Приключенията на Оливър Туист

Глава VIОливър, раздразнен от закачките на Ной, бива подтикнат към действие и доста го удивлява

Измина месец, след който Оливър бе формално приет за чирак. Времето беше влажно и студено — напълно благоприятно за търговията на мистър Саурбъри. Да се изразим по търговски, ковчезите бяха много търсени. В продължение на няколко седмици Оливър придоби доста голяма опитност. Успехът на изкусните спекулации на погребалния деятел надмина дори най-смелите му очаквания. И най-старите жители на града не си спомняха в миналото да е имало толкова много и тъй фатални за детското здраве заболявания от шарка. Много бяха печалните процесии, начело, на които пристъпваше малкият Оливър Туист, с креп чак до коленете му. Този негов вид събуждаше неописуемо възхищение и вълнение в сърцата на всички майки от града. Тъй като Оливър придружаваше господаря си и на всички погребения на възрастни, за да може да придобие нужното спокойствие и способност да въздържа чувствата си — тези така необходими за всеки погребален деятел качества, — той имаше много случаи да наблюдава благородното примирение и твърдост, с които някои от хората с най-силен характер понасят изпитанията и нещастията си.

Така например често се случваше да повикат Саурбъри да уреди погребението на някой богат стар господин или дама, заобиколени от множество племенници и племеннички, които биваха просто неутешими, докато траеше болестта, и които дори пред цяло множество хора не можаха да потиснат разяждащата ги мъка. Когато обаче оставаха насаме, същите тези млади хора проявяваха такава веселост и безгрижие, така свободно и радостно се разговаряха, сякаш нищо не ги тревожеше. Съпрузите понасяха загубата на жените си с най-героично спокойствие. А множество съпруги си поръчваха такива прекрасни траурни облекла, сякаш не само не жалеха за починалите си съпрузи, но като че ли бяха решили да се направят колкото може по-привлекателни. Много често се случваше, щото дами и господа, които през време на погребалната церемония се разкъсваха от ридания, когато се приберяха в къщи, се успокояваха почти веднага, дори още преди да се беше свършило пиенето на чая. Всичко това биваше много приятно и поучително за гледане и Оливър го наблюдаваше с голямо възхищение.

Макар че сам аз пиша биографията на Оливър Туист, не бих могъл да твърдя с абсолютна сигурност дали примерът на тези добри хора караше и него да понася с твърдост страданията. Но това, в което съм положителен, е, че в продължение на дълги месеци той смирено търпеше господството и лошото отношение на Ной Клейпоул. По-голямото момче се разкъсваше от завист, като виждаше как приютското хлапе бе повишено в чин на оплаквач, с дълъг креп и черен бастун, докато той, по-възрастният, продължаваше да стои в същото положение, с платнена шапка и закърпени чорапи. Това го караше да тормози малкото момче още повече от по-рано. Шарлота го измъчваше, защото и Ной вършеше същото. А мисис Саурбъри се държеше като най-отявлена негова противничка, защото мистър Саурбъри беше наклонен да го покровителства. Поставен между трима неприятели, от една страна, и върволицата погребения, от друга, Оливър се чувствуваше по-зле и от онова гладно прасе, което по погрешка било затворено в празен чифликчийски хамбар.

Сега идвам до един твърде важен пасаж от Оливъровата история. Длъжен съм да разправя една случка, дребна и маловажна на вид, която обаче предизвика доста голяма промяна във всичките му бъдещи стъпки и възможности.

Един ден Оливър и Ной слязоха в кухнята по обикновеното обедно време, за да пируват с малко парче агнешко месо — един и половина фунт от най-лошия край на врата, — когато Шарлота излезе, тъй като я бяха повикали навън. Подтикван от глад и злоба, Ной Клейпоул реши, че спокойно би могъл да използува това време, като го посвети на благородната цел — да дразни и сърди малкия Оливър Туист.

Взел решение за това невинно забавление, Ной си сложи краката на масата и дръпна Оливъровата коса, после изтегли ушите му, като изрази мнението, че малкото момче е „страхопъзльо“. След това тържествено заяви, че възнамерява да присъства на обесването му, когато това радостно събитие се сбъдне, подир което злият и жесток сиропиталищен питомец продължи да дразни и ядосва Оливър по най-безобразен начин. Тъй като нито една от тези закачки не успя да предизвика желаното въздействие — да разплаче Оливър, Ной реши да се покаже още по-духовит. Изпълнен с такова желание, той стори това, което вършат много други смешници, доста по-способни от него, когато имат намерение да бъдат особено шеговити — опита се да задава лични въпроси.

— Приютско хлапе — каза Ной, — как е майка ти?

— Тя е умряла — отвърна Оливър, — не ми приказвай за нея!

Като каза това, Оливър се изчерви, задиша бързо, а устата и носът, му се затресоха по особен начин. Мистър Клейпоул помисли, че ще последва неудържим плач. Придобил това впечатление, той продължи нападението си.

— Приютско хлапе, от какво умря майка ти? — запита Ной.

— От сломено сърце; каза ми го една от старите ни бавачки — отвърна Оливър, като приказваше по-скоро на себе си, отколкото на Ной. — Струва ми се, че много добре мога да разбера какво значи да умреш от подобно нещо!

— Тра-ла-ла, тра-ла-ла, приютско хлапе — затананика Ной, докато една сълза се търкули по бузата на малкото момче.

— Какво те накара да ревеш, а?

— Във всеки случай не ти — отвърна Оливър, като си изтри бързо очите. — Не си въобразявай, че ти ме разплака.

— Ох, миличък, така ли? — ухили се Ной.

— Точно така — отвърна Оливър остро. — Хайде, стига толкова, това е достатъчно. Не ми говори повече за нея. Само ако посмееш! …

— Ако посмея ли! — възкликна Ной. — Какво, ако посмея? Приютско хлапе, не ставай нахално. Пък и майка ти — бивало си я нея. Ох, божичко! — при тези думи Ной поклати глава многозначително и сбърчи късия си червен нос дотолкова, доколкото мускулите му имаха сила за това.

— Виж какво, приютско хлапе — продължи Ной, окуражен от Оливъровото мълчание, и с глас, в който звучеше престорено съжаление, — виж какво, приютско хлапе, сега това вече не може да се предотврати и, разбира се, ти и тогава не си могъл нищо да сториш. Аз страшно много те съжалявам, ние всички те съжаляваме, но ти трябва да знаеш, приютско хлапе, че майка ти е била обикновена уличница.

— Какво каза? — запита Оливър, като го погледна бързо.

— Обикновена уличница, приютско хлапе — отвърна хладнокръвно Ной. — И много добре е станало, че е умряла още тогава, иначе сигурно са щели да я изпратят да работи в Брайдуел или да я изселят, или да я обесят, което би било най-вероятно от всичко.

Силно зачервен от гняв, Оливър скочи, преобърна стола и масата, сграбчи Ной за гърлото и го разтърси яростно, докато зъбите му затракаха в устата. След това събра всичките си сили, нанесе му силен удар и го събори на земята.

Преди минута момчето се бе държало като кротко, смирено, наплашено същество, каквото го беше направило суровото държане на хората край него. Но най-после духът му се събуди; жестоката обида, нанесена на умрялата му майка, запали кръвта му. Гърдите му дишаха тежко, тялото му се изпъна, очите му светнаха необичайно, цялото му същество се измени, докато разкъсваше с поглед страхливия мъчител, който лежеше сега свит в краката му. Оливър се нахвърли върху му със сила, каквато никога досега не бе проявявал.

— Ще ме убие! — стенеше Ной. — Шарлота! Госпожо! Новото момче ме убива! Помощ! Помощ! Оливър подлудя! Шар-ло-та!

Една след друга Шарлота и мисис Саурбъри отвърнаха на виковете му със силни крясъци. Първата се втурна в кухнята през страничната врата, а втората се поспря за малко на стълбата, за да се увери, че присъствието й долу наистина ще е необходимо за спасяването на един човешки живот.

— Ах, ти, мизерник такъв! — закрещя Шарлота, като сграбчи Оливър. Силата й се равняваше на средно як мъж, доста добре трениран. — Ах, ти, мъничък не-бла-го-да-рен, про-клет, от-вра-ти-те-лен раз-бой-ник! — и между всяка сричка Шарлота удряше Оливър с всичка сила, като за доброто на обществото придружаваше ударите си със силни писъци.

Шарлотиният юмрук съвсем не беше лек, но за да не би той да е недостатъчен за успокояването на Оливъровия гняв, мисис Саурбъри се втурна в кухнята, хвана момчето с едната си ръка и взе да драще лицето му с другата. В това благоприятно положение Ной се привдигна от земята и го заудря отзад.

Това действие беше твърде буйно, за да трае дълго. Когато всички се умориха достатъчно и не им остана сила да бият и блъскат повече, те повлякоха Оливър, който се дърпаше и викаше, хвърлиха го в един прашен килер и го заключиха. Като свършиха и тази работа, мисис Саурбъри се свлече върху един стол и избухна в плач.

— Божичко, горкичката! Тя припадна! — възкликна Шарлота. — Чаша вода, Ной, миличък. Побързай!

— Ох, Шарлота — каза мисис Саурбъри, като едвам говореше поради недостига на въздух и излишъка на студената вода, която Ной бе излял върху главата и раменете й. — Ох, Шарлота, какъв късмет сме имали досега, че не сме били изклани в леглата си!

— Да, госпожо, наистина какъв късмет! — отвърна момичето. — Едничката ми надежда е, че това ще научи господаря да не прибира вече такива ужасни същества, които още от люлката си са обречени да стават убийци и разбойници. Горкият Ной, когато влязох, той насмалко щеше да бъде убит, госпожо!

— Клетото момче — каза мисис Саурбъри, като погледна състрадателно към питомеца.

Ной, чието най-горно копче на жилетката достигаше някъде до върха на Оливъровата глава, затърка очи със свития си юмрук, докато двете жени го обсипваха със съжаление, и сполучи да се престори, че плаче.

— Какво ще правим сега! — възкликна мисис Саурбъри. — Господарят ти не е у дома; в къщата няма никакъв мъж и той ще изкърти вратата за десет минути. — Свирепите удари, нанасяни от Оливър върху въпросната, служеща за врата дъска, правеха това предположение да изглежда напълно вероятно.

— Божичко, божичко! Просто не зная какво да правя, госпожо! — каза Шарлота. — Не би било зле да изпратим за полицейските власти.

— Или за военните — предложи мистър Клейпоул.

— Не, не — каза мисис Саурбъри, като се сети за Оливъровия стар приятел. — Изтичай при мистър Бъмбл, Ной, и му кажи веднага да дойде тук; да не губи нито минутка. Можеш и без шапка! Побързай! Докато тичаш, подръж един нож върху тази синявица на окото си; той ще й попречи да се подуе повече.

Ной не се върна да отговори, а затича с най-голяма бързина. Всички хора, които се разхождаха по улицата, се зачудиха немалко, когато видяха как един сиропиталищен питомец тича като луд, без шапка на главата и с джобно ножче, прилепено до окото.