Прилепът

Шеста глава

Той отвори очи. Отвън мегаполисът се събуждаше. Долиташе жужене и бръмчене. Завесата лениво му махаше. Без да се надига, той забеляза изненадващ интериорен елемент на отсрещната стена — портрет на шведската кралска двойка.

Кралицата със спокойната си, уравновесена усмивка, кралят — все едно някой е опрял нож в гърба му. Хари напълно разбираше състоянието му — в трети клас го накараха да играе ролята на принца в „Опърничавата принцеса“.

Отнякъде се чуваше шум от течаща вода. Той се обърна на другата страна, за да подуши възглавницата ѝ. Върху чаршафа лъщеше червено пипало — или косъм? Неволно в ума му изникна куриозно заглавие от спортните страници в „Дагбладе“: „Ерлан Юнсен от футболен клуб «Мос» — известен с рижата си коса и дългите си топки.“

Хари изпитваше удивителна лекота. Чувстваше се безтегловен като перце. Толкова ефирен, че се опасяваше да не би полъхът от завесите да го повдигне от леглото и да го отнесе през прозореца, а навън, полетял над Сидни в натоварената сутрин, Хари да установи, че е без дрехи. Отдаде лекотата на многократното изпразване на телесни течности през нощта. Сигурно бе отслабнал с няколко килограма.

— Хари Хуле, от полицията в Осло — известен с чудноватите си приумици и празните си топки — промърмори той.

— Моля?

Биргита се появи в ужасно грозен халат и бяла кърпа, увита около главата ѝ.

— О, добро утро, красавице моя. Загледах се в снимката на краля, коронован мимо волята си. Според теб дали при други обстоятелства би станал земеделец? Прилича на човек, който обича селската работа.

Биргита погледна портрета.

— Не всекиму е отредено да попадне на мястото си в живота. При теб как е, инспекторе?

Тръшна се на леглото до него.

— Сложен въпрос в толкова ранен час. Преди да отговоря, настоявам да свалиш този халат. Не искам да ставам негативен, но на първо четене тази роба попада в челната десетка в класацията ми за най-грозните дрехи, които съм виждал.

Биргита се разсмя.

— Наричам го „страстоубиеца“. Върши чудесна работа, когато разни отворковци станат твърде настъпателни.

— Проверявала ли си как се нарича този цвят? Може пък да се окаже, че си се сдобила с дреха в непознат досега цвят, ново попълнение във видимия спектър на светлината между зелено и кафяво?

— Хич не се опитвай да сменяш темата, норвежецо! — тя го тупна с възглавница по главата, но след кратка схватка се озова под него. Хари прикова ръцете ѝ към леглото, наведе се и се опита да захапе колана на халата ѝ. Биргита изпищя, схванала намерението му, освободи коляното си и го заби решително в брадичката му. Хари простена и се претърколи настрана. Със светкавична бързина Биргита затисна ръцете му с колене. — Отговори!

— Добре, добре, предавам се. Да, аз съм си намерил амплоато. Аз съм най-доброто ченге, което можеш да си представиш. Предпочитам да залавям злосторници, вместо да копая или да ходя по галавечери и да махам на тълпата от някой балкон. И да, знам, че звучи налудничаво.

Биргита го целуна по устата.

— Да беше си измила зъбите — изломоти Хари със стиснати устни.

Забравила всякаква предпазливост, тя отметна назад глава и избухна в смях, а той тутакси се възползва от сгодния случай. Надигна рязко глава, захапа колана и дръпна. Халатът се свлече странично, Хари сгъна колене и принуди Биргита да го възседне. От кожата ѝ, топла след душа, се виеше пара.

— Полиция! — изкрещя тя и го притисна между бедрата си.

Хари усети как кръвта затуптява по цялото му тяло.

— Изнасилват ме — прошепна тя и захапа ухото му.

После полежаха, загледани в тавана.

— Ще ми се… — подхвана тя.

— Какво?

— Нищо.

Станаха да се облекат. Хари си погледна часовника и установи, че е закъснял за сутрешната оперативка. Преди да излезе, прегърна Биргита.

— Май се досещам какво ти се иска. Да ти разкажа нещо за себе си.

Биргита се сгуши в ямката между ключиците му.

— Не обичаш да споделяш, това ми стана ясно. Имам чувството, че всичко, което знам за теб, съм го изтръгнала насила: че майка ти е била мила и умна жена, наполовина саамка, починала е преди шест години; баща ти е преподавател и не одобрява професията ти, но си мълчи; от всички хора на света обичаш най-много сестра си, която страда от „частичен“ синдром на Даун. Приятно ми е да съм запозната с живота ти, но ми се ще да споделяш лични неща по своя инициатива.

Хари я погали по тила.

— Да ти споделя ли една тайна?

Биргита кимна.

— Но имай предвид, че откровенията сближават хората — прошепна Хари в косите ѝ. — А това невинаги е желателно.

Смълчаха се. Хари си пое дъх.

— Цял живот съм бил обграден от хора, които ме обичат. Не съм търпял никакви лишения. С две думи, нямам никакво обяснение защо съм станал такъв, какъвто съм.

Полъх от прозореца погали косата на Хари — толкова гальовно и ефирно, че той неволно затвори очи.

— А именно: алкохолик — изрече той твърдо и високо.

Биргита не помръдваше в прегръдката му.

— В Норвегия уволняват много трудно обществени служители. Сама по себе си некомпетентността не е достатъчен мотив, мързелът не е основание да те освободят, а колкото до шефа ти — хули го, колкото си искаш. Никой не може да те пипне по този параграф. На практика излиза, че можеш да си разиграваш коня. Законът те защитава от произвол. Изключение е алкохолизмът. Ако работиш в системата на полицията и се появиш на служебното си място в нетрезво състояние повече от два пъти, имат право да те изритат веднага. Преживях период, когато беше по-лесно да преброя дните, през които се появявах на работа трезвен, отколкото обратното.

Той леко я отдалечи от себе си, за да види реакцията ѝ. После пак я притегли в обятията си.

— И въпреки състоянието ми колегите, които подозираха какво става, си затваряха очите. Навярно е било редно да докладват на началството, но в полицейските среди лоялността и професионалната солидарност са издигнати на пиедестал. Една вечер двамата с мой колега отидохме до апартамент в „Холменколен“, за да зададем няколко въпроса на мъж във връзка с наркоубийство. Той дори не беше заподозрян по случая, но докато стояхме пред домофона, онзи изхвърча с пълна газ в автомобила си от гаража. Скочихме в колата и се завърза гонитба. Пуснахме буркана и ускорихме до сто и десет по „Сьоркедалсвайен“. Лъкатушехме наляво-надясно по платното, на няколко пъти облизахме тротоара. Колегата предложи да ме замести зад волана. Амбициран да не изпусна беглеца, отказах.

За случилото се впоследствие Хари знаеше само от чужди разкази. Близо до квартал „Виндерн“ автомобил излязъл от една бензиностанция. Шофирал младеж, току-що взел книжка. Отбил се в бензиностанцията да купи цигари за баща си. Патрулката повлякла автомобила през загражденията пред железопътните релси, отнесла навеса над спирка, където само допреди две минути чакали петима-шестима души, и се спряла в платформата от другата страна на жп линиите. Колегата на Хари изхвърчал през прозореца. Открили го на двайсетина метра по-надолу. Ударил се челно в ограден стълб с такава сила, че стълбът се огънал. За да установят самоличността му, се наложило да му вземат пръстови отпечатъци. Младежът в другия автомобил останал парализиран от врата надолу.

— Отидох му на свиждане в място, наречено Сюнос — продължи Хари. — Продължава да мечтае един ден отново да шофира. Мен са ме открили в колата със счупен череп и масирани вътрешни кръвоизливи. Няколко седмици съм бил на командно дишане.

По онова време майка му и сестра му идваха всеки ден. Сядаха от двете страни на болничното легло и го държаха за ръце. Баща му се отбиваше надвечер, след определеното за посещение време. Поради тежкото комоцио Хари получи зрителни смущения и лекарите му забраниха да чете и да гледа телевизия. Затова баща му четеше на глас. Седеше съвсем близо до него и му шепнеше в ухото, та Хари да не се напряга. Носеше книги от любимите си норвежки писатели: Сигюр Хул и Шартан Фльогста.

— Бях убил човек и съсипал живота на друг и въпреки това се намирах в кувьоз от любов и загриженост. След като от интензивното ме преместиха в обикновена стая, най-напред склоних брата на пациента на съседното легло да ми купи бутилка джин.

Хари млъкна. Биргита дишаше равномерно и спокойно.

— Шокирана ли си?

— Досетих се за проблемите ти още при първата ни среща. Баща ми страдаше от алкохолизъм.

Хари не знаеше какво да каже.

— А после как се развиха нещата? — поиска да разбере тя.

— Останалото… е тясно свързано с полицейската система в Норвегия. По-добре да не ти разказвам.

— В момента сме на хиляди километри от Норвегия.

Хари я притисна в обятията си.

— Днес чу достатъчно. В следващия епизод очаквай продължение. Време е да тръгвам. Може ли довечера да се отбия в „Ди Олбъри“ и да ти преча?

Биргита се усмихна печално и Хари разбра, че е хлътнал по-дълбоко, отколкото е разумно.

— Закъсняваш — отбеляза Уодкинс и шляпна тесте копия върху бюрото на Хари.

— Още не съм свикнал с часовата разлика. Какво ново?

— Нося ти нещичко за четене. Йонг Сю изрови стари случаи на изнасилвания. В момента с Кенсингтън ги преглеждат.

Хари имаше нужда да се поосвежи с чаша кафе, преди да пристъпи към работа, и се качи в столовата. Там завари Маккормак — в отлично разположение на духа. Седнаха до една маса, всеки със своето кафе flat white — австралийска версия на популярните по света кафе лате или капучино, в която обаче еспресото преобладава като вкус.

— Обадиха се от кабинета на министъра на правосъдието. Получил запитване от своя норвежки колега. Току-що говорих с Уодкинс и разбрах, че един човек вече е попаднал в полезрението ви.

— Еванс Уайт. Твърди, че има алиби за дните около убийството. Възложихме на колегите от Нимбин да привикат жената, която по думите му била с него, за да проверим дали алибито ще издържи. Уайт е предупреден да не напуска града без разрешението на властите.

Маккормак изсумтя.

— Ти видя Уайт очи в очи, Хоули. Той ли е?

Хари заби поглед в кафето. Белите млечни ивици се виеха на спирали и образуваха звездна мъглявина.

— Ще позволите ли да направя една аналогия, сър? Знаете ли, че Млечния път представлява спирална галактика с над сто хиляди милиона звезди? За хиляда години със скоростта на светлината можеш да пресечеш едва половината от някой от спиралните ръкави, и то диагонално. Какво да говорим, ако тръгнеш по дължина или решиш да прекосиш целия Млечен път…

— Толкова рано сутринта ми идваш твърде философски настроен, Хоули. Какво се опитваш да кажеш?

— Че човешката природа е неизбродна, тъмна гора и никому не е отредено да я опознае изцяло в рамките на кратък човешки живот. Конкретно на въпроса ви дали Еванс Уайт е нашият човек — и представа си нямам, сър.

Маккормак придоби угрижен вид.

— Все едно слушам Кенсингтън. Дали не сбърках, като ви събрах в екип, Хоули? В главата на този човек се въртят всякакви щуротии.

Йонг постави фолио на шрайбпроектора.

— В тази страна годишно постъпват сигнали за повече от пет хиляди изнасилвания. От само себе си е ясно, че закономерност в конкретна извадка е възможно да се открие единствено с помощта на статистиката. На безпристрастната, точна статистическа наука. Ключово понятие номер едно е статистическата значимост. С други думи, търсим статистическа хипотеза, неподлежаща на обяснение със случайности. Ключово понятие номер две е демографията. Първо отсях онези преписки във връзка с неразкрити изнасилвания и убийства през последните пет години, които съдържат думите „душене“ или „странгулация“. В базата данни открих съвпадение с дванайсет убийства и няколкостотин изнасилвания. После ограничих резултатите от търсенето, като въведох допълнителни критерии: жертвите да са руси жени на възраст между 16 и 35 години и да живеят по източното крайбрежие. Според официалната статистика на паспортната ни служба гражданките в Австралия, които отговарят на посочените критерии, съставляват по-малко от пет процента от цялото население. И въпреки този пренебрежимо малък брой системата откри съвпадение със седем убийства и повече от четирийсет изнасилвания.

Йонг постави ново фолио с процентни дялове и хистограми. Остави колегите си да ги разгледат, без да коментира. Възцари се продължително мълчание. Пръв го прекъсна Уодкинс:

— Това означава ли…

— Нямаме основания да твърдим, че сме изолирали тенденция. Стойностите са прекалено неубедителни.

— Но с основание можем да предположим — подхвана Ендрю, — че по улиците вилнее изнасилвач, който с извратена последователност подбира жертвите си само сред русите представителки на женското население и убива част от тях, подчинявайки се на неизвестна логика. Мъж, който изпитва удоволствие от стягането на женска шия.

Изведнъж всички в стаята започнаха да се надвикват и Уодкинс се намеси, за да въдвори ред. Първо даде думата на Хари.

— Защо никой не е забелязал тази взаимовръзка по-рано? Говорим все пак за седем убийства и между четирийсет и петдесет изнасилвания с отпечатъка на един и същи почерк.

Йонг Сю вдигна рамене.

— За жалост изнасилванията съвсем не са рядкост в Австралия и разследването им не се ползва с нужния приоритет.

Хари кимна. Уви, положението в родината му също не беше повод за гордост.

— Освен това повечето изнасилвачи действат на територията на града или селището, където живеят, и не бягат оттам. Затова обикновените изнасилвания не се разследват в постоянно сътрудничество между отделните щати. Проблемът в случаите, включени в моята извадка, е географското разпространение.

Йонг посочи списък с названия на населени места и дати.

— Един ден в Мелбърн, месец по-късно в Кеърнс, на следващата седмица в Нюкасъл… В рамките на по-малко от два месеца са извършени изнасилвания в три различни щата. Понякога с качулка, друг път с маска, веднъж с найлонов чорап, а има и случаи, когато жертвите изобщо не са видели извършителя. Местопрестъпленията също варират: тъмни улички, паркове… Понякога ги завлича в кола, друг път нахълтва с взлом в домовете им нощем. Накратко: тук почерк не личи, освен предпочитание към блондинки, удушаване и неспособност на жертвите да опишат външния му вид. Впрочем има и още нещо. Когато убива, действа изключително чисто. За наше съжаление. Явно, мие жертвите, отстранява всякакви следи: отпечатъци, семенна течност, текстилни влакна, косми, епителни клетки под ноктите на убитата и прочее. Но иначе не разполагаме с находки, които обвързваме с типичния сериен убиец. Няма следи от ритуални действия или визитни картички от типа „аз бях тук“, адресирани до полицията. След въпросните три изнасилвания за два месеца, настъпва едногодишно затишие. Ако, разбира се, не стои и зад други изнасилвания, които са попаднали извън моето търсене. А това е напълно възможно.

— А убийствата? — попита Хари. — Не би ли следвало те да алармират полицията, че става нещо особено?

— Не, защото са пръснати по територията на страната — поклати глава Йонг Сю. — Когато полицаите в Бризбейн открият труп на изнасилена жена, те не сигнализират в Сидни. Освен това убийствата са извършени в толкова широк времеви диапазон, че трудно някой би съзрял допирни точки помежду им. Все пак удушаването е обичаен начин за умъртвяване при сексуални престъпления.

— В Австралия няма ли разследващ орган на федерално равнище? — попита Хари.

Всички около масата само се подсмихнаха. Хари не настоя за вербален отговор и смени темата:

— Ако става дума за сериен убиец…

— … от такъв престъпник се очаква да следва определен модел, почерк — продължи Ендрю. — Но този не се вписва в тази характеристика, нали?

— Навярно през всичките тези години все някой следовател се е усъмнил, че върлува именно маниак; вероятно въпросният следовател се е разровил из архивите и е сравнил отделните случаи, но различията помежду им са се оказали твърде големи, за да подкрепят хипотезата му.

— Ако е сериен убиец, не следва ли да изпитва повече или по-малко съзнателно желание да го заловим? — попита Либи.

Уодкинс се прокашля. Навлязоха в неговата сфера.

— В криминалетата често представят действията на убиеца като зов за помощ; един вид, той оставя след себе си кратки, шифровани съобщения и следи — израз на несъзнателно желание да бъде спрян. Понякога действително е така, но се опасявам, че не е толкова просто. Повечето серийни убийци приличат на средностатистическите престъпници: не искат да попаднат в лапите на полицията. Ако действително върлува сериен убиец, той ни е оставил твърде оскъдни податки, на които да се опрем. Няколко неща никак не ми харесват…

Той повдигна горната си устна и оголи жълтите си зъби.

— Първо, въпросният тип явно не се придържа към един и същи модел — освен че души блондинки. Това може да означава, че възприема убийствата като независими една от друга случки, своеобразни творчески изяви, всяка от които да се отличава от предната. А това усложнява значително нашата работа. Или пък престъпленията носят по-завоалиран замисъл, но на нас ни убягва. Не е изключено и изобщо да не възнамерява да ги убива, а да го прави под натиска на обстоятелствата: например ако жертвите видят лицето му, окажат съпротива, крещят за помощ или поради друг непредвиден развой на събитията.

— Може би ги убива само в случаите, когато не му става? — предположи Либи.

— Дали да не се посъветваме със специалист психолог? — предложи Хари. — Да му възложим да изготви профил на извършителя.

— Добре — кимна Уодкинс, но сякаш мислеше за друго.

— А второто, сър? — напомни Йонг.

— Кое второ? — сепна се от унеса си Уодкинс.

— Щом започнахте с „първо“, значи има и второ нещо, което ви смущава в текущия случай. Кое е то?

— Че прекратява поредицата. Може, разбира се, да се дължи на съвсем прозаични причини: да е извън страната или да е болен. Но не е изключено и да се опасява, че някой от полицията съвсем скоро ще съзре връзката между отделните престъпления. Затова временно прекратява набезите си. Ей така! — и той щракна с пръсти. — В такъв случай говорим за много опасен тип. Щом контролира поривите си, значи е дисциплиниран и хитър и не се поддава на онзи тип автоунищожителна страст, която с времето ескалира и изважда на показ повечето серийни убийци. Не. Нашият човек е пресметлив и интелигентен и едва ли ще го заловим, преди да е устроил истинска кървава баня. Впрочем под въпрос е дали изобщо някога ще успеем да го пипнем.

В стаята надвисна мрачно мълчание. Хари потръпна. В съзнанието му изникнаха всички христоматийни случаи на незаловени серийни убийци: разследването започва да буксува, защото убийствата неочаквано секват, и до ден-днешен липсва яснота дали убиецът е все още жив или се е покрил само временно.

— Сега какво ще правим? — попита Ендрю. — Ще призовем всички блондинки под пенсионна възраст да не излизат от вкъщи вечер?

— Тогава рискуваме нашият човек да потъне вдън земя и да не го открием никога — възрази Либи. Беше извадил джобно ножче и най-старателно си почистваше ноктите.

— От друга страна: нима ще превърнем целокупната популация на блондинките в Австралия в мишена на маниак? — обади се Йонг.

— Безсмислено е да призоваваме хората да си стоят по домовете — изкоментира Уодкинс. — Ако си търси жертва, негодникът ще си намери. Нали казахте, че нахълтвал с взлом в домовете на някои от жертвите си? Забравете за вечерен час. Трябва да го накараме сам да падне в капана.

— Но как? Проклетникът действа на територията на цяла източна Австралия и никой не знае кога ще удари пак. Изнасилва и убива на напълно случаен принцип — Либи говореше на ноктите си.

— Не си прав — възрази Ендрю. — В действията на човек, успял толкова време да се изплъзне от полезрението на полицията, няма нищо случайно. Някои серийни убийци целят да привлекат внимание около престъпленията си. Затова полагат свой печат върху убийствата — за да подскажат коя е самоличността им. Но този е различен. Той, напротив, се опитва всячески да избегне сходствата. Издава го единствено влечението му към душенето. Или е непредсказуем — или поне той така си мисли. Но греши. Защото модел има. Винаги има модел. Не защото го е планирал предварително, а защото ние, хората, сме подвластни на навика. В това отношение между теб, мен и един изнасилвач разлика не съществува. Остава само да открием какви са специфичните привички на този екземпляр.

— Той е чисто и просто побъркан — произнесе се Либи. — Нима всички серийни убийци не са шизофреници? Чуват гласове, които им заповядват да убиват и така нататък? Съгласен съм с Хари: нека повикаме психар.

Уодкинс се почеса по тила. Изглеждаше разколебан.

— Психологът без съмнение ще осветли въпроса как разсъждава серийният убиец, но не е сигурно, че издирваме точно такъв човек — възрази Ендрю.

— Седем убийства. И на това ако не му се вика серия! — възропта Либи.

— Слушайте — Ендрю се наведе над масата и вдигна големите си черни ръчища. — За серийния убиец сексуалното посегателство е на второ място. На първо е самото отнемане на живот. За него е безсмислено да изнасилва някого, ако впоследствие няма да го убива. Докато за нашия човек от първостепенно значение е изнасилването. В случаите, когато умъртвява жертвата, вероятно го прави от практически съображения, както посочи Уодкинс. Например защото съществува опасност потърпевшата да го разобличи. — Ендрю направи пауза. — Или е видяла лицето му, или го познава.

И той отпусна ръце пред себе си.

Вентилаторът скрибуцаше в ъгъла, но в помещението ставаше все по-задушно.

— Статистиката е полезно нещо, но не бива да се оставяме да ни тласка в погрешни посоки — отбеляза Хари. — Или, ако перифразирам една известна поговорка: заплеснал се по гората, човек често не забелязва отделните дървета.

Уодкинс извади кърпа и започна да си попива потта по челото.

— Лично аз нищичко не схванах — призна той.

— Не бива под въздействието на отчетената обща тенденция да пренебрегваме вероятността убийството на Ингер Холтер да е единичен случай. Нали и по време на чумната епидемия хора са умирали от пневмония? Да приемем хипотетично, че Еванс Уайт не е сериен убиец. Наличието на маниак, който изтребва блондинки из Австралия, не доказва, че Еванс Уайт не е отнел живота на Ингер Холтер.

— Изразяваш се малко заплетено, но схващаме идеята ти, Хоули — увери го Уодкинс и обобщи: — Добре, банда. Издирваме изнасилвач и предполагаем — повтарям, предполагаем — убиец. Маккормак ще реши дали съставът на следствената група да се увеличи. Дотогава засега ангажираните ще работим с наличните факти. Нещо ново, Кенсингтън?

— Понеже Хоули пропусна сутрешната оперативка, ще повторя: попитах Робъртсън, хазяина на Ингер Холтер, дали името Еванс Уайт му говори нещо. Явно мъглата междувременно се е поразсеяла, защото се оказа, че го е чувал. Следобед отиваме при него. Обади се и нашият добър приятел, шерифът на Нимбин. Въпросната Анджелин Хъчисън потвърдила, че е била при Еванс Уайт през двете денонощия, предшестващи откриването на трупа на Ингер Холтер.

Хари изруга.

Уодкинс плесна с ръце.

— Е, на работа, момчета. Да заковем копелето.

Изрече последното с доза съмнение.

На Хари му бе попадала информация, че краткосрочната памет на кучетата се равнява средно на три секунди, но при многократни повторения се удължава значително. Прословутият „синдром на кучето на Павлов“ водел началото си от експерименти на руския физиолог Иван Павлов, чрез които изучавал така наречените условни рефлекси на нервната система. През известен период от време, преди да нахрани кучето, предмет на опитите му, той включвал звънец. Един ден звънецът прозвучал, но храната се забавила. Въпреки това панкреасът и стомахът на кучето отделяли храносмилателен сок. Едва ли звучи кой знае колко изненадващо, но за този експеримент присъдили Нобеловата награда по физиология и медицина на Павлов, защото неговите опити доказват, че многократните повторения усъвършенстват паметта на живите организми.

Затова когато Ендрю за втори път в рамките на броени дни запрати с прецизен шут тасманийския дявол на Робъртсън в плета, с Хари имаха основания да считат, че този ритник ще се запечата по-дълготрайно в паметта на кучето. Следващия път, когато звярът на Робъртсън чуе чужди стъпки пред портата, вместо да освирепее, ще почувства болка в ребрата.

Робъртсън ги покани в кухнята и им предложи бира. Ендрю прие, но Хари помоли за чаша минерална вода. И понеже домакинът не разполагаше с такава напитка, Хари посегна да се утеши с цигара.

— По-добре недейте — спря го Робъртсън, когато Хари извади кутията. — В тази сграда пушенето е забранено. Цигарите разболяват — аргументира се той и наля в чашата си половината съдържание на бутилката.

— Значи водите здравословен начин на живот?

— Да — потвърди Робъртсън и пропусна покрай ушите си подигравателната нотка в гласа на Хари. — В този дом не употребяваме тютюн и не консумираме месо и риба. Дишаме чист въздух и се храним с онова, което ни предоставя земята.

— И кучето ли е на такъв режим?

— Моето куче от кутре не е вкусвало нито месо, нито риба. Може да се нарече истински лактовегетарианец — заяви стопанинът с нескрита гордост.

— Ето кое обяснява войнственото му настроение — промърмори Ендрю.

— Доколкото разбрахме, познавате Еванс Уайт, господин Робъртсън. Какво ще ни кажете за него? — Хари извади бележник. Нямаше никакво намерение да си води записки, но опитът го бе научил, че бележник в ръцете на следователя вдъхва на свидетелите усещане за по-голямо значение на показанията им. Несъзнателно те предават видяното или чутото по-обстойно, отделят повече време, за да не допускат грешки в спомените си, и се стремят да възстановят точно фактологията на събитията: часове, имена, места.

— Инспектор Кенсингтън ми се обади, за да ме пита кой е посещавал Ингер Холтер, докато е живяла под наем при мен. Отговорих, че когато се качих в стаята ѝ, видях закачената на стената снимка и си спомних, че младият мъж с дете в скута ми е познат.

— Откъде?

— Идвал е тук два пъти в мое присъствие. Първия път се заключиха в стаята ѝ и близо две денонощия не излязоха. Тя беше много… шумна. Притесних се съседите да не се възмутят и надух музиката, за да не ги поставям в неудобно положение. Имам предвид Ингер и гаджето ѝ. Макар да не останах с впечатлението, че се смущават. Втория път мъжът се отби само за малко и бързо си тръгна.

— Скараха ли се?

— Така мисля. „Ще кажа на онази овца какъв негодник си!“ — крещеше Ингер. Заплаши и да издаде плановете му на някакъв мъж.

— Какъв мъж?

— Не запомних името.

— А коя може да е въпросната овца? — попита Ендрю.

— Старая се да не се бъркам в личния живот на наемателите ми, инспекторе.

— Отлична бира, господин Робъртсън. Коя е овцата? — Ендрю сякаш изобщо не чу възражението на хазяина.

— А сега де… — проточено отвърна Робъртсън, докато очите му неспокойно шареха между двамата полицаи. Опита се да се усмихне. — Явно тази жена ще се окаже важна за разследването, а?

Въпросът увисна във въздуха, но не за дълго. Ендрю тръшна бутилката върху масата и се надвеси над лицето на Робъртсън.

— Май прекалявате с гледането на телевизия. В реалния свят не става като по филмите: бутам ви стодоларова банкнота, вие ми прошепвате името и безмълвно се разотиваме по живо, по здраво. В реалния свят става друго: викаме патрулка, тя се появява с вой на сирени, щракваме ви белезниците и ви отвеждаме — засрамен или не — под погледите на всичките ви съседи. Откарваме ви в участъка, тикват електрическа крушка в мутрата ви и ако не изплюете камъчето или адвокатът ви не се появи, ви затварят зад решетките за през нощта като „предполагаем заподозрян“. В реалния свят рискувате да ви подведат под отговорност за задържане на важна информация с цел прикриване на убийство. Това автоматично ви превръща в съучастник, а за такова провинение законът предвижда шест години лишаване от свобода. Е, какво решавате, Робъртсън?

Хазяинът пребледня и няколко пъти отвори уста, но не успя дори да гъкне. Приличаше на аквариумна рибка, току-що разбрала, че не само няма да получи дажбата си, ами и самата тя ще се превърне в нечия вечеря.

— Ама… аз… не съм искал да…

— За последен път: коя е овцата?

— Според мен жената от снимката… която се отби…

— Коя снимка?

— Стои зад Ингер и младия мъж на фотографията в стаята ѝ. Дребна, мургава, с лента на главата. Познах я, защото се отби у нас преди няколко седмици да търси Ингер. Извиках Ингер и двете се заговориха на стълбите. Постепенно започнаха да повишават глас и избухна голям скандал. По едно време вратата се затръшна и Ингер тичешком се прибра в стаята си, обляна в сълзи. Повече не я видях.

— Ако обичате, донесете снимката, господин Робъртсън. Имам копие в кабинета си, но искам да я погледна още сега.

Хазяинът се бе превърнал в олицетворение на услужливостта. Незабавно хукна към стаята на Ингер и се върна със снимката. Един бърз поглед бе достатъчен на Хари да установи за коя жена говори Робъртсън.

— Когато я видяхме, неслучайно ми се стори позната — промърмори Хари.

— Малката самарянка! — възкликна смаян Ендрю.

— На бас, че истинското ѝ име е Анджелин Хъчисън.

Тасманийският дявол не се виждаше, когато си тръгнаха.

— Питал ли си се защо всички те наричат „инспекторе“, детектив Кенсингтън? — полюбопитства Хари, след като се качиха в колата.

— Сигурно заради приветливото ми излъчване. „Инспектор“… не ти ли звучи като добродушен чичко? — доволно му смигна Ендрю. — Сърце не ми дава да ги поправям!

— Изкара се миловиден като плюшено мече! — засмя се Хари.

— Като мъничка коала.

— Шест години лишаване от свобода. Лъжец такъв!

— Импровизирах.

Седма глава

В Сидни валеше дъжд. Капките барабаняха по асфалта, пръските отскачаха по стените на сградите и за секунди се сливаха във вадички, а те пък се стичаха по ръбовете на тротоарите. Някои явно се бяха вслушали в сутрешната прогноза за времето и си бяха взели чадъри. Сега чадърите се разтваряха като огромни, разноцветни гугли на гъби. Ендрю и Хари спряха на червен светофар до Хайд парк.

— Спомняш ли си аборигена, който онази вечер седеше в парка до „Ди Олбъри“? — попита Хари.

— В Грийн парк ли?

— Да. Опита се да те поздрави, но ти не му отвърна. Защо го подмина?

— Не го познавам.

Светна зелено и Ендрю натисна силно газта.

Хари завари „Ди Олбъри“ почти безлюден.

— Подранил си — отбеляза Биргита, която подреждаше измитите чаши по рафтовете.

— Защото се надявах преди голямата навалица да получа по-добро обслужване.

— Тук не отказваме питие на никого — тя щипна Хари по бузата. — Какво да бъде?

— Едно кафе.

— Заведението черпи.

— Благодаря, съкровище.

— Съкровище? Така баща ми нарича мама — Биргита седна на една висока табуретка и се наведе към барплота. — Всъщност би трябвало да се притесня, когато мъж, когото познавам по-малко от седмица, започва да се обръща към мен с галени именца.

Хари вдъхна аромата ѝ. Учените все още знаят твърде малко по въпроса как обонятелният център в мозъка обработва постъпващите нервни импулси в сетивни възприятия. Хари обаче не се вълнуваше толкова много от механизма. Просто знаеше, че усети ли уханието ѝ, в главата и тялото му започват да се случват странни неща. Например, клепачите му се спускат наполовина над очите, ъглите на устните му се разтеглят в широка усмивка, а настроението му се повишава осезаемо.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Не знаеш ли, че „съкровище“ спада в категорията на безобидните обръщения.

— Дори не съм подозирала за съществуването на безобидни обръщения.

— Но ги има. Например, „скъпа“, „миличка“ или „сладурче“.

— А кои са опасните?

— Ами кои… „мецано“, „пухчо“, подобни лигави думички, все обръщения, които не са изтъркани и безлични, а отчитат индивидуалността на конкретния човек и са пропити с интимност. За по-силен ефект се произнасят носово, за да звучат глезено, както човек разговаря с малки деца. Чуеш ли такива думички, имаш всички основания да получиш клаустрофобия.

— Други примери хрумват ли ти?

— Какво стана с кафето ми?

Биргита посегна да го плесне с парцала. После му наля кафе в голяма чаша. Докато стоеше гърбом към него, на Хари му се прииска да се пресегне и да докосне косите ѝ.

— А сега ми разкажи края на историята от снощи — настоя Биргита, седна и сложи ръка върху неговата.

Хари отпи от кафето и се огледа. Пое си дъх.

— Колегата ми се казваше Стиансен, Рони Стиансен. Хулиганско име, но той не си падаше по изцепките. Напротив, беше възпитано, отзивчиво момче и обичаше професията си — поне през повечето време. Погребението се състояло, докато съм бил на командно дишане. Прекият ми шеф в Управлението дойде на свиждане и ми поднесе благопожеланията на началника на полицията в Осло. Още тогава трябваше да подуша задаващите се неприятности. Но понеже не бях близвал алкохол от два дни, се намирах в пълна дупка. Една медицинска сестра разкри схемата за внасяне на алкохол в стаята и премести съседа ми. „Знам какво ти минава през ума — увери ме шефът. — Избий си го от главата, чака те работа.“ Мислеше си, че кроя самоубийство. Грешеше. Вълнуваше ме само как да се сдобия с пиячка. Шефът ми не е от хората, дето се церемонят много-много. „Стиансен е мъртъв — съобщи ми без никакви предисловия той. — Вече няма как да му помогнеш. Можеш единствено да помогнеш на себе си и на семейството си. И на нас. Прегледа ли пресата?“ Не, отвърнах, не съм чел абсолютно нищо, само слушам как баща ми чете на глас художествена литература, защото го помолих да не отваряме дума за злополуката. Шефът се зарадва: мълчанието ми по случая значително улеснявало нещата. „Защото всъщност не ти си седял зад волана. Или казано по друг начин: по време на инцидента не е шофирал полицай в нетрезво състояние.“ Попита дали схващам и поясни: карал е Стиансен, онзи от двама ни, чиято алкохолна проба е излязла отрицателна. Показа ми броевете на ежедневниците от няколко седмици назад. Макар и с още замъглено зрение, успях да прочета. Според публикуваната информация шофьорът на полицейския автомобил загинал на място, а колегата му на пасажерската седалка получил тежки травми. „Но нали аз шофирах“ — възразих. „Не ми се вярва да си бил ти. Откриха те на задната седалка — аргументира се шефът. — Имай предвид, че вследствие от катастрофата ти претърпя сериозно комоцио. Обзалагам се, че не си спомняш нищо от цялата гонка.“ Отлично схванах накъде бие, разбира се. Пресата се интересува само от кръвната проба на водача, а щом тя не е показала наличие на забранени вещества, никой няма да тръгне да се занимава с резултатите от моята. Инцидентът и бездруго бе опетнил достатъчно обществения престиж на органите на реда.

Между веждите на Биргита се бе врязала дълбока бръчка и ѝ придаваше възмутен вид.

— Как им е дало сърце да излъжат родителите на Стиансен, че синът им е управлявал колата? Какво бездушие! Как…

— Ще повторя: в нашата гилдия солидарността се ползва с особена почит. Често колегиалността взема връх над всички други съображения. Но е възможно в конкретния случай версията, поднесена на семейство Стиансен, да е направила болката им по-поносима. Шефът е представил нещата така: Стиансен е предприел премерен риск в преследването на предполагаем наркопрестъпник и убиец, а в нашата професия никой не е застрахован от злополука. Момчето в другия автомобил все пак е шофирало съвсем отскоро и навярно по-опитен водач на негово място би реагирал съвсем различно и не би изскочил пред полицейска кола. Да не забравяме, че бяхме пуснали сирена.

— И сте летели със сто и десет километра в час.

— В зона, където максимално допустимата скорост е петдесет. Съгласен съм: няма в какво да упрекнем хлапето. Цялата работа опираше до аргументите на шефа. Какво ще постигнем, ако съобщим на родителите на Стиансен, че синът им се е возил на седалката до шофьора? Да не би да се почувстват по-добре, ако синът им остане в историята като полицай, който не е попречил на пиян колега да шофира? Шефът ми повтаряше ли, повтаряше аргументите си до втръсване. Накрая главата ме цепеше до пръсване, наведох се над леглото и започнах да повръщам зелен бълвоч. На следващия ден ме посетиха родителите на Стиансен заедно с по-малката му сестра. Донесоха ми цветя и ми пожелаха бързо възстановяване. Бащата сподели колко се самообвинява, задето не е взел мерки срещу безразсъдното шофиране на сина си. Разридах се като малко дете. Всяка секунда ми се струваше по-мъчителна от екзекуция. Прекараха при мен повече от час.

— Божичко, какво им каза?

— Нищо. Оставих ги те да говорят. За Рони: какви планове имал, какво искал да постигне; за приятелката му, която следвала в САЩ; колко често ме споменавал като съвестен полицай и добър приятел, на когото можел да разчита.

— Какво стана после?

— В болницата ме държаха два месеца. Шефът се отби още няколко пъти. Веднъж пак настоя да си избия глупостите от главата. Тогава обаче съветът му дойде навреме, защото наистина исках да умра. В покриването на истината открих известна доза алтруизъм и не лъжата сама по себе си ми тежеше най-много, а фактът, че отървах собствената си кожа. Може да звучи странно и доста съм разсъждавал по въпроса, затова ще се обоснова по-подробно.

През петдесетте години Чарлс ван Дорен, млад университетски преподавател, се прочул из САЩ с великолепното си представяне в състезателна викторина, излъчвана по телевизионните канали с национално покритие. Седмица след седмица Ван Дорен отстранявал опонентите си. Част от въпросите били изключително трудни и зрителите онемявали от възхищение пред този мъж, тъй компетентен във всякакви области. В пощенската му кутия завалели предложения за брак, основали му фенклуб, а за лекциите му в университета аудиториите се пълнели до последното място. Накрая той сам предизвикал публично изслушване и огласил, че продуцентите на предаването са му предоставяли предварително всички въпроси. Попитали го защо е разобличил измамата. Вместо отговор им разказал за свако си, който бил признал на съпругата си, лелята на Ван Дорен, че ѝ е изневерил. Откровенията му предизвикали известни сътресения в семейството и Ван Дорен го попитал защо не си е замълчал. От забежката му били изминали няколко години, а и той вече не поддържал никакъв контакт с мимолетната си тръпка. Свако му отвърнал, че най-големи терзания му причинила не самата изневяра, а вероятността да се измъкне безнаказано. Ето това не успял да понесе. Чарлс ван Дорен действал по същите подбуди. Според мен, когато съзнава каква низост е извършил, човек изпитва потребност да си понесе последствията. Аз лично копнеех да ме накажат, да ме бичуват, да ме измъчват, да ме унижават. Бях готов на всякакво страдание, само и само да си изкупя вината. Ала нямаше кой да ме накаже. Не можеха дори да ме изритат от службата — нали в официалното съобщение ме изкараха трезвен. Полицейският началник ме награди с писмена похвала, задето съм проявил самоотверженост и съм понесъл тежки травми. Затова реших да се самонакажа. Наложих си най-суровото наказание: да продължа да живея и да спра пиенето.

В бара заприиждаха клиенти. Биргита даде знак, че след малко ще им обърне внимание.

— А после?

— Стъпих си на краката, върнах се на работа. Оставах в службата до среднощ. Тренирах. Вървях. Четях художествена и юридическа литература. Престанах да се виждам с хора, които ми влияят зле. Впрочем с всякакви приятели — или с онези, които ми бяха останали, след като алкохолът взе надмощие. И аз не знам защо. Предприех нещо като мащабна инвентаризация. Исках да изкореня всичко от някогашния си живот — и хубавото, и лошото. Един ден седнах и се обадих на всички свои познати със съобщението: „Здрасти, не можем да се виждаме повече. Беше ми приятно да се познаваме.“ Повечето уважиха избора ми. Една част вероятно дори са се зарадвали. Други ме упрекнаха, че съм се изолирал. Може и да са били прави. През последните три години основната ми компания е сестра ми.

— А жените?

Хари погледна към струпалите се до барплота клиенти. Двама-трима започваха да губят търпение.

— Това е друга история — пак толкова дълга. И стара. След катастрофата не съм преживявал връзки, които си струва да се споменат. Превърнах се във вълк единак, погълнат от терзанията си. Или пък — знам ли? — може би пиян съм изглеждал по-чаровен?

Хари се позасмя и си наля още мляко в кафето.

— Защо те изпратиха тук?

— Някои хора от началството вероятно смятат, че все още не съм съвсем за изхвърляне. Или искат с това задание да проверят доколко умея да работя под натиск. По-дочух, че ако се справя, без да оцапам пейзажа, вкъщи ще се отворят нови възможности.

— А ти смяташ това за важно?

— Е, всъщност малко неща заслужават да се нарекат наистина важни — сви рамене Хари и посочи опашката до бара. — Определено не държа на кариерата си толкова, колкото тези момчета държат час по-скоро да си поръчат нещо за пиене.

Биргита отиде да обслужи клиентите. Хари продължи да разбърква кафето си. Загледа се в телевизора над рафтовете. Излъчваха новини. Съобщаваха за група аборигени, предявили претенции към определена територия:

— … в съгласие с новите изменения, внесени в Закона за правата на коренното население на Австралия…

— Значи справедливостта най-сетне ще възтържествува — чу се глас зад Хари.

Обърна се. Първоначално не позна дългокраката, напудрена с бронзант жена с груби черти и руса, бухнала перука. Но после забеляза топчестия нос и раздалечените предни зъби.

— Клоунът! Ото…

— Ото Рехтнагел в целия си блясък, хубавецо. Едно им е лошото на тези токчета — стърча над мъжете, по които си падам. А аз предпочитам по-високи кавалери. Може ли? — Той седна на съседната висока табуретка.

— Каква е твоята отрова? — попита Хари и се опита да привлече вниманието на заетата Биргита.

— Спокойно, тя знае.

Хари му предложи цигара, Ото я взе, без да му благодари, и я постави в розово цигаре. Хари му поднесе огънче, Ото смукна дълбоко от цигарата, бузите му хлътнаха, докато гледаше Хари с недвусмислен пламък в очите. Минижупът се впиваше в елегантните му бедра, обути в мрежести чорапи. Хари се принуди да признае пред себе си, че превъплъщението на клоуна е истински шедьовър. Ото в ролята на драг куин10 излъчваше повече женственост от повечето жени, с които Хари се сблъскваше в съвременния свят. Хари посочи телевизионния екран.

— Какво имаш предвид, като каза, че справедливостта ще възтържествува?

— Не си ли чувал за тера нулиус? За Еди Мабо?

Хари поклати глава. Ото заобли устни, сякаш се готвеше да прави орална любов, оттам избликнаха две плътни облачета дим и се понесоха бавно във въздуха.

— Тера нулиус е прелюбопитно понятие. Британците го измислили, когато стъпили на австралийска земя и установили, че тук няма много обработваеми площи. Аборигените били полуномадски народ, прехранвали се с лов и риболов и диворасли ядивни растения. И само защото туземците не стояли по цял ден надвесени над картофени ниви, британските нашественици ги набедили за примитиви. Според тях земеделието се явявало задължителен стадий в развитието на всяка цивилизация. Забравяли факта, че първите чужди заселници по тези земи едва не умрели от глад, след като се опитали да се препитават от добивите на неплодородната почва. Аборигените, от своя страна, познавали местната природа отлично, през различните сезони се установявали където има храна и живеели във видимо изобилие. Капитан Кук ги нарекъл най-щастливите хора, които е виждал. Чисто и просто не им се налагало да обработват земята. Ала понеже аборигените не били уседнали, британците решили, че тази страна не принадлежи никому. Нарекли я тера нулиус, ничия земя. И съгласно едноименния принцип — принципа на тера нулиус — британците издали на новите заселници актове за собственост на владенията им, без да вземат под внимание мнението на аборигените. Нали те нямали никакви права за собственост върху земята.

Биргита постави голяма маргарита пред Ото.

— Преди няколко години Еди Мабо, жител на островите Торес, предизвика статуквото. Оспори принципа за тера нулиус и заяви, че по време на заселничеството си на континента британците неправомерно са откраднали земя, принадлежаща на аборигените. През 1992 година Върховният съд отсъди в полза на Мабо и постанови, че по закон Австралия принадлежи на коренните жители. В издадената от върховния арбитраж присъда се посочва, че аборигените имат пълното право да предявяват претенции към собствеността над земите, от които са се препитавали и които са населявали преди нашествието на белите заселници. Съдебното решение, разбира се, предизвика буря от недоволство и мнозина светлокожи надигнаха възмутено глас, защото се изплашиха да не загубят поземлените си владения.

— А сега какво става?

Ото отпи голяма глътка от коктейлната чаша, поръсена със сол по ръба, намръщи се, все едно му бяха поднесли оцет, и внимателно си избърса устата със салфетка.

— Ами какво… Решението не подлежи на обжалване. Нормативната уредба за правата на коренното население е приета от парламента, но властите не я прилагат в цялата ѝ строгост. Не се е случвало да отнемат земята на малоимотен земеделец. Постепенно паниката се поуталожи.

„Как се набутах в тази ситуация — да седя в бар и да слушам как някакъв травестит ме просвещава на тема австралийска политика.“ Изведнъж Хари се почувства горе-долу като Харисън Форд в сцена от филма „Междузвездни войни“.

Прекъснаха новините и на екрана се появиха усмихнати австралийци във фланелени ризи и с кожени шапки. Рекламираха марка бира, чието най-голямо достойнство очевидно беше, че е „горда да е австралийска“.

— Наздраве за тера нулиус — вдигна чашата си Хари.

— Наздраве, хубавецо. О, замалко да забравя. Следващата седмица ще се състои премиерата на най-новия ни спектакъл в театър „Сейнт Джордж“ на Бондай Бийч. Настоявам двамата с Ендрю да присъствате. Вземете когото пожелаете и запазете най-бурните аплодисменти за моето изпълнение.

Хари се поклони ниско и благодари за трите билета, които Ото му подаде с кокетно разперени пръсти.

На път към „Кингс Крос“ Хари прекоси Грийн парк и инстинктивно потърси с поглед сивия абориген, но тази вечер под мъждивата светлина от лампите в парка седяха само двама белолики пияници. Облаците от по-рано през деня се бяха разнесли, в небесните висини грееха звезди. Наложи се Хари да мине между двама мъже, които се караха. Застанали от двете страни на тротоара, те си разменяха гневни реплики.

— Изобщо не ме предупреди, че няма да се прибираш цяла нощ! — кресна единият с тънък, задавен глас.

Пред виетнамски ресторант сервитьор се бе облегнал на стената с цигара в ръка, видимо вече изтощен от работа. По Дарлингхърст Роуд се точеха колони от автомобили и хора.

На ъгъла с Бейсуотър Роуд Ендрю дъвчеше братвурст.

— Пристигаш точно на минутата! Като истински германец.

— Германия се намира…

— Немците са тевтонци. Ти си северногерманец. Дори външният ти вид го доказва. Да не отричаш расата си, момче?

Хари се изкуши да му отвърне със същия въпрос, но се въздържа.

Ендрю се намираше в превъзходно настроение.

— Ще започнем с мои познати.

С Хари единодушно решиха да подхванат търсенето на прословутата игла в средата на копата сено, тоест сред проститутките по Дарлингхърст Роуд. Не беше никак трудно човек да ги различи. Самият Хари вече познаваше две-три.

— Монгаби, мой човек, как върви бизнесът? — Ендрю спря да поздрави окичен с едри бижута тъмнокож мъж във втален костюм.

— Ти ли си, Тука! Ах ти, полов атлет такъв! — В устата на Монгаби проблесна златен зъб. — Да ти кажа, не се оплаквам.

„И този ако не е сводник!“ — прецени го Хари.

— Хари, запознай се с Теди Монгаби, най-закоравелия сводник в Сидни. В бранша е от двайсет години и още кръстосва улиците заедно с питомките си. Не си ли вече стар за тази работа, Теди?

Онзи разпери ръце с широка усмивка.

— Тук се чувствам добре, Тука. В центъра на събитията. Затвориш ли се в кабинет, бързо ще изгубиш и поглед върху общата картина, и контрола над положението. А в нашия бранш контролът е най-важното. Хората са като кучетата. Неконтролираното куче е нещастно. А нещастните кучета хапят.

— Щом казваш, Теди. Виж, много ми се ще да си поговорим с две-три от твоите момичета. Издирваме един злодей. Не е изключено да се е навъртал наоколо.

— Дадено. Кажи само коя да извикам.

— Сандра тук ли е?

— Сандра е тук непрекъснато. Сигурен ли си, че ти трябва само за приказки?

— Да, от друго няма нужда. Ще седнем в „Паладиум“. Ще я пратиш ли да се отбие за малко?

Пред заведението викач приканваше с окуражителни, цинични реплики минувачите да влязат. Щом видя Ендрю, мъжът просия. Двамата размениха няколко думи и викачът ги пропусна покрай касата. Тясно стълбище се спускаше към подземие, където се помещаваше сумрачен стриптийз клуб. Шепа мъже седяха до масите в очакване на следващото шоу. Хари и Ендрю намериха свободно сепаре в дъното на заведението.

— Тук всички те познават? — подпита го Хари.

— Всички, които имат полза от познанството си с мен, или аз имам полза от познанството си с тях. Навярно и полицията в Осло съжителства в подобна симбиоза с подземния свят, а?

— Да, но ми се струва, че поддържаш по-сърдечни контакти с твоите хора от ъндърграунда, отколкото ние.

Ендрю се разсмя.

— Изпитвам известно родство с тях. Ако не ме бяха взели в полицията, вероятно и аз щях да попадна в този бранш.

Черен минижуп на високи ботуши заслиза бавно по стълбите. Под черната къса коса надничаше тежък, замрежен поглед. Жената се приближи до масата им. Ендрю издърпа един стол.

— Сандра, това е Хари Хоули.

— Сериозно? — тя се усмихна накриво със сочните си начервени устни.

Липсваше един кучешки зъб. Хари пое студената ѝ, мъртвешки бледа ръка… Това момиче му се стори познато. Навярно я бе мяркал вечерно време по Дарлингхърст Роуд, само че с различен грим и в друг тоалет?

— По какъв повод ме търсите? Бандити ли издирваш, Кенсингтън?

— И то много особен бандит, Сандра. Обича да души с голи ръце. Да ти звучи познато?

— Познато? Половината от клиентите ни отговарят на това описание. Наранил ли е някого?

— Доста жени. А фатално са завършили срещите му с онези от жертвите, успели да го идентифицират — отвърна Хари. — Да си виждала някъде този тип? — и ѝ показа снимка на Еванс Уайт.

— Не — тя изобщо не погледна снимката и се обърна към Ендрю. — Този откъде се появи, Кенсингтън?

— От Норвегия е, полицай. Сестра му е работела в „Ди Олбъри“. Миналата седмица я намериха изнасилена и убита. На двайсет и три години. Хари си е взел отпуск и е пропътувал разстоянието дотук, за да открие виновника.

— Моите съболезнования — едва сега Сандра огледа снимката. — Да.

— Какво имаш предвид? — оживи се Хари.

— Да, виждала съм го.

— А… познаваш ли го?

— Не, но съм го засичала да се мотае по Дарлингхърст Роуд. Нямам представа какви ги върши, но ми е познат по физиономия. Мога да поразпитам…

— Много ще сме ти благодарни… Сандра — увери я Хари.

Тя се усмихна.

— Трябва да се връщам на работа, момчета. Е, до скоро.

И тя изчезна по същия път, по който бе дошла.

— Супер! — възкликна Хари.

— Супер? Само защото някой го е видял в „Кингс Крос“? Не е забранено да се шляеш по Дарлингхърст Роуд, нито да чукаш проститутки. Каквото и да казва законът, това отдавна не се смята за престъпление.

— Не го ли усещаш, Ендрю? В Сидни живеят четири милиона души, а тя е видяла онзи, когото сме взели на прицел. Това, разбира се, не доказва нищо, но е знак, нали? Не усещаш ли, че напипахме гореща следа?

Спряха музиката, затъмниха осветлението. Гостите на заведението насочиха вниманието си към сцената.

— На Еванс Уайт ли залагаш?

— Да — кимна Хари. — Всяка фибра от тялото ми крещи името му. Интуицията ми го подсказва.

— Интуиция?

— Шестото чувство не е вятър работа, Ендрю. Замисли се.

— Замислям се, но не долавям интуицията ми да работи. Ако обичаш, обясни ми как функционира твоето шесто чувство.

— Ами как… — Хари погледна Ендрю, за да провери дали австралиецът не го занася. Ендрю обаче го гледаше с неподправено любопитство. — Интуицията е просто съвкупност от целия опит, натрупан от човека. Аз го виждам така: всичко, което си преживял, което знаеш, което си мислиш, че знаеш, и което не знаеш, се спотайва в подсъзнанието ти и дреме. По принцип човек не усеща присъствието на полузаспалото животно. То просто дебне, похърква и попива нови впечатления. От време на време обаче премигва, протяга се и ти съобщава: ей, това съм го виждал някъде. Намеква ти как да подредиш цялостния пъзел.

— Красиво, Хоули. Сигурен ли си обаче, че това твое спящо животно забелязва всички подробности от картината? Кръгозорът зависи от местоположението ти и перспективата.

— Какво имаш предвид?

— Вземи например съзвездията. В Норвегия виждаш същите звезди, които греят и над Австралия, но понеже сега се намираш в южното полукълбо, все едно си се обърнал с главата надолу, нали? Затова виждаш всички съзвездия наобратно. Ако не съобразиш този факт, ще се объркаш.

— Наобратно?

— Да — Ендрю изгаси пурата си.

— От часовете в училище съм запомнил, че вие в Австралия виждате съвсем различно небе от нас. Тук земното кълбо скрива звездите, които нощем наблюдаваме над Норвегия.

— Може и така да е — без капка смущение се съгласи Ендрю. — Така или иначе, всичко е въпрос на гледна точка. И следователно е относително. Именно затова нещата са толкова сложни.

От сцената се разнесе съскане и заприижда бял дим. В следващия миг се оцвети в червено, а от тонколоните зазвучаха цигулки. Жена в семпла рокля и мъж в панталон и бяла риза изплуваха от дима.

Хари бе чувал тази мелодия и преди: от слушалките на съседа му по място в самолета. Човекът я въртя по целия път от Лондон до Сидни. Ала чак сега Хари се заслуша в текста. Женският вокал разказваше, че я наричали Дивата роза, без да знае защо.

Девичият глас влизаше в ярък контраст с плътния нисък мъжки тембър:

Хари сънуваше звезди и жълто-кафяви змии. Леко почукване по вратата на хотелската му стая го събуди. За миг полежа неподвижно и се запита дали е доволен. Пак валеше дъжд и водосточната тръба под прозореца му пееше. Той стана, гол, и отвори широко вратата с надежда набъбващата му ерекция да не остане незабелязана. Биргита се засмя изненадано и скочи в обятията му. Косата ѝ капеше.

— Нали каза към три — напомни ѝ Хари, ужким сърдит.

— Клиентите не искаха да си ходят — тя повдигна луничавото си лице към него.

— Влюбен съм в теб — лудо, невъздържано и разтърсващо — прошепна той и обхвана здраво главата ѝ.

— Знам — увери го сериозно тя и обви пулсиращия му член с мократа си студена ръка. — Ей, това за мен ли е?

Хари стоеше до прозореца, пиеше портокалов сок от минибара и гледаше небето. Облаците се бяха разнесли, а някой сякаш бе продупчил с вилица кадифената небесна покривка и от процепите се процеждаше божествена светлина.

— Какво мислиш за травеститите? — попита Биргита от леглото.

— Ото ли имаш предвид?

— И него в частност, и изобщо.

Хари се позасмя под мустак.

— Харесва ми арогантната нотка в стила му. Спуснатите клепачи, начупените физиономии. Досадата от живота. Той пресъздава атмосферата на меланхолично кабаре, в което флиртува с всичко и всички. Повърхностен, автопародиен флирт.

— И на теб това ти допада?

— Харесва ми бунтарството му; олицетворява онова, което мнозинството ненавижда.

— А именно?

— Слабост, уязвимост. Австралийците се тупат в гърдите колко са либерални. Може и да е вярно. Но доколкото разбирам, идеалът им е честният, просто устроен и многоотруден австралиец с ведър нрав и доза патриотизъм.

— True blue.

— Какво?

— Наричат го true blue. Или fair dinkum. Ще рече „неподправен, простонароден“.

— А зад фасадата на този простодушен манталитет е лесно да скриеш какви ли не мерзости. Ото, от своя страна, при всичките му карикатурни труфила, представляващи съблазнителното, подражателското и фалшивото, е най-автентичното, което съм виждал тук. Разголен, раним и неподправен.

— Мен ако питаш, ми звучиш изцяло в тон с така модерната политическа коректност. Хари Хоули — пръв приятел на гейовете — Биргита явно беше в заядливо настроение.

— Но звучи някак хубаво, нали?

Хари легна, погледна я и премига с невинните си сини очи.

— Много се радвам, че нямате желание да го правим пак, госпожице. Утре ни предстои ранно ставане…

— Говориш така само за да ме възбудиш — отвърна Биргита и двамата се нахвърлиха един върху друг като разгонени язовци.

Осма глава

Хари откри Сандра пред „Дез Гоу-Гоу“. Стоеше на тротоара и оглеждаше малкото си кралство в „Кингс Крос“. Изморените ѝ крака едва се крепяха върху високите токчета. Беше скръстила ръце, държеше цигара и гледаше сънено като Спящата красавица — едновременно подканящо и отблъскващо. С две думи, по нищо не се отличаваше от проститутките в коя да е част от света.

— Добро утро — поздрави Хари. — Помниш ли ме? — попита той, след като не долови признаци на просветление в погледа ѝ.

Тя изви нагоре ъглите на устата си: предполагаема усмивка.

— Разбира се, миличък. Да вървим.

— Аз съм Хоули, полицаят.

Сандра присви очи.

— Ти ли си бил! Сутрин рано лещите ми нещо сдават багажа. Сигурно заради автомобилните газове.

— Да те почерпя с кафе? — предложи учтиво Хари.

Тя сви рамене.

— И без това тук е пълно затишие. Мисля да затварям сергията.

Неочаквано на вратата на стриптийз клуба се появи Теди Монгаби. Дъвчеше кибритена клечка. Кимна сухо на Хари.

— Как го приемат родителите ти? — попита Сандра, когато кафето пристигна.

Бяха се настанили в редовната закусвалня на Хари — „Бърбън енд Бийф“. Сервитьорът бе запомнил дежурната поръчка на Хари: яйца по бенедиктински, картофени крокети и кафе white flat. Сандра го предпочиташе черно.

— Моля? — не разбра Хари.

— Случката със сестра ти.

— А, да.

Хари отпи от кафето, за да спечели малко време.

— Ами приемат го, както може да се очаква. Благодаря за загрижеността.

— Живеем в кошмарен свят.

Слънцето още не се бе издигнало над покривите по Дарлингхърст Роуд, но по лазурносиньото небе вече се гонеха няколко кръгли бели облака. Гледката напомняше тапет в детска стая. Но какво от това, щом светът беше толкова жесток?

— Поговорих с част от момичетата — извести Сандра. — Уайт пласира спийд12 и киселина. Някои проститутки купуват от него, но не е ходил при никоя като клиент.

— Навярно не му трябва да си плаща, за да удовлетворява потребностите си.

— Необходимостта от секс е едно — засмя се Сандра. — А потребността от платен секс — съвсем друго. За много мъже именно това е тръпката. Ние умеем неща, които вкъщи няма как да получиш. Вярвай ми.

Хари вдигна глава. Сандра го гледаше право в очите. Пелената, която допреди малко се спускаше пред погледа ѝ, се вдигна за миг.

Хари ѝ вярваше напълно.

— Попита ли за датите, които ти казах?

— Едно от момичетата купило киселина от него вечерта преди да открият сестра ти.

Хари остави чашата на масата толкова рязко, че кафето се разплиска, и се надвеси над масата.

— Къде да намеря това момиче? — избъбри шепнешком той. — Може ли да разчитам на думата ѝ?

Пълните начервени устни на Сандра се разтеглиха в широка усмивка. На мястото на липсващия кучешки зъб зина тъмна дупка.

— Както казах, тя си е купила киселина. ЛСД е забранена субстанция в Австралия. Не може да говориш с нея. Колкото до втория ти въпрос — дали може да се вярва на наркоманка, което взема киселина… — Сандра вдигна рамене. — Само ти предавам нейните думи. Да го кажем така: тя невинаги е наясно кой ден от седмицата е.

В залата за оперативки цареше нажежена атмосфера. Дори вентилаторът бръмчеше по-плътно от обикновено.

— Съжалявам, Хоули. Ще трябва да зарежем Уайт. Липсва мотив, а и приятелката му потвърди, че по време на убийството се е намирал в Пимбин — отбеляза Уодкинс.

— Не чухте ли какво ви казах? — повиши глас Хари. — Анджелин Хъчинсън е на спийд и дявол знае още какво. Бременна е, най-вероятно именно от Еванс Уайт. За бога, хора, той я снабдява с дрога! За нея Уайт е всьо и вся! Хъчинсън ще наговори какви ли не лъжи — само и само да му спаси кожата. Говорихме с хазяина на Ингер Холтер. Хъчинсън я мразела — и определено е имала основания. Холтер е била на път да отмъкне златната ѝ кокошка.

— А дали да не проучим по-подробно въпросната госпожица Хъчинсън? — предложи Либи. — При нея съзираме ясен мотив. Може тя да се нуждае от Уайт за алиби, вместо обратното.

— Нали ви казвам, че Уайт лъже! Видели са го в Сидни в деня, преди да открият Ингер Холтер. — Хари стана и започна да снове напред-назад, доколкото му позволяваше тясната стая.

— Видяла го е проститутка, която се друса с ЛСД и която вероятно изобщо няма да се съгласи да излезе на светло — натърти Уодкинс и се обърна към Йонг. — Какво казаха самолетните компании?

— Полицаите от Нимбин лично са засекли Уайт по главната улица три дни преди убийството. Нито „Ансет“, нито „Кантас“ откриха името му в списъците с пасажери в периода между въпросния ден и деня на убийството.

— Това не означава нищо — избоботи Либи. — Никой наркодилър не пътува с истинската си самоличност. А не е изключено да се е придвижил с влак. Или с кола, ако е разполагал с достатъчно време.

Хари се сгорещи.

— Повтарям: според американско статистическо проучване седемдесет процента от всички жертви на убийства познават извършителя. И въпреки това ние хвърляме всичките си сили в издирването на сериен убиец, макар да ни е пределно ясно, че имаме по-големи шансове да спечелим от лотарията, отколкото да го открием. Нека вложим усилия там, където шансовете са на наша страна. Набелязахме заподозрян, срещу когото сочат немалко улики. Сега трябва да го поразтърсим. Да действаме, докато следите са още пресни. Да го приберем в ареста и да размахаме пред лицето му всички улики, които ни дават основания да го привлечем като обвиняем. Да го подтикнем да стъпи накриво. В момента Уайт се намира в твърде изгодна позиция, защото разследването се закучи яко.

— Хм… Няма да изглежда никак добре, ако виновникът се окаже човек, който през цялото време е бил под носа ни, а ние изобщо не сме предприели никакви мерки — заразсъждава на глас Уодкинс.

В същия миг вратата се отвори и влезе Ендрю.

— Добър ден, колеги. Прощавайте за закъснението. Но все някой трябва да бди над сигурността по улиците. Какво става, шефе? Бръчките по челото ти са дълбоки колкото долината Джеймисън.

Уодкинс въздъхна.

— Умуваме доколко оправдано би било известно пренасочване на ресурсите: да изоставим за малко версията за сериен убиец и да съсредоточим усилията си върху Еванс Уайт. Или Анджелин Хъчинсън. Според Хоули алибито им издиша.

Ендрю се засмя и извади ябълка от джоба си.

— Много ми се ще да видя как бременно момиче с тегло четирийсет и пет килограма ще удуши снажна скандинавска матрона, а после ще я изнасили.

— Просто предположение — смотолеви Уодкинс.

— Колкото до Еванс Уайт, забравете — Ендрю избърса ябълката в ръкава на якето си.

— Защо?

— Говорих с мой информатор. В деня на убийството е бил в Нимбин, за да се запаси с известно количество трева. Чул за качествената стока на Еванс Уайт.

— И?

— Пропуснали обаче да го предупредят, че Уайт не търгува в дома си, и моят човек се разкарал до имението му. Разгневеният стопанин, с карабина под мишница, го прогонил. Показах му снимка на Уайт. Съжалявам, но без съмнение Еванс Уайт се е намирал в Нимбин в деня на убийството.

В стаята се възцари тишина. Нарушаваше я само бръмченето на вентилатора и хрускането, когато Ендрю отхапа голямо парче ябълка.

— И пак сме в изходна позиция — въздъхна Уодкинс.

Хари и Биргита се уговориха да се срещнат до Операта в пет следобед за чаша кафе, преди тя да отиде на работа. Кафенето обаче се оказа затворено. Заради балетен спектакъл, уточняваше оставената бележка.

— Все изниква нещо непредвидено — изкоментира Биргита.

Застанаха до парапета и се загледаха към предградието Кирибили на отсрещния бряг.

Ръждясала, грозна лодка с руски флаг се плъзна по водата и продължи към Порт Джаксън. Наклонените бели платна изобщо не помръдваха.

— А сега какво ще правиш? — попита тя.

— Тук вече нямам работа. Ковчегът на Ингер Холтер пътува към Норвегия. Днес ми се обадиха от погребалната агенция. Посолството е уредило въздушния транспорт. Използваха специализирания медицински термин mors, ще рече труп. Една норвежка поговорка гласи, че любимото дете има много имена, но явно и смъртта има.

— Кога заминаваш?

— Когато всички, с които Ингер Холтер доказано е поддържала контакт, са извън подозрение. Утре ще разговарям с Маккормак. Най-вероятно ще тръгна преди уикенда, ако не изникне конкретна следа. Разследването най-вероятно ще се проточи и сме се разбрали с посолството да ни държи в течение и занапред.

Биргита кимна. До тях застана група японски туристи. Жуженето на фотоапарати се смеси с какофонията от бърборенето им, крясъците на чайките и бръмчащите мотори на минаващи лодки.

— Впрочем знаеш ли, че архитектът на Операта в Сидни си тръгнал, преди да я завършат? — попита неочаквано Биргита.

Грандиозният проект глътнал повече средства от предвиденото и по време на най-напечения етап от строежа датският архитект Йорн Утсон зарязал начинанието и се върнал у дома в знак на протест.

— Знам — кимна Хари. — Обсъждахме го с теб последния път, когато бяхме тук.

— Представи си какво е да изоставиш нещо започнато; нещо, в чието успешно осъществяване си убеден. Лично аз не бих го направила.

Хари предложи на Биргита да я придружи пеша до бара, вместо тя да взема автобус. Докато се изкачваха по Оксфорд Стрийт към „Падингтън“, нямаха какво да си кажат и вървяха мълчаливо. Чу се тътен от далечна гръмотевица и Хари вдигна изненадан очи към безоблачното синьо небе. На ъгъла между две сгради стоеше прошарен, изискан господин, облечен в безупречен костюм. Върху табелата, провесена на гърдите му, пишеше: „Тайните служби ми отнеха работата и дома и съсипаха живота ми. Официално те не съществуват, нямат адрес или телефонен номер и не се споменават като перо в държавния бюджет. Мислят си, че няма как да бъдат подведени под съдебна отговорност. Помогнете ми да открия тези подлеци и да ги осъдя за безчинствата им. Подпишете тук или дарете средства.“ Той вдигна тетрадка, гъсто изписана с хорски инициали.

Подминаха магазин за грамофонни плочи и повлиян от внезапен подтик, Хари спря и влезе. Зад тезгяха в сумрачното помещение стоеше мъж със слънчеви очила. Хари го попита дали продава някой от албумите на Ник Кейв.

— Е, как! Нали е австралиец — отвърна продавачът и си свали очилата. На челото си имаше татуиран орел.

— Интересува ме един дует. Пее се за дива роза.

— Знам, сещам се. „Where the wild roses grow“ от албума „Murder Ballads“. И парчето, и цялата тава са пълен боклук. По-добре купете някой друг негов албум.

Мъжът пак си сложи очилата и се изгуби навътре.

Хари премига озадачен.

— Какво ѝ е специалното на тази песен? — поинтересува се Биргита, когато излязоха на улицата.

— Явно нищо — засмя се Хари. Продавачът го бе развеселил. — Кейв и дуетната му партньорка пеят за убийство. От устата им звучи красиво, почти като любовно обяснение, но нали чу познавача? Парчето било пълен боклук — не спря да се смее той. — Този град започва да ми харесва.

Продължиха напред. Хари огледа цялото протежение на улицата. По Оксфорд Стрийт бяха кажи-речи единствената двойка от разнополови партньори. Биргита го хвана за ръка.

— Трябваше да присъстваш на гей парада по времето на Марди Гра13. Шествието прекосява Оксфорд Стрийт. По данни от миналата година участвали повече от половин милион души от цяла Австралия. Беше грандиозно събитие.

Улицата на гейовете и лесбийките. Чак сега Хари забеляза дрехите, изложени по витрините: латекс, кожа, плътно прилепващи блузки и миниатюрни копринени бикини; ципове и шипове. Но всички тоалети и аксесоари бяха издържани в изискан стил и лишени от потната вулгарност, която пропиваше стриптийз клубовете в „Кингс Крос“.

— Когато бях дете, един от съседите ни беше гей — подхвана Хари. — Някъде към четирийсетгодишен, живееше сам и всички в махалата знаеха, че е хомосексуалист. Зимно време го замеряхме със снежни топки, подвиквахме му „мека китка“ и хуквахме колкото ни държат краката, убедени, че ако ни настигне, ще ни го навре отзад. Той обаче дори не ни подгонваше. Само нахлупваше шапката по-ниско над ушите си и се прибираше в къщата. Един ден просто се изнесе от нашия квартал. Нищо лошо не ми е сторил и винаги съм се питал защо съм го мразел толкова.

— Хората се страхуват от онова, което не разбират. И мразят онова, от което се страхуват.

— Каква си ми умница!

Биргита го тупна с юмрук в корема, а той се строполи театрално на тротоара с вик. Тя се засмя и го помоли да не прави сцени. Хари стана и я настигна.

— Надявам се този наш съсед да се е преместил тук.

След като се сбогува с Биргита (Хари с удивление установи, че всяка раздяла с нея — независимо дали по-кратка, или по-дълга — той възприема като сбогуване), Хари застана на близката автобусна спирка. Пред него стоеше момче с норвежкото знаме, щамповано върху раницата. Хари тъкмо се чудеше дали да го заговори, когато автобусът пристигна.

Шофьорът изпъшка при вида на двайсетдоларовата банкнота.

— Значи не можа да намериш петдесетачка, а? — саркастично попита той.

— Ако имах, сега щях да ти я завра отзад, шибаняко — отвърна Хари на отчетлив норвежки, като продължаваше да се усмихва невинно.

Шофьорът изобщо нехаеше какво му отговарят. Връчи му рестото със злобно присвити очи.

Хари възнамеряваше да мине по маршрута на Ингер Холтер в навечерието на убийството ѝ. Не че австралийските му колеги вече не го бяха обходили: Либи и Йонг се бяха отбили в баровете и ресторантите по пътния отрязък до квартирата ѝ и бяха показали снимката ѝ навсякъде, но без резултат. Хари се опита да навие Ендрю да го придружи, но той се запъна: щял само да изгуби ценно време, което предпочитал да прекара пред телевизора.

— Не се бъзикам, Хари. Гледането на телевизия повдига самочувствието. Като видиш какви малоумници се показват в национален ефир, започваш да се чувстваш умен. А според научни изследвания хората с високо мнение за интелекта си се справят по-добре, отколкото онези, които се оценяват като глупави.

Хари не разполагаше с аргументи да обори подобна желязна логика. Ендрю му продиктува името на бар по Бридж Роуд. Познавал съдържателя, нека Хари му предаде поздрави.

— Едва ли ще ти каже нещо ново, но поне ще ти направи петдесет процента отстъпка на безалкохолните — ухили се доволно Ендрю.

Хари слезе от автобуса и се затътри лениво към „Пирмонт“. Оглеждаше високите сгради и трескаво сновящите между тях хора, подвластни на динамиката на големия град. Никъде не откриваше подсказка какво би могло да се е случило на Ингер Холтер през злощастната вечер. До рибния пазар влезе в кафене и си поръча бейгъл със сьомга и каперси. От прозореца се откриваше панорама към моста над Блекуотъл Бей и към „Глийб“ на отсрещния бряг. Работници строяха открита сцена на площада и от плакатите Хари разбра, че предстои концерт по случай Националния празник на Австралия, който се падаше идната неделя. Хари си поръча кафе и започна да се бори със „Сидни Морнинг Хералд“. С този вестник човек може да опакова товара от цял контейнеровоз с риба. Дори да гледаш само снимките по страниците, без да четеш, пак мъчно ще стигнеш до края. Но до смрачаване оставаше цял час, а Хари искаше да провери що за екземпляри се подвизават из „Глийб“ след залез-слънце.

Съдържателят на „Крикет“ беше и горд собственик на екипа, с който националният герой Алън Бордър бе играл, когато в началото на осемдесетте Австралия победи Англия в три поредни срещи по крикет. Екипът висеше зад стъклена витрина на стената над ротативката. На друга стена бяха окачени две бухалки и топката, използвана през 1978-а, когато Австралия бе извоювала паметна победа срещу Пакистан и най-сетне бе сложила край на черната серия от поражения. След като някой бе отмъкнал пръчките от вратата от мача срещу Южна Африка, окачени над входа, съдържателят се бе принудил да закове трофеите си. Впоследствие един от гостите, в опит да отскубне наколенката на легендарния Дон Брадман, съдрал ценния експонат. Още с влизането Хари забеляза спортните реликви по стените. Клиентелата на заведението, съдейки по името му, се състоеше от крикет запалянковци. Веднага му хрумна, че май ще трябва да преосмисля представата си за крикета като за снобарски спорт. Посетителите нямаха нито контешки прически, нито ухаеха на скъпи парфюми. Бъроуз зад барплота не правеше изключение.

— Добър вечер — поздрави той. Гласът му звучеше като стържене на коса о брус.

— Тоник без джин — поръча Хари и го подкани да задържи рестото.

— Много е за бакшиш и малко за подкуп — отбеляза Бъроуз и размаха десетдоларовата банкнота. — Да не си полицай?

— Толкова ли ми личи? — попита обезсърчено Хари.

— Е, приличаш малко и на досаден турист.

Бъроуз остави рестото пред Хари и се извърна.

— С Ендрю Кенсингтън сме приятели — уточни Хари.

Бъроуз се обърна светкавично и грабна парите.

— Така кажи — промърмори той.

Съдържателят не помнеше нито да е виждал, нито да е чувал за Ингер Холтер — дотук нищо ново, защото Хари знаеше, че Ендрю го е разпитвал. Ала Хари следваше кредото на някогашния си ментор от Осло — Симонсен, по прякор Лумбаго — „От повторно питане глава не боли.“

Хари огледа обстановката.

— Какво се предлага при теб?

— Менюто за днес е шишчета с гръцка салата. Седем долара.

— Извинявай, не се изразих правилно. Питах за клиентелата.

— Най-ниската прослойка — усмихна се горчиво Бъроуз.

Мимиката говореше достатъчно за професионалния му живот и за неосъществената мечта заведението му да потръгне.

— Онези редовни клиенти ли са? — Хари кимна към тъмния ъгъл, където петима мъже пиеха бира.

— Да. Повечето са стари познайници. Туристическите тълпи не минават оттук.

— Нещо против да им задам няколко въпроса?

Бъроуз се поколеба.

— Онези типове не са света вода ненапита. Нямам представа откъде изкарват пари за бира и нямам намерение да разпитвам, но едва ли работят от девет до четири, казано малко по-завоалирано.

— Никой не одобрява изнасилването и убийството на младо момиче в квартала, нали? Дори съмнителните елементи, които живеят на ръба на закона. Подобни престъпления подтикват хората да избягват района като опасен, а това пречи на бизнеса, независимо какво продаваш. Прав ли съм?

Бъроуз лъскаше стъклена чаша с голямо усърдие.

— На твое място щях да действам крайно предпазливо.

Хари му кимна и бавно се отправи към масата в ъгъла, за да даде време на мъжете да го огледат. Един от тях стана още преди Хари да се е приближил. Скръсти ръце така, че камата, татуирана върху мускулестата му предмишница, да изпъкне още повече.

— Това сепаре е заето, русокоско — избъбри той толкова дрезгаво, че прозвуча не глас, а въздух в тръба.

— Имам един въпрос… — подхвана Хари, но дрезгавият поклати глава. — Само един. Някой от вас познава ли този мъж — Еванс Уайт?

Хари вдигна снимката. Досега другите двама, които седяха с лице към него, само наблюдаваха — по-скоро безразлично, отколкото враждебно. При споменаването на името на Уайт погледнаха Хари с внезапно лумнал интерес. Хари забеляза, че кожата по тила на двамата, обърнати с гръб към него, се изопна.

— За пръв път го чувам — отвърна дрезгавият. — Пък и в момента провеждаме… личен разговор, уважаеми. Приятна ти вечер.

— Случайно обсъждането да касае продажба на вещества, забранени от австралийските закони? — попита Хари.

Продължително мълчание. Беше избрал тактика, криеща смъртна опасност. Обикновено човек отправя недвусмислени провокации само когато си е осигурил солидно подкрепление или добри възможности за отстъпление. Хари не разполагаше нито с едното, нито с другото. Просто му се струваше, че е крайно време да настъпи някакво раздвижване.

Единият тип се надигна и се извиси чак до тавана. Обърна се и показа грозната си сипаничава фасада. Мустакът тип „подкова“ подчертаваше ориенталския му външен вид.

— Чингис хан! Радвам се да те видя. Мислех те за покойник! — възкликна Хари и протегна ръка.

— Ти кой си? — изхъхри ханът като в предсмъртен хрип. Всяка дет-метъл банда би убила за такъв вокалист.

— Полицай съм и не…

— Ай-ди — исполинът погледна отвисоко съвсем не ниския Хари.

— Моля?

— Значката ти.

Хари си даде ясна сметка, че ситуацията изисква нещо по-солидно от пластмасовата му карта с паспортна снимка от управлението в Осло.

— Казвали ли са ти, че имаш същия глас като фронтмена на „Сепултура“? Как му беше името…

Хари потърка брадичката си с пръст, все едно си напрягаше ума да се сети. Дрезгавият тръгна да заобикаля масата.

— А ти си Род Стюарт, нали? — посочи го с пръст Хари. — Разкрих ви! Събрали сте се да обсъждате „Live Aid“ втора част14 и да…

Ударът улучи Хари в зъбите. Той се олюля и се хвана за устата.

— Да разбирам ли, че не вярвате в бъдещето ми като стенд-ъп комик? — попита Хари.

Погледна пръстите си, омазани с кръв, слюнка и нещо меко и бяло — зъбен цимент, по негово предположение.

— Пулпата е червена, нали? Пулпата е онова мекото, което се намира във вътрешността на зъба — обърна се Хари към Род и му поднесе пръстите си.

Род го изгледа скептично, после се надвеси над него и проучи по-внимателно бялата маса.

— Това е дентин. Разположен е под емайла. Дъртият беше зъболекар — обясни той на другарите си, отстъпи крачка назад и дублира първия удар.

За миг на Хари му причерня, но когато отново всичко му се проясни, се оказа, че се е задържал на крака.

— Я сега виж дали няма да откриеш пулпа! — посъветва го не без известно любопитство Род.

Хари знаеше, че е глупаво; съвкупността от натрупания опит и здравия разум му подсказваше, че е глупаво; контузената челюст потвърждаваше, че е глупаво, но за жалост дясната му ръка смяташе хрумването за блестяща идея, а в онзи миг решението зависеше изцяло от нея. Улучи Род в брадичката и се чу как челюстите му хлопнаха. После Род залитна назад, отстъпи две крачки — неизбежното следствие от тежък, перфектно балансиран ъперкът.

Болката от подобни удари се разпространява от челюстната кост към малкия мозък (в случая анатомичният термин важеше с пълна сила и за количеството сиво вещество изобщо в главата на пострадалия), където вълнообразни вибрации причиняват редица къси съединения или — ако противникът извади късмет — мигновена загуба на съзнание и/или дълготрайни мозъчни увреждания. В случая на Род мозъкът явно се затрудняваше да реши дали да колабира напълно, или просто да претърпи краткосрочно сътресение.

Чингис хан нямаше никакво намерение да изчаква резултата от нанесената травма. Сграбчи Хари за гушата, вдигна го на височината на раменете си и го запрати, както хамалите хвърлят чували брашно в каросерия на камион. Към двойката, която похапваше дневното меню за седем долара, се понесе неканен мераклия да сподели вечерята им. Те предвидливо отскочиха встрани, когато Хари се приземи по гръб с гръм и трясък върху масата им. „Божичко, дано скоро изгубя съзнание“ — помисли си той, когато болката го връхлетя, а ханът се отправи към него.

Ключицата е чуплива кост и се намира на много уязвимо място. Хари се прицели и ритна, но бомбардировката, на която го бе подложил Род, явно бе засегнала двуочното му зрение, защото атаката с крак увисна във въздуха.

— Шмерцен!15 — обеща ханът и замахна над главата си.

Не му трябваше чук. Ударът улучи Хари в гръдния кош и мигновено парализира всички сърдечни и дихателни функции. Затова той нито видя, нито чу как тъмнокожият мъж нахлу в бара и грабна топката, с която Австралия бе победила Пакистан през 1969 година: кълбо с диаметър 7,6 см и маса 160 грама. Новодошлият наведе тялото си назад и леко встрани в заключителния етап на замаха и същевременно изпъна ръката си назад. После ръката мощно се плъзна по хоризонталата — свита в лакътя като при бейзбола, а не описвайки дъга над главата и изпъната като в крикета — така, че топката не се удари в пода, преди да продължи траекторията си, а полетя право към целта.

За разлика от малкия мозък на Род, този на хана не се поколеба нито миг, когато твърдата топка го цапардоса по челото точно под косата: органът веднага излезе от строя. Ханът политна и се строполи със зрелищността на взривен небостъргач.

Останалите трима около масата наскачаха разгневени. Тъмнокожият нашественик пристъпи напред с ръце в нисък, небрежен гард. Един от мъжете се хвърли напред, а Хари — който въпреки мъглата пред очите си позна новодошлия — отгатна съвсем правилно какво ще се случи: тъмнокожият се изплъзна, после атакува и нанесе два леки прави леви удара, сякаш само за да измери разстоянието, преди десницата му да нанесе съкрушителен ъперкът. За щастие в дъното на заведението беше тясно и приятелите на пострадалия не можеха да се нахвърлят вкупом на боеца. Рухналият в нокаут противник не успя да се изправи повече, а следващият предприе атака — малко по-внимателно и с ръце, изнесени пред тялото в поза, която подсказваше, че притежава колан с някакъв цвят в боен спорт с азиатско име. Първият пробен удар бе париран от тъмнокожия, а когато каратистът се завъртя, за да изпълни задължителния за източните бойни изкуства ритник, тъмнокожият вече бе направил рязък отклон встрани и кракът на нападателя разсече не друго, а въздуха.

Но далеч по-голям успех пожъна бързата серия от ляв-десен-ляв, която отблъсна каратиста към стената. Тъмнокожият се спусна след него и му нанесе прав ляв. Главата на онзи отхвръкна назад и срещна стената с противно хрущене. Мъжът се свлече по цимента като запратена в стената порция спагети. Опитният крикет хвърляч заби още един юмрук в тялото му, докато онзи падаше — най-вероятно напълно излишно.

Род се бе добрал до един стол и наблюдаваше с прозрачни очи целия екшън.

Чу се щракване, когато острието на ножа у третия противник изскочи. Той се спусна към тъмнокожия с превит гръб и разперени настрани ръце. Род повърна върху обувките си — сигурен симптом на комоцио, прецени доволно Хари. Самият той също усещаше силно гадене, особено след като забеляза, че първият повален е свалил бухалка от стената и приближава боксьора в гръб. Въоръженият с нож се намираше съвсем близо до Хари, без да го забелязва.

— Зад теб, Ендрю! — извика Хари и се хвърли върху мъжа с хладното оръжие.

Чу сух, глух удар с бухалка и трясъка на прекатурени маси и столове, но трябваше да дебне мъжа, който му се изплъзна и обикаляше около него, размахвайки театрално ръце с налудничава усмивка на уста.

Без да снема поглед от противника си, Хари затърси опипом по масата зад гърба си подходящ предмет, та да му послужи за оръжие. Продължаваше да чува откъм барплота схватката с бухалката.

Противникът му се засмя и се приближи, като ловко прехвърляше ножа от лявата си ръка в дясната и обратното.

Хари се втурна напред, атакува и отскочи назад. Десницата на мъжа се отпусна безсилна, а ножът издрънча върху каменния под. Объркан, той погледна рамото си. Оттам стърчеше шиш с набучена на него печурка. Дясната ръка на мъжа изглеждаше напълно парализирана. Той дръпна предпазливо шиша с лявата, сякаш да провери дали не сънува, все още с изумена гримаса. „Сигурно съм засегнал залавно място на мускул и нерв“ — предположи Хари.

Отново замахна и уцели нещо твърдо. По ръката му плъзна стрелкаща болка. Противникът му отстъпи назад и го изгледа обидено. От едната му ноздра потече плътна струя тъмночервена кръв. Хари разтърка десния си юмрук и се приготви за следващ удар, но размисли.

— От такова млатене ме заболя ръката. Няма ли просто да се предадеш? — попита той.

Онзи кимна и се тръшна на стола до Род, който още стоеше с глава между коленете.

Хари се обърна. Бъроуз държеше пистолет срещу първия побойник, а Ендрю лежеше безжизнен между преобърнатите маси. Част от гостите се бяха омели, някои продължаваха да следят любопитно събитията, а повечето още гледаха телевизия. Играеха отборите по крикет на Англия и Австралия.

Линейките пристигнаха да отнесат пострадалите. Хари се погрижи да натоварят Ендрю на първата. Придружи носачите. Едното ухо на Ендрю продължаваше да кърви и гърдите му хриптяха от усилието да диша, но най-сетне се бе свестил.

— Не знаех, че играеш крикет. Имаш отличен замах, но беше ли необходимо да вземаш нещата толкова присърце?

— Прав си. Не успях да преценя ситуацията. Ти държеше положението изцяло под контрол.

— Не е вярно. Да си кажа правичката, бях го изпуснал.

— Да си кажа правичката, главата ме цепи адски и съжалявам, че изобщо се намесих. Трябваше сега ти да си на мое място. Говоря съвсем сериозно.

Линейките постепенно отнесоха всички ранени и накрая в бара останаха само Хари и Бъроуз.

— Дано не сме причинили големи щети на инвентара.

— Не бери грижа. Клиентите обичат от време на време екшън на живо. Съветвам те в близките няколко дни да надничаш през рамо. Босът на тези бабаити няма да остане доволен, когато научи колко бой са изяли.

— Така ли? — Хари усети, че Бъроуз се опитва да му подхвърли нещо. — И кой е началникът им?

— Все едно нищо не съм ти казал, но онзи тип на снимката, която размахваше, доста прилича на него.

Хари кимна.

— Значи ще трябва да съм нащрек. И да си намеря оръжие. Нещо против да те ощетя с още един шиш?

Девета глава

Хари откри стоматологичен кабинет в „Кингс Крос“. Лекарят го прегледа и заключи, че предстоят значителни „строителни“ работи, докато изгради счупения по средата преден зъб. Залепи върху зъбното пънче временна коронка и одруса Хари с такава сума, че той се помоли началството в Осло да прояви благосклонност и да му възстанови разходите.

В управлението в Сидни научи, че заради три счупени ребра и силно мозъчно сътресение Ендрю ще трябва да пази болничното легло цяла седмица.

Следобед Хари помоли Либи да го придружи до няколко болници. Първо се отбиха в „Сен Етиен“. Накараха ги да впишат имената и данните си в посетителския дневник — истинска тухла, разтворена пред внушителна монахиня, която седеше зад гишето, скръстила царствено ръце. Хари помоли за указания, но тя само поклати глава и посочи към вътрешността на болницата.

— Не говори английски — поясни Либи.

Отидоха на рецепцията. Усмихнат млад мъж веднага въведе имената в компютъра, продиктува им номерата на стаите и им обясни как да стигнат до тях.

— За десет секунди се пренесохме от средновековието в епохата на модерните технологии — прошепна Хари.

Първо се отбиха при Ендрю. Размениха няколко думи с него, но какъвто беше целият в натъртвания и хематоми, го свариха в лошо разположение на духа и след пет минути ги помоли да се омитат. На горния етаж в единична стая бе настанен нападателят с ножа: с обездвижена в бандаж ръка, отоци по лицето и обидения поглед от предходната вечер.

— Какво искаш, проклета куко? — процеди той.

Хари седна на стол до леглото.

— Да разбера дали Еванс Уайт е поръчал убийството на Ингер Холтер. Ако да — кому е възложил мократа поръчка и защо.

Онзи се опита да се засмее, но избухна в кашлица.

— Нямам представа какви ги дрънкаш, а според мен и ти си на моя хал.

— Как е рамото? — попита Хари.

Очите на ранения изскочиха от орбитите.

— Само посмей да…

Хари извади шиша от джоба си. По челото на болния изпъкна дебела, синкава вена.

— Бъзикаш се, шибаняко.

Хари запази мълчание.

— Дяволите да ме вземат, ако не си луд за връзване! Нали не си въобразяваш, че ще ти се размине! Открият ли и драскотина по тялото ми след посещението ви, ще изхвърчиш от лайняната си работа, проклето ченге такова! — гласът му се извиси до фалцет.

Хари сложи показалец пред устните му.

— Тихичко, ако обичаш. Виждаш ли онзи здравеняк с обръснатата глава до вратата? Приликата не се забелязва от пръв поглед, но той се пада братовчед на онзи, чиято глава строшихте с бухалката снощи. Днес настоя да ме придружи. Неговата работа е да ти запуши устата и да те държи здраво, докато аз сваля превръзката и забия това симпатично острие в единственото място по тялото ти, където няма да оставя следа. Просто защото там вече има пробита дупка, нали?

Хари стисна леко дясното рамо на болния. В очите му избиха сълзи и гръдният му кош се заповдига бурно. Погледът му заподскача между Хари и Либи. Човешката природа е гъста, непроходима гора, но когато раненият отвори уста, Хари сякаш съзря противопожарна просека. Без съмнение говореше истината:

— Каквото и да ми сторите, Еванс Уайт ще ме накаже десетократно по-жестоко, ако разбере, че съм го изпял. И тримата с вас знаем, че дори да имах какво да ви кажа, щях да си замълча. Почвайте ме, но преди това да ви предупредя: на погрешен път сте. На много погрешен път.

Хари погледна Либи. Той поклати леко глава. Хари се замисли за миг, после стана и остави шиша върху нощното шкафче.

— Бързо възстановяване! — пожела на ранения.

— Аста ла виста — отвърна онзи и се прицели в него с показалец.

На рецепцията на хотела му предадоха, че са го търсили по телефона. Хари разпозна номера на управлението и веднага позвъни от стаята си. Вдигна Йонг Сю.

— Още веднъж прегледахме всички досиета и проведохме по-обстойна проверка. Три години след извършването им някои провинения се зачеркват от официалните досиета. Така е по закон. Нямаме право да държим провинения с изтекла давност в регистрите. Но когато става дума за престъпления със сексуален подтекст… да го кажем така: пазим копия от докладите в неофициална картотека. Натъкнах се на нещо интересно.

— Какво?

— Официалното досие на хазяина на Ингер Холтер, Хънтър Робъртсън, беше чисто като сълза. Но като се поразтърсих, се оказа, че два пъти е бил глобяван за публично разголване. Грубо разголване.

Хари се питаше кое разголване е деликатно.

— Тоест?

— Опипване на собствените гениталии на обществено място. Това, разбира се, може да се окаже съвсем безобидно, но има и още. Либи се отбил при него. Не го заварил вкъщи. Зад вратата лаело злобно куче. Появил се съседът. С Робъртсън имали уговорка съседът да разхожда и да храни кучето всяка сряда вечер. Човекът имал ключ за дома му. Либи го попитал дали стопанинът е отсъствал и в срядата преди убийството на Ингер Холтер. Съседът потвърдил.

— Е, и?

— В предишните си показания Робъртсън посочи, че е прекарал въпросната вечер сам в дома си. Исках да те уведомя незабавно.

— Какво ще предприемете? — Хари усети как пулсът му рязко се ускори.

— Утре сутринта ще го отведем с полицейска кола.

— Хм… Кога и къде си е показвал прелестите?

— Да видим… Май в някакъв парк. Да. В Грийн парк, един малък…

— Знам къде е. — Хари бързо обмисли възможностите. — Ще се поразходя. Там се подвизава един и същи контингент. Може да изскочи нещо.

Хари записа датите на непристойните прояви в малкия си черен рекламен бележник, дежурен подарък от баща му за Коледа.

— Само за майтапа, Йонг. Какво е тогава деликатно разголване?

— Да си на осемнайсет, под въздействието на спиртни напитки и да си покажеш задника на минаващ полицейски патрул в деня на Националния празник на Норвегия.

От смайване Хари не успя да обели и дума.

Йонг се разкиска по телефона.

— Как… ? — успя само да промълви Хари.

— Направо невероятно е колко информация може да се открие с помощта на две-три пароли и съдействието на датски колега от съседния кабинет — засмя се чистосърдечно Йонг.

Хари усети как започва да кипва.

— Нали не се сърдиш? — в гласа на австралийския му колега изведнъж се появи притеснена нотка, задето вероятно е преминал границата на колегиалността. — На никого не съм го казал.

Звучеше толкова разтревожен, че Хари веднага му прости.

— В патрула се возеше и полицайка. После ми отправи комплимент за стегнатите ми задни части — поясни Хари.

В слушалката се разнесе ведър смях.

Фотоклетките в парка явно прецениха, че се е стъмнило достатъчно, за да активират осветлението. Хари се устреми към пейката. Веднага позна сивия абориген.

— Добър вечер.

Главата, досега обронена върху гърдите, се повдигна бавно и две кафяви очи се насочиха към Хари — или по-скоро минаха през него — и се приковаха в нещо в далечината.

— Fig? — попита той с изнемощял глас.

— Моля?

— Fig, fig — повтори мъжът и размаха два събрани пръста във въздуха.

— Oh, fag16.

— Yeah, fig.

Хари извади две цигари. Едната подаде на аборигена, другата тикна в устата си. Минута-две поседяха да се насладят на тютюна. Намираха се върху малка зелена площ насред милионен град и въпреки това Хари имаше чувството, че е попаднал на далечен безлюден остров: дали заради спускащия се мрак, съчетан с електрическото стържене от невидимите крачета на скакалците, които се отъркваха едно в друго, или защото пушенето заедно с чернокожия мъж с широкото екзотично лице, потомък на коренните жители на този континент, му вдъхваше усещане за ритуал и безвремие.

— Искаш ли да купиш якето ми?

Хари огледа дрехата — тънка, в червено и черно.

— В цветовете на аборигенското знаме — поясни мъжът и му показа гърба. — Братовчед ми ги шие.

Хари учтиво отклони предложението.

— Как се казваш? Хари? Английско име. И моето е такова: Джоузеф. Всъщност е еврейско. Нали бащата на Исус се казва така?17. Джоузеф Уолтър Родриг. Племенното ми име е Нгардагха. Нгар-даг-ха.

— Много ли време прекарваш в парка, Джоузеф?

— Да.

Аборигенът отново превключи на дългия си поглед, зареян на километър по-нататък, и се отнесе. Извади бутилка от джоба на якето си, предложи на Хари и отпи. После завинти капачката. Якето му се разгърди и разголи татуировка на гърдите. „Джери“ — пишеше върху голям кръст.

— Много хубав татус, Джоузеф. Може ли да попитам кой е Джери?

— Синът ми. Моят син. На четири години.

Джоузеф разпери пръсти, опитвайки се да отдели нужния брой.

— На четири. Ясно. Къде е сега Джери?

— Вкъщи — Джоузеф размаха ръка, за да укаже посоката. — При майка си.

— Чуй ме, Джоузеф. Търся един човек на име Хънтър Робинсън. Светлокож, дребен, оплешивяващ. От време на време се навърта из парка и показва… мъжките си атрибути. Сещаш ли се за кого говоря? Виждал ли си го?

— Да, да. Ще дойде — Джоузеф сбърчи нос с досада, все едно Хари му надуваше главата с излишни пояснения. — Почакай и ще се появи.

Хари сви рамене. Съмняваше се доколко достоверни са сведенията на Джоузеф, но понеже нямаше какво друго да стори, му даде още една цигара. Продължиха да седят на пейката, докато мракът се спускаше, сгъстяваше се и накрая стана почти материален.

В далечината заби църковна камбана. Хари запали осмата си цигара и смукна дълбоко. Последния път, когато я заведе на кино, Сьос го помоли да спре да пуши. Гледаха „Робин Худ — принцът на разбойниците“. След „План 9 от далечния космос“ Хари не беше попадал на филм с толкова слаб актьорски състав. На Сьос обаче не ѝ пречеше, че Робин Худ (Кевин Костнър) отговаря на шерифа на Нотингам на чист американски английски. Всъщност Сьос изобщо не забеляза недостатъците на лентата; пищеше въодушевено, когато Костнър въздаваше справедливост в гората Шерууд, а накрая, когато Мариан и Робин се взеха, започна да подсмърча.

След филма седнаха в кафене. Хари почерпи Сьос с какао. Тя му разправи колко уютно се наредила в новия си апартамент в центъра „Согн“. Само не ѝ харесвало, че част от съседите на етажа били „пълни глупаци“. Поиска Хари да откаже цигарите.

— Според Ернст били опасни — аргументира се тя. — Можело да умреш.

— Кой е Ернст? — поинтересува се Хари, а Сьос започна да се киска.

— Няма да пушиш повече, Харалд — заяви обаче съвсем сериозно тя. — Няма да умираш, чуваш ли?

И Харалд, и „чуваш ли?“ ги бе наследила от майка им.

Баща му бе успял да наложи в семейния съвет кръщелното име Хари. Фредрик Хуле обикновено винаги се бе вслушвал в мнението на съпругата си, но този път бе повишил глас и настоял да кръстят момчето на неговия дядо, някога моряк и — види се — славен човек. В миг на слабост — по собствените ѝ думи — майката отстъпила — за което впоследствие се разкайвала горчиво.

— Някога чували ли сте някой Хари някога да е постигнал нещо в живота си? — питаше риторично тя. (Когато го хванеше в заядливо настроение, съпругът ѝ я подиграваше за струпването на неопределителни местоимения.)

В крайна сметка майката го нарекла Харалд на чичо си, но всички останали го знаеха като Хари. А сега, след смъртта ѝ, Сьос изведнъж възприе обръщението, използвано от майка им. Навярно така Сьос се опитваше да преодолее загубата ѝ. Хари не знаеше дали е така със сигурност, защото случващото се в главата на сестра му си оставаше загадка. Той ѝ обеща да откаже цигарите — ако не от раз, то постепенно — а тя се усмихна с насълзени очи и сметана на носа.

Сега Хари си представи как тютюневият дим се гърчи в тялото му като огромна змия. Бубур. Джоузеф се сепна от съня си.

— Родителите ми бяха гарванови хора — изтърси той без никаква прелюдия и се надигна. — Можеха да летят.

Явно дрямката го бе поосвежила. Разтърка лицето си с длани.

— Да летиш е хубаво. Да ти се намира някоя десетачка?

Хари изрови само банкнота от двайсет долара.

— Става — заяви Джоузеф и я отскубна от ръката му.

В съзнанието му бе настъпило краткотрайно просветление и тъмни облаци отново прибулиха и помътниха разума му. Той продължи да нарежда на непознат език, който напомняше разговора между Ендрю и Тууомба. Креолски ли се наричаше? Накрая брадичката на пияния абориген отново се оброни върху гърдите му.

Хари реши да си допуши цигарата и да си върви. Неочаквано Робъртсън наистина се появи. Хари беше очаквал да го види в шлифер — един вид, стандартното облекло на ексхибиционистите — но Робъртсън носеше бяла тениска и дънки. Озърташе се наляво-надясно и вървеше с особени, пружиниращи крачки, все едно си тананикаше наум и приспособяваше походката си към мелодията. Позна Хари чак когато се приближи до пейките. Лицето му не изразяваше ни най-малка радост от срещата.

— Добър вечер, господин Робъртсън. Опитахме се да се свържем с вас. Седнете.

Робъртсън се огледа и запристъпва на място. Явно му се искаше да побегне, но в крайна сметка седна с примирителна въздишка.

— Казах ви всичко, което знам. Защо продължавате да ме безпокоите?

— Защото открихме, че от години безпокоите други хора.

— Как така? Никого не съм безпокоил!

Хари го гледаше. Робъртсън беше крайно несимпатичен тип, но и при най-добро желание — или и при най-отрицателна нагласа — Хари не съумяваше да съзре в негово лице сериен убиец. И този факт го ядосваше, защото означаваше, че само си губи времето.

— Имате ли представа колко млади момичета се стряскат насън заради вас? — Хари се постара да вложи максимално презрение в гласа си. — Колко девойки не могат да забравят случката и никога няма да се отърсят от образа на извратения чекиджия, който ги е изнасилил във въображението си; няма да забравят как сте проникнали в умовете им, разклатили сте спокойствието им и сте им насадили страх да излизат по тъмно, унижили сте ги и сте ги накарали да се почувстват употребени?

Робъртсън се засмя.

— Само с това ли разполагате, инспекторе? Защо забравихте онези, чийто сексуален живот съм осакатил? И онези, които развиват паническо разстройство и цял живот са осъдени да гълтат хапчета? Впрочем предупредете колегата си да внимава. Заплаши ме с шест години затвор за съучастничество, ако не се явя и не дам обяснения на такива простаци като вас. Посъветвах се с адвоката ми и той се ангажира да обсъди въпроса с вашия началник, та занапред да не се опитвате да ме подхлъзвате.

— Имате два варианта, Робъртсън — Хари усети, че в ролята на хулиганското ченге не излъчва авторитета на Ендрю. — Или сега ми казвате каквото ме интересува, или…

— … идвам в участъка. Това вече съм го чувал. Давайте, закопчайте ме, а до час адвокатът ми ще ме е освободил и ще е подал жалба срещу вас и вашия колега за полицейски произвол. Моля!

— Моята идея беше малко по-различна — прошепна Хари. — Представям си го като дискретно изтичане на информация от неназован източник, разбира се, към някой от любознателните и зажаднели за сензации неделни вестници. Придобихте ли горе-долу представа? „Хазяинът на Ингер Холтер, на снимката горе, има присъда за ексхибиционизъм и е попаднал в полезрението на полицията.“

— Каква присъда! Гдобиха ме четирийсет долара! — изписка на фалцет Хънтър Робъртсън.

— Знам, знам. Било е дребно прегрешение — с престорено разбиране кимна Хари. — Толкова незначително, че сте съумели сравнително лесно да го потулите от близкото си обкръжение. Жалко обаче, че съседите четат вестници, нали? И те, и колегите… А родителите ви? Те следят ли пресата?

Робъртсън се сви. Сгърчи се като спукана плажна топка и заприлича на „барбарон“ — от онези, дето служат като фотьойли за релакс. Хари разбра, че споменавайки родителите, е напипал болното му място.

— Безсърдечен проклетник — прошепна Робъртсън с дрезгав, изтерзан глас. — Каква майка те е раждала тебе, бе? — И след пауза: — Какво те интересува?

— Предимно къде сте се намирали вечерта, преди да открият Ингер.

— Казах на полицията: бях си у дома и…

— Приключвам разговора. Дано в редакцията намерят хубава снимка — Хари стана.

— Добре де, добре. Не си бях вкъщи! — почти извика Робъртсън, отпусна назад глава и затвори очи.

Хари пак седна.

— Като студент ме настаниха в общежитие в един от хубавите квартали на града. В отсрещния блок пък имаше вдовица — подхвана Хари. — Всеки петък в седем вечерта, нито минута по-рано или по-късно, тя разтваряше завесите. Понеже живеехме на един и същи етаж, от стаята ми се откриваше великолепна гледка към нейната дневна. Особено като се има предвид, че тя включваше импозантен полилей. В делниците вдовицата приличаше на прошарена дама с очила и вълнено палто, от онези, дето ги виждаш непрекъснато в трамвая или на опашката в аптеката. Но всеки петък в седем часа, когато представлението започваше, нейната поява никак не можеше да се обвърже с кашлящите, начумерени бабички с бастуни. Обличаше халат с японски десен и обуваше високи черни обувки. В седем и половина пристигаше гостът. В осем без четвърт тя събличаше халата и оставаше по черен корсет. В осем дамата смъкваше наполовина корсета и двамата с партньора ѝ се награбваха върху дивана „Честърфийлд“. В осем и половина посетителят си тръгваше, завесите се спускаха и спектакълът приключваше.

— Колко интересно — саркастично отбеляза Робъртсън.

— За мое учудване в квартала не избухна скандал. От моя блок всичко се виждаше и голяма част от обитателите вероятно следяха редовно представленията на вдовицата. Но доколкото ми е известно, никой не отвори дума за тях и никой не внесе оплакване. Другото интересно беше колко редовно изнасяше тя еротичните си спектакли. Първоначално си мислех, че се съобразява с партньора си — кога се връща от работа, дали е женен и така нататък. Но впоследствие забелязах, че сменя партньорите си, без това да се отразява на ефирното време. И тогава ми просветна: осъзнала е онова, което е постулат номер едно във всяка телевизия: след като си успял да набереш значителна аудитория за определено предаване, ще съсипеш рейтинга му, ако промениш часа на излъчване. А именно зрителите правеха сексуалния ѝ живот толкова пикантен. Разбирате ли, Робъртсън?

— Да.

— Реторичен въпрос. И така, защо ви разказах тази история? Направи ми силно впечатление, че в момента нашият спящ приятел Джоузеф бе твърдо убеден в идването ви тази вечер. Затова погледнах календара и парченцата от пъзела се подредиха. Днес е сряда, Ингер Холтер е изчезнала в сряда, а двата пъти, когато сте заловен за ексхибиционизъм, също са се падали в сряда. Изнасяте представленията си в точно определени часове.

Робъртсън мълчеше.

— Чудех се и защо срещу вас не са подадени повече оплаквания. Така или иначе от последната жалба срещу вас са изминали близо четири години, а разгонването пред малки момичета все пак не е постъпка, която обществото приветства с бурни овации.

— Кой е казал, че го правя пред малки момичета? — сърдито попита Робъртсън. — И как заключихте, че никой не приветства моите прояви?

Ако можеше да свири с уста, Хари би го направил. Сети се за препирнята между хомосексуалната двойка, чийто разговор дочу предната вечер.

— Значи се разголвате пред мъже — заключи Хари, разсъждавайки на глас. — Пред гейовете от района. Това обяснява как си осигурявате спокойствие. Публиката постоянна ли е?

— Е, всеки път идват различни хора — сви рамене Робъртсън — но знаят кога и къде могат да ме видят.

— А жалбите срещу вас?

— Случайни минувачи. Вече сме по-предпазливи.

— Ако не греша, тази вечер ще открия свидетели, които да потвърдят, че вечерта преди убийството на Ингер сте били именно в този парк.

Робъртсън кимна. Поседяха мълчаливо, заслушани в тихото похъркване на Джоузеф.

— И един друг факт не се вписваше никак в общата картина — продължи след малко Хари. — Дремеше като неясно подозрение в съзнанието ми, но ми се избистри чак когато чух, че всяка сряда съседът ви извежда кучето ви и го храни.

Двама мъже бавно минаха покрай тях и спряха в периферията на кръга, осветен от близката лампа.

— Запитах се: защо ще го храни, след като Ингер се е прибирала от „Ди Олбъри“ с кухненски остатъци? Първоначално отдадох несъответствието на недоразумение помежду ви — или просто Ингер е предвидила остатъците за следващия ден. После обаче се сетих за нещо, което би трябвало да съобразя веднага: кучето ви не яде… или по-скоро не му позволявате да яде месо. В такъв случай защо Ингер е взела кокалите? На колегите си в бара обяснила, че ги носи на кучето. Защо ще лъже?

— Нямам представа.

Хари забеляза, че Робъртсън поглежда нетърпеливо часовника си. Явно началният час на шоуто наближаваше.

— Последен въпрос. Какво знаете за Еванс Уайт?

Робъртсън го изгледа с воднисти светлосини очи. Не проблясваше ли в погледа му страх?

— Почти нищо.

Хари прекрати разпита. Не постигна особен напредък. У него кипеше желание да преследва виновника, да го открие и залови, но онзи непрекъснато му се изплъзваше. Майната му! След няколко дни си занимава, но тази мисъл не го накара да се чувства по-добре.

— За свидетелите… — смотолеви Робъртсън. — Ще съм ви благодарен, ако не…

— Няма да провалям представлението ви. Знам, че зрителите ще извлекат полза.

Хари си извади цигара и пъхна кутията в джоба на якето на Джоузеф. Стана.

— Лично на мен спектаклите на вдовицата ми доставяха голямо удоволствие.

В „Ди Олбъри“ кипеше обичайната приповдигната атмосфера. Уредбата дънеше култовото парче „Валят мъже“, а на сцената танцуваха три момчета. Ако не се броят наметките им, си бяха кажи-речи голи, а публиката ги окуражаваше с викове и пригласяше. Хари погледа малко, после се отправи към бара, където Биргита обслужваше.

— Защо не пееш, хубавецо? — попита познат глас.

Хари се обърна. Тази вечер Ото не беше в обичайните си женски одежди и тежък макиаж, а се бе издокарал в копринена розова риза с дълбоко деколте. Дискретният туш върху миглите и бледото червило показваха, че все пак Ото е положил известни грижи за вида си.

— Никакъв ме няма в пеенето, Ото. Съжалявам.

— Уф, вие, скандинавците, всичките сте еднакви. Не можете да се отпуснете, преди да излочите такова количество алкохол, че да станете напълно неспособни за… сещаш се какво имам предвид.

Хари се усмихна на свенливо спуснатите му клепачи.

— Не си прави труда да флиртуваш с мен, Ото. Аз съм обречена кауза.

— Безнадежден хетеро, а?

Хари кимна.

— Дай поне да те почерпя едно, хубавецо. Какво ще пиеш?

Ото поръча грейпфрутов сок за Хари и коктейл „Блъди Мери“ за себе си. Вдигнаха наздравица. Ото пресуши половината чаша на един дъх.

— Единствено алкохолът лекува любовна мъка — поясни той и изгълта остатъка, потръпна, поръча си още един коктейл и впери поглед в Хари. — Значи никога не си правил секс с мъж. Дори насън?

Хари повъртя чашата в ръка.

— Насън — да. В кошмарите ми.

— Опа! Ето, виждаш ли! — размаха показалец Ото. — Любопитството те гложди. Няма как да измамиш подсъзнанието си, хубавецо. В очите ти виждам, че го носиш. Въпрос на време е да се отключи.

— Винаги съм чакал някой да събуди гея в мен — издекламира Хари с иронична прочувственост. — Извинявай, Ото, но не на мен тия. Сексуалната ориентация е генетично заложена. Или се раждаш такъв, или не. Пълна глупост е да си го обясняваме със средата и семейството.

— Ама какви ги говориш? А аз винаги съм хвърлял вината върху сестра ми и майка ми! — извика Ото и се плесна театрално по челото.

Хари пропусна изблика му покрай ушите си и продължи:

— Учените се сдобиха с повече яснота по въпроса, защото през последните години клиничните проучвания на мозъците на хомосексуалисти се увеличиха. Пандемията от СПИН осигури на специалистите повече трупове на несъмнени хомосексуалисти…

— Безспорно една от най-положителните страни на болестта — отбеляза Ото и засмука от сламката.

— Учените са открили разлики между мозъците на хора с еднополова и разнополова сексуална ориентация.

— Мозъците на хетеросексуалните са по-малки. Кажи ми нещо, което не знам, хубавецо.

— Парадоксът е, че според изследователите миниатюрната клапа — или в каквото се състои въпросната разлика — се унаследява.

— Е, и? — забели очи Ото. — Ти какво? Да не си мислиш, че гейовете не могат да чукат жени, ако им се наложи? Ако обществото го изисква от тях? Ако не им оставя друг избор? — Ото направи недвусмислен жест. — При липсата на друг партньор жената се явява своеобразен заместител. Същият социален механизъм подтиква и хетеросексуални мъже да се чукат със себеподобни в затвора.

— Значи гейовете правят секс и с жени?

— За щастие никога не съм попадал в менталния затвор, в който живеят повечето гейове, защото съм израснал в творческо семейство и още на десет години се обявих за гей — за да се направя на интересен. После не намерих основания да се отмятам. Затова за мен е толкова трудно да си представя ситуация, в която бих се чукал с жена, колкото за теб е да си представиш каква безизходица би те тласнала да скочиш на младежа от съседната килия. Макар че за теб вероятно ще е по-лесно…

— Я чакай малко! Откъде тръгнахме, а накъде се отплесна нашият разговор.

— Ти питаш за неща, които са ти любопитни, хубавецо — Ото сложи длан върху ръката му. — Навярно един ден ще се наложи да утолим това любопитство.

Хари усети как ушите му пламват. Прокле наум този палячо, който успяваше да накара него, зрелия мъж, от смущение да придобие тена на англичанин, прекарал шест часа на плажа в Испания.

— Да сключим един мръсен, приятно вулгарен облог — очите на Ото заблестяха игриво. — Хващам се на сто долара, че преди да си заминеш за Норвегия, нежната ти елегантна ръка ще опипа мъжката ми гордост. Ще намериш ли кураж да приемеш облога?

Ото плесна с ръце и изпищя въодушевено при вида на пурпурночервеното лице на Хари.

— Ако настояваш да ми напълниш джобовете, не възразявам — отвърна Хари. — Но доколкото разбрах, някой ти е разбил сърцето, нали, Ото? Не би ли трябвало в момента да си ближеш раните вкъщи и да си лекуваш любовната мъка, вместо да агитираш хетеросексуален мъж да обърне резбата?

Още щом го изрече, Хари съжали. Просто имаше нулева търпимост към опитите на околните да му оказват натиск. Ото отдръпна ръката си и го изгледа обидено.

— Извинявай. Не си меря приказките. Не съм искал да те засегна — оправда се Хари.

Ото сви рамене.

— Нещо ново по случая? — попита той.

— Няма — отвърна Хари и си отдъхна, че смениха темата. — Може да се наложи да разширим периметъра на търсене извън близкото ѝ обкръжение. Впрочем ти познаваше ли я?

— Всички клиенти на бара я познаваха.

— А разговарял ли си с нея?

— Е, разменяли сме две-три думи. Беше твърде фриволна за моя вкус.

— Фриволна?

— Завърташе главите на хетеросексуалните клиенти, обличаше се предизвикателно, хвърляше изкусителни погледи и се усмихваше продължително, ако така имаше изгледи за по-голям бакшиш. Подобно поведение крие опасности.

— Допускаш някой клиент да я е…?

— Казвам само, че не е задължително да излизаш извън непосредствената среда на Ингер, инспекторе.

— Какво имаш предвид?

Ото се огледа и допи питието си.

— Просто бръщолевя, хубавецо. — Накани се да си върви. — А сега ще послушам съвета ти. Ще се прибера и ще мисля за други неща. Нали това предписа господин докторът?

Махна на един от стриптийзьорите. Момчето се приближи и му подаде хартиен плик.

— Да не забравиш за премиерата! — извика през рамо Ото и си тръгна.

„Ди Олбъри“ се пукаше по шевовете. Хари седна дискретно до бара на Биргита и без да ѝ се обажда, я наблюдаваше как работи. Следеше движенията ѝ, чевръстите пръсти, с които наливаше бира, връщаше ресто, приготвяше коктейли, гъвкавите чупки на тялото ѝ, решителните уверени крачки зад бара, защото разстоянията до нужните предмети — кега за бира, касовия апарат — вече се бяха кажи-речи закодирали в костния ѝ мозък. Косата ѝ току падаше върху челото, а тя я отмяташе с ловък жест, докато на равни промеждутъци обхождаше с поглед посетителите, за да улови следващата поръчка. Съвсем закономерно забеляза и Хари.

Луничавото ѝ лице просия и той усети как сърцето му заблъска тежко и блажено в гърдите.

— Току-що се отби приятел на Ендрю — съобщи тя. — Навестил го в болницата. Ендрю ти праща поздрави. Мъжът попита за теб. Май още е в бара. А, ето го там.

Биргита посочи масата. Хари позна тъмнокожия хубавец от пръв поглед: Тууомба, боксьора. Приближи се до него.

— Преча ли? — попита Хари и получи широка усмивка в отговор.

— Ни най-малко. Заповядай при мен. Седнах тук с надеждата да се появи някой стар познат.

Хари седна. Робин Тууомба, по прякор Мърито, продължи да се усмихва. По една или друга причина възникна една от онези неловки паузи, които никой не иска да признае за неловки, но на практика са точно такива. Хари побърза да сложи край:

— Днес разговарях с представител на гарвановия народ. Не знаех, че използвате подобни прозвища. Ти към кое племе принадлежиш?

— Какво имаш предвид, Хари? — изгледа го с почуда Тууомба. — Аз съм от Куинсленд.

Хари и сам си даде сметка колко идиотски бе прозвучал въпросът му.

— Извинявай, изразих се неуместно. Днес езикът ми изпреварва ума. Не исках да… не познавам в подробности вашата култура. Затова си мислех, че произлизате от определено племе… или нещо такова.

Тууомба го тупна по рамото.

— Занасям те, Хари. Не се притеснявай.

Той се засмя, а Хари се почувства още по-глупаво.

— Реагираш като повечето светлокожи. Какво друго да очаква човек? Изтъкан си от предразсъдъци.

— Предразсъдъци? — Хари усети първите признаци на раздразнение. — Казал ли съм нещо…

— Не е въпросът какво казваш, а какво очакваш от мен на подсъзнателно ниво. При най-малкото подозрение, че си изпуснал необмислена реплика, очакваш да се нацупя като сърдито хлапе. И през ум не ти минава, че съм достатъчно интелигентен да съобразя: чужденец си и е напълно нормално да задаваш такива въпроси. Ти например едва ли ще се обидиш, ако японски туристи в Норвегия не знаят как се казва вашият крал — смигна му Тууомба. — Не си изключение, Хари. Светлокожите австралийци също истерясват в опасенията си да не изтърсят нещо неуместно. Ето тук се крие най-големият парадокс. Първо отнемат достойнството на народа ни, а когато то е безвъзвратно изгубено, треперят от страх да не го потъпчат.

Тууомба въздъхна и обърна едрите си бели длани към Хари. „Като калкани са“ — помисли си той.

Плътният приятен тембър на Тууомба трептеше на собствена честота и не му се налагаше да надвиква околния шум, за да го чуят.

— Разкажи ми за Норвегия, Хари. Четох колко е красиво. И студено.

Хари подзе да му разправя: за фиорди, планини и хора, живеещи между тях; за унии, потисничества, за Ибсен, Нансен и Григ; за северната страна, чийто народ открай време е имал самочувствието на предприемчив и далновиден, но самата тя напомняла бананова република; тази страна бе печелила от горите и пристанищата си, когато холандци и англичани са търсили да купуват дървен материал; бе използвала природните си дадености — водопадите си — след навлизането на електричеството в бита, а отгоре на всичко кажи-речи пред входната си врата е открила нефтени залежи.

— За разлика от шведите и датчаните ние никога не сме изнасяли стока, която да се превърне в наша емблема по света — нямаме нито „Волво“, нито „Туборг“. Изнасяме природата си и не ни се е налагало да напъваме мозъците си. Норвежците са галеници на съдбата.

Разказа на Тууомба за Ондалснес, градче в Румсдален, сгушено между високи планини. Там било толкова красиво, че майка му непрекъснато повтаряла: Бог създал първо това късче земя и толкова се улисал да сътвори дивната природа в Румсдален, че за да успее до неделя, се наложило да претупа надве-натри останалия свят.

Разказа как с баща му са ходили за риба в ранни зори през юли, как са седели на брега, упоени от аромата на морска вода, огласяни от крясъците на чайките, заобиколени от планини — застинали, безмълвни стражи около малкото им кралство.

— Баща ми е от Лешаскуг, селце по на север в долината. С майка ми се запознали на селска забава в Ондалснес. Все крояха планове как след като се пенсионират, ще се върнат там.

Тууомба кимна и надигна бирата си, а Хари едва натопи устни в поредния сок. От толкова грейпфрут горчивината се бе пропила в стомаха му.

— Ще ми се и аз да ти разкажа откъде идвам, Хари, но такива като мен не принадлежат към определено място или племе. Израснах в къщурка под магистралата към Бризбейн. Никой не знае от кое племе е бил баща ми: появил се и офейкал толкова бързо, че не останало време да го питат. А майка ми пет пари не дава за произхода си. Вълнува се само как да изкрънка няколко долара за бутилка вино. Аз съм мъри — и толкова.

— А Ендрю?

— Не ти ли е споделял?

— Какво?

Тууомба отдръпна ръцете си от масата. Между очите му се вряза дълбока бръчка.

— Ендрю Кенсингтън е дърво без корен — по-зле дори от мен.

Хари не настоя за подробности, но след още една бира Тууомба сам се върна на темата.

— Вероятно е редно той да ти разправи историята си, защото е израснал при необичайни условия. Той е от първото поколение безродни аборигени.

— Какво означава това?

— Дълга история. Разковничето се крие в гузната съвест. От началото на двайсети век политиката към коренното население носи отпечатъка на угризенията на институциите заради издевателствата, на които е бил подложен нашият народ. Жалко само, че добрите намерения невинаги водят до положителна промяна. Ако властите искат да упражняват влияние над определена народност, първо трябва да я разберат.

— А никой не е разбрал аборигените?

— Политиката спрямо тях е преминала различни тенденции. Аз например съм част от принудително урбанизираното поколение. След Втората световна война властите решават да променят следваната дотогава линия и да се опитат да асимилират коренните жители, вместо да ги изолират. Новите мерки включвали контрол на жилищата ни и дори на брачните ни партньори. Мнозина са били принудително заселвани в градовете, за да се приспособят към европейската градска култура. Кампанията дала катастрофални резултати. За кратко време аборигените оглавили всички черни статистики: за алкохолизъм, безработица, разводи, проституция, престъпност, насилие, наркомания и каквото още се сетиш. Аборигените са били и си остават социалните аутсайдери на Австралия.

— А Ендрю?

— Роден е преди войната. Тогава официалната политика следвала друга линия: искала да ни „защитава“, все едно сме животински вид, застрашен от изчезване. Затова правата ни да наемаме земя или да си търсим работа били ограничени. И тук идва най-странното. Законът позволявал на властите да отнемат децата на майки от аборигенски произход, ако бащата не е абориген. Аз може да нямам най-приятната житейска история, но поне знам откъде съм дошъл, докато Ендрю и това не знае. Никога не е виждал родителите си. Още като бебе социалните го взели и го настанили в сиропиталище. Знае само, че открили майка му мъртва на автобусна спирка в Бенкстаун, на пет мили северно от приюта броени дни след насилственото откъсване. Никой не знаел как се е добрала дотам и от какво е издъхнала. Дълго пазели в тайна името на светлокожия му баща, докато накрая Ендрю вече изобщо престанал да се интересува.

Хари се опита да осмисли думите му.

— Международната общност как е допуснала подобен произвол? Ами ООН и Всеобщата декларация за правата на човека?

— Приета е чак след края на войната. Не забравяй, че австралийската политика към аборигените е била водена от добри намерения; целяла е да опази културата им, а не да я обезличава.

— Какво се е случило после с Ендрю?

— Понеже се справял отлично в училище, го изпратили в частен колеж в Англия.

— Мислех, че Австралия е твърде егалитарна държава, за да адмирира частните учебни заведения.

— Пътуването му било организирано от властите. Те поели и разходите по обучението му. Вероятно са искали Ендрю да се превърне в герой от приказната история за един успял абориген; да легитимира политически експеримент, който иначе е причинявал много страдание и безброй човешки трагедии. След като се върнал в Австралия, Ендрю се записал да следва в университета в Сидни. Като студент започнал да се изплъзва от контрола на властите. Забъркал се в куп неприятности, разнесла му се славата на побойник, успехът му паднал. Чувал съм, че много му повлияла нещастна любовна история. Светлокожа жена го предала, след като семейството ѝ не одобрило връзката им. Ендрю отказва да говори за това. Така или иначе тази случка бележи черен период в живота му и е можел лесно да тръгне по лоши пътища. По време на пребиваването си в Англия се научил да се боксира. По собствените му думи именно боксът му помогнал да преживее престоя в пансиона. В университета подновил тренировките и когато получил предложение да тръгне на турне с отбора на Чийвър, зарязал лекциите и напуснал временно Сидни.

— Преди малко го видях в действие. Още го бива.

— Навярно е възприемал боксовата си кариера като кратка почивка, след която да се върне към следването си, но мачовете с тима на Чийвър му донесли успех. Пресата започнала да се интересува от Ендрю и той продължил. Успял да се класира за финала на австралийското първенство по бокс и дошли да го гледат дори двама професионални агенти от САЩ. Ала в навечерието на големия двубой в Мелбърн се случило нещо. Излезли на ресторант. Според слуховете Ендрю се пуснал на гаджето на другия финалист. Казвал се Кембъл и ходел с красавица от Северен Сидни, по-късно коронована за „Мис Нов Южен Уелс“. В кухнята на заведението избухнала схватка. Ендрю, треньорът на Кембъл, агентът му и още някакъв тип изпотрошили цялото оборудване. Открили Ендрю в мивката с разцепена устна, порезна рана на челото и изкълчена китка. Никой не подал жалба в полицията. Вероятно това е породило мълвата, че Ендрю се е пробвал да свали гаджето на Кембъл. Така или иначе, на Кембъл присъдили служебна победа, а кариерата на Ендрю навлязла в задънена улица. Успял да нокаутира още двама противници в турнирите, но журналистите изгубили интерес към него, а агентите повече не се появили. Не след дълго той престанал да се състезава в турнири, злите езици говорили, че се е пропил, а след турне по западния бряг от отбора на Чийвър го помолили да се оттегли, защото нанесъл тежки травми на неколцина аматьори. За известно време Ендрю потънал в нелегалност. Така и не успях да изкопча от него с какво се е занимавал. Обикалял Австралия няколко години без цел и посока. После подновил следването си.

— И окачил ръкавиците на пирона.

— Да — кимна Тууомба.

— А после?

— Ами… — аборигенът даде знак на сервитьора да донесе сметката. — След завръщането си на университетската скамейка Ендрю бил силно мотивиран и в началото нещата потръгнали. Но тогава — в зората на седемдесетте — вилнеели хипитата, духът на купоните и свободната любов и вероятно е попрекалил с количествата незаконни субстанции. Оказало се, че въпросните вещества не подобряват учебните постижения в дългосрочен план, и Ендрю едва изкарал изпитите.

Тууомба се позасмя.

— Един ден Ендрю се събудил, станал, погледнал се в огледалото и обобщил: за пореден път осъмва с махмурлук и посинено око, без да помни кой го е ударил, прехвърлил е трийсетте, още не е успял да завърши образованието си и е започнал да развива зависимост от определени химически субстанции. Зад гърба си има катастрофална боксова кариера, а го очаква меко казано несигурно бъдеще. Какво прави човек в неговото положение? Кандидатства в полицейската академия.

Хари се засмя.

— Цитирам самия Ендрю — поясни Тууомба. — За всеобща изненада го приели въпреки досието му и пределната възраст — вероятно защото властите са искали да увеличат броя на аборигените в системата на полицията. И Ендрю си подстригал косата, махнал си обицата, отказал химикалите и другите опиати. От гледна точка на кариерното издигане той е бита карта, но пък го смятат за един от най-добрите следователи в Сидни.

— И това ли са негови думи?

— Разбира се — засмя се Тууомба.

На бара в средата на заведението танцьорите закриваха тазвечершното травеститско шоу с „Y.M.S.A.“ във версията на „Вилидж Пийпъл“ — безспорно печеливш избор.

— Знаеш много за живота на Ендрю — подхвърли Хари.

— Той ми е като баща. Когато се преместих в Сидни, нямах други планове, освен да се махна възможно по-далеч от къщи. Ендрю съвсем буквално ме прибра от улицата и започна да обучава мен и още няколко момчета — и те изпаднали в безизходица. Ендрю ме накара да се запиша в университета.

— Майчице! Още един боксьор с висше образование?

— Английска филология и история. Мечтата ми е един ден да преподавам на своя народ — заяви Тууомба с гордост и упование.

— А дотогава ще пердашиш пияни моряци и селяни?

Тууомба се усмихна.

— За да си уредиш живота, ти трябва начален капитал. Не се самозаблуждавам: като учител няма да печеля почти нищо. Боксирам се не само срещу аматьори. Тази година подадох документи за австралийското първенство.

— За да спечелиш титлата, с която Ендрю се е разминал на косъм?

Тууомба вдигна чаша за наздраве.

— Например.

След края на шоуто клиентелата в бара оредя. Биргита бе обещала на Хари изненада тази вечер и той изгаряше от нетърпение да дойде краят на работното време.

Тууомба плати, но не си тръгна. Въртеше халбата в ръце. Хари изпита неясното предчувствие, че боксьорът иска да подхване по-различна тема от досегашните истории.

— Някакъв напредък по случая, заради който те изпратиха тук?

— Не знам — призна искрено Хари. — От време на време ме спохожда усещането, че гледам през бинокъл, а отговорът е толкова наблизо, че го виждам само като замъглен участък върху лещата. Или че просто съм насочил вниманието си в погрешната посока.

Тууомба пресуши бирата си.

— Ще тръгвам, Хари. Преди това обаче ще ти разкажа легенда, която вероятно ще попълни познанията ти за нашата култура. Чувал ли си за черната змия?

Хари кимна. Преди да тръгне за Австралия, прочете информация за влечуги, от които трябва да се пази. Доколкото бе запомнил, въпросната черна змия, известна още като черна аспида, не била внушителна по размери, но пък била силно отровна.

— И съвсем правилно — потвърди Тууомба. — Ако се вярва на преданието, невинаги е било така. Някога, в прастари времена, черната змия била напълно безобидна, докато игуаната била отровна и много по-голяма, отколкото е днес. Ядяла и хора, и животни. Един ден кенгуруто свикало представители на животинското царство на съвет, за да изумуват как да заловят лакомия убиец Мунгунгарли, великия предводител на игуаните. Безстрашният дребен Оюбулуй — черната змия — веднага се нагърбил със задачата.

Тууомба седеше облегнат назад и говореше с нисък, спокоен глас, ала не снемаше очи от Хари.

— Другите животни се присмели на малката змия — противникът на Мунгунгарли трябва да е някой по-едър и по-силен. „Само почакайте и ще видите“ — заканил се Оюбулуй и се завлякъл към леговището на игуановия вожд. Там поздравил огромното чудовище и се представил като дребна змия, неособено вкусна, която търси къде да се подслони, за да избяга от заядливите подмятания на другите животни. „Само гледай да не ми се пречкаш, че иначе лошо ти се пише“ — предупредил Мунгунгарли и почти не удостоил с внимание черната змия. На другата сутрин Мунгунгарли излязъл на лов, а Оюбулуй се прокраднал след него. До накладен огън седял пътник. Преди клетникът да мигне, Мунгунгарли се спуснал и му строшил главата с точен, мощен удар. Игуаната нарамила плячката на гръб и я отнесла в леговището си. Там оставила настрана торбичката с отровата си и се заела да унищожава прясното човешко месо. С бързината на светкавица Оюбулуй се спуснал, грабнал кесийката и изчезнал в храсталаците. Мунгунгарли хукнал след него, но не го намерил. Оюбулуй заварил другите животни да го чакат. „Погледнете!“ — извикал той и зинал широко, та всички да видят кесийката. Всички животни се скупчили наоколо да му благодарят, задето ги е избавил от чудовището Мунгунгарли. И едно по едно се разотишли по леговищата си. Кенгуруто обаче поискало от Оюбулуй да изплюе отровата в реката, та занапред всички да спят спокойно. Но в отговор Оюбулуй захапал кенгуруто и то се строполило парализирано на земята. „Винаги сте ме презирали, сега обаче удари моят час — заканил се Оюбулуй на умиращото кенгуру. — Докато нося тази кесийка, няма да посмеете да припарите до мен. Никой от другите животни няма да разбере какво имам. Ще си мислят, че аз, Оюбулуй, съм техният спасител и закрилник, а аз най-спокойно ще си отмъщавам на всички ви — един по един.“ И бутнал кенгуруто в реката. Самият той се спотаил в храстите. И до ден-днешен се крие там.

Тууомба надигна празната халба и се изправи.

— Стана късно.

Хари го последва.

— Благодаря за легендата. Понеже си тръгвам съвсем скоро, може повече да не се видим. Желая ти успех в първенството. И в плановете ти за бъдещето.

Тууомба сграбчи протегната му ръка. „Кога ще си взема поука!“ — укори се наум Хари. След като аборигенът го пусна, десницата му приличаше на парче крехко телешко.

— Дано разбереш какво замъглява лещата — сбогува се Тууомба.

Вече бе излязъл от бара, когато Хари схвана пожеланието му.

Десета глава

Охранителят връчи фенер на Биргита.

— Знаеш къде да ме намериш, Биргита. Само внимавайте нещо да не ви схруска — предупреди с усмивка той и закуцука към караулката.

Биргита и Хари тръгнаха из мрачните лъкатушещи коридори в огромната сграда на Аквариума в Сидни. Наближаваше два след полунощ, а Бен, охранителят, поел нощната смяна, ги пусна вътре.

На нехайния въпрос на Хари защо всички осветителни тела са изключени старецът отговори с подробно изложение:

— Така се пести ток, разбира се, но по-важното е друго: да дадем знак на рибите, че нощта е настъпила. Аз много държа да го правим. Преди обаче угасяхме осветлението с обикновен ключ и чувах в какъв шок изпадат рибите, когато за секунда падаше непрогледен мрак. Из целия аквариум преминаваше бурно шляпане. Такъв звук се чуваше от стотиците риби, стрелкащи се да се скрият или плуващи напосоки в сляпа паника.

Бен понижи драматично глас и със зигзагообразно огъване на дланта си наподоби движенията на риба.

— В продължение на няколко минути водата се плискаше и вълнуваше. Някои видове риби, например скумрията, напълно откачаха, когато станеше тъмно, започваха да се блъскат в стъклото и умираха. Затова монтирахме димери, с които да регулираме постепенното притъмняване на осветлението, за да наподобим естественото помръкване на дневната светлина в природата. Впоследствие болестите сред рибите намаляха. Светлината ориентира организма кога е ден и кога — нощ и лично аз смятам, че рибите се нуждаят от естествен денонощен ритъм, за да не изпитват стрес. Притежават биологичен часовник точно като нас и не бива да го нарушаваме. Знам, че някои стопани, които развъждат барамунди в Тасмания, есенно време удължават светлите часове над рибите, за да хвърлят повече хайвер.

— Попиташ ли Бен нещо, после не можеш да го спреш — поясни Биргита. — Най обича да си говори с рибите, но и към хората не е безразличен.

През последните две лета Биргита бе дежурила като помощен персонал в Аквариума и се бе сприятелила с Бен. По неговите думи работел там още откакто съоръжението отворило врати.

— Нощем тук настава пълна безметежност — продължи Биргита. — Такава тишина! Виж! — тя освети с фенера стъклена стена, където мурена с жълто-черни краски се измъкна от леговището си и им показа редица малки остри зъбки. По-надолу в коридора лъчът падна върху два петнисти ската, които се плъзгаха зад зеленото стъкло с движения, напомнящи пърхане на крила на забавен каданс. — Не е ли красиво? — прошепна Биргита с блеснали очи. — Като балет без музика.

Хари имаше чувството, че се прокрадва през спално помещение. Единствените звуци идваха от стъпките им и от равномерното, приглушено бълбукане на водата в аквариумите.

Биргита спря.

— Тук живее Матилда от Куинсленд. Тя е солти — обясни Биргита и насочи лъча към стъклената стена. Върху реконструиран речен бряг лежеше изсъхнал дънер, а в самата вода плуваше парче дърво.

— Какво е солти? — попита Хари и се опита да съзре живото същество.

В същия миг дървото повдигна клепачи над проблясващите в зелено очи. Светеха в мрака като светлоотразители.

— Соленоводен крокодил — за разлика от така наречения фреши, обитател на сладководните басейни. Фрешитата се хранят предимно с риба и не представляват опасност.

— А солтитата?

— От тях трябва да се страхуваш. Много хищници със славата на опасни за хората нападат само когато се почувстват застрашени, когато се изплашат или ако си нарушил тяхна територия. Соленоводният крокодил обаче се ръководи от много по-простички подбуди. Той иска да докопа тялото ти. В блатистите участъци на север всяка година крокодилите отнемат множество човешки животи.

Хари се облегна на стъклената стена.

— Това не поражда ли… как да се изразя… известна антипатия? В някои части на Индия изтребват тигрите под предлог, че ядат пеленачета. Защо австралийците не преследват въпросните людоеди?

— Тук повечето хора приемат нападенията от крокодили не по-тревожно от пътните злополуки. Говоря в общ план, разбира се. Щом строиш пътища, няма как да избегнеш да паднат жертви, нали? Същият принцип важи и за крокодилите. Тези животни се хранят с човешко месо и няма какво да се направи.

Хари потръпна. Матилда отново спусна клепачи над очите си като капаци над фаровете на порше. Нито браздичка във водата не издаваше, че „дървото“ на половин метър от Хари всъщност представлява двутонна маса от мускули, зъби и коварен нрав.

— Да вървим нататък — предложи Хари.

— Ето го и мистър Бийн — Биргита освети дребна, светлокафява риба, подобна на калкан. — По-известен като Фидлър Рей — псевдонима на Алекс от бара — онзи, когото Ингер наричаше мистър Бийн.

— Защо Фидлър Рей?

— Нямам представа. Бяха му прикачили прякора, преди да постъпя в бара.

— Много забавно име. Като я гледам тази риба, май обича да лежи неподвижно на дъното?

— Да. Затова къпещите се трябва Да внимават. Отровна е и боде, ако я настъпиш.

Слязоха надолу по вита стълба до големите резервоари.

— Резервоарите не са аквариуми в прекия смисъл на думата. Представляват просто оградена част от Порт Джаксън — обясни Биргита, докато влизаха.

От тавана нахлуваше слаба зеленикава светлина, която се разстилаше на вълнисти ивици. Плъзна по тялото и лицето на Биргита и Хари се почувства като под диско-лампа. Чак когато Биргита вдигна фенера, той разбра, че са обградени отвсякъде с вода. Намираха се в стъклен тунел в океана, а отвън проникваше светлина, филтрирана през водата. Покрай тях се стрелна едра сянка и Хари неволно се сепна. Биргита се засмя и насочи лъча към огромен скат с внушителна опашка, който плуваше по протежение на стъклената стена.

— Орлов скат — поясни тя.

— Боже, колко е голям! — прошепна Хари.

Скатът напомняше вълна или грамадно водно легло и на Хари му подейства приспивно. Скатът се обърна, помаха им и потъна в тъмния воден свят като черен чаршафен призрак.

Седнаха на пода, Биргита извади от раницата си килимче, две чаши, стеаринова свещ и бутилка червено вино без етикет — подарък от приятел на приятел, който работел в лозарски насаждения в долината Хънтър. Двамата легнаха един до друг и се загледаха във водата.

Сякаш се озоваха в преобърнат свят; под небе от риби във всички цветове на дъгата и чудновати създания, плод на нечие богато въображение. Точно над Хари и Биргита застана синкава риба с въпросително валчесто лице и тънки потрепващи коремни перки.

— Не е ли приятно да наблюдаваш как не бързат, колко наглед безсмислени са заниманията им? — прошепна Биргита. — Усещаш ли как сякаш времето спира?

Тя докосна врата му със студената си длан и лекичко стисна.

— Усещаш ли как пулсът ти почти спира?

Хари преглътна.

— Не възразявам времето да спре. Особено сега и през следващите няколко дни.

Биргита увеличи силата.

— Не говори за това — настоя тя.

— Случва ми се да мисля: „Хари, не си толкова глупав.“ Забелязвам, че Ендрю винаги говори за аборигените като за „тях“, тоест за собствения си народ разказва в трето лице. Затова още преди Тууомба да ми поднесе подробностите от житейския му път, вече се досещах за съдбата му. Бях успял да отгатна, че Ендрю не е израснал сред свои, че не изпитва принадлежност към родната си култура, а вижда нещата отстрани. Както ние в момента наблюдаваме свят, към който не можем да се приобщим. След разговора с Тууомба разбрах още нещо: Ендрю не се е сдобил по рождение с онзи дар, който представлява изконната гордост от съпричастността към дадена общност, и обстоятелствата са го принудили да се адаптира към липсата ѝ. Първоначално си мислех, че се срамува от сънародниците си, но после си промених мнението. Всъщност Ендрю се бори със срама от себе си.

Биргита смотолеви нещо неопределено.

— От време на време ме спохождат известни проблясъци — продължи Хари. — И само след миг пак изпадам в пълно недоумение. Не обичам да се чувствам объркан, ставам крайно раздразнителен при липса на яснота. Затова ми се ще или да не притежавах способността да забелязвам детайлите, или да умеех по-бързо да ги подреждам в цялостна мозайка.

Обърна се към Биргита и зарови лице в косите ѝ.

— Господ е постъпил крайно несправедливо, като е дарил с изумителна наблюдателност човек с посредствен интелект — Хари се опита да се сети на какво ухае огнената грива на Биргита. Въпросният аромат обаче водеше началото си от много далечен спомен и Хари се затрудняваше да го възкреси.

— Какво виждаш? — попита тя.

— Как всички ме насочват към нещо, което не мога да разбера.

— Като например?

— Не знам. Държат се като жени. Разказват ми иносказателни истории. Навярно съдържащото се между редовете е повече от ясно, само дето аз не съумявам да го разшифровам. Защо вие, жените, не казвате нещата направо? Надценявате способността на мъжа да тълкува.

— Сега аз ли ще обера негативите? — възкликна Биргита и посегна да го шляпне. Ехото разнесе смеха ѝ из подводния тунел.

— Шшшт, ще събудиш Бялата хищница — предупреди я Хари.

Чак сега Биргита забеляза, че виното му си стои недокоснато.

— Една чашка едва ли ще навреди? — подпита предпазливо тя.

— Напротив. Ще навреди — той я притегли към себе си с усмивка. — Но да не говорим за това.

И я целуна. От устните ѝ се откъсна продължителен треперлив стон, все едно от цяла вечност бе чакала тази целувка.

Хари се сепна в съня си. Стеариновата свещ бе догоряла и наоколо се стелеше непрогледен мрак. Откъдето и да бе идвало зеленикавото сияние във водата — дали от луната над Сидни, или от наземни прожектори — вече бе угаснало. И въпреки това Хари чувстваше, че го наблюдават. Слепешком напипа фенера до Биргита и го включи. Тя спеше, завита в своята половина от вълненото одеяло, гола и с доволно изражение. Хари насочи лъча към стъклената стена.

Първоначално си помисли, че вижда собственото си отражение, после обаче очите му привикнаха към светлината, сърцето му удари мощно и за миг спря. Бялата хищница стоеше до него и го гледаше с безжизнените си студени очи. Хари изпусна насъбрания въздух и стъклото пред бледото, размито лице се изпоти — призрака на удавник, толкова голям, че запълваше целия резервоар. Зъбите стърчаха от пастта на чудовището и приличаха на нарисувана от дете, зигзагообразна линия от триъгълни бели ками, освирепели за човешка плът и нестройно разпределени по двете челюсти.

Чудовището се издигна над Хари, без да откъсва от него мъртвешките си очи, застинали в ненавистен поглед — бял труп, който тромаво описваше лъкатушеща траектория с нескончаема дължина.

— Значи заминаваш утре?

— Да — Хари седеше с чаша кафе в ръка и не знаеше къде да я дене. Маккормак стана от бюрото и започна да снове напред-назад пред прозореца.

— И си на мнение, че сме далече от окончателното разплитане на случая? Според теб вилнее психопат, анонимен убиец, който изтребва жени под напора на вътрешен подтик и не оставя никакви следи? И ни остава единствено да чакаме и да се молим, че при следващото си покушение ще допусне грешка?

— Не съм казал точно това, сър. Просто смятам, че повече няма с какво да допринеса за разследването. Освен това от Осло се обадиха с молбата да се прибирам. Нуждаели се от мен.

— Добре. Ще им изпратя положителна атестация за престоя ти при нас, Хоули. Доколкото разбрах, в Норвегия те спрягат за повишение.

— Още не са ми съобщили, сър.

— Стига си работил за днес. Разгледай Сидни, преди да си отидеш.

— Само искам да проверя алибито на Алекс Томарос, сър.

Маккормак продължи да гледа облачния, нагорещен, задушен град.

— Понякога ме наляга носталгия, Хоули. Домъчнява ми за красивия остров.

— Не ви разбрах, сър.

— Аз съм киви, Хоули. Така наричат австралийците пришълци от Нова Зеландия. На десет години пристигнах тук с родителите ми. Там хората се държат по-човешки помежду си. Или поне така е останало в спомените ми.

— Ще отворим чак след няколко часа — заяви начумерената чистачка с метла в ръка.

— Няма проблеми. Имам уговорка с господин Томарос — Хари се чудеше дали норвежката полицейска значка би укрепила авторитета му пред госпожата.

Не се наложи. Тя отвори вратата, колкото той да се промуши вътре. В помещението миришеше на прокиснала бира и на препарат за почистване. Необяснимо защо „Ди Олбъри“ му се стори по-малък сега, на дневна светлина и безлюден.

Откри Алекс Томарос, известен още като мистър Бийн и Фидлър Рей, в офиса зад бара. Хари се представи.

— С какво да ви помогна, господин Хоули? — избъбри бързо управителят. Говореше с ясен акцент. Подобно на много чужденци, прекарали известно време в някоя страна, и той си бе изработил своя разновидност на местния език.

— Благодаря, задето откликнахте на молбата ми в толкова кратък срок, господи Томарос. Знам, че и други мои колеги са се отбивали да ви разпитват, затова ще се постарая да бъда кратък и…

— Надявам се да приключим бързо. Както виждате, имам доста работа. Знаете как е при нас, счетоводителите…

— Ясно. Прочетох в показанията ви, че вечерта, когато Ингер Холтер е изчезнала, сте били тук, в бара, и сте отчитали оборота от касата. Имаше ли и други хора при вас?

— Ако бяхте прочели протокола по-внимателно, непременно щяхте да знаете, че бях сам. Все съм сам…

Гледайки надменното изражение и влажните устни на Алекс Томарос, които бълваха слюнка, Хари изобщо не се съмняваше в истинността на последното.

— … дойде ли време да изчислявам наличността в касата. Сам-самичък. Стига да искам, съм имал безброй възможности да задигна несметни суми, без някой изобщо да забележи кражбата.

— Технически погледнато, не разполагате с алиби за въпросната вечер?

— Технически погледнато, се обадих на майка ми в два след полунощ да ѝ кажа, че съм приключил и се прибирам.

— Чисто хипотетично е възможно да сте свършили доста неща между един и два часа през нощта, господи Томарос. Не казвам, че сте заподозрян, но…

Управителят го гледаше, без да мига.

Хари започна да разлиства празния си бележник, все едно търсеше конкретни данни.

— Впрочем защо позвънихте на майка си? Не ви ли се струва малко необичайно човек да се обади по телефона в два през нощта само за да съобщи подобна дреболия?

— Майка ми обича да е в течение къде се намирам. Полицията разговаря и с нея. Не разбирам защо се налага пак да предъвкваме едни и същи неща.

— Вие сте грък, нали?

— Австралиец съм и живея тук от двайсет години. Родителите ми са гърци, майка ми получи австралийско поданство. Нещо друго? — Томарос умееше да се владее.

— Показали сте интерес към Ингер Холтер на по-лична основа. Как приехте факта, че ви е отблъснала и е показала предпочитанието си към други мъже?

Томарос си облиза устните и понечи да заговори, но се отказа. Върхът на езика му се показа. „Като на малка змия — помисли си Хари. — Окаяна черна змия, която всички презират и смятат за безобидна.“

— Канил съм госпожица Холтер на вечеря, ако намеквате за това. И не само нея. Попитайте другите момичета. Например Катрин и Биргита. Държа изключително много на добрите взаимоотношения с моите служители.

— Вашите служители?

— На практика се явявам…

— Шеф на бара. И как ви понесе появата на гаджето ѝ?

Очилата на Томарос започнаха да се запотяват.

— Ингер поддържаше приятелски отношения с голяма част от клиентите и няма как да знам, че един от тях е бил и неин интимен партньор. Значи е била обвързана с клиент? Радвам се за нея…

И без да впряга способностите си на психолог, Хари прозря опита на Томарос да се престори на равнодушен.

— И нямате представа с кого точно са я свързвали повече от приятелски чувства?

Управителят сви рамене.

— С клоуна например, но неговите интереси клонят в друга посока…

— С клоуна?

— Казва се Ото Рехтнагел и е редовен посетител. Ингер често му даваше храна за…

— … за кучето! — извика Хари.

Томарос подскочи на стола. Хари стана и заби юмрук в дланта си.

— А така! Ето какво е станало значи! Ето каква била работата! Вчера видях един от сервитьорите да подава на Ото хартиен плик. Вътре е имало остатъци за кучето! Самият той ми спомена, че отглежда домашен любимец. Във вечерта преди убийството, на тръгване от бара Ингер е казала на Биргита, че ще вземе от кухнята храна за кучето. През цялото време изхождахме от презумпцията, че остатъците са били за кучето на хазяина ѝ. Тасманийският дявол обаче излезе вегетарианец. Знаете ли какво са представлявали тези остатъци, господин Томарос? Къде живее Ото Рехтнагел?

— Божичко, откъде да знам? — ужаси се управителят. Беше избутал стола си назад чак до рафта с книги.

— Добре тогава. Чуйте ме. Да не сте обелили и дума за нашия разговор, нито дори пред любящата ви майка. Иначе ще се върна и ще ви откъсна главата. Разбрахте ли, мистър Бий… господин Томарос?

Онзи само кимна.

— А сега ми услужете с телефон.

Вентилаторът скриптеше жаловито, но никой в стаята не забелязваше. Всички бяха насочили вниманието си към Йонг, който бе поставил фолио с картата на Австралия в шрайбпроектора. Отделни места върху картата бяха отбелязани с червени точки, обозначени с дати.

— Тук се вижда къде и кога са извършени онези изнасилвания и убийства, които според нас почти сигурно са дело на нашия човек. Досегашните ни опити да открием пространствена или хронологическа закономерност в почерка на престъпника все удряха на камък. Но по всичко личи, че този път Хари постигна успех.

Йонг наложи второ фолио върху първото. Сините точки по него почти се припокриваха с червените отдолу.

— Какво е това? — нетърпеливо попита Уодкинс.

— Свалих карта със спирките в турнето на Австралийския пътуващ лунапарк.

Вентилаторът продължаваше плачливата си балада, но иначе в оперативната зала настъпи тишина.

— Майчице, пипнахме го! — възкликна Либи.

— От статистическа гледна точка вероятността това да се дължи на случайност възлиза на около едно към четири милиона — усмихна се Йонг.

— Я чакайте малко. Кой е заподозреният? — намеси се Уодкинс.

— Ето този мъж — Йонг сложи трето фолио.

Над предпазлива усмивка върху бледо, поувиснало оттук-оттам лице, гледаха тъжни очи.

— Хари ще ви го представи.

— Пред вас е Ото Рехтнагел, професионален клоун, на четирийсет и две години. През последното десетилетие гастролира из страната с Пътуващия лунапарк, през останалото време живее в Сидни и изнася представления на свободна практика. Понастоящем ръководи малка циркова трупа, която организира спектакли в града. Проверките ни показаха чисто съдебно минало, никога не е попадал в полезрението на полицията във връзка със сексуални престъпления и му се носи славата на добродушен шегобиец, макар и малко ексцентричен. Съмнение обаче хвърля фактът, че е познавал покойницата, бил е редовен клиент на заведението, където е работела, и с времето са се сприятелили. В нощта, когато е била убита, жертвата вероятно е отивала в дома му. С храна за кучето му.

— Храна за кучето в един и половина през нощта? — разсмя се Либи. — От посещението май е искал да намаже по-скоро стопанинът.

— Засягаш точно най-голямата загадка в случая — кимна Хари. — Ото Рехтнагел поддържа имидж на стопроцентов хомосексуалист още от десетгодишен.

Уточнението предизвика трескав мълвеж около масата.

— Да не твърдиш, че такъв отявлен гей може да е убил седем жени и да е изнасилил шест пъти повече?

Преди малко Маккормак бе влязъл в залата. Предварително го бяха осведомили за подробностите.

— Ако цял живот си бил щастлив гей, заобиколен само от себеподобни, сигурно е нормално да се изплашиш, когато един ден забележиш, че палавникът в панталона ти се размърдва при вида на апетитен женски бюст. Живеем в Сидни, единствения град в целия свят, където има скрити хетеросексуалисти.

Гръмкият смях на Маккормак заглуши квакащия кикот на Йонг, чиито очи заприличаха на две цепки.

Уодкинс обаче не се поддаде на ведрото настроение. Почеса се по главата.

— И все пак съзирам известни несъответствия. Защо човек, проявил толкова хладнокръвие и пресметливост в деянията си, ще допусне подобна аматьорска грешка? Да покани жертвата в дома си… Откъде е бил сигурен, че Ингер не е споделила с някого къде отива. Така щяхме веднага да го открием. Освен това всичко сочи, че другите жертви са избрани случайно. Защо изведнъж убиецът ще наруши принципа си и ще набележи познато момиче?

— Единственото, което знаем със сигурност за маниака, е, че не се придържа към никакъв принцип — Либи дъхна на един от пръстените си. — Тъкмо обратното: обича разнообразието. При подбора на жертви се ръководи само от две изисквания: да са руси — Либи излъска пръстена с ръкава на ризата си — и да може да ги удуши.

— Едно към четири милиона — повтори Йонг.

Уодкинс въздъхна.

— Добре, да бъде вашата. Може пък Господ да е чул молитвите ни. Може извергът все пак да е допуснал фаталната грешка.

— Какво ще предприемете? — попита Маккормак.

— В момента Ото Рехтнагел едва ли си е у дома — взе думата Хари. — Довечера предстои премиерата на нов спектакъл на цирковата му трупа на Бондай Бийч. Предлагам да изгледаме шоуто в публиката ѝ веднага след края да го арестуваме.

— Нашият норвежки колега определено си пада по драматичните изпълнения — подхвърли Маккормак.

— Отведем ли Ото в разгара на представлението, медиите веднага ще гръмнат, сър.

Маккормак кимна.

— Уодкинс?

— Не възразявам, сър.

— Добре. Закопчайте го, момчета.

Ендрю, завит до брадичката, приличаше на покойник, изложен за поклонение. Отоците по лицето му преливаха в богата палитра от багри, а когато се опита да се усмихне на Хари, лицето му се сгърчи от болка.

— И от усмивки ли те боли? — попита Хари.

— От всичко ме боли. Дори от мислене.

Върху нощното му шкафче стоеше букет цветя.

— От тайна обожателка?

— Не си далеч от истината. Името ѝ е Ото. Утре очаквам Тууомба, а днес се отбиваш ти. Хубаво е да се чувстваш обичан.

— И аз ти нося подарък. Изпуши го тайно — Хари му показа дебела пура в тъмен цвят, доближаващ се до черния.

— О, maduro. От скъпия ми норвежки amarillo18.

Лицето на Ендрю грейна и той се засмя крайно предпазливо.

— От колко време се познаваме с теб? — попита Хари.

Ендрю погали пурата, все едно милваше котка.

— Вече стана седмица, друже. Съвсем скоро вече ще минаваме за приятели.

— А според теб колко време е нужно, за да опознаеш някого както трябва?

— Както трябва? — Ендрю подуши пурата, омаян от аромата. — Най-отъпканите пътеки в голямата, тъмна гора, наречена човешка душа, се изброждат сравнително лесно. Някои хора сякаш те повеждат по прави, хубави просеки, снабдени с лампи и указателни табели. Оставаш с впечатлението, че са склонни да ти разкрият всичко. Но именно с такива хора трябва да си най-нащрек и да не се подлъгваш. Защото зверовете в техните души дебнат не по осветените участъци, а из храсталаци и пущинаци в дълбоките дебри.

— И колко време отнема да проникнеш в тези храсталаци?

— Зависи от разузнавача. И от гората. Някои крият потъмни дебри от други.

— А твоята от кои е?

Ендрю прибра пурата в нощното шкафче.

— От тъмните. С цвета на твоя подарък. Но ти вероятно вече си се досетил…

— Да. Поговорих си с твой приятел, който хвърли малко повече светлина върху личността Ендрю Кенсингтън.

— Е, значи проумяваш какво имам предвид, когато те предупреждавам да не се подвеждаш по осветените просеки. Но самият ти също криеш някои мрачни участъци, така че сигурно ме разбираш от половин дума.

— Какво имаш предвид?

— Да го кажа така: разпознавам хората, измъкнали се от пагубна зависимост. Към алкохола, да речем.

— Това едва ли е кой знае колко трудно — промърмори Хари.

— Житейските ни перипетии оставят следи, нали? Миналото е отпечатано върху лицата ни — за онези, които умеят да прочетат написаното.

— А ти умееш?

Ендрю тупна с голямата си лапа рамото на Хари. Болният се бе съвзел удивително бързо.

— Харесвам те, Хари. Ти си мой приятел. Според мен си разбрал къде е заровено кучето, затова не тръгвай по погрешни следи. Аз съм само един от милионите самотни хора, които се опитват да живеят на тази земя. Старая се да не допускам фатални грешки. Понякога дори успявам да извърша и някое добро дело. Това е всичко. Тук аз не съм важен, Хари. Проникването в душата ми няма да те доведе доникъде. По дяволите, самият аз не желая да се задълбавам в глъбините на личността си.

— Защо?

— Когато душата ти е тъмна гора и не я познаваш изцяло, е за предпочитане да се въздържаш от откривателски експедиции, защото рискуваш да пропаднеш в някоя бездна.

Хари кимна. Продължаваше да гледа букета.

— Вярваш ли в случайностите?

— Донякъде. Животът е низ от взаимосвързани, крайно невероятни случайности. Когато купиш лотариен билет и ти се падне номер 822531, вероятността да изтеглиш точно този билет е едно на милион.

Хари кимна повторно.

— Притеснява ме фактът, че вече няколко пъти ми се пада един и същи номер.

— Сериозно? — Ендрю се надигна със стон в леглото. — Разкажи ми.

— Още с пристигането си в Сидни научавам, че макар да не си бил предвиден като член на разследващата група, си настоял да ти възложат убийството на Ингер Холтер с изричната молба да си партнираш с мен, чужденеца. Това е достатъчно да събуди немалко въпроси. После ме запознаваш с един от приятелите ти под предлог, че едно посещение в цирка ще ни помогне да убием времето. От четири милиона души в Сидни още първата вечер се запознавам с въпросния човек. Какво съотношение! Едно към четири милиона. Същият тип се появява отново и с него дори сключваме личен облог за сто долара, но по-важното е, че се появява не къде да е, а именно в бара, където е работила Ингер Холтер. Нещо повече: с нея са се познавали! Вероятността е горе-долу същата! Докато стесняваме обръча около предполагаемия убиец в лицето на Еванс Уайт, най-ненадейно ти изваждаш от шапката си заек: информация от твой човек, който бил видял Уайт, един от осемнайсет милиона души на континента, и то не къде да е, а точно в Нимбин във вечерта на убийството!

Ендрю придоби дълбоко замислен вид.

— И съвсем непринудено ми даваш адреса на кръчма, „най-случайно“ посещавана редовно от бандата на Уайт, та те да потвърдят под натиск версията, в която всички се опитвате да ме убедите: Уайт не е замесен в убийството.

Две медицински сестри влязоха. Едната хвана долната табла на леглото.

— Съжалявам, но времето за свиждане приключи — заяви другата с вежлив, но категоричен тон, — Господин Кенсингтън има насрочен час за електроенцефалограма и лекарите го очакват.

Хари се наведе към ухото на Ендрю:

— При по-оптимистична оценка мога да мина най-много за средноинтелигентен мъж, но схващам, че се опитваш да ми кажеш нещо. Само не стоплям защо толкова го увърташ. И защо имаш нужда от мен. Да не би някой да те държи с нещо?

Хари продължи да върви успоредно с леглото, докато сестрите го избутаха от стаята и продължиха по коридора. Ендрю бе отпуснал глава на възглавницата със затворени очи.

— Хари, ти сам каза, че светлокожите и аборигените са съчинили сходни митове за сътворението, защото хората, независимо къде се намират, градят представите си за непознати явления в съответствие с изконно заложени мисловни нагласи. От една страна, по-голяма глупост май не съм чувал, от друга, се надявам да си прав. В такъв случай просто затвори очи и виж…

— Ендрю! — просъска Хари в ухото му. Спряха пред болничния асансьор и едната сестра отвори вратата. — Не се бъзикай с мен, Ендрю, чуваш ли! Ото ли е? Ото ли е Бубур?

— Как… — болният отвори очи.

— Довечера ще го закопчаем. След представлението.

— Не! — Ендрю се надигна рязко в леглото, ала едната сестра го принуди отново да легне с внимателно, но категорично движение.

— Лекарят ви предупреди изрично да пазите пълен покой, господин Кенсингтън. Не забравяйте, че сте получили тежко комоцио. Не можете да ни последвате — обърна се тя към Хари.

Ендрю пак се изправи.

— Изчакай, Хари! Дай ми два дни отсрочка. Отложи го с два дни. Разкарай се, сестро!

Той плесна ръката, която се опита отново да го прикове към леглото.

Хари задържа горната табла, наведе се и прошепна бързо и настойчиво, като бълваше думите като храчки:

— Засега никой от другите не знае, че с Ото се познавате, но е въпрос на време да се разчуе. Колегите ти ще се усъмнят. Не мога да отложа ареста, освен ако не ми дадеш дяволски основателна причина. Веднага!

Ендрю сграбчи яката на ризата му:

— Вгледай се по-внимателно, Хари! Използвай очите си! Виж как… — той не довърши и се отпусна върху възглавницата.

— Какво да видя? — попита Хари, но Ендрю бе спуснал клепачи и размахваше ръка в отпращащ жест.

Изведнъж се сгърчи и смали. Стана толкова стар, съсухрен и черен в голямото бяло легло.

Едната сестра изблъска безцеремонно Хари и последното, което той видя, преди вратите на асансьора да се приплъзнат една към друга, беше голямата черна лапа на Ендрю, която продължаваше да маха отрицателно.

Единайсета глава

Тънка облачна пелена прибули следобедното слънце над възвишението зад Бондай Бийч. Плажът бе започнал да опустява. Оттам си тръгваше тълпа редовни посетители на най-прочутия и бляскав плаж в Австралия: сърфисти с побелели от плажно масло устни и носове, тежко-тежко поклащащи се бодибилдъри, девойки в къси дънкови шорти върху ролери, загорели от слънцето второразредни знаменитости и плажни нимфи, напомпани със силикон. Накратко: „The Beautiful People“ — младите, красивите и — поне привидно — преуспелите. Кембъл Парейд, където съседстват модни бутици, престижни малки хотели и непретенциозни, но скъпи ресторанти, в онази част на деня напомняше оживен булевард. Спортни автомобили с вдигнати гюруци се плъзгаха напред в дългата колона, форсираните двигатели току надаваха нетърпелив, разгонен рев, а шофьорите наблюдаваха минувачите по тротоарите през слънчевите си очила с огледални стъкла. Хари се сети за Кристин, за пътуването им с международните карти „Интеррейл“; как слязоха от влака в Кан. Улучиха разгара на туристическия сезон и в целия град не намериха нито една стая под наем на прилична цена. Бяха посетили множество градове и портфейлите им бяха започнали да изтъняват. Бюджетът им не позволяваше да отседнат в луксозен хотел. Провериха кога потегля следващият влак за Париж, оставиха раниците си на съхранение в багажна клетка на гарата и се спуснаха до крайбрежния булевард „Кроазет“. Поразходиха се напред-назад, позяпаха хора и животни — и едните, и другите еднакво красиви и богати; невероятните яхти със собствените екипажи. Зад кърмата на всяка бе закачена моторница, която да осъществява превоза от брега, а самите яхти разполагаха с хеликоптерни площадки. Хари и Кристин се зарекоха занапред да гласуват само за социалистите.

Накрая се изпотиха от дългото обикаляне и им се прииска да си вземат душ. Хавлиите и принадлежностите за баня бяха в раниците им и се наложи да се изкъпят по бельо. Понеже чистите бикини на Кристин свършиха, Хари ѝ бе услужил с чифт от неговото бельо. Плацикаха се в Средиземно море сред скъпи „прашки“ и тежки златни бижута и щастливо се кикотеха в белите норвежки слипове.

Спомняше си как после се излегна по гръб върху пясъка. Кристин застана пред него и завърза тениска около таза си, за да събуе мокрите слипове. Той се любуваше на загорялата ѝ кожа, на блестящите под слънцето капчици. Тениската се вдигна по дългото ѝ, мургаво бедро и оголи меката извивка на ханша. Французите плакнеха очи, а Кристин погледна Хари, хвана го в крачка как се е зазяпал в нея, усмихна се и прикова погледа му към своя, докато бавно-бавно намъкваше дънките. После мушна ръка под тениската да затвори ципа, но не я извади веднага, забави се, вдигна глава, затвори очи… Облиза предизвикателно устни с червения си език и тогава не издържа и се приземи върху Хари, като хълцаше от смях.

После вечеряха в тузарски ресторант с изглед към морето, а по залез-слънце седнаха прегърнати на брега. Кристин си поплака, разчувствана от цялата тази красота. Единодушно решиха да се настанят в хотел „Карлтън“, да избягат, без да си платят сметката, и после да тръгнат обратно към Норвегия, вместо да прекарат планираните два дни в Париж.

Спомняше ли си Кристин, винаги я обвързваше с онова лято. Пътуването им премина наситено с толкова емоции. Впоследствие, след като скъсаха, беше лесно да се твърди, че още тогава раздялата е витаела във въздуха. Хари обаче не си спомняше по онова време да е мислил за раздяла.

Същата есен Хари постъпи в армията, а още преди Коледа Кристин се запозна с някакъв музикант и замина с него за Лондон.

До маса на ъгъла на Кембъл Парейд и Ламрок Авеню седяха Хари, Либи и Уодкинс. В късния следобед над тях се спускаше сянка, но понеже още нямаше шест, слънчевите им очила не привличаха внимание. Виж, саката определено правеха впечатление в жегата, но другият вариант — ризи с къс ръкав и кобури на показ — определено не беше по-приемлив. Тримата не разговаряха. Просто чакаха.

По крайбрежната алея между плажа и Кембъл Парейд се намираше театър „Сейнт Джордж“ — красива, боядисана в жълто сграда, където щеше да се състои премиерата на Ото Рехтнагел.

— Преди използвал ли си браунинг „Хай Пауър“? — попита Уодкинс.

Хари поклати глава. В оръжейното депо му бяха показали как да зарежда пистолета и да го обезопасява. И толкова. Хари обаче не се безпокоеше как ще борави с непознатия за него браунинг. Не очакваше от Ото да извади автомат и да открие стрелба срещу полицията.

Либи си погледна часовника.

— Време е да започваме.

По челото му блестяха капчици пот.

Уодкинс се прокашля.

— Да преговорим за последно: докато артистите се покланят след края на представлението, двамата с Хари влизаме през страничната врата зад кулисите. Разбрал съм се с пазача да я остави отворена. Поставил е и голяма табела с името на Рехтнагел на гримьорната. Ще завардим вратата и когато Рехтнагел се появи, ще го закопчаем. Щрак — белезниците. Оръжие се вади само при възникване на извънредна ситуация. Изнасяме се през задния изход, където ще ни чака полицейска кола. Либи ще остане в залата и ще даде сигнал по уоки-токито кога Рехтнагел идва към нас или ако надуши капана и се опита да се измъкне през главния вход. Да заемем позиции и да се помолим вътре да има климатик.

Зрителите в пълната малка, задушевна зала в театър „Сейнт Джордж“ посрещнаха вдигането на завесата с огромно въодушевление. Всъщност завесата не се вдигна, а падна. Клоуните се заоглеждаха объркани към тавана, откъдето кулисите се бяха откачили. После започнаха да размахват ръце в бурни жестове и да се щурат безцелно, за да махнат завесата. Препъваха се един в друг и извинително сваляха шапки пред публиката. От трибуните се разнесоха смехове и доброжелателни възгласи. В залата явно присъстваха доста приятели и познати на актьорите. Клоуните разчистиха сцената и я преобразиха в ешафод. Под звуците на погребален марш, изпълнен на барабан, на сцената излезе Ото.

Хари видя гилотината и се досети, че предстои да изпълнят вариация на илюзията, пресъздадена в „Дъ Пауър Хаус“. Тази вечер обаче под ножа явно щеше да мине кралицата. Ото носеше червена бална рокля и дълга бяла перука. Лицето му беше силно напудрено. И палачът се бе издокарал в нов костюм: черен, втален жакет. Големите уши и ципите под мишниците му придаваха вид на дявол.

„Или на прилеп“ — помисли си Хари.

Вдигнаха острието на гилотината, сложиха на дръвника една тиква и пуснаха острието. То се удари глухо в дръвника, все едно там изобщо не е имало тиква. Палачът вдигна победоносно на показ двете половини на едрия плод, а публиката крещеше и свиреше. След няколко сърцераздирателни сцени, по време на които кралицата плака, моли за пощада и безуспешно се опита да изпроси помилването си от облечения в черно, я завлякоха насила към ешафода, а под роклята се виждаше как рита бясно с крака — за огромно удоволствие на зрителите.

Вдигнаха острието, барабанът заудря гръмко, залата притъмня.

Уодкинс се наведе напред:

— И на сцената ли пресъздава убийства на блондинки?

Барабанният грохот стана оглушителен. Хари се огледа. Хората седяха като на тръни, някои се навеждаха напред с отворени уста, други си закриваха очите. В продължение на повече от сто години един и същи магически номер бе събуждал у няколко поколения един и същи страх и трепет. В отговор на неизречените му мисли Уодкинс пак се наклони напред:

— Насилието е като кока-колата и Библията. Винаги ще е на мода.

Барабанът продължаваше да бие. Хари усети известно забавяне на номера. Първия път, когато представиха илюзията, им трябваше значително по-кратко време. У палача се долавяше някакво безпокойство, той пристъпваше нервно на място и току поглеждаше към върха на гилотината, сякаш нещо не беше наред. Неочаквано, без публиката да забележи и най-дребната активност на сцената, острието полетя със свисък. Хари неволно се вцепени. Когато острието прониза врата на осъдената, през залата премина вълна от възклицания. Барабанът млъкна отведнъж, а главата тупна върху пода. Възцари се кънтяща тишина, после от редовете пред Хари и Уодкинс изригна вик. Безпокойството плъзна из залата, Хари присви очи, за да види какво става в сумрака. Палачът отстъпваше назад.

— Божичко! — прошепна Уодкинс.

От сцената се разнесе ръкопляскане. Чак сега Хари видя. От яката на обезглавеното тяло стърчеше гръбначният стълб — бяла змия, която кимаше бавно на публиката. От дупката, останала от прерязаната глава, на тласъци бликаше кръв и плискаше върху пода.

— Знаел е, че идваме да го приберем! — прошепна Уодкинс. — Знаел е! Дори се е облякъл като една от шибаните си жертви! — той се наведе съвсем близо до лицето на Хари. — Мамка му, Хоули! Мамка му!

Хари не знаеше от кое му прилоша — дали от касапницата, дали от неуместно употребената от Уодкинс дума „шибан“ по адрес на изнасилени жени, или от отвратителния дъх на австралийския му колега.

Пред палача за нула време се образува алена локва. Той, привидно в шок, се втурна да вдигне търколилата се глава. Строполи се с глухо тупване на пода, а двама от другите клоуни притичаха напред, докато се надвикваха:

— Включете осветлението!

— Пуснете завесата!

Други двама дотичаха със завесата и четиримата се стъписаха и започнаха да се гледат ту един друг, ту да вдигат глава към тавана. Иззад кулисите долетя вик, прожекторите присветнаха и изпукаха силно, после залата потъна в непрогледен мрак.

— Това вони на престъпление, Хоули, идвай! — Уодкинс сграбчи ръкава му, скочи и понечи да хукне към сцената.

— Мирувай — прошепна Хари и го застави да седне.

— Моля?

Осветлението се включи и сцената, допреди малко терен на невъобразим хаос от кръв, глави, гилотини, клоуни и завеси, лъсна празна. Там стояха само палачът и Ото Рехтнагел, последният с русата глава на кралицата под мишница. Залата ги отрупа с възторжени овации, които артистите приеха с дълбок поклон.

— Проклет да съм — прошепна Уодкинс.

В антракта Уодкинс си взе бира.

— Първият номер едва не ми докара инфаркт — оплака се той. — Още треперя, да му се не види. Дали да не го арестуваме още сега? Цялото това чакане започва да ме изнервя.

— И защо да избързваме? — сви рамене Хари. — Той няма да ходи никъде и не подозира нищичко. Предлагам да се придържаме към първоначалния план.

Уодкинс натисна дискретно копчето на радиостанцията, за да провери дали има контакт с Либи, останал в залата от съображения за сигурност. Полицейска кола вече била завардила задния вход.

Хари признаваше въздействената сила на новите технически подобрения в илюзията, но продължаваше да се чуди защо Ото е сменил Луи XVI с блондинка, в която повечето от зрителите навярно не разпознаваха историческа фигура. Вероятно е разчитал Хари да се възползва от безплатните билети и да присъства на спектакъла. Дали не се заиграваше с полицията? Хари беше чел, че някои серийни убийци с времето набират самочувствие, защото все успяват да се измъкнат от правосъдието. Или поведението на Ото следваше да се тълкува като молба най-после да го спрат? Съществуваше, разбира се, и трета възможност: екзекуцията на блондинката да се дължи просто на желание да внесат някаква промяна в цирковия номер.

Разнесе се звън.

— Пак се започва — въздъхна Уодкинс. — Дано да са приключили с убийствата за тази вечер.

По време на втората част от представлението Ото, в ловджийски дрехи, се промъкна на сцената, въоръжен с пистолет, и заоглежда изнесените на сцената декоративни дървета. Оттам се носеха птичи песнопения. Ловецът се опита да им подражава, докато се прицелваше между клоните. Разнесе се сух пукот, дулото на пистолета блъвна повесмо дим, нещо черно падна от дървото и се удари в сцената с глухо тупване. Ловецът се завтече и изненадан вдигна… черна котка! Ото се поклони дълбоко и напусна сцената под звуците на нестройни аплодисменти.

— Това не го схванах — прошепна Уодкинс.

Ако не беше толкова напрегнат, Хари би се насладил на представлението. Но в нагнетената обстановка все си гледаше часовника, вместо да следи действието на сцената. Освен това част от номерата включваха политическа сатира с местен, австралийски колорит и смисълът им му убягваше, но те жънеха голям успех сред зрителите. Накрая музиката гръмна, светлините премигаха и на сцената излязоха всички актьори. Хари и Уодкинс се извиниха на зрителите, които обезпокоиха, за да се изнижат, и с бързи крачки се насочиха към страничната врата до сцената. Съгласно предварителната уговорка я завариха отключена и влязоха в коридор, описващ дъга зад сцената. Откриха врата с табела „Ото Рехтнагел, клоун“ и зачакаха. От гръмката музика и мощните аплодисменти, придружени с тропане на крака, стените се тресяха. От уоки-токито на Уодкинс се разнесе шумолене. Той веднага го извади.

— Вече? — попита той. — Музиката още не е спряла. Край. — Отговорът на колегата му го накара да облещи очи. — Какво?! Повтори! Край.

Хари се досети, че нещо не е наред.

— Не мърдай от мястото си и дръж вратата под око. Край и прекъсвам!

Уодкинс пусна радиостанцията обратно във вътрешния си джоб и извади пистолета от раменния кобур:

— Либи не вижда Рехтнагел на сцената!

— Може да не го разпознава заради силния грим или…

— Проклетникът е изчезнал — настоя Уодкинс и дръпна вратата на гримьорната, но тя се оказа заключена. — Мамка му, Хоули, надушвам неприятности. По дяволите!

Понеже коридорът беше тесен, Уодкинс опря гръб о стената и ритна ключалката. След три атаки тя поддаде и наоколо се разхвърчаха парчета. Двамата се втурнаха в празната гримьорна, пълна с бяла пара. Подът беше мокър. Водата и парата идваха от открехната врата — явно към банята. Двамата застанаха от двете страни на вратата. Хари също бе извадил пистолета си и се опитваше да напипа предпазителя.

— Рехтнагел! — извика Уодкинс. — Рехтнагел!

Никакъв отговор.

— Това никак не ми харесва! — процеди той шепнешком.

Хари бе гледал твърде много детективски сериали, за да не споделя мнението му. Чуеш ли течащ душ и не получиш ли отговор от банята, не очаквай нищо хубаво.

Уодкинс посочи Хари с показалец, а банята с палец. На Хари му се прииска да му отвърне с вдигнат среден пръст, но нямаше избор: дадоха му заповед да влезе пръв. Ритна вратата, направи две крачки в нагорещената мъгла и за секунда стана вир-вода. Различи завеска пред душа. Насочи пистолета пред себе си и я дръпна с отривисто движение.

Нищо.

Докато завинтваше крана, се опари. Изруга високо на норвежки. Огледа обстановката. Обувките му жвакаха. Парата постепенно се разнесе.

— Чисто е! — извика той.

— Откъде се взе толкова много вода?

— Нещо е запушило сифона. Секунда.

Хари потопи ръка във водата и затърси опипом канала. След известно лутане пръстите му докоснаха нещо меко и хлъзгаво, което пречеше на водата да се оттича. Хари го извади. Гаденето отпреди малко в залата отново се надигна в гърлото му, той преглътна и се опита да си поеме дълбоко дъх, но парата, която навлезе в дробовете му, сякаш го задушаваше.

— Какво става? — попита Уодкинс от вратата и погледна приклекналия до душа Хари.

— Май изгубих бас и дължа сто долара на Ото Рехтнагел — тихо отвърна Хари. — Или на онова, което е останало от него.

В спомените на Хари случилото се в театър „Сейнт Джордж“ тънеше забулено в мъгла, сякаш парата от душа в гримьорната на Ото плъзна и се просмука навсякъде: в коридора разми силуета на пазача, който се опитваше да отвори вратата на хранилището за реквизит. Нахлу през ключалките и се напласти върху гледката, открила се пред тях, след като разбиха вратата: гилотина с капеща от нея кръв. Парата проникна и задръсти ушните му канали, приглуши крясъците на артистите, които, независимо от опитите на полицаите да ги спрат, нахълтаха вътре и видяха останките на Ото Рехтнагел, пръснати из цялото помещение.

Крайниците му се валяха в ъглите като части от разглобена кукла. По стените и пода се стичаха пръски истинска, гъста кръв, която не след дълго щеше да се съсири и почернее. Върху дръвника лежеше труп с ампутирани крайници, окървавен торс с оцъклени очи, клоунски нос и размазано по устата и бузите червило.

Парата се полепи по кожата, устните и небцето на Хари. Като на забавен каданс видя как Либи излиза от мъглата, приближава се и му прошепва в ухото:

— Ендрю е изчезнал от болницата.

Уодкинс продължаваше да стои като закован до гилотината.

— Какво кощунство — чу Хари гласа му в далечината.

„Какво по-логично“ — помисли си Хари.

Убиецът бе нахлузил бялата перука върху главата на Ото.

Някой вероятно бе смазал вентилатора. Сега бръмчеше равномерно и почти безшумно.

— Единственият човек, когото полицаите в колата са видели да излиза от задния изход, е бил облеченият в черно палач, така ли да разбирам? — попита Маккормак. Беше свикал на оперативка цялата разследваща група.

Уодкинс кимна.

— Точно така, сър. Нека изчакаме да приключат разпитите на актьорите и охранителите. Убиецът или се е намирал в залата сред публиката, или се е вмъкнал през отключената врата към гримьорните, или е проникнал през задния изход, преди полицейският автомобил да го заварди.

Уодкинс въздъхна.

— Според началника на охраната задният вход е бил заключен по време на цялото представление. В такъв случай убиецът или е имал ключ, или някой му е отключил, или се е вмъкнал незабелязано заедно с актьорите и се е спотаил някъде. После, след номера с котката, е почукал на вратата на гримьорната, докато Ото се е приготвял за финалния поклон. Вероятно го е упоил. Момчетата от лабораторията откриха следи от диетилов етер. Да се надяваме, че Ото е бил под въздействието на някакъв опиат — додаде Уодкинс. — Или в гримьорната, или след като са влезли в хранилището за реквизит. Така или иначе, убиецът е хладнокръвен психопат. След разчленяването взема половия орган на жертвата, връща се в гримьорната и развива крановете, та ако някой евентуално реши да потърси Ото, да чуе водата и да си помисли, че клоунът се къпе.

— А гилотината? — прокашля се Маккормак. — Има и по-лесни начини да убиеш човек…

— Решил е, предполагам, да използва гилотината, осенен от внезапно хрумване. Нямало е откъде да знае, че в антракта ще я преместят в хранилището с реквизита.

— Дълбоко, дълбоко увреден човек — отбеляза Либи, изучавайки ноктите си.

— А вратите? Всичките са били затворени. Как се е вмъкнал в хранилището заедно с жертвата?

— Разпитах началника на охраната. Като художествен ръководител на актьорската трупа Ото е разполагал с ключове за всички помещения. Ключовете не са открити.

— Ами въпросният… дяволски костюм?

— Намирал се е в коша пред гилотината заедно с отсечената глава и перуката, сър. След като е умъртвил Ото, убиецът е намъкнал костюма за камуфлаж. Много хитър ход. И отново импровизиран.

Маккормак подпря тежко глава на ръцете си.

— Какво ще кажеш, Йонг?

Докато другите разискваха случая, Йонг тракаше по клавиатурата.

— Да оставим за малко черния дявол настрана — предложи той. — Всички факти насочват към хипотезата, че убиецът е бил от актьорския състав.

Уодкинс изсумтя шумно.

— Нека довърша, сър. Търсим човек, който познава сценария и знае, че след номера с котката Ото се появява на сцената чак за финалния поклон, и в продължение на двайсет минути никой няма да отчете отсъствието му. Член на актьорската трупа може да влезе безпрепятствено през всяка врата. Съмнявам се външен човек да се вмъкне незабелязано. Поне един от вас щеше да го види, ако е минал през страничната врата към гримьорните.

Поради безспорната логика в думите на Йонг другите се видяха принудени да се съгласят.

— Освен това проверих и установих, че трима от трупата са гастролирали с Австралийския пътуващ увеселителен парк. Следователно в тазвечершното представление освен Ото Рехтнагел са участвали още трима души, които са се намирали на местопрестъпленията по време на изнасилванията и убийствата. Вероятно Ото просто е бил невинен, но е знаел прекалено много. Нека започнем от следа, която ни открива перспективи да се натъкнем на нещо. Предлагам да проучим актьорите, вместо да преследваме оперен фантом, най-вероятно забягнал през девет гори в десета.

Уодкинс поклати глава.

— Не можем да пренебрегнем очевидното — човек с неизвестна самоличност напуска местопрестъплението, преоблечен в сценичен костюм, а костюмът, видите ли, го държат до оръжието на престъплението. Не е възможно той да няма нищо общо с убийството.

— И аз бих препоръчал да не се занимаваме с актьорите — присъедини се към Уодкинс Хари. — Първо, още не разполагаме с доказателства, оборващи съпричастността на Ото към изнасилванията и убийствата на младите момичета. Колкото до мотива за неговото ликвидиране, подбудите могат да бъдат най-разнообразни. Например Ото да е действал със съучастник и сега, когато полицията е нарочила Ото, въпросният тип да не е искал да рискува клоунът да направи самопризнания и да го повлече към дъното. Второ, под въпрос е дали убиецът наистина е знаел предварително с колко време разполага. Възможно е да е принудил Ото да му каже кога ще излезе пак на сцената. И трето: какво ви подсказва интуицията?

Хари затвори очи.

— Същото като моята ли? Че човекът прилеп е нашият човек. Нарахдарн!

— Моля? — не разбра Уодкинс.

— Нашият норвежки приятел май успешно замества любимия ни детектив Кенсингтън — позасмя се Маккормак.

— Нарахдарн — повтори Йонг. — Човекът прилеп, символ на смъртта в аборигенските вярвания.

— Притеснява ме още нещо — продължи Маккормак. — Нищо не е пречело на убиеца да се измъкне незабелязано от задния изход по време на представлението и след десет крачки да се озове на най-оживената улица в Сидни, където да се слее с тълпата за секунди. Въпреки това той губи ценни минути да си облече костюм, който, от една страна, неизбежно ще привлече внимание, от друга обаче, ще ни лиши от описание на външния му вид. Човек остава с впечатлението, че убиецът е знаел за присъствието на полицейската кола. Как е възможно?

Всички мълчаха.

— Как я кара Кенсингтън в болницата? — поинтересува се Маккормак и лапна ментов бонбон.

Възцари се пълна тишина, нарушавана единствено от тихото, бръмчене на вентилатора.

— Вече не е там — отвърна Либи.

— Брей! Много бързо се е възстановил! — удиви се Маккормак. — Още по-добре, защото в момента ни трябват всички налични кадри. От мен да го знаете: обезглавените клоуни предизвикват по-едри вестникарски заглавия от изнасилените жени. Казвал съм ви го неведнъж и ще го повторя: който си мисли, че можем да теглим една майна на вестниците, греши. Пресата и преди е успявала да скрои шапката на полицейски началници и да изкадрува кой да заеме поста им. Затова — освен ако не искате да ми бият шута — хващайте се на работа. Слушам те, Хари.

— Нищо, сър.

— Добре, лека нощ.

Беше различно. Завесите в хотелската стая не бяха дръпнати пред прозорците. Под отблясъците на неоновите светлини в „Кингс Крос“ Биргита се разсъбличаше пред Хари.

Той лежеше в леглото, а тя стоеше в средата на стаята и сваляше дреха след дреха, приковала го със сериозния си, почти печален поглед. Под бледата светлина Биргита изглеждаше щръклеста, слаба и по-бяла от сняг. От открехнатия прозорец се чуваше жуженето на интензивен нощен живот — автомобили, мотоциклети, игрални автомати, звуци като от латерна, бумтящо диско. Всичко това, придружено от църкането на човешки щурци: спорове на висок глас, възмутени викове, похотлив смях.

Биргита разкопча блузата си бавно, но не с преднамерена еротичност или чувственост. Просто се събличаше.

„За мен“ — помисли си Хари.

Не я виждаше гола за пръв път, но точно тази вечер имаше нещо различно. От красотата ѝ в гърлото му заседна буца. По-рано той недоумяваше каква е причината за свенливостта ѝ; защо си смъква тениската и бикините чак след като се мушне под завивката и защо, когато става да отиде до банята, се прикрива с хавлия. С времето обаче Хари проумя, че поведението ѝ не се дължи на свян или на срам. Просто сваляйки дрехите си, тя се разголваше цялата. Биргита искаше първо да изгради емоционална връзка, гнездо от доверие, преди да му предостави правото да я вижда как се съблича. Затова тази нощ нещата протичаха различно. В разсъбличането имаше нещо ритуално, все едно с голотата си искаше да покаже колко е уязвима; престрашава се, защото му има доверие.

Хари усети как пулсът му се учести — отчасти защото изпитваше гордост и щастие, задето тази силна, красива жена му дава това доказателство за доверието си, отчасти защото се страхуваше до смърт, че няма да го оправдае. Но най-вече защото усещаше, че всичките му мисли и чувства са изложени на показ под сиянието на рекламни пана в червено, синьо и зеленикаво; че събличайки се, Биргита съблича и него.

След като остана съвсем гола, тя се изправи. Бялата ѝ кожа озаряваше стаята.

— Ела — подкани я той с непредвидено задавен глас и отгърна чаршафа, но Биргита не помръдна.

— Гледай — прошепна тя. — Гледай.

Дванайсета глава

Беше осем сутринта. Чингис хан спеше, когато медицинската сестра, след разгорещени преговори, склони да пусне Хари в болничната стая.

— Добро утро — поздрави той. — Дано си спал добре. Помниш ли ме? Същият съм, дето ми изкара въздуха върху масата.

Ханът простена. Дебела бяла превръзка пристягаше главата му и му придаваше много по-безопасен вид, отколкото докато стоеше надвесен над Хари в „Крикет“.

Хари извади топка за крикет от джоба си.

— Току-що разговарях с адвоката ти. Според него не желаеш да подаваш иск срещу моя колега.

Хари прехвърли топката от дясната в лявата си ръка.

— Имайки предвид, че едва не ме пречука, щеше да ми падне пердето, ако беше решил да съдиш колегата, който ме спаси. Но адвокатът ти явно е убеден, че имаш основания за претенции. Първо, той твърди, че не си ме нападнал, а просто си ме отстранил от приятеля ти, на когото съм се опитвал да нанеса тежки увреждания. Второ, само по случайност си се отървал с черепна фрактура, защото ударът с топката за крикет е можел да бъде фатален.

Хари подхвърли топката във въздуха и я улови пред лицето на пребледнелия пълководец.

— Да ти кажа, съгласен съм. Фаст бол право в челото от четири метра разстояние… чисто чудо си е, че оцеля. Адвокатът ти ми се обади в службата днес и поиска да му опиша събитията в хронологичен ред. Той съзира основания да поискаш обезщетение — в случай че получиш трайни увреждания. Адвокатите от неговата порода спадат към семейство Лешояди и обикновено прибират една трета от размера на обезщетението, но това вероятно ти е известно? Попитах го защо тогава не е успял да те убеди да внесеш иск в съда. Според него било въпрос на време. И сега се чудя… Наистина ли е въпрос на време, Чингис?

Ханът поклати отрицателно глава.

— Не. Моля те, върви си — изгърголи болният.

— Защо? Какво имаш да губиш? Ако останеш инвалид, не е изключено да ти донесе голяма компенсация. Не забравяй, че съдиш не някое бедно, нищо и никакво частно лице, а държавата. Проверих те. Успял си да опазиш досието си що-годе чисто. Знае ли човек? Може съдебните заседатели да намерят иска ти за основателен и да те превърнат в милионер. Изобщо ли няма да опиташ?

Чингис не отговори. Само изгледа Хари с косо разположените си тъжни очи изпод бинта.

— Започва да ми писва от тази болнична обстановка, затова няма да разводнявам разговора. Вследствие от нападението ти се сдобих с две счупени ребра и пунктиран бял дроб. Понеже не носех униформа, не показах документ и не следвах инструкциите, а и Австралия се намира доста далече от моята юрисдикция, прокурорът заключи, че от юридическа гледна точка съм действал в качеството си на частно лице, а не на полицай. Следователно сам трябва да реша дали да те обвиня в побой, или не. А това ни отвежда обратно към почти чистото ти досие. Имаш условна шестмесечна присъда за телесна повреда, но още не е приведена в изпълнение. Като прибавим още шест за нанесените ми травми, става една година. Едногодишна присъда или ми казваш… — Хари се наведе към ухото на Чингис хан, което стърчеше от бинтованата му глава като розова гъба, и извика — КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТАВА ТУК!

Хари седна на стола.

— Е, какво избираш?

Със скръстени ръце, заслонил лицето си с длан, Маккормак стоеше с гръб към Хари и гледаше през прозореца. Гъстата мъгла навън размиваше цветовете и замразяваше движенията. Гледката напомняше нефокусирана черно-бяла снимка на града. Някакво потракване наруши тишината. След известно недоумение Хари се досети, че Маккормак барабани с нокти по горните си зъби.

— Значи Кенсингтън е познавал Ото Рехтнагел. И ти си го знаел през цялото време?

Хари сви рамене.

— Редно беше да ви уведомя по-рано, сър, признавам. Но някак си ми се струваше неуместно…

— … да коментираш приятелските контакти на Ендрю. Добре. Сега обаче Кенсингтън е избягал от болницата и се намира в неизвестност. Нещо е започнало да те гложди, така ли?

Хари кимна утвърдително към гърба на Маккормак. Началникът виждаше отражението му в стъклото. Завъртя се в половин пирует.

— Виждаш ми се малко… — довърши пируета и пак му обърна гръб — … разтревожен, Хари. Какво те притеснява? Искаш ли да ми споделиш още нещо?

Хари поклати глава.

Апартаментът на Ото Рехтнагел се намираше в „Съри Хилс“ — по отсечката между „Ди Олбъри“ и квартирата на Ингер Холтер в „Глийб“. Влязоха във входа и на стълбището ги пресрещна дебеланка, която препречваше цялата площадка.

— Видях колата. От полицията ли идвате? — попита тя с висок, сприхав глас и без да дочака отговор, продължи: — Чувате кучето и сами. От сутринта не е млъкнало.

Зад вратата на Отовия апартамент се носеше дрезгав лай.

— Случилото се с господин Рехтнагел е много тъжно наистина, но е крайно време да отведете това псе. Лае като обезумяло и подлуди всички на етажа. Според мен тук изобщо не бива да се допускат кучета. Ако не предприемете нещо, ще се принудим да го… сещате се какво имам предвид.

Госпожата забели очи и разпери тлъстите си ръце. Мигом лъхна миризма на застояла пот и на парфюм, използван да потули миризмата. Хари тутакси изпита остра антипатия към дундестата особа.

— Кучетата разбират — Либи прокара два пръста по парапета и огледа неодобрително показалеца си, все едно бе дошъл именно със задачата да инспектира как се справя чистачката.

— Какво искате да кажете, млади човече? — попита планината от месища и заби ръце на кръста си. Явно нямаше никакво намерение да се отмества.

— Животното разбира, че стопанинът му е мъртъв, госпожо — поясни Хари. — Кучетата усещат такива неща. Затова в момента домашният любимец на Рехтнагел скърби.

— Скърби? — изгледа ги мнително тя. — Едно псе? Я стига глупости.

— Вие какво щяхте да направите, ако някой бе отрязал ръцете и краката на вашия стопанин, госпожо? — попита Либи.

Тя зяпна.

— И оная му работа — добави Хари. Предположи, че английското dick се използва и в Австралия.

— Ако, разбира се, имахте стопанин — Либи измери туловището ѝ от глава до пети.

Цоцоланата се оттегли и двамата извадиха ключовете, открити в джобовете на Ото в гримьорната. Лаят премина в ръмжене. Кучето явно усещаше приближаването на непознати.

Отвориха вратата. Бултериерът ги посрещна разкрачен и готов за атака. Либи и Хари спряха. Гледаха смешното бяло куче, за да му покажат, че то е на ход. Ръмженето стихна до безсилно джафкане. После бултериерът подви опашка и се изниза в хола. Хари го последва.

През големите прозорци нахлуваше дневна светлина. Стаята беше претрупана с разкошни мебели: огромен червен диван, затрупан с големи пъстри възглавници, внушителни картини по стените и ниска, но импозантна маса със стъклен плот, разположена величествено в средата. В ъглите стояха два порцеланови леопарда.

Върху масата се търкаляше абажур, чието място определено не беше там.

Кучето заби нос в мокро петно върху пода. Отгоре се полюшваха две мъжки обувки. Смърдеше на урина и екскременти. Хари вдигна поглед и видя черната кожа на мястото, където чорапът свършва и започва крачолът. Плъзна очи към безжизнено увисналите едри ръце и с голямо усилие на волята продължи нагоре към яката на бялата риза. Не защото виждаше обесен за пръв път, а защото бе познал чии са обувките.

Главата клюмаше към едното рамо, а краят на шнура, за който бе закачена сива крушка, се люлееше пред гърдите. Шнурът бе закрепен за тавана посредством дебела кука — навярно някога тук бе висял полилей — и бе омотан три пъти около врата на Ендрю, чиято глава почти докосваше тавана. Замечтаните му угаснали очи се взираха в празното пространство, а от устата му висеше синьо-черен език, сякаш покойникът се плезеше на смъртта. Или на живота. О ниската маса се подпираше катурнат стол.

— По дяволите! — прошепна Хари. — По дяволите!

И се отпусна безсилно на един стол. Либи нахълта в хола и нададе вик.

— Намери нож и повикай линейка или каквото викате в такива случаи — поръча Хари.

Слънцето светеше в гърба на Ендрю и Хари възприемаше полюшващото се тяло като чужд, черен силует пред прозореца. Предложи на Създателя да смени обесения, преди да се изправи. Обеща Му да не обелва и дума за чудото. Отправи предложение, не молитва. Защото молитвите рядко се сбъдват.

Чу стъпки в коридора.

— Изчезвай, цоцолано! — кресна от кухнята Либи.

В продължение на пет дни след погребението на майка си Хари не чувстваше единствено задължението да изпитва нещо. Обясниха му, че скръбта често закъснява при мъже, навикнали да владеят емоциите си. Затова Хари се смая, когато пред трупа на Ендрю се свлече на дивана и усети как очите му се наливат със сълзи, а риданията напират в гърлото му. Не че не беше плакал и преди. Същата буца го давеше и докато четеше писмото на Кристин сам във военното поделение в Бардюфос. „По-хубаво нещо не ми се е случвало“ — откровеничеше тя, без контекстът да подсказва дали това се отнася за Хари, или за английския музикант, с когото Кристин се канеше да заминава. Но макар да си даваше сметка, че не го е сполетявало по-голямо нещастие, тогава сълзите заседнаха в гърлото му и не избликнаха навън. Все едно усещаш стомашният ти сок да се надига по хранопровода ти, без да повърнеш.

Хари стана и вдигна глава. Никой не бе заел мястото на Ендрю на примката. Трябваше да изправи стола под краката на обесения, за да го подпрат на седалката, докато го свалят от клупа, но Хари не успя да се помръдне. Седя така, докато Либи влезе с кухненски нож. Мъжът го изгледа някак странно и чак тогава Хари усети стичащата се по бузата му гореща сълза.

„Че то не било толкова страшно“ — изуми се негласно Хари.

Двамата с Либи мълчаливо свалиха Ендрю, положиха го върху пода и преровиха джобовете му. Откриха две връзки ключове — една по-малка и една по-голяма — и единичен ключ. Либи веднага провери и установи, че той пасва в ключалката на външната врата.

— Няма външни белези от насилие — прецени той след бърз оглед.

Хари разкопча ризата на Ендрю. Върху гърдите му бе татуиран крокодил. Запретна крачолите и провери прасците.

— Нищо — обобщи той. — Никакви следи.

— Ще изчакаме и заключението на лекаря.

Понеже сълзите пак го задавиха, Хари успя само да вдигне рамене.

На връщане към управлението се натъкнаха на задръстване.

— По дяволите! — крещеше Либи, докато яростно надуваше клаксона.

Хари купи последния брой на „Ди Острелиан“. Новината за убийството на клоуна заемаше цялата заглавна страница. „Разфасован със собствената си смъртоносна машина“ — пишеше над колаж от снимка на окървавената гилотина и на Ото Рехтнагел в клоунски костюм, втората вероятно препечатана от програмата.

Репортажът беше издържан в лековат, почти бодряшки тон — навярно заради особения характер на престъплението.

„По неизвестна причина убиецът е оставил главата на жертвата да си стои на раменете му“ — съобщаваше журналистът и заключаваше, че жестокостта на убийството не се припокрива с мнението на публиката за изнесеното представление: „не беше чак толкова зле.“ Леко ехидно авторът хвалеше полицията, задето се е появила незабавно на местопрестъплението. „И въпреки това началникът на криминалната полиция в Сидни, господин Уодкинс, коментира единствено, че са открили оръжието на престъплението…“

Хари го прочете на глас.

— Много забавно — Либи бибитна и показа среден пръст на таксиджия, защото онзи ги засече от съседното платно. — Майка ти да…

— Онзи номер, в който ловецът дебнеше птицата… — изречението на Хари увисна във въздуха, докато прелетяха покрай два светофара.

— Да?

— Просто номерът с птицата ми се стори лишен от замисъл. Ловец дебне птица и изведнъж открива, че е уловил котка, която на свой ред също е дебнала птицата. Добре де, ама какво е посланието?

Либи изобщо не го чу, зает да крещи през прозореца:

— Яж ми косматия гъз, шибаняко!

За пръв път Хари го виждаше толкова словоохотлив.

Точно според очакванията си Хари завари трескава дейност в управлението.

— Предадоха за убийството по „Ройтерс“. „Асошиейтед Прес“ ще изпрати фотограф, от администрацията на кмета съобщиха, че от „Ен Би Си“ ще пристигне телевизионен екип, за да заснеме репортаж.

Уодкинс поклати глава.

— Когато шест хиляди индийци загинат при наводнение, пресата им отделя няколко изречения, но, виж, отрежат ли крайниците на клоун хомосексуалист, това се превръща в събитие от световна значимост.

Хари помоли другите колеги да се съберат в заседателната зала и затвори вратата.

— Ендрю Кенсингтън е мъртъв — съобщи той.

Уодкинс и Йонг го изгледаха шокирани. Сбито и без заобикалки Хари разказа как са открили Ендрю, обесен на шнура на лампата в апартамента на Ото Рехтнагел.

— Не съобщихме по телефона, за да предотвратим евентуално изтичане на информация — обясни той със стабилен глас, докато гледаше присъстващите право в очите. — Засега май е най-добре да не огласяваме случилото се.

По-лесно му беше да възприема събитието като полицейски случай. По този начин то придобиваше конкретни измерения и у него проговаряше детективската рутина: предстои им да изяснят какво е причинило смъртта и как е протекла фактическата страна. Така за известно време отблъскваше Смъртта надалече — непознатото, към което не знаеше какъв подход да приложи.

— Да укротим топката — съгласи се малко объркано Уодкинс. — Нека не избързваме със заключенията. — Избърса потта над горната си устна. — Почакайте да доведа Маккормак. По дяволите! Какви си ги надробил, Кенсингтън? Ако пресата надуши… — Уодкинс се изгуби в коридора.

Тримата в стаята се заслушаха в жалните вопли на вентилатора.

— Той се включваше само в някои разследвания на отдел „Убийства“ — промълви Либи. — В известен смисъл не беше част от постоянния състав и все пак…

— Добър човек — отбеляза Йонг и заби поглед в пода. — Подаде ми ръка, когато бях новобранец тук… Беше… добър човек.

Маккормак се съгласи да запазят разкритията в строга тайна. Личеше колко е недоволен. Кръстосваше стаята с по-тежки стъпки от обикновено, а рунтавите му вежди бяха надвиснали над носа като буреносни облаци.

След оперативката Хари седна зад бюрото на Ендрю да провери записките му. От тях не успя да извлече никаква ценна информация. Съдържаха само няколко адреса, два-три телефонни номера — на автосервизи, оказа се — и нечетливи заврънкулки, надраскани върху лист хартия. В почти празните чекмеджета се търкаляха канцеларски пособия.

После Хари огледа двата комплекта ключове, които откриха в джобовете на покойника. Върху кожената плочка, закрепена към едната халка, бяха гравирани инициалите на Ендрю. Предположи, че там са закачени домашните му ключове.

Хари извади телефона си и набра стационарния телефон на Биргита. Новината я потресе, тя зададе два-три въпроса, но иначе остави Хари да говори, без да коментира.

— Не разбирам как е възможно. Познавам този човек едва от седмица и се разридах като дете, а на погребението на майка ми не пролях дори сълза. А тя беше най-невероятната жена на света! Докато Ендрю… даже не знам доколко добре успях да го опозная. Каква е логиката?

— Не търси логика във всичко — посъветва го Биргита. — Хората обикновено са склонни да ѝ придават по-голямо значение, отколкото тя има в действителност.

— Е, исках само да ти съобщя трагичната вест. Не я споделяй с никого. Ще се отбиеш ли при мен след работа?

Биргита се оправда, че през нощта очаквала обаждане от родителите си от Швеция.

— Днес имам рожден ден — уточни тя.

— Честито.

Хари затвори. В стомаха си долови ръмженето на стар враг.

След половин час Либи и Хари стигнаха с колата до дома на Ендрю Кенсингтън на Сидни Роуд — приветлива улица в приятен квартал в предградието Чатуик.

— Да не сме сбъркали адреса? — удиви се Хари, когато откриха номера, продиктуван им от отдел „Човешки ресурси“.

Пред тях се издигаше внушителна тухлена къща с двоен гараж, старателно подстригана морава и шадраван. Алея, посипана с чакъл, водеше към масивна врата от махагон.

Позвъниха. Отвори момче. На въпроса дали тук живее Ендрю младежът кимна, насочи показалец към гърдите си и закри устата си с длан, за да им покаже, че е ням. После ги отведе зад къщата и посочи малка, схлупена къщурка отвъд великолепната градина. В английските имения в такива постройки живеят градинарите.

— Възнамеряваме да влезем — съобщи Хари, като изговаряше с прекомерно старание всяка дума — сякаш не само говорът, а и слухът на момчето е увреден. — С Ендрю сме… бяхме колеги. Той почина.

Хари размаха във въздуха кожения ключодържател. Младежът погледна объркано връзката, задъхан от шока.

— Снощи издъхна неочаквано.

Момчето постоя пред тях с отпуснати ръце, а очите му се навлажниха. Явно с Ендрю се бяха познавали добре. От колегите научи, че Ендрю е живял тук близо двайсет години, а момчето вероятно бе израснало в господарския дом. Неволно Хари си ги представи: малчуганът и чернокожият мъж играят на топка в градината. Хлапето пада, а мъжът го утешава и му тиква някой долар в ръката да изтича за сладолед и бира. Навярно полицаят от схлупената къщурка му е давал житейски напътствия и му е разправял полусъчинени истории, а когато е поотраснало, момчето вече е умеело да се отнася кавалерски към момичетата и е владеело основните хватки в бокса.

— Не се изразих правилно — поправи се Хари. — С Ендрю бяхме повече от колеги. Бяхме приятели като вас двамата. Ще ни позволиш ли да влезем в дома му?

Младежът премига, стисна устни и кимна.

Хари се прокле наум. „Вземи се в ръце, Хуле, че започваш да звучиш като актьор в сълзлива американска мелодрама.“

С влизането в малкото ергенско жилище най-силно впечатление му направиха редът и чистотата. В спартански мебелираната дневна върху ниската масичка пред портативния телевизор не бяха натрупани вестници, а в кухнята не откри неизмити съдове. В коридора обувките и ботушите стояха строени като по конец с връзките, пъхнати вътре. Този строг порядък му напомни нещо.

В спалнята завариха леглото застлано с безупречно изпънати бели чаршафи, подпъхнати отстрани така, че да образуват процеп. За да се озове под завивките, човек трябваше да приложи акробатически номера. Хари беше намразил тази странна аранжировка от хотелската си стая.

Надникна в банята. На етажерката под огледалото имаше ножче за бръснене и сапун, строени чинно като войници до флакон с афтършейв, паста и четка за зъби и шампоан. Нищо повече. Липсваха всякакви екстравагантни тоалетни принадлежности. Изведнъж на Хари му просветна на какво му напомня педантичната обстановка: на неговия апартамент, след като спря алкохола.

Хари ознаменува новата страница в живота си с простичко упражнение за приучване към дисциплина. То се състоеше в следното: всеки предмет да си има определен рафт или чекмедже и веднага след употреба да бъде връщан на отреденото му място. По онова време Хари не допускаше нито една химикалка да се намира извън предназначената за нея поставка, нито един изгорял бушон в таблото. Освен чисто битовото удобство, което новите му навици създаваха, те носеха и символично значение. Използваше равнището на хаоса като скалата на термометър, за да отчита житейския си напредък в правилната посока или, обратно, кривването по грешен път.

Хари помоли Либи да прегледа съдържанието на гардероба и скрина в спалнята, изчака колегата му да се отдалечи и чак тогава отвори тоалетния шкаф до огледалото в банята. От горните две полички, подредени под права линия, към него сочеха две дузини стерилни еднократни спринцовки — миниатюрен склад за бойни глави.

Не беше изключено, разбира се, Ендрю Кенсингтън да е страдал от диабет и да си е инжектирал инсулин, но Хари не се самозалъгваше. Ако събореха половината къща, щяха да намерят скривалището на дрогата; праха и инструментите за приготовлението му. Но подобно начинание щеше да глътне прекалено много време и беше съвсем излишно, при положение че Хари вече разполагаше с доказателство за подозренията си.

Чингис хан не бе излъгал, твърдейки, че Ендрю е наркоман. След като откриха трупа му в апартамента на Ото Рехтнагел, съмненията на Хари се изпариха. При климат, който налага хората да носят ризи с къс ръкав и тениски, никой полицай не би допуснал да се разхожда с ръка, надупчена от спринцовки. Затова зависимият би инжектирал наркотика на място, където убожданията не се забелязват толкова лесно. Например, от задната страна на прасеца. След като надигна крачолите му, Хари откри подозрителните признаци по прасците и по коленните му ямки.

Ендрю бил клиент на мъжа с гласа на Род Стюарт, откакто Чингис хан се помнел. По негови думи потреблението на хероин не пречело на Ендрю да води сравнително нормален професионален и социален живот.

— Този феномен не е чак толкова рядък, колкото си въобразяват хората — отбеляза Чингис. — Когато обаче колеги подхвърлиха на Спийди, че мъжът е полицай, Спийди го разтресе яка параноя и искаше да го застреля. Помисли го за агент под прикритие. Разубедихме го. Кенсингтън от няколко години си беше един от най-лоялните клиенти на Спийди. Никога не се е пазарил, винаги носи съответната сума, спазва уговорките, не дрънка излишно, не създава проблеми. Не съм виждал абориген — какъв ти абориген! — не съм виждал изобщо човек да понася така добре дрога.

Чингис не знаеше Ендрю да е контактувал с Еванс Уайт.

— Уайт не се занимава с клиенти. Той търгува на едро и не прави компромиси. Но съм чувал, че преди време е пласирал в „Кингс Крос“. Нямам представа по каква причина — все пак изкарва достатъчно кинти. Но почти веднага е спрял, защото се забъркал в неприятности с някакви курви.

Чингис говори съвсем откровено. По-откровено, отколкото беше нужно, за да отърве кожата. Изглежда, дори се забавляваше да разкрива подробности. Навярно не допускаше Хари да погне него и приятелчетата му, при положение че един от колегите му в полицията присъства в списъка с редовните им клиенти.

— Прати поздрави на твоя човек и му предай, че е добре дошъл при фирмата. Не сме злопаметни — ухили се накрая Чингис. — От мен да знаеш: каквито и да са, пак се връщат при нас. Винаги.

Хари влезе в спалнята, където Либи с нескрита неохота преглеждаше бельото и документите в чекмеджетата.

— Нещо интересно? — попита Хари.

— Нищо. При теб?

— И при мен така.

Двамата се спогледаха.

— Да се махаме оттук — предложи Хари.

Началникът на охраната в театър „Сейнт Джордж“ се намираше в столовата. Беше запомнил Хари от снощната вечер. Посрещна го с видимо облекчение.

— Н-н-най-после някой, който да не разпитва как е изглеждало тялото. Ц-ц-цял ден не можем да се отървем от журналисти. Идват и лаборанти от полицията, но те си гледат работата, б-б-без да ни тормозят.

— На колегите от криминалистика им се струпаха доста задачи по местопрестъплението.

— Уви, уви. Снощи почти не съм мигнал. Накрая жена ми ме накара да взема приспивателно. И на най-върлия си враг н-н-не пожелавам да стане свидетел на такава ужасия. Е, вие сигурно сте свикнали…

— С чак толкова зловещи гледки рядко се сблъскваме в практиката си.

— Не знам дали някога ще успея пак да прекрача прага на онази с-с-стая.

— Ще преодолеете шока.

— Само ме чуйте: вече д-д-дори не я наричам хранилището за реквизит, а онази стая.

Мъжът поклати отчаяно глава.

— Времето лекува. Доверете ми се. Преживял съм го неведнъж.

— Дано да сте прав, инспекторе.

— За теб съм Хари.

— Едно кафе, Хари?

Гостът прие и постави едната връзка ключове върху масата помежду им.

— Я гледай ти! Ключовете, които Рехтнагел взе назаем. О-о-опасявах се, че са се изгубили в суматохата, и ще трябва да подменяме всички патрони. Къде ги откри?

— В дома на Ото Рехтнагел.

— Как така? Нали снощи си е отворил именно с тях? Вратата на гримьорната му…

— Остави този въпрос на нас. Да те питам друго… Снощи кой стоеше зад сцената освен актьорите?

— Да видим… О-о-осветителят, двама сценични работници и тонтехникът. Поради скромните мащаби на продукцията н-н-н-ямаше нито шивачи, нито гримьори. Не се сещам да е имало други. По време на самото представление зад кулисите бяха само сценичните работници и актьорите. И аз, де.

— И не си видял никой друг?

— Не — заяви с непоклатима убеденост охранителят.

— А възможно ли е някой да се е вмъкнал отдругаде освен през задния вход или през страничната врата към гримьорните?

— Да, има отделен вход откъм балкона. Снощи на балкона не се качваха зрители, но вратата я оставихме отключена, защото осветителят работи горе. Обърни се към него.

Очите на осветителя изпъкваха като на дълбоководна риба на сухо.

— Я чакайте малко. Горе преди антракта наистина седеше някакъв тип. Още при предварителната продажба личи дали залата ще се напълни. Ако са заети малко места, се ограничаваме само с партера, но пускаме зрителите да се настаняват и на балкона. Не го заключваме. Онзи седеше съвсем сам на последния ред. Спомням си, че малко се озадачих защо си е избрал място толкова далече от сцената. Беше тъмно, но го видях. След антракта се върнах в кабината. Човека вече го нямаше.

— А възможно ли е да се е вмъкнал зад кулисите през същата врата като вас?

— Да, предполагам — осветителят се почеса по главата. — Ако е влязъл направо в хранилището за реквизит, никой не го е забелязал. Като се замисля, имаше нещо съмнително в този тип. Ами да. У мен се загнезди някакво смътно подозрение, което ме глождеше впоследствие; подозрение за нещо смущаващо…

— Добре. Всичко това е много ценно за мен. Сега ще ви покажа снимка…

— Впрочем има още нещо…

— … но преди това — Хари не позволи да го прекъснат — опитайте се да възстановите в паметта си външността на снощния зрител. Когато погледнете снимката, не мислете. Просто кажете първото, което ви дойде наум. После ще ви дам време да коригирате показанията си, но сега искам да реагирате съвсем спонтанно. Съгласен?

— Да — осветителят облещи изпъкналите си очи още повече и заприлича на жаба. — Готов съм.

Хари му показа снимката.

— Той е! — светкавично изстреля мъжът.

— А сега помислете, без да бързате, и ми кажете дали сте сигурен.

— Без съмнение. Точно това се опитах да ви кажа, инспекторе. Мъжът беше черен… абориген. Същият е!

Хари се чувстваше капнал. Бе отметнал купчина ангажименти и не му се мислеше какво още предстои. Асистент го заведе в залата за аутопсии. Дребният, набит доктор Енгелсон се бе надвесил над едро разплуто женско тяло, поставено върху метална маса под огромни светещи лампи. За днес на Хари не му се гледаха повече дебелани. Помоли асистента да съобщи на съдебния лекар, че господин Хоули, който днес е предупредил по телефона за визитата си, е пристигнал.

Енгелсон се вместваше доста успешно в клишето за смахнат професор. Рехавите кичури коса, останали по главата му, стърчаха във всички посоки, а по червендалестото му прасешко лице бяха наболи стръкчета руса брада.

— Да? — начумерено се извърна той.

На Хари му стана ясно, че лекарят е забравил за уговорката им.

— Казвам се Хари Хоули. Днес ви се обадих по телефона да помоля за предварителните резултати от аутопсията на Ендрю Кенсингтън.

Макар стаята да бе пропита с изпаренията от разтвори с неизвестно съдържание, Хари пак долови характерната миризма на джин, смесен с човешки дъх.

— А, да. Точно така. Кенсингтън. Ужасна история. Разговарял съм с него няколко пъти. Приживе — да уточня. А сега същият този човек лежи в чекмеджето и мълчи като риба — Енгелсон посочи с палец през рамото си.

— Не се съмнявам, докторе. Какво открихте?

— Вижте какво, господин… как ви беше името?… А, да, Хоули! При нас труповете се редят на опашка и всички искат да минат първи. Не труповете, а следователите. Но тук всеки си чака реда. Има си установен график и не може да се заобикаля, ясно? Сутринта ми звъни лично началникът Маккормак и ми нарежда, че някакво самоубийство се ползвало с приоритет. И аз започвам да си задавам въпроси. Не сварих да питам Маккормак, но вероятно вие, господи Хоуган, ще ме осветлите с какво въпросният Кенсингтън е толкова по-специален от всички останали?

Енгелсон отметна презрително глава и от устата му лъхна силна миризма на джин.

— Надяваме се вие да ни отговорите на този въпрос, докторе. Открихте ли нещо специално?

— В какъв смисъл? Питате дали има три крака, четири бели дроба или зърна на гърба?

Хари, пребит от умора, не изпитваше никакво желание да се кара с впиянчен патоанатом, който се заяжда, защото някой го е сритал по кокалчетата. А е всеизвестно, че специалистите в редките области имат по-чувствителни кокалчета.

— Натъкнахте ли се на… на нещо необичайно? — парафразира въпроса си Хари.

Енгелсон го изгледа със замъглени очи.

— Не. Не открих нищо необичайно. Абсолютно нищо.

Докторът продължи леко да поклаща глава и Хари се досети, че патоанатомът не е приключил. Просто правеше риторична пауза, но в промития му от алкохола мозък тя явно не траеше толкова продължително, колкото в главата на Хари.

— В нашата професия не се смята за необичайно в трупа да се открие наличие на наркотици — продължи най-сетне патоанатомът. — В случая: хероин. Е, необичайно е дотолкова, доколкото става дума за полицай, но понеже на масите ни рядко лягат ваши колеги, не се ангажирам със становище колко точно необичайна е находката.

— Причина за смъртта?

— Не казахте ли, че вие сте го открили? Според вас от какво умира човек, който виси от тавана с намотан около врата си кабел? От коклюш?

На Хари започна да му кипва, но съумя да запази хладнокръвната си маска.

— Значи е починал от недостиг на кислород, а не от свръхдоза?

— Бинго, Хоуган.

— Следващият ми въпрос касае часа на смъртта.

— Между полунощ и два през нощта.

— Не можете ли да бъдете малко по-точен?

— Ще мирясате ли, ако ви кажа един и четири минути? — Червендалестото лице на лекаря пламна още по-ярко. — Тогава приемете, че съм казал точно това.

Хари вдиша дълбоко няколко пъти.

— Извинете, ако се изразявам… ако ви звуча настъпателно, докторе. Просто английският ми е…

— … на твърде незадоволително ниво — довърши услужливо Енгелсон.

— Именно. Без съмнение сте зает човек и няма да ви бавя повече. Само искам да се уверя, че сте разбрали нареждането на Маккормак докладът от тази аутопсия да бъде изпратен директно на него, а да не минава по процедурния ред.

— Абсурд. По този въпрос инструкциите са пределно ясни, Хорган. Предайте думите ми на господин Маккормак.

Дребният смахнат професор се изпъчи разкрачен и самоуверен, със скръстени ръце. Погледът му проблясваше войнствено.

— Инструкции? Не знам с какъв статут се ползват инструкциите в полицията в Сидни, но там, откъдето идвам, предназначението на инструкциите е служителите да разполагат с алгоритъм за действие, когато началникът не им е дал изрични наставления.

— Не ми ги пробутвайте тия, Хорган. Професионалната етика явно не е на особена почит при вас, затова се съмнявам, че ще проведем особено продуктивен диалог. Какво ще кажете да теглим чертата и да си пожелаем приятен ден, господин Хорган?

Хари не помръдна.

— Или имате друго предложение? — нетърпеливо попита Енгелсон.

Пред себе си Хари имаше човек, който смяташе, че няма какво да изгуби. Алкохолизиран, застаряващ, посредствен патоанатом с изчерпани перспективи за кариерно израстване. Затова не се боеше от нищо. Какво можеха да му сторят? За Хари днешният ден беше най-дългият и най-кошмарният през целия му живот. А в живота всичко си има граници. Той сграбчи яката на бялата престилка и вдигна Енгелсон във въздуха.

Шевовете изпукаха.

— Друго предложение? Ето какво ще ви предложа: да ви вземем кръвна проба и после да си говорим за професионална етика, господин Енгелсон. Предлагам да обсъдим и колко души биха свидетелствали, че сте провели аутопсията на Ингер Холтер в нетрезво състояние. А после да поговорим с някой, в чиито очи професионалният морал стои на пиедестал; някой, който може да ви бие шута; нещо повече — да ви отреже пътя към всички позиции, изискващи медицинска правоспособност. Как ви се струва, докторе? Задоволително ли се изразявам на английски?

Енгелсон внезапно отчете подобрение в езиковите умения на Хари и след като поразмисли, прецени, че еднократно нарушение на служебната процедура в крайна сметка не е кой знае какво.

Тринайсета глава

Маккормак седеше с гръб към Хари и гледаше през прозореца. Навън слънцето залязваше, но между небостъргачите и патиненозелените Кралски ботанически градини се мяркаха участъци от примамливо синьото море. Устата на Хари бе пресъхнала. Той долавяше първите признаци на главоболие. В продължение на повече от четирийсет и пет минути Хари изнесе логически издържан и почти непрекъснат монолог: за Ото Рехтнагел, за Ендрю Кенсингтън, за хероина, за „Крикет“, за осветителя, за Енгелсон, изобщо, направи обзор на събитията.

Маккормак долепи върховете на пръстите си. Дълго време бе мълчал.

— Знаеше ли, че отвъд Тасманийско море, в Нова Зеландия, живеят най-глупавите хора на света. Живеят на изолиран остров, никакви съседи не ги смущават. Отвсякъде ги заобикаля вода. Въпреки това населението на Нова Зеландия е участвало в почти всички въоръжени конфликти от двайсети век. Нито една друга държава, включително Съветския съюз по време на Втората световна война, не е изгубила толкова много млади мъже при военни стълкновения, колкото жертви е дала Нова Зеландия, съотнесени към общия брой на населението. Численият превес на жените на острова беше станал пословичен. И защо такава самоотверженост? За да помогнат. За да окажат подкрепа. Въпросните глупаци не са се сражавали на своята си земя, а са се качвали на кораби и самолети, за да оставят костите си по бойни полета на хиляди километри от родината си. Присъединили се към антихитлеристката коалиция срещу немците и италианците, към южнокорейците срещу севернокорейците, към американците срещу японците и северновиетнамците. Моят баща е бил един от тези наивници.

Отвърна се от прозореца и застана лице в лице с Хари.

— Веднъж татко ми разказа случка с артилерист на кораба му по време на битката срещу японците до остров Окинава през 1945. Японците атакували с пилоти камикадзе. Налитали на формации с тактика, наречена „падащи хризантеми“. Много образно описание на осъществяването на нападенията. Зад свален от отбраната на кораба самолет веднага се появявали други два, после ставали четири и нараствали прогресивно — същинска безкрайна пирамида от пикиращи самолети. Целият екипаж на борда на кораба окаменял от ужас. Пред очите им се разигравало истинско безумие: пилотите съзнателно се разбивали в кораба с едничкото намерение взривният им товар непременно да попадне в целта. Ефикасен отпор се давал единствено с мощен противовъздушен огън. И при най-малката пролука в отбраната японските бомбардировачи не пропускали. Артилеристите знаели от опит, че ако не свалят самолетите до двайсет секунди след като навлязат в обсега на оръдията им, камикадзетата почти сигурно ще се разбият в кораба. Следователно нямали право на грешка, а понякога въздушните удари траели по цял ден. Баща ми описваше равномерния гръм на оръдията и оглушителното, засилващо се свистене от падащи самолети. До края на живота си не престанал да го чува. При последните сражения татко стоял на мостика и видял как самолет си проправя път през преградния огън и се насочва право към кораба им. Оръдията открили стрелба, докато самолетът бавно приближавал. Уж стоял неподвижно във въздуха, а от секунда на секунда нараствал. Накрая видели ясно и пилотската кабина, и силуета на пилота. По палубата затрещели авиобомби. В същия миг снарядите на противовъздушните оръдия уцелили самолета. Крилата и фюзелажът му се разлетели на парчета, опашното витло се отцепило и малко по малко, на забавен каданс, самолетът се разпаднал на съставните си части. Накрая върху палубата паднала неголяма отломка от перката с опашка от пламъци и черен дим. Артилеристите вече се прицелвали в нови мишени. Тогава от оръдейната кула под мостика се подал млад ефрейтор — татко го познавал, бил негов съгражданин от Уелингтън — махнал усмихнато на баща ми и с думите „днес е горещо“ се метнал през борда.

Дали заради светлината, или по друга причина Маккормак изведнъж се състари.

— Днес е горещо — повтори той.

— Човешката природа е неизбродна, тъмна гора, сър.

Маккормак кимна.

— И преди съм го чувал, Хоули. Сигурно е вярно. С Кенсингтън успяхте да се сближите. Според някои колеги връзката на Ендрю със случая трябва да се разследва. Ти как мислиш?

Хари погледна тъмните си панталони. От дългото стоене в куфара се бяха намачкали и ръбът се бе изкривил. Погребението щеше да се състои в дванайсет часа.

— Не знам, сър.

Маккормак стана и започна обичайната си разходка пред прозореца, вече позната на Хари до болка.

— Цял живот съм работил само като полицай, Хоули, но продължавам да се чудя какво кара мен и колегите ми да водим чужди битки. Какво ни мотивира? Кой би искал да преживее толкова много страдание само за да може да възтържествува онова, което други хора смятат за справедливо? Само глупакът. Това сме ние, Хоули: глупаците. Благословени сме с огромна глупост; тя ни заблуждава, че е по силите ни да постигнем нещо. Правят ни на решето и ни разпердушинват, а ние просто се хвърляме в морето, като междувременно си въобразяваме — в нескончаемото си плиткоумие — че някой се нуждае от нас. И ако един ден прозрем в каква заблуда сме живели, ще бъде твърде късно, защото вече сме станали полицаи, седим в окопите и дума не може да има за отстъпление. И е съвършено безсмислено да се питаме какво, по дяволите, се случи, кога взехме погрешното решение. Осъдени сме да бъдем благодетели до края на живота си и сме обречени на провал. Но за щастие истината е доста относително понятие. Истината е еластична. Ние я огъваме и моделираме така, че да я сместим в живота си. Ако не цялата, поне част от нея. Понякога, за да изпитаме душевна хармония, ни е достатъчно да заловим един бандит. Но всеизвестен факт е, че не е здравословно да се занимаваш твърде дълго с изтребване на вредители. Защото започваш да свикваш с вкуса на използваната от теб отрова. И каква е поуката от историята, Хоули? Зенитчикът цял живот стреля от оръдейна кула и после умира. Какво повече да се каже? Истината е относителна. Не е лесно да се предвиди какви поражения нанасят екстремните травми на човек, който не е бил изложен на подобен стрес. Съдебните психиатри у нас често се опитват да прокарат разграничителна линия между болните и престъпниците. Така деформират истината, че да пасва на теоретичните положения в учебниците им. Правораздавателната ни система в най-добрия случай успява да отстрани от улиците някой деструктивен индивид, а журналистите се пънат да изпъкнат като идеалисти и помпат професионалния си имидж, разбулвайки чужди престъпления срещу правила, според тях гарант за справедливост. Но каква е истината? Истината е, че никой не живее от истината, и затова никой не се интересува от нея. Всеки я прекроява според собствената си изгода и съобразно властта, с която разполага.

Той прикова поглед в Хари.

— И така: кой има интерес истината за Ендрю Кенсингтън да излезе наяве? Кой би спечелил от една грозна, деформирана истина с опасни израстъци, които стърчат и не се вместват никъде? Полицейският началник ще обере само негативи. Политиците от градския съвет — също. Важи и за поборниците за каузата на аборигените, и за синдиката на полицаите, и за дипломатическите мисии. Излиза, че никой няма интерес това да се случи, нали?

Хари понечи да отговори „близките на Ингер Холтер“, но се въздържа. Маккормак спря до портрета на младата кралица Елизабет II.

— Предпочитам казаното тук да си остане между нас двамата, Хоули. Навярно разбираш, че така е най-добре.

Хари отстрани дълъг риж косъм от панталона си.

— Обсъдих положението със съветници на кмета — продължи Маккормак. — За да не събудим съмнения, случаят „Ингер Холтер“ ще продължи да се ползва с приоритет. Като не открием нищо ново, след известно време хората ще се задоволят с обяснението, че клоунът е убил норвежката. Колкото до убиеца на клоуна, няма да излезем с окончателно становище, а ще съобщим, че уликите водят към убийство от ревност, дело вероятно на незнаен, измамен любовник. В такива случаи обществеността е склонна да приеме, че виновникът се е измъкнал. Макар да липсват преки, косвените доказателства са доста убедителни и след няколко години случаят ще потъне в архивите. Колкото до версията за сериен убиец, работили сме по нея за известен период, но после сме я отхвърлили.

Хари се накани да си върви. Маккормак се прокашля.

— Подготвям служебната ти препоръка, Хоули. След заминаването ти ще я изпратя на шефката ти в Осло. Летиш утре, нали?

Хари кимна и излезе.

Нито деликатният вечерен бриз притъпи главоболието на Хари, нито тъмната пелена на спускащия се мрак успяваше да забули ярките картини в ума му. Той се скиташе безцелно из улиците. През алеята в Хайд парк притича някакъв гризач. Първоначално Хари го взе за едър плъх, но като се приближи, разгледа по-отблизо рошавия немирник. В очите на гризача проблясваше сиянието на лампите. Без да е виждал на живо подобно животно, Хари предположи, че се е натъкнал на опосум. Дребосъкът, изглежда, никак не се боеше от хора, защото без никакъв страх подуши любопитно въздуха, издавайки чудновати, жални звуци.

Хари приклекна:

— И ти ли се питаш какво търсиш в този космополитен град?

В отговор животното наклони глава.

— Какво ще кажеш утре всеки да се прибере у дома. Ти — в гората, аз — в Осло?

Опосумът припна напред. Нямаше смисъл да го увещава да заминава където и да било, защото неговият дом се намираше именно тук, в парка, сред автомобили, хора и кофи за смет.

В Уоломоло Хари мина покрай бар. От посолството се бяха обадили. Хари обеща да се свърже с тях. Какво ли мислеше Биргита? Беше доста пестелива на думи. А Хари — пестелив на въпроси. Не го бе предупредила за рождения си ден, вероятно за да му попречи да измисли някоя романтична глупост. Да се престарае. Да ѝ поднесе твърде скъп подарък или да изпадне в излишни откровения само защото утре заминаваше и дълбоко в душата си изпитваше угризения. „Какъв смисъл има?“ — вероятно си бе помислила Биргита.

Също като Кристин, когато се прибра от Англия.

Срещнаха се в кафене „Фрогнер“ и седнаха на масите отвън. Кристин съобщи, че ще остане в Норвегия два месеца. Беше почерняла и се усмихваше ласкаво с някогашната си усмивка над халбата бира. Хари с лекота напипа верния тон в разговора — така човек, отдавна откъснал се от пианото, сяда да изсвири стара мелодия; мисли си, че вече е забравил, нотите действително са избледнели в паметта му, ала пръстите сами намират точните клавиши. Онази вечер се натряскаха до козирката, но по-важното предхождаше напиването и затова Хари го помнеше. С трамвая слязоха в центъра. С неотразимата си усмивка Кристин пререди многолюдната опашка пред „Сардинс“. През малките часове, потни от танците, двамата взеха такси до „Фрогнер“, прескочиха по оградата на плувния комплекс и се вмъкнаха незабелязано вътре. В безлюдния парк се качиха на десетметровия трамплин. Кристин извади от чантата си бутилка вино. Отпиваха ту тя, ту той, съзерцаваха града и си разправяха какви искат да станат. Плановете за техните бъдещи професии се бяха променили след последната среща. После се хванаха за ръце, засилиха се и скочиха от дъската. Докато падаха, пронизителният ѝ вик кънтеше в ушите на Хари като сладкия вой на побесняла противопожарна аларма. Той излезе от басейна, легна на ръба и започна да се смее, след него — и тя. Мократа рокля бе полепнала по тялото ѝ.

На следващата сутрин се събудиха крепко прегърнати в леглото му, потни, с махмурлук и подновено желание за секс. Той отвори балконската врата и се върна в леглото с поклащащ се член, леко спаднал от снощния запой. Кристин прие „предложението“ с голям ентусиазъм. И Хари се люби с нея безпаметно, умело и пламенно. Детската глъчка от задния двор стихна, когато противопожарната аларма отново нададе вой.

Чак след това Кристин зададе непонятния въпрос:

— Какъв смисъл има?

Не е ли безпредметно да продължават, щом връзката им няма да се задълбочи? Нея я чакат ангажименти в Англия, а Хари е безнадежден егоист. Двамата са много различни, никога няма да се оженят, да си родят деца и да си построят къща. Има ли смисъл, щом отношенията им рано или късно ще стигнат до задънена улица?

— Нима последните двайсет и четири часа не придадоха смисъл на живота ти? — попита Хари. — Ами ако утре открият тумор в гърдата ти, тогава какъв ще е смисълът? Какъв ще е смисълът, ако имаш къща и деца, но окото ти е посинено и се молиш мъжът ти да заспи, преди да си легнеш? Убедена ли си, че амбициозният ти план за бъдещето ще ти осигури щастие?

Кристин го нарече циничен, повърхностен хедонист и му обърна внимание, че в живота не всичко е чукане.

— Разбирам, искаш и други неща — съгласи се Хари. — Но необходимо ли е да възприемаш всичко, което правиш, като крачка към захаросаната си безоблачна нирвана? Един ден ще те настанят в старчески дом, ще си забравила какъв цвят сервиз са ти подарили на сватбата, но съм готов да се закълна, че ще помниш скока ни от трамплина и секса на ръба на басейна.

Дотогава тя се бе изживявала в ролята на бохема, от двамата тя претендираше да е неконвенционалният жизнелюбец, ала преди да напусне стаята с маршова стъпка и да затръшне вратата, Кристин му заяви, че той не разбира нищо и е крайно време да порасне.

— Какъв смисъл има? — извика Хари.

Двойка минувачи по Хармър Стрийт се обърнаха след него.

Нима и Биргита не виждаше смисъл? Дали се опасяваше от силен емоционален трус заради предстоящото му заминаване? Затова ли бе предпочела да прекара рождения си ден в телефонен разговор с роднините в Швеция? Беше редно, разбира се, Хари да я попита направо, но — да се върнем на въпроса — какъв смисъл имаше?

Хари се чувстваше ужасно изморен и знаеше, че няма да заспи. Обърна се и влезе в бара. По лампите на тавана се бяха полепили мъртви насекоми, покрай стените имаше игрални автомати. Хари намери свободна маса до прозореца и докато чакаше сервитьора, реши да не поръчва нищо, ако обслужващият персонал не го забележи. Искаше само да поседи.

Сервитьорът се приближи да вземе поръчката. След дълго взиране в картата с напитките Хари се спря на кока-кола. Беше помолил Биргита да уважи погребението на Ендрю. Тя веднага откликна.

В прозореца виждаше двойното си отражение и му се прииска сега Ендрю да е тук, за да обсъдят случая. Ако тази криминална загадка се разплиташе в телевизионен филм, вероятно в този миг филмът щеше да свърши, а докато текат финалните надписи, майка му, която както винаги не е схванала замисъла, да зададе някой идиотски въпрос. Но този път всичко беше реалност, а не художествена измислица. И този път не майка му, а Хари не схващаше замисъла.

Дали Ендрю се бе опитал да му подскаже, че Ото Рехтнагел е убил Ингер Холтер? В такъв случай, с какъв мотив? Нима съществува нещо толкова абсурдно като неосъзната хетеросексуална ориентация? Нима подобен феномен може да роди сериен убиец, който си отмъщава на блондинки? Защо Хари не успя да прозре какво се опита да му намекне Ендрю? Въведението, кодираните съобщения, очевидната лъжа за свидетеля в Нимбин, който видял Уайт — дали с всичко това Ендрю не целеше да отклони вниманието на Хари от Уайт и да му отвори очите за истинския извършител?

Ендрю лично се бе погрижил да му възложат случая и да си партнира с чуждестранен колега, когото явно се бе надявал да контролира. Но защо Ендрю не бе спрял Рехтнагел сам? Кое в отношенията между полицая и клоуна бе наложило посредничеството на Хари? Да не би двамата да имаха интимна връзка? Ендрю ли е бил несбъднатата любов, по която страдаше Ото? В такъв случай: защо ще убива Ото точно когато полицията планира да го арестува? Дали Ендрю не е кроял план как да спре Ото, без да бъде компрометиран той, Ендрю, като негов любовник? Например, като нагласи нещата така, все едно не той, а Хари е уличил Рехтнагел, а после предприеме бърз арест, при който убива Ото „при самозащита“ или „поради опит за бягство“. Нещо такова. Хари си даде време да опита вкуса на тази версия и нещо му загорча. Ако предположенията му получеха потвърждение, значи Ото отдавна е бил обречен на смърт. При разплитането на загадката обаче Ендрю лежеше в болница, а събитията се бяха развили скорострелно и първоначалният план се бе оказал неосъществим. „Дай ми два дни отсрочка“ — помоли Ендрю от болничното легло.

Хари отпрати някаква пияна жена, която с несигурни крачки се приближи и поиска да седне при него.

Но защо е посегнал на живота си, след като е убил Ото? Ендрю е имал известни шансове да се измъкне безнаказано. Дали? Осветителят го беше видял, Хари знаеше за дружбата му с Ото, а Ендрю едва ли разполагаше с алиби за часа на престъплението.

Не дойде ли вече време за финалните надписи? Мамка му, момент!

Макар и неохотно, Хари беше склонен да допусне, че Ендрю е възнамерявал да инсценира Ото да бъде застрелян по време на неуспешен опит за арест. Защото ако Ото влезеше в ареста невредим, предстоеше шумен съдебен процес, отразяван обилно в медиите, и Ендрю би рискувал предпочитанията му да станат публично достояние. Вестникарски заглавия от рода на „Чернокож следовател — бивше гадже на сериен убиец“ с голяма снимка отдолу щяха да променят завинаги живота на Кенсингтън. Освен това Хари не изключваше действията на Ендрю да са били продиктувани от вина; вероятно се е чувствал лично отговорен, задето не е спрял Ото по-рано, и затова да му е отредил наказание, каквото австралийските съдилища не налагат — а именно, смърт.

Едно обаче е да режисираш несъстояла се престрелка без свидетели, съвсем друго — да извършиш убийство по най-банален начин и да се надяваш да не те хванат.

В стомаха на Хари лаеха кучета.

И все пак Ендрю бе поел безумен риск, за да очисти Ото, преди Хари и другите да се доберат до Рехтнагел. Звучеше ли логично някой да накълца бившия си любовник само за да скрие сексуалната си ориентация в град, където всички се смятат за хора с нетрадиционна сексуалност до доказване на противното? А каква беше логиката после да се обеси?

Тлеещото главоболие на Хари постепенно се засили и сега някой използваше черепа му за наковалня. Докато пред очите му прехвърчаха искри, той се мъчеше да доразвива предположенията си едно по едно, ала му хрумваха все нови и нови и избутваха предишните. Навярно историята на Маккормак за злощастния артилерист съдържаше нещо много вярно. Навярно самият Хари бе преживял доста нажежен ден и изнемогваше. Не му се щеше да обмисля другия вариант — че това не е всичко и Ендрю Кенсингтън се е стремял да опази по-страшни тайни от спорадичните си отклонения в лявата лента, да избяга от много по-зловещи прегрешения.

Над Хари надвисна сянка и той вдигна очи. Главата на сервитьора скриваше светлината и в неясния силует Хари отново видя изплезения синьо-черен език на Ендрю.

— Ще желаете ли още нещо, сър?

— Прочетох, че предлагате питие „Черна змия“.

— Коктейл от „Джим Бийм“ и кока-кола.

Псетата джафкаха ожесточено.

— Двойна „Черна змия“. Без кока-кола.

Хари се бе изгубил. Пред него имаше стълби, зад него — вода и още стълби. Равнището на хаоса се покачваше, върховете на мачтите в залива се поклащаха. Хари нямаше никаква представа как е попаднал тук. Реши да се качи. От баща си знаеше, че „винаги е за предпочитане да се качваш, а не да слизаш“.

Не протече съвсем безпрепятствено, но благодарение на стените на околните сгради съумя да се изправи. Чалис Авеню — пишеше на табелка, но това не му говореше нищо, затова продължи направо. Опита се да си погледне часовника, но не го намери на ръката си. По тъмните улици почти не се мяркаха минувачи и това го наведе на мисълта, че е късно. Пред него се появиха още стълби, но досегашните перипетии му стигаха и той свърна надясно по Макли Стрийт. Явно бе изминал голямо разстояние пеш, защото петите му горяха. Или бе тичал? Сцепеният на лявото му коляно панталон свидетелстваше за предполагаемо падане.

Хари подмина няколко бара и ресторанта, всичките затворени. Колкото и да беше късно, в милионен град като Сидни все трябваше да има откъде да си купи питие. Излезе на улицата и махна на жълто такси със светеща лампичка на покрива. Шофьорът намали, но размисли и продължи.

„Майчице! Толкова ли съм изпаднал“ — засмя се Хари.

По-нагоре по улицата се появиха минувачи и Хари чу засилваща се шумотевица от гласове, автомобили и музика. Зад ъгъла районът вече му стана познат. И това ако не беше късмет! Попадна точно на „Кингс Крос“ — „Кралското кръстовище“! Дарлингхърст Роуд се разстилаше отпред с мигащи светлини и шум. Сега всички възможности отново бяха открити. В първия бар, в който се опита да влезе, отказаха да го пуснат, но пък Хари намери начин да се вмъкне в китайско капанче, където му поднесоха уиски в голяма пластмасова чаша. Вътре беше тясно и мрачно, а играещите на ротативките вдигаха непоносима врява. Хари бързичко пресуши чашата и веднага излезе на улицата. Подпря се на близкия стълб, загледа се в изнизващите се по платното автомобили и се опита да прогони смътен спомен как преди няколко часа повърна в един бар.

Докато стоеше така, усети леко потупване с пръст по гърба. Обърна се. Видя голяма червена уста. Вътре липсваше кучешки зъб.

— Чух за Ендрю. Много съжалявам — устата продължи да дъвче дъвката: Сандра.

Хари се опита да отговори нещо, но явно артикулацията му се бе влошила много, защото Сандра го гледаше с недоумение.

— Свободна ли си? — изломоти накрая той.

— Да, но твоята кондиция май не го позволява — засмя се проститутката.

— Задължително ли е да съм в добра кондиция? — успя да попита Хари след сериозни усилия.

Сандра се огледа. Хари сякаш мярна проблясък от лъскав костюм в сенките. Теди Монгаби несъмнено се навърташе наоколо.

— Виж какво, на работа съм. Иди да поспиш, а утре ще си поговорим — предложи Сандра.

— Ще ти платя — увери я Хари и си измъкна портфейла.

— Я го прибирай! — смъмри го Сандра и натика портфейла обратно в джоба му. — Ще дойда с теб и няма да излезе безплатно, но тук не вади пари, чу ли?

— Ще идем в хотела, зад ъгъла е. „Кресент“.

— Все тая — сви рамене проститутката.

Пътьом се отбиха в магазин за алкохол и Хари купи две бутилки „Джим Бийм“.

Рецепционистът в хотела измери Сандра от главата до петите. Понечи да каже нещо, но Хари го изпревари:

— Никога ли не си виждал полицайка под прикритие?

Мъжът — млад, костюмиран азиатец — се усмихна несигурно.

— Забрави, че си я видял, и ми дай ключовете за стаята ми. Чака ни работа.

На Хари не му се вярваше рецепционистът да е повярвал на изфъфлените оправдания, но мъжът все пак му подаде ключа без възражения.

В стаята Хари отвори минибара и извади всички бутилки със съдържание на алкохол.

— Тази е за мен — Хари си заплю миниатюрна с „Джим Бийм“. — Другите ти ги отстъпвам.

— Явно си заклет привърженик на уискито — подхвърли Сандра и си отвори бира.

— Така ли? — изненада се Хари.

— Ами да. Повечето редуват спиртните напитки. За да има по-голямо разнообразие, нали се сещаш?

— Ти пиеш ли?

— Слаба работа — проточено отвърна Сандра. — Опитвам се да намаля алкохола. На диета съм.

— Слаба работа — повтори Хари. — Какво ли ти разбира главата. Гледала ли си „Да напуснеш Лас Вегас“ с Никълъс Кейдж?

— Какво?

— Не го гледай. Разправя се за алкохолик, който решава да се напие до смърт. Дотук ми звучи достоверно, но после идва абсурдната част, защото човекът се налива с каквото свари: джин, водка, уиски, бърбън, бренди… всичко в асортимента на баровете. Ако нямаш избор — добре, но този тип се намираше в най-добре заредения магазин за алкохол в Лас Вегас, при това беше фрашкан с пари. И въпреки това не подбираше. Шибанякът нямаше никакви предпочитания! Досега не съм срещал алкохолик, на когото да му е все едно какво лочи. Откриеш ли коя е твоята отрова, не близваш друга. А Кейдж го номинираха за „Оскар“.

Хари отметна глава назад, изля съдържанието на миниатюрната в гърлото си и отиде да отвори балконската врата.

— Какво стана накрая? — поиска да узнае Сандра.

— Главният герой пукна от препиване.

— Питах дали получи „Оскар“.

— Избери си питие по твой вкус и ела. Искам да погледаме града от балкона. Току-що получих дежа-вю.

Сандра взе две чаши и бутилка и седна до него с гръб към стената.

— Да забравим за миг какви ги е вършил приживе онзи проклетник. Да пием в памет на Ендрю Кенсингтън — Хари наля питиетата в чашите.

Надигнаха ги мълчаливо. Хари се разсмя.

— Легендарният музикант Ричард Менюъл от „Дъ Бенд“ например е имал сериозни проблеми — не само с пиенето, а и… изобщо с живота. Накрая нервите му не издържали и се обесил в хотелската си стая. В дома му открили две хиляди бутилки от една и съща марка — „Гран Марние“. Никакъв друга алкохол. Разбираш ли? Портокалов ликьор, майка му стара! Този човек обаче е останал верен на наркотика си. Никълъс Кейдж да му диша прахта! Живеем в странна вселена…

Хари размаха ръка към ясното звездно небе над Сидни и двамата със Сандра отпиха отново. Очите му започнаха да се затварят. Сандра го погали по бузата.

— Виж, Хари, трябва да се връщам на работа. Май е време да си лягаш.

— Колко ти е тарифата за цяла нощ? — Хари си наля още уиски.

— Не ми се…

— Остани. Ще си допием питиетата и ще го направим. Обещавам да свърша бързо — засмя се той.

— Не. Тръгвам си.

Сандра стана и скръсти ръце. Хари се изправи, но изгуби равновесие, залитна и се удари в парапета на балкона, преди Сандра да го хване. Той обгърна слабичките ѝ рамене, отпусна се тежко на нея и прошепна:

— Не може ли да останеш при мен, Сандра? Само тази нощ. Заради Ендрю. Какви ги дрънкам? Заради мен.

— Теди ще се чуди къде съм се…

— Теди ще си получи парите и няма да гъкне. Моля те.

Сандра се поколеба, но накрая въздъхна:

— От мен да мине. Но първо да свалим тези парцали от теб, господин Хоули.

Тя го издърпа в стаята и го бутна на леглото, събу му обувките и изхлузи панталоните му. Като по чудо той успя сам да си разкопчае ризата. Сандра съблече черния си минижуп през главата за секунди. Без дрехи изглеждаше още по-слаботелесна. Костите на раменете и таза ѝ стърчаха, а ребрата под малките ѝ гърди напомняха дъска за пране. Когато тя отиде да изгаси осветлението, Хари забеляза големи синини по гърба и от вътрешната страна на бедрата ѝ. Тя легна до него и го погали по обезкосмените гърди и по корема.

От Сандра лъхаше слабо на пот и чесън. Хари се взираше в тавана, изумен, че в сегашното си състояние не е изгубил напълно обонянието си.

— Миризмата твоя ли е, или е от другите мъже, с които си била тази вечер?

— И едното, и другото, предполагам — отвърна Сандра. — Неприятно ли ти е?

— Не. — Хари се колебаеше дали го интересува собствено миризмата, или мъжете.

— Пи много, Хари, не е задължително да…

— Пипни — хвана влажната ѝ топла ръка и я постави върху слабините си.

— Охо! — засмя се Сандра. — А едно време майка ми все ми разправяше, че като се натряскат, на мъжете само устата им ставала по-голяма.

— При мен е обратното. Алкохолът парализира езика ми, но налива члена ми с кръв. Казвам ти самата истина. Не знам на какво се дължи, просто пиенето винаги ми е действало така.

Сандра го възседна, изхлузи настрани тънките бикини и без никакви увертюри вкара члена му в себе си. Хари я гледаше, докато тя се плъзгаше напред-назад. Срещна погледа ѝ, тя му се усмихна за кратко и отвърна очи. Така ти се усмихва пътник в трамвая, когато погледите ви се засекат за по-дълго от общоприетото.

Хари затвори очи. Леглото скърцаше ритмично. „Не съм съвсем прав“ — даде си сметка той; въпреки всичко алкохолът си казваше думата, Чувствителността, необходима бързо да стигне до оргазъм, както бе обещал, се бе притъпила. Сандра продължаваше да се движи невъзмутимо, а Хари се плъзна под завивката, измъкна се от леглото и излетя през прозореца. Понесе се под звездното небе над океана и приближи бряг с бяла ивица.

Снижи се и видя как вълните се разбиват в пясъка. Като изгуби още малко височина, разпозна града. На плажа лежеше познато момиче. Спеше. Той се приземи предпазливо до нея, за да не я събуди. Легна и затвори очи. Когато се събуди, слънцето клонеше към залез и Хари беше сам. По крайбрежната алея зад гърба му се разхождаха хора. Беше ги виждал някъде. Къде? Във филми? Някои от тях носеха слънчеви очила и водеха на каишки мънички, изпосталели кучета пред високите хотелски фасади, които се издигаха по отсрещната страна на улицата.

Хари се спусна до водата и тъкмо да нагази, забеляза, че гъмжи от медузи „лъвска грива“. Плаваха на повърхността и протягаха дългите си червени пипала, а в пихтиестите огледала Хари съзираше човешки лица. Приближаваше кораб. Неочаквано Хари се сепна от унеса си. Сандра го беше разтърсила.

— Идва някой! — прошепна тя.

Хари чу думкане по вратата.

— Проклет рецепционист! — изруга той, скочи от леглото, прикри интимните си части с възглавница и отвори вратата.

На прага стоеше Биргита.

— Привет! — поздрави лъчезарно тя, но усмивката ѝ се скова, когато забеляза сгърченото изражение на Хари. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— Да. Случи се. — Главата му пулсираше силно и при всеки удар на сърцето пред погледа му се спускаше бяла пелена. — Защо дойде?

— Родителите ми така и не се обадиха. Чаках дълго и най-накрая аз ги набрах, но не ми вдигнаха. Явно е станало недоразумение за часа и са ме търсили, докато съм била на работа. Заради лятното часово време сигурно са сгрешили при изчисляването на часовата разлика. В това отношение татко е непоправим.

Биргита говореше припряно, явно за да докаже и на самата себе си, че на света няма по-естествено нещо от това, да стоиш в хотелски коридор посред нощ и да бъбриш за дреболии с мъж, който очевидно няма намерение да те пусне в стаята си.

Спогледаха се.

— Има ли някой при теб? — попита тя.

— Да — кимна Хари.

Шамарът по бузата му прозвуча като скършена суха клонка.

— Пиян си! — Очите ѝ се наляха със сълзи.

— Виж, Биргита…

Тя го блъсна и той залитна навътре. Биргита влезе. Сандра, вече нахлузила минижупа, седеше на леглото и се опитваше да си обуе обувките. Биргита се преви надве, все едно я присви стомах.

— Курва такава! — изкрещя тя.

— Позна — сухо отвърна Сандра.

Макар да приемаше скандала доста по-овладяно от другите двама, проститутката съзнаваше, че е най-добре да се омете час по-скоро.

— Събирай си партакешите и се разкарай оттук! — извика задавено Биргита и запрати дамската ѝ чанта към нея.

Чантата се удари в леглото и съдържанието ѝ се изсипа. Хари, гол и леко нестабилен, с изненада видя как от чантата падна пекинез. До косматкото се търколиха четка за коса, цигари, ключове, парче зелен криптонит и най-богатата селекция от презервативи, която Хари бе виждал през живота си. Сандра забели примирено очи, грабна пекинеза за врата и го натъпка обратно в чантата.

— Ами кинтите, захарче? — подсети го тя.

Хари не помръдна. Сандра вдигна панталоните му от пода и извади портфейла. Биргита се свлече на един стол. За миг се чуваше само тихото, съсредоточено отброяване на Сандра, придружено от сподавените хлипания на Биргита.

— Изчезвам — увери я Сандра, след като си взе полагаемото, и наистина се изниза веднага.

— Чакай! — Хари закъсня. Вратата се затръшна.

— Чакай?! — избухна Биргита. — Да почака ли я помоли? — Тя скочи от стола. — Долен мръсник! Проклет пияница! Как смееш да…

Хари се опита да я прегърне, но тя се отскубна. Застанаха един срещу друг като двама борци. Биргита приличаше на изпаднала в транс; влажните ѝ очи бяха заслепени от ненавист, а устните ѝ трепереха от ярост. „Ако можеше да ме убие, щеше да го стори без капка колебание“ — прецени Хари.

— Биргита, нека…

— Пий, докато пукнеш, и се разкарай от живота ми!

Тя се завъртя и излетя като хала. Вратата се затръшна с такава сила, че цялата стая се разтресе.

Телефонът звънна.

— Какво става, господин Хоули? — поинтересува се рецепционистът. — Госпожата от съседната стая се обади и…

Хари затвори. Внезапно у него се надигна бесен гняв и той се огледа за предмет, върху който да го излее. Грабна бутилката уиски от масата, но преди да я запрати в стената, се отказа.

„Дългогодишен тренинг в самоконтрол“ — помисли си той, разви капачката и налапа гърлото.

Издрънча ключ и вратата се отвори. Хари се събуди.

— В момента не желая румсървис. Моля, върнете се по-късно! — провикна се Хари, заровил лице във възглавницата.

— Господин Хоули, идвам от името на хотелската управа.

Хари се обърна. Пред него стояха двама мъже в костюми. Намираха се на почтително разстояние от леглото, но изглеждаха непоколебими. Единият беше снощният рецепционист. Другият продължи:

— Нарушихте правилника за вътрешния ред в хотела и колкото и да ми е неприятно, се налага да ви помоля възможно най-бързо да уредите сметката си и да напуснете хотела, господин Хоули.

— Вътрешен ред? — На Хари му се повръщаше.

Единият костюмар се прокашля.

— Отвели сте в стаята си жена, която подозираме в… в проституция. После сте събудили почти целия етаж с шумен скандал. Нашият хотел се ползва с авторитет и сме длъжни да го пазим от посегателства върху доброто му име. Сигурно разбирате, господин Хоули.

В отговор Хари изсумтя и им обърна гръб.

— Не се тревожете, представители на хотелската управа. И без това днес си тръгвам. Оставете ме да се наспя и ще освободя стаята.

— Вече отдавна трябваше да сте я напуснали.

Хари присви очи срещу часовника. Два и петнайсет.

— Опитахме се да ви събудим.

— Самолетът ми… — Хари се опита да стъпи върху пода.

След два неуспешни опита най-после усети твърда повърхност под стъпалата си и стана. Съвсем забрави, че е гол. Рецепционистът и консиержът се отдръпнаха шокирани. Зави му се свят, таванът се завъртя пред очите му и Хари се принуди да седне на леглото. После повърна.