик на младата жена, пусна ръката й и вместо това повдигна брадичката й, за да доближи устните й до своите.

Габриел дискретно отмести поглед. С крайчеца на окото си все пак проследи всичко, дълбоко развеселена от неочакваното завоевание на господарката си.

Когато Габриел и Луи излязоха, Мадлен стана от стола и пристъпи до масата, където Луи беше оставил гравираната сребърна кутийка. Вдигна я и с върховете на пръстите си я поглади лекичко, сякаш я беше страх да не я нарани, да не заличи изписаното върху капака й. Там пишеше „Луи“ и тя отново и отново повтори името на глас. Усещането беше прекрасно.

После изведнъж осъзна случилото се в пълната му тежест — в леглото й е бил водачът на хугенотите! Беше правила любов с най-големия враг на Катерина Медичи! Ако някой трябваше да бъде обвинен в измяна, това беше тя.

Малко по-надолу по коридора Шарлот затвори вратата на спалнята си. Седна замислена и се опита да извика пред очите си образа на мъжа, който заедно с камериерката току-що беше излязъл от стаята на Мадлен дьо Мондидие. Беше тъмно, а лицето му беше в сянка.

Луи дьо Конде напусна Лувъра безпрепятствено. В отлично настроение той продължи разходката си по улиците на Париж към портата Сент Оноре. Улиците бяха почти пусти — всички почтени граждани отдавна се бяха отдали на почивка, само кръчмите все още кънтяха от песни и викове.

Той мина покрай „Златният бокал“, който познаваше така добре, и до ушите му достигнаха весели гласове и викове. Но не го изкушиха. Беше доволен, беше получил това, за което беше дошъл. Сега трябваше да се погрижи да намери коня си отвъд градските порти и да се върне в лагера в Сен Дени. Трябваше отново да прегледа дневния рапорт заедно с Колини. Може би трябваше и да напише писмо до съпругата си Елеонор, преди да си легне. Същата сутрин беше получил мило писмо от нея и предполагаше, че тя с нетърпение очаква новини от него.

Вратата на кръчмата се отвори, той хвърли поглед вътре и видя съдържателя Кастио, който бързаше да обслужи някакъв клиент.

— Кръчмарю, още една кана вино! — викна Монтескьо.

Кастио с радост поднесе третата кана вино. Мъжът се беше оказал отличен клиент и харчеше парите си щедро. Тази вечер имаше доста хора и едрият Кастио избърса потта от челото си.

— Заповядайте, господине.

Наля му в чашата, но леко се изненада от замаяния израз на лицето му и кривия му нос. Да не се окаже някой побойник.

— Ще иска ли господинът още нещо?

Но Монтескьо го пропъди с жест.

Кастио се отдалечи облекчен. Тревогата, която беше обхванала Париж след пристигането на краля и кралицата майка, само беше увеличила оборота му. Всички искаха да чуят новините и да обменят слухове. При все че последните слухове не бяха особено приятни. Разправяха, че хугенотите са опожарили множество мелници в околностите на Париж, и мнозина смятаха, че се готвят да подпалят и града. Затова разгневените парижани се събираха с оръжия в ръка и горко на този хугенот, който се изпречеше на пътя им. Знакът на парижаните католици — белият кръст върху шапката — се виждаше навсякъде, дори в „Златният бокал“.

Монтескьо удари голяма глътка от чашата си, докато гледаше как съдържателят обсъжда нещо с голяма група шумни гости. Беше дошъл в Париж един ден преди краля и кралицата майка. Не беше посмял да се върне в двореца от страх проклетата фуста от „Веселият глиган“ да не го разпознае. Една-единствена вечер, с помощта на любовницата си, се беше промъкнал в Лувъра, за да говори с Анри д’Анжу, но Анжу с леко обиден вид се беше престорил, че изобщо не разбира за какво му говори Монтескьо и му беше дал същия съвет като Колини и Конде — да стои настрани от двореца. Поне се беше погрижил да удължи отпуската му, за да не изглежда отсъствието му подозрително.

Монтескьо не беше съвсем недоволен от ситуацията. При тайните си пътувания адмирал Колини беше събрал голяма войска от хугеноти, които сега напълно бяха откъснали Париж от околния свят, а Конде се беше укрепил в Сен Дени, малко по на север от Париж и самият Монтескьо получаваше достатъчно изчерпателни новини от малката камериерка, която го боготвореше. Боже, тази малка дрипла явно никога преди не я бяха боцкали, първия път й потече кръв. Но се беше оказала полезна. Тъкмо преди няколко дни Луи дьо Конде му беше платил двеста златни екю за паролата за Лувъра и градските порти на Париж. В детинския си гняв Шарл беше решил паролата за Лувъра да е „Смърт на Конде!“ и на Монтескьо му беше доставило изключително удоволствие да накара благородника да си плати за тези думи.

Той се усмихна на този спомен и отново посегна към чашата си. Ако иска да се върне в двореца, трябва да отстрани тази Мадлен дьо Мондидие от пътя си. По дяволите, едва ли ще е толкова трудно! За момента обаче се намираше по средата между враждуващите лагери, с тайни източници и в двата.

Отпи няколко глътки от виното си, намръщи се на вкуса и се огледа за съдържателя.

— Кастио, къде сте, къде ми е храната? — Той удари по масата и след миг се появи Кастио. Изражението на потното му зачервено лице беше порядъчно притеснено.

— Много се извинявам, господине, но бутът свърши. Ако желаете, може…

— Как така е свършил? — прекъсна го Монтескьо. — Нима не съм си платил за нощувка и храна? — Монтескьо разочарован огледа пълния съдържател, който нервно пристъпваше от крак на крак.

— Имам прясна риба, господине. Уловена в Сена тази сутрин. Но цените са… — Той примигва няколко пъти. — Господинът сигурно е чул, че гарнизонът в Шарантон се е предал пред хугенотите? Това беше последното място, което гарантираше получаването на провизии отвън. Хората приказват, че конетабълът и синът му — маршалът — са ни предали и затова е паднал гарнизонът.

— Хората приказват със стомасите си — изръмжа Монтескьо. — Тоя стар глупак Монморанси никога няма да изостави краля и църквата.

— Така или иначе конетабълът отговаря за доставките на храна в града — продължи съдържателят. — Съсипва ми поминъка, така си е! От какво ще живея, ако нямам какво да сервирам?

— При Вашите цени, убеден съм, че ще се оправите отлично. Носете тогава рибата, аз пари имам. Но не ми пробутвайте евтиното си вино, Кастио. Нямате ли някое хубаво бургундско?

Кастио се поколеба. Трябваше да признае, че този мъж е отличен клиент. Беше си платил скъпата нощувка и беше оставил доста пари за евтиното му вино. А сега щеше да се задоволи и с по-лоша храна. Съдържателят понижи глас:

— Господине, за гост като Вас имам отлично вино, реколта 1550 година.

Десета глава

октомври 1567 годиш

В кралските конюшни всички бяха заети, Мадлен се беше появила точно по време на смяната на стражата, но изглежда не пречеше на никого. Тя хвана за ръката първия коняр, когото видя, и му нареди да подготви андалусиеца й.

Наоколо потни войници слизаха от конете, вчесваха ги или им сипваха вода в коритата, чуваха се смях, викове и звън на шпаги.

Мадлен ги гледаше със завист. И на нея й се искаше да участва в битка.

— Така се справихме с тоя смут — чу един от тях да казва. — На косъм! Бяха на път да пребият търговеца на риба до смърт.

— Аз ги съжалявам — каза друг. — Те умират от глад. Би трябвало да използваме силите си, за да разбием обсадата, не да усмиряваме гражданите.

Конярят се беше върнал с андалусиеца й и Мадлен бързо се понесе навън през портите на Лувъра.

Положението беше, меко казано, нетърпимо и тя се надяваше като поязди, да се поуспокои. След посещението на Луи шест дни по-рано тя беше изпълнена със съмнения, които й беше трудно да крие. От една страна чакаше с нетърпение да получи вест от него, от друга я тормозеше това, че мами кралицата. Не беше редно да поддържа тайна връзка с врага. Но не можеше да спре. Наистина не знаеше какво да прави. Противоречиви чувства постоянно се биеха в нея и й пречеха да разсъждава трезво. Опита се да си представи как прекратява връзката, но осъзна, че няма волята да го направи. После размисли дали не може да напусне двореца и да отиде при Конде — и веднага й стана пределно ясно, че този вариант е напълно изключен. Тя беше католичка. Той беше хугенот. Той беше женен. И водач на армия. При това тя нямаше никакво, ама никакво желание да оставя кралицата заради нещо, което в крайна сметка си беше просто случайна афера. Тя отново се сети за Давид и се прокле, че новата й връзка не е също толкова праволинейна, колкото някогашната. С Давид беше имала възможност да се вижда често, а времето им заедно беше толкова приятно — милувки, целувки, потъване един в друг. Отношенията й с Луи носеха само проблеми.

Какво облекчение — отново да се качи на кон. Есенният ден беше приятен и тя язди покрай Сена, докато наблюдаваше живота в града. Скърцащи каруци, викащи търговци, просяци, леки жени, играещи деца. И войници. Те бяха навсякъде. Катерина беше увеличила броя им в града, не само за да отговори на мощта на обсаждащата го армия, но и за да не допуска безредици сред поданиците си.

Мадлен мина покрай Нотр Дам през Ил дьо ла Сите. Навсякъде имаше каменни блокове и скелета, но възстановяването на катедралата беше напълно спряно. Същото беше и в Лувъра, както и на много други места — заради обсадата всички ресурси се пренасочваха към военните действия.

Мадлен обърна коня по десния бряг на Сена и продължи към Халите. Яздеше по тесни улички, където отпадъците се трупаха на купчини, а хората бяха все по-малко. Във въздуха се носеше воня. Дрипави просяци ровеха из боклуците. Един от тях я забеляза и се приближи.

— Дайте нещичко, хубава госпожице — каза той. Към него се присъединиха още трима и когато четиримата мъже наобиколиха нея и коня й, Мадлен съжали, че не се беше облякла в мъжки дрехи. Единият хвана здраво юздите до муцуната на животното.

— Чуден кон, спор няма, и чудна госпожица — изсвири той с беззъбата си уста.

— Изчезвайте! — каза Мадлен и замахна с камшика си за езда.

Те отстъпиха съвсем малко и тя осъзна, че положението й е крайно опасно. Беззъбият все още стискаше юздите.

— Не така, малка госпожице. Вие само кихнете малко и готово — каза той със зловещото си съскане. — Миризмите тук сигурно са подразнили нежните Ви ноздри, нали?

Тя се приведе и измъкна камата от ботуша си. Това беше камата от леля й — Мадлен все пак беше проявила достатъчно съобразителност да вземе поне нея. Извади я, стоманата проблесна и Мадлен видя, че останалите трима отстъпват още по-назад.

— Изчезвайте, казах! — викна тя и пришпори коня, а той скочи напред и се измъкна от ръцете на мъжа. Мадлен замахна към него с камата, удари го, той нададе вик и тя видя кръв по острието. Пришпори коня в галоп, далече от четиримата просяци, далече от тесните мръсни улички. Шибаше коня с камшика си и се спря чак на Рю дьо ла Шосетри, където имаше повече хора и дори войници.

Беше се разминала на косъм. Ама че противна сган. Това че нападателите й бяха по-бедни и по-отчаяни от обикновено заради обсадата, не извиняваше престъпното им поведение и тя нито за миг не съжали, че е ранила единия от тях. Съжаляваше само, че не беше взела и шпагата си.

Въпреки страшното преживяване а може би тъкмо заради него — разходката на кон из Париж наистина беше оправдала очакванията на Мадлен и тя за кратко се беше поуспокоила, но когато рано привечер кралицата я привика при себе си, тревогата й се върна. Кога ли щеше да я разкрие Катерина? Мадлен трябваше да внимава и да не забравя да се държи естествено. Кралицата имаше ясновидски способности.

Мадлен влезе в покоите й и се поклони както обикновено.

— Как върви алхимията, мадмоазел? Доколкото разбирам, вече сте посетили лабораторията ми.

— Минах през основните упражнения с възваряване и кондензиране. Много е интересно. Правих серни сплави, гасих вар и поташ. — Това, което не сподели, беше изненадата си от шкафа с химични вещества в лабораторията на кралицата. Там беше открила внушителна редица бутилки, които съдържаха отрови като арсеник, синя киселина и змийска отрова. От друга страна самият Парацелз посочва, че в малки дози отровите могат да действат благотворно. Така че това може би е било просто шкаф с лекарства.

— Отлично — каза Катерина. — Сега донесете „Декамерон“. Нали помните докъде сме стигнали?

Мадлен откри желаната книга и започна да чете. Радваше се, че междувременно не се налага да гледа Катерина. А и скоро историята я погълна.

В стаята беше много уютно. Беше паднал мрак, единствената светлина идваше от пламъците в огнището, а докато слушаше Мадлен, Катерина се наслаждаваше на телешкото и виното си.

Мадлен замълча и замислена се загледа пред себе си.

— Това го прочетохте с много чувство, мадмоазел — каза кралицата, — но все пак историята не свършва тук. — Тя изгледа Мадлен с очакване и младата жена бързо поднови четенето.

Катерина беше забелязала, че напоследък Мадлен е необичайно кротка и притихнала, както и леко разсеяна, и това я учудваше. Разбира се, искаше й се момичето да демонстрира смирение пред кралицата, но със сведения си поглед Мадлен сякаш по-скоро я избягваше, отколкото да показва уважение.

— Познавате ли сюжета на тази картина, Мадлен? — прекъсна я кралицата и посочи едно платно на стената.

Мадлен затвори книгата и погледна голите тела, осветявани от потрепващата светлина на огъня. Десет жени, от които само една беше облечена. Леко вдясно една гола жена се подпираше на друга. В косите й беше вплетен полумесец и тя обвинително сочеше към лявата част на картината, където няколко жени придържаха нещастната си приятелка, докато сваляха дрехите й, за да остане гола. На земята пред обвиняващата седяха още две жени, които я гледаха с обожание — едната държеше стрели в ръка.

— Полумесецът и стрелите сочат, че това е богинята на лова Диана и нейните нимфи — каза Мадлен.

Катерина също обърна поглед към картината.

— Това е само част от обяснението. Помните ли историята на Овидий за Калисто?

— Тя е била една от любовниците на Юпитер — започна Мадлен колебливо, — но не помня повече подробности.

— Калисто е била една от най-добрите спътнички на Диана в лова. Следвала я навсякъде и богинята не би могла да иска по-вярна последователка. Но уви, и нейната лоялност имала край. Вероятно помните, че единственото изискване на Диана към нимфите й било целомъдрието. Може би трябва да донесете „Метаморфози“ на Овидий, за да си припомним историята.

Мадлен, която беше опознала походната библиотеката на кралицата, бързо откри книгата. Посоката, в която беше тръгнал разговорът, я тревожеше. Гузната й съвест отново се заобажда. Не трябваше да крие аферата си с Луи толкова време. Изобщо не трябваше да започва такава афера. Трябваше да признае всичко на господарката си и да приключи връзката с Луи. Да можеше любимият й да е от техния собствен лагер, колко по-лесно би било. Но ако споделеше за Луи, щеше да създаде сериозни проблеми не само на себе си, щеше да предаде и него. А сега извършваше предателство срещу кралицата и това беше също толкова непоносимо.

Четенето на Овидий не помагаше:

Страните на Мадлен горяха. Искаше й се да признае всичко, но се принуди да продължи да чете. Не трябваше да издава Луи. И не искаше да го предава.

Катерина привидно безразлично гледаше към огъня.

— Благодаря, Мадлен, свободна сте. Но вземете книгата със себе си и дочетете сама тази част. Може да Ви се стори интересно как свършва. Аз помня края.

Като избягваше погледа на кралицата, Мадлен се поклони и бързо излезе от покоите й.

Нощта й се стори безкрайна. Безпокойство и копнеж не й даваха да заспи и тя само се въртеше в леглото. В моментите, в които изтощението заглушаваше най-страшните й опасения, тя се питаше как е възможно човек да изпитва толкова болка и сладост едновременно. В същото време трябваше да си признае, че не искаше това да свършва — рядко се беше чувствала толкова жива досега.

След полунощ най-сетне се отказа от опитите да заспи. Облече топлата си зимна наметка и се промъкна до големия салон в крилото до Сена. Носеше със себе си само една свещ, която постави на една масичка. После отвори вратата към балкона и пристъпи навън.

Нощта беше ясна. Париж спеше. Звездите изпъкваха ярки на фона на черното небе. Утринната звезда Фосфор светеше ярко. Значи скоро щеше да се зазори. Мадлен откри Пегас и Кентавър и се замисли за интереса на баща си към небесните тела. Беше й показвал звездни карти и я беше научил на хелиоцентричната система на Коперник, при която Слънцето, а не Земята, е в центъра на света — в противоречие с мнението на Птоломей. Беше й наел учител по математика, който също клонеше към Коперник и показваше на ученичката си негови чертежи и изчисления.

Не бяха ли смехотворно дребни тревогите й покрай Луи и кралицата в сравнение с огромното небе над главата й? Не бяха ли нищожни религиозните борби, при положение, че никоя църква не можеше да приеме идеята, че Слънцето, а не Земята, е в центъра на небесата?

Тези мисли я успокоиха. Тя остана на балкона още малко, остави се да потъне в нощта. Каква красота имаше в звездния порядък. Този път трябваше да поеме човек, за да постигне познание. Този път трябваше да поеме тя. Животът е нещо повече от задоволяването на копнежи. Страстта е нещо повече от прегръдката на някой мъж.

Когато бледата зора започна да се показва, Мадлен влезе вътре и взе лоената свещ, която почти беше догоряла. А като се върна в спалнята си, моментално заспа.

Няколко часа по-късно в стаята влезе Габриел, за да събуди господарката си.

— За Бога, госпожице Мадлен, колко уморена изглеждате! — каза тя.

Но Мадлен само се усмихна.

После Габриел видя блясъка в очите й и разбра — поне така реши. Жената срещу нея просто беше изтощена от любов. Габриел добре познаваше тази болест.

— Ако ми позволите дързостта, знам лек, от който ще се почувствате по-добре. Днес имам няколко задачи в града и бих могла пътьом да мина по „Рю дьо Бар“ и до една от кръчмите там?

— Да, направи го, ще се оправя и без теб днес. Вземи си целия ден за почивка. Само тръгвай веднага. — Мадлен искаше да остане сама. А и, разбира се, искаше да разбере дали Луи й е писал.

Габриел се засмя и поклати глава.

— Първо, „Златният бокал“ със сигурност не е отворен толкова рано сутринта, и второ, трябва най-напред да се погрижим да Ви приведем във вид, за да не заподозре някой нещо. Например да придадем малко допълнителна руменина на страните Ви, за да не прозира отдолу липсата на сън.

Мадлен сякаш за пръв път наистина видя Габриел. Никога досега не си беше давала сметка колко мъдро и разумно е това момиче.

Сутринта се точеше бавно и след закуска Мадлен вече не можеше да издържа бъбренето на придворните дами. Прибра се в стаята си с извинението, че я мъчи главоболие. Седна зад писалището си, поглади кутийката на Луи, която стоеше пред нея, после извади хартия и перо и започна да пише.

„Скъпи татко,

Надявам се, че първото ми писмо — което кралицата майка така любезно се погрижи да стигне до теб — те е намерило. Трудно се пробива обсадата на Париж, но бъди сигурен — знам, че мислиш за мен дори и да не можеш да ми пратиш вест.

Тази нощ не спах, а гледах звездите и мислех за теб. Помниш ли онази лятна нощ с падащите звезди? Ти ме събуди, макар че беше късно, а аз бях още малко момиченце, и двамата заедно излязохме насред полето. Помня как си мислех, че още сънувам. Всичко беше толкова приказно. Сякаш бях в някакъв друг свят. Стори ми се, че звездите се движат, и те попитах дали са феи от злато, които летят през нощта. Ти каза, че някои наистина се движат. Че трябва да гледам внимателно, за да видя падащи звезди. И че падащите звезди са нещо много по-чудесно от суеверията за феи от старите приказки.“

Някой потропа на вратата и Мадлен остави перото.

— Влез! — каза тя, като очакваше да види Габриел.

Вратата се отвори и вътре пристъпи Шарлот дьо Флавини.

— Дойдох да се осведомя за здравето Ви, скъпа Мадлен. Измъчвам се, че не се чувствате добре.

Шарлот любопитно се огледа. На Мадлен й се стори, че търси с поглед кутийката от Луи.

Тя с жест покани гостенката си да седне и също седна отново.

— Задължително трябва да ми кажете, ако мога да направя нещо за Вас — продължи Шарлот. — Може би е добре да си починете малко? Мога да повикам камериерката Ви. — Шарлот понечи да се изправи.

— Не, не, не е необходимо — побърза да отговори Мадлен. — Просто едно от онези неразположения, които се случват веднъж месечно.

На вратата отново се почука, но този път Мадлен отговори с колебание в гласа. Определено й се искаше първо Шарлот да си тръгне.

— Госпожице Мадлен, има писмо за Вас!

Габриел се спря на прага. Беше забелязала Шарлот и ръката, с която весело беше размахала едно малко сгънато парче хартия, бавно се отпусна.

Мадлен решително се изправи, пристъпи до камериерката си и взе писмото от ръката й.

— Благодаря, Габриел, отдавна чакам новини от баща си. — После се обърна към Шарлот. Вярвам, че ще ме извините, скъпа Шарлот, но наистина не се чувствам особено добре и смятам да послушам съвета Ви и да си легна, след като камериерката ми е тук и ще може да ми помогне.

Шарлот нямаше избор, освен да се оттегли. Преди да излезе от стаята, тя хвърли поглед на писмото в ръката на Мадлен и се запита как успява барон Мондидие да праща писма до обсаден град.

Мадлен прочете писмото няколко пъти, докато любопитната Габриел обикаляше стаята и се правеше, че разтребва. Романтичните и тържествени думи на Луи я забавляваха.

— Имате ли нужда от нещо? — осмели се да попита Габриел, но за огромно нейно разочарование в отговор господарката й я отпрати от стаята.

Когато остана сама, Мадлен седна и се опита да сложи ред в мислите си. Писмото от Луи не я улесняваше. Тя му хвърли още един поглед:

Думите бяха красиви и донякъде смехотворни. Да намеква, че е свенлива и трябва да я покорява. Ролята на жертва, присъща на слабите жени, никога не й беше допадала, но фактът, че той й беше написал любовно стихотворение, я трогна. Нямаше съмнение, че и той е обладан от същата страст като нея. Писмото свършваше с едно по-прозаично съобщение, че ще я посети същата вечер.

И тя си даде сметка, че не би могла да му откаже.

Изправи се, запали една свещ и колкото и да беше болезнено, взе единственото разумно решение, след като Шарлот беше видяла писмото. Трябваше да го унищожи.

Решително доближи хартията до пламъка на свещта и видя как пламва. Луи щеше да дойде тази нощ и тази мисъл я радваше. Точно сега не можеше да мисли за кралицата, твърде голям беше копнежът й отново да е с него.

Луи. Сърцето й се сви. Дори и за момент да оставяше на заден план мисълта за своята нелоялност към кралицата и за опасностите, които може да си навлече по този начин, трябваше да мисли и за Луи. За него беше опасно да се промъква така в леговището на врага. Направо идиотско, всъщност. Трябва да измислят нещо друго.

Три тихи почуквания, както беше уговорено. След миг Мадлен бе вече до вратата. Отвори на Луи и го пусна вътре.

— Елате тук, моя Мадлен — каза той в премала и я притегли към себе си.

Двамата се сплетоха в прегръдка и се целунаха.

— Не Ви ли е страх да идвате тук, Луи? — попита тя. — Как го правите?

— Човек може това, което иска. Не мога да мисля за друго освен за Вас. Вие сте прелестна.

Тя промълви името му, вкуси го. Огледа мощните му рамене, фините бръчици около очите му, кестенявите коси, събрани в плитка на тила. После му разказа колко привлекателен й се беше сторил, когато хората му спряха каретата й край Мо. И как точно затова така сдържано се е фехтовала, когато двамата бяха кръстосали шпаги при бягството към Париж.

— Тогава не бих искал да Ви срещам в битка, в която сте съсредоточена. — Той тихо се засмя, тя също. Изпитваха истинска топлина един към друг.

— Толкова е трудно — каза тя накрая. — Аз съм придворна дама на кралицата. Вие сте неин враг. Невъзможно е.

— Шшт, не сега, ще говорим за това по-късно. — Той отново я целуна и тя отвърна на целувката му. И потънали един в друг, двамата пристъпиха към леглото й.

Два часа по-късно свещите в канделабрите бяха почти догорели. Потрепващите им пламъци хвърляха сиянието си върху голото тяло на Мадлен, отпуснато сред завивките.

Луи отлепи устни от гърдите й, сграбчи я за косите и дръпна главата й леко назад, след което започна да рецитира:

Той се засмя, целуна гърдите й още веднъж и започна да ги хапе. Мадлен изстена и се опита да се измъкне. Без да пуска косите й, той се протегна за чепка грозде, допря я до устните й и в същото време започна да й пречи да я стигне. Накрая тя успя да откъсне едно зърно и се засмя весело.

После изведнъж отново стана сериозна и се поизправи в леглото.

— Трябва да говорим. Това, което правим, е опасно, а има и още нещо, което ме измъчва.

— Точно сега ли, скъпа Мадлен? Не е ли по-добре да оставим войната отвъд залостените си врати? Да, Франция е разделена, такива са времената. Но нека ние забравим околния свят в обятията си.

Той се надвеси над нея и я целуна силно и за миг тя забрави всички около себе си. После се освободи от него.

— Умолявам Ви, изслушайте ме. Тревожа се за Вас, Луи. Опасно е да идвате тук. Днес една от придворните дами видя, че получих писмо. И съм убедена, че кралицата майка е забелязала промяната у мен.

— Никоя сила не може да ме удържи настрани от Вас, красива моя Мадлен, още по-малко страхът от женски клюки. Не тормозете хубавата си главица с такива мисли.

Луи се наведе да я целуне отново, но Мадлен го отблъсна и придърпа завивката върху гърдите си.

— Кралицата не е коя да е жена — заинати се тя — и ако смятате, че тази хубава главица е празна, правите груба грешка.

Тя стисна непреклонно устни, а Луи се усмихна, защото се сети за първата си среща с тази опърничава жена на път за Мо.

— Направих тази грешка веднъж — когато Ви пуснах да продължите по пътя си към замъка. Но си научих урока и никога вече няма да се подведа по отношение на Вас. — Луи взе дланите й в своите и я погледна сериозно в очите. — Ето Ви още една причина да не говорим за войната. Вие държите на своята кралица и аз не искам да й изменяте заради мен. Затова не бива да се обиждате, но няма да Ви споделям плановете си. Правя го само за Ваше собствено добро, за да не рискувате да бъдете обвинена в съзаклятие с врага.

След кратко колебание той добави:

— Но мога да Ви кажа едно — може би ще мине известно време преди следващата ни среща.

Мадлен застана.

— Какво говорите, Луи? Известно време? Защо?

— Не, не, да оставим неприятностите в бъдещето, скъпа приятелко. Не отиват на красивото Ви лице. Не е сигурно, все още е само… — Той сви примирено рамене. — Част от нашата войска ще се отдели и ще се отправи към Понтоаз и е възможно аз да ги водя. — Луи я погали по бузата и тревогата изчезна от лицето й. — Така е по-добре, красива богиньо, сега отново да Ви виждам в цялата Ви прелест. И не се лъжете — каза той весело и вдигна показалеца си, — Париж ще бъде под обсада, докато не се предаде. А когато това стане, моята плячка ще бъде най-красивата жена в града.

Той стисна с ръка двете й китки и ги вдигна над главата й.

Тя се усмихна и се освободи.

— И аз не искам да обсъждаме войната, Луи. Единственото, което желая, е да намерим друго място за срещи вместо Лувъра. Ако Ви открият, ще Ви затворят, а аз ще бъда обвинена в измяна. Габриел казва, че „Златният бокал“ е и странноприемница. Не можем ли да се срещаме там?

Луи протегна ръка и докосна лицето й.

— Простете ми, че рискувах и Вашата сигурност. Не знам къде ми е бил умът. „Златният бокал“ наистина е странноприемница, но не бих могъл да предложа на жена като Вас да нощува там. Най-малкото заради вълнението, което ще предизвикате.

Мадлен отхвърли завивката, изтърколи се от леглото и притича боса до един сандък, отвори го и взе да рови в него. С триумфално изражение измъкна шапката и шпагата си отвътре, препаса шпагата си на голо и сложи шапката на главата си.

— Нима сте забравили, че мога да се преобразявам?

За момент Луи остана безмълвен. После гръмко се разсмя.

— Скъпа моя, смела Мадлен, това преображение няма да заблуди никого!

— Какво ще кажете, Луи? Приемате ли отсега нататък да се срещаме в „Златният бокал“? Разбира се, когато сте в Париж?

— Идеята не е толкова лоша, скъпа моя. Следващия път, когато съм тук, ще проверя възможностите и ще проведа необходимите разговори със съдържателя.

Единадесета глава

октомври 1567 година

Навън беше тъмно, но салонът на кралицата беше добре осветен. В камината беше запален огън, а на масата от орехово дърво бяха сложени два масивни свещника. Краката на масата бяха резбовани и представляваха четири сфинкса — онези магически същества с мощно лъвско тяло, небесни крила и непроницаеми женски лица.

Катерина Медичи седеше на един стол с резбовани глави на овни на подлакътниците и полуголи жени на облегалката, а зад стола стоеше Шарлот, изпъната и строга, като част от резбата на стола. И двете жени бяха напълно неподвижни и за миг всичко в стаята се сля пред очите на Мадлен. Жените бяха статуи, а краката на масите бяха живи.

Мадлен беше решила, че са я повикали както обикновено да почете на кралицата и се изненада от присъствието на Шарлот. Ставаше нещо друго.

После я видя.

Сребърната кутийка от Луи!

Беше поставена на масата до Катерина. Как се беше озовала там?

Аферата й с врага беше излязла наяве, триумфалното изражение на Шарлот и кутийката на Луи казваха всичко. Бяха я разкрили.

И в цялата игра имаше пръст Шарлот, в това Мадлен беше убедена. Беше готова да й издере очите.

Мадлен се поколеба дали сама да вземе думата. Трябваше с всички сили да се опита да завърти разговора в своя полза.

Най-сетне кралицата проговори.

— Как завърши историята за Диана и Калисто, Мадлен? Забравила ли е Калисто лоялността си към своята господарка?

От припомнянето за Калисто Мадлен се засрами. Тя дължеше много на Катерина. Единственият й шанс беше да е напълно откровена.

Мадлен коленичи пред кралицата.

— Простете ми — каза тя. — Сгреших. Но не съм Ви предала.

Катерина не помръдна.

— Тази сребърна кутийка беше подарена на Луи, принца на Конде, на десетия му рожден ден от покойния ми съпруг, Анри II. Конде е водач на моите врагове, а кутийката беше открита сред Вашите вещи, госпожице. По всичко личи, че става дума за измяна. Единственият начин да се отървете от екзекуцията е да ми разкажете цялата истина.

Мадлен кимна. Трябваше да признае всичко.

— Мадам, аз обичам Луи. Единствено заради ограниченията на собствения си ум не споделих всичко с Вас, защото размахът на Ваше Величество е отвъд това, което мога да си представя. Но не съм ви изменила. Проявих неподчинение, запазих страстта си в тайна и заслужавам всяко наказание, което решите да ми наложите. Но имайте милост, не ме погубвайте.

Мадлен потърси погледа на кралицата. Лицето на Катерина беше непроницаемо. В изражението й не можеше да се прочете каква съдба й готви.

— Не Ви моля за милост — продължи Мадлен, — само за прошка. Умолявам Ви, накажете ме и ми дайте възможност да заслужа опрощението Ви. Бъдете милостива, не ме погубвайте.

Катерина гледаше Мадлен, гръдта й се повдигаше и спускаше по-учестено от обикновено, а веждите й бяха гневно свъсени. В очите й гореше някакъв огън, много по-мощен от огъня на гнева.

— Интересуват ме преди всичко Вашите действия, госпожице, далеч не Вашите чувства. Действията са всичко. Чувствата — нищо, с тях само си запълваме времето. Но действията Ви са извършени съзнателно и са продиктуваш от собствената Ви свободна воля, затова трябва да си понесете последствията.

Кралицата замълча, за да прецени въздействието на думите си. Мадлен остана неподвижна.

— Сега ще Ви задам няколко прости въпроса, на които трябва да отговаряте само с „да“ или „не“, с нищо друго. Не искам да чувам оправдания и обяснения. И ми спестете, за Бога, вайканията и любовните си трепета. Ако дори за момент заподозра, че лъжете, отговорите ще бъдат изтръгната от Вас чрез изтезания. И бъдете сигурна, Мадлен, че за мен Вие сте така прозрачна и ясна, колкото най-мръсната уличница. Разбрахте ли ме, госпожице?

— Да, мадам.

— Мен гледай, мърло! — Катерина подхвана брадичката на Мадлен и се взря в очите й. Мадлен удържа на погледа й и кралицата отново я пусна.

— Участвали ли сте в заговора срещу краля и мен? — попил а Катерина.

— Не, мадам, никога не бих… — Звучна плесница прекъсна думите й и само с усилията на цялата си воля Мадлен се въздържа да не отвърне на удара.

— Отговаряй каквото те питат, момиченце, не искам празни приказки. Бяхте ли любовница на Конде и преди да дойдете в двореца?

— Не, мадам.

— Обичате ли Луи дьо Конде?

— Да, мадам.

— Обсъждали ли сте някога плановете ми или положението в Париж с Конде?

Мадлен сериозно се замисли.

— И да, и не, мадам.

— Разяснете отговора си!

— Луи… искам да кажа принцът на Конде ясно заяви, че няма да обсъжда войната, за да не Ви изменя неволно. Колкото до положението в Париж — не съм разкривала нищо, а принцът на Конде само каза, че градът ще остане под обсада, въпреки че… — Мадлен се поколеба. Но сега беше моментът да покаже на кралицата, че е искрена, и тя продължи —…въпреки че част от войската му ще бъде изпратена в Понтоаз, може би дори начело със самия него.

Катерина, която през цялото време внимателно изучаваше Мадлен, въздъхна облекчено. Чертите на лицето й омекнаха и устните й се разтегнаха в усмивка, в която не липсваше доза горчивина. Тя обърна поглед към Шарлот. Триумфалното изражение на придворната й дама беше изчезнало и сега тя изглеждаше замислена.

— Добре направихте, като ме уведомихте, мадмоазел Флавини. Евентуалната измяна би имала фатални последици.

— Но моите мотиви, мадам…

— За това ще говорим по-късно, Шарлот. В момента важното е какво ще правим с мадмоазел Мондидие. — По устните й се разля усмивка. Тя погледна Мадлен. — Казахте, че искате да заслужите прошката ми, нали така, Мадлен?

— Да, госпожо. — Мадлен изпита облекчение. Всичко щеше да се нареди.

— Ще обсъдим въпроса допълнително утре сутрин. А довечера мадмоазел Флавини ще Ви накаже под моето ръководство.

Катерина Медичи отпиваше от виното си, докато се наслаждаваше на гледката на двете жени. Шарлот разхлабваше корсета на Мадлен и го правеше с внимание и жив интерес и скоро Мадлен вече стоеше пред кралицата гола. Опитваше се да прикрие голотата си с ръце. Катерина я изучаваше.

— Свалете си ръцете. Ще погледнете срама си в очите и ще разберете точно колко унизително е положението, в което се намирате. Шарлот, донесете въжетата и тънката гладка пръчка. Добре знаете къде да ги намерите.

Докато Шарлот го направи, никой не проговори. Катерина изучаваше Мадлен, която очакваше наказанието си със смущаващо спокойствие. Кралицата беше впечатлена. Много жени на нейно място биха хленчили и разкрили страха си. Но не и Мадлен. Е, все едно, болката скоро щеше да я пречупи.

Шарлот откри това, което търсеше, и скоро Мадлен стоеше привързана за една от подпорите на леглото с ръце, вдигнати толкова високо над главата си, че трябваше да стои на пръсти.

— Шарлот, Вие добре знаете какво прави тази пръчка. Интензивността и продължителността на болката заличават всичко останало. Запознайте Мадлен с тайните й и не я щадете. Удряйте я по цялото тяло, дори и по най-нежните и чувствителни места, и толкова често, че болката от всеки следващ удар да се припокрива с тази от предишния. Започнете с гърба и задните части, а след това я обърнете, за да получи и предницата й заслуженото.

За Мадлен времето спря. Остана само болката. Никога досега не беше изпитвала толкова силна болка. Но по-лошото идваше след удара. За нейно изумление в секундите след него болката нарастваше до такава степен, че в устата й избиваше горчилка, а стомахът й се обръщаше. Шарлот удряше навсякъде, по гърдите, по гърба, по корема, по бедрата и краката.

В началото Мадлен се опитваше да потиска виковете си. После започна да крещи, а накрая — да плаче и да моли за милост. Искаше й се да изгуби съзнание. Но тялото оставаше неумолимо будно и явно можеше да понесе повече, отколкото духът й. Най-сетне, след много, много удари съзнанието й се предаде, отпорът му изчезна и тя понасяше ударите вяло, сякаш болката беше постоянното и естественото й състояние.

Мадлен лежеше изтощена на пода. Раните по гърба й кървяха. Шарлот я покри с топла, обточена с кожи наметка и седна на пода до нея, като леко поглаждаше лицето й. Мадлен с изненада видя, че очите на Шарлот са насълзени.

— Простете ми, Мадлен — шептеше тя. — Реших, че въпреки обичта на кралицата Вие сте я предали. Но както обикновено, Вие просто паднахте жертва на любовта.

— Елате насам, Шарлот — каза Катерина.

Шарлот се изправи, а после отново седна на пода до кралицата и положи глава в скута й.

— Аз Ви пренебрегвах, дете мое — продължи Катерина. — Сега ми е ясно. Но всичко отново ще се оправи, обещавам Ви. — Тя хвърли поглед към Мадлен… — Мадлен, Вие можете да си вървите отново в стаята, където Ви заповядвам да стоите, докато не Ви повикам.

Последното, което Мадлен видя на излизане, беше плахият израз на лицето на иначе така твърдата Шарлот, когато тя вдигна поглед към кралицата.

Катерина беше станала рано. Шарлот й помогна с тоалета и тя вече беше облечена в семпла черна рокля. Беше продължила да носи черно след смъртта на мъжа си. Откри, че когато е в траур не провокира мъжете и в същото време те я приемат като равноправен партньор в дискусиите си без оглед на пола й. За кралицата на Франция този ефект беше изключително ценен и Катерина гледаше на семплите си черни дрехи като на вид работно облекло. Утрото в края на октомври беше мрачно и студено и стаята все още беше хладна. Катерина се приближи до запаленото огнище.

Трябваше да обмисли ситуацията с Мадлен. Беше сигурна, че Мадлен й е казала истината и наистина не е искала да извърши измяна срещу кралицата си, но все пак, за всеки случай, беше поставила стражи пред вратата на спалнята й. Не за пръв път някоя от придворните дами имаше връзка с някой от политическите противници на кралицата си. По правило обаче тези афери не бяха резултат от силни чувства, а имаха за цел обмяната на информация. Вероятно Катерина все още имаше влияние върху Мадлен, но ако младата жена действително обичаше Конде, кралицата не би могла да я контролира изцяло.

Катерина сви вежди. Беше свикнала да извлича полза от всяка ситуация и беше сигурна, че ще успее да го направи и в този случай. Вероятно би могла да използва Мадлен, за да хване Конде в капан. Но това не би довело до нищо, освен че хугенотите ще се разярят още повече, а и сред тях имаше и други добри водачи. Само да можеше да попречи на Мадлен да дава допълнително сведения на Конде, тази връзка би могла да се окаже най-ценното й оръжие до момента. Ето че вече беше научила, че протестантската войска в Сен Дени ще бъде разцепена и част от нея ще пътува към Понтоаз.

За начало можеше да попречи на Мадлен да научава каквото и да било за войната. До момента беше проявявала твърде голямо доверие към нея, а отсега нататък щеше да е съвсем естествено Шарлот да заеме старото си място на нейна довереница при вечерните четения на глас. Сложното щеше да е да държи Мадлен достатъчно близо и все пак на дистанция.

Чертите на Катерина омекнаха. Да, планът й беше смел, но всъщност не рискуваше кой знае колко. Тя се усмихна. Тези игри я забавляваха. Трябваше да нареди да повикат Мадлен.

Мадлен беше спала тежко, буди се от болки само два-три пъти. Облекчението, че се е отървала от тежката тайна, я беше изтощило, и тя имаше нужда от дълбокия сън след толкова много напрежение и безсънни нощи. Затова, когато отново застана пред кралицата, беше спокойна и отпочинала. И все пак ни най-малко не беше забравила унизителната и болезнена предишна вечер. Гърбът все още я болеше. Катерина пишеше писмо и Мадлен намери за най-мъдро да изчака мълчаливо.

Най-сетне кралицата се обади.

— Не си мислете, че съм безчувствена към любовните страсти. Но Вашата тайна връзка с мой враг неизбежно предизвика изумление и гняв у мен. Разкажете ми сега, дете мое, къде се запознахте с Луи дьо Конде и как се развиха отношенията ви.

В следващия един час Мадлен изля сърцето си пред кралицата. Разказа историята систематично и внимателно, както при първата си среща с кралицата, а тя от своя страна я прекъсна с въпроси само няколко пъти.

Разказът напълно успокои Катерина. Събитията бяха изложени спокойно и без колебание и тя усети, че се възхищава на самообладанието на младата жена и изпитва известна неприязън, че трябва да страни от нея.

Катерина пристъпи до прозореца и погледна навън към двора на Лувъра. Изглеждаше разхвърлян с всички тези недовършени постройки. Конде явно е знаел паролите за двореца и за Париж. Откъде е научил тази за Лувъра? Този въпрос я подсети, че все още не са открили кой е предателят в двора, който е дал на хугенотите информация за кралския ловен излет, на който те са планирали да заловят крал Шарл и самата нея.

Катерина се обърна.

— Мадмоазел Мондидие — каза тя, — аз не съм Диана, която изисква целомъдрие от своите нимфи. Всичките ми придворни дами имат право на любовен живот, а аз дори ги насърчавам, защото това прави жените по-спокойни, а в крайна сметка от това аз само печеля. И все пак във Вашия случай имаше тревожни елементи, които наложиха по-обстойно разследване. Строгото Ви наказание беше напълно заслужено заради позорната Ви потайност и липсата на доверие към мен. Но не виждам причина да преча на щастието Ви. За в бъдеще можете да се срещате с любимия си, когато желаете, стига да не забравяте на кого дължите лоялност и стига да останете открита и честна спрямо мен. В същото време Ви съветвам да не разкривате пред принца на Конде, че съм съгласна с връзката ви. Той едва ли ще разбере правилно моето отношение и със сигурност ще охладнее към Вас, защото ще реши, че целта Ви е да го шпионирате. Сега вървете, Мадлен.

Мадлен беше изумена. Беше свободна да си върви без допълнителни порицания. А кралицата й разрешаваше да продължи отношенията си с Луи. Това позволение е твърде щедро, мислеше си тя, докато слизаше по стълбите — дали пък зад него не се крие нещо друго. Трябва много да внимава в тази връзка.

Дванадесета глава

ноември 1567 година

Беше първи ноември, Париж беше под обсада малко повече от месец и хранителните запаси бяха съвсем намалели. Всички гладуваха. Само неколцина пекари, които се бяха запасили с големи количества зърно и брашно, все още имаха хляб за продан, другите затвориха пекарните си. Зеленчуците бяха оскъдни, месо почти нямаше и макар в Сена да се ловеше риба, тя не можеше да стигне за всички. Полупразният пазар беше жалка гледка. Навсякъде тъжни и гневни лица, кавги и сбивания, а броят на убийствата постоянно растеше.

Катерина знаеше, че положението не може да остане така. Обсадата трябваше да бъде вдигната възможно по-скоро. Или с преговори, или със сила. Макар и продажбата на църковните имоти да беше направила възможно временното мобилизиране на допълнителни швейцарски гвардейци, кралицата все още очакваше — и с все по-голямо нетърпение — обещаната помощ отвън, защото хугенотите все още бяха твърде силни. Затова сведенията за възможно разцепление на войската им, които беше получила преди два дни, бяха от огромно значение и тя беше свикала съветниците си в Залата на кариатидите. Конетабъл Монморанси беше опитен войник и със сигурност щеше да извлече максималното от информацията от Мадлен, и Катерина, макар и с неудоволствие, трябваше да признае, че има нужда от кардинал Дьо Лорен, за да си осигури помощта на Испания. Не го харесваше. Той беше от фамилията Дьо Гиз, коравосърдечен и лукав човек, когото повечето хора мразеха и от когото всички се страхуваха и тя напълно ги разбираше.

Канцлерът Лопитал също трябваше да присъства, а това беше проблем. Не само че канцлерът и кардиналът не бяха на едно мнение по всички политически въпроси, но и се презираха взаимно, а кардиналът така и не беше простил на канцлера, че седем години по-рано беше спрял екзекуцията на Конде — екзекуция, която кардиналът лично беше обещал на Филип II Испански.

Катерина често се беше питала какво всъщност целят Гизите. Беше напълно сигурна, че кардиналът има скрити планове. Стриктната религиозност на фамилията беше очевидна за всички, но на Катерина й се струваше, че вижда у кардинала жажда за власт и цинизъм, които отиват отвъд религията и разкриват някаква много по-лична и светска амбиция от желанието да разпространява и заздравява католическата вяра. Но какво още би могъл да иска? Фамилията беше богата и могъща, Гизите заемаха най-високи позиции и бяха сродени с най-добрите семейства. Племенницата на кардинала — Мария Стюарт, до голяма степен против волята на Катерина се беше омъжила за собствения й вече покоен син — Франсоа II. Точно това беше най-сериозното опасение на кралицата майка — че всъщност амбицията на рода е най-грозната измяна от всички — да застанат начело на Франция, да седнат на трона. Това никой никога не го заявяваше гласно, само се шушукаше по ъглите, но кардиналът все нещо е обещал на Филип II в замяна на екзекуцията на Конде, и все нещо му е обещавал при всички други случаи, в които родът Дьо Гиз беше помагал на католическа Испания. И още нещо допринасяше за подозренията на Катерина — родът Дьо Гиз все по-често настояваше, че родът Лорен произлиза от Карл Велики.

Катерина се изкачваше по широкото стълбище. Лувърът никога не й беше харесвал, напомняше й твърде много за любовницата на мъжа й, Диан дьо Поатие, и за дългите унизителни години, които беше прекарала в сянката й. Дори тук на стълбището проклетият архитект Леско беше угодил на Анри и беше добавил едно D като „Диан“ в монограма на Анри и Катерина. Така С-то на Катерина и D-то на Диан прегледно се отразяваха едно в друго, всяко подкрепяно от вертикалните черти в Н-то на Анри. След смъртта на Анри и прогонването на Диан от двора неубедителното обяснение за присъствието на тази буква D в монограма беше, че то е обърнато в името на симетрията С и че по този начин Катерина е спомената два пъти. Но тя много добре помнеше как навремето всички говореха на висок глас за това D, помнеше как придворните дами и кавалери дори не криеха развеселените си и надменни погледи, които постепенно бяха вкаменили сърцето й и бяха довели до презрителна взаимна дистанцираност. Затова преди няколко години тя беше започнала изграждането на нова резиденция, Тюйлери, точно до старите градски стени. Покрит проход щеше да минава покрай Сена през стената и да свързва Лувъра с новия замък. Но с бързото разрастване на Париж и безкрайните заплахи за война щеше да се наложи старите стени от времето на Шарл V да се разширяват. Кралицата беше поверила проекта на архитекта Филибер дьо Л’Орм, но беше помолила близката си приятелка, талантливата Мари-Катрин дьо Пиервив да надзирава работата. Дьо Л’Орм беше построил два замъка за Диан дьо Поатие и Катерина с най-голямо удоволствие би изпратила архитекта в изгнание и опожарила замъците, но оценяваше гения му и затова му избра унизителната задача да работи под ръководството на жена. Междувременно строежът беше прекъснат заради войната, а здравето на Мари-Катрин дьо Пиервив се влоши.

В общи линии все мрачни мисли тормозеха Катерина, докато вървеше към Залата на кариатидите, но размишленията й я изпълваха и с нападателност и тя се чувстваше готова за предстоящия съвет с тримата мъже.

Беше самоуверена и спокойна, подготвена да парира всяка атака на кардинала, да постави стария войник Монморанси на мястото му, да контрира мекушавия Лопитал.

Лопитал сдържано поздрави кардинала и конетабъл Монморанси, след което разсеяно им обърна гръб, за да разгледа някаква емайлирана кана, и ги остави в компанията един на друг. Кралицата все още не беше дошла. Лопитал знаеше, че кардинал Дьо Лорен презира властния конетабъл за ограниченото му мислене, при все че Монморанси неведнъж беше воювал в името на Светата католическа църква. Затова се съсредоточи още по-внимателно в рисувания емайл на каната, докато се забавляваше да слуша оскъдната размяна на думи на напрегнатия кардинал с Монморанси, който не си даваше сметка колко го превъзхожда събеседникът му. Напротив, с обичайното самочувствие, което идваше освен всичко друго и от все още здравото, въпреки напредващата възраст, тяло — с дълбок боботещ глас изразяваше мнение по теми, от които нямаше никаква представа, без ни най-малко да се притеснява от това.

Старият конетабъл се беше постарал да запази осанката на военен и се гордееше с това. Посивелите му коси бяха внимателно оформени, но късо подстригани, и той както обикновено криеше лисеещото си теме под плоска шапка, брадата му беше съвсем къса и дори сред елегантните придворни той беше облечен винаги в семпло, практично облекло в дискретни тъмни цветове. Сега той разгорещено обясняваше нещо на кардинал Дьо Лорен, чиито отговори ставаха все по-къси, докато накрая едносричните думи се сведоха до нечленоразделни звуци.

При появата на кралицата на лицето на кардинала се изписа облекчение и докато старият конетабъл сковано изпъваше гръб и се покланяше, кардиналът пристъпи да я посрещне, взе ръката й в своята и я целуна почтително. Лопитал пристъпи няколко крачки към нея и направи лек елегантен поклон, а кралицата кратко поздрави и тримата.

Залата имаше високи тавани и беше оскъдно мебелирана. Два сгъваеми стола стояха до стената от двете страни на едно буково писалище. Писалището беше семпло орнаментирано само с прави линии и беше в ярък контраст с високите италиански сандъци на отсрещната стена, с пищни обли форми и позлата. По всички стени висяха тежки гоблени с военни мотиви, а пред един от тях — този, който изобразяваше победителя Филип Огюст пред замъка Гаяр беше поставен в самотно величие един тесен стол с висока облегалка. Оскъдната мебелировка правеше залата да изглежда по-голяма, а Катерина нарочно беше избрала нея за срещата с надеждата, че ще предизвика смущение и несигурност у тримата мъже.

Тя решително прекоси стаята и се настани на стола. Тримата мъже нямаше къде да седнат.

— Уважаеми господа, събрах ви, за да можете с наблюденията си и широките си познания да допринесете за разрешаването на тежкото положение, в което се намира Париж, и за отстраняването на заплахата, която грози крал Шарл. — Катерина изгледа тримата мъже по ред.

Въпреки своите четиридесет и четири години кардинал Дьо Лорен все още се радваше на пищни руси коси, които правеше всичко възможно да подчертае. Мустаците му бяха гъсти и грижливо поддържани, а бухналите бакенбарди продължаваха в дълга, старателно раздвоена брада и подчертаваха тесния остър овал на лицето му. Малцина се осмеляваха да надникнат в ледено сините му очи, в които прозираше високата му интелигентност, и неочакваният поглед на кралицата извика на строгото му лице израз на войнстваща арогантност, а той невъзмутимо отвърна на погледа й.

— Госпожо — отговори кардиналът, — всичките ми умения са изцяло на Ваше разположение. Благодаря на Бога, че така мъдро е оставил страната в ръцете на кралица, която знае как да се бори с враговете Му.

Той кимна на Катерина, сякаш за да подчертае колко високо я цени, но го направи така леко и с такова надменно изражение, сякаш намесата й в държавните дела е в резултат на неговото благоволение.

— И все пак извинете невежеството ми — продължи той — и ми позволете да попитам — не е ли редно кралят също да участва в съвета? Той е на седемнайсет години и отдавна беше обявен за пълнолетен.

Катерина не се смути от погледа му. Напротив, изгледа го твърдо.

— Уважаеми кардинале — каза тя, — ценя високо Вашата загриженост за краля, макар че тя не би могла да надмине майчината. Работата на градинаря е да отгледа плодове, на които господарят му да се наслади. Така и аз ще предам плодовете на нашите разсъждения на краля, като в същото време ще му спестя излишното натоварване от тежките съвещания. Но Ви благодаря, че насочихте мислите ми към факта, че Вашият собствен племенник, Анри дьо Гиз, също навърши седемнайсет години и получи титлата „херцог“ след смъртта на брат Ви. По този начин той всъщност се превърна в глава на семейството Ви и е редно възможно най-скоро да започне да се държи като такъв.

Гласът на Катерина беше спокоен и властен. Кардиналът се смръщи и сведе поглед към пода, а тя се усмихна и се обърна към стария военен.

— А сега към Вас, добри ми конетабле. Имате ли новини?

Широкото, четвъртито лице на Монморанси се озари от плам, докато говореше:

— Ваше Величество, тъкмо миналата нощ осигурих пресни провизии за града.

— Вие винаги сте били смел воин, Монморанси. — В гласа на Катерина имаше нотка на възхищение. — Разкажете как точно извършихте този подвиг.

— Накратко казано — не искам да отегчавам Ваше Величество с военнотехнически подробности — поръчах на съгледвачите си да открият най-слабите точки в нощната охрана на Париж от страна на врага. После тайно излязох с петдесетина мъже, превзехме няколко от постовете и се отправихме към Монруж, където с помощта на тайни пратеници бях поръчал да ни чака обоз с хранителни стоки. Под прикритието на мрака без проблеми го върнахме в Париж. Но уви, както врагът ни се беше оказал благодатно предвидим, собствените ни граждани се оказаха непредвидимо неблагодарни. Парижани обградиха конвоя и настояха да им раздадем храна, а хората ми едва ги удържаха. Бяхме принудени да им оставим една от колите с провизии. Всичко останало вече е в двора на Лувъра. Мадам, вече можете да подсигурите нуждите на войската си и да продадете останалото на гражданите.

— Браво, конетабле, браво! — Катерина развълнувана плесна с ръце.

— Позволете ми, мадам, да направя няколко забележки в тази връзка — обади се канцлер Лопитал. — Заради войната населението гладува, а задължение на властта е да се грижи за поданиците си. Парижани също имат право на провизии и нужда от такива. Освен това в последно време в Париж се надигат все по-недоволни гласове. Ако раздадете хранителните продукти безплатно, ще спечелите доверието на парижани. Мадам, за Ваше собствено добро и за доброто на поданиците Ви, Ви моля — раздайте храната даром.

— Както винаги, Вие сте гласът на разума, канцлер Лопитал — каза Катерина подразнена. — Солиден като самата земна твърд. Но разумът се нуждае от вълнения, както земята се нуждае от огън. Внимавайте, добри ми Лопитал, всички умствени съждения се нуждаят от вълнение, за да се развихрят, както огъня, който и най-малкият полъх разгаря.

Катерина въздъхна, а след това се обърна към конетабъла:

— Монморанси, погрижете се жителите на Париж да получат храната даром. Представете го като триумфален поход, нека да звучат тръби, а Вие да сте в ролята на Цезар. Трябва да се погрижим да оценят щедрия жест.

Старият конетабъл изпъна гръб при тази заповед и се поклони, а кралицата продължи:

— Повиках ви и по още един въпрос, господа, който достигна до знанието ми съвсем наскоро. Според достоверни източници армията на Конде тук, в Сен Дени, ще бъде разделена на две части, едната от които ще бъде изпратена в Понтоаз и по този начин вече няма да участва в обсадата на Париж. Какво Ви говори тази информация, господа?

— Говори ми, че Конде ме подценява заради възрастта ми, това ми говори! — възкликна Монморанси. — Но аз ще им покажа на тези неверници, на тези изменници, че още има живец в конетабъла на Франция! Мадам, позволете ми да наредя на своите съгледвачи да проверят достоверността на сведенията — в която не може да има и сянка на съмнение, разбира се — преди нападението. Ако войската на Конде намалее на брой, бихме могли да ги ударим.

— Това е един възможен вариант. — Катерина погледна въпросително кардинала. — Новини от Испания?

— Мадам, Филип Испански е дал заповед на Алба да Ви прати помощ от Нидерландия веднага щом овладеят ситуацията там. След задържането на Егмонт и Хоорн населението е като вцепенено, а Алба вече е готов да Ви изпрати няколко хиляди испански войници. Но ако наистина се открие възможност да ударим Конде и Колини сега, моето мнение естествено е, че нашият опитен конетабъл несъмнено трябва да се възползва от този шанс.

— Канцлер Лопитал?

Както обичайно, Лопитал не бързаше да отговори. Той спокойно пристъпи към емайлираната кана, поставена върху един от италианските сандъци, вдигна я внимателно и тръгна обратно към кралицата.

— Разгледайте мотива на тази ваза, Мадам. — Катерина хвърли раздразнен поглед на каната. Трябваха й дейни хора и бързи решения. — Тук виждате Язон при похода на аргонавтите. Застанал е пред стария сляп прорицател — цар Финей. Язон искал да мине през Босфора, но на входа на Черно море стърчали две високи скали — Симплегадите, които били толкова близко една до друга, че никой не можел да мине между тях. Мъдрият прорицател Финей го посъветвал да внимава. Предложил му да прати първо един гълъб — ето тук виждате как един от приближените на Финей държи две птици — и ако той успеел да мине, тогава и Язон можел да се осмели бързо да премине с кораба си. Мадам, Светата католическа църква и хугенотите са като тези две скали — те лесно могат да смажат цяла Франция, ако не внимавате. С испанските войски зад гърба си бихте могли при евентуални бъдещи преговори да заплашите враговете си и така да постигнете задоволително за Вас разрешение на проблема. Ако предпочетете да атакувате, изходът е несигурен, а след него страните ще са още по-разединени от преди.

Катерина се изправи и застана пред канцлера.

— Да — каза тя и го изгледа гневно. — Вие явно наистина сте сляп като Финей, ако не виждате, че търпението ми е изчерпано, ако не сте забелязали, че кралят е разгневен и унизен, ако не сте разбрали, че Конде и Колини ще се борят, докато хугенотите не вземат властта. Хугенотите трябва да се смачкат!

И с изненадваща ярост Катерина изтръгна каната от ръцете на Лопитал и я запрати в земята. Красивият съд се разби на хиляди парчета. Кардиналът и Монморанси се спогледаха, а после обърнаха поглед към Лопитал, който онемял гледаше парчетата в краката на кралицата.

— Помните ли смъртта на Язон, канцлер Лопитал? — извика тя гневно. — Собственият му кораб изгни и го премаза! Това е резултатът от предпазливостта и търсенето на баланс — убийствена гнилоч! Конетабъл, атакувайте враговете ни веднага щом прецените, че моментът е назрял!

Катерина се завъртя на пети и излезе от салона.

Тринадесета глава

10 ноември 1567 година

Мадлен стоеше на прозореца, когато едно мрачно ноемврийско утро конетабъл Монморанси, синът му — маршалът, и жандармите напуснаха Лувъра, за да се присъединят към останалата част от войската в нападението срещу хугенотите. Сред хората на конетабъла се открояваха и отделни висшестоящи и опитни военни като Монпенсие, херцог и граф, чиято жестокост спрямо хугенотите вече беше станала легендарна.

Шумът от въоръжените мъже беше събудил Мадлен. Жандармите бяха в добро настроение. Всички разчитаха, че старият конетабъл ще се справи със ситуацията и отвсякъде се чуваха остроумия как неведнъж е натривал носа на младите — заради роднинството му с водача на врага, племенника му, адмирал Колини.

Мадлен ги проследи с поглед. Най-отпред яздеха баща и син Монморанси с внушителните титли конетабъл и маршал, следваха ги първо останалите благородници, а след това и шумната тълпа войници, които й се сториха донякъде недисциплинирани.

Беше неспокойна. Знаеше, че Луи все още е в лагера на хугенотите, но че войската им е намаляла. Монморанси беше потвърдил, че Луи е пратил кавалерия и пехотинци по левия бряг на Сена и още една група войници към Понтоаз. Но под ръководството на друг. Самият Луи беше останал в лагера в Сен Дени — така й беше писал в писмо, в което с мили думи разкриваше копнежа си по нея и загрижено се интересуваше от нейното положение. И все още ли искала да се срещнат в странноприемницата „Златният бокал“, когато се открие възможност.

Разбира се, че Мадлен все още го искаше. Това щеше да е дълго чакана възможност да носи шпага и да се отърси за кратко от скуката в Лувъра.

И последните войници се бяха скрили от погледа й и на Мадлен не й остана нищо друго, освен да чака. Дано само на Луи не му се случи нещо. От друга страна й се искаше кралската войска да надделее и обсадата на Париж да бъде вдигната. Ужасно беше, че е осъдена да седи и да чака само защото е жена.

Когато Габриел се появи, Мадлен буквално се хвърли към нея. Момичето беше изненадано, че господарката й вече е станала.

— Габриел, трябва да намериш начин да ми донесеш някакви новини! Нали познаваше един войник? — Мадлен смътно помнеше някакъв слух, че Габриел си е намерила любим сред войниците.

— Познавам много, госпожице Мадлен, но особено добре Гаспар. Той имаше късмета да остане в Лувъра да посреща вестоносците, докато другите се бият. Да отида ли да го питам дали вече има новини?

— Да, бързо! Въпреки че противниците сигурно все още не са се изправили един срещу друг.

Габриел се върна и разказа, че армията им току-що е излязла извън градските порти.

— Гаспар казва, че е настанала някаква суматоха. На стария Монморанси му било трудно да следи парижката милиция. Войсковите единици са твърде много и им отнема страшно много време да минат през северната градска порта към Сен Дени и да се строят пред градските стени. В резултат той е в постоянни пререкания и кавги с всички и всеки. Но пък и те са тръгнали съвсем скоро.

Минаха доста часове преди Габриел отново да донесе новини. Войската била разположена в покрайнините на Париж и съгледвачите вече били достигнали лагера на врага. Нападението от страна на крал Шарл било — както и се надявали — напълно неочаквано за Конде и Колини. Те нямали време да извикат обратно силите, които Конде бил разпратил по други мисии. В резултат нещата се развили бързо, веднъж щом врагът разбрал какво се случва. Конде и Колини избрали бойното поле и със смайваща бързина разположили войската си в боен ред. После зачакали атаката на Монморанси. Сблъсъкът предстоял съвсем скоро.

— Един друг войник смени Гаспар — каза Габриел — и не знам какво още ще мога да науча. След като закуси, Гаспар ще се присъедини към стражата на градските порти. Мисля, че ще го пратят на портата Монмартр.

— Тогава иди да закусиш с него, Габриел. И благодаря за помощта. Аз ще се оправя и сама, така че можеш да си починеш няколко часа. Но ако научиш каквато и да било вест, веднага ела да ми кажеш.

Габриел излезе, доволна от решението на господарката си. Според нея двете наистина се разбираха чудесно.

Часовете минаваха, а Мадлен остана в стаята си. Не можеше да понесе другите придворни дами. Опита се да чете, но захвърли книгата, седна през прозореца, но навън нямаше никакви признаци, че войската се завръща. Затова тя извади единственото писмо от баща си, което беше успяло да мине през обсадата. Прочете го отново, стоплена от милите и утешителни думи на баща си.

Той я уверяваше, че разбира защо е останала на служба в двора на Катерина Медичи. Това е голям шанс, пишеше той, много по-голям от всичко, на което смеел да се надява за дъщеря си.

Оплаквал смъртта на Пиер и се надявал Мадлен да се е възстановила.

„Пиер служи на семейството ни цял живот. Затова поръчах да го погребат в семейния парцел на Мондидие. Знам, че според мнозина това е неуместно. Включително и според леля ти. Но съм сигурен, че ти ще разбереш, дъще моя. Той винаги се е грижил за теб. Когато бях зает с нивите, Пиер беше този, който се грижеше да си учиш уроците, преди да изтичаш навън при конете. Онзи път, когато имаше пневмония, той седя край болничното ти легло толкова дълго, колкото и аз. Дни наред плака. Ужасно се страхуваше, че може и да не оздравееш. Дадох на племенника му известна сума пари. Той е единственият му роднина, когото можах да открия.

Иначе добре ли си? Сигурно е тежко и страшно да живееш в обсаден град. И все пак съм сигурен, че си добре. Господ не е на страната на еретиците, тяхното въстание едва ли ще продължи дълго, а ти си под закрилата на краля и кралицата майка.

А и въпреки всичко Лувърът е по-сигурно място от полята на Пикардия. Тук хугенотите върлуват, нидерландските обесници им помагат, а почтените хора предпочитат да кротуват зад заключените врати на домовете си.“

На Мадлен не й беше приятно да чете за тревогите на баща си. Щом беше намерил за необходимо да ги спомене, значи нещата бяха сериозни. Тя се замисли дали да не му пише с предложение да погостува на сестра си в Руан, но отхвърли идеята. Никой не би могъл да накара Еркюл да остави обичните си земи.

Тя реши да отговори на писмото. И без това нямаше какво да прави.

Извади хартия и перо. Но думите не идваха. Не можеше да се съсредоточи върху друго, освен върху битката.

Малко след това се появи Беатрис.

— Нали не преча, Мадлен?

— Дори напротив — каза Мадлен, облекчена, че трябва да прекъсне опитите си. — Елате и поседнете при мен. Имате ли някакви новини?

Беатрис седна до нея.

— Трябва да дойдете в салона при останалите дами — каза тя. — Ординарците непрекъснато носят вести. Няма ли да ни направите това удоволствие и да ни удостоите с компанията си?

— Опасявам се, че компанията ми в момента не е особено приятна. Скъпа Беатрис, Вие ми разкажете какво сте чули.

— Както искате. Според мен малко компания няма да Ви дойде зле, но както и да е. Чухме, че битката е в разгара си без ясен превес на която и да е от страните. Конетабълът е изпратил кавалерията си срещу ескадроните на Колини, но ездачите попаднали под обстрел и се разбягали, а врагът ги последвал направо през редиците пехотинци и настанал същински хаос. Парижката милиция проявила истинския си характер и побързала да се изтегли обратно към Монмартр и за момент нещата сякаш вървели към истинска катастрофа. Все пак всичко се разминало благодарение на смелия Монпенсие. Ако той не бил устоял, битката щяла да свърши още тогава. Но после Конде нападнал жандармите на конетабъла.

Конде. Мадлен потръпна, когато чу името на Луи.

Беатрис обаче продължи.

— Сблъсъкът бил жесток, с много убити и ранени и от двете страни, и Монморанси бил принуден да отстъпи малко. Казват обаче, че той отново мобилизирал войските си. Това е всичко, което знаем засега.

— Много убити и ранени? Има ли сред тях хора, които познаваме? — попита Мадлен. Само да не е Луи!

— Да, така изглежда, но засега не знаем повече. Не знам имена. Елате, Мадлен, да се присъединим към останалите. Виждам, че изгаряте от нетърпение да чуете още новини.

Дамите видимо бяха напрегнати. Както винаги, тоалетите им бяха безупречни, но не се водеха обичайните ведри разговори, а на всяко от красивите лица беше изписана тревога. Следобедът гаснеше, здрачът наближаваше и понеже небето и без това беше облачно, салонът тънеше в мрачина, която само подсилваше тежкото настроение.

Изведнъж вратата се отвори и на прага се появи Шарлот дьо Флавини. На лицето й беше изписан потрес.

— Конетабълът е ранен!

Думите разбиха вцепеняващата тишина. Придворните дами се струпаха около Шарлот, като приказваха една през друга. Тя размаха ръце в опит да ги усмири и в крайна сметка шумът от възклицанията им намаля. Когато и на последните им беше изшъткано да млъкнат, Шарлот започна разказа си:

— Конетабъл Монморанси е уцелен с изстрел от пистолет в гърба. Синът му, маршалът, го е довел на сигурно място в двореца и конетабълът все още е жив, но казват, че състоянието му е критично. Уви, горкият стар горд воин! След нападението на Конде срещу жандармите на Монморанси хугенотите пратили представител — един шотландец, който препоръчал на конетабъла да се предаде. Конетабълът така се възмутил от това предложение, че хванал мъжа за яката и здравата го разтърсил, след което го ударил с юмрук в челюстта. Шотландецът стенел и виел, и сипел варварски слова. Изглежда, че нашият стар конетабъл му бил счупил челюстта. В същия момент се чул изстрел и Монморанси с тих стон се стоварил на земята. Откъде е дошъл изстрелът, никой не знае. Но го уцелил в гърба и събудил беса на кавалерията и ездачите на конетабъла се впуснали в атака. Така, докато изнасяли Монморанси на сигурно място, двете вражески кавалерии се биели с невиждан бяс. Войниците се посичали едни други, коне и ездачи падали окървавени, но никой не се предавал. Това е последното, което знаем. Битката продължава и досега със същата сила и никой не знае как ще завърши.

Докато Шарлот говореше, Мадлен беше обърнала поглед към картината на Карон, която изобразяваше клането на триумвирата. Навсякъде отсечени глави, сгърчени тела, вдигнати мечове. От гърлото на обезглавеното тяло на преден план шуртяха две плътни струи кръв, сякаш право към нея, и тя си спомни как беше изцапала ръцете си в топлата течност, когато коленичи до трупа на Пиер. Отрязаните глави бяха подредени в основите на две колони. Опираха се една в друга, буза до буза, череп до череп, тук-там някоя брада, провиснала от ръба, втората глава вдясно от средата имаше светлокестеняви коси като на Луи…

— Добре ли сте? — Шарлот седна до Мадлен. — Не ми изглеждате много добре.

— Неприятно ми е като си помисля как се колят едни други.

Шарлот взе ръката й в своята.

— Мнозина са били поразени в битката като нашия стар конетабъл, но Господ е прострял десницата си над водача на враговете ни. — Шарлот впи поглед в Мадлен и допълни тихо. — Разбирате ли какво Ви казвам, Мадлен? Принцът на Конде се е измъкнал невредим.

Тези думи донякъде върнаха цвета по страните на Мадлен и тя с благодарност стисна ръката на Шарлот.

— В двора влизат войници! — възкликна една от придворните дами, която до този момент беше гледала през прозореца към двора на Лувъра. Възгласът й привлече другите към стъклата. Почти напълно се беше стъмнило и те трябваше да се напрегнат, за да видят нещо.

— Вижте каретата! Това в нея не е ли конетабълът?

— А ето го и синът му, маршалът.

— Войниците изглеждат доволни.

— Какво ново? — същата придворна дама се беше надвесила през прозореца и сега се провикна с висок, ясен глас.

Младият маршал Монморанси вдигна поглед и се поклони в поздрав.

— На Конде му се наложи да се изтегли назад към Сен Дени. Победихме!

Думите на маршала бяха посрещнати с радостни възгласи от страна на войниците, а много от дамите заръкопляскаха възторжено.

Катерина подаде на младия маршал един бокал вино. Очите й сияеха, докато грациозно му даваше знак да седне.

— Как е баща Ви? — Катерина се опита да звучи разтревожена, но радостта й от победата прозираше твърде ясно под думите й.

— Не е добре, мадам. В момента при него е кралският придворен лекар, доктор Паре, чиято помощ така щедро ни предложихте. Доктор Паре каза, че гръбначният стълб на баща ми е натрошен. Той не може да си движи краката, а болките са нетърпими.

— Не трябва да губите кураж, маршале. Ако някой може да направи нещо за конетабъла, това е Паре. Излекувал е безброй военни рани. Имайте предвид, че е присъствал при всички големи битки и е прилагал методите си с най-голям успех. Освен това е и автор на високо ценен научен труд върху третирането на прострелни рани. Няма да намерите по-добър от него. Поръчах му да се яви тук, след като прегледа баща Ви. Междувременно ми разкажете за битката, маршале.

Маршал Монморанси пресуши виното си с уморен вид. Тревожеше се за баща си, дрехите му бяха изцапани и раздрани, а тилът го болеше вследствие на един мощен удар на вражеско копие.

— Госпожо, не знам какво още мога да допълня. Благодарение на находчивостта и упоритостта на Монпенсие първата атака на адмирал Колини не успя. Последвалата битка беше жесток сблъсък между двете кавалерии, след като баща ми беше прострелян.

Пред очите си той отново видя разпенените коне, които се вдигаха на задни крака и се блъскаха един в друг, докато копия и шпаги пронизваха телата, а човешките викове се сливаха с ужасеното цвилене на конете. Беше почти невъзможно да различиш приятел от враг в това гъсто гъмжило. А и в крайна сметка кой беше приятел и кой — враг, та нима не бяха всички те французи? Младият Монморанси никога не беше разбирал войнствената натура на баща си.

— Накрая Луи дьо Конде заповяда да се свири отбой и армията, водена от него и Колини, се оттегли назад към Сен Дени. Така спечелихме битката. Но позволете ми, мадам, да отбележа, че врагът все още е в непосредствена близост до Париж и има на разположение шест хиляди мъже.

Катерина сви вежди.

— Нима искате да кажете, че битката е била без значение?

Маршалът погледна кралицата и се поколеба.

— По отношение на бойния дух изходът й, разбира се, е от огромно значение…

— Без заобиколки, маршале. Все още ли сме под обсада?

— Засега на хугенотите ще им трябва известно време, в което само ще ближат рани. Париж вече не е обграден, затова без проблеми ще можем да внесем провизии отвън. И все пак е само въпрос на време, преди Конде да получи подкрепа от немските конници, които Йохан Казимир от Пфалц е обещал да изпрати.

— Разбирам гледната Ви точка, маршале. Сега сте уморен и победата може би Ви се вижда празна, формална. Но Ви уверявам, че баща Ви не е бил ранен напразно. Испанската войска в момента е на път насам от Нидерландия, а днешната победа ни спечели време.

Вратата се отвори и един прислужник въведе Амброаз Паре.

Той наближаваше шейсетте. Широки бръчки прорязваха челото му над чифт уморени, сериозни очи, острата му брада беше разрошена в разбъркани кичури, а под тънките му редки коси черепът блестеше от пот.

Паре се приближи до кралицата и се поклони. Движенията му не бяха като на елегантните благородници, но вътрешното му спокойствие и увереност му придаваха известна естественост и предизвикваха уважението на околните.

— Мадам, маршале — Паре се обърна към младия Монморанси, — с прискърбие трябва да Ви съобщя, че не мога да направя нищо, за да спася живота на благородния конетабъл. Облекчих страданието му и сега той спи спокойно. Но състоянието му е критично, едва ли ще издържи повече от ден-два. Господине — сега той отново се обърна към маршала. — Боли ме, че трябва да Ви донеса тази вест, приемете най-дълбоките ми съболезнования.

Маршал Монморанси уморено сведе глава.

Катерина кимна на Амброаз Паре и след това обърна твърд поглед към маршала.

— Двамата с краля ще посетим баща Ви. Кралят има много поводи да му изкаже благодарностите си, а дългогодишната му вярна служба ще бъде подобаващо възнаградена. Обещавам Ви.

Мракът, паднал над Франция, не беше достатъчен, за да потуши войнствените намерения. Слуховете за битката, за ранения конетабъл и за факта, че Луи дьо Конде е бил принуден да се оттегли към Сен Дени, се разпространиха като концентрични кръгове във вода, като тих екот, който отслабваше с отдалечаването си от Париж, но за сметка на това гневеше хората още повече. Сякаш далечните слухове разгаряха огъня на фантазиите. И хугеноти, и католици из цялата страна празнуваха изхода от битката и опиянението от победата караше кръвта им да кипи. Още врагове щяха да загинат, победата трябваше да е пълна.

След като няколко католици непредпазливо се поздравили с победата, в Орлеан се беше стигнало до размирици с човешки жертви. А на север, в Амиен, голяма група хугеноти бяха тръгнали на победен марш в чест на смъртта на конетабъла. Те минаваха като напаст през земите и избиваха всеки католик, изпречил се на пътя им. Папистите трябваше да се унищожат.

Еркюл дьо Мондидие спеше. Сънуваше, че води гневен спор с управителя си, докато двамата стоят насред нивите и се опитват да се опазят от бушуващата градушка, а управителят настоява, че по-добро време не могат и да искат и че реколтата ще надмине всички очаквания. Отчаянието на Еркюл растеше. Той сочеше житото, което зърната град шибаха безспир, но управителят казваше, че това не е повод за притеснение. Градушката ставаше все по-едра, зърната бяха колкото юмрук, а после избухна пожар, пламъци обгърнаха нивите наоколо, но управителят настояваше, че всичко е съвсем в ред. Ставаше все по-горещо, житото гореше сред пукот, гъст черен пушек обви мъжете, задушлив, горещ и нетърпим…

В този момент Еркюл що Мондидие се изправи в леглото и се закашля. Плътен дим изпълваше стаята, той едва виждаше ръцете, вдигнати пред лицето си. Раздиран от кашлица и облян в пот, той се измъкна от леглото и стъпи на пода, скрил устата и носа си с нощницата си. Подът пареше. Еркюл се добра до прозореца. Трябваше му въздух, хладен въздух. Закашля се отново и се срина на колене. Пръстите му отчаяно се бореха с капаците, също нагорещени от огъня, най-после успя да ги вдигне и в стаята нахлу течение, което обаче само раздуха тежкия дим.

Еркюл се надвеси през прозореца. Дворът беше осветен от пламъците. Долу стояха те — малка група, която сипеше обиди и заплахи към него. Огънят пълзеше по стените, които пукаха и пращяха, а после се чу жесток трясък и тълпата ревна още по-силно.

Проклетите хугеноти, къде ми е оръжието! Все още запъхтян, Еркюл погледна надолу. Беше твърде високо. Пое си дълбоко въздух, отново вдигна плата до устата си и се затича към вратата на отсрещната стена от прозореца. Горещината откъм дървото беше смазваща. Стори му се чува пукот от другата й страна. Решително хвана дръжката и отвори вратата. И коридорът като огнедишащ дракон избълва всепоглъщащата си жар върху човека. Последната мисъл на Еркюл беше отправена към Мадлен.