Четиридесет и осма глава

РИЧАРД ВЪРВЕШЕ КАТО ЗАМАЯН, втренчил поглед в земята пред себе си, огряна от лунна светлина. В това мрачно, мъгливо състояние само една искрица можеше да проблесне.

Калан. Толкова му липсваше. Беше толкова уморен да се бори. Беше толкова уморен да опитва. Беше толкова уморен да не успява. Копнееше да си я върне. Отново да се върне в живота му. Да я прегърне… само да я прегърне.

Помнеше времето, преди години, в къщата на духовете, когато той не знаеше, че тя е Майката Изповедник, а тя се бе чувствала отчаяно самотна и съкрушена от смазващите тайни, които трябваше да пази. Беше го помолила да я прегърне, само да я прегърне. Спомни си болката в гласа й, болката от нуждата да бъде прегърната, утешена.

Би дал всичко, за да може да го стори сега.

— Спри — изсъска някакъв глас. — Чакай.

Ричард спря. Имаше проблем да се опита да не остава безразличен към случващото се, независимо че знаеше, че трябва. Можеше да забележи напрежението в стойката й; беше като хищна птица, която накланяше глава и леко помръдваше с крила.

Той не можеше да избяга от тежката летаргия, която го беше налегнала, та да успее да размисли. Изглеждаше сякаш походката й носеше заряд за агресия, но под повърхността усети намек за страх.

най-сетне успя да призове загрижеността си да се опита да разбере. Тогава, на лунната светлина, видя онова, което гледаше Шеста: приличаше на пуст лагер и се простираше из долината. Тъй като беше посред нощ, положението долу бе сравнително тихо. Дори чрез вцепенената миазма от нейното присъствие Ричард усети как степента на тревогата му нараства.

Забеляза и нещо друго. Отвъд лагера в долината той видя горе на възвишението дворец, който му се стори познат.

— Хайде — изсвистя Шеста, като се плъзна покрай него.

Ричард пристъпваше с мъка след нея, за кой ли път потъвайки обратно в замаяното безразличие, в което единственото, за което бе в състояние да мисли, бе Калан.

Вървяха може би с часове през околността в безжизнената нощ. Шеста беше тиха като змия, движеше се, спираше, пак тръгваше, проправяше си път през пътечки и гъсти гори. Ричард се почувства успокоен от миризмата на балсамови дървета и борове. Мъховете и папратите му носеха насладата да се потопи в детски спомени.

Удоволствието от гората се изпари, щом тръгнаха по калдъръмените улици, покрай затворени магазини и мрачни здания. В тъмнината минаваха двойки мъже с копия. Ричард се почувства така, сякаш всичко му минаваше като насън през съзнанието. Обзе го смътното очакване, че е достатъчно да си представи пак онази гора, и тя ще се появи.

Представи си Калан. Тя не се появи.

Двама мъже в лъскави метални доспехи изкочиха от една странична улица. Коленичиха пред Шеста и целунаха края на черната й рокля. Тя само леко намали ход, за да приеме раболепния им жест. Те я последваха нагоре по улиците — същински ескорт за нощната сянка, която влачеше мрака след себе си.

Всичко му беше като в полусън. Ричард знаеше, че би трябвало да се противопостави на апатията си, но не можеше да се насили да престане да му е все едно. Просто изпълняваше, каквото Шеста му нареди. Нищо не можеше да направи. Образът на плаващия силует го очароваше, погледът й го запленяваше, гласът й го омагьосваше. Откакто бе останал без дарба, тя запълваше празнината в душата му.

Присъствието й някак го правеше завършен, изпълваше го със смисъл.

Двамата стражи, които вървяха с тях, внимателно почукаха на желязна врата върху голяма каменна стена. Отвори се малка вратичка в желязната порта. Нечии очи се взряха навън. При вида на бледата сянка, стояща пред тях, леко се опулиха. Ричард можеше да чуе как някави хора от другата страна бързат да дръпнат резето.

Вратата се отвори, Шеста се вмъкна, влачейки подире си Ричард. Той видя величествени каменни стени, но не им обърна много внимание. по-впечатлен беше от змийската фигура, която го водеше през копринената нощ.

Когато минаваха през големи порти, наоколо се втурваха мъже, които отваряха други врати, крещяха заповеди и носеха факли.

— Оттук — каза един от тях, като ги поведе по каменно стълбище.

Спускаха се надолу спираловидно, на завои, все по-дълбоко. Ричард се чувстваше все едно бяха погълнати в хранопровода на голям каменен звяр. Щом го водеше Шеста, той беше доволен да е погълнат. На по-ниско ниво, в един тъмен коридор, мъжете я въведоха в мрачно помещение. По калния под беше постлано сено. Капеща вода отекваше в далечината.

— Това е мястото, което пожелахте — й каза един от стражите. Щом я отвори, тежката врата изскърца в ръждясал протест. Вътре върху малка маса той запали с факлата си свещ.

— Стаята ти за тази нощ — каза Шеста на Ричард. — Скоро ще съмне. Тогава ще се върна.

— Да, Господарке — отвърна той. Тя леко се наклони към него, тънка усмивка разцепи безкръвното й лице.

— Доколкото познавам Кралицата, тя ще иска да започне веднага. Тя е твърде нетърпелива, да не говорим, че е импулсивна. Със сигурност ще доведе големия мъж с бичовете. Очаквам още преди обяд да е смъкнала кожата от гърба ти.

Ричард се втренчи в нея. Не можеше да принуди съзнанието си да възприеме всичко това.

— Господарке?

— Кралицата е не само зла, но и отмъстителна. Ти ще си обектът на нейната злъч. Но няма нужда да се притесняваш. Все още си ми нужен жив. Може би ще страдаш в адска агония, но ще оживееш.

Тя се обърна с плавен жест и излезе тържествено през вратата — сянка, погълната от мрака. Мъжете се изсипаха през една врата след нея. Вратата се затръшна. Ричард чу здравото хлопване на резето. Докато се осъзнае, изведнъж стоеше сам в каменна стая, изоставен, напуснат, забравен.

В настаналата тишина в костите му започна да прониква ужас. Защо Кралицата ще иска да го нарани? За какво й е нужен на Шеста жив?

Ричард замижа. След миг усети, че съзнанието му почва да работи, за да разбере. Сякаш колкото повече се отдалечаваше Шеста, толкова по-добре можеше да мисли.

След като факлите вече ги нямаше, беше необходимо малко време, за да свикнат очите му със светлината на една единствена свещ. Той огледа каменната стая. Имаше само стол и маса. Подът беше от камък. Стените бяха от камък. На тавана имаше тежки греди.

Сякаш го удари мълния.

Дена.

Това беше стаята, в която бе отведен, когато Дена го плени за първи път. Разпозна масата. Помнеше как Дена седеше на същия този стол. Вдигна поглед и точно там, където си спомни, че стоеше преди, забеляза желязната кука.

Китките му бяха заключени с железни белезници. Дена беше закачила веригата с белезниците на тази желязна кука. Той беше висял там, докато Дена го измъчваше със своя Агиел. Ужасяващи образи от нощта, през която Дена го бе сломила, проблясваха в ума му. по-точно нощта, в която тя бе помислила, че го е сломила. Той бе разделил съзнанието си на части. Но помнеше какво му беше сторила през онази нощ.

И си спомняше какво я бе подтикнало към такова насилие.

Той висеше точно тук, когато принцеса Вайълет дойде да гледа. Каза, че иска да участва, да присъства на измъчването му.

Дена даде на малкото чудовище своя Агиел и й показа как да го използва. Ричард помнеше как Вайълет се перчеше, че ще накара да изнасилят Калан, да я измъчват и най-сетне да я убият.

Ричард бе ритнал Вайълет достатъчно силно, че да й строши челюстта и да й разкъса езика.

Това беше същата тази стая.

Ричард се облегна отново на каменната стена и се плъзна надолу, за да седне и да си почине. Имаше нужда да помисли, да разсъди, да разбере какво се случва.

Беше се облегнал на торбата си, така че я издърпа и я сложи в скута си. Една мисъл го порази и той я заразглежда, слагайки настрана костюма си на магьосник воин и златотканото наметало, докато не откри книгата, която му бе оставил Баракус. Запрелиства страниците. Все още бяха празни. Само ако не беше изгубил дарбата си, щеще да е способен да прочете книгата. Ако знаеше как да използва способностите си, щеще да е в състояние да се спаси. Ако.

Изведнъж му хрумна една мисъл. Той не можеше да им позволи да намерят тази книга. Шеста притежаваше дарбата. Поне някаква нейна разновидност. Той не можеше да допусне да я види. Баракус я беше пазил скрита в продължение на три хиляди години. Тя не бе предназначена за други очи, освен за неговите. Не можеше да предаде такова доверие. Не можеше да допусне някой да разбере за книгата.

Изправи се и закрачи из стаята, търсейки някое място, където би могъл да скрие книгата. Нямаше такова място. Това беше обикновена каменна стая. Нямаше килери, нямаше ниши, нито отместващи се камъни. Нямаше къде да се скрие нищо. Както стоеше в центъра на стаята и мислеше, Ричард погледна нагоре и видя желязната кука. Той се движеше из стаята, проучвайки гредите. Една от тях минаваше успоредно на стената, като между стената и гредата не оставаше много място. По гредата, както по повечето на тавана, имаше дълги процепи, останали от времето, когато суровата греда е била отсечена и после изсушена. Дойде му една идея.

Веднага придърпа стола и се покатери върху него. Не беше достатъчно високо. Махна стола оттам и издърпа масата. Едва след като стъпи от стола върху масата, най-сетне успя да достигне желязната кука. Размърда я, но тя бе здраво забита. Ако искаше да скрие книгата, тази желязна кука му трябваше.

Увисна с ръце на куката и употреби цялата си сила, за да подскача нагоре-надолу. най-сетне куката почна да се разхлабва. Работейки бързо и напрягайки всичките си мускули той най-накрая успя да я размърда. Започна да я клати на всички посоки, докато не успя да я издърпа.

Ричард издърпа масата встрани на стаята, близо до тъмния ъгъл и се качи отгоре. Прегледа внимателно цепнатината в гредата, откривайки място, където се отклоняваше нагоре, близо до кръстосващите ги талпи над главата му. Заби желязната кука в процепа на гредата, нагласяйки я дотогава, докато не се закачи здраво.

Посегна към раницата си и я напъха в тясното пространство между гредата и стената. Щом успя да я сложи възможно най-високо и най-сплескана, той я тласна по дължината на гредата, докато се закрепи над желязната куха. Изпробва раницата, като я напъна, но тя беше здраво заклещена на мястото си. Не мърдаше наникъде. Скочи долу и подреди масата и стола на придшните им места. Раницата беше подобна по цвят на остарелия дъб на гредата, пък и беше в сянка. Помисли си, че освен ако някой не я търси специално, никой няма да я забележи там, където я бе скрил. Освен това повече нищо не можеше да се направи.

Доволен, че е направил всичко по силите си, за да не попаднат книгата и костюмът на магьосника воин в грешни ръце, той легна на студения каменен под срещу стената насреща и се опита да поспи.

Откри, че е невъзможно да заспи, мислейки за обещаното от Шеста. Разяждаше го страх, който караше съзнанието му да препуска. Знаеше, че трябва да си отдъхне, но просто не успяваше да се успокои.

В действителност чувстваше облекчение, че се намира далеч от Шеста. Беше загубил всякакво чувство за време, откакто се раздели с нощните дребосъчета и тръгна с Шеста. Когато беше с нея, не можеше да мисли, не можеше да върши нищо. Тя поглъщаше цялото му съзнание.

Цялото му съзнание.

Помнеше, че е бил в тази стая преди, заедно с Дена. Тя му бе казала, че трябва да стане нейно кученце и че ще бъде подчинен на нейната воля. Спомни си как си бе казал, че ще й позволи да стори, каквото е намислила, но че ще съхрани частица от себе си, ще я сложи настрана и няма да допусне никого до тази частица, дори самия себе си, преди да усети нужда да я отключи и да бъде отново себе си.

Пак трябваше да постъпи така. Не можеше да позволи на Шеста да притежава цялото му съзнание по начина, по който го притежаваше, откак го бе пленила. Все още можеше да усети тежестта на влиянието й, притегателната сила на волята й, но сега, понеже не присъстваше непосредствено, то изглеждаше далеч по-малко в сравнение с факта, че се чувстваше свободен от нея и способен да разсъждава. Способен да взема решения до степен, каквато му харесваше.

Онова, което желаеше, беше да е свободен от вещицата.

Той създаде място в съзнанието си, както бе сторил преди толкова време в същата тази стая, и заключи част от себе си, част от силата си, сърцевината на волята си, така както бе скрил раницата си в тайния ъгъл, където никой не можеше да я открие.

Благодарение на новата си способност да мисли и скроения план почувства облекчение. Въпреки че все още усещаше по себе си зъбите на вещицата, му стана ясно, че тя вече няма над него онзи контрол, който си въобразяваше, че има. най-накрая успя за малко да си отдъхне.

Тогава се сети за Калан. Споменът за нея извика на устните му тъжна усмевка. Застави се да си спомни щастливите времена, прекарани с нея. Припомни си усещането да я държи в прегръдките си, да я целува, да бъде нощем само с нея, докато тя му шепне колко много го обича.

С мисълта за Калан той заспа.

Загрузка...