Проклятието на огледалото

I.

— Ето ни и нас — започна мис Найт, поставяйки поднос със закуска на масичката до леглото на мис Марпъл. — Как сме тази сутрин? Виждам, че вече сме дръпнали завесите — продължи тя с леко неодобрение в гласа.

— Будя се рано — обясни мис Марпъл. — И с теб ще стане същото, когато станеш на моите години.

— Преди около половин час се обади мисис Бантри — съобщи мис Найт. — Искаше веднага да разговаря с теб, но й казах, че ще е по-добре да ти позвъни след закуска. Реших, че не трябва да те безпокоя, преди да си закусила или поне изпила чаша чай.

— Когато се обаждат приятелите ми, предпочитам веднага да ме свързват с тях — каза мис Марпъл.

— Знам, знам, но ми се стори, че не бива да го правя. По-добре изпий си първо чая и изяж яйцето, препечената филийка и маслото и тогава ще те свържа.

— Преди половин час, казваш — повтори замислено мис Марпъл. — Значи, някъде към осем часът.

— Прекалено ранен час — повтори становището си мис Найт.

— Не ми се вярва мисис Бантри да ме е търсела толкова рано, без основателна причина за това — каза мис Марпъл замислено. — Тя не е от тези, които имат навика да говорят рано по телефона.

— Е, престани да мислиш повече за нея. Сигурно всеки момент ще се обади. Или предпочиташ сега да те свържа?

— Не, благодаря ти. Предпочитам да си изяждам закуската, докато е топла.

— Надявам се да не съм забравила нищо — засуети се мис Найт.

Естествено, не бе забравила нищо. Чаят бе приготвен както трябва с току-що закипяла вода, яйцето бе вряло точно 3 и 3/4 минути, филийката бе препечена равномерно златистокафява, маслото бе оформено като цвете и до него имаше малко бурканче с мед. Не можеше да се отрече, че в някои отношения мис Найт наистина бе съкровище. Мис Марпъл започна да закусва с удоволствие. След малко от долния етаж се чу бръмченето на прахосмукачка. Бе пристигнала Чери.

Бръмченето започна да се заглушава от приятен звънък глас, който пееше една от най-новите популярни мелодии. Мис Найт, влязла да прибере подноса след закуска, поклати неодобрително глава.

— Не ми е приятно как тази млада жена пее, та се чува из цялата къща. Не се съобразява с хората.

Мис Марпъл леко се усмихна.

— Не вярвам на Чери въобще да й дойде на ум, че трябва да се съобразява — каза тя. — А и защо би трябвало да го прави?

— Едно време хората се държаха иначе — настоя мис Найт.

— Естествено — рече мис Марпъл. — Та нали времената се менят. Не можем да си затваряме очите пред това. Може би сега ще имаш добрината да ме свържеш с мисис Бантри — добави тя.

Мис Найт излезе. След минута или две на вратата се почука и в стаята влезе Чери. Бе свежа, възбудена и по-хубавка от обичайното. Върху роклята си бе облякла пластмасова работна престилка, щампована с моряци и морски символи.

— Много ти е хубава косата днес — каза мис Марпъл.

— Вчера бях на студено къдрене — обясни Чери. — Още е малко твърда, но ще се оправи. Дойдох да видя дали сте научила новината.

— Каква новина?

— За това, което се случи вчера в Госингтън Хол. Нали знаете, че там организираха парти за болницата Сейнт Джон?

Мис Марпъл кимна утвърдително.

— Какво се е случило?

— Една жена умря по време на партито. Една мисис Бедкок. Живее съвсем близо до нас. Не вярвам да я познавате.

— Мисис Бедкок? — гласът на мис Марпъл бе възбуден. — Знаеш ли, че я познавам. Точно така, да. Тя е жената, която ми помогна, когато онзи ден паднах. Бе много мила.

— А, Хедър Бедкок винаги е била любезна с хората. Даже много любезна. Според някои дори прекаляваше с любезността си. Както и да е, взе, че умря. Такива ми ти работи.

— Умряла е, значи. От какво?

— Нямам представа — отвърна Чери. — Поканили я в къщата. Предполагам, защото беше секретарка на болницата на доброволни начала. И нея, и кмета, и други хора. После, както чух, изпила нещо, пет минути след това й станало лошо и умряла преди човек да каже две и две — четири.

— Колко шокиращо! — отбеляза мис Марпъл. — Тя страдаше ли от сърце? Въобще имаше ли някакви оплаквания?

— Хората казват, че нищо й нямало — отвърна Чери. — Разбира се, може ли да знае човек? Предполагам, че е възможно сърцето ти да не е наред и пак да не си даваш сметка за това. Мога да ви кажа, обаче, че после не са я откарали у дома й.

Мис Марпъл бе озадачена.

— Какво искаш да кажеш с това „не са я откарали у дома й“?

— За тялото ми е думата — отвърна Чери, която не бе изгубила нищо от доброто си настроение. — Докторът каза, че ще трябва да й направят аутопсия. Постмортем ли, как му викаха. Казал, че никога не я бил лекувал от нищо и че не можел да разбере каква може да е причината за смъртта. Странна работа — добави тя.

— Какво намираш за странно?

— Ами… — Чери се замисли. — Странна е. Държат се така, сякаш има нещо.

— Мъжът й много ли се разтревожи?

— Беше побелял като чаршаф. Толкова смазан човек не бях виждала.

Ушите на мис Марпъл, отдавна привикнали да долавят и най-малките нюанси, я накараха да наклони леко глава встрани, подобно птица, очакваща нещо.

— Толкова ли привързан е бил към нея?

— Правеше всичко, което тя му кажеше — отвърна Чери. — Това обаче не означава задължително привързаност. Може и да означава, че не му е стискало да й се опъне.

— Май не ти е била много симпатична. Греша ли? — попита мис Марпъл.

— Аз всъщност не я познавах дотам добре — обясни Чери. — Не мога да твърдя, че не ми е била симпатична. Просто не е мой тип човек. Много обичаше да се пъха навсякъде.

— Искаш да кажеш, че е обичала да си пъха носа? Да любопитства?

— Не, съвсем не исках да кажа това. Много любезна жена беше и винаги гледаше да помогне на хората. И винаги беше сигурна, че тя най-добре знае как да им помогне. Какво мислеха те по въпроса хич не я интересуваше. Приличаше на една моя леля. Леля ми ужасно обичаше сусамени сладки и непрестанно ги правеше и ги разнасяше на хората без въобще да си направи труда да разбере дали те обичат сусамени сладки или не. Има хора, които не могат да ги понасят, става им лошо даже от миризмата. Е, в това отношение Хедър Бедкок приличаше на леля ми.

— Да… — рече замислено мис Марпъл. — И аз познавах една такава жена. На такива хора животът им е изложен на опасност — добави тя, — макар и самите те да не го съзнават.

Чери я погледна.

— Много интересно. Не мога да разбера какво точно искате да кажете.

В стаята нахълта мис Найт.

— Мис Бантри я няма вкъщи. Не казала къде отива.

— Мога да ти кажа накъде се е отправила — успокои я мис Марпъл. — Тръгнала е насам. Време е да ставам.

II.

Мис Марпъл току-що бе седнала в любимото си кресло до прозореца, когато влезе мисис Бантри. Бе леко задъхана.

— Имам много неща да ти разправям, Джейн — започна тя от вратата.

— За вчерашното парти ли? — попита мис Найт. — Нали и вие бяхте на партито? Аз самата отидох там съвсем за малко вчера следобед. Палатката, където разливаха чай, бе препълнена. Имаше страшно много хора. Съжалявам, че така и не успях даже да зърна Марина Грег.

Тя забърса малко прах от масата и рече весело:

— А сега вие двете навярно ще искате да си побъбрите — и излезе от стаята.

— Май не знае нищо — каза мис Бантри и погледна втренчено приятелката си. — Затова пък ти, Джейн, сигурно знаеш.

— За вчерашната смърт ли ти е думата?

— Винаги си в течение на всичко. Просто не мога да разбера как го правиш.

— Така, както го правят и останалите. Мина домашната помощничка Чери Бейкър и ми съобщи новината. Предполагам, че не след дълго месарят ще я съобщи на мис Найт.

— А ти какво мислиш за това?

— Какво мисля за какво?

— Не се преструвай, Джейн. Чудесно разбираш какво искам да кажа. Тази жена — как й беше името…

— Хедър Бедкок — помогна й мис Марпъл.

— Тази жена пристига в къщата изпълнена с енергия и добро настроение. Аз бях там, когато пристигна. Четвърт час по-късно сяда в едно кресло, казва, че не се чувства добре, изпъшква и умира. Какво мислиш за това?

— Човек не трябва да избързва с изводите — каза мис Марпъл. — Важно е преди всичко какво мислят лекарите. Ти знаеш ли нещо?

— Знам, че ще има следствие и аутопсия — отвърна мис Бантри. — От това ти става ясно какво мислят лекарите, нали?

— Не съвсем. На всеки може да се случи да му прилошее и след това да умре внезапно. В такива случаи трябва да се направи аутопсия, за да се установи причината.

— Този път съображенията сигурно са по-различни.

— Откъде знаеш? — попита мис Марпъл.

— След като се прибрал у дома, доктор Сендфърд позвънил на полицията.

— Кой ти каза това? — мис Марпъл бе заинтригувана.

— Старият Бригс — отвърна мисис Бантри. — Всъщност, не го научих направо от него. Знаеш, че той след работа се грижи за градината на доктор Сендфърд. Подстригвал някакъв храст в непосредствена близост до прозореца на кабинета му и чул как докторът се обажда в полицейския участък в Мъч Бенъм. Бригс казал това на дъщеря си, дъщеря му го разказала на пощальонката, а пощальонката го разказа на мен.

Мис Марпъл се усмихна.

— Виждам, че някои неща в Сейнт Мери Мийд не са се изменили много.

— Хората са си все същите — съгласи се мисис Бантри. — Та кажи ми, Джейн, какво мислиш?

— Човек в такива случаи се сеща първо за съпруга — каза замислено мис Марпъл. — Той беше ли там?

— Да, беше. Допускаш ли това да е било самоубийство? — попита мисис Бантри.

— В никакъв случай — отговори категорично мис Марпъл. — Не беше от тези, които се самоубиват.

— А ти как се запозна с нея, Джейн?

— В деня, когато излязох да поогледам Новия квартал, се спънах и паднах близо до дома й. Тя бе самата любезност. Изключително любезна жена.

— Ти видя ли тогава съпруга й? Имаше ли вид на човек, способен да отрови жена си? Разбираш много добре какво искам да кажа — продължи бързо мисис Бантри, като видя, че мис Марпъл се готви да протестира. — Думата ми е дали си намерила прилика с майор Смит или Бърти Джоунс, или въобще с някой, за когото да знаеш, че е отровил жена си?

— Не — отговори мис Марпъл. — Не ми приличаше на никого. Тя обаче — да.

— Коя, мисис Бедкок ли?

— Да — каза мис Марпъл. — Приличаше ми много на една моя позната на име Елисън Уайлд.

— И що за човек беше тази Елисън Уайлд?

— Въобще не познаваше света — отвърна бавно мис Марпъл. — Въобще не познаваше и хората. Никога не се замисляше за тях. Накратко, не й бе по силите да се предпази от някои неща.

— Не разбрах абсолютно нищичко от това, което ми каза — рече мисис Бантри.

— Не е лесно да се обясни — каза мис Марпъл с известна неловкост. — Това е нещо, което произлиза от себичността. И като казвам себичност, нямам предвид егоизъм — добави тя. — Може да си добър по душа, безкористен и да желаеш да правиш добро. Обаче, ако си като Елисън Уайлд, никога няма да си дадеш сметка какво точно правиш. Поради това никога няма да си в състояние да предвидиш какво би могло да ти се случи.

— Би ли могла да се изразиш малко по-ясно, ако обичаш? — помоли мисис Бантри.

— Бих могла да ти дам един пример. Съвсем условен пример, разбира се, напълно измислен.

— Продължавай — каза мисис Бантри.

— Ами нека предположим, че влизаш в магазин, чиято собственичка добре познаваш, и че там е и синът й, млад хулиган и разбойник. Стои и подслушва разговора ти с майка му, докато ти й разправяш, че държиш в къщата си някакви пари, сребърни прибори или бижута. Ти си в настроение за разговор и искаш да споделиш нещо с някой познат, приятно ти е да правиш том.

Отгоре на всичко споменаваш, че в дадена определена вечер няма да си у дома. Даже казваш, че никога не заключваш вратата. Говориш всичките тези неща просто, защото ти се говори. След това във въпросната вечер ти се връщаш ненадейно в дома си, защото се сещаш в последния момент, че си забравила нещо, заварваш момчето на местопрестъплението и то те фрасва по главата.

— Че това днес би могло почти всекиму да се случи — отбеляза мисис Бантри.

— Не е съвсем така — възрази мис Марпъл. — У повечето хора съществува инстинкт за самосъхранение. Дават си сметка кога е разумно и кога не да кажеш или направиш нещо в зависимост от това кои и какви са присъстващите. Както вече ти казах, Елисън Уайлд мислеше само за себе си. Бе от хората, които винаги те занимават с това какво са направили, какво са видели, какво са чули и какво са чувствали. Такива хора никога не споменават какво са направили или казали другите. Гледат на живота като на еднопосочна улица, по която вървят само те. Възприемат останалите хора като… като тапетите в стая например. Струва ми се, че и Хедър Бедкок беше такъв човек.

— Значи, допускаш, че е от тези хора, които биха могли да се замесят в нещо, без да се усетят, така ли? — попита мисис Бантри.

— Да, и при това, без да си дадат сметка, че това нещо би могло да бъде опасно за тях — потвърди мис Марпъл. — Не ми идва на ум друга причина, поради която биха могли да я убият. Разбира се, ако приемем, че наистина е имало убийство.

— А не допускаш ли да е шантажирала някого? — предположи мисис Бантри.

— Тя ли? В никакъв случай. Та тя беше любезна и добра по сърце жена. Никога не би направила нещо подобно. Цялата работа ми се вижда много странна — добави мис Марпъл. — Освен ако…

— Кажи де — подкани я мисис Бантри.

— Освен ако не са я убили по погрешка — довърши замислено мис Марпъл.

Вратата се отвори и в стаята влезе с важна стъпка доктор Хейдък. Зад него ситнеше мис Найт.

— А, вече сте започнали. Добре, добре — каза доктор Хейдък, гледайки към двете дами. — Дойдох да проверя как сте със здравето — обърна се той към мис Марпъл. — Няма обаче защо да ви задавам въпроси. Виждам, че вече сте започнала лечението, което ви предписах.

— За какво лечение говорите, докторе?

Доктор Хейдък посочи с пръст кълбото прежда на масичката до мис Марпъл:

— Вече сте започнала разплитането, нали не греша?

Мис Марпъл се усмихна дяволито. Едва-едва и по старовремски.

— Обичате да се шегувате, доктор Хейдък.

— Мен не можете да ме излъжете, мила госпожо. Твърде отдавна ви познавам. Внезапна смърт в Госингтън Хол и всички в Сейнт Мери Мийд си чешат езиците на тази тема. Нали е така? Всички говорят, че е убийство още преди да са чули резултатите от следствието.

— Кога ще се провежда това следствие? — попита мис Марпъл.

— Вдругиден — отвърна доктор Хейдък. — Дотогава, скъпи ми дами, вие вече ще сте обсъдили случая, ще сте издали присъда, та и даже ще сте взели становище по много други въпроси. Е, добре, няма защо да си губя времето тук. Не върви да си губиш времето за пациент, който вече не се нуждае от напътствия. Бузите ви са розови, очите ви сияят и започвате да изпитвате радост от живота. Няма нищо по-важно от това животът да ти се струва интересен. Време е да тръгвам — каза докторът и излезе.

— При всякакви обстоятелства бих го предпочела пред Сендфърд — рече мисис Бантри.

— И аз — съгласи се мис Марпъл. — Освен това, нали е и стар приятел. Струва ми се, че дойде, за да ми даде знак да почвам — добави замислено.

— Значи, било е наистина убийство — каза мисис Бантри. — Или поне докторите мислят така.

Влезе мис Найт и поднесе кафе. Двете дами с нетърпение я изчакаха да излезе от стаята. Диалогът бе възобновен от мис Марпъл.

— Дол и, ти беше там. Я ми разкажи…

— Ами всъщност това стана пред очите ми — рече мисис Бантри скромно и гордо.

— Прекрасно — каза мис Марпъл. — Е, разбираш какво имам предвид, когато казвам „прекрасно“. Думата ми е, че можеш да ми разкажеш абсолютно всичко, което е станало от момента на идването й.

— Поканиха ме в къщата — започна мисис Бантри. — Снобски истории.

— Кой те придружи дотам?

— Един гъвкав младеж. Пада се секретар или нещо от този род на Марина. Въведе ме в дома и ме придружи до стълбището. На горната стълбищна площадка бяха организирали нещо като комитет по посрещането.

— На самата площадка ли? — мис Марпъл бе изненадана.

— А, самата площадка вече я няма. Избили са стените към гардеробната и към спалнята и се е получила една голяма ниша, всъщност цяла стая. Много красиво е станало.

— Разбрах те. И кой беше там?

— Първо, самата Марина Грег, непринудена и очарователна. Бе в някаква сиво-зелена рокля, която подчертаваше фигурата й. И мъжът й беше там, разбира се. И онази жена, Ела Зелински, за която вече ти говорих. Отговаря за контактите с обществеността. Имаше още осем или десет души, ако не се лъжа. Някои от тях познавах, други — не. Някои май бяха от филмовите среди, имам предвид тези, които не познавах. От познатите видях там викария и жената на доктор Сендфърд. Той се появи по-късно. Бяха и полковник Клитеринг със съпругата му, също и шерифът. Май имаше и представител на печата. Също и една млада жена с грамаден фотоапарат, която правеше снимки.

Мис Марпъл кимна.

— Продължавай.

— Хедър Бедкок и мъжът й пристигнаха непосредствено след мен. Марина Грег каза няколко любезни приказки първо на мен, после на още някого — всъщност на викария — и след това се появиха Хедър Бедкок и мъжът й. Знаеш, че тя работи на доброволни начала в болницата Сейнт Джон. Някой спомена тази работа и изтъкна, че работела много и въобще била много ценен човек. Марина Грег й каза нещо любезно. И след това, Джейн, тази мисис Бедкок направо ме сащиса. Оказа се много нетактична жена и започна да разправя някаква дълга и скучна история за това как била срещнала Марина Грег преди дълги години и така нататък. Сигурна съм, че кинозвездите не обичат да им напомнят възрастта. Хедър Бедкок обаче май не съобрази това нещо.

— Естествено — вметна мис Марпъл. — Не е от хората, които съобразяват такива неща. И после какво стана?

— Не стана нищо особено, ако изключим факта, че този път Марина Грег не си изигра ролята.

— Искаш да кажеш, че не е прикрила раздразнението си?

— Не, не това. Всъщност, останах с чувството, че тя въобще не слушаше какво й говори Хедър Бедкок. Бе вперила поглед над рамото й и когато мисис Бедкок приключи глупавата си история за това как преди години се измъкнала от болничното си легло, само и само за да вземе автограф от Марина, настъпи някакво странно мълчание. Тогава видях лицето й.

— Чие лице? На мисис Бедкок?

— Не, на Марина Грег. От изражението му останах с впечатлението, че не беше чула и дума от приказките на мисис Бедкок. Бе вперила поглед над рамото й точно някъде в отсрещната стена. Погледът й бе… просто не знам как да ти го опиша.

— Моля те да се опиташ да го направиш, Доли — каза мис Марпъл. — Мисля, че това би могло да се окаже важно.

— Погледът й бе някак си застинал — започна мисис Бантри, опитвайки се да се пребори с думите. — Боже мой, колко е трудно понякога да описваш какво си видял. Нали си спомняш „Дамата от Шалот“? „Огледалото на късчета разби се. Проклятието ме настигна — изплака Дамата от Шалот“. Е, погледът на Дамата от Шалот ще да е бил точно същият. Днес хората се подиграват на Тенисън, обаче Дамата от Шалот винаги е възбуждала въображението ми, когато бях млада. Че и днес.

— Значи, погледът й е бил застинал — повтори замислено мис Марпъл. — И Марина е гледала над рамото на мисис Бедкок. Гледала е нещо на стената. Какво имаше на стената?

— Някаква картина — отговори мисис Бантри. — Италианска. Стори ми се, че е копие от Мадона на Белини, но не съм уверена. Картина, на която Божията майка държи в ръцете си смеещ се младенец.

Мис Марпъл се намръщи.

— Не виждам как една картина може да стане причина да се измени така изражението на лицето й.

— Още повече, че сигурно я вижда всеки ден — съгласи се мисис Бантри.

— Предполагам, че в същото време други хора са чакали реда си на стълбището.

— Да, така беше.

— Спомняш ли си кои бяха?

— Искаш да кажеш, че е могла в това време да наблюдава някой от хората, които са били на стълбището?

— Възможно е да е било така? Не си ли съгласна?

— Всъщност, да, разбира се. Чакай да си спомня. Значи, там беше кметът, беше си сложил кметската огърлица и така нататък. И жена му беше там. И още един мъж беше там, с дълга коса и с една от тези смешни бради, които са на мода днес. Съвсем млад човек. И момичето с фотоапарата беше там. Беше заело позиция на стълбището, за да може да прави снимки на хората, които се изкачват и се ръкуват с Марина. Чакай да се сетя… имаше и още двама души, които не познавам, сигурно от кинаджиите. Семейство Грайс от Долната ферма май също беше там. И други хора може да е имало, но сега не мога да се сетя.

— Информацията ти не ми се вижда дотам обещаваща — призна мис Марпъл. — После какво стана?

— Струва ми се, че Джейсън Ръд леко сръга Марина или й даде някакъв знак, защото тя внезапно се стегна, усмихна се на мисис Бедкок и й наговори обичайните любезности. Отново стана естествена, мила, очарователна и така нататък. Разбираш какво искам да ти кажа.

— И после?

— После Джейсън Ръд им даде напитки. Дайкирита, ако не се лъжа. Каза, че било любимото питие на жена му. Подаде едното на нея, а другото — на онази жена, Бедкок.

— Това е много интересно — каза мис Марпъл. — Наистина е много интересно. А после какво се случи?

— Не знам, защото поведох няколко жени да оглеждат баните. След това дотърча секретарката и каза, че на някого му призляло.