Прилепът

Четиринайсета глава

Сервитьорът в „Бърбън енд Бийф“ погледна съчувствено клиента и отнесе чинията му с недокосната порция яйца по бенедиктински. В продължение на повече от седмица този мъж идваше в заведението да чете вестници и да закусва. Понякога изглеждаше изморен, но сервитьорът не го беше виждал толкова посърнал като днес. Освен това се появи чак в два и половина.

— Тежка нощ, сър?

Мъжът беше оставил пътнически куфар до масата. Взираше се със зачервени очи в празното пространство. Не се беше избръснал.

— Да, изкарах тежка нощ. Много… натоварена.

— Браво на вас. Нали това е смисълът да отседнеш в района на „Кингс Крос“. Ще желаете ли още нещо, сър?

— Благодаря, но е време да тръгвам към летището…

Сервитьорът се натъжи малко. Бе започнал да изпитва симпатия към спокойния норвежец — винаги идваше сам, държеше се приветливо и оставяше щедър бакшиш.

— Забелязах куфара ви. Ако това значи, че скоро няма да се видим, моля днес поръчката ви да е за сметка на заведението. Какво ще кажете все пак за един бърбън, например „Джак Даниелс“? Като за сбогом, така да се каже?

Скандинавецът го изгледа учуден. Сякаш сервитьорът току-що му бе предложил нещо, за което необяснимо защо не се бе сетил сам, но изведнъж блеснало в цялата си безспорна логичност.

— Нека бъде двоен, моля.

Джо, собственикът на „Спрингфийлд Лодж“, беше симпатичен шишко, който с дисциплина и вещина стопанисваше малкия си, поолющен хотел в „Кингс Крос“ в продължение на близо двайсет години. „Спрингфийлд Лодж“ не беше нито по-добър, нито по-лош от другите хотели от ниската ценова категория в района и Джо много рядко получаваше оплаквания от клиенти. Това се дължеше отчасти на приветливия му нрав, отчасти на политиката му да настоява гостът да огледа стаята, преди да я наеме, а при повече от една нощувка правеше отстъпка от пет долара. Третата и най-съществена причина за положителната репутация на хотела беше умението му да не допуска вътре съмнителни туристи, пияници, наркомани и проститутки.

Дори нежеланите гости не можеха да устоят на чара на Джо. Защото в „Спрингфийлд Лодж“ не посрещаха никого с мнителен поглед и не гонеха, а отпращаха посетителите с учтива усмивка и извинение: за жалост хотелът в момента е пълен, но е възможно следващата седмица някоя от предварителните резервации да бъде анулирана, затова заповядайте отново. Благодарение на отличния си нюх за хората и на способността си бързо да ги класифицира, Джо преценяваше търсещите подслон без никакво колебание и без издайническо потрепване на погледа. Затова рядко си имаше разправии със скандалджии. По изключение се случваше да сгреши в преценката на човека отсреща и това понякога му докарваше големи главоболия.

Именно въпросните заблуждения прехвърляше той в паметта си, докато се опитваше да разтълкува противоречивите сигнали, които изпращаше високият блондин. Съдейки по семплите му качествени дрехи, разполагаше с пари, но не изпитваше потребност да парадира с финансово благополучие, фактът, че е чужденец, беше голям плюс. Проблеми обикновено създаваха австралийците. Туристите с огромните раници и спалните чували по правило предвещаваха диви купони и откраднати кърпи за ръце, но господинът носеше куфар, и то куфар в съвсем прилично състояние, какъвто човек, пътуващ постоянно, не би могъл да има. Е, не се бе обръснал, но косата му изглеждаше в приемлив вид, а ноктите — чисти, изрядно поддържани. Големината на зениците също отговаряше на нормата.

Тези впечатления, съчетани с картата VISA, която мъжът сложи върху плота на рецепцията, и с представителен документ, че е служител на норвежката полиция, възпряха Джо да го отпрати с обичайното бързо „съжалявам, но…“.

При все това мъжът без съмнение беше пиян. Не просто пиян, а натряскан до припадък.

— Знам, забелязвате в какво състояние съм — изфъфли мъжът на изненадващо сносен английски, след като забеляза колебанията на Джо. — Да предположим, че изпочупя мебелировката в стаята. Чисто хипотетично. Например строша телевизора и огледалото в банята и оповръщам килима. Историята познава такива случаи. Депозит от хиляда долара ще покрие ли евентуални щети? Освен това възнамерявам така да се насмуча, че дори няма да мога да вдигам шум, да притеснявам други гости и изобщо да се вясна в коридора.

— За жалост нямаме свободни стаи до края на седмицата. Предлагам…

— Грег от „Бърбън енд Бийф“ ми препоръча това място. Изпраща много поздрави на Джо. Това вие ли сте?

Джо го изгледа продължително.

— Не ме карайте да съжалявам — помоли той и му даде ключа за 73-та стая.

— Ало?

— Здравей, Биргита, Хари е. Слушай…

— В момента имам гости, Хари, не е удобно.

— Само да ти кажа, че не съм искал да…

— Виж какво, Хари. Нито съм ти сърдита, нито се е случило нещо фатално. За щастие емоционалните травми, които може да ти нанесе мъж, когото познаваш малко повече от седмица, са нищожни. Предпочитам обаче повече да не ме търсиш. Става ли?

— Не, как така…

— В момента съм заета. Нали ти казах? Желая ти да завършиш успешно престоя си тук и се надявам да стигнеш невредим в Норвегия. Сбогом.

— … Сбогом.

На Теди Монгаби никак не му се понрави, че Сандра прекара цяла нощ при скандинавския полицай. Отдалече му миришеше на неприятности. Като го видя как се мъкне по Дарлингхърст Роуд с присвити колене и некоординирано размахва ръце, първо му се прииска да отстъпи две крачки назад и да се слее с множеството. И все пак любопитството надделя, той скръсти ръце и препречи пътя на олюляващия се полицай. Той се опита да го заобиколи, но Теди го сграбчи за рамото и го извъртя към себе си.

— Не поздравяваш ли приятелите си, друже?

Скандинавецът го изгледа с премрежени очи.

— Сводникът… — установи равнодушно той.

— Дано Сандра да е оправдала очакванията ти, инспекторе.

— Сандра? Да видим… Да, Сандра беше супер. Тя къде е?

— Тази вечер почива. Дали няма да успея да изкуша господин инспектора с друго предложение?

Полицаят залитна застрашително настрани.

— Може, може. Давай, своднико. Изкуши ме.

— Оттук — засмя се Теди, помогна на пияния да слезе по стълбите до клуба и го настани до маса с изглед към сцената. Щракна с пръсти и веднага се появи оскъдно облечена дама. — Донеси ни две бири, Ейми. И повикай Клаудия да ни потанцува.

— Следващото шоу започва чак в осем, господин Монгаби.

— Тогава ще направим извънредно. Действай, Ейми!

— Слушам, господин Монгаби.

По устните на полицая се изписа идиотска усмивка.

— Знам кой ще дойде. Убиецът. Убиецът ще дойде.

— Кой?

— Ник Кейв.

— Ник кой?

— И русата певица. Сигурно и тя използва перука. Слушай…

Изведнъж бумтящото диско спря. Полицаят държеше два показалеца във въздуха, все едно се канеше да дирижира симфоничен оркестър, но музиката така и не тръгна.

— Чух за Ендрю — подзе Теди. — Каква трагедия. Пълен ужас. Доколкото разбрах, се е обесил. Кажи ми кое е подтикнало жизнерадостен мъж като него да…

— Сандра си слага перука — прекъсна го полицаят. — Изпадна от чантата ѝ. Затова тук не я познах. Бяхме точно тук! С Ендрю седяхме ей на онази маса. Няколко пъти я бях виждал по Дарлингхърст Роуд в първите дни след пристигането ми, но тогава носеше перука. Защо вече не я слага?

— Аха! Инспекторът предпочита блондинки. В такъв случай мисля, че се сещам какво ще му хареса…

— Защо?

— За Сандра ли? — Теди сви рамене. — А сега де. Сигурно защото преди няколко дни един тип се поувлякъл. Според нея се дължало на перуката и тя реши за известно време да не я използва. За всеки случай — ако онзи пак се появи.

— Кой?

— Не знам, инспекторе. И да знаех, нямаше да ти кажа. В нашия бранш дискретността е голяма добродетел. Сигурен съм, че и ти я цениш високо. Хич не ме бива да помня имена, но ти не беше ли Рони?

— Хари. Трябва да говоря със Сандра — Хари се опита да се изправи и едва не събори подноса от ръцете на Ейми. Наведе се тежко напред. — Къде има телефон?

Теди даде знак на сервитьорката да се оттегли.

— По принцип никога не даваме на клиентите си адрес и телефонен номер на момичетата. От съображения за сигурност. Разбираш, нали?

Теди съжаляваше, че не се вслуша в първоначалния си подтик и не избегна срещата с пияния норвежец, който обещаваше да му създаде неприятности.

— Разбирам. Дай ми номера.

Теди се усмихна.

— Както казах, не даваме…

— Веднага! — Хари сграбчи реверите на лъскавото му сиво сако и дъхна в лицето му смесица от уиски и миризма на повръщано.

От тонколоните се разнесе подкупваща мелодия на цигулка.

— Ще броя до три, инспекторе. Ако не ме пуснеш, ще извикам Иван и Геоф. После те чака разходка на свеж въздух през задната врата. А оттам се спускат стълби. Двайсет стръмни циментови стъпала.

Хари се ухили иронично и стегна гушата му.

— С това ли ще ме сплашваш, проклет своднико? Я ме погледни хубаво. Толкова съм пиян, че нищо няма да усетя. В момента съм неуязвим! Геоф! Иван!

Сенките зад бара се раздвижиха. Хари се извърна и Теди рязко се отскубна от хватката му. Блъсна го и Хари политна напред. Преди да се строполи на пода, повлече стола и масата. Вместо да се изправи, остана проснат. Заливаше се от смях. Геоф и Иван притичаха и погледнаха въпросително Теди.

— Изхвърлете го през задната врата.

Полицаят беше вдигнат като парцалена кукла и метнат през рамото на черна, облечена в смокинг канара от мускули.

— Не разбирам какво ги прихваща днешните хора — промърмори Теди и приглади сакото си, по което впрочем не остана нито следа от омачкване.

Иван избърза да отвори вратата.

— С какво се е назобил този идиот? — недоумяваше Геоф. — Целият се тресе от смях.

— Ще видим докога — закани се Иван. — Остави го тук.

Геоф постави Хари на краката му. Пияният се олюля.

— Можеш ли да пазиш тайна, господине? — попита Иван със стеснителна усмивка и заби поглед в земята. — Знам, че това е най-изтърканото клише в мутренските среди, но мразя насилието.

Геоф се изкиска.

— Я стига, Геоф. Казвам истината. Попитай онези, които ме познават. „Не понася да гледа как бият някого — това ще ти кажат. — Иван се потиска от такива сцени и после не го хваща сън.“ Светът е достатъчно суров към непрокопсаниците, та да им утежняваме живота, като им трошим крайниците, нали? Затова те пускаме да си вървиш без никакви разправии. Става ли?

Хари кимна и зарови из джобовете си.

— Макар че тази вечер ти се прояви като мутра. Ти!

И бутна Хари с показалец.

— Ти! — повтори Иван и го блъсна по-силно. Полицаят залитна застрашително. — Ти!

Хари се олюля на пети и размаха ръце. И без да се обръща, се досещаше какво го чака зад гърба му. По лицето му се разля усмивка, когато замъглените му очи срещнаха очите на Иван. Хари политна и простена, приземявайки се върху стъпалата. Претърколи се до долу без звук.

Джо чу стържене по входната врата и когато видя отвън неотдавна отбилия се гост, превит одве, осъзна, че е допуснал една от редките си грешки. Отвори му. Мъжът се стовари отгоре му. Ако Джо не бе приклекнал, двамата щяха да се строполят. Съдържателят увеси ръката на госта върху рамото си и го добута до стол на рецепцията, където го огледа по-внимателно. Русият пияница не изглеждаше добре и при първото си идване, но сега вече наистина имаше плачевен вид. От тежко охлузения му разкървавен лакът висеше парче кожа, едната му буза беше подута, а носът му кървеше върху мръсните панталони. Изпод раздраната му риза се носеше страховито хриптене, докато дишаше. Е, поне дишаше.

— Какво стана? — попита Джо.

— Паднах по едни стълби. Нищо фатално. Трябва само да полежа малко.

И без да е лекар, съдейки по хрипкавото дишане, Джо предположи, че мъжът има счупено ребро. Извади антисептичен мехлем и лейкопласт, пообработи най-фрапантните рани на госта и тикна памучен тампон в кървящата ноздра. Мъжът поклати глава, когато съдържателят му поднесе болкоуспокояваща таблетка:

— Имам аналгетици в стаята.

— Трябва ти лекар. Ще…

— Никакви лекари. След два часа ще съм пушка.

— Дишането не звучи добре.

— Никога не е звучало. Астматик съм. Дай ми два часа да се съвзема и се омитам.

Джо въздъхна. Съзнаваше, че е на път да повтори неотдавнашната си грешка.

— Абсурд — възрази той. — За два часа няма да се оправиш. Пък и какво си виновен, че в Сидни е пълно със стръмни стълбища. Утре сутринта ще се отбия да проверя как си.

Придружи госта до стаята, положи го на леглото, изхлузи му обувките. На масата стояха три празни и две неразпечатани бутилки „Джим Бийм“. Заклет въздържател, Джо бе натрупал достатъчно житейски опит да се убеди, че алкохолиците са непоправими. Отвинти капачката на едната бутилка и я остави върху нощното шкафче. Като се събуди, гостът ще има нужда от нещо силно за болките.

— Добър ден. „Кристъл Касъл“.

— Маргарет Досън?

— На телефона.

— Мога да помогна на сина ви, ако признаете, че е убил Ингер Холтер.

— Какво? Кой се обажда?

— Приятел. Доверете ми се, госпожо Досън. В противен случай със сина ви е свършено. Разбирате ли? Той ли уби Ингер Холтер?

— Какво става тук? Това да не е някаква шега? Коя е Ингер Холтер?

— Вие сте майка на Еванс, госпожо Досън. И Ингер Холтер има майка. Само двамата с вас можем да помогнем на сина ви. Потвърдете, че той е убил Ингер Холтер! Чувате ли!

— Пили сте, личи си по гласа. Ще се обадя в полицията.

— Потвърдете!

— Затварям.

— Потв… Проклета кучка!

Биргита влезе в кабинета. Алекс Томарос преплете пръсти на тила си и се облегна назад.

— Седни — покани я той.

Тя се настани на стола пред скромното бюро на Томарос и Алекс използва случая да я огледа внимателно. Виждаше му се изморена. Под очите ѝ тъмнееха кръгове, тя изглеждаше недоволна и по-бледа от обикновено.

— Преди няколко дни дойде да ме разпитва полицай. Някой си господин Хоули, чужденец. От него разбрах, че е разговарял с част от персонала и е получил сведения от… ммм… недискретно естество. Разбира се, всички искаме убиецът на Ингер да бъде открит максимално бързо, но нека ти обърна внимание, че занапред изнасянето на факти от „кухнята“ на заведението ще се смятат за… ммм… проява на нелоялност. Едва ли е необходимо да те подсещам, че с оглед на тежкия настоящ период за бранша, не можем да си позволим да плащаме на хора, на които нямаме доверие.

Биргита мълчеше.

— Днес по телефона се обади мъж. Случайно вдигнах аз. Опита се да си преправи гласа, но акцентът го издаде. Нашият познайник господи Хоули. Търсеше теб.

Биргита се сепна.

Алекс си свали очилата.

— Знаеш колко държа на теб и признавам, че твоите… изявления по мой адрес пред полицията ме засегнаха. Очаквах с времето да станем добри приятели. Затова не постъпвай глупаво и недей да съсипваш всичко, ако обичаш.

— От Норвегия ли се обади?

— Ще ми се да можех да потвърдя, но, уви, ми звучеше като местна линия. Знаеш отлично, че нямам какво да крия, Биргита. Не и по отношение на онзи случай. А те това разследват, нали? Няма да им помогнеш, като доносничиш за разни глупости. Мога ли да разчитам на теб?

— Какви са тези разни глупости, Алекс?

Той се изненада.

— Мислех, че Ингер ти е казала… за случката в колата.

— Каква случка?

— Една вечер след края на смяната разчетох поведението на Ингер като подканващо и нещата малко излязоха от контрол. Исках само да я закарам до дома ѝ, а не да я плаша, но се опасявам, че тя прие безобидната ми шега доста на сериозно.

— Нямам представа за какво говориш, Алекс. Пък май и не искам да разбирам. Хари спомена ли къде се намира? Ще се обади ли пак?

— Е, я чакай малко. Откога с този тип сте на малко име? И защо се изчервяваш само като спомена за него? Има ли нещо между вас?

Биргита разтърка отчаяно длани.

Алекс се наведе над бюрото и протегна ръка да я погали по косата, но тя го отблъсна раздразнена.

— Зарежи тези глупости, Алекс. Ти си пълен мухльо. И преди съм ти го казвала. Когато Хари позвъни повторно, гледай да се държиш малко по-адекватно. И попитай къде да го намеря. Разбра ли?

Биргита стана и излезе от кабинета.

При влизането си в „Крикет“ Спийди не повярва на очите си. Зад тезгяха Бъроуз вдигна рамене.

— Кибичи там от два часа. Яката се е наквасил.

В ъгъла, до обичайната им маса, седеше мъжът, който се явяваше косвената причина двама от ортаците му да се озоват в болница. Спийди попипа новичкия си „Хеклер и Кох“ 45 АСР в кобура на прасеца и се приближи до масата. Брадичката на мъжа клюмаше върху гърдите. Приличаше на заспал. Пред него стоеше полупразна бутилка уиски.

— Ей! — извика Спийди.

Мъжът повдигна бавно глава и му се усмихна дебилно.

— Чаках те — изломоти той.

— Сбъркал си масата — Спийди остана прав.

Предстоеше му тежка вечер и не можеше да рискува този кретен да го забави. Всеки момент очакваше първите клиенти.

— Я ми кажи нещо — подвикна мъжът.

— И защо ще го правя? От какъв зор? — Спийди усещаше как оръжието изпъва крачола му.

— Защото пласираш тук, защото току-що влезе и в тази част от деня си най-уязвим, понеже стоката е у теб, а не искаш да те претърся пред всички тези свидетели. Не сядай.

Чак сега Спийди забеляза дулото на браунинга „Хай Пауър“, който мъжът държеше в скута си и уж небрежно бе насочил точно срещу Спийди.

— Какво те интересува?

— Колко често е купувал Ендрю Кенсингтън и кога за последно.

Спийди се опита да си размърда мозъка. Мразеше да стои срещу огнестрелно оръжие.

— Да не носиш „бръмбар“, куко?

Ченгето се усмихна.

— Споко. Показания, изтръгнати при употреба на оръжие, нямат стойност в съда. Най-лошото, което може да ти се случи, е да те гръмна.

— Добре, добре.

Спийди започна да се поти. Премери на око разстоянието до кобура на прасеца.

— Ако онова, дето го чух, е вярно, значи Ендрю е мъртъв. Вече няма как да му навредя. Беше предпазлив, внимаваше с дозите. Купуваше два пъти седмично — всеки път по едно пакетче. Никога повече, никога по-малко.

— Когато за последно дойде тук да играе крикет, от колко време не си беше купувал?

— От три дни. Предстоеше да се зареди на следващия ден.

— Използваше ли услугите на други пласьори?

— Никога. Сигурен съм. Отношенията ни бяха станали лични — въпрос на доверие, така да се каже. Освен това се пазеше да не оскандали името си.

— Значи когато е дошъл тук, запасите му от дрога са били на привършване. Няколко дни по-късно обаче си е инжектирал свръхдоза, която вероятно е щяла да му види сметката, ако не се беше обесил. Как си го обясняваш?

— Нали лежа в болница. Сигурно е избягал заради абстиненция. Пък знае ли човек, може да е имал складирани резерви.

Ченгето въздъхна изморено.

— Прав си — и той затъкна пистолета във вътрешния джоб на якето си и посегна към чашата. — Всичко в този свят е подвластно на предположения. Защо нещата не са еднозначни? Две и две е четири и точка по въпроса. Това би улеснило живота на повечето хора, вярвай ми.

Спийди запретна крачола си, но се отказа.

— И къде е дянал спринцовката? — промърмори на себе си ченгето.

— Какво?

— На местопроизшествието не открихме спринцовка. Сигурно я е хвърлил в тоалетната. Както ти каза — предпазлив човек. Дори и пред лицето на смъртта.

— Ще ми налееш ли една чашка? — Спийди седна.

— Черният дроб си е твой — ченгето му подаде бутилката.

Петнайсета глава

Хари тичаше през дима навътре в уличката. Бандата свиреше оглушително и всичко наоколо вибрираше. Носеше се кисел мирис на сяра, а облаците висяха толкова ниско, че ги докосваше с глава. През стената от шум различаваше остро скърцане, явно уловило свободна честота. Скърцане на зъби и дрънчене на вериги, които се влачеха по асфалта. Зад Хари препускаше глутница освирепели кучета.

Улицата се стесняваше все повече и повече. Накрая се наложи да тича с протегнати напред ръце, за да не се заклещи между високите червени стени. Хари вдигна глава. От прозорците горе се подаваха малки глави. Махаха със сини и зелени знаменца и пригласяха на оглушителната музика.

„This is the lucky country, this is the lucky country, we live in the lucky country!“19

Зад гърба си Хари чуваше лай. Изкрещя и падна. За негова голяма изненада го обгърна мрак и вместо очакваната немилостива близка среща с асфалта, Хари продължи да лети надолу. Навярно бе пропаднал в яма. Или потъваше страшно бавно, или ямата беше ужасно дълбока, защото така и не стигаше дъно. Музиката постепенно заглъхна и очите му привикнаха към мрака. По стените на дупката имаше прозорци, а зад тях се виждаха хора.

„Божичко, да не би да пропадам в земните недра?“ — запита се той.

— Вие сте швед — обади се женски глас.

Хари се огледа. Светлината и музиката се завърнаха. Намираше се на открито, наоколо се спускаше нощ, някаква банда свиреше на сцената зад гърба му. Самият той стоеше с лице към магазинна витрина, зад която бяха наредени телевизионни екрани от различни марки, всеки включен на различен канал.

— Значи и вие празнувате Деня на Австралия? — попита мъжки глас на скандинавски език.

Хари се обърна. Мъж и жена му се усмихваха окуражително. Той подаде команда към устните си да отговорят на усмивката, но можеше само да се надява, че те ще се подчинят. Известно стягане на лицевите мускули показа, че все още владее тази телесна функция. Други вече се намираха извън неговия контрол. Подсъзнанието се бе вдигнало на бунт и в момента битката се водеше за зрението и слуха. Мозъкът работеше на пълни обороти, за да открие какво се случва, но се затрудняваше да обработи бомбардиращата го непрекъснато изопачена и отчасти абсурдна информация.

— Впрочем ние сме датчани. Аз съм Поул, а това е съпругата ми Гина.

— Защо ме мислите за швед? — чу Хари собствения си глас.

Датската двойка се спогледа.

— Вие си говорехте сам, не си ли давате сметка? Загледахте се в единия телевизор и попитахте дали Алиса няма да пропадне в земята. Точно това и стана, ха-ха!

— А, да — Хари нямаше представа за какво говорят.

— Ех, друго нещо си е нашенският Мидсомар20, нали? Това тук си е направо смешна работа. Трещят ракети, но заради мъглата нищо не се вижда. Няма да се учудя, ако пиротехническите изделия запалят някой небостъргач. Ха-ха! Усещате ли как мирише на барут? Заради влагата се сляга върху земята. И вие ли сте на екскурзия?

Хари се замисли. Явно му отне доста време да проумее въпроса, защото когато му хрумна какво да отговори, датчаните вече ги нямаше.

Пак насочи вниманието си към телевизорите на витрината. На един екран даваха горящи възвишения, на друг — тенис мач. Знаковите събития в Мелбърн по това време на годината: горски пожари и Откритото първенство по тенис в Австралия. Облечен в бял екип тийнейджър стана милионер, докато поредното семейство остана без покрив само на няколко километра от корта. На трети екран показваха снимки на Гру Харлем Брюнтлан21, последвани от кадри с норвежки риболовни кораби и синьо-черни тела на китове, които ту се показваха над водата, ту потъваха. И сякаш това не стигаше, на четвърти екран Хари видя — божичко! — норвежкия национален отбор по футбол да играе срещу тим в бяло. Сега се сети, че в „Сидни Морнинг Хералд“ прочете за тристранен турнир с участието на Австралия, Нова Зеландия и Норвегия, и се засмя на глас.

— И ти ли си в играта, Комаре22? — прошепна той на хладното стъкло. — Или халюцинирам? Какво ще кажеш за малко ЛСД, а?

— Полудя ли? — отвърна Комара. — Аз съм идолът на младото поколение.

— Хендрикс взема ЛСД. Бьорнебу23 взема ЛСД. Хари Хуле взема ЛСД. То изостря сетивата, Комаре. Всичко ти се избистря и започваш да съзираш дори несъществуващи взаимовръзки — разсмя се Хари.

Комара направи неуспешен опит да отнеме топката на противника с шпагат.

— Можеш дори да говориш през стъклена витрина на телевизионен екран и той да ти отговаря. Познаваш ли Род Стюарт? Почерпи ме с малко ЛСД и в момента мозъкът ми възприема шест програми, двама датчани и една музикална банда. Това вещество отдавна трябваше да се легализира, нали, Комаре?

По новинарската емисия излъчваха кадри на сърфисти, плачеща жена и участъци от мокър жълт костюм с големи дупки.

— Бялата хищница май е излязла на разходка, Комаре. Да похапне сред природата, хаха!

На съседния екран се ветрееха оранжеви заградителни полицейски ленти, отцепващи горски район, а униформени полицаи обикаляха с пликове за улики. После голямо бледо лице изпълни екрана: некачествена снимка на невзрачна млада блондинка. Очите ѝ гледаха тъжно, все едно страдаше, задето не е по-хубава.

— Колкото до красотата, странна работа — продължи да бръщолеви Хари. — Комаре, знаеш ли, че…

Пред камерата на репортера, който интервюираше полицай, мина Либи.

— По дяволите! — извика Хари. — Мамка му! — И удари с длан витрината. — Увеличете звука! Усилете телевизора! Някой да…

Репортажът приключи. Появи се карта с прогноза за времето над източното австралийско крайбрежие. Хари долепи нос до стъклото и всичко пред очите му се разми. В отражението на угасналия екран мярна лицето на Джон Белуши.

— Въобразявам ли си, Комаре? Не забравяй, че съм под въздействието на силен халюциноген.

Футболистът тръгна в атака към наказателното поле на противниковия тим, но бързо му отнеха топката.

— Стегни се! Къде блееш!

— Пусни ме! Трябва да говоря с нея…

— Прибирай се у дома и се наспи, та да ти мине махмурлукът! Аман от пияници… Ей!

— Пусни ме, ти казвам! Приятел съм на Биргита, барманката.

— Разбрахме, но работата ни е именно да не пускаме такива като теб, русокоско.

— Ох!

— Върви си кротко, иначе ще се принудя да ти счупя рък… Ох! Боб! Боб!

— Извинявай, ама почва да ми писва да ме докосват. Чао.

— Какво има, Ники? Този ли?

— По дяволите! Нека бяга, зарежи го. Изкопчи се и ми заби един в стомаха. Подай ми ръка, ако обичаш.

— Този град съвсем се побърка. Гледа ли тазвечершните новини? Намерили още едно изнасилено и удушено момиче; в Сентениъл парк. Мисля пак да се върна в Мелбърн.

Хари се събуди с цепещо главоболие. Светлината боцкаше в очите му и едва видял, че е завит с вълнено одеяло, се наложи да се наведе над ръба. Позивите го натиснаха и съдържанието на стомаха му плисна върху каменния под. Отпусна се пак на пейката и усети смъденето на жлъчка в носа, докато си задаваше дежурния въпрос: къде се намирам, по дяволите?

Спомняше си, че последно тръгна през Грийн парк и един щъркел го изгледа обвинително. Сега лежеше в кръгла стая с пейки и няколко дървени маси. Покрай стените висяха инструменти, лопати, търмъци и маркуч, а в средата на пода имаше канал за оттичане. През мръсните малки прозорци, опасващи стаята, се процеждаше светлина, а желязна вита стълба водеше към горния етаж. Под стълбата имаше нещо, което приличаше на електрическа косачка. Стълбата се разтресе, някой си тананикаше. Спусна се мъж.

— Добро утро, братко — поздрави той, след като се приближи. — Не ставай.

Оказа се Джоузеф, сивият абориген от гарвановото племе. Развъртя кран до стената, взе маркуча и отми бълвоча на пода.

— Къде съм? — попита Хари. Все отнякъде трябваше да започне.

— В Грийн парк.

— Но…

— В беседката. Беше заспал в тревата, а се задаваше дъжд, затова те довлякох дотук.

— Но…

— Споко. Имам ключове. Това е вторият ми дом. — Джоузеф надникна през прозореца. — Днес се очертава хубав ден.

Хари го огледа. За скитник изглеждаше в много добро разположение на духа.

— С пазача се познаваме от известно време и сме сключили специална договорка — поясни Джоузеф. — Понякога си взема почивен ден, без да съобщава на службата за парковата поддръжка, и аз го отменям: събирам отпадъци, изпразвам кофи за смет, подстригвам тревата, ей такива работи. В замяна ми позволява да се подслонявам тук. Случва се да заваря и нещичко за хапване, но, уви, не и днес.

Хари се опита да измисли реплика, различна от повтореното „но“, обаче не успя и предпочете да си мълчи. Джоузеф пък беше в словоохотливо настроение:

— Да си кажа правичката, най ми допада, че от време на време съм зает. Когато човек е ангажиран, мисли за по-различни неща. Случва се да се почувствам полезен.

Джоузеф се усмихна широко и поклати глава. Хари недоумяваше как е възможно това да е същият онзи Джоузеф, който само преди броени дни седеше безпаметно пиян на пейката, глух за опитите на Хари да осъществи връзка с него.

— Като те видях вчера, не можах да повярвам, че си същият човек, който само преди няколко дни стоеше пред мен трезвен и прав и когото измуфтих за цигари — призна Джоузеф. — Вчера с теб не можеше да се общува. Хе-хе!

— Едно на нула за теб.

Джоузеф излезе и се върна с кесийка пържени картофи и кутийка кока-кола. Гледаше, докато Хари предпазливо преглъща простата, но удивително зареждаща с енергия закуска.

— Предшественикът на кока-колата бил създаден от американски аптекар, който искал да произведе средство срещу махмурлук — обясни Джоузеф. — Понеже сметнал, че опитите му са се провалили, продал рецептата за осем долара. Ако питаш мен, още не е открито по-ефикасно средство срещу препиване.

— „Джим Бийм“ — вмъкна Хари между хапките.

— Е, да, освен „Джим Бийм“, Джак, Джони и още неколцина симпатяги. Хе-хе. Как се чувстваш?

— По-добре.

Джоузеф постави две бутилки върху масата.

— Най-евтиното вино в Хънтър Вели. Хе-хе. Ще изпиеш ли една чашка с мен, бледолики?

— Много ти благодаря, Джоузеф, но червеното вино не ми е по… Нямаш ли друго? Нещо кехлибарено, например?

— Ти какво? Да не мислиш, че съм собственик на склад?

Джоузеф се поразсърди, задето Хари отхвърли щедрото му предложение.

Хари се надигна с мъка от пейката. Опита се да възстанови бялото петно в паметта си в промеждутъка между момента, когато държеше на мушка Род Стюарт, и мига, когато двамата буквално се хвърлиха на вратовете си и си поделиха доза ЛСД. Хари не успя да си спомни какво бе породило подобна взаимна симпатия освен най-очевидната причина — „Джим Бийм“. Затова пък помнеше как цапардоса бодигарда в „Ди Олбъри“.

— Хари Хуле, ти си жалък пияница — промърмори той.

Седнаха на тревата пред беседката. Слънцето смъдеше в очите, а изпитият снощи алкохол щипеше кожата му, но иначе нямаше от какво да се оплаче. Подухваше лек бриз, двамата се изтегнаха по гръб и се загледаха как бели облачни къдели бавно се плъзгат по небето.

— Днес времето е идеално за скачане — отбеляза Джоузеф.

— Нямам никакво намерение да скачам — възрази Хари. — Ще си стоя тихо и кротко или най-много да се поразходя на пръсти.

Джоузеф примижа срещу светлината.

— Не говоря за такова скачане, а за скачане от небето. С парашут.

— Боже, да не си парашутист?

Джоузеф кимна.

Хари си заслони с длан очите и погледна към висините.

— А тези облаци не пречат ли?

— Никакъв проблем. Те са цируси, тоест перести облаци. Намират се на височина 15 000 стъпки.

— Изненадваш ме, Джоузеф. Не знам как трябва да изглежда един парашутист, но не съм си го представял като…

— Алкохолик?

— Например.

— Хехе. Това са двете страни на една монета.

— Какво имаш предвид?

— Някога бил ли си сам във въздуха, Хари? Летял ли си свободно? Скачал ли си от голяма височина, усещал ли си как въздухът горе се опитва да те задържи, да поеме тежестта ти, да погали тялото ти?

Джоузеф вече беше преполовил първата бутилка вино и в гласа му се появи топла нотка. С пламтящи очи разказа на Хари за блаженството на свободното падане.

— Отваря всичките ти сетива. Цялото ти тяло крещи, че не можеш да летиш. Нямам крила, вика ти то и се опитва да заглуши свистенето на въздуха в ушите ти. Тялото ти е убедено, че ще умре, и бие тревога — разтваря широко всичките ти сетива, за да провери дали някое няма да намери изход. Мозъкът ти се превръща в най-мощния компютър на света, регистрира всичко; кожата усеща как с губенето на височина температурата се покачва, а ушите ти — увеличаването на налягането; забелязваш всяка гънка и всеки цветови нюанс в картата под себе си. Помирисваш приближаващата се планета. И ако съумееш да изтласкаш страха от смъртта, за миг се превръщаш в собствения си ангел. Изживяваш целия си живот за четирийсет секунди.

— А ако не успея да прогоня страха?

— Не да го прогониш, да го изтласкаш встрани. Защото той ти е нужен като ясен, отчетлив тон, като студена вода по кожата. Не падането, а страхът от смъртта разтваря сетивата. Усеща се като тласък, като бесен галоп през жилите ти, когато скочиш от самолета. Все едно ти бият инжекция с адреналин. Смесва се с кръвта ти и те прави щастлив и силен. Затвориш ли очи, го виждаш като красива, отровна змия, която те гледа със змийските си очи.

— От твоите уста звучи като наркотик, Джоузеф.

— То е наркотик! — размаха бурно ръце аборигенът. — Точно това е. Иска ти се падането да трае вечно и след като посвикнеш със скоковете, ще забележиш, че с времето се пристрастяваш все повече и повече към свободното падане. Накрая започваш да се боиш да не вземеш свръхдоза — че няма да дръпнеш изтеглящото парашутче — и спираш да скачаш. Тогава си даваш сметка, че си станал зависим. Абстиненцията те разкъсва безжалостно, животът ти се струва безсмислен и тривиален и накрая се озоваваш зад пилота в малка, стара „Чесна“, на която ѝ трябва цяла вечност да набере височина от 10 000 стъпки и която въпреки това гълта всичките ти спестявания.

Джоузеф си пое въздух и затвори очи.

— Накратко, Хари, това са двете страни на една монета. Животът ти се превръща в ад, но другият вариант е още по-лош. Хе-хе.

Джоузеф се надигна на лакът и отпи стабилна глътка от бутилката.

— Аз съм птица, която вече не може да лети. Знаеш ли какво представлява емуто, Хари?

— An Australian ostrich, австралийски щраус.

— Браво на теб.

Хари затвори очи и си представи, че разговаря с Ендрю; че покойният му колега лежи до него в тревата и нарежда изречение след изречение за важни и маловажни неща.

— Знаеш ли легендата защо емуто не може да лети?

Хари поклати глава.

— Добре, слушай внимателно. Някога, в прастари времена, Ему имал крила и летял. Заедно с жена му живеели до езеро, където дъщеря им се омъжила за Ябиру, щъркела. Един ден Ябиру и невестата му излезли на риболов и уловили едра, тлъста плячка. Излапали почти всичко и в лакомията си забравили да запазят най-вкусните парчета за тъста и тъщата, както повелявал обичаят. Дъщерята занесла на родителите си остатъците от рибата и баща ѝ, Ему, се разгневил. „Аз не ви ли давам най-отбраните мръвки, когато се върна от лов?“ — попитал той, грабнал чукчето си, едно копие и литнал към Ябиру, за да му тегли един порядъчен пердах.

Ябиру обаче нямал намерение да яде безропотно бой, затова се въоръжил с дебел клон и отблъснал атаката с чукчето. Цапардосал тъста си първо по лявото, после и по дясното крило и ги счупил. Ему с мъка се изправил и запратил копието си по зет си. То го пронизало в гърба и излязло през устата му. Обезумял от болка, щъркелът нагазил в блатото, където по-късно се оказало, че копието му служело отлично при улова на риба. Ему пък отлетял към сушавите равнини, където и до ден-днешен го виждаме да подскача с късите си, закърнели крила, неспособен да лети.

Джоузеф надигна бутилката, но оттам се стекоха само няколко капки. Погледна обидено шишето и завинти капачката. Отвори втора бутилка.

— Да разбирам ли, че някой е прекършил и твоите крила, Джоузеф?

— Ами… — бутилката изгълголи и аборигенът се зареди с гориво за отскок. — В продължение на осем години работех като инструктор по парашутни скокове в Сеснок. Бяхме страхотна банда, сплотени. Никой не забогатя — нито ние, нито собствениците на клуба, които го бяха основали от чист ентусиазъм. Ние, инструкторите, влагахме хонорарите си в наши скокове. Много ме биваше. Според някои дори бях най-добрият. Въпреки това ми отнеха лиценза заради един инцидент. Изкараха, че съм скочил в нетрезво състояние с курсист. Как ще си съсипя преживяването с алкохол!

— Какво точно се случи?

— За подробностите ли питаш?

— Да. Бързаш ли за някъде?

— Хе-хе. Ще ти разкажа.

Бутилката проблесна на слънцето.

— Ето какво стана. Струпаха се невероятно много неблагоприятни обстоятелства, но не бях близнал и капка. Първо, атмосферните условия. Още при излитането на височина 8000 стъпки пробихме облачен слой. Когато са толкова високо, облаците не създават проблем, защото изтеглящото парашутче се дърпа не по-рано от 4000 стъпки. Важното е, след като парашутът се отвори, курсистът да вижда предназначената за кацане площадка, за да не поеме към Нюкасъл например, а да се съобрази със сигналите от наземния инструктор как да направлява устройството в съответствие с посоката и силата на вятъра и особеностите на терена, за да се приземи благополучно в предвидения периметър, нали? И така, при излитането забелязахме, че приближават още облаци, но изглеждаха на безопасно разстояние. За зла участ клубът използваше стар самолет „Чесна“. Чарковете ѝ се крепяха с монтажно тиксо, вечерни молитви и благосклонността на съдбата. На машината ѝ трябваха повече от двайсет минути да набере необходимата височина от 10 000 стъпки. След излитането се изви вятър, а когато сме се издигнали над облаците на 8000 стъпки, втори пласт облачна покривка нахлул под тях, без обаче ние да го видим. Схващаш ли?

— Не поддържахте ли радиовръзка с наземен сътрудник, който да ви съобщи за промяната?

— Радиовръзка, да… Хе-хе. С приближаването към 10 000 стъпки пилотът имаше навика да надува до дупка „Ролинг Стоунс“ в кабината, за да надъха курсистите, да ги зареди с агресия, вместо да ги хване шубето. Този факт впоследствие го потулиха. Дори да е постъпило предупреждение по радиото, никой не го чу.

— Не извършихте ли контролна проверка с наземния координатор непосредствено преди скока?

— Хари, достатъчно ми е трудно…

— Извинявай.

— Втората причина за инцидента беше неизправният висотомер. Той трябва да се занули преди излитане, за да показва сравнителна височина над земята. Точно преди да скочим, открих, че съм си забравил висотомера, но пилотът ми услужи с неговия, защото той се качваше на самолета в пълно оборудване за скок. И той като всички останали се опасяваше, че един ден „Чесна“-та просто ще се разпадне във въздуха. Когато достигнахме заветните 10 000 стъпки, пилотът изключи музиката и чу съобщение по радиостанцията, че нахлуват ниски облаци, а не, че вече са нахлули. Затова се разбързахме. Скочихме почти веднага и не успях да сверя показанията на моя висотомер с този на курсиста, който, разбира се, се беше погрижил да го занули преди излитане. Това не ме разтревожи в онзи момент. Когато си записал в актива си 5000 скока — както в моя случай — се научаваш да преценяваш височината на око. И така, отвориха люка, курсистът вече имаше три успешни скока и не се тревожех. Не срещнахме никакви трудности при отделянето от самолета, полетяхме под формата на буква Х и той стоеше стабилно, когато пробихме първата облачна покривка. Постреснах се при следващата под нас, но реших да се придържаме към инструкциите и след като се приближим до облаците, да проверим на каква височина се намираме. Курсистът извърши няколко позволени деветдесетградусови завъртания и хоризонтални маневри, после пак заехме конфигурация Х. Висотомерът на ръката му показваше 6000 стъпки, когато курсистът посегна към изтеглящото парашутче. Дадох му знак да изчака. Той ме погледна, но не е никак лесно да разтълкуваш изражението на лице, чиито бузи и устни плющят под въздушната струя като пране на простор при бурен вятър.

Джоузеф млъкна и кимна доволно.

— Като пране на простор при бурен вятър — повтори той. — Ама че сполучливо сравнение. Наздраве!

Дъното на бутилката се обърна нагоре.

— Засякох 5000 стъпки на моя висотомер, когато стигнахме до долната облачна покривка — продължи той, след като нормализира дишането си. — До задействането на парашута оставаха 1000 стъпки. Държах курсиста и следях изкъсо висотомера — в случай че попаднем на гъсти облаци и се наложи да дръпнем изтеглящото парашутче там. Излязохме благополучно от пелената. Сърцето ми обаче спря, когато неочаквано видях как земята се устремява стремглаво към нас — дървета, трева, асфалт. Все едно приближаваш със зумер на фотоапарат. Едновременно отворих двата парашута. Ако на някой от двама ни не му се беше отворил основният парашут, време за запасния нямаше да остане. Защото се оказа, че долният пласт облаци се е намирал на близо 2000 стъпки от земята. Колегите долу направо изтръпнали, когато ни видели да се задаваме от облаците без парашути. Курсистът пък, глупакът му с глупак, получи пристъп на паника, след като парашутът му се отвори, и се наниза право на едно дърво. Не пострада, но увисна на четири метра над земята. Вместо да изчака помощ, се откачи от парашута, падна и си счупи крака. Оплака се, че от мен воняло на алкохол, и ръководството на клуба се събра да разгледа случая. Отнеха ми лиценза пожизнено.

Джоузеф се справи и с втората бутилка.

— Какво стана после? — поиска да узнае Хари.

Аборигенът остави празната бутилка.

— Това. Социални помощи, пропаднала среда, вино. — Пак беше започнал да фъфли. — Те ми прекършиха крилата, Хари. Аз съм от гарвановото племе. Не съм създаден да живея като ему.

Сенките в парка се бяха смалили, но пак започнаха да се разпъват. Хари се събуди. Джоузеф се беше надвесил над него.

— Ще се прибирам у дома, Хари. Искаш ли да вземеш нещо от беседката, преди да заключа?

— О, вярно, да. Пистолетът и якето ми останаха вътре.

Хари се надигна. Умираше за нещо спиртно. След като Джоузеф заключи, двамата постояха отпред, пристъпвайки от крак на крак и смутено смучейки зъби.

— И скоро ще се прибереш в Норвегия?

— Тези дни.

— Дано следващия път да хванеш самолета.

— Мисля следобед да се обадя в авиокомпанията и в службата. Сигурно се чудят къде се губя.

— Мамка му! — Джоузеф се плесна по челото и пак извади ключа. — Май в това червено вино слагат твърде много танини. Направо ми разяждат мозъчните клетки. Все забравям дали съм изгасил осветлението, а пазачът побеснява, ако завари лампата включена.

Отключи. Посрещна го тъмнина.

— Хе-хе. Знаеш как е: когато едно помещение ти стане втори дом, натискането на ключа за осветлението става автоматизъм. Изобщо не влагаш мисъл, докато го извършваш. Затова и забравяш дали си го направил… Станало ли е нещо, Хари?

Хари се вцепени. Погледна разтърсен Джоузеф.

— Осветлението — отрони само той. — Беше угасено.

Главният охранител в театър „Сейнт Джордж“ поклати глава с недоумение и наля още кафе на Хари.

— Д-д-досега т-т-такова чудо не бях виждал. Всяка вечер залата се пълни до дупка. По време на изпълнението на онзи номер с гилотината хората полудяват, крещят и изпадат в луд възторг. На афиша вече пише „Смъртоносната гилотина — позната от телевизията и от печата — убивала е и преди…“ Този номер с-с-стана гвоздеят на програмата. Ш-ш-шантава работа.

— Наистина. Значи намериха заместник на Ото Рехтнагел и продължават да изнасят представлението в оригиналната трактовка.

— Кажи-речи да. Пожънаха небивал успех.

— А номерът със застреляната котка?

— Снеха го от програмата. Не успя да набере популярност.

Хари не можеше да си намери място. Под ризата му струеше пот.

— Всъщност и аз не разбрах смисъла му.

— Създадоха го по идея на Рехтнагел. На младини самият аз се пробвах като к-к-клоун, затова винаги обичам да гледам какво става на сцената, когато ни гостува циркова трупа. Включиха номера с котката в сценария чак на репетицията в деня преди представлението.

— Досещах се, че това е работа на Ото.

Хари се почеса по обръснатата брадичка.

— Едно нещо не ми дава мира. Питам се дали ще можеш да ми помогнеш. Възможно е да се заблуждавам, но просто изслушай теорията ми и ми кажи как ти се струва. Да предположим, че Ото знае, че ще присъствам в залата. Разполага с неизвестни за мен сведения и иска да ми ги поднесе, но завоалирано поради редица причини. Вероятно защото самият той също е въвлечен. И въпросният номер е адресиран към мен. Ото иска да ми каже, че онзи, когото се опитвам да уловя, също е ловец, тоест мой колега. Знам, звучи малко объркано, но си се убедил лично колко ексцентричен ставаше понякога Ото. Какво ще кажеш? Допускаш ли, че би предприел подобна стратегия?

Охранителят го изгледа продължително.

— Инспекторе, май ти трябва още м-м-малко кафе. Номерът с котката не съдържа специално послание към теб. Той е заимстван от класическия номер на Янди Яндашевски. Всеки цирков артист ще го потвърди. Не търси скрит смисъл. Съжалявам, ако това съсипва хипотезата ти, но…

— Напротив, напротив — с облекчение отвърна Хари. — Всъщност се надявах да греша. Спокойно ще зачеркна теорията си. Има ли още кафе?

После поиска да види гилотината и охранителят го заведе в хранилището за реквизит.

— Още ме побиват тръпки, к-к-когато влизам, но поне н-н-нощем спя — сподели човекът и отключи. — Два дни едва ни стигнаха да почистим помещението.

Вратата се отвори. Лъхна ги хлад.

— Обувайте гащите — каза охранителят и включи осветлението.

Гилотината се издигаше величествено в средата на помещението. Метнатото върху нея покривало ѝ придаваше вид на оттеглила се за отдих театрална прима.

— Какви гащи?

— О, тук така се шегуваме. Когато влизаме в тъмна зала в театъра, винаги подхвърляме тази реплика.

— Защо? — Хари повдигна покривалото и прокара пръст по острието на гилотината.

— Стара история от седемдесетте. Тогава директор на театъра беше Албер Моско, белгиец, темпераментен мъж; ние, служителите, го харесвахме. Беше истински театрал, мир на праха му. На театралните дейци им се носи славата на големи бохеми и донжуановци и сигурно с основание. Ще разкажа нещата, както си бяха. По онова време тук играеше знаменит актьор, нека остане анонимен. Беше стар женкар. Госпожите припадаха по него, а мъжете им ругаеха и умираха от ревност. От време на време при нас се отбиваха посетители с желанието да разгледат театъра. Един ден разпоредителят доведе училищен клас. Влязъл в хранилището за реквизит и включил осветлението. И какво, мислиш, заварили учениците? Върху диван в стил рококо, част от декора на „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уилямс, нашият казанова клател една от готвачките в столовата.

Разпоредителят, разбира се, можел да спаси положението, защото въпросният актьор, нека остане анонимен, стоял с гръб. Но разпоредителят се оказал новобранец с амбиции за актьорска кариера и като повечето хора в театъра бил суетен глупак. Затова — въпреки че страдал от остро късогледство — не носел очила. С две думи, тъпакът не видял какво се случва на дивана и предположил, че внезапното с-с-струпване на хора до вратата се дължи на изключителната му ораторска дарба или нещо подобно. И продължил беседата си за Тенеси Уилямс, а дъртият коцкар изругал високо, като внимавал публиката да не зърне друго освен косматия му задник. Недовиждащият обаче разпознал гласа и възкликнал: „Ама ти тук ли си бил, Брус Лислингтън!“ — Охранителят си прехапа бузата. — Опа…

Хари се разсмя гръмко и вдигна длани:

— Не се притеснявай, вече забравих името.

— Така или иначе, на следващия ден директорът Моско свика всички. Накратко разказа случката и подчерта колко сериозно е обезпокоен от инцидента. „Не можем да си позволим подобно публично разголване. Затова, считано от сега, налагам забрана на дните на отворените врати“.

Смехът на охранителя отекна между стените в хранилището. И Хари го напуши смях. Само примата от стомана и дърво остана безмълвна и недостъпна.

— Сега разбирам защо надавате предупредителен вик за гащите. А недосетливия разпоредител? Стана ли актьор?

— За негово нещастие и за щастие на театъра — не. Продължи обаче да работи в бранша и д-д-днес е осветител при нас. Забравих, че ти всъщност се запозна с него…

Хари си пое бавно дъх. Псетата ръмжаха и теглеха яростно веригите. По дяволите, каква жега!

— Вярно, запознахме се. Сигурно вече използва контактни лещи?

— Използва — дръжки! Твърди, че работел по-добре, когато сцената се размивала пред очите му. Така се съсредоточавал върху светлинното оформление на цялата сцена, вместо да се вкопчва в детайли. Голям чешит.

— Не думай — промърмори Хари.

Шестнайсета глава

Няколко години по-късно Кристин се върна в Осло. От приятели Хари разбра, че има двегодишна дъщеричка. Англичанинът останал в Лондон. Една вечер Хари видя Кристин в „Сардинс“. Приближи се и чак тогава забеляза колко се е променила. Кожата ѝ беше пребледняла, а косата ѝ висеше безжизнена пред лицето. Кристин го забеляза и върху лицето ѝ се разпука някак ужасена усмивка. Представи на Хари Шартан — „приятел и музикант“. Мъжът му се струваше познат по физиономия. Кристин бъбреше припряно и нервно за незначителни неща и не позволи на Хари да ѝ зададе онези въпроси, които — тя знаеше — напираха на устните му. Тя заговори за бъдещите си планове, но в очите ѝ не припламваха някогашните искри, а вместо бурните жестове на Кристин от спомените му сега ръцете ѝ се движеха мудно и апатично.

По едно време на Хари му се стори, че тя се разплака, но вече беше здравата пиян и не се наемаше да го твърди със сигурност.

Шартан се отдалечи, после се върна, прошепна ѝ нещо в ухото, освободи се от прегръдката ѝ със снизходителна усмивка към Хари и си тръгна. Заведението опустя. Хари и Кристин останаха сами в безлюдното помещение сред кутии от цигари и парчета стъкло. Накрая ги изгониха. Хари не помнеше кой кого подпираше на излизане от бара и кой предложи да си наемат хотелска стая, но така или иначе се озоваха в „Савой“. Пресушиха минибара по бързата процедура и се тръшнаха в леглото. Хари направи куртоазен опит да проникне в Кристин, но беше твърде късно. Беше безвъзвратно закъснял, разбира се. Защото тя, заровила лице във възглавницата, ридаеше безутешно. На сутринта, след като се събуди, Хари се изниза тихомълком и си взе такси до Пощенското кафене — отваряха час по-рано от подобните заведения. Докато седеше там, си даваше сметка колко закъснял е наистина.

— Да?

— Извинявай, че ти звъня по това време, Либи. Хари Хоули съм.

— Хоули? Виж ти. Колко е часът сега в Норвегия?

— Не знам. Виж, аз не съм в Норвегия. Нещо се обърка със самолета.

— Какво?

— Подраних, така да се каже, и после не успях да си намеря свободно място. Ще ми трябва помощта ти.

— Казвай.

— Ела пред апартамента на Ото Рехтнагел. Вземи лост за взломяване, ако не те бива с шперцовете.

— Добре. Веднага ли да тръгна?

— Ако можеш. Много ще съм ти благодарен, друже.

— И без това не ме ловеше сън.

— Ало?

— Доктор Енгелсон? Обаждам се във връзка с един труп. Казвам се…

— Пет пари не давам кой сте, часът е… три през нощта. Обърнете се към доктор Хансън. Той е дежурен. Лека ви нощ.

— Вие да нямате проблеми със слуха? Казах ви…

— Обажда се Хоули. Не затваряйте, ако обичате.

— Онзи Хоули?

— Радвам се, че най-сетне си спомнихте името ми, докторе. В апартамента, където откриха тялото на Ендрю Кенсингтън, се натъкнах на нещо интересно. Трябва да видя тялото или по-точно дрехите, с които е починал. Съхранявате ги, нали?

— Да, но…

— Чакайте ме след половин час пред моргата.

— Добри ми господин Хоули, не мога просто да…

— Не ме карайте да повтарям, докторе. Изключване от лекарския съюз, искове за обезщетения от близките, вестникарски писания… Да продължавам ли?

— За половин час няма как да успея.

— По това време на денонощието движението е спокойно, докторе. Нещо ми подсказва, че ще пристигнете навреме.

Маккормак влезе в кабинета, затвори вратата и застана до прозореца. Променливото време в Сидни оправда напълно славата си: цяла нощ валя дъжд. Маккормак, вече прехвърлил шейсетте, беше прехвърлил пенсионната възраст в полицейската гилдия и напоследък, когато оставаше сам, често започваше да си говори — типично по пенсионерски.

Обикновено мърмореше разни дребни, всекидневни наблюдения, и не очакваше да предизвикат интерес у евентуален събеседник. Например:

— Мхм… днес май няма да се проясни… Мдам…

Днес се залюля на пети пред прозореца и се загледа в града.

— Ееех… и днес съм пръв в службата.

Чак когато окачи якето си в гардероба зад бюрото, чу звуци откъм дивана. Легналият там мъж се надигна и седна.

— Хоули? — смая се Маккормак.

— Извинете, сър. Дано не се сърдите, че си позволих да използвам дивана ви…

— Как влезе тук?

— Така и не успях да върна картата за достъп и нощната охрана ме пусна. Вратата към кабинета ви стоеше отворена и понеже дойдох да говоря именно с вас, се вмъкнах тук и си полегнах.

— По това време не трябваше ли да си в Норвегия? От Осло се обадиха да питат дали си тръгнал. Изглеждаш потресаващо, Хоули.

— Вие какво им отговорихте, сър?

— Че най-вероятно ще останеш за погребението на Кенсингтън. Като представител на норвежката полиция.

— Но как…

— Дал си на самолетната компания тукашния номер и когато се обадиха половин час преди полета ти да питат защо още не си се появил, се досетих какво е станало. Дискретен телефонен разговор с управителя на хотел „Кресент“ ми помогна да си доизясня картинката. Опитахме се да се свържем с теб, но уви. Знам какво е положението, Хоули, затова нека не правим драма от станалото. Всеизвестно е, че след подобен шок човек реагира крайно. Сега важното е да се вземеш в ръце и да те качим на самолет за Норвегия.

— Благодаря ви, сър.

— За нищо. Ще възложа на секретарката ми да се обади в офиса на авиокомпанията.

— Само още нещо преди това. През нощта поработихме и окончателните резултати ще пристигнат чак след като момчетата от лабораторията обработят пробите. Аз обаче отсега съм сигурен какво ще открият, сър.

Въпреки смазката допотопният вентилатор бе сдал багажа и го бяха заменили с нов, по-голям и почти безшумен. Хари установи, че животът продължава и без него.

От присъстващите в помещението само Уодкинс и Йонг не бяха запознати с подробностите, но въпреки това Хари изложи всички факти в тяхната последователност.

— Когато открихме Ендрю, не се замислихме за това, защото беше посред бял ден. Не обърнахме внимание и когато патоанатомите определиха часа на смъртта. Чак по-късно ми хрумна, че при влизането в апартамента на Рехтнагел крушката не светеше. Ако събитията са протекли в предполагания от нас ред, е станало следното: Ендрю е изгасил осветлението в хероиново опиянение, опипом се е добрал до стола в стая, където в два през нощта е тъмно като в рог, качил се е на нестабилния стол и си е надянал примката.

В последвалото мълчание стана ясно, че дори новите технологии са безсилни да се справят с производството на вентилатор, който да не издава дразнещ звук.

— Абсурдно е — потвърди Уодкинс. — Може да не е било съвсем тъмно. Сигурно уличните лампи са разпръсквали тъмнината.

— С Либи влязохме в апартамента снощи в два, за да проверим. В дневната цареше непрогледен мрак.

— Възможно ли е лампата да е светела, а вие просто да не сте обърнали внимание? — попита Йонг. — Все пак е било ден. Може някой от полицаите да я е изгасил при огледа.

— Понеже отрязахме шнура около врата на Ендрю с нож, не искахме да ни удари ток — поясни Либи. — И специално се уверих дали крушката е изгасена.

— Добре — съгласи се Уодкинс. — Да предположим, че Кенсингтън е предпочел да се обеси на тъмно. Беше си особняк. Нищо ново под слънцето.

— Не се е обесил на тъмно — възрази Хари.

Маккормак се прокашля в дъното на залата.

— Ето какво открихме в апартамента на Рехтнагел — Хари вдигна електрическа крушка. — Виждате ли кафявото петънце? Това е следа от обгоряла изкуствена коприна. — Хари показа бяла дреха. — Ето я ризата, с която беше облечен Ендрю, когато го открихме. Материята не се глади. Шейсет процента изкуствена коприна. Тя се топи при 260 градуса по Целзий. Една електрическа крушка се нагрява на повърхността си до около 450 градуса. Забележете кафявото петънце на горното джобче. Появило се е при съприкосновението на крушката с ризата.

— Впечатляващи физични познания, Хоули. Да чуем твоя прочит на събитията.

— Предлагам два. Някой ни изпреварва, вижда Ендрю да виси от тавана, изгася осветлението и си тръгва. Тази версия обаче издиша, защото открихме двата официално регистрирани ключа за апартамента. Единия — у Ото, другия — у Ендрю.

— Ключалката на външната врата е автоматична, нали? Може въпросният човек да е влязъл и да е пуснал ключа в джоба на Енд… Не, това не обяснява как Ендрю е успял да влезе — Уодкинс се изчерви.

— В теорията ви има хляб. Според мен Ендрю изобщо не е имал ключ за апартамента. Вътре го е пуснал човек, който е влязъл там преди него или е дошъл заедно с него. У този човек се е намирал вторият ключ. Господин Хикс е присъствал на смъртта на Ендрю. После е пъхнал ключа в джоба му, за да изглежда, че Ендрю е влязъл сам. Неслучайно ключът не беше прикрепен към връзката в джоба му. После човекът е изгасил осветлението и хлопвайки се зад него, вратата се е заключила.

Настъпи тишина.

— Да не твърдиш, че Ендрю Кенсингтън е бил убит? — попита Уодкинс. — Ако е вярно, как?

— Първо са го принудили да си инжектира хероин — свръхдоза — най-вероятно с пистолет, насочен към главата му.

— Защо да не си е сложил дозата доброволно, преди да влезе в апартамента? — попита Йонг.

— Първо, не ми се вярва толкова опитен наркоман, който умее да се контролира, изведнъж по погрешка да си бие свръхдоза. Второ, Ендрю не е разполагал с достатъчно дрога, за да си инжектира такова голямо количество.

— Ако наистина друг го е заставил да си я инжектира, защо после ще го беси?

— Свръхдозата не е точна наука. Не е лесно да се предвиди как ще реагира организъм с повишен толеранс към определен наркотик. Не е било изключено Ендрю да доживее мига, когато някой ще го открие. Дрогата е послужила на убиеца да замае Ендрю колкото да не окаже съпротива, докато го качва на стола и му усуква кабела около врата. Като заговорихме за кабела, Либи…

Либи избута клечката за зъби към ъгъла на устата си с ловка гимнастика на езика.

— Помолихме момчетата от лабораторията да погледнат кабела. Никой не бърше праха от проводници, които висят от тавана, и очаквахме да открием отпечатъци. Кабелът обаче беше чист като… ъъъ…

Либи размаха ръка.

— Като нещо много чисто? — услужливо предположи Йонг.

— Именно. Единствените отпечатъци по него са от нашите пръсти.

— Значи освен ако Ендрю не е избърсал кабела, преди да се обеси, и не е промушил главата си в примката, без да я докосва, някой друг го е сторил вместо него — разсъди на глас Уодкинс. — Това ли твърдите?

— Натам указват фактите, сър.

— Но ако този тип е толкова умен, колкото го изкарвате, защо ще изгася осветлението на тръгване? — разпери ръце Уодкинс и огледа насядалите около масата.

— Защото го е направил машинално, без да мисли. Както човек изгася осветлението на излизане от своя дом. Или от апартамент, за който има ключ и често посещава.

Хари се намести по-удобно на стола. Потеше се като прасе и не знаеше колко още ще издържи без питие.

— Според мен търсим тайния любовник на Ото Рехтнагел.

Либи настигна Хари до асансьора.

— Да обядваш ли отиваш?

— Да — кимна Хари.

— Нещо против да те придружа?

— Абсолютно нищо.

Ако на човек не му се говореше, Либи беше добра компания. Намериха свободна маса в „Садърн“ по Маркет Стрийт. Хари си поръча „Джим Бийм“. Либи вдигна глава от менюто:

— Две салати с барамунди, черно кафе и пресен вкусен хляб.

Хари се изненада.

— Благодаря, но този път ще пропусна — обърна се той към сервитьора.

— Не го слушайте — настоя с усмивка Либи. — Приятелят ми ще преосмисли скептицизма си, като вкуси от тукашната барамунди.

Сервитьорът се оттегли. Либи отпусна ръце върху масата, разпери пръсти и започна да ги оглежда, все едно се опитваше да открие разликите помежду им.

— На младини тръгнах на автостоп по крайбрежието към Кеърнс и Големия бариерен риф — сподели Либи, втренчен в гладката кожа на ръцете си. — В евтин мотел за туристи се запознах с две немкини, тръгнали на околосветско пътешествие. В Сидни наели кола и пристигнали с нея. Подробно ми разправиха кои места са посетили, колко дълго са прекарали там и защо и кои още забележителности възнамеряват да посетят. По всичко личеше, че не оставят нищо на случайността. Навярно на немците им е изконно заложено да се придържат към някакъв план. Попитах ги дали са срещнали кенгура, а те се засмяха снизходително и ме увериха, че са видели, и то много. Разбирай, отметнали са поредната атракция в списъка „преживявания, които не са за изпускане“. „И спряхте да им дадете храна?“ — осведомих се аз. Те се спогледаха объркано. „Не ги хранили!“ — поклатиха глава те. „Защо? Кенгурата са много мили животни.“ „Ама те мъртви!“

Смаян от неочаквано пространния монолог на Либи, Хари забрави да се засмее. В Австралия шофьорите често се затрудняват, защото на пътното платно внезапно изскачат кенгура, и всеки, излязъл с автомобил извън града, се е натъквал на трупове на прегазени животни в крайпътните канавки.

Сервитьорът донесе напитката на Хари. Либи огледа чашата.

— Завчера видях толкова очарователно момиче, че ми се прииска да я погаля по бузата и да ѝ кажа нещо хубаво. Беше на двайсет и една-две, облечена в синя рокля, боса. „Ама тя мъртва“. Както ти е известно, беше руса, изнасилена, със синини по врата от душенето. Снощи сънувах, че труповете на момичета с пропиляна младост и погубена красота задръстват канавките из цяла Австралия — от Сидни до Кеърнс, от Аделаида до Пърт, от Дарвин до Мелбърн. И всичко това по една-единствена причина: затворили сме си очите, защото не сме могли да понесем истината; не сме вложили всичките си сили; позволили сме си да проявим човешка слабост.

Хари се досещаше накъде бие Либи. Сервитьорът поднесе рибата.

— Ти му дишаш във врата, Хари. Ти долепи ухо до земята и ще различиш вибрациите от стъпките му, ако пак се приближи. Винаги ще има стотици причини да се натряскаш, но докато лежиш и драйфаш в хотелска стая, не си от полза за никого. Този изверг не притежава нищо човешко. Затова и ние не можем да бъдем човеци, докато го издирваме. Трябва да проявим стоицизъм, да устоим на всичко. — Либи разгъна салфетката си. — А сега да похапнем.

Хари доближи чашата до устните си и без да сваля поглед от Либи, бавно пресуши съдържанието ѝ. Остави я върху масата с гримаса и вдигна ножа и вилицата. Останалата част от обяда премина в мълчание.

Хари се усмихна, когато разбра, че Уодкинс е изпратил Йонг да разпитва тлъстата съседка на Ото Рехтнагел.

— Дано само не го възседне — пошегува се Либи.

Либи спря в „Кингс Крос“ да остави Хари.

— Благодаря, Сергей. Оттук най-добре да поема аз.

Либи изкозирува и потегли.

Сандра стоеше на обичайното място. Позна го чак когато се доближи до нея.

— О, здрасти — поздрави тя. Малките ѝ зеници гледаха отнесено.

Влязоха в „Бийф енд Бърбън“. Сервитьорът се спусна веднага към тях и издърпа галантно стола зад Сандра.

Хари я попита какво ѝ се пие. Поръча кока-кола и голямо уиски.

— Божичко, като го видях как се завтече към нас, си помислих, че идва да ме изгони — отдъхна си тя.

— Тук съм редовен клиент — обясни Хари.

— Как е гаджето ти?

— Биргита ли? — не бързаше да отговаря. — Не знам. Отказва да говори с мен. Надявам се, че е зле.

— Защо?

— Защото ми се иска да ме обича.

Сандра се разсмя дрезгаво.

— А ти как я караш, Хари Хоули?

— Трагично — усмихна се унило той. — Но може и да се почувствам по-добре, ако успея да заловя един убиец.

— И мислиш, че аз ще ти помогна? — попита Сандра и запали цигара.

Кръвта съвсем се бе отдръпнала от и бездруго бледото ѝ лице и тя изглеждаше още по-съсипана след последната им среща. Очите ѝ бяха зачервени по краищата.

— С теб си приличаме — отбеляза Хари и посочи отраженията им в опушения прозорец до масата.

Сандра не реагира.

— Спомням си — макар и доста бегло — как Биргита запрати чантата ти на леглото и оттам изпаднаха разни вещи — Първо помислих, че носиш пекинез. — Хари направи пауза. — Я ми кажи, за какво ти е руса перука?

Сандра се загледа през прозореца. По-точно се взираше в самото стъкло — вероятно в отраженията.

— Един клиент ми я купи. Иска да я слагам, когато се отбива.

— Кой е…

— Забрави, Хари — прекъсна го тя. — Няма да ти кажа. В моята професия не се придържаме към много правила, но едно от задължителните гласи да пазим в тайна самоличността на клиентите ни. Според мен в това правило има резон.

Хари въздъхна.

— Страхуваш се, Сандра.

От очите ѝ засвяткаха искри.

— Изобщо не се опитвай, Хари. Напразно си губиш времето, разбра ли?

— И без да ми разкриваш името му, знам кой е. Исках само да проверя дали се боиш да го издадеш.

— „Знам кой е“ — изимитира го тя, видимо раздразнена. — И откъде пък си толкова сигурен?

— Видях камъка, който се изтърколи от чантата ти, Сандра. Зеления кристал. Познах го по нарисувания зодиакален знак. Той ти го е подарил. Нали майка му държи магазин за камъни, „Кристъл Касъл“.

Тя го погледна с големите си черни очи. Начервените ѝ устни се вцепениха в противна гримаса. Хари докосна внимателно ръката ѝ.

— Защо се боиш толкова от Еванс Уайт, Сандра? Защо отказваш да го предадеш?

Сандра отдръпна ръката си и се обърна към прозореца. Хари чакаше. Сандра подсмръкна и той ѝ подаде носна кърпа, която по незнайни причини се мотаеше в джоба му.

— Не само ти се чувстваш ужасно — прошепна тя след известно време. Очите ѝ се зачервиха още повече. — Знаеш ли какво е това? — тя запретна ръкава на роклята си и му показа бялата си предмишница. По кожата личаха противни следи от убождания, някои хванали коричка.

— Хероин? — предположи Хари.

— Морфин. Присъства в асортимента на малцина дилъри, защото повечето наркомани рано или късно минават на хероин. Аз обаче съм алергична към хероина. Организмът ми не го понася. Веднъж опитах и щях да пукна. Отровата ми е морфинът. През последната година само един човек в „Кингс Крос“ можеше да набавя количества, които да покриват потреблението. В замяна на доставките иска от мен да участвам в ролева игра. Гримирам се и си слагам руса перука. Докато си получавам дозите, изобщо не ми пука защо се възбужда от бели коси! Пък и има много по-големи извратеняци от мъже, които искат да се дегизирам като майка им.

— Като майка му?

— Според мен я мрази. Или я обича повече, отколкото е нормално да обичаш майка си. Едно от двете е. Не знам кое, пък и на него не му се говори за това. Бог ми е свидетел, че и аз нямам никакво желание да обсъждам шибаните му предпочитания! — тя се засмя глухо.

— Защо смяташ, че я мрази?

— Последните пъти стана по-груб от обикновено. Остави ми синини.

— Да не се опитва да те души?

— Само веднъж се пробва — в деня, след като съобщиха за удушената норвежка. Хвана врата ми и ме помоли да лежа спокойно и да не се страхувам. Голяма работа!

— Малка ли е?

Сандра сви рамене.

— Хората се влияят от прочетеното и видяното. Вдъхновяват се. Когато по кината вървеше „Девет седмици и половина“, клиентите масово искаха да лазим голи по пода, докато те седят на стол и гледат.

— Пълна боза — изкоментира филма Хари. — Какво точно стана при теб?

— Стисна шията ми с две ръце и прокара палци по гръкляна. Не ми е причинявал болка, но аз смъкнах перуката и заявих, че няма да участвам в тази игра. Той се овладя и се извини. Изведнъж нещо го прихванало. Не държал непременно да го правим.

— И ти му повярва?

Сандра сви рамене.

— Нямаш представа как зависимостта може да прекърши светогледа ти — тя допи уискито си.

— Така ли мислиш? — Хари погледна неодобрително бутилката кока-кола, която все още стоеше неначената на масата.

Маккормак барабанеше нервно с пръсти. Хари се потеше въпреки работещия с пълен капацитет вентилатор. Дебелата съседка на Ото Рехтнагел имала много за разказване. Прекалено много. Уви, нищо, излязло от устата ѝ, не представляваше интерес за следствието. Явно дори Йонг не бе издържал да бъде добър слушател в неприятната ѝ компания.

— Цоцолана — отвърна с усмивка той, когато Уодкинс го попита за впечатленията му от въпросната особа.

— Нещо ново за момичето от Сентениъл парк? — осведоми се Маккормак.

— Почти нищо — отвърна Либи. — Открихме, че не е била света вода ненапита. Вземала е спийд и е започнала да работи в стриптийз клуб в „Кингс Крос“. Когато са я убили, се е прибирала именно оттам. Двама свидетели твърдят, че са я видели да влиза в парка.

— Друго?

— Засега няма, сър.

— Хари — Маккормак попи потта си. — Изложи ни теорията си.

— В най-новата ѝ версия — промърмори Уодкинс така, че всички да го чуят.

— Така и не открихме свидетеля, който според Ендрю е видял Еванс Уайт в Нимбин в деня на убийството на Ингер Холтер. Към момента знаем, че Уайт е обсебен от блондинки до маниакалност, израснал е в нестабилна семейна среда и ще бъде интересно да разберем повече за отношенията му с майка му. Никога не е имал постоянна работа или жилище и затова ни е трудно да възстановим местонахождението му. Не е изключено да е имал тайна връзка с Ото Рехтнагел и е напълно възможно дори да е пътувал с Ото по турнета. Навярно е отсядал на хотел и е намирал жертвите си на местата, където цирковата трупа е изнасяла представления. Но това е само теория.

— Може серийният убиец да е именно Рехтнагел — отбеляза Уодкинс. — А Рехтнагел и Кенсингтън да са загинали от ръката на човек, който няма нищо общо с убийствата на жените.

— В Сентениъл парк обаче е действал именно маниакът — възрази Либи. — Готов съм да заложа цялото си имущество. А то всъщност не е кой знае какво…

— Либи е прав — потвърди Хари. — Убиецът продължава да сее смърт.

— Добре — съгласи се Маккормак. — Забелязвам, че нашият приятел Хоули вече използва изрази като „не е изключено“ и „напълно е възможно“, когато лансира теориите си, а това е много разумно. Едностранчивото поддържане на определена версия не е печеливша стратегия в нашия случай. Освен това за всички вече трябва да е ясно, че си имаме работа с високо интелигентен тип. И много самоуверен. Той ни предоставяше готови отговори на възникналите у нас въпроси, поднесе ни убиеца на тепсия и очаква да се задоволим с удобната версия и да обявим случая за приключен, защото виновникът е загинал от собствената си ръка. Инсценирайки смъртта на Кенсингтън и накисвайки го за убийствата, истинският извършител е знаел, че ще предпочетем да потулим случая — а това — трябва да признаем — е изключително хитър ход. — Докато изричаше последните думи, Маккормак гледаше Хари: — Потулвайки случая, ние ще трябва и да прекратим следствието. Предимство ни дава фактът, че убиецът се чувства в безопасност. Спокойните хора често стават непредпазливи. Впрочем време е да начертаем бъдещата си стратегия. Появи се нов заподозрян и вече нямаме право на грешка. Проблемът е, че ако вдигаме много пръски във водата, рискуваме да подплашим едрата риба. Трябва да проявим хладнокръвие и да не мърдаме. Чак когато видим ясно рибата под водата — толкова ясно, че да е невъзможно да сгрешим, и толкова близо, че да няма опасност да ни се изплъзне — чак тогава мятаме харпуна.

Огледа присъстващите. Всички кимнаха в знак на съгласие с безспорната здрава логика на началника.

— За да постигнем целта си, е необходимо да действаме отбранително, тихо и методично.

— Не съм съгласен — възрази Хари.

Другите се обърнаха към него.

— Има и друг начин да уловим рибата, без да разплискваме водата: с въдица и стръв, която сме сигурни, че рибата ще клъвне.

Вятърът подмяташе облаци прах пред себе си, завихряше ги покрай чакълестата алея, над ниската каменна ограда около гробището и ги запращаше към малобройните присъстващи. Хари присви очи, за да не се напълнят с прах. Вятърът развяваше поли и палта и от разстояние изглеждаше, все едно участниците в церемонията танцуват върху гроба на Ендрю Кенсингтън.

— От ада ли се взе този проклет вятър! — прошепна Уодкинс, докато свещеникът нареждаше напевно.

Хари се замисли над словния подбор на Уодкинс. Надяваше се Уодкинс да греши. Не беше лесно да се определи накъде се бе запътил вятърът, но със сигурност бързаше. А ако минаваше оттук, за да отнесе душата на Ендрю, никой не можеше да го обвини, че си претупва работата. Страниците на псалтира плющяха, плющеше и зеленият брезент, постлан върху изкопания гроб, а онези от присъстващите, които не носеха шапки, се оказаха безсилни да спасят преметнатите от други части на главата върху плешивите си темета коси или други прически.

Хари не слушаше свещеника, а гледаше отсрещната страна на гроба през присвити очи. Косата на Биргита се издигаше като огромен ален пламък. Тя срещна погледа му с безизразно лице. Възрастна побеляла жена с треперещи ръце седеше на стол с бастун в скута. Кожата ѝ бе пожълтяла, а възрастта не можеше да скрие характерното ѝ британско конско лице. Вятърът бе накривил шапката ѝ. В хода на церемонията Хари се досети, че това трябва да е осиновителката на Ендрю. Жената обаче беше толкова стара и грохнала, че едва чу как Хари ѝ поднесе съболезнованията си пред църквата. Само кимна и промърмори неразбираемо изречение. Зад нея черна, дребна и почти невидима женица държеше две момиченца за ръка.

Свещеникът посипа гроба с пръст по лутерански обичай. Предварително обясниха на Хари, че Ендрю е принадлежал към Англиканската църква — църквата с най-много последователи в Австралия наравно с католическата. Досега обаче Хари бе присъствал едва на две погребения и не забелязваше особени разлики с норвежките церемонии. Прилика откриваше дори в атмосферните условия. Когато погребваха майка му, над Западното гробище препускаха застрашителни синьо-сиви облаци, но за щастие бързаха твърде много, за да завалят над главите на опечалените. В деня на погребението на Рони грееше слънце. Но тогава Хари лежеше в болницата със спуснати завеси, защото от светлината получаваше главоболие. Точно както и днес, тогава навярно по-голямата част от уважилите церемонията са били полицаи. Нищо чудно дори да са изпели същия псалм: „По-близо, Господи, до Тебе!“.

Присъстващите се пръснаха, поеха към автомобилите си, а Хари тръгна зад Биргита. Тя спря, за да му позволи да я настигне.

— Имаш болен вид — отбеляза тя, без да го поглежда.

— Нямаш представа на какво приличам, когато съм наистина болен.

— Тогава нямаш ли болен вид? Просто отбелязах какво виждам. Болен ли си в крайна сметка?

Поривът на вятъра залепи вратовръзката за лицето му.

— Малко. Не много. С тази коса, която се вее… в лицето ми приличаш на медуза „лъвска грива“ — Хари отлепи червен кичур от устата си.

— Радвай се, че не съм jelly box-fish — усмихна се Биргита.

— Какво?

— Jelly box-fish. Морска оса. Тази медуза се среща в някои части на Австралия. Много по-ужасна е от лъвската грива…

— За jelly box-fish ли говорите? — обади се някой зад гърба им. Хари се обърна. Тууомба.

— Здрасти — поздрави го Хари и на английски му обясни, че асоциацията със страховитата медуза е породила косата на Биргита, полепнала по лицето му.

— Ако наистина беше морска оса, кожата ти вече щеше да се нашари с червени линии и щеше да крещиш, все едно те налагат с камшик — обясни Тууомба. — А след няколко секунди щеше да колабираш, отровата щеше да парализира дихателните ти пътища, щеше да получиш белодробна недостатъчност и — ако не ти окажат незабавна помощ — да умреш от извънредно болезнена смърт.

Хари вдигна отбранително ръце пред себе си.

— Признателен съм ти за информацията, но мисля, че днешният сблъсък със смъртта ми е предостатъчен за доста време напред.

Тууомба кимна. Беше облечен в черен копринен смокинг с папийонка.

— Това е единствената ми дреха, която наподобява костюм — поясни той в отговор на погледа, който му отправи Хари. — Пък и го наследих от него — той кимна към гроба. — Не сега, разбира се, а преди няколко години — додаде Тууомба. — Ендрю ми го подари, защото му умалял. Измисли си го, разбира се. Не искаше да признае, но аз знаех, че си е купил този смокинг, за да го облече на официалния прием след края на австралийското първенство по бокс. Навярно се е надявал с мен смокингът да преживее онова, което не е успял да преживее с него.

Вървяха по чакълестата алея, докато покрай тях се плъзгаха автомобили.

— Може ли да те питам нещо лично, Тууомба?

— Давай.

— Къде според теб ще отиде Ендрю?

— В смисъл?

— В рая или в ада ще се пренесе?

Тууомба придоби сериозен вид.

— Аз съм просто устроен човек, Хари. Не разбирам нито от отвъдния свят, нито къде се преселва душата. Знам обаче някои неща за Ендрю Кенсингтън и ако на оня свят действително има рай и там приемат само чистите души, мисля, че именно там е мястото на неговата. — По лицето на Тууомба грейна усмивка. — Но в случай че наистина има ад, Ендрю би предпочел да отиде там. Мразеше скучните места.

С Хари се позасмяха приглушено.

— Понеже ми задаваш личен въпрос, Хари, ще получиш откровен отговор. Моите предци и предците на Ендрю са били прави. Гледали са на смъртта много трезво. Много племена са вярвали в живота след смъртта. Някои — и в прераждането; че душата се преселва от тяло в тяло; а трети са смятали, че душите на покойниците бродят като духове. Във вярванията на някои племена душите на мъртъвците изгрявали на небосвода като звезди. И така нататък. Но всички племена споделяли общото вярване, че все някога — кога по-рано, кога по-късно — след всички тези етапи покойниците умират истински — окончателно и завинаги. И тогава всичко приключва. Човек се превръща в купчина камъни и изчезва. Кой знае защо, тази представа ми харесва. Схващането за вечното съществуване на човешката душа някак спъва предприемчивостта. Ти как мислиш?

— Мисля, че Ендрю ти е завещал нещо повече от смокинга си — ето това мисля.

Тууомба се засмя.

— Толкова ли си личи по изказванията ми?

— Сякаш чувам неговия назидателен глас. Ендрю трябваше да стане свещеник.

Спряха до прашна малка кола, явно на Тууомба.

— Слушай, Тууомба — подзе Хари, споходен от внезапно хрумване. — Може да ми потрябва човек от близкото обкръжение на Ендрю, за да ми разясни как е разсъждавал той и вероятните подбуди за някои негови постъпки.

Тууомба се поизпъчи и погледите им се срещнаха.

— Подозирам, че някой е убил Ендрю.

— Глупости! — изригна Тууомба. — Не подозираш — сигурен си! Всички близки приятели на Ендрю знаят, че той не би си тръгнал доброволно от купон. А за него нямаше по-щур купон от живота. Не съм срещал по-жизнерадостен човек от него. Независимо какво му причиняваше животът. Ако е искал да се отърве, досега да го е сторил хиляда пъти. Възможности — а и причини — не са му липсвали никога.

— Значи сме на едно мнение.

— Почти по всяко време можеш да ме откриеш на този номер — Тууомба надраска цифрите върху кибритена кутийка. — Мобилен е.

Докато Тууомба се мъкнеше неохотно към стария си бял „Холдън“, Хари и Биргита спряха на алеята. Аборигенът отиваше на север. Хари предложи на Биргита да се качат при някой от колегите му, който да ги откара до центъра. Повечето обаче вече бяха потеглили. Пред тях спря стар, ефектен „Буик“, шофьорът смъкна прозорец и подаде навън червендалестото си лице с внушителен нос. Приличаше на картоф, сраснал се с няколко по-дребни клубена, и беше — ако това изобщо бе възможно — още по-червен от останалата част на лицето и замрежен с тънки капиляри.

— Към центъра ли сте тръгнали? — попита камбестият нос и ги покани да се качат при него. — Казвам се Джим Конъли, а това е съпругата ми Клаудия — представи се той, след като Хари и Биргита се настаниха на широката задна седалка.

От пасажерската седалка отпред се обърна дребничко мургаво лице с ослепителна усмивка. Жената приличаше на индианка и беше толкова дребна, че главата ѝ почти не се подаваше над облегалката.

— Приятели на Ендрю ли сте? Или колеги? — Джим изгледа двамата пътници отзад в огледалото и внимателно потегли по чакълестата алея.

Хари му обясни по каква линия се е познавал с покойника.

— Значи ти си от Норвегия, а госпожата — от Швеция. Кажи-речи от другия край на света. В Австралия почти всички идват от далечни земи. Клаудия, например, е от Венецуела — родината на миските. Колко титли „Мис Вселена“ е спечелила Венецуела, Клаудия? Включително твоите. Хе-хе-хе.

Той избухна в смях и очите му се изгубиха в бръчките около носа. Съпругата му пригласяше.

— Аз съм си австралиец — продължи Джим. — Пра-пра-прадядо ми дошъл тук от Ирландия. Бил крадец и убиец. Хе-хе-хе. Знаете ли, преди години хората не искаха да си признават, че са потомци на каторжниците, макар от стъпването им на австралийска земя да са изминали повече от два века? Аз обаче винаги съм се гордял с произхода си. Именно моите прадеди, шепа моряци и войници са основали тази страна. И то каква страна! За чудо и приказ! Наричаме я „Щастливата страна“. Е, времената се менят. Сега чувам, че вече било престижно да си потомък на каторжниците. Хе-хе-хе. Лоша работа с нашия Ендрю, а?

Джим бълваше със скоростта на картечница. Хари и Биргита успяваха само да вмъкнат по някое изречение и Джим пак изземваше думата. Колкото по-бързо говореше, толкова по-бавно караше. Като стария касетофон на Хари, подарък от баща му. Колкото повече увеличаваше звука, толкова по-бавно се въртеше лентата.

— С Ендрю сме пътували с отбора на Джим Чийвър по турнета. Знаете ли, че той никога не си е чупил носа? Никой не успя да наруши целостта на носа му. Аборигените по рождение си имат сплеснати носове и повечето хора изобщо не допускат, но Ендрю си остана с непокътнат нос и непокътнато сърце. Е, доколкото непокътнато може да остане едно сърце, след като властите са те отвлекли още като новородено. А онзи скандал по време на австралийското първенство в Мелбърн беляза Ендрю завинаги. Сигурно сте чували за случая? Заради него Ендрю изгуби много, уви. — Скоростта падна под четирийсет километра в час. — Гаджето на шампиона Кембъл все се натискаше на Ендрю, но понеже цял живот е била ослепителна красавица, не беше свикнала да я отрязват. Ако не беше толкова горделива, нещата щяха да се развият по-различно. Почукала на вратата на хотелската му стая и той най-учтиво я отпратил. Тя не понесла отказа. Върнала се при гаджето си и му се оплакала, че Ендрю я бил опипвал. Обадиха се в стаята му и го повикаха да слезе в кухнята. Още се носят легенди за мелето, което се разразило там. След това животът на Ендрю тръгна надолу. Но на носа му не успяха да посегнат. Хе-хе-хе. Вие гаджета ли сте?

— Не съвсем — успя да отговори Хари.

— Приличате на гаджета — Джим ги огледа. — Вероятно не го осъзнавате, но въпреки че сте натъжени от неприятния повод, излъчвате онази страст. Поправете ме, ако греша, но навремето и ние с Клаудия изглеждахме така, когато бяхме прясно влюбени — тоест през първите двай-сет-трийсет години от връзката ни. Хе-хе-хе. Сега сме просто влюбени. Хе-хе-хе.

Клаудия погледна мъжа си с блеснали очи.

— С нея се запознахме на едно турне. Тя беше жена каучук. И до ден-днешен може да се сгъне като хартиен плик. Направо се чудя защо си взех това огромно возило. Хе-хе-хе. Ухажвах я всеки ден в продължение на година, преди да ми позволи да я целуна. После ми призна, че се влюбила в мен от пръв поглед: сам по себе си феноменален факт, имайки предвид че още тогава моят нос беше изял повече бой, отколкото носът на Ендрю за цялата му кариера. Представяте ли си! Цяла година да ме измъчва и да се преструва на недостъпна! Можеш ли ги разбра тези жени. Какво ще кажеш, Хари?

— Прав си.

Хари погледна Биргита. Тя се усмихна леко.

След четирийсет и пет минути изминаха разстояние, което обикновено се вземаше за двайсет. Джим свърна пред Кметството. Хари и Биргита благодариха за превоза и слязоха. Вятърът бе обхванал и града. Двамата стояха, брулени от силните пориви, без да знаят какво да си кажат.

— Много странна двойка — отбеляза Хари.

— Да. Щастливи са.

Вихрушката разтърси едно дърво в парка. Хари сякаш мярна как космата сянка се шмугна на завет.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Идваш с мен у дома.

— Добре.

Седемнайсета глава

Биргита тикна цигара между устните на Хари и я запали.

— Заслужи си я — отбеляза тя.

Хари се чувстваше доста добре. Придърпа чаршафа по-нагоре.

— Смущаваш ли се? — засмя се Биргита.

— Просто не ми допада похотливият ти поглед — парира той. — Може да не ти се вярва, но не съм секс машина.

— Нима? — Биргита го ухапа ласкаво по долната устна. — Замалко да ме заблудиш с това бутало…

— Стига де. Трябва ли да ставаш толкова вулгарна точно сега, когато животът е прекрасен, скъпа?

Тя се сгуши в него и отпусна глава върху гръдния му кош.

— Обеща ми да чуя останалата част от историята — прошепна тя.

— Вярно — Хари вдиша дълбоко. — Да видим… И така, в осми клас в съседната паралелка постъпи нова ученичка. Кристин. Само три седмици по-късно тя и най-добрият ми приятел Терие, който имаше най-белите зъби в цялото училище и свиреше на китара в момчешка банда, официално станаха гаджета. Проблемът обаче беше, че цял живот бях чакал да срещна такова момиче.

Хари млъкна.

— И какво направи? — попита Биргита.

— Нищо. Продължих да чакам. Междувременно се превърнах в онзи приятел на Терие, в чието лице Кристин да открие душеприказчик. Плачеше на моето рамо, когато нещата помежду им не вървяха, без да подозира, че злорадствам и само дебна да удари моят час.

Хари се засмя.

— Божичко, как се мразех тогава!

— Дълбоко шокирана съм — промърмори Биргита и го погали ласкаво по косата.

— Един приятел покани цялата компания в старата къща на баба си и дядо си точно през уикенд, когато бандата на Терие беше на участие. Пихме домашно вино и двамата с Кристин останахме да си бъбрим на дивана до късно през нощта. По едно време решихме да разгледаме голямата къща и се качихме на тавана. Натъкнахме се на заключена врата. Кристин забеляза ключ, закачен на кука, и я отключи. Легнахме един върху друг върху застланото възкъсо легло с балдахин. В гънките на чаршафите се беше събрал черен прах и аз се стреснах, като открих, че това са умрели мухи. Трябваше да имаше хиляди. Гледах лицето ѝ до моето, обрамчено от мъртви насекоми върху бялата възглавница, окъпано в синьо-бяла светлина от луната, която надничаше през прозореца обла и едра и придаваше прозрачен вид на кожата ѝ.

— Бау! — извика Биргита и го възседна. Хари я гледа продължително.

— Говорихме за какво ли не. Лежахме неподвижно и слушахме тишината. През нощта по улицата отвън минаваха автомобили, сиянието от фаровете им шареше по тавана и из стаята пробягваха причудливи сенки. Два дни по-късно Кристин скъса с Терие.

Хари легна настрани с гръб към Биргита. Тя се сгуши в него.

— А после какво стана, Казанова?

— С Кристин започнахме да се срещаме тайно. Докато накрая не стана невъзможно да се крием повече.

— Как го прие Терие?

— Понякога хората реагират като по учебник. Така направи и той: постави на приятелите ни ултиматум: или той, или аз. И целият електорат преля на страната на момчето с бисерните зъби.

— Сигурно ти е станало много кофти. Чувстваше ли се самотен?

— Не знам кое беше по-лошото и на кого съчувствах повече: на Терие или на себе си.

— Двамата с Кристин поне сте били заедно.

— Да, но част от магията изчезна.

— В смисъл?

— Бях се обвързал с момиче, зарязало гаджето си заради най-добрия му приятел.

— А за нея ти си бил момчето, което без никакви морални скрупули е предало доверието на най-добрия си приятел, за да постигне целта си.

— Именно. Това никога нямаше да се промени. Щеше да тлее под повърхността и да подклажда неизречено, взаимно презрение. Приличахме на съзаклятници в позорно убийство.

— Просто е трябвало да се задоволиш с връзка, в която не всичко е идеално. Добре дошъл в реалността!

— Не ме разбирай погрешно. Смятам, че общите ни грехове ни сплотиха в много отношения. И че известно време наистина се обичахме. Някои дни бяха… съвършени. Като водни капки. Като картина.

— Много ми харесва как се изразяваш, Хари — засмя се Биргита. — Очите ти блестят, когато говориш така. Сякаш пак се пренасяш в миналото. Домъчнява ли ти понякога?

— За Кристин ли? — Хари се замисли. — Случва се да ме налегне носталгия за времето, когато бяхме заедно, но за Кристин? Хората се променят. Вероятно тя вече не е някогашната Кристин, за която понякога тъгувам. По дяволите, и аз не съм същият. След като си преживял нещо, няма как да възкресиш чувството, когато си го изпитал за първи път. Тъжно е, но такъв е животът.

— Като например да се влюбиш за пръв път?

— Да — Хари я погали по бузата и си пое дъх: — Налага се да те помоля за нещо, Биргита. За една услуга.

Дънеше оглушителна музика и Хари се принуди да се наведе към събеседника си, за да го чува. Теди се хвалеше с новото звездно попълнение Мелиса. Деветнайсетгодишната изкусителка подлудявала клиентите с изпълненията си — твърдение, както Хари се убеди, което не беше ни най-малко преувеличено.

— Славата е най-важна — каза Теди. — Рекламирай колкото си щеш, но в крайна сметка само едно нещо продава: славата.

А явно славата на Мелиса вече се бе разнесла, защото за пръв път от много време клубът беше почти пълен. След каубойския номер с ласото мъжете се качиха по столовете и дори женското малцинство аплодира чинно изпълнението.

— Виж. Причината за успеха не е, че номерът не е класически стриптийз номер, защото е точно това. Тук дузина момичета са изпълнявали същия танц, но публиката е оставала напълно равнодушна. Разковничето се крие в две неща: в невинността и във вживяването.

Опитът обаче бил научил Теди, че популярността на подобни хитови изпълнения е мимолетна. Отчасти защото публиката непрекъснато била жадна за нови и нови сензации, отчасти защото този бранш проявявал гадната наклонност да изяжда собствените си рожби.

— За изкусния стриптийз е необходим ентусиазъм — извиси глас Теди над дискоритмите. — Малка част от момичетата успяват да съхранят ентусиазма си, защото поддържат яко темпо. По четири изпълнения всеки шибан ден. Започват да се отегчават и забравят за публиката. Неведнъж съм ставал свидетел на подобни случаи! Без значение колко са популярни момичетата, човек с опитно око винаги съумява да забележи кога една звезда е пред залез.

— Как така?

— Те са танцьорки, нали? Трябва да се вслушват в музиката, да се вживяват в нея. Когато започнат да „откачат“ на сцената и изпреварват ритъма, това — противно на разпространеното мнение — не е признак на огромен енергиен заряд. Показва, че им е писнало и искат да приключват час по-скоро. Затова често несъзнателно претупват движенията и те изглеждат недовършени. Приличат на хора, които повтарят многократно едни и същи вицове; започват да пропускат дребните, но ключови за смисъла на шегата подробности. Тези неща трудно се прикриват, езикът на тялото никога не заблуждава, безразличието се предава на публиката. Момичето съзнава проблема и за да направи изпълнението по-предизвикателно, за да наелектризира зрителите, обръща „за отскок“ няколко питиета, преди да излезе на сцената. Понякога дори прекалява с алкохола. И неминуемо… — Теди докосна с пръст едната си ноздра и смръкна.

Хари кимна. Историята звучеше познато.

— Открива праха, който за разлика от алкохола я тонизира и от който — така е чувала — се слабее. С течение на времето се налага да го взема, за да е в състояние изобщо да изпълнява ангажиментите си на сцената. Постепенно страничните ефекти на дрогата се засилват. Момичето забелязва колко трудно се съсредоточава и започва да мрази шумната, пияна публика. И една вечер просто слиза от сцената в разгара на шоуто — гневна и разплакана. Скарва се с мениджъра, взема си почивка и след една седмица се връща. Но вече не може да усети настроението както преди, изнемогва да подхранва вътрешната интуиция, която ѝ е помагала да уцели точния момент за всяко движение. В залата зрителите оредяват и накрая ѝ остава да търси нови начини за препитание на улицата.

Теди безспорно познаваше контингента си, но въпросният сценарий щеше да се развие в далечното бъдеще. Сега трябваше да експлоатира дойната си крава — онази, която в момента стоеше на сцената с големите си кравешки очи и издуто до пръсване виме и съдейки по вида ѝ, вероятно беше на седмото небе от щастие.

— Няма да повярваш какви хора идват да гледат новите ни таланти — засмя се Теди и изтупа ревера си. — Някои са от твоя бранш, тъй да се каже. И то доста нависоко в йерархията.

— Малко стриптийз никому не е навредил.

— Абе… може да поспорим — проточено отвърна Теди. — Но докато покриват разходите по нанесените щети, няколко драскотини не са болка за умиране.

— Какво имаш предвид?

— Зарежи, дребна работа. Стига толкова по този въпрос. Какво те води пак в нашия район, инспекторе?

— Две неща. Убитото момиче, открито в Сентениъл парк, не се оказа чак такава светица, както изглеждаше първоначално. Кръвните проби показаха наличие на амфетамин в организма ѝ, а след като проучихме по-подробно биографията ѝ, следите ни доведоха при теб. Вечерта, когато е изчезнала, е танцувала на сцената в твоето заведение.

— Барбара, да. Ужасна история, нали? — Теди се опита да нахлузи печално изражение. — Не беше особено надарена стриптийзьорка, но иначе ми се струваше свястно момиче. Открихте ли нещо?

— Надявахме се ти да ни помогнеш, Монгаби.

Теди прокара неспокойно ръка по загладения си черен перчем.

— Съжалявам, инспекторе. Не беше от моите. Обърни се към Сами. Сигурно ще се отбие малко по-късно.

Две едри, покрити със сатен гърди застанаха за миг между двамата. После се отдръпнаха. Пред Хари стоеше разноцветен коктейл.

— Каза, че идваш по двоен повод, инспекторе. Какъв е вторият?

— Личен въпрос, Монгаби. Виждал ли си друг път моя приятел, дето седи ей там? — Хари посочи към бара. Висок тъмнокож мъж в смокинг им махна.

Теди поклати глава.

— Сигурен ли си, Монгаби? Той е известна личност. Предричат му, че ще спечели австралийското първенство по бокс.

Настана мълчание. Погледът на Монгаби зашари неспокойно.

— Какво искаш да…

— В тежка категория, разбира се.

Хари откри сламката сред чадърчетата и лимоновите резени в плодовия коктейл и смукна.

— Инспекторе, аз ли съм се объркал, или допреди малко наистина си бъбрехме приятелски? — усмихна се напрегнато Теди.

— Така ли сме правили? Но не може човек само да се забавлява, нали? Е, край на кефа.

— Инспектор Хоули, и на мен случилото се миналия път не ми харесва. Съжалявам. Макар че и ти имаше вина. Като те видях да идваш тази вечер, реших, че вече сме загърбили неприятния инцидент. С теб можем да се разберем като нормални хора. Говорим на един и същ език.

За секунда дискомузиката спря. Теди млъкна. Чу се сръбване, когато Хари изсмука през сламката последните капки на дъното на чашата.

Теди преглътна.

— Мелиса няма конкретни планове за тази вечер — Монгаби погледна умолително Хари.

— Благодаря, Монгаби, оценявам предложението ти. Точно в момента обаче времето ме притиска. Първо трябва да приключа с настоящата задача, а после ще се наложи да си тръгвам.

Извади от якето си полицейска палка с гумирана ръкохватка.

— Толкова бързам, че дори не знам дали ще успея да те пребия.

— Какво, по дяв…

Хари се изправи.

— Дано тази вечер Геоф и Иван да са дежурни. Моят приятел изгаря от нетърпение да ги види.

Теди се опита да стане от стола.

— Затвори си очите — предупреди Хари и замахна.

— Мхм?

— Ало, Еванс ли е на телефона?

— Може и той да е. Кой пита?

— Здрасти. Аз съм Биргита. Шведската приятелка на Ингер, нали се сещаш? В „Ди Олбъри“ сме се виждали два-три пъти. Имам дълга руса коса, леко червеникава. Сещаш ли се?

— Сещам се, разбира се. Биргита беше, нали? Как я караш? Кой ти даде този номер?

— Бивам. Кога съм по-добре, кога по-зле. Знаеш как е. Заради случилото се с Ингер малко съм се сдухала. Но това ти е ясно, какво да ти обяснявам. Ингер ми даде номера ти, ако се наложи да се свържем с нея в Нимбин.

— Аха.

— Еванс, ти разполагаш с нещо, от което имам нужда.

— Нима?

— Да. Стока.

— Ясно. Неприятно ми е да те разочаровам, но се съмнявам да имам онова, което търсиш. Виж… Биргита…

— Не разбираш! Трябва да се срещнем!

— По-спокойно. Стоката, която искаш, се намира у доста доставчици, а тази линия не е подсигурена и ти препоръчвам да внимаваш какво говориш. Съжалявам, но няма как да ти помогна.

— Трябва ми онова, дето започва с „м“, а не с „х“. Само у теб го има.

— Глупости.

— Е, намира се у още двама-трима, но им нямам доверие. Купувам за няколко души. Ще взема голямо количество и ще ти платя добре.

— В момента съм малко зает, Биргита. Ако обичаш, не ме търси повече.

— Чакай! Мога… знам разни работи. Знам по какво си падаш.

— В смисъл?

— Какво… те възбужда.

…

— Изслушай ме, Еванс.

,,,

…

— Извинявай, но трябваше да изгоня едни хора. Не млъкват! Кажи сега какво според теб ми харесва, Биргита.

— Не е за телефон, но… Блондинка съм и… и аз си падам по такива неща.

— Мили боже! Приятелки! Не спирате да ме удивявате. Честно казано, мислех си, че Ингер си трае за изпълненията ни.

— Кога ще се видим, Еванс? Спешно е.

— Вдругиден идвам в Сидни. Може да взема по-ранен самолет…

— Моля те!

— Хм…

— Кога можем да…

— Шшт, Биргита, мисля.

…

— Добре, слушай сега внимателно. Утре вечер в осем слез по Дарлингхърст Роуд. Спри до „Гладния Джак“ отляво. Търси черен „Холдън“ с тонирани стъкла. Ако не се появя до осем и половина, си тръгни. И се постарай да ти виждам косата.

— Последния път? А, сетих се. Съвсем неочаквано Кристин ми се обади през нощта. Беше подпийнала. Нахока ме за нещо, не си спомням за какво. Най-вероятно задето съм провалил живота ѝ. Имаше склонността да обвинява хората около себе си за провала на така прилежно начертаните ѝ планове.

— Така става с момиченцата, които като малки са се заседявали сами с куклите си — вметна Биргита.

— Сигурно. Но наистина съм забравил повода за обаждането ѝ. Самият аз също не бях съвсем трезвен.

Хари се надигна на лакти върху пясъка и плъзна поглед към морската шир. Вълните се извисяваха, гребените им побеляваха, а пяната увисваше за миг във въздуха. После се разливаше, блестяща като натрошено стъкло, върху скалите пред Бондай Бийч.

— След въпросния разговор се видяхме още веднъж. Отби се в болницата след злополуката. Отворих очи. Тя седеше до леглото ми, бледа, почти прозрачна. Първо си помислих, че сънувам. Стори ми се красива като при първата ни среща.

Биргита го ощипа по паласките.

— Какво? Прекалих ли?

— Не, продължавай — Тя легна по корем и се изкикоти.

— Ама че работа! От теб се очаква поне малко да изревнуваш, когато разказвам така за бивша тръпка. Не се ли досещаш, а? На теб обаче ти става все по-забавно, колкото по-подробно описвам романтичното си минало.

Биргита присви очи зад слънчевите очила.

— Радвам се да чуя, че моят мачо-полицай всъщност има и емоционална страна. Макар този период явно отдавна да е отминал.

— Отминал? А това между нас какво е?

— Това между нас е зрял, удобен ваканционен романс с достатъчно дистанция, гарантираща, че чувствата няма да се възпламенят, и достатъчно секс, гарантиращ, че си струва изобщо да се захващаш.

Хари поклати глава.

— Не е вярно, Биргита, и ти го знаеш.

— Вярно е, и още как. Но аз не възразявам, Хари. Вече не ми пречи. Просто изживях кратко объркване. Довърши си разказа. Ако подробностите станат твърде пикантни, ще ти дам знак. Пък и ще ти го върна тъпкано, когато дойде моят ред да разправям за бившето си гадже.

Тя се заизвива върху горещия пясък с доволна физиономия.

— За бившите ми гаджета, исках да кажа.

Хари изтупа пясъка от белия ѝ гръб.

— Сигурна ли си, че няма да се изпържиш? Слънцето е твърде силно за толкова светла…

— Нали ти ме намаза с лосион, господин Хуле!

— Питам се дали слънцезащитният фактор е достатъчно висок. Добре, твоя си работа. Просто не искам да изгориш.

Хари огледа уязвимата ѝ бяла кожа. Помоли я за услуга и Биргита веднага се съгласи — без капка колебание.

— А сега се отпусни и разкажи какво стана по-нататък.

Вентилаторът се беше развалил.

— По дяволите, беше чисто нов! — ядосваше се Уодкинс, докато блъскаше устройството отзад, изключваше го и пак го включваше. Никакъв резултат. Вентилаторът се бе превърнал в нямо парче алуминий с повредена електроника.

— Зарежи, Лари — избоботи Маккормак. — Помоли Лаура да купи нов. Днес е решаващият ден и ни чакат по-важни задачи. Лари?

Раздразнен, Уодкинс остави вентилатора.

— Всичко е готово, сър. В района ще имаме три автомобила. Ще прикачим радиопредавател към госпожица Енквист, за да следим непрекъснато местоположението ѝ и микрофон, за да чуваме всичко и да преценяваме ситуацията. По план тя трябва да го доведе в апартамента си. Там ще ги очакваме аз, Хоули и Либи — съответно в коридора, в гардероба в спалнята и на балкона. Ако възникнат непредвидени обстоятелства в колата или потеглят в друга посока, трите служебни автомобила ще тръгнат след тях.

— Тактика?

Йонг си нагласи очилата.

— Нейната задача е да го накара да каже нещо за убийствата, сър. Ще го притисне с обяснението, че възнамерява да се обърне към полицията със сведенията за сексуалните му предпочитания, които има от Ингер. Понеже той ще се чувства сигурен, че госпожица Енквист няма как да се измъкне от апартамента, може да открехне завесата.

— Кога ще влезем?

— След като запишем самопризнание. Или — в по-лошия случай — щом се опита да ѝ посегне.

— Какъв е рискът?

— Не е безопасно, разбира се, но да удушиш човек не става толкова бързо. През цялото време ще се намираме само на броени метри от нея.

— Ами ако Уайт носи оръжие?

— Съдейки по повода за срещата им, това е твърде малко вероятно, сър — сви рамене Йонг.

Маккормак се бе изправил и бе подхванал обичайната си разходка из маломерната зала. На Хари началникът му приличаше на стария, затлъстял леопард, който помнеше от посещенията в зоологическата като малък. Клетката му беше толкова къса, че докато сновеше из нея, трябваше непрекъснато да се извива.

— Ами ако поиска да правят секс, преди да е казал каквото и да било по случая „Холтер“?

— Тя ще го отблъсне с обяснението, че е размислила; дошла е само да си купи морфин.

— И ще го пуснем да си върви?

— Няма да разплискваме водата, ако не сме сигурни, че можем да го заковем, сър.

Маккормак издаде напред долната си устна.

— Защо госпожица Енквист се съгласи да играе ролята на примамка?

Настъпи мълчание.

— Защото не харесва изнасилвачи и убийци — отвърна след продължителна пауза Хари. — Особено такива, които посягат на нейни познати.

— Други мотиви?

Този път мълчанието се проточи още по-дълго.

— Аз я помолих за съдействие — отвърна накрая Хари.

— Може ли да те прекъсна за малко, Йонг?

Китаецът вдигна усмихнат глава от екрана.

— Иска ли питане, приятелю!

Хари се свлече на близкия стол. Заетият Йонг тракаше трескаво по клавиатурата, следеше и излизащото на екрана, и Хари.

— Да си остане между нас: вече не вярвам във версията — призна Хари.

Йонг спря да натиска клавишите.

— Според мен Еванс Уайт ще се окаже погрешна следа.

— Защо? — объркано го изгледа Йонг.

— Малко се затруднявам да го обясня, но няколко факта не ми дават мира. В болницата Ендрю се опита да ми подскаже нещо. И не само тогава.

Хари млъкна. Йонг закима окуражително, за да го подкани да продължи.

— Опита се да ми намекне, че отговорът на загадката е по-близо, отколкото си мисля. Според мен виновникът е човек, когото Ендрю по една или друга причина не е могъл да залови сам. Нуждаел се е от външен човек, например от такъв като мен — чужденец, който пристига за малко и се прибира със следващия полет. Когато подозирах Ото Рехтнагел, разсъждавах по същия начин: Ендрю и Ото са близки приятели и Ендрю е предпочитал друг да го залови. Но тази версия ми се струваше някак неубедителна. Сега разбирам, че Ендрю е искал да ми посочи друг, не Ото.

Йонг се прокашля:

— За пръв път го споменавам, Хари, но когато Ендрю осигури алиби на Уайт с анонимния информатор, видял го в Нимбин в деня на убийството на Ингер Холтер, аз реагирах остро. Сега, впоследствие, ми хрумна, че е възможно Ендрю да е имал друг мотив да отклони вниманието ни от Уайт. Например Уайт да го е държал с нещо. Знаел е, че Ендрю е зависим от хероина, и е можел да го дискредитира в полицията и дори да го тикне зад решетките. Не ми се ще да си го мисля, но допускаш ли вероятността Ендрю и Уайт да са се договорили Ендрю да му осигури чадър?

— Стана много сложно, но и това ми е хрумвало като възможно обяснение. Отхвърлих го обаче. Не забравяй, че именно благодарение на Ендрю успяхме да идентифицираме мъжа от снимката в стаята на Ингер Холтер.

— Мда… — Йонг се почеса по тила с молив. — И без негова помощ щяхме да стигнем до Уайт, но щеше да ни отнеме повече време. Знаеш ли колко голяма е вероятността партньорът на жертва на убийство да се окаже извършителят? Петдесет и осем процента. Ендрю си е давал сметка колко много ресурс ще вложим в издирването на мистериозния любовник на Холтер, след като ти преведе писмото ѝ. Ако е искал да разпъне чадър над Уайт, без да събуди бдителността ни, най-хитро е било да създаде погрешно впечатление у нас, че спомага активно за напредъка на следствието. Всъщност ние така или иначе — със или без помощта на Ендрю — щяхме да идентифицираме Уайт. Впрочем ти не се ли озадачи как Ендрю успя да разпознае от пръв поглед няколко сгради от място, където е бил преди ето години, и то напушен до припадък?

— Може и да си прав, Йонг. Не знам. Така или иначе според мен няма смисъл да посяваме съмнения у момчетата точно преди акцията. Навярно в крайна сметка именно Еванс Уайт ще се окаже нашият човек. Ако обаче бях твърдо убеден във вината му, никога нямаше да моля Биргита да играе примамка.

— Кого подозираш тогава?

— Кого подозирам този път, искаш да кажеш?

Йонг се усмихна.

— Нещо такова.

Хари си потърка брадичката.

— Вече два пъти бия фалшива тревога. Нали в приказката за лъжливото овчарче на третия път хората не му повярвали? Затова сега искам да съм напълно сигурен.

— Защо споделяш съмненията си с мен, Хари, вместо да говориш с някой от шефовете?

— Защото ще те помоля за няколко услуги. Ще отправиш две-три дискретни запитвания и ще откриеш нужните ми сведения без знанието на когото и да било от колегите ти.

— В пълна тайна ли да ги запазя?

— Знам, звучи много подозрително. Знам и че ще изгубиш повече от всички останали. Но само ти можеш да ми помогнеш, Йонг. Е?

Китаецът го изгледа продължително.

— Ако се съглася, ще открием ли по-бързо убиеца, Хари?

— Да, надявам се.

Осемнайсета глава

— Браво, обади се.

Радиостанцията изпука.

— Връзката е отлична — извика Либи. — Как върви при вас?

— Добре — отвърна Хари.

Седеше на застланото легло и гледаше снимката на Биргита върху нощното шкафче. Беше от конфирмацията ѝ. Там Биргита изглеждаше млада, сериозна и непозната с къдрици и без лунички — не се виждаха, защото снимката беше преекспонирана, или казано на по-прост език — прекалено светла. Биргита нямаше добър вид. Бе споделила с Хари, че държи снимката до леглото си, за да си припомня, че лошите времена въпреки всичко отминават.

— Какво гласи план-графикът? — провикна се от кухнята Либи.

— След петнайсет минути дежурството ѝ приключва. В момента колегите са в „Ди Олбъри“ и ѝ прикачват микрофон и радиопредавател.

— Ще я закарат ли до Дарлингхърст Роуд?

— Не. Не знаем къде в района се намира Уайт и ако я види да слиза от наш автомобил, може да се усъмни. Биргита ще тръгне пеш от бара.

Влезе Уодкинс.

— Всичко изглежда наред. Ще застана зад ъгъла в задния двор и без да ме видят, ще ги проследя дотук. През цялото време ще държим момичето ти под око, Хоули. Къде си, Хоули?

— Вътре, сър. Чух ви. Звучи успокоително.

— Радиовръзката, Либи?

— Имаме контакт, сър. Всички са заели позиции. Чакаме раздвижване.

Хари обмисля дълго. Как ли не го въртя из ума си. Спори със себе си, прецени нещата от всевъзможни гледни точки и накрая реши: ще поеме риска тя да приеме жеста му като безвкусно клише, като детински начин да ѝ се обясни в любов или като лесен изход. Разопакова червената дива роза, която бе купил, и я натопи в чашата с вода до снимката на нощното шкафче.

Обзе го леко колебание. Дали това няма да я раз концентрира? Ами ако Еванс Уайт я попита от кого е розата? Хари докосна внимателно един бодил. Не. Биргита ще схване окуражителното му послание. Розата няма да я разсее, а напротив, ще ѝ вдъхне сили.

Погледна ръчния си часовник. Осем часът.

— Да започваме и да приключваме час по-скоро! — извика той към дневната.

Нещо не беше наред. Хари чуваше само пращенето на радиостанцията, но не и отделните думи. Непрекъснато постъпваха съобщения. Всички бяха запознати подробно със задълженията си и ако всичко вървеше по план, не би трябвало да тече толкова оживена комуникация по радиото.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — изруга Уодкинс.

Либи си свали слушалките и се обърна към Хари:

— Не се е появила.

— Какво?

— Тръгнала е от „Ди Олбъри“ точно в осем без четвърт. Оттам до „Кингс Крос“ има максимум десет минути. А вече минаха двайсет и пет.

— Нали казахте, че ще я държите под непрекъснато наблюдение!

— От момента, когато се озове на мястото на срещата — уточни Либи. — Защо някой ще…

— А микрофонът? Нали е свързан към подвижната апаратна?

— Изведнъж връзката се е прекъснала. Не чуват нито звук.

— Имаме ли карта? Накъде е тръгнала? — Хари говореше тихо, припряно.

Либи извади пътен атлас от чантата си и го подаде на Хари. Той разгъна картата на „Падингтън“ и „Кингс Крос“.

— По кой маршрут се уговорихте да мине? — попита по радиостанцията Либи.

— По най-лесния. Надолу по Виктория Стрийт.

— Виждам го — каза Хари. — От Оксфорд Стрийт завива по Виктория Стрийт, минава покрай болница „Сейнт Винсент“ и Грийн парк, спуска се към кръстовището, откъдето започва Дарлингхърст Роуд, и след двеста метра стига до „Гладния Джак“. По-просто няма как и да бъде!

Уодкинс дръпна микрофона:

— Смит, изпрати две коли по Виктория Стрийт да потърсят момичето. Поискай подкрепление и от колегите в бара. Една кола да остане пред „Гладния Джак“ — в случай че момичето се появи. Действайте бързо и без да вдигате шум. Узнаете ли нещо, докладвайте веднага.

Уодкинс захвърли микрофона.

— По дяволите! Какво, за бога, се е случило? Да не я е блъснала кола? Да не са я нападнали крадци или изнасилвачи? Мамка му, мамка му!

Либи и Хари се спогледаха.

— Възможно ли е Уайт да е минал с колата си по Виктория Стрийт, да е видял момичето и да я е качил в колата си? — предположи Либи. — Може да я е познал — нали я е виждал в „Ди Олбъри“.

— Радиопредавателят! — сети се Хари. — Трябва поне той да функционира.

— Браво, браво, обади се! Тук е Уодкинс. Получавате ли сигнали от радиопредавателя? Да? Посока „Ди Олбъри“? Значи не е далече. Бързо, бързо! Добре. Край.

Тримата мъже се смълчаха. Либи поглеждаше крадешком към Хари.

— Попитай дали са забелязали автомобила на Уайт — поиска Хари.

— Браво, обади се. Тук е Либи. Някакви следи от черен „Холдън“?

— Никакви.

Уодкинс скочи от мястото си и започна да кръстосва напред-назад и да ругае под нос. Откакто влезе в дневната, Хари стоеше приклекнал и чак сега усети треперенето на бедрените си мускули.

Радиото изпращя.

— Чарли, тук Браво. Обадете се.

Либи активира високоговорителя.

— Тук Чарли. Слушаме ви, Браво.

— Говори Столц. Открихме чантата с радиопредавателя и микрофона в Грийн парк. От момичето няма и следа.

— В чантата? — смая се Хари. — Защо не ги прикрепихте към тялото ѝ?

Уодкинс се чудеше как да се оправдае.

— Явно съм забравил да ти кажа. Съобразихме, че може да стане гаф, ако Уайт ѝ се нахвърли… и… започне да я опипва, сещаш се. Ако нещата се разгорещят. Госпожица Енквист се съгласи, че е по-безопасно да поставим устройствата в дамската ѝ чанта.

Хари вече си бе облякъл якето.

— Къде тръгна?

— Причакал я е. Вероятно е тръгнал след нея от бара. Не е успяла дори да извика. Обзалагам се, че я е упоил с кърпа, напоена с диетилов етер. Както е постъпил и с Ото Рехтнагел.

— Насред улицата? — усъмни се Либи.

— Не. В парка. Отивам там. Имам познати.

Джоузеф мигаше ли, мигаше. Беше толкова пиян, че на Хари му се ревеше от безсилие.

— Помислих си, че просто се натискат.

— Повтори го вече четири пъти, Джоузеф. Как изглеждаше мъжът? Накъде тръгнаха? С кола ли дойдоха?

— Понеже я подпираше, докато минаваха покрай нас, с Мике изкоментирахме, че тази мацка е по-наквасена и от нас. Според мен Мике направо ѝ завидя. Хи-хи. Запознай се с него. Финландец е.

Мике лежеше на съседната пейка и отдавна се бе отрязал.

— Погледни ме, Джоузеф. Погледни ме! Трябва да я намеря. Разбираш ли? Мъжът вероятно е убиец.

— Опитвам се, Хари. Наистина се опитвам. Мамка му, ще ми се да можех да ти помогна.

Джоузеф стисна очи и опря юмрук о челото си, докато се тюхкаше.

— В този парк е толкова тъмно, че не видях почти нищо. Само ми направи впечатление колко е едър.

— Дебел ли беше? Висок? Тъмен? Куц? Носеше ли очила? Имаше ли брада? Шапка?

В отговор Джоузеф забели очи.

— Да ти се намира някоя цигарка, друже? Като пуша, мисля по-добре.

Но колкото и цигари да изпушеше Джоузеф, те нямаше да разсеят алкохолното замъгление, забулила мозъка му. Хари му даде кутията и го помоли да разпита Мике, когато онзи се събуди. Не че разчиташе спомените на Мике да са особено подробни.

Върна се в апартамента на Биргита. Минаваше два след полунощ. Седнал до радиостанцията, Либи го посрещна със съчувствен поглед.

— Gave it a burl, did ya? No good, ay?24

Хари не разбра нито думичка от първия въпрос, но кимна утвърдително:

— No good.

И се свлече на един стол.

— Какво е положението в управлението? — поинтересува се Либи.

Хари посегна да си извади цигара, но се сети, че остави цялата кутия на Джоузеф.

— Задава се пълен хаос. Уодкинс е на ръба на нервна криза. Из половината Сидни като мухи без глави сноват патрулки с надути сирени. За Уайт се знае единствено, че по-рано през деня е напуснал имението си в Нимбин и е взел самолета в четири за Сидни. Оттогава никой не го е виждал.

Хари взе цигара от Либи и двамата запалиха мълчаливо.

— Прибирай се у дома да поспиш, Сергей. През нощта ще остана тук, в случай че Биргита се прибере. Остави радиостанцията включена, за да съм в течение.

— Ще подремна тук.

— Не — поклати глава Хари. — Върви си вкъщи. Ако се появи нещо, ще ти се обадя.

Либи нахлупи спортна шапка с козирка и щампа „Чикаго Беърс“ върху голата си глава. До вратата спря.

— Ще я открием, Хари. Предчувствам го. Дръж се, приятелю.

Хари го погледна. Трудно можеше да прецени дали Либи вярва в собствените си думи.

Щом остана сам, Хари отвори прозореца и плъзна поглед над покривите на сградите. Беше захладняло, но въздухът бе запазил мекотата си и миризмата на град, на хора и кулинарни специалитети от всички краища на света. Спускаше се една от най-прекрасните летни нощи на земята в един от най-прекрасните градове на земята. Хари вдигна очи към звездното небе. След продължително взиране безкраят от миниатюрни, мигащи светлинки започваше да пулсира като жив. Цялата тази безсмислена красота.

Предпазливо се опита да се втренчи в чувствата си. Предпазливо, защото не можеше да си позволи да им се отдаде. Още не. Не сега. Първо положителните емоции. Само за малко. Не знаеше дали го правят по-силен, или по-слаб. Лицето на Биргита между дланите му, отблясъците от смях в очите ѝ. А сега болезнените чувства. Точно от тях трябваше да се пази, но той се вгледа в тях, сякаш за да си създаде представа с какви сили разполага.

Имаше чувството, че се вози в подводница на дъното на въздълбок океан от отчаяние и безнадеждност. Водата напираше да нахлуе вътре. Около него всичко скърцаше и тракаше. Оставаше му само да се осланя, че корпусът ще издържи, че най-сетне ще извлече дивиденти от дългогодишната закалка в самоконтрол. Сети се за аборигенските вярвания, че след смъртта на телесната обвивка душите на хората се възнасят като звезди на небосклона. Съумя да се въздържи да потърси конкретна звезда.

Деветнайсета глава

След злополуката Хари многократно се пита дали би се разменил. Дали би се съгласил да заеме мястото на младия си колега, огънал стълб покрай Сьоркедалсвайен, дали би склонил не Рони, а той да бъде погребан с почести и полицейски кордон, неговите родителите да скърбят, в коридорите на управлението в „Грьонлан“ да поставят негова снимка, а той постепенно да се превърне в избледнял, но свиден спомен в паметта на колеги и роднини. Това не беше ли примамлива алтернатива на лъжата, с която беше принуден да живее — в много отношения още по-унизително, отколкото да поеме вината и да понесе срама?

На пръв поглед ненужен въпрос, който му причиняваше страдание. Ала Хари усещаше, че отговорът на този въпрос ще му осигури убедеността, нужна му, за да отвори нова страница. Защото той беше категоричен: не би се сменил. Радваше се, че е останал жив.

Всяка сутрин се събуждаше в болницата, замаян от лекарства, с празна глава и с усещането, че нещо е ужасно сбъркано. Обикновено му отнемаше няколко секунди, докато замъгленото му от сън съзнание се окопити и му съобщи кой е, къде се намира и с неумолима жестокост възстанови ситуацията, в която бе изпаднал. Следващата мисъл бе, че е жив; че още е в играта, че краят още не е настъпил. Навярно това не беше много, но за Хари в онзи момент беше напълно достатъчно.

След като го изписаха, му насрочиха преглед при психиатър.

— Малко сте закъснели — констатира лекарят. — Подсъзнанието ви вероятно вече е избрало как да обработи преживяното и не е във възможностите ни да променим изцяло избраната стратегия. И все пак… ако е предпочело да изтласка случилото се, значи е възприело лоша стратегия и ще се опитаме да повлияем на схемата.

Понеже Хари долавяше едно-единствено послание от подсъзнанието си — хубаво е, че е жив — не желаеше да рискува въпросният психиатър да разколебае тази негова нагласа и кракът му не стъпи повече в кабинета.

С времето се научи колко непечеливша тактика е да се бори наведнъж с всичко, което чувства. Първо, той не беше съвсем наясно с емоционалния си свят, не разполагаше с цялостен поглед и подобна борба би означавала да предизвика чудовище, което дори не е виждал. Второ, шансовете му за победа се увеличаваха, ако раздроби войната на по-малки сражения, при които да има поглед над редиците на противника, да открие слабите му места и постепенно да го срази. Същото като да пъхаш хартия в шредер. Ако натъпчеш много листове наведнъж, машината изпада в паника, започва да кашля и умира със сухо пукане. И се налага да започнеш отначало.

Приятел на колега на Хари, с когото се запознаха на вечеря — впрочем покани за такива събирания получаваше все по-рядко — работеше като психолог в общината. Хари му сподели своя начин да се преборва с чувствата си. Специалистът го изгледа странно.

— Война? Шредер? — повтори въпросително той с угрижен вид.

Хари отвори очи. Първите проблясъци на утринната светлина се процеждаха между завесите. Погледна часовника. Стрелките показваха шест часа. Радиостанцията изпука.

— Тук Делта. Чарли, обадете се.

Хари скочи от дивана и грабна микрофона.

— Делта, тук Хоули. Какво става?

— Открихме Еванс Уайт. Получихме анонимен сигнал от жена, която го видяла в района на „Кингс Крос“. Изпратихме три автомобила и го закарахме в управлението. В момента го разпитват.

— Какво казва?

— Отричаше упорито, докато накрая не му пуснахме записа на телефонния му разговор с госпожица Енквист. Тогава призна, че след осем минал три пъти покрай „Гладния Джак“ в бяла хонда. Не видял Енквист и се прибрал в апартамента, който държал под наем. По-късно вечерта посетил нощен клуб. Там го открихме. Впрочем жената, обадила се на дежурния телефон във връзка с Уайт, попита за теб.

— Досетих се коя ще да е. Казва се Сандра. Претърсихте ли апартамента му?

— Да. Не открихме нищо. Абсолютно нищичко. Смит потвърди, че видял въпросната бяла хонда да подминава три пъти „Гладния Джак“.

— Защо Уайт не е отишъл с черен „Холдън“, както гласеше уговорката?

— Излъгал Енквист за марката, за да се подсигури срещу евентуална постановка. Затова искал първо да обиколи района незабелязано и да се увери, че не му готвим клопка.

— Ясно. Идвам при вас. Обади се и събуди другите, ако обичаш.

— Те се прибраха едва преди два часа, Хоули. Цяла нощ не са мигнали и Уодкинс помоли…

— Изобщо не ми пука какво е наредил Уодкинс. Казах да ги събудиш.

Пак бяха внесли в залата стария вентилатор. Отпускът май не му се беше отразил добре, защото скърцаше в знак на протест, задето са го накарали да прекъсне пенсионерското си битие.

Оперативката бе приключила, но Хари продължаваше да седи в залата. Под мишниците му се бяха образували големи мокри петна от пот. На масата пред него лежеше телефон. Хари затвори очи и промърмори няколко изречения. После вдигна слушалката и набра нужния номер.

— Ало?

— Хари Хоули е.

— Хари! Радвам се, че си станал толкова рано в неделя. Похвален навик. Очаквах да се обадиш. Сам ли си?

— Да.

Двамата събеседници дишаха ускорено в слушалката.

— Хвана ми спатиите, нали, друже?

— От известно време знам, че си ти.

— Браво на теб, Хари. И сега ми звъниш, защото държа нещо, което искаш да ти върна, така ли е?

— Съвсем вярно.

Хари избърса потта си.

— Разбираш защо бях принуден да я отвлека, нали?

— Не. Не разбирам.

— Я стига, Хари, умен мъж си. Като чух, че някой е поискал справка, веднага се сетих, че това е твоя работа. Само се надявам да си проявил благоразумие и да не си го споделил с никого.

— И дума не съм обелил.

— Значи все още имаш шансове да видиш отново червенокосата си приятелка.

— Как го направи? Как я отвлече?

— Знаех кога приключва дежурството ѝ, изчаках я с колата пред „Ди Олбъри“ и потеглих след нея. Тя влезе в парка и ми се стори редно някой да я предупреди, че по това време на денонощието не е препоръчително да се разхожда сама на такова място. Скочих от колата и я настигнах. Поднесох ѝ да помирише кърпа — бях си я подготвил — и после се наложи да я кача в колата ми.

От думите му Хари прецени, че не е открил записващото устройство в чантата ѝ.

— Какво искаш от мен?

— Звучиш ми притеснен, Хари. Отпусни се. Нямам намерение да те товаря с непосилни задачи. Работата ти е да залавяш убийци и ще те помоля да направиш точно това: да продължиш да си вършиш работата. От Биргита научих, че главният заподозрян е наркопласьор, някой си Еванс Уайт. Невинен или не, всяка година той и себеподобните му затриват повече хора, отколкото аз съм погубил през целия си живот. А този факт не може да се подмине с лека ръка. Хе-хе. Едва ли има нужда да навлизам в подробности. Искам само да се погрижиш Еванс Уайт да бъде осъден за престъпленията си. И за част от моите. Уличаващо доказателство би могло да бъде капка кръв или епителни клетки от Ингер Холтер в дома на Уайт, нали? Ако със съдебния лекар се имате, нищо не му струва да ти осигури няколко проби от необходимия доказателствен материал, а ти да ги подхвърлиш на местопрестъплението. Хе-хе. Майтапя се, Хари. Искаш ли аз да те снабдя с образци? Дали пък не съм запазил проби от кръвта, епителни клетки и косми от жертвите ми в грижливо надписани найлонови пликчета? Ей така, за всеки случай. Човек никога не знае кога ще му се наложи да заблуди полицията. Хе-хе.

Хари стисна слушалката, овлажняла от потта му. Опитваше се да разсъждава. Събеседникът му явно не беше в течение, че полицията знае за отвличането на Биргита и вече е преосмислила версията си за извършителя. Това означаваше, че Биргита не му е разкрила ролята си в постановката за залавянето на Уайт. Убиецът я бе похитил под носа на дузина полицаи, без изобщо да подозира!

Гласът на мъжа го изтръгна от размислите му:

— Примамлива възможност, а, Хари? Убиецът ти помага да заловиш друг обществен враг. От нас ще излезе добър тандем. Разполагаш с… четирийсет и осем часа да подготвиш обвинителния акт. Очаквам във вторник вечерта да чуя добри новини. Междувременно обещавам да се отнасям към червенокосата с цялото уважение, което се очаква от джентълмен. Ако не получа каквото се споразумяхме, тя обаче няма да доживее до сряда. Затова пък ще преживее незабравима вторнична вечер.

Хари затвори. Вентилаторът бръмчеше противно и пронизително. Погледна ръцете си. Леко потреперваха.

— Какво мислите, сър? — попита Хари.

Широкият гръб, досега стоял неподвижен пред таблото, се размърда.

— Ще пипнем този негодник — зарече се Маккормак. — Преди да повикаме другите, кажи кога точно се сети, че е той?

— Честно казано, не стигнах до него по пътя на постепенното разобличаване, сър. Това беше просто поредната теория, но първоначално не виждах хляб в нея. След погребението Джим Конъли, съотборник на Ендрю от боксовата му кариера, ме качи в колата си. С него пътуваше и съпругата му. Когато се запознали, била циркова артистка. Всеки ден в продължение на цяла година я ухажвал, преди тя да откликне. Първоначално не обърнах внимание на думите му, но после се замислих, че е възможно да е говорел съвсем буквално, тоест двамата действително да са имали възможността да се виждат всеки ден в течение на година. Неочаквано съобразих, че боксьорите на Джим Чийвър се биеха в голямо шапито, когато двамата с Ендрю ги гледахме в Литгоу. Там имаше и лунапарк. Помолих Йонг да се обади на агента на боксьорите от отбора на Чийвър, за да провери. Оказах се прав. Боксьорите на Чийвър пътуват на турне почти винаги съвместно с цирк или увеселителен парк. Сутринта Йонг ми изпрати по факса хронологичен преглед на турнетата и се оказа, че през последните години отборът на Чийвър гастролира с циркова трупа. Трупата на Ото Рехтнагел.

— Да. Значи боксьорите на Чийвър са присъствали на местопрестъпленията в дните, когато са извършени убийствата. Навярно мнозина от боксьорите са познавали Ендрю?

— Той ме представи само на един състезател. Трябваше да се досетя, че ме заведе в Литгоу не за да разследваме изнасилване, което няма отношение към настоящата ни работа, а по друга причина. Ендрю го възприемаше като свой син. Свързваше ги съвсем сходна житейска история, бяха се привързали силно. Този боксьор вероятно е единственият човек в цялата вселена, към когото сиракът Ендрю Кенсингтън е изпитвал родство. Макар Ендрю никога да не би признал силните си чувства към аборигените, той обичаше Тууомба повече от всички други именно защото двамата са с еднакъв произход. Затова Ендрю не е можел да го залови. Усвоените, а вероятно и изконно заложени морални принципи са влезли в разрез с лоялността към народа му и любовта към Тууомба. Едва ли някой си представя неговата жестока етична дилема. Търсел е начин да го спре, без сам да убива творението си. Затова се е нуждаел от мен — външен сътрудник, когото да насочи към целта.

— Тууомба?

— Точно той. Ендрю е открил, че боксьорът стои зад всички убийства. Възможно е отчаяният, отхвърлен любовник Ото Рехтнагел да е издал Тууомба на Ендрю, след като младият абориген го е зарязал. И Ендрю е изтръгнал от Ото клетва да не ходи в полицията срещу обещанието да разреши случая, без да въвлича себе си и травестита. Според мен обаче Ото е щял да издъни работата. С основание е започнал да се бои за живота си, защото е съзнавал, че за Тууомба е твърде рисковано да държи жив свой бивш любовник, който може всеки момент да го разобличи. Тууомба е знаел, че Ото прави опити да се сближи с мен и краят на играта наближава. Затова е решил да го очисти по време на представлението. Понеже двамата са пътували на турнета, на които трупата е изнасяла спектакли със сходна програма, Тууомба е съобразил точно в коя част да нанесе удара си.

— Защо не го е направил в апартамента на Ото? Нали е имал ключ?

— И аз се питам същото — Хари млъкна.

Маккормак махна с ръка:

— Предостави на мен, застаряващия полицай, толкова храна за размисъл, че една свежа теория повече или по-малко няма да окаже чак такова значение.

— Причината е в синдрома на петела.

— Какъв е този синдром?

— Тууомба е не просто психопат, той е и петел, чиято суетност не бива да се подценява. Докато сексуално мотивираните му престъпления следват определена схема, която навежда на предположението за натрапливи действия, убийството на клоуна е нещо съвсем различно, а именно — престъпление, продиктувано от рационални подбуди. В навечерието на това убийство той неочаквано се е освободил от психозите, диктували изпълнението на другите престъпления. Съзрял е възможност да сътвори нещо наистина зрелищно, да увенчае жизненото си дело със своеобразен шедьовър. И на практика успя — убийството на Ото Рехтнагел, нашумяло като убийството на клоуна, ще се помни дълго, докато погубените от Тууомба момичета вече са забравени.

— А Ендрю е избягал от болницата, за да ни спре да арестуваме Ото?

— По мое предположение е отишъл право в апартамента на Рехтнагел, за да го предупреди за предстоящото задържане и да му внуши колко важно е да не споменава името на Тууомба, за да избегне замесването на двама им в случая; да го успокои, че Тууомба ще бъде заловен по начертания от Ендрю план, стига Ото да му отпусне още малко време. По-точно стига аз да разполагам с още малко време. Но нещо се е объркало. Какво — нямам представа. Не се съмнявам обаче ни най-малко, че накрая именно Тууомба се е превърнал в палача на Ендрю Кенсингтън.

— Кое те прави толкова сигурен?

— Интуицията ми. Здравият разум. Плюс още една дребна подробност.

— Каква?

— Когато отидох на свиждане на Ендрю, той ми каза, че на следващия ден очаква Тууомба да се отбие в болницата.

— И?

— В „Сен Етиен“ всички посетители подлежат на регистрация, преди да се отправят към регистратурата. Помолих Йонг да се обади в лечебното заведение. След моята визита в системата им не е вписан нито един посетител или дори телефонно обаждане за Ендрю Кенсингтън.

— Не успях да ти проследя мисълта, Хари.

— Ако неочаквана пречка е възпрепятствала Тууомба да отиде на това свиждане, той е щял да се обади на Ендрю в болницата, за да му съобщи. Но понеже не се е обадил, не е разбрал, че Ендрю е избягал от болницата. Щял е да научи, че идването му в болницата е безсмислено, едва когато се яви пред регистратурата. А тогава са щели да го впишат в списъка с посетителите. Единствената възможност да е знаел, че Ендрю не е в болницата, е ако…

— Ако самият Тууомба е убил Ендрю.

Хари разпери красноречиво ръце:

— Кой ще отиде на свиждане, ако знае, че болният вече не е там?

Неделята обещаваше да се проточи. „Още отсега денят ми се вижда дълъг“ — мислеше си Хари.

Събраха се в заседателната зала и запретнали ръкави, се опитваха да проявят гениалност.

— Значи ще му позвъниш на мобилния. Защо да не си е вкъщи?

— Предпазлив е — поклати глава Хари. — Държи Биргита другаде.

— В дома му може да открием нещо, което да ни подскаже къде я укрива — подхвърли Либи.

— Не! — възпротиви се категорично Хари. — Разбере ли, че сме тършували из апартамента му, ще му стане ясно, че съм се раздрънкал, и с Биргита е свършено.

— Но за да разбере, че сме влизали, трябва първо да се прибере, а ние ще му устроим засада.

— Ами ако е предвидил този сценарий и е измислил как да ликвидира Биргита, без да присъства физически при нея? — попита Хари. — Представете си, че я е завързал някъде и откаже да издаде къде? — Хари огледа присъстващите. — Или е поставил близо до нея експлозив с таймер, програмиран да избухне след определен брой часове.

— Стига! — Уодкинс удари с длан по масата. — Минахме в света на анимационните филми. Откъде-накъде този тип ще е и бомбен експерт — само защото е убил няколко момичета? Времето лети и не можем да чакаме повече. Струва ми се добра идея да огледаме дома на Тууомба. Разчитай на думата ми, Хоули: ще намерим начин да му устроим капан, който да го щракне в челюстите си, когато негодникът припари до дома си!

— Тууомба не е глупак! — напомни Хари. — Не разбирате ли? С подобен ход подлагаме на риск живота на Биргита.

Уодкинс поклати глава.

— Прощавай за забележката, Хоули, но според мен личното ти отношение към отвлечената жертва замъглява трезвата ти преценка. Ще стане както казах.

Следобедното слънце напичаше между дърветата по Виктория Стрийт. Малка птичка кукабура бе кацнала на облегалката на празна пейка и се разпяваше за предстоящия вечерен концерт.

— Сигурно ти се струва странно как хората се разхождат и се усмихват в ден като днешния — подхвърли Джоузеф. — Питаш се как е възможно да мислят само за неделната вечеря, докато се прибират от плажа, от зоопарка или от гостуване при баба в Уолонгонг. Навярно приемаш за лична обида слънчевите лъчи по короните на дърветата, защото ти се иска светът да потъне в покруса и скръб. Какво да ти кажа, приятелю? Животът не е какъвто ни се иска. Неделното печено чака и това е положението.

Хари примижа срещу слънцето.

— Навярно е гладна или изпитва болка. Но най-много се измъчвам, като си представям какъв страх я тресе.

— Значи, ако премине успешно изпитанието, ще ти стане добра съпруга — заключи Джоузеф и подсвирна на кукабурата.

Хари го изгледа въпросително. Джоузеф твърдеше, че неделята е почивният му ден от алкохола, и днес действително беше трезвен.

— Навремето, преди да встъпят в брак, подлагали аборигенките на три изпитания — поясни Джоузеф. — Първо доказвали, че умеят да си контролират апетита. Оставяли бъдещата невеста да се храни само с онова, което сама си улови. После я настанявали пред лагерния огън със сочна пържола от кенгуру или нещо друго вкусно. От нея очаквали да се овладее, а не да се нахвърли лакомо на храната; да хапне само колкото да се подкрепи, за да остане от месото и за другите от племето.

— Когато бях дете, и при нас имахме подобен ритуал. Наричаха го „трапезен етикет“. Но вече си отживя времето.

— Второто изпитание целяло да се разбере колко търпи на болка — Джоузеф размаха бурно ръце, за да демонстрира нагледно. — Пробивали с игли бузите и носа на младата жена и я дамгосвали.

— Какво толкова? Днес девойките плащат за такива екстри.

— Не ме прекъсвай, Хари. Накрая, след като огънят угаснел, карали жената да легне върху жаравата. Само няколко клонки я делели от тлеещите въглени. Ала най-тежко било третото изпитание.

— Смелостта ѝ ли са изпитвали?

— И още как. След залез-слънце цялото племе се събирало около лагерния огън и старейшините се изреждали да разправят на девойката страшни приказки за призраци и мулдарпе — тартора на демоните. От някои истории направо косите ти да настръхнат — толкова били зловещи. После изпращали девойката да спи на безлюдно място или близо до гробовете на предците ѝ. По тъмна доба старейшините се промъквали до заспалото момиче с лица, боядисани с бяла глина и маски от дървесна кора…

— Това е все едно да носиш вода в морето.

— … и издавали злокобни звуци. Извинявай, Хари, но си много лош слушател — разсърди се Джоузеф.

Хари си разтърка лицето.

— Знам — призна след малко той. — Прощавай, Джоузеф. Дойдох само за да поразсъждавам на глас и да проверя дали не е оставил следи, които да ми подскажат къде я е отвел. Но, както изглежда, тъпча на едно място, а само на теб мога да си го изкарам. Сигурно ти звуча като циничен, безчувствен гадняр.

— Звучиш като човек, който си мисли, че може да се бие срещу целия свят. Но ако от време на време не сваляш гарда, ръцете ти ще отмалеят и изобщо няма да можеш да нанасяш удари.

Хари се поусмихна:

— Съвсем сигурен ли си, че нямаш по-голям брат?

— Както вече ти казах, твърде късно е да питам майка ми, но ако имаше още един син, тя не би го премълчала — засмя се Джоузеф.

— Все едно слушам Ендрю.

— Повтори ми го няколко пъти, Хари. Най-добре върви да поспиш.

Хари влезе в „Спрингфийлд Лодж“. Джо грейна в усмивка.

— Чудесен следобед, нали, господин Хоули? Днес изглеждате много добре. Оставиха пратка за вас — Джо му връчи кутия, опакована в сива хартия. Отгоре с едри букви пишеше „За Хари Хоули“.

— От кого е? — изненада се той.

— Не знам. Преди два часа един таксиметров шофьор се отби да донесе пакета.

Хари се качи в стаята си, постави пратката върху леглото, свали опаковъчната хартия и отвори кутията. По пътя на логиката вече се досещаше кой е изпращачът. Съдържанието отстрани оставащото съмнение: шест малки пластмасови контейнерчета с формата на епруветки и бели етикети. Взе едно от тях и прочете датата на убийството на Ингер Холтер. „Pubic hair“25 — гласеше надписът. Не се изискваше кой знае какво въображение човек да се досети, че другите контейнерчета ще съдържат кръв, косми от главата, текстилни влакна и прочее веществени следи. Така се и оказа.

Половин час по-късно го събуди телефонът.

— Получи ли пратката ми, Хари? Предположих, че ще искаш да пристигнат при теб максимално бързо.

— Тууомба.

— На твоите услуги. Хе-хе.

— Епруветките пристигнаха. Биологичните проби са от Ингер Холтер, предполагам. От любопитство, Тууомба… как я уби?

— Фасулска работа. Обидна леснотия. Обади се една късна вечер, докато се намирах в апартамента на моя приятелка.

Значи Ото е „приятелка“? — едва се сдържа да не попита Хари.

— Ингер носеше храна за кучето на онази, която притежава апартамента — или май е редно да кажа „която притежаваше апартамента“. Отключих си и влязох, но цяла вечер стоях сам, защото въпросната ми приятелка се прибра късно. Нищо необичайно.

Хари долови по-остра нотка в гласа му.

— Не си ли поел твърде голям риск? Било е възможно някой да се досети, че Ингер е тръгнала към апартамента на… въпросната приятелка.

— Попитах я — отвърна Тууомба.

— Попитал си я? — изуми се Хари.

— Направо не е за вярване колко наивни са хората. Отговарят, без да се замислят, защото и на ум не им идва да се усъмнят в безопасността си. Тя беше толкова сладко, невинно момиче. „Никой не знае, че съм тук. Защо питаш?“ Хе-хе. Почувствах се като Кумчо Вълчо в приказката за Червената шапчица. Обясних ѝ, че идва в най-подходящия момент. И в най-неподходящия за нея, бих добавил сега. Хе-хе. Искаш ли да чуеш какво стана после?

Искаше, и още как. Интересуваше го всичко, до последната подробност: какво дете е бил Тууомба, кога е отнел живот за пръв път, защо не се придържа към строго установен ритуал, защо понякога оставя живи изнасилените жени, как се чувства след извършено убийство, дали след екстаза изпада в депресия като повечето маниаци, защото и този път не са постигнали съвършенство, и този път реалността не е съвпаднала с въображаемите представи и планове. Хари искаше да узнае колко, кога и къде, да го разпита за способите и инструментариума му; да проумее емоциите, страстта, движещата сила в лудостта.

Ала се чувстваше изчерпан. В момента нямаше сили и не му пукаше дали Ингер е била изнасилена преди или след смъртта си, дали Тууомба е бил подтикнат към това убийство от желанието да си го изкара на някого, задето Ото го е оставил толкова дълго сам, дали е измил трупа и дали я е убил в апартамента, или в колата. Хари не искаше да знае дали жертвата е умолявала за милост, дали е плакала и как очите ѝ са се взирали в Тууомба от прага, защото е прозряла какво предстои. Хари предпочиташе да не узнава тези подробности, защото вместо лицето на Ингер щеше да вижда образа на Биргита, а това щеше да разколебае твърдостта му.

— Откъде разбра къде съм отседнал? — попита Хари, колкото да поддържа разговора.

— Какво ти става, Хари? Измори ли се? Нали последния път, когато се засякохме навън, ти ми каза в кой хотел си се настанил. Впрочем съвсем забравих да ти благодаря за последната ни среща.

— Виж, Тууомба…

— Умувах кое те е накарало да ми се обадиш и да ме помолиш за помощ онази вечер, Хари. Освен да напердашим двете мутри, назобени със стероиди, в нощния клуб. И тази част си имаше забавната страна, но наистина ли отидохме само за да кажем здрасти на онзи сводник? Може да не съм голям психолог, но нещо не ми върза. Разследваш серия убийства и губиш време и енергия в лична разправия за някаква дреболия: някой те нагрубил в нощен клуб.

— Е…

— Е, Хари?

— Имах и задна цел. Момичето, което открихме мъртво в Сентениъл парк, е работело в същия клуб. Предположих, че убиецът е бил в заведението, причакал я е на изхода и я е проследил. Исках да проверя как ще реагираш, когато разбереш къде отиваме. Освен това ти си много запомнящ се тип и ми се щеше да ти устроя очна ставка с Монгаби, за да проверя дали те е виждал.

— Но не постигна успех?

— Прав си. Изглежда, изобщо не си влизал в заведението.

Тууомба се разсмя.

— Нямах ни най-малка представа, че е била стриптийзьорка. Видях я да влиза в парка и реших да я предупредя колко е опасно да се скита сама посред нощ. И да ѝ покажа нагледно какво може да я сполети.

— Е, значи поне този случай е разкрит — сухо отбеляза Хари.

— Жалко, че никой друг освен теб няма да се порадва на успеха.

Хари реши да рискува:

— Понеже и без това всичко ще остане в тайна, защо не ми кажеш какво точно стана с Ендрю в апартамента на Ото Рехтнагел? Защото въпросната ти приятелка е именно Ото, нали?

В слушалката се възцари мълчание.

— Не те ли вълнува как е Биргита?

— Не — отвърна Хари, нито твърде припряно, нито твърде високо. — Обеща да се държиш с нея джентълменски. Разчитам на думата ти.

— Дано не се опитваш да ми вмениш вина. Защото е безсмислено да го правиш. Аз съм психопат. Допускаше ли, че съм наясно със състоянието си? — засмя се тихо Тууомба. — Плашещо, а? От такива като мен не се очаква да го осъзнаваме. Но аз винаги съм го знаел. Ото също беше в течение — както впрочем и с потребността ми да наказвам от време на време — и съвсем скоро щеше да ме издъни. Разкри ме пред Ендрю и беше на крачка да се раздрънка. Затова се принудих да действам. В навечерието на премиерата на спектакъла в театър „Сейнт Джордж“ го изчаках да излезе и се вмъкнах в апартамента му, за да разчистя всичко, което би подсказало за връзката ни — снимки, подаръци, писма и прочее. Неочаквано на вратата се позвъни. Предпазливо открехнах прозореца на спалнята и надникнах. И кого, мислиш, видях? Ендрю! Първо ми хрумна изобщо да не отварям. После обаче съобразих, че появата на Ендрю всъщност проваля начертания ми план. Възнамерявах да посетя Ендрю в болницата на следващия ден и дискретно да му остави чаена лъжичка, запалка, спринцовка и пликче със заветната дрога заедно с домашноприготвен лично от мен микс.

— Смъртоносен коктейл.

— Кажи-речи да.

— И откъде беше сигурен, че Ендрю ще си инжектира наркотик, донесен му от убиец?

— Той не знаеше, че аз знам, че той знае. Ако ми следиш мисълта, Хари. Ендрю не допускаше Ото да направи пред мен каквито и да било разкрития. Освен това всеки наркоман с първи признаци на абстиненция е готов да поеме известни рискове. Като например да се довери на човек, който гледа на него като на баща. Но когато Ендрю се появи пред вратата на Ото, вече нямаше смисъл да разсъждавам върху тези въпроси. Той бе избягал от болницата и се намираше отвън.

— И реши да му отвориш?

— Имаш ли представа колко бързо е способен да работи човешкият мозък, Хари? Дългите, заплетени истории, които сънуваме, се разиграват за броени секунди, а не за цяла нощ, както ни се струва. Въпрос на светкавична мозъчна активност. Горе-долу със същата скорост ми хрумна нов план: да натопя Ендрю Кенсингтън за убийствата. Кълна се, преди това изобщо не ми бе идвало наум! Натиснах копчето на домофона и изчаках да се качи. Застанах зад вратата с кърпа, напоена с чудодейното ми биле…

— Диетилов етер.

— … и после завързах Ендрю за един стол, извадих дрогата и скромните остатъци от неговите запаси и му инжектирах цялото количество, за да съм сигурен, че ще мирува, докато се върна от представлението. По пътя от театъра към апартамента купих още дрога и с Ендрю си спретнахме истинско угощение. Накрая май нещата съвсем излязоха от контрол и на тръгване го оставих увиснал на лампата.

Отново тихият смях. Хари се постара да диша дълбоко и спокойно. Толкова изплашен не се бе чувствал през целия си живот.

— Какво имаш предвид, като казваш, че е трябвало да ги наказваш?

— Какво?

— Нали преди малко каза, че си бил принуден да ги наказваш?

— А, да. Както вероятно ти е известно, психопатите често страдат от параноя или други изопачени възприятия на реалността. В моя случай аз съм убеден, че моята житейска мисия е да търся възмездие за злините, нанесени на моя народ.

— Като изнасилваш бели жени?

— Бездетни бели жени.

— Бездетни ли? — смая се Хари. Нито той, нито някой друг от следствената група бе обърнал внимание на този общ белег на жертвите. И как да им хрумне? Какво необичайно има, че тези съвсем млади жени не са раждали?

— Да. Още ли не си схванал, Хари? Тера нулиус. Когато вие, светлокожите, сте пристигнали по нашите земи, сте ни обявили за безимотни, защото не сме сеели нищо в земята. Отнели сте ни нашата родина, изнасилили сте я и сте я убили пред очите ни.

Тууомба нямаше нужда да повишава глас. Думите звучаха достатъчно гръмко.

— Е, днес вашите бездетни жени са моята тера нулиус. Никой не ги е осеменил, следователно никой не ги притежава. Просто следвам логиката на белокожите и действам на същия принцип.

— Но самият ти признаваш, че възприемаш реалността превратно, Тууомба! Сам разбираш колко извратено разсъждаваш!

— Извратено е, да. Но болестта е нещо нормално, Хари. Отсъствието на болести е опасно, защото тогава организмът престава да се бори и не след дълго рухва. Колкото до превратните представи, Хари, недей да ги подценяваш. Те са необходими на всяка култура. Да вземем твоята, например. В християнството се обсъжда открито колко трудно е да вярваш, как съмнението понякога започва да гризе и най-умния, най-богобоязливия свещеник. Но не е ли именно признаването на съмнението потвърждение, че вярата, чиито принципи човек е избрал да следва в живота, е изопачено възприемане на реалността, мироглед, срещу който цялото ти същество се бунтува? Човек не бива да се отказва толкова лесно от превратните си представи, Хари. В другия край на дъгата вероятно ни очаква възнаграждение.

Хари се отпусна по гръб в леглото. Опитваше се да прогони мисълта, че Биргита няма деца.

— Как разбираш дали са майки? — чу той дрезгавия си глас.

— Питам.

— Как…

— Част от тях ме излъгаха, че имали деца, които разчитали на тях, защото се надяваха да ги пощадя. Давах им трийсет секунди да го докажат. Ако майка не носи у себе си снимка с детето си, не е никаква майка, да ти кажа аз.

Хари преглътна.

— Защо блондинки?

— Този критерий не е задължителен. Просто така свеждам до минимум риска в жилите на някоя от жертвите ми да тече аборигенска кръв.

Хари се мъчеше да не мисли за млечнобялата кожа на Биргита.

Тууомба се засмя тихо.

— Разбирам, че те вълнуват доста въпроси, Хари, но мобилните услуги струват скъпо, а идеалистите като мен не са богати. Знаеш какво трябва да сториш. И какво — не.

Тууомба затвори. По време на разговора бързо спускащият се здрач потопи стаята в сивкав сумрак. От процепа под вратата се подаваха две антенки на хлебарка. Явно проучваха дали теренът е безопасен. Хари придърпа чаршафа и се сви. Отвън самотна кукабура подхвана вечерния си концерт, а „Кингс Крос“ се настройваше за поредната дълга нощ.

Хари сънува Кристин. Възможно беше сънят да е продължил едва няколко секунди, придружен с така нареченото БДО — бързо движение на очите, но понеже събитията протичаха в рамките на шест месеца, навярно бе отнело повече време. Облечена в зеления си халат, тя го милваше по косата и го молеше да тръгне с нея. Той я попита къде отива, но тя стоеше до отворената балконска врата, завесите се ветрееха около нея, а децата в задния двор вдигаха такава глъчка, че удавиха думите ѝ. От време на време слънцето го заслепяваше и тя съвсем се изгубваше от погледа му.

Той стана от леглото и се приближи, за да чуе какво му казва, ала тя се засмя звънливо, изтича на балкона, покатери се на перилата и се понесе като зелен балон. Политна над покривите на сградите, надавайки викове: „Всички ще дойдат! Всички ще дойдат!“ По-късно — пак насън — Хари обиколи всички познати да пита къде ще е купонът, те обаче или не знаеха, или вече бяха тръгнали натам. Спусна се към плувния комплекс „Фрогнер“. Понеже нямаше пари за вход, се покатери по оградата.

Приземи се от другата страна и установи, че се е одрал. Кръвта се точеше на червена пътечка зад него по тревата, по плочите и по стълбите към трамплина. Понеже там нямаше никого, той легна възнак и се загледа в небето, докато слушаше мокрите шляпвания на кървавите капки по ръба на басейна. Високо горе, откъдето грееше слънцето, мярна носеща се зелена фигура. Оформи бинокъл с дланите си и я видя по-ясно: приказно красива и почти прозрачна.

Събуди се от гърмеж: вероятно изстрел с пистолет. Полежа, заслушан в дъжда и шума от трафика из „Кингс Крос“. След малко заспа. И продължи да сънува Кристин до зори — поне така му се стори. В някои моменти тя имаше червена коса и говореше на шведски.

Двайсета глава

Беше девет часът.

Либи опря чело о вратата и затвори очи. Застанали от лявата и от дясната му страна, двама полицаи в черни бронежилетки следяха напрегнато действията му и държаха оръжията си в готовност. Зад тях на стълбите стояха Уодкинс, Йонг и Хари.

— Напред! — Либи издърпа внимателно шперца.

— Не забравяйте да не пипате нищо, ако заварим апартамента празен! — прошепна Уодкинс.

Либи застана до вратата и я отвори, а двамата полицаи нахлуха, стиснали пистолетите с две ръце в съответствие с инструкциите.

— Сигурен ли си, че вътре не е монтирана аларма? — прошепна Хари.

— Обадихме се във всички охранителни фирми в града. Нито една не е поела ангажимент за този апартамент — отвърна Уодкинс.

— Шшт! Какъв е този звук? — попита Либи.

Наостриха уши, но не чуха нищо съществено.

— Дотук с теорията какъв експерт по бомбите е Тууомба — сухо промърмори Уодкинс.

Един от полицаите се върна.

— Чисто е — докладва той.

Отдъхнаха си и влязоха. Либи натисна ключа за осветлението в коридора, но лампата не светна.

— Ама че работа — той пробва да светне в малката, но много спретната и чиста дневна. Нищо. — Сигурно е изгорял бушон.

— Няма значение — успокои го Уодкинс. — Влиза достатъчно светлина, за да проведем обиска. Хари, ти поеми кухнята. Либи ще вземе банята, а ти, Йонг…

Китаецът стоеше пред компютър върху бюрото до прозореца.

— Имам някакво предчувствие… Либи, я иди да провериш с фенера таблото с бушоните в коридора.

Либи излезе и след малко лампата в коридора светна, а компютърът се включи.

— Дяволска история — Либи се върна в дневната. — Около бушона беше намотан проводник и трябваше да го махна. От таблото минава покрай стената и стига до вратата.

— Бравата е електронна, нали? Бушонът е бил свързан с бравата и когато отворихме вратата, токът е угаснал. Звукът, който чухме при влизането, е бил от вентилатора на компютъра — Йонг затрака по клавиатурата. — Тази машина предоставя и опцията rapid resume, затова ще разберем кои програми са работели, преди да се изключи.

На екрана се появи синя снимка на земното кълбо, а от тонколоните се разнесе весел сигнал.

— Откъде да предположа! — възкликна Йонг. — Проклетият му хитрец! Виждате ли? — посочи някаква икона на екрана.

— Йонг, за бога, да не губим време за подобни глупости — помоли Уодкинс.

— Сър, ще ми услужите ли за малко с мобилния си телефон? — Дребничкият китаец дръпна апарата от ръката на Уодкинс, без да дочака отговор. — Какъв е домашният номер на Тууомба?

Хари му го продиктува: пишеше го на стационарния апарат до компютъра. Йонг го набра. Телефонът звънна и компютърът мигом издаде сигнал, а иконата се уголеми в максимален мащаб на екрана.

— Шшт! — предупреди Йонг.

След няколко секунди се чу кратко бипкане. Йонг побърза да прекъсне връзката.

Между веждите на Уодкинс се бе врязала дълбока бръчка.

— Какво, за бога, правиш?

— Сър, опасявам се, че Тууомба е създал сигнална инсталация, която да го извести за идването ни. И вече е задействана.

— Обясни! — Търпението на Уодкинс започна да се изчерпва.

— Виждате ли софтуерът, който се стартира? Това е съвсем обикновена програма за телефонен секретар, свързана към телефона посредством модем. Преди да излезе, Тууомба записва посланието си на компютъра на този микрофон. Когато някой му позвъни, програмата се активира, пуска съобщението на Тууомба и след краткото бипкане, което чухте, можете да запишете вашето съобщение направо на компютъра му.

— Йонг, знам какво е телефонен секретар. Но не разбирам какъв е замисълът.

— Като позвъних на домашния му номер, чухте ли гласа на Тууомба, преди да прозвучи въпросното бипкане, сър?

— Не…

— Защото Тууомба е записал съобщението си, но не го е запаметил.

На Уодкинс започна да му просветва.

— Значи твърдиш, че след като токът спря и компютърът се изключи, съобщението му се е изгубило.

— Именно, сър. — Понякога реакциите на Йонг изобщо не съответстваха на ситуацията. Така стана и сега. Той разцъфна в широка усмивка. — И ето ви аларма!

Хари изобщо не се усмихваше, защото съзнаваше в пълна мяра мащабите на катастрофата.

— Значи ако Тууомба набере домашния си номер и не чуе съобщението си, за него това ще е предупреждение, че някой се е вмъкнал в дома му. Някой — разбирайте, ние.

Възцари се мълчание.

— Тууомба няма да се прибере, без предварително да се обади — кимна Либи.

— Господи! — простена Уодкинс.

— Може да се обади всеки момент. Трябва да спечелим време — напомни Хари. — Предложения?

— Да се свържем с телекома и да поискаме да блокират повикванията към домашния му телефон и да активират автоматично съобщение, че номерът не може да бъде избран.

— Ами ако и той се обади в телекома да попита какво става?

— Ще се оправдаят с прекъснат кабел в района заради… изкопни работи, да речем.

— Ще се усети и ще провери дали и телефонът на съседа е прекъснат — възрази Либи.

— Да блокираме комуникациите в целия квартал — предложи Хари. — Ще намерите ли начин да го направите, сър? — обърна се той към Уодкинс.

Той се почеса зад ухото.

— Проклета бъркотия! Защо, майка му стара…

— Нужно е да действаме незабавно, сър!

— По дяволите! Дай ми телефона, Йонг. Маккормак ще уреди въпроса. Имай предвид, че няма как да изключим телефоните в цял квартал за дълго време, Хоули. Трябва час по-скоро да измислим какъв да е следващият ни ход. По дяволите!

Стрелките показваха единайсет и половина.

— Нищо! — обезсърчи се Уодкинс. — Нито една скапана улика!

— Нали не очакваме да ни е оставил бележка къде я държи — въздъхна Хари.

Либи излезе от спалнята и поклати глава. Йонг претърси мазето и таванското, но и той не откри нищо съществено.

Седнаха в дневната.

— Странно — промърмори Хари. — Ако бяхме тършували из апартамента на когото и да било от нас, все щяхме да се натъкнем на нещо компрометиращо: любопитно писмо, порносписание, снимка на стара любов, петно по чаршафите. Този тип обаче е сериен убиец и въпреки това нищо в дома му не подсказва какъв живот води.

— За пръв път виждам толкова нормален ергенски апартамент — съгласи се Либи.

— Дори прекалено нормален — обади се Йонг. — Чак съмнително нормален.

— Пропускаме нещо — Хари погледна тавана.

— Търсихме навсякъде — възрази Уодкинс. — Ако е оставил някъде следи, те не са тук. Обитателят на този апартамент се храни, спи, гледа телевизия, облекчава физиологичните си нужди и записва гласови съобщения на компютъра си. Нищо друго.

— Прав сте, сър. Тук живее не убиецът Тууомба, а ненормално нормален мъж, който няма от какво да се бои дори при най-щателен полицейски обиск. Но къде се спотайва другото му аз? Дали си има тайна квартира? Друг апартамент, вила?

— Във всеки случай на името на Тууомба няма регистрирано второ жилище. Проверихме, преди да тръгнем за насам.

Мобилният звънна. Обади се Маккормак. Свързал се с телекома. На аргумента, че крайната мярка се налага, за да се спаси човешки живот, от компанията възразили, че ако близките на човек в спешно състояние от района са възпрепятствани да повикат линейка, това също би довело до фатален край. С малко помощ от кметството Маккормак успял да издейства блокиране на телекомуникационната мрежа до седем вечерта.

— А междувременно можем да пушим — Либи извади тънка пурета. — Да тръскаме пепел по килимите и да оставяме плътни отпечатъци в коридора. Някой да има огънче?

Хари извади кибритена кутия от джоба си и драсна клечка. Вместо да прибере кутията, се загледа продължително в нея с нарастващ интерес.

— Забелязахте ли, че този кибрит не е обикновен?

Другите поклатиха глава.

— Пише, че е водоустойчив. „За любителите на разходки из планините или на излети близо до водни басейни“ — гласи етикетът. Някой от вас носи ли у себе си такъв кибрит?

Отново дружно поклащане на глава.

— Греша ли, или такива кибрити наистина се продават само в специализирани магазини и струват по-скъпо?

Австралийските му колеги свиха рамене.

— При всички случаи не са ширпотреба. За пръв път виждам такъв кибрит — потвърди Либи.

— Подари ми го Тууомба — на погребението на Ендрю.

Възцари се мълчание.

Йонг се прокашля.

— В коридора е окачена снимка на яхта — колебливо отрони той.

Стрелките показваха един.

— Много ти благодаря за съдействието, Лиз — и Йонг остави мобилния. — Локализирахме я! Швартована26 е на пристанището в Женския залив и е регистрирана на името на някой си Герт ван Хос.

— Добре. Йонг, ти оставаш тук заедно с двамата спецполицаи в случай, че Тууомба се появи. Либи, Хари и аз потегляме незабавно към пристанището.

Уличното движение беше спокойно и новата тойота на Либи мъркаше доволно по Ню Саут Хед Роуд.

— Няма ли да повикаме подкрепление, сър? — попита Либи.

— Ако наистина е на яхтата, трима души сме напълно достатъчни — прецени Уодкинс. — Според Йонг Тууомба няма разрешително за оръжие, пък и не ми се струва да е от онези типове, които ще размахат пистолет.

— И на какво основание го твърдите, сър? — не се сдържа Хари. — На същата онази интуиция ли се осланяте, която ви подсказа да нахлуем в апартамента на Тууомба, а преди това ви подтикна да поставите радиолокатора в дамската чанта на Биргита?

— Хоули…

— Само питам, сър. Защото с оглед на вашите прогнози до момента, следва да предположим, че Тууомба ще размаха пистолет. Не че…

Хари си даде сметка колко много е повишил глас и млъкна. „Сега не бива“ — спря се той и довърши изречението си с по-нисък тон:

— Не че имам нещо против да го сварим въоръжен. Тъкмо ще ми се открие повод да го натъпча с олово.

Уодкинс предпочете да не отговаря. Продължиха да пътуват в мълчание, а той се взираше начумерено през прозореца. В огледалото за обратно виждане Хари зърна предпазливата, неразгадаема усмивка на Либи.

Стрелките показваха един и половина.

— Ето го Женския залив — посочи Либи. — Много подходящо име. Тукашният плаж е сборен пункт номер едно на гейовете за слънчеви бани.

Решиха да паркират пред оградата на пристанищния район и се спуснаха по затревена площ към лодкостоянката. От двете страни на понтонния кей се редяха нагъсто разположени мачти. До пропуска охраняваше сънлив пазач в избеляла от слънцето синя униформа. Уодкинс му показа полицейската си значка и мъжът се поободри. Обясни им къде се намира яхтата на Ван Хос.

— Има ли някой на борда? — осведоми се Хари.

— Нямам представа. Сега, през лятото, е трудно да следиш къде има хора и къде — не. От няколко дни точно на тази яхта като че ли не се е мяркал никой.

— Кога за последно видяхте собственика?

— Ако не ме лъже паметта, господин Вас Хос се отби в събота вечер. Обикновено паркира долу до брега. По-късно през нощта си тръгна.

— И оттогава никой не се е качвал на яхтата? — попита Уодкинс.

— Не и по време на моите дежурства. За щастие работим на смени.

— Сам ли дойде?

— Доколкото си спомням — да.

— Носеше ли нещо?

— Знам ли… Сигурно. Повечето не идват с празни ръце.

— Ще ни опишете ли накратко как изглежда господин Ван Хос? — поиска Хари.

Пазачът се почеса по главата.

— Трудна работа.

— Защо? — изненада се Уодкинс.

— Честно казано, на мен всички аборигени ми изглеждат еднакви — малко смутено призна човекът.

Слънцето блестеше в гладката вода на пристанището, но малко по-нататък се разбиваха големи, мощни морски вълни. Тръгнаха по плаващия кей. Бризът постепенно стана по-свеж. Разпозна яхтата по името — „Аделаида“ — и по регистрационния номер, изписан с боя отстрани. „Аделаида“ не беше сред най-големите яхти наоколо, но изглеждаше добре поддържана. Йонг обясни, че само яхти с двигатели над определен обем подлежат на регистрация. Затова разследващите извадили небивала доза късмет. Толкова голяма, че Хари се опасяваше да не са изразходили всичкия, който им се полага. При мисълта, че е възможно Биргита да се намира на борда, сърцето му се разтуптя силно и болезнено.

Уодкинс даде знак на Либи да се качи пръв. Хари свали предпазителя на пистолета и се прицели в люка към салона, докато Либи внимателно стъпваше по палубата на кърмата. Уодкинс се спъна в котвеното въже и кракът му тропна тежко върху палубата. Спряха и се ослушаха, но чуваха само вятъра и сочното подплискване на вълните в страничните бордове. И люкът към салона, и люкът към кърмовата каюта бяха заключени с катинари. Либи извади шперц и се хвана на работа. След няколко минути катинарите паднаха.

Либи отвори люка към салона и Хари се вмъкна пръв. Долу беше тъмно. Той приклекна с насочен напред пистолет. Уодкинс слезе и разтвори завесите. Помещението беше обзаведено семпло, но изискано, с махагонови мебели. Луксозни екстри липсваха. Над разгъната морска карта върху ниска масичка висеше снимка на млад боксьор.

— Биргита! — извика Хари. — Биргита!

Уодкинс докосна рамото му.

— Не е на борда — установи Либи, след като претърсиха яхтата от форпика до кърмовата каюта.

Уодкинс седеше на една от пейките на задната палуба, обхванал главата си с ръце.

— Може да е била тук — Хари плъзна поглед над водата.

Вятърът се усили и гребените на вълните се запениха в бяло.

— Ще повикам криминалните експерти. Да видим дали ще открият нещо — Уодкинс се изправи. — Това означава, че Тууомба държи и друга тайна квартира.

— Или… — подхвана Хари.

— Не си мисли глупости! Скрил я е някъде. Трябва само да я открием.

Хари седна. Вятърът рошеше игриво косата му. Либи се опита да запали нова пурета, но след няколко несполуки се отказа.

— Какво ще правим сега?

— При всички случаи трябва да слезем от яхтата — отвърна Уодкинс. — Ако се зададе с кола от пътя, ще ни види.

Станаха, щракнаха катинарите. Взел си поука, Уодкинс вдигна високо крака си, докато прескачаше котвеното въже.

Либи спря.

— Какво има? — попита Хари.

— Не разбирам от лодки, но това обичайна практика ли е?

— Кое?

— Да си спуснал котвата, при положение че яхтата е швартована и отпред, и отзад?

Спогледаха се.

— Помогни ми да изтеглим котвата — подкани го Хари.

Стрелките показваха три.

Носеха се стремително по шосето. По небето галопираха облаци. Дърветата от двете страни на платното се олюляваха, сякаш ги подканяха да продължават напред. Тревата покрай банкета бе полегнала, радиостанцията пращеше. Слънцето избледня. Над водата прехвърчаха бързи сенки.

Хари се возеше на задната седалка, но не забелязваше сигурните предвестници на задаваща се буря. Пред очите му беше само позеленялото хлъзгаво въже, което издърпаха от водата с мощни постъпателни дръпвания. Водни капчици от въжето се посипаха във водата като бляскави кристали и от дълбините се появи смътно бяло петно, което бавно се издигаше към повърхността.

Една лятна ваканция баща му го взе на гребната лодка и уловиха камбала — бяла и изумително огромна. Устата на Хари пресъхна, пръстите му се разтрепериха. Мама и баба плеснаха въодушевено с ръце, когато двамата рибари влязоха в кухнята с улова, и веднага се заеха да кормят студеното кърваво рибешко тяло с големи лъскави ножове. Цяло лято Хари сънува внушителната камбала, просната в лодката; изпъкналите ѝ очи и застиналия ѝ в шок поглед, все едно още не можеше да повярва, че умира. На следващата Коледа му сервираха няколко едри парчета рибешко месо, което потреперваше като желе. Бащата гордо разказа как двамата със сина му са уловили гигантската камбала във фиорда.

— Решихме тази Коледа да разнообразим менюто — обясни майка му.

Рибата имаше вкус на смърт и разложение. Хари стана от масата с насълзени очи, огорчен и разгневен.

А сега се возеше на задната седалка на кола, която лети по шосето. Затвори очи и видя себе си. Взира се във водата, от чиито глъбини нещо, наподобяващо медуза „лъвска грива“, се въззема все по-нагоре и по-нагоре; при всяко дръпване на котвата червените пипала се изпъваха и после се свиваха, все едно медузата плуваше. Под повърхността се разпериха ветрилообразно, сякаш в опит да прикрият голия бял труп. Котвеното въже беше омотано около шията ѝ, а безжизненото тяло се стори чуждо и непознато на Хари.

Ала когато я обърнаха по гръб, той видя погледа на онази риба от далечното лято. „Това ли е всичко? Наистина ли пътят приключва просто така? Нима животът и смъртта са толкова банални?“ — питаха обвинително смаяните изцъклени очи.

— Тя ли е? — попита Уодкинс.

Хари поклати отрицателно глава.

Уодкинс повтори въпроса. Хари забеляза зачервената, изопната кожа на раменете ѝ и тънките бели ивици от презрамките на банския.

— Изгоря — отрони изумен той. — Помоли ме да ѝ намажа гърба. Каза, че разчита на мен. Но изгоря.

Уодкинс застана пред Хари и сложи ръце на раменете му.

— Вината не е твоя. Чуваш ли? Каквото и да беше сторил, нямаше как да го избегнеш. Не си виновен.

Мракът се сгъсти и вятърът задуха на мощни пориви. Големите евкалиптови дървета се надигаха, размахваха клони и сякаш оживели от настъпващата буря, се опитваха да се откопчат от корените си, за да тръгнат по земята подобно на трифидите на Джон Уиндъм27.

— Гущерите пеят — отрони неочаквано Хари от задната седалка; първите му думи, откакто се качиха в колата.

Уодкинс се обърна, а Либи погледна Хари в огледалото. Хари се прокашля високо.

— Веднъж Ендрю ми разказа, че гущерите и хората от гущеровото семейство имали силата да предизвикват дъждове и бури с песните си. Големият потоп рукнал, отприщен от гущерите, които пеели и се режели до кръв с кремъчните си ножове, за да удавят платипус — птицечовката. — Усмихна се леко. — Почти всички птицечовки измрели. Няколко все пак оцелели. Знаете ли какво направили? Научили се да дишат под вода.

Първите едри дъждовни капки потреперваха върху предното стъкло.

— Нямаме време — каза Хари. — Съвсем скоро Тууомба ще се усети, че сме го погнали, и ще се покрие с бързината на земен плъх. Аз съм единствената връзка с него и сега вие се чудите дали няма да рухна. Ами, какво да ви кажа? Мисля, че обичах това момиче.

Уодкинс изглеждаше потиснат. Либи кимна.

— Но ще се науча да дишам под вода — додаде Хари.

Стрелките показваха три и половина.

Никой в заседателната зала не обръщаше внимание на жалното скърцане на вентилатора.

— Е, знаем кой е убиецът. Знаем и друго: той не подозира, че цялата разследваща група е наясно с вината му. Очаква в момента да събирам изфабрикувани доказателства срещу Еванс Уайт. Уви, тази ситуация е временна и няма да трае дълго. Можем да държим телефоните в района изключени максимум още няколко часа. А колкото по-дълго продължава мнимата „авария“, толкова по-подозрителна започва да изглежда. Пред дома му поставихме наши хора, в случай че се появи там. Край яхтата му също дежури екип. Но лично аз се убедих колко е предпазлив; няма да поеме и минимален риск, без да се увери стопроцентово дали теренът е чист. Да бъдем реалисти: ще се досети за влизането ни в апартамента му. Остават ни две възможности: да вдигнем шум, да го обявим за издирване по телевизията и да се надяваме да го заловим, преди да се е покрил. Да помислим: дали човек, заложил толкова хитра алармена система в дома си, би оставил всичко на случайността, или по-скоро би начертал план и за по-нататъшните си действия? Види ли снимката си на екрана, рискуваме да потъне вдън земя. Другият вариант е да се възползваме от краткото време, което остава, преди да се усети, че му дишаме във врата, и да го заловим, докато все още се чувства свободен и… в сравнителна безопасност.

— Аз гласувам за втория вариант — да го хванем. — Либи махна от рамото си косъм… съвсем реален, представете си!

— Да го хванем? — смая се Уодкинс. — В мегаполис! Нямаме никаква представа къде се намира. Не знаем дори дали още е в Сидни!

— Е, недейте така, сър — възрази Хари. — През последния час и половина беше в Сидни.

— Откъде знаете? Да не го следите?

— Йонг — Хари предостави думата на усмихнатия китаец.

— Мобилният му телефон! — подхвана Йонг, все едно го бяха помолили да прочете пред класа съчинението си. — Всички мобилни разговори се осъществяват посредством така наречените базови станции, които приемат и изпращат телефонни сигнали. Телекомът разполага с информация сигналите от кой абонат в коя от многото станции постъпва. Всяка базова станция покрива площ с радиус от около десет километра. В районите с по-добро покритие, тоест гъстонаселените, телефоните попадат в обсега на повече станции — на сходен принцип функционира радиоразпръскването. Това означава, че докато говориш по мобилно устройство, телекомът може да локализира местонахождението ти до зона с радиус една миля. Ако разговорът се засича от две станции едновременно, периметърът се стеснява до района, където обхватът на двете станции се припокрива. А в случай, че сигналите от телефона ти се прехващат от три станции, периметърът се стеснява още повече и така нататък. Мобилните телефони не могат да бъдат проследени до определен адрес като стационарните, но може да се определи приблизителното им местоположение — обясни Йонг. — В момента държим връзка с трима оператори от телекома, които следят сигналите от телефона на Тууомба. Можем да се свържем с тях. Засега само две станции прехващат едновременно сигналите и в периметъра влизат цялото Сити, пристанището и половината Уоломоло. Добрата новина е, че Тууомба се движи.

— Чакаме да ни споходи малко късмет — вметна Хари.

— И се надяваме сигналите да бъдат засечени, когато попадне в някоя от малките зони, където обхватът на три или дори повече станции се застъпва. При такъв развой изпращаме всички цивилни коли и се молим да го открият.

Уодкинс не изглеждаше убеден.

— Значи е разговарял с някого сега и преди час и половина и двата пъти сигналите са засечени от базовите станции в Сидни, така ли? И успехът ни зависи от това, дали ще продължава да говори по проклетия телефон? Ами ако повече не проведе нито един разговор?

— А защо ние да не му позвъним? — предложи Либи.

— Ами точно така! — възкликна Уодкинс и по бузите му избиха трескави червени петна. — Гениална идея! Ще му звъним през петнайсет минути и ще се представяме като „Точно време“ или някой друг телефонен досадник! И какво ще му съобщим? Че говоренето по телефона май не е много разумно?

— Не е необходимо да говори — възрази Йонг.

— А как…

— Достатъчно е апаратът му да е включен — обясни Хари. — Тууомба явно не знае тази подробност, но докато телефонът му работи, той автоматично изпраща сигнал на всеки половин час — своеобразен знак, че е жив. Този сигнал се регистрира в базовите станции по същия начин, по който се регистрират и разговорите.

— Значи…?

— Ще се свържем с операторите от телекома, ще си направим кафе, ще седнем и ще се молим планът ни да успее.

Двайсет и първа глава

— Сигналът от телефона му е засечен в трета и четвърта базова станция — съобщи метален глас от високоговорителя.

Йонг посочи картата на Сидни, разпъната на стената. Номерирани кръгове обозначаваха зоните на обхват на съответните станции.

— „Пирмонт“, „Глийб“ и част от „Балмейн“.

— По дяволите! — изруга Уодкинс. — Прекалено широк периметър. Колко е часът? Опитвал ли е да звъни в дома си?

— Шест — отвърна Либи. — За последния час е набирал домашния си номер два пъти.

— Значи скоро ще се досети, че нещо се мъти — Маккормак се изправи.

— Но още не знае — прошепна Хари. Бе прекарал последните два часа мълчаливо върху стол, опрян на стената в дъното на залата.

— Нещо ново за времето? — попита Уодкинс.

— Ще се влошава. През нощта ще задуха ураганен вятър.

Минутите отлитаха. Йонг излезе да донесе кафе.

— Ало? — обади се глас от високоговорителя.

— Да? — скочи Уодкинс.

— Абонатът току-що набра номер. Засякохме го в трета, четвърта и седма наземна станция.

— Чакайте! — Уодкинс погледна картата. — Част от „Пирмонт“ и „Дарлинг Харбър“, нали?

— Точно така.

— По дяволите! Да бяха го засекли и девета и десета, щяхме да го пипнем!

— Ако не се движи — обърна му внимание Маккормак. — Къде е звънил?

— В централата ни — отвърна металният глас. — Попита защо домашният му номер не работи.

— По дяволите! — Уодкинс пламна. — Ще се измъкне! Да обявим незабавна тревога! Да вдигнем всички екипи на крак!

— Я млък! — прогърмя Хари. Залата се смълча. — Извинете ме за грубостта, сър, но предлагам да изчакаме следващия постъпил в станциите сигнал, вместо да предприемаме нещо прибързано.

Уодкинс погледна Хари с широко отворени очи.

— Хоули е прав — потвърди Маккормак. — Сядай, Уодкинс. След час телефонната блокада в района ще бъде вдигната. Следователно можем да се надяваме на още един или най-много на два сигнала от телефона на Тууомба, преди той да се усети, че само неговият стационарен номер е прекъснат. „Пирмонт“ и „Дарлинг Харбър“ не са голяма територия, но говорим за най-гъсто населените централни зони вечерно време. Ако изпратим там полицейска хайка, ще настъпи хаос и Тууомба ще използва суматохата, за да се измъкне. Затова ще изчакаме.

В седем без двайсет по високоговорителя постъпи поредното съобщение:

— Сигналът е приет в трета, четвърта и седма базова станция.

Уодкинс изпъшка.

— Благодаря — Хари изключи микрофона. — Районът е същият, следователно е спрял да се движи. Къде може да е?

Всички се скупчиха над картата.

— Вероятно тренира — предположи Либи.

— Добро попадение! В района има ли боксова зала? Някой знае ли къде тренира Тууомба?

— Ще проверя, сър — отзова се Йонг и излезе.

— Други идеи?

— Районът е пълен с туристически атракции, които работят до късно — напомни Либи. — Да не се разхожда из Китайската градина на приятелството?

— В това време сигурно е предпочел да е на закрито — възрази Маккормак.

— Свързах се с треньора му — върна се Йонг. — Понеже се дърпаше да ми даде информация, казах, че се обаждам от полицията. Тренировъчната зала се намира в „Бондай Джънкшън“.

— Чудничко! — възкликна Уодкинс. — И колко време според теб ще мине, преди треньорът да набере Тууомба и да го попита защо полицията го търси?

— Няма време за губене. Ще се обадя на Тууомба — реши Хари.

— И ще го попиташ къде е? — иронично подхвърли Уодкинс.

— Ще импровизирам — Хари вдигна слушалката. — Либи, провери дали разговорът се записва. Никой да не е гъкнал!

Всички замръзнаха. Либи хвърли поглед на стария магнетофон и вдигна утвърдително палец. Хари преглътна. Безчувствените му пръсти натискаха копчетата. След три сигнала Тууомба вдигна:

— Ало?

Гласът… Хари притаи дъх и притисна слушалката към ухото си. На заден план се чуваха гласове на хора.

— Кой е? — прошепна Тууомба.

Звук, последван от весели детски викове. Тууомба се засмя плътно, спокойно.

— Ти ли си, Хари? Какво съвпадение! Точно си мислех за теб. Не мога да се свържа с телефона ми у дома и се питах дали нямаш пръст в тази работа. Надявам се да нямаш.

Хари долавяше различни звуци, но се затрудняваше да ги идентифицира.

— Мълчанието ти ме притеснява, Хари. И то много. Не знам какво целиш, но навярно е разумно да си изключа мобилния. Да не се опитваш да ме намериш?

Този звук…

— По дяволите! — изруга Хари. — Затвори.

И се тръшна на стола.

— Позна ме. Как, за бога, се сети, че съм аз?

— Върни записа — нареди Маккормак. — И извикай Маргес.

Йонг изтича да изпълни заповедта. Пуснаха повторение на записа.

Хари усети как космите на тила му настръхват, когато гласът на Тууомба се разнесе от тонколоните.

— Въпросното място е оживено — отсъди Уодкинс. — Какъв беше този трясък? Чуйте! Деца! Да не е в лунапарк?

— Върни го пак — поиска Маккормак.

— Кой е? — повтори Тууомба. Чу се силен шум, последван от детски възгласи.

— Какво е… — подхвана Уодкинс.

— Плясък на вода — обади се някой от вратата.

Обърнаха се. Там стоеше малка кафява глава с черни къдрици, мустак и миниатюрни очила с дебели стъкла. Тази главица бе кацнала върху огромно туловище, сякаш надуто с компресор. Заплашваше да се пръсне всеки момент.

— Хесус Маргес — най-услужливите уши в бранша — представи го Маккормак. — При това дори не е сляп.

— Но и това ще стане — промърмори Маргес и си нагласи очилата. — Я дайте да чуя.

Либи върна записа още веднъж. Маргес го прослуша със затворени очи.

— В закрито помещение е. Тухлени стени. Нищо не притъпява звука, няма килими, нито завеси. Има хора, млади хора от двата пола, най-вероятно семейства с малки деца.

— Как правиш толкова изводи от такъв неясен шум? — скептично попита Уодкинс.

Маргес въздъхна. Явно не за пръв път се сблъскваше с недоверие.

— Имате ли представа какъв невероятен инструмент представлява ухото? Умее да прави разлика между повече от милион звукови вълни. Един милион! А понякога един звук представлява наслагване на трептения с десетки честоти и амплитуди. Това прави минимум десет милиона вариации. За сравнение: стандартните езикови речници съдържат само около сто хиляди думи. Природата го е измислила. Останалото се постига с усилени упражнения.

— Какъв е този звук, който непрекъснато се чува на заден план? — попита Хари.

— Онзи в диапазона между 100 и 120 херца? Трудно е да се определи. В студиото можем да го изолираме от другите шумове, но ще отнеме време.

— С каквото не разполагаме — уточни Маккормак.

— Но как Тууомба позна Хари, при положение че Хари дори не гъкна? — недоумяваше Либи. — По интуиция ли?

Маргес си сне очилата и започна разсеяно да ги чисти.

— Онова, което ние наричаме интуиция, приятелю, винаги се захранва от зрителните впечатления. Когато обаче постъпилите впечатления са твърде бегли и летливи, ние ги усещаме като смътно възприятие, като допир на перце до носа ни, докато спим, и се затрудняваме да назовем какви асоциации активира мозъкът ни. Затова ги наричаме интуиция. Как точно… дишаше, Хари?

— Изобщо не дишах — отвърна той.

— Преди звънил ли си му оттук? Дали не е разпознал акустиката? Или е доловил странични шумове? Човекът по принцип притежава феноменална памет за звуци — много по-услужлива, отколкото той предполага.

— Да, веднъж му се обадих оттук — Хари се вторачи в стария вентилатор. — Ама разбира се! Как не се сетих по-рано!

— Хм… — промърмори Хесус Маргес. — Много интересна личност преследвате. Каква е наградата за главата му?

— Бил съм там — изрече Хари с широко отворени очи, все така приковани във вентилатора. — Ами да. Затова звуците на заден план са ми познати. Бил съм там. Това бълбукане… е от Аквариума!

— Хм… — Маргес огледа резултата от усилията си. — Звучи логично. И аз съм бил там. Такива плясъци може да произведе опашката на едър соленоводен крокодил.

Когато вдигна глава, експертът по тълкуването на записи беше останал сам в залата.

Стрелките показваха седем часа.

Ако бурята не бе поопразнила улиците от хора и автомобили, навярно щяха да изложат на опасност живота на цивилни граждани в късата отсечка от полицейското управление до „Дарлинг Харбър“. Либи показа завидни шофьорски умения и благодарение на него и на въртящия се син буркан на патрулната заблуден пешеходец в последния момент отскочи встрани, а два насрещни автомобила отбиха. От задната седалка Уодкинс ругаеше безспир, а отпред Маккормак се обади в Аквариума да предупреди за предстоящата полицейска акция.

Спряха на паркинга отпред. Знамената в „Дарлинг Харбър“ се развяваха, а вълните се разбиваха и хвърляха пръски отвъд вълнолома. На мястото вече бяха пристигнали няколко полицейски автомобила и униформени служители бяха завардили изходите.

Маккормак даде последните си разпореждания.

— Йонг, всички наши хора да носят у себе си снимка на Тууомба. Уодкинс, ти идваш с мен в контролната зала. Там следят на монитори положението в целия аквариум. Либи и Хари, тръгвайте да го търсите. Аквариумът затваря след броени минути. Ето ви радиостанциите, сложете си слушалките в ушите, защипете микрофоните за реверите и проверете дали връзката работи. Ще ви напътстваме от контролната зала, ясно?

Хари слезе от колата. Силен порив на вятъра го подхвана и едва не го събори. Групата се втурна на бегом към навеса.

— За щастие не е задръстено както обикновено — установи Маккормак, задъхан от краткия спринт. — Сигурно заради времето. Ако негодникът е тук, ще го пипнем.

Посрещна ги началникът на охраната. Маккормак и Уодкинс тръгнаха с него към контролната зала. Хари и Либи провериха изправността на портативните станции, подминаха билетните каси и се смесиха с посетителите из коридора.

Хари попипа пистолета в раменния кобур. Сега, с включено осветление и оживен от посетители, аквариумът изглеждаше съвсем различно. Сякаш с Биргита бяха идвали тук преди цяла вечност, сякаш се бе случило в друго летоброене.

Той се опита да прогони мислите си за нея.

— В контролната зала сме — съобщи Маккормак със спокоен и вдъхващ сигурност глас. — В момента следим мониторите. С двама полицаи Йонг ще претърси тоалетните и кафенето. Виждаме ви. Продължавайте навътре.

Коридорите бяха проектирани така, че посетителите описваха кръг и накрая пак стигаха до отправната си точка. Хари и Либи тръгнаха в обратна посока, срещу хората, които излизат от аквариума, за да ги виждат в лице. Сърцето на Хари блъскаше лудо в гърдите. Устата му пресъхна, дланите му се изпотиха. Наоколо жужаха разговори на чужди езици и Хари имаше чувството, че плува във водовъртеж от представители на различни националности с различен цвят на кожата и облекло. Прекосиха подземния тунел, където двамата с Биргита пренощуваха. Сега там гъмжеше от деца. Залепили носове о стъклото, малчуганите наблюдаваха как животът в подводния свят продължава невъзмутимия си ход.

— От това място ме побиват тръпки — прошепна Либи. Вървеше с ръка, пъхната в якето.

— Само обещай да не откриваш огън — поиска Хари. — Нямам желание Джаксън Бей и дузина бели акули да се изсипят в скута ми.

— Бъди спокоен.

Стигнаха до другия край на аквариума. Там почти нямаше хора. Хари изруга.

— В седем преустановиха продажбата на билети. Сега чакат всички посетители да напуснат аквариума — поясни Либи.

— Момчета, птичето май е хвръкнало — обади се Маккормак по радиостанцията. — Елате в командната зала.

— Изчакай ме тук — заръча Хари на Либи.

Пред билетните каси стоеше познато лице в служебна униформа.

— Здрасти, Бен, помниш ли ме? Дойдох тук заедно с Биргита.

Охранителят се обърна и погледна припрения рус мъж.

— Да, разбира се. Хари, нали? Значи пак идваш, а? Повечето ни гости повтарят. Как е Биргита?

Хари преглътна.

— Виж, Бен, аз съм полицай. Както вероятно си разбрал, преследваме крайно опасен тип. Не можем да го открием, но нещо ми подсказва, че е още в сградата. Никой не познава това място по-добре от теб. Кажи ми: къде може да се е скрил?

Дълбоки бръчки набраздиха замисленото лице на Бен.

— Сещаш ли се къде живее Матилда, соленоводният крокодил?

— Да.

— Между малкия хитряга, когото наричаме Фидлър Рей, и голямата морска костенурка. Впрочем нея я преместихме, защото предстои да изградим басейн, където да държим два малки сладководни кроко…

— Сещам се за мястото. Побързай, Бен.

— Ако си пъргав и не те е шубе, прескочи плексигласа в ъгъла.

— При крокодила?

— Общо взето той дреме непрекъснато. От ъгъла има пет-шест крачки до вратата, която използваме, когато мием и храним Матилда. Но не бива да се мотаеш много-много, защото солтитата са учудващо пъргави и докато се усетиш, ще те затисне с двата си тона. Веднъж…

— Благодаря, Бен — Хари хукна, а хората се заотдръпваха да му направят път. Вдигна ревера и докладва в микрофона: — Маккормак, тук Хоули. Ще проверя зад клетката на крокодила.

Хвана Либи под мишница и го повлече със себе си.

— Последна възможност.

Очите на Либи се ококориха, когато Хари спря пред клетката на крокодила и се засили.

— След мен! — нареди той, скочи върху плексигласовата преграда и се преметна през нея.

Щом се приземи от отсрещната страна, водата в басейна закипя. Надигна се бяла пяна. Докато прекрачваше към вратата, Хари видя зелен болид от „Формула едно“ да се задава с бясна скорост към него, ниско над пода. Малките крака се въртяха като бъркалки на миксер. Хари се оттласна от пясъка. В далечината се чуваха писъци. С крайчеца на окото си зърна, че предният капак на болида е широко отворен. Хари се приземи успешно, измина на бегом последните метри до вратата и стисна дръжката. За частица от секундата му мина през ума, че е възможно да е заключена, но за щастие не беше. Светкавично се провря през нея. В съзнанието му проблесна сцена от „Джурасик парк“ и той грижливо затвори след себе си — сигурността преди всичко.

Извади пистолета. Във влажното помещение се носеше миризма на почистващи препарати и изгнила риба.

— Хари! — извика Маккормак по радиото. — Първо, има по-лесен достъп дотам, където се намираш в момента. Защо ти трябваше да минаваш през хранилката на звяра! Второ, кротувай, докато Либи заобиколи и дойде при теб.

— Не чу… м, сър… л… ша в… зка — Хари одраска микрофона с нокът. — Прод… ам сам.

Отвори вратата в другия край на помещението и се озова в цилиндрична кула с вита стълба в средата. Предположи, че стълбите надолу водят в подземните тунели, и реши да тръгне нагоре. На следващата площадка имаше врата. Вдигна глава към горните етажи, но други врати не се виждаха.

Завъртя топката и бутна внимателно вратата с лявата си ръка, а с дясната насочи пистолета напред. Вътре цареше непрогледен мрак. Носеше се нетърпима смрад на развалена риба.

Напипа ключ за осветление на стената и го натисна с лявата си ръка, но светлина не се появи. Пусна вратата и направи две предпазливи стъпки напред. Нещо изхрущя под подметките му. Хари се досещаше какво е и беззвучно се върна до вратата. Някой беше строшил крушката на тавана. Притаи дъх и се ослуша. Дали имаше някого в помещението? Бръмчеше вентилатор.

Хари се измъкна на пръсти на стълбищната площадка.

— Маккормак — прошепна той в микрофона. — Май е вътре. Направете ми услуга и наберете номера му.

— Къде си, Хоули?

— Незабавно, сър! Моля ви.

— Хари, не го превръщай в лична вендета…

— Днес е горещо, сър. Ще ми помогнете ли, или не?

Хари чу тежкото дишане на Маккормак в слушалката.

— Добре. В момента го набирам.

Хари бутна вратата със стъпало и застана разкрачен на прага, стиснал пистолета с две ръце. Зачака сигнала за звънене. Времето му се струваше като увиснала капка, която така и не се отронва. Изминаха навярно две секунди. Нито звук.

„Не е тук“ — помисли си Хари.

Три неща се случиха едновременно.

— Изключил си е… — подхвана Маккормак.

Хари съобрази, че като стои така на прага, е много лесна мишена.

Внезапно светът се взриви в дъжд от звезди и червени петна пред очите му.

Хари помнеше откъслеци от лекциите по бокс, които Ендрю му изнесе, докато пътуваха към Нимбин. Например: кроше, изпълнено от професионален боксьор, може без проблем да просне в безсъзнание човек без същата закалка. Движейки таза си, боксьорът използва силата на цялата горна половина от тялото си и придава на удара такава мощ, че мозъкът на противника му мигновено колабира. А ъперкът, попаднал точно в брадичката, те вдига от пода и те запраща право в страната на сънищата. Със стопроцентова гаранция. Перфектен десен прав от боксьор десняк също не ти оставя големи шансове да се задържиш изправен. И най-важното: не видиш ли летящия към теб удар, тялото ти не може да реагира и да се отмести. Дори и съвсем дребно движение с глава би смекчило значително пораженията. Това обяснява защо боксьори, претърпели нокаут, много рядко виждат решителния удар.

Единственото обяснение Хари да не изгуби съзнание навярно се криеше във факта, че мъжът замахна от лявата му страна. Понеже Хари стоеше на прага, онзи нямаше как да го удари в слепоочието — нещо фатално за изхода на двубоя според Ендрю. Понеже Хари държеше пистолет, насочен напред, мъжът бе лишен от възможността да му нанесе ефективно кроше или ъперкът. Десният прав също отпадна — така мъжът би се изправил пред оръжието. Оставаше му един-едничък изход — ляв прав — пренебрежително наречен от Ендрю „женски удар, годен само да раздразни или най-много да зашемети противника; безполезен при улични схватки“. Независимо от безпощадната присъда на Ендрю, този ляв прав запрати Хари към витата стълба, кръстът му се удари в парапета и той едва не се строполи.

Отвори очи. Още стоеше на краката си. В другия край на помещението се поклащаше отворена врата. Тууомба най-вероятно бе избягал оттам. Чу дрънчене: пистолетът му се търкаляше надолу по стълбата. Реши първо да вземе оръжието. Със самоубийствен скок Хари се хвърли надолу и ожули кожата на предмишниците и коленете си, но докопа пистолета, преди той да полети към дъното на двайсетметровата шахта. Изправи се на колене, изкашля се и установи, че е изгубил втори зъб, откакто дойде в тази проклета страна.

Стана и едва не припадна.

— Хари! — извика глас в ухото му.

Чу как някаква врата се отвори някъде под него и тичащи стъпки разклатиха стълбището. Хари се прицели във вратата отпред, пусна парапета, улучи очертанията ѝ, хукна, за да не падне напред, насочи се към вратата в другия край на помещението, почти уцели отвора и се олюля в сумрака с чувството, че си е изкълчил рамото.

— Тууомба! — изкрещя той на вятъра.

Огледа се. Пред него се простираше градът, зад него — Пирмонт Бридж. Намираше се на покрива на Аквариума. Наложи се да се хване за горната част на противопожарната стълба, за да не го събори бурята. Водата в пристанището се пенеше. Във въздуха се усещаше вкус на солени пръски. Под себе си Хари видя как тъмна фигура се спуска по стълбата. Силуетът спря и се озърна. Вляво стоеше полицейска кола с мигащи светлини. Отпред, зад ограда, се намираха двата резервоара, които излизаха от Аквариума.

— Тууомба! — изрева Хари и се опита да вдигне пистолета. Рамото упорито отказваше да се подчини и Хари изкрещя от болка и гняв.

Фигурата слезе, притича до оградата и започна да се катери нагоре. Хари схвана намерението му: да се вмъкне в резервоара, да излезе отзад и да преплува до пристана отсреща. Хари по-скоро се изтътрузи по противопожарната стълба, отколкото слезе. Атакува оградата, все едно искаше да я събори, прескочи я с помощта на здравата си ръка и се приземи шумно на цимента отвъд.

— Докладвай, Хари!

Издърпа слушалката от ухото си и хукна към резервоара. Вратата зееше отворена. Хари нахълта и се просна на колене. Под сводестия таван лежеше заграден участък от пристанището на Сидни, окъпан от светещи лампички над целия басейн. Над басейна минаваше тесен понтонен мост, а малко по-нататък тичаше Тууомба. Облечен в черен пуловер с висока яка и черни панталони, той бягаше грациозно, съобразявайки се с малката ширина на нестабилния мост.

— Тууомба! — извика за трети път Хари. — Хари съм. Ще стрелям!

Политна напред — не от омаломощение, а защото не успя да си повдигне ръката. Прицели се в тъмната фигура и дръпна спусъка.

Първият куршум пльосна във водата точно пред беглеца, който напредваше непоколебимо, спринтирайки с безупречна позиция на тялото.

Хари се прицели по-назад. Куршумът цопна зад Тууомба. Разстоянието нарасна до почти сто метра. Хрумна му абсурдна мисъл: все едно се упражнява на стрелковия полигон в квартал „Йокерн“ — светлините на тавана, кънтежът между стените, пулсът в пръста, увит около спусъка, и дълбоката, медитативна концентрация.

„Все едно тренирам на учебния полигон“ — внуши си той и натисна спусъка за трети път. Тууомба се просна ничком.

В обяснението, което даде по-късно, Хари заяви, че куршумът е пронизал лявото бедро на убиеца и едва ли е бил смъртоносен. Всички обаче си даваха сметка колко неподплатено е подобно предположение. Изключено е да знаеш къде си улучил човек от сто метра. Но Хари можеше да твърди каквото пожелае. Нямаше как да го опровергаят. Просто защото липсваше труп, който да подложат на аутопсия.

Лявата ръка и левият крак на Тууомба лежаха във водата. Той крещеше. Хари се спусна по моста. Виеше му се свят и му се гадеше. Всичко се разми пред очите му — водата, светлините, мостът, който се люлееше наляво-надясно. Докато тичаше, си спомни думите на Ендрю, че любовта е по-велика загадка от смъртта. Паметта му възкреси аборигенската легенда.

Кръвта прииждаше на шумни тласъци в ушите му и Хари се превърна в младия Уала, а Тууомба стана Бубур Жълто-кафявата змия, отнела живота на любимата Мора. Сега трябваше да убие злосторника. От любов.

В последвалия устен рапорт Маккормак не цитира какво е извикал Хари по микрофона, след като чуха изстрелите; не си спомняше.

— Чухме само как тича и крещи нещо, навярно на майчиния си език.

На този въпрос не успя да отговори и Хари.

Той тичаше по понтонния мост, надбягвайки се с живота и смъртта. Тялото на Тууомба потръпна. Целият мост се разтресе. Първоначално Хари помисли, че нещо се е ударило в моста, но разбра, че всъщност някой се кани да му отнеме плячката.

Бялата хищница.

Вдигна мощната си глава от водата и разтвори паст. Случваше се като забавен каданс. Хари беше сигурен, че чудовището ще завлече Тууомба със себе си, но то не успя да го хване здраво и само издърпа крещящата жертва по-навътре във водата. Пак се потопи, без да е изпълнило намеренията си.

„Без ръце.“ Хари си спомни за един рожден ден при баба си в Ондалснес преди много, много години. Тогава се опитваха да вадят ябълки от бидон, пълен с вода, само с уста. Майка му се смя до захлас и накрая се търкаляше по дивана.

Оставаха трийсет метра. Хари си каза, че ще изпревари Бялата хищница, но тя пак се появи. Видя как чудовището завъртя студените си очи в екстаз и победоносно му показа двата си реда зъби. Захапа крака на жертвата и отметна глава. Пръсна фонтан, Тууомба се замята из въздуха като парцалена кукла и викът му секна.

— Проклет призрак! Той е мой! — кресна задавено Хари, вдигна пистолета и изпразни пълнителя във водата. Тя се обагри в бледочервено, все едно потече разреден малинов сок, и под себе си Хари видя светлината от подземния тунел, където възрастни и деца се бяха скупчили да наблюдават развръзката на автентичната природна драма в цялата ѝ жестокост, на този пир, който щеше да се съревновава с Убийството на клоуна за приза „най-сензационно събитие на годината“.

Двайсет и втора глава

Джин Бинош изглеждаше и звучеше в пълно съответствие със същността си на купонджия, не само живял на пълни обороти, но и без никакво намерение скоро да спира.

— Обзалагам се, че и в ада им трябва кадърен татуировчик. — Джин потопи иглата в мастилото. — Сатаната сигурно държи мъченията да са разнообразни. Какво ще кажеш, друже?

Клиентът му, пиян до козирката, седеше с оклюмала глава. Най-вероятно нито схващаше философските размисли на Джин за живота в отвъдното, нито усещаше как иглата се забива в рамото му.

Първоначално Джин отказа на този мъж, който влезе в малкото му ателие и изфъфли желанието си със странен, напевен акцент.

Отговори, че не татуира лица в нетрезво състояние, и го помоли да се върне на следващия ден. Онзи обаче хвърли на масата 500 долара за модел, който струваше около 150. През последните месеци оборотът бе понамалял, затова Джин извади бръснарско ножче „Лейди“ и дезодорант-стик „Менен“ и се хвана на работа. Мъжът му предложи да си пийне от бутилката, но Джин Бинош отказа. Татуираше от двайсет години, гордееше се с кариерата си и смяташе, че на работното си място сериозните професионалисти не близват алкохол. Да не говорим за уиски.

След като приключи, залепи парче тоалетна хартия върху татуираната роза.

— През първата седмица не стой на слънце и мий мястото само с вода. Добрата новина е, че до довечера болката ще премине и още утре можеш да свалиш лепенката. Лошата: ще се върнеш за друга татуировка — засмя се Джин. — Опитът ме е научил, че никой не спира след първата.

— Аз ще си остана с тази — уведоми го клиентът и излезе с олюляващи се стъпки.

Двайсет и трета глава

Вратата се отвори. Вън вятърът бучеше оглушително. Хари приклекна.

— Готов ли си? — попита глас в ухото му. — На четири хиляди стъпки дърпаш изтеглящото парашутче и започваш да броиш. Не видиш ли купола до три секунди, нещо не е наред.

Хари кимна.

— Скачам! — извика гласът.

Хари видя как вятърът подхвана черния костюм на дребния мъж, който стъпи върху рампата под крилото. Кичурите, подаващи се изпод каската, се ветрееха. Хари погледна висотомера на гърдите си. Показваше малко над десет хиляди стъпки.

— Благодаря! — извика той на пилота. Човекът се обърна:

— За мен е удоволствие, колега! Много по-забавно е от заснемането на полѐта с марихуана!

Хари протегна навън десния си крак. Почувства се като едно време, когато пътуваха през Гюдбранската долина към Ондалснес за поредната лятна ваканция; тогава малкият Хари отваряше прозореца на колата и подаваше навън ръка, за да „лети“. Обръщаше дланта нагоре и въздушната струя пореше ръката му.

Сега вятърът духаше ужасно силно и той положи усилие, за да преодолее съпротивлението и да стъпи върху рампата. Повтаряше си наум, както му бе заръчал Джоузеф: „десен крак, лява ръка, дясна ръка, ляв крак“. Стоеше до Джоузеф. Към тях летяха облаци, набираха скорост, нанизваха се в корпуса и в същия миг изчезваха.

Отдолу се простираше килим, съшит от разноцветни кръпки: зелени, жълти, кафяви.

— Проверка! — кресна Джоузеф в ухото му.

— Готов! — извика Хари и погледна пилота, който даде знак с вдигнат палец. — Скачаме!

Джоузеф носеше каска, очила и широка бяла усмивка върху черното си лице.

— Хоризонт! Горе! Долу! Напред!

И Хари се озова във въздуха. Имаше чувството, че струята го тласна назад, докато самолетът спокойно продължи да лети напред. С крайчеца на окото си видя как машината се завъртя и чак после осъзна, че всъщност той се върти. Погледна към хоризонта, където земята описваше свод, а небето ставаше все по-синьо и се сливаше с лазурния Тих океан, прекосен преди векове от капитан Кук.

Джоузеф го разтърси и Хари се постара да заеме правилна поза за свободно падане. Провери висотомера. Девет хиляди стъпки. Божичко, разполагаха с дял океан от време! Завъртя се половин оборот, разперил ръце встрани. Същински Супермен!

Пред него, на запад, се издигаха Блу Маунтинс — Сините планини, наречени така заради синкавите изпарения, които евкалиптовите дървета отделят. Виждаха се отдалече. Знаеше го от Джоузеф. Той му разправи и друго: зад планините се намирали онези райони, които дедите му, номадите, наричали свой дом. Необятни, сухи равнини — или the outback — съставлявали най-големият дял от площта на този могъщ континент. В тази безмилостна пещ, където шансовете за оцеляване на какъвто и да е жив организъм изглеждат нищожни, предците на Джоузеф живели спокойно в продължение на хиляди години до нашествието на белите.

Хари погледна надолу. Пред очите му се откриваше безметежна, безлюдна панорама на една спокойна и приветлива планета. Висотомерът отчете седем хиляди стъпки. Джоузеф се откопча от Хари, както се бяха разбрали. Това представляваше сериозно нарушение на правилника, но скачайки нерегламентирано от този служебен самолет, те вече бяха престъпили доста инструкции. Хари видя как Джоузеф долепи ръце до тялото си, за да набере хоризонтална скорост, после полетя стремглаво надолу и се изгуби за секунди.

И Хари остана сам. Човек винаги е сам. Просто това се усеща най-силно, когато падаш свободно от шест хиляди стъпки.

През едно сиво понеделнишко утро Кристин бе направила своя избор в хотелска стая. Навярно се бе събудила, изтощена от новия ден, преди още да е започнал, бе погледнала през прозореца и бе решила, че не издържа повече. Хари можеше само да гадае какво точно ѝ е минало през ума. Човешката душа е дълбока, тъмна гора и решенията се вземат самостоятелно.

Пет хиляди стъпки.

Дали бе направила най-правилния избор? Празното флаконче, в което не бе останала нито една таблетка, показваше, че не се е колебала. Все един ден трябва да приключи. Все един ден краят неминуемо настъпва. Потребността да напуснеш този свят с финес свидетелства, разбира се, за суета — слабост, патент на малцина.

Четири хиляди и петстотин стъпки.

Повечето хора искат да живеят. Съвсем простичко и безпроблемно. Е, не съвсем простичко. Да опитат от всичко, което в момента се намираше под краката му. Четири хиляди стъпки под него. Хари посегна към джобчето на корема си и дръпна изтеглящото парашутче с категорично движение.

— Хиляда и едно, хиляда и две… — започна да брои той28.