Проклятието

Всички мислим, че внуците са измъкнали мисис Бахти по време на суматохата.

– Как изглеждаше оня, дето е излязъл през прозореца? Имаше ли превръзка на

лявото око?

Джек затаи дъх, докато чакаше отговора.

– Нямам представа, Джек. Познаваш ли го? Мога да ти кажа името му.

– Благодаря, Марта, но това няма да ми помогне. Няма значение.

Той й каза дочуване, стисна слушалката и се вторачи в пода.

Ядосан, той се отърси от мислите и се съсредоточи върху друг проблем -

изчезването на Грейс Вестфален. Не разполагаше с никакви улики, освен с

ненадписаното шишенце с билкова течност и смътното подозрение, че то има някаква

връзка със случая.

Взе шишенцето и отвинти капачката. Мирисът беше непознат, но определено

ухаеше на билки. Капна малко на пръста си и опита течността. Не беше неприятна.

Трябваше да я даде за анализ и да разбере откъде е дошла. Може би съществуваше

някаква слаба вероятност шишенцето да има връзка с изчезването на Грейс.

Отново взе телефонната слушалка с намерението да се обади на Джиа, но после я

остави. Не понасяше ледения й тон. Първо щеше да свърши нещо друго - да се обади на

откачения еднорък индус и да разбере какво е направил с възрастната жена. Набра

номера, който Кузум му бе дал предишния ден.

Отговори някаква жена. Гласът й беше нежен и без акцент. Кузум бил излязъл.

– Кога ще се върне?

– Довечера. Джек ли го търси?

– Ами, да - стреснат и озадачен отговори той. - Как разбрахте?

Смехът й беше мелодичен.

– Кузум предположи, че ще се обадите. Аз съм Колабати, неговата сестра. Тъкмо се

канех да ви потърся в офиса. Искам да се запознаем, Джек!

– А аз искам да знам къде е баба ви!

– На път за Индия - безгрижно отговори тя, - където за нея ще се грижат нашите

лекари.

Джек се поуспокои, но още се притесняваше.

– Това можеше да се уреди, без да я измъквате крадешком през задния изход.

– Разбира се. Но вие не познавате брат ми. Той върши всичко по свой начин. Също

като вас, както разбрах от думите му. Това ми харесва. Кога ще се срещнем?

Нещо в гласа й заличи безпокойството му за баба й. В края на краищата, за

възрастната жена се грижеха лекари...

– Колко ще останете в Щатите? - попита той, за да спечели време.

– Аз живея във Вашингтон. Дойдох тук веднага, щом чух за баба. Знаете ли къде е

“Уолдорф”?

– Чувал съм го.

– Защо не се срещнем в шест в “Пийкок Али”?

Мисля, че ме канят на среща. Е, защо не?

– Добре. Как ще ви позная?

– Ще бъда облечена в бяло.

– Тогава до шест.

Той затвори, като се чудеше на безразсъдното си настроение. Срещите с непознати

жени изобщо не бяха в стила му. Но сега му предстоеше най-трудното - да се обади на

Джиа.

2.

Джиа остави слушалката и се облегна на стената. Притесни се, когато Джек я

попита какво е правила предишната вечер. Изведнъж си въобрази, че Джек ги е

проследил до ресторанта и после до дома на Карл.

Снощи се любиха за пръв път. Тя не искаше приятелството им да отива дотолкова

далеч така скоро. Беше се зарекла този път да не бърза. Ала снощи промени решението

си. Откакто видя Джек, напрежението й постоянно растеше и накрая имаше чувството,

че ще се задуши. Нуждаеше се от някого. А Карл беше с нея. Пък и силно я желаеше.

Дотогава деликатно бе отклонявала поканите да отидат в апартамента му. Но

снощи се съгласи. Всичко беше точно. Гледката от прозореца - зашеметяваща, брендито

- приятно и загряващо, а осветлението в спалнята му - толкова меко, че когато я съблече,

кожата й заблестя и я накара да се почувства красива.

Карл беше добър любовник - търпелив, опитен, нежен и внимателен.

Но не се получи. Тя се престори, че изпитва оргазъм едновременно с него. Това не

й хареса, но в момента изглеждаше най-подходящото решение. Карл направи всичко,

както трябва. Той не беше виновен, че тя дори не се доближи до освобождаването на

напрежението, от което се нуждаеше.

За всичко беше виновен Джек.

– Ще ми направиш ли една услуга, мила? - прекъсна мислите й Нели. - Обади се на

Мисията и ме извини. Няма да отида на приема им утре вечер.

– Трябва да отидеш.

– Не. Ще бъде неприлично.

– Не ставай глупава. Грейс би настоявала да отидеш. Освен това се нуждаеш от

промяна на обстановката. Цяла седмица не си излизала.

– Ами, ако тя се обади?

– Юнис ще бъде тук.

– Тогава ще дойдеш с мен.

Джиа се втрещи. Последното, което искаше да прави в събота вечерта, беше да

стои в стая, пълна с дипломати от Обединените нации.

– Не...

– Ела!

– Но Вики е...

– Юнис ще бъде тук.

Джиа се помъчи да измисли някакво извинение. Трябваше да отклони молбата на

Нели.

– Нямам какво да облека.

– Ще излезем и ще ти купя нещо.

– Изключено!

Нели извади кърпа от джоба си и изтри устни.

– Тогава и аз няма да отида.

Джиа се опита да я изгледа гневно, но издържа само няколко секунди и се разсмя.

– Добре, стара изнудвачко...

– Мразя да ме наричат стара.

– Ще дойда с теб, но ще облека някоя от дрехите, които имам.

– Утре следобед ще излезем и ще ти купя рокля. Щом ще ме придружаваш, трябва

да си облечена подходящо. Точка по въпроса. Ще тръгнем, след като обядваме.

Нели се обърна и забърза към библиотеката. Джиа изпита смесица от обич и

безпокойство. Възрастната дама от Лондон я беше надхитрила за пореден път.

3.

Джек влезе в “Уолдорф” точно в шест и се приближи до стълбището на

претъпканото фоайе. Денят беше изтощителен, но успя да пристигне навреме.

Уреди да анализират течността в шишенцето на Грейс, после се разходи по

улиците и разпита всички съмнителни типове, които познаваше. Никъде не се говореше,

че някой е отвлякъл богата възрастна дама. Прибра се късно следобед, целият облян в

пот. Изкъпа се, избръсна се и взе такси до Парк Авеню.

Не беше ходил в “Уолдорф” и не знаеше какво да очаква от “Пийкок Али”, където

Колабати искаше да се срещнат. За всеки случай си сложи тънък кремав костюм, розова

риза и вратовръзка с индийски десен. Отначало му се стори, че се престарава, но сетне

реши, че едва ли ще бъде достатъчно издокаран за “Уолдорф”. От краткия разговор с

Колабати разбра, че тя щеше да бъде облечена свръх елегантно.

Джек поглъщаше багрите и звуците, докато вървеше из фоайето. Около него

гъмжеше от всякакви раси, националности, възрасти, форми и размери. Вляво, под един

свод видя малък овален надпис, който гласеше: “Пийкок Али”.

Влезе и се вторачи в лицата на посетителите. Всички изглеждаха заможни и се

чувстваха непринудено. Усети, че мястото му не е тук. Чувстваше се като изложен на

показ. Може би сгреши...

– Желаете ли да седнете, сър?

Управителят на заведението стоеше до него и го гледаше. Акцентът му беше

френски с лек нюанс на бруклински.

–така мисля. Трябваше да се срещна с една жена. Облечена е в бяло и...

Очите на мъжа светнаха.

– Тя е тук! Елате!

Джек тръгна след него, като се чудеше как е разбрал кого търси. Минаха покрай

редица сепарета, във всяко от които имаше диван, кресла и маса за коктейли.

Приличаха на холове. На стените имаше картини, които добавяха романтика към

уютната атмосфера. Завиха към дъното на коридора и Джек я видя.

Тогава разбра защо управителят изобщо не се поколеба. Колабати сякаш беше

единствената жена в заведението.

Седеше сама на дивана, събула обувки и свила крака под себе си, все едно си беше

вкъщи и слушаше класическа музика. В ръката си държеше винена чаша, пълна до

половината със светлокехлибарена течност. Много приличаше на Кузум, но беше по-

млада, около трийсет годишна. Имаше искрящи черни бадемови очи, едри скули и

изящен нос, на който имаше дупчица за скъпоценен камък, и гладка шоколаденокафява

кожа. Косите й също бяха черни, разделени на път по средата и къдрави около ушите и

тила. Старомодна прическа, но й отиваше. Устните й бяха сочни и тъмночервени. А

бялата дреха подчертаваше смуглата й кожа.

Но най-важното беше огърлицата. Железният накит с двата жълти камъка по

средата не оставяше никакво съмнение за самоличността й.

Колабати протегна ръка.

– Приятно ми е да се запознаем, Джек.

Гласът й беше звучен, а усмивката - толкова лъчезарна и спокойна, че дъхът ти

секваше. Наведе се напред и гърдите й изпъкнаха под тънкия плат на роклята. Колабати

изобщо не се съмняваше кой стои пред нея.

– Мис Бахти - рече Джек и стисна ръката й.

Ноктите й бяха тъмночервени като устните, а мургавата й кожа - мека и гладка като

полирана слонова кост. Джек онемя. Трябваше да каже още нещо.

– Радвам се, че не сте изгубила огърлицата си.

– О, не. Моята е на мястото си.

Тя пусна ръката му и посочи възглавницата до себе си.

– Елате. Седнете. Имаме да говорим за много неща.

Очите й бяха умни и интелигентни, сякаш бе събрала в едно всички чудеса на

расата си и непреходната й култура.

Управителят на заведението не повика сервитьор, а стоеше мълчалив, докато Джек

заемаше мястото си до Колабати. Вероятно беше много търпелив, но Джек забеляза, че

не откъсваше очи от индийката.

– Какво ще желаете за пиене?

Джек погледна чашата на индийката.

– Какво е това?

– Вино.

Пиеше му се бира, но заведението беше твърде изискано.

– И аз ще си поръчам същото.

Тя се засмя.

– Не ставайте глупав! Донесете му бира. Тук има тъмно пиво.

– Предпочитам светло.

– Добре - рече управителят и най-после се отдалечи.

– Откъде знаете, че обичам бира?

Увереността, с която Колабати каза това, го накара да се почувства неловко.

– Предположих. Сигурна съм, че виното няма да ви хареса.

Тя се вгледа изпитателно в него.

– И така. Значи вие сте човекът, който намери огърлицата. Задачата изглеждаше

непосилна, но вие се справихте. Дължа ви вечна благодарност.

– Това беше само един накит.

– Но много важен.

– Все пак, не съм спасил живота на баба ви или нещо подобно.

– А може и да сте направил именно това. Огърлицата възвърна силите и

надеждата й за живот. Това беше много важно за нея. Цялото ни семейство носи такива

огърлици. Никога не ги махаме.

Бахти бяха изключително ексцентрични хора.

Бирата пристигна. Донесе я самият управител на ресторанта. Напълни чашата на

Джек, изчака малко, после се отдалечи с видимо нежелание.

– Нали съзнавате, че през последните двайсет и четири часа си създадохте две

доживотни приятелства - брат ми и аз - продължи Колабати.

– А баба ви?

– И тя, разбира се. Не гледайте несериозно на благодарността ни, Джек. И особено

на брат ми - той никога не забравя услуга или обида.

– Какво точно работи брат ви в Обединените нации? - подхвърли Джек.

Всъщност желанието му беше да узнае всичко за Колабати, но не искаше да

изглежда прекалено заинтересуван от нея.

– Не знам със сигурност. Не заема висок пост.

Тя забеляза, че Джек се намръщи озадачено и добави:

– Е, знам, че не прилича на човек, който би се задоволил с малък пост. Но

повярвайте ми - не е такъв. В родината ни знаят името му във всяка провинция.

– Защо?

– Той е водач на ново индийско фундаменталистко движение. Мнозина вярват, че

Индия и индуизмът са изпаднали под влиянието на Запада. Брат ми иска връщане към

старите порядки. Има удивително много последователи и развива значителна

политическа дейност.

– Но какъв е точно?

Колабати стана сериозна.

– Понякога целенасочеността му е ужасяваща. Някои се страхуват, че може да стане

индийският Аятола Хомейни. Ето защо, всички бяха учудени, когато в началото на

миналата година той изведнъж поиска дипломатическо назначение в посолството в

Лондон. Получи го незабавно - правителството несъмнено се зарадва, че ще се отърве

от него. А наскоро го преместиха тук, в Обединените нации, пак по негова молба.

Убедена съм, че последователите и поддръжниците му в родината са озадачени, но аз

го познавам най-добре. Обзалагам се, че иска да натрупа достатъчно международен

опит, да се върне в Индия и да кандидатства за висок политически пост. Но стига сме

говорили за Кузум...

Колабати сложи ръка на гърдите на Джек и го бутна да се облегне на

възглавниците.

– Настанете се удобно - рече тя, вторачила черните си очи в него, - и ми разкажете

за себе си. Искам да знам всичко, особено как сте станал Джек Майстора.

Джек отпи от бирата и положи усилия да замълчи. Изпита внезапно желание да й

разкаже всичко и да разкрие цялото си минало пред нея. Това го уплаши. Не се беше

доверявал никому, освен на Ейб. Защо трябваше да го направи пред Колабати?

Вероятно защото тя вече знаеше нещо за него или заради темпераментните й

благодарности.

– Ами, стана случайно.

– Хайде, разкажете ми.

Той се разположи на възглавниците и се нагласи така, че кобурът с маузер 380 да

не му пречи, и започна да й разказва за мистър Канели, първия си клиент.

4.

Лятото свършваше. Той беше на седемнайсет години и живееше в Джонсън, Ню

Джърси - провинциално градче в Бърлингтън Каунти. Баща му работеше като

счетоводител, а майка му беше още жива. Брат му следваше медицина в Ню Джърси, а

сестра му - право в Рътгерс.

На ъгъла на тяхната улица живееше мистър Вито Канели, самотен пенсионер.

Работеше в двора си от ранна пролет до късна есен. Особени грижи полагаше за

моравата си. През две седмици засаждаше нови чимове и всеки ден я поливаше.

Мистър Канели имаше най-зелената трева в квартала. Моравата му беше безупречна.

Но веднъж някой мина за по-напряко през нея. Първите няколко пъти може би беше

случайно, но за някои склонни към хулигански прояви хлапета в махалата това явно

започна да се превръща в навик. Минаването през ливадата на “дъртия макаронаджия”

стана петъчен и съботен ритуал. Мистър Канели сложи ограда от бели колчета и

помисли, че е решил въпроса.

Една сутрин Джек отиваше у семейство Торо, които живееха зад мистър Канели.

Последните няколко лета изкарваше пари от градинарство и подрязване на трева.

Харесваше работата, но най-много му се нравеше факта, че сам може да определя

работното си време.

Стигна до двора на мистър Канели и зина от почуда.

Колчетата бяха съборени. Тревата беше осеяна с безброй бели дъсчици.

Декоративните дръвчета, които всяко лято разцъфтяваха в различни цветове, бяха

прекършени. Пластмасовите розови фламинго, на които всички се смееха, бяха разбити

на дребни парчета. А по моравата зееха широки и дълбоки бразди. Онзи, който беше

направил това, не се бе задоволил само да мине с автомобила си и да смачка тревата, а

беше разорал и изпочупил всичко.

Джек се приближи и видя една фигура, която стоеше до ъгъла на къщата и гледаше

разрухата. Мистър Канели. Раменете му бяха прегърбени и трепереха. Слънчевата

светлина хвърляше отблясъци по сълзите на лицето му. Джек знаеше съвсем малко за

него. Мистър Канели беше кротък човечец. Не безпокоеше никого. Беше вдовец и

нямаше деца. Имаше само двора си - неговото любимо занимание, произведение на

изкуството и фокус на остатъка от живота му. Джек знаеше колко усилия изисква

градинарският труд. Никой не биваше да вижда как старанието му е така безпричинно

унищожено. Старците не трябваше да плачат.

Безпомощността на мистър Канели отприщи нещо в Джек. И по-рано се бе

ядосвал, но в онзи ден гневът му граничеше с безумие. Стисна зъби, цялото му тяло

затрепери и мускулите му се свиха на възли. Имаше представа кой бе направил това и

можеше да потвърди подозренията си. Едва потисна неудържимото си желание да

намери злосторниците и да мине с колата си през градините им.

Разумът надделя. Нямаше смисъл да влиза в затвора, а те да продължават да

играят ролята на нещастни потърпевши.

Имаше друг начин.

Приближи се до мистър Канели и каза:

– Мога да оправя тази работа.

Старецът избърса лицето си с носна кърпа и го изгледа гневно.

– И защо? За да можете ти и приятелите ти да го унищожите отново?

– Ще го направя така, че това да не се случва повече.

Мистър Канели го гледа дълго, без да каже нищо, после рече:

– Влез вътре и ми разкажи как.

Джек не му обясни всички подробности, само изброи материалите, които щяха да

му трябват. Добави петдесет долара за труда си. Мистър Канели се съгласи, но каза, че

ще му даде парите, след като види резултата. Стиснаха ръце и изпиха по чашка

италианско вино.

Джек започна още на следващия ден. Купи трийсетина малки тисови дръвчета и ги

засади на разстояние един метър по края на двора, а мистър Канели се залови да

възстановява градината си. Работеха и разговаряха. Джек научи, че злината е сторена от

малка светла кола и тъмен микробус. Възрастният човек не беше видял номерата им.

Извикал полицията, но вандалите изчезнали. Обаждал се и преди, но инцидентите били

толкова незначителни, че ченгетата не приели оплакванията му сериозно.

Сетне купиха трийсет метални тръби, които скриха в гаража на мистър Канели.

После двамата изкопаха еднометрови дупки зад всеки тис. Късно една нощ Джек и

старецът напълниха тръбите в гаража с цимент. След три нощи ги сложиха зад тисовете

и утъпкаха пръстта около тях.

Издигнаха отново оградата от бели колчета и мистър Канели продължи да

възстановява градината си. Джек само трябваше да чака.

Август свърши и училището започна. През третата седмица на септември дворът на

възрастния човек беше отново безупречен. Новата трева поникна и го разкраси.

Злосторниците явно бяха чакали точно това.

Една неделя воят на сирените събуди Джек в един и половина след полунощ.

Около къщата на мистър Канели проблясваха червени светлини. Джек нахлузи джинсите

и изтича навън.

На тротоара лежеше преобърнат черен микробус. Във въздуха се носеше миризма

на бензин. На светлината на уличната лампа Джек видя, че шасито е разбито, таблото -

изскубнато, лостът за скоростите - изкривен, диференциалът не ставаше за нищо, а

резервоарът - пробит. Наблизо беше спряла пожарна кола, която се готвеше да измие

района.

Джек се приближи до къщата на мистър Канели. Там имаше жълт шевролет

камаро. Предното стъкло беше счупено, а от капака излизаше пара. Радиаторът беше

пробит, предната ос - изкривена, а моторът - напукан.

Мистър Канели стоеше на стълбите. Махна на Джек и пъхна петдесет долара в

ръката му.

Джек застана до него и гледа, докато изтеглиха двете коли. После измиха улицата

и пожарникарите и полицаите си отидоха. Щеше да се пръсне от щастие. Имаше

чувството, че ще литне. Никога не бе изпитвал такова задоволство. Нищо не можеше да

го опияни до такава степен.

Така започна всичко.

5.

След един час и три бири Джек осъзна, че е разказал много повече, отколкото

трябваше. Описа някои от по-интересните си задачи. Колабати хареса всичко, особено

историите, когато специално се бе постарал наказанието да подхожда на

престъплението.

Комбинацията от няколко фактора развърза езика му. Преди всичко чувството за

уединение. Двамата сякаш бяха съвсем сами. В крилото на заведението се водеха

десетки разговори, които се сливаха в неразбираемо жужене, заглушаваха думите им и

ги правеха недоловими за останалите посетители. Но най-важното беше, че Колабати го

слушаше с интерес и той продължаваше да говори, само за да гледа очарования израз в

очите й. Сподели неща, които бе казал само на Ейб.

Джек следеше реакцията й и се страхуваше, че и Колабати може да се отвърне от

него като Джиа. Ала индийката явно не приличаше на нея. Очите й блестяха от

ентусиазъм и възхищение.

Време беше обаче да си затвори устата. Казал бе достатъчно. Умълчаха се,

въртейки в ръце празните чаши. Джек се накани да я попита дали иска още вино, когато

тя се обърна към него.

– Не плащаш данъци, нали?

Въпросът го стресна. Почувства се неловко и се зачуди откъде знае.

– Защо питаш?

– Имам чувството, че си изгнаник по собствено желание.

– Изгнаник по собствено желание. Това ми харесва.

– И все пак, не отговори на въпроса ми.

– Смятам се за независима държава. Не признавам други правителства в

границите на моята територия.

– Но ти живееш и работиш извън обществото? Защо?

– Не съм интелектуалец. Не мога да ти предложа старателно обоснован отговор.

Просто искам да живея така.

Очите й го пронизиха.

– Не мога да приема това обяснение. Нещо те е изолирало. Какво е то?

Тази жена беше опасна! Сякаш четеше мислите му и узнаваше всичките му тайни.

Да, имаше един инцидент, който го накара да се оттегли от “цивилизацията”. Но не

можеше да й разкаже за него. Тя го предразполагаше, но той нямаше да изповяда

убийство.

– Предпочитам да не говоря за това.

Тя го погледна изпитателно.

– Живи ли са родителите ти?

Стомахът му се сви.

– Само баща ми.

– Разбирам. От естествена смърт ли почина майка ти?

Тя наистина четеше мисли. Това беше единственото обяснение!

– Не. И няма да кажа нищо повече.

– Добре. Но независимо защо сте станал такъв, аз съм убедена, че причината е

достойна за уважение.

Доверието й го стопли и същевременно обърка. Искаше да смени темата на

разговора.

– Гладна ли си?

– Умирам от глад.

– Желаеш ли да отидем някъде? Има няколко индийски ресторанта...

– Ако бях китайка, щеше ли да ми предложиш ориз? В сари ли съм облечена?

Не. Впитата в тялото й рокля изглеждаше ушита от парижки моделиер.

– Тогава френски ресторант?

– Живях известно време във Франция. Но сега съм в Америка. Искам американска

храна.

– Ами, аз предпочитам да се храня на спокойствие...

– Искам да отида в “Говеждите пържоли на Чарли”.

Джек прихна.

– Близо до апартамента ми има няколко такива заведения. Непрекъснато ходя там.

Предимно защото, когато се стигне до храна, повече ме привлича количеството,

отколкото качеството.

– Добре. Тогава знаеш пътя.

Той се надигна, после отново седна.

– Чакай малко. Там сервират ребърца. Индийците не ядат свинско, нали?

– Говориш за пакистанците. Те са мюсюлмани и не ядат свинско. Индийците не

ядат говеждо.

– Тогава защо искаш да отидем в “Говеждите пържоли на Чарли”?

– Чух, че там правели хубави салати, с много скариди. И имало различни видове

бира и вино.

– Да вървим - рече Джек, стана и й предложи ръката си.

Тя нахлузи обувките си и застана до него с едно - единствено плавно движение.

После се засмя. Приятен звук.

Докато излизаха от заведението, Джек усети топлия допир на ръката й и

вниманието, което двамата привличаха.

Разликата между “Пийкок Али” на Парк Авеню и “Говеждите пържоли на Чарли” в

Уест Сайд беше огромна, но Колабати се придвижи от едната социална среда в другата

с такава лекота, с каквато избираше салатите в претъпкания ресторант, където още с

влизането предизвикаха неприкрито възхищение. Тя се приспособяваше навсякъде и

Джек беше очарован от това. Всъщност всичко у нея беше очарователно.

В таксито я попита за миналото й и научи, че тя и брат й произхождат от богат род

от областта Бенгал в Индия. Кузум загубил ръката си при железопътна катастрофа,

отнела живота на родителите им. Отгледала ги баба им, с която Джек се бе запознал

предишната вечер. Това обясняваше привързаността им към нея. Колабати преподавала

в университета във Вашингтон и от време на време давала консултации в Школата за

чуждестранни услуги.

Джек я наблюдаваше как яде студените скариди. Пръстите й бяха гъвкави, а

движенията - изящни и уверени. Хранеше се с удоволствие, което го развълнува. Рядко

се срещаше жена, която да се радва така на обилната храна. Беше му писнало до смърт

от разговори за калории, килограми и диети. Броенето на калориите беше за

делничните дни. Поканеше ли на ресторант някоя жена, Джек искаше тя да се

наслаждава

на

храната

като

него.

Така

споделяха

порока.

Грехът

на

чревоугодничеството ги свързваше. Ставаха съучастници в престъпление. Беше адски

еротично.

След като се навечеряха, Колабати се облегна назад и се вторачи в него.

– Срещнахме се с врага - рече Джек, - и той е вътре в нас. Добре, че не обичаш

пържоли. С тях е много по-трудно.

– Обичам пържоли, но говеждото е лошо за кармата.

Ръката й се плъзна по масата и намери неговата. Докосването беше като

електрически ток. Джек преглътна и се опита да поддържа разговора. Нямаше смисъл да

показва, че я харесва.

– Карма. Често чувам тази дума. Какво означава всъщност? Нещо като съдба, така

ли?

Колабати свъси вежди.

– Не съвсем. Не е лесно за обяснение. Започва с представата за преселението на

душата - онова, което ние наричаме атман - и как тя претърпява множество

последователни превъплъщения или живота.

– Реинкарнация.

Джек беше чувал това.

Колабати обърна ръката му и започна леко да прокарва нокти по дланта. Кожата

му настръхна.

– Точно така - продължи тя. - Кармата е обременеността от доброто или злото,

което атманът пренася от единия живот в другия. Не е съдба, защото човек е свободен

да определи колко добро или зло да стори през различните си прераждания. Но

обременеността от доброто или злото в кармата уточнява какъв си роден - от низшата

или от висшата каста.

– И това продължава вечно?

Всъщност му се искаше тя да гали дланта му вечно.

– Не. Ако постигнеш съвършенство в живота, атманът може да бъде освободен от

колелото на кармата. Това се нарича мокша. Тя избавя атмана от бъдещи

реинкарнации. Това е крайната цел на всеки атман.

– И ако ядеш говеждо, ще обърнеш гръб на мокшата?

Въпросът му прозвуча глупаво.

Колабати изглежда отново прочете мислите му.

– Това всъщност не е толкова странно. Евреите и мюсюлманите пък не ядат

свинско. За нас говеждото замърсява кармата.

– Замърсява?

–така се казва.

– Много ли се притесняваш за кармата си?

– Не толкова, колкото би трябвало. За разлика от Кузум.

Очите й помръкнаха.

– Той е обсебен от кармата си... И от Кали.

– Кали? Богинята на кръвожадните убийци?

Очите на Колабати засияха. Тя заби нокти в дланта му и превърна болката в

удоволствие.

– Това не е Кали, а злото начало в света - Бавани, почитана от престъпниците от

простолюдието. Кали е върховната богиня.

– О, съжалявам.

Тя се усмихна.

– Къде живееш?

– Недалеч.

– Заведи ме там.

Джек се поколеба, защото основното му правило беше да не показва на хората

къде живее, освен ако не ги познаваше отдавна. Но Колабати отново погали дланта му.

– Сега ли?

6.

Родените умират, а мъртвите се прераждат.

Следователно не трябва да скърбим за неизбежното.

3

Кузум вдигна глава от Бхагавадгита . Отдолу отново се разнесе шумът, който се

извисяваше над приглушеното бръмчене на града отвъд пристанището. Ню Йорк никога

не заспиваше. Корабчето скърцаше и подрънкваше, докато приливът галеше железния

му корпус и обтягаше въжетата, с които беше завързано за брега. Кузум затвори

Бхагавадгита и се приближи до вратата на каютата. Имаше време. Майката още не

беше доловила Миризмата.

Излезе и застана на малката палуба до надстройката. Капитанската каюта, каютите

за екипажа, камбузът, кабината на щурвала и коминът бяха струпани на кърмата.

Корабчето му беше хубаво, но старо - само две хиляди и петстотин тона

водоизместимост, шейсет метра от носа до задната палуба и девет метра ширина. Беше

ръждясало и олющено, но плаваше добре. Регистрацията му, разбира се, беше

либерийска.

Кузум потегли с него преди шест месеца. Тогава нямаше товар, а само

осемнайсетметров затворен шлеп, теглен от корабчето, докато прекосяваше

Атлантическия океан. Въжето на шлепа се скъса в нощта, когато влезе в нюйоркското

пристанище. На другата сутрин намериха шлепа на четири километра от брега. Празен.

Кузум го продаде като железен отпадък. Митническите власти прегледаха двете празни

товарни помещения и разрешиха на корабчето да хвърли котва в пристанището. Кузум

уреди престой на пустия пристан 97 в Уест Сайд, където нямаше голямо оживление.

Екипажът получи възнаграждението си и беше освободен. Оттогава Кузум беше

единственият човек на борда.

Стърженето се чу отново. Този път по-настоятелно. Кузум слезе долу. Звукът се

усили. Той спря пред херметически затворения люк.

Майката искаше да излезе. Стържеше с нокти по капака и щеше да продължи, ако

не я пуснеше навън. Кузум се заслуша. Познаваше добре звука - продължителен,

стържещ и с постоянен, настойчив ритъм. Майката показваше всички признаци, че е

надушила Миризмата. Беше готова да тръгне на лов.

Това го озадачи. Беше твърде скоро. Бонбоните сигурно още не бяха пристигнали.

Знаеше точно кога са изпратени от Лондон, и че ще бъдат доставени най-рано утре

сутринта.

Дали причина не бяха онези специално преработени вина, които през последните

шест месеца Кузум раздаваше на скитниците в града? Бездомниците бяха послужили за

храна на гнездото. Съмняваше се дали е останало още от онова вино - безпризорните

обикновено изпиваха шишето за броени часове.

Ала Майката не можеше да греши. Беше надушила Миризмата и искаше да я

проследи. Макар че Кузум възнамеряваше да обучи по-умните да управляват корабчето

- през шестте месеца, откакто бяха пристигнали в Ню Йорк, те се бяха научили да

боравят с въжетата и да изпълняват команди в машинното отделение - ловът беше на

първо място. Кузум завъртя колелото, което отваряше люка и застана зад вратата.

Излезе Майката – сянка на хуманоид, висока два метра и половина, гъвкава и силна.

Едно от малките - трийсет сантиметра по-ниско, но също така силно - я последва. Тя се

обърна, изсъска и раздра с нокти въздуха точно пред очите на второто си дете. То

отстъпи назад. Кузум завъртя колелото и затвори люка. Усети огнено - жълтите очи на

Майката, която мина покрай него, без да го види, и мълчаливо поведе малкото си в

нощта.

Така трябваше да бъде. Ракшасите трябваше да се научат да проследяват

Миризмата, да намират набелязаната жертва и да се връщат с нея в гнездото, за да я

споделят. Майката ги учеше едно по едно. Така е било винаги.

Миризмата сигурно идваше от бонбоните. Кузум не можеше да измисли друго

обяснение. Изтръпна от вълнение. Тази нощ щеше да направи още една крачка към

изпълнението на клетвата. После щеше да се прибере в Индия.

7.

Джек лежеше по гръб и имаше чувството, че се е отделил от тялото си. Целият бе

вцепенен. Всеки нерв и мускул се бяха напрегнали докрай, за да поддържат жизнените

му функции.

– Мисля, че умирам.

Колабати се размърда. Беше гола, с изключение на огърлицата.

– Да, но възкръсна.

–така ли му викате в Индия?

Бяха дошли в апартамента му след спокойна разходка. Очите на индийката се

разшириха и тя се олюля за миг, когато влезе вътре. Позната реакция. Някои казваха, че

е от антикварните предмети и филмовите плакати по стените, а други - от мебелите във

викториански стил с изящната дърворезба и вълнообразните извивки на златистия дъб.

– Обзавеждането ти... - промълви тя, като се облегна на Джек. - Толкова е...

интересно.

– Събирам разни неща. Повечето хора наричат мебелите ми отвратителни. И имат

право. Дърворезбите не са много на мода. Но аз харесвам мебели, които са били

докосвани от човешки ръце.

Джек усещаше допира на Колабати. Уханието й не приличаше на никой парфюм.

Дори не беше сигурен дали е парфюм. По-скоро ароматизиран балсам. Тя го погледна и

той я пожела. В очите й видя, че Колабати също го желае.

Отдалечи се от него, за да съблече роклята си.

Джек винаги чувстваше, че запазва самообладание, докато прави любов. Не беше

съзнателно, но той определяше ритъма и позите. Но с Колабати беше различно.

Неусетно размениха ролите си. Тя беше далеч по-страстната и по-настоятелната от

двамата. И макар и по-млада, имаше богат опит. Колабати стана режисьорът, а Джек -

актьорът.

Преживяването беше несравнимо. Страст и смях. Въпреки вещината, движенията й

не бяха механични. Радваше се на усещанията и се смееше. Удоволствието беше

неподправено. Знаеше къде и как да го докосне и го извисяваше до върхове от наслада,

които дотогава му се струваха невъзможни. И макар да знаеше, че неколкократно я бе

довел до разтърсващ оргазъм, Колабати беше ненаситна.

Малката лампа в ъгъла на спалнята хвърляше отблясъци върху смуглата й кожа.

Гърдите й бяха съвършени, а зърната - тъмнокафяви. Затворила очи, тя се усмихваше и

лениво се протягаше. Плъзна ръка по гърдите му, после надолу, към слабините. Джек

усети, че мускулите на стомаха му се свиха.

– Не е често да правиш това с един умиращ човек.

– Има ли живот, има и надежда.

–така ли ми се отблагодаряваш, че намерих огърлицата?

Надяваше се да не е така. Вече му бяха платили.

Колабати отвори очи.

– И да... и не. Няма като теб на този свят, Джек. Пътувала съм много, познавам

много хора. Ти се отличаваш от всички. По-рано и брат ми беше като теб, но после се

промени. Ти си самотен.

– Не и в момента.

Тя поклати глава.

– Всички достойни за уважение хора са самотни.

Достойнство. Колабати споменаваше за втори път тази дума. Странно, че една

жена ценеше достойнството. Това беше мъжка територия, макар че в днешно време и

двата пола бяха забравили това понятие. И все пак, мъжете го употребяваха по-често.

– Може ли човек, който лъже, мами, краде и понякога извършва насилие, да е

човек, достоен за уважение?

Тя го погледна в очите.

– Да, ако лъже лъжците, мами мошениците, краде от крадците и наранява

насилниците.

– Мислиш ли?

– Убедена съм.

Човек достоен за уважение. Звучеше добре. Каузата му наистина беше благородна,

макар че не си беше поставял съзнателно такава цел. Движещата сила беше

независимостта - да сведе до минимум външните ограничения върху живота си. Но

достойнството беше вътрешно ограничение. Джек едва ли съзнаваше ролята, което то

играеше в мотивите му.

Ръката на Колабати отново се плъзна по тялото му и мислите за достойнството

потънаха във вълните на удоволствието, което го обзе. Хубаво беше, че пак е възбуден.

Откакто Джиа го остави, Джек водеше монашески живот. Не че съзнателно

избягваше секса, но беше престанал да мисли за него. Минаха няколко седмици, докато

разбере какво му се бе случило. Някъде беше чел, че това е признак на депресия. Може

би. Каквато и да беше причината, тази нощ навакса за периода на въздържание.

Ръцете на Колабати го милваха нежно и предизвикаха отклик на страстта, която

Джек смяташе за пресъхнал кладенец. Обръщаше се към нея, когато долови някаква

миризма.

Какво е това, по дяволите?

Сякаш гълъб бе минал през климатичната инсталация и беше снесъл развалено

яйце. Или бе умрял.

Колабати се вцепени. Явно нещо я изплаши. Стори му се, че промълви нещо като

“Ракшаса!”. После легна отгоре му и се вкопчи в него като удавник за сламка.

Обзе го неясен страх. Ставаше нещо лошо, но не знаеше какво. Заслуша се, но чу

само тихото бръмчене на климатичната инсталация в трите стаи. Протегна ръка към 38-

калибровия Смит и Уесън, който винаги държеше под дюшека, но Колабати се притисна

до тялото му.

– Не мърдай - прошепна тя. - Само лежи под мен и мълчи.

Джек отвори уста да каже нещо, но тя долепи устни до неговите. Голите гърди,

бедрата, подрънкващата огърлица и милувките на ръцете й го предпазваха от

зловонието.

Въпреки това, у нея имаше някакво отчаяние. Очите му се стрелкаха ту към

прозореца и вратата, ту към тъмния коридор. Макар да нямаше основание, той

очакваше, че нещо - човек или животно - ще се вмъкне през вратата. Съзнаваше, че това

е невъзможно - беше заключено, а апартаментът се намираше на третия етаж.

Чувството не отминаваше.

Не знаеше колко време лежа под Колабати, прокрадвайки ръка към успокояващия

метал на пистолета. Стори му се, че е почти цяла нощ.

Ала нищо не се случи. Миризмата започна да отслабва. Джек се отпусна и погали

Колабати.

Но на нея явно й хрумна друго. Скочи от леглото и изтича в съседната стая да

вземе дрехите си.

Джек я последва и видя как се облича с бързи и трескави движения.

– Какво има?

– Трябва да се прибирам.

– Във Вашингтон ли?

Сърцето му се сви. Не искаше да се разделят. Тя го бе заинтригувала.

– Не. При брат ми. Отседнала съм там.

– Не разбирам. Направих ли нещо...

Тя се приближи до него и го целуна.

– Не. Той направи нещо.

– Но защо се разбърза толкова?

– Трябва незабавно да говоря с него.

Колабати нахлузи роклята и обувките си. Насочи се към вратата, но не можа да я

отвори.

– Почакай да се облека и да ти спра такси - каза Джек и отключи.

– Нямам време.

– Ще се върнеш ли?

Макар че я познаваше бегло, отговорът й беше важен в момента.

– Да, ако мога.

Очите й бяха разтревожени. Стори му се, че съзря страх в тях.

– Надявам се.

Тя го целуна отново и хукна по стълбите.

Джек залости вратата и се облегна на нея. Ако не беше толкова изтощен от

безсънната нощ, щеше да се опита да поразсъждава върху случилото се.

Тръгна към леглото. Спеше му се.

Но колкото и да се мъчеше, сънят не идваше. Не можеше да си обясни миризмата

и странното държание на Колабати. Ала това не го безпокоеше толкова много, колкото

тягостното чувство, че за малко не се бе случило нещо ужасно.

8.

Кузум се стресна в съня си и мигновено застана нащрек. Събуди го някакъв звук.

Бхагавадгита се изплъзна от коленете му и падна на пода. Той скочи и се приближи до

вратата на каютата. По всяка вероятност Майката и малкото се връщаха, но все пак

трябваше да провери. Човек никога не знаеше какви отрепки дебнат из доковете. Не го

беше грижа кой се качва на борда, докато го нямаше - трябваше да е някой много

решителен крадец или вандал, тъй като трапът беше постоянно вдигнат. Нямаше да

намери нищо ценно на корабчето. А дръзнеше ли да слезе в товарното отделение...

това би означавало един парий по-малко.

Ала когато беше на борда, Кузум трябваше да си отваря очите на четири. Не

желаеше неприятни изненади.

Пристигането на Колабати го учуди. Мислеше, че тя е във Вашингтон. Вече му беше

причинила достатъчно неприятности през седмицата и това несъмнено щеше да

продължава. Тя го познаваше отлично. Трябваше да стои настрана от нея. Сестра му не

биваше да знае какъв товар има на корабчето.

Той чу звука отново и видя на палубата двата тъмни силуета с непогрешими

очертания. Би трябвало да носят жертвата, но ръцете им бяха празни. Разтревожен,

Кузум слезе долу. Увери се, че огърлицата е на врата му, после застана в един ъгъл и се

вгледа в ракшасите.

Малкото вървеше отпред. Изглеждаха развълнувани. Де да можеха да говорят!

Кузум успя да научи малките на няколко думи, но те само имитираха звуците. Искаше му

се да може да общува с тях, но знаеше, че това е невъзможно. Не бяха глупави и

изпълняваха елементарни команди, ала умът им не позволяваше интелигентен контакт.

Какво ли се бе случило тази нощ? Майка винаги изпълняваше задачата си.

Доловеше ли Миризмата, донасяше набелязаната жертва. Но тази нощ се бе провалила?

Защо?

Дали не беше станала някаква грешка? Вероятно бонбоните още не бяха

пристигнали. Но тогава как надуши Миризмата? Само Кузум контролираше източника на

Миризмата. Не разбираше какво се бе случило.

Той тръгна по стълбите към долната палуба. Двата ракшаса чакаха там. Майката

беше потисната от мисълта, че бе претърпяла неуспех, а малкото крачеше неспокойно

напред - назад. Кузум се промъкна покрай тях. Майката вдигна глава, усещайки смътно

присъствието му, а малкото само изсъска и продължи да крачи, без да му обръща

внимание. Кузум завъртя колелото на люка и го отвори. Малкото се опита да избяга. Не

искаше да стои затворено. Кузум наблюдаваше търпеливо. Всички ракшаси правеха

така, след като за пръв път ги пуснеше из града. Жадуваха да бъдат навън, на въздух,

далеч от железния люк, който ги омаломощаваше.

Майката блъсна малкото и то полетя надолу. После влезе и тя.

Кузум залости херметическия люк и удари с юмрук по него. Нямаше ли да свърши

всичко това? Мислеше, че тази нощ се е приближил до изпълнението на клетвата си.

Нещо се бе случило и това го безпокоеше и ядосваше.

Защо нямаше жертва?

Сигурно беше само едно - трябваше да накаже ракшасите. Традицията го

изискваше.

9.

О, Кузум! Какво си направил?

Стомахът на Колабати се свиваше от страх, докато седеше на задната седалка на

таксито. Пътуването беше кратко - трябваше само да прекоси Сентрал Парк и да влезе

във величествената белокаменна къща на Пето Авеню.

Нощният пазач не я познаваше и я спря. Беше стар и сбръчкан. Колабати

ненавиждаше възрастните хора. Мисълта, че ще остарее, я отвращаваше. Показа му

ключа и шофьорската си книжка, хукна по мраморното преддверие, мина покрай

модерното канапе и абстрактните картини на стените и се отправи към асансьора.

Вратата беше отворена и сякаш я чакаше. Колабати натисна копчето за деветия етаж и

застана нетърпеливо в кабината.

Облегна се на стената и затвори очи.

Онази миризма! Помисли, че сърцето й ще спре, когато я долови в апартамента на

Джек. Смяташе, че я е оставила завинаги в Индия.

Ракшаса!

Преди час край апартамента на Джек несъмнено имаше ракшаса. Стана й лошо

при тази мисъл и почувства немощ. А най-ужасното беше, че човекът, отговорен за това,

беше собственият й брат.

Но защо при Джек?

И как бе станало това?

Асансьорът спря плавно и вратата се отвори. Колабати тръгна към апартамент 9Б.

Поколеба се, преди да пъхне ключа. Разговорът нямаше да е лесен. Обичаше Кузум, но

той я плашеше. Не физически - никога не бе вдигал ръка срещу нея, а морално. По-рано

не беше така, но напоследък не разбираше чувството му за справедливост.

Този път беше сгрешил.

Колабати превъртя ключа и влезе.

Апартаментът беше тъмен и тих. Запали лампата и видя ниския таван, украсен със

стандартни орнаменти. Кузум не бе оставил личния си отпечатък върху обзавеждането,

което означаваше, че нямаше намерение да стои дълго тук.

– Кузум?

Тя слезе по двете стъпала, прекоси застлания с вълнен килим хол и тръгна към

вратата на спалнята му.

Там нямаше никой.

Върна се в хола и пак извика - този път по-силно.

– Кузум!

Никой не отговори.

Трябваше да го намери на всяка цена! Тя беше единствената, която можеше да го

спре!

Колабати мина покрай спалнята, която брат й бе определил за нея и се приближи

до прозореца, гледащ към Сентрал Парк. Паркът беше тъмен и само тук-там го

прерязваха осветени шосета - ярки змии, виещи се от Пето Авеню към Сентрал Парк

Уест.

Къде си, братко, и какво правиш? На какъв ужас си вдъхнал живот?

10.

Двата пропанови фенера бяха запалени и хвърляха силна синкава светлина. Кузум

нагласи пламъка за последен път - искаше да бучат, но не и да се пръснат. Сетне откопча

огърлицата и я сложи върху резервоара. Беше облякъл кървавочервения си

церемониален саронг и бе усукал края му около единия си крак. Взе бича и натисна

бутона за долната палуба.

Асансьорът - открита дървена платформа - се заклати и бавно започна да се спуска.

Долу беше тъмно. Само тук-там проблясваха мъждукащи крушки.

Когато асансьорът стигна до половината разстояние, отдолу се разнесе шум от

тътрене на крака. Ракшасите се размърдаха, разбудени от спускащата се платформа и от

светлината на фенерите. Кузум наближи дъното на товарното отделение и освети

обитателите му. Стотина яркожълти очи следяха погледа му. Ракшасите зашепнаха

нещо, което се превърна в тихо гърлено скандиране.

– Кака-джи! Кака-джи!

Кузум замахна с камшика. Звукът отекна като изстрел. Скандирането спря.

Разбраха, че е ядосан и се умълчаха. Отстъпиха назад. От всичко на света най-много се

страхуваха от огъня. И от техния Кака-джи.

Той спря на метър-два от дъното, за да може да наблюдава от високо ракшасите,

които стояха наредени в полукръг, извън обсега на светлината от фенерите. Бяха почти

невидими. Само от време на време се мяркаше някой гладък череп или силно рамо.

Той започна да им говори на бенгалски. Знаеше, че ще разберат само малко от

думите му, но ще схванат значението на речта му. Макар че гневът му не беше насочен

пряко към тях, той изпълни гласа си с ярост, защото това беше неизменна част от онова,

което щеше да последва. Не разбираше защо тази нощ се бяха провалили и от

смущението на Майката се досети, че и на нея не й е ясно. Нещо я бе накарало да загуби

Миризмата. Тя беше опитен ловец и Кузум беше сигурен, че каквото и да се бе случило,

то беше извън нейния контрол. Но това вече нямаше значение. Само трябваше да спази

традицията.

Каза на ракшасите, че тази нощ няма да има церемония и няма да делят плътта,

защото онези, на които се бе доверил да донесат жертвата, бяха претърпели неуспех.

Вместо угощение щеше да има наказание.

После се обърна и намали пламъка на фенерите, за да доведе ракшасите по-

наблизо.

След това повика Майката. Тя знаеше какво да направи.

Чу се боричкане и стържене и Майката избута напред малкото, което я бе

придружавало тази нощ. То се приближи намусено и с нежелание, но се подчини.

Защото знаеше, че така трябва. Традицията го изискваше.

Кузум протегна ръка и намали още светлината. Малките ракшаси се страхуваха от

огъня и щеше да бъде глупаво да ги плаши. Дисциплината беше наложителна. Загубеше

ли дори за миг контрол над тях, те можеше да се настроят против него и да го разкъсат

на парчета. Неподчинението беше немислимо. Но за да преклони волята им, той не

трябваше да насилва прекалено инстинктите им.

Едва виждаше съществото, което покорно се беше навело пред него. Кузум вдигна

тежкия камшик и Майката обърна малкото с гръб към него. Кузум започна да го налага

така, че всеки удар да попада върху студената тъмносиня кожа.

Знаеше, че малкият ракшаса не изпитва болка, но това нямаше значение. Целта му

беше да затвърди властта си над тях. Бичуването беше символичен акт и смирението на

ракшасите беше потвърждение на предаността им към Кузум, техния Кака-джи.

Камшикът ги свързваше. И двамата черпеха сили от него. С всеки удар Кузум усещаше,

че у него се надига мощта на Кали. Дори си представи, че отново има две ръце.

След десетия удар спря. Ракшасът се огледа, разбра, че са приключили с него и се

върна при другите. Остана само Майката. Кузум размаха камшика във въздуха.

Тя пристъпи напред и го изгледа продължително, после се обърна и му предложи

гърба си. Очите на по-малките ракшаси блеснаха по-ярко, защото се развълнуваха.

Започнаха да тътрят крака и да щракат с нокти.

Кузум се колебаеше. Ракшасите бяха предани на Майката. Непрекъснато бяха с нея.

Тя ги ръководеше и ги учеше как да живеят. Щеше да бъде рисковано, ако я удари. Но

йерархията беше установена и трябваше да бъде запазена. Майката беше предана на

Кузум. Ето защо, трябваше да се примири с бичуването. Тя беше водач на малките и

отговаряше за всеки техен провал.

Но макар да знаеше, че тя с радост би умряла за него и въпреки неизразимо

силната връзка помежду им, Кузум трябваше да внимава с Майката. В края на

краищата, тя беше ракшаси - инкарнацията на злото. Наказанието беше все едно да

жонглира с бутилки експлозив. Разсеяше ли се за миг, направеше ли едно погрешно

движение...

Кузум събра смелост, вдигна камшика и удари пода - далеч от мястото, където

стоеше Майката. Настъпи пълна тишина. Майката продължи да чака и когато не

последва втори удар, се обърна. Кузум вече беше прибрал бича. Протегна ръка и го

пусна на пода на дървената платформа.

Майката го погледна със сияещи очи. Тесните й зеници се разшириха от възторг и

страхопочитание. Не я бичуваха - обществен израз на уважението на Кака-джи към нея.

Кузум знаеше, че за нея това беше момент на гордост, който я издигаше още по-високо

в очите на малките. Точно каквато беше целта му.

Той натисна бутона за горната палуба и увеличи пламъка на фенерите. Беше

доволен. За пореден път се бе утвърдил като абсолютен господар на гнездото.

Контролираше Майката по-здраво от всякога.

Яркожълтите очи проследиха изкачването му. Щом се скри от погледа им, Кузум

взе огърлицата и я сложи на врата си.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Западен Бенгал, Индия

петък, 24 юли 1857

Религиозният учител и мулетата му трябваше да се появят всеки момент.

Напрежението се беше свило като змия у капитан Вестфален. Ако не успееше да се

добере до еквивалента на петдесет хиляди лири стерлинги чрез тази малка разходка,

по-добре беше да не се връща въобще в Англия. Там го чакаха само позор и немотия.

Той и хората му се криеха зад един тревист хълм на около три километра

северозападно от Баранагар. Дъждът бе спрял по обед, но щеше да се изсипе пак.

Летният мусон духаше от Бенгал. Вестфален огледа зеленото пространство, което

предишния месец представляваше безводна пустош. Индия беше непредсказуема

страна.

Чакаше до коня и си припомняше изминалите четири седмици. Не бе седял със

скръстени ръце. Съвсем не. Разпитал бе всеки англичанин в Баранагар за индийската

религия и за Храма сред хълмовете. И щом свърши със сънародниците си, той се обърна

към местните жители, които говореха свястно английски. Те му разказаха за индуизма

повече, отколкото искаше да знае, но почти нищо за храма.

Научи много неща за Кали. Била изключително популярна в Бенгал - дори името на

най-големия град в областта, Калкута, било английската форма на Калигата - големият

храм, построен там в нейна чест. Черната богиня. Обезпокоително божество. Наричали я

Майка Нощ, защото поглъщала всичко и погубвала всички, дори Шива - нейният съпруг,

над чиито труп бе изобразявана на множество рисунки. Обикновено й принасяли в

жертва кози и птици, но се носели слухове и за... човешки жертвоприношения.

Никой в Баранагар не беше виждал Храма сред хълмовете. Но Вестфален научи, че

от време на време някой любопитен пътешественик или поклонник се осмелявал да

тръгне да го търси. Някои следвали религиозния учител на дискретно разстояние, други

сами намирали пътя. Неколцината, които се завърнали, твърдели, че търсенето е било

безрезултатно и разказвали за черни същества, които нощем се промъквали из

хълмовете и ги наблюдавали, но винаги стоели надалеч от огъня. Що се отнасяло до

останалите - набожните поклонници били приемани в ордена на храма, а любопитните

пътешественици ставали плячка на ракшасите, които пазели храма и съкровищата му.

Един полковник, който започваше третата си година в Индия, му обясни, че ракшаса бил

някакъв месояден демон, подобен на призрак, и с него плашели децата.

Вестфален не се съмняваше, че храмът се охранява, но не от демони, а от хора.

Пазачите нямаше да го спрат. Той не беше самотен пътник, разхождащ се безцелно из

хълмовете, а британски офицер, предвождащ шестима войника, въоръжени с новата

лека пушка Енфийлд.

Застанал до коня си, сър Албърт погали дръжката на пушката. Простата й

конструкция от дърво и стомана беше изиграла решаваща роля във въстанието на

наемните индийски войници.

И то само заради патроните.

Абсурд, но беше истина. Като всички останали, и патроните за пушката Енфийлд

бяха увити в плътна мазна хартия, която трябваше да бъде разкъсана със зъби, преди да

се използва. Но за разлика от по-тежките пушки Браун Бес, с които бунтовниците

стреляха от четирийсет години, патронът на Енфийлд трябваше да бъде смазан, за да

прилепне добре в цевта. Нямаше проблем, докато не плъзнаха слуховете, че смазката е

от свинска и волска мас. Мюсюлманите не искаха да допрат устни до нищо свинско, а

индийците - да се мърсят с биволска мазнина. Отдавна нарастващото напрежение

между британските офицери и местните наемници кулминира на десети май - преди

единайсет седмици - и в Мератх войниците се разбунтуваха и извършиха зверства с

белокожото население. Въстанието обхвана като горски пожар по-голямата част от

северна Индия и оттогава английското господство не беше вече същото.

По-рано Вестфален мразеше пушките Енфийлд, защото заплашваха безопасното му

и спокойно изпълнение на дълга. Ала сега погали своята с обич. Ако не беше бунта, той

щеше да е далеч на югоизток, във форт Уилямс, без да подозира за съществуването на

Храма сред хълмовете и за избавлението, което той обещаваше за него и за честта на

името Вестфален.

– Видях го, сър - обади се един от хората му, Уотс.

Вестфален се приближи до възвишението, където лежеше войникът, и взе

бинокъла от ръцете му. Нагласи фокуса, за да съответства на късогледството му и

забеляза тантурестия дребен свещеник и мулетата, които бързо вървяха на север.

– Ще изчакаме, докато навлезе сред хълмовете и после ще го проследим. Дотогава

лежете тук.

Почвата беше размекната от мусонните дъждове и лесно щяха да намерят следите

на индуса. Вестфален искаше елементът на изненада да бъде на негова страна, когато

влезеше в храма, но това не беше абсолютно необходимо. Така или иначе щеше да

проникне вътре. Носеха се слухове, че храмът бил направен от чисто злато. Сър Албърт

не вярваше, че златото е подходящ строителен материал. Според други, в храма имало

урни, пълни със скъпоценни камъни. Вестфален би се изсмял и на това, ако не беше

видял с очите си рубина, който свещеникът даде на Макдугъл.

Ако в храма имаше нещо ценно, сър Албърт възнамеряваше да го открие... и да

направи всичко - или поне част от него - свое.

Той огледа мъжете, които бе довел със себе си - Тук, Уотс, Ръсел, Хънтър, Ланг и

Малесън. Беше преровил документите, търсейки хора с необходимата му комбинация

от качества. Отвращаваше се, че се е свързал с такива типове. Те бяха по-лоши и от

простолюдието. Това бяха най-непреклонните мъже, които можа да намери, утайката

на гарнизона в Баранагар, най-големите пияници, но и най-безскрупулните воини.

Преди две седмици започна да подхвърля на лейтенанта си, че сред хълмовете

има бунтовнически лагер. През последните няколко дни се позоваваше на някакви

неопределени разузнавателни сведения, потвърждаващи слуховете, и спомена, че

въстаниците получават подкрепа от религиозния орден сред хълмовете. Едва

предишния ден избра хора, които да го придружат на “кратка разузнавателна мисия”.

Лейтенантът настоя да предвожда патрула, но Вестфален го разубеди.

Сър Албърт непрекъснато се оплакваше, че бил твърде далеч от сраженията и

оставял цялата слава от потушаването на бунта на други, а той бил забутан в северен

Бенгал и заровен в административни боклуци. Номерът мина. Вече всички мислеха, че

капитан Вестфален, макар и далеч от бойната линия, е твърдо решен да спечели един -

два медала.

Освен това той подчерта, че не иска товарни животни и носачи. Всеки войник

щеше да си носи храна и вода.

Върна се и отново застана до коня си. Трескаво се молеше планът му да успее и се

кълнеше в Бога, че ако всичко станеше така, както се надяваше, нямаше да докосне

карта или зар до края на живота си.

Трябваше да успее. В противен случай, огромният замък, който семейството му

наричаше свой дом от единайсети век насам, щеше да бъде продаден, за да изплати

дълговете си. Безпътният му начин на живот щеше да стане публично достояние,

репутацията му - принизена до тази на нехранимайко, името Вестфален - опетнено, а

простолюдието щеше да разполага с наследствената му къща... По-добре да остане тук,

в другия край на света, отколкото да преживее такова унижение.

Пак се изкачи на възвишението и взе бинокъла от Уотс. Джайнът учител вече бе

стигнал до хълмовете. Сър Албърт реши да му даде половин час преднина. Часът беше

четири и петнайсет. Въпреки облачното небе и късния дневен час, още беше светло.

В четири и трийсет и пет Вестфален реши, че не може да чака повече. Последните

двайсет минути се бяха провлекли садистично бавно. Накара хората си да се качат на

конете и ги поведе по дирите на индийския свещеник.

Както предположи, намериха лесно следите. Пътеката се виеше около заострени и

голи жълтокафяви скали, типични за възвишенията в областта. С усилия се сдържаше да

не пришпори коня. Търпение... Това беше най-важното. Уплаши се, че са се приближили

твърде много до индиеца и накара хората си да слязат от конете и да продължат пеша.

Пътеката вървеше все нагоре. Тревата беше изсъхнала и навсякъде се виждаха

голи камънаци. Нямаше други пътници, къщи и колиби - никаква следа от човешко

присъствие. Вестфален се удиви на издръжливостта на възрастния джайн. Пътеката беше

ниско в клисурата и от двете й страни се издигаха четириметрови скали. Пространството

беше тясно и трябваше да вървят един по един. Отклоненията, водещи в различни

посоки, бяха толкова много, че дори да имаха карта, едва ли щяха да се оправят и с нея.

Смрачаваше се, когато Вестфален съзря стената. Тъкмо се чудеше как да намерят

следите, щом паднеше нощта, когато вдигна глава и видя, че проходът се разширява в

малък каньон. Веднага отскочи назад и направи знак на хората си да спрат. Даде юздите

на Уотс и надникна зад назъбената скала.

Стената беше на около двеста метра и се простираше по цялата ширина на

каньона. Изглеждаше висока три метра, беше направена от черен камък и имаше една-

единствена порта в средата. Тя беше отворена.

– Оставили са я отворена за нас - подхвърли Тук.

Сър Албърт се обърна рязко и го изгледа гневно.

– Връщай се при другите!

– Няма ли да влезем?

– Само когато издам заповед!

Войникът се върна намусен на мястото си. Беше излязъл от гарнизона само преди

няколко часа, а вече показваше признаци на умора. Това би могло да се очаква от

такива като него. Всички бяха чували историите за Храма сред хълмовете. Вестфален

беше сигурен, че няма човек сред хората му, който да не таи надеждата да отмъкне

нещо от храма. Сега бяха стигнали до целта и изгаряха от нетърпение да разберат дали

слуховете са верни. Сър Албърт усещаше противната миризма на алчността им.

Дали и аз воня като тях, зачуди се той.

Погледна пак към каньона. Зад стената се издигаше неясният силует на самия храм.

Детайлите се губеха в удължените сенки. Виждаше се само нещо като купол със заострен

връх.

Изведнъж вратата се затвори с трясък, който отекна по скалистите възвишения.

Конете се изплашиха, а сърцето му пропусна един удар.

Внезапно падна мрак. Спусна се като завеса.

Какво да прави сега? Смяташе, че ще стигнат по-рано. Но защо се колебаеше?

Знаеше, че в храма няма бунтовници - това беше измислица, съчинена от него. По всяка

вероятност вътре имаше само шепа свещеници. Защо не прехвърлят зида и да

приключат набързо?

Не... Не искаше да постъпва така. Не виждаше логична причина да се двоуми, но

въпреки това нещо му нашепваше да изчака изгрева.

– Ще чакаме до сутринта.

Мъжете се спогледаха. Вестфален търсеше начин да ги контролира. Не можеше да

стреля и да борави с копието добре като тях, пък и беше командир в гарнизона едва от

два месеца. Не бе имал достатъчно време да спечели доверието им. Единственото му

преимущество беше да покаже, че неговата преценка е най-правилната. А това не беше

трудно. В края на краищата, те бяха само хора от простолюдието.

Реши да избере най-гръмогласния от недоволните.

– Намираш ли някакъв недостатък в решението ми, Тук? Ако е така, кажи. Няма

време за официалности.

– Извинете, сър - превзето каза войникът, - но ние мислехме, че ще ги нападнем

веднага. До утре има много време, а ние изгаряме от нетърпение да се сражаваме. Не е

ли така, момчета?

Разнесе се одобрителен шепот.

Преди да заговори отново, Вестфален се намести удобно на един валчест камък.

– Много добре, Тук - рече той, без да повишава тон. - Имаш разрешението ми да

поведеш атаката.

Мъжете посегнаха към пушките си, но сър Албърт добави:

– Сигурно съзнаваш, че бунтовниците, които се крият в храма, са там от няколко

седмици и познават добре вътрешността, а вие не сте влизали вътре и ще се загубите в

тъмнината.

Войниците замръзнаха по местата си и се спогледаха. Вестфален въздъхна

облекчено. Ако сега успееше да нанесе решителния удар, щеше отново да контролира

положението.

– Нападай, Тук.

След дълго мълчание войникът отговори:

– Мисля, че ще почакаме да сутринта, сър.

Вестфален плесна с ръце по бедрата си и стана.

– Добре! Изненадата и дневната светлина ще бъдат на наша страна и ще се

справим с бунтовниците без много шум. Ако всичко мине добре, утре по това време ще

бъдем в гарнизона.

Ако всичко мине добре, помисли той, няма да видите следващата нощ.

ПЕТА ГЛАВА

Манхатън

събота, 4 август 198 -

1.

Джиа влезе в къщата и климатичната инсталация започна да охлажда потната й

кожа. Разкошните къси руси къдрици бяха полепнали по врата й. Беше облечена само в

спортна фланелка без ръкави и шорти, но въпреки това й беше топло. Часът беше едва

девет и трийсет, а температурата - вече около трийсет градуса.

Помагаше на Вики да закачи пердетата в къщичката в задния двор, но там беше

горещо като в пещ, макар че имаше щори на прозорците и от Ийст Ривър подухваше

ветрец. Вики не забеляза, но Джиа беше сигурна, че ще припадне, ако останеше още

една минута.

Постепенно се побъркваше тук, на Сътън Скуеър. Е, беше хубаво да има

прислужница, готвачка и централна климатична инсталация, но умираше от скука.

Отвикна от установения ред и й беше трудно да работи. А искаше да се занимава с

нещо, защото часовете минаваха толкова бавно.

Трябваше да се измъкне оттук!

На външната врата се позвъни.

– Аз ще отворя, Юнис - извика тя.

Отначало се зарадва, че е дошъл посетител, но после уплашена осъзна, че някой от

полицията може да носи лоша вест за Грейс. Преди да махне резето, погледна през

шпионката.

Пощальонът. Подаде й голяма кутия.

– Специална доставка - рече той и я огледа от главата до петите.

Джиа не му обърна внимание.

Пратката беше от Англия.

– Нели! Колет!

Възрастната жена вече слизаше по стълбите.

– Има ли писмо от Грейс?

– Едва ли. Освен, ако не се е върнала в Англия.

Нели свъси вежди и разкъса кафявата хартия.

– Ах! - възкликна тя. - “Черна магия”!

В колета имаше черна правоъгълна кутия с позлатени ръбове и червена роза на

капака. Бонбони от натурален шоколад с различни видове пълнеж.

– Любимите ми бонбони! Кой ли...

– Има бележка.

Нели я разгъна и прочете: “Не се тревожете. Не съм ви забравил. Ваш любящ

племенник Ричард.”

– Ричард? - възмутена повтори Джия.

– Да! Колко мило, че се е сетил за мен! Той знае, че “Черна магия” са любимите ми

бонбони.

– Може ли да видя бележката?

Нели й я подаде, без да я погледне отново. Вече вдигаше капака на

кутията. Преддверието се изпълни с ухание на натурален шоколад. Възрастната жена

вдъхна аромата, а Джиа се вторачи разгневена в бележката.

Тя беше написана от старателна женска ръка. Не бяха драсканиците на бившия й

съпруг. Вероятно се е обадил в магазина, казал им е какво да напишат, а по-късно се

е отбил там и е платил. А може да е изпратил най-новата си приятелка. Да, това би било

повече в стила на Ричард.

Джиа усмири гнева, който кипеше в нея. Бившият й съпруг, собственик на една

трета от огромното богатство на Вестфален, имаше достатъчно време да обикаля света

и да изпраща на леля си скъпи шоколадови бонбони от Лондон, но не отделяше нито

пени за издръжката на дъщеря си, още по-малко за картичка за рождения й ден.

От друга страна, Ричард не се престараваше за никого, особено за лелите си. Те

нямаха добро мнение за него и не се притесняваха да му го показват. Тогава защо им

изпращаше бонбони? Какво се криеше зад този мил подарък, дошъл като гръм от ясно

небе?

– Представяш ли си? - продължи Нели. - Подарък от Ричард! Колко мило! Кой би си

помислил...

Изведнъж и двете усетиха, че в преддверието има и трети човек. На прага стоеше

Вики. Беше облечена в бяла фланелка и жълти шорти. Детето ги гледаше с широко

отворени сини очи.

– Това подарък от татко ли е?

– Да, миличка - отговори Нели.

– А за мен има ли нещо?

Сърцето на Джиа се сви. Горката Вики...

Нели я погледна разтревожена, после се обърна към момиченцето.

– Още не, Виктория, но съм сигурна, че скоро ще получиш подарък. А през това

време ще си поделим бонбоните...

Възрастната жена закри устата си с ръка, осъзнавайки какво беше казала.

– О, не - рече Вики. - татко не ми изпраща бонбони. Той знае, че не бива да ям

шоколад.

Тя изпъна гръб, вирна брадичка, обърна се и забърза към задния двор.

Лицето на Нели помръкна.

– Забравих, че е алергична. Ще отида при нея...

– Остави - възрази Джиа и сложи ръка на рамото й. - И по-рано сме говорили по

този въпрос.

Нели остана в преддверието. Изглеждаше много по-възрастна, отколкото беше.

Без да съзнава, стискаше кутията с шоколадовите бонбони с осеяни със старчески

петънца ръце. Джиа не знаеше кого да съжалява повече - Вики или Нели.

2.

Джоуи Диас сложи шишенцето със зелената течност на масата помежду им.

– Откъде го намери, Джек?

Ядяха хамбургери в едно заведение в центъра на града. Джоуи беше филипинец с

пъпчиво лице, но Джек го ценеше много. Диас работеше в градската лаборатория на

министерството на здравеопазването. В миналото Джек го използваше предимно за

информация и за предложения как да стовари гнева на здравното министерство върху

главите на хората, прецакали клиентите му. За пръв път го бе помолил да направи

анализ на нещо.

– Защо, какво му има?

Трудно се съсредоточаваше върху Джоуи и храната. Непрекъснато мислеше за

Колабати и за начина, по който го бе накарала да се почувства миналата нощ. После се

сети за миризмата, която проникна в апартамента и за странната реакция на младата

индийка.

– Нищо - отговори с пълна уста Джоуи, - но няма да ти помогне при запек.

– Не е ли разхлабително? Тогава какво е? Приспивателно?

Диас поклати глава и напълни устата си с пържени картофи.

– Не.

Джек забарабани с пръсти по мазната дървена маса. По дяволите! Не му мина

през ум, че течността може да е някакъв опиат, с който похитителите са приспали Грейс,

за да я измъкнат по-лесно - ако изобщо беше отвлечена. Зачака Джоуи да продължи, с

надеждата, че лаборантът първо ще сдъвче и преглътне храната, но това не стана.

– Мисля, че не служи за нищо. Само някаква шантава комбинация от странни

съставки.

– С други думи, някой е направил смес от разни неща, за да я продава против

всякаква болка.

Диас сви рамене.

– Може би. Но ако беше така, можеше да не си играят толкова много. Смятам, че

създателят е вярвал в сместа. Съдържа силни есенции и дванайсет процента алкохол.

Нищо особено - разпознах ги за нула време. Но има един рядко срещан алкалоид,

който...

– Какво е това алкалоид? Звучи като отрова.

– Някои алкалоиди наистина са отрови - например стрихнинът. Други поглъщаш

всеки ден. Като кофеина. Почти всички се извличат от растения. Но този тук го нямаше

дори в компютъра. Цяла сутрин търсих произхода му. Каква събота!

Джек се усмихна. Джоуи щеше да поиска малко повечко за усилията си, но това

беше в реда на нещата. Струваше си, стига да останеше доволен.

– И откъде произлиза?

– От някакъв вид трева.

– Наркотик?

– Не. Не се пуши. Нарича се дурба. Но този алкалоид не се съдържа в тревата в

естествен вид. Трябва да се преработи по някакъв начин, за да се прибави още една

аминна група. Затова се забавих.

– Щом не е разхлабително, успокоително или отрова, какво е тогава?

– Знам ли.

– Не ми помагаш много, Джоуи.

– Ами, какво да ти кажа?

Диас прокара пръсти през дългите си черни коси, после почеса една от пъпките на

лицето си.

– Нали искаше да знаеш какво е съдържанието? И аз ти казах - силни есенции,

алкохол и алкалоид от индийска трева.

Нещо прободе Джек. Споменът от предишната нощ се върна.

– Индийска ли?

– Да. Много рядка трева. Никога нямаше да намеря името й, ако компютърът не

ме беше насочил към подходящия справочник.

Индия! Колко странно! След като бе прекарал няколко опияняващи часа с

Колабати, сега научаваше, че течността в шишенцето от стаята на изчезналата възрастна

жена е направена от индиец.

А може би не беше толкова странно. Грейс и Нели имаха връзки с Британската

мисия и оттам - с дипломатическите среди в Обединените нации. Вероятно някой от

индийското консулство бе дал шишенцето на Грейс - може би дори самият Кузум. Та

нали в миналото Индия е била британска колония?

– Мисля, че това е съвсем безобидна смес - добави Джоуи.

Джек се бе надявал, че шишенцето ще бъде зашеметяващата улика, която щеше да

го заведе право при леля Грейс и да го направи герой в очите на Джиа.

Шестото чувство му бе изневерило.

Попита Джоуи колко струва анализът, плати му сто и петдесет долара и тръгна към

апартамента си. Докато седеше в автобуса, той се замисли какъв да бъде следващият му

ход по случая Грейс Вестфален. Цяла сутрин разговаря с информаторите си от улиците,

но не научи нищо. В главата му започнаха да нахлуват други мисли.

Отново за Колабати. Непрекъснато мислеше за нея. Защо? Опита се да анализира

този факт и стигна до извода, че сексуалната магия, с която го бе пленила, бе само една

малка част от истината. Най-важното беше, че тя знаеше кой е той и как си изкарва

прехраната. Прие го съвсем спокойно. Нещо повече, за нея начинът му на живот беше

напълно естествен. И тя би избрала същия занаят.

Джек знаеше, че е уязвим след раздялата с Джиа - особено за непредубеден човек

като Колабати. Пряко волята му тя го накара да разголи душата си и дори му каза, че е

достоен за уважение.

Тя не се страхуваше от него.

Щеше да й се обади.

Но първо трябваше да говори с Джиа и да й съобщи информацията, която бе

научил, колкото и да беше оскъдна. Набра номера на Нели Пейтън веднага, щом се

прибра в апартамента си.

– Има ли вест от Грейс?

– Не - отговори Джиа.

Гласът й не звучеше толкова студено като предишния ден. Или само така му се

стори?

– Надявам се, че ти имаш добри новини.

– Ами...

Джек направи гримаса. Наистина искаше да й каже нещо окуражително. Изкуши се

дори да излъже, но се отказа.

– Спомняш ли си онази течност, която помислихме за разхлабително? Оказа се, че

не е.

– Е, и?

– Нищо. Задънена улица.

От другия край на линията настъпи мълчание, сетне Джиа попита:

– И сега какво?

– Ще чакам.

– Нели вече го прави. Не й е нужна помощ в това отношение.

Иронията й го ужили.

– Виж какво, Джиа. Аз не съм детектив...

– Знам го много добре.

– И не съм обещавал да разреша случая като Шерлок Холмс. Ако бяха изпратили

бележка за откуп, можеше да направя нещо. Казал съм на моите хора по улиците да се

ослушват, но...

Мълчанието от другия край на линията беше изнервящо.

– Съжалявам, Джиа. Засега не мога да ти кажа нищо повече.

– Ще предам на Нели. Довиждане, Джек.

Той също затвори и започна да диша дълбоко, за да се успокои. След минута набра

номера на Кузум. Отговори му познатият женски глас.

– Колабати?

– Да?

– Обажда се Джек.

– Джек! - възкликна тя. - Не мога да говоря сега. Кузум се връща. Ще ти се обадя

по-късно.

Тя записа номера му и затвори.

Джек седна и се вторачи озадачен в стената. Разсеяно натисна копчето на

телефонния секретар. Разнесе се гласът на баща му.

– Само искам да ти напомня за тениса утре. Не забравяй да дойдеш към десет

сутринта. Турнирът започва по обед.

Очертаваха се неприятни събота и неделя.

3.

С треперещи ръце Колабати затвори телефона. Обаждането на Джек рискуваше да

развали всичко. Не искаше да я прекъсват, когато се изправеше пред Кузум. Трябваше да

събере цялата си смелост, защото твърдо бе решила да изтръгне истината от брат си.

Беше й необходимо време да се съсредоточи. Той беше голям лицемер и Колабати

трябваше да бъде предпазлива и хитра като него, за да го хване натясно.

Беше избрала дори облекло с максимално въздействие. Не играеше добре тенис,

но намираше спортните дрехи за удобни. Сложила си бе бяла риза без ръкави и шорти.

Разбира се, носеше и огърлицата, която се виждаше през разкопчаната риза. По-

голямата част от тялото й беше разголена - още едно оръжие срещу Кузум.

Вратата на асансьора се отвори и напрежението, насъбрано в нея, откакто видя

брат си да слиза от таксито, се превърна в стегнат твърд възел в стомаха й.

О, Кузум! Защо трябваше да стане така? Защо не можеш да се откажеш?

Ключът се превъртя и Колабати се помъчи да запази ледено спокойствие.

Той отвори вратата, видя я и се усмихна.

– Бати!

Приближи се до нея и протегна ръце, но сетне промени решението си. Само я

погали с пръст по лицето. Тя се опита да не се отвърне от допира му.

– С всеки изминат ден ставаш все по-красива - отбеляза той на бенгалски.

– Къде беше цяла нощ, Кузум?

Той се вцепени.

– Излязох. Молих се. Защо питаш?

– Разтревожих се. След всичко, което се случи...

– Не се страхувай за мен - сковано се усмихна той.

– И все пак се притеснявам.

– Недей.

Тревогата му видимо нарастваше.

– Нали ти казах, че има едно място, където чета Бхагавадгита на спокойствие. Не

виждам причина да прекъсвам заниманията си, само защото ти си тук.

– Не очаквам подобно нещо. Имам си собствен живот, ти - също.

Тя мина покрай него и тръгна към вратата.

– Ще отида да се поразходя.

– С тези дрехи?

Кузум я огледа от главата до петите.

– Краката ти са голи, а блузата ти - разкопчана.

– Това е Америка.

4

– Но ти не си американка! Ти си индийка! При това брахмин ! Забранявам ти да

излизаш така!

Чудесно! Той се ядосваше.

– Не можеш да ми забраниш, Кузум - усмихна се Колабати. - Вече не можеш да ми

заповядваш какво да облека, какво да ям и как да разсъждавам. Аз съм независима.

Вземам решенията си сама, както направих снощи.

– Какво си направила снощи?

– Вечерях с Джек.

Тя го погледна изпитателно, за да види реакцията му. Отначало брат й изглеждаше

озадачен, а Колабати не очакваше това.

– Кой Джек?

После очите му се разшириха.

– Да не искаш да кажеш...

– Да. Джек Майстора. Длъжница съм му. Не мислиш ли така?

– С американец...

– Притесняваш се за кармата ми ли? Е, скъпи братко, кармата ми вече е омърсена -

както и твоята - поради причини, които и на двамата са ни добре известни. Освен това -

добави тя, като подръпна огърлицата си, - какво означава кармата за човек, който носи

това?

– Кармата може да се пречисти - тихо рече Кузум. - Аз се опитвам да пречистя

своята.

Откровеността на тези думи я порази. Стана й мъчно за него. Да, той наистина се

опитваше да промени живота си. Но с какви средства го правеше? Кузум не се

колебаеше да прибягва до крайности.

Изведнъж й хрумна, че може би това е моментът да го хване натясно, но... мигът

отлетя. По-добре да го остави да се ядосва. Но държеше да разбере къде ще бъде

брат й довечера. Нямаше намерение да го изпуска от поглед.

– Какви са плановете ти за довечера, братко? Пак ли ще се молиш?

– Разбира се. Но не до късно. В осем трябва да бъда на прием в Британската

мисия.

– Звучи интригуващо. Може ли да дойда с теб?

Кузум се засмя.

– Би било чудесно. Сигурен съм, че всички ще се зарадват, като те видят.

– Добре.

Това беше отлична възможност да го държи под око. Но първо трябваше да го

вбеси.

– Но се чудя с какви дрехи да отида.

– Ще се облечеш като индийка.

– В сари? - изсмя се в лицето му тя. - Сигурно се шегуваш.

– Настоявам! Инак не искам да ме виждат с теб.

– Чудесно. Тогава ще взема Джек.

Лицето му потъмня от гняв.

– Забранявам ти!

Колабати се приближи до него. Сега беше моментът. Вгледа се решително в очите

му и попита:

– И какво ще сториш? Ще изпратиш по дирите му ракшасите, както направи

снощи?

– Ракшаси? При Джек?

Кузум беше стъписан. Очите и лицето му бяха озадачени, а мускулите на врата му

се изопнаха. Макар да беше съвършен лъжец, Колабати го бе хванала неподготвен и

реакцията му показваше, че не знае нищо.

– Снощи пред прозореца на апартамента му имаше ракшаса!

– Невъзможно! Аз съм единственият, който...

– Какво?

– Който има яйце.

Колабати залитна.

– У теб ли е?

– Разбира се. Има ли по-безопасно място?

– В Бенгал!

Кузум поклати глава. Вече се успокояваше.

– Не. Чувствам се по-добре, като знам къде е по всяко време.

– У теб ли беше, докато работеше в английското посолство?

– Естествено.

– Ами, ако са го откраднали?

– Кой би могъл да се досети какво е? - усмихна се той.

– Искам да го видя. Веднага.

– Както кажеш.

Тя успя да прикрие смущението си.

Той я заведе в спалнята си и извади едно кошче от дъното на гардероба. Вдигна

капака, бръкна в дървените стърготини и измъкна яйцето. Колабати познаваше много

добре всяко синьо петънце по сивата му повърхност, както и структурата на хладната

хлъзгава черупка. Прокара пръсти по нея. Да, това беше яйце от женска ракшаси.

Прималя й и седна на леглото.

– Кузум, знаеш ли какво означава това? Някой тук, в Ню Йорк, има гнездо с

ракшаси!

– Глупости! Това е последното яйце. То може да бъде измътено, но ако няма

мъжки да оплоди женската. Не може да се създаде гнездо.

– Кузум, сигурна съм, че там имаше ракшаса!

– Видя ли го? Мъжки ли беше или женски?

– Не го видях, но...

– Тогава защо говориш, че в Ню Йорк има ракшаси?

– Заради миризмата! - ядоса се Колабати. - Мислиш, че не познавам миризмата

ли?

Лицето на Кузум бе придобило обичайната си маска.

– Да, но може да си я забравила, както забрави толкова много други неща за

нашето наследство.

– Не променяй темата.

– Що се отнася до мен, разговорът приключи.

Колабати се изправи и застана пред брат си.

– Закълни се, че нямаш нищо общо с онзи ракшаса снощи.

– Заклевам се в гроба на майка ни и баща ни - отговори той, като я гледаше в

очите. - Не съм изпращал ракшаса при нашия приятел Джек. Има някои хора, на които

желая злото, но той не е сред тях.

Трябваше да му повярва. Тонът му беше искрен и нямаше по-тържествена клетва

от онази, която току-що беше изрекъл.

Пък и там, в кошчето, лежеше непокътнато яйцето.

Кузум коленичи да го прибере и добави:

– Освен това, ако при Джек наистина е имало ракшаса, той щеше да бъде мъртъв!

Предполагам, че е жив и здрав, нали?

– Да. Аз го предпазих.

Кузум се обърна рязко към нея. На лицето му се изписаха обида и гняв. Той разбра

много добре какво имаше предвид сестра му.

– Моля те, махни се оттук - тихо каза той с наведена глава. - Отвращаваш ме.

Колабати се обърна, излезе от спалнята и тръшна врата. Беше й писнало от него.

От самодоволството, непреклонността и маниакалността му. С Джек й беше приятно, но

Кузум вечно намираше начин да я накара да се почувства омърсена. И двамата имаха

вина, но брат й беше обсебен от мисълта да изкупва минали прегрешения и да

пречиства кармата си. Не само своята, но и нейната. Колабати мислеше, че след като

напусна Индия, няма да поддържа връзки с него, но минаха няколко години и Кузум се

озова в Америка.

Трябваше да се примири с факта, че не може да избяга от него. Свързваше ги нещо

повече от кръвното родство. Свързваха ги огърлиците.

И все пак, сигурно имаше начин да се освободи от непрестанните опити на брат си

да властва над нея.

Колабати се приближи до прозореца и се вгледа в зеленината на Сентрал Парк.

Джек беше някъде там, отсреща. Може би той беше отговорът. Джек можеше да я

освободи.

Тя протегна ръка към телефона.

4.

“Дори луната се страхува от мен! Бои се до смърт! Целият свят е уплашен!”

Джек гледаше поредния от любимите си филми - “Невидимия”.

Телефонът иззвъня. Той намали звука и вдигна слушалката, преди да се е включил

телефонния секретар.

– Искам да те помоля за една услуга - чу се гласът на Колабати.

– Готов съм на всичко.

Е, почти на всичко, помисли си Джек.

– Довечера в Британската мисия ще има прием. Ще ме придружиш ли?

Той се замисли. Първият му импулс беше да откаже. Ненавиждаше увеселенията и

събиранията. А приемът с типовете от Обединените нации - най-безполезните хора в

света - беше мрачна перспектива.

– Не знам...

– Моля те. Направи го заради мен. Инак ще трябва да отида с Кузум.

Следователно, изборът беше да бъде или да не бъде с Колабати.

– Добре - съгласи се той.

Освен това, щеше да бъде забавно, когато видеше лицето на Бъркс. Можеше дори

да си вземе смокинг за случая. Уговориха се кога и къде да се срещнат и Джек изведнъж

се сети за нещо.

– Между другото, за какво се използва тревата дурба? - попита той и чу как

Колабати рязко пое въздух.

– Къде я намери?

– Не съм я намирал. Доколкото знам, тя расте само в Индия. Искам да разбера

дали се използва за нещо.

– В традиционната индийска медицина. Но откъде чу за нея?

– Едни хора я споменаха, докато разговаряха.

Защо ли се разтревожи Колабати?

– Стой настрана от нея, Джек. Каквото и да си намерил, не се приближавай до

него. Поне докато се видим довечера.

Тя затвори. Джек се вторачи неспокойно в големия телевизионен екран. В гласа на

Колабати имаше нещо странно. Сякаш се страхуваше за него.

5.

– Поразителна сте! - възкликна продавачката.

– Много си хубава, мамо - рече Вики.

– Изумителна! - добави Нели.

Беше завела Джиа в “Ла Шансон”. Харесваше този бутик, защото отвън не

приличаше на магазин за дрехи, а на луксозно ресторантче.

Джия стоеше пред огледалото. Официалната рокля беше от бледоморава коприна

и без презрамки. Нели я хареса най-много от четирите, които Джиа пробва. Видя как

младата жена поглежда крадешком цените на етикетите с надеждата да купи най-

евтината рокля, но там нямаше такива. Твърдоглаво момиче. Нели се усмихна. Парите

нямаха значение.

Тя се вгледа в нея, доволна от избора й. Роклята беше идеална, а цветът отиваше

на лицето на Джиа.

– Ще бъдеш гвоздеят на вечерта, мила.

– Да - рече Джиа. - Ще я взема.

Платиха, излязоха от магазина и взеха такси.

– Искам да те питам нещо - тихо каза Джиа, докато се прибираха. - Измъчва ме

вече два дни. Става дума за... наследството, което ще оставиш на Вики. Спомена за него

в четвъртък.

Нели се стресна. Говорила ли бе за условията в завещанието си? Да... Напоследък

съзнанието й беше толкова замъглено.

– Какво те безпокои?

Джиа никога не повдигаше въпроса за парите.

– Не се смей, ти каза нещо за проклятието, което вървяло наред с богатството на

рода Вестфален.

– О, мила - усмихна се Нели, - Това са само приказки!

– Искаш да кажеш, че си го измисли?

– Не аз. Сър Албърт измърморил нещо такова, когато изкуфял и се напоркал.

– Сър Албърт?

– Прадядо ми. Всъщност той натрупал богатството. Интересна история. В средата

на миналия век семейството имало някакви финансови затруднения - така и не знам

точно какви, пък и няма значение. Но скоро след завръщането си от Индия сър Албърт

намерил някаква стара карта в мазето на замъка и тя го завела при огромен таен склад,

пълен със скъпоценни камъни, скрити там по времето на нормандското нашествие.

Замъкът бил спасен. Повечето скъпоценни камъни били превърнати в пари, които били

вложени, и оттогава състоянието непрекъснато нараства.

– А проклятието?

– О, не обръщай внимание на това! Не биваше да споменавам за него! Ами, то е

нещо... в смисъл, че фамилията Вестфален ще завърши “в кръв и болка” и някакви

“черни неща” ще дойдат за нас. Но не се тревожи, мила. Досега всички са живяли дълго

и са починали от естествена смърт.

Джиа се отпусна.

– Това е хубаво.

6.

Нели не спомена за кого ще бъде приемът и Джиа така и не разбра. Остана с

убеждението, че мисията ще приветства с добре дошъл някой високопоставен служител.

Събитието, което едва ли би могло да се определи като вълнуващо, не беше

толкова отчайващо скучно, както очакваше Джиа. Дори Нели започна да се забавлява

след известно време. Само първите петнайсет минути бяха неприятни, защото веднага

след пристигането й тя беше заобиколена от десетки хора, които питаха за Грейс и

изразяваха загрижеността си.

Развълнувана от съчувствието и насърчението им, Нели се оживи, пийна малко

шампанско и дори започна да се смее. Джиа се зарадва, че я бе накарала да дойде.

След час и нещо реши, че в края на краищата, присъстващите не са толкова

неприятни. Имаше представители от множество националности, всички добре

облечени, дружелюбни и учтиви. Новата рокля й прилягаше чудесно и Джиа се

чувстваше много женствена. Съзнаваше, че я гледат с възхищение и това й доставяше

удоволствие. Тъкмо изпи третата чаша шампанско, когато Нели я хвана за ръката и я

поведе към двама мъже, които стояха настрана. Ниският беше Едуард Бъркс, шеф на

охраната на мисията. Високият беше смугъл, облечен в бяло и с тюрбан на главата.

Обърна се и Джиа забеляза, че лявата му ръка е отрязана.

– Как си, Еди? - рече Нели и протегна ръка.

– Нели! Колко се радвам, че те виждам!

Бъркс взе ръката й и я целуна. Той беше снажен петдесетгодишен мъж с посивели

коси и мустаци. Погледна Джиа и се усмихна.

– О, мис ди Лауро! Какво неочаквано удоволствие! Изглеждате прекрасно!

Позволете да ви представя на мистър Кузум Бахти от индийската делегация.

Индиецът се поклони, но не протегна ръка.

– Приятно ми е да се запознаем.

Джиа не го хареса. Мургавото му ъгловато лице беше маска, а очите -

непроницаеми. Изглежда криеше нещо. Погледът му я подмина, сякаш беше

обикновена мебел, но се спря и задържа с интерес на Нели.

Появи се един сервитьор, който носеше поднос с чаши, пълни с шампанско. Бъркс

даде по една на дамите, а сетне предложи и на мистър Бахти, но той поклати глава.

– Извинявай, Кузум, забравих, че не пиеш. Да ти донеса ли нещо друго? Плодов

пунш?

– Не се притеснявай. После ще огледам масата за сервиране и ще проверя дали сте

сложили от онези хубави английски бонбони.

- Обичате ли шоколад? - попита Нели. - Аз го обожавам.

– Да - отговори мистър Бахти. - Обикнах го, когато работех в посолството в Лондон.

Донесох си малко тук, но запасите ми отдавна свършиха.

– Днес получих кутия “Черна магия” от Лондон. Опитвал ли сте ги?

– Да - искрено се усмихна мистър Бахти. - Превъзходни са.

– Трябва да дойдете да ви почерпя.

Усмивката му стана по-широка.

– Може би.

Джиа започна да променя мнението си за индиеца. Той се бе превърнал от

надменен в очарователен. Или това се дължеше на четвъртата чаша шампанско?

Главата й се замая.

– Чух за Грейс - рече Бъркс. - Ако мога да направя нещо...

– Ние правим, каквото можем - смело се усмихна Нели, - но засега всичко се

свежда до чакане.

– С мистър Бахти току - що говорехме за един общ познат - Джек Джефърс.

– Мисля, че фамилията му е Нелсън - каза индиецът.

– Не, сигурен съм, че е Джефърс. Нали така, мис ди Лауро? Смятам, че вие го

познавате най-добре.

На Джия й се дощя да се изсмее. Как можеше да им каже какво е истинското

фамилно име на Джек, когато и тя не беше сигурна.

– Джек си е Джек - тактично отговори тя.

– Да, наистина - засмя се Бъркс. - Наскоро помогна на мистър Бахти.

– Нима? Нещо, свързано с охраната ли? - попита Джиа, като се опита гласът й да не

прозвучи иронично.

– Не, по личен въпрос - отговори индиецът.

Джия се зачуди. Защо ли Британската мисия преди време се бе обърнала към

Джек? А сега пък мистър Бахти, дипломат от Обединените нации - за какво му е трябвал

Джек? Това не бяха хора, които биха използвали човек като него. Те бяха уважавани

членове на международната дипломатическа общност. Какви услуги са искали от него?

За своя изненада Джиа долови огромното уважение в гласовете им, когато говореха за

Джек. Това я озадачи.

– Както и да е - продължи Бъркс. - може би той ще успее да намери сестра ти,

Нели.

Джиа гледаше мистър Бахти. Можеше да се закълне, че индиецът трепна. Нямаше

време да затвърди убеждението си, защото се обърна към Нели, за да я предупреди да

не споменава, че Джек работи за нея.

– Чудесна идея, Еди-разбра намека й Нели. - Но аз съм сигурна, че полицията прави

всичко възможно. Но ако...

– Говорим за вълка, а той в кошарата - прекъсна я Бъркс.

Преди да проследи погледа му, Джиа се взря в мистър Бахти. На смуглото му лице

беше изписана такава ярост, че тя отстъпи от страх. Той сякаш щеше да избухне всеки

момент. После Джиа се обърна към входа, за да види каква е причината за реакцията

му.

Джек! Беше облечен в старомоден смокинг и бяла вратовръзка. Сърцето й

неволно подскочи, като го видя, сетне радостта й помръкна. До него вървеше една от

най-поразителните жени, които Джиа бе виждала.

7.

– Виждам, че работиш усилено.

Джек се обърна рязко, като чу гласа й и едва не разсипа шампанското от двете

чаши, които току - що бе взел от подноса на минаващия сервитьор.

– Джиа!

Тя беше последният човек, когото очакваше да види тук. Пък и нямаше никакво

желание да я вижда точно сега. Наистина трябваше да търси Грейс, а не да се мотае на

дипломатически приеми. Ала Джек преглътна вината, усмихна се и опита да каже нещо

остроумно.

– И през ум не ми е минавало, че ще те срещна тук.

– С Нели съм.

– Аха. Това обяснява всичко.

Искаше му се да протегне ръка към нея, но знаеше, че тя щеше да се извърне.

Забеляза празната наполовина чаша в ръката й и искрящите й очи. Зачуди се колко ли

беше изпила. Джиа не понасяше много алкохол.

– Е, какво правиш? - попита тя, нарушавайки неловкото мълчание помежду им.

Да, явно бе пила доста. Фъфлеше.

– Застреля ли някого напоследък?

Страхотно! Започва се.

– Четох... - тихо и спокойно отговори Джек.

– Какво? “Екзекуторът” ли?

– Изглеждаш чудесно - не отговори на въпроса й той.

Не лъжеше. Роклята й стоеше много добре, а бледоморавият цвят подхождаше на

русата й коса и на сините й очи.

– Ти също.

– Винаги съм искал да имам смокинг. Харесва ли ти?

Джиа кимна.

– Толкова ли е неудобен, колкото изглежда?

– Дори повече. Не знам как танцуват в смокинги. Яката ме задушава.

– И без това не е в твоя стил.

– Имаш право.

Джек предпочиташе да бъде незабележим. Чувстваше се най-добре, когато не му

обръщаха внимание.

– Коя е гаджето ти?

Джек се вторачи в Джиа. Долови ли в тона й нотка на ревност? Възможно ли беше

това?

– Тя е...

Той се огледа и видя Кузум.

– ... сестра на онзи човек.

– Тя ли е “личният въпрос”, за който си му помогнал?

– Охо? - усмихна се Джек. - Питала си за мен?

Джиа отмести поглед встрани.

– Бъркс спомена името ти. Не аз.

– Знаеш ли какво, Джиа? - не се сдържа той. - Много си красива, когато ревнуваш.

Очите й блеснаха, а лицето й поруменя.

Тя се обърна и отмина.

Типично, помисли Джек. Джиа не желаеше да има нищо общо с него, но и не

искаше да го вижда с друга.

Потърси Колабати и я видя застанала до брат си, който правеше всичко възможно

да се преструва, че тя не е там.

Джек тръгна към мълчаливата двойка и се възхити на роклята на Колабати и на

начина, по който й стоеше.

Полупрозрачният ослепително бял плат минаваше над дясното й рамо и се

увиваше около гърдите й като препаска. Лявото й рамо беше голо и всеки можеше да се

наслади на безукорната й смугла кожа. А ухажорите не бяха малко.

– Здравейте, мистър Бахти - рече Джек и подаде чаша шампанско на Колабати.

Кузум погледна питието, после сестра си и му се усмихна ледено.

– Комплименти за старомодния ви смокинг.

– Благодаря. Зная, че не е стилен, затова ще се задоволя със “старомоден”. Как е

баба ви?

– Физически е добре, но се опасявам, че още страда от психически стрес.

– Аз говорих последна с нея и тя ми каза, че се чувства отлично - възрази Колабати,

като погледна язвително брат си, после се усмихна мило. - А, между другото, Кузум, днес

Джек ме попита за тревата дурба. Можеш ли да му кажеш нещо за нея?

Джек видя, че Кузум се вцепени. Колабати също се бе стреснала, когато я попита по

телефона за тази трева. Какво ли означаваше това растение за тях?

Колабати се отдалечи.

– Какво искате да знаете?

– Нищо особено... само дали се използва като разхлабително средство.

Лицето на Кузум остана безизразно.

– Тревата дурба има широка употреба, но не съм чувал да я препоръчват против

запек. Защо питате?

– От чисто любопитство. Познавам една възрастна дама, която каза, че използва

някаква смес с екстракт от тази трева.

– Изненадан съм. В Северна и Южна Америка няма дурба. Откъде я е купила?

Джек изучаваше лицето му. В изражението на индуса имаше нещо, което не можа

да определи.

– Не знам. Тя замина на пътешествие. Ще я попитам, като се върне.

– Ако имате от тази трева, изхвърлете я, приятелю - сериозно рече Кузум. - След

преработката дурбата има някои нежелателни странични ефекти. Отървете се от нея.

Преди Джек да успее да каже нещо, Кузум се поклони и добави:

– Извинете. Искам да говоря с едни хора.

Нежелателни странични ефекти? Какво ли означаваше това, по дяволите?

Джек се разходи из салона. Забеляза Джиа, но тя отбягна погледа му. Накрая се

случи неизбежното - натъкна се на Нели Пейтън. Макар че възрастната дама се

усмихваше, той долови болката й и изведнъж се почувства смешен в старомодния

смокинг. Жената го бе помолила да й помогне да намери сестра си, а той се беше

издокарал като жиголо.

– Джиа ми каза, че не сте стигнал доникъде - тихо каза Нели.

– Правя всичко възможно. Иска ми се да разполагах с повече улики, но...

– Знам, драги. Вие бяхте напълно откровен. Не обещахте нищо и ме

предупредихте, че може и нищо да не се установи. Само искам да знам дали още я

търсите.

– Да - отговори Джек и разпери ръце. - може и да не изглежда така, но е истина.

– О, глупости! - усмихна се Нели. - Всеки се нуждае от почивка. Пък и

придружителката ви е много красива.

Джек се обърна и видя, че Колабати се приближава към тях. Представи ги една на

друга.

– О, тази вечер се запознах и с брат ви! - каза Нели. - Очарователен мъж.

– Само когато поиска - отговори Колабати. - Между другото, виждали ли сте го

наскоро?

Нели кимна.

– Тръгна си преди десетина минути.

Колабати измънка нещо. Джек не знаеше бенгалски, но разбираше кога се ругае на

който и да е език.

– Случило ли се е нещо?

– Не - усмихна се тя. - Само исках да го питам нещо.

– Мисля, че и аз трябва да се прибирам - рече Нели. - Извинете ме. Ще потърся

Джиа.

Джек погледна Колабати.

– Идеята не е лоша. Насити ли се на дипломатите?

– Предостатъчно.

– Къде ще отидем?

– В твоя апартамент. Или имаш друго предложение?

Джек не възрази.

8.

Цяла вечер Колабати се чуди как да повдигне въпроса пред Джек. Трябваше да

разбере истината за тревата дурба на всяка цена! Откъде е научил за нея? Имаше ли от

нея у себе си?

Реши да подходи направо, и веднага щом влязоха в апартамента му, попита:

– Къде е дурбата?

– Нямам от нея - отговори Джек, докато окачваше сакото си.

Тя огледа стаята, но не видя саксии.

– Не може да нямаш.

– Не.

– Тогава защо ме попита по телефона?

– Нали ти казах...

– Истината, Джек. Моля те. Много е важно.

Той я накара да почака, докато махаше вратовръзката и разкопчаваше яката на

ризата си. Сетне погледна Колабати в очите. За миг й се стори, че ще й каже истината, но

вместо да отговори, Джек попита:

– Защо искаш да знаеш?

– Само ми кажи, Джек.

– Защо е толкова важно?

Тя прехапа устни.

– Преработена по определен начин, тревата може да е... опасна.

– В какъв смисъл?

– Моля те, Джек. Дай да видя какво имаш и ще ти кажа трябва ли да се

притесняваш.

– И брат ти ме предупреди.

–така ли?

Още не можеше да повярва, че Кузум няма пръст в тази история, но все пак той бе

предупредил Джек.

– И какво каза?

– Имала “нежелателни” странични ефекти. Надявах се, че може би ти...

– Джек, престани да ме разиграваш!

Той видя, че Колабати наистина се безпокои за него. Страхуваше се. Вероятно това

го разколеба. Вторачи се в нея, после сви рамене.

– Добре.

Приближи се до огромното викторианско писалище, извади едно шишенце от

мъничко чекмедже, скрито сред дърворезбата, и го занесе на Колабати. Тя посегна към

него, но Джек го дръпна, поклати глава и махна капачката.

– Първо помириши.

Поднесе шишенцето към носа й и коленете й се огънаха. Еликсирът на ракшасите!

Трябваше да му го вземе!

– Дай ми това, Джек.

Гласът й трепереше от страх.

– Защо?

Тя пое дълбоко въздух и започна да крачи из стаята.

– Кой ти го даде? И, моля те, не ме питай защо искам да знам. Само ми отговори.

– Добре. Отговорът е - никой.

Тя го изгледа гневно.

– Тогава ще формулирам въпроса по друг начин. Откъде взе шишенцето?

– От тоалетката на една възрастна дама, която изчезна в нощта срещу вторник.

Еликсирът не беше предназначен за Джек! Той бе попаднал случайно на него.

Колабати започна да се успокоява.

– Пи ли от него?

– Не.

Но в това нямаше логика. Тя беше сигурна, че предишната нощ пред прозореца му

имаше ракшаса. Еликсирът го бе привлякъл. Побиха я тръпки, като си представи какво

щеше да стане, ако Джек беше сам.

– Не може да не си пил!

Той свъси вежди.

– Е, да... опитах го. Само една капка.

Колабати се приближи до него със свито сърце.

– Кога?

– Вчера.

– А днес?

– Не.

– Не трябва да пиеш - нито ти, нито някой друг.

– Защо?

– Излей го в тоалетната! Само не го поглъщай!

– Но какво толкова му има?

Джек се объркваше все повече. Колабати знаеше, че той иска отговори, но не

можеше да му каже истината, защото щеше да я помисли за откачена.

– Това е смъртоносна отрова - отговори тя. - Провървяло ти е, че си опитал съвсем

малко. Инак...

– Не е вярно. Дадох течността за анализ. В нея няма токсични вещества.

Колабати се прокле, задето не се беше досетила, че Джек може да е проучил

съдържанието на шишенцето. Откъде иначе щеше да знае, че в него има дурба?

– Отровна е, но по друг начин - каза тя, съзнавайки, че той няма да й повярва.

Защо не можеше да лъже като Кузум? В очите й бликнаха сълзи на отчаяние.

– Джек, моля те, послушай ме! Не искам да ти се случи нещо лошо! Повярвай ми!

– Ще ти повярвам, ако ми обясниш какво става. Намерих шишенцето сред вещите

на една изчезнала жена и ти ми казваш, че е опасно, но не и защо.

– Не знам какво става. Наистина! Само мога да ти кажа, че ако някой изпие тази

течност, ще му се случи нещо ужасно.

–така ли?

Джек погледна шишенцето в ръката си и го поднесе към устата си.

– Не! - извика Колабати и се хвърли към него.

Твърде късно. Той вече преглъщаше течността.

– Идиот!

Беше разярена на собствената си глупост. Тя беше идиотката. Не разсъждаваше

трезво. Инак щеше да предвиди неизбежността на случилото се. Освен брат й, Джек

беше най-безкомпромисният човек, когото познаваше. Какво я накара да си помисли, че

ще й даде еликсира, без да поиска обяснение какво представлява? Всеки глупак би се

досетил, че той ще постъпи така.

А Джек я привличаше силно. Потресена, Колабати осъзна същинската дълбочина

на чувствата си към него, когато го видя да преглъща еликсира на ракшасите. Имала бе

множество любовници. Те влизаха и излизаха от живота й, докато беше в Бенгал, в

Европа и във Вашингтон. Но никой не беше като Джек. Караше я да се чувства

пълноценна. Той притежаваше нещо, което липсваше у другите - морална чистота.

Искаше й се да бъде като него. Да бъде с него и да го запази само за себе си.

Но първо трябваше да намери начин да запази живота му тази нощ.

9.

Беше се заклел... И трябваше да удържи на думата си...

Кузум седеше в каютата си, разтворил на коленете си Бхагавадгита. Беше спрял да

чете. Вълните поклащаха леко корабчето и се плискаха край него, но той не ги чуваше.

Мислите се въртяха лудешки в главата му. Онази жена, с която се бе запознал тази вечер

- Нели Пейтън. Знаеше, че моминското й име е Вестфален. Мила и безобидна възрастна

дама, която обичаше шоколад и се тревожеше за сестра си, без да знае, че би трябвало

да се притеснява за себе си. Защото дните й бяха преброени.

И другата, русокосата. Тя не беше Вестфален, но детето й скоро щеше да бъде

последният член на фамилията. Майката на момиченцето, което трябваше да умре.

Нормален ли съм?

Потрепери, когато се замисли за пътуването, което бе предприел и за вече

сторените злини. А беше стигнал едва до половината.

Ричард Вестфален беше първият, принесен в жертва на ракшасите по време на

престоя на Кузум в Лондон. Още си го спомняше - изпъкналите от страх очи, плача,

хленченето и молбите, преди да отговори подробно на въпросите, които Кузум му

зададе за лелите и дъщеря му в Съединените щати. Не бе забравил колко унизително се

бе молил Ричард Вестфален за живота си. Предложи всичко, само за да не умре.

Смъртта му не беше достойна и кармата му щеше да носи позорното петно в

множеството си прераждания.

Удоволствието, което Кузум изпита, когато даде крещящия Ричард Вестфален на

ракшасите, го смая. Той само изпълняваше задълженията си и не трябваше да се радва.

Но тогава си помисли, че ако и тримата останали Вестфален са жалки като Ричард,

изпълнението на клетвата му щеше да бъде истинска услуга на човечеството.

Ала скоро разбра, че не е така. Възрастната жена, Грейс Вестфален, беше замесена

от друго тесто. Тя се държа смело преди да припадне. Беше в безсъзнание, когато Кузум

я даде на ракшасите.

Но Кузум не познаваше Ричард и Грейс. Видя ги само отдалеч, преди да ги принесе

в жертва. Разучи навиците и ежедневието им, но без да се доближава или да разговаря

с тях.

Ала тази вечер бе стоял на петдесет сантиметра от Нели Пейтън и бе разговарял с

нея. Видя му се приятна, мила и скромна. Но въпреки това и тя трябваше да умре според

плана му.

Той сви юмрук и се опита да мисли за перлите на шията й, за скъпоценните камъни

по пръстите й, за луксозната й къща и за богатството, което тя притежаваше - всичко,

закупено с ужасната цена на разорението и смъртта на неговото семейство.

Невежеството на Нели Пейтън не я оневиняваше.

Беше се заклел...

А пътят към чистата карма минаваше през спазването на клетвата. Можеше да

поправи всичко, като остане верен на първия си обет - врата. Богинята му го бе

прошепнала. Кали му бе показала пътя.

Зачуди се за цената, която другите бяха платили - и скоро щяха да платят - за

пречистването на кармата му. Сам си беше виновен за омърсяването й. Доброволно се

беше посветил на брахманизма и дълги години води целомъдрен живот. Докато...

Засрами се, като си припомни дните, които сложиха край на живота му като

брахмин. Имаше грехове - патака, които петняха всяко съществувание. Но той извърши

махапатака - нещо, което замърси цялата му карма. Това беше пагубен удар върху

стремежа му към мокша - освобождение от колелото на кармата - и означаваше, че

много ще страда, преди да се прероди като нечист парий от низша каста. Защото бе

престъпил клетвата си на брахмин по най-отвратителен начин.

Но нямаше да наруши обета към баща си. Макар че престъплението беше

извършено преди повече от век, всички потомци на сър Албърт Вестфален трябваше да

умрат заради него. Оставаха още двама.

Отдолу се разнесе шум. Майката драскаше по херметически затворения люк. Беше

доловила Миризмата и искаше да тръгне на лов.

Кузум стана и се приближи до вратата на каютата си, после спря разколебан.

Знаеше, че Нели Пейтън е получила бонбоните. Преди да напусне Лондон, той им сложи

по няколко капки от еликсира и даде кутията на една от секретарките от посолството с

молбата да чака, докато й се обади да я изпрати. И сега бонбоните бяха пристигнали.

Всичко щеше да бъде наред.

Притесняваше го единствено Джек.

Той явно познаваше семейство Вестфален. Потресаващо съвпадение, но не и

странно, като се имаше предвид, че Вестфален и Кузум познаваха Джек чрез Бъркс от

Британската мисия. И Джек несъмнено бе попаднал на шишенцето с еликсир, което

Кузум бе уредил Грейс да получи миналата събота. Случайно ли бе избрал тъкмо тази

течност? Доколкото го познаваше, едва ли.

Не искаше да му причинява зло, макар че Джек представляваше огромен риск -

вродената му интуиция, способността и желанието му да упражнява физическо насилие

го правеха много опасен. Но Кузум му беше длъжник заради огърлицата. Нещо повече,

Джек беше различен от сънародниците си и Кузум не желаеше да премахва такива

редки екземпляри като него. И накрая - чувстваше някакво родство с този човек.

Усещаше, че Джек Майстора е изгнаник в собствената си родина - Точно какъвто беше

доскоро и Кузум. Вярно, че вече имаше множество последователи в Индия и се бе

издигнал в дипломатическите кръгове, но дълбоко в душата си все още се чувстваше

отхвърлен от обществото. Защото никога нямаше да бъде част от тъй наречената “нова”

Индия.

Изпълнеше ли клетвата си, щеше да се върне у дома с ракшасите. И тогава щеше

отново да превърне Индия в страна, вярна на историческото си наследство.

Разполагаше с достатъчно време.

И с помощта на ракшасите.

Драскането на Майката ставаше все по-настоятелно. Тази нощ щеше да я пусне на

лов. Надяваше се, че Нели Пейтън е изяла някой от бонбоните. Беше сигурен, че вчера

Джек бе опитал от еликсира - една - единствена капка беше достатъчна да привлече

ракшасите. Едва ли е пил втори път. Миризмата явно идваше от Нели Пейтън.

Развълнуван, Кузум слезе долу да освободи Майката и малкото.

10.

Джек седеше на дивана, а Колабати - на коленете му. Черните коси закриваха

лицето й. Миналата нощ се повтори, само че този път не стигнаха до спалнята.

Джек бе пийнал от билковата течност и чакаше да види реакцията й. Може би най-

после щеше да получи някакви отговори.

Но Колабати не каза нищо. Само започна да го съблича. Той се възпротиви, но

ласките й прогониха от главата му въпросите за загадъчната течност.