Прилепът

Първа глава

Нещо не беше наред.

Служителката зад гише „Паспортен контрол“ първо се усмихна широко:

— Как е, приятел? — попита го тя на английски.

— Бивам — излъга Хари Хуле.

Откакто излетя от Осло за Лондон, бяха изминали трийсет часа. След повторното междинно кацане — в Бахрейн — не беше мърдал от проклетата седалка до аварийния изход на самолета. От съображения за сигурност го бяха инструктирали да не я отпуска назад и докато стигнат до Сингапур, кръстът му се бе схванал.

Изведнъж усмивката на служителката се стопи.

Разгледала беше паспорта с подчертан интерес. Не можеше да се определи кое я бе развеселило в началото — дали снимката, или изписването на името му.

— По работа ли?

Хари Хуле знаеше, че летищните служители в повечето страни по света биха добавили едно „господине“ към въпроса, но според пътеводителите официалният речеви етикет не се радвал на широко разпространение в Австралия. Свойският маниер не му пречеше. Хари не беше нито особено опитен пътник, нито снобар. Искаше просто час по-скоро да се добере до хотелска стая с легло.

— Да — потвърди той, докато пръстите му барабаняха по гишето.

Устните ѝ се нацупиха в некрасива физиономия и тя попита остро:

— Защо в паспорта ви няма виза, господине?

Сърцето му подскочи — неизменната реакция, когато надушеше задаваща се катастрофа. Вероятно „господине“ влизаше в употреба едва в критични ситуации.

— Извинете, съвсем изключих — смънка Хари, докато трескаво преравяше вътрешните си джобове.

Защо не прикрепяха специалната виза към паспорта, както процедираха с обикновените визи? Зад гърба си чу тихо жужене от уокмен. И без да се обръща, знаеше, че идва от съседа му от самолета. По време на целия полет въртеше една и съща касета. Защо, по дяволите, Хари все забравяше в кой джоб какво слага? За капак беше и горещо, макар да наближаваше десет вечерта. Главата го засърбя.

Най-сетне изрови документа и го постави с облекчение върху гишето.

— Значи сте полицейски служител, така ли?

Служителката вдигна поглед от специалната виза и го огледа щателно, но вече не се чумереше.

— Надявам се, няма убити норвежки блондинки? — пошегува се тя и избухна в звънлив смях, докато удряше печата върху визата.

— Всъщност само една — отвърна Хари Хуле.

Във фоайето за пристигащи гъмжеше от туроператори и шофьори на лимузини, които държаха табели с имена. Хари не видя своето никъде и тъкмо да се отправи към такситата, тъмнокож мъж в светлосини дънки и хавайска риза, с необичайно широк нос и тъмна, къдрава коса си проправи път през множеството и се устреми към Хари.

— Господин Хоули1, предполагам! — победоносно възкликна той.

Хари се изненада. Беше се настроил, че през първите дни от пребиваването си в Австралия ще се налага да поправя изговора на фамилията си, за да не буди асоциации с разни дупки, но новата версия — господин Свещен — много му допадна.

— Казвам се Ендрю Кенсингтън. Как е? — ухили се посрещачът и му подаде яката си десница.

Не ръка, а сокоизстисквачка.

— Добре дошъл в Сидни! Дано полетът е бил приятен — сърдечно продължи Кенсингтън. Думите му прозвучаха като ехо от посланието на стюардесата отпреди едва двайсет минути.

Мъжът грабна протрития куфар на Хари и тръгна към изхода, без да се обръща. Хари гледаше да го следва плътно.

— За полицията в Сидни ли работиш? — попита той.

— Разбира се, друже. Внимавай!

Летящата врата цапардоса Хари право в носа и от болка му избиха сълзи. И най-безвкусната комедия не би започнала по-трагично. Разтърка натъртения хрущял и изруга на норвежки. Кенсингтън му отправи съчувствен поглед.

— Проклети врати, а?

Хари си замълча. Не знаеше какъв е общоприетият отговор на подобни реплики в Австралия.

На паркинга Кенсингтън отключи багажника на малка, поочукана тойота и вкара вътре куфара.

— Ти ли ще караш, друже? — учуди се той.

Хари се усети, че е застанал откъм шофьорското място. Да му се не види, пак забрави! В Австралия автомобилите се движат в лявата лента, а воланът се намира отдясно. И понеже пасажерската седалка беше затрупана с книги, касети и всякакви боклуци, Хари се настани отзад.

— Сигурно си абориген — подхвърли въпросително той, когато поеха по магистралата.

— Явно нищо не убягва от опитното ви око, полицай — пошегува се Кенсингтън и го погледна в огледалото.

— В Норвегия ви наричаме австралийски негри.

Кенсингтън задържа погледа си върху Хари.

— Сериозно?

На Хари му стана неловко.

— Така де, личи се, че твоите прадеди не са били от каторжниците, които Англия е заточила тук преди двеста години — опита се да замаже гафа си Хари, като същевременно покаже, че притежава поне базисни познания за историята на страната.

— Така е, Хоули, предците ми са изпреварили светлокожите. С четирийсет хиляди години — в името на точността.

Кенсингтън се усмихна в огледалото. Хари се зарече занапред да си мери приказките.

— Ясно. Казвай ми Хари.

— Добре, Хари. За теб съм Ендрю.

През остатъка от пътуването говореше предимно Ендрю. Докато прекосяваха района на „Кингс Крос“ — „Кралското кръстовище“, домакинът обясни: това е кварталът на проститутките, центърът на наркотърговията и на повечето сенчести дейности в града. Във всеки втори обществен скандал се открива следа към хотел или стриптийз бар в пределите на този квадратен километър.

— Пристигнахме — обяви неочаквано Ендрю.

Отби към тротоара, скочи от тойотата и извади куфара на Хари от багажника.

— Ще се видим утре — сбогува се той и изчезна за секунди.

Изведнъж Хари се озова сам-самичък на тротоар в град, чието население наброяваше почти колкото целокупното население на Норвегия. Гърбът му беше схванат, а умората от голямата часова разлика и презокеанския полет започна да го натиска. Намираше се пред великолепния хотел „Кресент“. На табелката до името му стояха три звезди. Полицейското ръководство в Осло не се славеше като особено щедро с парите за командировки. И този път едва ли щеше да олекне със сериозна сума. Все пак за служителите в обществената сфера вероятно се полага отстъпка и за най-малките хотелски стаи.

Полагаше се.

Втора глава

Хари почука предпазливо по вратата на началника на полицейски окръг Южен Сидни.

— Влез! — избоботи глас отвътре.

Едър, широкоплещест мъж с внушително шкембе стоеше до прозореца зад дъбово бюро. Изпод рядката му коса стърчаха прошарени рунтави вежди, но бръчиците около очите се усмихваха.

— Хари Хоули от Осло, Норвегия, господине.

— Сядай, Хоули. Много бодър изглеждаш за толкова ранна утрин. Дано не си се отбивал при колегите от „Наркотици“ — Нийл Маккормак избухна в чистосърдечен смях.

— Заради часовата разлика е. От четири през нощта не съм мигнал — обясни Хари.

— Досетих се. Тук така се шегуваме с прекалено бодрите колеги. Преди няколко години избухна грандиозен корупционен скандал. Десетима полицаи бяха осъдени, включително за продажба на дрога на територията на управлението. Събудили подозрение у околните, защото двамина били съмнително енергични през цялото денонощие. Всъщност в цялата работа няма нищо смешно — заключи добродушно той, сложи си очилата и разгърна книжата пред себе си. — Значи си изпратен тук, за да съдействаш при разследването на убийството на Ингер Холтер, норвежка гражданка, пребивавала в Австралия с работна виза. Русо, хубаво момиче — съдейки по снимките. Двайсет и три годишна, нали?

Хари кимна. Маккормак стана сериозен.

— Намерена е от рибари в залива Уотсънс Бей, наполовина разсъблечена. Травмите по трупа показват, че първо е била изнасилена, после — удушена. Следи от сперма липсват. Убиецът е пренесъл тялото в Геп парк през нощта и го е хвърлил в океана.

Маккормак направи гримаса.

— При малко по-лошо време вълните сигурно щяха да я отнесат, но в конкретния случай тялото се е заклещило между камъните и на сутринта са го открили. Както споменах, експертите не намериха семенна течност. Причините са две: първо, влагалището на момичето е било накълцано на парчета и второ, морската вода е отмила всички евентуални следи. Затова липсват и пръстови отпечатъци. Разполагаме с приблизителен час на смъртта… — Маккормак си свали очилата и си разтърка лицето — но нямаме убиец. Как смяташ да процедираш, Хоули?

Преди Хари да му отговори, Маккормак продължи:

— Без съмнение възнамеряваш да гледаш как ще закопчаем този проклетник, междувременно да изтъкваш на норвежката преса какви отлични резултати постигаме в съвместната си работа, да внимаваш да не засегнем норвежкото посолство или някой от близките на жертвата, а през останалото време да се отдадеш на почивка и да изпратиш две-три картички на любимата си шефка в Осло. Впрочем как е тя?

— Добре, доколкото ми е известно.

— Ербап жена! Сигурно ти е обяснила какво се очаква от теб.

— В общи линии. Каза, че ще участвам в разс…

— Забрави. Ето новите правила. Първо, отсега нататък ще слушаш мен, само мен и никой друг. Второ, няма да предприемаш нищо на своя глава. Трето, една самосиндикална проява и те изпращам обратно в Норвегия с първия самолет.

Маккормак изрече всичко това с усмивка, но посланието беше кристално ясно: не се бъркай в следствието, защото присъстваш в качеството на наблюдател. „Да си бях взел бански и фотоапарат“ — помисли си иронично Хари.

— Доколкото разбрах, Ингер Холтер е била телевизионна звезда в Норвегия?

— Твърде силно казано, сър. Преди няколко години водеше младежко предаване. Преди да се случи това нещастие, хората почти я бяха забравили.

— Казаха ми, че вестниците у вас отразяват широко случая. Двама кореспонденти вече пристигнаха. Дадохме им всичката си информация, а тя не е никак много. Съвсем скоро ще им писне и ще си тръгнат. Не знаят за идването ти. Имаме си други хора, които да им бъдат бавачки. Ти не бери грижа.

Хари благодари — и то със съвсем искрена признателност. Никак не му се нравеше перспективата амбициозни норвежки журналисти непрекъснато да му дишат във врата.

— Ще бъда откровен с теб, Хоули, и ще ти кажа как стоят нещата. Началникът ми ме осведоми, че административните шефове в Сидни ни пришпорват да разкрием убийството в максимално кратък срок. Както обикновено, всичко опира до политика и пари.

— Пари?

— Тази година се очаква безработицата в Сидни да надхвърли десет процента. Всяка стотинка от постъпленията в туристическия бранш е ценна за града. След три години домакинстваме на олимпиадата и туристическият поток от Скандинавия бележи силен ръст. Убийство, при това неразкрито, ще лепне клеймо върху имиджа на Сидни. Правим всичко по силите си. Сформирахме екип от четирима следователи, осигурихме им приоритетен достъп до ресурсите в управлението — бази данни, анализи на криминални експерти, лаборанти и така нататък.

Маккормак взе един лист и го огледа намръщено.

— По първоначалния план трябваше да си партнираш с Уодкинс, но щом изрично си помолил за Кенсингтън, не виждам причина да се противопоставям.

— Сър, не си спомням да съм…

— Кенсингтън е свестен пич. Малцина от туземците постигат неговия успех.

— Наистина ли?

Маккормак сви рамене.

— Какво да се прави. Е, Хоули, ако изникне нещо, знаеш къде да ме намериш. Въпроси?

— Само едно питане за деловите отношения. Чудя се дали „сър“ се употребява, когато се обръщаш към началник, или е твърде…?

— Формално? Сухо? Такова е, но на мен ми харесва. Напомня ми, че аз командвам парада, а не друг — Маккормак избухна в боботещ смях и приключи срещата със сочно ръкостискане.

— През януари пристигат най-много туристи — поясни Ендрю, докато си проправяха път през натовареното движение около „Съркюлър Кий“. — Някои идват да видят Операта, други — да се разходят с корабче из пристанищния район, трети — да изплакнат очи с мацките на Бондай Бийч. Жалко, че ти трябва да работиш.

— Всъщност нямам нищо против — сви рамене Хари. — Туристическите атракции ми докарват потни вълни и ме изнервят.

Излязоха на Ню Саут Хед Роуд и тойотата ускори на изток към Уотсънс Бей.

— Източните квартали в Сидни не са като източните в Лондон — обърна му внимание Ендрю, докато подминаваха къщите — коя от коя по-модерни. — Този район се нарича Double Bay — „Двойният залив“, но го наричаме Double Pay — „Двойната цена“.

— Тук ли е живяла Ингер Холтер?

— Известно време е споделяла апартамент с гаджето си в „Нютаун“, но след като скъсали, се пренесла в гарсониера в „Глийб“.

— А гаджето?

Ендрю сви рамене.

— Австралиец, компютърен инженер. Запознали се преди две години, когато Ингер дошла тук на почивка. Има алиби за вечерта на убийството и не се вписва в прототипа на класическия убиец. Но човек никога не знае, нали?

Паркираха в подножието на Геп парк — една от многото зелени площи в Сидни. Стръмни каменни стъпала водеха до парка, брулен от силни ветрове, защото бе разположен високо над Уотсънс Бей на север и Тихия океан на изток. Отвориха вратите на тойотата и горещината ги блъсна. Ендрю си сложи чифт големи слънчеви очила, които Хари свързваше с норвежки порнокрал. По неизвестна причина днес австралийският му колега се бе изтупал във втален костюм. Тъмнокожият широкоплещест мъжага изглеждаше малко комично в очите на Хари, докато се клатушкаше пред него по пътеката.

— Оттук се открива гледка към Тихия океан, Хари. Следващата спирка е Нова Зеландия — на около две хиляди километра по вода.

Хари се огледа. На запад се виждаше центърът с моста над пристанището, на север — плажът и яхтите в Уотсънс Бей и зеленият „Манли“, предградие от северната страна на залива. На изток хоризонтът преливаше в разнообразни нюанси на синьото. Скалите пред тях се спускаха отвесно към водата, а долу вълните увенчаваха дългото си пътешествие с мощно кресчендо при сблъсъка с камъните.

— В момента си стъпил върху арена на знаменателни исторически събития, Хари. През 1788 година англичаните изпратили първия флот със затворници към Австралия. Предвиждало се да се заселят в залива Ботани Бей на няколко мили южно оттук, но след като стъпили на сушата, далновидният капитан Филип преценил, че теренът е кошмарен, и изпратил част от екипажа с малка лодка да разузнае крайбрежието в търсене на по-подходящо място. Лодката заобиколила носа, където стоим в момента, и се натъкнала на най-удобното пристанище на света. Малко по-късно капитан Филип пристигнал с останалата част от флотилията: 11 кораба, 750 каторжници, сред които и жени, 400 моряци, четири роти и продоволствия за две години. Но нашата земя е по-опърничава, отколкото дава вид. Англичаните не притежавали уменията на аборигените да се ползват от ресурсите ѝ. След две години и половина в Австралия пристигнал вторият флот с нови провизии. Първите англичани почти били умрели от глад.

— После явно нещата са се оправили — Хари посочи зелените хълмове на Сидни. Между лопатките му потече пот. Тази горещина го побъркваше.

— За англичаните — да — Ендрю се изхрачи над ръба на пропастта.

Проследиха как плюнката полетя надолу, после вятърът я разпръсна.

— Слава богу, че не е била жива, когато я е хвърлил оттук — отбеляза Ендрю. — От тялото ѝ са се откъснали цели парчета месо. Явно при падането скалните издатини са я раздрали.

— Колко време след настъпването на смъртта са я открили?

Ендрю изкриви лице.

— Според полицейския лекар четирийсет и осем часа. Но той… — Ендрю докосна с палец устните си в символичен жест.

Хари кимна. Лекарят явно обичаше да си сръбва.

— А и числото ти звучи съмнително кръгло, нали?

— Открили са я в петък сутринта. Да предположим, че е починала в нощта срещу сряда.

— Някакви следи наоколо?

— Както виждаш, колите паркират в подножието. Нощем районът не е осветен и е почти безлюден. Досега не са постъпили никакви обаждания от свидетели. Честно казано, изобщо не сме се и надявали.

— И какво ще правим сега?

— Ще изпълним заръката на шефа — ще отидем на ресторант да похарчим част от бюджетните средства, предвидени за специални гости. Все пак си най-висшият представител на норвежката полиция в радиус от две хиляди километра. Ако не и повече.

Ендрю и Хари седяха до маса с бяла покривка. Рибният ресторант „Дойлс“ се намираше в най-вътрешната част на Уотсънс Бей. От морето го делеше само тясна пясъчна ивица.

— Красиво, нали?

— Като пощенска картичка.

Пред заведението момченце и момиченце строяха пясъчен замък на фона на лазурното море и пищните зелени възвишения. В далечината се извисяваше гордият силует на Сидни.

Хари се спря на миди „Сен Жак“ и тасманийска пъстърва, а Ендрю поръча австралийска щука и бутилка „Шардоне Роузмаунт“ с уговорката, че никак не подхождало на тазвечершните блюда, но било бяло, пивко и на цена, съвсем приемлива за бюджетната рамка. Ендрю се изненада много от пояснението на Хари, че не консумира алкохол.

— Да не си квакер?

— Нищо подобно.

Старият семеен ресторант „Дойлс“ се славеше като един от най-добрите в Сидни. В момента сезонът се намираше в разгара си и заведението се пукаше по шевовете. Хари предполагаше, че именно по тази причина обслужването се бави.

— Тук сервитьорите са като планетата Плутон — отбеляза изнервено Ендрю. — Циркулират в периферията, появяват се на всеки двайсет години и дори тогава е невъзможно да ги забележиш с просто око.

Хари не беше в настроение да се възмущава и се облегна назад с доволна въздишка.

— Но пък приготвят великолепна храна — отбеляза той. — Сега разбирам защо си с костюм.

— Както виждаш, мястото не е особено официално. Просто гледам да не се появявам по дънки и тениска в такива заведения. С моя външен вид се налага човек да компенсира.

— В смисъл?

— Аборигените не се ползват с особено висок статус в тази страна — вероятно вече си забелязал. Още първите заселници англичани посочвали в писмата до домашните си, че местните са склонни към пиянство и користни престъпления.

Хари го слушаше с интерес.

— Според тях било генетично заложено. „Бива ги само да вдигат ужасна врява, духайки в дълги, кухи дървени инструменти, които наричат диджериду“ — написал един англичанин. Австралия се хвали, че е успяла да приобщи няколко култури в работещо общество. Но работещо за кого? Проблемът — или предимството, в зависимост от гледната точка — е, че местните вече са невидими. Аборигените са почти изолирани от обществения живот в страната, като се изключат политически инициативи, целящи да накърнят аборигенските интереси и тяхната култура. Австралийци, които украсяват домовете си с аборигенско изкуство, плащат данък. Затова пък аборигените имат многолюдно представителство в опашките за социални помощи, в статистиките за самоубийства, в затворите. Вероятността представител на коренната култура да попадне зад решетките е двайсет и шест пъти по-голяма, отколкото същото да сполети австралиец с друг произход. Малко храна за размисъл, Хари Хоули.

Ендрю изпи виното, докато Хари размишляваше над думите му. И над факта, че преди малко бе изял може би най-вкусното рибно ястие за целия си трийсет и две годишен живот.

— И въпреки това Австралия не се смята за расистка страна. Ние сме мултикултурна нация с население, дошло от всички краища на света. От казаното дотук следва, че си струва да си облечеш костюм, когато отиваш на ресторант.

Хари кимна. Нямаше какво да добави.

— Ингер Холтер в бар ли е работела?

— Да. В „Ди Олбъри“ на Оксфорд Стрийт в „Падингтън“. Мислех тази вечер да го посетим.

— Защо не още сега? — Хари усещаше как цялото това бездействие започва да му лази по нервите.

— Защото преди това ще навестим съдържателя.

Изневиделица Плутон се появи на небосклона.

Глийб Пойнт Роуд се оказа уютна, не твърде натоварена улица, където съседстваха предимно етнически ресторанти от различни краища на света.

— Навремето това беше кварталът на бохемите — поясни Ендрю. — Като студент през седемдесетте живеех съвсем наблизо. Тук още ще намериш емблематичните вегетариански ресторанти за природозащитници и поклонници на алтернативния начин на живот, книжарници за лесбийки и така нататък. Но хипитата и друсащите се с ЛСД ги няма. „Глийб“ постепенно се превърна в модерен район и съответно цените на жилищата скочиха. Към днешна дата цялата ми полицейска заплата не би ми стигнала само да си платя наема.

Свърнаха надясно по Хиърфорд Стрийт и влязоха в двора на номер 54. Срещу тях с лай се спусна малко черно рунтаво животно и оголи острите си зъбки. Дребното чудовище изглеждаше много ядосано и поразително приличаше на тасманийския дявол от туристическата брошура. „Агресивен. Не е препоръчително да захапва гърлото ви“ — гласеше предупредителният текст, придружен с пояснението, че тасманийските дяволи спадат към изчезващите видове. Хари горещо се надяваше да е истина. Свирепата разновидност на страшното животно сега се хвърли срещу него със зинала паст, но Ендрю замахна с крак, уцели животното от воле и го запрати в храсталака до оградата.

На стълбите ги посрещна начумерен мъж с голямо шкембе. Имаше вид на току-що станал от сън.

— Какво стана с кучето?

— Любува се на розите — осведоми го Ендрю с усмивка. — Идваме от отдел „Убийства“. Господин Робъртсън?

— Да, аз съм. Какво искате пак? Нали ви казах, че ви казах каквото знам.

— А сега казахте, че сте казали, че сте ни казали… — Настъпи продължителна пауза.

Ендрю продължаваше да се усмихва, а Хари премести тежестта от левия върху десния си крак.

— Прощавайте, господин Робъртсън, повече няма да се правя на интересен. Това е братът на Ингер Холтер. Би искал да види стаята ѝ, ако не ви създаваме голямо неудобство.

Отношението на домакина претърпя мигновена промяна.

— Извинете, не знаех… влезте, моля!

Той отвори вратата и тръгна пред тях по стълбите.

— Изобщо не съм подозирал, че Ингер има брат. Но сега, като се представихте, виждам колко си приличате.

Хари се извърна към Ендрю и забели театрално очи.

Никой не бе правил опити да разтреби стаята на Ингер. По пода се валяха дрехи, списания, пълни пепелници и празни бутилки от вино.

— Аз… такова… полицаите ме предупредиха да не пипам нищо.

— Разбираме.

— Една вечер просто не се прибра. Сякаш потъна вдън земя.

— Благодарим, господин Робъртсън. Прочетохме показанията ви.

— Все ѝ повтарях на връщане към къщи да не минава покрай Бридж Роуд и рибния пазар. Не стига, че е тъмно, ами и гъмжи от жълтурковци и брикети… — той се сепна ужасен и погледна Ендрю Кенсингтън. — Прощавайте, не съм искал да…

— Не се безпокойте. Свободен сте да си гледате вашата работа.

Робъртсън се замъкна надолу по стълбите. След малко чуха дрънчене на бутилки в кухнята.

В стаята имаше легло, няколко рафта с книги и бюро. Хари се огледа, опитвайки се да си състави представа за Ингер Холтер и да направи виктимологичен анализ, тоест да установи какво е превърнало тази млада жена в жертва. Спомняше си смътно привидно отраканото момиче от телевизионния екран — по младежки позитивно и всеотдайно, с невинни сини очи.

Изглежда, не се числеше към домошарките, които посвещават цялото си свободно време на уюта. По стените нямаше снимки: единствено плакат на „Смело сърце“ с Мел Гибсън. Хари помнеше лентата само защото спечели „Оскар“ за най-добър филм. „Ясно — помисли си той. — Значи по отношение на киното ѝ е липсвал добър вкус. Същото важи и за мъжете.“ Чувстваше се лично засегнат от факта, че Лудия Макс стана холивудска звезда.

На стената все пак откриха снимка: Ингер, седнала на пейка пред цветни фасади, взети като от уестърн, заедно с група дългокоси брадати младежи. Беше облечена в широка лилава пола, а русата ѝ коса висеше от двете страни на бледото ѝ сериозно лице. Държеше за ръка млад мъж с бебе в скута.

На един рафт намериха пакет тютюн, няколко книги за астрология и грубо изсечена дървена маска с клюновиден нос, Хари обърна маската. „Произведена в Папуа Нова Гвинея“ — осведомяваше етикетът.

Дрехите, които не бяха разпръснати по пода, висяха в малък гардероб: две-три памучни ризи, износено палто и голяма сламена шапка.

Ендрю извади от чекмеджето на бюрото пакет цигарена хартия.

— „Кинг Сайз Смоукинг Слим“. Големи цигари си е свивала.

— Открихте ли наркотици при огледа на стаята ѝ? — попита Хари.

Ендрю поклати глава и посочи хартията.

— Но ако бяхме дали за анализ съдържанието на пепелниците, се обзалагам, че щяхме да открием следи от канабис.

— А защо не го направихте? Не изпратихте ли криминалисти?

— Първо, не разполагаме с основания да предполагаме, че престъплението е извършено именно в квартирата ѝ. Второ, тук, в Нов Южен Уелс, пушенето на марихуана не се смята за голяма работа. По-широко скроени сме от други австралийски щати. Не изключвам убийството да е било свързано с наркотици, но един-два джойнта надали ще доведат до пробив в разследването. Няма как да знаем дали е употребявала друга дрога. В „Ди Олбъри“ продават под масата кока и дизайнерски дроги, но никой от персонала не потвърди Ингер да е приемала наркотици. В кръвните проби също не откриха следи от опиати. По тялото ѝ нямаше белези от спринцовки, а и колегите от „Наркотици“ имат сносен поглед върху най-закоравелите консуматори.

Хари го погледна. Ендрю се прокашля.

— Или поне така гласи официалната версия. Ще те помоля да ми помогнеш с това писмо.

„Скъпа Елисабет“ — започваше то и очевидно не беше довършено. Хари го прегледа набързо:

На излизане Хари стисна признателно ръката на Робъртсън, а той му поднесе съболезнованията си с лек поклон и го увери, че Ингер била изключително момиче и невероятна наемателка, истинско бижу в къщата, а защо не и в целия квартал. Вонеше на бира и си плетеше езика. Докато минаваха през портата, чуха проскимтяване от розовата леха. Оттам надничаха чифт изплашени очи.

Намериха свободна маса в тесен виетнамски ресторант в „Дарлинг Харбър“. Имаше само азиатци, повечето очевидно редовни посетители. Водеха неразбираеми разговори със сервитьора, а интонацията им се покачваше и спадаше напълно непредсказуемо.

— Все едно през няколко минути се надишват с хелий — отбеляза Хари.

— Не харесваш ли азиатци?

— Как да ти кажа… — Хари сви рамене. — Не познавам почти никакви азиатци. Нямам причини да не ги харесвам, ако мога така да се изразя. Изглеждат честни, трудолюбиви хора. А ти?

— Напливът на азиатски емигранти към Австралия е голям и на мнозина това не им допада. Аз лично не възразявам. Ако питат мен, добре дошли са.

„И бездруго вече е твърде късно, моят народ отдавна изгуби тази страна“ — гласеше подтекстът.

— Преди няколко години за азиатците беше почти невъзможно да се сдобият с разрешително за пребиваване в Австралия. Властите се стремяха да запазят хегемонията на европеидната раса. Оправдаваха се с нежеланието за повече етнически конфликти. Бяха натрупали меко казано горчив опит при „асимилирането на аборигените в обществото“. Но японците предложиха да налеят капиталовложения в страната и властите запяха друга песен. Изведнъж прегърнаха тезата, че Австралия не бива да изпада в изолация; редно било да поддържаме добри отношения с азиатците — най-близките ни съседи — още повече че стокообменът със страни като Япония постепенно е изместил Европа и САЩ като наши най-активни търговски партньори. Японски вериги получиха концесия за строеж на туристически хотели по Златното крайбрежие към Бризбейн. Там назначиха японски управители, готвачи, администратори, а австралийците работеха като камериерки и пикола. Подобна тенденция рано или късно води до ответна реакция. Никой не иска да лъска обувки в собствената си страна.

— Аборигените — също, предполагам?

Ендрю се усмихна горчиво.

— Нахлувайки на австралийска земя, европейците не са подали молба за пребиваване.

Хари си погледна часовника. До началото на работното време на „Ди Олбъри“ — бара, където бе работила Ингер Холтер — оставаха два часа.

— Искаш ли да се отбиеш преди това у вас? — попита той.

Ендрю поклати глава.

— В момента там не ме чака никой.

— В момента?

— От десет години. Разведен съм. Бившата ми жена се пренесе в Нюкасъл с двете ни дъщери. Опитвам се да пътувам често, но разстоянието е голямо, а и момичетата вече пораснаха и имат други планове за уикендите. Съвсем скоро ще престана да бъда единственият мъж в живота им. А какви красавици са! Малката на четиринайсет, голямата на петнайсет. Ако живеех при тях, щях да гоня с пръчка всеки обожател, припарил до вратата.

По лицето му се изписа широка усмивка. Хари изпитваше искрена симпатия към този чешит.

— Такъв е животът, Ендрю.

— Прав си, приятелю. Ами ти?

— Нямам нито жена, нито деца, нито куче. Имам само началник, баща и двама мухльовци, които още наричам приятели, макар че ми се обаждат максимум веднъж годишно. Или аз на тях.

— В тази последователност?

— Да.

Засмяха се и погледаха начеващия следобеден час пик. Ендрю поръча още една бира „Виктория Битър“. От магазини и банки се изсипа истинско стълпотворение: прошарени гърци с орлови носове, очилати азиатци в тъмни костюми, холандци и дългоноси рижи момичета от съмнителен британски произход. Всички тичаха, за да хванат автобуса за „Парамата“ или метрото за „Бондай Джънкшън“. Бизнесмени по къси панталони — типично азиатско явление, обясни Ендрю — слизаха към пристана, за да вземат ферибота до предградията в северната част на залива Порт Джаксън.

— Какво ще правим сега? — попита Хари.

— Отиваме на цирк! На няколко крачки оттук е. Обещах на един приятел някой ден да се отбия. А днес също е ден, нали?

В „Дъ Пауърхаус“ камерна циркова трупа вече бе поставила началото на следобедно безплатно представление пред малобройна, но млада и ентусиазирана публика. Някога, когато в Сидни се движели трамваи, в същата сграда се помещавали електроцентрала и трамвайно депо, обясни Ендрю. А от няколко години тук отворили съвременен технически музей. Две пълнички акробатки току-що приключиха изпълнение на трапец, което не блестеше със зрелищност, но пък пожънаха бурни аплодисменти.

На сцената изнесоха огромна гилотина. Появи се и клоун с шарен костюм и раирана шапка, навярно вдъхновена от Френската революция. Той се препъваше и правеше маймунджилъци — за голямо удоволствие на детската аудитория. На сцената излезе палячо с дълга бяла перука. Хари схвана, че той играе ролята на Луи XVI.

— Осъден на смърт с мнозинство от един глас — оповести клоунът с раираната шапка.

Отведоха обречения крал на ешафода, където — под въодушевените възгласи на малчуганите — след продължителна съпротива и ропот той положи глава на дръвника. Отекнаха няколко удара с барабан, острието се стовари върху нещастника и за всеобща изненада — тук дори Хари не се явяваше изключение — отсече главата на монарха със звук, подобен на удар с брадва в гората през ясен зимен ден. Главата, ведно с перуката, отхвръкна и се търколи в кош. Светлините угаснаха и когато отново озариха залата, екзекутираният крал стоеше на сцената със собствената си глава под мишница. Възторжените възгласи на децата не секваха. Залата притъмня и при новото включване на осветлението цялата трупа стоеше на сцената за поклон пред публиката. Спектакълът приключи.

Хората вкупом се насочиха към изхода, а Ендрю и Хари минаха зад кулисите. В импровизираната гримьорна артистите вече си събличаха костюмите и сваляха макиажа.

— Ото, ела да те запозная с мой приятел от Норвегия — провикна се Ендрю.

Едно от лицата се извърна. Без перука и с размазан по лицето грим Луи XVI не излъчваше по-раншното сценично величие.

— Тука Индианеца!

— Хари, това е Ото Рехтнагел.

Без да става, Ото протегна кокетно пречупена в китката ръка и погледна възмутено Хари, който, леко смутен, я хвана и я стисна.

— Няма ли целувка, хубавецо?

— Ото се мисли за жена. И то за дама от благородническо потекло — поясни Ендрю.

— Не дрънкай глупости, Тука. Ото знае отлично, че е мъж. Нещо май не ми вярваш, млади момко? Искаш ли лично да се убедиш? — Звънкият смях на артиста се устреми към висините на тоновия регистър.

Хари усети как ушите му пламват. Изкуствените мигли, закрепени над очите на Ото, запърхаха обвинително към Ендрю:

— Този твой приятел може ли да говори?

— Извинявай. Казвам се Хари… Хоули. Страхотна илюзия. Прекрасни костюми. Съвсем… като наистина. И много необичайно.

— Номерът с Луи XVI? Необичаен? Ни най-малко. Стара класира в жанра. За пръв път го е изпълнило клоунското семейство Яндашевски само две седмици след истинската екзекуция през януари 1793. Публиката се влюбила в номера. Хората винаги са обичали публичния линч. Знаеш ли колко повторения на убийството на Кенеди се излъчват годишно по американските телевизии?

Хари поклати глава.

— Страшно много.

— Ото се смята за наследник на великия Янди Яндашевски — допълни Ендрю.

— Сериозно? — Прочутите клоуни определено не влизаха в познанията на Хари.

— Според мен приятелят ти не е особено добре осведомен, Тука. Семейство Яндашевски са били пътуваща трупа музикални клоуни, пристигнали в Австралия след началото на двайсети век. Решили да останат тук. До смъртта на Янди през 1971 година устройвали циркови спектакли. На шест години ги гледах за пръв път. Тогава реших какъв искам да стана. И ето че успях.

Ото се усмихна тъжно през грима.

— Вие двамата откъде се познавате? — попита Хари.

Ендрю и Ото се спогледаха. Хари забеляза какво неудоволствие предизвика въпросът му и схвана, че е проявил нетактичност.

— Имам предвид… полицай и клоун… не е особено…

— Дълга история. Общо взето израснахме заедно. Ото, разбира се, беше готов да продаде и родната си майка срещу възможността да се докопа до задника ми, но аз от най-ранна възраст усетих силно влечение към момичета и подобни хетеросексуални извращения. Сигурно заради средата и генетичното ми наследство. Как мислиш, Ото?

Ендрю се заливаше в смях, докато отбиваше женствените, престорено ядосани удари на Ото.

— Нямаш нито стил, нито пари, а задникът ти е прехвален — сопна се клоунът.

Хари огледа останалите от трупата. Разправията изобщо не им правеше впечатление. Една от пълничките акробатки му смигна насърчително.

— С Хари тази вечер отиваме в „Ди Олбъри“. Ще дойдеш ли?

— Знаеш много добре, че вече не стъпвам там, Тука — нацупи се Ото.

— Време е да го преодолееш. Животът продължава.

— Животът на другите — да. Моят спира, когато любовта умре. Тогава загивам и аз — и Ото докосна театрално челото си с длан.

— Твоя си работа.

— Освен това трябва да се прибера, за да нахраня Уолдорф. Вие вървете, аз може да се присъединя по-късно.

— Доскоро — Хари послушно допря устни до протегнатата ръка на Ото.

— Нямам търпение, хубавецо.

След залез-слънце потеглиха по Оксфорд Стрийт в „Падингтън“ и намериха къде да паркират до малък парк. Грийн парк — гласеше табелата, но тревата беше покафеняла, а зелена беше единствено беседката насред парка. В тревата сред дърветата лежеше мъж, в чиито жили безспорно течеше аборигенска кръв — с парцаливи дрехи, по-скоро сив, отколкото черен. Видя Ендрю и вдигна ръка да го поздрави. Кенсингтън го подмина без внимание.

В „Ди Олбъри“ цареше такава навалица, че двамата едва се мушнаха през стъклените врати. Хари постоя няколко секунди, опитвайки се да асимилира гледката. Клиентелата представляваше пъстра смесица от всякакви образи, с ясно изразено числено превъзходство на младите мъже: рокери с избелели дънки, бели якички със зализани перчеми, „художествени натури“ с кози брадички и шампанско в чашите, все едно се намират на вернисаж, красиви, русокоси сърфисти с бели усмивки и моторизирани бандити — или the bikies, както бяха известни в Сидни — целите в черна кожа. Насред заведението, до самия бар, шоуто беше в разгара си: дългокраки, полуголи мадами в пурпурни потници с дълбоки деколтета се кълчеха и припяваха без глас парчето „I will survive“2 на Глория Гейнър. Имаха сочни, напластени с червено червило устни. Момичетата се редуваха; слезлите от сцената тръгваха да сервират на гостите. Намигаха им и флиртуваха съвсем недвусмислено.

Хари си проправи път до барплота и поръча.

— Идвам веднага, русокоско — отвърна сервитьорка с римски шлем с плътен глас и се усмихна закачливо.

— Кажи ми, двамата с теб да не сме единствените хетеросексуални в този град? — попита Хари, когато се върна при Ендрю с бутилка бира и чаша сок.

— След Сан Франциско Сидни е градът с най-голяма концентрация на хомосексуалисти — обясни Ендрю. — Австралийските села не се славят с толерантност към хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Щом се разчу колко голям избор предлага Сидни, всички гейове от селските райони се стекоха тук. Впрочем притокът не идва само от Австралия. Хомосексуалисти от цял свят прииждат ежедневно към града.

Добраха се до друг бар в дъното на помещението. Ендрю подвикна на барманката. Тя стоеше с гръб. Хари не бе виждал през живота си по-яркочервена коса. Стигаше до задните джобове на прилепналите ѝ сини дънки, но не скриваше изящната извивка на гърба ѝ и хармонично заобления ѝ ханш.

Тя се обърна и оголи в усмивка редица бисернобели зъби. Имаше тясно, красиво лице с лазурносини очи и безброй разпръснати по него лунички. „Престъпно разточителство, ако не е жена“ — помисли си Хари.

— Помниш ли ме? — извиси глас Ендрю, за да надвика бумтящото диско от седемдесетте. — Наскоро се отбих да разпитам за Ингер. Може ли да поговорим?

Червенокосата стана сериозна. Кимна, прошепна нещо на колежката си и покани двамата мъже в малка пушалня зад бара.

— Някакви новини за случилото се? — попита тя.

Това изречение бе достатъчно на Хари да установи, че непознатата най-вероятно владее шведски по-добре от английски.

— Веднъж срещнах старец — подхвана Хари на норвежки и веднага събуди изненадата ѝ. — Беше капитан на кораб по река Амазонка. Трите му думи на португалски ми стигнаха да позная, че е швед. Беше живял в Бразилия трийсет години. При това не отбирам и дума на португалски.

След кратко стъписване червенокосата се засмя. Звънкият ѝ жизнерадостен смях навя на Хари асоциация с чуруликането на рядка горска птица.

— Наистина ли съм толкова прозрачна? — попита на шведски тя.

— Издаде те мелодичната интонация. Не можете да се отървете от нея.

— Вие да не би да се познавате? — попита леко недоверчиво Ендрю.

— Не — поклати отрицателно глава барманката.

„И това ако не е жалко“ — додаде наум Хари.

Червенокосата, Биргита Енквист, живееше в Австралия от четири години, а от една работеше в „Ди Олбъри“.

— Ако с Ингер се случехме в една смяна, разговаряхме, разбира се, но не сме поддържали близки отношения. Тя предпочиташе да живее по-уединено. С колеги от бара често излизаме заедно по заведения и понякога тя идваше с нас, но не си падаше много-много по компаниите. Когато постъпи в бара, току-що се бе изнесла от апартамента на бившето си гадже в „Нютаун“. За личния си живот ми е споделяла единствено, че започнала да се чувства ограничена във връзката си и се нуждаела от промяна.

— Знаеш ли с кого е движела? — поинтересува се Ендрю.

— Нямам представа. Както казах, Ингер общуваше с мен предимно по служебни въпроси и пазеше личното си пространство. Пък и аз не съм настоявала да ми разкрива подробности от живота си. През октомври замина на екскурзия в Куинсленд. Там се запознала с някаква компания от Сидни и после продължи да поддържа връзка с тях. С един от тайфата май имаха връзка. Една вечер се отби в бара. Но това вече ви го казах — тя погледна въпросително Ендрю.

— Знам, скъпа госпожице Енквист. Йсках само моят колега от Норвегия да чуе всичко от твоите уста и да се запознае лично с работното място на Ингер. Все пак Хари Хоули минава за най-добрия следовател в Норвегия и е възможно ние от полицията в Сидни да сме пропуснали нещо, което обаче той да забележи.

Хари избухна в неистова кашлица.

— Кой е мистър Бийн? — попита той с пресипнал, задавен глас.

— Мистър Бийн? — Биргита ги изгледа с недоумение.

— Някой от бара явно прилича на онзи британски комик… Роуън Аткинсън ли му беше името?

— А, мистър Бийн! — схвана Биргита и отново избухна в чуруликащия си смях.

„Не спирай“ — помоли я негласно Хари.

— Вероятно става дума за Алекс, управителя. Ще дойде по-късно.

— Налице са основания да предполагаме, че се е интересувал от Ингер.

— Алекс определено ѝ беше хвърлил око. Впрочем не само на нея. Почти всички момичета от бара са ставали обект на отчаяните му опити да ги свали. Наричахме го Амебата. А Ингер му прикачи прякора мистър Бийн. Горкичкият, никак не му е лесно. Прехвърлил е трийсетте, а още живее при майка си и все не може да си намери половинка. Но като шеф е супер. И е напълно безобиден, ако ме питате дали е способен на насилие.

— На какво основание го твърдиш?

Биргита сбърчи нос.

— Не му е заложено в характера.

Хари се престори, че си записва.

— А знаеш ли Ингер да се е запознала с някой, на когото… насилието да му е заложено?

— В бара се навъртат какви ли не типове. Не всички са гейове. Ингер се радваше на засилено мъжко внимание. Все пак е красавица. Беше. Но не ми хрумва никой конкретен. Имаше…

— Да?

— Нищо, нищо.

— В доклада прочетох, че вечерта, когато се предполага, че е била убита, Ингер е била дежурна в „Ди Олбъри“. Знаеш ли да е имала някаква уговорка след работа? Или се канеше да се прибира направо у дома?

— Опакова малко остатъци от кухнята — за лаещото псе, така се изрази. Не подозирах, че има куче, и попитах къде ще ходи. „Прибирам се вкъщи“, отвърна тя. Това е всичко, което знам.

— Тасманийският дявол — промърмори Хари. — Хазяинът ѝ има куче — поясни той в отговор на въпросителния поглед на Биргита. — Трябвало е да го подкупи с нещо, за да влезе невредима в къщата.

Хари ѝ благодари за сведенията.

— Целият персонал на „Ди Олбъри“ скърби за загубата — увери го на сбогуване Биргита. — Как са родителите на Ингер?

— Дълбоко покрусени — отвърна Хари. — В шок. Обвиняват се, задето са я пуснали да замине за Австралия. Утре ковчегът с тялото заминава за Норвегия. Ако искаш да изпратиш цветя за погребението в Осло, ще ти дам адреса.

— Благодаря. Би било много мило.

На Хари му се щеше да ѝ зададе още един въпрос, но не се престраши. Все пак обсъждаха много трагична тема. На излизане усмивката ѝ се запечата върху ретината му. Щеше да се задържи там дълго.

— По дяволите — промърмори си той. — Да става каквото ще.

В заведението всички травестити и голяма част от гостите се бяха качили на барплота и пригласяха на „Катрина енд Дъ Уейвс“: „I’m walking on sunshine“, гърмяха тонколоните.

— На такива места не остава много време за скръб и размисъл — отбеляза Ендрю.

— Така е и редно. Животът продължава.

Помоли Ендрю да го почака, върна се в бара и махна на Биргита.

— Извинявай. Последен въпрос.

— Да?

Хари си пое дълбоко дъх. Вече съжаляваше, но жребият беше хвърлен.

— Да знаеш някой хубав тайландски ресторант в града?

— Има един на Бент Стрийт — сети се Биргита. — Ориентираш ли се къде се намира улицата? Готвели вкусно или поне така съм чувала.

— Толкова вкусно, че би го посетила с мен?

„Не прозвуча добре“ — даде си сметка Хари. Освен това постъпи непрофесионално. И то много. Биргита въздъхна примирено — но във въздишката ѝ Хари долови изгледи за успех. Пък и в ъглите на устата ѝ продължаваше да се спотайва усмивка.

— Често ли използваш тази реплика за свалки, инспекторе?

— Доста често.

— И работи ли?

— От статистическа гледна точка ли? Не.

Биргита се засмя, наклони глава и изгледа любопитно Хари. После сви рамене.

— Защо не? В сряда почивам. В девет вечерта. Ти черпиш, инспекторе.

Трета глава

Хари отвори очи. Беше едва четири през нощта. Опита се да заспи, но мисълта за незнайния убиец на Ингер Холтер и фактът, че в момента в Осло е осем вечерта, не му позволиха да мигне повече. Буден го държеше и луничавото лице, с което разговаря едва две минути, но и те се оказаха достатъчни да се прояви като пълен идиот. „Много плоско, Хуле“ — прошепна си той в хотелската стая и изруга дърварщината си.

В шест часа реши да стане. Взе си освежителен душ и излезе под бледосиньото небе. Утринното слънце още се спотайваше. От центъра долиташе глух тътен, но сутрешният час пик не бе стигнал до червените фенери и гримираните в черно очи. „Кингс Крос“ притежаваше небрежен чар, витална красота, от която му идеше да си тананика. Освен неколцина окъснели, леко олюляващи се нощни птици, двама заспали влюбени под одеяло на стълбище и бледа, оскъдно облечена проститутка на сутрешна смяна, улиците още пустееха.

Пред един от ресторантите собственикът миеше тротоара. С учтива усмивка Хари си извоюва ранна закуска. Докато похапваше препечена филийка с бекон, заядлив бриз се опита да му отмъкне салфетката.

— Подранил си, Хоули — отбеляза Маккормак. — Това е похвално. Мозъкът работи оптимално между шест и половина и единайсет. После — ако питаш мен — не се върши никаква работа. Пък сутрин е и тихо. След девет, като започне шумотевицата, не мога да събера две и две. И при теб ли е така? Синковецът ми твърди, че си учел най-успешно уроците с надута уредба. Иначе тишината го разсейвала. Представяш ли си?

— Вчера обаче ми прекипя, нахълтах в стаята му и изключих проклетата гюрултия. „Без музика не мога да мисля!“ — разкрещя се малкият. „Ще учиш като нормалните хора“ — смъмрих го аз. „Хората са различни, баща ми“ — тросна се той. Нали знаеш, като навлязат в онази възраст…

Маккормак се сепна и погледна една снимка върху бюрото си.

— Имаш ли деца, Хоули? Не? Понякога се чудя къде, по дяволите, сбърках. Впрочем в коя дупка те настаниха?

— „Кресент“ в „Кингс Крос“, сър.

— Аха, в „Кингс Крос“. И други норвежци са отсядали там. Преди няколко години епископът на Норвегия — или някакво друго високопоставено духовно лице, вече не си спомням — пристигна на официално посещение в Сидни. Хората от неговото настоятелство в Осло му запазили стая в хотел в „Кингс Крос“. Подвели се по библейски звучащото му име. Когато височайшият гост пристигнал с антуража си в хотела надвечер, една от старите, закоравели труженички в района забелязала одеждите му и му отправила няколко неприлични предложения. По мои предположения епископът се е омел от хотела, преди да отнесат куфарите му в стаята…

Маккормак се разсмя и в очите му чак избиха сълзи.

— Такива ми ти работи, Хоули. Кажи защо дойде.

— Питам се дали има начин да видя трупа на Ингер Холтер, преди да го качат на самолета за Норвегия, сър.

— Изчакай Кенсингтън да пристигне и ще те заведе в моргата. Не получи ли копие на доклада от аутопсията?

— Получих, сър, но…

— Но?

— Мисля по-продуктивно, когато гледам трупа пред себе си.

Маккормак се обърна към прозореца и промърмори нещо, което Хари схвана като съгласие.

Температурата в мазето на моргата в Южен Сидни беше осем градуса, а навън — двайсет и осем.

— Хрумва ли ти нещо? — поинтересува се Ендрю, потръпна и се загърна по-плътно в якето си.

— Не — Хари оглеждаше тленните останки на Ингер Холтер.

Лицето ѝ се бе отървало сравнително непокътнато при падането. Едната ноздра беше наистина разкъсана, скулата над нея — строшена и вдлъбната, но — не ще и съмнение — восъчнобледото лице принадлежеше на същото момиче, което се усмихваше ослепително от снимката в полицейския доклад. Около шията ѝ тъмнееха белези от кръвонасядания. По тялото ѝ имаше синини и големи, дълбоки срезове. Една от раните оголваше костта.

— Родителите поискаха да видят снимки на тялото. От норвежкото посолство обясниха, че не е препоръчително, но адвокатът настоя. Никоя майка не бива да вижда дъщеря си в този вид — поклати глава Ендрю.

Хари огледа през лупа синините по шията ѝ.

— Удушил я е с голи ръце. Много е трудно да убиеш човек по този начин. Извършителят е притежавал или изключителна физическа сила, или изключителна мотивация.

— Или не го е правил за пръв път.

— Какво имаш предвид, Ендрю?

— Под ноктите ѝ не открихме епидермис. Липсват и изтръгнати косми от косата на убиеца, и охлузвания по кокалчетата на пръстите на жертвата. Била е умъртвена толкова светкавично и ефективно, че не е успяла да окаже никаква съпротива.

— Този почерк напомня ли ти на нещо познато?

Ендрю сви рамене.

— Като понатрупа човек стаж в криминалната полиция, всички убийства му напомнят на някой по-раншен случай.

„Не — възрази наум Хари. — Точно обратното. Рутината те научава да забелязваш и най-дребните подробности във всяко убийство — детайлите, които го отличават от другите и му придават уникалност.“

Ендрю си погледна часовника.

— Сутрешната оперативка започва след половин час. Да побързаме.

Ръководителят на разследващата група Дари Уодкинс, детектив с юридическо образование, бързо си проправял път към върховете в полицейската йерархия — по думите на Кенсингтън. Уодкинс имаше тънки устни, рядка коса и говореше бързо и делово с равен глас и без излишни прилагателни.

— Уодкинс е с нулева емоционална интелигентност — отбеляза съвсем прямо Ендрю. — Изключително кадърен следовател е, но когато открием мъртво младо момиче, никога не възлагаме на него да съобщи на родителите. Когато е стресиран, започва да псува.

Сергей Либи, дясната ръка на Уодкинс, добре облечен, плешив сърбин с черна козя брадичка, приличаше на костюмиран Мефистофел. Ендрю призна, че е доста резервиран към мъже, твърде обсебени от външния си вид.

— Но Либи не е конте. Просто е голям педант. Докато говори с някого, има навик да си оглежда ноктите, не го прави обаче от надменност. След обедната почивка си лъска обувките. И не очаквай да изпадне в словоизлияния — бъбривостта поначало му е чужда.

Най-младото попълнение в екипа, Йонг Сю, беше дребен симпатяга, само кожа и кости, с неизменна усмивка на устните и тънък като на птица врат. Семейството му бе емигрирало в Австралия преди трийсет години от Китай. Когато навършил деветнайсет, тоест преди десет години, родителите му заминали на гости при роднини в Китай. Така и не се върнали. Според дядо му бащата на Сю бил въвлечен в политически игри, но старецът не пожелал да навлиза в подробности. Сю така и не разбрал какво точно се е случило. Понастоящем той издържаше финансово дядо си и баба си, както и Двете си сестри, работеше по дванайсет часа на ден и се усмихваше в продължение на поне десет.

— Ако имаш желание да разкажеш някой тъп виц, избери Сю за слушател. Той се смее на абсолютно всичко — гласеше съветът на Ендрю.

И така, участниците в оперативката се събраха в тясна стаичка. Самотен изнемогващ вентилатор се опитваше да раздвижи въздуха. Уодкинс застана пред дъската и представи Хари.

— Нашият норвежки колега е превел писмото, което открихме в квартирата на Ингер. Какво интересно откри, Хоул?

— Хоули.

— Извинявай. Хоули.

— Непосредствено преди смъртта си Ингер явно е излизала с някой си Еванс. Съдейки по съдържанието на писмото, мъжът от снимката на бюрото ѝ е именно той.

— Проверихме. Става дума за Еванс Уайт — докладва Либи.

— И? — Уодкинс повдигна оскубаната си вежда.

— Не разполагаме с особено обилна информация за него. Родителите му са дошли тук през шейсетте от САЩ, получили разрешително за пребиваване. По онова време не е било никак трудно — додаде пояснително Либи. — Така или иначе — обикаляли страната в микробус „Фолксваген“, менюто им най-вероятно е включвало обичайните специалитети от онези години: вегетарианска храна, марихуана и ЛСД. Родил им се син, развели се и когато Еванс навършил осемнайсет, бащата се върнал в Щатите. Майката е увлечена по аюрведическа медицина, сциентология и всякакви езотерични практики. Държи „Кристъл Касъл“ — магазин в ранчо близо до Златното крайбрежие. Там продават камъни за добра карма и вносна дрога от Тайланд на туристи и авантюристи. На осемнайсет Еванс решил да се отдаде на занимание, практикувано от все повече австралийски младежи — Либи се обърна към Хари. — А именно: на пълна леност.

— Австралия е идеалното място за онези, които искат само да обикалят, да карат сърф и да се радват на живота на гърба на данъкоплатците. Страхотни възможности за социални контакти, прекрасен климат. Живеем във велика страна — поясни шепнешком Ендрю и се облегна назад.

— Понастоящем не е регистриран в адресната служба — продължи Либи, — но по наши предположения доскоро е живял в покрайнините на Сидни заедно с местните бели отрепки. Разпитахме някои от тях. От известно време е изчезнал от полезрението им. Никога не е бил арестуван. За жалост разполагаме само с тази снимка на Еванс от паспорта, който са му издали на тринайсетгодишна възраст.

— Впечатлен съм — призна Хари. — Как успяхте да откриете човек без досие само по снимка и малко име сред осемнайсетмилионно население, и то за толкова кратко време?

— Ендрю разпозна града от снимката. Изпратихме я по факс на местния полицейски участък и те идентифицираха самоличността на Еванс. Според тях играел „значима роля в местните среди“. В прав текст ще рече, че е един от кралете на марихуаната.

— Навярно градът е малък — предположи Хари.

— Нимбин, около хиляда жители — уточни Ендрю. — Местният поминък се състоеше главно в производство на млечни продукти, докато през 1973 година Националното студентско сдружение не реши да организира така наречения фестивал на Водолея.

Около масата се разнесе сподавен смях.

— Официална емблема на фестивала са идеализмът, алтернативният начин на живот, завръщането към природата и прочее. Вестниците се съсредоточиха върху наркозависими младежи, практикуващи разюздан секс. Фестивалът трая повече от десет дни, а за някои продължава и до днес. Около Нимбин има добри почвени условия. За виреенето на какво ли не. Да го кажа така: съмнявам се, че и понастоящем производството на млечни продукти е най-доходоносният поминък в района. По главната улица, на петдесет метра от местния полицейски участък, се намира пазар за марихуана и ЛСД, където дрогата се продава съвсем открито.

— По данни от колегите Еванс е бил забелязан в Нимбин съвсем скоро — съобщи Либи.

— Губернаторът в Нов Южен Уелс поде мащабна кампания в района — вметна Уодкинс. — Правителството в Канбера му оказа натиск да предприеме мерки срещу растящата търговия с наркотици.

— Така е. Полицията използва малогабаритни самолети и хеликоптери, за да заснеме насажденията с коноп.

— Добре. Ще трябва да открием този тип — заключи Уодкинс. — Кенсингтън, ти явно познаваш района, а ти, Хоули, едва ли ще възразиш да поразгледаш още малко от Австралия. Ще помоля Маккормак да се обади в Нимбин и да предупреди за посещението ви. Йонг, ти продължавай да цъкаш на компютъра. Да видим какво ще излезе. Да видим какво ще излезе. „Let’s do some good!“3

— Let’s have some lunch4 — предложи Ендрю.

Смесиха се с туристите и се качиха на железницата по едноколовозната линия за „Дарлинг Харбър“. Слязоха там и седнаха на маса с изглед към пристанището. Близо до тях мина дългокрака мадама с високи ботуши. Ендрю подсвирна крайно сексистки. Две-три глави се обърнаха възмутено към тях.

— Какво става с приятеля ти Ото?

— Ами какво да става… Съкрушен е. Отхвърлиха го заради жена. Когато гей започне да играе на двата фронта, накрая винаги избира жена — така твърди Ото. Ще оцелее и този път.

За своя изненада Хари усети дъждовни капки. И наистина: от северозапад почти незабележимо бе нахлула гъста облачна покривка.

— Как разпозна Нимбин само по снимка на фасада?

— Нимбин ли? Да не съм пропуснал да ти кажа, че съм старо хипи? — засмя се Ендрю. — Легендата гласи, че който си спомня фестивала на Водолея, просто лъже. Но аз си спомням поне сградите по главната улица. Приличаше на град, където цари беззаконие, боядисан в лилаво и жълто — като от посредствен уестърн. Честно казано, си мислех, че цветовете са били просто плод на въздействието на определени субстанции върху сетивата ми. Снимката в квартирата на Ингер ме опроверга…

След обяда Уодкинс свика нова оперативка в залата за инструктаж. Йонг Сю бе направил няколко интересни открития.

— Прегледах всички неразкрити убийства в Нов Южен Уелс през последните десет години. Четири напомнят настоящото. Телата са захвърлени на забутани места — две на сметища, трето в гора покрай селски път, четвърто — в река Дарлинг. Съдейки по следите и състоянието на труповете, и четирите жертви са били сексуално малтретирани и убити на друго място и впоследствие транспортирани. И — най-важното — по шиите им има следи от пръсти. Били са удушени.

Лицето на Сю засия в усмивка.

— Да я караме по-кротко — прокашля се Уодкинс. — Удушаването не е чак толкова необичаен метод за умъртвяване, когато говорим за престъпление със сексуален подтекст. Откри ли някаква географска закономерност? Река Дарлинг се намира в най-слабозаселените крайни части на Австралия, на повече от сто мили от Сидни.

— Не успях, сър — с искрено съжаление отговори Сю.

— Четири удушени жени, пръснати по територията на целия щат за период от десет години, не ни дават достатъчно основание да…

— Има още нещо, сър. И четирите жени са имали светли коси. Не просто руси, а почти бели.

Либи подсвирна тихо. Около масата се възцари мълчание. Уодкинс запази скептичния си вид.

— Йонг, ще направиш ли няколко изчисления? Искам статистическа оценка на вероятността тези четири убийства да са дело на един и същи извършител. Трябва да сме сигурни, преди да сме хвърлили бомбата. За всеки случай гледай проверката да обхване цяла Австралия. Включи и неразкритите изнасилвания. Току-виж изскочило нещо.

— Ще отнеме време. Но ще опитам, сър — отвърна Йонг с неизменната си усмивка.

— Добре. Кенсингтън и Хоули, защо още не сте потеглили към Нимбин?

— Ще тръгнем утре сутринта — отвърна Ендрю. — В Литгоу има съвсем прясно изнасилване и ми се ще първо да проверим него. Шестото чувство ми подсказва, че е свързано с четирите убийства. Каним се да отидем там.

— В Литгоу ли? — намръщи се Уодкинс. — Тук се опитваме да работим в екип, Кенсингтън. Това означава, че обсъждаме начинанията си и ги координираме, а не действаме самосиндикално. Доколкото си спомням, досега не е ставало дума за изнасилване в Литгоу.

— Просто предположение, сър.

— Маккормак все настоява, че имаш шесто чувство… — въздъхна Уодкинс.

— Ние, аборигените, имаме по-силна връзка с духовния свят, отколкото вие, бледоликите.

— В моя отдел не се обосноваваме с интуиция, Кенсингтън.

— Само се шегувам, сър. Разполагаме с доста повече основания да търсим допирни точки.

— Само гледайте да не изпуснете самолета утре — предупреди Уодкинс.

Шофираха по магистралата от Сидни. Литгоу беше индустриален град с десет-дванайсет хиляди жители, но Хари имаше чувството, че е попаднал в средно голямо село. Пред полицейския участък се издигаше пилон със закачен на върха му мигащ полицейски буркан.

Местният полицейски началник — добродушен възпълен мъж с нагъната от дебелина брадичка — ги посрещна сърдечно. Носеше норвежката фамилия Ларшен и потвърди, че имал далечни роднини в северната страна.

— Познаваш ли някой от Ларшеновите в Норвегия, приятел? — попита той.

— Те не са никак малко — отвърна предпазливо Хари.

— От баба ми знам, че в Скандинавия имаме многолюден род.

— И още как.

Ларшен си спомняше отлично случая, заради който бяха дошли Ендрю и Хари.

— За щастие в Литгоу такива престъпления са рядкост. Случи се в началото на ноември. На път към къщи след вечерна смяна жертвата били повалена в забутана уличка, насила напъхана в автомобил и отвлечена. Мъжът я заплашил с нож, спрял на безлюдна горска пътека в подножието на Блу Маунтинс и я изнасилил на задната седалка. През цялото време стискал врата ѝ, а накрая почти прекъснал притока на въздух. Неочаквано зад тях изсвирил клаксон. Шофьорът отивал във вилата си и помислил, че се е натъкнал на любеща се двойка, затова изобщо не си направил труда да слезе от колата. Изнасилвачът се върнал на предната седалка, за да премести автомобила. Жената успяла да избяга от задната врата и да изтича до другата кола. Онзи схванал, че играта е свършила, натиснал газта и изфирясал.

— Жертвата и свидетелят не са ли запомнили регистрационния номер?

— Не. Било е тъмно и всичко станало за секунди.

— А жената огледала ли е добре изнасилвача? Разполагате ли със словесен портрет?

— Само с приблизителен, защото — както казах — е било много тъмно.

— Носим снимка. На кой адрес можем да открием жертвата?

Ларшен се приближи до картотечния шкаф и започна да прехвърля папките. Дишаше тежко.

— Впрочем, жертвата руса ли е?

— Руса?

— Да. Интересува ни дали е била със светлоруса коса.

Гънките под брадичката на Ларшен се разтресоха и той задиша още по-трудно. Хари схвана, че полицаят се смее.

— Едва ли, приятелю. Все пак тя е коори.

Хари се обърна въпросително към Ендрю.

— Черна е — Кенсингтън погледна нагоре.

— Като въглен — додаде Ларшен.

— Коори племе ли е? — поинтересува се Хари, след като потеглиха обратно към Сидни.

— Не съвсем.

— Как така?

— Дълга история. Когато белоликите стъпили на австралийския бряг, на територията на континента живеели седемстотин и петдесет хиляди кореняци от шест-седем племена. Говорели двеста и петдесет езика и повечето от тях се различавали помежду си колкото английският и китайският например. Но куршумите, барутът, новите болести, срещу които организмът на туземците не умеел да се съпротивлява, интеграцията и други блага, донесени от белите заселници, довели до рязък спад в числеността на местното население. Днес голяма част от въпросните племена вече са измрели. След разпада на първоначалната племенна структура се наложили по-общи названия на оцелелите туземци. Аборигените във всички югоизточни райони вече се наричат коори.

— Защо, за бога, не провери предварително дали изнасилената жена е била руса?

— Нещо съм се заблудил. В Норвегия не се ли случва компютърните екрани да дадат дефект?

— По дяволите, Ендрю, не можем да си позволим да пилеем време в проверка на неподплатени предположения.

— Не бързаме заникъде. Ще ти предложа нещо, което ще ти оправи настроението — неочаквано Ендрю свърна надясно.

— Къде отиваме?

— На австралийско селскостопанско изложение. Автентично изживяване.

— Селскостопанско изложение? Довечера имам уговорка.

— Охо? С шведката ли? Спокойно, тук няма да се бавим. Впрочем, предполагам, си наясно с последствията, ако представител на обвинението — какъвто си в момента — влезе в интимни отношения с потенциална свидетелка.

— Вечерята ще бъде делова. Ще обсъждаме въпроси, важни от следствена гледна точка.

— Не се съмнявам.

Изложбената площ се намираше върху обширна, открита равнина. В близост имаше само няколко фабрични цеха и гаражи. Когато Ендрю зави пред голяма шатра, над земята още се стелеше гъстият дим от финалната жега на състезанието с трактори. Навсякъде кипеше трескава активност, от щандовете се носеха викове и възгласи, всички държаха халби с бира и се усмихваха.

— Празненство и търговия в едно — обобщи Ендрю. — Едва ли имате подобно нещо в Норвегия.

— Имаме и се нарича мартнад.

— Мар… — започна Ендрю.

— Няма значение.

До шатрата бяха разпънати огромни плакати. „Боксовият тим на Джим Чийвър“ — пишеше с големи червени букви. Отдолу стоеше снимка на десетимата боксьори, които явно съставляваха отбора. Присъстваха и съществени сведения като имена, възраст, месторождение и тегло на състезателите. Най-отдолу плакатът оповестяваше „Предизвикателството с главно П. Готови ли сте?“.

В ринга първият боксьор вече загряваше. Хлъзгавият му халат се ветрееше, докато той размахваше юмруци срещу въображаем противник под бледата светлина, нахлуваща от покрива на шатрата. На ринга излезе възрастен затлъстял мъж в протрит смокинг. Появата му предизвика бурни ликувания. Хората несъмнено го познаваха, защото започнаха да скандират името му:

— Те-ри, Те-ри!

С повелителен жест Тери пресече олелията и хвана висящия от тавана микрофон:

— Дами и господа, кой ще поеме хвърлената ръкавица?

Множеството отново избухна в гръмки възгласи. Последва дълга, високопарна реч, ритуална възхвала на „благородния акт на самозащита“, на честта и славата и бичуване на закостенелите нагласи на властите към бокса. Конферансието ги порица с красноречие, на което би завидял и фанатичен проповедник. Тери увенча речта си с повторение на въпроса „Кой ще поеме хвърлената ръкавица?“.

Във въздуха се вдигнаха няколко ръце и Тери прикани желаещите да се приближат. Те се подредиха на опашка до маса, където явно им поднасяха документи за подпис.

— Какво става? — попита Хари.

— Тези млади мъже от околността ще се пробват да победят някой от боксьорите на Джим Чийвър. При успех ги очаква голяма награда и — още по-важното — уважение и прослава. В момента декларират писмено, че не страдат от хронични заболявания и са запознати с правилата: организаторите не носят отговорност за евентуална промяна в здравословното им състояние — обясни Ендрю.

— Майчице! Това законно ли е?

— Е, законно… През 1971 година издадоха законова забрана и организаторите се принудиха да променят формата за провеждането на двубоите. Но тази развлекателна традиция има дългогодишни корени. Всъщност носи името на Джими Чийвър. Той предвождал отбор по бокс, който обикалял цялата страна и участвал в турнири и състезания след Втората световна война. Чийвър се сдобил със статута на легенда. Отборът му включвал различни националности: китайци, италианци, гърци, аборигени. Доброволците от публиката имали правото сами да избират противника си. Например ако си антисемит, можеш да поискаш да се боксираш срещу евреин. Макар че вероятността той да те смаже е огромна.

Хари се засмя под мустак.

— Това не подклажда ли расистки настроения сред населението?

Ендрю се почеса по брадичката.

— Може би да, може би не. При всички случаи е начин да се намери отдушник за потисканата агресия. Австралийците са свикнали да живеят в мултикултурно и мултиетническо общество и общо взето моделът работи сносно. Но неизбежно възникват търкания. В такива случаи е за предпочитане да се млатят на боксовия ринг, отколкото на улицата. Да вземем, например, двубоите между бели и аборигени. Тези мачове се радват на повишен интерес. Абориген от боксовия отбор на Джими се превърна в герой в родната си област. Той създаде известно усещане за сплотеност и чест сред аборигенската общност и ѝ възвърна самочувствието, потъпкано от какви ли не унижения. Според мен подобни единоборства не задълбочават разединението между расите. Ако бял изяде пердах от черен, способностите му на боксьор пораждат повече уважение, отколкото омраза. В това отношение австралийците демонстрират спортсменски дух.

— Звучиш като истински redneck5.

— Кажи-речи. Направо ме пиши ocker6.

— Ти пък!

Ендрю се разсмя още по-гръмко.

Първият двубой започна. Червенокос, набит, дребен мъж със собствени боксови ръкавици и собствена агитка срещу още по-нисък противник от отбора на Чийвър.

— Ирландец срещу ирландец — установи Ендрю с израз на познавач.

— Шестото ти чувство?

— Двете ми очи. Рижи коси, следователно са ирландци. Жилави проклетници. Мачът се очертава да се проточи.

— Да-вай, Джо-ни, да-вай, Джо-ни! — започнаха да скандират привържениците.

След още едно повторение на възгласа мачът приключи. Получил три удара по носа, Джони развя бялото знаме.

— Ирландците вече не са онова, което бяха — въздъхна Ендрю.

Вече открито се приемаха залози за следващия мач. Хората се тълпяха около двама мъже с високи, широкополи кожени шапки, очевидно букмейкъри. Всички дружно се надвикваха, докато специалните, нови-новенички австралийски долари се предаваха от ръка на ръка. Светкавично се осъществяваха устни споразумения, без да се пише или отбелязва каквото и да било. Леко кимване от букмейкъра потвърждаваше, че залогът е приет.

Ендрю промърмори нещо неразбрано под носа си и подвикна три-четири думи, които Хари не чу.

— Какво направи?

— Заложих сто долара, че представителят на отбора на Чийвър ще нокаутира съперника си преди края на втория рунд.

— Едва ли някой в цялата тази олелия те е чул.

Ендрю се засмя многозначително. Очевидно се чувстваше много комфортно в ролята на наставник.

— Не забеляза ли как букмейкърът повдигна едната си вежда? Нарича се способност за разпределение на вниманието. Отчасти е генетично заложено, отчасти се придобива. Да съумяваш да слушаш няколко неща едновременно, да се абстрахираш от околния шум и да отсяваш същественото в момента. Опитвал ли си, Хари? В много ситуации е много полезна способност.

Високоговорителите изпращяха и Тери обяви по микрофона състезателите: Робин Тууомба, по прякор Мърито, от отбора на Чийвър и Боби Пейн Лобито — местен боксьор, който нахлу на ринга, прескачайки въжетата с рев. Съблече си тениската и оголи косматия си мощен гръден кош и напращелите си мускули. Облечена в бяло жена заподскача до ринга, Боби ѝ изпрати въздушна целувка, преди секундантите да му нахлузят ръкавиците. Тууомба се промуши под въжетата и в залата се разнесе жужене. Беше чернокож, извънредно красив исполин.

— Защо Мъри? — попита Хари.

— Абориген от Куинсленд.

Агитката на Джони се оживи, когато откри, че със същия успех може да скандира „Боби“. Гонгът прозвуча и двамата боксьори пристъпиха един към друг. Белият беше по-едър и стърчеше почти с една глава над тъмнокожия си противник, но дори за неопитно око личеше, че му липсва пъргавината на Мърито.

Боби атакува и се прицели мощно в Тууомба, ала той успя да му се изплъзне. Публиката в залата простена, а жената в бяло изригна във въодушевени възгласи. Боби замахна няколко пъти във въздуха, но ударите му не улучиха. После Тууомба атакува и нанесе предпазливо, пробно кроше в лицето на Лобито. Боби отстъпи две крачки с вид, сякаш е изчерпил физическите си ресурси за тази вечер.

— Защо не заложих двеста! — ядосваше се Ендрю.

Тууомба обикаляше около Боби, атакува го още няколко пъти, като продължаваше да се движи със същата пъргавина, когато Боби посягаше да го удари с мечешките си лапи. Боби се задъхваше и ревеше от безсилие, защото Тууомба все не се оказваше там, където е бил преди миг. Публиката започна да подсвирква. Тууомба размаха ръка сякаш за поздрав, но тя се заби в корема на Боби. Той се преви и остана сгънат надве в ъгъла на ринга. Тууомба отстъпи две крачки назад с притеснен вид.

— Довърши го, черно копеле! — изкрещя Ендрю.

Тууомба се извърна изненадан към него, усмихна се и махна с ръка над главата.

— Хич не ми се хили като кретен, а си свърши работата, дръвник такъв! Заложил съм пари на теб!

Тууомба се обърна с лице към ринга, за да сложи край на двубоя, но преди да нанесе решителния удар, гонгът възвести края на рунда. Двамата боксьори се отдръпнаха в двата срещуположни ъгъла на ринга и конферансието грабна микрофона. Жената в бяло тутакси се добра до Боби и започна разпалено да обяснява нещо, а секундантите му тикнаха бутилка бира в ръката.

— Щом Робин не иска да контузи бледоликия, негова работа. Но некадърното чудовище трябва да ме уважи, задето съм заложил пари на него — ядосваше се Ендрю.

— Познаваш ли го?

— А не, бе! Познавам го, разбира се.

Гонгът отново прозвуча. Боби остана в ъгъла и зачака. Тууомба се приближи с решителни крачки. Боби вдигна високо ръце да предпази главата си. В това време Тууомба му нанесе несилен удар в тялото. Боби се свлече назад, Тууомба се обърна и погледна умолително Тери Конферансието — който изпълняваше и ролята на рефер — за да го призове да прекрати двубоя.

Ендрю нададе предупредителен вик, но късно.

Ударът на Боби просна с плясък Тууомба в средата на ринга. След като чернокожият боксьор се изправи, все още зашеметен, Боби го връхлетя с мощта на ураган. Правите му удари улучваха точно и главата на Тууомба отскачаше напред-назад като топка за пинг-понг. От едната му ноздра потече тънка струйка кръв.

— По дяволите! Мошеник!

— Мошеник? Какво имаш предвид?

— Нашият приятел Боби се преструва на аматьор — стар трик, за да подлъже състезателите на Чийвър да подценят противника и да свалят гарда. Този тип най-вероятно е местният шампион. Да му се не види, Робин, защо се хвана!

Вдигнал ръце пред лицето си, Тууомба отстъпваше, а Боби го преследваше настървено. Лявата му ръка нанасяше бързи прави удари, следвани от тежки десни крошета и ъперкъти. Запалянковците изпаднаха в екстаз. Жената в бяло, отново скочила на крака, крещеше пронизително само първата сричка от името му: „Бооооооооооо“.

Тери клатеше глава, а междувременно агитката бързо скалъпи нов рефрен:

— Саааамо Боби, саааамо Боби!

— Дотук беше. Край — примирено промърмори Ендрю.

— Тууомба ще загуби?

— Луд ли си? — Ендрю му отправи възмутен поглед. — Тууомба ще го смели от бой. Надявах се поне днес да не се стига до кървища.

Хари впрегна цялото си внимание да забележи онова, което виждаше Ендрю. Тууомба се бе отпуснал назад на въжетата и посрещаше с почти отпусната стойка ожесточените удари на Боби по коремните си мускули. За миг Хари си помисли, че Тууомба ще заспи. Вярната привърженичка на Боби дърпаше въжетата над Мърито. Боби смени тактиката и започна да се цели в главата, но Тууомба избягваше ударите, като люлееше тялото си напред-назад в бавно, почти лениво движение. Приличаше на змия очиларка, на…

Кобра!

Боби се вцепени, ръката му увисна във въздуха. Главата се извърна наполовина наляво, а лицето му доби израз, все едно току-що се бе сетил за нещо забравено, очите се подбелиха, назъбникът изхвърча от устата му, кръвта пръсна в тънка струя от дупчица в носа му — там, където костта се строши. Тууомба изчака Боби да политне и чак тогава му нанесе следващ удар. В шатрата се възцари пълна тишина. Хари чу противното шляпване, когато юмрукът на Тууомба потъна за втори път в носа на Боби, а женският глас довърши остатъка от името му:

— … биииииии!

От главата на Боби пръсна розов фонтан от пот и кръв и окъпа ъгъла на ринга.

Тери се спусна към нокаутирания състезател и обяви вече станалия очевиден край на мача. Тишината под шатрата бе нарушена само от чаткането на обувките на жената в бяло по дървените дъски, докато тичаше към изхода. Отпред роклята ѝ бе опръскана с кръв, а самата жена имаше същото изненадано изражение като Боби.

Тууомба се опита да му помогне да се изправи, но секундантите го отблъснаха. Сред публиката се разнесоха нестройни ръкопляскания, ала бързо стихнаха. Когато обаче Тери се приближи до Тууомба и вдигна ръката му, избухнаха бурни дюдюкания.

— Май доста народ е заложил на местния шампион — поклати глава Ендрю. — Глупаци! Ела да си приберем печалбата и да влеем малко разум в главата на това малоумно мъри!

— Робин, уникален тъпак си! Направо заслужаваш да те затворят. И изобщо не се шегувам!

Робин Тууомба, Мърито, грейна в широка усмивка. Налагаше едното си око с леден компрес.

— По време на мача чух гласа ти, Тука. Да не си се запалил пак по хазарта? — тихо попита боксьорът.

Човек, свикнал думата му да се чува, веднага съобрази Хари. Гласът звучеше приятно и меко, изобщо не подсказваше, че мъж с такъв тембър току-що е потрошил носа на двойно по-едър противник.

Ендрю изсумтя.

— Хазарт? По мое време залагането за момчетата на Чийвър изобщо не влизаше в категорията хазарт. Но сега явно нещата не са толкова сигурни. Ако се оставяте подобни проклетници като този бял обесник да ви баламосват, къде ще му излезе краят?

Хари се прокашля.

— А, да. Робин, запознай се с Хари Хоули, мой приятел. Хари, пред теб е Робин Тууомба, най-свирепият побойник и убиец за удоволствие на Куинсленд.

Здрависаха се и Хари за пореден път изпита какво е да ти премажат ръката.

— Как си? — едва изрече той.

— Великолепно, приятелю. А ти? — попита на свой ред Тууомба и оголи редица бисернобели зъби.

— По-добре не съм бил — отвърна Хари и разтри пострадалата си десница.

Австралийските обичаи при запознанство съвсем скоро щяха да му стопят лагерите. Ендрю му беше обърнал внимание, че възпитанието изисква да пресилиш благоденствието си; едно вяло „бивам“ можело дори да засегне събеседника.

Тууомба посочи Ендрю с палец.

— Като стана дума за побойници, Тука светна ли те, че някога се боксираше за тима на Джим Чийвър?

— Явно все още има неща, които не знам за… за Тука. Раздава го много потаен.

— Потаен? — засмя се Тууомба. — Просто говори завоалирано. Тука ти казва всичко, което трябва да знаеш, стига да слушаш внимателно. Но, разбира се, едва ли ти е споменал, че от отбора го помолиха да прекрати кариерата си, защото го смятаха за твърде опасен противник. Колко скули, носове и челюсти лежат на съвестта ти, Тука? Спрягаха го за най-перспективния млад боксьор на Нов Южен Уелс. Имаше обаче един недостатък. Никак не умееше да се владее. Липсваше му всякаква дисциплина. По време на един мач нокаутира рефера, защото избързал да прекрати двубоя. И то в полза на Тука! На това му викам аз свирепост. Отнеха му състезателните права за две години.

— За три и половина — поправи го Ендрю. Очевидно не възразяваше Тууомба да разказва за боксовата му кариера. — Реферът беше голям кретен, казвам ви. Едва-едва го бутнах, а той взе, че падна и си счупи ключицата.

Тууомба и Ендрю избухнаха в чистосърдечен смях и плеснаха длани.

— По времето, когато се състезавах, Робин още е имал жълто около устата. Разправя каквото е чул от мен — поясни Ендрю. — Робин участваше в група младежи в неравностойно положение, с които работех през свободното си време. Тренирахме бокс и за да ги науча колко важен е самоконтролът, им разправях наполовина измислени истории за моите състезания. Исках да се поучат от моя горчив опит. Робин обаче явно ме е разбрал погрешно, защото вместо да не повтаря светлия ми пример, взе, че започна да му подражава.

Тууомба стана сериозен.

— Обикновено сме добри момчета, Хари. Оставяме ги малко да си разиграят коня и чак тогава нанасяме няколко силни удара, та да стоплят кой диктува играта, нали разбираш? В повечето случаи после се предават бързо. Този тип обаче умееше да се боксира професионално и друг на мое място можеше да пострада. Такива подлеци сами си го просят.

Вратата се отвори.

— Мамка му, Тууомба! Защо ти трябваше да чупиш носа на зетя на местния полицейски началник? Сякаш си нямаме достатъчно проблеми! — Тери Конферансието подчерта недоволството си, като се изхрачи върху пода.

— Чист рефлекс, шефе — отвърна Тууомба и погледна кафявата плюнка. — Няма да се повтори.

И смигна крадешком на Ендрю.

Станаха. Тууомба и Ендрю се прегърнаха и си размениха няколко прощални реплики на неразбираем за Хари език. Той побърза да потупа Тууомба по рамото, за да избегне повторното ръкостискане.

— На какъв език разговаряхте накрая? — попита Хари, след като се качиха в колата.

— На креолски — включва и английски думи, и думи от аборигенски произход. Множество аборигени в цялата страна говорят креолски. Как ти се стори мачът?

Хари показа умерен ентусиазъм.

— Беше интересно да видя как печелиш от залога, но досега можехме да сме стигнали до Нимбин.

— Ако днес бяхме отишли до Нимбин, нямаше да свариш да се прибереш в Сидни за тази вечер — възрази Ендрю. — Когато се уговаряш с такава жена, е недопустимо да ѝ вържеш тенекия. Все пак говорим за бъдещата ти съпруга и майка на малки Хоулчета, Хари.

Двамата се поусмихнаха, докато подминаваха дървета и ниски къщи, а слънцето залязваше над източното полукълбо.

Пристигнаха в Сидни по мрак, но телевизионната кула светеше в центъра като гигантска електрическа крушка и служеше за пътепоказател. Ендрю спря до „Съркюлър Кий“, недалече от Операта. Под лъча на фаровете попадна прилеп и светкавично отлетя. Ендрю запали пура и даде знак на Хари да постои още малко в колата.

— Според аборигенските вярвания прилепът е символ на смъртта. Знаеше ли?

Хари поклати отрицателно глава.

— Представи си място, където хората са били изолирани в продължение на четирийсет хиляди години. С други думи, не са усетили повея на нито една световна религия — нито на юдаизма, нито на християнството, нито на исляма — защото от най-близкия континент ги дели цял океан. Въпреки изолацията тези хора имат свой мит за сътворението. Първият човек се казвал Бер-рок-борн. Създал го е Баяме, неръкотворният, който поставил началото на цялото мироздание и който обичал и бдял над своите творения. С други думи, този Баяме бил много свестен тип, известен и с прозвището Великия бащин дух. След като Баяме осигурил на Бер-рок-борн и неговата жена сносно място за живеене, той поставил печата си върху дървото яран, където живеел рояк пчели. „Търсете си препитание из цялата земя, с която съм ви сподобил, ала това дърво е само мое — предупредил той двете си чеда. — Опитате ли се да се храните от него, множество беди ще споходят вас и вашето потомство.“ Нещо от този род. Така или иначе, един ден Бер-рок-борн излязъл да събира дърва, а жена му се приближила до дървото яран. Видяла свещеното дърво да се издига могъщо над нея, поизплашила се, ала около ствола му имало много съчки и тя не се поддала на първоначалния си вътрешен повик — да избяга час по-скоро. Пък и Баяме не бил споменал нищо за съчки. Докато ги събирала, чула жужене над главата си, вдигнала очи, видяла рояк пчели и как по ствола на дървото се стича мед. Била вкусвала мед само веднъж през живота си, а ето че открила изобилна храна, която да стигне за дълго време. Слънцето проблясвало в лъскавите сладки капки и накрая жената на Бер-рок-борн не устояла на изкушението и се покатерила на дървото. В същия миг я лъхнал смразяващ полъх, над нея надвиснала злокобна сянка с огромни черни криле. Това бил прилепът Нарахдарн, поставен от Баяме на стража около свещеното дърво. Жената паднала на земята и тичешком се върнала в пещерата, където живеела с мъжа си. Но било късно: тя била пуснала в света смъртта, олицетворявана от прилепа, и проклятието му щяло да тегне над всички потомци на Бер-рок-борн. Дървото яран оплакало горчиво трагичната случка. Сълзите рукнали по ствола и се втвърдили. Затова днес по кората на дървото яран, по-известно като австралийска акация, се стича червен клей.

Ендрю дръпна доволно от пурата.

— Да ти напомня за Адам и Ева?

Хари кимна и потвърди, че двете космогонии доста си приличат.

— Навярно хората, без значение къде живеят по земното кълбо, споделят до голяма степен еднакви виждания и въображаеми представи. Сигурно в човечеството изконно са заложени сходни вярвания, един вид въпреки различията помежду ни в харддиска ни е закодирано рано или късно да стигаме до едни и същи отговори.

— Дано да е така — Ендрю примижа зад дима. — Дано.

Към края на втората кока-кола на Хари, някъде около девет и десет, Биргита най-сетне се появи. Беше облечена в семпла бяла памучна рокля, а червената ѝ грива бе събрана във внушителна конска опашка.

— Започнах да се питам дали изобщо ще дойдеш — призна Хари.

Подхвърли го шеговито, но наистина го спохождаха такива опасения — още от мига, когато се уговориха за вечеря.

— Сериозно? — закачливо го погледна тя.

Хари предчувстваше, че му предстои страхотна вечер.

Поръчаха свинско със зелено къри, пиле с кашу, приготвено в уок, австралийско шардоне и минерална вода „Перие“.

— Да си призная, изобщо не очаквах да се натъкна на шведи на тези географски ширини.

— Защо? В Австралия живеят около деветдесет хиляди мои сънародници.

— Така ли?

— Повечето са емигрирали преди Втората световна война, но някои са напуснали Швеция през осемдесетте заради покачващата се безработица.

— А аз си мислех, че вие, шведите, започвате да тъгувате по традиционните ви кюфтенца още щом слезете от ферибота на датския бряг.

— Да не ни бъркаш с вас, норвежците? Вие сте направо безнадежден случай! Всички твои сънародници, с които се запознах тук, се разболяваха от носталгия само няколко дни след пристигането си и има-няма два месеца по-късно поемаха към родината. Не могат да дишат без пъстрите си вълнени жилетки!

— Явно Ингер е била изключение.

Биргита се умълча.

— Да.

— Знаеш ли защо беше решила да остане в Австралия?

— Вероятно по същата причина, по която са останали и повечето от нас. Идваш на почивка, влюбваш се в страната, в климата, в безгрижния живот или в някой мъж. Подаваш молба да ти удължат разрешителното за пребиваване. Скандинавките си намираме работа в баровете много лесно. И докато се усетиш, вече си свикнал с новия си дом и си се устроил прилично.

— И при теб ли така стана?

— Горе-долу.

Известно време се храниха мълчаливо. Свинското с къри беше гъсто, пикантно и вкусно.

— Какво знаеш за последното гадже на Ингер?

— Както казах, една вечер се отби в бара. Запознала се с него в Куинсленд. Май беше на остров Фрейзър. Мислех, че хипитата от неговата порода отдавна са изчезнали, но тук, в Австралия, популацията им процъфтява. Дългокоси, с плитки, обличат се в широки, пъстри одежди, носят сандали. Сякаш идват право от плажа на Удсток.

— Удсток се намира във вътрешността на страната. По-скоро Ню Йорк.

— В Удсток нямаше ли някакво езеро, където хипитата се къпели7? Или се лъжа?

Хари я погледна отблизо. Тя седеше приведена, съсредоточена върху храната. Луничките на носа ѝ образуваха гъста мрежа. Стори му се прелестна.

— Твърде млада си да знаеш такива неща.

— А ти какво — да не си престарял? — засмя се тя.

— Аз ли? Ами понякога се чувствам стар. Моята професия неминуемо състарява. Но надявам се още да не съм чак толкова обезверен и изхабен, че от време на време да не се почувствам жив.

— Ооо, горкичкият…

Хари се подсмихна.

— Мисли каквото си искаш, но да знаеш: не се опитвам да събудя майчинските ти чувства, макар идеята да ми допада. Просто ти казвам самата истина.

Сервитьорът мина наблизо и Хари използва случая да поръча още една бутилка минерална вода.

— Всеки път, когато се заемеш с разплитането на убийство, то ти нанася травми. Освен това обикновено зад такива престъпления се крият повече низки страсти и преживени злочестини, отколкото тънки мотиви, както е, да речем, в романите на Агата Кристи. В зората на кариерата си се възприемах като рицар на справедливостта, но понякога се чувствам по-скоро боклукчия. Убийците по принцип са презрени типове и рядко е трудно да посочиш поне десет причини за падението им. И в крайна сметка у следователя надделява усещането за провал, задето не съсипват само своя живот, а завличат и още хора в пропастта. Сигурно и това звучи малко сантиментално…

— Извинявай. Не съм искала да бъда цинична. Разбирам какво имаш предвид.

Слаб полъх от улицата раздвижи пламъка на свещта помежду им.

Биргита разказа как преди четири години заедно с гаджето ѝ си стегнали багажа в туристически раници и поели на околосветска обиколка. От Сидни се придвижили до Кеърнс с автобус и на автостоп, нощували в палатка и в евтини мотели, работели като хотелски администратори и готвачи в същите тези мотели, гмуркали се в Големия бариерен риф и плували рамо до рамо с костенурки и акули чук. Медитирали до скалния монолит Ейърс Рок, с лишения спестили пари за влака между Аделаида и Алис Спрингс, присъствали на концерт в „Краудид Хаус“ в Мелбърн и скъсали в мотел в Сидни.

— Странно как нещо, което е вървяло толкова добре, се оказва толкова… порочно.

— Порочно?

Биргита се поколеба. Навярно смяташе, че е разказала достатъчно за себе си на този напорист норвежец.

— Не знам как да го обясня. Пътем изгубихме нещо, нещо, което бяхме имали, но го бяхме приели за даденост. Престанахме да се забелязваме, престанахме и да се докосваме. Превърнахме се в спътници — удобни един за друг, защото е по-евтино да наемаш двойна стая и е по-безопасно да имаш другар, когато нощуваш в палатка. Той се запозна с дъщерята на немски богаташ в Нуса, аз продължих, за да му дам време да прекрати авантюрата си на спокойствие. Изобщо не ми пукаше за него. Когато той пристигна в Сидни, му казах, че съм се влюбила в американски сърфист. Не знам дали ми повярва, навярно се е досетил, че си измислям повод, удобен и за двама ни да прекратим връзката. Опитахме се да се скараме в мотелската стая в Сидни, но не успяхме дори да си устроим скандал. Помолих го да тръгне пръв за Швеция, а аз да го последвам малко по-късно.

— Е, вече е натрупал сериозна преднина.

— Връзката ни продължи шест години. Вярваш ли ми, че почти съм забравила как изглежда?

— Да.

— Не допусках подобен развой на нещата — въздъхна Биргита. — Бях убедена, че ще се оженим, ще си родим деца и ще живеем в малко предградие на Малмьо в къща с градина и шведски ежедневници, а сега… сега дори не си спомням как звучи гласът му, какво беше усещането да се любя с него, какво… — тя погледна Хари. — И как учтиво ме молеше да млъкна, когато след няколко чаши вино ми се развързваше езикът.

Хари се усмихна до уши. Биргита изобщо не изкоментира, че той не пие от бутилката с шардоне.

— Аз пък не съм никак учтив, а само заинтересуван.

— В такъв случай ще трябва да ми разкажеш нещо повече за себе си от това, че си полицай.

Биргита се наведе напред. Хари се стараеше да не гледа в деколтето ѝ. От нея се носеше ефирно ухание и той жадно го вдиша. Не биваше да се подлъгва. За Карл Лагерфелт и Кристиан Диор работеха все хитри познавачи на мъжките афродизиаци. Знаеха как да завъртят ума на всеки беззащитен клетник.

Биргита ухаеше просто превъзходно.

— Имам по-голяма сестра, майка ми почина преди няколко години, живея в апартамент в „Тьойен“, защото не мога да се отърва от него, не съм се обвързвал за дълго и само една от връзките ми остави траен отпечатък.

— Сериозно? В момента нямаш ли си приятелка?

— Нямам. Поддържам неангажиращи и безсмислени отношения с няколко жени. Те ме търсят по-често, отколкото аз тях.

Биргита се намръщи.

— Нещо лошо ли казах?

— Не одобрявам особено такъв тип мъже. Или жени. Падам си малко старомодна.

— Въпросните връзки отдавна са в миналото — увери я Хари и вдигна чашата с вода.

— Не ми харесват и угодническите отговори, които ми поднасяш — Биргита вдигна чашата си за наздраве.

— Какви качества включва твоят идеал за мъж?

Тя подпря брадичка на ръката си и се загледа замислено в празното пространство.

— Не знам. По-скоро съм наясно какви качества не искам да притежава, отколкото обратното.

— И кое те отблъсква? Освен угодническите отговори.

— Мъже, които се опитват да ме свалят.

— Често ли ставаш обект на свалки?

— Нека ти дам един съвет, Казанова — усмихна се тя. — Ако искаш да омаеш една жена, трябва да ѝ вдъхнеш усещането, че е уникална; че заслужава специално отношение, каквото не проявяваш към никоя друга. Мъже, които се опитват да забиват гаджета по баровете, изобщо не са разбрали това основно правило. Но за бохем като теб да се раздаваш за някакви барманки вероятно е равносилно, да хвърляш бисери на свинете.

Хари се засмя.

— Под „няколко“ имам предвид две. Казах го неопределено, защото звучи някак по-донжуановски, все едно са три или повече. При последната ни среща едната се канеше да се връща при бившия си. Благодари ми, задето съм ѝ предоставил толкова неусложнена и… безсмислена връзка. С другата възнамерявах да се обвържа трайно, но не се получи и тя твърди, че щом аз съм се отдръпнал, съм длъжен да ѝ осигурявам поне минимален сексуален живот, докато някой от нас не си намери друг партньор. Чакай малко — защо изпаднах в позицията да се оправдавам? Аз съм си нормален мъж и не вредя на никого. Да не намекваш, че се опитвам да омайвам някого?

— О, да. Мен. Не смей да отричаш!

Хари дори не понечи.

— На вашите заповеди, госпожице. И дотук как се справям?

Тя отпи голяма глътка вино, докато обмисляше отговора си.

— Добре, доколкото мога да преценя. Сносно. Всъщност съвсем прилично.

— Звучи като оценка четири минус.

— Там някъде.

Около пристанището цареше мрак, не се мяркаше жива душа и духаше свеж бриз. На стълбите към светещата опера извънредно пълна новоизлюпена брачна двойка позираше пред сватбен фотограф. Той им диктуваше как да застанат, а младоженците не криеха недоволството си от необходимостта да движат изобилните си телеса. Накрая постигнаха консенсус и нощната фотосесия пред емблемата на Сидни завърши с усмивки, смях, а навярно и някоя сълза от умиление.

— Сигурно това имат предвид, когато казват, че някой ще се пръсне от щастие — промърмори Хари. — Този израз има ли го и на шведски?

— Да, и на шведски се случва сърцето ти да се издуе до пръсване от щастие — Биргита изхлузи ластика от косата си и застана до парапета пред операта. — Случва се — повтори тя като че ли на себе си, обърна луничавия си нос към океана и вятърът разпиля косата ѝ назад.

Приличаше на медуза „лъвска грива“. Хари не бе допускал, че една медуза може да бъде толкова красива.

Четвърта глава

Самолетът кацна в Бризбейн. Часовникът на Хари показваше единайсет, но стюардесата обяви по интеркома, че е десет.

— В Куинсленд не преминаваме към лятно часово време — обясни Ендрю. — Тук се разрази ожесточен политически дебат, накрая проведоха референдум и хората от провинцията гласуваха против.

— Явно сме пристигнали в земите на така наречените rednecks.

— Може да се каже, приятел. Допреди няколко години в щата не допускаха дългокоси мъже. Имаше законова забрана.

— Шегуваш се, нали?

— Куинсленд е по-различен щат. Очаквам в скоро време да забранят и достъпа на мъже с обръснати глави.

Хари поглади доволно късоподстриганата си руса коса.

— Нещо друго, което би трябвало да знам за местните порядки?

— Да. Ако носиш марихуана в джобовете си, остави я в самолета. В Куинсленд действа законодателство, много по-строго към употребата на наркотици, отколкото в другите щати. Неслучайно фестивалът на Водолея се провежда именно в Нимбин. Градът се намира точно на границата с Нов Южен Уелс.

Откриха офиса на фирмата за коли под наем, където бяха подали заявка за автомобил.

— Затова пък в Куинсленд има места като остров Фрейзър, където Ингер Холтер се е запознала с Еванс Уайт. Островът представлява просто огромна пясъчна дюна, но във вътрешността му изобилства от дъждовни гори и езера с най-чистата вода на планетата и пясък, толкова бял, че бреговете сякаш се изсечени от мрамор. Нарича се силиконов пясък, защото съдържа много повече силикон отколкото обикновения пясък. Най-вероятно е съвсем безопасно да го излееш в кутията на компютъра си.

— Земята на изобилието, а? — обади се мъжът зад плота и им подаде ключ.

— Форд „Ескорт“? — Ендрю сбърчи нос, но подписа. — Тези коли още ли ги карат?

— На промоционална тарифа, господине.

— Не се и съмнявам.

Слънцето напичаше магистралата „Пасифик“ и силуетът на Бризбейн от стъкло и камък блестеше като кристалите на полилей.

— Красота — отбеляза Хари. — Уреден, приветлив град. Сякаш някой е проектирал целия облик и после всичко е издигнато едновременно.

— Не си далече от истината. В много отношения Бризбейн е съвсем млад град. До неотдавна е бил голямо село с хиляда-хиляда и двеста жители. Ако се загледаш по-внимателно, ще установиш, че повечето хора тук все още са малко кривокраки. Но градът прилича на прясно ремонтирана кухня: лъскав, с прави линии, удобен. А наоколо преживят стотици крави.

— Страхотно сравнение, Ендрю.

— Не ме занасяй, партньоре.

От магистралата на изток поеха през зелен, релефен терен, покрит ту с гори, ту с обработваеми площи.

— Добре дошъл в австралийската провинция.

Подминаха стадо пасящи крави, които ги изгледаха тъпо. Хари се засмя.

— Какво има?

— Чел ли си комиксите на Ларсън? В един от тях кравите стоят на два крака, бистрят положението и пушат. Едната подвиква „Внимавайте, кола!“.

Настъпи мълчание.

— Кой е Ларсън?

— Няма значение.

Минаваха покрай ниски дървени къщи с веранди отпред, комарници пред вратите и паркирани в двора пикапи; покрай работни коне с широки задници и меланхолични очи, покрай пчелни кошери и прасета, които се въргаляха доволно в кални локви. Пътят постепенно се стесни. По обяд заредиха гориво в някакво градче — според табелата Уки, две години подред избирано за първенец по чистота в Австралия. Липсваше уточнение кой е настоящият шампион.

— Майчице мила! — възкликна Хари при навлизането им в Нимбин.

Из центъра с радиус от стотина метра и изрисуван във всички цветове на дъгата, се скитаха образи, сякаш извадени от филмите на американския комедиен дует Чич и Чонг, които съставляваха съществена част от видеоколекцията на Хари.

— Все едно се пренесох в седемдесетте! — не спираше да се удивлява той. — Погледни! Ей там се натискат Питър Фонда и Джанис Джоплин!

Бавно поеха по улицата, сподиряни от сомнамбулски погледи.

— Невероятно! Не съм допускал, че още има такива места. Направо да паднеш от смях.

— Защо? — попита Ендрю.

— Не ти ли се струва комично?

— Е, чак комично — изсумтя Ендрю. — Разбирам, днес някогашните мечти изглеждат смехотворни. Днешните подрастващи смятат хипи поколението за пасмина тревомани, които дрънчат на акустични китари, четат собствените си стихотворения и се чукат на поразия. Организаторите на фестивала „Удсток“ дават интервюта с вратовръзки и се произнасят снизходително за идеите от онова време, които днес явно им се струват ужасно наивни. Но според мен светът щеше да изгуби много без ценностите на хипи поколението. Те промениха изцяло човечеството. Лозунги в подкрепа на мира и любовта вероятно днес са клишета, ала по наше време вярвахме в тях. С цялата си душа.

— Не си ли бил твърде стар за хипи, Ендрю?

— Стар бях. Бях опитно, хитро хипи — ухили се събеседникът му. — Не една девойка получи първото си посвещение в тайнствата на любовното изкуство при чичо Ендрю.

Хари го тупна по рамото.

— Нали допреди малко проповядваше идеализъм, мръсник такъв!

— Че какво е това, ако не идеализъм? — възнегодува Ендрю. — Как да оставя някой непохватен пъпчив пубер да травмира тези крехки цветни пъпки!

— Това ли е бил най-същественият принос на седемдесетте към морала на днешното общество?

— Не — поклати глава Ендрю. — Носеше се във въздуха. Свободата, вярата в човека, желанието да съградим нещо ново. Колкото и да отрича Бил Клинтън, че е пушил марихуана, със сигурност е вдишвал същия въздух, същия дух на тогавашното време като всички нас. Това при всички случаи се отразява на личностното ти развитие. За да не попадне в кръвта ти, трябваше да затаиш дъх за поне пет години! Смей се, колкото си искаш, Хари Хоули. След двайсет години, когато хората престанат да обвързват хипитата само с дънки чарлстон и бездарни текстове на песни, посланията от онова време ще изгреят в съвсем различна светлина. Помни ми думата!

Хари се засмя.

— Не го приемай лично, Ендрю, но аз съм представител на следващото поколение. Както вие сте се подигравали на тесните ризи и напомадените перчеми от петдесетте, така и ние се присмивахме на вашите махатми и цветя в косите. Днешната младеж пък гледа с насмешка на такива като мен. Такъв е животът. Но като гледам, тук седемдесетте са останали непокътнати?

Ендрю разпери ръце:

— В Австралия има благоприятна почва за виреенето на такива идеи. Хипи вълната никога не е умирала окончателно, тя просто преля в течението Ню Ейдж. Във всяка книжарничка ще намериш поне една секция с литература за алтернативния начин на живот, за холистичната медицина, за контакта с вътрешното аз, за вегетарианството, за освобождаването от материализма и живота в хармония със себе си и околната среда. Разбира се, не всички последователи на тази вълна пафкат трева.

— Това тук няма нищо общо с Ню Ейдж, Ендрю. Тези са си добрите стари напушени хипита — ни повече, ни по-малко.

Ендрю надникна през прозореца на колата и се засмя. Седнал на пейка, мъж с дълга посивяла коса и туника им показваше знака на победата. „Музей на марихуаната“ — пишеше на табела с рисунка на стар жълт хипарски микробус „Фолксваген“. Отдолу имаше уточнение с по-дребен шрифт: „Вход: един долар. Ако нямаш пари за билет, пак си добре дошъл.“

— Това е музеят на дрогата в Нимбин — обясни Ендрю. — По-голямата част от експонатите са пълна порнография, но доколкото си спомням, има няколко интересни оригинални снимки от пътуванията до Мексико на Кен Киси, Джак Керуак и другите пионери от времето на експериментите с психотропни вещества.

— Когато ЛСД не е бил опасен?

— А сексът — само здравословен. Славни времена, Хари. Ех, да можеше да ги преживееш!

Паркираха по-нагоре по главната улица и се върнаха. Хари си свали очилата „Рей Бан“, за да си придаде вид на редови гражданин. Денят явно протичаше много вяло, защото търговците веднага ги нападнаха. Двамата се запровираха между продавачите, които подвикваха: „Супер тревица!… Най-добрата трева в Австралия, човече!… Трева от Папуа Нова Гвинея, ще ти отнесе главата!“

— От Папуа Нова Гвинея! — изсумтя презрително Ендрю. — Дори тук, в Меката на марихуаната, хората живеят в заблудата, че колкото по-отдалече пристига стоката, толкова по-качествена е. Мен ако питаш, заложи на австралийското производство.

Бременно, но много мършаво момиче седеше на стол пред музея и им махаше. Можеше да е и на двайсет, и на четирийсет, беше облечена в широки, ярки одежди, разкопчани отпред. Кожата на щръкналия ѝ напред корем беше опъната като на барабан. На Хари му се стори някак позната. Съдейки по големината на зениците ѝ, в днешното ѝ обедно меню бяха присъствали по-еуфоризиращи вещества от марихуана.

— Нещо друго ли търсите? — попита тя.

Беше забелязала, че двамата мъже не показват интерес към тревата.

— Не…

Тя се наведе напред.

— Киселина? ЛСД, нали? — припряно избъбри тя.

— Не, не търсим ЛСД. Идваме с други намерения, ясно?

Тя продължи да ги гледа от мястото си. Ендрю подкани Хари да продължат, ала момичето скочи от стола, без изобщо да се затруднява от обемистия си корем, и хвана Ендрю за лакътя.

— Добре, но тук няма как да го уредим. Чакайте ме след десет минути в кръчмата отсреща.

Ендрю кимна, а тя се обърна и тръгна надолу по улицата. По петите ѝ подтичваше някакво пале.

— Знам какво си мислиш, Хари — Ендрю запали пура. — Не е красиво да лъжем Малката самарянка, че ще купуваме хероин, защото полицейският участък се намира само на стотина метра по-нагоре и там ще ни дадат сведенията, нужни, за да открием Еванс Уайт. Но нещо ми подсказва, че по моя начин ще стане по-бързо. Да пийнем по бира, пък ще видим какво ще се получи.

Половин час по-късно Малката самарянка влезе в почти безлюдната кръчма заедно с мъж, на вид по-окаян и от нея. Приличаше на Клаус Кински в ролята на граф Дракула: блед, облечен в черно, жив скелет със сини кръгове под очите.

— Я гледай ти — прошепна Ендрю. — Никой не може да обвини този тип, че не тества стоката, която предлага.

Малката самарянка и клонингът на Кински се насочиха към тях с бързи крачки. Последният очевидно нямаше желание да прекарва на дневна светлина и секунда повече от крайно необходимото и прескочи учтивата увертюра:

— Колко ще искате?

Ендрю седеше демонстративно с гръб.

— Предпочитам да сведем свидетелите до минимум, преди да заговорим конкретно — заяви той, без да се обръща.

Кински отметна глава и Малката самарянка се оттегли с кисела физиономия. Вероятно работеше на процент, а доверието между нея и Кински беше като между повечето наркомани: несъществуващо.

— Не нося нищо в себе си. Ако се окажете куки, ще ви клъцна топките. Първо да видя кинтите, после ще ви заведа при стоката.

Говореше припряно, нервно, а погледът му шареше трескаво из помещението.

— Далече ли е? — поинтересува се Ендрю.

— Разходката дотам е кратка, но после ви очаква дъъълго пътешествие — за миг оголи зъбите си в жалко подобие на усмивка.

— А сега внимавай, приятелю. Сядай и да не си гъкнал — Ендрю му показа полицейската си значка.

Кински се вцепени. Хари стана и се потупа многозначително по колана на гърба. Ситуацията не предполагаше пласьорът да се усъмни в истинността на заявката му.

— Какви са тези аматьорски номера? Нали ви казах: не нося нищо — Кински се тръшна ядосано върху стола пред Ендрю.

— Познаваш, допускам, местния шериф и неговите подчинени? Те теб — също. Знаят ли обаче, че си започнал да продаваш стаф?

Мършавият тип сви рамене.

— Кой е казал, че продавам стаф? Мислех, че искате трева…

— Разбира се. Никой не е споменал дрога и така ще си остане, стига да ни дадеш някои сведения.

— Бъзикате се, нали? И защо ще рискувам да ми резнат главата и да снасям на две ченгета от друг град, които дори нямат нищо срещу мен…

— Да снасяш? Срещнали сме се в кръчмата, не сме се споразумели за цената на стоката и — който откъдето е. Имаш дори свидетел, че сме обсъждали сделка. Ако направиш каквото искаме от теб, повече няма да ни видиш нито ти, нито който и да било друг от града.

Ендрю запали пура и присви тесните си очи срещу клетия наркоман отсреща, духна дим в лицето му и продължи:

— Ако не ни кажеш каквото ни интересува, на излизане оттук може да си окачим значките на гърдите и в близко бъдеще полицията да предприеме арести, които определено няма да увеличат престижа ти на пазара. Не знам дали наистина въпросният метод с топките се прилага тук; все пак тревоманите са миролюбиви хора. Но поназнайват това-онова и никак няма да се изненадам, ако някоя вечер шерифът най-случайно се натъкне на склада ти. Тревоманите не харесват конкуренти, пласиращи по-твърда дрога, особено ако тези конкуренти снасят на полицията. А предполагам, че си наясно колко години затвор предвижда законът за търговия с хероин в големи количества?

Ендрю издуха нов облак синкав дим в лицето на Кински. Не всеки ден на човек му се удава случай да постави негодник като Кински на мястото му, помисли си Хари.

— И така — подзе Ендрю, след като не получи отговор. — Еванс Уайт. Къде е, що за птица е и как да го намерим. Слушам!

Кински се заозърта. Голямата му глава с хлътнали бузи се завъртя върху хилавия врат — същински лешояд до мърша, който се оглежда боязливо дали лъвовете няма да се върнат.

— Само това ли? — попита той. — И толкова?

— Толкова — потвърди Ендрю.

— И как да съм сигурен, че няма да се върнете и да ме изнудвате за още информация?

— Не можеш да си сигурен.

Кински кимна, все едно не бе и очаквал друг отговор.

— Добре. Еванс е още дребна риба, но доколкото чувам, е започнал да се издига. Работеше за мадам Русо, тукашната кралица на тревата, в момента обаче стартира собствен бизнес. Трева, ЛСД, вероятно и морфин. Тревата е същата като на останалите пласьори в Нимбин — местно производство. Но Еванс явно има връзки в Сидни и продава там трева срещу евтин и качествен ЛСД. В момента ЛСД е върхът на сладоледа.

— Не бонбонките и жълтото? — поинтересува се Хари.

— И защо да са те? — кисело попита Кински.

— Е, аз съдя по наркотърговията в моята родина. И все пак… след като хаус-вълната заля Европа, се счита, че повече от половината от всички младежи над шестнайсет години са опитвали екстази. А след „Трейнспотинг“ жълтото нашумя като дрога номер…

— Хаус? „Трейнспотинг“? — недоумяващо го изгледа мъжът.

Хари и преди бе забелязвал, че явленията от съвременния свят често убягват на наркоманите.

— Къде да намерим Еванс Уайт? — върна се на въпроса си Ендрю.

— Повечето време прекарва в Сидни, но преди два дни го мярнах из Нимбин. Има дете от една мацка в Бризбейн, която се подвизаваше по нашите земи. Не знам в момента накъде я е отвял вятърът, но хлапето живее в имението на Еванс в Нимбин.

Даде им кратки указания как да стигнат дотам.

— Що за птица е Уайт? — поиска да разбере Ендрю.

— Ами, как да ви кажа… — Кински се почеса по въображаемата си брада. — Чаровно копеле, нали така им викат?

Ендрю и Хари нямаха представа дали изразът се употребява широко, но кимнаха в знак, че разбират какво има предвид.

— В бизнеса е много коректен, но не ми се ще да съм на мястото на гаджетата му, нали се сещате.

Те поклатиха отрицателно глава.

— Еванс е голям хубавец и му се носи славата на сваляч от класа. Женките ще се избият за него и често се случва някоя да се появи с посинено око.

— Хм… А случайно да познаваш руса норвежка на име Ингер Холтер? Миналата седмица са я убили в Уотсънс Бей в Сидни.

— Холтер? За пръв път чувам подобно име.

Освен че не гледаше филми, Кински явно не четеше и вестници.

Ендрю изгаси пурата си и двамата с Хари станаха.

— Мога ли да разчитам, че ще си траете? — попита скептично дилърът.

— Разбира се — отвърна Ендрю и се отправи към изхода.

Полицейският участък се намираше на главната улица, на стотина метра от Музея, и приличаше на обикновена жилищна сграда. Единствено табела върху затревената площ отпред указваше, че тук се помещава седалището на местните органи на реда. Вътре шерифът и неговият помощник седяха зад бюра в голямо помещение, обзаведено с диван, масичка, телевизор, внушителен брой саксийни цветя и библиотека, върху която се издигаше грамадна кафемашина. Пепитените завеси придаваха на обстановката норвежки привкус.

— Good day — поздрави Ендрю.

Хари си спомни, че през осемдесетте норвежкият министър-председател Коре Вилок използва същата приветствена реплика в обръщение към американските телевизионни зрители. На следващия ден възмутени норвежки вестници обвиниха началника на кабинета, че с калпавия си английски е направил Норвегия за посмешище в чужбина.8

— Добър да е — отвърнаха шерифът и неговият помощник в опровержение на хулителните писания в норвежката преса.

— Аз съм Кенсингтън, а това е Хоули. Предполагам, от Сидни са ви предупредили по какъв повод идваме при вас?

— И да, и не — отговори онзи от двамата, който явно беше шерифът — синеок, мургав мъж към четирийсетте с доброжелателен вид и крепко ръкостискане.

Хари го оприличи на бащата от австралийските приключенски сериали „Скипи“ и „Флипър“ — един от онези облечени в цвят каки, стабилни и порядъчни австралийски обикновени герои, които не се огъват пред какво да е.

— От Сидни получихме противоречиви инструкции. Доколкото разбрахме, издирвате някакъв тип, но не искате да го закопчаваме. — Шерифът стана и си повдигна панталона. — Вие какво? Страхувате се, че ще се издъним ли? Не вярвате ли в професионалните ни качества?

— Не се засягай, шефе. Знаем колко работа ви създава картографирането на мрежите за пласиране на марихуана, затова решихме да посетим въпросното лице, без да ви ангажираме. Намерихме адреса му и само ще се отбием да му зададем няколко въпроса.

Ендрю издаде напред долната си устна, за да покаже, че става дума за дребна работа.

Шерифът изсумтя недоволно.

— Сидни, Канбера — един дол дренки. Издават разпореждания и командироват хора, а ние тук все последни разбираме какво се случва. А кой го отнася, ако нещо се обърка?

— Амин — промърмори помощникът му от бюрото си.

— Не е за разправяне — кимна солидарно Ендрю. — Всеки ден изпитваме същото на гърба си. Накъдето и да се обърнеш, все шефове, дето кракът им не е стъпвал на улицата. Дотам я докарахме. Ние, тружениците на терен, хем знаем как стоят нещата, хем изпълняваме заповеди на канцеларски плъхове с посредствен успех от юридическото си следване, които искат само да натрупат престиж и да израснат, а нас — кучета ни яли.

Хари побърза да кимне солидарно и да въздъхне тежко.

Шерифът ги гледаше изпитателно, но Ендрю запази непроницаемо изражение. Домакинът им явно реши да последва юридическия принцип, че в случай на съмнение съдът решава в полза на обвиняемия, и покани гостите си на кафе.

— Ама че кафемашина си имате — подхвърли Хари и посочи гигантската кутия в ъгъла.

Право в десетката.

— За една минута прави литър кафе — изфука се шерифът и накратко въведе посетителите си в техническите тънкости.

След две чаши кафе стигнаха до единодушния извод, че „Норт Сидни Беърс“ в ръгби лигата е снобарски клуб, а норвежкият скиор, гадже на австралийската плувкиня Саманта Райли, ще да е точен пич.

— Видяхте ли демонстрантските плакати из града? — попита помощникът. — Призовават хората утре да се съберат на площадката за кацане и да преобърнат хеликоптера ни. Според тях фотографирането на частна собственост противоречало на конституцията. Вчера петима се закопчаха с вериги и успяхме за излетим чак в късния следобед.

Шерифът и помощникът му се засмяха. Явно инцидентът не бе помрачил доброто им настроение.

След още една чаша кафе Ендрю и Хари станаха с обяснението, че е време да си поговорят с въпросния Еванс Уайт, благодариха за почерпката и се ръкуваха за сбогом.

— Впрочем — спря на вратата Ендрю. — Подочух отнякъде, че в Нимбин продавали хероин. Мършав, мургав тип. Прилича на вампир, обявил гладна стачка.

— Хероин ли? — сепна се шерифът.

— Сигурно става дума за Мондейл — обади се помощникът.

— Проклетият пропаднал шибаняк! — извика шерифът.

Ендрю докосна въображаемата си шапка за довиждане.

— Предположих, че ще ви заинтересува.

— Как ти се стори вечерята с шведската ни свидетелка? — полюбопитства Ендрю, докато пътуваха към резиденцията на Уайт.

— Вкусна. Силно пикантна, но вкусна — отвърна уклончиво Хари.

— Я не ми се прави на две и половина. За какво си говорихте?

— За какво ли не. За Норвегия и Швеция.

— И кой обра точките?

— Швеция.

— И какво толкова имат шведите, което го няма у вас?

— Най-вече именити кинорежисьори: Бу Видерберг, Ингмар Бергман…

— Абе зарежи ги кинорежисьорите! — изсумтя презрително Ендрю. — Такива има навсякъде. Виж, Едвард Григ е единствен по рода си.

— Брей! Не съм знаел, че освен другите ти интереси си познавач и на класическата музика.

— Григ е гений. Втората част от симфонията му в до минор например е…

— Извинявай, Ендрю, но съм израснал с пънк, изпълняван на два акорда, и най-сложните изпълнители, до които съм се докосвал, са „Йес“ и „Кинг Кримсън“. Не слушам музика от миналия век. Всичко преди 1980-а за мен е каменна ера. В Норвегия имаме една банда, казва се „Дум-дум Бойс“…

— Симфонията в до минор за пръв път е изпълнена през 1981 година — прекъсна го Ендрю. — „Думдум Бойс“? Ама че нелепо име.

Хари се отказа.

Еванс Уайт ги гледаше през полуспуснати клепачи. Косата му висеше на омазнени кичури в лицето. Почеса се по пакета и се оригна демонстративно. Не изглеждаше да е особено изненадан от появата им. Не защото ги бе очаквал, а по-вероятно защото посещенията на непознати бяха за него всекидневие. Все пак продаваше най-добрия ЛСД в града, а Нимбин беше малко селище и мълвата плъзваше бързо. Хари предполагаше, че човек като Уайт не продава на дребно и не осъществява сделки в дома си, но това едва ли спираше мераклиите да цъфват пред вратата му с молбата да си купят стока.

— Сбъркали сте адреса. Пробвайте се в центъра — и той затвори комарника.

— Идваме от полицията, господин Уайт — Ендрю показа значката си. — Искаме да поговорим.

Еванс им обърна гръб.

— Днес не става. Не обичам ченгета. Върнете се със заповед за арест, за обиск или нещо подобно — и ще видя какво мога да направя. Но дотогава: лека нощ.

И той хлопна вратата.

Хари се наведе към рамката и извика:

— Еванс Уайт! Чувате ли ме? Вие ли сте на тази снимка, сър? Ако да — познавате ли добре блондинката до вас? Казва се Ингер Холтер и е мъртва!

След кратко затишие пантите изскърцаха и Еванс провря глава навън.

Хари долепи снимката до комарника.

— Открили са я в доста обезобразено състояние, сър.

Върху кухненската маса бяха пръснати вестници, мивката преливаше от мръсни чинии и чаши, а подът не беше виждал сапун и вода от няколко месеца. Въпреки това Хари още от пръв поглед забеляза, че жилището не е безнадеждно занемарено както бърлогите на пропадналите наркомани. Липсваха симптоматичните мухлясали остатъци от хранителни продукти, не вонеше на урина, завесите не затулваха прозорците. В стаята цареше известен порядък — надежден знак, че Еванс Уайт все още не бе изпуснал положението от контрол.

Седнаха на кухненските столове, а Еванс извади бутилка бира от хладилника и веднага я надигна. Оригването отекна в цялата кухня, последвано от доволния сподавен смях на домакина.

— Разкажете ни за отношенията си с Ингер Холтер — подкани го Хари и размаха ръка, за да прогони смрадта от устата на Уайт.

— Ингер беше добро, красиво и глупавичко момиче, което си беше внушило, че ни очаква светло бъдеще заедно — Еванс погледна към тавана и пак се засмя доволно. — Май с това изчерпих въпроса.

— Имате ли някаква представа как я е примамил убиецът и кой би могъл да е?

— И в Нимбин продават вестници. Знам, че е била удушена. Кой го е направил… Някой удушвач сигурно.

Той отметна назад глава и избухна в смях. Къдрав кичур падна върху челото му, белите му зъби проблеснаха върху загорилото лице, а бръчките около кафявите очи плъзнаха към ушите, окичени с огромни пиратски обици.

Ендрю се прокашля.

— Господин Уайт, жена, която сте познавали добре и с която сте поддържали интимни отношения, е била убита преди броени дни. Не е наша работа да ви съдим дали скърбите, или не, но както вероятно разбирате, издирваме убиец и ако не ни окажете съдействие, ще се наложи да ви отведем в полицейското управление в Сидни.

— И без това тази седмица ми се отвори ангажимент в Сидни. Ако вие ми платите самолетния билет, нямам нищо против — и Еванс тръсна презрително глава.

Хари се чудеше какво да мисли. Дали Еванс Уайт е толкова корав, колкото си даваше вид, или просто страдаше от така наречения „недостатъчно развит душевен потенциал“ — едно типично норвежко определение. Къде другаде по света юридическите власти излизат със заключение за качествата на човешката „душа“?

— Както желаете, господин Уайт. Получавате самолетен билет, безплатен престой и храна, безплатен адвокат и безплатен пиар — в качеството ви на главен заподозрян по случая.

— Дреме ми! Нали ще ме пуснете след четирийсет и осем часа.

— После ще ви предложим безплатно денонощно наблюдение, безплатно събуждане, за да проверим дали сте си у дома през нощта, а вероятно дори и някоя и друга полицейска акция. А кой знае какво може да изскочи при неочаквано посещение от полицията…

Еванс изля остатъка от бирата в гърлото си и започна да чопли етикета върху бутилката.

— Какво по-конкретно ви интересува, господа? — посърнал попита той. — Знам само, че един ден тя просто изчезна. Предстоеше ми пътуване до Сидни и я набрах, но не я открих нито в бара, нито вкъщи. В деня, когато пристигнах в града, прочетох във вестниците, че е намерена убита. Два дни ходех като зомби. У-б-и-т-а? Каква е статистическата вероятност млада жена да се прости с живота си по такъв начин?

— Нищожна. Имате алиби за часа на убийството, нали? — попита Ендрю, докато си водеше записки.

— Алиби ли? Защо ми е алиби? Нали не съм заподозрян, по дяволите? Да не ми казвате, че след повече от седмица не сте открили нито една сериозна следа?

— Проверяваме всички следи, господин Уайт. Ще ми кажете ли къде бяхте през двата дни, предшестващи пътуването ви до Сидни?

— Тук, къде другаде?

— Сам ли?

— Не съвсем — Еванс се ухили и запрати бирената бутилка. Тя описа елегантна парабола и беззвучно потъна в кошчето за смет пред кухненския плот. Впечатлен, Хари кимна.

— Мога ли да попитам кой е бил при вас?

— Явно можете. Не е проблем, нямам какво да крия. Анджелин Хъчисън. Живее в Нимбин.

Хари записа името.

— Любовница?

— Нещо такова.

— Какво ще ни разкажете за Ингер Холтер?

— Ами… познавах я сравнително отскоро. Запознахме се в Сидни, в бара, където тя работи, „Ди Олбъри“. Заговорихме се и тя сподели, че пести, за да посети Байрън Бей. Намира се само на няколко мили оттук. Дадох ѝ номера си в Нимбин. Няколко дни по-късно тя ми се обади с молба да пренощува в имението ми. Уговорката беше за една нощ, а Ингер остана повече от седмица. После се срещнахме в Сидни по време на мое пътуване. Виждали сме се всичко на всичко два-три пъти. Както се досещате, не успяхме да задълбочим връзката си. Пък и тя започна да става досадна.

— В смисъл?

— Привърза се към сина ми Том-Том и почна да си фантазира за семейство и къща на село. Изобщо нямах подобни намерения, но я оставих да си бълнува.

— Да бълнува?

Еванс се размърда нервно на стола.

— Тя беше от онези жени, които само на пръв поглед изглеждат много бойки, но бързо омекват, като ги почешеш под брадичката и им се обясниш в любов. Влезеш ли им под кожата, се чудят как да ти угаждат.

— Значи е било грижовно момиче? — попита Хари.

На Еванс посоката на разговора ясно не му допадна.

— Горе-долу. Както ви казах, не я познавах добре. Не беше виждала семейството си в Норвегия от дълго време и сигурно ѝ е липсвала… близост, хора, които да я подкрепят, нали? Откъде да знам. Беше глупава и романтична, без никаква злоба…

Гласът на Еванс потрепери. В кухнята настъпи мълчание. Или беше добър актьор, или въпреки всичко не беше чак толкова безчувствен.

— Щом не сте виждали бъдеще във връзката си с нея, защо не я прекратихте?

— Щях да го направя в близките дни. Все се канех да скъсам с нея, но не успях, преди тя да си отиде. Ей така — и той щракна с пръсти.

Хари действително долови задавена нотка в гласа му.

Еванс погледна ръцете си:

— Егати начина да разкараш някого, а?

Пета глава

Изкачваха се по стръмни планински пътища. Табела указваше местоположението на „Кристъл Касъл“.

— Въпросът е дали Еванс Уайт казва истината — подзе Хари.

Ендрю отби встрани, за да се размине с идващ отсреща трактор.

— Нека ти споделя на какво ме е научил опитът, Хари. Повече от двайсет години разговарям с хора, тласкани от различни съображения да лъжат или да казват истината. Виновни и невинни, убийци и джебчии, нерваци и хладнокръвни типове, синеоки бебешки физиономии, насечени от белези лица на мошеници, социопати, психопати, филантропи…

Ендрю търсеше още примери.

— Схванах идеята — увери го Хари.

— … индианци и бели. Всички разказват версиите си с една-единствена цел — да им повярвам. И знаеш ли до какъв извод стигнах?

— Че е невъзможно да се прецени кой лъже и кой — не?

— Именно! — разпали се Ендрю. — В традиционните криминалета всеки уважаващ себе си детектив притежава безпогрешен нюх да разпознава лъжците. Глупости на търкалета! Човешката природа е необятна гора и никой не познава най-дълбоките ѝ дебри. Дори майката не е в течение на най-съкровените тайни на детето си.

Свърнаха към паркинга пред голяма зелена градина с тясна чакълеста алея, която лъкатушеше между фонтани, цветни лехи и екзотични дървесни видове. Зад градината се извисяваше величествена сграда. Това следваше да е „Кристъл Касъл“ — Кристалният замък — който шерифът в Нимбин им посочи върху картата.

Звънче над вратата извести пристигането им. Мястото явно се радваше на голяма популярност, защото магазинът гъмжеше от посетители. Към Хари и Ендрю се приближи пълничка жена с ослепителна усмивка и ги приветства с добре дошли толкова ентусиазирано, сякаш от месеци тук не бе стъпвал човешки крак.

— За пръв път ли идвате? — попита тя.

В тона ѝ се долавяше увереността, че магазинът действа пристрастяващо като наркотик и веднъж посетили го, клиентите неминуемо ще се зарибят. Впрочем Ендрю и Хари не можеха да отхвърлят категорично тези вероятност.

— Завиждам ви — прехласна се тя, след като те потвърдиха предположението ѝ. — Предстои ви да откриете очарованието на „Кристъл Касъл“! — Жената почти пищеше от възторг. — Минете през онзи коридор. Отдясно има отлично вегетарианско кафене с превъзходни ястия. След като се уверите лично, завийте наляво и ще влезете в залата за кристали и минерали. Ето там започва истинското приключение! А сега вървете!

И тя махна с ръка да ги подкани. След подобно встъпление Ендрю и Хари преживяха по-скоро истинско разочарование. Кафенето всъщност представляваше съвсем обикновена закусвалня: продават кафе, чай, салати с йогурт и сандвичи със зеленчуци. В горещо рекламираната зала за кристали и минерали бяха изложени блестящи кристали, фигурки на Буда с кръстосани крака, сини и зелени кварцови залежи и природни камъни. Експонатите създаваха сложна смесица от различни светлини. Из помещението се носеше дискретно ухание на ароматни пръчици, приспивна мелодия на панфлейта и шумолене на течаща вода. На Хари магазинът му хареса, но асортиментът му се стори малко прехвален и от експонатите далеч не ти спираше дъхът. Без дъх можеше да останеш от цените.

— Хе-хе — засмя се Ендрю, след като погледна етикетите на няколко стоки. — Тази дама е просто гениална.

Кимна към видимо състоятелните клиентки на средна възраст из помещението:

— Някогашните хипарки са пораснали. Вече си имат сериозни професии и стабилни доходи, но спиритуализмът все още ги влече.

Застанаха до касата. Пълничката жена продължаваше да се усмихва все така лъчезарно. Хвана ръката на Хари и притисна синьо-зелен камък към дланта му.

— Зодия козирог, нали? Поставете този камък под възглавницата си. Ще отстрани всякаква негативна енергия от стаята ви. Струва шейсет и пет долара, но понеже наистина имате нужда от него, ще ви го дам за петдесет. А вие трябва да сте лъв? — обърна се тя към Ендрю.

— Не, госпожо, полицай съм — той вдигна дискретно значката си.

Тя пребледня и го изгледа шокирана.

— Какъв ужас! Дано не съм допуснала някое нарушение.

— Не и доколкото ми е известно, госпожо. Нали вие сте Маргарет Досън, бивша Уайт? Къде да поговорим на спокойствие?

Маргарет Досън бързо се окопити и извика едно от момичетата да я замести на касата. После изведе Хари и Ендрю в градината, където седнаха край бяла дървена маса. Между две дървета се простираше опъната мрежа. Хари първо я помисли за рибарска, но като се позагледа по-внимателно, разбра, че всъщност представлява паяжина.

— Май ще вали — промърмори госпожа Досън и потри ръце.

Ендрю се прокашля и тя прехапа долната си устна.

— Извинете, инспекторе. Просто се притесних.

— Не се тревожете. Каква паяжина само си имате!

— Изпреде я Били, паякът ни. Сигурно се е сврял да подремне някъде или е на лов за мишки.

Хари инстинктивно прибра крака си под стола.

— На лов за мишки ли?

Ендрю се усмихна.

— Хари е от Норвегия. Там не са свикнали с такива големи паяци.

— Нека ви успокоя: най-едрите породи не са най-опасни. Затова пък у нас се среща един миниатюрен пакостник, който се нарича „червеногръбко“. Неговото ухапване е смъртоносно, но той предпочита да се навърта из по-гъсто заселените райони — подвизава се под прикритието на големия град, така да се каже. В тъмни изби и влажни кьошета.

— И не е единственият — промърмори Ендрю. — Нека се върнем на въпроса, госпожо. Става дума за сина ви.

Сега вече цялата кръв се отдръпна от лицето на госпожа Досън.

— За Еванс ли?

— Доколкото ни е известно, не е имал никакви предишни спречквания с полицията — успокои я Хари.

— Така е. И слава богу.

— Отбихме се тук, защото вашият магазин се намира точно по пътя ни към Бризбейн. Случайно да познавате жена на име Ингер Холтер?

Госпожа Досън си повтори беззвучно името и поклати глава.

— Еванс никога не е бил любовчия. Винаги ме е запознавал с приятелките си. След като му се роди дете от… от онази обесница, чието име дори не искам да си спомням, му забраних… го посъветвах да не избързва. Нека изчака да срещне правилното момиче.

— И защо да не избързва?

— Защото аз така му казах.

— А защо му казахте така?

— Защото… защото допуска фатални грешки — тя хвърли поглед към магазина, за да покаже, че времето ѝ е ценно — и защото Еванс е чувствително, лесно ранимо момче. В живота му навлезе много негативна енергия и му трябва жена, на която да вярва стопроцентово, а не някоя от онези… пачаври, дето само му мътят главата.

Над ирисите ѝ се спусна сива пелена.

— Често ли се виждате със сина си? — попита Ендрю.

— Еванс се отбива винаги, когато ангажиментите му позволяват. Горкичкият, претрепва се от работа. Продава билки. Опитвали ли сте ги? Понякога слагам от тях в чая, който предлагаме в кафенето.

Ендрю се прокашля. С периферното си зрение Хари мярна някакво движение между дърветата.

— Време е да си вървим, госпожо. Само още един, последен въпрос.

— Да?

Ендрю продължаваше да кашля, сякаш нещо му беше преседнало. Паяжината започна да се полюшва.

— Този светлорус цвят на косата ви… естествен ли е?

Кацнаха в Сидни късно вечерта. Хари беше капнал от умора и си мечтаеше само за леглото в хотела.

— Едно питие? — предложи Ендрю.

— Не, благодаря.

— В „Ди Олбъри“?

— Това ще е кажи-речи работа.

— Именно.

Биргита ги посрещна с усмивка. Обслужи клиента пред бара, приближи се до двамата мъже и прикова поглед в Хари.

— Здрасти — отрони тя.

На Хари му се прииска просто да се сгуши в скута ѝ и да заспи.

— Два двойни джина с тоник — в името на закона — поръча Ендрю.

— На мен по-добре ми дай сок от грейпфрут — поправи го Хари.

Тя им поднесе напитките и се облегна на барплота.

— Благодаря ти за вчера — прошепна на Хари.

В огледалото зад гърба ѝ той видя собствената си идиотска усмивка.

— Ей, ей, ако обичате, без скандинавско гукане. Докато аз плащам, ще говорим на английски — намръщено помоли Ендрю. — Нека ви разкажа една история, млади хора. За любовта, която е по-велика загадка от смъртта. — Направи драматична пауза. — Чичо Ендрю ще ви разправи стародавна австралийска легенда: историята за Бубур Жълто-кафявата змия и за Уала.

Хари и Биргита се наведоха към Ендрю, а той премлясна доволно и запали пура.

— Имало едно време млад воин на име Уала. Уала обичал младата красавица Мора, а тя — него. Уала издържал племенната церемония и вече бил признат за зрял мъж. Нямало пречки да се ожени за която пожелае от съплеменничките си, стига да са изпълнени две условия: да не е била омъжвана преди и да откликне на чувствата му. А Мора искала Уала да ѝ стане мъж. И той копнеел нито за миг да не се отделя от любимата си, ала традицията повелявала да отиде на лов. Преди сватбата трябвало да поднесе плячката като дар на родителите на момичето. В една прекрасна росна утрин Уала потеглил. Мора му дала бяло перо от какаду да си го затъкне в косата.

Докато Уала го нямало, Мора отишла да събира мед за празненството. А мед не се намирал лесно и тя се отдалечила от бивака повече от обикновено. Озовала се в долина с едри камъни. Над долината се спускала особена тишина — не се чувала ни птича песен, ни жужене на насекоми. Тъкмо да продължи нататък ѝ съзряла гнездо с грамадни бели яйца — по-големи не била виждала. „Ще ги взема за празненството“ — рекла си тя и посегнала към яйцата.

В същия миг нещо голямо се плъзнало по камъните и преди да побегне или да извика, огромна жълто-кафява змия се увила около снагата ѝ. Мора се съпротивлявала, но напразно. Влечугото започнало да я стиска. Тя вдигнала очи към синьото небе над долината и се опитала да призове Уала, ала в дробовете ѝ вече нямало въздух. Не успяла дори да гъкне. Хватката на змията се затягала все повече и повече, накрая изцедила и последната капка живот от Мора, потрошила и всичките ѝ кости. После змията се оттеглила в сенките, откъдето се била и появила. Там ставала невидима, защото цветовете ѝ се сливали с дърветата и камъните.

След два дни открили бездиханното тяло сред камъните в долината. Родителите ѝ били безутешни, майката ридаела и питала бащата какво ще кажат на Уала, когато се прибере. — Ендрю погледна Хари и Биргита с блеснали очи. — Огънят в бивака вече догарял. Призори на следващия ден Уала се върнал. Ловът преминал с куп премеждия, ала той стъпвал леко, с искрящи от щастие очи. Приближил се до родителите на Мора, смълчани до жаравата. „Нося ви подаръци“ — рекъл им. Връщал се с богата плячка: кенгуру, вомбат и бутове от ему.

„Дошъл си тъкмо навреме за погребението, Уала, ти, който щеше да ни бъдеш като син“ — съобщил му бащата на Мора. Сякаш някой покосил Уала с тежък удар. Всички видели каква болка изпитва, каква скръб го мъчи, ала той бил корав воин, преглътнал сълзите си и попитал: „Защо още не сте я погребали?“. „Защото я открихме едва вчера“ — отвърнал бащата. „Тогава ще я придружа и ще поискам духа ѝ. Нашият виринун ще излекува потрошените ѝ кости, а аз ще ѝ върна духа и ще я съживя.“ „Твърде късно е — възразил бащата. — Духът ѝ вече е отишъл там, където се преселват духовете на всички мъртви жени. Но убиецът ѝ е още жив. Знаеш какво повелява дългът ти, синко.“ Уала си тръгнал, без да отрони дума. Живеел в пещера заедно с другите ергени от племето. И пред тях останал безмълвен. Изминали няколко месеца, Уала не участвал нито в песните, нито в танците. Непрекъснато странял от общите забави. Според едни искал да вкамени сърцето си и да забрави Мора. Според други възнамерявал да последва Мора в задгробното царство на жените. „Невъзможно е — клатели глава хората. — След смъртта си жените и мъжете се преселват в отделни царства.“

Една жена обаче рекла: „Грешите. Уала е потънал в кроежи как да отмъсти за любимата си. Да не мислите, че Бубур Жълто-кафявата змия може да се убие с копие? Не сте го виждали, но като млада аз го зърнах и цялата ми коса побеля. По-страшна гледка не можете да си представите. Вярвайте на думите ми: Бубур може да бъде надвит само с мъжество и хитрост. А мен ако питате, този млад воин ги притежава.“

На другия ден Уала дошъл при огъня. Очите му блестели, изглеждал окрилен. Попитал кой ще го придружи, за да събират смола. „Имаме достатъчно запаси. Ще ти дадем“ — отвърнали хората, изненадани от ведрото му настроение. „Трябва ми прясна — възразил той и се засмял на уплашените им лица. — Елате и ще видите за какво ще я използвам.“ Любопитството ги зачоплило и те го придружили. Събрали колкото трябва и той ги повел към долината с едрите камъни. Там върху най-високото дърво изградили малка кула и Уала отпратил спътниците си да си вървят. На дървото взел със себе си само най-верния си другар. Двамата започнали да викат името на Бубур, а призивите им отеквали из цялата долина. Слънцето се издигнало на небосклона.

Изневиделица се появила гигантска жълто-кафява глава. Люшкала се напред-назад и се ослушвала да определи откъде идва звукът. Около нея гъмжало от по-малки змии — и те със същата окраска — навярно излюпени от яйцата, към които Мора посегнала. Уала и приятелят му омесили смолата на големи топки. Когато ги видял на дървото, Бубур зинал, проточил език и го стрелнал към тях. Слънцето било увиснало в зенита си, пастта на Бубур блестяла в бяло и червено. Бубур се спуснал в атака. Тогава Уала запратил най-голямата топка право в зиналата му паст. Влечугото по навик стиснало челюсти и зъбите му потънали дълбоко в смолата.

Бубур се свил на кълбо на земята, ала не успял да се отърве от смолата в устата си. Същата хитрина Уала и неговият другар приложили и на новоизлюпените змийчета. Не след дълго победили и тях — запечатали им челюстите. Уала повикал другите мъже и те убили змиите без капка жал. Все пак Бубур бил погубил най-красивата дъщеря на племето. Не изтребели ли змийските отрочета до крак, рискували някой ден те да пораснат и да станат големи колкото родителите си. След този ден рядко ще срещнеш Бубур Жълто-кафявата змия9 в Австралия, но с всяка изминала година страхът на човека го прави все по-дълъг и по-дебел.

Ендрю допи остатъка от джина с тоник.

— И каква е поуката? — попита Биргита.

— Първо, любовта е по-голяма загадка и от смъртта. Второ, пазете се от змии.

Ендрю плати питиетата, потупа окуражително Хари по гърба и си тръгна.