18. Равнините Ра

Въпреки бойното поле… въпреки лютивия дим от огън, плът и мощ… въпреки близостта до рововете, където полагаха мъртвите като късове овъглена смъртна мъка, и струпваха болката им, която сега само земята можеше да поеме или прекрати… въпреки разпокъсаната му и стъпкана душа… Томас Ковенант спеше. През остатъка от нощта другите оцелели в битката погребваха или изгаряха различните мъртъвци, но Томас спеше. В неспокоен унес, който се надигаше в него като неспирно изброяване на ЗКТ, за да прекара отдиха в повторение насън: лявата ръка от рамото към китката, лявата длан отпред и отзад, всеки отделен пръст, дясната ръка, ризата — гърдите и коремът, левият крак…

Събуди се със зората, която също приличаше на неудобен гроб. Потръпна и се изправи на крака. Видя, че тежкият погребален труд е завършен — всеки изкоп запълнен с пръст, в която е посадена фиданка, намерена от Биринер незнайно откъде. Повечето Ратници лежаха схванати и търсеха в изтощението си сетни сили. Но Протал и Морам готвеха при огъня, а стражите оглеждаха и подготвяха конете.

Пристъп на отвращение скова лицето му за малко — той не беше свършил своя дял от работата. Погледна туниката си, корава и почерняла от засъхнала кръв, подхождаше на прокажен… на изгнаник.

Знаеше, че е крайно време да стигне до решение. Трябваше да определи мястото си в своето немислимо раздвоение. Подпрян на жезъла в гробовното утро, той долавяше, че е настъпил краят на увъртането. Изгуби привичките за самозащита, изгуби възможността да крие пръстена, изгуби дори здравите си обувки… и проля кръв. Донесе гибел на дървеното поселище. Толкова се улиса в своето бягство от лудостта, че не смееше да се изправи срещу безумието, към което го водеше бягството.

Трябваше да продължи нататък, поне това научи. Но и така стигаше до същия костелив проблем. Участваш — и полудяваш. Отказваш да участваш — и пак полудяваш. Неизбежно беше да вземе решение, да намери някъде непоклатима опора и да се държи за нея. Не можеше да приеме Земята… нито можеше да я отрече. Нуждаеше се от отговор. Без него би останал впримчен като Лора, разиграван от злорадството на Господаря Гад — да загуби себе си, за да избегне загубата на самия себе си.

Морам престана да разбърква гозбата, вдигна глава и забеляза отвращението и тревогата му.

— Какво те смущава, приятелю? — каза кротко Владетелят.

Томас се вторачи в него. Владетелят сякаш беше остарял за една нощ. Пушекът и мръсотията от битката бяха белязали лицето му и бяха откроили бръчките по челото и около очите като внезапно скоростно износване или овехтяване. Очите му бяха угаснали от преумора. Но устните запазваха благото изражение, а движенията му, макар и под тази разкъсана и окървавена туника, оставаха точни и силни.

Томас се изплаши по инстинкт от гласа, изрекъл „приятелю“. Не можеше да си позволи да бъде ничий приятел. Отказа се страхливо и от импулса да попита какво накара жезъла на Тамаранта да развихри такова насилие в ръцете му. Боеше се от отговора. За да прикрие страха, той обърна гръб неприветливо и потърси Сол по сърцето.

Великанът седеше, опрял гръб на последното стърчащо, угаснало парче от поселището. Зацапаното му лице имаше цвета на чвор в сърцевината на дърво. Раната на челото се набиваше на очи веднага. Дясната му ръка беше обвила огромния мях с диамантено питие, а очите му не се откъсваха от Лора, която се грижеше за малкия Питен.

Томас го доближи, но преди да е отворил уста, Сол по сърцето каза:

— Мислил ли си за тях? Знаеш ли какво им е било сторено?

Въпросът отекна с черно ехо в мозъка на Томас.

— Знам за нея.

— А Питен? Толкова малко дете?

Томас сви рамене неловко.

— Мисли, Невернико! — Гласът на Великана сякаш беше затлачен от мъгла. — Аз се изгубих. Ти можеш да разбереш.

Томас се насили да отговори:

— Същото. Точно каквото беше сторено и на нас, такова е било сторено и на Лора. — Запъна се и добави язвително: — И на пещерните твари. — Великанът се извърна и Томас продължи: — Всички ще унищожим… онова, което искаме да опазим. Всъщност това е, което прави Гад. Питен е подарък за нас — пример какво ще причиним на Земята, когато се опитаме да я спасим. Ето колко е самоуверен Гад. А подобни пророчества сами налагат сбъдването си.

Сол по сърцето се вторачи в него, все едно Томас току-що беше отправил проклятие. Той се помъчи да издържи погледа му, но неочакван срам го накара да наведе глава. Зазяпа се в обгорената от отприщената стихия трева. Имаше нещо чудновато — някои места не му се струваха толкова неестествени като други. Явно огънят на Владетелите не увреждаше чак толкова в сравнение със силата на Злотворните.

След малко Сол по сърцето промълви:

— Забравяш, че има разлика между пророк и ясновидец. Да виждаш бъдещето не е пророчество.

Томас не искаше да мисли за това и за да отклони разговора, попита недоволно:

— Защо не вземеш малко целебна глина за челото си?

Този път Великанът наведе глава и каза смутено:

— Не остана — разпери ръце безпомощно той. — Някои умираха. Други се нуждаеха от целебната глина, за да запазят ръцете и краката си. И… — Помълча задавено. — И си помислих, че може да помогне и на малкия Питен. Та той е още дете! — Внезапно погледна с молба, която Томас не разбра. — Но една от пещерните твари умираше бавно… в страшни мъки. — Нова струйка кръв се стече по челото му и закапа. — Камък и море! — изпъшка Сол по сърцето. — Не можех да го понеса. Грижовникът Биринер бе запазил мъничко целебна глина за мен, макар че трябваше да лекува толкова рани. Аз я използвах за пещерната твар. Не за Питен… Заради болката.

Отметна глава назад и отпи голяма глътка. С опакото на дланта избърса грубо кръвта по веждите си.

Томас се вторачи в съсипаното лице на Великана и тъй като не намери други думи за съчувствието си, попита:

— Как са ръцете ти?

— Ръцете ли? — озадачи се за миг Сол по сърцето, но си спомни веднага. — А, ти за каамората ли… Приятелю, аз съм Великан. Обикновеният огън не може да ми навреди. Но болката… болката носи много поуки. — Устните му се свиха от отвращение към себе си. — Казват, че Великаните били направени от гранит — изсумтя гърлено. — Не се безпокой за мен.

Томас се поддаде на внезапно хрумване и каза:

— В някои краища на света, откъдето идвам, има дребни старици, които седят край пътя и по цял ден блъскат с железни чукчета по късове гранит. Много време им отнема… но накрая превръщат големите парчета в дребни трошки.

Сол по сърцето помисли, преди да попита:

— Пророчество ли е това, Надвладетелю Ковенант?

— Не питай мен. Няма да разпозная пророчество, ако ще да ми се стовари на главата.

— Нито пък аз — отвърна Сол по сърцето и бледа усмивка раздвижи устните му.

Скоро Морам повика отряда да се засити с приготвеното от него и Протал. Ратниците едва сдържаха пъшкането си, докато се изправяха и се събираха около огъня. Сол по сърцето също се надигна тежко и двамата тръгнаха след Лора и Питен да си вземат нещо за ядене.

Щом видя и помириса храната, Томас се сблъска с необходимостта от решение като със стена. Чак се усещаше кух отвътре заради глада, но щом посегна да вземе къшей хляб, зърна ръката си, омацана с кръв и пепел. Той бе убивал… Изтърва парчето хляб. „Нищо не е както трябва…“, промърмори. И храненето беше вид примирение — приемаше, че Земята съществува наистина. Не можеше да си го позволи.

„Трябва да помисля.“

Празнотата в тялото му натрапваше своите желания, но Томас ги отхвърли. Пийна пролетно вино, за да си прочисти гърлото, и загърби огъня с жест на отказ. Владетелите и Великанът го изгледаха питащо, но той не каза нищо.

Имаше нужда да се подложи на тази проверка, да открие отговор, който да му върне способността за оцеляване. Сви устни, решен да остане гладен, докато не намери каквото му е необходимо. Може би от гладуването ще си прочисти главата достатъчно, за да стигне до изход от неразрешимото противоречие.

Поляната беше разчистена от всички захвърлени оръжия, струпани сега на купчина. Томас я прерови и накрая измъкна оттам ножа на Атиаран. Неясен подтик го прати при конете да провери дали Дура не е пострадала. Щом се увери, че е невредима, малко му олекна. Не искаше да язди ранихин, каквото ще да става.

След малко Ратниците се заситиха и неохотно се приготвиха да продължат похода.

Докато Томас възсядаше Дура, се разнесе острото свирене на стражите, с което викаха ранихините. От различни посоки огромните коне препуснаха в галоп по поляната. Гривите и опашките им бяха развети като пламъци, а копитата им гърмяха в устремни подскоци, пригодени за дълъг път — девет могъщи животни с бели звезди на челата, бързи и първични като пулса на живота на Земята. Томас чуваше в дръзкото им цвилене вълнението, че потеглят към дома си в равнините Ра.

Но у хората, напускащи мъртвото дървено поселище тази сутрин, не се долавяше нито дързост, нито радост. Ратниците на Куаан сега бяха по-малко, а лицата на оцелелите бяха изпити от изтощението и битката. И сякаш носеха собствените си сенки в очите, когато се отправиха на север към река Митил. Водеха останалите без ездачи животни, за да облекчат малко най-слабите коне. Сол по сърцето стъпваше угнетено, сякаш беше поел бремето на всички мъртви на плещите си. На едната си свита ръка носеше Питен, който заспа, щом слънцето се показа над хоризонта. Лора яздеше зад Морам, впила пръсти в туниката му, превита и немощна зад неговото мрачно сковано лице и изправени рамене. Но и той като нея беше белязан от мъката, за която няма думи. Отпред яздеше Протал със същата непреклонност, с която Атиаран беше отвела Томас от каменното поселище Митил до Реката на утехата.

Томас се зачуди разсеяно докога ще бъде принуден да следва избора на другите. Но забрави за това, когато се загледа в стражите — единствените в отряда, които нямаха окаян вид след битката. Късите им туники висяха раздърпани и те бяха мръсни като всички останали. Бяха загубили един от своите, а неколцина бяха ранени. През нощта бранеха Владетелите, особено Вариол и Тамаранта, без да се жалят. Само че не изглеждаха изцедени и потиснати, нито ги беше налегнала печал. Банор яздеше своя пъргав ранихин без юзди и се озърташе с непроницаем поглед.

Конете едва вървяха, преплитаха крака, но дори с този муден ход ездачите стигнаха до брода през Митил преди пладне. Отрядът остави животните да пасат и да пият вода и всички без стражите се хвърлиха в реката. Търкаха се със ситен пясък от дъното, за да измият кръвта и мръсотията заедно с болката от смъртта и спомена за нескончаемата нощ. Леките рани, за които не беше стигнала целебна глина, се разкървавиха отново, парцали от изпокъсани дрехи се понесоха по течението. И Томас като останалите изпра туниката си. Той търкаше усърдно петната по тялото си, все едно се опитваше да се избави от последиците от убийствата. Изпи много вода, за да уталожи някак болезнената празнота на глада.

Ратниците се изкъпаха и отидоха при конете да извадят здрави дрехи от дисагите. Щом се облякоха и взеха оръжията си, застанаха на пост, а стражите влязоха във водата без пръски и шум. Съвсем скоро и те облякоха чисти туники и възседнаха ранихините, които се бяха освежили, като минаха през реката и се отъркаляха в тревата на Анделейн. Всички бяха готови да продължат и Протал даде знак. Потеглиха на изток по южния бряг на Митил.

До края на деня нищо не ги затрудни. Под копитата на конете имаше мека трева, от едната страна на отряда — чиста вода, въздухът носеше ободряващо ухание, а и виждаха наблизо Анделейн. Хората като че се изцеляваха и от самата близост на хълмовете.

Но за Томас денят беше тежък. Бликащата жизненост на Анделейн само изостряше глада му. Упорито обръщаше глава на другата страна, отказваше си тези гледки, както си отказваше храна. Измършавялото му лице бе застинало сурово, а очите му изпъкваха втренчено от усилието на волята. Вървеше по два пътя едновременно — плътта му яздеше Дура и поддържаше мястото му в отряда, но в ума си бродеше из бездни и страдаше от тяхната мрачна пустота.

„Аз няма да…“

Искаше да оцелее.

„Аз не съм…“

Понякога му се изпречваше алианта като молба на Земята лично към него, но той не се поддаваше.

„Ковенант… Томас Ковенант. Неверника. Прокажен, нечист изгнаник.“

Когато по-силен пристъп на глад го разколебаваше, той си спомняше кървавата власт на Лигоча над неговия пръстен и решимостта му се възвръщаше.

От време на време Лора го поглеждаше с гибелта на поселището в очите си, но той се затваряше още по-упорито в себе си.

„Повече няма да убивам.“

Трябваше да има друг отговор.

Вечерта забеляза промяна в пръстена. Нямаше и помен от някакво опълчване срещу просмукалото се червено. Брачната му халка сякаш гореше в алено под господството на луната и се отзоваваше жадно на мощта на Лигоча. На другата сутрин Томас потегли като човек, разкъсван между крайностите на безумието.

Но във ветреца по пладне се усещаше предвестие за лято. Въздухът се стопли, лъхаше богато на плодоносна пръст. Цветята цъфтяха буйно, птиците извиваха трели. Томас също се отпусна полека и стегнатите върви на волята му се разхлабиха. Само навикът го задържаше на гърба на Дура, беше безчувствен към такива повърхностни грижи. Малко оставаше да не забележи, че реката се отклони на север и отрядът се отдалечи от брега, а хълмовете ставаха по-високи и стръмни. През нощта спа дълбоко, без да сънува, а през деня яздеше с нехайна безчувственост.

Унасяше се наяве и витаеше в пустош, без да осъзнава това. Не долавяше опасността — нехайството беше първата крачка по път, прокаран от неумолима логика — от законите на проказата. Следваше гангрена, воня на гниеща плът, която дори някои лекари не успяваха да понесат. Воня, която оправдаваше прогонването на прокажените и никакво състрадание или безпристрастност не можеха да й се опълчат. Но Томас пребиваваше във виденията си като насън.

И когато започна да се опомня в ранния следобед на третия ден след тръгването от дървеното поселище и осемнайсетия, откакто напуснаха Весел камък, вече се взираше в гората Моринмос. Отрядът стигна до последното било, преди земята да се скрие под тъмното покривало на дърветата.

Моринмос приличаше на море, чиито вълни се плискат в подножието на хълма. Краищата й се вкопчваха в склоновете сякаш дърветата бяха впили корени и не допускаха да бъдат изтласкани обратно. Всевъзможните оттенъци на тъмнозеленото се простираха чак до хоризонта на север, на изток и на юг. Гората имаше неприветлив вид, все едно предизвикваше отряда да рискува с прекосяването й. Върховният владетел Протал спря на билото и се взря задълго надолу — претегляше времето, необходимо да я заобиколят като отпор срещу незнайните опасности между дърветата.

Накрая слезе от коня. Озърна се към другите ездачи с потиснат гняв.

— Сега ще отдъхнем. След това ще преминем през Моринмос, без да спираме чак до другия й край. Пътят ще ни отнеме цял ден и цяла нощ. Нито за миг не бива да показваме острие, нито да изтръгваме искра. Чухте ли ме? Всички мечове остават в ножниците, стрелите — в колчаните, ножовете — под дрехите, а остриетата на копията ще бъдат омотани в парцали. Нищо напомнящо за огън. Няма да допусна грешка. Моринмос е по-обширна от Гримердор… и никой не навлиза в нея без опасения. Дърветата са страдали цели епохи и не забравят родството си със Задушаващата бездна. Молете се да не смажат всички ни, каквото и да сторим. — Той огледа всички поред, за да се увери, че са го разбрали. — Възможно е в Моринмос все още да има Горски закрилник, макар да сме изгубили това знание след Оскверняването.

Неколцина от ратниците настръхнаха, когато чуха за Горския закрилник. Но Томас, който преодоляваше бавно безразличието си, не изпита страхопочитанието, което явно се очакваше от него. Повтори въпроса си, който беше задал преди толкова дни:

— Прекланяте ли се пред дърветата?

— Да се прекланяме ли? — промълви с недоумение Протал. — Не разбирам.

Томас не отклони поглед. Върховният владетел помълча и продължи:

— Питаш дали почитаме горите ли? Разбира се. Те са живи, а във всичко живо нещо има земна сила — в камъка, пръстта, водата и дървото. Сигурно си проумял, че ние сме служители на тази сила. Грижим се за живота на Земята. — Той се огледа през рамо към гората. — Земната сила има много промеждутъчни форми между камъка и дървото. Камъкът е основа на света и доколкото сме способни да прозрем — макар и слабо, — този вид сила не познава себе си. Но не е тъй с дървото.

— Някога, в най-скритите от погледите ни дълбини на миналото, почти цялата земя е била покрита от Първичната гора, простряла се от Тротгард и Небесния бент до Сарангрейвската равнина и Морска шир. Гората била будна. Тя познавала и приветствала новия живот, който хората донесли на Земята. Усещала болка, когато в дни на слепота от древността на Земята хора изсичали и изгаряли дървета, за да освободят място, където да множат глупостта си. Ех, трудно е да се гордеем с човешката история. Преди бавното знание да се разпростре из гората и всяко дърво да узнае за опасността, на стотици левги животът бил изтребен. По наши пресмятания злото се проточило цяло хилядолетие. Но за дърветата сигурно е изглеждало като бързо изтребление. Към края на онези времена на Земята останали само четири места, където още се съхранявала душата на гората, потресена от неописуемата болка. Тя решила да се брани. Много епохи наред във Великанската гора, Гримердор, Моринмос и Задушаващата бездна животът продължавал и оставал буден под грижата на Горските закрилници. Те помнели и всеки човек, Предзлотворен или пещерна твар, които навлизали в тях, не оставали живи.

— Но днес и тези епохи са минало. Сега не знаем дали има Горски пазители… макар че само глупак би се усъмнил дали Кейройл Дивогорски още броди из Задушаващата бездна. Но будното съзнание, чрез което дърветата отвърнали на злото, започва да чезне. Владетелите защитават горите, откакто Берек Полуръкия носел Жезъла на закона… Не сме допуснали дърветата да намалеят. И все пак горите са откъснати една от друга, общото им знание умира. Така се смалява и величието на света. — Протал се запъна тъжно. — От уважение към съхранилия се дух и почит към земната сила искаме позволение толкова много от нас да навлязат в гората наведнъж. Обичайна предпазливост е и да се пазим от дори намек за оскърбление. Духът не е мъртъв. А мощта на Моринмос може да съкруши хиляди пъти по хиляди хора, ако болка пробуди дърветата.

— Има ли и други опасности? — попита Куаан. — Ще се нуждаем ли заради тях от оръжията си?

— Не. Слугите на Господаря Гад са навредили жестоко на горите през изминалите епохи. Може Гримердор да е изгубил силата си, но Моринмос помни. А през тази нощ е тъмата на новолунието. Дори Лигоча не е толкова луд, че да прати войската си в Моринмос по това време. А Презиращия никога не е бил чак толкова глупав.

Ездачите стъпиха на земята смълчани. Някои Ратници дадоха зоб на конете, други приготвиха храна набързо. Скоро всички от отряда освен Томас се бяха заситили. Стражите останаха да бдят, а другите легнаха да си починат преди дългото преминаване през гората.

Когато се събудиха и подготвиха, Протал пристъпи към ръба на билото. По-силният вятър там дърпаше препасаната му с черен пояс синя туника. Той вдигна жезъла си и извика гръмко:

— Привет, Моринмос! Гора от Първичната гора! Враг на нашите врагове! Моринмос, привет! — Гласът му се губеше без ехо в безбрежната зеленина. — Ние сме Владетели — противници на враговете ти. Ние изучаваме лилианрил. Трябва да преминем! Чуй ни, Моринмос! Мразим брадвата и огъня, от които пострада! Твоите врагове са и наши врагове. Никога не сме посягали към теб с острие и пламък… нито ще се случи някога. Моринмос, чуй ни! Пусни ни да преминем!

Неговият зов заглъхна в дебрите. Протал отпусна ръце и се върна при отряда. Яхна коня си и още веднъж огледа строго ездачите. Даде знак и потеглиха надолу към протегнатите напред горски шубраци.

Стори им се, че цопват като камък в дълбините на гората. Както криволичеха по склона, в следващия момент вече проникнаха в сенчестите дебри, затворили като захлопната завинаги врата достъпа на слънчевите лъчи. Биринер излезе да язди отпред, сложил пред седлото своя жезъл на хайрбранд. Зад него беше Първият страж Тувор на своя ранихин Марни. Ранихините нямаше защо да се страхуват от прастария гняв на Моринмос и Марни можеше да упъти Биринер, ако старецът кривне накъдето не бива.

Имаше откъде да минат. Дърветата с абаносовочерни и ръждивокафяви дънери не бяха израсли нагъсто и оставяха място за шубраци и животинки. Но не бяха и високи. Петнайсет-двайсет стъпки над земята тантурестите дънери се разпростираха настрани в криви, надвисващи клони с гъст листак и отрядът се потопи напълно в сумрака на Моринмос. Клоните се преплитаха и изглеждаше, че всяко дърво е положило ръце на раменете на съседите си. От клоните се провесваха широки завеси от ивици мъх — тъмен, дебел, влажен мъх, сякаш протекла кръв се беше съсирила, преди да се стече на земята. На ездачите им се струваше, че мъхът се мъчи да ги отклони от пътя. Нямаше никакъв шум от копитата по меката, също покрита с мъх пръст.

Томас по инстинкт отбягваше мрачното докосване на висящия мъх и се взираше напред във вечния здрач на гората. Докъдето погледът му стигаше във всички посоки, го заобикаляше разкривеният застинал гняв на мъх, клони и дънери. А отвъд пределите на сетивата долавяше още нещо — невеселото сърце на дебрите. Дърветата премисляха тежките си спомени за всеобхватен, напиращ събуден ум, когато духът на горите се простирал величаво на стотици левги из плодородните земи, и за страховитото пропадане в болката, ужаса и изумлението, придошли като вълни в океан, докато изтръпнали и най-далечните краища на Земята. Времето, когато започнало изтреблението на дърветата, съсечени и изпепелени от брадва и огън, а пъновете изкоренени и завлечени нанякъде. Бягството и страданията на животните, също избивани или лишени от дом, здраве и надежда. И звънката песен на Горския закрилник, която учела на тайното яростно удоволствие да смазват, да си го връщат на дребните човечета, да вкусват кръвта им с корените си. Бавно прокрадващата се слабост, отнела дори тази свирепа радост и не оставила на дърветата нищо освен застинали спомени и отчаяние, докато чувствали как гневът стихва в дълбок унес.

Томас се досещаше, че дърветата не знаят нищо за Владетели или за дружба. Владетелите бяха твърде отскоро на Земята, за да бъдат запомнени. Само слабостта и спадането на духа позволяваше на ездачите да преминат слабостта, скръбта, безпомощния сън. Тук-там усещаше дървета, които още бяха будни и жадуваха кръв. Но бяха толкова малко… Моринмоската гора можеше само да тъне в унил размисъл, останала без сила заради тленността на собствената си древност.

Плесна го мъх като мокра длан и остави капки по лицето му. Той избърса влагата, сякаш беше киселина.

Слънцето залезе над Моринмос и дори мъждивата светлина изчезна. Томас яздеше приведен напред и с напрегнати сетива — опасяваше се, че Биринер ще се залута или ще се оплете в задушаваща завеса от мъх. Но докато мракът насищаше въздуха, все едно прокапваше от плътния покров горе, самата гора се променяше. Дънерите просветваха в сребристо и накрая всяко дърво заприлича на грееща изгубена душа. Това сребърно сияние стигаше на конниците да продължат. В трепкащата светлина пелените от мъх висяха като сенки над пропаст — черни отвори, водещи към пустота — и придаваха на гората петнист, болнав вид. Но отрядът яздеше скупчен в нощта, огряна само от блещукането на дърветата и червеното зарево от пръстена на Томас.

Причуваше му се как дърветата нашепват в ужас от оскърблението да им натрапи брачната си халка. А и той се гнусеше от тази пулсираща червенина. Пръстите на мъха продължаваха да опипват мокро лицето му. Томас притискаше длани към сърцето си в усилие да се затвори, да се смали и да премине незабелязан… сякаш криеше брадва под туниката си и се страхуваше, че дърветата ще го разкрият.

Дългото пътуване беше като смъдене на рана. Острите бодежи се появиха, когато отрядът отново яздеше в сумрачния ден. Томас се вглеждаше в себе си онемял — огромният резервоар на гнева му се беше изпълнил с тъма.

Но продължаваше да се терзае от неразрешимостта на обстоятелствата. Тази тъма беше чаша, която не можеше нито да изпие, нито да излее.

А вече трепереше от глад.

Трудно се сдържаше да не отблъсква с удари влажните докосвания на мъха.

Отрядът се движеше неспирно в неизменния здрач на Моринмос. Мълчаха под ниските клони и в тази потискаща тишина Томас се чувстваше изгубен, все едно бродеше из Първичната гора, покривала някога цялата Земя. С безцелна ярост се навеждаше и накланяше, за да избегне допира на мъха. Времето се влачеше и у него напираше крясък.

Но най-сетне Биринер размаха жезъла над главата си със слаб вик. Конете разбраха какво предстои и препуснаха тромаво след неуморните ранихини. За миг изглеждаше, че дърветата се отдръпват пред безумието на отряда, после ездачите излязоха на слънце. Светилото беше високо в небето над склон, спускащ се полегато към препречваща пътя им река. Биринер и Марни ги изведоха безпогрешно при Далечния брод.

Ратниците нададоха дрезгави викове и смушиха с пети конете. Целият отряд се понесе надолу в неудържим галоп. Скоро нагазиха във водата. Конете пръскаха и себе си, и развеселените ездачи. На южния бряг Протал нареди да починат. Бяха успели да прекосят Моринмос.

Щом спряха, всички в отряда почувстваха какво им е струвало да преминат гората. От будуването без храна ездачите бяха отпаднали твърде много, но конете им бяха още по-зле. Не се държаха на крака от изтощение. Въпреки тихото ободряващо цвилене на ранихините два мустанга се строполиха на хълбок в тревата, а коленете на другите се подгъваха като на неукрепнали жребчета.

— Отдих… — неспокойно отрони Протал. — Днес няма да продължим.

Започна да обикаля конете, да ги докосва със старческите си ръце, запял тихо вдъхваща сили песен.

Само ранихините и стражите не бяха белязани от преумората. Сол по сърцето сложи Питен в прегръдката на Лора и сковано се изтегна по гръб на тревата. Откакто оставиха дървеното поселище зад гърба си, Великанът отбягваше да говори, като че се боеше гласът му да не го издаде. А сега му личеше колко го изтощава пътят без истории и смях.

Томас се питаше ще чуе ли някога отново смеха му.

Протегна унило ръка да вземе жезъла си, който се крепеше на седлото от лепка, и за пръв път зърна какво е оставила гората по бялата му туника — тъмнозелени петна и шарки от мъх.

Тези следи го ядосаха и той огледа ядно спътниците си. Другите май се бяха изплъзвали по-ловко, без да бъдат белязани в зелено. Само по раменете на Владетеля Морам имаше зелени черти като загадъчни знаци.

Томас се захвана да изтърка грубо петната, но те бяха засъхнали и корави. Тъмата бучеше в ушите му като далечен отзвук от лавина. Раменете му се напрегнаха, все едно душеше някого. Загърби отряда и закрачи обратно към реката. Там отново се опита да заличи следите, оставени от Моринмос.

Само че те бяха попили трайно в плата и изпъкваха по туниката като карта на незнайни земи. От безсилие Томас удари с юмруци по водата, но течението изглади кръговете, сякаш никога не са се появявали.

Стоеше подгизнал в реката, а сърцето му бушуваше в гърдите. За малко му се стори, че тази ярост или ще прелее, или ще го разкъса.

„Нищо от това не ми се случва… Не издържам вече.“

Тогава чу приглушени възклицания на изненада откъм отряда. Миг по-късно Морам го повика тихо, но заповедно:

— Ковенант, ела!

Томас просъска от възмущение срещу толкова много неща наведнъж, че не успяваше да ги изброи, но се обърна. Всички от отряда бяха с гръб към него, но заради водата в очите си не виждаше какво гледат.

— Ела! — повтори Морам.

Томас избърса очите си, изджапа до брега и излезе от реката. От него се стичаха струи, когато мина между Ратниците и стигна до Морам и Протал.

Пред тях стоеше странна жена.

Тя беше дребничка и стройна, стигаше само до рамото му и носеше наситенокафява туника, която оставяше ръцете и краката й открити. Имаше тъмен загар с цвят на пръст. Дългата черна коса беше пристегната на опашка с дебела връв. Това й придаваше строг вид, макар да носеше жълти цветя, сплетени на огърлица. Въпреки ниския си ръст тя се беше изпъчила гордо, скръстила ръце на гърдите си, сякаш беше по силите й да не допусне отряда в равнините Ра, ако реши. Проследи приближаването на Томас, като че чакаше тъкмо него.

Щом той спря до Морам и Протал, тя вдигна ръка и го поздрави с непохватно движение, което може би не беше привично за нея.

— Привет, Носителю на пръстена — каза му с ясен и звънък глас. — Бялото злато ни е известно. Тачим и служим. Добре си дошъл.

Той обра с пръсти капките от челото си и се вторачи в нея.

Жената се обърна с отмерена тържественост към всеки:

— Привет, Върховен владетелю Протал. Привет, Владетелю Морам. Привет, Сол по сърцето Носен от пяната. Привет, Първи страж Тувор. Привет, предводителю Куаан.

Те отвръщаха сериозно с жест, подобаващ при среща с Владетел.

— Аз съм Лид, Покорна на гривата. Ето ни лице в лице. Говорете. Равнините Ра не са достъпни за всекиго.

Протал пристъпи напред, вдигна жезъла пред челото си и се поклони ниско. Жената се усмихна леко. И тя вдигна длани до главата си и отвърна на поклона. Този път движението беше плавно, с естествена грация.

— Познаваш ни — отбеляза тя. — Идваш отдалече, но не и без знание.

— Знаем — отговори Протал, — че Покорните на гривата са старши сред всички, които се грижат за ранихините. Вие сте най-почитаните сред рамените. И вие ни познавате.

Жената обаче не бързаше с гостоприемството.

— Не, не ви познаваме. Идвате отдалече. Незнайни сте за нас.

— Ти обаче изрече имената ни.

Тя сви рамене.

— Внимаваме. Бяхте пред погледите ни, откакто излязохте от Моринмос. Чухме ви да си говорите. — Погледът й бавно се плъзна по отряда. — Познаваме тези, които не спят — Кръвната стража. — Явно не беше доволна да ги види. — Те водят ранихините към опасности. Но ние служим. Добре са дошли. — Очите й се вторачиха в двата паднали коня и ноздрите й се издуха. — Неотложна работа ли имате?

Тонът й обаче подсказваше, че не би приела почти никакви оправдания за състоянието на мустангите. И Томас проумя защо се колебаеше дали да посрещне охотно Владетелите, макар че сигурно знаеше за тях поне от предания или вести за делата им. Не искаше в равнините Ра онези, които се отнасят жестоко с коне.

Върховният владетел отвърна уверено:

— Да. Острозъбия е жив.

Лид застина за миг и когато погледът й се върна към Томас, в него напираха отгласи от някогашен страх.

— Острозъбия… — въздъхна тя. — Враг на Земята и на ранихините. Да. Бялото злато знае. Носителят на пръстена е тук. — И изрече по-рязко: — За да спаси ранихините от изтребление!

Тя се вгледа в него сякаш настояваше да й даде обещание.

Но той нямаше какво да й обещае. Стоеше сърдит и подгизнал, прекалено обсебен от глада, за да отрече, да се съгласи или да се засрами. Скоро тя се отдръпна в недоумение и попита Протал:

— Кой е той? Що за човек е?

Върховният владетел се усмихна многозначително:

— Той е Надвладетелят Томас Ковенант, Неверник и носител на бяло злато. Чужденец на Земята. Не се съмнявай в него. Той обърна битката в наша полза, когато ни обкръжиха слуги на Острозъбия — пещерни твари и Злотворни, също и грифони, родени в незнайно леговище на злото.

Лид кимна безизразно, може би не разбираше всички думи, но каза:

— Неотложно е. Не бива да бавим или да пречим на нищо, което е против Острозъбия. Имаше и други признаци. Кръвожадни зверове се опитаха да навлязат в равнините. Върховен владетелю Протал, добре сте дошли в равнините Ра. Елате колкото се може по-скоро в Човешкия дом. Трябва да се посъветваме.

— Гостоприемството ви е чест за нас — натърти Протал. — Ще отвърнем с чест, като приемем. Ще стигнем до Човешкия дом на втория ден след днешния… ако конете ни са живи дотогава.

Лид се засмя на предпазливостта му.

— Ще почивате сред гостоприемните рамени, преди слънцето да залезе за втори път. Не сме останали без знание в службата си на ранихините. Въжари! Изправете се! Ето изпитание за вас, преди да станете Покорни на гривата.

Незабавно се появиха още четири фигури, изникнали в полукръг около отряда, все едно изскочиха от тревата. Тримата мъже и жената бяха дребнички като Лид и същите кафяви туники покриваха загорелите им тела. Нямаха цветя на шиите си, но бяха препасани около кръста с къси въжета.

— Въжари, повече няма да дебнете тези ездачи. Чухте, че им предложих гостоприемство. Сега се погрижете за техните коне и безопасността им. Трябва да пристигнат в Човешкия дом, преди да се спусне нощта утре. — Четиримата доближиха отряда и Лид каза на Протал: — Ето ги моите Въжари — Тю, Хърн, Грейс и Ръста. Те са ловци. Докато опознават ранихините и трупат знанието на Покорните на гривата, пазят равнините от опасни зверове. Отдавна съм с тях и знам — могат да се погрижат за вашите коне.

Въжарите кимнаха любезно на отряда и веднага отидоха да огледат конете.

— Време е да тръгна — добави Лид. — Вестта за вашето пристигане ще се разнесе из равнините и Усърдните в дома ще се подготвят да ви посрещнат. Следвайте Ръста — той е най-близо до Покорството на гривата. Привет, Владетели! Ще се гощаваме заедно на свечеряване в деня след този.

Без да чака отговор, Покорната на гривата пое на юг. Бързината й беше смайваща. Съвсем скоро се показа на билото на хълм и се скри от погледите им.

Загледан натам, Морам подхвърли на Томас:

— Говори се, че Покорен на гривата може да тича заедно с ранихините… макар и за кратко.

Зад тях Въжарят Хърн отрони:

— Говори се… защото е вярно.

Морам се обърна към Въжаря, който чакаше наблизо, готов да го заговори. Мъжът имаше по-къса коса от Лид и гледаше начумерено. Щом забеляза, че е привлякъл вниманието на Владетеля, той каза:

— Има трева, която ще изцели вашите коне. Трябва да ви напусна, за да я донеса.

— Ти знаеш — кротко отвърна Морам. — Направи каквото е най-добро според теб.

Очите на Хърн се ококориха, като че не беше очаквал благи думи от хора, които тормозят коне. Ухили се и щеше да отпраши нанякъде, но Томас попита изведнъж:

— Защо не яздите? Имате толкова много ранихини…

Морам го възпря със светкавичен жест, но беше късно. Хърн се опули като човек, чул светотатствени думи, силните му пръсти развързаха въжето и го стиснаха като гарота.

— Ние не яздим — процеди той.

— Вразуми се, Хърн — тихо се намеси Въжарят Ръста. — Покорната на гривата го приветства.

Хърн се озърна свирепо към другаря си, върза отново въжето на кръста си с отсечени движения и скоро изчезна сякаш бе потънал в земята.

Морам стисна Томас за ръката и каза ядосано:

— Рамените служат на ранихините. Това е смисълът на живота им. Не ги оскърбявай, Невернико. Лесно се гневят… и са най-страховитите ловци на Земята. Може да има стотина от тях наоколо, без да подозираш. Решат ли да ти отнемат живота, ще го сторят, преди да мигнеш.

Томас почувства предупреждението като удар, то сякаш беше напълнило тревата наоколо с очи, таящи гибел. Виждаше се да изпъква с намацаната със зелено туника, която привличаше насочена към него смърт от земята. Затрепери.

Докато Хърн го нямаше, другите Въжари се занимаваха с конете — галеха ги, увещаваха ги да приемат храна и вода. Ръцете им вдъхнаха сила на повечето животни. Владетелите скоро се успокоиха, че конете са под добри грижи, и отидоха да говорят с Куаан и Тувор. Ратниците се заеха с приготвянето на храната.

Томас проклинаше мамещия мирис на гозбата. Просна се на жилавата трева, за да усмири гризящата го празнота в корема и впери поглед в небето. Умората го надви и той задряма, но скоро го събуди нова миризма, от която гладът се вкопчи още по-жестоко в него. Носеше се откъм нацъфтели пищно наръчи трева, приличащи малко на папрат, които конете дъвчеха охотно. Това беше целебната билка, набрана за тях от Хърн. Сега всички коне стояха уверено на краката си и силите им видимо се възвръщаха. Заради дразнещия аромат на растението Томас си представи за миг как лази на четири крака и дъвче като конете.

— Проклетите коне си хапват по-добре от нас — изсумтя с потиснат бяс.

Въжарят Ръста се подсмихна.

— Тази трева е отрова за хората. Това е аманибхаван, цвете на здравето и лудостта. Лекува конете, но мъжете и жените… не могат да я понесат.

Томас го изгледа сърдито и пак се насили да потуши повика на глада. Обзе го нечовешко желание да вкуси от тревата, която изкушаваше сетивата му. Но мисълта, че е паднал толкова ниско, му беше омразна и той я запреживя вместо храна.

А нямаше съмнение, че тази трева извърши чудеса с конете. Отново изглеждаха толкова здрави, че да носят ездачите си без проблем. Отрядът също се нахрани и събра снаряжението си. Скоро конниците продължиха на юг по ниските заоблени хълмове на Ра, а рамените подтичваха с лекота до тях.

Тези земи бяха диви — виждаха вездесъщата алианта, но не и плодни дръвчета или някакви посеви, нямаше и цветя освен аманибхаван. И все пак равнините гъмжаха от живот, сякаш полегатите възвишения, които отминаваха бързо едно след друго, бяха сътворени от пулса на земята, а жилавата трева можеше да нахрани всяка твар, достатъчно издръжлива да я понесе. Щом слънцето се спусна към хоризонта, орловата папрат по билата грейна в мораво. Дребни антилопи излизаха на малки стада от горичките край потоци да утолят жаждата си, гарвани кацаха на шумни ята по клонестите дървета, изпъстрили тук-там равните ливади.

Но конниците се взираха най-често във волно бродещите ранихини. И когато профучаваха в галоп като развети победни знамена, и когато се впускаха във вечерните си игри, огромните коне бяха великолепни, сякаш самата земя, по която препускаха гръмовно, се гордееше със създаването им. Цвилеха с войнствено веселие към събратята си, носещи стражите, а те отвръщаха с потропване на копита, като че не можеха да сдържат радостта от завръщането си у дома. После свободните ранихини се отдалечаваха с неудържима енергия и от звуците им въздухът звънтеше.

Скоро слънцето се прости за нощта с равнините в последен оранжев отблясък. Томас го изпрати с кисело задоволство. Дотегнаха му конете — дотегнали му бяха и ранихините, и рамените, и Кръвната стража, и Владетелите, и походът. Уморил се беше от неспирното безпокойство на живота. Искаше тъмнина и сън въпреки кървавото сияние на пръстена, сърпа на новата луна и ужаса, налитащ като криле на лешояди.

Само че по залез Ръста каза на Протал, че отрядът не бива да спира. Имало опасност. Други рамени били оставили знаци в тревата. Трябвало да продължат още няколко левги. По-късно се издигна луната и омърсеното й зарево обля нощта с кръв, призовало ярък отговор от пръстена.

Ръста накара ездачите да забавят ход и ги предупреди да мълчат. Колкото може по-тихо тръгнаха косо нагоре по южния склон на хълм и спряха под билото. Слязоха от конете, оставиха неколцина стражи да ги пазят и се изкачиха догоре с Въжарите.

На север земята беше равна. Въжарите се взряха натам и посочиха нещо. Томас се бореше с изнурените си очи и мъждивата червенина и накрая си помисли, че е видял по-тъмно петно да се движи в равнината на юг.

Креш — прошепна Хърн. — Жълти вълци — от глутниците на Острозъбия. Преминали са по Далечния брод.

— Чакайте ни — нареди почти беззвучно Ръста. — Няма да ви сполети зло.

Той и другите Въжари се шмугнаха в нощта.

Отрядът по инстинкт се събра нагъсто. Всички се взираха до болка в немощната червена светлина, която сякаш се просмукваше като пот от напиращия долу мрак. Чакаха настръхнали и смълчани, сдържаха дори дишането си.

Питен се кокореше в прегръдката на Лора, все едно участваше в бдение.

Томас научи по-късно, че глутницата наброявала петнайсет от едрите жълти вълци, които стигаха до кръста на висок мъж. Извитите остри зъби по яките им челюсти разкъсваха безмилостно. Точели лиги по следите на две малки кончета, пазени само от жребец и неговата кобила. Според легендите на рамените дъхът на креш бил толкова горещ, че опърлял земята, а лапите им оставяли пътека от болка, където минели по тревата. Но сега Томас виждаше доближаваща, уголемяваща се с всеки миг тъма.

Неувереният му поглед долови как отзад в глутницата настана бъркотия. Вълците продължиха своя бяг, но две-три черни точки май останаха неподвижни на ливадата.

В глутницата пак настъпи смут за кратко. Този път се чу и прекъснат вой на изненада и страх. Злостното ръмжене секна внезапно. Другите зверове се устремиха право към отряда, оставяйки още пет черни петънца зад себе си. Томас вече знаеше, че са мъртви вълци.

Още три вълка бяха повалени и той различи ясно три фигури, които отскочиха от труповете и препуснаха подир оцелелите.

Всички се скриха в сенките на подножието. В мрака се разнесе шум от схватка — бясно ръмжене, щракане на челюсти, които не захапваха нищо, пращене на кости.

Тишината пак завладя нощта. Отрядът настръхна още повече, защото не се виждаше нищо — сянката стигаше почти до билото, където стояха.

Изведнъж нещо се понесе в лудешки бяг право към тях. Протал изскочи пред останалите и вдигна жезъла си, от чийто връх запламтя син огън. Светлината показа един-единствен вълк, хвърлил се с дива омраза към Протал.

Тувор заслони с тяло Върховния владетел, а Сол по сърцето го подмина да пресрещне звяра.

Съвсем ненадейно Грейс се надигна от тревата с изяществото на танцьорка и замахна с въжето светкавично. Вълкът скочи към нея и тя омота шията му в примка, после я дръпна с ловко завъртане. Устремът на звяра прекърши шията му в примката. Инерцията му събори и Грейс, но тя се преметна пъргаво, без да разхлабва въжето, и се изправи, готова да довърши вълка, ако още шава.

Ратниците замърмориха възхитени. Тя се озърна със стеснителна усмивка, после погледна към другите Въжари, които изскочиха тичешком от сянката. Никой от четиримата не бе пострадал, макар че всички вълци бяха избити.

Протал опря жезъла си на земята и им се поклони според обичая на рамените.

— Добре свършена работа.

И те отвърнаха на похвалата с поклон.

Щом синият пламък угасна, мъждивата червенина пак обгърна билото. Ездачите се върнаха при конете си, Банор обаче доближи мъртвия вълк и издърпа увитото около шията му въже. Хвана краищата здраво и го опъна.

— Добро оръжие — отсъди с безстрастния си глас. — Рамените си послужиха чудесно с него в дните, когато Върховният владетел Кевин се сражаваше открито с Разложението.

Нещо в безизразните думи подсети Томас, че стражите произхождат от мъжествен народ, но от две хилядолетия не са докосвали жена.

Банор се подчини на неразбираемо желание, напрегна мускули и въжето се скъса. Той вдигна рамене сдържано и пусна двете парчета върху трупа на звяра. Действието му носеше безвъзвратността на пророчество.

Без да погледне Грейс, Банор тръгна към ранихина, който го беше избрал за ездач.

Загрузка...