000Х: Директорът

Седиш на тъмно на бюрото си в „Съдърн Рийч“, минути, преди да поемеш на дванайсетата експедиция; раницата ти е до теб; пистолетите са прибрани във външния джоб, със спуснати предпазители, незаредени. Ще оставиш пълна бъркотия след себе си. Лавиците са претрупани, в бележките ти никой няма да открие понятен ред. Безброй неща, в които няма никаква логика или има логика само за теб. Като растение и очукан мобилен телефон. И снимка на стената от времето, когато познаваше Сол Еванс.

Писмото ти до него е в джоба ти. Чувстваш се неловко. Сякаш се опитваш да кажеш нещо, което трябва да бъде казано без думи, на някого, който може вече да не е в състояние да го прочете. А може би и това е като надписа на стените на кулата: важни са не думите, а това, което преминава чрез тях. Може би важното е да го изкараш на страницата, за да остане и в ума ти.

За хиляден път се изтезаваш, че не си премислила добре плана си за действие. Имаш избор. Можеш да оставиш всичко да върви, както преди. Или… да направиш това, което съвсем скоро ще те изведе от мрака, от тишината, за да поемеш по път, от който не можеш да се върнеш назад. Дори да се върнеш назад.

Вече си казала на Грейс, каквото е нужно, така че поне да изглежда, че всичко ще бъде наред. Казала си го точно както трябва, за да я успокоиш. Да запазиш високия й дух. И почти вярваш, че ти е повярвала, заради самата себе си. Когато се върна. Когато разрешим тази загадка. Когато…

На вратата се показва бледа, любопитна глава, завъртяна под ъгъл: Уитби. От джоба на ризата му наднича мишката, цялата уши, малки черни очички и крехки лапички като ръчички.

Изведнъж се чувстваш стара и безпомощна, и всичко ти се струва много далечно — столът, вратата, коридорът, Уитби — дели ви пропаст, широка километри. Изпускаш тихо ридание, опитваш се да си поемеш въздух. Присвиваш се в моментна паника от купчината боклук, която всъщност са твоите бележки. Но под всичко това остава сърцевината, която не бива да поддава.

— Помогни ми да стана, Уитби — казваш и той го прави; по-силен е, отколкото изглежда, задържа те, дори когато се облягаш на него, макар и по-висока от слабата му фигура.

Олюляваш се с наведен поглед. Уитби трябва да остане, въпреки че всичко се разпада. Въпреки че самият той се разпада, защото никой не може да издържи на тази гледка месеци и години. Но се налага да го помолиш. Нямаш избор. Грейс ще управлява агенцията. Уитби ще бъде нейният запис, нейният свидетел.

— Трябва да записваш всичко, което виждаш, всичките си наблюдения. Може да е важно.

Чуваш прибоя в ушите си. Виждаш фара. Думите на стената в кулата.

Уитби не казва нищо, само те гледа с големите си очи; друго не е и нужно. Фактът, че стои там, безмълвен, до теб, е достатъчен.

Правиш първите крачки към вратата, усещайки тежестта върху плещите си, бремето на решението си. Но не обръщаш внимание. Излизаш в коридора. Много е късно. Флуоресцентните лампи изглеждат мъждиви, но от тях струи неприятна топлина, а може би от отдушниците, и преминава като шепот върху главата ти. Невъзстановима реалност.

Нощта ще бъде хладна, може би пропита с дъх на орлови нокти и даже полузабравена нотка на солени пръски; ще ти се стори много бързо — познатият път дотам, под ясния полумесец, през тъмните, потопени силуети на разрушени сгради. Заедно с другите участници в дванайсетата експедиция.



На граничния контролен пункт влизаш в белите палатки на „Съдърн Рийч“, а лингвистът, геодезистът, биологът и антропологът са изпратени до отделните им стаи преди последната деконтаминация и кондициониране. Не след дълго ще бъдеш на границата, ще вървиш с колкото можеш по-голямо достойнство, докато високата ти, внушителна фигура се доближава до светлината на огромната врата.

Наблюдаваш другите на мониторите. Всички с изключение на лингвиста изглеждат спокойни, движенията им са отпуснати, не нервничат. Лингвистът обаче цялата трепери. Мига бързо. Устните й се движат, но думи не се чуват.

Техникът те поглежда в очакване на заповед.

— Пуснете ме да вляза — казваш.

— Тогава ще трябва да започнем целия процес отначало.

— Няма проблем.

Да, няма проблем. Твоята решителност стига и за двама ви. Засега.

Сядаш внимателно срещу лингвиста. Опитваш се да пропъдиш мислите от първото си преминаване на границата и отраженията върху Уитби, но в момента виждаш само неговото лице — не това на Сол, не това на майка си. Човешката цена през годините, изгубените и съсипани животи, продължителните конфликти. Изопачаванията и претекстите. Всичките лъжи… и за какво? Неспособен да види иронията, Лаури те поучава в щаба си: „Едва когато идентифицираме нарушените функции и заболявания в един организъм, можем да предизвикаме реакция, чиято логика би била да премахнем самите проблеми.“

На лингвиста са назначени психотропни медикаменти. Оперирана, прекондиционирана, пречупена, с промит мозък, натъпкана с фалшива информация, противоречаща на собствената й сигурност, изградена отново, и всичко това на някакво ниво й е известно, пожелала го е доброволно — Лаури научава, че е изгубила свои близки на забравения бряг, което я прави най-подходяща заместничка на Глория. Това малко те тормози, дразни те, а според Лаури е върхът в изкуството му. Неговото скрито оръжие — толкова напрегнато, че се разкрива пред очите ти. Психологът на единайсетата експедиция, само че от друг ъгъл.

Лицето й изразява объркани импулси, устата й неволно се отваря; иска й се да каже нещо, но не знае какво. Очите й са присвити, сякаш очаква удар, отбягва погледа ти. Уплашена е, чувства се сама и предадена, още преди да е стъпила в Зона X.

Все още можеш да я използваш в мисията, можеш да намериш десетина начини да я употребиш, дори повредена. Храна за спотайващото се в топографската аномалия. Храна за Зона X, заблуда за другите участници в експедицията. Но ти не искаш разсейващи елементи, не и по този начин. Само ти. Само биологът. Макар че планът ти е изстрел в тъмното, търсене пипнешком.

Навеждаш се и взимаш ръката й между своите. Няма да я питаш дали все още иска да дойде с вас, дали може да го направи. Няма и да й заповядаш да го направи. А когато Лаури разбере какво си сторила, ще бъде твърде късно.

Тя те гледа с безизразна усмивка.

— Можеш да станеш — казваш ти. — Можеш да се прибереш у дома. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

При тези думи лингвистът се отдръпва от теб, плъзва се в мрака, заедно със стола и стаята, сякаш са само декор, и ти отново се понасяш над Зона X, летиш над тръстиките, спускаш се към плажа и вълните. Вятърът и слънцето, топлината на въздуха.

Разпитите свършиха. Зона X приключи с теб, взе ти всичко до най-дребното нещо, и в това има някакъв странен покой. Раница. Останки от тяло. Пистолетът ти, захвърлен в прибоя, писмото до Сол, което се търкаля смачкано по сухите водорасли и пясъка.

Оставаш там за миг, зареяла поглед над морето към фара и красивото, непоносимо сияние на света.

Преди да изчезнеш.

Преди да си навсякъде.


Скъпи Сол,


Съмнявам се, че някога ще прочетеш това писмо. Не знам как би могло да стигне до теб и дали сега изобщо можеш да го разбереш. Но исках да го напиша. Да изясня нещата, за да знаеш какво си означавал за мен, макар и за кратко.

Да знаеш колко ми харесваше, че си строг, последователен и загрижен за мен. Че разбирах какво означават тези неща и че бяха важни за мен. Че щяха да бъдат важни, дори нищо друго да не се бе случило.

Да знаеш, че не си виновен. Ти нищо не си направил. Просто лош късмет, неподходящ момент на неподходящо място — както винаги става, поне според баща ми. И знам, че е вярно, защото се случи и с мен, въпреки че оттогава насам избирам много от нещата, които ми се случват.

Каквото и да е станало тогава, знам, че си сторил всичко по силите си, защото винаги го правиш. Аз също. Дори невинаги да знаем какво означава това или какво ще излезе накрая. Можеш да попаднеш в капана на нещо, което не зависи от теб, и никога да не разбереш защо.

Много трудно е да приемем света, от който сме част сега, невъобразимо трудно е. Не знам дали и днес приемам всичко. Не знам как бих могла. Но приемането следва отрицанието и това сигурно също е защитен механизъм.

Аз те помня, Сол. Помня пазителя на светлината. Никога не съм те забравяла, просто ми бе нужно много време, докато се върна.


С обич,

Глория

(която живееше опасно върху камъните и редовно те тормозеше)

Загрузка...