Проклятието

Всичко останало можеше да почака.

Колабати го водеше към поредното еротично приключение, когато миризмата се

появи отново. Същата непогрешима воня като предишната нощ.

Макар че я бе доловила, индийката не каза нищо, но веднага се изправи на колене

и уви крака около него. Седна в скута му и впи устни в неговите. Джек хвана ритъма й и

започна да се движи заедно с нея, но пак почувства странното напрежение в нея и това

охлади страстта му.

Противната смрад ставаше все по-силна и изпълваше въздуха около тях. Сякаш

идваше от стаята с телевизора. Джек надигна глава, надникна над рамото й и се взря в

мрака. Не видя нищо...

Чу се някакъв шум.

По-скоро дращене. Джек застана нащрек.

Докато гледаше, на прозореца на стаята с телевизора се появиха два чифта жълти

очи.

Сигурно беше светлинна измама. Джек присви очи, но те не изчезнаха. Стрелкаха

се насам - натам, сякаш търсеха нещо. Едните се вторачиха за миг в него. Сърцето му се

вледени, докато наблюдаваше онези блестящи жълти кръгове. Все едно се взираше в

душата на злото. Почувства как се свива. Искаше му се да скочи, да изтича до старото

дъбово писалище, да извади пистолета и да стреля в очите.

Но не можеше да помръдне. Беше скован от неизпитван дотогава страх, вцепенен

от враждебността и злобата на жълтите очи.

Колабати явно разбра, че нещо не е наред и го погледна.

– Какво виждаш?

Очите й бяха широко отворени, а гласът - едва доловим шепот.

– Жълти очи. Два чифта.

Тя затаи дъх.

– В другата стая ли са?

– Пред прозореца.

– Не мърдай и не говори.

– Но...

– Моля те. Заради нас.

Той се вторачи в лицето й, опитвайки се да разгадае изражението му. Тя се

страхуваше. Но защо не се изненада, когато й каза, че пред прозореца на третия етаж

има очи?

Отново надникна над рамото й. Жълтите очи продължаваха да търсят нещо. Но

какво? Изглеждаха объркани и сякаш гледаха през Джек.

Това е безумие! Защо седя тук?

Джек се ядоса, че се е предал толкова лесно на страха от неизвестността. Там

имаше някакво животно, дори две. Можеше да се справи с тях.

Той понечи да отмести Колабати, но тя извика и се вкопчи в него.

– Не мърдай!

– Пусни ме да стана.

– Не се отделяй от мен!

– Ще отида да видя какво има там.

– Не! Ако ти е мил животът, стой тук!

Всичко това започваше да прилича на лош филм.

– Хайде! Какво толкова може да има там?

– По-добре е да не знаеш.

Това преля чашата. Джек се опита да се отскубне от Колабати, но тя се притискаше до

него с всичка сила. Полудя ли? Какво й стана?

Накрая се изправи заедно с нея и я повлече към другата стая.

Очите бяха изчезнали.

Препъвайки се, Джек се приближи до прозореца. Нищо.

– Какво имаше там? - попита я той.

Изражението й беше очарователно невинно.

– Нали видя - нищо.

Тя го пусна и се върна в хола. Джек се вгледа в силуета й. Нещо се беше случило и

Колабати знаеше какво. Ала той нямаше представа как да я накара да му каже.

– Защо се уплаши? - попита Джек.

– Не се уплаших.

Тя започна да се облича.

– Не е вярно.

– Джек, много те обичам - каза Колабати с глас, който не прозвуча така безгрижно,

както тя се бе надявала, - но понякога се държиш много глупаво. Това беше само една

игра.

Той разбра, че е безсмислено да настоява. Тя нямаше намерение да му каже нищо.

– Тръгваш ли си?

– Да. Налага се...

– Да видиш брат си?

Тя го погледна.

– Откъде знаеш?

– Предположих.

Колабати застана пред него, прегърна го и го целуна.

– Извинявай, че не мога да остана. Ще се видим ли утре?

– Няма да бъда в града.

– Тогава в понеделник?

– Не знам - въздържа се Джек. - Това не ми харесва - идваме тук, любим се,

изведнъж се появява миризмата, ти се вкопчваш в мен, вонята изчезва и ти си тръгваш.

Тя го целуна отново.

– Обещавам, че това повече няма да се случи.

– Защо си толкова сигурна?

– Знам го - усмихна се тя.

Джек я изпрати до вратата и заключи. Върна се в стаята с телевизора и се вторачи в

мрака навън. Нищо не помръдваше. Нямаше светещи очи. Не беше луд и не

употребяваше наркотици, но тази нощ пред прозореца наистина имаше нещо. Оттам се

взираха два чифта жълти очи. Бяха му познати, но не можеше да се сети откъде. Рано

или късно щеше да си спомни.

Вниманието му беше привлечено от перваза от външната страна на прозореца,

където имаше три продълговати белезникави резки. Сигурен беше, че по-рано ги

нямаше. Почувства се объркан, неспокоен, ядосан и отчаян. Какво можеше да направи?

Тръгна към хладилника да вземе бира и погледът му се спря на големия скрин,

където бе оставил шишенцето с билковата смес.

То не беше там.

11.

Колабати забърза към Сентрал Парк Уест. Наоколо имаше жилищни сгради и

дървета от двете страни на улицата. Денем беше приятно, ала нощем имаше твърде

много тъмни сенки и потайни места. Тя не се боеше от ракшасите, защото носеше

огърлицата, а от хората.

Поуспокои се, когато стигна до Сентрал Парк Уест. Там, въпреки късния час,

уличното движение беше оживено и светеха лампи. Минаваха свободни таксита, но

Колабати трябваше да свърши нещо, преди да спре някое от тях.

Видя една решетка на канал, бръкна в чантата си и извади шишенцето с еликсира

на ракшасите. Не й се искаше да го отмъква от Джек, но после щеше да измисли някакво

обяснение. Щом се отнасяше до безопасността му, би откраднала отново.

Отвъртя капачката и изля зелената течност в канала.

Въздъхна облекчено. Джек беше спасен. Ракшасите вече нямаше да го търсят.

Запуши шишенцето и го прибра в чантата си. Щеше да го запази за Кузум. Брат й

имаше пръст в тази история и тя възнамеряваше да го накара да й каже защо.

12.

Кузум стоеше в машинното отделение на корабчето и всяка клетка в тялото му

вибрираше в синхрон с бученето на дизеловите двигатели. Бръмченето, ревът и

тракането на двата мотора удряха по тъпанчетата на ушите му. Тук, в утробата на

кораба, можеше да умре човек и никой нямаше да чуе виковете му, когато моторите

работеха.

Вече бяха загрели. Време беше да свика екипажа.

Дузината ракшаси, които обучаваше на корабчето, бяха в добро състояние, но

Кузум искаше да поддържа сетивата им изострени. Събитията през последните няколко

дни го бяха накарали да бъде бдителен. Тази вечер само засили безпокойството му.

Излезе угрижен от машинното отделение. Майката и малкото пак се бяха върнали

с празни ръце. Това означаваше само едно - Джек бе вкусил отново от еликсира, а

Колабати го бе защитила с... тялото си.

Мисълта го изпълни с отчаяние. Сестра му се самоубиваше. Прекарваше твърде

много време с чужденци. Вече се обличаше като тях. Какви ли други противни навици

щеше да възприеме? Трябваше да намери начин да я спаси от самата нея.

Но не тази нощ. Сега имаше други грижи. Каза вечерните си молитви и поднесе на

Богинята вода и сусам, както правеше три пъти дневно. Утре вечер щеше да й принесе в

жертва нещо, която тя предпочиташе. Беше готов за работа. Но нямаше да наказва

ракшасите.

Кузум взе бича и почука с дръжката по люка. Майката и малкото сигурно чакаха от

другата страна. Бръмченето на моторите беше сигнал за готовност. Той пусна

ракшасите. Докато черните силуети пъплеха по стъпалата, Кузум залости люка и тръгна

към кабината на щурвала.

Застана пред контролните уреди. Вече ги познаваше добре. По време на престоя си

в Лондон бе компютъризирал почти всички функции на кораба, включително

навигацията и управлението. Щом излезеше в открито море, определяше посоката и

включеше компютрите. Така можеше спокойно да се занимава с нещо друго.

Всичко работеше безупречно. Беше изпробвал системата, когато преплава

Атлантическия океан с екипажа от хора и тегления отзад шлеп с ракшасите.

Но системата действаше само в открито море. Компютрите не можеха да го

изведат от нюйоркското пристанище. Кузум трябваше да свърши повечето работа. Това,

разбира се, беше незаконно, но не можеше да рискува и да приеме на борда никой.

Беше убеден, че ако отплава в подходящ час и навлезе в международни води, никой

няма да го спре. Но ако пристанищният или граничният патрул го стигнеха и се опитаха

да се качат на борда, Кузум щеше да бъде готов да ги посрещне.

Упражненията бяха много важни за него - успокояваха го. Случеше ли се нещо

непредвидено и по някакъв начин властите откриеха живия му товар, той трябваше да е

сигурен, че ще може да отплава незабавно. Ето защо, редовно подготвяше ракшасите,

за да не забравят задълженията си.

Реката беше тъмна и неподвижна, а кеят - пуст. Кузум провери уредите. Всичко

беше готово за тазвечершното упражнение. Едно-единствено примигване на сигналните

светлини и ракшасите пристъпваха към действие. Бяха пъргави и неуморни. Можеха да

скачат от перилата на кораба до кея, да развързват въжетата от пилоните и да ги

хвърлят на борда. Дори да паднеха, нямаше нищо страшно. Ракшасите се чувстваха

добре във водата. Та нали плуваха зад кораба, когато откачи шлепа им край Статен

Айлънд, и след като митничарите го провериха, отново се качиха.

След няколко минути Майката задраска по люка. Това беше сигнал, че въжетата са

прибрани. Кузум включи на задна скорост. Двата мотора започнаха да отдалечават

корабчето от пристана.

Насочи се към Ню Джърси, зави на юг и изключи моторите. Ако бе настъпил

моментът за тръгване, щеше да продължи напред, към Атлантическия океан. Ех, само да

можеше! Де да беше изпълнил вече дълга си! Кузум с нежелание обърна и насочи

корабчето обратно към пристанището. Приближи се до кея, примига два пъти със

сигналните светлини и ракшасите скочиха да завържат въжетата за пилоните на

пристана.

Кузум си позволи да се усмихне със задоволство. Да, те бяха готови. Скоро щяха да

напуснат завинаги тази противна страна. Той щеше да се погрижи утре вечер ракшасите

да не се върнат с празни ръце.

ШЕСТА ГЛАВА

Западен Бенгал, Индия

събота, 25 юли 1857

Днес щеше да има жертви. Сър Албърт Вестфален не се съмняваше в това. И той

може би щеше да е една от тях.

Беше легнал на една скална издатина и утринното слънце топлеше гърба му, а

Храма сред хълмовете и ограденият със зидове двор бяха под него. Зачуди се дали е

способен да осъществи плана си докрай. Абстрактният замисъл, който изглеждаше

толкова прост и лесен в канцеларията му в Баранагар, му се виждаше съвсем различен

сред тези застрашителни възвишения под студената светлина на зората.

Сърцето му блъскаше силно в гърдите, докато лежеше по корем и се взираше през

бинокъла. Трябва да е бил луд, като е помислил, че планът му ще успее! Толкова ли

силно беше отчаянието му, че го бе довело дотук? Беше ли готов да рискува живота си,

за да спаси семейната чест?

Вестфален погледна хората си, които проверяваха снаряжението и конете. Лицата

им бяха мръсни, а намачканите униформи - втвърдени от калта, засъхналата пот и

дъжда. Съвсем не приличаха на елитните войници на Нейно Величество. Но тях не ги

беше грижа, защото и без това живееха като животни. Обитаваха претъпкани

помещения, спяха върху брезентови чаршафи, които се сменяха веднъж месечно, и

ядяха и се миеха в едни и същи тенекиени канчета. Казарменият живот превръщаше в

зверове най-добрите от тях и когато нямаше враг, те се биеха помежду си.

Единственото, което обичаха повече от боя, беше алкохола. Дори сега, когато трябваше

да са се запасили с храна, те пак пиеха. По лицата им не се четеше безпокойство, а само

нетърпение да влязат в схватка и да отмъкнат плячка.

Храма сред хълмовете не можеше да се опише с думи. Той сякаш не

принадлежеше към този свят.

Изведнъж портата се отвори и отвътре излезе един мъж, по-млад от джайна, но

увит с подобна препаска. На раменете си носеше голяма урна. Отиде до далечния край

на стената, изля съдържанието на урната на земята и се върна в двора.

Вратата остана отворена.

Вече нямаше причина да отлага нападението.

Вестфален слезе от скалната издатина и застана пред хората си.

– Ще се приближим в галоп. В две колони и с вдигнати копия. Тук ще води едната

колона и ще мине от лявата страна на храма. Ръсел ще поведе втората надясно. Ако

няма съпротива, слизайте от конете и зареждайте пушките. После ще претърсим

вътрешността, за да проверим дали там се крият бунтовници. Имате ли въпроси?

Мъжете поклатиха глави. Явно изгаряха от нетърпение да се сражават.

По конете! - заповяда Вестфален.

Остави шестимата копиеносци да яздят най-отпред, а той изостана назад.

Войниците вдигнаха копията и пришпориха конете.

Сър Албърт им беше казал, че зад стената на храма има бунтовници и те бяха

готови да убиват. Само той знаеше, че щяха да срещнат шепа изненадани и безобидни

свещеници.

Това беше единственото, което го накара да ги последва. Нямаше за какво да се

притеснява. Свещениците едва ли бяха въоръжени.

Зърна релефните стенописи върху зида, ограждащ двора, но мислите му бяха заети

с въпроса какво ще намери отвъд него и затова не се вгледа, за да разбере смисъла им.

Извади сабята си и нахлу в двора, заедно с крещящите копиеносци.

Видя трима невъоръжени свещеника, които стояха пред храма. Те изтичаха към

войниците размахвайки ръце, сякаш искаха да ги прогонят.

Копиеносците не се поколебаха. Трима от тях обградиха свещениците и ги

пронизаха с копията си. После спряха пред входа на храма, слязоха от конете, хвърлиха

копията и извадиха пушките от чантите на седлата.

Вестфален остана на коня. Чувстваше се неудобно, защото беше лесна мишена, но

ако забележеше, че нещо не е наред, можеше да обърне коня и да избяга.

Хората му вече се качваха по стъпалата на храма, когато от двете страни ги нападнаха

джайни. Надавайки пронизителни гневни викове, пет - шест свещеника излязоха от

храма и още толкова - от пристройката. Първите бяха въоръжени с бичове и пики, а

другите - с ятагани.

Последва не схватка, а истинско кръвопролитие. Вестфален съжали свещениците.

Войниците се прицелиха в по-близката група. След първия залп прав остана само един

свещеник. Той изтича при втората група, която забави ход, като видя резултата от

смъртоносния огън. Сър Албърт заповяда на войниците си да се оттеглят към стъпалата

на черния храм, където леките и бързо зареждащи се пушки Енфийлд пожалиха само

двама свещеника. Хънтър и Малесън вдигнаха копията и пронизаха оцелелите.

И всичко свърши.

Вестфален седеше вцепенен и умълчан на коня и оглеждаше двора. Колко лесно и

бързо умряха всички. Повече от десет тела лежаха проснати под лъчите на утринното

слънце. Кръвта им изтичаше и напояваше пясъците.

Сър Албърт погледна чистата си сабя. Не беше изцапал нито ръцете, нито

оръжието си с кръв. Това го накара да се почувства невинен за случилото се около него.

– Не ми приличат на бунтовници - рече Тук, като подритна едно от телата.

– Оставете ги - отговори Вестфален и най-после слезе от коня. - Проверете вътре.

Изгаряше от нетърпение да разгледа храма, но първо искаше да пусне там

неколцина от хората си. Видя, че Тук и Ръсел изчезнаха в тъмния вход, прибра сабята в

ножницата и се вгледа в храма. Сградата не беше направена от камък, както му се стори

отначало, а от твърд абанос, издялан и полиран до блясък. Всеки сантиметър беше

украсен с резби.

Най-поразителни бяха фризите - те опасваха всяко ниво и стигаха чак да върха.

Вестфален се опита да проследи единия вдясно от вратата на храма. Изкуството беше

силно стилизирано и разказваше някаква неразбираема приказка. Но насилието се

забелязваше веднага. На всеки метър имаше изобразени убийства, разчленени тела и

подобни на демони същества, които поглъщаха плът.

Въпреки жегата сър Албърт усети хлад. На какво място беше попаднал?

Мислите му бяха прекъснати от един вик, който се разнесе от вътрешността на

храма. Тук крещеше, че е намерил нещо.

Вестфален поведе останалите към вратата. Вътре беше хладно и тъмно. Газените

лампи, поставени на пиедестали покрай абаносовите стени, хвърляха оскъдна трепкаща

светлина. Сър Албърт имаше чувството, че около тях се извисяват скулптури на циклопи,

но различи само някои детайли.

Насочи мислите си към по-належащи неща. Зачуди се дали Тук и Ръсел са намерили

скъпоценни камъни. Започна да крои планове как да запази повечето или всичките за

себе си.

Ала двамата разузнавачи не бяха намерили скъпоценни камъни, а човек. Той

седеше на един от двата стола, поставени на високия подиум в средата на храма.

Четири газени лампи, всяка под наклон деветдесет градуса, осветяваха сцената.

Зад свещеника се извисяваше огромна статуя, направена от същото черно дърво

като храма. Четириръка гола жена с накит на главата и огърлица от човешки черепи.

Усмихваше се и подаваше дългия си език между заострените зъби. В едната ръка

държеше сабя, а в другата - човешка глава. Третата и четвъртата й ръка бяха празни.

Вестфален беше виждал това божество, но само в книгите. Знаеше името й.

Кали.

Едва успя да откъсне поглед от статуята и да се вторачи в свещеника - мургав като

сънародниците си, но с по-строги черти. Косата му беше оредяла. Облечен в бялата

роба, той приличаше на Буда. И съвсем не изпитваше страх.

– Няколко пъти му казах, капитане - рече Тук, - но той не...

– Чаках - изведнъж се обади свещеникът с плътен глас, който отекна в храма, -

някой с по-висок ранг. С кого разговарям?

– Капитан Албърт Вестфален.

– Добре дошъл в храма на Кали, капитан Вестфален.

В тона му нямаше и следа от гостоприемство.

Вестфален съзря огърлицата му - сребърна, със сложна плетка, изпъстрена с

надписи на непознат език и с два жълти камъка с черни центрове в средата.

– Говорите английски? - отбеляза той, защото не можа да измисли друго.

Свещеникът, или по-скоро върховният жрец на храма, го обърка с ледения си,

спокоен и пронизителен поглед.

– Да. Когато стана ясно, че британците са решили да превърнат страната ми в

колония, сметнах, че английският може да ми потрябва.

Вестфален сподави гнева си срещу наглия езичник и се съсредоточи върху най-

важното. Единственото му желание беше да намери скъпоценните камъни и да се

махне оттук.

– Знаем, че тук криете бунтовници. Къде са?

– В храма няма бунтовници. Има само поклонници на Кали.

– А това? - попита Тук.

Той стоеше до редица високи до кръста урни. Беше пробил восъчната запушалка

на най-близката от тях и държеше високо ножа си, от който капеше нещо.

– Газ! Достатъчна за цяла година. А там има чували с ориз - повече, отколкото са

нужни на двайсетина “поклонници”.

Върховният жрец изобщо не го погледна. Сякаш войникът не съществуваше.

– Е? - най-после попита Вестфален. - Какво ще кажете за ориза и газта?

– Запаси за бурни времена, капитане - учтиво отговори индиецът. - Никога не се

знае кога може да свърши храната.

– Ако не кажете къде са бунтовниците, ще бъда принуден да заповядам на хората

си да претърсят храма. А това ще причини ненужни щети.

– Няма да се наложи, капитане.

Вестфален и хората му подскочиха, когато чуха друг глас. Една женска фигура сякаш

придоби очертания от мрака зад статуята на Кали. Беше по-ниска от жреца, но с хубаво

тяло и също облечена в бяло.

Свещеникът каза нещо на родния си език и жената му отговори.

– Какво казаха? - попита Вестфален.

– Той попита за децата - отговори Тук, - и тя каза, че са в безопасност.

За пръв път жрецът призна съществуването на Тук, но само го погледна, нищо

повече.

– Онова, което търсите, капитане - бързо изрече жената, - е под краката ни.

Единственият път минава през онази решетка.

Тя посочи някъде зад урните с газта и чувалите с ориз. Тук ги прескочи и коленичи.

– Ето я! Уф... Каква смрад!

Сър Албърт посочи войника най-близо до себе си.

– Хънтър, наблюдавай онези двамата. Опитат ли се да избягат, стреляй!

Хънтър кимна и взе на мушка двойката на подиума. Вестфален отиде при

останалите, които се бяха събрали около решетката.

Тя беше квадратна, около три метра от всяка страна. Беше направена от тежки

железни пръчки, които се пресичаха на разстояние метър и петдесет. Отдолу нахлуваше

влажен въздух, вонящ на гнило. Мракът под нея беше непрогледен.

Вестфален изпрати Малесън за една от медните лампи на подиума, и когато

войникът я донесе, я хвърли през решетката. Тя издрънча на камъните, отскочи и падна

на една страна. Пламъкът затрептя и почти угасна, но после лумна отново. Светлината

озари гладката каменна повърхност на трите стени на кладенеца. На четвъртата зееше

черна дупка, която приличаше на вход към подземен тунел.

И там, в двата ъгъла на отвора седяха малки урни, пълни с разноцветни камъни -

някои зелени, други червени, трети - кристално чисти.

На сър Албърт му се зави свят. Трябваше да се облегне на решетката, за да не се

строполи на земята. Беше спасен.

Погледна хората си. И те бяха видели урните. Скъпоценните камъни щяха да

стигнат за всички. Но първо трябваше да се доберат до тях.

Започна да издава заповеди. Изпрати Малесън при конете за въже и накара

останалите да повдигнат решетката. Те се напънаха, но тя не помръдна. Вестфален се

накани да се върне на подиума и да заплаши свещеника, когато забеляза двата

плъзгащи се лоста, които придържаха решетката с халки към каменния под. Докато ги

вдигаше, му се стори странно, че съкровището е заключено с такива прости механизми,

ала скъпоценните камъни бяха пред очите му и той забрави за това.

Вдигнаха решетката и я подпряха с една от пушките Енфийлд. Малесън дойде с

въжето, завърза единия край за една от колоните в храма, а другия хвърли в дупката.

Вестфален се накани да попита има ли доброволци, когато Тук клекна до пролуката.

– Баща ми беше помощник бижутер - заяви той. - Ще проверя дали долу има нещо

вълнуващо.

Вкопчи се във въжето и започна да се спуска. Стигна до пода и се хвърли към най-

близката урна.

– Истински са! - извика той. - Кълна се в Бога, истински са!

Сър Албърт онемя. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да се върне в Англия, да изплати

дълговете си и никога повече нямаше да играе хазарт. Той потупа войниците по

раменете и посочи надолу.

– Помогнете му.

Тримата мъже се спуснаха по въжето. Започнаха да сноват насам - натам, а

удължените им сенки се преплитаха на светлината на лампите. Вестфален едва се

сдържаше да не им изкрещи да донесат камъните, но не биваше да се показва

нетърпелив. Трябваше да запази спокойствие. Най-после войниците домъкнаха една от

урните до въжето и я завързаха. Вестфален и Малесън я изтеглиха и я сложиха на пода.

Малесън зарови ръце в скъпоценните камъни и извади две пълни шепи. Сър

Албърт се въздържа да направи същото. Взе един - единствен изумруд и го погледна

небрежно, макар че му се искаше да го целуне и да извика от радост.

– Елате тук! - каза Тук. - Има още много, а смърди ужасно. Побързайте!

Вестфален направи знак на Малесън, който развърза въжето от урната и го хвърли

в дупката, после продължи да изучава изумруда. Той беше най-хубавото нещо, което

беше виждал.

– Какво е това? - попита единият от войниците долу.

– Кое?

– Някакъв шум. Идва от тунела.

– Побъркал си се, човече. Там няма нищо, освен смрад.

– Чух нещо, казвам ти.

Сър Албърт се приближи до отвора и погледна към четиримата войника. Накани се

да им каже да престанат да говорят, когато жрецът и жрицата започнаха да пеят.

Обърна се. Никога не беше чувал подобна мелодия. Гласът на жената се извисяваше в

пронизителен вой, подсилван от баритона на мъжа. Песента им нямаше думи, нито

хармония, а само откъслечни и несвързани звуци. Вестфален стисна зъби.

Те изведнъж спряха.

После се чу друг звук. Разнесе се от тунела и се засили - тътнеща какофония от

стонове, ръмжене и сумтене, от която косата му се изправи.

Шумът от дупката заглъхна и мъжът и жената отново подеха дисхармоничната си

песен. После спряха, а нечовешките звуци от тунела им отговориха - Този път по-силно.

Молебствие от ада!

Внезапно пеенето беше прекъснато от писък на болка и ужас, който се разнесе

отдолу. Сър Албърт погледна и видя, че някой влачи Уотс за краката към черната паст на

тунела.

– Хвана ме! - пищеше войникът.

Но какво? Долу беше тъмно. Какво го държеше?

Тук и Ръсел го хванаха за ръцете и се опитаха да го издърпат, но силата, която го

теглеше към мрака, беше неумолима. Ръцете на Уотс всеки миг щяха да се изтръгнат от

раменните стави. Изведнъж от тунела изскочи един черен силует, който сграбчи Тук за

врата и се наведе над него. Вестфален не можеше да различи подробностите, но

малкото, което видя, беше достатъчно, за да накара стомахът му да се свие и сърцето

му да затупти като обезумяло.

Жрецът и жрицата запяха отново. Знаеше, че трябва да ги застави да млъкнат, но

не можеше да говори и да се движи. Ръсел пусна Уотс, който бързо изчезна в тунела, и

се втурна да помага на Тук. Но от сенките изскочи още една черна фигура и го дръпна в

дупката. Тук също беше повлечен навътре.

Сър Албърт никога не бе чувал възрастни хора да пищят така от страх. Звукът го

ужаси. Но все още не беше в състояние да реагира.

Мъжът и жената продължаваха да пеят, без да спират и да чакат отговор от

кладенеца.

Долу остана само Ланг. Беше се вкопчил във въжето и стигна до половината на

стената с пребледняло от страх лице, когато от мрака изскочиха два черни силуета,

хвърлиха се върху него и го повалиха на земята. Той изкрещя за помощ, докато се

съпротивляваше с обезумял поглед. Вестфален успя да излезе от вцепенението, което го

бе сковало, когато видя обитателите на тунела, и извади пистолета си. Малесън насочи

пушката си и стреля по съществата. Сър Албърт също стреля и беше сигурен, че ги улучи,

но куршумът не им оказа никакво въздействие. Той стреля три пъти в чудовищата, но те

се скриха от погледа му, завличайки Ланг в дупката.

Ужасната песен продължаваше на фона на изтерзаните писъци от кладенеца, а

вонята се разнасяше навсякъде. Вестфален имаше чувството, че ще полудее. Обърна се,

прицели се в подиума и изкрещя:

– Млъкнете или ще ви застрелям!

Но двамата само се усмихнаха и продължиха адската се песен.

Той направи знак на Хънтър, който ги пазеше. Войникът не се поколеба. Вдигна

пушката и стреля.

Изстрелът отекна в храма като експлозия. На гърдите на жреца разцъфна алено

петно и той бавно се свлече на земята. Устните му се раздвижиха, изцъклените му очи

примигаха два пъти и после тялото му се отпусна. Жената извика и коленичи до него.

Песента секна. Писъците отдолу - също.

В храма отново се възцари тишина. Разтреперан, сър Албърт пое дъх. Ако имаше

поне минутка за размисъл, можеше...

– Капитане! Те се качват! - истерично изкрещя Малесън и се дръпна от отвора. -

Идват насам!

Обзет от паника, Вестфален изтича до дупката. Пространството долу беше пълно с

черни фигури. Не се чуваше ръмжене, лай или съскане, а само плъзгане на влажни кожи

и дращене на нокти. Лампата беше загаснала и се виждаха само неясните очертания на

изкачващи се по въжето тела.

Изведнъж две жълти очи се впериха в него. Едно от съществата беше стигнало

почти догоре!

Сър Албърт прибра пистолета и извади сабята. Вдигна я с треперещи ръце над

главата си и удари с всичка сила. Въжето се скъса и падна долу.

Доволен от успеха, Вестфален надникна да види какво ще направят съществата. Не

повярва на очите си, като ги съзря, че се катерят по стените. Невероятно! Та стените бяха

гладки като...

Едва тогава забеляза какво правят. Чудовищата се катереха едно през друго и се

изкачваха все по-нависоко като вълна от черна и мръсна вода. Той пусна сабята и се

обърна да побегне, но се застави да не мърда. Ако съществата излезеха от кладенеца, за

него нямаше да има спасение. А той не искаше да се случи това. Не и сега, когато

богатството беше в краката му.

Сър Албърт събра всичката си смелост и се приближи до мястото, където бе

подпряна решетката. Целият изпотен и със стиснати зъби той внимателно протегна крак

и ритна пушката. Решетката се затвори с трясък, а Вестфален се приближи препъвайки се

до колоната и въздъхна облекчено. Сега беше в безопасност.

В същия миг решетката се разтресе и започна да се надига.

Стенещ от ужас и отчаяние, сър Албърт се промъкна към нея.

Трябваше да дръпне плъзгащите се лостове.

Докато се приближаваше, той стана свидетел на ужасна сцена. Черните тела се

бяха скупчили под решетката и вкопчили нокти в пръчките. Видя как острите им бели

зъби гризат желязото. Жълтите им очи бяха свирепи, дръзки, жестоки и озарени от

безумна и безразсъдна жажда за кръв. А вонята проникваше навсякъде.

Едва сега разбра защо решетката се придържа с лостове към земята.

Вестфален коленичи, после легна по корем. Всеки нерв от тялото му крещеше да

бяга, но той отказа да се подчини. Беше стигнал твърде далеч. Нямаше да позволи да му

измъкнат спасението под носа. Можеше да заповяда на Малесън и Хънтър да се

приближат до решетката, но те щяха да откажат. Това щеше да бъде излишна загуба на

време. Трябваше да се справи сам.

Започна да пълзи към най-близкия лост.

Протегна ръка, сграбчи го и зачака. Ударите по долната страна на решетката

ставаха все по-чести и силни. На два пъти се опита да пъхне лоста в халката, но не успя.

Отчаян, той стана, затисна с ръка решетката и стовари цялата си тежест върху нея.

Решетката се затръшна и лостът се плъзна на мястото си. Единият край беше

залостен. Ала нещо се изви от железните пръчки и се вкопчи в китката му като змия.

Беше някакво подобие на ръка, но с три пръста и с дълги жълти нокти. Кожата беше

синкавочерна, студена и влажна.

Вестфален изпищя от ужас и отвращение, когато съществото дръпна ръката му към

движещата се маса от сенки в кладенеца. Изправи се, стъпи с два крака на ръба на

решетката и се опита да се освободи. Но ръката се впи още по-здраво в него. Тогава

съзря сабята си на пода, където я беше пуснал - само на две крачки от него.

Протегна се, сграбчи я и започна да сече ръката, която го дърпаше. От нея бликна

черна кръв. С десетия удар я отряза и се строполи на пода. Най-после спасен...

Ала изведнъж ноктите се раздвижиха и се впиха в китката му.

Той пусна сабята и се вкопчи в пръстите. Малесън се втурна към него и му помогна.

С общи усилия двамата издърпаха ноктите и сър Албърт освободи ръката си. Малесън

хвърли отсечената ръка към решетката. Пръстите се вкопчиха в железните пръчки, а

после едно от съществата ги дръпна надолу.

Сър Албърт легна задъхан на пода и разтри китката си. В същия миг от подиума се

извиси гласът на жената.

– Моли се на своя бог, капитан Вестфален! Ракшасите няма да ти позволят да се

измъкнеш жив от храма!

Тя имаше право. Онези неща... Как ги нарече? Ракшаси? Те щяха да изтръгнат

единствения лост от халката в каменния под и да вдигнат решетката, ако сър Албърт не

намереше начин да сложи някаква тежест върху нея. Огледа се. Очите му се спряха на

урните с газ за лампите. Изглеждаха достатъчно тежки. Ако той, Малесън и Хънтър

успееха да ги домъкнат до решетката... Не... Почакай!

Огън! Нищо не устояваше на пламналата газ. Той скочи и се втурна към урната,

която Тук бе отворил с ножа си.

–малесън! Ела тук! Да излеем газта през решетката!

После се обърна към Хънтър и посочи една от лампите край подиума.

– Донеси я тук!

Пъшкайки от тежестта, Вестфален и Малесън довлякоха урната до решетката,

наклониха я и изляха съдържанието й върху съществата долу. Хънтър хвърли лампата.

Газта се запали и пламъците се посипаха по черните фигури. От дупката се извиси

пронизителен вой. Ударите станаха по-силни. Огънят се разгаряше. Към тавана на храма

се надигна парлив черен пушек.

– Още! - изрева Вестфален.

Разряза восъчната запушалка със сабята си, а Малесън и Хънтър изляха

съдържанието на втора, после на трета урна. Воят на съществата взе да заглъхва, а

пламъците лумнаха още по-силно.

Тримата изливаха урна след урна. Наводниха тунела, който се превърна в огнена

река.

– Проклет да си, капитан Вестфален! - проехтя гласът на жената.

Тя се беше изправила и сочеше с дългия си лакиран в червено нокът към сър

Албърт.

– Проклет да си, ти и цялото ти поколение!

Той направи една крачка към нея и вдигна сабята си.

– Млъквай!

– Родът ти ще умре в кръв и болка, проклинайки теб и деня, в който си влязъл в

този храм!

Жената говореше сериозно - в това нямаше съмнение. Наистина проклинаше

Вестфален и потомството му и това го потресе. Той направи знак на Хънтър.

– Накарай я да млъкне!

Войникът свали пушката от рамото си и се прицели в жената.

– Нали чу какво казах!

Ала тя не обърна внимание на смъртоносната заплаха и продължи да вика.

– Ти уби моя съпруг и оскверни храма на Кали! Никога няма да намериш покой,

капитан Вестфален! Нито ти - тя посочи към Хънтър, после към Малесън. - Нито ти!

Ракшасите ще ви намерят където и да сте!

Хънтър погледна сър Албърт, който кимна. За втори път в онзи ден в храма отекна

изстрел. Куршумът раздроби лицето на жената. Тя се свлече на пода до съпруга си.

Вестфален се вгледа за миг в безжизненото й тяло, после отмести поглед към

пълната със скъпоценни камъни урна. Тъкмо обмисляше план как да вземе най-големия

дял, когато един пронизителен яростен писък го накара отново да се обърне.

Хънтър се вцепени, лицето му пребледня, раменете му се изопнаха назад, очите му

се разшириха, а устата му се раздвижи беззвучно. Пушката му издрънча на пода, а от

устата му бликна кръв. Коленете му се огънаха и той падна по лице.

На гърба му имаше кървава дупка. Зад него стоеше чернооко, босоного момче на

не повече от дванайсет години, вперило очи в поваления британски войник. В ръката си

държеше сабя, до половината изцапана с кръв.

Момчето вдигна глава и видя Вестфален. Нададе пронизителен вик, вдигна

оръжието и хукна към него. Сър Албърт нямаше време да извади пистолета и трябваше

да се отбранява с омазнената с газ сабя, която още стискаше в ръката си.

Той отстъпи, поразен от ожесточената атака и от вманиаченото изражение на

плувналото в сълзи лице на момчето. Очите му бяха присвити, а от устата му хвърчаха

слюнки, които капеха по брадичката. Вестфален видя, че Малесън стои настрана с

вдигната пушка.

– Застреляй го, за Бога!

– Чакам да се отместите!

Сър Албърт отстъпи и увеличи разстоянието между себе си и момчето. Накрая,

след като измина сякаш цяла вечност, Малесън стреля.

Но не улучи.

Ала трясъкът на пушката стресна момчето. То се обърна и тогава Вестфален

замахна със сабята, прицелвайки се във врата му. Момчето се опита да избегне удара,

но беше твърде късно. Острието преряза плътта и костта и момчето падна, обляно в

кръв. Това беше достатъчно. Сър Албърт измъкна сабята си от тялото му и се извърна.

Стана му лошо. Предпочиташе да остави другите да убиват.

Малесън бе захвърлил пушката и тъпчеше джобовете си със скъпоценни камъни.

– Нали не възразявате, сър? - попита той и посочи към жреца и съпругата му. - Те

няма да се нуждаят от тях.

Вестфален знаеше, че сега трябва да внимава много. Той и Малесън бяха

единствените оцелели съучастници в масова сеч. А никога не биваше истината да излезе

наяве. Сър Албърт вярваше в себе си, но знаеше, че да се довери на Малесън, би било

пагубна грешка.

– Не губи време да пълниш джобовете си - лукаво се усмихна той. - По-добре

донеси няколко чанти от седлата.

Войникът се засмя и скочи.

– Правилно, сър!

Малесън излезе. Вестфален зачака неспокойно. Беше сам в храма - или поне се

молеше да е така. Надяваше се, че всички онези чудовища са мъртви. Нямаше начин да

не са. Никой не би оцелял след пожара в дупката. Погледна мъртвите тела на жреца и

жрицата и си спомни за проклятието й. Празни думи на смахната езичница. Нищо

повече. Ала онези същества в тунела...

Малесън се върна с две чанти. Вестфален му помогна да напълни четирите големи

отделения, после и двамата преметнаха по две на рамо.

– Май забогатяхме, сър? - рече Малесън, но усмивката замръзна на устните му,

като видя насочения към него пистолет.

Сър Албърт не му остави време да го моли за пощада. Това само би забавило

нещата, без да промени крайния изход. Не можеше да позволи бъдещето на името и

рода му да зависят от дискретността на един човек от простолюдието, който несъмнено

щеше да се напие при първата възможност след завръщането си в Баранагар. Прицели

се в сърцето му и стреля. Войникът политна назад с разперени ръце и падна по гръб.

Изстена един - два пъти, когато петното на гърдите му разцъфна като червено цвете,

после се отпусна.

Вестфален прибра пистолета, приближи се до мъртвия, взе чантите и огледа храма.

Нищо не помръдваше. От дупката още се разнасяше противен мазен пушек. Останалите

лампи блещукаха от пиедесталите. Той отиде до най-близките урни, разряза восъчните

запушалки и ги ритна. Съдържанието им се изля на пода и плисна по стената. После взе

една от лампите и я хвърли в средата на локвата. Пламъците бързо обхванаха

дървената стена.

Приготви се да излезе, когато някакво движение на подиума привлече вниманието

му, уплаши го и го накара да пусне едната от чантите, за да извади пистолета.

Неизвестно как, момчето беше успяло да допълзи до подиума, където лежеше

жрецът. Беше протегнало ръка към огърлицата му. Пръстите му се бяха вкопчили в

двата жълти камъка. Изведнъж се отпусна. Гърбът му беше облян в кръв. Сър Албърт

прибра пистолета в кобура и вдигна падналата чанта. В храма вече нямаше никой,

който да му стори зло. Скоро храмът щеше да се превърне в тлеещ спомен.

Вестфален излезе на слънчевата светлина. Вече мислеше къде да зарови чантите и

съчиняваше историята, която щеше да разкаже - как са се загубили из хълмовете и

многочислена армия от бунтовници им е устроила засада. Спасил се е само той.

След това щеше да намери начин да се върне в Англия, колкото е възможно по-

скоро. А там “случайно”, зад някой камък в мазето на замъка на Вестфален, щеше да

намери голямо скривалище с нешлифовани скъпоценни камъни.

Налагаше си да забрави спомена за случилото се сутринта. Искаше да прогони от

съзнанието си проклятието, демоните, убитите и черния пушек, издигащ се над храма.

Почувства се добре, докато се отдалечаваше. Не се обърна назад нито веднъж.

СЕДМА ГЛАВА

Манхатън

неделя, 5 август 198 -

1.

Турнирът по тенис!

Джек изпъшка и се измъкна от леглото. Беше забравил. До преди малко лежеше и

мечтаеше за късна солидна закуска в заведението за палачинки на Седмо авеню, когато

си спомни, че трябва да играе тенис с баща си.

А нямаше ракета. През април даде своята на някой, но не помнеше на кого.

Оставаше само едно - да се обади на Ейб и да му каже, че случаят е спешен.

Гросман отговори, че ще го чака в магазина. Джек се изкъпа, избръсна се, облече

бели спортни шорти, тъмносиня фланелка, маратонки и чорапи и забърза по улицата.

Утринното небе се губеше във влажната омара. Денят щеше да бъде хубав.

Наближи спортния магазин и видя, че Ейб се задава от срещуположната посока.

Срещнаха се пред желязната решетка на витрината и Гросман го изгледа от главата до

петите.

– Сигурно ще искаш топки за тенис, нали?

Джек поклати глава и отговори:

– Не. Нямаше да те будя рано в неделя сутринта само за няколко топки.

– Радвам се да го чуя.

Ейб отключи решетката и я вдигна.

– Прочете ли бизнес новините в “Таймс”? Икономиката бележела подем. Не ми се

вярва. Все едно сме на “Титаник”, а айсбергът е пред нас.

– Денят е твърде хубав за икономическа катастрофа, Ейб.

– Е, да - съгласи се той, отключи вратата и я отвори. - Затвори очи и се преструвай,

че не виждаш нищо. Но кризата е неизбежна и хубавото време няма нищо общо с това.

Гросман изключи алармената система и тръгна към дъното на магазина. Джек не

го последва, а се отправи към ракетите за тенис и избра “Уилсън Триумф”.

Накани се да извика, че ще я купи, но видя как Ейб го гледа гневно от края на

пътеката.

– И заради това ли ме вдигна от закуска? За една тенис ракета?

– Ще ми трябват и топки.

– Нали каза, че случаят е спешен!

Джек очакваше подобна реакция. Неделя беше единственият ден, в който Ейб си

позволяваше да яде забранените му храни - солена пушена сьомга и питки.

– Наистина е спешен. Ще играя тенис с баща ми.

–така ли? Първо Джиа, после баща ти. Какво е това - Национална седмица на

мазохизма?

– Обичам баща си.

– Тогава защо си в мрачно настроение винаги, когато се връщаш от екскурзиите си

до Ню Джърси?

– Защото той е добър човек, но голям досадник.

И двамата знаеха, че това не е всичко, но по безгласно споразумение не казаха

нищо повече. Джек плати ракетата и топките за тенис.

– Ще ти донеса домати - каза той, когато Ейб отново спусна металната решетка

пред витрината на магазина.

Приятелят му засия.

– Отлично!

Следващата отбивка беше при Хулио, откъдето Джек взе кола - шевролет от 63-та,

бяла, с черен гюрук и подобрен двигател. Незабележим, всекидневен автомобил. Не

беше в стила на Хулио, но той не беше платил колата. Джек я видя на витрината на един

магазин за “класически” модели, даде пари на Хулио и я регистрира на негово име.

Официално колата принадлежеше на Хулио, но Джек плащаше застраховката и гаража и

я използваше, когато се налагаше.

Хулио беше напълнил резервоара с бензин и го чакаше. Беше я поукрасил - от

задното стъкло махаше ръка с надпис “Здрасти” и кученце, което клатеше глава и

мигаше с червени очи в синхрон със светлините на стоповете.

– Смяташ ли, че ще се кача сред тази менажерия? - попита Джек и го изгледа

гневно.

Хулио сви рамене.

– Какво да ти кажа, Джек? В кръвта ми е.

Джек нямаше време да маха символите на псевдоцивилизацията. Снабден с най-

хубавата щатска шофьорска книжка, която можеше да се купи с пари, той сложи кобура

със семерлинга в специалното отделение под предната седалка и бавно потегли.

Неделната сутрин в Манхатън е неповторима. Улиците са пусти. Няма автобуси и

камиони. Само по някой пешеходец тук-там. Пълна тишина. Почти зловещо.

Джек се отправи по 58-ма улица, стигна до източния й край и спря пред номер 8 на

Сътън Скуеър.

2.

Отвори Джиа. Юнис имаше почивен ден, а Нели още спеше.

Загърна се в халата и бавно тръгна към външната врата. Главата й се пръскаше от

болка, езикът й беше надебелял, повръщаше й се. Шампанското... Снощи се чувстваше

толкова добре, а сега - ужасно.

Погледна през шпионката и видя, че на прага стои Джек, облечен в бели спортни

шорти и тъмносиня фланелка.

– Има ли желаещи за тенис? - криво се усмихна той.

Изглеждаше добре. Джиа харесваше слаби и жилави мъже.

– Е? Може ли да вляза?

Тя се усети, че се е вторачила в него. През изминалите четири дни го видя три пъти.

Пак свикваше с присъствието му. Това не беше хубаво. Но нямаше да го отбягва, докато

не намереха Грейс.

– Разбира се. С кого ще играеш? С твоята приятелка индийката ли?

Веднага съжали за думите си, припомняйки си снощната му забележка за

ревността. Тя не ревнуваше... Само любопитстваше.

– Не. С баща ми.

Джиа знаеше колко е болезнено за Джек да бъде с баща си.

– Но дойдох тук, защото... Не знам точно как да го кажа, но не пийте нищо

непознато.

– Какво означава това?

– Никакви тоници, разхлабителни или нещо ново, което намерите в къщата.

Джиа не беше в настроение да слуша шеги.

– Снощи може и да съм пийнала повечко шампанско, но не ходя из къщата да

надигам шишетата.

– Говоря сериозно, Джиа.

Тя виждаше това и се почувства неловко. Погледът й стана изпитателен и угрижен.

– Не разбирам.

– Аз също. Но в онова шишенце на Грейс има някаква гадост. Стой настрана от

такива неща. Ако намериш още от онази течност, скрий я и после ми я дай.

– Мислиш ли, че тя има нещо общо с...

– Не знам. Но за всеки случай искам да внимавате.

Джек говореше уклончиво. Не й казваше всичко. Безпокойството й нарасна.

– Какво знаеш?

– Точно там е проблемът - нищо. Само предчувствие. Затова внимавай и не се

доближавай до нищо непознато.

Той й даде един телефонен номер.

– На баща ми е. Ако научите нещо за Грейс или ако ви потрябвам, обади се. Къде е

Вики?

– Още е в леглото. Юнис каза, че снощи заспала трудно. Приятна игра.

Джек се намуси.

– Благодаря.

Излезе и потегли. Докато го гледаше, Джиа се зачуди какво ли се върти в главата

му и защо беше онова странно предупреждение да не пият нищо “непознато”.

Разхлабителното на Грейс го тревожеше, но не каза защо. Само за да се увери, тя се

качи на втория етаж и прегледа шишенцата на Грейс. Всички имаха етикети. Нямаше

друго като онова, което бяха намерили в четвъртък.

Джиа глътна два аспирина и се изкъпа с гореща вода. Комбинацията намали

главоболието й. Когато се облече, Вики вече беше станала и чакаше закуската.

– Какво ти се яде?

– Шоколад!

– Вики!

– Колко е хубава! - отговори детето и посочи кутията бонбони “Черна магия”.

– Знаеш какво става, когато ядеш шоколад.

– Ама е много вкусен!

– Добре. Вземи си един бонбон. Ако мислиш, че заради няколко парченца шоколад

си заслужава да се подуваш, да те сърби и да ти е лошо, хапни си.

Вики погледна майка си, после бонбоните. Джиа затаи дъх, като се молеше, че

дъщеря й ще направи правилния избор и ще устои на изкушението.

– По-добре да изям един портокал, мамо.

Джия я взе в прегръдките си и я завъртя.

– Гордея се с теб, Вики! Разсъждаваш като зрял човек.

– Е, всъщност ми се иска покрит с шоколад портокал.

Джиа се засмя и я поведе към кухнята.

3.

Тунелът “Линкълн” беше почти празен. Джек прекоси ивицата, която отбелязваше

границата между Ню Йорк и Ню Джърси и си спомни колко се радваха с брат си и сестра

си, когато минеха тази линия на връщане у дома. На времето изпитваше радостна

тръпка, когато се прибираше в Ню Джърси, но сега съвсем не му беше весело.

Излезе от тунела и присви очи на слънчевата светлина. Отправи се нагоре, мина

през Юниън Сити, а после се насочи надолу, към низините на Ню Джърси. Пътят се

виеше през блатисти долини, покрай пристанището на Нюарк и околните рафинерии и

химически заводи. Комините бълваха противен пушек.

Ала щом навлезе във вътрешността на областта, пейзажът постепенно се промени

и стана хълмист. Колкото по-на юг отиваше, толкова повече мислите му се връщаха към

миналото. Спомни си за мистър Канели и за помощта, която бе оказал на първите си

клиенти.

Ала напрежението му нарастваше и той знаеше причината. Наближаваше мястото,

където бе загинала майка му.

Тогава бе “теглил чертата” между себе си и останалите хора, както се беше

изразила Колабати.

Това се случи, когато беше третокурсник в Рътгерс. През една неделна вечер в

началото на януари. Джек беше във ваканция. Бяха ходили на гости у леля Дорис в

Хайтстаун и се прибираха у дома. Джек седеше на задната седалка, а родителите му -

отпред. Шофираше баща му. Джек предложи да седне зад волана, но майка му каза, че

начинът, по който задминавал камионите, я изнервял. Разговаряше с баща си за

предстоящите финали по бейзбол, а майка му наблюдаваше спидометъра, за да бъде

сигурна, че не превишават ограничението от деветдесет и пет километра в час. Веселото

им настроение след прекарания с роднините ленив зимен следобед беше внезапно

помрачено. Минаваха под един надлез, когато с трясък колата се разтресе и дясната

половина на предното стъкло се разби на безброй блещукащи парченца. Баща му

извика от изненада, а майка му - от болка. В колата нахлу леден въздух. Майка му

изстена и повърна.

Баща му спря. Джек скочи на предната седалка и видя какво е станало. Една шлака

беше разбила предното стъкло и се бе забила в ребрата и стомаха на майка му. Не

знаеше какво да направи. Гледаше безпомощен как майка му изгуби съзнание и се

отпусна. Джек изкрещя на баща си да кара към най-близката болница. Баща му подкара

лудешки, като настъпи газта, натисна клаксона и присветкваше с фаровете. Джек

облегна майка си назад и извади шлаката. После съблече палтото си и я зави. Майка му

повърна още веднъж - този път само кръв. Докато я държеше, Джек усети, че тялото й

изстива. Знаеше, че има вътрешен кръвоизлив, но не можеше да направи нищо.

Стигнаха до отделението за спешни случаи, но майка му почина по време на

операцията от разкъсан черен дроб и далак. Кръвта й бе изтекла в коремната кухина.

Спомни си безмерната скръб. Безкрайното бдение и погребението. И въпроса -

защо? Полицията не откри нищо и едва ли някога щеше да разбере нещо. Нощем

младежите често се качваха на надлеза и пускаха разни предмети върху колите долу.

Когато съобщиха за инцидента, виновниците отдавна бяха изчезнали. В отговор на

молбите им щатските полицаи само свиваха безпомощно рамене.

Баща му реагира на случилото се, като се затвори в себе си. Трагедията го накара

да изпадне в унес. Организмът му привидно функционираше, но всъщност не чувстваше

абсолютно нищо. Реакцията на Джек беше различна - студена, спокойна и съкрушителна

ярост. Предстоеше му нова задача. Знаеше мястото и как да се справи. Само оставаше

да разбере кой е злосторникът.

Не можеше да мисли за нищо друго.

Накрая свърши работата.

Мина много време и инцидентът остана в миналото. Но винаги, когато наближеше

надлеза, в гърлото му засядаше буца. Сякаш виждаше как шлаката пада, разбива се

заедно с вихрушка стъклени парченца и се забива в него.

Джек потрепери. Мразеше Ню Джърси.

4.

Излезе от магистралата и се отправи на юг по шосе 541, което минаваше през

няколко градчета, чиито къщи се намираха досами пътя. Между тях имаше ниви и

зеленчукови градини и Джек си спомни за обещанието си да занесе домати на Ейб.

5

Мина през Лъмбъртън - име, което винаги предизвикваше във въображението му

образи на мудни, болезнено затлъстели хора, които влизаха и излизаха от магазините,

6

тътрейки крака. После дойде ред на Фостъртаун , който би трябвало да бъде населен с

орди от бездомни изоставени сополиви деца, но в действителност съвсем не беше така.

И накрая стигна до родния си дом. Зави покрай къщата на мистър Канели.

Старецът беше починал и новият собственик сигурно пестеше водата, защото тревата в

двора беше изсъхнала. Джек спря пред ранчото, където той, брат му и сестра му бяха

израснали и изключи мотора. Остана в колата. Искаше му се да е някъде другаде.

Ала нямаше смисъл да отлага неизбежното, затова слезе и тръгна към вратата.

Баща му отвори точно, когато стигна до нея.

– Джек! - извика той и протегна ръка. - Притесних се. Помислих, че си забравил.

Баща му беше висок, слаб и плешив човек с тъмнокафяв загар от работа на открито

и игра на тенис корта. Носът му приличаше на клюн и се белеше. Бръчките на челото му

се бяха умножили, откакто Джек го видя последния път. Но ръкостискането му беше

крепко, а сините очи - весели.

– Закъснях само няколко минути.

Баща му взе ракетата си за тенис и каза:

– Да, но аз запазих корта, за да можем да загреем преди мача. Да отидем с твоята

кола. Нали си спомняш къде са кортовете?

– Разбира се.

Качиха се и баща му огледа колата. Докосна зарчетата, за да се увери, че са

истински, а не плод на въображението му.

–така ли караш?

– Да. Защо?

– Ами... Тези неща не ти ли пречат?

– Това е най-хубавата кола, която съм имал.

Джек включи на задна скорост и излезе от двора.

Известно време разговаряха за незначителни неща.

Джек се опитваше да не се отклонява от неутралните теми. Нямаха какво толкова

да си кажат, след като преди петнайсет години Джек напусна колежа.

– Как върви работата?

– Страхотно - усмихна се баща му. - Купуваш ли от онези акции, за които ти казах?

– Взех две хиляди от “Аризона Петрол” за по един долар и осем цента. Последният

път, когато проверих, се бяха покачили на четири.

– В петък затвориха на четири и двайсет и пет. Изчакай още.

– Добре. Ще ми кажеш кога да ги продам.

Чиста лъжа. Джек не можеше да притежава акции, защото нямаше социална

осигуровка. Но следеше котировките, за да види как вървят въображаемите му

вложения.

Баща му имаше дарбата да намира акции на ниски цени. Купуваше няколко

хиляди, изчакваше, докато Цената им се удвоеше, после ги продаваше и търсеше други.

Справяше се толкова добре, че накрая заряза работата си на счетоводител. Имаше

компютър, свързан с Уол Стрийт и по цял ден сключваше сделки. Беше щастлив.

Докарваше си колкото заплатата на счетоводител, но работеше, когато си искаше, и

нямаше кой да му каже да се пенсионира. Живееше, използвайки ума си, и това му

харесваше. Изглеждаше по-спокоен от всякога.

Спряха на паркинга пред градските тенис кортове. И двата бяха заети.

– Мисля, че нямаме късмет.

– Не се безпокой - рече баща му и размаха едно листче. - Тук пише, че корт номер

две е запазен между десет и единайсет часа.

Джек взе новата си ракета и топките, а баща му се приближи до двойката, която

играеше на корт номер две. Мъжът намусен започна да прибира нещата си, а момичето

- около деветнайсетгодишно - стоеше до него, пиеше шоколадово мляко и гледаше

гневно.

– Който има връзки, така е.

– Не - дружелюбно се усмихна Джек. - Който мисли предварително си взема

резервация.

Тя сви рамене.

– Тенисът е игра за богатите. Не трябваше да се залавям с него.

– Хайде да не го превръщаме в класова борба, а?

– Кой? Аз ли? - престорено се усмихна момичето. - И през ум не ми е минавало.

После изля остатъка от шоколадовото мляко на корта, точно до линията за сервиса.

Джек стисна зъби и й обърна гръб. Поуспокои се, когато момичето и приятелят й

напуснаха корта и започна да играе.

Чувстваше се във форма, макар да знаеше, че играе посредствено. Новата ракета

му харесваше, но мисълта, че на асфалта зад него има петно от шоколадово мляко, му

пречеше да се съсредоточи.

– Не следиш топката! - извика баща му.

Знам, помисли си Джек.

Последното, от което се нуждаеше в момента, беше урок по тенис. Съсредоточи се

върху следващия сервис, отстъпи назад и се прицели в топката. Замахна с всичка сила и

изведнъж усети, че се подхлъзва. Падна точно в локвичката топло шоколадово мляко.

Баща му го видя и започна да се смее.

Денят щеше да бъде дълъг.

5.

Колабати крачеше напред - назад из апартамента, стискайки празното шишенце от

еликсира на ракшасите, и чакаше брат си. Непрекъснато мислеше за случилото се снощи

- за ненадейното изчезване на Кузум от приема, за миризмата на ракшасите в

апартамента на Джек и за очите, които той каза, че е видял. Между ракшасите и Кузум

имаше връзка и Колабати беше решила да разбере какво става. Но брат й го нямаше.

Къде ли ходеше нощем?

Утрото мина. По обед, когато започна да се страхува, че той изобщо няма да се

появи, вратата се отвори.

Влезе Кузум. Изглеждаше изморен и умислен. Вдигна глава и видя сестра си.

– Бати. Мислех, че си с американския си любовник.

– Цяла сутрин те чакам.

– Защо? Да не си измислила някакъв нов начин да ме тормозиш?

Нещата не тръгнаха така, както искаше Колабати. Намерението й беше да

разговарят разумно. Дори се бе издокарала в закопчана догоре бяла блуза с дълги

ръкави и широк бял панталон.

– Не съм те тормозила - умолително се усмихна тя. - Поне не е било нарочно.

– Някои неща никога не се променят.

Той тръгна към стаята си. Трябваше да го спре, преди да се е заключил вътре.

–така е. В ръката си държа едно от онези непроменяеми неща.

Кузум спря и я погледна въпросително. Тя вдигна шишенцето и се вторачи в брат

си. Изражението му беше озадачено. С нищо не показваше, че е познал шишенцето.

– Не съм в настроение за шеги, Бати.

– Уверявам те, че това не е игра.

Тя махна капачката и поднесе шишенцето към носа му.

– Кажи ми, ако познаваш миризмата.

Очите му се разшириха.

– Не може да бъде! Невероятно!

Той я погледна гневно.

– Първо ме объркваш, а сега се опитваш да ме правиш на глупак.

– Шишенцето беше в апартамента на Джек.

Кузум го взе и пак го помириса. Поклати глава, приближи се до дивана и седна.

– Не разбирам - уморено каза той.

Колабати се настани срещу него.

– Нима?

Той я погледна предизвикателно.

– Лъжец ли ме наричаш?

Тя отмести очи. В Ню Йорк имаше ракшаси. И Кузум беше в Ню Йорк. Колабати

разсъждаваше логично и не можеше да не свърже тези два факта. Но въпреки това не

смяташе, че моментът е подходящ, за да разкаже за подозренията си на Кузум. Той вече

беше нащрек.

– Не знам какво да мисля - каза тя. - Ние сме единствените Пазители.

– Нали видя яйцето? Съмняваш ли се в мен?

В гласа му прозвуча умолителна нотка. Говореше като човек, който много искаше

да му вярват. Беше толкова убедителен. Колабати се изкуши да му повярва.

– Тогава ми обясни на какво мирише шишенцето.

Той сви рамене.

– Имитация.

– Кузум, те бяха там! Снощи и предишната вечер!

– Слушай...

Кузум стана и се надвеси над нея.

– Видя ли ракшаси?

– Не, но долових миризмата им. Тя е непогрешима.

– Не отричам, но може да е било имитация...

–там имаше нещо!

–така ти се е сторило. Нищо не си видяла.

– А шишенцето в ръката ти?

Той й го подаде.

– Интересна имитация. За малко не заблуди и мен, но съм сигурен, че не е

оригинал. Между другото, къде е съдържанието?

– Излях го в канала.

Изражението му остана безучастно.

– Жалко. Можеше да го дам за анализ и да разберем кой приготвя фалшификата.

– Но защо би си правил труда?

Погледът му я прониза.

– Вероятно е някой политически противник. Или човек, разкрил нашата тайна.

Колабати почувства, че страхът я стисна за гърлото. Не, това беше нелепо! В дъното

на цялата история стоеше Кузум. Беше сигурна.

– Това е невъзможно!

Кузум посочи шишенцето в ръката й.

– До преди няколко минути и аз бих казал същото.

– Какво ще правим сега?

– Ще разберем кой се занимава с тези неща.

Той тръгна към вратата и добави:

– И ще започна веднага.

– Ще дойда с теб.

Кузум спря.

– Не. По-добре чакай тук. Очаквам важен разговор с консулството. Затова се

прибрах. Ти ще отговориш на обаждането.

– Добре. Но няма ли да ти потрябвам?

– Ако се наложи, ще ти се обадя. И недей да ме следиш. Знаеш какво се случи

последния път.

Колабати го остави да излезе. Погледна през шпионката и го видя, че влезе в

асансьора. Щом вратите се затвориха, тя изтича в коридора и повика другия асансьор.

Слезе във фоайето точно, когато брат й излизаше от сградата.

Лесно щеше да го проследи.

Обзе я вълнение. Най-после щеше да разбере къде ходи Кузум. Предполагаше

какво ще види. Всички доказателства сочеха, че в Ню Йорк има ракшаси. И въпреки че

отричаше, брат й имаше пръст в тази работа.

По Пето авеню и до Сентрал Парк - Юг го проследи лесно. Трудното започваше

отсега - нататък. Улиците гъмжаха от хора. Кузум се смеси с тълпата на Рокфелер Плаза.

Там свиреха музиканти и на всяка крачка търговци предлагаха плодове, бонбони и

балони.

Кузум изчезна.

Колабати започна да се лута сред хората като обезумяла, но не видя брат си.

Сигурно я бе забелязал и се бе скрил или бе взел такси.

Тя застана сред веселата безгрижна тълпа и прехапа устни. Идваше й да заплаче от

отчаяние.

6.

Джиа вдигна слушалката на третото иззвъняване. Един любезен глас с акцент

попита дали може да говори с мисис Пейтън.

– За кого да й предам?

– Кузум Бахти.

– О, мистър Бахти. Аз съм Джиа ди Лауро. Запознахме се на приема вчера.

– Приятно ми е да ви чуя отново, мис ди Лауро. Снощи бяхте много красива.

Джиа се засмя учтиво и отиде да каже на Нели.

Възрастната жена гледаше телевизия в библиотеката.

Докато се качваше по стълбите, Джиа реши, че не трябва да се доверява на

първоначалното възприятие. В първия момент мистър Бахти не й хареса, но после се

оказа, че той е приятен човек. Тя се усмихна мрачно. Никак не я биваше да преценява

хората. Ричард Вестфален й се бе сторил достатъчно очарователен, за да се омъжи за

него, но сетне излезе, че е съвсем различен. А след това Джек.

Нели вдигна слушалката, а Джиа насочи вниманието си към екрана.

– Какъв мил човек - рече Нели, след като приключи разговора.

– Така изглежда. Защо се обади?

– Искал да си поръча “Черна магия” и попита откъде съм ги взела. Казах му, че са

изпратени от Лондон. Той настоя да ги опитам, за да му кажа дали са толкова хубави,

колкото ги помни. И аз изядох един бонбон. Прекрасни са! Ще си взема още един.

Заповядай.

Джиа поклати глава.

– Не, благодаря. Вики е алергична и аз отвикнах от шоколада.

– Жалко - каза Нели и захапа още един бонбон. - Божествени са!

7.

Кузум не можеше да чака повече. Видя залеза, който озари в огнено оранжево

безбройните прозорци на опустелите в неделя небостъргачи. Мракът падаше над града

мъчително бавно. Най-сетне изгря луната и настъпи нощта.

Време беше Майката да поведе малкото на лов.

Още не беше полунощ, но Кузум смяташе, че е безопасно да ги пусне. Неделя вечер

в Манхатън цареше спокойствие. Хората седяха в домовете си и почиваха преди

началото на поредната работна седмица.

Тази нощ жертвата щеше да бъде онази жена Пейтън. Колабати несъзнателно бе

разчистила пътя, като взе шишенцето с еликсира на ракшасите от Джек. А Нели Пейтън

бе изяла поне един от бонбоните с течността, докато сутринта разговаряха по телефона.

Кузум щеше да направи още една крачка към изпълнението на обета си. Щеше да

постъпи с Нели Пейтън по същия начин, както с племенника и сестра й. Попаднеше ли в

неговата власт, той щеше да й разкаже как е забогатяла и да я остави да размишлява

един ден върху жестокостта на прадядо си.

А утре вечер щеше да предложи живота й на Кали и да я даде на ракшасите.

8.

Нещо не беше наред.

Нели никога не бе предполагала, че може да се събуди от някаква миризма, но...

Надигна глава и подуши въздуха в тъмната стая. Миришеше на мърша.

Остъклената врата на балкона беше открехната. Би се заклела, че цял ден не я беше

отваряла, защото климатичната инсталация работеше. Но вонята идваше отвън. Сякаш

някое куче бе изровило умряло животно точно в градината под прозореца й.

Пердетата се раздвижиха. Може би от ветреца. И все пак...

Тя се изправи и протегна ръка към очилата си. Намери ги и ги сложи. Дори тогава

не беше убедена какво точно вижда.

Към нея бавно и безшумно се движеше някаква черна сянка. Сигурно не беше

реалност, а кошмар, халюцинация или зрителна измама. Едва ли нещо толкова огромно

можеше да се движи така плавно и беззвучно.

Но с приближаването на сянката се усили и миризмата.

Нели се ужаси. Не беше сън! Отвори уста да извика, но една студена лепкава ръка я

запуши.

Грамадна и невероятно мръсна. Не беше човешка.

Възрастната жена започна да се съпротивлява, ала все едно се бореше с прилива.

Пред очите й затанцуваха ярки петна. Задушаваше се. Скоро експлозия от цветове

заличи всичко друго. А после пред очите й падна мрак.

9.

Вики се събуди. Потрепери, но не от студ, а от кошмара, който беше сънувала.

Торбалан бе отвлякъл мис Джелирол и се опитваше да я изпече. Сърцето на Вики

тупкаше в гърлото. Взря се в мрака. Лунната светлина се процеждаше в стаята и

озаряваше мис Джелирол и Торбалан. И двамата седяха спокойно там, където ги бе

оставила. Нямаше за какво да се притеснява. Това беше само сън.

Но продължаваше да трепери. Обърна се на другата страна и се притисна до майка

си. От цялото гостуване при леля Нели най-много й харесваше, че спи до майка си. В

техния апартамент имаше отделна стая и спеше сама.

Опита се да заспи отново, но не можа. Накрая се обърна към прозореца.

Луната не се виждаше. Вики се зачуди дали е пълнолуние. Измъкна се от леглото,

приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Луната беше пълна и се усмихваше.

Задният двор се къпеше в блясъка й. Сякаш беше ден.

Всичко беше неподвижно и тихо като на картина.

Детето погледна към покрива на къщичката, който се белееше на лунната

светлина. Изглеждаше толкова мъничък от третия етаж.

Долу в сенките нещо се раздвижи - високо, черно и ъгловато. Приличаше на човек,

но изглежда беше друго. Движеше се в задния двор така, сякаш плуваше, и носеше

нещо. А до стената имаше още едно. То вдигна глава и се вторачи в нея с блестящи

жълти очи. Те бяха гладни за... Вики.

Кръвта на детето се смрази. Искаше й се да скочи в леглото при майка си, но не

можеше да помръдне. Започна да пищи.

10.

Джиа се събуди и се надигна. В стаята беше тъмно. Вики пищеше.

Докато се разсънваше, през главата й минаха ужасни мисли.

Къде ли е Вики? Леглото беше празно. Чуваше гласа й, но не я виждаше.

Отиде препъвайки се до вратата и запали лампата. Внезапният блясък я заслепи за

миг, но после видя дъщеря си, която стоеше до прозореца и пищеше. Хукна към нея и я

взе на ръце.

– Няма нищо, миличка. Успокой се.

Детето спря да вика, но още трепереше. Джиа я притисна до гърдите си.

Кошмари. Джиа знаеше как да се справя с тях - изчакваше Вики да се разсъни

напълно и сетне й говореше тихо и успокоително.

– Било е само лош сън, миличка.

– Не! Не беше сън! Торбалан дойде! Видях го!

– Сънувала си, Вики.

– Той искаше да открадне мис Джелирол.

– И двамата са тук. Виждаш ли?

Тя обърна детето към нощното шкафче.

– Но той беше навън, до къщичката ми. Видях го!

На Джиа това не й хареса. Задният двор би трябвало да е пуст.

– Хайде да погледнем. Ще угася лампата, за да виждаме по-добре.

Лицето на Вики се изкриви от ужас.

– Не угасяй! Моля те!

– Добре. Само не се притеснявай. Аз съм тук.

Двете допряха чела на стъклото и се вгледаха в мрака. Нищо не помръдваше. В

задния двор нямаше никой. Джиа въздъхна облекчено и прегърна дъщеря си.

– Виждаш ли? Няма никой. Сънувала си.

– Но аз наистина видях Торбалан.

– Сънищата могат да бъдат много реални, миличка. Пък и нали знаеш, че Торбалан

е кукла. Той прави само онова, което го накараш. Не може да се движи сам.

Вики замълча, но Джиа разбра, че не е успяла да я убеди.

Детето се нуждаеше от приятели на нейната възраст. Играеше прекалено много с

куклите. Започна и да ги сънува. Трябваше да се махнат оттук.

– Искаш ли утре да се приберем вкъщи? Мисля, че стояхме тук достатъчно дълго.

– Тук ми харесва. Пък и леля Нели ще се чувства самотна.

– Утре ще дойде Юнис. Освен това, аз трябва да работя.

– Не може ли да останем още малко?

– Ще видим.

Вики се нацупи.

– Кажеш ли “ще видим”, това означава “не”.

– Не винаги - засмя се Джиа, защото знаеше, че детето има право.

Сложи Вики в леглото и я зави. Приближи се до вратата да угаси лампата, но си

помисли за Нели. Вики бе пищяла толкова силно, че сигурно я бе събудила. Но въпреки

това Нели не се качи да попита какво става. Джиа запали лампата в коридора и се

наведе над перилата. Вратата на Нели беше отворена, а стаята й - тъмна. Не можеше да

не се е събудила.

Обезпокоена, Джиа тръгна надолу по стълбите.

– Къде отиваш, мамо? - уплашена попита Вики.

– До стаята на леля Нели. Връщам се след минутка.

Джиа застана на прага. Нямаше нищо особено... освен някаква лека миризма на

гнило. Макар че нямаше от какво да се бои, тя се уплаши. Поколеба се, сетне почука.

– Нели?

Никой не отговори.

– Нели, добре ли си?

Последва мълчание и Джиа влезе вътре. Страхуваше се от онова, което можеше да

намери. Нели не беше млада. Ами ако бе умряла в съня си? Изглеждаше здрава, но кой

знае? Пък и миризмата навяваше мисли за смърт. Джиа светна лампата.

Леглото беше празно. Нели явно бе спала в него, но сега я нямаше. Джиа надникна

под леглото, после в банята.

Обзе я панически страх и хукна нагоре по стълбите. Провери всички стаи, като

викаше Нели.

От възрастната жена нямаше и следа.

Нели бе изчезнала - също като Грейс!

Джиа застана в коридора. Трепереше, бореше се с паниката и се чудеше какво да

направи. Двете с Вики бяха сами в една къща, откъдето хората изчезваха безшумно...

Вики!

Втурна се в стаята им. Детето беше заспало. Слава Богу! Джиа се облегна на

вратата. После се приближи до телефона на масичката в коридора. Знаеше номера на

Джек, но той беше в Ню Джърси и щеше да дойде след няколко часа. А тя не искаше да

бъдат сами с Вики.

С треперещи пръсти набра номера на полицията.

11.

– Още ли живееш под наем?

Джек кимна.

– Да.

Баща му направи недоволна гримаса и поклати глава.

– Хвърляш парите си на вятъра.

Джек си бе сложил ризата и панталона. Бяха се прибрали вкъщи след дълга и

спокойна вечеря в ресторанта за морски деликатеси. Сега седяха в хола и пиеха “Джек

Даниелс”.

– Имаш право, татко. За това не споря.

– Знам, че къщите са страхотно скъпи, пък и на теб не ти трябва толкова

пространство, но можеш да даваш стаи под наем и така да намалиш данъка си.

Водеха този разговор винаги, когато се съберяха. Баща му изтъкваше

преимуществата на собствеността, а Джек лъжеше и го увърташе, защото не можеше да

му каже, че изобщо не плаща данъци.

Телефонът иззвъня. Баща му отиде в кухнята да вдигне и след малко се появи

отново.

– За теб е. Търси те някаква жена. Стори ми се разтревожена.

Летаргията, която бе обзела Джек, мигновено изчезна. Само Джиа имаше този

номер. Стана от стола и забърза към телефона.

– Нели я няма, Джек.

– Къде отиде?

– Изчезна! Също като Грейс! Спомняш ли си за нея? Трябваше да я търсиш, а не да

ходиш на дипломатически приеми с приятелката си, индийката.

– Успокой се! Обади ли се на полицията?

– Ще дойдат всеки момент.

– Тогава ще се видим, след като си тръгнат.

– Не си прави труда да идваш дотук. Само исках да знаеш колко добре изпълни

задачата си.

Тя затвори.

– Станало ли е нещо? - попита баща му.

– Да. Злополука с един приятел - пак излъга Джек. - Трябва да се връщам.

Благодаря. Беше страхотно. Ще се видим скоро.

Джек взе ракетата си и се качи в колата, преди баща му да успее да го предупреди

да не шофира, след като е пил толкова много. Сетивата му бяха нащрек. Джиа бе

премахнала въздействието на алкохола.

Настроението му се развали. Наистина се бе провалил. Не му мина през ум, че и

другата сестра може да изчезне. Искаше му се да кара по-бързо, но не смееше. Никой

нямаше да го спре, ако спазваше ограничението за скоростта.

Поне движението не беше оживено. Нямаше камиони. Нощта беше ясна. Кръглата

луна висеше над шосето като забравен на дървото плод.

Когато наближи мястото, където бе загинала майка му, мислите му пак се насочиха

към миналото. Рядко си позволяваше това. Предпочиташе да разсъждава за настоящето

и за бъдещето. Ала състоянието му в момента го накара да си спомни снежната зимна

нощ един месец след смъртта на майка му...

12.

Всяка нощ наблюдаваше фаталния надлез - понякога открито, друг път спотаен в

храстите. Януарският вятър щипеше лицето, напукваше устните и сковаваше пръстите

му. Но той чакаше. Минаваха коли и хора, но никой не хвърляше нищо на пътя.

Дойде февруари. Заваля сняг. Джек стоеше на надлеза и наблюдаваше

оредяващото улично движение долу. Беше уморен и трепереше от студ. Реши да се

откаже.

Обърна се да си ходи и видя една фигура, която колебливо се приближаваше към

него. Джек се наведе, направи снежна топка и я запрати над перилата към колата долу.

Хвърли още две, погледна фигурата и видя, че тя вече върви по-самоуверено. Джек се

вторачи в колите, сякаш чакаше новодошлият да отмине. Но той спря до него.

– Какво слагаш в тях?

Джек го погледна.

– В кое?

– В снежните топки.

– Я изчезвай.

Младежът се засмя.

– Хей, всичко е наред, не се безпокой. Вземи от това.

Той му подаде шепа дребни като лешници камъчета.

Джек се изсмя презрително.

– Ако исках да хвърлям камъни, щях да намеря нещо по-добро.

– Това е само за начало.

Момчето, което се представи като Ед, сложи камъните върху перилата и двамата

започнаха да правят снежни топки. После му показа едно място, където имаше

достатъчно голяма дупка в оградата, за да се провре шлака. Джек хвърляше снежни

топки по камионите, но все не ги уцелваше, но Ед успяваше да улучи предните стъкла.

Джек наблюдаваше лицето му. По-голямата част не се виждаше от смъкнатата до

веждите плетена шапка и от високата яка на дебелия му пуловер, но докато Ед мяташе

снежните топки, в очите му светеше дивашки блясък. Смееше се, когато топката се

разбиеше в предното стъкло на някой автомобил. Заниманието му доставяше истинско

удоволствие.

Това обаче не означаваше, че Ед е хвърлил шлаката, която уби майката на Джек.

Младежът вероятно беше един от хилядите малолетни терористи, които се забавляваха,

като съсипваха чуждата собственост. Но онова, което правеше Ед, беше опасно. Пътят

долу беше хлъзгав. Пълните с камъни снежни топки можеха да накарат шофьора да

извие рязко волана или да натисне внезапно спирачките. А при дадените условия това

можеше да бъде фатално.

Или Ед не съзнаваше опасността, или именно тя го бе довела тук.

Може би беше той.

Джек се опита да разсъждава трезво. Трябваше да разбере и да бъде абсолютно

сигурен.

– Само си губим времето - възмутен отбеляза той. - Не счупихме нито едно стъкло.

Довиждане.

– Хей! - извика Ед и го хвана за ръката. - Нали ти казах, че това е само началото.

– Дрън - дрън!

– Ела с мен. Аз съм професионалист по тая работа.

Ед го заведе до колата си. Отвори багажника и му показа една заледена шлака,

напъхана до резервната гума.

– Какво ще кажеш за това?

Джек едва се сдържа да не се нахвърли върху него. Но трябваше да бъде напълно

сигурен. В замисъла му нямаше място за грешка.

– Това е опасно - рече той. - Ще си навлечеш ужасни неприятности.

– Ами! Миналия месец хвърлих една от тези бомби. Съвършено попадение! Право

в скута на един човек.

Джек усети, че започва да трепери.

– Удари ли го лошо?

Ед сви рамене.

– Де да знам. Избягах. Макар че много ми се искаше да бях видял физиономиите

им, когато това нещо проби предното стъкло.

– Добре. Хайде.

Ед се наведе да вземе шлаката, а Джек тръшна капака на багажника върху главата

му. Младежът изкрещя и се опита да се изправи, но Джек го удари отново. После още

веднъж. Блъскаше го с капака, докато Ед престана да мърда. Сетне изтича до храстите,

където беше скрил шестметрово дебело здраво въже.

– Събуди се!

Джек бе завързал ръцете на Ед зад гърба и го беше качил на парапета. Краката му също

бяха завързани и висяха над платното.

Джек натърка лицето му със сняг.

– Събуди се!

Ед изплю снега и разтърси глава. Отвори очи и погледна учудено Джек. Сетне

наведе глава и се вцепени. В очите му блесна паника.

– Хей! Какво...

– Ти си мъртъв, Ед.

Джек знаеше, че постъпката му е чисто безумие. Някой от пътниците можеше да

погледне нагоре и да ги забележи. Ала разумът отлетя наред с милостта, състраданието

и прошката.

Този човек трябваше да умре. Джеки реши така след разговора с щатската полиция

преди погребението на майка му. Стана ясно, че дори да научат името на злосторника,

той не може да бъде осъден, без да има очевидци на инцидента или пълни

самопризнания в присъствието на адвокат.

Джек отказа да приеме това. Убиецът трябваше да умре. И то не как да е, а както

Джек решеше. Престъпникът трябваше да знае, че ще умре. И защо.

Гласът на Джек прозвуча равнодушно дори в собствените му уши. Беше студен

като снега, който падаше от безличното нощно небе.

– Знаеш ли в чий скут падна “бомбата”, Ед? На майка ми. Тя умря. Една жена, която

не бе сторило зло през живота си. Возеше се в колата и не пречеше никому, а ти я уби. И

сега тя е мъртва, а ти си жив. Не е честно, Ед.

Джек изпитваше мрачно задоволство от нарастващия ужас на младежа.

– Хей! Виж какво! Не бях аз!

– Късно е, Ед. Вече ми каза, че си бил ти.

Ед се изплъзна от предпазния парапет и извика, но Джек го сграбчи за палтото и го

изтегли нагоре, докато краката му стъпиха на ръба.

– Моля те, не го прави! Съжалявам! Стана случайно. Не исках никой да пострада!

Ще направя всичко, каквото кажеш! Всичко!

– Добре. Тогава не мърдай.

Джек стоеше от вътрешната страна на парапета, а Ед - от външната. И двамата

наблюдаваха минаващите под надлеза коли.

Продължаваше да вали сняг и потокът от превозни средства намаля. Повечето се

движеха с шейсет - седемдесет километра в час. Джек забеляза фаровете на един голям

камион. Щом наближи надлеза, той бутна леко Ед. Младежът падна и ужасеният му вик

се извиси над бръмченето долу. Джек беше измерил въжето точно. Главата и гърдите на

Ед се блъснаха в предницата на идващия камион, тялото му отскочи и увисна

неподвижно на въжето, после се превъртя във въздуха и се залюля.

Камионът продължи по пътя си. Шофьорът явно помисли, че от надлеза е паднала

преспа сняг. По платното се зададе още един камион, но Джек не изчака да види

следващия удар. Приближи се до колата на Ед и извади шлаката от багажника. Сетне,

докато вървеше към колата си, която беше паркирана на километър и половина по-

нататък, той хвърли шлаката в нивата край шосето. Така нямаше да има връзка със

смъртта на майка му и с него.

Всичко свърши.

Прибра се вкъщи и легна, убеден, че на другия ден животът му ще бъде както

преди.

Ала грешеше.

Спа до обед и когато се събуди, чудовищността на онова, което бе извършил, се

стовари върху него с тежестта на целия свят. Беше убил човек. Нещо повече, екзекутира

го.

Не изпитваше вина. Нито угризения. Това беше най-ужасното - прозрението, че ако

се върне там в онези мигове, пак щеше да постъпи по същия начин.

И тогава разбра, че животът му никога няма да бъде същият. Младият мъж, когото

видя в огледалото, беше различен от вчерашния.

Върна се в Рътгерс, но учението вече му се струваше безсмислено. Седеше, смееше

се и пиеше с приятелите си, но вече не се чувстваше свързан с тях. Виждаше ги и ги

чуваше, но сякаш между тях се бе издигнала стъклена стена.

Търсеше някаква логика в постъпката си. Прочете екзистенциалистите Камю,

Сартър и Киркегор. Камю знаеше въпросите, които Джек задаваше, но не предлагаше

отговори.

През втория семестър го скъсаха на повечето изпити. Отчужди се от приятелите си.

Когато дойде лятото, Джек взе всичките си спестявания и се премести в Ню Йорк, където

продължи да “поправя това-онова”. Рискът и насилието в занаята му нарастваха. Научи

се как да разбива ключалки, да избира най-подходящото оръжие и амуниции за

определена ситуация, да влиза с взлом и да чупи ръце.

Всички, включително баща му, мислеха, че промяната се дължи на смъртта на

майка му. И до известна степен имаха право.

13.

Джиа не мислеше, че ще се зарадва да види Джек отново, но когато отвори

вратата и го съзря на прага, едва се сдържа да не се хвърли в прегръдките му.

Полицията не й бе помогнала с нищо. Всъщност двете ченгета, които най-сетне се

появиха в отговор на обаждането й, се държаха така, сякаш им губеше времето.

Огледаха бегло къщата, зададоха й няколко въпроса и я оставиха сама с Вики.

Джек влезе в преддверието. За миг й се стори, че ще протегне ръце към нея, но той

се обърна и затвори вратата. Изглеждаше уморен.

– Добре ли си? - попита той.

– Да.

– А Вики?

– И тя. Още спи.

Джиа се чувстваше неловко от погледа му.

– Какво стана?

Тя му разказа за кошмара на Вики и за изчезването на Нели.

– Полицаите откриха ли нещо?

– Не. Никаква следа от престъпление, както се изразиха. Явно мислят, че Нели е

отишла на среща с Грейс в пристъп на старческа сенилност.

– Това възможно ли е?

Първоначалната й реакция беше гняв, задето Джек дори си е помислил подобно

нещо, но после осъзна, че за човек, който не познава добре Нели и Грейс, това може да

изглежда приемливо обяснение.

– Не! Невъзможно е!

– Добре. Вярвам ти. Ами алармената система?

– Включена е само на първия етаж. Горе не работи.

– Значи досущ като Грейс. “Дамата изчезва”.

– Мисля, че моментът не е подходящ за остроумни цитати от филми, Джек.

– Знам. Но това ми дойде на ум. Хайде да огледаме стаята й.

Джиа го поведе нагоре по стълбите и осъзна, че се успокоява. Джек излъчваше

компетентност. Внушаваше й, че положението е овладяно и че нищо лошо няма да се

случи в негово присъствие.

Той се разходи из стаята на Нели привидно безразличен, но Джиа забеляза, че

очите му се стрелкат насам-натам. Не докосна нищо с пръсти, за да не оставя

отпечатъци. Всичко това свидетелстваше за начина му на мислене и за

взаимоотношенията му с властите.

Джек открехна вратата на балкона и в стаята нахлу топъл влажен въздух.

– Ченгетата ли я отключиха?

Тя поклати глава.

– Не. Дори не беше залостена, а само притворена.

Джек излезе на балкона и погледна надолу.

– Също като Грейс. Претърсиха ли двора?

– Излязоха с фенерчета, но казаха, че няма следи от стълба или нещо друго.

– Не виждам никаква логика. И най-странното е, че ти щеше да разбереш за

изчезването й едва на сутринта, ако не е бил кошмарът на Вики. Сигурна ли си, че е

било кошмар? Възможно ли е да е чула нещо, което да я е събудило и уплашило?

– Беше кошмар. Тя мислеше, че Торбалан открадва мис Джелирол - отговори Джиа

и потрепери, като си спомни за писъците на детето. - Дори й се сторило, че го видяла в

задния двор.

Джек се вцепени.

– Наистина ли е видяла някого?

– Торбалан. Куклата й.

– Разкажи ми подробно всичко.

– Вече обясних на ченгетата.

– Направи го още веднъж. Заради мен. Моля те. Може да се окаже важно.

Тя му разказа как се е събудила от писъците на Вики, как е погледнала долу, но не

е видяла нищо и как е отишла в стаята на Нели...

– Единственото, за което не споменах пред полицията, беше миризмата в стаята й.

– Парфюм? Одеколон за бръснене?

– Не. На нещо гадно. На гнило.

Джек стисна челюсти.

– Като от мъртво животно ли?

– Да. Точно така. Откъде знаеш?

– Предположих.

Изведнъж Джек стана напрегнат. Влезе в банята на Нели и провери всички

шишенца, но явно не намери онова, което търсеше.

– Долови ли миризмата на друго място в къщата?

– Не. Защо е толкова важна?

Той се обърна към нея.

– Не съм сигурен, но нали си спомняш какво ти казах сутринта?

– Да не пием нищо непознато, като разхлабителното на Грейс.

– Да. Нели донасяла ли е нещо подобно в къщата?

Джиа се замисли.

– Не... Единственото, което получихме наскоро, беше кутия бонбони от бившия ми

съпруг.

– За теб ли?

– Ами! За Нели. Те са й любимите. Изглежда са много популярни. На приема Нели

спомена за тях на твоя приятел индуса. И после той се обади да попита откъде може да

си поръча същите.

– Кузум? - учуди се Джек.

– Изглеждаш изненадан.

– Не ми прилича на почитател на шоколада. По-скоро я кара на ориз и вода.

Джиа разбра какво искаше да каже Джек. Аскетизмът на мистър Бахти беше

изписан на лицето му.

Тръгнаха по коридора и той попита:

– Как изглежда Торбалан?

– Лилав и тънък като камшик. Ще ти го донеса да го видиш.

Тя заведе Джек на третия етаж, влезе на пръсти в спалнята и взе куклата.

–мамо?

Джиа се стресна.

– Да, миличка.

– Чух, че говориш с някого. Джек ли е тук?

Джиа се поколеба, преди да отговори, но нямаше как да не й каже.

– Да, но ти лежи в леглото и...

Вики скочи и хукна към коридора.

– Джек! Джек! Джек!

Той я вдигна и тя обви ръце около врата му.

– Здрасти, Викс.

– О, Джек, толкова се радвам, че дойде! Много ме беше страх.

– И аз така чух. Майка ти ми каза, че си сънувала кошмар.

Докато детето му разказваше за случилото се, Джиа за пореден път се зачуди на

разбирателството между дъщеря й и Джек. Бяха като стари приятели. В такива моменти

много й се искаше Джек да беше по-различен. Вики се нуждаеше от баща, а не и от

човек, чиято професия изискваше използването на пистолети и ножове.

Джек взе куклата. Торбалан беше направен от пластмаса - слаб, и мускулест, с

дълги крайници, целият лилав, с изключение на лицето, и с черна шапка.

– Прилича на плашило. Този ли видя през нощта на двора? - обърна се той към

Вики.

– Да. Само че беше без шапка. Видях само очите му. Бяха жълти.

Джек се стресна и едва не изпусна детето. Джиа протегна инстинктивно ръка, за да

хване дъщеря си.

– Какво има, Джек?

– Нищо - успя да се усмихне леко той. - Ръката ме боли от тениса. Вече ми мина. Да

не си видяла някоя котка, Вики? Очите на Торбалан не са жълти.

– Но тази нощ му бяха жълти. И на другия също.

Джиа наблюдаваше изражението на Джек. Би се заклела, че му призля. Това я

разтревожи, защото никога не го беше виждала такъв.

– Другият ли? - попита той.

– Да. Торбалан си беше довел помощник.

Джек се умълча и занесе Вики в спалнята.

– Време е за сън, Викс. Ще се видим утре.

Момиченцето възрази с половин уста, но легна и Джия я зави. Върна се в

коридора, но Джек не беше там. Намери го долу, в облицованата с орехово дърво

библиотека. Човъркаше алармената система с мъничка отвертка.

– Какво правиш?

– Включвам горните етажи. Трябваше да го сторя още след изчезването на Грейс.

Готово...

Джиа усещаше, че той крие нещо от нея и това й се стори несправедливо.

– Какво знаеш?

– Нищо.

Той продължи да изучава алармената система, сетне добави:

– Не виждам никаква логика.

Желанието й беше да чуе нещо друго и някой да даде смислено обяснение за

случилото се през последната седмица. Нещо в думите на Вики бе разтревожило Джек и

Джиа искаше да разбере какво е то.

– Може аз да открия някаква логика - предположи тя.

– Съмнявам се.

Джиа се ядоса.

– Сама ще преценя! Вики и аз сме тук от една седмица и вероятно ще се наложи да

останем още, ако Нели не се появи. Ако знаеш какво става, настоявам да ми кажеш!

Джек я погледна за пръв път, откакто бе влязла в стаята.

– Добре. Предишните две нощи и в моя апартамент се разнесе някаква противна

миризма. А снощи от прозореца ме гледаха два чифта жълти очи.

– Джек, ти живееш на третия етаж.

–там имаше нещо.

Стомахът й се сви. Тя седна на канапето и потрепери.

– Господи! Побиха ме тръпки!

– Сигурно са били котки.

Джиа го погледна и разбра, че и той не вярва на думите си. Загърна се в халата.

Искаше й се да не го беше питала какво мисли и той да не й беше отговарял.

– Добре. Котки са били.

Джек се протегна и се прозя.

– Късно е и съм уморен. Имаш ли нещо против, ако прекарам остатъка от нощта

тук?

Тя прикри внезапния си прилив на облекчение.

– Не.

– Хубаво.

Той се изтегна на канапето.

– Ще седя тук. Ти се качи при Вики.

Джек запали нощната лампата и взе едно списание от купчината до кутията

бонбони “Черна магия”. Джиа усети, че на гърлото й заседна буца, като си спомни за

детинската радост на Нели, когато получи бонбоните.

– Искаш ли одеяло?

– Не. Така съм добре. Само ще почета малко. Лека нощ.

Джиа стана и тръгна към вратата.

– Лека нощ.

Угаси голямата лампа и излезе. Сгуши се до Вики и се опита да заспи. Но макар да

знаеше, че Джек е долу, сънят не дойде.

Джек... Той беше дошъл, когато имаше нужда от него и сам се справи с онова,

което полицията не можа да направи. Чувстваше се в безопасност в негово присъствие.

Без него щеше да трепери от страх до сутринта. Желанието й да бъде с него нарастваше.

Бореше се с него, но губеше битката. Вики дишаше бавно и равномерно.

Джиа се измъкна от леглото, взе едно тънко одеяло и слезе долу. Поколеба се пред

вратата на библиотеката. Ами, ако й откаже? Напоследък се беше държала толкова

студено с него... Ами, ако той...

Имаше само един начин да разбере.

Тя влезе и видя, че Джек я гледа. Явно я бе чул да слиза по стълбите.

– Сигурен ли си, че не искаш одеяло? - попита тя.

Изражението му беше сериозно.

– Бих искал някой да го сподели с мен.

С пресъхнала уста Джиа се приближи до канапето и легна до Джек, като метна

одеялото отгоре. И двамата мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Тя лежеше до него и

едва сдържаше страстта си.

След известно време, което й се стори цяла вечност, той вдигна брадичката й и я

целуна. Това явно му струваше толкова смелост, колкото и на нея да слезе при него.

Джиа отвърна на целувката, освобождавайки насъбралото се в нея желание. Махна

дрехите му, а той съблече нощницата й. Вече нямаше нищо помежду им. Вкопчи се в

Джек, сякаш се страхуваше някой да не й го отнеме.

Господ да й е на помощ, но Джек беше единственият мъж, когото желаеше.

14.

Джек лежеше на канапето и безуспешно се опитваше да заспи. Джиа го бе

изумила. Любиха се два пъти - първия път трескаво, а втория - по-спокойно - и сега беше

сам. Отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Въпреки опита, изобретателността и

неутолимата си страст, Колабати не бе успяла да го накара да се почувства така. С Джиа

беше различно. Двамата бяха родени един за друг. И тази нощ доказа това. Сигурно

имаше начин да се сдобрят и отново да бъдат заедно.

След като дълго се притиска до него, Джиа се качи горе, защото не искаше

сутринта Вики да ги намери един до друг. Беше сърдечна, любяща и страстна - съвсем

различна от изминалите два месеца. Това го озадачи, но му беше приятно. Явно беше

направил нещо правилно. Каквото и да беше, искаше му тя да продължи да се държи

така.

Но не само промяната у Джиа не му позволяваше да наспи. Събитията от нощта

породиха у него безброй теории, предположения, догадки и страхове.

Описанието на жълтите очи, които Вики беше видяла, го потресе. Беше почти

убеден, че очите пред прозореца на апартамента му бяха някаква зрителна измама, но

след като Джиа спомена и за противната миризма, двете явления не можеха да бъдат

обикновено съвпадение.

Между тях и изчезването на Нели имаше връзка. Ала Джек нямаше представа

каква е тя. Пак претърси къщата, за да провери дали няма още от билковата течност на

Грейс, но не намери нищо и се разочарова.

Протегна лениво ръка и взе един шоколадов бонбон. Не беше гладен, но му се

прияде нещо сладко. Лошото беше, че не знаеше какъв е пълнежът. Обикновено

забиваше палец, за да провери, но в къщата на Нели това му се стори неприлично.

Поколеба се, преди да сложи бонбона в устата си, после се отказа и го върна в кутията.

Ако беше намерил същата течност и сред шишенцата па Нели, към ребуса щеше да

се прибави още един фрагмент. Едва ли щеше да се доближи до цялостната картина, но

поне щеше да има по-солидна основа за работа. Джек се наведе и премести малкия

пистолет под възглавницата на канапето. Затвори очи и се замисли за жълтите очи.

И тогава се сети за онова, което му бе убягнало предишната нощ - защо очите му

се струваха познати. Те приличаха на двата жълти топаза с черни центрове от

огърлиците на Кузум, Колабати и баба им!

Трябваше да се сети по-рано! Въодушеви се. Не знаеше какво означава приликата,

но бе установил връзка между семейство Бахти и жълтите очи, а вероятно и с

изчезването на Грейс и Нели. Можеше да се окаже чисто съвпадение, но поне

разполагаше с улика.

Джек знаеше какво да направи сутринта.

ОСМА ГЛАВА

Манхатън

понеделник, 6 август

1.

Джиа гледаше как Джек и Вики играят. Детето се беше събудило на зазоряване и

много се зарадва, когато намери заспалия в библиотеката Джек.

Щом седнаха около масата, Вики започна да скандира:

– Искаме Луната! Искаме Луната!

Джек изпълни желанието й. Взе червилото на Джиа и нарисува на лявата си ръка

грубовато засмяно лице. Започна да пищи с тънък гласец и да се мъчи да напъха

закуската в устата на Луната. Вики се смееше толкова силно, че едва си поемаше дъх.

Джиа се зарадва на веселото й настроение и също се разсмя.

Откога не се бяха смели така?

– Стига толкова - рече Джек. - Луната трябва да си почине, а аз - да се нахраня.

После отиде до мивката да измие ръката си.

– Нали е много смешен, мамо? - попита с блеснали очи детето. - Най-смешният на

света!

Докато Джиа отговаряше, Джек се обърна и в пълен синхрон с нея каза:

– Страхотен е!

Джиа го замери с кърпата за хранене.

– Седни и яж!

Тя гледаше как Джек довършва яйцата, които бе изпържила за него. Тримата бяха

щастливи, въпреки кошмара на Вики и изчезването на Нели. Още не бяха казали за това

на детето. Снощи беше толкова хубаво. Джиа не знаеше какво й стана, но се радваше,

че се е поддала на импулса си. Нямаше представа какво означава това - ново начало или

нищо. Де да можеше винаги да се чувства така... Само че...

– Джек - бавно попита тя, без да е намислила точно как да се изрази, - ... мислиш

ли да смениш работата си?

– Непрекъснато. Ще го направя.

В очите й светна искрица надежда.

– Кога?

– Не знам - отговори той и сви рамене. - Съзнавам, че не мога да се занимавам с

това цял живот, но...

– Какво?

– Ами, такава ми е професията. Върша я добре. Ето защо, искам да продължа.

– Харесва ти, така ли?

– Да.

Искрицата надежда угасна и предишното възмущение се завърна с леден повей.

Джиа стана и започна да разтребва масата. Защо ли си правеше труда? Този човек беше

безнадежден случай.

Закуската завърши напрегнато.

– Мисля, че трябва да се махнете оттук и да се върнете в апартамента си - рече

Джек, когато двамата с Джиа останаха сами в коридора.

– Не мога. Ами Нели? Не искам да се върне и да завари къщата пуста.

– Юнис ще бъде тук.

– Знам ли. Щом Грейс и Нели ги няма, тя всъщност остава без работа. Може би

няма да иска да стои тук сама. Не я обвинявам.

Джек се почеса по главата.

– Предполагам, че имаш право. Но никак не ми се иска да сте сами тук.

– Ние можем да се грижим за себе си - отказа да приеме загрижеността му тя. - Ти

само си свърши работата.

Той стисна устни.

– Чудесно. А снощи какво беше - случайна прищявка?

– Може би. Би могло да означава нещо, но нито ти, нито аз сме се променили. Ти

си същият Джек, когото оставих, а аз още не мога да приема онова, с което се

занимаваш. А човек е такъв, каквато е професията му.

Джек излезе и тя остана сама. Къщата изведнъж й се стори огромна и зловеща.

Надяваше се, че Юнис ще дойде скоро.

2.

Един ден от живота на Кузум Бахти...

Джек потисна обидата при раздялата с Джиа и се зае със задачата да разбере как

Кузум прекарва дните си.

Прибра се в апартамента си и набра номера му. Обади се Колабати и от краткия

им разговор Джек научи, че може да намери Кузум или в консулството, или в сградата

на Обединените нации. Успя да изкопчи и адреса на жилището му. Може би щеше да му

потрябва. Позвъни на индийското консулство и узна, че мистър Бахти ще бъде в

Обединените нации през целия ден.

Нареди се на опашката от туристи пред сградата и зачака да започне обиколката.

Не знаеше нищо за Обединените нации. Повечето хора, които познаваше в Манхатън,

не бяха идвали тук.

Беше си сложил черни очила, закопчана догоре тъмносиня риза, светлосини

бермуди, три четвърти черни чорапи и сандали. На врата му висеше фотоапарат “Кодак”

и бинокъл. Реши, че ще бъде най-добре да прилича на турист.

Подобната на гробница сграда беше недостъпна за обикновените хора. Имаше

желязна ограда, а пазачите на входа проверяваха картите за самоличност. Вътре имаше

и детектори за метали и Джек - макар с нежелание - бе оставил оръжието си вкъщи.

Обиколката започна. Тръгнаха по коридорите и екскурзоводът им разказа накратко

за историята, постиженията и бъдещите цели на Обединените нации. Джек слушаше с

половин ухо. Спомни си забележката, която веднъж бе чул, че ако изритат дипломатите,

тази сграда ще се превърне в най-хубавия бардак на света и като такъв ще допринесе

много повече за международното разбирателство.

Турът му даде възможност да се запознае с вътрешното разположение. Имаше

помещения, където достъпът беше забранен. Джек реши, че е най-добре да седне в

заседателната зала, където обсъждаха някаква нова международна криза. Настани се и

научи, че индийците са пряко замесени в конфликта - Индия заплашвала червен Китай с

агресия.

Беше истинско мъчение да слуша дискусията. Всяка незначителна малка държава

трябваше да се изкаже и обикновено повтаряше казаното преди нея. Накрая изключи

слушалките, но продължи да наблюдава индийската делегация с бинокъла. Кузум не се

виждаше. Джек намери телефон и пак се обади в индийското консулство. Отново му

отговориха, че мистър Бахти е в сградата на Обединените нации с делегацията.

Тъкмо се накани да си тръгне, когато Кузум най-после се появи. Вървеше с

величествена и делова походка. Връчи купчина книжа на председателя на делегацията и

после се настани на един от столовете отзад.

Джек застана нащрек и се вторачи в него. Кузум се забелязваше отдалеч, защото

беше единственият с тюрбан на главата. Той размени няколко думи с дипломатите

около него, но повечето време мълчеше. Изглеждаше затворен и умислен, сякаш беше

под напрежение. Въртеше се на стола, местеше крака насам-натам, потропваше,

непрекъснато поглеждаше часовника си и играеше с пръстена си - типично държание на

човек, който мисли за нещо и иска да бъде на друго място.

Къде ли?

Джек остави Кузум в сградата и излезе на площада отпред. Видя къде са паркирани

колите на дипломатите, запомни индийския национален флаг и намери едно сенчесто

място на отсрещната страна на улицата, откъдето ясно виждаше изхода.

3.

Седя там почти цял следобед. Очите му започнаха да парят от взиране в изхода на

паркинга за дипломатите. Ако в четири и петнайсет не беше погледнал случайно към

площада пред сградата на Обединените нации, щеше да чака Кузум до вечерта.

Индиецът се появи изневиделица, като мираж в пустинята. Подмина официалните

автомобили и застана на тротоара. Спря такси и се качи.

Джек се уплаши, че ще го изпусне, изтича до улицата и махна на едно друго

свободно такси.

– Не ми е приятно да го кажа - обърна се той към шофьора, след като се метна на

задната седалка, - но трябва да проследим онова такси.

– Кое? - попита шофьорът, без да се обръща.

– Ей-там. Току-що потегли. Отзад има реклама на “Таймс”.

– Ясно.

– Често ли те молят да следиш някого?

– Почти никога.

– Но не се изненада.

– Щом плащаш, ще карам след него, докато ми свърши бензинът.

Джек се облегна назад и се вгледа в табелката с името на шофьора. Чернокожият

се казваше Арнолд Грийн.

Таксито на Кузум зави на запад по 66-та улица, после запълзя по Пето авеню. Явно

се прибираше в апартамента си. Ала сетне колата подмина ъгъла на 64-та улица и спря.

Кузум слезе и тръгна на изток. След малко влезе в един вход, над който имаше

месингова табелка с надпис “Ново! Индийска къща”.

Джек погледна адреса на индийското консулство, който беше записал сутринта.

Съвпадаше. Очакваше да види нещо като индийски храм, но сградата беше обикновена,

от бял камък и с железни решетки на прозорците. Над двойните дъбови врати се

ветрееше индийският национален флаг.

– Спри - каза той на шофьора. - ще почакаме малко.

– Колко?

– Колкото се налага.

– Това може да струва много пари.

– Няма проблем. Ще ти плащам на всеки петнайсет минути. Как ти звучи?

Арнолд протегна огромната си черна ръка.

– Какво ще кажеш за първата вноска?

Джек му даде пет долара.

– Тукашен ли си? - попита чернокожият, без да се обръща.

– Ами, така да се каже.

– Приличаш на ония от Кливланд.

– Действам под прикритие.

– Детектив ли си?

– Така да се каже.

– Скъпо ли взимаш?

– Може да се каже.

Това не беше вярно - Джек използваше собствените си пари и време, но нямаше

защо да обсъжда този въпрос.

– Ами, тогава, така да се каже, ми кажи, когато искаш да потеглим, така да се каже.

Джек се засмя и се настани удобно. Единственото му притеснение беше дали

сградата има заден изход.

В пет часа излязоха някакви хора. Кузум не беше сред тях. Мина още един час, но

той не се появи. В шест и трийсет Арнолд заспа на предната седалка и Джек се уплаши,

че Кузум се е измъкнал незабелязан. Реши да почака още половин час. Сетне или щеше

да влезе вътре, или да намери телефон и пак да се обади в консулството.

Беше почти седем, когато излязоха двама индийци в делови костюми. Джек бутна

шофьора.

– Включи двигателя. Може скоро да тръгнем.

Появиха се още двама, но Кузум го нямаше. Джек се изнерви. Беше още светло и

Кузум едва ли бе минал покрай него, макар да имаше чувството, че когато поиска,

индиецът може да бъде доста лукав и изобретателен.

Изведнъж Джек установи, че бяха паркирали на еднопосочна улица. Ако Кузум се

появеше, Джек трябваше да слезе от таксито и да отиде на Пето авеню за друго. А

шофьорът може би нямаше да бъде така сговорчив като Арнолд.

– Трябва да излезем на Пето авеню!

– Добре.

Арнолд включи на скорост и потегли бавно напред.

– Не, чакай! Ще мине много време, докато заобиколим. Ще го изпусна.

Чернокожият го изгледа съкрушително.

– Нали не ми казваш да карам в забранената посока?

– Разбира се, че не - отговори Джек и нещо в гласа на шофьора му подсказа да

продължи закачката. - Това ще бъде нарушение на правилника.

– Само исках да се уверя, че не ме караш да направя такова нещо - усмихна се

Арнолд.

Сетне включи на задна скорост и даде газ. Гумите изсвириха, ужасените пешеходци

скочиха на тротоара, а колите, идващи от - Сентрал Парк, свърнаха встрани и гневно

натиснаха клаксоните. Таксито измина трийсетте метра до ъгъла и спря в началото на

улицата, до пресечката с Пето авеню.

– Така добре ли е? - попита чернокожият.

Джек се взря през задното стъкло. Въпросният изход се виждаше ясно.

– Да. Благодаря.

– Моля.

И изведнъж Кузум се появи. Излезе от сградата и тръгна към Пето авеню. Пресече

64-та улица и се насочи към таксито на Джек. Джек се сви в ъгъла, за да не го види.

Индиецът се приближаваше. Вървеше право към колата.

– Тръгвай - каза Джек. – Той мисли, че чакаш клиент.

Таксито се отдели от тротоара точно, когато Кузум посегна към дръжката на

вратата. Джек надникна през задното стъкло. Индиецът не изглеждаше обезпокоен.

Махна с ръка и спря друго такси. Явно беше погълнат от мисли за мястото, където

отиваше.

Без да му казват, Арнолд намали и спря, за да изчака Кузум да се качи в другата

кола. Щом ги подмина, отново пое след него.

Джек се наведе напред и се вторачи в таксито на Кузум. Не смееше да мигне от

страх да не го изпусне. Апартаментът на индиеца беше наблизо, но въпреки това той не

тръгна пеша. Може би така беше по-добре. Проследиха го до 57-ма улица. После колата

на Кузум зави надясно и пое по Арт Галъри Роуд.

Движеха се в западна посока. Наближиха доковете на река Хъдсън. Джек се сепна,

когато си спомни, че там някъде бяха нападнали бабата на Кузум. Таксито спря на

пресечката на Дванайсето авеню и 56-та улица. Индиецът слезе и продължи пеша.

Джек накара на Арнолд да спре и подаде глава от прозореца. Присви очи срещу

блясъка на залязващото слънце, но успя да види, че Кузум прекоси Дванайсето авеню и

изчезна в сенките на магистралата Уест Сайд.

– Ще се върна след секунда - рече Джек.

Приближи се до ъгъла и видя, че Кузум бърза по разбития крайбрежен тротоар

към гниещия пристан, където бе хвърлил котва един ръждясал товарен кораб. Трапът

падна като по чудо. Кузум се качи на борда и се скри от погледа му. Трапът се вдигна.

Какво, по дяволите, правеше Кузум на онази плаваща таратайка? Денят беше

дълъг и отегчителен, но сега ставаше интересно.

Джек се върна при таксито и рече:

– Изглежда бяхме дотук.

Плати сметката, добавяйки двайсет долара за старанието на чернокожия.

– Благодаря. Много ми помогна.

– Този квартал е кофти през деня - каза Арнолд, като се огледа, - а вечер става

адски напечено, особено за човек, облечен като теб.

– Ще внимавам - обеща Джек, благодарен за загрижеността на един мъж, когото

познаваше едва от няколко часа, и затвори вратата. - Благодаря ти още веднъж.

Джек проследи с поглед таксито, докато то изчезна сред потока от коли, после се

огледа.

Чувстваше се уязвим в облеклото, което крещеше: “Нападни ме”. Нямаше и

оръжие. Е, знаеше как да осакати някой с помощта на химикалка, както и десетина

начина да убие с ключодържател, но не искаше да действа от такава близка дистанция,

ако се наложеше. Щеше да бъде много по-спокоен, ако семерлингът беше прикрепен за

глезена му.

Трябваше да се скрие. Реши, че е най-добре да намери убежище под магистралата.

Изтича дотам и се качи на една от подпорите. Виждаше ясно пристана и кораба. И най-

вече беше невидим за хулиганите.

Стъмни се. Уличните лампи светнаха. Корабът остана тих. На палубата не

помръдваше нищо, нито се появи светлина. Какво ли правеше Кузум?

В девет часа Джек реши, че не може да чака повече. Под прикритието на мрака

щеше да се приближи до корабчето, а може би и да се качи на борда, без да бъде

забелязан.

Скочи долу и се промъкна до пристана. От изток се надигаше луната - голяма,

кръгла и обагрена в червено. Трябваше да се качи на борда, преди луната издигне

високо в небето и да озари пристанището с яркия си блясък.

Той приклекна до огромните пилони под извисяващата се сянка на кораба и се

заслуша. Чуваше се само плискането на вълните под кея. Във въздуха се разнасяше

стипчив мирис на сол, плесен, загниващо дърво, креозот и отпадъци. Някакво движение

вляво привлече вниманието му. Един самотен пристанищен плъх припкаше по

преградата на кораба, търсейки нещо за ядене. Нищо друго не помръдваше.

Джек скочи, когато една вълна се разби в корпуса.

Беше нервен, но не знаеше защо. Промъквал се бе тайно при много по-рисковани

обстоятелства от сегашните. Но колкото повече се приближаваше до кораба, толкова по-

малко желание изпитваше да се качи на борда. Нещо го предупреждаваше да се маха

оттам. Инстинктът му нашепваше, че го грози опасност.