Дванадесета глава

Мозъкът ми даде заето.

— Да премина отново през това?

— Казах ти, че проклятието ти е било поставено, за да пази целомъдрието ти, както твоят страж пази живота ти. Но като предпазна мярка срещу това да не се обърка нещо, е била добавена „вратичка“ в договора. Ако преспиш с Мирча или някой от неговите избраници, заклинанието ще се разруши.

Зави ми се свят. Това ли беше? Това ли беше голямата тайна? Изглеждаше абсурдно просто, да не говорим, че се губи целият смисъл.

— Но защо би направил това? Иска да ме контролира!

Томас се усмихна горчиво.

— Без съмнение. Но по такъв нескопосан начин като заклинание? — той поклати глава. — Това би наранило самолюбието му, Каси. Да не говорим, че да контролираш някого толкова могъщ като Пития с такава нескопосана хитрост би било крайно опасно. Защо мислиш, че маговете обучават посветените от толкова млади и промиват мозъците им през цялото детство? Сигурен съм, че биха предпочели да използват заклинание, за да ги държат в правия път, ако това беше възможно. Но е възможно силата на Пития да го преодолее и контролиращият да се превърне в контролиран. Не мога да си представя, че Мирча би рискувал това да стане!

— Но тогава защо ми е поставил проклятието, ако не е възнамерявал никога да го използва?

— За да ти даде шанс да станеш Пития. Някоя краткотрайна афера би провалила всичко, за теб и за него. Проклятието изглежда най-лесният начин да се гарантира, че това няма да се случи. И да ти осигури допълнителна закрила, освен тази на Антонио. Не знаеше ли за това?

— Не знаех дори за проклятието до вчера! — Изправех се рязко, умът ми препускаше към очевидното. Можех да разруша проклятието като преспя с Томас. Беше толкова просто, че чак абсурдно — ако казваше истината. Но Томас нямаше нужда да прибягва до лъжи, за да вкара жена в леглото си, и неговото обяснение имаше смисъл. Мислех, че е странно, че през цялото време Мирча си е мислел, че се нуждае от магическа помощ, за да манипулира някой толкова млад и непросветен като мен, особено след като вече ми беше завъртял главата. Съществуваха много по-фини начини да упражни контрол и той ги владееше всичките.

Разбира се, дори Томас да беше прав, нямаше начин да се разбере дали картата-за-излизане-от-затвора на Мирча ще проработи при двойно заклинание. А дори и да проработеше, имаше уловка. Много голяма при това. Ако разрушах проклятието, щях да изпълня изискванията на ритуала и позицията на Пития да ми се натресе завинаги. Това би сложило край на всички надежди да прехвърля Силата на някой друг или да се отърва по някакъв начин от Кръга. Наследниците могат да бъдат измествани, както когато се разбра какво представлява Мира, но Пития заемаше поста за цял живот. Ако завършех ритуала, маговете нямаше да имат друг избор, освен да ме убият, ако искаха техният кандидат на престола. Същото се отнасяше и за Приткин, ако той наистина бе благоразположен към Мира. За жалост, положението не изглеждаше по-добро, ако проклятието останеше. Беше почти сигурно, че Сенатът ще ме открие рано или късно. Те разполагаха с твърде много ресурси, включително и шпионската мрежа на Марлоу, за да храня каквито и да е илюзии относно това. И дори ако Томас беше прав и Мирча не можеше да използва заклинанието, за да ме контролира — голямо „ако“, по мое мнение — той също не можеше и да го разруши. Duthracht живееше по неговите си правила, лесно излизаше от контрол и никой не можеше да каже какво ще се случи, ако веригата се завърши. Предполагаше се да бъде под контрола на един от участниците, но какво щеше да се случи, ако — както изглежда беше в случая — никой от нас не беше на мястото на водача? Не знаех какво може да направи проклятие, което контролира себе си, а не исках и да разбирам.

Едно нещо беше безспорно: ако се срещнехме отново, Мирча и аз със сигурност щяхме да завършим веригата. Беше неудобно да трябва да призная, но единствената причина все още да не сме го направили — и то пред около хиляда зрители — беше неговият самоконтрол, не моят. И това да завърша ритуала, щеше да ме върне отново в изходна позиция.

— По дяволите! — И двата варианта бяха неприемливи, но нямаше трети. Нямаше начин да се отърва от проклятието и да избегна изпълнението на ритуала. Или, ако имаше, нямаше как да го открия пъхната в килия във Феерия.

Накъдето и да погледнех се сблъсквах с тухлена стена. Мразех да нямам избор или да има някой, или нещо, което да взема решенията за живота ми вместо мен. Било е по този начин откакто се помня. Или Тони, или Сената, или проклетите феи ме изкарваха жертва, отнемайки ми правото на избор. Никога не съм имала силата да отвърна на удара, да управлявам моя собствен живот или просто да запазя себе си или хората, на които държа в безопасност. Дори не можех да се справя с една измамна посветена! И осъзнах, че ако нещата продължаха да бъдат, каквито бяха, никога нямаше да мога.

— Какво има? — Ръката на Томас нежно галеше кръста ми, опитвайки да ме утеши, да ме успокои.

Беше успокоително, признавам, но не и утешително. Нито на ритуала, нито на проклятието им пукаше дали той беше наранен, или дали аз се колебаех относно идеята да правя секс във влажна, студена тъмница, с вероятно слухтящия Били наоколо. Импулса да се обърна и да приема офертата на Томас, която той ми отправяше откакто го срещнах, бе толкова силен, че трябваше да заровя юмруци в грубото одеяло под мен, за да ги запазя неподвижни.

Насочих мислите си обратно към проблема. Казвах си, че мога да прехвърля силата на някой друг, но кой точно можеше да е това? Не изглеждаше да има някакви други кандидати за работата, за които да съм уверена, че няма да попаднат под контрола на Кръга или на фракцията на Приткин, на никой от които нямах доверие. Водеше се война и дори мисълта, че силата ще премине в ръцете на някой като Мира, ме накара да потръпна.

Томас ме обгърна с ръце, притегляйки ме в страстния пашкул на тялото си. Ръката ми се придвижи по своя собствена воля да помилва топлата, златиста кожа отстрани на коляното му, точно където извивката на това дълго, силно бедро започваше. Би било толкова лесно да се предам, да задоволя глада, който чувствах толкова дълго време. И нима щеше да има чак толкова голямо значение? Кръгът вече се опитваше да ме убие. Можех ли да им се доверя, ако ми предложеха сделка? Не би ли било по-добре от тяхна гледна точка да премахнат всяка конкуренция на тяхното начинание, вместо да оставят някой като мен да се мотае наоколо? Ако щях да бъда преследвана, във всеки случай, предпочитах да бъда във възможно най-силната позиция. И това важеше в двойна степен, ако сделката щеше да е с Мира.

— Сигурен ли си напълно в това? — сериозно попитах Томас. — Това би могло да ми помогне да завърша ритуала. Маговете…

Томас опита вътрешната част на китката ми с върха на езика си.

— Сигурен съм.

— Но какво ако…

Той се усмихна криво.

— Каси, ти знаеш какво ме преследва. Наистина ли вярваш, че се притеснявам от Кръга?

Той имаше право. И, колкото и да не исках да го призная, все още изпитвах чувства към него — или, по-точно към човека, за когото го мислех. Наистина се съмнявах, че някой толкова стар, че да помни падането на Империята на Инките, би могъл да има нещо общо със сладкото момче от улицата, което познавах. Не познавах истинския Томас, какъвто е бил, когато Сенатът все още не му е дърпал конците. Но те не бяха тук сега. За първи път и двамата бяхме свободни от тях, дори да беше, само защото бяхме затворници на друго място. И въпреки това, изглежда той все още ме искаше.

— Изборът е твой, Каси. Знаеш какво чувствам.

Погледнах го изпитателно.

— Наистина ли зная? Луис-Цезар ти е наредил да дойдеш при мен. През всичките тези месеци, ти си вършел работа.

Ръцете на Томас замряха.

— И все още ли върша тази работа, Каси? Дали това е една изпипана измама, която да те принуди да приемеш позиция, която не искаш?

— Не. — Вампирите може и да не усещаха по същия начин болката, както хората, но никой не би позволил да бъде рязан по този начин, не и за каквато и да е причина.

Той ме придърпа към себе си, очите му горяха.

— Мислиш, че се опитвам да си върна благоволението на Консула, като изпълнявам първоначалната си мисия? Това ли е?

Не отговорих веднага. Томас вече ме бе предавал и въпреки че бях убедена, че бе извършил грешни неща по правилна причина, какво ако не беше така?

Знаех със сигурност, че е добър актьор — повечето от старите вампири бяха. Ако не се бяха родили такива бяха придобили уменията по време на вековете практика. Но нямаше смисъл да ме изиграе. Дори ако Сенатът бе готов да му изчисти името и да го приеме обратно, Томас не искаше това. Неговата основна цел бе да бъде свободен от контрола на господаря си, за да убие Алехандро. Независимо колко много ме искаше обратно, Сенатът нямаше да започне война с друг независим вампир — особено след като вече водеха война. Те не можеха да дадат на Томас това, което той наистина желаеше и не ми се вярваше, че той ще ме продаде за по-малко.

— Не — признах аз най-накрая. — Не мисля така.

— Но не ми вярваш.

Това не беше въпрос, така че не му отговорих. Какво бих могла да кажа? Той беше прав.

Томас се засмя тъжно.

— Как бих могъл да те укорявам за това? Веднъж ми се довери и аз те излъгах. Всичко, което кажа сега би било просто думи.

— Все още искам да ги чуя — казах неуверено. Томас бе дал обяснение за предателството си, но не бе казал нищо за нас. Имах нужда да чуя, че не всичко през времето, което бяхме прекарали заедно е било лъжа.

Той ме целуна леко, точно под вдлъбнатината на гърлото ми.

— През целия си живот познавах само хора, които искаха нещо от мен. Когато бях млад, това беше защита и възможност за отмъщение. След като Алехандро ме превърна, това бяха уменията ми в битките и познаването на земите, които не бе завладял. За Луис-Цезар бях жив трофей, свидетелство за силата му. — Той помилва косата ми, леко, благоговейно. — Само ти се интересуваше от мен като човек, без да искаш нищо в замяна. Te amo, Каси. Te querre para siempre.4

Не говоря испански, но схванах идеята. Някога бих дала много, за да чуя тези думи, на който и да е език, но сега чувствата ми бяха твърде объркани, за да ги подредя. Не знаех какво чувствам, а още по-малко какво да кажа.

— Томас, аз…

— Недей. Искам да запомня това, точно както е. Скоро трябва да се върна и не искам да отнеса със себе си лъжи, независимо колко сладко звучат. Сенатът търгува с лъжи. Това… — Той облегна буза на гърдите ми. — Това е истинско.

— Не трябва да се връщаш, Томас! Казах ти, ще намерим начин да те скрием.

Той се засмя, и този път звучеше по-искрено.

— Малката Каси, винаги грижеща се за всички. Аз съм този, който се предполага, че трябва да те спасява, не знаеш ли? Нали това се разказва в приказките? — Изражението му внезапно се помрачи. — Но защо трябва да мислиш по този начин? Аз само те използвах досега!

— Ти ме спаси от главорезите на Тони или това не се брои? — Тони беше изпратил шайка в нощния клуб, в който работех, за да ме отведат. Те не постигнаха целта си отчасти, защото Сенатът беше изпратил Томас да ме пази. Въпреки всичко, аз не бях забравила, че той спаси живота ми. Но очевидно той беше, защото махна с ръка.

— Ти щеше да се справиш. Винаги го правиш. — Изражението му стана напрегнато. — Каси, ако се съмняваш какво чувствам, нека ти покажа! Позволи ми да направя това за теб!

Прокарах пръсти през копринената му коса. Позицията на Пития може и да беше затвор, но поне имах думата. Не можех да се отърва от работата си, но щях да запазя контрола над останалата част от живота си — нещо, което проклятието нямаше да ми позволи.

— Ще се нараниш — запротестирах, след като Томас започна да диша учестено. Вампир първо ниво може да се излекува почти от всичко, но нямаше начин Томас вече да е излекувал нараняванията си.

Буботене на смях прозвуча в ушите ми.

— Боли много повече да те гледам всеки ден, да бъда обгърнат от аромата ти месеци наред и да не ми е позволено да те докосвам. Живях с теб половин година, а никога не съм виждал тялото ти. Ще запомня това — каза той удивено, ръката му се плъзна надолу по мен.

— Няма да рискувам да те нараня — заявих, опитвайки се да звуча по-силна, отколкото се чувствах.

Томас се засмя отново и ме положи обратно на койката. Той се наведе над мен, косата му оформи шатра около лицата ни, което беше интимно, вместо да е задушаващо. Само очите му се виждаха ясно, кипящи от смях.

— Мисля, че можем да го направим — прошепна той — ако обещаеш да бъдеш нежна.

Не можах са се въздържа — засмях се и в следващия момент той ме целуваше с такава страст, че ме остави без дъх. Плъзнах ръцете си под гъстата грива на косата му и ги сключих около врата му. Хватката му беше здрава, но внимателна и въпреки че можех да почувствам тежестта му срещу крака си, горещ и твърд и готов, той се въздържаше, чакайки ме да направя първата крачка. Изведнъж, нямаше повече съмнение. Не бе само проклятието, което ме привличаше. Не беше само това, че се нуждаех от начин да се измъкна от настоящата каша. Аз исках него.

— Направи го — казах. — Бързо, докато имаме още време.

— Бързо не е това, което имах предвид — каза Томас начумерено. — Особено за първия път.

— Нямаме време за нищо друго — казах нетърпеливо. За първи път проклятието, силата и аз — всички бяхме съгласни с едно и също нещо, а Томас се дърпаше.

Обгърнах го с ръката си и бях възнаградена с дълбоко потръпване и възхитителното усещане за нежна, гореща плът в дланта ми.

Отчаяно исках да видя как това дебело копие изчезва в мен. Знаех, че ще ме докара до върха, ще прилегне точно по мярка, плъзването ще е влудяващо и това звучеше идеално. Исках да го почувствам да се движи по неговия си начин в мен с нужния натиск, жадувах за огъня.

— Това ще те нарани — запротестира той с дрезгав глас.

Плъзнах езика си по основата на врата му.

— Нека.

Томас трепереше, но упорито не искаше да отстъпи. Реших да изоставя разговорите и да го принудя по друг начин. Целунах го, устните ми жадни срещу неговите, след това се плъзнах надолу, за да залепя здраво зъбите си на мястото между шията и рамото му. Беше точно там, където вампир би захапал, но вместо това аз засмуках част от тази опъната кожа в устата си, маркирайки го. Оставих ръцете ми да се скитат, запаметявайки контурите на мускулите и сухожилията под горещата, сатенена кожа. След това без предупреждение ги смъкнах малко по-надолу. От гърлото на Томас се чуваше тихо ръмжене, но от усещането на зъбите ми, плъзгащи се по тялото му, той простена. Съдейки по това как твърдостта му се притискаше в бедрото ми, внезапно уголемена, не беше в знак на протест. Присвитите му очи блестяха, когато най-накрая пуснах шията му.

— Не се бориш честно — изпротестира, гласът му мрачен и дълбок. Пое дълбоко дъх, изпусна го и плъзна пръста си в мен. Изпъшках от ненадейното нашествие и се извих затягайки се около него. — Изобщо не е честно — каза дрезгаво.

Заплетох ръце в косата му, когато пъргавият език замени пръста. Той придърпваше плътта с устата си, засмукването увличаше бедрата ми, карайки ме да вляза в ритъм с него. Не можех дори да мисля за съпротива. Той разтвори краката ми широко, за да ме достига по-лесно, докато единия висна извън кушетката. Не ме беше грижа — гледката как лакомо поглъща тялото ми караше дъха ми да пресеква толкова, колкото и усещането. Светът се стесни до тази сочна уста; това бавно, влажно плъзгане; тези големи, силни ръце. Горещите, загрубели длани поглаждаха отново и отново мускулите на корема ми сякаш не можеха да спрат, после най-накрая се плъзнаха по бедрата ми, бавно масажирайки треперещите мускули. Боже, всяко момиче би се влюбило в тези ръце.

Чувствах устата му като течен пламък, който ме изследваше, намираше места, които изпращаха разтърсващи вълни на екстаз по цялото ми тяло. Изпъшках тихо, поразена от лекото, интимно изследване, от дълбокото, деликатно докосване. Рухнах на матрака и оставих тези влажни докосвания да ме погълнат. Вълна от удоволствие премина по гръбнака ми, сякаш той ме погали отвътре и в един момент ъгълът и натискът бяха перфектни. Изглеждаше сякаш устните му са навсякъде, вкусваха, засмукваха, докосваха, засищаха. Той бързо усъвършенстваше изпълнението си, събирайки следи от тялото ми, забелязваше какво ме кара да крещя и го повтаряше докато фойерверки от удоволствие започнаха да избухват зад очите ми. Всяко движение на устните му се разгаряше по протежение на нервите ми, докато имаше опасност главата ми да избухне.

— Томас! Моля те!

Преди още да го изговоря, той промени позицията си и се надвеси над мен. Спря, борещ се за контрол и аз изръмжах към него. Накрая се премести напред, бавно потъвайки в мен. И, Боже, беше хубаво — не, повече от хубаво, ако искрите зад клепачите ми имаха някакво значение. Той ме отвори за танца на усещанията само с ръцете и езика си, но да го чувствам да се движи в тялото ми беше още по-добре, обтегнато, удивително запълване, променящо плътта ми докато се напаснах към него като ръкавица.

Той беше предостатъчно наедрял, но неговата втвърдена плът беше гладка и еластична и се вмъкваше в моята само с много лека болка, когато допираше кожата наранена при нападението.

Но той прехапа устната си, сдържайки цялата тази сила на тънка връзка, дъхът му излизаше на накъсани вдишвания поради мъчителната му предпазливост. Той се плъзна малко напред, стопляйки част от мен, когато аз го исках целия. Но най-накрая той стигна там, притискайки се плътно до мен, сгорещявайки и най-отдалечената ми част от тялото. Очите му бяха затворени, дългите му къдрици галеха страните му, когато той застана неподвижен за един дълъг момент. Остави ме бездиханна. Неговото проникване не болеше, но докато чаках да се раздвижи, да промени положението си, да направи нещо преди тотално да загубя ума си, той го направи. Когато започна отново да се отдръпва, отново агонизиращо бавно, моето търпение свърши. Аз се усуках около него, докато той се оттегляше, тогава внезапно се тласнах към него, карайки го да потъне отново напълно в мен с едно-единствено, извикващо стенание движение.

Томас изглеждаше едновременно изненадан и силно облекчен, дъхът му излизаше със свистене от обзелото го удоволствие. Той схвана замисъла и започна да увеличава скоростта. Хълбоците ми се задвижиха и започнаха да се въртят, когато Томас започна бавно кръгово движение, галещо, доставящо удоволствие и разливащо се едновременно.

Скоро открих, че не мога да контролирам звуците, които издавах. Горях, наранена от чувството, ридаейки заради него. Бях замаяна и дишането ми се учестяваше все повече, хълбоците ми се повдигаха, а погледът ми се замъгляваше все повече. Разтърсващо усещане се зароди вътре в мен и преди да осъзная какво се случва, оргазмът се разля по тялото ми, което трепереше безпомощно поради стабилния ритъм на Томас. Прекрасна, жълта светлина внезапно изпълни стаята, цвят толкова чист, толкова богат, че изглеждаше така, сякаш щастието бе придобило реална форма. За момент си помислих, че това е част от усещанията, които ме бяха обзели, но то продължи да се разраства, поглъщайки светлината от крушката, сякаш малка звезда се зараждаше около нас. Буйни, увиващи се нишки от бяла и златна енергия пращяха и се извиваха навсякъде, наслоявайки се интензивно, докато, подобно на светкавица, не ме заслепиха.

Без предупреждение светът изчезна. Бях захвърлена във водовъртеж от картини и звуци, които се сменяха толкова бързо, че ми беше трудно да ги следя. Не чувствах Томас, не го виждах, дори не можех да го усетя. Вихрушката ме връхлетя с ужасяваща скорост и бях напълно безпомощна да направя нещо друго, освен да я оставя да ме залее.

Тогава, толкова внезапно, колкото бе започнало, всичко свърши. Когато послеобразите избледняха дотолкова, че вече отново можех да виждам, открих, че се намирам сама на един хълм, изправена пред един храм. Зад него беше океанът, който блестеше под яркото жълто слънце. Усетих докосването на устни по врата си и чух в ухото си тътенът на богат мъжки смях в ухото си.

— Одобрявам моето въплъщение — каза един глас.

Знаех, че той идва от мъжа зад мен, но той се отразяваше едновременно от всички посоки, сякаш храмът, морето и небето също говореха.

— Синът на друга от моите жрици — наистина, прекрасно.

Примигнах зашеметена и невярваща, но картината остана същата.

— Твоето какво? — казах най-накрая с дрезгав глас.

— Мъжът, избран за церемонията, става мой приемник за известно време. Неговият съюз с наследника консумира нашия брак и потвърждава нейната служба.

Преглътнах.

— Аз не съм твоя жена!

Смехът отново изригна, богат и заразителен.

— Не се страхувай, Херофил! Това е духовна връзка — ти не можеш да ме понесеш в моята физическа форма.

— Не се страхувам — казах аз и това беше истина. В сравнение с виденията, които обикновено имах, това беше като разходка в парка. — И моето име е Касандра.

— Вече не.

Опитах се да се обърна, но силните ръце ме държаха здраво. Те бяха с цвета на пролетен цветен прашец, блестяща истинско жълто, което блещукаше, сякаш беше покрито със златен прах. Светлината танцуваше по кожата му така, както играеше по водната повърхност, толкова ярка, че нараняваше очите ми. Това щеше да изглежда доста странно върху човешко тяло, но някак си не беше. Внезапно това, което ме заобикаляше придоби повече смисъл.

— Не пропускаш клишето, нали?

— Твоето съзнание избира как да ме представи — промърмори той. — Ако има клишета, то те са твои.

— Кой си ти? — настоях аз.

— Някой, който е чакал дълги векове някой като теб. Най-накрая нещата започнаха да се случват.

— Какви неща?

— Ще видиш. Имам голяма вяра в теб.

— Тогава ти си луд — казах му аз равно. — Не знам как да използвам тази сила, която имам, а Мира ще ме убие всеки момент.

— Искрено се надявам, че няма. Колкото до другото, силата отива там, където иска. В момента, в който я предадох в ръцете на хората, загубих контрол.

— Но Мира…

— Да, за в момента ще трябва да се справиш с твоя съперник. Ще говорим отново, когато това стане.

— Нали това ти казвам! Не знам как… — никога не довърших изречението. Имаше излив на топлина и порив на вятъра и навсякъде около мен се надигна ужасяваща, древна сила, която тътнеше в земята и изпрати потоци, които запращяха по цялото ми тяло. След това отново бях в килията, примигвайки на приглушената светлина, като не бях сигурна какво се беше случило.

Томас беше се отдръпнал и усещанията, които беше предизвикал, спряха дъха ми и изтриха всички въпроси от главата ми. Той ме придърпа по-близо до гърдите си и аз въздъхнах, когато той се плъзна в мен. Неговата, влажна от потта, коса ме обгърна и неговите зъби се забиха във врата ми. Напрегнах се от ухапването и чух доволното ръмжене на Томас, когато моите вътрешни мускули се стегнаха около него. Дълги ръце обхванаха хълбоците ми, навлизайки в мен толкова дълбоко, колкото беше възможно. Той освободи гърлото ми, без да се нахрани, като прокара език по раната; след това бедрата му започнаха да се движат по-бързо, по лицето му се изписа нужда и аз изгубих способността си да мисля за много дълго време. Той свърши вътре в мен по страхотен начин, който ме изгори подобно на ледени ухапвания до самия ми център. То погълна студа, изгори и последните следи от него и ме изпълни с гореща отмала, която се разпростря по цялото ми тяло. Сега удоволствието ми бе преодоляно, но беше по-дълбоко, по-постоянно и сладко. Чувствах се така, сякаш съм без кости, с Томас, отпуснат върху мен.

След един дълъг момент, Томас се дръпна, за да погледне в притворените ми очи. Той търсеше моето изражение, но каквото и да търсеше, явно не го намери. Той ме целуна и аз се извих от чувствената топлина на неговата уста, чувствайки се някак си ограбена, когато той прекъсна контакта прекалено скоро.

— Съжалявам — каза той, а палецът му галеше долната му устна. Проследих с пръст една от прекрасните му тъмни вежди.

— Какво не е наред?

Той пое лицето ми в ръцете си и нежно ме целуна по челото.

— Всичко е наред, Каси. Всичко ще бъде наред.

— Какво ще? — Моята приятна възбуденост бързо отшумя.

Томас се поколеба, след което въздъхна.

— Все още усещам проклятието около теб, подобно на облак. — Челюстта му се стегна. — Изглежда, че Мирча не иска да премахне своето заклинание.

Поклатих глава.

— Има усложнения с това заклинание. Мирча също не може да го премахне. — Знаех, че има и такава вероятност, но беше доста разочароващо.

Томас започна да казва нещо друго, но вратата внезапно се отвори и вътре влезе Франсоаз, с ръце на кръста, изглеждайки нетърпелива. Тя хвърли един вързоп с дрехи към мен.

— Време е! Предполагаше се, че трябва да е ритуал, а не маратон! Скочих на крака, треперейки на въздуха, който беше леден спрямо горещата ми кожа.

— Какво?

— Добре, хайде! Обличай се! Кралят иска аудиенция, а той не обича да чака. Ако го вбесим, никой от нас няма да се измъкне оттук.

— Франсоаз?

Имах много лошо усещане за това. Акцентът изведнъж беше изчезнал и изражението върху лицето й вече не ми напомняше на обичайната нервност на френското момиче.

Тя се усмихна мръсно.

— Франсоаз не е вкъщи сега. Да й предам ли някакво съобщение?

Преди да успея да измисля някакъв отговор на това, тя изгримасничи и сграбчи стената, пръстите й се извиха и побеляха, сякаш се опитваше да прокопае камъка.

— По дяволите! Не сега, момиче! Искаш ли да останеш тук завинаги?

Томас местеше погледа си между нас двете, но единственото, което можах да направя, беше да поклатя глава. Нямах никаква представа какво не беше наред с нея.

— Хм, Франсоаз — казах аз най-накрая, когато тя започна да вибрира, сякаш пръстът й беше заседнал в цепнатината. — Има ли нещо, което… да можем да направим за теб?

Тя внезапно спря, неподвижна, и се втренчи в мен, като нетърпение се изписа върху лицето й.

— Да! Можеш да се облечеш! Колко пъти трябва да го казвам!

Беше ми студено без топлината от тялото на Томас, затова реших да я послушам. Роклята беше прекалено голяма и твърда с цялата тази бродерия, но тъмночервената вълна беше топла. Реших, че най-доброто, което можех да направя, бе да се концентрирам в даден момент само върху един проблем, а умствените проблясъци на Франсоаз дори не бяха близо до началото на списъка.

— Франсоаз, имаш ли приятели тук? Хора, които да могат да ни помогнат?

Тя присви очи.

— Защо?

— Заради Томас… Ако той напусне Феерия, ще бъде убит. Той не може да се върне, но не може и да остане тук, чакайки да бъде екзекутиран. Познаваш ли някой, който да може да го скрие?

— Каси… — Томас докосна лакътя ми. — Какво правиш?

— Трябва да знам, че си на сигурно място. Какво ще стане, ако кралят заповяда да ни депортират обратно в МАГИЯ? Ако се върнеш, ще те убият.

Консулът ми бе предложила неговия живот, но в замяна на информация, която нямах. Нямах намерение да поставям заклинание върху Мирча и със сигурност нямаше начин как да вдигна моето проклятие.

— А ако се появиш пред краля без мен, той може да те обвини за моето бягство. Няма да застраша живота ти — каза Томас равно.

Можех да споря, но начинът, по който бе стиснал челюсти, ми казваше, че ще е загуба на време. Освен това Франсоаз изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи удар.

— Ти се притесняваш за вампир… точно сега? — Тя поклати глава. — Той няма значение. Само служи на своето предназначение; остави го сам да се погрижи за себе си. Те са ужасно добри в това, както знаеш.

Е добре, хвана ме. Имаше нещо много повече в нея, отколкото Франсоаз признаваше.

— Ще ми кажеш ли веднага коя си ти? Защото аз никога не съм казвала на Франсоаз моето име. Да не споменавам, че обикновено говори на френски.

— Нямаме време за това!

Седнах на койката и я погледнах упорито.

— Няма да отида никъде, докато не разбера коя си ти и какво става. — Достатъчно ме бяха лъгали. Последната седмица ме научи по трудния начин на това, че ми беше писнало.

Тя сключи своите ръце по странно познат ми начин. Някъде бях виждала някой да използва това движение по същия начин, но ми убягваше.

— Бях ти казала веднъж, че ти или си най-добрата сред нас или най-лошата. Искаш ли да се обзаложим на кое се уповавам?

Отне ми няколко секунди да схвана, но дори и тогава не можех да повярвам.

— Агнес? Какво… какво по дяволите правиш там?

— Съществувам — каза тя горчиво. — Нещо като послеживот.

— Но… но аз не знаех, че си способна на обсебване! Маговете казаха…

— Правилно! Сякаш им казваме всичко! — Тя постави отново ръце на хълбоците си по друг доста познат начин. — Колкото по-малко знае Кръгът за нашите способности, толкова по-добре! Наистина ли вярваше, че ти можеш да го правиш, а аз не?

— Но ти нямаш Били Джо — запротестирах аз. Това беше нещо, което ме беше притеснявало и при нея, и при Мира. — Как може да се пренасяш във времето без дух, който да пази тялото ти, докато те няма?

Агнес просто ме гледаше; след това поклати глава.

— Добре, това е оригинален подход, гарантирам ти — промърмори тя. — Ние се връщаме в нашите тела почти в същия момент, в който ги напускаме, Каси. Нашите тела не умират, защото дотолкова, доколкото те разбират, ние не ги напускаме.

— Но… твоето тяло… — Погледнах я, чудейки се как да го кажа. Не изглеждаше да има много варианти. — Агнес, съжалявам, но то е… мъртво.

Тя ме погледна така, сякаш съм си загубила ума.

— Разбира се, че е! Какво иначе си мислиш, че правя тук?

— Нямам идея — казах й честно.

— Е, това определено не беше първият ми избор! — Тя изглеждаше вбесена. — Изглежда, че това е допълнителен живот, моето време да се насладя на промяната. Оставих те, възнамерявайки да се върна в моето тяло, да събера достатъчно сила, за да се превърна в сладко германско момиче. Предполагаше се, че тя трябваше да умре, падайки от скала — просто един инцидент — и аз успях да я обсебя…

— Да я обсебиш? — Не знаех как изглежда изражението на лицето ми, но Агнес започна да се смее.

— Тя щеше да умре, Каси! Като цяло си мисля, че тя щеше да предпочете да сподели живота си с мен, отколкото това!

Почувствах се замаяна.

— Не разбирам!

Томас изведнъж проговори, стряскайки ме.

— Един да служи, един да умре! — промърмори той.

Агнес му хвърли един недружелюбен поглед.

— Не знам, къде си чул това, но го забрави!

— Тогава явно е истина — каза той, очевидно шокиран. — Носят се слухове, но никой не вярва…

— И така ще си остане — каза Агнес категорично.

Беше мой ред да гледам ту единия, ту другия.

— Някой ще ми каже ли какво става?

— Има стара мълва — каза Томас, игнорирайки мръщенето на Агнес — че Пития е награждавана в края на своето служене с друг живот — един вид компенсация, че се е отдала на своето призвание.

Затворих уста, която се опита да зяпне от шока. За момент просто гледах Агнес.

— Вярно ли е? — най-накрая успях да попитам.

— Искате ли да се махнете оттук или не? — настоя тя.

— Просто ми кажи!

Тя въздъхна и отново сключи ръцете си. Не знаех дали това е постоянен навик, или просто се случваше.

— Окей, накратко — да, истина е. Намираме някой, който е обречен да умре млад и сключваме сделка с него. Ние ги обсебваме и се храним от тяхната енергия и в замяна им помагаме да избегнат катастрофата, която ги очаква.

— Това е ужасно!

— Не, практично е! Споделеният живот е по-добър от никакъв.

— Но ако го направите веднъж — каза Томас бавно — защо не продължите да го правите живот след живот, век след век?

— Ето защо мразя вампири — каза Агнес на себе си. — Те са толкова дяволски подозрителни!

— Но можете ли да го правите? — попита Томас.

— Разбира се, че не! — просъска тя. — Помисли! След като свърши времето ни за служба, силата отива в някой друг. Без нея няма как да знаем кой ще умре и затова не можем да изберем друго тяло. Това е еднократна сделка.

Томас се засмя леко.

— Искаш от нас да повярваме, че никой не се е опитвал да измами смъртта? Да живее вечно, взимайки, който си поискат, независимо дали те са обречени или не?

Агнес сви рамене.

— Това е едно от многото задължения на царуващата Пития — да бъде сигурна, че няма да се случи така.

Поклатих глава. Всичко това се случваше прекалено бързо. Мозъкът ми просто не можеше да го поеме.

— Но защо Франсоаз?

— Казах ти — не съм имала избор! Опитах се да се върна в тялото ми, но открих, че съм прахосала твърде много енергия, опитвайки се да ти помогна. Не бях планирала да спра времето — това не е лесно, особено след скок от около 300 години! Открих, че не мога да прескачам през вековете така, както последния път.

— Но аз можех да те взема обратно с мен!

Агнес ми беше помогнала да се справя с Мира. Ако не беше нейната помощ, вероятно вече щях да бъда мъртва. Със сигурност нямаше да мога да й откажа да я върна обратно.

— Ако си спомняш, Каси, ти беше по средата на стая, пълна с изгладнели духове. Те бяха започнали да поглъщат всеки дух наоколо! Не можех да рискувам. Веднага щом започнаха, аз трябваше да се махна оттам възможно най-бързо. Така че аз отидох при единствения човек, който познавах по онова време, който беше близо до смъртта и може би щеше да поиска да сключи сделка.

— Направи ли го?

Франсоаз не беше просто възрастен нормален: тя беше вещица и съдейки от един доста запомняш се трик, който бях видяла, при това могъща такава. А на мен ми изглеждаше така, сякаш се бореше.

Сякаш чула мислите ми, Агнес направи друга гримаса и притисна корема си.

— Зависи от тълкуването.

— Как завърши тук? — попита Томас, преди да успея да получа малко по-точен отговор.

— Планирах да се върна при Каси, преди да е напуснала този век, веднага щом обсебих тялото и бях в състояние да отблъсвам духовете. Но се появиха проклетите тъмни магове.

— Те те отвлякоха, за да те продадат на феите — заразсъждава той. — И ти си тук от кога? Но това е било преди векове!

— Години, всъщност — поправи го Агнес.

— Времето тече по различен начин тук — напомних му аз. Марлоу го беше казал, но аз не бях осъзнала колко голяма е разликата. — Искаш да кажеш, че ти си тук, откакто ние напуснахме Франция?

Агнес кимна и вдигна ръка, за да ме спре, когато се опитах да кажа нещо друго.

— Ако си ни виждала оттогава, не ми казвай, Франсоаз може да чуе, а тя не трябва да бъде повлиявана от това, което ще се случи в бъдещето й.

Нейно бъдеще, помислих си аз замаяно, но мое минало. Тя бе убила един тъмен маг в Данте преди седмица, помагайки ми да избягам. Или, по-точно, щеше да убие един… Главата започна да ме боли.

— Искате ли да се махнете оттук или не? — настоя Агнес.

— Да, но ще говорим по-късно — казах й. Може би дотогава щях да съм пообмислила някои неща и щях да мисля по-трезво.

— Ако е късно — каза тя злокобно, — не забравяй стражите. Имам достатъчно проблеми, за да си ги създавам и заради теб.

Тя сграбчи фенера и във водовъртежа на полите си изчезна внезапно надолу по коридора. Томас и аз се спогледахме, след което се втурнахме след нея, Томас все още обличайки дрехите, които тя беше донесла, и аз, пъхайки стражи във всеки един джоб, който можех да намеря. Завихме в края на коридора и се озовахме пред дълго стълбище, което беше осветено тук-там от слабо горящи факли. В края имаше друга дебела дъбова врата, но тя се отвори лесно при лекото докосване на Франсоаз. Приткин, Били и Марлоу около широк кръг, издълбан в каменната стена, зад която проблясваха множество цветове, които се преливаха в калейдоскоп от светлина.

— Това ли са всички? — попита феята, без да ни хвърли даже един поглед. — Цикълът е почти завършен.

Били изглеждаше нервен.

— Кас, мислиш ли, че ще запазя това тяло, след като се върнем?

— Ще се връщаме ли?

— В момента, в който това нещо стане синьо. Но ще имаме само 30 секунди да преминем в правилната посока. Ще се върнем в Данте, но Сенатът е следващата локация, така че ще трябва да скочим бързо преди цветът да стане червен.

Установих, че мие трудно да се сдържа.

— Защо си тръгваме?

— Защото ти ще трябва да намериш нещо за мен.

Дълбок баритон проехтя от стените. Бавно осъзнах, че това, което бях помислила за драпирана възглавница, бе всъщност най-големия крак, който някога бях виждала. Погледнах нагоре и продължих да правя това за един ужасно дълъг период от време. Лице, голямо, колкото прожектор, ми се усмихна от сенчестото пространство на стената. Таванът изглежда бе висок 30 стъпки, но въпреки това той се бе привел леко, сякаш го притискаше. Направих повторен оглед, след което продължих просто да гледам.

Огромната глава се наведе, за да ме огледа по-добре. Къдрава кафява коса закриваше голяма част от нея, оставяйки открит закръглен нос и сини очи с големината на топка за софтбол.

— Значи това е новата Пития.

— Трябва да се договорим с краля — обясни Били с нисък глас. — Нашите руни са използваеми до следващия месец. Приткин се опита да активира Хагалаз, но не проработи — само стана малко по-студен и ние се оказахме в локва от лапавица. Нулевите бомби са супер, но само срещу магове, а тук значително ни превъзхождат. Феите не се нуждаят от мамбо джъмбо, за да ни унищожат. Имаме нужда от повече оръжия и някои съюзници, иначе единственото нещо, което можем да направим тук, е да умрем. Марлоу се съгласи да донесе оръжия от склада на Сената, щом се върнем.

— Колко щедро от негова страна. Каква е уловката?

Марлоу за пръв път не направи остроумна забележка. Вместо това просто седеше там и ме гледаше, изглеждайки сащисан. След това бавно падна на едно коляно.

— Сенатът винаги е бил щастлив да помогне на Пития — каза най-накрая той, след няколко опита.

— Тя не е Пития — отбеляза Приткин, обръщайки се най-накрая, за да отбележи моето присъствие. След което замръзна. Устата му се движеше, но никакъв звук не излизаше. Едната му ръка остана вдигната наполовина на извършването на някакво движение, сякаш просто бе забравил да я свали.

— Мадам, как трябва да ви наричаме? — попита Марлоу почтително.

— Не! — Приткин разчупи своя транс и местеше поглед между мен и коленичилия вампир. Това е трик, трябва да е!

Погледнах към Томас объркано.

— Какво става?

Той се усмихна леко.

— Твоята аура се промени.

Опитах се да я видя сама, но не можах да се концентрирам достатъчно и най-накрая очите ми се кръстосаха.

— Как изглежда?

Марлоу отговори вместо него.

— Сила — прошепна той, очевидно зашеметен.

— Трябва да обявиш царска титла, Каси — каза Томас. — Официално твоето царуване няма да е започнало, докато не направиш това. Лейди Фемоноу е името, с което са наричани всички след първата от линията. Можеш да избереш същата титла или друга.

Приткин се завръщаше към живот и започна да крачи из стаята, като изглеждаше вбесен.

— Херофайл — казах аз бързо, тъй като името от моето видение изникна автоматично. Погледнах нервно Томас. — Добре ли е?

Ръката на Приткин, която се бе протегнала към мен, спря и се отдръпна.

— Къде е големът? — попитах Били, държейки под око мага. Той имаше вид на атеист, току-що посетен от Бог; замръзнал, невярващ, почти сразен.

— Не искаш да знаеш — отговори Били, вторачвайки се в портала, той преглъщаше нервно.

— Какво имаш предвид?

Кралят отговори вместо него. Беше трудно да се повярва, че за миг бях забравила някой толкова огромен.

— Той беше даден на моя стюард като подарък. Той много щедро ми го даде назаем.

— Те го освободиха преди няколко часа — каза Били. — Дадоха му още един час, след което тръгнаха след него. Нещо подобно на обучение на техните ловни кучета.

— Какво? — Аз бях ужасена. — Но той може да бъде убит!

— Технически, той не е жив — изтъкна Били — така че не може да умре.

— Може да не е бил жив преди, но сега е!

Огледах се наоколо за подкрепа, но не намерих такава. Марлоу бе застанал до Приткин, изглеждайки притеснен. Били гледаше водовъртежа от цветове и хапеше устната си и се съмнявах, че съдбата на голема му беше присърце.

— Не може да го оставим!

— Разбира се — промърмори кралят, звук толкова силен, колкото и излязъл от някой, който беше по-нисък. — Може да го спасите, ако искате.

Имах много лошо усещане за това.

— Как мога да направя това?

Кралят се усмихна, разкривайки зъби с големината на бейзболна топка.

— Като сключим сделка.

— Внимавай, Каси — промърмори Били. — Той иска нещо от теб, но не ни каза какво.

— Млъкни, останко! — Избоботи кралят. — Дръж си езика зад зъбите или някой може да го отреже! — След това, подобно на светкавица, неговото настроение се промени и той се усмихна ангелски. — Става въпрос за книга, моя лейди, дребно нещо.

— Следва тяхната дестинация — предупреди феята.

Приткин внезапно се размърда.

— Къде е Мак?

Аз го погледнах безизразно и след това ми просветна. Боже господи, никой не му беше казал.

Феята отговори преди още да бях започнала да мисля отговор.

— Гората искаше жертва, преди да ни пусне да преминем. Тя искаше момичето, но магът се предложи вместо нея.

Обърнах погледа си към нея. Трябва да е видяла Мак да прави доброволно нещо, за да привлече вниманието към себе си. Той беше разбрал — гората нямаше да ме пусне, нямаше да спре да ме атакува, докато не получи своята жертва.

Така че той им я даде.

Томас ме прегърна с безмълвно съчувствие, но аз едва го почувствах.

Нямаше кръв по земята, когато тръгнахме. Земята я беше попила, беше го погълнала. Руните, които бяха в джобовете ми, внезапно станаха тежки като тухли.

Приткин изглеждаше объркан от коментара на феята, но това, което видя на лицето ми, беше достатъчно обяснение. Разбирането се появи в очите му.

— Вие сте планирали това — каза той със странно мъртвешки глас. — Вие ни изиграхте да спасим това… нещо, така че можете да довършите ритуала. Проклятието прави всеки друг кандидат невъзможен.

— Не съм планирала нищо — казах аз. Исках да му кажа колко ужасно много съжалявам, да кажа нещо хубаво за Мак, но явно мозъкът ми отказваше да работи.

— За книгата — избоботи кралят.

Погледнах нагоре към него объркана.

— Каква книга?

Неговото лице се разкриви леко и аз осъзнах, че той се опитва да изглежда невинен. Изглежда не ползваше това изражение често, съдейки по резултата.

— Кодексът на Мерлин.

— Какво?

Името не значеше нищо за мен, но Приткин извика силно.

Марлоу изглеждаше заинтригуван.

— Но ти можеш да намериш копие във всеки магически магазин.

Кралят издаде звук, сякаш се сблъскаха две скали. Най-накрая осъзнах, че той се смее.

— Не тази. Изгубеното копие. — Той погледна надолу към мен, а очите му бяха гладни. — Донеси ми втория том на Кодекса и ще имаш съществото. Имаш думата ми.

— Не!

Приткин внезапно се втурна към мен, лицето му беше буреносно, но секунда по-късно той се търкаляше по земята от бруталния удар, който Томас му беше нанесъл. Той удари стената, но се превъртя акробатично на крака и се втурна отново към нас. Очите му бях ледени и обещавах болка за някой.

— Прекъсни ме отново, маг, и ще имам живота ти за вечеря — предупреди кралят. Неговият глас не остави никакво съмнение, че го мислеше. Приткин се спря.

Местех поглед между яростното лице на Приткин и заинтересуваното такова на Марлоу.

— Какво пропускам?

— Кодексът е първият текст, да кажем, ако така ти харесва повече, на които са базирани всички съвременни магии — информира ме Марлоу. — Мерлин го е създал, отчасти от собствената си дейност и отчасти от неговите проучвания по достъпните магически текстове по онова време — много от които днес са загубени за нас. Той се страхувал, че това знание ще бъде изгубено, ако някой не ги събере за бъдещите поколения. Но легендата казва, че имаме само половината от неговата работа, че има оригинален втори том. — Той погледна краля. — Дори и все още да съществува, от каква полза може да бъде то за теб? Човешките магии не действат тук.

— Някои действат — отговори кралят уклончиво. Той се опитваше да изглежда така, сякаш разговорът го интересува слабо, но не успяваше. Неговите огромни очи бяха изпълнени с възбуда, а бузите му на къдравата брада се бяха зачервили. — Мерлин е разделил своите заклинания на две части за по-голяма сигурност. Самите заклинания са в първи том, контразаклинанията — в том две. Повечето контразаклинания са открити чрез опити и грешки през годините, с изключение на странните такива, като твоето проклятие например. Искам…

Моят ум се затвори при магическата дума.

— Казваш ми, че Кодексът съдържа заклинание, с което да се премахне проклятието?

— Казва се, че съдържа контразаклинания на всяко едно от тези на Мерлин. Той е изобретил dutracht, така че трябва да е там. — Той ме погледна хитро. — Това достатъчен подтик ли е, пророчице?

Сложих на лицето си безизразна маска и се надявах, че е по-добра от неговата.

— Може би. Но не виждам как мога да ти помогна. Ако книгата е загубена…

— Ти Пития ли си или не? — изрева той, разтърсвайки покрива. — Върни се назад във времето и я намери, преди да изчезне!

Реших да използвам желанието, изписано на огромното му лице, и направих бърз ход.

— Мога да опитам — съгласих се аз. — Но цената, която ми предлагаш, е прекалено ниска. Какво друго ще дадеш?

Приткин изруга и скочи към мен. Неговото лице беше кърваво червено и изглеждаше така, сякаш ще му се пръснат вените. Томас направи крачка напред, но Марлоу се хвърли като неясно петно и го хвана за гърлото. Видях безпомощност в разярените зелени очи. Щях да говоря по-късно с Приткин, опитвайки се да му обясня всичко, но сега не беше моментът. Кралят изглеждаше така, сякаш обмисляше дали да не прибави Приткин към вечерното си меню, но аз го прекъснах.

— Ние се договаряме, Ваше величество, и нямаме много време. Махнах към портала, който бе започнал да блести в светло, истинско синьо.

— Какво искаш? — попита той бързо.

След години наблюдение на Тони в договарянето, това беше прекалено лесно.

— Трябва да намеря един вампир — казах му. — Казва се Антонио, макар че може да използва и друго име. Казаха ми, че е някъде във Феерия. Освен големът искам местоположението на Антонио и достатъчно помощ от ваша страна, за да го заловя. — И всеки, който е с него, добавих тихо. — И убежище за Томас, тук във вашия двор, за толкова дълго, колкото има нужда.

— Животът на голема и убежището са лесни — каза кралят — но другото… — Той се отдалечи бавно. — Познавам вампира, който търсиш — добави той накрая. — Но да го намериш, ще е трудно и опасно.

— Както и намирането на книгата — изтъкнах аз.

Той се поколеба, но цветът в края на спиралата беше започнал да става пурпурен. Той нямаше време, а аз бях единственият, който можеше да му достави книгата, която той толкова отчаяно желаеше.

— Дадено. Донеси ми книгата и ще имаш твоя вампир.

Кимнах и тръгнах напред, за да се сблъскам с Били, който отстъпваше.

— Аз… аз трябва да преосмисля това — бръщолевеше той — Ще хвана следващия автобус.

— Какво не е наред с теб? — попитах аз.

Лицето му беше бяло, а ръцете му описваха обезпокоителни движения във въздуха.

— Какво ако загубя тялото си, когато се върна? Тъкмо го намерих, Кас!

— Преди известно време се тревожеше какво ще стане, ако трябва да останеш.

— А сега се притеснявам за това какво ще се случи, ако тръгна! — Той изглеждаше ужасен. — Не можеш да разбереш какво може да е там!

— Били! Нямаме време за това! Ти вече си минавал през портал, за да дойдеш тук!

— Да, и виж какво стана! Помисли, Каси!

Нямах ни най-малка представа за какво говори и не ми беше даден шанс да разбера.

— Минавай през портала, останко — каза феята. — Нямаме нужда от твоя вид тук.

Внезапно замазано петно се появи пред нас и се устреми към портала и едва успях да разпозная Франсоаз, преди да изчезне. Кралят изкрещя от ярост.

— Доведете я обратно! — нареди той.

Малката фея извади своя меч. Предвидих какво може да направи това нещо, но Били не успя и дори не се насили да се отдръпне. Мечът проникна в стомаха му, той падна на колене, след което мечът бе издърпан. Успях да видя шокът в неговите очи и след това вече го нямаше. Феята се втурна в портала след него, техните проблясвания бяха толкова близо едно до друго, че почти изглеждаха като едно.

Обърнах се и видях, че Приткин е паднал на колене, а Марлоу беше зад гърба му. Аз тръгнах, за да се намеся, когато той внезапно удари вампира в слепоочието, а с лакътя си го удари в ребрата. Марлоу го пусна и залитна назад, точно във вихрушката. Приткин остана долу за секунда, с ръка на нараненото си гърло, опитвайки се да си поеме отново въздух. От неговото задъхване можеше да се съди, че захватът на Марлоу е бил близо до задушаването.

— Каси, трябва да тръгваш — каза нетърпеливо Томас. Той спря, изражението му беше смесица от нежност и болка. — Опитай се да не те убият.

— Да. Ти също.

Предпочитах да имах време да кажа довиждане, но такова нямаше. Целунах го набързо, затичах се и се гмурнах във водовъртежа от цветове. В последната секунда Приткин се гмурна след мен. Имаше проблясване на светлина, след това друга, след това само чернота.

Загрузка...