Придворната дама

март — април 1569 г.

Двадесет и седма глава

13 март 1569 година

В ранния мартенски ден долината на река Дрон, така зелена и пищна през лятото, се простираше златистокафява. И земята, и дърветата бяха голи. Но пролетта вече настъпваше, макар и в най-ранния си девически облик. Гъските летяха на север в плътни формации, въздухът беше мек, а по храстите бяха напъпили първите малки светлозелени листенца. С отдалечаването от реката картината се промени. Стена от варовикови скали измести кафявото и зеленото и го подмени с бял пейзаж, който даваше и името на най-близкото селище — Обтер, albaterra[15].

Протестантите в Обтер бяха притеснени. Разположението на градчето между Ла Рошел на северозапад и дружелюбния към хугенотите юг досега гарантираше спокойствие и сигурност, но в момента към него приближаваше голяма кралска армия, сила, твърде мощна за слабата му охрана, и те наблюдаваха с растяща тревога временния лагер, който армията разпъваше в долината пред града. Това предвещаваше война. Освен многобройна кавалерия се виждаха и пехотинци, и швейцарци с оръдия и мускети, и гражданите тревожно клатеха глави й проклинаха войската.

Малки групи войници обикаляха из временния лагер, докато други се възползваха от възможността да дремнат или да поиграят на зарове — ако им излезеше късмета, така за ден можеха да изкарат заплатата си за цял месец. От съмване бяха пътували само два часа, но според слуховете и това спиране щеше да е кратко. Имаше заповед всички да са в готовност и затова бяха опънати само няколко палатки.

В една от палатките седеше генерал-лейтенантът на Франция, Анри д’Анжу, свел глава над едра примитивна стратегическа маса, с напрегнат от концентрация поглед. На масата пред него беше опъната карта на областта. Но не това беше пленило вниманието на младия генерал-лейтенант. Върху картата беше поставено огледало и Анри подрязваше мустаците си с малка златна ножичка. Доволен от резултата, той реши да подходи по същия начин и с брадата си и тъкмо беше хванал снопче косми, когато в палатката влезе Таван.

— Генерал-лейтенант, получих нови сведения за движението на врага. — Таван хвърли кратък поглед на златната ножичка и огледалото и добави, не без подигравка в гласа. — Надявам се не Ви прекъсвам?

— Не, не, ни най-малко — отговори Анри и смутен остави ножичката. — Тъкмо мислех да Ви повикам. Е, мосю Таван, според Вас какво следва да направим сега?

Без да чака покана, Таван застана до Анри. Генерал-лейтенант на едва седемнайсет години! Но Таван беше назначен за негов съветник, а кралицата майка в пълна тайна му беше доверила колко е важно за младия Анри д’Анжу до него да има доверен човек, както и че всъщност решенията ще ги взима самият Таван.

Назначението изненада Таван. След като не успя да залови Конде и Колини, той беше решил, че с кариерата му е свършено. Или още по-зле, че Катерина се е досетила, че идеята за засадата не му е допаднала и затова ги е предупредил. Дори мислеше, че тази история ще му струва живота. А вместо това беше повишен. Кралицата знае как да привлича хора до себе си, помисли си той и си даде сметка, че никога вече няма да я предаде.

— Знаем, че още една хугенотска армия се е вдигнала и пътува на юг — каза Таван и се опита да улови погледа на младия мъж, който, докато прибираше огледалото, използва случая да се огледа още веднъж.

— Да, нали точно нея чакаме? — каза Анжу.

— Не само ние я чакаме. Шпионите ми се върнаха със сведения, че Колини и Конде са напуснали Ла Рошел, придружени от няколко роти конници. Изглежда, смятат да се присъединят към армията на хугенотите. Според моите изчисления можем да ги ударим, стига да са разделени, но ако са заедно, това ще е голям проблем. — Таван погледна Анжу въпросително. Той от своя страна замислено тропаше с пръсти по масата.

— Хмм — каза Анжу най-сетне, — значи трябва да им попречим да се срещнат.

Таван снизходително се усмихна.

— Мъдро решение, генерал-лейтенант. Мога ли да препоръчам изненадващо нападение срещу Колини и Конде? Те са най-близо, най-малобройни и вероятно смятат да спрат за почивка едва когато се съберат с останалите. Нека Ви покажа.

Таван се изправи и посочи едно място на картата.

— Тук е Ла Рошел. Принцът и адмиралът са се отправили на юг покрай брега и в момента се движат по северния бряг на Шарант към Ангулем. Ние сме тук, само на около 30 мили южно от Шарант. Можем да прекосим реката край Шатоньоф и да им пресечем пътя — точно преди Жарнак. На тях все още им остават цели два дни поход преди да стигнат Ангулем.

Таван замълча, докато Анжу изучаваше картата.

— Както виждате — продължи той след малко, — трябва да побързаме, за да стигнем, затова предлагам да тръгнем незабавно. Самият аз ще съм най-отпред с кавалерията и ще вода първото нападение. Вие може да ме последвате със своите конници и пехотата. Ако се движат бързо, швейцарците и пешаците могат да са там за пет часа.

— Блестящ план, мосю Таван — каза Анжу. — Майка ми беше права да ми препоръча таланта Ви. Помолете офицерите да се съберат на военен съвет тук след половин час, след като се подготвят за поход.

Таван направи лек поклон и понечи да излезе, но Анжу го спря.

— А, да, още нещо, мосю Таван. Бихте ли повикали гвардейския капитан Монтескьо? Има една дреболия, която трябва да обсъдя с него, нищо сериозно, просто… — Анжу прехапа долната си устна —… една дреболия.

— Ще се погрижа — отговори Таван кратко, подразнен от поръчението и се обърна на пети, без да се сбогува, както би било редно.

Десетина минути по-късно в палатката влезе Монтескьо.

— Генерал-лейтенант, разбрах, че сте искали да говорите с мен? — Монтескьо държеше шапката си в ръка.

— Да, така е, искам да обсъдя нещо с Вас — покашля се Анжу и почна нервно да поглажда картата на масата.

— На Вашите услуги, генерал-лейтенант. — Монтескьо се поклони, но когато Анжу продължи да мълчи, добави: — За мен е голяма чест да съм на служба при Вас като гвардейски капитан и се надявам да продължа да заслужавам доверието Ви.

— Разбира се, Монтескьо, винаги сте били мой довереник. И, естествено, аз продължавам да разчитам на пълната Ви дискретност.

— Естествено! — побърза да отговори Монтескьо, докато гледаше с растящ интерес генерал-лейтенанта.

— Чудесно. В моето положение на генерал-лейтенант на Франция се налага да удрям здраво по враговете на страната. Принцът на Конде и адмирал Колини бяха… — Той се поколеба. — …искам да кажа, че навремето…

— Но, разбира се, генерал-лейтенант — притече му се на помощ Монтескьо. — Хугенотите не са добри съюзници. Дано не идва ден, в който Господ да повика при себе си крал Шарл, но ако това стане, Негово превъзходителство кардинал Дьо Лорен и уважаемото му семейство ще са най-добрата подкрепа на следващия крал, нали така, Ваша милост? Това, че Вие навремето сте били така великодушен, че да разчитате на хугеноти, ще си остане нашата малка тайна, а аз съм горд от доверието, което Ваша милост ми оказва.

— Именно, именно, добри ми капитане. — Очите на Анжу светнаха оживено. — Вероятно знаете също така колко много кралицата майка желае лидерите на хугенотите да бъдат ликвидирани. Затова имам едно поръчение към Вас, което може да ви донесе висока чест. Днес следобед ще нападнем адмирала и принца. Те са напуснали Ла Рошел с кавалерията си, а ние ще ги изненадаме от другата страна на Шарант, близо до Жарнак. Война е, хората умират. Открийте Конде и Колини, убийте ги, използвайте всички средства, но се съсредоточете върху тази цел. Ако убиете водачите на врага, ще бъдете възнаграден, Франция ще Ви благодари за вирната служба, на Вас, на гвардейския капитан на херцога на Анжу.

Монтескьо се поклони и си помисли колко хитро от страна на херцога по този начин да се отърве и от последните свидетели, като в същото време покаже лоялността си. На глас каза:

— Аз, разбира се, ще направя всичко по силите си, генерал-лейтенант. Но Ваша милост трябва да е подготвен, че шансът да ги открия сред хиляди и да ги убия, при положение че са тръгнали на битка, е нищожен.

— Не очаквам нито повече, нито по-малко от всичко по силите Ви, капитан Монтескьо. То е предостатъчно. Под моето командване Ви очаква блестяща кариера. — И с тези думи Анжу освободи Монтескьо, който излезе от палатката.

Луи дьо Конде яздеше начело на кавалерията си. Зад гърба си чуваше тропот на конски копита по твърдата земя, откъслечни думи и смях. Духът на войниците му беше висок. По-напред виждаше ариергарда на ротата на Колини, която също поддържаше добро темпо. След два дни щяха да се обединят с поредния съюзник, да завземат още територии, да станат по-силни. А когато отново застанат пред портите на Париж, ще са толкова могъщи, че гордата столица ще трябва да сведе глава и да приеме новия си владетел, Луи, принц по кръв, достоен да бъде крал на Франция.

Той вдигна поглед към небето и под лекия слой облаци видя стегнатата V-образна формация на ято гъски, които летяха на север.

Тъкмо бяха подминали Жарнак. В този участък Шарант се виеше красиво и Конде с удоволствие наблюдаваше как тихите й води се провират между хълмовете. Малко по-напред реката правеше лек завой вляво, после един по-голям зад хълма вдясно, зад който Колини и конниците му тъкмо се скриваха.

Беше следобед, яздеха от ранни зори и Конде усещаше, че конят му е уморен. Но когато се обърна и огледа конниците си, видя само лица, озарени от сили и желание, а това желание се предаваше и на конете и високото темпо не спадаше.

Изведнъж се чуха изстрели. Не просто отделни гърмежи, а цял залп, и някои от конете зад него зацвилиха и се вдишаха на задни крака. Изстрелите се чуваха някъде напред, там, където адмиралът беше свил вдясно. Луи направи знак на хората си да спрат и се обърна. Войниците му го наблюдаваха със сериозни и напрегнати изражения, а когато извади рапирата си, всички последваха примера му. Отново прогърмяха изстрели и Конде размаха оръжието си:

— Напред! — викна той с пълни дробове и пришпори коня, а войниците му се втурнаха с бесен тропот покрай реката по посока на гърмежите.

Гледката, която посрещна Конде, не беше никак приятна. Ездачите на Колини нападаха панически и без всякакъв ред стройната войска на Таван. След като бяха използвали мускетите си, двете армии се бяха впуснали една срещу друга в кървав ръкопашен бой. Много от хората на Колини лежаха мъртви на земята, а останалите без ездачи коне препускаха подивели наоколо и създаваха допълнителна паника.

— След мен! — викна Конде и се понесе като стрела пред ездачите си покрай войниците на Колини право към редиците на Таван.

Със смесица от хладнокръвие и яростен бяс почна да посича най-близките противникови войници един след друг. Усети пронизване в лявата ръка, под рамото — имаше и болка, но той не й обърна внимание — обърна се и удари противника между очите така, че рапирата му се заклещи в черепа му и трябваше да използва сила, за да я освободи. Острието извади сиво-бели парченца мозък, които се процедиха надолу към устата на трупа и се стекоха по рапирата на Конде.

Противниковите войници наоколо се разбягаха, линията на Таван почна да се разпада, а после изведнъж се разкъса и Конде, заедно с половината си рота, се озова обграден от врага.

Другата половина от хората му все още се биеха рамо до рамо с хората на Колини, които си бяха възвърнали смелостта и нападаха вече намалелия по численост враг жестоко и кръвожадно. Всичко беше кръв и кал, звън на метал и викове и все повече ездачи падаха на земята и биваха изпотъпкани в хаоса от конски копита.

Изведнъж още един ред мускети произведоха изстрел и Конде видя няколко от хората си по десния фланг да падат. После забеляза рота ездачи да се задават отдясно с огромна скорост. Анжу го нападаше по фланга.

Оттам нататък всичко беше хаос. Врагът се впусна, заля ги като рояк жадни за кръв насекоми. Конде махаше с ръце като да ги пропъди, посичаше ги, докато в един момент конят му вече не можеше да премине през купчините тела.

Малко встрани той видя познато лице, лице, което не харесваше, зърна го за миг зад дулото на един пистолет, насочен към него, и той дръпна юздите и шибна коня си, за да го вдигне на задни крака. Отекна гръм, конят беше улучен, а светът се обърна надолу с главата, завъртя се и се претърколи и Луи чу шумно изхрущяване и усети как болка пронизва десния му крак, притиснат между утъпканата пръст и тежкото топло тяло на коня му.

— Принце, добре ли сте? Ранен ли сте?

Конде вдигна поглед. Наоколо си видя как далеч по-многобройните войници на врага са обърнали собствените му хора в бяг. Всички бягаха освен един-единствен стрелец, който безстрашно беше коленичил до него.

— Кракът ми е счупен — отговори той, доколкото може спокойно.

Стрелецът се изправи и се опита да помръдне мъртвия кон. По челото му изби пот и той тежко пухтеше, докато се бореше с тежкото тяло. После нададе кратък вик, устата му остана отворена, а изненадата застина на лицето му. Едно копие беше пронизало гърба му и го беше приковало към коня, животното отново се стовари върху счупения крак на Конде и той нададе вик от болка.

— Луи дьо Конде, предавате ли се?

Един мъж стоеше надвесен над него, а рапирата в ръката му беше насочена към сърцето на Конде. Чуваха се стонове и удари, но Луи не виждаше никой от своите наоколо. Усети как от болката му се повдига.

— Предавам се — отговори той примирено и добави: — А на кого имам честта да се предам?

— Мосю Д’Аржанс на Вашите услуги — отговори мъжът и се поклони. — А честта е изцяло моя. Позволете ми да Ви помогна, да Ви освободим от тази тежест.

— Аз ще остана да пазя пленника. — Зад Д’Аржанс се беше появила друга фигура. — Вие вървете спокойно, мосю Д’ Аржанс.

— Но…

— Вървете!

Д’Аржанс не желаеше да спори с гвардейския капитан, за когото знаеше, че се радва на благосклонността на генерал-лейтенанта. При това някой наистина трябваше да пази важния пленник. Затова той се поклони и ги остави без повече думи.

Конде вдигна поглед към Монтескьо, който стоеше над него с пистолет в ръка. Неговото лице беше видял зад дулото на пистолета, преди да вдигне коня си на задни крака. Монтескьо се беше опитал да уцели него, но вместо това беше застрелял коня му.

— Значи отново се срещаме, драги ми Монтескьо, макар и този път обстоятелствата да не са в моя полза — каза Конде с крива усмивка. — Подозирам, че този път не искате да говорим? Ако греша, мога да Ви уверя, че…

— Не грешите. — Монтескьо вдигна пистолета си и го насочи към главата на Конде.

— Но какво правите? — възкликна Конде. — Нали се предадох!

— Убивам Ви. — Монтескьо леко свали пистолета. — Сега ще умрете, принце, и дори внушителната Ви титла не може да Ви спаси.

Конде гледаше Монтескьо право в очите. Те блестяха злостно и Конде усети как го побиват тръпки. Щеше да умре, виждаше го в погледа на мъжа срещу себе си. Но нямаше да му достави удоволствието да се покаже изплашен или измъчен. Конде стисна зъби и бавно си върна самообладанието.

— Господине — започна той спокойно и с безразлична надменност в тона. — Винаги сте сменяли посоките като слаба вейка под поривите на вятъра, а точно в момента кралският вятър е по-силен от всякога. Но поне ми кажете защо ще умра.

Монтескьо почервеня при тези думи, а пистолетът в ръката му трепна.

— Господине — изсъска той в отговор, докато се опитваше да наподоби безразличния тон на Конде, — ще умрете, защото херцогът на Анжу го иска. Ще умрете, защото кралицата го иска, защото сте предали Франция. Ще умрете, защото сте враг на Бога и сте се отказали от правата вяра. Но преди всичко, господине, ще умрете, защото аз го искам! — Ръката на Монтескьо вече не трепереше и той отново насочи пистолета си към главата на Конде. — От раждането си имате всичко, всичко, а какво имам аз? Вие имате пари, земи, титла, Господ Ви е дарил дори с хубост и с благоразположението на жените. А какво имам аз? Нищо. Аз трябваше да се боря. Да се боря за благосклонността на съдбата. Наричате го привеждане под напора на вятъра. Но Вие ще умрете, а аз ще живея и дори ще спечеля от смъртта Ви. Защо ще умрете ли? Ще умрете, защото аз го искам. — Монтескьо плавно натисна спусъка.

Прогърмя изстрел, куршумът мина през лявото око на Конде и го уби на място.

Двадесет и осма глава

март 1569 година

Мадлен с тревога наблюдаваше мръсния мъж от другата страна на масата. Дрехите на адмирал Колини висяха на парцали, лицето и ръцете му бяха изцапани с кал и кръв, но това, което я притесняваше, беше преди всичко уморената му, отпусната стойка. Това и също погледът — изпълнен с изтощение и отчаяние.

Той за пръв път я посещаваше в килията й. Виждаше го за пръв път от… от… не, тогава не го беше видяла, тогава той стоеше зад нея като невидима сила, онзи път, в едно подземие, някога, в един друг свят.

Какво искаше от нея сега? Какви ги приказваше? Битка. Участвали в битка, двамата с принца. И загубили. Принцът се бил сражавал смело, но се наложило да се предаде. И въпреки това врагът го бил застрелял, подло, дори можело да се нарече убийство.

Слънчевите лъчи пробиха топящия се слой облаци. Красиво оцветиха утрото. Предният ден целият беше облачен. Застреляли го? Принцът? За Луи ли говореше? Сърцето й се сви, призля й. Разгневи се.

Колини продължаваше да говори. Нещо, че тя била страдала достатъчно. Че той бил разбрал, че не е шпионка. Изглежда го беше обзело чувство за вина, може би дори угризения. Не, тя грешеше, очите му бяха празни, безразлични, гласът — мрачен и уморен.

— …Затова реших, че трябва да Ви съобщя, мадмоазел Мондидие, че сте свободна да влизате и излизате, когато желаете, надзирателят е предупреден, вратата Ви е отключена. Единствено не можете да напускате Ла Рошел. Но така или иначе никой не може. — Той се усмихна горчиво. Врагът ни изтика обратно тук и разположи лагера си на юг от града, край брега. За съжаление не мога да ви предложа по-добра квартира. Но мога да Ви успокоя, че в последно време в града е истински лукс дори да имаш собствена стая. — Колини се изправи и понечи да си тръгне.

— Луи — каза тя разтърсена, но овладяна. — Мъртъв ли е?

— Съжалявам. — Колини остана прав, колебаеше се. — Знам, че държахте на него. Най-сетне го разбрах.

Държала на него. Свитото й сърце сега сякаш щеше да се пръсне. Нямаше да остави това така. Трябваше да отмъсти.

— Кой го направи? Искам да знам кой го е направил!

Колини дълго я гледа. После кимна и отново седна.

— Уморен съм, мадмоазел, и имам да мисля за други неща, не за Вашата мъка, но имате право на отговор. Ще бъда кратък. Принц Дьо Конде беше убит, предумишлено, от един гвардейски капитан на име Монтескьо. Вярвам, че го познавате. Или по-точно казано, виждали сте го.

Монтескьо. Името не й говореше нищо, не познаваше нито един гвардейски капитан.

Адмиралът продължи:

— Не е ли вярно, че преди година и половина в една малка странноприемница край Абанкур в Пикардия сте дочули разговор между двама мъже, разговор, който не е бил предназначен за чужди уши?

Тя потвърди. Нещата почнаха да си идват по местата. Там беше чула адмирала. А другият, онзи, който уби стария Пиер?

— Да, човекът, когото сте видели във „Веселият глиган“, е бил Монтескьо. По онова време той беше част от свитата на краля.

Не, в това нямаше абсолютно никаква логика. Същият човек беше видяла и в приятелски разговор с Луи в „Златният бокал“. Разбираше защо е искал нейната смърт, все пак тя беше станала свидетел на убийството и на измяната му. Но Луи?

— Но този, Монтескьо… — Лицето й се изкриви от погнуса, когато произнесе името. — Той беше на ваша страна!

— Да, беше. Но оттогава мина много време. Тогава той действаше като посредник между нас и… един господин в двореца. Сега Монтескьо е гвардейски капитан в кралската армия и моето предположение е, че той и току-що споменатият господин се опитват да заличат всички следи от по-раншния си опит за измяна. Затова е искал да ликвидира принц Дьо Конде, а вероятно също и мен. И ако Монтескьо някой ден се досети, че сте го чули и видели, Вашият живот също ще е в опасност. — Колини се замисли за миг. — Всъщност той се сети за Вас малко след случката във „Веселият глиган“, а при един случай научи и името Ви. Така че, сама виждате, мадмоазел, за самата Вас е най-добре да останете зад дебелите стени на Ла Рошел.

Адмиралът отново се изправи.

— А сега си тръгвам, но позволете ми да Ви дам един последен съвет. — Той я изгледа хладно и продължи, без да чака въпросното позволение. — Заради Вашата собствена сигурност останете в килията. А ако решите все пак да излезете, гледайте никой да не разбере, че сте католичка.

После Колини се поклони и излезе.

Мадлен търкаше тялото си, почистваше старателно всяко ъгълче, всяка гънка, не забравяше отворите. За последен път се миеше за Луи. За пръв път — заради самата себе си. Беше се свечерило, над града беше надвиснал мрак. Луи никога вече нямаше да види нощното небе.

Обзе я скръб. Но новата й мисия й помагаше да я понесе. Мадлен никога вече нямаше да търпи да й се налагат. Промяната започваше сега, със смъртта на Луи.

Тя старателно се избърса и пристъпи до сандъка с дрехите си. Знаеше точно коя рокля иска да облече. Коприната леко шумолеше до кожата й и светлината се разпиляваше по плътния червен цвят. Тежката коприна прилепваше плътно върху гърдите й, но деколтето беше изрязано и оставяше пазвата, шията и раменете й мамещо голи. Тя вдигна косите си в сложна фризура, така че тилът й също остана открит, с изключение на отделни свободно падащи къдрици, които придаваха небрежност, а накрая подчерта устните и очите си с тънките си моливи. Дълго се оглежда в малкото огледало, усмихна се приканващо, бавно и прелъстително сведе клепачи и пак се усмихна.

После се върна до сандъка с дрехите, бързо го изпразни и внимателно опипа дъното му. Чу се щракване и тя се усмихна доволна. Не са открили тайното отделение онзи път, когато са претърсвали багажа й, за да открият писмото и стъкленицата с отрова. След миг в ръката си държеше дълга кама. Скъпият подарък от леля й. Извади камата от ножницата й и внимателно прокара пръст по дългото тънко острие. Беше остро, като ново, и тя отново го прибра в ножницата. За момент сякаш се поколеба с камата в ръка. После решително я пъхна в десния си ботуш, взе топлото сиво наметало и се обви с него. Отвори вратата. Беше отключена, както й беше обещал адмиралът.

Надзирателят я изгледа изненадан, но после се сети за поръчението на адмирала и не я спря. Но се наложи два пъти да го пита как да излезе от замъка, така занемя той при неочаквания въпрос. Войниците, които пазеха на изхода, изглежда също бяха получили указания и скоро тя за пръв път от пет месеца вдъхна свеж въздух. Но това не й направи впечатление, имаше други неща, за които да мисли.

Скри косите си под голямата сива качулка на наметката си и се огледа. Нощното небе беше тъмно, нито една звезда не пробиваше облаците и всичко наоколо й беше тихо, с изключение на далечния равномерен шум на вълните, които се разбиват в скалите. Крепостта се намираше насред водите, в най-вдадения в морето край на пристанището, и вляво през мрака се виждаше водната повърхност и лодките, които се поклащаха от лекия ветрец. Пред нея се простираше кеят към града, пуст — повечето хора се бяха прибрали по домовете и почиваха. Тя тръгна като котка през мрака по кея.

Войниците на пост край кулата „Сен Никола“ я изгледаха любопитно. Тя беше просто неясна фигура в мрака, те я изкоментираха накратко, но бързо се върнаха на темата, която бяха обсъждали допреди това, а именно смъртта на принца и въпроса кой ще заеме мястото му. Когато миг по-късно отново хвърлиха поглед към кея, тъмната фигура вече беше изчезнала.

Колко добре познаваше това пристанище. Дни наред го беше гледала отгоре, всеки кей, всеки кораб — от най-красивата шхуна до най-грозната рибарска лодка. Познаваше всичко до най-дребната подробност и лесно откри малката гребна лодка. Отстрани беше изписано името й, което от високата кула не беше успяла да разчете. Сега го видя — „Цербер“, и се сети, че това е името на пазача на подземния свят, кучето, което посреща душите угоднически, с размахана опашка. Но ако човек се опита да напусне царството на мрака, то започва да ръмжи и лае с трите си глави, пяна избива на всяка паст и никой, пристъпил веднъж прага на подземния свят, не може да си тръгне.

Мадлен се спусна в лодката, като се държеше здраво за въжето. После освободи привързващите въжета и внимателно плъзна греблата във водата. Безшумно загреба към входа на пристанището. Знаеше, че веригата виси най-високо над водата пред „нейната“ кула и бързо се отправи натам. На това място малката лодка щеше лесно да се промуши отдолу. Мадлен се надяваше, че ще се слее с тъмните контури на кулата и няма да се вижда. Тя прибра греблата, легна в предната част на лодката и внимателно загреба с ръце. Малкият съд безшумно се промуши под веригата. Мадлен затаи дъх, очакваше всеки миг да чуе викове, да чуе как лодката задира грубите камъни на крепостта. Но не се случи нищо, лодката продължи курса си покрай голямата крепост и скоро Мадлен усети как се клатушка по вълните под лекия ветрец. Беше излязла от пристанището.

Фарът светеше ярко в тъмната нощ. Неговата кула се намираше в северната част на пристанището. Мадлен трябваше да се отправи на юг, покрай брега, затова здраво хвана греблата и загреба със спокойни, равномерни движения в противоположната посока. Всичко беше тихо и застинало, с изключение на движенията на греблата и равномерният им плясък, когато прорязваха водите.

Загребване, вдигане, връщане, плясък. Загребване, вдигане, връщане, плясък…

Навремето през лятото беше гребала по притоците на Сома. Пред очите й мина мимолетна картина на малко момиченце, което се смее, оставило ядосаната си прислужница на брега. Светли, слънчеви летни дни с цъфнали храсти и аромат на люляци, безгрижна лекота и щастие. Светът беше толкова прост.

Студена вода плискаше релинга при носа. Наоколо беше само мрак и студ и Мадлен трябваше да напрегне всичките си сили, за да стигне целта си. Радваше се, че плава в почти пълно безветрие, дори забеляза, че слабо течение леко я носи в правилната посока. И все пак мускулите я заболяха от непривичните движения, а скоро на дланите й излязоха рани от грубите гребла. Но болката предизвика само горчива усмивка на устните й и тя решително продължи напред. Светът беше жесток, но тя трябваше да се научи да се оправя сама в него, а какъв по добър пример от настоящия момент. Морето с непрогледните, студени дълбини, самотната, еднообразна, тежка работа — това беше действителността. Не ароматът на рози или безгрижното препускане сред ябълкови дървета. Сладката любов, за която пишеше Бокачо, беше измислица, но Мадлен беше повярвала в нея и беше продължила да чете. Беше чела за смърт, за кръв и болка, беше се фехтовала с учителя си и се беше заблуждавала, че е познала и жестокостта. А след фехтовката двамата се освежаваха с напитки в парка.

Загребване, вдигане, връщане, плясък…

Прерязаните гърла — това беше действителността. Кръвта, която бликаше на все по-слаби тласъци от гърлото на Пиер, фанатиците, които убиваха бащи, приятелите предатели и предателските куршуми. Убиецът Монтескьо, който беше застрелял доскорошния си съучастник Луи и искаше при първа възможност да убие и нея. Колко наивна е била.

Загребвате, вдигане, връщане, плясък…

Гребеше в такт с думите, стараеше се да се концентрира върху безсмислените повторения, за да държи настрана мислите и чувствата, студа и болката, както тази в ръцете, така и тази вътре в нея. Колко е била доверчива, как беше повярвала, че Катерина Медичи безкористно, от чиста симпатия, беше разрешила връзката й с врага. Кралицата беше скрила стремежа си към властта зад фасадата на приятелството, беше оплела Мадлен в мрежа от възхищение и копнеж, след което безскрупулно я беше използвала. Поведението на адмирала спрямо нея поне беше по-честно. Не, за това не, точно за това не трябваше да мисли, от това пред очите й причерняваше. Той беше зъл, но честен. Зъл. Ако искаше да оцелее, Мадлен трябваше да се научи на двуличие и преструвки, да се научи да използва жестокостта както всички останали.

Пръстите й бяха вкочанени, вече едва държеше греблата.

Монтескьо. Дължеше го на Луи. На Луи, на Беатрис, на Пиер. И преди всичко го дължеше на самата себе си. Монтескьо никога вече нямаше да навреди нито на нея, нито на някой друг, тя щеше да се погрижи за това. Щеше да се погрижи, както той се беше погрижил за себе си. Както всеки се грижеше сам за себе си. Чрез лъжи и кръв. Предателството винаги печелеше.

Мадлен горчиво се усмихна и насочи лодката към брега. Вече виждаше заревото от лагерните огньове.

— Вижте какво си намерих! — Войникът се смееше, извил ръката на Мадлен зад гърба й. Беше едър и силен, огромната му длан обгръщаше китката й в желязна хватка. Бутна я към другаря си — малко по-дребен и строен мъж с черна, проскубана брада.

Вторият войник смъкна сивата качулка и изумен се втренчи в жената. После на лицето му се разля широка усмивка.

— Не е лоша фустата! Тая нощ няма да ни е трудно да останем будни до края на поста.

Двамата мъже се спогледаха и се ухилиха.

— Пуснете ме! — Мадлен се опита да се отскубне, но войникът изви ръката й още по-силно и тя простена от болка.

— Тя можела и да говори! — Чернобрадият се приближи току в лицето й. — Но устата може да се ползва за по-хубави работи.

Той хвана лицето й с мръсната си ръка, стисна бузите й към стегнатата челюст. Така я принуди да отвори уста и бързо пъхна езика си вътре.

Гнила смрад удари ноздрите й и на Мадлен й призля.

— Е, е, аз я намерих! — Едрият я дръпна. — На теб ще ти я оставя после. Първо е мой ред.

Той я завъртя, без да отслабва хватката си и тя се озова притисната към него като в прегръдка. Усети как растящият му член опира корема й.

— Аз я намерих — повтори той и грубо я хвърли на земята.

— Спрете! Пуснете ме! — Тя безуспешно се опита да се измъкне изпод тежкото тяло. Една ръка си проправи път под роклята й и опипа бедрото й. — Пуснете ме! — повтори тя отчаяно и заудря с ръце.

Мъжът шумно простена и се притисна към нея и тя усети болезнено отчетливо острите твърди камъни под наметката си. Не беше достатъчно силна, а не можеше да достигне камата си. Обзе я паника.

— Аз съм пратеница на кралицата, на Катерина Медичи… — каза тя отчаяно и забеляза, че при споменаването на това име мъжът застина. Затова побърза да продължи: — Кралицата майка ме прати тук с важно поръчение. Ако обичате, незабавно ме отведете при гвардейския капитан Монтескьо!

Лицето над нея я зяпаше с отворена уста. После тежкото тяло се изправи на колене.

— Кралицата — промърмори мъжът жално и вдигна поглед към другаря си, който стоеше отстрани и си търкаше чатала. — Дали говори истината?

На лицето на чернобрадия беше изписан гняв. Той погледна Мадлен, която се беше понадигнала и се подпираше на лакти, докато едрият войник все още висеше над нея.

— А така, откъде-накъде ще Ви вярваме? — попита я той кисело и дръпна ръка от чатала си.

— Да не би да ви приличам на някоя проста селянка? — възкликна Мадлен възмутена. — Да не ви изглеждам все едно идвам от близкото село да изкарам десетина-двайсет екю като обслужвам войници?! Какво си мислите вие? Може да увиснете на бесилото затова, че спирате пратеница на кралицата!

Едрият изплашен скочи на крака, а на лицето на чернобрадия също се изписа страх.

— Най-добре да я придружим до капитана, както поиска. — Левият му клепач нервно потрепваше. — Той да решава.

Монтескьо нареди на войниците да чакат пред палатката. Току-що беше станал от сън и все още беше сънен и раздразнен. Мадлен беше казала името си и това, че е придворна дама на Катерина Медичи, но той и без това би я разпознал. Нея, която беше видял преди време за толкова кратко, но за която впоследствие беше мислил толкова често. Присъствието й в двореца дълго време беше пречка за кариерата му и той напразно се беше опитал да се отърве от нея. А сега тя стоеше пред него като дар от небесата. Самата Мадлен дьо Мондидие.

Монтескьо запали една лампа с огнивото си, сложи я на земята между двамата и седна на креслото. Огледа я подозрително. Светлината от лампата осветяваше жената и хвърляше голяма тъмна сянка върху платнището зад нея. Съвсем различни от предния път, когато беше облечена в мъжки дрехи и въоръжена с рапира. Напротив, сега изглеждаше ужасно женствена и беззащитна. Наметката й беше разтворена и разкриваше обли форми, обвити в тъмночервена рокля, лъскава под светлината на свещта. Монтескьо огледа гръдта й, която се надигаше равномерно, шията и финото й лице, сините очи, които отвръщаха на погледа му, и се въодушеви. Съдбата беше на негова страна.

— Мадмоазел Мондидие, каква необичайна, но абсолютно възхитителна визита. За мен е голяма чест да ме посети една от придворните дами на кралицата. Смея ли да попитам какво Ви води насам?

Мадлен се усмихна и оправи косите си.

— При тези обстоятелства, господин Монтескьо, надявам се, ще ми позволите да говоря направо. Двамата с Вас имаме много общо, а аз имам предложение, което, вярвам, ще оцените високо.

Монтескьо я изгледа изненадан. Зоркият му поглед блестеше подозрително.

— Говорете спокойно, мадмоазел, целият съм слух!

— С Вас имаме една и съща цел, господине. Вие воювате в името на Светата католическа църква, стремите се да направите кариера и го правите добре. Току-що убихте Конде и Ви остава само да се погрижите и за адмирала предател, за да се превърнете в най-големия герой в историята на Франция. Аз също се боря в името на Светата католическа църква, аз също съм амбициозна. Като придворна дама на кралицата и нейна довереница имам известна власт и влияние. — Блесналите й очи срещнаха неговите. — Катерина ме изпрати в Ла Рошел, за да убия водачите на хугенотите. Но Вие свършихте работата вместо мен — поне що се отнася до Конде. Сега аз мога да Ви помогна да се справите с адмирал Колини.

Поток от противоречиви чувства и мисли заля Монтескьо. Тя със сигурност е чула, че той е предал католическата църква и е бил съюзник на Колини, защо му се доверява сега? Или наистина не знае, че стои пред същия човек, когото беше видяла във „Веселият глиган“? Възможно ли е? Дали си мисли, че мъжът пред нея е просто убиецът на Конде? Монтескьо се усмихна доволен. Какъв щастлив случай наистина! Придворните дами бяха твърде важни, за да му обърнат внимание, а сега една от най-красивите сред тях стоеше пред него и му предлагаше съюз. Да, далече ще стигнеш, Монтескьо. Но тя може би лъжеше. Ами ако това беше капан? Е, в такъв случай можеше да я убие, най-сетне му беше паднала в ръцете, буквално. Трябваше да внимава.

— Имате право, мадмоазел Мондидие, всички сме Божии слуги тук на земята. Господ е много разгневен и наш дълг е да простреляме безверните скотове право в челата. — Монтескьо смирено сключи ръце. — Мога ли да попитам как смятате да осъществите плана си?

— Тъкмо пристигам от Ла Рошел. Мога да ви дам сведения за слабостите в отбраната, за броя на оръдията и войниците. И най-вече — Мадлен се усмихна ослепително — знам начин да вкарам човек в града. Една капка отрова в чашата, едно острие в нощта и всичките ви цели са постигнати.

— Идвате от Ла Рошел?! — Монтескьо беше искрено изненадан. И впечатлен. Значи слуховете за придворните дами на Катерина Медичи и техните изумителни способности бяха верни. — Но защо не го направите сама тогава? Жена с Вашите таланти…

— За съжаление талантите ми не бяха достатъчни. Разкриха ме, задържаха ме, и дори ме подложиха на изтезания. В крайна сметка успях да избягам. Научих за това, което сте направили при Жарнак и реших, че Вие бихте могли да свършите това, което сама не успях. Затова съм тук. Ще Ви споделя това, което знам. А ако всичко мине добре, ще мога да съобщя на Катерина Медичи, че въпреки всичко планът е успял. Разбирате ли ме, господине? Имам нужда от помощта Ви, за да не разочаровам кралицата майка. Няма да съжалявате. Мнозина са постигали целите си само благодарение на точните връзки, а в замяна аз Ви предлагам тъкмо това.

Мадлен бавно свали наметката си и я простря на земята до Монтескьо. После коленичи върху нея и хвана ръката му.

— Погледнете ме, мосю, и ми кажете — нима ме намирате противна? — Тя притвори клепачи и положи дланта му върху гърдите си.

Монтескьо гледаше коленичилата жена. По тила й се спускаха изящни къдрици, голите й рамене бяха красиво оформени, а червените, леко отворени устни сякаш нашепваха за огън, който едновременно поглъща и освобождава. Гръдта й беше мека и топла. Гореща тръпка мина през цялото му тяло и той усети как членът му се надига. Дълго време беше минало от последния път, когато беше с жена. Неволно протегна и другата си ръка към нея. После се опомни и рязко се отдръпна.

— Как сте влезли в Ла Рошел и как след това сте успели да избягате не само от затвора, но и от града? — Той я гледаше подозрително, но в натежалия му глас се долавяше надежда. — Изобщо какви доказателства имате за фантастичната си история?

Мадлен впери огнения си поглед в очите му. Без да каже и дума, посегна към ръката му, а когато усети съпротивата му, се усмихна и леко поклати глава, така че една от къдриците й се плъзна надолу по раменете й.

— Искате доказателства, така ли? — каза тя свенливо. — Елате да Ви ги покажа, дайте ми ръката си.

И отново я насочи към гърдите си. Той се подчини, като послушна кукла на конци, а тя насочи пръстите му надолу между гърдите си. Собствената й ръка здраво държеше неговата. Изведнъж тя рязко го дръпна надолу и се чу как роклята й се разкъса. Беше разпрана до корема и оголваше гърдите й.

— Ето го доказателството Ви — възкликна тя. — Вижте сам, господине!

И тя посочи дясната си гръд и двете червени следи.

— Тук еретиците забиха клещите си. О, това че съм жена не спря дяволските изчадия! Не проявиха никакво състрадание, никаква милост. Изтезаваха ме. — Тя положи ръката му върху голата си гръд. — Но Вие ще ми помогнете, нали? Вие ще отмъстите за противното им дело.

При вида на оголения й корем Монтескьо вече не можеше да се сдържа. Гърлото му се сви и му се зави свят. С глух стон се нахвърли върху нея, така че и двамата се стовариха върху наметката. Ръцете му опитаха да доразкъсат роклята й, но след като не успя, той обхвана гърдите й и ги стисна страстно, докато обсипваше червените устни с целувки.

— Ще Ви помогна — шепнеше задъхано той, — ще Ви помогна.

При тези думи Мадлен, която досега отговаряше на целувките му, се усмихна, но когато той понечи да я целуне отново, положи ръка върху устните му.

— Шшт, почакайте! Къде ни е умът? Първо трябва да отпратите стражите. Те са точно отвън, със сигурност чуват всичко.

Монтескьо бързо стана, пристъпи до входа на палатката и си показа главата навън.

— Можете да си вървите — чу го да казва. — Връщайте се на поста си. Вървете, казах!

Той се върна до импровизираното легло, което Мадлен беше постлала с наметката си. Тя се беше понадигнала и той с несръчна жар се опита отново да я накара да легне. Но тя го спря.

— Позволете ми да Ви се отплатя за Вашата отзивчивост — каза тя и протегна ръка, а по тялото на Монтескьо премина тръпка, когато Мадлен го погали по гърдите. — Свалете всичките си дрехи — продължи тя с тих шепот. — След това ще Ви покажа колко съм Ви благодарна.

Монтескьо отново се изправи и скоро късите панталони, дублетът и чорапите му бяха захвърлени на земята, а той остана както Господ го е създал и с видимо доказателство за гордата си мъжественост.

Мадлен го придърпа към себе си и между атаките на устните му го помоли да легне върху наметката й.

Той легна по гръб и с тихи стонове се отдаде на движенията на ръцете й. Забеляза как едната й ръка се плъзва нагоре към лицето му, върху очите, и разбрал поканата й, ги затвори.

Мадлен огледа голия мъж, проснат със затворени очи пред нея. Сърцето й заби по-бързо. Сега или никога. Тя продължи нежните движения с лявата си ръка, докато внимателно спускаше дясната към скритата кама. Търсещите й пръсти докоснаха ножницата на острието, тя я отвори и с бързо движение извади камата, така че ножницата остана в ботуша й. Погледна голия мъж, гърдите му, които се надигаха и спускаха — дом на жестокото му сърце.

Вдигна дясната ръка, готова да удари.

За един миг лявата й ръка забрави задачата си. Мъжът го усети, изненада се, излезе от омаята и отвори очи. В застиналата секунда преди удара погледите им се срещнаха и ужасът и отмъщението се срещнаха очи в очи.

После светът изригна във вихър от движения, болка и кръв.

Тя замахна с всички сили. Ножът се плъзна върху ребрата, а мъжът бесен посегна към ръката й, но тя бързо отново я вдигна и дланта му хвана острието, след което към лакътя му потече кръв. Той дръпна ръката си с вой.

Тя отново замахна. Този път ножът се плъзна в гръдния кош и остана там. Но мъжът скочи озверял и за момент тя пусна дръжката на камата. После я извади от тялото му, а след нея бликна струя кръв, която оплиска лицето й и очите й.

От устните й излезе ужасено възклицание, тя събра копринените поли на роклята си и с нотка на раздразнение избърса кръвта от очите си.

После погледна противника си.

Монтескьо дишаше тежко. Лявата му ръка лежеше върху раната в гърдите, от която кръвта изтичаше между пръстите му, а дясната му ръка беше просната до тялото в своя собствена кървава локва. По-голямата част от голото му тяло беше оплискана в кръв, а там, където кожата не беше обляна с червената течност, плътта му белееше неестествено бледа.

Мадлен се наведе над него. Все още държеше камата.

— Убиец. Вие сте застреляли Луи. Искахте да убиете и мен.

Тя се наведе още повече, докато почти допря лицето си до неговото.

Видя посинелите му устни да се свиват в злостна усмивка, а след това да се отварят — искаше да каже нещо. Вместо това го изненада пристъп на кашлица, след която започна да плюе кръв и още по-отчаяно да се мъчи да си поеме въздух. Лицето му придоби същия синкав цвят като устните му.

— Вие убихте стария слуга на баща ми — продължи с обвиненията Мадлен. — Вие прерязахте гърлото на Беатрис вместо моето, нали?! — Бутна го по рамото.

Кръвта се процеждаше от устата на Монтескьо разпенена, смесена със слюнка, но той се усмихна злостно и присви очи в потвърждение на думите й.

Мадлен беше потресена. Точно миг преди инстинктивно да се дръпне от него, кървавата му ръка сграбчи косите й, дръпна лицето й и го притисна към кървавата уста в една последна подигравателна целувка. Тя усети горещата лепкава сладост на кръвта и стомахът й се разбунтува срещу непривичния вкус. Призля й. Понечи да се отскубне от ръката му, която като хищни нокти стискаше оплетените й, изцапани с кръв коси, и в крайна сметка успя.

— Убиец! Заслужавате да умрете по същия начин като невинните си жертви. — Тя отново замахна с камата.

И в този момент кървавото острие сякаш оживя, сякаш прояви собствената си воля. С решително движение то се плъзна дълбоко по гърлото на Монтескьо и последната кръв в тялото на мъжа оплиска Мадлен.

Тя извърна лице.

После се изправи, свали останките от роклята си и се опита да поизтрие кръвта от ръцете и гърдите си с тях. Вдигна дрехите, които Монтескьо беше захвърлил на земята, и се облече в тях. Естествено, бяха й твърде големи, но щяха да свършат работа. По-лошото беше мръсотията и миризмата на пот. Явно буквално не ги беше свалял. Мадлен се огледа и видя в един ъгъл шапката му, както и една рапира и една броня. Сложи шапката, пъхна косите си под нея и претегли рапирата в ръката си. Беше по-голяма и по-тежка от тези, с които беше свикнала, и щеше по-скоро да й пречи, затова я остави.

Камата лежеше до бездиханното тяло на Монтескьо. Златната й дръжка беше изцапана с кръв, само един смарагд блестеше в зелено и Мадлен дълго се взира в него. Малките фасети на камъка блещукаха ясно на светлината от лампата. Мадлен вдигна камата, изтри кръвта от дръжката и острието й и я прибра в ножницата, която беше извадила от ботуша си. После я пъхна в пояса си.

Вдигна лампата от земята и хвърли към мъртвия Монтескьо последен поглед, изпълнен с отвращение. После духна пламъка и остави лампата. Много внимателно показа глава навън през отвора на палатката и се огледа.

Лагерът беше тих и тъмен. Само в периферията се мяркаха светлините на огньовете на стражите на пост, като ярки светулки в любовен танц. Не виждаше коне наоколо, затова се насочи към периферията на лагера. Войници спяха, натръшкани по земята, чуваше се хъркане и ръмжене и тя напредваше внимателно. Един път за малко да настъпи един от спящите и Мадлен ужасена спря и затаи дъх. Мъжът се поразмърда, но после се обърна на другата страна и отново заспа. Бясно биещото й сърце отново се успокои и тя продължи на зигзаг от сянката на едната палатка към другата. Изведнъж усети миризмата на коне. Една голяма група беше събрана в края на лагера точно пред нея и Мадлен облекчена си отдъхна.

Ужасът й се върна, когато забеляза един войник на няма и петнайсет стъпки пред себе си. Той стоеше пред стадото коне, а когато тя приближи, обърна лице към нея.

— Бирата и на теб не ти дава да спиш, а? — провлече ухилен и Мадлен осъзна, че той пикае.

Тя вдигна ръка за поздрав и спря до него, все едно е излязла по същата работа.

— Сега вече ще поспя спокойно — промърмори войникът и се отдалечи.

Мадлен се мушна в стадото и си избра един кон. И под прикритието на последните часове от отминаващата нощ напусна лагера и се отправи обратно към Ла Рошел.

Двадесет и девета глава

март 1569 година

Нощта се топеше, птиците виеха звучните си трели, а първите лъчи на слънцето докосваха горния ръб на западната стена на Ла Рошел.

Войниците върху стената наблюдаваха изгрева. Струваше им се по-красив и по-ясен от обичайното, носещ със себе си свеж аромат на росна трева и детелина. Изведнъж стражите забелязаха някаква смътна сянка, която с приближаването си доби очертанията на ездач. Слънцето се вдигаше точно зад гърба му и войниците трябваше да присвият очи, за да видят каквото и да било. Големият оранжево-червен диск на слънцето висеше точно зад главата на ездача като кървав ореол и той приличаше на някакъв ангел на смъртта, дошъл да отнесе падналите воини. Побиха ги тръпки, някои дори се прекръстиха. Но лейтенантът им не се впечатли, а хладнокръвно им заповяда да са в готовност за стрелба.

Ездачът спря пред портата и вдигна нагоре лице, опръскано с кръв.

— Аз отмъстих за принц Дьо Конде!

Гласът беше висок и ясен и за изненада на стражите издаваше, че говори жена.

— Убиецът на Конде е мъртъв. Аз, Мадлен дьо Мондидие, убих гвардейския капитан Монтескьо!

За един съвсем кратък миг лейтенант Пиефор загуби самообладание. На иначе каменното му лице се изписа смес от изумление и ужас, но той бързо се овладя, заповяда на войниците си да слязат от стената, за да отворят на жената, и сам слезе да говори с нея.

Адмирал Колини изглеждаше смазан. Силните му черти този път не можеха да прикрият умората му. Чувстваше се стар. Твърде стар за тежката роля на лидер, твърде стар за войната и за всички наложителни, но тежки решения. Беше служил на своя Бог вярно и последователно, но това му беше струвало скъпо. Колини хвърли поглед на самотния дървен кръст, който висеше на стената. Не можеше да е другояче. А сега тази мадмоазел Мондидие. Беше пратил да я повикат й я чакаше всеки момент. Какво щеше да я прави? Твърде дълго беше отлагал решението.

Навън беше паднал мрак, но вътре огънят осветяваше и стопляше стаята. Колини се чувстваше добре в примитивните условия в крепостта. Харесваше му грубата простота на каменните стени, харесваше му липсата на лукс и разкош, които толкова лесно променяха и разваляха слабите и които отдавна бяха покварили папската паплач. Позлатените статуи на светци не бяха по-различни от култа към Златния телец.

Колини седна на масата, запали една-единствена свещ и погледна двете книги, които бяха поставени до приспособленията за писане и един навит на руло документ. Един красив екземпляр от немската библия на Лутер, отпечатана във Витенберг, и френският превод на Новия завет от Льофевр д’Етапл. Божието слово трябва да се търси в чистата му простота, а не в мистичния воал на благовонията, което в ушите на неуките превръща латинските фрази в някакви заклинания.

Пазачът влезе и съобщи, че е пристигнала.

— Мадмоазел Мондидие, заповядайте, седнете.

Тя стоеше прага и при неговите думи направи няколко колебливи крачки към масата.

— Искали сте да говорите с мен?

Мадлен се спря насред стаята. По-голямата част от деня беше спала, след като първо се беше измила старателно, и кървавите събития от изминалата нощ й се струваха като далечен, невероятен кошмар.

— Има няколко неща, които бих искал да обсъдя с Вас, мадмоазел — каза адмиралът твърдо, но после продължи с малко по-мек тон. — Моля Ви, няма ли да седнете на масата до мен?

Мадлен се настани срещу него. И двамата мълчаха. Мадлен разглеждаше ръцете на адмирала, чиито пръсти неспокойно поглаждаха подвързаната в кожа книга със златни букви. Най-сетне Колини се покашля и взе думата:

— Мадмоазел Мондидие, успели сте — малко или повече неволно — сама да се поставите в крайно опасна ситуация. Не послушахте съвета ми доброволно да останете в килията си. Решили сте въпреки всичко да излезете и да се включите във войната, а в резултат сте пострадали сериозно. Умолявам Ви, този път ме послушайте. — Той се взря настойчиво в нея. — В момента цял Ла Рошел знае името Ви, Вие сама сте го съобщили на всеослушание при завръщането си. Но макар и убийството на екзекутора на Конде да радва сърцата на хугенотите, с разкриването на самоличността си сте направили оставането си в града невъзможно.

Мадлен го изгледа объркана.

— Адмирале, в думите Ви няма никаква последователност. Първо ми забранихте да напускам града, а сега казвате, че не мога да остана. Какво точно прави оставането ми невъзможно?

— Повярвайте ми, разбирам учудването Ви и ще се постарая да отговоря максимално подробно на въпросите Ви. Но преди това трябва да знаете едно. Предполагам, че сте разбрали, че кралицата майка съвсем съзнателно е използвала топлите Ви чувства към Конде?

— Да — отговори Мадлен. — Било е наивно от моя страна да вярвам, че мога просто да последвам сърцето си. Тя настояваше, че не трябва да разкривам пред Луи, че тя знае всичко, но едва сега разбирам причината. Така той веднага би се досетил, че му готви капан. Аз съм била този капан, но не съм го знаела.

— Да, а неведението Ви беше крайно невероятно. — Колини поклати глава. — Наложи се да Ви попритиснем, за да се уверим, че говорите истината. Умолявам Ви, погледнете дълбоко в сърцето си и ми кажете дали искате да се върнете в двореца при кралицата майка, ако имате такава възможност?

— Как може да питате? — възкликна тя с горчивина в гласа. — Обичах кралицата и й се възхищавах, а тя го знаеше. Знаеше го и се възползва от доверчивостта ми. Била съм сляпа и глупава. Не, повече никога не искам да я виждам.

Колини кимна, убеден, че Мадлен е искрена.

— Както и очаквах. Да се върнем сега на въпроса Ви. Както казах, слуховете за Вас са се разпространили в цял Ла Рошел, при това, не само задето сте убили гвардейския капитан, но и защо. В тези тежки времена няма време за заобикалки и затова Ви моля да ми простите грубите думи, които без съмнение ще Ви наранят. Но имайте предвид, че само Ви предавам слуховете. — Колини се загледа замислено през прозореца. — Вие вече сте известна като католическата курва на покойния принц. И което е по-лошо, Елеонор, вдовицата на Конде, която също е в Ла Рошел, го знае. Разбирате ли какво означава това?

— Съпругата на Луи? — попита Мадлен.

— Да, вдовицата му. Тя обичаше мъжа си и не гледа с добро око на съществуването Ви. А сега има голяма власт. Синът й, младият принц Дьо Конде, официално беше представен като новия водач на хугенотите, заедно със сина на Жана д’Албре, Анри Наварски. С други думи властта е в ръцете на две момчета — понеже те са само на петнайсет и шестнайсет години. — Той замълча замислен, а после добави по-скоро на себе си. — Наистина, време е следващото поколение да се появи.

— Синът му! — Мадлен повиши глас. — Луи никога не ми е разказвал за семейството си, не знаех, че са тук, в Ла Рошел!

Колини вдигна рамене.

— А иначе защо, според Вас, настояваше да Ви държим затворена?

— Какви ги говорите?! — възкликна тя. — Та нали Вие ме изтезавахте, Вие ме държахте затворена! — Тя се изправи, възмущението не й позволяваше да остане седнала.

— Да, разбира се, аз Ви изтезавах. Но принц Дьо Конде беше напълно съгласен с мен, че това се налага, и съответно беше направено колкото може по-внимателно в рамките на разумното. Но по отношение на затворничеството Ви грешите. Аз не виждах никаква причина да Ви задържаме. В крайна сметка ми беше станало ясно, че говорите истината. Принц Дьо Конде настоя. — Той примирено въздъхна, като видя потреса на лицето на Мадлен. — Да, истината често е неприятна, мадмоазел, но седнете и се успокойте вече. Нека Ви е за урок. Как иначе ще разберете, че светът е циничен и че трябва да го приемете такъв?

Мадлен седна, стисна ръце в юмруци с всички сили.

— Нима твърдите, че Луи е знаел за разпитите и ги е одобрил? Че е стоял зад решението да бъда затворена, за да не му създавам проблеми, понеже съпругата му също е тук в Ла Рошел? И Вие сте се съгласили с това решение, въпреки че сте знаели, че съм невинна?

— Никой не е невинен, мадмоазел. Вие сама сте се хвърлили в тази авантюра. Водена от собствените си желания, намерения, амбиции. За това, че сте били така сляпа, трябва да вините самата себе си. Да, съгласих се. Принц Дьо Конде беше важен за каузата ни. Ако цената за неговото душевно спокойствие е била Вашето затворничество… А и за мира в семейството му… — Колини отново сви рамене. — Това беше доста практично решение. Елеонор нямаше да научи, че той обича друга жена — да, защото той наистина държеше на Вас — а хугенотите нямаше да узнаят, че лидерът им обича католичка. Той постъпи възможно най-разумно.

— Разумно — повтори Мадлен, вдигна ръце пред лицето си и остави сълзите да мокрят дланите й.

Известно време остана неподвижно. После изтри сълзите си и погледна Колини твърдо в очите.

— Не казвайте, че ме е обичал. Не го защитавайте. И той не беше по-добър от Вас. Всичките сте едни и същи. Смятате, че можете да си играете, да се разпореждате с чувствата на хората, дори с живота им. Нима не бяхте там, когато в една странноприемница на име „Веселият глиган“ един простодушен старец се прости с живота си? Да, сега разпознавам почерка Ви зад това грозно дело. Монтескьо е бил само ръката, но Вие, Вие… Вие съчинявате дяволските планове и с поглед, обърнат към небесата, си измивате ръцете, докато подвластните Ви вършат мръсната работа. Една капка кръв не Ви опръска, докато ме изтезаваха, и все пак аз кървях и все пак Вие бяхте мъчителят ми.

Тя се изправи така рязко, че събори стола си. После обвинително вдигна пръста си към него:

— Бог ми е свидетел, Вие сте виновен за раните ми, Вие сте виновен за смъртта на Пиер!

Колини дълго я гледа. После спокойно се изправи, мина от другата страна на масата и сложи стола на мястото му. След това се обърна към нея и я хвана за раменете.

— Погледнете ме в очите — каза той. — Погледнете ме в очите и ми кажете, че самата Вие нямате нито един грях. Как смеете да ме обвинявате за деяния, които съм извършил в името на Бога, Вие, която току-що сте отнели човешки живот? От омраза, от отмъстителност, за собствено удоволствие, Вие убихте човек. Моите действия бяха водени от Бог, бяха необходими в името на доброто, Той ще ги опрости. Но Вашият грях е огромен.

Мадлен рязко се отскубна и се дръпна от него. После пристъпи до масата и за ужас на Колини вдигна Библията на Лутер. Той посегна към нея, но тя се дръпна и разтвори книгата, сякаш щеше да чете от нея.

— Вашето дело — каза тя и разлисти страниците. — Вашето дело… — И в следващия момент откъсна няколко страници и ги хвърли в лицето на Колини, който занемял ги проследи как летят във въздуха и падат на земята. После коленичи и трескаво почна да ги събира.

Мадлен се разсмя.

— Ето Ви голямото Ви дело. Хартия, букви, думи… Грешите, като казвате, че съм убила от отмъстителност, за удоволствие. Аз убих от любов. Аз убих, защото обичах, а Бог иска хората да се обичат. Вие… Вие убивате заради книжките си.

Още няколко страници се понесоха бавно във въздуха и принудиха адмирала да остане на колене, за да ги събере от пода.

— Да, извърших грях — продължи тя, докато наблюдаваше Колини с презрение. — Но ще дойде денят, в който ще мога да си простя. Защото го извърших от любов. Извърших го, защото съм човек, защото имам чувства. Но Вие, Вие нямате никакви чувства. Вие сте чудовище, студен като гроб. И вярвате, че Бог ще ви прости? Погледнете ме в очите, адмирале, и ми кажете ще можете ли сам да си простите!

Колини събра и последните страници, изглади ги и ги сложи на купчина върху останалите, без да вдигне поглед. После се изправи, привидно спокоен, но тя забеляза, че ръцете му треперят.

Мадлен захвърли книгата на земята и я заплю.

— Мадмоазел Мондидие — каза той и вдигна книгата. — Повиках Ви, за да решим заедно настоящия Ви проблем, не за да водя богословски диспути за греха и опрощението.

Той отново седна до масата. Внимателно постави разкъсаната Библия и купчината страници пред себе си и скръбно огледа откъснатите листове. После вдигна поглед към Мадлен.

— Няма ли да седнете, мадмоазел?

— Предпочитам да остана права.

— Както желаете. — Той скръсти ръце. — Не можете да останете тук, а нито искате, нито можете да се върнете в Париж, където най-вероятно също ще ви осъдят за убийството на кралския гвардейски капитан. Имението на баща Ви е опожарено. Къде ще се установите?

Той продължи, без да чака отговора й.

— Видели сте много, знаете много и по разбираеми причини, аз не бих искал да използвате това, което знаете. Най-лесно би било да ви няма. — Той й се усмихна криво, но изражението й не се промени и той смутено се покашля. — Хмм, да, така, аз предлагам — понеже Вие наистина изтърпяхте какво ли не, а аз не искам да Ви причинявам допълнително страдания — та затова бих искал да Ви предложа ескорт до испанската граница.

Той я изгледа въпросително, но тя не реагира нито с думи, нито с действия.

— Тук пред мен — каза той и вдигна навития на руло документ — е писмото, което Ви е дала Катерина Медичи. С него ще получите достъп до испанския кралски двор в Мадрид. Дъщерята на Катерина, кралица Елизабет, ще се радва да пообщува с французойка. При това страната е стабилна и се споделя Вашата вяра. Ще сте далече от всички сблъсъци. Ще живеете спокойно. А кой знае, може би дори ще намерите щастието. — Той й подаде документа.

Мадлен се приближи и го взе.

— Кога тръгвам? — попита монотонно.

— Колкото се може по-скоро. Заедно с камериерката си, в карета. Един кочияш и няколко ездачи ще Ви придружат до границата за Ваша безопасност. От там нататък те ще бъдат сменени от свои събратя по вяра, а от другата страна на границата ще Ви пази писмото на кралицата. Не би трябвало да имате сериозни проблеми.

— В такъв случай с Ваше позволение, адмирале, отивам да си събера багажа. — Тя се обърна да излезе.

— Един момент, мадмоазел Мондидие. Имате ли някакви пари?

Мадлен се обърна и безразлично вдигна рамене.

— Ще измисля нещо. Имам една малка сума, която ще ми стигне до Мадрид, няколко накита, една ценна кама…

— Ето. — Колини се изправи, приближи до нея и сложи тежка кесия в ръката й. — Златни екю. В Испания златото струва много.

Тя взе кесията, без да каже и дума, и отвори вратата. На прага се обърна и погледна Колини, и за пръв път устните й се разтегнаха в усмивка, макар й саркастична:

— А аз мислех, че сте противник на индулгенциите.

18 март 1569 г.

Мадам, когато получите това писмо най-вероятно ще съм пристигнала в двора на дъщеря Ви в Мадрид. След няколко дни войници на Колини ще ме ескортират от Ла Рошел до испанската граница, ще се опитам да изпратя писмото, колкото се може по-скоро след това.

Вероятно знаете, че Луи дьо Конде е мъртъв. И може би сте чули, че аз отмъстих за смъртта му и убих гвардейския капитан Монтескьо. Но преди да ме обвините, че съм убила враг на врага Ви, трябва да знаете, че същият този Монтескьо стои зад убийствата на Беатрис и на бащиния ми слуга Пиер. И че същият този Монтескьо се опита да убие мен, защото станах свидетел на участието му в заговора на хугенотите срещу Вас и краля. Той беше Ваш враг, мадам. С кого в двореца е бил в заговор, за съжаление не можах да разкрия. Но Ви моля, не забравяйте, че убих Ваш враг.

В допълнение мога да Ви уведомя, че след мен беше изпратен още един убиец, мъж на име Малкот. Дали го е изпратил Монтескьо или някой друг, за съжаление също не знам. Надявам се това сведение за Малкот да Ви е от полза, за да откриете предателя в двора.

Мадам, в това писмо ще си позволя и едно обвинение срещу Вас. Точно така, Вашата придворна дама с тежко сърце споделя, че не е съгласна с действията Ви. Вие ме приехте при себе си и ме подведохте да вярвам, че мога да Ви бъда от полза. И все пак не ме посветихте в плановете си, възползвахте се от мен като от наивно селско момиче и ме изпратихте в неведение при Конде. Нима наистина не бихте могла и да си представите, че щях да Ви помогна срещу Конде въпреки връзката си с него? Че с Ваша помощ бих могла да погледна на него като на враг и доброволно да работя в полза на Франция?

Някога сама казахте, че чувствата са само за забавление, че делата са всичко. В двореца аз се чувствах безполезна. И, да, права бяхте, чувствата ми към Конде бяха само начин да запълня празнината, повод да се чувствам жива. Но животът трябва да носи полза, а аз можах да Ви бъда от полза.

Как ще съм от полза в Мадрид, вероятно бихте се запитали, и с пълно право. За начало ще науча арабски. Чувала съм, че в Мадрид има голям архив документи на арабски, както за математиката, така и за алхимията. Ще се свържа с учени от университета и ще се уча от тях. И може би един ден Вие и останалият свят ще можете да извлечете полза от това, което съм създала аз.

Най-искрено се надявам да ми простите това дребно обвинение. Осмелявам се да го направя единствено, защото разчитам някой ден да служа на Франция по-добре. Моля Ви, знайте, че можете да разчитате на мен и преди всичко да ме оставите да докажа, че мога да бъда полезна.

Ваша винаги вярна придворна дама,

Мадлен дьо Мондидие

Мадлен остави перото. Това писмо трябваше да гарантира, че Катерина Медичи няма да я преследва. Не се страхуваше от гнева на кралицата — писмото съдържаше истини, а Катерина щеше да оцени това. В двора на Елизабет в Мадрид Мадлен щеше да е на сигурно място.

Всичко беше събрано и готово за път. Сега двете с Габриел чакаха само Колини да подготви войниците в ескорта им.

Тридесета глава

април 1569 година

Мадлен и Габриел гледаха ездачите, които чезнеха назад по пътя към Сен Жан Пие дьо Пор.

— Най-сетне се отървахме от тях. Ама че дръвници! — каза Габриел и направи жест към капрата. — Вие или аз?

Времето беше меко и тихо. Мадлен погледна светлосиньото небе и огрения от слънцето пейзаж. Намираха се насред маслинова горичка току извън градчето. Зад тях беше Сен Жан Пие дьо Пор, насред меката плодородна долина на река Нив. Но когато отправи поглед напред, Мадлен видя планини, голи и сурови. Трябваше да минат прохода, преди да падне нощта.

— Предпочитам аз — каза тя и добави с усмивка, — но рано или късно ще се наложи да се научиш и ти.

Пътят беше стръмен и каменист и изтощените коне вървяха съвсем бавно. Почти бяха стигнали билото на възвишението, когато каретата неочаквано подскочи, изскърца и спря. Мадлен плесна конете и те напънаха с всички сили, но колата не помръдна. Тя слезе с досада от капрата и видя, че дясното колело е заседнало в дълбока дупка на пътя.

— Puedoayudarle? — Гласът беше мек и приятен.

Мадлен изненадана вдигна поглед, отстъпи крачка назад при вида на испанския кавалер, въоръжен с меч и пистолет, и бързо посегна към собствената си рапира, която обаче не висеше на кръста й. Все още беше облечена в тъмнозелената си рокля и сама се прокле за разсеяността си. Но мъжът се усмихна топло, слезе от коня си, галантно се поклони и Мадлен се отпусна.

Той посочи колелото, заседнало в дупката. Явно искаше да помогне.

Тя кимна и отвърна на усмивката му.

Испанецът хвана колелото и напразно се опита да го повдигне. Пъшкаше и стенеше, но каретата си оставаше твърде тежка.

Мадлен го остави да се мъчи и се огледа. Сред маслиновите дървета видя няколко големи откъртени клона. Избра един с подходяща дебелина и дължина. Този господин щеше да получи урок за лостовете и как човек да използва силите си по най-добрия начин.

Тя го избута встрани и подложи лоста под колелото. После с всички сили натисна клона. Колелото леко помръдна.

Испанецът я изгледа с възхита, после й се усмихна с благодарност и довърши работата.