6. Преданието за Берек Полуръкия

Сумракът се спускаше в долината. Птиците се събираха за нощен отдих по долните клони на дърветата. Още малко почуруликаха и поцвърчаха оживено, но пронизителната врява скоро се уталожи до тихо, доволно каканижене.

Лина мълчеше, все едно сдържаше с усилие вълнение или очакване, а Томас беше прекалено улисан в звуците на здрача, за да каже нещо. Съзряващата нощ като че се изпълваше с кротки разговори, отпъждащи самотата на мрака. Така стигнаха безмълвни до дома на момичето.

Правоъгълната къща беше по-голяма от повечето други в каменното поселище, но притежаваше същия гладък блясък като останалите. От прозорците струеше топла жълта светлина. Когато Лина и Томас доближиха, едър силует се мярна на един прозорец и се скри.

На ъгъла момичето хвана ръката на Томас и я стисна, преди да го поведе към входа, който беше закрит с тежка завеса. Лина я отмести и дръпна спътника си да влезе. Щом прекрачи вътре, той спря и се огледа припряно — стаята се простираше по цялата дължина на постройката, но във всяка стена отстрани имаше още по две завеси, скриващи други помещения. По средата беше поставена каменна маса със скамейки, на които можеха да се настанят шестима или осмина. Тук обаче беше толкова просторно, че масата не заемаше твърде много място.

Навсякъде в каменните стени бяха врязани долапи, пълни с каменни съдове и прибори — някои явно за готвене и хранене, за предназначението на другите Томас не можеше да гадае. Покрай стените бяха наредени каменни табуретки. Меката жълта светлина огряваше навсякъде равните повърхности, като се отразяваше в чудни цветове и шарки по камъка.

Сиянието излъчваха съдове в ъглите на стаята и един върху масата, но нямаше трепкане на пламъци — светлината беше устойчива като камъка, който я приютяваше. Разнасяше се и слаба миризма, напомняща току-що разорана угар.

Томас огледа набързо, преди да се взре в отсрещния край на стаята. Там върху дебела плоча, опряна в стената, стърчеше огромна гранитна делва колкото половин човешки ръст. А над плочата бе наведен, вторачен съсредоточено във вътрешността й мъж с внушителните размери на канара. Стоеше с гръб към Томас и Лина и май не забеляза, че са влезли. Носеше къса кафява туника и кафяв панталон, а извезаните по туниката листа бяха същите като по дрехата на момичето. Яките рамене се напрягаха и мърдаха под плата, докато ръцете въртяха делвата. Този съд изглеждаше непосилно тежък, но Томас подозираше, че мъжът може да я вдигне над главата си, ако пожелае да излее съдържанието й.

Над делвата се мяркаше сянка, в която сиянието на стаята не проникваше. Едрият мъж се вторачи в нея за малко, без да спира въртенето. После запя — твърде тихо, за да стигнат отделни думи до ушите на Томас, който обаче долови призив в тях, сякаш в делвата се таеше някаква сила. В първия миг не се случи нищо, след това сянката се разнесе. Отначало изглеждаше, че самата светлина в стаята се е променила, но Томас тутакси откри, че делвата грее все по-силно, докато накрая сиянието на останалите съдове избледня.

Мъжът промърмори още нещо, изопна рамене и се обърна. На фона на новата ярка светлина изглеждаше дори по-висок и плещест, сякаш ръцете и огромният му гръден кош попиваха мощ от нея. Челото му червенееше, сгорещено от навеждането над делвата. Щом зърна Томас, той се сепна. В очите му се мярна безпокойство и дясната му ръка докосна неволно гъстата червеникава брада. След миг той протегна ръката си с дланта напред към Томас и каза на Лина:

— Довела си гост, дъще. Доколкото си спомням, гостоприемството в нашия дом е твоя грижа днес.

В гласа му вече не звучеше странната сила отпреди малко. По-скоро приличаше на човек, който разговаря рядко. Но макар да гледаше момичето строго, изглеждаше уравновесен и сдържан.

— Знаеш, че обещах да направя още грейвлинг днес — продължи той, — а майка ти Атиаран помага при раждането на новото дете на Одона, спътницата на Мурин. Ще оскърбим госта с такова посрещане… Нямаме гозба, с която да изпратим деня.

Докато гълчеше Лина, мъжът скришом оглеждаше изпитателно Томас. Момичето наведе глава. Дали не се преструваше на засрамена само за да угоди на баща си? Тя не се стърпя, прекоси стаята забързано и го прегърна. Баща й се усмихна сдържано. Лина изви глава към Томас и изрече:

— Татко Трел, доведох странник в нашето поселище. Намерих го на Стражницата на Кевин.

Очите й искряха, колкото и официално да говореше.

— Тъй значи — промълви Трел. — Че е странник, и сам виждам. Питам се по каква ли работа е бил на онова място с лоша слава.

— Бореше се със сив облак — отвърна Лина.

Вторачен в този грубовато прям, як мъжага, чиято мускулеста ръка обгръщаше раменете на Лина с такава овладяна сила, но и с нежност, Томас очакваше от него да се присмее на подобна нелепост — някой да се бори с облак. Трел му се струваше човек, стъпил стабилно на земята, самото въплъщение на здравия разум. В негово присъствие кошмарът с Господаря Гад си отиваше на подобаващото място — при фантасмагориите. Затова се смути, когато чу Трел да пита съвсем сериозно:

— И кой победи накрая?

Въпросът принуди Томас да потърси нова опора за мислите си. Не беше готов да се изправи срещу спомена за Господаря Гад… но и се досещаше смътно, че не би могъл да излъже Трел. Смънка с пресъхнало гърло:

— Поне запазих живота си.

Томас долови, че думите му засилиха безпокойството на едрия мъж. Трел отмести поглед, но пак се взря в него и изрече:

— Разбирам… Как е името ти, страннико?

Лина веднага се усмихна на Томас и отговори вместо него:

— Томас Ковенант. Ковенант от Стражницата на Кевин.

— Какво правиш, момиче? — скастри я баща й. — Да не си пророчица, че говориш вместо стоящите по-високо от теб? — Пак се обърна към госта. — Е, Томас Ковенант от Стражницата на Кевин… имаш ли и други имена?

Томас се канеше да отрече, но навреме долови жадното любопитство в очите на Лина. Поколеба се. В миг на прозрение си каза, че за нея появата му е не по-малко вълнуваща от завръщането на Берек Полуръкия. Тя копнееше за загадки и скрити сили, мислеше си за всезнаещи Владетели и битки в облаците. След необяснимата среща със странния непознат на скалата Томас й изглеждаше като оживял спомен за велики събития от героичното минало. Изведнъж разгада погледа на Лина — момичето се уповаваше на надеждата, че той ще се разкрие, ще й позволи да зърне частица от възвишеното му призвание. Това очакваше тя, подтикната от младостта и наивността си.

Догадката го изпълни с необичаен трепет. Не беше свикнал да вдъхва такива ласкаещи го чувства. Споходи го непривичната мисъл, че тук се открива нов шанс за него. Припряно порови в ума си за някоя звучна титла, от която Лина да остане доволна, без Трел да го заподозре в измама. Накрая го осени вдъхновението.

— Аз съм Томас Ковенант… — каза, сякаш отправяше предизвикателство, — … Неверника.

Досети се в същия миг, че името го обвързва далеч повече, отколкото би могъл да знае засега. Почувства се самозванец след тази постъпка, но Лина го възнагради със сияещ поглед, а Трел прие казаното, без да разпитва повече.

— Щом е тъй, Томас Ковенант — каза той, — добре си дошъл в каменното поселище Митил. Този дом е отворен гостоприемно за теб. Сега трябва да отнеса моя грейвлинг, както обещах. Може би съпругата ми Атиаран ще се върне скоро. А ако подсетиш Лина, може би ще ти предложи нещо да заситиш глада си, докато ме няма.

Още докато говореше, Трел се обърна към каменната делва, обви я с ръце и я вдигна от плочата. Червено и златно озариха за миг косата и брадата му, когато понесе съда към изхода. Лина притича пред него, за да дръпне завесата, и Трел излезе. Томас зърна за миг съдържанието на делвата — беше пълна с дребни закръглени камъчета, които пламтяха.

— Проклет да съм… — прошепна той. — Колко ли тежи това нещо?

— Трима мъже няма да вдигнат делвата празна — гордо обясни Лина, — но щом грейвлингът гори, моят баща я носи с лекота. Той е вникнал дълбоко в знанията за камъните.

Томас се загледа към завесата, занемял от силата на този мъж, а момичето добави:

— Не бива повече да те пренебрегвам, гост си ни… Искаш ли да се измиеш или изкъпеш? Жаден ли си? Имаме добро пролетно вино.

От гласа й Томас пак усети боцкане в нервите. Инстинктивните опасения, пробудени от нагледния урок за могъществото на Трел, се разсеяха от новата увереност — и той имаше своя сила тук. Този свят го приемаше, смяташе го за важен. Хора като Трел и Лина го зачитаха както му се искаше. Сега само трябваше да продължи напред, да следва пътя на съновидението си до Весел камък… каквото и да му струваше. Обзе го вълнение и той реши да участва в играта на илюзорната си значимост, да й се наслаждава, докато не е изтляла.

За да прикрие тази вълна от чувства, Томас каза на Лина, че иска да се измие. Тя го заведе в една от страничните стаи, където неспирно течеше вода от чучур в стената. Плъзгащ се каменен клапан я насочваше към мивката или към голямата вана, направени от неизменния камък. Лина му показа и откъде да вземе много ситен пясък, за да си изтърка кожата с него, и го остави сам. Водата беше студена, но Томас потопи главата и ръцете си едва ли не с въодушевление.

Когато се изми, потърси с поглед кърпа, обаче не намери. Предпазливо плъзна длан над делвата, която осветяваше стаята. Топлото жълто сияние бързо изсуши пръстите му, затова той се наведе над греещите камъчета, разтърка останалите капки по лицето и шията си и скоро дори косата му беше изсъхнала. По навик се зае със задължителния ЗКТ и се вторачи в почти незабележимите белези от порязвания по китките си. Накрая отмести завесата и се върна в голямата стая.

Там завари друга жена до Лина и чу думите на момичето:

— Той казва, че не знае нищо за нас…

После жената го погледна и той веднага се досети, че това е Атиаран. Извезаните листа по нейната дълга кафява роба май бяха нещо като емблема на това семейство. Но нямаше нужда да гледа украсата на дрехата — стигаше и привичната близост, с която жената плъзна ръка по рамото на Лина, или пък подобните осанки на двете. Само че от Лина лъхаше свежестта на младостта, фигурата й беше още тъничка, докато у жената се долавяше противоречива сложност. Тя сякаш понасяше зрелите форми на своето тяло като пречка пред устойчивата сила на опита в себе си, търпеше ги по силата на отдавнашно и нелеко примирие. И по лицето имаше следи от това примирие — може би преждевременни бръчки по челото, а големите очи по-скоро се взираха навътре към натрупаната умора по бойното поле на съмненията и нелеките отстъпки. Вторачен в нея над широката маса, Томас като че откриваше и загриженост заради знания и страхове, неприсъщи за околните, и равнодушие към собствената красота, готова да се пробуди с първата усмивка.

Жената се поколеба за миг, но докосна гръдта си над сърцето и протегна ръка към него, както беше сторил и Трел.

— Приветствам те, гостенино. Добре си дошъл. Аз съм Атиаран, съпругата на Трел. Говорих с него и с дъщеря ми Лина… Не е нужно тепърва да се представяш, Томас Ковенант. Дано намериш уют в нашия дом.

Томас се опомни колкото да прояви любезност, новата му увереност също го подтикна да каже:

— За мен е чест да бъда тук.

Атиаран отвърна с лек поклон:

— Чест е за даващия, когато предложеното от него бъде прието. И учтивостта винаги се посреща с радост.

Тя като че се подвоуми какво да каже. Томас виждаше как старите схващания се сблъскват и се проявяват пак в очите й и си помисли, че този поглед би се наситил с необичайна мощ, ако не беше толкова вглъбен. Но Атиаран скоро стигна до решение и му рече:

— За нашия народ не е присъщо да тревожи госта с трудни въпроси преди поднасянето на храната. Но храната не е готова… — тя стрелна с поглед Лина, — а ти не само си странник, Томас Ковенант, но и внасяш смут около себе си. Ще ми се да поговорим, ако позволиш, докато Лина приготвя каквото имаме за хапване. Струва ми се, че таиш нещо неотложно.

Той сви рамене небрежно, но малко се притесни какви ли въпроси ще му зададе Атиаран. Напрегна волята си, за да й отговори, без да губи преоткритото отскоро равновесие у себе си.

През това време Лина се разшета — взе от долапите чинии и други съдини, за да ги сложи на масата, и се зае да приготви някаква храна на каменна плоча, загрята отдолу от плитко корито с грейвлинг. Начесто поглеждаше скришом към Томас, без той да долови погледа й всеки път, тъй като Атиаран беше приковала вниманието му.

— Не знам как да подхвана разговора — започна тя нерешително. — Толкова време мина, а и аз научих съвсем малко от знанията на Владетелите. Но каквото имам в ума си, трябва да стигне. Никой тук не би могъл да ме замести в това. — Тя изопна рамене. — Може ли да видя ръцете ти?

Томас си спомни как се държеше Лина, когато го видя за пръв път, и протегна дясната си ръка. Атиаран заобиколи масата и застана пред него, но не пипна ръката му, а го погледна питащо в очите.

— Полуръкия… Точно както каза Трел. А някои твърдят, че Берек Полуръкия — Доблестното сърце, Владетелят основател — ще се завърне на Земята, когато е необходим. Известно ли ти е това?

— Не — отсече Томас.

Без да откъсва поглед от лицето му, Атиаран помоли:

— Може ли да видя и другата ти ръка?

Той вдигна озадачен и лявата си ръка. Жената се вторачи, ахна, прехапа устни и отстъпи крачка назад. За малко се беше поддала на необясним за него ужас. Тя обаче беше господар на чувствата си и попита с почти равен глас:

— От какъв метал е този пръстен?

— Какво? Този ли?

Томас се стресна от реакцията й. Изненадата го върна към оплетен спомен — Джоан изричаше „С този пръстен ти се обричам“, а старият просяк с кафеникавото расо го заричаше „Бъди верен на себе си“. Чу се да отговаря сякаш в живота му не беше имало проказа и развод:

— От бяло злато е.

Атиаран изстена и притисна длани към слепоочията си като при силна болка. Ала отново се опомни бързо с помрачила очите й храброст.

— Единствено аз… в цялото поселище Митил… знам какво означава това. Дори Трел не го е научил. А пък аз знам твърде малко. Отговори ми, Томас Ковенант, вярно ли е?

„Защо ли не го захвърлих наистина? — съжали той наум и се начумери. — Прокаженият няма право на сантименталност.“

Но напрежението у Атиаран пак го накара да се взре в нея. Струваше му се, че тя знае повече и от самия него за това, което му се случваше… и че беше попаднал в свят, който зловещо и необяснимо е бил подготвен да го посрещне.

— Вярно е, разбира се — сопнато потвърди Томас. — Какво толкова? Най-обикновен пръстен.

— Направен е от бяло злато — с безмерна покруса напомни жената.

— Е, и? — Томас не разбираше какво я потопи в такава скръб.

— Не означава нищо за мен. Джоан…

Джоан беше предпочела бялото злато. Това не й попречи след време да се разведе с него.

— Бяло злато — повтори Атиаран. — А Владетелите пеят древно предание за носителя на бяло злато. Помня само част от него:

У онзи, що носи бялото диво магическо злато,

съчетани са крайности —

той е и всичко, и нищо,

герой и глупец,

всемогъщ и безсилен —

и с дума едничка на правда или подлост

той ще спаси или обрече Земята,

защото е луд и премъдър,

бездушен и страстен,

изгубен и намерен.

— Чувал ли си тази песен, Ковенант? На Земята няма бяло злато. Тук никога не е откривано злато, макар да се говори, че Берек е знаел за него и затова е съчинил песните. Ти идваш от друго място. Каква страховита цел те води насам?

Томас почувства как очите й търсят у него недостатък или лъжа, която да разсее страховете й. Изведнъж се вцепени — „могъщ си с необуздана магия… но никога няма да я опознаеш“, беше го уверил Презиращия. Представата, че брачната му халка може да бъде някакъв талисман, го погнуси като задушливия аромат на розово масло. У него напираше бесен подтик да изкрещи: „Нищо такова не ми се случва!“. Знаеше обаче, че има един-единствен път — не мисли, а продължавай, за да оцелееш.

Томас отговори на Атиаран според нейните правила:

— Всички цели са страховити. Аз нося послание за Съвета на Владетелите.

— Какво послание? — настойчиво попита тя.

Той се запъна само за миг и изрече прегракнало:

— Сивия убиец се е завърнал.

Щом чу името от устата му, Лина изтърва каменната паница, която носеше, и се хвърли в прегръдките на майка си.

Томас се вторачи навъсено в парчетата. Разлятата течност лъщеше по гладкия под. После чу задавения от ужас глас на Атиаран:

— Откъде знаеш?

Жените се бяха вкопчили една в друга като деца под угрозата на демона от най-жестоките си кошмари. Но още докато умуваше за това, Атиаран се съвзе, стисна зъби и погледът й се насити с решимост. Колкото и да се боеше, тя беше силна жена, опитваща се да успокои детето си… и готова да се изпречи пред опасността.

— Откъде знаеш? — попита отново.

Въпросът й го накара да се почувства неловко и той отвърна:

— Срещнах го на Стражницата на Кевин.

— Жалко! — възкликна жената и притисна Лина към себе си. — Жалко за младите на този свят! Над тях е надвиснала прокобата на Земята. Цели поколения ще гинат в мъки, ще има войни, страдания и болка за още живите! Жалко и за теб, дъще моя Лина. Родила си се в зло време и не ще намериш утеха или покой, започне ли битката…

Гърлото на Томас се сви. За пръв път разбираше, че на Земята има нещо ценно, което може да бъде изгубено завинаги.

Съчувствието и гневът се съчетаха, за да изопнат нервите му докрай. Вниманието му се изостри дотолкова, че потръпна. В очите на Лина откри нова трепетна почит, която вече надделяваше над паниката. Неосъзнатото обещание в погледа й го смути още повече.

Остана безмълвен, докато Атиаран и Лина не се пуснаха. Чак тогава попита:

— Какво знаеш за всичко това? Какво се случва с мен?

Преди по-възрастната жена да отговори, нов глас прозвуча отвън:

— Здравей, Атиаран, дъще на Тиаран. Грейвлингас Трел ни каза, че си привършила работата си за днес. Ела и пей за поселището!

В първия миг Атиаран не помръдна, после въздъхна.

— Ах, работата на моя живот тепърва започва… — Обърна се към входа, отмести завесата и каза на стоящия в тъмното: — Още не сме се нахранили. Ще дойда по-късно. Но след събирането трябва да говоря с Кръга на старейшините.

— Ще им предам — чу се пак гласът.

— Добре — промълви Атиаран.

Вместо да се върне при Томас, тя постоя на входа, загледана в мрака. Най-сетне пусна завесата и обърна лице към Ковенант, но очите й блестяха влажно. Отначало той се заблуди, че открива у нея примирение, но миг по-късно отгатна, че тя само си припомня предишно поражение.

— Не, Томас Ковенант — изрече тя тъжно, — не знам нищо за твоята съдба. Ако бях останала по-дълго в Средището на знанията… ако имах силата… но аз достигнах предела си там и се върнах у дома. Запомних нещо от старите Знания, за които другите в поселището Митил дори не подозират, но то е твърде малко. Спомням си само недомлъвки за стихийна магия, която помита мира…

… дива магия, вложена във всяка скала,

която бялото злато ще отприщи или обуздае…

— Не ми е известен смисълът на тези редове, нито пък знам накъде се е насочило нашето време. Ето още една причина да бъдеш изпроводен при Съвета. — Тя се взря открито в очите му. — Няма да увъртам, Томас Ковенант — ако си дошъл да предадеш Земята, само Владетелите има надежда да те възпрат.

Да предаде ли? Поредната неочаквана мисъл. Мина малко време, преди дори да осъзнае какво му говори Атиаран. Не успя да се възмути, защото Лина го изпревари.

— Майко! Той се сражаваше със сив облак на Стражницата на Кевин. Видях го с очите си. Как можеш да се усъмниш в него?!

Момичето го защити така, че укроти собствената му войнственост. Без да иска, Лина го представи в невярна светлина. Томас не беше стигнал чак до сражение с Господаря Гад.

Трел се върна и Томас не чу как би отговорила Атиаран. Едрият мъж постоя на входа, за да огледа поред и тримата в стаята, накрая каза отсечено:

— Значи настъпва тежко време.

— Да, съпруже Трел — промълви Атиаран. — Тежко.

Погледът му се спря на отломките, пръснати по пода.

— Да, тежко ще е времето — отбеляза кротко майсторът, — щом се чупи каменна съдина и зарязвате парчетата да хрущят под краката ни.

Този път Лина се засрами искрено.

— Съжалявам, татко. Уплаших се.

— Няма значение. — Огромните длани докоснаха раменете й с лекотата на обичта. — Някои рани се лекуват. Тази вечер се чувствам силен.

Атиаран погледна съпруга си благодарно сякаш се беше нагърбил с подвиг и каза на недоумяващия Томас:

— Настани се, гостенино. Храната ще е готова скоро. Хайде, Лина.

Двете отидоха при нагрятата каменна плоча.

Томас обаче гледаше Трел, който се зае да събере парчетата от пода. Гласът на майстора боботеше тихо, все едно долиташе песента на подземна река. Нареди ги внимателно на масата до лампата и седна. Томас избра мястото до него, като се чудеше какво става.

Тежката песен от земните недра още звучеше от затворената уста на Трел. Той се зае да намести отломките, все едно подреждаше картина. Добавяше парче след парче и то се съединяваше с другите без никакво лепило. Ръцете на майстора се движеха премерено и търпеливо. Той хващаше всяко парче полека и съдината растеше бързо, като от счупеното оставаха само тънки, назъбени черни линии. Скоро всички отломки бяха на местата си.

Гърленият напев се промени. Пръстите на Трел поглаждаха камъка и където се плъзнеха, черните линии изчезваха като изтрити. Майсторът опипа отвсякъде камъка и щом привърши отвън, пръстите му се пъхнаха вътре. Накрая обърна съдината и потърка основата й, после я завъртя, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Песента секна, Трел остави съдината на масата и отдръпна ръце. Изглеждаше непокътната и здрава, сякаш никога не се е пръскала на парчета.

Томас унесено се вгледа в лицето на майстора, което му се стори изпито от усилието.

— Да съединиш, е по-трудно, отколкото да направиш — измърмори Трел. — В друг ден нямаше да се справя.

Той скръсти ръце на масата и опря чело на тях. Атиаран застана зад съпруга си и разтри могъщите мускули на шията и раменете му, очите й преливаха от любов и гордост. Нещо в изражението й подсказа на Томас, че идва от твърде беден свят, щом там никой не умее да поправя строшени каменни съдини, нито пък го е грижа за това. Опита се да си напомни, че сънува, но този път не му се искаше да слуша гласа в главата си.

Лина се зае да донареди масата в тишината след смайващия успех на Трел. Скоро и Атиаран донесе купите с храна от плочата. Щом всичко беше готово, майсторът вдигна глава и се изправи отпаднал. Бащата, майката и дъщерята застанаха около масата. Атиаран обясни на Томас:

— Нашият народ има обичай — оставаме прави около масата, преди да се заситим, за да почетем Земята. От нея получаваме живот, прехрана и сила.

Томас също се надигна с чувството, че е натрапник. Другите трима затвориха очи и склониха глави, след това седнаха.

Имаше храна в изобилие — студено осолено телешко, полято с горещ сос, варен див ориз, сушени ябълки, черен хляб и сирене. Лина сложи пред Томас висока чаша, пълна с питие, което тя наричаше пролетно вино. Бистра и лека като вода, течността беше пълна с мънички мехурчета и слабо ухаеше на алианта, но имаше вкус на добра бира без горчилката. Томас почти опразни чашата, преди да усети, че от питието неговите и бездруго напрегнати нерви се изопнаха докрай. Твърде много бяха необичайните преживелици. Скоро му се прииска вечерята да приключи по-бързо, за да излезе от къщата в нощния простор.

Но семейството на Лина се хранеше бавно, налегнало ги беше униние. Изглеждаше, че за тях съвместната щастлива трапеза ще е последна. В тишината Томас осъзна, че той им е причинил това, и се притесни.

Потърси облекчение в усилието да разбере по-добре на какво се е натъкнал.

— Имам въпрос… — изрече смутено и махна с ръка към поселището наоколо. — Нищо дървено? Долината изобилства от дървета, но вие нямате дървени предмети. Дърветата да не са свещени или нещо подобно?

Атиаран помълча, преди да отговори.

— Свещени ли? Знам тази дума, макар че смисълът й не ми е ясен. Земята съдържа сила — в дърветата и реките, в пръстта и камъните. Почитаме я заради живота, който ни дава. Ето защо сме положили Клетвата на мира. За това ли питаш? Не използваме дърво, защото сме изгубили знанието за него — лилианрил. Не сме и опитвали да го научим отново. По време на изгнанието на нашия народ, когато Земята е била поразена, ние сме загубили много ценни неща. През годините отвъд Южния хребет и в Пустошта сме опазили радхамерл и така сме оцелели. Там не е имало полза от лилианрил, позволили сме си да го забравим. А и след завръщането на Земята радхамерл ни е достатъчен. Други обаче са съхранили знанията за дървото. Виждала съм дървени поселища сред хълмовете далеч на север и на изток от нас. Хората там разбират дървото, те също благоденстват. Има търговия между каменните и дървените поселища, но не разменяме камък и дърво.

След обяснението Томас долови нещо различно. Минаха секунда-две, преди да се заслуша в тиха гълчава някъде отвън. Атиаран потвърди догадката му, като каза на Трел:

— А, да… Събирането. Обещах да пея тази вечер.

Двамата се изправиха заедно и Трел отвърна:

— Вярно. После пък ще говориш с Кръга на старейшините. Аз ще приготвя каквото мога за утре. Погледни — посочи той масата. — Идният ден ще е хубав, няма никаква сянка в сърцевината на камъка.

Томас се вторачи неволно в масата, но не различи нищо. Атиаран забеляза недоумението му.

— Не се учудвай, Томас Ковенант. Само майстор на радхамерл може да предскаже времето по такива камъни. А сега ела с мен, ако искаш, и ще чуеш преданието за Берек Полуръкия. — Тя взе от масата гърнето с грейвлинг. — Лина, ще разтребиш ли?

Томас се озърна по посока на момичето, докато ставаше. Лицето й се скова в начумерено послушание. Явно предпочиташе да излезе с тях. И Трел видя гримасата й.

— Дъще Лина, иди с госта. Не съм толкова зает, че да не се погрижа за каменните съдини.

Радостта я преобрази мигновено, тя подскочи и обви с ръце врата на баща си, който също я прегърна за миг, после я пусна да стъпи на пода. Тя си оправи дрехата, изведнъж доби скромно изражение и застана до майка си.

— Трел — каза Атиаран, — ще научиш това момиче да си въобразява, че е кралица.

Но тя веднага хвана Лина за ръката, за да проличи, че не се сърди. Двете излязоха заедно и Томас побърза да тръгне с тях, за да се озове с облекчение под звездното небе. На открито беше по-лесно да се пита какво става в ума му.

А имаше нужда от тези въпроси. Нито разбираше, нито успяваше да си обясни своето нарастващо вълнение. Това пролетно вино като че отприщи и събра ведно жизнеността му и завърлува в кръвта му като веселящ се сатир. Ала незнайно защо се почувства по-скоро жертва, а не източник на своето съновидение. „Бяло злато! — сумтеше беззвучно в тъмнината между къщите. — Необуздана магия! Те за побъркан ли ме мислят?“

Но може и да беше луд. Дали в същите мигове не се луташе в безумието, за да се изтезава с измислени несгоди и препятствия, натрапени му от илюзията? С прокажените и това се случваше.

„Не е вярно! — за малко да изкрещи на глас. — Знам разликата… Знам, че сънувам.“

Пръстите му се сгърчиха под напора да упражни насилие, но той вдиша дълбоко хладния въздух и се постара да загърби всичко. Знаеше как да оцелее във видението. Лудостта беше единствената истинска заплаха.

Както вървяха, ръката на Лина се опря в неговата за миг и кожата му пламна.

Чуваха множеството гласове все по-ясно. След минута Лина, Атиаран и Томас стигнаха до кръга в средата на поселището и се присъединиха към събралото се множество.

Светеха десетки гърнета с грейвлинг в ръцете на хората и Томас виждаше добре. Мъже, жени и деца се бяха стълпили около кръга и той предположи, че почти всички жители на поселището са дошли да слушат песента на Атиаран. Повечето се оказаха по-ниски от него, камо ли от Трел. И пак за разлика от майстора имаха тъмнокестенява или черна коса. Затова пък бяха набити, с широки рамене, дори на жените и децата им личеше, че преливат от сила. Явно вековете на работа с камъка бяха оформили подобно телосложение. Томас изпита същия неясен страх, който Трел беше успял да пробуди у него. Нямаше нищо освен странностите си, което да го опази при неразбирателство с тези хора.

Всички си приказваха, докато чакаха Атиаран, и не пролича да се заглеждат в Томас. И той не искаше да привлича вниманието, затова спря по-назад и Лина остана до него. Атиаран даде на дъщеря си гърнето, провря се в гъмжилото и тръгна към средата на кръга.

Томас пак се озърна към Лина. Главата й едва се подаваше два пръста над рамото му. Държеше с две ръце гърнето пред корема си и светлината открояваше гърдите й. Очевидно не я интересуваше каква гледка е в момента, но Томас настръхна, пак го засърбяха дланите от жадното и плашещо желание да докосне момичето.

Тя сякаш усети състоянието му и вдигна глава да го погледне кротко и многозначително. Сърцето му подскочи, все едно се почувства натясно зад ребрата. Томас се извърна неловко и огледа хората в кръга, без да вижда нищо. А когато пак се озърна за Лина, тя също се престори, че гледа нанякъде. Той стисна зъби и си наложи да чака търпеливо, докато нещо се случи.

Околните млъкнаха скоро. Атиаран стъпи върху нисък каменен подиум в центъра на кръга, склони глава и хората отговориха на жеста, като вдигнаха безмълвно съдините с грейвлинг и светлинките се събраха в ореол около нея.

Щом пак отпуснаха ръце и замряха, Атиаран започна:

— Тази вечер съм като старица — паметта ми е обгърната в мъгла и не помня цялата песен, която исках да ви изпея. Но ще чуете каквото си спомням и ще ви разкажа историята, както съм правила преди, за да споделя с вас каквото знам…

Мнозина се засмяха — може би с усмивките признаваха колко ги превъзхожда Атиаран в знанията си. Тя помълча, навела глава, за да прикрие страха, който знанието й беше донесло. Щом тълпата притихна отново, тя я отметна назад и изрече:

— Ще изпея преданието за Берек Полуръкия.

Войната отнася мъжете като затъмнили тревата сенки,

те оставят живота си по зелените стръкове.

Земята оплаква алената си премяна,

а мечти, звезди и шепот чезнат безсилно.

Под червена сянка, хвърлена от злото,

сред червена локва около нозете,

Берек поваля безчестните, както сърпът класовете жъне,

макар и последен сред бранителите на Красотата.

Последен потъва в мрака на разгрома,

последен изпитва отчаяние безмерно

и захвърля оръжията…

Напуска бойното поле с разсечена десница.

Те нахлуват в земните поля —

настървено застигат нозете, що вече не тичат.

Берек бяга пред черния прилив

и достига с ридания на Гръмовръх гранитния склон.

Берек! Приятелю земен! Избави ни,

притечи се на помощ срещу врага!

Призована от силата, Земята отвръща.

Помогни, Приятелю земен! Изцели!

Очисти Земята от кървава гибел и горест!

Томас се тресеше от песента, сякаш в нея се криеше призрак, който беше длъжен да разпознае. Гласът на Атиаран го бе запленил. Никакви музикални инструменти не подкрепяха този глас, но Томас още от първите изпети думи разбра, че не са й нужни. По чистата нишка на мелодията се виеха неочаквани съзвучия, скрита хармония и ехо от замлъкнали гласове. Все му се струваше, че понякога чува три, дори четири певици, слели неразличимо звуците от гърлата си.

Началото беше тъжно, помрачило огряната в златисто сияние нощ като погребално песнопение. Сякаш повя черният вятър на загубата, в който скъпоценните, лелеяни в това поселище неща чезнеха. Томас долавяше, че всички събрани тук оплакват загубата с мълчалива скръб, завладени от силата на певицата.

Но тъгата не остана задълго в този глас. Настъпи промяна и мелодията се извиси така, че би прекършила всеки друг, не толкова звучен глас. В миг множеството се преобрази — от мъката към радост и благодарност. И с последния протяжен отглас, понесъл се като поздрав към планината и звездите, хората вдигнаха светещите съдини и викът им отекна надалеч:

— Берек! Приятелю земен! Слава на теб!

Полека отпуснаха ръце и се събраха към средата, за да чуват по-добре разказа на Атиаран. Общият порив беше толкова неустоим, че и Томас направи няколко крачки, преди да се усети. Огледа се припряно и вдигна глава към блещукащите звезди, като вдиша проникващата навсякъде миризма на грейвлинг. Това настроение, завладяло всички в кръга, го стресна. Не биваше да му се поддава. Искаше да се махне, но трябваше да чуе преданието за Берек, затова остана.

Щом хората се смълчаха, Атиаран отново поде:

— Тъй се случило, че се разгоряла война в прастарите времена, с които започват и спомените човешки — още преди да се родят Древните владетели, преди Великаните да пристигнат през Изгревното море и да сключим с тях съюза на Скалното братство, преди Клетвата на мира, преди Опустошението и последната битка на Върховния владетел Кевин. В онези времена Скверните, които родили демоните, още били възвишена и благородна раса, а Пещерните твари леели и обработвали прекрасни метали, за да ги предлагат за приятелска размяна на всички народи, обитаващи Земята. Тогава обединената Земя била под властта на един крал и една кралица. Те били могъща двойка, надарена с обич и чест. Много години управлявали в единомислие и мир.

— Но настъпили и дни, когато сянка помрачила душата на краля. Взел да се разпорежда с живота и смъртта на онези, които му служели, и това започнало да му се услажда. Скоро желанието да господства станало по-силно и от глада. Прекарвал нощите в нечисти кроежи за повече власт, а денем налагал тази власт и жестокостта му растяла заедно с копнежа за мощ.

— Кралицата се ужасявала от своя съпруг. Искала да се върнат годините на благоденствие и вярност. Но никакви молби, доводи и влияние не запълвали пропастта, в която се свличал кралят. И накрая, щом се уверила, че ще настъпи краят на всичко добро на Земята, ако съпругът й не бъде възпрян, тя се разделила с краля и противопоставила своето могъщество на неговото.

— Така започнала войната. Мнозина от онези, които на свой гръб изпитали жестокостта на краля, се наредили под знамената на кралицата. Към нея се присъединили и мнозина, които ненавиждали убийствата и почитали живота. Сред тях изпъквал Берек, най-силният и мъдрият от воините на кралицата. Но страхът от краля бил завладял Земята, цели градове се вдигали на бой с неговото име на уста и убивали, за да съхранят робството си.

— Настъпили дните на битката за Земята и до някое време изглеждало, че кралицата ще надделее. Нейните герои имали могъщи десници, а за Берек говорели, че по сила може да се мери с всеки крал. Но докато сражението се развихряло, от изток се разстлал тънък сив облак и обгърнал войските. Воините на кралицата губели дух и силата им ги напускала. Враговете й обаче черпели мощта на безумието от сянката. Забравили, че са хора, те съсичали, стъпквали, впивали нокти, хапели и осквернявали. С напора си сивите пълчища прегазили героите и съратниците на Берек един след друг се предавали на отчаянието и гибелта. Накрая само той останал жив от всички, мразещи сянката.

— Но Берек се сражавал, без да мисли за участта си и надмощието на враговете. Мечът му ги размятал на всички страни, както ураган развява сухите листа наесен. Накрая самият крал, обзет от страха и лудостта на сянката, го предизвикал на двубой. Берек нанасял безмилостни удари, само че сянката отклонявала острието му. Никой нямал превес, докато брадвата на краля не отсякла половината длан на Берек. Мечът паднал на земята и Берек се огледал. Видял само сянката и труповете на доблестните си съратници. Надал оглушителен вопъл на покруса и побягнал от полесражението.

— Тичал, гонен по петите от смъртта, и не можел да се отърси от спомена за сянката. Три дни и три нощи не спрял за отдих, а пълчищата на краля не изоставали от него като огромен кръвожаден звяр, олигавен в свирепостта си. Изнурен и потънал в отчаяние, Берек се добрал до Гръмовръх. Изкачил планинския склон, проснал се върху огромна канара и заридал: „Горко на Земята! Разгромени сме, а няма приятел да ни се притече на помощ. Свършено е с хубостта в тази Земя“.

— Но скалата, на която лежал, отвърнала: „Има приятел за всеки, комуто стига мъдростта да го съзре“.

— „Какви приятели са ми камънаците? — провикнал се Берек. — Виж, враговете ми яздят на воля по Земята, но пръстта не се разтваря да ги погълне там, където я мърсят.“

— „Има защо да е тъй — уверила го скалата. — И те са живи като теб, нуждаят се от пръстта, на която стъпват. Но ти ще намериш приятел на Земята, ако посветиш душата си на изцелението й.“ Тогава Берек се изправил върху канарата и огледал враговете, които напирали към него. Дал клетва и я скрепил с кръвта от разполовената си длан. Земята му отговорила с гръм и от върха се спуснали огромните Огнелъвове, които поглъщали всичко по пътя си. Кралят и цялото му воинство били пометени, само Берек устоял на унищожителната стихия, сякаш бил стъпил на високата палуба на кораб в развилняло се море.

— Щом буйството на стихията стихнало, Берек се поклонил на лъвовете от Гръмовръх. Обещал, че и той, и всички идни поколения ще почитат Земята и ще й служат. Надарен пръв със Земната сила, той сътворил Жезъла на закона от частица на Великото дърво и започнал да цери с него Земята. След време Берек Полуръкия бил наречен и Доблестното сърце.

— Той станал Владетел основател, първият от Древните владетели. Тези, които вървели по пътя му, благоденствали и се множали на Земята две хилядолетия.

Всички в кръга мълчаха дълго след разказа на Атиаран. Изведнъж сякаш едно сърце раздвижи кръвта им, те се скупчиха около нея и започнаха да я докосват с благодарност. Атиаран разпери ръце да прегърне повече от тях, а тези, които стояха по-назад, запрегръщаха околните, за да се слеят в единението си.

Загрузка...