Приключенията на Оливър Туист

Глава XLVФеджин изпраща Ной Клейпоул на тайна мисия

На следното утро старецът стана рано и зачака нетърпеливо появяването на новия си съдружник, който, след като се забави, както му се стори, безкрайно дълго, най-сетне му се представи и жадно нападна закуската.

— Болтър — — каза Феджин, като притегли стол и седна срещу Морис Болтър.

— Добре де, ето ме — отвърна Ной. — Какво има? Не ме занимавай с нищо, преди да съм свършил яденето. Това е лошото тук у вас — никога нямате време спокойно да се нахраните.

— Би могъл да говориш, докато ядеш, нали? — каза Феджин, проклинайки лакомията на скъпия си млад приятел от дъното на душата си.

— О, да, мога да говоря. Когато разговарям, мога по-добре да върша работата си — каза Болтър, като отрязваше огромна филия хляб. — Къде е Шарлота?

— Излезе — каза Феджин. — Пратих я навън с другата млада жена, понеже исках да сме сами.

— Аха! — възкликна Ной. — Бих желал най-напред да й бе заповядал да приготви малко препечен хляб с масло. Хайде. Приказвай. Няма да ме прекъснеш.

Както изглеждаше, евреинът нямаше защо да се безпокои, че нещо би могло да се прекъсне, тъй като очевидно Ной бе седнал с намерение да свърши хубава работа.

— Вчера ти работи както трябваше, миличък — захвана Феджин. — Чудесно! Шест шилинга и девет и половина пенса още от първия ден! С детеобирачеството ще натрупаш цяло богатство.

— Не забравяй да прибавиш три съда за бира и една кана за мляко — каза мистър Болтър.

— Не, не, миличък. Съдовете за бира са истинска проява на гениалност, а каната за мляко е просто шедьовър.

— Смятам, че постижението е твърде добро за един начинаещ — забеляза с доволство мистър Болтър. — Бирените съдове взех от летвите на една ограда, а каната за мляко се мъдреше самичка пред една кръчма. Помислих си, че може да ръждяса от дъжда или да хване настинка, знаеш! Ха-ха-ха!

Феджин се престори, че се смее от сърце. След като се насмя, мистър Болтър погълна няколко големи хапки, с които завърши първото си парче хляб с масло, и посегна към второ.

— Виж какво, Болтър — каза Феджин, навеждайки се над масата, — искам от тебе да свършиш една работа, миличък, която се нуждае от много внимание и предпазливост.

— Слушай — възрази Болтър, — да не си взел да ме вкарваш в беля или да ме пращаш по участъци. Това никак не ми е по угодата, никак. Казвам ти го.

— Този път няма никаква опасност, абсолютно никаква — каза евреинът. — Трябва само да следим една жена.

— Възрастна ли? — запита мистър Болтър.

— Млада — отвърна Феджин.

— Зная, че мога да свърша добре подобно нещо — заяви Болтър. — Когато ходех на училище, редовно се занимавах с шпиониране. Какво трябва да правя? Да не би …

— Няма нищо да правиш, само ще ми долагаш къде ходи, с кого се среща и ако е възможно, какво приказва; да запомниш улицата, ако е улица, или къщата, ако е къща, и да ми носиш всички сведения, които можеш.

— И какво ще ми дадеш? — запита Ной и сложи чашата на масата, с поглед, жадно впит в лицето на работодателя си.

— Ако я свършиш добре, ще ти дам една лира, миличък. Една лира — повтори Феджин, който желаеше да го заинтересува с разследването колкото може повече. — И никога досега не съм давал толкова за работа, от която няма да се спечели нещо ценно.

— Коя е тя? — запита Ной.

— Наш човек.

— Ох, боже! — възкликна Ной, бърчейки нос. — Нещо се съмняваш в нея, а?

— Намерила си е нови приятели, миличък, и аз трябва да зная кои са — отвърна Феджин.

— Разбирам — каза Ной. — Просто, защото искаш да имаш удоволствието да знаеш дали са почтени хора, а? Ха-ха-ха! Точно аз съм човек за тази работа.

— Знаех си, че ще бъдеш — извика Феджин, въодушевен от успеха на предложението си.

— Разбира се, разбира се — отвърна Ной. — Къде е тя? Къде трябва да я чакам? Къде трябва да отида?

— Всичко ще ти кажа, миличък. Ще ти я покажа, когато му дойде времето — каза Феджин. — Ти само бъди готов и остави другото на мене.

Тази нощ и следващата, и по следващата шпионинът прекара с ботушите и каруцарското си облекло, готов да тръгне при една дума от страна на Феджин. Изминаха шест нощи — шест дълги, досадни нощи — и през всяка една от тях Феджин се връщаше в къщи с разочаровано лице и накратко загатваше, че още не е дошло времето. На седмата той се върна по-рано, изпълнен с възторг, който не можеше да скрие. Беше неделя.

— Тя ще излезе тази вечер — съобщи Феджин — и точно по онази работа, уверен съм, тъй като през целия ден е била сама, и човекът, от когото се бои, няма да се върне, преди да пукне зората. Ела с мене, бързо!

Ной скочи, без да продума нищо, тъй като евреинът бе толкова възбуден, че състоянието му зарази и него. Те напуснаха крадешком къщата и като забързаха през цял лабиринт от улички, пристигнаха най-сетне пред една кръчма, в която Ной разпозна кръчмата, където бе преспал през нощта на пристигането си в Лондон.

Единадесет часът беше минал и вратата бе заключена. Тя се отвори бавно на резетата си, когато Феджин изсвири ниско. Влязоха безшумно, вратата се затвори зад тях.

Без да посмеят дори да шепнат, замествайки думите с движения, Феджин и младият евреин, който им бе отворил, посочиха на Ной малкото прозорче и му дадоха знак да се качи и погледне лицето в съседната стая.

— Това ли е жената? — запита той с едва чут шепот.

Феджин кимна утвърдително.

— Не мога да видя добре лицето й — пошепна Ной. — Погледнала е надолу и свещта е зад нея.

— Стой там — пошепна Феджин. Той направи знак на Барни, който се оттегли. В миг момъкът влезе в съседната стая и под предлог, че подрязва фитила на свещта, той я премести в исканото положение и като заговори девойката, накара я да вдигне лице.

— Сега я виждам — каза шпионинът.

— Ясно?

— Бих я разпознал между хиляда други.

Той слезе бързо, когато вратата се отвори и девойката излезе. Феджин го дръпна зад една малка преградка, отделена със завеса, и те затаиха дъх, докато тя мина на няколко крачки от прикритието им, сетне излезе от вратата, през която бяха влезли.

— Шт — каза момъкът, който държеше вратата, — хайде. Ной размени поглед с евреина и се стрелна навън.

— Вляво — пошепна момъкът, стъпвай вляво и дръж противоположната страна на улицата.

Той стори това и под светлината на лампите видя отдалечаващата се фигура на девойката, отминала вече на известно разстояние пред него. Той се приближи толкова, колкото сметна, че е разумно, вървейки на отсрещната страна на улицата, за да наблюдава по-добре движенията й. Тя се огледа неспокойно назад и изведнъж се спря, за да остави двамината мъже, които вървяха наблизо зад нея, да отминат напред. Изглежда, че колкото по-далеч отиваше, толкова по се окуражаваше и толкова по-спокойни и сигурни ставаха стъпките й. Шпионинът запазваше същото разстояние помежду и я следваше с очи, вперени в нея.