Девета глава

НИЧИ ОТВОРИ ОЧИ. Виждаше само смътни силуети.

— Зед ти е направо бесен.

Макар думите да прозвучаха като че от далечно и затулено място, тя разпозна гласа на Ричард. Изненада се да го чуе. Изненада се, че изобщо чува. Би трябвало да е мъртва.

Щом погледът й започна да се прояснява, Ничи извърна глава надясно и го видя сгушен на един стол, който бе придърпан плътно до леглото й. Наведен напред, подпрял лакти на коленете си, сключил пръстите на ръцете си, той я гледаше.

— Защо? — попита тя.

Очевидно облекчен, че я вижда, той се облегна на обикновения дървен стол и й се усмихна с онази типична негова усмивка, която тя така обичаше.

— Задето счупи прозореца в онази стая, където правехте верификационната мрежа.

На светлината на лампата, която мъждукаше под млечнобелия абажур, тя забеляза, че е покрита до подмишниците със златиста кувертюра с пищни бродерии и лъскава зелена обшивка. Беше облечена в сатенена нощница, която не й беше позната. Ръкавите се спускаха чак до китките й. На цвят бе бледорозова — не можеше да се каже, че й е любимият цвят.

Запита се откъде ли е тази нощница и, по-важното, кой ли й я е облякъл. По време на престоя им в Народния дворец преди толкова време Ричард беше първият човек, когото тя срещаше, който не смяташе, че има запазени права върху тялото или друга част от живота й. Неговото приятелско и открито отношение й бе помогнало да започне да осъзнава неща, които постепенно бяха довели до осъзнаването на необходимостта да отхвърли като погрешна идеологията на Императорския орден, насаждана й цял живот. Благодарение на Ричард Ничи постепенно започна да осъзнава, че нейният живот си е само неин. След като го проумя, тя разбра що е достойнство и чувство за себеуважение.

Точно в този момент обаче си имаше други грижи и не можеше да мисли за розовата нощница, в която се видя. Главата й пулсираше болезнено и тежеше като камък върху меката възглавница.

— Всъщност прозорецът бе счупен от светкавицата, а не от мен.

— Не знам защо — обади се Кара, седнала на друг стол, опрян до стената, — но си мисля, че това обяснение няма да го впечатли особено.

— Сигурно — въздъхна Ничи. — Тази стая се намира в укрепено крило на Кулата.

— Моля? — сбърчи чело Ричард.

Тя присви очи, за да фокусира по-ясно лицето му.

— Тази част на Кулата е специална. Заздравена е както срещу преднамерено нападение, така и срещу случайни посегателства.

— Което означава? — скръсти ръце Кара, която беше облякла червената си униформа.

Ничи се зачуди дали не са се появили нови проблеми, или просто Морещицата е кисела от посещението на звяра.

— Това е зона с ограничения — обясни Ничи. — Знаем прекалено малко за древната и доста сложна конструкция на лавинния огън. Това е твърде опасна магия и е рисковано да се правят експерименти с нея. Ето защо избрахме да задействаме верификационната мрежа именно в тази част на Кулата. Това помещение сенамира в най-древните недра на сградата и представлява своеобразен олтар, където някога са се справяли с различни аномалии. Различните видове конструирана и свободна магия понякога съдържат вродени периферни потоци, които биха могли да предизвикат нарушения в средата, така че при работа с тях е най-добре такива потенциално опасни компоненти да бъдат вкарани в зона с ограничения.

— Ами, благодаря за обяснението — тросна се Кара. — Вече ми стана къде-къде по-ясно. Някаква си зона, разбрах.

— Именно, зона с ограничения — кимна Ничи, доколкото можа. Видяла, че през лицето на Кара премина сянка, тя додаде: — Да се извършва магия на подобно място е все едно да задържиш оса в бутилка.

— О! — Кара въздъхна, най-сетне разбрала за какво става въпрос. Ясно защо Зед толкова се разфуча.

— Може би ще успеем да възстановим всичко в предишното си състояние — предложи Ричард. — Изненадващо, но стаята не изглежда чак толкова съсипана. Той мрънка най-вече за прозорците.

Ничи вдигна вяло ръка.

— Не се и съмнявам. Стъклата на тези прозорци са уникални. В тях са вложени свойства, благодарение на които магията остава вътре в помещението, като наред с това се предотвратяват всякакви опити за посегателство от страна на магьосници и подобни. Те са нещо като щитове, само че регистрират по-скоро енергии, а не хора.

Ричард се замисли за момент.

— Да, но не успя да осуети нападението на звяра. Ничи заби поглед в библиотеката, издигната до стената срещу леглото.

— Нищо не би могло да му попречи — рече тя. — В този случай звярът не идва през прозорците или през стените, а през воала, появява се от отвъдния свят и нахълтва право в стаята; не минава през никакви щитове, зони с ограничения или огнеупорни стъкла.

— И за малко да ти откъсне ръката — троснато рече Кара и столът й изтропа по пода. Закани се с пръст на Ричард. — Ти използва дарбата си и по този начин го привлече. Ако не беше Зед да те излекува, щеше да умреш от кръвозагуба.

— О, Кара, всеки следващ път, когато разказваш тази история, кървя все повече и повече. Нищо чудно скоро да се окаже, че съм бил разкъсан на две и зашит обратно с магическа нишка.

Тя скръсти ръце и пак опря стола си в стената.

— Още малко и наистина щеше да те разпори на две.

— Не пострадах чак толкова тежко. Добре съм. — Ричард се наведе напред и стисна Ничи за ръката. — Добре че успя да го спреш.

Тя го погледна в очите.

— Засега.

— Засега е достатъчно и това — усмихна се доволно той. — Справи се чудесно, Ничи.

Сивите му очи отразяваха чистотата на душата му. Светът винаги изглеждаше по-хубав, когато Ричард бе доволен, че някой се е справил с трудна задача. Той беше човек, който ценеше постиженията на хората и се радваше на техните победи. Ничи винаги се чувстваше щастлива, когато виждаше, че му е доставила удоволствие с нещо, което е направила.

Погледът й се отклони встрани от лицето му. Забеляза статуетката на масата зад него. Светлината на лампата озаряваше развети коси и роба, които Ричард бе изваял с толкова прецизност във фигурата, която отразяваше представата му за духа на Калан. Лъскавата статуетка, издялана от орехово дърво, се бе възправила като че в ням протест срещу невидимата сила, опитваща се да потисне духа й.

— В твоята стая съм — рече тя сякаш на себе си.

— Как разбра? — На лицето му се изписа любопитство.

Ничи отвърна очи от статуетката, за да погледне сводестия прозорец, врязан в масивната каменна стена вляво. Навън се развиделяваше и черното, обсипано със звезди небе започваше плавно да изсветлява в периферията.

— Просто налучках — излъга тя.

— Беше най-близо — обясни Ричард. — Зед и Натан държаха да те сложат да легнеш, да ти бъде удобно, за да могат да преценят какво трябва да се направи, за да ти се помогне.

По гъделичкането, което усещаше във вените си, Ничи разбра, че не са се ограничили само до теоретична преценка.

— Двете с Рика те съблякохме и ти сложихме нощницата, която ни даде Зед — обясни Кара в отговор на незададения въпрос в погледа на Ничи.

— Благодаря. Колко време бях в безсъзнание? Какво стана?

— Ами, след като скочи в очертанията на заклинанието онзи ден — заобяснява Ричард — и предизвика светкавицата, за да спреш звяра, верификационната мрежа едва не те унищожи завинаги. След като те измъкнах от там, Зед реши, че преди всичко ти е нужна почивка, затова направи нещо, което да те приспи. Ти не беше на себе си от болка. Според Зед той ти е помогнал да заспиш, за да не се мъчиш. Каза ни, че ще спиш цял ден и цяла нощ, след което ще се събудиш днес на зазоряване. Явно е познал.

Кара стана, изправи се зад Ричард и погледна Ничи.

— Никой не вярваше, че Господарят Рал ще успее да те измъкне за втори път. Според тях духът ти беше отлетял толкова надалеч в отвъдния свят, че нямаше да може да се върне обратно — но той те върна. Изкара те от там.

Ничи премести очи от самодоволната усмивка на Кара към сивите очи на Ричард. По нищо не личеше да му е било трудно. А на нея й беше трудно да си представи как е успял да постигне подобно нещо.

— Чудесно се справи, Ричард — рече тя, с което предизвика усмивка на устните му.

На вратата се почука и двамата с Кара извърнаха глави. Зед отвори предпазливо и надзърна в стаята. Щом видя, че Ничи е будна, влезе.

— О, явно сме се върнали от отвъдното. Ничи се усмихна.

— Злочесто пътешествие. Не го препоръчвам никому. Съжалявам за прозорците, но…

— по-добре прозорците, отколкото да пострада Ричард.

— И аз така си помислих. — Думите му я ободриха.

— Някой път ще трябва да ми обясниш точно какво и как направи. Нямах представа, че някакъв вид магия е способна да счупи тези прозорци.

— Не може. Аз просто… поканих през тях да потекат няколко потока от природна енергия.

Зед я изгледа с неразгадаем поглед.

— Относно прозорците — заключи накрая с премерен тон, — можем да използваме способността ти с двете страни на дарбата, за да ги възстановим.

— Ще се радвам да помогна. Кара пристъпи напред.

— Щом Том и Фридрих се върнат от обиколката си из околността, съм сигурна, че ще помогнат в дърводелската работа. Особено Фридрих умее да борави с дърво.

Зед кимна и се усмихна, после насочи вниманието си към внука си.

— Къде беше? Тази сутрин те търсих, но не можах да те открия. Цял ден те няма.

Ничи разбра, че прозорците изобщо не са най-важната му грижа.

Ричард стрелна с очи статуетката.

— Снощи доста почетох. Щом се развидели, излязох да се поразходя, за да помисля какво да предприема оттук насетне.

— Е, както ти казах, след като развали първата магия около Ничи — въздъхна Зед, — трябва да поговорим за някои от нещата, които спомена.

Стана ясно, че не бе просто проява на случайно любопитство, а целенасочено желание.

Щом Ричард видя, че Ничи се кани да се надигне на леглото, той стана, за да намести вазглавниците зад гърба й. Болката започваше да се превръща в далечен спомен. Зед явно бе направил повече от това да я приспи. Главата й започна да се прояснява. Установи, че е гладна.

— Е, говори. — Ричард се отпусна на стола си.

— Искам да ми кажеш точно как успя да разбереш какво трябва да направиш, за да елиминираш верификационната мрежа — особено толкова сложна мрежа, като свързаната с лавинния огън — продължи Зед.

— Вече ти обясних. — Ричард изглеждаше доста отегчен и изтощен. — Просто разбирам езика на символите.

Зед сключи ръце зад гърба си и закрачи напред-назад. На лицето му се изписа загриженост.

— Да, що се отнася до това, ти спомена, че знаеш доста за „изображенията, свързани със смъртта“. Интересува ме какво по-точно имаше предвид.

Ричард си пое дълбоко дъх, после издиша бавно и се облегна назад. Тъй като бе израсъл край Зед, явно знаеше добре, че когато дядо му иска да разбере нещо, е най-добре просто да отговаря на въпросите му.

Ричард обърна китки на коленете си. Двата сребърни накитника с кожени подплънки, които носеше, бяха обсипани със странни символи. В центъра на всеки от тях, от вътрешната страна на китките му, имаше по едно изображение на Милостта. Това само по себе си беше достатъчно притеснително, тъй като Ничи с очите си бе виждала как Ричард ги използва, за да призове Плъзгата, с която да пътуват. Изобщо не би могла и да си представи какво означават другите символи.

— Всички тези изображения и символи представляват различни неща. Както вече споменах, това е един вид език.

— Език, който ти разбираш, така ли? — посочи с пръст Зед. — Както успя да разгадаеш заклинанието?

— Да. Повечето от тях са начини за бой с меча — така ги разпознах първия път и започнах да ги разбирам. — Пръстите на Ричард тайничко потърсиха успокоение в докосването на ефеса на меча, но той вече не беше на хълбока му. Усети се и продължи: — Повечето от тези символи са същите като изобразените пред анклава на Първия магьосник. Нали се сещаш — върху медните плаки върху актаблемана над изпъстрените червени каменни колони, върху кръглите метални дискове по продължение на фриза, както и издяланите върху корниза.

Той хвърли поглед през рамо на дядо си.

— Повечето от тези символи са свързани с боя с меч. Ничи го слушаше смаяна. Ричард никога не й бе разказвал за символите на китките си. Като Първи магьосник Зед бе натоварен със задължението да съхранява Меча на истината и с привилегията да посочи следващия Търсач на истината, когато му дойде времето. Но по реакцията му Ничи отсъди, че дори той чува за пръв път казаното от Ричард. Вероятно бе обяснимо. В крайна сметка мечът бе изкован преди хиляди години от магьосници с несравнима сила.

— Този съм го виждал. — Зед заби клечестия си пръст в един от символите върху накитниците на Ричард. — Има го на вратата пред анклава на Първия магьосник.

Ричард обърна другата си китка и посочи фигура, като че посипана с пясък, изрисувана най-отгоре на сребърния накитник.

— Както и този.

Зед придърпа по-близо до себе си ръцете на Ричард, за да огледа символите на светлината на лампата.

— Точно така… и двата ги има на вратата. — Присви очи. — Значи наистина вярваш, че те означават нещо и че си се научил да ги разчиташ?

— Ами да, естествено.

Зед, сбърчил сериозно вежди, явно не беше убеден.

— И как мислиш, какво означават?

Ричард посочи един от символите на накитника си и един на шпорите на ботуша си. Същия символ го имаше и на златния колан, пристягащ черната му туника. Досега Ничи не бе обръщала внимание, че там, сред привидно декоративната украса, бе скрит и този символ. Представляваше два триъгълника, опасани от криволичеща двойна линия.

— Това тука показва ритъма на боя, когато си обграден от многочислен противник. Той създава чувство за ритмичност на танца, за движения, които не са сковани в железен калъп.

— Движения, които не са сковани в железен калъп ли? — повдигна вежда Зед.

— Ами да, движението не е сковано, не е статично и лишено от пластичност, но в същото време си остава преднамерено, целенасочено. Този символ описва една неразделна част от танца.

— От танца ли? Ричард кимна.

— От танца със смъртта.

Известно време Зед остана зяпнал, преди да успее да си върне гласа.

— Танц. Със смъртта. — Отвътре му напираше поток от въпроси, които той понечи да зададе като че наведнъж, но в един момент се окопити, замълча и се спря на нещо по-простичко: — И как се свързва това със символите пред анклава на Първия магьосник?

Ричард прокара пръст по символите на лявата си китка.

— Тези символи биха означавали нещо само за магьосник воин — всъщност именно така успях да ги разгадая и аз. Символите имат своя смисъл в редица професии. Шивачите рисуват ножици по прозорците си, майсторът, който кове оръжия, изобразява на вратата си ножове, над вратата на кръчма може да се види халба, ковачът се свързва с наковалня или подкова и така нататък. Има знаци, например череп с кръстосани кости под него, които предупреждават за нещо смъртоносно. Така и магьосниците воини поставят символи пред анклава на Първия магьосник.

Още по-важното е, че отделните професии говорят на свой език, имат си специализиран речник, характерен само за тях. Същото е и с магьосниците воини. Езикът на неговата професия е свързан със смъртта. Тези символи тук и пред анклава на Първия магьосник отчасти символизират неговия занаят: да носи смърт.

Зед се прокашля, след което посочи още един символ от накитника на Ричард.

— Ей този тук. Има го на вратата на моя анклав. Знаеш ли какво означава? Можеш ли да ми го обясниш?

Ричард завъртя китката си и огледа звездообразния символ.

— Това е предупреждение да не си позволяваш погледът ти да се фиксира върху едно-единствено нещо. Звездата ти казва да гледаш във всички посоки едновременно, да не пренебрегваш едно нещо за сметка на друго. Това е напомняне, че не бива да позволяваш на врага си да привлича вниманието ти в избраната от него посока. Направиш ли го, ще видиш само онова, което той желае. И така ще бъдеш заслепен, а той ще може да те нападне, без изобщо да го видиш, при което най-вероятно ще изгубиш живота си.

Вместо това, също като звездата, погледът ти трябва да е открит във всички посоки, да не се установява на едно място, но да остава все така проницателен. Да танцуваш със смъртта означава да разбираш врага си и да се слееш с него, да проникнеш в начина му на мислене в рамките на онова, което той знае, така да се каже, да познаваш меча му не по-зле от своя собствен — точното му местоположение, бързината му, следващия му ход, още преди да го е извършил. Отвориш ли полезрението си по този начин, разгърнеш ли сетивата си, ще проникнеш в съзнанието на врага си и ще можеш да се довериш на инстинктите си.

Зед се почеса по слепоочието.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че тези символи, характерни за магьосниците воини, всъщност представляват инструкции за използването на меч?

— Думата „меч“ би трябвало да обединява всякакви видове борба — поклати глава Ричард, — не само битката с оръжие. Тя, наред с други аспекти на живота, е свързана със стратегия, с водачество.

Да танцуваш със смъртта означава да си отдаден на стойността на живота — отдаден с душа и сърце, с мисъл, така че да си напълно готов да направиш всичко необходимо за опазването на живота. Да танцуваш със смъртта означава, че си въплъщение на смъртта, дошло да пожъне живите, за да спаси живота.

Зед беше като гръмнат. Реакцията му като че изненада Ричард.

— Всичко това е тясно свързано с нещата, които си ме учил цял живот, Зед.

Лампата хвърляше ръбати сенки по изсеченото лице на Зед.

— Предполагам, че в известен смисъл е така, Ричард. Но в същото време е далеч повече.

Ричард кимна и прокара пръст през проблясващата сребриста повърхност на накитника си. Подбираше внимателно думите си.

— Зед, съзнавам, че би искал именно ти да ми кажеш всичко, свързано със собствения ти анклав — както искаше ти лично да ми кажеш всичко за Милостта. В качеството ти на Първи магьосник ти би трябвало да го направиш. Може би трябваше да те изчакам. — Стисна юмрук и продължи твърдо: — Но тук беше заложен на карта животът на много хора и нямаше време за губене. Трябваше да науча всичко това без теб.

— Да му се не види, Ричард, нима бих могъл да те науча на всичко това — пророни отчаяно старият магьосник. — Смисълът на тези символи бе изгубен преди хиляди години. Никой магьосник от… от… така де, никой магьосник от моето обкръжение не успя да ги разшифрова. Трудно ми е да повярвам, че ти се справи.

— Веднъж като ми просветна, нататък беше направо очевидно — сви рамене Ричард.

Зед хвърли притеснен поглед към внука си.

— Ричард, аз съм израсъл тук. Прекарал съм на това място голяма част от живота си. Бях Първи магьосник, когато тук все още управляваха магьосниците. — Поклати глава. — През цялото това време символите са били на вратата на анклава на Първия магьосник, а аз така и не съм разбрал какво означават. На теб може би ти се струва просто и очевидно, но не е така. Доколкото мога да преценя, ти просто си въобразяваш, че разбираш символите — просто влагаш в тях смисъл, който ти се ще да носят.

— Не си въобразявам. Тези символи са ми спасявали живота безброй пъти. Научих много за боя с меч, като започнах да разбирам езика на тези символи.

Зед не възрази, само посочи амулета на врата на Ричард. В средата, заобиколен от сложна плетеница от златни и сребърни нишки, имаше рубин във формата на сълза с големината на нокътя на Ничи.

— Това го намери в моя анклав. Имаш ли представа какво означава?

— Рубинът е част от тези дрехи, част от облеклото на магьосника воин, но за разлика от другите елементи на това облекло, както сам каза, е бил оставен под закрилата на анклава на Първия магьосник.

— А какво означава?

Ричард благоговейно плъзна пръсти по амулета.

— Този рубин представлява капка кръв. Символите, гравирани върху талисмана, са символното изображение на постулатите на Основния указ.

Зед притисна челото си с пръсти, сякаш изправен пред поредната неразрешима гатанка.

— Основният указ ли?

Погледът на Ричард сякаш потъна в амулета.

— Означава едно-единствено нещо, което е всичко — сечи. Веднъж взел решение да се биеш — сечи. Всичко друго е второстепенно. Сечи. Това е твой дълг, твоя цел, в това се изразява твоят глад. Няма по-важно правило, никой устрем не е по-смислен от този: сечи.

Думите на Ричард се лееха плавно и с такава ледена сериозност, че Ничи направо се вцепени. Той повдигна амулета от гърдите си, вперил поглед в богатата му украса.

— Гравираните линии изобразяват танца и носят специфичен смисъл. — Докато говореше, прокарваше пръст по виещите се линии, сякаш следваше текст, изписан на древен език. — Сечи, защото си осъзнал дълбокия смисъл на това движение, а не защото си объркан. Сечи врага възможно най-бързо и директно. Сечи категорично. Сечи с увереност, с решимост. Пресечи силата му. Пробий гарда му. Посечи го. Сломи го изцяло. Не му давай да диша. Съкруши го. Посечи го безжалостно до дълбините на духа му. — Ричард вдигна поглед към дядо си. — Това е равновесната сила на живота — смъртта. Това е танцът със смъртта или, по-точно казано, механизмът на танца със смъртта — същината му, сведена до форма, формата му, описана в идеи.

Това е законът, по който живее магьосникът воин. Не го ли спазва, е мъртъв.

Кафявите очи на Зед бяха непроницаеми.

— Значи тези знаци и символи в крайна сметка разглеждат магьосника воин като най-обикновен фехтовач?

— Същият принцип се прилага и при други символи. Основният указ няма за цел само да постулира как магьосникът воин трябва да се бие с оръжие, а, което е по-важно, как да използва мисълта си. Това е фундаментално разбиране на природата на действителността, която обхваща всичките му действия. Ако един воин се придържа към Основния указ, всяко оръжие ще се превърне в продължение на мисълта му, в проводник на намерението му. В известен смисъл това се доближава до нещата, които ти някога ми каза за Търсача. Важно е не толкова оръжието, колкото човекът, който го използва.

Последният, който е носил този амулет преди мен, бил Първи магьосник. Казвал се Баракус. Той също бил роден магьосник воин, какъвто съм и аз. Той също ходил в Храма на ветровете, но щом се върнал, отишъл в анклава на Първия магьосник, оставил там този амулет и се самоубил, като скочил от Кулата.

Погледът на Ричард потъна в далечни видения и спомени.

— По едно време аз го разбирах напълно и копнеех да последвам примера му.

Ничи въздъхна с облекчение, когато видя, че отнесеният му поглед се прояснява и усмивката се връща на лицето му.

— Но вече се вразумих.

Над стаята надвисна тишина, сякаш самата смърт тихичко бе пропълзяла вътре, застинала за миг и продължила нататък.

Зед най-сетне се усмихна, стисна Ричард за рамото и го разтърси приятелски.

— Радвам се, че направих правилния избор, като те оповестих за Търсач, момчето ми.

Ничи съжаляваше, че мечът на Търсача вече не е у Ричард, но се бе наложило той да го пожертва, за да получи нужната му за освобождаването на Калан информация.

— И така, фактът, че си разгадал тези символи, те кара да мислиш, че разбираш и символите от заклинанието на лавинния огън, така ли? — рече най-накрая Зед, като върна разговора към конкретната тема.

— Все пак успях да спра процеса, нали? Зед сключи ръце зад гърба си.

— В думите ти има известна доза истина. Но това не означава непременно, че умееш да разгадаваш формите вътре в заклинанията като символи, още по-малко, че формата на заклинанието е била повредена от Хармониите.

— Не самите Хармонии — обясни търпеливо Ричард, — а замърсяването след тях, получило се в резултат от пребиваването на Хармониите в този свят, е заразило заклинанието на лавинния огън.

Зед, скрил лице в сенките, извърна глава.

— Въпреки това, Ричард, дори да си установил някаква връзка между символите и магьосниците воини, откъде можеш да си сигурен, че си разбрал правилно това — вдигна ръка в посоката на стаята, където се бе разиграло всичко. — Имам предвид случилото се с лавинния огън и Хармониите?

— Просто го знам — тихо настоя Ричард. — Видях за какъв вид зараза става въпрос. Беше причинена от Хармониите.

Звучеше уморен. Ничи се запита колко ли време не е спал. По вялия му тон и отпуснатите му движения можеше да съди, че не е подвивал крак дни наред. Но колкото и да беше уморен, в гласа му звучеше категоричност. Ничи знаеше, че това, което го движи, е тревогата за Калан.

Ничи, която вече два пъти бе изтръгвана от мрежата на това заклинание, не можеше с лека ръка да отхвърли теорията му. Нещо повече — тя бе разбрала, че Ричард прониква в магията по начин, далеч по-различен от конвенционалния. В началото си бе мислила, че разбирането му за функционирането на магията посредством художествени идеи е в резултат на това, че е отрасъл далеч от всяка магия. Впоследствие обаче осъзна, че уникалната му интуиция, наред с изключителния му интелект са му дали възможност да вникне в същинската природа на магията, която е фундаментално различна от ортодоксалните теории.

Ничи бе започнала да вярва, че Ричард може би схваща магията по начин, непознат за хората от древни времена насам.

Зед се обърна към тях, лицето му бе озарено от топлата светлина на лампата, примесена с хладното сияние на зората.

— Ричард, да допуснем, че си прав за значението на символите на накитниците ти, които са изобразени и върху вратата на анклава на Първия магьосник. Това, че тълкуваш символите, не означава, че разбираш нишките, съставляващи верификационната мрежа. Става въпрос за тотално различен и уникален контекст. Не подлагам на съмнение способностите ти, момчето ми, повярвай ми. Просто боравенето с формите на заклинанията е изключително сложна материя. Не можеш да си правиш прибързани заключения…

— Да си виждал дракон през последните няколко години? — прекъсна го Ричард.

Внезапната смяна на темата накара всички в стаята да замлъкнат смаяни. При това той не просто смени темата, ами заговори за нещо, което, меко казано, беше доста странно.

— Дракон ли? осмели се да попита Зед след малко, но толкова колебливо, все едно стъпваше по наскоро замръзнало езеро.

— Точно така — дракон. Да имаш спомен да си видял дракон, откакто напуснахме дома си в Западната земя и дойдохме в Средната земя?

Зед приглади назад няколко туфи бяла коса. Преди да отговори на въпроса му, стрелна с бърз поглед Кара и Ничи.

— Ами, не, не бих казал, че имам спомен да съм виждал дракон, но какво общо има това с…?

— Къде изчезнаха драконите? Защо не си виждал дракон? Зед започваше да губи търпение.

— Ричард, драконите се срещат рядко — разпери ръце той. Ричард се облегна назад в стола си и преметна крак връз крак.

— Това важи за червените дракони. Но Калан ми е разказвала за други видове, които се срещали относително често, като например по-дребните, използвани за лов.

— Накъде биеш? — попита Зед подозрително.

— Къде са драконите? — вдигна ръка Ричард. — Защо не сме видели нито един? Питам те.

— Предавам се. — Зед скръсти ръце на гърдите си. — Е, казвай какво имаш предвид?

— Ами, първо, не си спомняш — ето това имам предвид. Лавинният огън е обхванал не само спомените ти за Калан.

— Какво да си спомням? Не те разбирам.

Вместо да отговори на дядо си, Ричард хвърли поглед през рамо.

— Ти виждала ли си дракон? — попита той Кара.

— Не си спомням да съм виждала. — Погледът й не трепна. — Да не би да искаш да кажеш, че би трябвало?

— Мрачният Рал имаше дракон. Тъй като преди време той беше Господарят Рал, а ти живееше при него, би трябвало да си виждала дракона му.

Зед и Кара се спогледаха смутено.

Ричард заби суровия си поглед в Ничи.

— А ти?

— Винаги съм смятала, че драконите са митични същества — прокашля се Ничи. — В Стария свят няма дракони. Ако някога е имало, са изтребени от векове. От Голямата война насам никъде не се споменава за тях.

— А след пристигането ти в Новия свят?

Ничи се поколеба, преди да отговори. Но като го видя как търпеливо я чака да продължи, разбра, че няма намерение да остави въпроса недовършен. Ничи знаеше, че при всички положения уравнението, над което си блъскаше главата Ричард, е важно и ключово. Под строгия му поглед тя не само се почувства задължена да отговори, но и изпита някакво мрачно предчувствие.

Отметна кувертюрата и провеси крака от леглото. Не й се лежеше повече — особено като се заговори за онова време. Стисна таблата на леглото и погледът й попадна в очите на Ричард.

— Когато те отвеждах към Стария свят, преди да напуснем Новия, попаднахме на един гигантски скелет. Не слязох от коня си, за да го разгледам, но си спомням как ти вървеше между ребрата — гръдният кош се извисяваше високо над главата ти. Никога не бях виждала подобно нещо. Ти каза, че според теб това е скелет на дракон.

Аз си помислих, че вероятно е на някое древно животно. Но ти каза, че не е, защото още имало останки от плът по костите. Показа ми рояците мухи, които кръжаха над скелета, като доказателство, че става въпрос за разлагащ се труп, а не за древни останки.

Ричард кимна, припомнил си случилото се. Зед се прокашля.

— Е, Ричард, а ти виждал ли си дракон? Имам предвид жив дракон.

— Скарлет.

— Моля?

— Така се казваше — Скарлет. Зед примигна невярващо.

— Виждал си дракон… и той е имал име?

Ричард се изправи и пристъпи към прозореца. Отпусна длани на каменния перваз и се наведе напред.

— Да — рече най-накрая. — Беше женска и се казваше Скарлет. Помагала ми е преди. Беше благородно същество. — Извърна глава от прозореца. — Но не това е важното. Работата е там, че вие също я познавахте.

— Познавал съм този дракон? — повдигна вежда Зед.

— Не толкова добре, колкото я познавахме ние с Калан, но все пак си я виждал. Лавинният огън явно е унищожил спомена ти за нея. Лавинният огън имаше за цел да накара всички да забравят Калан, но забравата явно се разпростира и върху други неща, свързани с нея.

Така че допускам, че някога си знаел значението на символите пред анклава на Първия магьосник, дори по-добре от мен. Но сега споменът ти е заличен. Колко ли още неща са изгубени? Не ме бива много в различните начини за използване на магията, но когато се бихме със звяра онази нощ, ми се стори, че преди всички вие умеехте да боравите с доста по-широк кръг от магии и заклинания, отколкото простичките фокуси, с които се опитахте да прогоните опасността. Като изключим онова, което направи Ничи, разбира се.

Именно от това се опасяваха най-много хората, които са създали лавинния огън. Затова не са искали да това заклинание да бъде задействано. И са се страхували да го изпробват. Опасявали са се, че бъде ли активирано, то би могло да унищожи връзки, далеч от първоначалната мишена на заклинанието — в случая, Калан. Вашият спомен за Калан е изтрит. Както и споменът ви за Скарлет. Изобщо не си спомняте, че някога сте виждали дракони.

Ничи стана на крака.

— Ричард, никой не спори, че лавинният огън е изключително опасно заклинание. Всички го знаем. Наясно сме, че спомените ни са увредени от него. Имаш ли представа колко е смущаващо да си наясно, че си вършил различни неща, че си познавал хора, че си имал някакви знания, които сега не си спомняш? Осъзнаваш ли колко е притеснително да изпитваш постоянен страх от празнините в спомените си, от онова, което другите евентуално са забравили? От мисълта, че съзнанието ти ерозира? Всъщност какво по-точно искаше да ни кажеш?

— Исках само да кажа, че има и други забравени неща. Според мен пораженията се разпространяват през спомените на всички хора — както ти се изрази, съзнанието на хората ерозира. Не мисля, че лавинният огън е изолирано събитие, което води само до забравянето на Калан. по-скоро заклинанието, веднъж активирано, се превръща в развиващ се, динамичен процес. Мисля, че загубата на паметта у хората става все по-мащабна.

Зед, Кара и Ничи отвърнаха очи от нетрепващия поглед на Ричард. Ничи се запита как очакват да му помогнат, след като никой от тях не може да разчита на паметта си.

Как би могъл Ричард да им вярва?

— Боя се, че макар положението да е ужасно тежко, нещата се усложняват все повече и повече — заключи Ричард без предишната жар в тона. — Драконите, подобно на много същества в Средната земя, се нуждаят от магия и я използват, за да живеят. Ами ако пораженията, причинени от Хармониите, унищожат магията, която им е необходима, за да живеят? Ако причината никой да не е виждал дракони през последните две-три години е в това, че те просто не съществуват, а благодарение на лавинния огън вече са и забравени? Това означава, че вероятно и други магически същества са изчезнали, престанали са да съществуват.

Всички ние сме магически творения — потупа се в гърдите Ричард. — Притежаваме дарбата. Колко ли време ще мине, докато покварата, разпространявана от Хармониите, ще засегне и нас?

— Но може би… — гласът на Зед заглъхна. Старият магьосник не можа да намери с какво да обори твърдението на внука си.

— Самото заклинание, наречено Лавинен огън, е заразено. Видяхте с очите си какво стори то на Ничи. Тя беше вътре в него и знае горчивата истина. — Ричард взе да крачи напред-назад. — Не може да се каже как разложението вътре в самото заклинание би могло да промени начина му на работа. Възможно е дори заразата да е причината загубата на паметта сред хората да се разпространява в мащаби, които иначе биха били избегнати.

Още по-ужасното е, че заразата и лавинният огън си взаимодействат по символичен начин. Зед го погледна.

— Какво имаш предвид?

— Каква е целта на Хармониите? И преди всичко — защо са били създадени те? За да унищожават магията — това е едничката им цел — заключи Ричард в отговор на собствения си въпрос.

Ричард спря на място, за да застане с лице към другите.

— Заразата, оставена от Хармониите, унищожава магията. Създанията, които се нуждаят от магия, за да живеят, като например драконите, най-вероятно ще бъдат първите заразени. Каскадният ефект ще продължи да действа. Но никой не го знае, тъй като в същото време лавинният огън въздейства върху паметта на хората. Според мен това се случва, тъй като лавинният огън е заразен и поради тази причина всички забравят самите неща, които са изгубени.

По подобен начин пиявицата прави жертвата си безчувствена, за да не усеща нищо, докато изпива кръвта й. Така и лавинният огън кара всички да забравят онова, което е изгубено, вследствие въздействието на Хармониите.

Светът се променя драматично, а хората дори не го осъзнават Сякаш всички забравят, че светът, който е повлиян от това, до голяма степен функционира посредством съществуването на магията. Магията загива и заедно с това си отива и споменът за нея. — Ричард пак се облегна на прозореца и се загледа навън. — Идва нов ден, през който магията ще продължи да загива, а никой дори не го забелязва. Когато си отиде окончателно, се съмнявам, че изобщо някой ще си спомня, че тя е съществувала. Сякаш всичко, което е представлявал този свят, потъва в царството на легендите.

Зед притисна пръсти о масата и заби поглед в далечината. Светлината на лампата подчертаваше дълбоките бръчки по изпитото му лице. Беше пребледнял. В този миг Ничи си помисли, че е ужасно остарял.

— Добри духове — рече Зед, без да вдига очи. — Ами ако си прав?

На вратата се почука лекичко и всички извърнаха глави. Кара отвори вратата. От прага надникнаха Натан и Ан.

— Задействахме стандартна верификационна мрежа — подхвана Натан още с влизането и огледа мрачните им физиономии.

— И? — погледна го очаквателно Зед.

— Няма никакви грешки — отвърна Ан. — Непокътната е във всяко едно отношение.

— Как е възможно? — попита Кара. — Нали всички видяхме, че с предната имаше проблем. Едва не уби Ничи. Всъщност щеше да я убие, ако Господарят Рал не я бе измъкнал.

— И ние това се чудим — подкрепи я Натан. Зед сведе поглед.

— Известно е, че вътрешната перспектива е способна да разкрива повече от стандартния верификационен процес — обясни той на Кара. — Това не е добър знак. Никак даже. Заразата очевидно е проникнала надълбоко, за да прикрие присъствието си. Ето защо не се е проявила в стандартната верификационна мрежа.

— Или пък на заклинанието му няма нищо — предположи Ан, пъхнала ръце в противоположните ръкави на дрехата си. — В крайна сметка никой от нас не беше задействал вътрешна перспектива. Подобно нещо не е правено от хиляди години. Възможно е да сме направили нещо не както трябва.

— Де да беше така — поклати глава Зед, — но не ми се вярва.

Натан го изгледа подозрително, но Ан заговори, преди той да си отвори устата.

— Дори Сестрите, задействали заклинанието, да са начертали верификационна мрежа, едва ли са активирали вътрешна перспектива, така че няма как да са разбрали, че има зараза.

Ричард прокара пръсти по челото си.

— Дори да са знаели за съществуването на заразата, едва ли ги е било грижа. Едва ли биха се притеснили за щетите, които подобна зараза би могла да нанесе на света. Целта им в крайна сметка е да се сдобият с кутиите и да освободят силата на Орден.

— Какво става тук? Какво се е случило? — попита Натан, оглеждайки тревожните им лица едно по едно.

— Боя се, че загубата на паметта е само началото на една далеч по-страшна загуба. — Ничи се чувстваше доста странно да стои пред тях в розова нощница и да им говори за настъпването на края на света, в който живеят. — Губим себе си, губим това, което сме. Губим не само нашия свят, но и самите себе си.

Ричард явно бе престанал да следи разговора. Стоеше като истукан и гледаше през прозореца.

— Някой се качва по пътя към Кулата.

— Може да са Том и Фридрих — предположи Натан.

Зед поклати глава.

— Невъзможно е да се върнат от обиколка на околността за толкова кратко време.

— Е, може пък да са…

— Не са Том и Фридрих — прекъсна го Ричард и тръгна към вратата. — Две жени са.

Загрузка...