Призована от сенките

Седма глава

Коленете ми опознаха още един твърд под, този път мраморен, и главата ми удари нещо с доловим звук. Едно зелено петно се разлюля пред лицето ми и аз бавно го фокусирах. Оказа се, ваза от порфир, която беше по-висока от мен, с дяволски изглеждащи Gorgon-head ръкохватки. Първо просто се проснах под нея, взирайки се в грозните лица, докато главата и коленете ми се съревноваваха за титлата на най-наранен анатомичен район. Но мраморът беше студен срещу голите ми крака, а и не смятах, че да лежиш близо до входа беше разумно. Седнах, използвайки пиедесталите на вазата за упора, и за пръв път огледах наоколо.

Бях в ниша край голяма, кръгла стая. Тъмно зеленият мраморен под беше гравиран със златисти линийки, които се оформяха с цветовете на дъгата точно под един огромен полилей. Три други полилея осветяваха стръмно стълбище, техните кристалчета къпеха тълпата долу със светлина. Хората ме подминаваха в пъстра река от полумрак, сатенени и плавни сенки. Мъже във фракове съпровождаха дами окъпани в бижута. Фин брокат привличаше вниманието с бляскави копринени отблясъци. Ветрила се вееха, подгъви танцуваха в калейдоскоп от цветове и движения, които не помагаха на пулсиращата ми глава.

Повечето от модните кройки приличаха на тези, които бях виждала в театъра, но имаше и някои по-екзотично облечени гости, включително и Африкански началник, който носеше достатъчно злато, че да купи малка държава и чучело в тога.

Приличаше на парти с костюми, но аз знаех, че не беше. Вдигнах краката си и се вмъкнах колкото се може повече в тъмната ниша. Не ставаше за скривалище, имайки предвид същността на обитателите на стаята. За момент, просто наблюдавах със страхопочитание. Никога не съм виждала толкова вампири на едно място.

Тогава забелязах по-странна гледка. Една прозрачна форма, достатъчно неясна, че да е почти невидима, която се плъзгаше по стената. Смесваше се толкова добре със сенките хвърлени от светлините на полилея, че за момент се усъмних в инстинктите си. После прелетя през една картина, толкова стара и тъмна, че предметът беше неразпознаваем, и го видях по-ясно — една безформена колона от пастелна иридесценция. Първо помислих, че е дух, но единствените видими черти на издатината, за които мислех, че се оформят в глава, бяха две огромни сребърни очи. Каквото и да беше това нещо, никога не е било човек.

Бях толкова заинтригувана, че за момент, почти забравих предсказанието си. В него се съдържаше голяма сума относно кабриолета на Пития, което не разбирах, но познавах духовете. Бях срещала стари такива, които са се мотаели с векове наоколо и нови, които, в някои случаи, дори не знаеха, че са мъртви, такива, които бяха приятелски настроени, такива, които всяваха ужас и неща, които изобщо не бяха духове. Но това не се вписваше в нито една от тези категории. С шок осъзнах, че не знаех какво беше това нещо.

Насочи се към тълпата в посока на балната зала точно срещу стълбите. Не виждах много от интериора, който беше осветен за вампирски очи, а не за такива като моите, и получих само впечатление за смях, оцветени от здрача лица и богати материи. Но наситеният, преситен аромат на смесен парфюм и кръв, който се изплъзваше от вратата ме убеди, че не искам да се приближавам.

Едно младо момче, вероятно в късна тийнейджърска възраст, спря на няколко ярда от мен. Той изглеждаше далеч не на място сред формално облечената тълпа, носейки само панталони със стафидов цвят от копринена материя, които висяха ниско на бедрата му. Гърдите и стъпалата им бяха голи и дългата му коса беше разпусната срещу раменете му. Беше вълниста докато се спускаше надолу по гърба му като тъмна коприна срещу бледата му кожа.

Наистина исках да помръдна, да се измъкна от мястото, на което сърдечния ми удар беше доловим за цялата стая, но той стоеше на пътя ми. А последното нещо, което исках, е да отговарям на въпроси относно правото ми да бъда тук, докато дори не знаех къде беше това „тук“. Тогава един от гостите се приближи, вампир с бледо руса коса, който носеше нещо, което приличаше на войнишка униформа — червена със златисти нишки и високи лъскави черни ботуши. Той спря точно пред младия мъж, очите му се впуснаха върху него в очевидно преценяване.

Момчето потръпна, гърбът му се обтегна, задните му части се стегнаха. Той склони глава, карайки светлината и сенките да преминат през високите му скули и цепнатата му брадичка. Лицето му се изпълни със здравословен блясък, оприличавайки го на херувимите, които висяха от стенописа отгоре, всичко, освен розовите им лица загубено в мрака. Вампирът свали една от белите си ръкавици, които бяха част от униформата му. Ръката му се свлече надолу по едната страна на момчето, пръстите си играеха върху ребрата му докато не стигнаха до тънката, копринена кожа на коста на бедрото му. Гърдите на младежа започнаха да се надигат и спадат по-бързо, но освен по-шумното дишане, той не издаде друг звук. Очите ми се фокусираха върху голите стъпала на момчето, които бяха точно в линията на зрението ми докато се опитвах да потъна в земята. Те бяха изумително бели срещу тъмно зеления под и изглеждаха изненадващо уязвими до тежките обувки на вампира.

Младежът настръхна, когато русата глава се наведе към него, вероятно от първото пробождане на вампирските зъби, но една ръка се плъзна по треперещия му гръб, придържайки го стабилно. Той изстена, когато вратът му беше захапан и видима тръпка мина през него. Но след секунди, той уви ръката си около врата на вампира и започна да издава ниски гърлени звуци с откровено, силно желание.

Вампирът се отдръпна след минута, устата му толкова червена, колкото униформата му. Момчето му се усмихна и вампирът разроши косата си ефективно. Той хвърли късата си мантия около рамената на мъжа и те заедно влязоха в балната зала.

Със спазъм в стомаха, осъзнах защо не видях нито един сервитьор с поднос пълен с питиета, или защо не бях чула наздравица с чаши. Когато сърцето спре, кръвното налягане в тялото спада до нулата, вените колабират и кръвта започва да се съсирва. Не само, че под тази си форма е по-апетитна, но е и по-трудна за изсмукване. Дори бебетата вампири се учат бързо — само храната е нужна за преживяване. Закуските на това парти се разхождаха сами наоколо. А в късите си панталонки и потник, приличах много повече на питие, отколкото на гост.

Почти сякаш беше чул мислите ми, един вампир погледна в моя посока. Имаше сива козя брадичка, която съвпадаше със сребърния брокат на дрехите му. Те бяха декорирани с нещо, което приличаше на вълча козина и той носеше голяма кожа, увита около раменете му. Имаше нещо вълчо в начина, по който спря, с единия крак на последното стъпало на стълбите, носът му се вирна сякаш надушваше плячка. Неговите тъмно черни очи намериха моите и поглед изпълнен с буен интерес премина през предишното му нечетливо изражение.

Скочих на крака и се смесих с носещата се тълпа, паниката ме обладаваше. Единствените врати бяха тези на балната зала и аз литнах натам, сякаш животът ми зависеше от тях, което може и да беше вярно. Някак, минах пред него, вероятно защото той беше прекалено учтив да си проправи път, сръгвайки с лакът събратята си гости. Но един поглед през рамо, когато влязох в мрака, ми показа, че не беше далеч. Очакване запали тези безизразни очи и аз усетих как стомахът ми натежава. Някои вампири обичаха храната си сплашена и бореща се. Беше просто късметът ми, че бях открила такъв вампир при първия си опит.

Огледах набързо балната зала, но нямаше видими изходи. Разбира се, стълбите трябваше да ме предупредят за това — вероятно бяхме под земята. Опитах се да се фокусирам, но беше трудно с мощта, която пълзеше по кожата ми като облак от насекоми. Нито едно от насекомите не беше насочено към мен; беше прилив от съществата, които ме заобикаляха. Осъзнах с раздрусващ шок, че не виждах просто стая пълна с вампири; беше стая препълнена с вампири-повелители — имаше хиляди. Събиране, помислих си вцепенено — това трябваше да е. Всеки Сенат организираше събрание два пъти в годината, където вампири повелители обсъждаха политика. Никога не съм присъствала на такава среща, но Тони прекарваше дни в приготовление за тях, променяйки мнението си за дрехи и ескорти, толкова често, колкото един тийнейджър и ходенето му по балове.

Всичките му придружаващи лица бяха създадени, за да впечатляват и то с добра причина. Събирането, което продължаваше една седмица, беше единственият път, в който той и други повелители от по-ниско ниво можеха да втриват лакти с важните клечки — членове на Сената и да посещават други членове с почетни звания от други сенати по света. Подмазваха се, правеха сделки и се определяха съюзите за следващите две години.

Тони винаги отиваше въоръжен до зъби, обиколен от бодигардове, след като не беше изключено забавата да излезе извън контрол. Насочих се към оркестъра по инстинкт — златните им инструменти бяха най-яркото нещо в стаята — и се надявах, че няма да съм причината за свикването на ново Събрание. Разбира се, беше лоша идея. Нямаше служебни врати, коридори или изходи където и да погледнех, само голяма ниша заобиколена от винено червени завеси. Погледнах назад към преследвача си, който беше на ръка разстояние и целия въздух напусна дробовете ми.

Това, което мислех за вълк въобще не беше вълк, осъзнах с ужас. Лапите, които бяха драпирани върху гърдите му бяха съвсем нормални, въпреки че бяха огромни. Но главата, която висеше на половината път върху гърба му беше с розова кожа и отблясък от светли кафяви коси. Не можах да видя добре главата му, а само частици от нея под ръката му, когато се протегна към мен, но това беше повече от достатъчно. Очите ми ми казаха това, което умът ми не искаше да приеме. Той беше одрал върколак наполовина при трансформацията, така че сивата козина се смесваше с човешката кожа около раменете му.

Опитах се да се отдръпна, но се почувствах твърде замаяна, че да се концентрирам. Ухапах здраво вътрешността на бузата си, за да се сдържа от това да го подмина, и се опитах да се покатеря на сцената на оркестъра. Надявах се да намеря скрит изход, но мъжът, който свиреше на кларинет ме избута достатъчно силно, че да се просна. Паднах пред лъскави черни ботуши, които блестяха в мрачната светлина. Една ръка грабна косата ми, използвайки я като дръжка, за да ме вдигне.

Взрях се в едни черни очи, които танцуваха с тъмен пламък и забравих за болката в скалпа си. — Вониш на магия — каза вампирът, гласът му с акцент, който не можах да разпозная. — Не смятам, че англичаните са достатъчно смели, че да ни снабдяват с толкова рядка способност. Очите ми се свлякоха към безчерепната глава, която се блъскаше лекичко от едната му страна. Сега беше на по-малко от крачка разстояние и гърлото ми се затвори с ужас. Можех да го видя безупречно — издадените черти, сивата коса, празните орбити — и увисналото неживо нещо ме уплаши повече от вампира, който го носеше. Ако се докоснеше до мен, имаше възможност да Видя част от живота на съществото — а познавайки дарбата си, определено щеше да се случи.

Отдръпнах се от нещото колкото се можех повече, без да ми се иска да знам какво е да те одерат жив, и вампирът премести хватката от косата ми към лакътя. Палецът му погали кожата при свивката на ръката ми, леко, нежно, но за мен беше като течен метал, който се лееше от неговата ръка право в моите вени. Болката беше твърде слабо описание за шока, който ехтеше в мен, носейки сълзи в очите ми и заслепявайки ме за всичко останало извън собственото ми тяло. Той продължи движението надолу по китката ми, деликатна милувка, но проля линийка кръв по ръката ми сякаш докосването беше от нож.

— Те обикновено се свиват от страх при идеята да се хранят от хората, които използват магия, прекалено уплашени са от отплатата на магьосниците — каза той презрително. — Трябва да си припомня да благодаря на домакина ни. — Паниката изпълни системата ми с адреналин, но нямаше къде да отида. Отдръпнах се назад, дори да знаех, че е загубено усилие, и той се усмихна. — Не, позволи ни да проверим дали си толкова вкусна, колкото ухаеш.

Една топла ръка се спусна на рамото ми и неговата усмивка се изпари.

— Тази е запазена, Дмитрий.

Не ми се налагаше да се обръщам, за да знам кой беше изговорил тези думи. Богатите тонове бяха непогрешни, както и удоволствието, което танцуваше надолу по кожата ми, минавайки покрай болката, намалявайки я до леко туптене.

Проблясък на глад мина през лицето на Дмитрий.

— Тогава е трябвало да я държиш при теб, Басараб. Знаеш правилата. Една мантия във винен цвят падна около мен, толкова тъмно червена, че почти черна.

— Вероятно не си ме чул — Мирча каза спокойно. — След като сме толкова близо до този ужасен оркестър, не ме учудва.

— Не я подушвам върху теб — каза Дмитрий подозрително.

— Домакинът ни поиска да ме види малко след като пристигнах. Не мисля, че щеше да оцени довеждането на допълнителен чифт уши. — Приветливостта беше изчезнала от гласа на Мирча.

Дмитрий изглежда не чуваше предупреждението. Очите му се фиксираха върху обезумелия пулс на врата ми и той се подсмихна, показвайки удължени кучешки зъби. — Тя няма да оживее, за да проговори за онова, което е чула. — Хватката му се затегна, пръстите му притискаха кожата ми достатъчно, че да я насинят. Раната на ръката ми се разшири, проливайки още кръв върху кожата ми.

— Решението зависи от мен. — Гласът на Мирча беше мек, но смъртно студен. Ръката му обиколи китката ми, придърпвайки ме обратно към тялото му. Другата му ръка хвана китката на Дмитрий. С бледо лице, вампирът преглътна, ръката му агонизираше в хватката на Мирча. Мощта извираше на искри между тях, измивайки въздуха около нас в изгаряща мъгла, която сякаш щеше да прояде кожата ми, ако останех там достатъчно дълго.

Стоях в извивката на ръката на Мирча, цялата ми сила съсредоточена да държи коленете ми изправени. Мощта на Мирча пробождаше, карайки топъл извор на енергия да затанцува из тялото ми. Но Дмитрий явно не намираше тази сензация за приятна. Той трепна видимо, но инатливо продължаваше на своя глава, хватката му толкова силна, че вцепени ръката ми. Двата вампира се взираха един в друг за минута, после Дмитрий рязко пое крачка назад, отдръпвайки ръката си, задъхан със смъртоносни очи.

Мирча хвана ранената ми ръка, изправяйки я, оголвайки кървавата ми кожа. Той килна главата си, очите му фиксирани върху другия вампир и езикът му проблесна навън, плъзгайки се по ръката ми с решени, предизвикателни милувки. Гледах как лижеше кръвта от мен замаяно, неспособна да отместя поглед от гледката на тази внушителна глава наведена над китката ми, хипнотизирана от горещата влажност на езика му върху мен. Мирча вдигна главата си след момент и се взрях в ръката си невярващо. Там, където трябваше да има рани, имаше само бледа, неопетнена кожа. Очите на Мирча не се откъснаха от Дмитрий.

— Ако смяташ да задълбочиш спора, аз съм на твоите услуги.

Устните на Дмитрий се отвориха за момент, но очите му се стрелнаха встрани.

— Не бих обидил домакина ни като наруша гостоприемството му — като той твърдоглаво. Той отстъпи назад, яростта във всяка част на тялото му — Но нарушението на правилата ще запомня, Мирча!

Веднага щом се отдалечи, червената неяснота около нас изчезна като мъгла в слънчева светлина. Адреналинът, който ме държеше на крака рязко изчезна, оставяйки ме студена и трепереща, и ако не беше ръката на Мирча, щях да падна отново. Гостите наблизо, които бяха наблюдавали с очевидно любопитство, ни обърнаха гръб, без да скриват разочарованието си.

Мирча бавно ме избута назад в сенките по стената. Наблизо, група вампири, една величествена брюнетка и един русокос мъж, се хранеха от млада жена. Жената вампир се беше настанила на един стол до стената, тялото на момичето подпряно в скута й, докато тя пиеше от артерията й. Главата на младата жена бе килната назад, малки кървави кичурчета коса се спускаха по раменете й и бяха в контраст с дълбокото розово на роклята й. Вампирът беше коленичил пред тях, неговата дълга, сапфирена роба се разпростираше около него като водопад. Както и се предполагаше, той тръгна да търси друга мишена.

Той спусна презрамките на оцветената в тъмно лилав цвят, копринена туника, която носеше момичето и ги остави да се плъзнат бавно по ръцете му. Дрехата се плъзна надолу по тялото й, и покри бедрата й. Тя изстена, дали от болка или за да му даде кураж, не можех да кажа. Той погали страните и стомаха й за момент, после премести връхчето на пръста си върху кръглите сини вени на гърдата й. Ръката й се вдигна докато не докосна рамото му в плах жест на прегръдка.

Той стисна едната й гърда нежно, а палеца му галеше едното й зърно. Момичето трепереше видимо при докосването му, но тя се наведе към него, когато устата последва ръката му. Тя започна да се гърчи момент по-късно, когато острите му вампирски зъби се забиха дълбоко в бялата й кожа.

Устата на жената вампир дърпаше момичето назад, извивайки тялото й в перфектна куповидна форма, после вампирът я придърпваше към себе си с ръце, уста зъби. Всяко движение бавно прилиташе в следващото, построявайки хипнотизиращ ритъм. Младото й тяло скоро се тресеше безпомощно под двойното смучене. Дъхът й започна да секва, докато се разхождаше между сензациите, докато не започна несвързано да се моли за още.

Преглътнах. Европейските вампири очевидно не следваха приложения метод на Сената за извличането на кръвни молекули през кожата или въздуха. Може би заради ерата, или може би следваха различни правила. Вампирите на Тони се бяха хранили на публично място достатъчно пъти, че да смятам, че вече не ми прави впечатление, но техните действия бяха далеч по-основни, без сензациите. Ако можех да избирам, щях да избера тяхната жестока бруталност. Предпочитам да знам, че смъртта наближава, да виждам врагът такъв, какъвто беше, вместо да го посрещам като свой любовник.

Вампирът беше пъхнал ръката си под плата и секунда по-късно, момичето стенеше от удоволствие. Но той не гледаше нея; очите му бяха заключени върху брюнетката, те разменяха толкова горещ погледи, колкото да изгориш. Храненето беше интимно действие за вампирите и те никога не споделяха тяло просто така. Момичето очевидно присъстваше, но за нея изобщо не им пукаше. Бедрата й се вдигнаха нагоре, придружени от достатъчно силен стон, че да спечели погледите на няколко случайни минувачи.

Шокът ме заля, извличайки ме от шемета, и отместих поглед. Зачудих се дали момичето осъзнаваше, че беше просто тръбопровод за страстта им. Зачудих се дали би посрещнала смъртта с усмивка или пък пресушаването на закуските се приемаше за лош вкус. Най-много се чудех дали по този начин ме виждаше Мирча. Просто един тръбопровод — в моя случай, за мощ.

Топлите устни откриха врата ми.

— Единствените хора присъстващи тук са или за забавление, или за храна — измърмори той с дрезгав шепот в мрака. — Ти за какво си?

Дъхът, който погали тила и раменете ми беше достатъчен, че да ускори пулса ми, да накара мускулите в тялото ми да се затегнат. Той вдиша аромата ми дълбоко и аз се напрегнах, разкъсвана между страх и желание. На проклятието не му пукаше, че това не беше Мирча, когото познавах, че това беше вампир-повелител, който нямаше защо да ме защитава. Не разбираше, че го вълнуваше само това да задоволи любопитството си за това, което се беше случило в театъра. Не му пукаше, че може да е гладен.

— Тук съм да те предупредя. Ти си в опасност. — Прозвуча неубедително дори за моите уши, но имаше толкова много неща, които не можех да му кажа, че това бе почти единственото нещо, което ми оставаше като възможност.

— Да, зная. Дмитрий наблюдава. И той не освобождава жертвата си лесно. Трябва да сме убедителни, нали?

Видях проблясък на горещина в очите му, преди ръката му да се плъзне зад главата ми и топлата му уста се стовари върху моята. Очаквах страст, а не прилива на поразително облекчение, който ме изпълни и се превърна в странна и хрисима радост. Беше сякаш бях задържала дъха си прекалено дълго и най-накрая си позволих да дишам. Ръцете ми се увиха рефлексивно, където лежаха върху гърдите му и за един дълъг момент останах неподвижна, оставяйки се да бъда целувана. После ръката му се премести от рамото му и продължи да се свлича надолу по тялото му до топлото, гладко и подпухнало бедро. Не исках да прилича на милувка, но се случи. Една широка длан обви талията ми, един топъл език се плъзна между устните ми и проклятието се пробуди.

То беше разликата между запалена клечка кибрит и голям огън на открито. Вдишах накъсана глътка въздух и го промуших навътре в тялото си. Огън се просмукваше в целувката, събран между телата ни и се разливаше по кожата ни, препращайки дъжд от искри по мен. Беше по-хубаво, отколкото си мислех: силно и твърдо, горещо и яростно. Ръцете ми сякаш съществуваха само за да се заравят в тази гъста, тъмна коса, а устата ми само, за да вкусва този сладък език.

Мощни ръце ме повдигнаха и той ме опря в стената; после се поглъщахме един друг с тръпнещ, отчаян глад. Ръката му се затегна върху талията ми, краката му се отместиха, за да направят място за моите, докосвайки горната част на бедрото ми до топлата, мускулна плът на неговото бедро. Копнеех да го усетя у себе си, и точно като момичето, внезапно не ми пукаше за хората наоколо, или за обезпокояващите звукове, които издавах. Исках го до болка, която заплашваше да ме унищожи.

Целувката най-накрая прекъсна заради липсата на въздух от моя страна и аз притиснах бузата си срещу гърдите на Мирча, задъхвайки се. Ароматът на бор, на който винаги ухаеше, ме погълна — беше сякаш можех да видя гората, зелена и дълбока, разполагаща се под нощното небе. Вдишах срещу горещината на тялото му и се почувствах слаба. Единственото нещо, което ме държеше беше силата му, която ме притискаше срещу стената, притискайки го срещу мен.

Мирча се отдръпна след момент, треперейки, и някак си намери краката ми.

— Изглежда имаш неописуем брой таланти, малка вещице.

Каквото и да можех да възпроизведа в отговор, заседна в гърлото ми, когато забелязах какво носеше. Дрехите му от театъра изглеждаха малко старовремски, но това беше черешката на тортата. Ръцете ми бяха потънали във винено сако достатъчно широко, че да прилича на мантия. Беше направено от богата, тежка вълна с копринена нишка, украсено с дебел сектор от златна бродерия. Падаше малко под коленете му, докосвайки върха на тъмно кафяви ботуши. Горната одежда се отваряше, за да разкрие малка, кафява вътрешна роба, толкова мека, че трябваше да е направена от кашмир. Беше широка, но достатъчно лека, че да обвие около тялото му, откроявайки остро изразените мускули на гърдите му, дългите крака, прибраните бедра, и голямата тежест на чатала му. Помислих, че е традиционална аристократична румънска рокля, достатъчно странна, че да му отива. Но се съмнявах, че я е избрал заради модата. Мирча предпочиташе обикновените дрехи, които изпъкваха с великолепни кройки. Тази вечер той правеше изявление, костюма му бе далеч по-силен фактор за потеклото му от вехторията, която беше носил на театъра. Драконите на жилетката му бяха почти невидими — почти предположих, че вампирско зрение ги е избрало безпроблемно — фина добавка към семейния му символ. Преди те шептяха да припомнят ранга му, сегашния му костюм го крещеше. Зачудих се за кой беше съобщението и защо му се налагаше да изглежда като варварски шев наоколо. Впечатлението беше още по-голямо заради сабята, която висеше от позлатения му колан на талията му. Златните рубини, които блестяха притъпено в слабата светлина, тежки и очевидно стари, като нещо извън съкровището на кръстоносец. Както сигурно и беше. Никога не бях виждала Мирча да носи оръжие — когато си вампир-повелител, това е малко излишно — и се разтревожих.

— Въоръжен си.

— Разбира се, с такава компания. — Той се премести зад мен, закривайки тялото ми към стаята, и една ръка се плъзна около талията ми, придърпвайки ме плътно към него. Докато целуваше рамото ми, копринена коса, по-дълга от моята, падна напред върху гърлото ми. Той вдигна ръката ми, уви я около врата си и връхчетата на вампирските му зъби прободоха кожата ми.

Той беше точно върху артерията на ръката ми, но не се хранеше — защото щях да усетя как енергията ми се изпарява, дори и ако не беше пробол кожата. Но вероятно изглеждаше убедително. Освен това, позата позволяваше да шепти в ухото ми и гласът му прозвуча тихо и опасно.

— Това, което ме притеснява, е, че ти, която твърдиш, че си просто човек, си нещо повече. Ти или си много глупава… или повече отколкото изглеждаш. Какъв неотложен бизнес те води насам тази вечер?

Проклятието се наслаждаваше на коприната от дъха на Мирча срещу бузата ми. Обсипваше тялото ми със сладост до високо ниво, от което едва дишах, камо ли да говоря. А и какво щях да му кажа? Имаше проблем, иначе не можех да съм тук, но нямах представа какъв беше. А и в тази компания, беше абсурдно да мисля, че можех да направя нещо. Наистина започвах да се съмнявах, че силата ми знаеше какво върши.

— Ти провали играта ми — прошепна Мирча. — Не можах да спра да мисля за теб. Всичко, което виждах беше това прелестно тяло, което се разгръщаше за мен. В ложата ми… в каляската ми… в леглото ми.

Той ме извърна, така че да съм лице в лице с него, и устата му покри моята отново, запленявайки и двама ни. Целувката беше груба и сладка едновременно, заплашвайки да ме завладее с удоволствие.

Мирча най-накрая прекъсна целувката, с блестящи очи и розови бузи.

— Защо искам да те докосна толкова безнадеждно? — Гласът му стана груб. — Какво си ми сторила?

Помислих, че това трябваше да е шансът ми.

— Тук съм, за да помогна — казах му, треперейки. — Ти си в опасност.

Пръстите му галеха извивката на лицето ми, бавно, нежно, сякаш докосваше нещо съвсем по-интимно. Облизах устните си и очите на Мирча се спуснаха на устата ми.

— Виждам.

— Мирча! Сериозно говоря!

— Значи вече сме на изходното ниво — име. Боже, презирам формалността. — Докато говореше проклятието се заувива в мен с настойчива, невъзможна болка. Усетих силата на раменете му под ръцете си и мъжествената му ерекция срещу бедрото ми. Отне ми невероятно голяма сума контрол да не позволя на тялото си да се извие в дъга срещу него, тихичко молейки се да бъде взето. — След като знаеш моето, мислиш ли, че мога да имам твоето име?

Почти му казах. Ето колко далеч бях отишла. Някакъв малък остатък причина проговори в последната минута, предупреждавайки ме, и аз прехапах езика си, за да прогоня думите. Болката ме върна към здравия разум и разговора.

Огледах се, но всичко, което можех да видя, освен оркестъра беше проблясващ мрак прогонван от огъня на свещите. Високият таван чезнеше в сенките, единствените ярки точки бяха няколко проблясъка, където светлината падаше върху смъртните. Наблизо, двата вампира се бяха нахранили, и изненадващо младата жена беше все още жива. Вампирът й даваше да пие нещо от някаква манерка и тя започна да преглъща без колебание. Точно сега вероятно щеше да се хвърли с главата напред от покрива, ако той я помолеше.

Някъде тук беше проблемът, за който бях изпратена да реша и трябваше да се концентрирам, ако се надявах да го намеря.

— Може жената — тази, която беше с теб на театъра — да е мишената. — Казах на Мирча. — Тя тук ли е? — Щеше да е по-добре да ги имам на едно място, въпреки че не знаех какво щях да направя, ако друг повелител ги нападнеше.

Една от онези черни вежди се вдигна в познат жест.

— Защо ми е да ти казвам? Зная какво си. Опитвам се да зачеркна предразсъдъците за тези неща, особено когато чародейката е млада, красива и разумно се е облякла с толкова малко дрехи. — Той проследи гръбначния ми стълб с един от пръстите си. — Носиш все по-малко дрехи, когато се срещаме — аплодирам тази тенденция. — Думите му бяха меки, но очите му се взираха настойчиво в лицето ми. — Но каквото и да се опитва да прави Августа от време на време, нейната смърт няма ли да бъде прекалена.

— Тогава ми помогни да я предотвратя!

— Ама ти си тук да я предотвратиш? Помогна на човек, който ни подметна отрова…

— Някой друг ти я е подметнал! Той се опитваше да я вземе!

— … и дори няма да ми даде името ти. А ти продължаваш да искаш доверието ми.

— Ако мислиш, че съм ти враг, защо ми помогна? Защо не остави Дмитрий да стори най-лошото?

Устата на Мирча се изви в хищническа усмивка.

— Да покажеш сила е често полезно на тези събития и не ми пука за него. Вкусовете на Дмитрий са добре познати и аз мисля, че са… неприятни. Да го лиша от награда не беше трудно. — Ръката му се спусна надолу по гърба ми, и гръбнака ми се разтопи. — А сега, малка вещице, ще ми кажеш какво правиш тук, и ще обясниш някои много интересни събития в театъра преди две нощи.

Втренчих се в него, умът ми празен. Да му кажа истината беше невъзможно, ако имах някаква надежда да не намесвам напредналото време повече, отколкото вече беше замесено, но той щеше да подуши лъжата, преди да довърша с думите си. Имаше само един вариант, който можеше да проработи.

— Заведи ме при Августа и ще си помисля. — Когато той се поколеба, се накарах да се засмея. — Великият Мирча се страхува от невъоръжено момиче!

Устните му се извиха нагоре в лек смях. След момент, изражението му се превърна в истинска усмивка, такава, която го накара да изглежда с години по-млад. Той вдигна ръката ми и целуна дланта ми.

— Права си, разбира се. Какво е животът без капка опасност? — Той пое ръката ми в своята. — Ела, да видим какво може да направи от теб Августа.

Въпреки претъпканата бална зала, не беше трудно да се намери Августа. Тя и още една жена вампир, дребна брюнетка, бяха обсебили място на другия край на помещението и бяха освободили част от пода. Тълпата, събрала се около тях, се смееше и подвикваше насърчително, макар че не можех да видя атракцията. Двете вампирки изглежда просто стояха в центъра на кръга.

Пътят ни бе препречен от вампир в тога.

— Твоята Августа става доста популярна — отбеляза той.

Мирча изглеждаше обиден.

— Тя не е моята Августа — промърмори Мирча и вампирът се засмя. Първоначално той изглеждаше обикновен, с развяваща се кестенява коса, която изглеждаше така, сякаш е бил при бръснаря на Приткин и изпръхнал от вятъра тен. Но смехът напълно промени облика му, прибавяйки въодушевление в очите му с цвят на уиски и очарование на изражението му. Когато се смееше, той беше красив.

— Не това казва тя.

— Вие, Консуле, трябва да знаете по-добре от всеки друг, че някои жени са склонни към преувеличаване… и пристъпи на раздразнителност.

— Някои от по-страстните — съгласи се той. — Макар че, те напълно си заслужават усилията. Като говорим за страстни, опърничави жени, как е твоят Консул?

— Тя е добре. Изненадан съм, че не попитахте по-рано.

— Твоите новини наистина пропъдиха всичко останало от ума ми.

— Така ли да й кажа?

Това породи друго кикотене.

— Само ако искаш да предизвикаш война, приятелю.

Вампирът ми хвърли един бегъл поглед, което предположих се дължеше на статуса ми на закуска за партито. Но очите му внезапно се плъзнаха към мен.

— И това кой е? Да не си започнал да колекционираш изящни блондинки, Мирча?

Консулът ми се усмихна, но усмивката не докосна очите му. Хватката на Мирча се усили съвсем леко.

— Не е ли разрешено да си водим гости, Консуле?

— Гости, да. Когато те са един от нас или човек.

Той наклони брадичката ми с пръст. Нещо се промени зад очите му, убиец надничаше иззад добродушната маска.

— Много хубава. И много могъща. Ще отговаряш за нейните действия, разбира се.

Мирча се поклони леко и Консулът ни напусна, за да домакинства в помещението, бъбрейки и разговаряйки — обратно към очарованието на мига.

Обуздах треперенето си.

— Като че ли, тук не харесват магически същества — казах тихичко.

— Те са способни да усложнят нещата. По-различни от нужните предпазни мерки трябва да се вземат за нашите хора.

— В такъв случай, съм изненадана, че ми позволи да остана.

— Хвана го в добро настроение. Неотдавна аз и Августа отстранихме един проблем вместо него.

— Нямам намерение да причинявам никакви неприятности — уверих го пламенно.

Мирча просто ме погледна, иронично изкривил устните си.

— Не съм сигурен! — Защо ли бих се съмнявал? Може би, защото първият път, когато се срещнахме, бях почти отровен, а вторият — се оказах много близо до дуел ли? — Усмивката му се разшири — За щастие, нямам нищо против неприятностите. Ако, както каза Консулът, наградата си заслужава.

Не знаех какво да кажа, така че наблюдавахме жените известно време. Все още не можех да разбера какво правеха, може би защото бяха с гръб към нас. Брюнетката беше в бледо синьо, леденият цвят бе украсен с твърде много дантели, но Августа носеше великолепна бледожълта, сатенена рокля с голи рамене, с шлейф покрит със златен и кремав брокат. Може и да не я харесвах, но нямаше съмнение, че тя знае как да се облича. Широките поли препречиха гледката ми за момент, тогава нещо се втурна през средата между тях, идвайки право към мен.

— О, не! Той е свободен! — Гласът на Августа прокънтя над стаята, треперещ от смях. Голо същество, с диви очи драскаше с ръце и колене по краищата на кръга, оставяйки следа от капчици зад себе си. Те бяха черни и изглеждаха мазни на фона на тъмно зеления мрамор. Точно преди да стигне до мен, нещо накара главата му рязко да отскочи назад, изхвърляйки го потрепващо на една страна.

Августа държеше каишка в ръката си, докато се придвижваше към него, единият край на която беше на примка около врата му. Той легна по гръб, треперещ от страх, тъй като тя вече стоеше над него.

— Стани! — каза нетърпеливо, дръпвайки рязко каишката.

Това го принуди да повдигне брадичката си и аз успях да зърна лицето му през плетеницата от мазна, черна коса. Устата му се гърчеше от болка, след това се сковаваше от ярост, което изкривяваше чертите му до неузнаваемост. Но разпознах тези изпъкнали, черни очи. Бях ги виждала в повече от няколко кошмара.

— Джак — прошепнах и той се втренчи в мен слепешката.

— Какъв е проблемът? — обади се брюнетката — Мислех, че ти харесва да си играеш с жени!

— Мисля, че предпочита безпомощните — каза Августа, прокарвайки дългите си нокти надолу по гърдите му, достатъчно силно, за да оставят червени резки сред редките косъмчета. — Значи те наричат Изкормвача, нали? — изтананика тя — По времето, когато приключа с теб, наистина ще си достоен за името си.

Човекът се сви на кълбо в безнадежден опит да се предпази от тези нокти като кинжали и аз ахнах, когато видях гърба му. Така беше нарязан, че малкото останала кожа, висеше на ленти. Мирча също забеляза.

— Ако скоро не му позволиш да почине, Августа, той ще умре и ще ти развали забавлението — каза благо.

Тя се засмя.

— О, аз не мисля така — каза с лукав поглед.

Мирча се намръщи и коленичи до мъжа. Вдигна очи само след минута.

— Направила си този луд един от нас? — попита невярващо.

Августа сви рамене.

— Ще се отърва от него, когато свърша или може би ти, ако ти харесва, за всичките проблеми, които ти е създал. Но ще трябва да почакаш. — Тя небрежно погали отстрани лицето на Джак, един почти нежен жест и той нададе отчаян, сподавен рев. Осъзнах с отвращение, че тя прокара един от дългите си нокти през дясната му очна ябълка. — Това ми харесва. Той пищи толкова хубаво.

Мирча се отърси от ръката на Джак, който беше сграбчил крачола на панталона му с тиха молба и Августа издърпа своя пленник обратно в центъра на празното място. Предположих, че за да го покаже по-добре. Мирча ми хвърли поглед, докато се мъчех да не показвам емоции.

— Откъде знаеш кой е той? Августа го представи едва тази вечер.

— Чух мълвата. — Успях да кажа, след като преглътнах трудно — Как го намери?

— Той ни откри. Ние търсехме някой друг.

Джак изкрещя, когато брюнетката заби петата си в слабините му. Потреперих, преди да мога да се удържа.

— Ще се отегчи от него доста бързо, след като го пречупи — заяви Мирча.

Аз не коментирах. Щяха да разберат съвсем скоро, че е трудно да се пречупи едно вече пречупено съзнание.

Вниманието ми бе отклонено от Джак от гледката на две призрачни фигури. Те се придвижваха измежду събраните наблюдатели към самия кръг, невидими за тълпата. Едната беше интересно създание от миналото, все още безлично петно, другата беше Мира.

Замръзнах. На ръба на кръга застана главният трън в задника ми в цялата си духовна слава. Беше лесно да я разпозная, тъй като единствения друг път, когато бяхме срещали, тя отново беше в духовната си форма. Трудно можех да повярвам на очите си, особено след като тя изглеждаше дори по-здрава, отколкото преди да я намушкам. Нейната руса коса, която висеше на рехави немити кичури, предишния път, когато се срещнахме, беше сресана и лъскава. Лицето й бе бледо, но тя изглеждаше сякаш е качила няколкото така необходими килограма. Как, по дяволите, се беше възстановила толкова бързо?

— Какво правиш тук? — запитах аз.

Мирча помисли, че говоря на него.

— Ти пожела да видиш Августа. Тя е там — от плът и кръв.

— За да оправя грешка, разбира се. — Гласът на Мира беше тънък и мелодичен като на дете. Той обаче не си подхождаше с изражението й. Ако погледът можеше да убива, аз вече нямаше да съм на пътя й. — Не е ли това, което сме обучени да правим?

Тя стоеше непосредствено до брюнетката, без да се приближава. Не бях сигурна дали беше, защото Августа също бе там, или защото тялото на брюнетката и предоставяше защита от ножовете ми. Освободих ръката си от плаща на Мирча, за всеки случай, но той хвана китката ми.

— Това, което носиш, са хубави дрънкулки, но не бих те съветвал да запращаш нищо смъртоносно към Августа. Можеш да видиш какво прави на тези, които са достатъчно глупави, за да я атакуват.

Игнорирах го.

— Какво не е наред?

— О, но аз забравих — добави Мира сладко — ти не си тренирана, нали? Колко жалко!

Този монотонен глас вече, наистина, започваше да ми лази по нервите.

— Това не е игра, Мира.

— Не — съгласи се тя. — Това е състезание с много високи залози. Най-високите може да се каже.

— Какво имаш предвид?

Мирча проследи посоката на погледа ми, но разбира се, не видя нищо.

— На кого говориш?

— Имам предвид, че ти не си подходяща да бъдеш Пития. — Тя ме наблюдаваше с очи, толкова бледо сини, че бяха почти бели. Допусках, че не са толкова светли, когато е в тялото си, но в този момент бяха зловещи.

— Агнес беше възрастна и опасно нестабилна, когато ти прехвърли силата. Ако нейният избор беше минал по обичайния ред, щяха да й се изсмеят. Но тя прескочи всички, нали? Тя действа зад гърба на всички и прецака система, която е установена от хиляди години. Аз съм тук, за да оправя това.

— Като ме убиеш?

— Нищо толкова грубо. Нека ти дам един малък урок, твоят първи и последен, всичко в едно — каза тя любезно. — Всяко същество, което пътува във времето е определено от миналото си. Махни това минало или го промени и ще промениш това същество. — Тя се усмихна, но имаше киселина в усмивката й. — Или пък ще го премахнеш напълно.

— Знам това. — Това, което не разбирах, бе защо тя беше тук, в този момент. Ако Августа току-що бе превърнала Джак, то изглежда, че бях се върнала в 1880-та. Ако Мира искаше да промени моето минало, тя беше малко подранила. — Каква ти е целта?

— Какво става? — настоя Мирча, гледайки напред-назад между мен и вампирите, сякаш осъзнаваше, че изпуска нещо.

— Каква ми е целта? — изимитира ме Мира. — Боже, толкова си глупава! Познавам посветени от една година, които схващат по-бързо!

Тя бегло погледна Мирча и аз се напрегнах. Наистина не ми харесваше изражението й.

— Ако искаш да убиеш мен, защо атакуваш него?

— Все още не разбираш причината и следствието, нали? — Гласът й звучеше искрено удивен. — Позволи ми да ти обясня подробно. Мирча те закриля през по-голямата част от живота ти. Защо мислиш, че Антонио никога не е губил самообладание и не те е убил досега? Защо те прие с отворени обятия и бе добре дошла отново при завръщането ти след бягството? Ако Мирча бъде премахнат и закрилата му ще бъде премахната. А това означава, че ще умреш, много преди да се превърнеш в проблем за мен. Призрачното създание зад Мира потрепна леко, сякаш харесваше тази информация не повече от мен. То премести тези огромни очи от мен към нея и цветът му се преля от сребрист към тъмно лилав. Неравни очертания се оформиха по ръба на прозрачното очертание и без допълнително предупреждение то се промени. Върху бледото, почти безлично лице се появи уста, изпълнена с множество смъртоносни зъби, а очите се напълниха с тъмно червено като стара кръв. Взирах се в него шокирано, но Мира изглежда не забелязваше. Или може би мислеше, че гримаснича към нея.

— А да не би и Агнес да се превърна в проблем за теб? — настоях аз. Допусках, че Мира е била жената в театъра, която е отровила виното на Мирча. Как се беше възстановила толкова бързо, не знаех, но ако сега бе тук, то тогава е могла да бъде и там. И нямаше да е така, ако имаше много други съперници. Не можех да знам дали отровата, която е използвала, е била същия вид като тази, която е убила Агнес, но сходството в метода беше интересно. — Затова ли я уби?

Мира се засмя, сякаш бях казала нещо наистина забавно.

— Това е против правилата, нали знаеш? — попита тя. След това влезе в тялото на брюнетката и изчезна.

Мирча стисна горната част на ръцете ми.

— Луда ли си?

— Брюнетката — ахнах. Не успях да кажа нищо друго, защото вампирката, която Мира обсеби, изведнъж се блъсна в Мирча. Той я сграбчи за гърлото, преди да успея да мигна, задържайки я далече от себе си. Тя се извиваше и се бореше, но обсегът й не беше достатъчен и не можеше да го достигне. Не че щеше да има голяма разлика, ако можеше. Очевидно, за Мира вампирът си е вампир. Тя не разбираше, че брюнетката беше дете в сравнение с Мирча и че той може да я победи толкова лесно. Но тя беше схватлива. След по-малко от минута, Мира изхвърча от жената, изчезвайки сред тълпата.

Брюнетката се срина, като ридаеше, стискаше здраво краката на Мирча и молеше за прошка почти несвързано.

— Тя беше обсебена — не знаеше какво прави — казах му.

Той вдигна истеричната вампирка на крака и ме погледна над главата й, а лицето му потъмня от гняв.

— Вампирите не могат да бъдат обсебвани!

Помислих си за Казанова, но реших да не дискутирам.

— Не и от повечето същества — съгласих се, погледът ми беше вперен в тълпата, която бе нараснала при изявата на насилие.

Вече бях завладявала вампир господар първо ниво. Разликата бе, че го бях направила случайно, без да осъзнавам този аспект на силата си и се бях изплашила почти до смърт. Това не накара и него да се почувства много добре. Но Мира очевидно можеше да го прави това умишлено, а тук имаше цяла стая, пълна с вампири, от които да избира.

— Какво е съществото там? — Мирча блъсна хлипащата вампирка към Августа — нейният господар, предположих — и започна да разглежда тълпата, като бързите му тъмни очи я обхождаха, несъмнено запаметявайки лицата. Много жалко, че подобно нещо нямаше да помогне. Нямах възможност да отговоря, защото жена, която сякаш идваше направо от Версай, в кремава рокля с кринолин и прическа, висока 60 сантиметра, залитна от тълпата. Тя не се отправи по най-краткия път към Мирча, както очаквах, а се олюля като пияна около кръга, втурвайки се към Джак, който се бе свил настрана, опитващ се да изчезне в сенките. Те паднаха в разбъркана купчина — голи мръсни крака, преплетени с бродиран сатен, докато Августа не сграбчи каишката му и не го издърпа надалеч. Вампирката не се изправи, а остана в средата на пода с мятащи се крайници, въртяща се глава и подбелени очи. Изглежда сякаш се бореше за надмощие, опитвайки да изхвърли Мира. Ако успееше, това наистина щеше да помогне. Моите ножове можеха да пронижат плът толкова лесно, колкото и дух, но не можех да рискувам да нападна, когато Мира беше в тялото на някой друг. Нейните кукли може би не заслужаваха преждевременна смърт, да не говорим как щеше да се отрази това на линията на времевата линия.

Няколко вампира се приближиха към жената, изглеждащи загрижени и аз сграбчих ръката на Мирча.

— Върни ги назад! Мога да спра това, ако имам чиста позиция за изстрел.

— Не! Не може просто да убиеш приемницата…

— Нямам намерение да нараня приемника — казах, докато жената пищеше и възстановяваше дишането си. — Щом Духът осъзнае, че не може да я контролира, ще излезе. Веднага след това…

Спрях, но твърде късно. Обикновено, Мира не би могла да чуе коментар, прошепнат от няколко метра, но в тялото на вампир, тя също имаше и слуха на вампир. Главата на жената се повдигна и тя ми се усмихна, което беше нещо средно между усмивка и гримаса, след това припадна. Една от жените, които се опитваха да й помогнат, изведнъж се спусна обратно в тълпата, без съмнение с пътник на борда. Дявол да го вземе!

Разглеждах тълпата за новия приемник, но когато накрая я забелязах, тя беше припаднала в ръцете на млад вампир. Мира си играеше на криеница.

— Наблюдавай жените — казах на Мирча, надявайки се Мира да ме чуе. Тя обсебваше само женски тела досега, вероятно, защото не харесваше да завладява мъжки повече от мен. А тези най-близко около Мирча бяха само жени. Ако Мира ме подслушваше и се прехвърлеше в мъж, най-малкото, щях да получа предупреждение от половин секунда преди да нападне отново. Върнах се към сканирането на тълпата от вампири, които мърмореха помежду си, без да дават признаци, че ще се разпръснат. Фактически, прииждаха все повече, с всяка изминала минута, от цялата бална зала, като хората усещаха къде в момента може да се намери забавление. И колкото повече се тълпяха около нас, толкова по-трудно бе да предскажа къде щеше да удари Мира следващия път.

Страхът пропълзя по гръбнака ми. Всичко, което можех да видя бе кръг от лица, жадно чакащи да видят някой да кърви, нещо да умира. Мъж вампир облечен в яркозелен бурнус падна на пода. Той беше на крака след миг, гледайки наоколо с ръмжене — със зъби много бели на фона на тъмната му кожа. Тогава видях движение към центъра на кръга и улових поглед, изпълнен с омраза на лицето на Августа, нейните сини очи се бяха присвили до ледени цепки. Младият мъж бе за отвличане на вниманието. Сграбчих ръката на Мирча и посочих.

— Не той! Тя е в Августа!

Шепот премина през тълпата — всеки разбираше, че нещо не е наред, но никой не искаше да се намеси. Това беше Европа, а Мирча, както и Августа бяха членове на Северноамериканския Сенат. Ако искаха да се избият един друг, това си беше тяхна работа. Никой не би си мръднал и пръста да попречи или да помогне.

— Не можеш да я убиеш — казах му бързо. — Просто… обезвреди я или нещо подобно. — Това беше достатъчно, за да накара Мира да излезе и да застане лице в лице с мен.

Августа сграбчи огромен, железен свещник, с размерите на закачалка за дрехи, който осветяваше наоколо. Тя го вдигна толкова леко, сякаш беше направен от хартия и аз осъзнах един недостатък на плана си. Ако тя беше член на Сената, би трябвало да е господар първо ниво.

Точно като Мирча.

Августа се нахвърли върху нас, размахвайки горящия свещник и Мирча ме избута от пътя. Тя се стрелна покрай нас, но се завъртя за миг и се върна отново обратно, замахвайки със свещника, сякаш е много дълъг меч. Искри летяха навсякъде и целият ад се изсипа над тълпата. Вампирите ужасно се страхуват от огън и по начина, по който го размяташе наоколо, можеше да улучи някого. Те се втурнаха лудешки към вратата.

Августа замахна отново, Мирча избегна атаката, а от тълпата се появи тъмна фигура, която се хвърли към него с протегната ръка. Мирча не го беше видял, но го усети, когато колът го удари отстрани. Аз изпищях, а Дмитри се огледа наоколо за момент, хилейки се самодоволно; след което усмивката замръзна на лицето му. Видях как от гърдите му стърчеше острие, което бе забито точно в сърцето му, а дръжката беше в ръката на Мирча. Дмитри погледна невярващо и рухна, а тялото му бе обхванато от силни спазми.

Мирча падна на едно коляно, с ръка, поставена отстрани и аз бях вече наясно, че нещата бяха зле. Острието на Мирча беше метално — това означаваше, че евентуално Дмитри можеше да се излекува. Но колът, който Мирча издърпа, беше дървен. Когато видях това, светът около мен посивя. Опитах се да се убедя, че дори ударът да беше засегнал сърцето му, това само по себе си не би убило господар първо ниво. Но това не беше особено успокояващо, при положение че Августа бе наоколо, за да довърши започнатото.

Тя беше спряла атаката си, а върху лицето й се изписа изненада, когато Мирча падна. Но се съвзе почти веднага, втурвайки се да измъкне кървавото острие от гърдите на Дмитри. Тя ме погледна и се засмя.

— Ти дори не направи нещата по-предизвикателни, нали?

След това тя се обърна към Мирча и аз не се поколебах изобщо. Убийството на Августа едва ли щеше да промени драматично времето, но убийството на Мирча — да. Никога не съм била толкова изплашена, колкото сега, когато наблюдавах кръвта, бликаща от раната на Мирча и когато нямах сили да я спра. Нямаше да наблюдавам обаче как му отсичат главата.

Моите ножове изскочиха от гривната и полетяха към Августа. С бързината, която притежаваха вампирите, тя успя да вдигне навреме свещника и да го използва като щит, но по време на движението бутна едната свещ. Тя падна върху рамото й, преди да се приземи върху пода и една искра подхвана корсажа на роклята й. Появи се малко пламъче, по-малко от това на клечка кибрит. Някой човек щеше да го изгаси между пръстите си, без да се двоуми, но Августа започна да пищи и се замята наоколо, подобно на давеща се жертва, която потъваше надолу за последен път.

Внезапно страхът от огъня се оказа достатъчен, за да се преодолее контрола на Мира, защото Августа забрави всичко относно атаката. Мирча се опита да стигне до нея и да я хване, така че да може да изгаси пламъка с носната си кърпичка, но тя не го послуша. Августа се подхлъзна на пътеката от кръв, оставена от Джак и падна върху елегантния си гръб, а аз трябваше да отскоча настрани, за да се предпазя от това да не се стовари върху мен.

— Августа! Стой мирна! — изрева Мирча, но Августа не слушаше. Вместо да потуши огъня, нейното търкаляне наоколо позволи допълнителен достъп на кислород и едно езиче от пламък се плъзна към една от дългите къдрици, които обграждаха лицето й. Нейните викове наподобиха повече писъци и тя смъкна модерната перука и я запрати надалеч. Това обясни защо главата й не бе обхваната от пламъци — половината от златната прическа беше изкуствена, вероятно направена от човешка коса.

Мира изпълзя от нея, изоставяйки кораба, тъй като вече не можеше да го контролира. Махнах с ръка и започнах да викам истерично към ножовете ми, които се бяха прицелили в ужасената Августа.

— Не — не нея! Хванете Мира!

Те или не ме чуха, или се забавляваха прекалено много, за да се подчинят. Съществото призрак обаче бе по-целенасочено. То се гмурна в Мира, толкова невидимо, подобно на полъх на вятъра, при което тя залитна назад, хващайки се за гърдите и пищейки. След една секунда осъзнах, че тя е била подложена на духовния еквивалент на задушаване. Призракът се появи от гърба й, толкова изпълнен с открадната енергия, че беше ослепително сребрист, а да гледаш в него бе все едно че си вперил поглед в прожектор.

Премигнах, след което погледнах отново, той се беше изпарил. Мира падна на колене, почти прозрачна, енергията, която щеше да й позволи да остане тук с часове, вече я нямаше. Тя ми хвърли яростен син поглед.

— Няма значение. Не можеш да го пазиш през цялото време.

Тя изчезна точно, когато Августа скочи на крака и залитна към Мирча, пищейки и драскайки, сякаш го обвиняваше за опасността. Хвърлих му пелерината и той я уви около нея, за да потуши пламъците и тогава усетих подръпването на силата.

— Кажи ми, малка вещице — каза той задъхано, задържайки борещия се вампир с доста усилия. — Какво става, когато се опитваш да причиниш неприятности?

Заля ме вълна на замаяност и гадене и аз усетих как пропадам. Първо ударих главата си в кушетката на Мак, където Били Джо редеше пасианс, разхвърляйки картите навсякъде.

— Провалих се — казах слабо и припаднах.