Пророчеството

46

Зоуи се отскубна от него и пропълзя извън укритието. Бен се хвърли след нея и я сграбчи за глезена. Тя го ритна в раненото рамо. Той изрева от болка и падна по лице в пръстта, докато тя се изправи на крака и побягна.

— Къде си въобразяваш, че ще идеш? — извика той след нея.

Зоуи тичаше между дърветата, отмахвайки клоните, които й препречваха пътя. Изведнъж се спря и изпищя. Иззад храстите се подаде човешка фигура.

Беше Алекс, зачервена и задъхана. Косата й беше разрошена, пълна с клечки и листа; крачолите на джинсите й бяха мокри до хълбоците, явно беше газила във вода.

— Зоуи?! Накъде си тръгнала?

В този момент при тях дотича и Бен, като пъшкаше и се държеше за рамото. Той изгледа гневно Зоуи.

— Разпасана лигла! Всичко ще си кажеш.

Алекс ги погледна смаяно.

— Какво става тук? Тъкмо ви нося добри новини: на три километра отвъд билото има ферма…

— Какво става ли? — каза Бен. — Малката си е възвърнала паметта, а ни прави на луди.

Зоуи избухна в сълзи, коленичи и се захлупи по очи в прахоляка.

Алекс я изгледа недоверчиво.

— Вярно ли е?

— Хайде, говори! — подкани я Бен. — Къде са въпросните острака? Каква е цялата тази история? Какво искат от теб Слейтър и Джоунс?

— Не знам — изхлипа Зоуи.

— Няма да си тръгнеш оттук, докато не ни кажеш истината — закани се Бен.

— Това е истината! — изкрещя тя. — Не знам за какво им трябват! Аз ги използвах само за да изнудвам Клийвър.

— Остава да ми кажеш къде са. — Вече с огромни усилия Бен овладяваше гнева си. — И тогава може би ще успеем да се измъкнем от тази каша, като ги използваме срещу тях.

Зоуи цялата се тресеше от страх, сълзите образуваха кални ручейчета в праха по лицето й.

— Не мога да ти кажа къде са — изхлипа тя.

— Защо да не можеш?

— Защото… защото… просто не мога! — Тя отново избухна в плач, бършейки с треперещи ръце сълзите си.

Алекс пристъпи до нея и я хвана за ръката.

— Не се плаши. Ние се опитваме да ти помогнем. Кажи ни. И тогава ще отидем заедно във фермата. Скоро всичко ще свърши.

Зоуи избърса лице с длани и погледна уплашено Бен. Подсмръкна и наведе глава.

— Е? — настоя Бен.

— Не мога да ти кажа, защото… те не съществуват. — Раменете й увиснаха. — Ето, казах го. Сега доволен ли си?

Няколко секунди Бен мълча изумен.

— Какво? — прошепна накрая той.

Зоуи бавно се надигна на колене.

— Всичко беше блъф — каза тя. — Лъжа от начало до край, разбираш ли? Няма никакви доказателства. Аз си измислих всичко.

Бен се опитваше да проумее казаното.

— Ами онази отломка, която си изпратила на Клийвър, парчето, което Макклъски му е занесъл? Тя поне е била автентична. Клийвър я е дал за анализ.

Зоуи поклати жално глава.

— Знам, с радиовъглероден тест. Като възраст отговаряше. Защо, мислиш, я бях избрала? Само че надписът върху нея не означава нищо. Никой не би могъл да го разчете. Та аз бях намерила само две-три такива отломки. Откъде мога да знам дали не е била книга с рецепти на староеврейски или някакви счетоводни сметки? Просто нямаше достатъчно текст за дешифриране.

Бен я гледаше, сякаш се готвеше да я разкъса на парчета. Болката в рамото му беше престанала.

— Книга с рецепти — повтори той.

— Аз дори не бях сигурна, че Клийвър ще се хване на номера — изтърси тя. — Беше просто една смахната идея, която ми дойде внезапно на разкопките в Турция. Не беше нужно дори да я изпипвам в детайли, разчитах да постигна всичко с блъфиране. Исках да си отмъстя на този мръсник, да го изпържа едно хубаво. С кого се будалка той! — Зоуи се изчерви. — И от къде на къде ще вземе парите на Огъста! Тя беше преди всичко моя приятелка. Аз трябваше да получа парите й.

— И това е истината? — попита Бен. — Не съществуват доказателства, че свети Йоан не е автор на „Откровение“?

— Ако има — подсмръкна Зоуи, — сигурно още са заровени някъде в пясъците.

Когато истината стигна до съзнанието му, Бен усети, че целият трепери. Спомни си за Чарли. В съзнанието му за пореден път изплува сцената, в която приятелят му бе разкъсан от онази бомба.

— Едва ли има смисъл да ти разправям животът на колко хора е отнет или съсипан заради твоите игрички — каза той. — Да не говорим за родителите ти, които се побъркаха от тревога. Никос е мъртъв. Това знаеше ли го? Изобщо интересува ли те? — Рамото го заболя отново, болката се разпространяваше като разтопен метал, изгаряше плътта му.

Зоуи го погледна уплашено, после стисна очи и не каза нищо.

— Да не говорим за жертвите на бомбения атентат в Корфу, за който дори и не подозираш — продължи Бен, — но той стана по твоя вина. За доктора, който рискува живота си, за да ти помогне, и бе убит за труда си. За приятеля ти Скив Макклъски, който се крие в някакъв въшлив мотел с натрошени колене и крака. И всичко е заради теб, безмозъчна глупачке! — От болката бе останал без дъх. Едва се сдържаше да не я хване за косата и да й размаже физиономията. — Аз винаги съм се отнасял към жените и мъжете еднакво. Но този път, Зоуи, ако беше мъж, кълна се, щях да те убия. Ти дори представа нямаш какво си направила.

Настана тягостно мълчание, нарушавано само от хлиповете на Зоуи, шумоленето на листата и крясъците на лешоядите, които кръжаха високо в небето.

Алекс първа се обади:

— И какво правим сега?

Никой не й отговори.

Бен усети, че неудържимо му се гади. Нещо тупна върху обувката му; той погледна надолу и видя, че е собствената му кръв. От пръстите му се стичаха червени капки и оставяха тлъсти, безформени петна по земята. Алекс също ги бе видяла и му хвърли разтревожен поглед.

И тогава в далечината се чу ритмичното бучене на хеликоптерен ротор. Бен вдигна глава. Машината се виждаше като точица високо в небето, но се приближаваше.

— Не сме сами — промърмори Алекс.

— Скрийте се! — изкомандва той. — Веднага!

Сграбчи Зоуи за ръката, вдигна я грубо и я блъсна към храстите. Алекс също се мушна под клоните, а Бен приклекна до нея. Усещаше аромата на косата й, излъчването на топлата й кожа. В тази близост имаше нещо, което странно му въздействаше въпреки болката.

Хеликоптерът се приближаваше, грохотът на витлата и ревът на двигателите му изпълваше въздуха. Спусна се над гористата долчинка, въздушната струя от ротора залюля дърветата, после се издигна и продължи пътя си.

Алекс изпусна шумно въздуха от дробовете си.

— Дали са намерили колата?

Бен поклати глава.

— Претърсват целия район. На тяхно място и аз бих направил същото. Джоунс сигурно е мобилизирал всички ресурси, с които разполага. — Той се изправи, заслушан в отслабващия грохот на хеликоптера. — Време е да тръгваме.