Проклятието на огледалото

Пета глава

Благотворителното парти в Госингтън Хол в полза на болницата Сейнт Джон привлече неочаквано голям брой посетители. Шилингите от входната такса започнаха да се трупат. От една страна, времето беше хубаво. Денят бе слънчев и ясен. Основната причина за наплива обаче без съмнение бе изключително голямото любопитство на местните хора да видят какво точно тези „кинаджии“ са направили с Госингтън Хол. Бяха се изказвали най-екстравагантни предположения. Плувният басейн, особено, бе предизвикал всеобщото одобрение. Повечето хора си представяха Холивуд като място, където филмови звезди се припичат на слънце до басейни в екзотична обстановка и в екзотична компания. Фактът, че климатът в Холивуд може би е по-подходящ за басейни, отколкото този в Сейнт Мери Мийд, изглежда никому не идваше на ум. Най-сетне, всяка година в английското лято има поне една приятна топла седмица и поне един път годишно неделните вестници поместват статии със заглавия „Как да се разхладим“, „Студени вечери“ и „Разхладителни напитки“. Басейнът се оказа точно такъв, какъвто повечето хора си го бяха представяли — голям и със синя вода. Бе обграден от изкуствени насаждения от храсти и живи плетове и имаше екзотична кабинка за преобличане. Множеството реагира по надлежния начин и с надлежните коментари.

— Нали е прекрасен?

— Този гьол наистина си го бива, има си хас!

— По време на ваканцията видях един такъв. Също като този беше.

— Просташки разкош е и толкоз. Аз да съм, ще забраня да се строят такива неща.

— Я виж този мрамор. Трябва да е струвал цяло състояние.

— Тези хора идват тук и мислят, че като имат много пари, могат да си правят каквото си искат.

— Някой ден може и по телевизията да го покажат.

Даже и мистър Симпсън, най-старият обитател на Сейнт Мери Мийд, който се хвалеше наляво и надясно, че е на деветдесет и шест години, макар и роднините му да настояваха, че е само на осемдесет и шест, бе дошъл. Тътрейки се с ревматичните си крака подпрян на бастун, той изказа най-висока похвала на видяното.

— Големи маскарлъци ще има да падат тук, помнете ми думата. Ще има да се събират голи мъже и жени да пият и да пушат — как им викаха вестниците на ония работи? — пури. Точно това ще стане. Да, да, големи маскарлъци ще има да се разиграват — повтаряше мистър Симпсън с огромно удоволствие.

Партито вървеше успешно. Срещу един допълнителен шилинг хората получаваха правото да огледат дома, да видят новото музикално студио, дневната и вече напълно неузнаваемата столова с ламперия от тъмен дъб, тапицирана с испанска кожа, както и някои други чудесии.

— Не може вече да се познае Госингтън Хол, нали? — коментираше снахата на мистър Симпсън.

Мисис Бантри дойде доста късно и с удоволствие отбеляза, че присъствието бе неочаквано голямо, а паричните постъпления — много добри.

Огромната палатка, в която се сервираше чай, бе препълнена. Мисис Бантри се огледа, за да види дали ще поднасят и кифли. С разливането на чая се занимаваха няколко много компетентни жени, както личеше, не от прислугата на имението, а наети отвън. Мисис Бантри започна да оглежда живия плет и изпита чувство на ревност. С удоволствие отбеляза, че никой не бе пестил сили и средства за поддържането му. Беше много хубав жив плет, такъв, какъвто трябва да бъде, добре гледан и добре подстриган. Разбира се, тя бе убедена, че никой от стопаните не се занимаваше лично него. Не ще и дума, че беше донесъл добра печалба на някоя сериозна градинарска фирма. Без съмнение обаче фирмата бе си свършила работата както трябва, подпомогната от доброто време и от отсъствието на ограничения в разходите.

След малко мисис Бантри реши, че атмосферата слабо й напомня за откритите приеми в Бъкингамския дворец. Всички напираха да видят всичко, което можеше да бъде видяно, и от време на време неколцина избраници биваха отвеждани на по-интимни разговори в недостъпните за останалите гости части на къщата. Не след дълго към нея се доближи строен млад мъж с дълга вълниста коса.

— Мисис Бантри? Нали вие сте мисис Бантри?

— Да, аз съм мисис Бантри.

— Приятно ми е. Казвам се Хейли Престън — представи се младият мъж и се ръкува с нея. — Работя при мистър Ръд. Бихте ли ме придружила до втория етаж, ако обичате? Мистър и мисис Ръд канят там отделно някои от най-близките си приятели.

Удостоената с тази чест мисис Бантри го последва. Преминаха през това, което по нейно време се наричаше вратата към градината. Подходът към стълбището бе преграден с червен шнур. Хейли Престън го откачи, за да пропусне мисис Бантри. Тя забеляза, че точно пред нея са застанали градският съветник Алкок й съпругата му. Тя бе възпълна и дишаше тежко.

— Какво ще кажете, мисис Бантри? Нали са свършили чудесна работа? — изпъшка мисис Алкок. — Много ми се ще да хвърля едно око на баните, между нас казано, но едва ли ще имам тази възможност — в гласа й имаше копнеж.

В горния край на стълбището Марина Грег и Джейсън Ръд посрещаха специално подбраните представители на елита. Някогашната спалня за гости бе преустроена в дневен бар. Икономът Джузепе поднасяше напитки.

Един набит мъж в ливрея обявяваше имената на новопристигналите.

— Съветник Алкок и мисис Алкок! — прогърмя гласът му.

Марина Грег и сега изглеждаше такава, каквато мисис Бантри я бе описала на мис Марпъл — очарователна и напълно естествена. Мисис Бантри вече успя да си представи, как сетне мисис Алкок щеше да обясни впечатленията си: „И представете си, толкова непокварена независимо от цялата й известност!“

— Колко мило, че дойдохте, мисис Алкок, и вие, господин съветник, дано да прекарате приятно. Джейсън, погрижи се за мисис Алкок.

Съветникът и мисис Алкок бяха прехвърлени към Джейсън и напитките.

— О, мисис Бантри, наистина е толкова мило от вас, че дойдохте.

— За нищо на света нямаше да пропусна това — отвърна мисис Бантри и се насочи съвсем съзнателно към чашите с мартини.

Младият мъж на име Хейли Престън я отведе любезно до тях и след това я напусна, оглеждайки едно малко листче в ръката си. Очевидно там бяха записани имената на други избраници. Всичко е чудесно организирано, помисли си мисис Бантри и се извърна, вече с чаша мартини в ръка, за да наблюдава следващите гости. Викарият, мършав мъж с аскетичен вид, изглеждаше леко смутен и удивен от обстановката. Думите му към Марина Грег прозвучаха искрено.

— Много мило, че ме поканихте. Признавам, че не държа в къщи телевизор, но децата ме държат в течение.

Никой не разбра какво точно иска да каже. Мис Зелински, която бе също мобилизирана, му подаде лимонада с любезна усмивка. Следващите по ред, застанали на стълбището, бяха мистър и мисис Бедкок. Хедър Бедкок, поруменяла от вълнение и с победоносен вид, беше застанала малко по-напред от съпруга си.

— Мистър и мисис Бедкок! — изкънтя гласът на мъжа в ливрея.

— Мисис Бедкок — обясни викарият като се извърна с чашата с лимонада в ръка, — е неуморната секретарка на нашето дружество. Работи повече от всички. Всъщност, не знам какво щеше да прави болницата без нея.

— Убедена съм, че чудесно се справяте със задълженията си — поздрави я Марина.

— Не си ли спомняте за мен? — попита Хедър по свойски. — Е, оставаше и да ме помните, след като се срещате с толкова много хора. И все пак сме се срещали преди години и то не къде да е, а на Бермудските острови. Там работих като медицинска сестра. Беше много-много отдавна.

— Да, разбира се — отвърна Марина Грег, превърнала се отново цялата в чар и усмивка.

— Спомням си, сякаш беше вчера — продължи мисис Бедкок. — Бях страшно развълнувана. Тогава бях още младо момиче. Още оттогава бях голяма ваша почитателка. И изведнъж — получавам възможност да видя самата Марина Грег на живо.

— Много сте мила, наистина сте много мила — отвърна с любезен глас Марина Грег, като погледът й започна да се приплъзва леко над рамото на Хедър, към следващите гости.

— Няма да ви отнема много време — продължи Хедър — обаче трябва да…

„Клетата Марина Грег, помисли си мисис Бантри. Такива неща навярно й се случват непрестанно. Господи, какво търпение е длъжна да притежава!“

Хедър продължаваше с решителен глас да разказва преживяването си.

Мисис Бантри чу тежкото дишане на мисис Алкок до рамото си.

— Страхотни промени са направили! Ако не ги видите с очите си, няма да повярвате. Като си представите колко им е струвало.

— … всъщност, реших, че не съм чак толкова болна — продължаваше Хедър, — и че трябва на всяка цена…

— Това е водка — съобщи мисис Алкок, оглеждайки подозрително чашата си. — Мистър Ръд ми я поднесе. Прекалено руска ми се струва. Не съм сигурна дали ми е вкусна…

— … и тогава си казах, че няма да се предам. Сложих си повечко грим…

— Сигурно ще изглежда невъзпитано, ако не я изпия — в гласа на мисис Алкок се бе появило отчаяние.

Мисис Бантри побърза да я успокои.

— Ни най-малко. Водка всъщност се пие, като се излива направо в гърлото. — Мисис Алкок се уплаши от тези думи на мисис Бантри. — За това обаче е необходима практика. Оставете я най-добре на масата и си вземете едно мартини от онзи поднос.

Мисис Бантри се извърна, тъкмо за да чуе победоносния завършек на речта на Хедър Бедкок.

— Никога няма да забравя колко изумителна бяхте в онзи ден. Това, което направих, си струваше труда.

Реакцията на Марина този път не бе автоматична, както преди. Погледът й, който преди се бе плъзнал над рамото на Хедър Бедкок, сега сякаш се бе заковал някъде над стената зад стълбите. Бе неподвижен и в изражението на лицето й се бе появило нещо толкова ужасно и мъртвешко, че мисис Бантри направи крачка напред. Тази жена беше решила да припада или що? Какво, за Бога, бе могла да види, та се бе сякаш вкаменила? Марина обаче се съвзе, преди мисис Бантри да се устреми към нея. Погледът й, за миг разфокусиран, се насочи отново към Хедър, и гласът й си възвърна топлотата и любезността, макар и малко механично.

— Какъв приятен и мил спомен. А сега, какво ще пиете? Джейсън! Един коктейл?

— Как да ви кажа, аз всъщност обикновено пия лимонада или портокалов сок…

— Този път ще трябва да опитате нещо различно — настоя Марина. — Денят е празничен, не забравяйте това.

— Позволете ми да ви предложа едно дайкири — каза Джейсън, взел две чаши в ръце. — Това е любимият коктейл на Марина.

Подаде едната чаша на съпругата си.

— Не би трябвало да пия повече — каза Марина. — Вече изпих три — но пое чашата.

Хедър взе другата чаша от Джейсън. Марина се зае със следващия гост.

— Хайде да отидем да огледаме баните — предложи мисис Бантри на мисис Алкок.

— Мислите ли, че е удобно? Да не ни вземат за невъзпитани?

— Не вярвам — отвърна мисис Бантри и се обърна към Джейсън Ръд. — Мистър Ръд, искаме да видим вашите прекрасни нови бани. Позволявате ли ни да задоволим нашето женско любопитство?

— Разбира се — отвърна Джейсън и се ухили. — Правете всичко, каквото пожелаете, момичета. Изкъпете се, ако искате.

Мисис Алкок последва мисис Бантри по коридора.

— Това беше много любезно от ваша страна, мисис Бантри. Аз самата нямаше да се осмеля да го помоля.

— Ако човек иска да свърши някаква работа, трябва да намира смелост — каза мисис Бантри.

Започнаха да отварят вратите по коридора една след друга. Чуха се охкания и ахкания от страна на мисис Алкок и на две други жени, които се бяха присъединили към групата.

— Хареса ми розовата — заяви мисис Алкок. — Розовата е наистина изключителна.

— На мен пък най ми хареса оная с делфинчета по плочките — каза една от другите жени.

Мисис Бантри изпитваше удоволствие от това, че играеше ролята на домакиня. За миг бе забравила, че къщата вече не й принадлежи.

— Колко много душове има само! — възкликна страдалчески мисис Алкок. — Всъщност, не понасям душовете. Не знам как успяват да не си намокрят главите.

— Би било хубаво да надникнем из спалните — рече с копнеж една от другите жени, — но не знам дали няма да сметнат, че е прекалено нахално. Вие какво ще кажете?

— О, не вярвам, че бихме могли да си позволим такова нещо — отказа мисис Алкок. Жените насочиха изпълнени с надежда погледи към мисис Бантри.

— Ами… май няма да е съвсем прилично… — започна мисис Бантри. След това обаче съжали спътничките си. — Всъщност, ако надникнем съвсем мъничко, никой няма да разбере.

Някой обаче вече беше помислил за това. Всички спални се оказаха заключени. Настъпи всеобщо разочарование.

— Е, предполагам, че и те имат право на уединение — извини собствениците мисис Бантри.

Върнаха се обратно по коридора. Мисис Бантри надникна през един от прозорците и забеляза мисис Миви от Новия квартал. Мисис Миви изглеждаше очарователна в дантелената си муселинена рокля. Заедно с нея беше Чери, която помагаше на мис Марпъл. Мисис Бантри в момента не можа да си спомни фамилното й име. Разговаряха и се смееха и очевидно се чувстваха добре.

Къщата изведнъж й се видя стара, порутена, изкуствено разкрасена. Въпреки нововъведенията и свежата боя си бе останала една стара и уморена викторианска къща. „Добре сторих, че се махнах оттук, помисли си мисис Бантри. Къщите са като хората. И при тях настъпва сетният час. При тази отдавна е настъпил. Направили са й пластична операция, но не е имало никаква полза от това.“

Внезапно глъчката от долния етаж леко се засили. Другите две жени ускориха стъпката.

— Какво става? — попита едната. — Май става нещо.

Отправиха се към стълбището. Покрай тях премина бързо Ела Зелински и се опита да отвори вратата на една от спалните.

— Дявол да го вземе! — промърмори тя. — Разбира се, че са ги заключили.

— Има ли нещо? — попита мисис Бантри.

— На една жена й призля — отговори кратко Ела.

— Боже мой, колко съжалявам. Мога ли да помогна с нещо?

— Тук някъде дали не може да се открие лекар?

— Не забелязах нито един от местните ни лекари, но все някой от тях ще да е тук — отвърна мисис Бантри.

— Джейсън сега търси лекар по телефона — добави Ела, — но на оная жена май наистина й е много зле.

— Коя е тя? — попита мисис Бантри.

— Някоя си мисис Бедкок, ако не се лъжа.

— Хедър Бедкок? Та допреди малко нищо й нямаше.

— Получила е шок, припадък или нещо от този род — отвърна нетърпеливо Ела Зелински. — Знаете ли дали е имала някакви оплаквания от сърце или нещо подобно?

— Всъщност не знам нищо за нея — каза мисис Бантри. — Тя е от новите хора тук. Живее в Новия квартал.

— В Новия квартал? А, да, говорите за ония къщички. Даже не знам кой е съпругът й и как изглежда.

— На средна възраст е, тих и светлокос. Трябва да е някъде тук, нали дойде заедно с нея.

Ела Зелински влезе в една от баните.

— Даже и не знам какво може да й помогне — оплака се тя. — Тук някъде имаше ароматични соли, дали ще свършат работа?

— Припадък ли има? — попита мисис Бантри.

— Не, нещо по-лошо.

— Ще видя дали не мога да помогна с нещо — каза мисис Бантри и тръгна бързо към стълбищната площадка. Там насмалко не се сблъска с Джейсън Ръд.

— Да сте виждала Ела? — попита той. — Ела Зелински?

— В една от баните е. Търси някакви лекарства.

— Няма защо да си прави труда — каза Джейсън Ръд. Нещо в гласа му уплаши мисис Бантри. Погледна го в очите.

— Нещо лошо ли се е случило? Наистина лошо?

— Би могло да се каже, че да — отвърна Джейсън Ръд. — Клетата жена е мъртва.

— Мъртва? — мисис Бантри бе наистина шокирана. — Та преди малко нищо й нямаше — повтори думите си от преди няколко мига.

— Знам, знам — възкликна вече навъсеният Джейсън. — Боже мой, що за работа.