Пръстенов свят

Глава осемнадесета ОКОТО НА БУРЯТА

След като напуснаха Небесата, велосипедите се понесоха в посока към пристана. Летяха под стоманено-сивия похлупак, който в тези места служеше за небе. При срещата със слънчогледите им бе спасил живота, но сега действаше подтискащо.

Луис докосна три бутона на таблото, за да стабилизира височината на полета. Трябваше да внимава много, защото дясната му ръка бе почти напълно изтръпнала от медикаментите и от изгарянията по върховете на пръстите. Разглеждаше я с мисълта, че би могло да бъде и по-лошо.

На таблото се появи кзинтът.

— Луис, като че ли не искаш да се качим над облаците?

— Можем да пропуснем нещо важно. Отгоре няма да виждаме повърхността.

— Нали имаме карти?

— Ще разберем ли от тях къде има други слънчогледови полета?

— Прав си — каза кзинтът и изключи интеркома.

Говорителя и Тила не си бяха губили времето, докато Луис, някъде далеч под тях, бе беседвал с един бръснат свещеник. Бяха направили контурни карти на пътя им към стената, обозначавайки и градовете.

Тъкмо тогава нещо бе решило, че използват непозволена честота. За кого беше запазена тя, с каква цел и откога? Защо никой не бе протестирал до този момент? Луис реши, че това ще е някаква изоставена машина, нещо подобно на унищожителя на метеорити, който бе стрелял по „Лъжецът“. Вероятно обаче, за разлика от него, се включваше само от време на време. Дискът на кзинта също се бе нажежил до червено и залепнал на ръката му. Щяха да минат дни, преди да може отново да я използва, дори и с помощта на вълшебните военни медикаменти. Бе засегната мускулната му тъкан.

От картите сигурно щеше да има полза. Вероятно цивилизацията би се възродила първо в големите градове. При преминаването си над тях, малката флотилия щеше да търси светлини и следи от дим. Позивното копче на Несус светеше на таблото поне от два часа. Луис реши да се отзове на повикването.

По движенията на рошавата грива на кукловода разбра, че дишането му е равномерно. Зачуди се дали не е решил пак да изпадне в кататонично състояние. Несус обаче надигна триъгълна глава и пропя:

— Здравей, Луис! Какво ново има?

— Открихме плаваща сграда с карти — отвърна той. След това му разказа за замъка, за помещението с картите, за екрана и глобусите, за свещеника и приказките му. Отговори на доста въпроси и по едно време се сети да зададе един.

— Я ми кажи дали твоят преводач работи.

— Не, Луис. Преди малко уредът се нажежи до бяло пред очите ми и много ме уплаши. Ако бях набрал смелост, щях да премина в кататонично състояние.

— Е, и другите станаха на нищо. Дискът на Тила прогори калъфа си и дамгоса велосипеда. Говорителя и аз си поопарихме ръцете. Знаеш ли, че май ще трябва да научим езика на пръстеновия свят?

— Разбирам.

— Много ми се искаше да чуя от стареца някакво обяснение за разрухата на тукашната цивилизация. Дойде ми наум, че… — и Луис изложи на кукловода хипотезата си за мутацията на бактериите.

— Възможно е — каза Несус. — Ако обаче са изгубили тайната на трансмутацията, никога не биха могли пак да стъпят на краката си.

— Защо мислиш така?

— Огледай се около себе си, Луис. Какво виждаш?

Луис се огледа. Видя как някъде пред него се завихряше гръмотевична буря. Видя хълмове и долини, и отдалечен град. Видя два планински върха, оголени в най-високата си част, където мътно лъщеше мръсносивия материал, от който бе направена основата на пръстена.

— Кацни някъде в пръстеновия свят и копай. Какво ще откриеш?

— Почва — отвърна Луис. — И какво от това?

— А сетне?

— Сетне ще открия още почва. И скали. И основата на пръстена — отвърна той.

Пейзажът започна да се изменя. Буреносните облаци, градът зад тях и този встрани от тях, блясъкът в безкрайния хоризонт, който можеше да бъде и море, и слънчогледово поле, всичко това, взето вкупом, му помогна да осъзнае, че лети над черупка. Разликата между една обикновена планета и това нещо бе като разликата между човешко лице и безизразна гумена маска.

— Копай на която и да е планета — продължаваше кукловодът — и накрая ще стигнеш до някаква метална руда. Тук ще изровиш четиридесет фута почва, а сетне — основата на пръстена. Този материал не може да се използва. Ако някой миньор все пак успее да го пробие, ще достигне до вакуум, което едва ли ще е най-добрата награда за труда му.

— Ако на пръстена е разположена цивилизацията, способна да го построи — още по-убеждаващо каза Несус, — тя непременно трябва да познава евтината трансмутация. Лишат ли се от тази технология — няма значение как — какво още им остане? Не биха могли да разчитат на метали или руди. Металът върху пръстена ще бъде използван за машини, които в крайна сметка ще се превърнат в ръжда. И способността им да пътуват до други планети не би им помогнала, защото около тяхната звезда не е останало нищо, което може да се използва. Цивилизацията им в крайна сметка би се сгромолясала, без повече да е в състояние да се изправи.

— Кога направи всички тези изводи? — тихо попита Луис.

— Неотдавна. Те, впрочем, нямат отношение към нашето оцеляване.

— Значи, заради това не си ги споделял с нас. Разбирам те — каза Луис. Дълги часове бе разсъждавал над подобни въпроси, а сега всичко му се видя кристално ясно. Какъв страшен капан за разумни същества!

Той отново погледна пред себе си и почти не успя да забележи изчезването на кукловода. Буреносното образувание бе близо. Защитните полета вероятно щяха да се справят с него, но все пак…

Най-добре ще е да прелетят отгоре му, реши Луис и изтегли една ръчка към себе си. Велосипедите се насочиха към сивия капак на този свят, към облаците, които закриваха пространството над главите им още щом бяха достигнали кулата с небесното име.

Умът на Луис работеше на празни обороти.

Научаването на чужд език отнема много време. Научаването на нов език при всяко кацане е невъзможно. Въпросът придобиваше ключово значение. Колко време бе минало, откакто туземците бяха потънали във варварството? Колко време бе изтекло, откакто всички те бяха използвали един и същ език? В каква степен различните местни езици се бяха отклонили от общия първоначален?

Вселената се размъти и след това посивя напълно. Бяха навлезли в облаците. Ивици мъгла обвиха силовото поле на велосипеда на Луис. След малко всички бяха облети от слънчева светлина.

Някъде сред неясния хоризонт едно огромно синьо око се впери в Луис Ву.

Ако главата на Бог имаше размерите на земната Луна, окото щеше напълно да й подхожда.

Луис не можа веднага да осъзнае какво точно вижда. Мозъкът му категорично отказваше да повярва. След това цялата картина се опита да изчезне, подобно на зле осветена холограма.

Ушите му чуха или по-скоро усетиха нечий писък.

Мъртъв ли съм? — запита се той.

Несус ли вика така? — беше вторият въпрос.

Елиминира го.

Това бе Тила. Същата Тила, която през целия си живот не се беше уплашвала от нищо. Бе закрила лицето си с ръце и се криеше от погледа на огромното синьо око.

То се намираше пред тях, в посока към пристана. Стори му се, че приближава.

Мъртъв ли съм? Създателят решил ли е вече да ме съди? Кой Създател?

Най-сетне настъпи мигът, в който Луис Ву трябваше да обясни на самия себе си в кой Създател вярва. И дали въобще вярва в създатели.

Окото бе синьо и бяло. С бяла вежда и тъмна зеница. Белият цвят бе породен от облаците, синият — от разстоянието. Приличаше на част от небето.

— Луис! — изкрещя Тила. — Направи нещо!

Това, което виждам, не се случва. Гърлото на Луис се бе превърнало в парче лед. Мисълта му се луташе във вътрешността на черепа като хванато в плен създание. Вселената наистина е огромна, но някои неща все пак са невъзможни.

— Луис?

Той успя да намери гласа си.

— Говорителю, чуваш ли ме? Какво виждаш?

Кзинтът не отговори веднага. Гласът му бе изпълнен с необичайно за него равнодушие.

— Едно огромно човешко око пред нас.

— Човешко?

— Да. Ти не го ли виждаш?

Думата, която Луис в никой случай нямаше да използва, определи смисъла на случилото се. Човешко. Човешко око. Ако окото беше свръхестествено, то Говорителя щеше да го приеме за кзинтско. Или пък нямаше да го оприличи на нищо познато. „Значи, това е природно явление — каза си Луис. — Не може да не е природно явление.“ Тила го погледна с надежда.

Защо обаче окото ги привличаше към себе си? Той премести командния лост надясно. Велосипедите поеха курс към посоката на въртенето.

— Това не е нашият курс — реагира веднага Говорещия с животни. — Или ни върни на стария, или остави групата под мое командване.

— Да не би да си решил да преминем през това нещо?

— Твърде голямо е, за да го заобикаляме.

— Не е по-голямо от кратера Платон. Може да го заобиколим само за около час. Защо да рискуваме?

— Слушай, ако си се уплашил, напусни групата. Обиколи окото и ще се срещнем от другата страна. Тила, ти също можеш да го последваш, ако желаеш. Аз ще премина през окото.

— Защо? — попита Луис с дрезгав глас. — Защо си решил че това… случайно атмосферно образувание представлява предизвикателство към твоето мъжество?

— Моето какво? Луис, едва ли някой поставя под съмнение способността ми да се възпроизвеждам. Предизвикателство има към смелостта ми.

— Защо?

Велосипедите продължаваха да разсичат небето със скорост от хиляда и двеста мили в час.

— Какво може да предизвика смелостта ти? Дължиш ми отговор. Поставяш под заплаха нашия живот.

— Не е вярно. Вие можете да заобиколите окото.

— А после как ще те открием?

Кзинтът размисли.

— Имаш право. Ти чул ли си нещо за ереста на проповедника Кдапт?

— Не.

— В мрачните дни, които последваха след Четвъртата схватка с хората, лудият проповедник Кдапт създаде нова религия. Наложи се да бъде убит лично от Патриарха в единоборство, тъй като родовото му име му даваше право на това. Еретическото учение обаче е живо до ден-днешен. Проповедникът Кдапт вярваше, че Бог, Създателя, е направил човека по свой образ и подобие.

— По свой образ и подобие? Но… нали проповедикът Кдапт е бил кзинт?

— Да. Обаче вие продължавахте да печелите, Луис. Вие надделяхте и в четирите схватки, състояли се в течение на три века. По време на молитва последователите на Кдапт слагаха на лицата си маски от човешка кожа. Мислеха, че по този начин ще успеят да заблудят Създателя. Поне дотогава, докато спечелят войната.

— И когато ти видя това око, втренчило се в нас…

— Да.

— Боже мой!

— Готов съм да се обзаложа, че моята теория е по-близо до истината от твоята. Случайно атмосферно образувание! Не се шегувай, Луис.

Мозъкът на Луис Ву отново заработи.

— Добре. Отказвам се от думата „случайно“. Възможно е това да е творение на строителите на пръстена. Да са го използвали като пътепоказател или с някаква друга цел.

— Пътепоказател към какво?

— Откъде мога да знам? Навярно към нещо много голямо. Към някакъв увеселителен парк. Към църква или нещо друго от този род. Разполагали са с колкото искаш техника и пространство. Това око би могло да има всякакви предназначения.

— Може да е и затвор за подслушвачи — каза Тила, доловила духа на разговора. — Или школа за частни детективи. Или таблица за настройка на гигантски триизмерен телевизор. И аз се уплаших като теб, Говорителю — гласът й отново бе станал нормален. — Помислих си, че е… сама не знам какво. Но съм с теб, Говорителю. Ще преминем през окото заедно.

— Много добре, Тила.

— Мнозинството винаги е разумно — каза Луис. — Ще се обадя на Несус.

— За бога, да! Сигурно вече го е пресякъл или заобиколил.

Луис се разсмя по-силно от обикновено. Може би защото беше уплашен.

— Вие наистина ли смятате, че Несус ни проправя пътя?

— Какво?

— Несус е кукловод. Заел е позиция зад нас и по всяка вероятност е включил управлението на велосипеда си към този на Говорителя. По такъв начин Говорителя няма да може да го улови, а появи ли се някаква опасност, с нея ще се сблъскаме първо ние.

— Бива те да разсъждаваш като страхливец, Луис — каза Говорещия с животни.

— Не се занасяй. В чужд свят сме и е добре да подхождаме към него от различни ъгли.

— Добре, обади му се, след като начинът ви на мислене е толкова сходен. Решил съм да не бягам от окото и да разбера какво има отвъд него. Или в него.

Луис се обади на Несус.

В интеркома се виждаше само гърбът на кукловода и помръдването на гривата му.

— Несус. Несус!

Кукловодът се размърда и вместо отговор на екрана се появи триъгълна глава.

— Вече мислех дали не трябва да включа сирената.

— Извънредно произшествие ли има? — редом до първата глава се появи още една и двете започнаха да се ослушват внимателно.

Луис откри, че погледът му отбягва срещата с огромното синьо око.

— Нещо такова. Смахнатите ми съекипници са решили да се пребият. Според мен, не можем да си позволим да се лишим от тях.

— Обясни ми какво става, ако обичаш.

— Погледни пред себе си и ми кажи дали виждаш облачно образувание във формата на човешко око.

— Виждам — отвърна кукловодът.

— Имаш ли представа какво го е породило?

— Това очевидно е някаква буря. Сигурно вече си разбрал, че на пръстеновия свят не може да има спираловидни ураганни образувания.

— Така ли? — Луис въобще не се беше замислял за това.

— Спиралообразната форма на един ураган е причинена от кориоловите сили, от разликата в скоростите на две въздушни маси, намиращи се в различни географски ширини. Планетите са въртящи се около оста си сфероиди. Ако на дадена планета две въздушни маси се придвижват една към друга с цел да запълнят образувал се вакуум и едната се движи на север, другата — на юг, те ще се разминат поради остатъчните си скорости. Ще се получи обаче водовъртежен ефект, вихрушка.

— Знам как се раждат ураганите.

— В такъв случай навярно знаеш и това, че на пръстеновия свят всички съприкосновяващи се въздушни маси имат една и съща скорост. И поради това тук водовъртежният ефект е невъзможен.

Този път Луис погледна към урагана с форма на човешко око.

— Тогава що за буря би могла да се получи тук? Според мен, никаква.

— Не си прав,Луис. Топлият въздух ще се издигне нагоре, а студеният ще слезе надолу. Това обаче не би могло да предизвика буря като тази, която виждаме.

— Така е.

— Какво смята да прави Говорещия с животни?

— Иска да премине през това чудо, а Тила от солидарност реши да го последва.

Кукловодът изсвири от удивление.

— Това ми се струва опасно. Звуковите екрани биха ги защитили надеждно от всяка обикновена буря. Тази обаче ми се струва необикновена.

— Аз предположих, че може и да е изкуствено предизвикана.

— Да… възможно е обитателите на пръстеновия свят да са си създали собствена вентилационна система. Логично би било обаче тя да престане да функционира след аварията в енергоснабдяването. Не виждам как… Всъщност, сетих се, Луис.

— Кажи какво измисли.

— Трябва да тръгнем от предпоставката, че въздухът изтича някъде, че има район в близост до центъра на бурята, където той изчезва. Тогава всичко застава на мястото си. Разсъди сам: изтичането създава частичен вакуум. Към това място се насочват въздушни маси от посоката на въртенето, както и от обратната…

— И от посоките на пристана и звездите.

— Тях можем да пренебрегнем — отвърна бодро кукловодът. — Обаче въздухът, който се движи по посока на въртенето, ще стане относително по-лек от заобикалящия го. Ще се издигне нагоре. Въздухът, който идва от обратната посока, ще бъде относително по-тежък.

Луис се опита да си представи всичко това и му се зави свят.

— Защо, по дяволите?

— Защото идва от посоката, обратна на посоката на въртене, Луис. Ротационната му скорост се увеличава спрямо тази на пръстена. Центробежната сила ще принуди въздушните течения с подобна насоченост да се спуснат надолу. По този начин те ще образуват долния „клепач“ на окото. А теченията, движещи се по посока на въртенето на пръстена, ще се издигат и ще образуват горния. Пак се получава водовъртежен ефект, не ще и дума, но оста на тоя водовъртеж ще бъде хоризонтално разположена, докато на планетата тя е вертикална.

— Но тези въздействия са толкова слаби!

— Така е Луис, обаче други въздействия няма. Няма какво друго да влияе на процеса или да го спре. Нищо чудно да е продължавал хилядолетия, докато е образувал това, което сега виждаш.

— Да… — Видяното вече не го плашеше както преди. Кукловодът го убеди, че не може да бъде нищо друго, освен буря. А и бе оцветено като буреносно образувание — имаше и бели, блестящи от слънцето облаци, и тъмни, че и „око“ — същото, което Луис първоначално бе уподобил на зеница.

— Разбира се, въпросът е къде отива въздухът. Защо той изчезва в близост до центъра на бурята?

— Може би там все още работи някаква помпа.

— Съмнявам се в това, Луис. Ако беше така, би трябвало въздушните смущения в този район да са предварително планирани.

— И?

— Не забеляза ли наличието на местности, където ерозията е така силна, че почвата и даже скалната маса ги няма и се вижда материалът на основата на пръстена? Подобна ерозия не може да бъде планирана. Забеляза ли, че колкото повече се доближаваме до окото, толкова по-често се срещат такива местности? Тази буря сигурно е нарушила нормалния климат на десетки хиляди мили около себе си. Увредила е район, по-голям от твоя или моя свят.

Този път Луис подсвирна.

— Тандж да го вземе! Сега разбирам. В близост до центъра на бурята основата на пръстена трябва да е била пробита от метеорит.

— Така е. Схващаш ли важността на извода си? Основата на пръстена може да бъде пробита.

— Не и от оръжията, с които разполагаме ние.

— Правилно. Но въпреки това трябва да проверим дали има пробойна.

Луис реши, че обхваналият го преди малко прилив на суеверие е изчезнал в миналото. Спокойствието, породено от анализа на кукловода, бе силно заразително.

Той погледна безстрашно окото и каза:

— Трябва да видим какво става там. Как мислиш, дали е безопасно да преминем през зеницата?

— Тя не би трябвало да представлява нищо друго, освен чист и неподвижен въздух, макар и малко разреден.

— Хубаво. Ще предам добрата новина и на останалите. Всички ще преминем през бурята.

Започна да се стъмва, когато наближиха зеницата. Дали това бе предизвикано от настъпването на нощта? Невъзможно бе да се определи. Сгъстяващите се облаци сами пораждаха достатъчно мрак.

Окото бе дълго сто мили и високо около четиридесет. Продължаваше да се синее. Отделните въздушни потоци и вихрушки вече можеха да се различат. Видяха го такова, каквото всъщност беше — кръстоска на ветрове, придали на околния въздух причудлива форма.

Все още обаче бурята приличаше на око.

Стори им се, че падат в зеницата на Бога. Визуалният ефект бе едновременно ужасяващ, смущаващ и комичен. Луис бе в състояние да се смее и да крещи от ужас. Както и да даде заден ход. Нали всъщност беше достатъчен един наблюдател, за да се изясни дали на основата на пръстена има дупка? Той лично можеше да мине и по обиколен път…

Оказаха се вътре.

Летяха в черен коридор, осветен от светкавици. Мълниите пред тях, зад тях и от всички страни се образуваха почти без пауза. Въздухът наоколо бе ясен. Отвъд зеницата се носеха тъмни облаци — със скорост, надвишаваща тази на урагана.

— Тревопасният е бил прав — изрева кзинтът. — Оказа се просто буря.

— Странна работа. От всички ни той бе единственият, който не се паникьоса, когато видя окото. Обзалагам се, че кукловодите не са суеверни! — извика Луис.

— Виждам нещо пред нас! — обади се Тила. Нещото бе вдлъбнатина в дъното на тунела. Луис се напрегна и постави ръката си върху контролния лост. Не можеше да знае какво течение има под вдлъбнатината.

Не бе обаче така разтревожен, както преди попадането в окото. Какво можеше да им се случи там, където дори един кукловод се чувства спокоен?

Докато се доближаваха, облаците и мълниите продължаваха да кръжат около тях.

Задействаха спирачките и се задържаха над вдлъбнатината, докато двигателите на велосипедите им противодействаха на всмукващия ефект. Ревът на бурята проби защитното поле и достигна до слуха им.

Гледаха сякаш в ръкав. Очевидно, въздухът изчезваше именно там, но не можеха да разберат дали се изпомпва от нещо или просто бива изхвърлян навън, към звездите, през пробитото дъно на пръстеновия свят. Не можеха да видят много.

Луис не успя да забележи кога точно Тила изгуби контрол над велосипеда си. Бе твърде далеч от нея и пропусна мига да погледне надолу. Видя как някаква малка люспица хлътна в ръкава, но не се замисли над този факт.

След това чу вика й, заглушен от рева на бурята.

Лицето й се виждаше ясно на екрана на интеркома. Тя гледаше надолу и явно бе ужасена.

— Какво има? — успя да попита той.

Чу само част от отговора й: „…ме хвана!“

Той също погледна надолу.

Конусообразният ръкав се виждаше ясно. Бе странно осветен — не от светкавиците, а от ефекта на катодовите лъчи, причинени от разликите в заряда на електрическите полета при почти пълен вакуум. Долу зърна някаква точица… нещо, което можеше да бъде и велосипед, стига ездачът му да бе достатъчно глупав да се завре в този въртоп, само и само за да може да огледа по-отблизо отвора към открития космос.

Луис се почувства зле. Не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Отмести поглед встрани.

Срещна погледа на Тила на екрана. Съвсем ясно бе, че тя вижда нещо ужасяващо. А от носа й течеше кръв.

Видя как ужасът изцеди живота от нейното лице и му придава онзи израз на спокойствие, присъщ на труповете. Още малко и щеше да припадне. Кислородна недостатъчност? Защитният екран бе в състояние да предотврати изтичането на въздуха, но трябваше да се програмира.

Неизгубила напълно съзнание, тя погледна Луис Ву. „Направи нещо! — умоляваха го очите й… — Направи нещо!“

Главата й се удари в таблото.

Луис бе захапал долната си устна и усещаше вкуса на собствената си кръв. Погледна в осветения сякаш от неон ръкав и разбра, че той отвратително наподобява водовъртежа, образуващ се в отвора на отпушена вана. Видя и малката люспица, в която се бе превърнал велосипедът, отдалечаващ се от него със спиралообразно движение по стената на ръкава.

Секунди след това видя и следите от пара, някъде далеч надолу в окото на хоризонталния ураган. Нещо като къса бяла нишка с остър връх. Не се усъмни дори за миг, че това бе велосипедът на Тила.

— Какво се случи? — попита Говорителя.

Луис, без желание да разговаря, поклати глава. Чувстваше се затъпял. Разумът му като да бе направил късо съединение и мислите безпомощно се въртяха в кръг.

На екрана на интеркома се виждаше най-вече косата на Тила. Тя бе изпаднала в безсъзнание, оставена на милостта на неконтролирания велосипед, движещ се с бързина, два пъти по-голяма от тази на звука. Някой наистина трябваше да направи нещо…

— Но тя насмалко щеше да загине, Луис. Възможно ли е Несус да е задействал контролно устройство, за което да не знаем нищо?

— Не, по-скоро ми се струва, че… не.

— Все пак, трябва да научим какво се е случило — рече Говорителя.

— Ти видя какво се случи! Тя припадна, главата й се удари в командното табло и велосипедът се измъкна с огромна скорост от този въртоп. С челото си е включила точно тези копчета, които е трябвало.

— Глупости.

— Ъхъ — Луис искаше да заспи, да престане да мисли.

— Сам разсъди каква е вероятността за това — изведнъж кзинтът сякаш си спомни нещо и остана с отворена уста, докато размишляваше над него. Накрая произнесе присъдата си. — Невъзможно е.

— Ъхъ.

— Тя нямаше да бъде избрана за член на нашата група. Ако късметът й работеше поне частично, Несус никога нямаше да я намери. Щеше да си остане на Земята.

Мълнии осветиха безкрайно дългия тунел на буреносния облак. Някъде напред се забелязваше тъмна линия — следата от изпаренията, оставена от велосипеда на Тила. Самият велосипед обаче не се виждаше никакъв.

— Освен това, Луис, едва ли щяхме да катастрофираме над пръстеновия свят.

— И аз все още мисля за същото.

— По-добре помисли как да спасим живота й.

Луис кимна. Без да бърза, натисна копчето, с което щеше да се свърже с Несус. Кзинтът никога нямаше да направи това.

Кукловодът отговори веднага, сякаш бе очаквал повикването. Учуден, Луис забеляза, че кзинтът бе останал включен в линията.

— Изглежда, че и двамата сгрешихме в предположенията си за Тила — каза Несус.

— Тя се движи на аварийна мощност. Ударът й с чело не би бил достатъчен за включването на необходимите устройства. Първо трябва да задейства свръхускорението. Не виждам как може да стори това случайно.

— Къде е разположено то? — попита Луис и изчака кукловодът да му го покаже. — Може да си е пъхнала вътре пръста ей тъй, от любопитство.

— Наистина ли мислиш така?

Говорещия с животни изпревари отговора на Луис.

— Какво обаче да направим ние?

— Когато се свести, нека ми се обади — отвърна бодро Несус. — Ще й покажа как да се върне на нормална скорост и да ни открие.

— Значи, дотогава не сме в състояние да сторим нищо?

— Правилно. Съществува опасност горивото на двигателите да се изчерпи. Велосипедът обаче е устроен да избягва всички препятствия, така че няма опасност да катастрофира. Сега тя се отдалечава от нас със скорост, около четири пъти по-голяма от звуковата. Единственото, което би могло да я застраши, е кислородният глад, увреждащ мозъчната тъкан. Вярвам обаче, че подобна опасност за нея не съществува.

— Защо? Кислородният глад действително е много опасен.

— Твърде голям късмет има, за да й се случи такова нещо — отвърна Несус.