Пръстенов свят

Глава шестнадесета ПОМЕЩЕНИЕТО С КАРТИТЕ

Помещението, както можеше и да се очаква, се намираше в най-горната част на замъка. Луис се задъхваше от изкачването и не му беше лесно да не изостава от Говорителя. Кзинтът не тичаше, но се придвижваше със скорост, по-голяма от тази на който и да е човек.

Луис стигна до площадката на най-горния етаж тъкмо когато Говорителя с трясък разтвори двойната врата пред него.

През процепа на вратата съзря хоризонтална мастиленочерна ивица, осем инча широка и висяща три фута над пода. Насочи погледа си отвъд нея, за да потърси с очи подобна, но светлосиня на цвят, нашарена от сенките на нощта. И я откри.

Застанал до вратата, той започна да осмисля подробностите. Миниатюрният пръстенов свят имаше размери почти като тези на стаята, която бе с диаметър от може би сто и двадесет фута. Над пръстенообразната карта се намираше правоъгълен екран, масивен на вид, но направен така, че да може да се върти.

Високо на стената имаше десет също въртящи се глобуса. Бяха различни по размери и се движеха с различна скорост, но всеки един от тях притежаваше добре познатата му разцветка на подобен на Земята свят, наситеносин и с размазана бяла глазура. Под всеки глобус се мъдреше отделна конусообразна карта.

— Прекарах тук цялата нощ в работа — рече Говорителя, оказал се вече зад екрана. — Много неща имам да ти разправям. Ела.

Луис насмалко щеше да се наведе, за да се промуши под пръстена. Спря го обаче една мисъл. Човекът с ястребовите черти, стоящ на трона в банкетната зала, никога нямаше да се наведе, дори и когато влиза в това светилище. Луис се запъти изправен към пръстена и го пресече, тъй като той представляваше холографско изображение.

Застана зад кзинта.

Екранът бе обграден от контролни табла. Всички копчета по него бяха големи, направени от масивно сребро и изобразяващи главите на животни. Върху самите табла имаше много сложни орнаменти. „За хубост ли са го направили така? — запита се Луис. — Или е признак на упадък!“

Екранът светеше, но не показваше никакво увеличение. На него бе това, което се виждаше от пръстеновия свят, наблюдаван от орбитата на засенчващите плоскости. Луис почувства, че гледката му е позната.

— Веднъж вече го фокусирах — каза кзинтът. — Я да видя дали си спомням добре… — докосна едно копче и увеличението бе постигнато така бързо, че Луис неволно ахна. — Искам да ти покажа стената на ръба. Така… — кзинтът натисна друго копче със свиреп вид и панорамата се отмести. Вече надничаха отвъд ръба на пръстеновия свят.

Някъде имаше монтирани телескопи, които им разкриваха тази гледка. Къде ли бяха поставени? Върху засенчващите плоскости?

Наблюдаваха високите хиляда мили планини, които продължаваха да се увеличават благодарение на фината настройка, използвана от кзинта. Луис се удиви колко рязко планините, които, ако се изключат размерите им, имаха съвсем обичаен вид, се срязваха като с нож от черната сянка на космоса.

След това забеляза нещо по върховете им.

Макар да наподобяваше само линия от сребристи точици, той разбра какво представлява то.

— Линеен ускорител ли е?

— Да — отвърна кзинтът. — При положение, че нямат пътни кабини, това е единственият възможен начин да се преодоляват разстоянията на пръстеновия свят. Сигурно е бил основната транспортна система тук.

— Разположен е обаче на хиляда мили височина. Асансьори видя ли?

— Открих асансьорни шахти по протежението на цялата стена. Виж там! — сребърната ивица вече се бе превърнала в линия, образувана от малки намотки, разположени далеч една от друга, накацали по планинските върхове. Едва видим тръбопровод започваше в близост до една от намотките, а другият му край се губеше някъде в долната част на атмосферата на пръстеновия свят.

— Електромагнитните намотки са разположени най-гъсто в близост до асансьорите. В останалите места са на милион мили една от друга — каза кзинтът. — Предполагам, че са били необходими само за стартиране, спиране и насочване. Един вагон може да се ускори, да се придвижи по ръба със скорост от 770 мили в секунда и да бъде спрян през другата поредица от намотки в близост до някоя асансьорна шахта. Значи, достатъчни са ти десет дни, за да достигнеш която и да е точка от пръстена.

— Съвсем нормално е. Необходими са цели два месеца, за да достигнеш Силвърайз, най-отдалечения от Земята човешки свят. И четири пъти повече време, за да пресечеш известното пространство от единия до другия край.

— Вярно е. А обитаемата част от пръстеновия свят е по-голяма от известното пространство.

„Хората са мислели с перспектива, когато са строили това нещо“ — рече си Луис.

— Забеляза ли някаква активност? — попита той. — Някой да е използвал линейния ускорител?

— Въпросът ти е безсмислен. Нека ти покажа още нещо.

Панорамата се отмести встрани и сетне бавно се увеличи. Беше нощ. Тъмни облаци покриваха тъмната земя, а после…

— Това са светлините на град — каза Луис. Гледката бе съвсем неочаквана. — Значи, не всичко е мъртво. Ще можем да получим помощ.

— Не мисля като теб. Май трудно ще я открием.

— Тандж да го вземе!

Замъкът, техният собствен замък, спокойно плуваше над море от светлина. Светещи прозорци, неонови отблясъци, потоци от движещи се лъчи, навярно образувани от транспортни средства… плаващи сгради със странни форми… красота!

— Записи, тандж да го вземе! Гледаме стари записи, а аз си мислех, че всичко е истинско!

В един чудесен миг изглеждаше, че усилията им са приключили щастливо. Осветени и гъмжащи от живот градове, разположени на картата… Оказа се, че образите са много стари, древни дори.

— През нощта и аз си помислих същото. Започнах да подозирам истината, едва след като не успях да открия никъде метеоритната бразда, направена от „Лъжецът“ при кацането му.

Луис, безмълвен, потупа кзинта по розовеещото рамо. По-високо не можа да стигне.

Кзинтът сякаш не забеляза жеста му.

— След като открих замъка, останалото беше по-лесно. Виж! — той бързо премести кадъра и образът на тъмната земя изчезна. Оказаха се над водите на черен океан.

— Схващаш ли? Пътят ни към стената е препречен от един от най-големите солени океани. Няколко пъти по-голям от тези на Кзин или на Земята. Само заливът му е колкото най-големия ни океан.

— Не можем ли да го пресечем?

— Може и да успеем. Но може и да се забавим още повече — кзинтът се пресегна към едно от копчетата.

— Задръж малко! Искам да огледам тези острови по-внимателно.

— Защо, Луис? С храна ли мислиш да се снабдяваме оттам?

— Не… Виж как образуват архипелази, с дълбока вода помежду им. Погледни ей този. А сега погледни картата.

— Не те разбирам.

— Сравни архипелага в залива с това, което виждаш на картата зад себе си. Континентите са малко изкривени от конусообразната проекция… Сега забелязваш ли? Десет свята и десет съзвездия от острови. Не са в мащаб едно към едно, но се обзалагам, че този е голям колкото Австралия. Континентът на глобуса пък не изглежда по-голям от Евразия.

— Що за странности, Луис? Това да не би да е проява на човешкото чувство за хумор?

— Не, не. Освен ако…

— Какво?

— Не бях се замислял за това. Първото поколение е трябвало да се лиши от собствените си светове, но е пожелало да запази нещо от онова, което е изоставило. След три поколения тази начин на мислене вече е изглеждал смешен. Винаги се получава така.

Когато Говорителя се убеди, че Луис е свършил, попита не без известна насмешка:

— Вие, хората, смятате ли, че разбирате кзинтите?

Луис се усмихна и поклати глава.

— Добре — каза Говорителя и смени темата. — През нощта отделих известно време за оглеждането на най-близкия космодрум.

Стояха до миниатюрния пръстенов свят и през правоъгълно прозорче надничаха в миналото.

Това минало бе изпълнено с блестящи постижения. Говорителя бе фокусирал екрана върху космодрума, издаден като широк перваз на ръба на стената. Наблюдаваха как някакъв гигантски цилиндър с плоски краища, излъчващ светлина от повече от хиляда прозорци, бе приземен и прибран като в люлка с помощта на електромагнитното поле. Тези полета имаха пастелни сияния, вероятно за да могат да улесняват визуално опе-раторите на контролния пулт.

— Лентата не е съвсем наред — каза Говорителя. — През нощта я гледах няколко пъти. Оставаш с впечатлението, че пътниците влизат направо в самата стена, сякаш използват нещо подобно на осмоза.

— Да — Луис се чувстваше доста потиснат. Космодрумът бе на огромно разстояние от тях. Това, което вече бяха пропътували, му се видя незначително в сравнение с него.

— Наблюдавах излитането на един кораб. Не използваха линейния ускорител. Явно го правят само при кацания, за изравняване на скоростта на кораба с тази на космодрума. За излитане просто изтикват кораба в космоса.

— Точно така е, както предположи тревопасният, Луис. Помниш ли какво каза? Този свят се движи достатъчно бързо, за да придаде на един кораб необходимата скорост. Ей, слушаш ли ме?

— Извинявай, мислех, че ще се наложи да пропътуваме допълнително седемстотин хиляди мили.

— Можем да направим опит да използваме линейния ускорител на ръба на стената.

— Не ми се вярва да успеем. По всяка вероятност, той не работи. Цивилизацията има тенденция към експанзия, особено ако разполага с транспортна система за целта. А даже да успеем да го накараме да заработи, не се движим в посока към никаква асансьорна шахта.

— Прав си — отвърна кзинтът. — Търсих такава.

Корабът в правоъгълния екран бе кацнал. Летящи камиони свързваха основната му врата с ръкав. Ръкавът се напълни с пътници.

— И какво, ще изменим ли посоката си?

— Не трябва. Космодрумът продължава да е най-добрата възможност за нас.

— Нима?

— Да, тандж да го вземе! Колкото и голям да е, пръстеновият свят е колонизиран. А в един колонизиран свят цивилизацията винаги има за център космодрумите. Това следва от предпоставката, че корабите се завръщат от света на метрополията, носейки новини и технически нововъведения. Нали стигнахме до извода, че обитателите на пръстеновия свят са напуснали родната си планета?

— Корабите обаче ще продължават да се завръщат — каза Луис инатливо. — Ще се завръщат от изоставените светове, откъдето са тръгнали преди столетия. Космически кораби с такава скорост стават жертва на относителността, на разтягането на времето.

— Ти се надяваш да завариш древни космонавти, опитващи се да върнат старите знания на диваците? Може и да си прав — каза Говорителя. — Тази гледка обаче ме уморява, а космодрумът е прекалено далеч. Искаш ли да ти покажа нещо друго на картата?

Една мисъл хрумна на Луис.

— Какво разстояние сме изминали, откакто напуснахме „Лъжецът“?

— Казах ти, че не можах да открия браздата, причинена от кацането ни. Умението ми да гадая не е по-добро от твоето. Знам обаче още колко трябва да пътуваме. От замъка до ръба на пръстена има приблизително двеста хиляди мили.

— Дълъг път… Но не може да не си открил планината.

— Не я открих.

— Говоря за голямата планина. За Божия юмрук. Та ние всъщност кацнахме на склона й.

— Не я открих.

— Това не ми харесва. Говорителю, възможно ли е да сме се отклонили от курса си? Би било редно да откриеш Божия юмрук просто като изчислиш какъв път сме извървели от замъка в посока към звездите.

— Обаче не го открих — каза отново Говорителя. — Искаш ли да видиш още нещо? Има райони, на които не се забелязва каквото и да било. Възможно е това да се дължи на изхабяване на лентите, но не е изключено по този начин да се укриват части от повърхността на пръстеновия свят, които имат секретен характер.

— Би трябвало да отидем там и да проверим как стоят нещата.

Говорителя изведнъж се обърна с лице към двойната врата. Ушите му се разпериха като ветрила. Застана на четири крака и скочи.

Луис премига. Каква можеше да бъде причината за това движение? След това и той чу звука…

Оборудването на замъка, като се има предвид старостта на това съоръжение, бе необичайно тихо. Сега обаче отвъд двойната врата се долавяше тихо бръмчене.

Кзинтът не се виждаше никъде. Луис извади лазерното си фенерче и предпазливо го последва.

Откри Говорителя на стълбищната площадка. След малко и двамата видяха как Тила излиза от асансьора.

— Вървят само нагоре — обясни Тила. — Надолу не щат. Този, който е заседнал между шестия и седмия етаж, въобще не работи.

Луис зададе най-резонния за момента въпрос:

— Как успя да ги задвижиш?

— Хващаш дръжката на вратата и я натискаш. Случайно го открих.

— Вярвам ти. Тази сутрин изкачих десет етажа. Ти колко изкачи, преди да разбереш, че можеш да използваш асансьорите?

— Николко. Бях тръгнала за закуска, препънах се в първото стъпало и се хванах за дръжката.

— Така и предполагах.

Тила сякаш се засегна.

— Не съм ти аз крива, ако…

— Извинявай. Успя ли да закусиш?

— Не. Досега наблюдавах хората, които се събират под кораба ни. Знаеш ли, че той се намира над един от градските площади?

Ушите на кзинта се разпериха още по-широко.

— Наистина ли? И не е пуст?

— Не е. Цяла сутрин прииждат от различни посоки. Вече трябва да има поне няколкостотин души — усмивката на Тила бе сияйна. — И пеят.

По протежението на всички коридори в замъка имаше широки фоайета, всяко едно от тях обзаведено с килими, удобни кресла и маси, очевидно за да могат обитателите му да се нахранят когато поискат, независимо от местонахождението си. В едно такова разширение на коридора близо до „партерния“ етаж забелязаха дълъг прозорец, така разположен, че образуваше нещо средно между под и стена.

Луис, току-що прекосил десет етажа, бе леко запъхтян. Възхити се от масата, която изглеждаше като изваяна. Краищата й бяха издълбани така, че вдлъбнатините имаха размерите и формата на чинии за супа, салати, десерти и други ястия. Десетилетията, а може би и столетията употреба бяха поизхабили белия материал, от който тя бе направена.

— Не са използвали чинии — рече Луис. — Храната се е сервирала направо във вдлъбнатините, а остатъците й са били изсмуквани с нещо подобно на прахосмукачка.

Това му се стори нехигиенично, но от друга страна, обитателите на пръстеновия свят не бяха донесли със себе си мухи, комари или вълци. По тази логика навярно не бяха донесли и бактерии.

Все пак, не можеше да са се лишили напълно от бактерии, нали някои от тях бяха необходими за човешкото храносмилане? А дали пък някой измъкнал се на свобода микроорганизъм не бе претърпял мутация, не бе станал опасен? Дали цивилизацията на пръстеновия свят не бе загинала вследствие на това? Всяка цивилизация се нуждае от определен минимум разумни същества, за да може да оцелее.

Тила и Говорителя не му обръщаха внимание. Бяха коленичили до прозореца и гледаха надолу. Луис се присъедини към тях.

— Продължават да се събират — каза тя.

Това беше вярно. Луис реши, че поне хиляда души са вперили погледи в него. Бяха престанали да пеят.

— Не могат да знаят, че сме тук — каза той.

— Може би боготворят сградата — обади се Говорителя.

— И така да е, едва ли изразяват чувствата си всеки ден. Площадът е твърде далеч от нивите им.

— Може би днешният ден е специален, празничен?

— Възможно е през нощта да се е случило нещо — предположи Тила. — Не е изключено идването ни да не е останало незабелязано. А вероятно е също да са дошли да видят това.

— Откъде пада тази връв? — попита Говорителя.

— Когато се събудих, вече падаше. Може би я приемат за някакъв нов вид сняг или дъжд. Миля след миля, тя продължава да пада. Защо мислиш, че го прави точно тук?

Луис се опита да си представи дължината на нишката, свързваща засенчващите плоскости — шест милиона мили. Очевидно, бе започнала да пада заедно с „Лъжецът“ върху пръстеновия свят, следвайки посоката на кораба. Нищо чудно, че отново се бяха срещнали с нея. Сега не бе настроен обаче да разсъждава надълго по въпроса.

— Навярно е съвпадение — каза той.

— Така или иначе, пада поне от една нощ. А туземците май и без това боготворят замъка, защото той плува във въздуха.

— Нека размислим — каза бавно кзинтът. — Ако днес строителите на пръстеновия свят се явят на тълпата, слизайки бавно от летящия замък, това би следвало да се приеме от нея като нещо редно, а не изненадващо. Луис, ще се представяме ли за богове?

Луис понечи да отговори, но не успя. Трябваше усилие, за да сдържи смеха си. Може би щеше да го постигне но Говорителя вече бе започнал да разказва плановете си на Тила.

— Луис изказа мисълта, че може би ще се представим по-добре пред туземците, ако ги излъжем, че сме строителите на пръстена. Вие с него щяхте да играете ролята на младши божества, а Нуес — на пленен демон. Нищо, и без тревопасния ще се оправим. Аз пък трябваше да се преструвам на нещо повече от строител, на бог на войната…

Тила започна да се смее, а Луис я последва.

Висок над осем фута, с нечовешки широки плещи и бедра, огромен и острозъб, кзинтът не можеше да не изглежда страшен дори и с опърлена козина. Опашката му, подобна на тази на плъх, внушаваше най-малкото уважение. Сега обаче и кожата на цялото му тяло бе придобила същия цвят — яркорозов, нашарен с виолетови жилки. След като главата му се бе лишила от козина, ушите наподобяваха смешни розови чадърчета. Остатъците от оранжева козина около очите приличаха на палячовска маска. Новата козина никнеше най-бързо на седалището му.

Поради факта, че да се присмиваш на кзинт бе опасно, цялата работа ставаше още по-забавна. Луис, присвил се от смях, вече го правеше мълчаливо, тъй като не можеше да си поеме дъх. Опита се да седне върху нещо, което приличаше на стол.

Една грамадна, нечовешка ръка го хвана за рамото и го повдигна високо. Все още опиянен от хилене, Луис срещна погледа на кзинта при еднакво равнище на очите им.

— Луис, наистина, би следвало да ми обясниш своето поведение.

— Бог на войната, казваш — изрече той с мъка и продължи да се смее.

Тила му правеше компания с подхълцания.

Кзинтът го свали на земята и изчака пристъпът да мине.

— Просто сега нямаш достатъчно внушителен вид, за да играеш ролята на бог — каза Луис след няколко минути. — Би трябвало първо да ти израсте козина.

— Ако разкъсам няколко души на парчета, може би ще започнат да ме уважават.

— Ще те уважават от разстояние и ще се крият, а от това нямаме полза. Трябва да изчакаме да ти поникне козина. А даже и след това ще разчитаме и на таспа на Несус.

— Кукловодът не влиза в сметките ни.

— Но…

— Казах ти, че не влиза в сметките ни. Решавайте сега как да се свържем с туземците.

— Най-добре е ти да останеш тук и да видиш какво още можеш да научиш от картата. А Тила и аз… — Луис изведнъж се сети, че Тила не бе разглеждала картата.

— На какво прилича?

— Мисля, че е редно и ти да останеш тук и да помолиш Говорителя да ти обясни. Двамата дръжте връзка с мен чрез комуникационния диск, за да помогнете, ако се окажа в трудна ситуация. Говорителю, искам да ми услужиш с лазерното си фенерче.

Кзинтът изрази недоволство от молбата, но все пак даде фенерчето. В края на краищата, имаше си и дезинтегратор.

Още когато се намираше на хиляда фута над тълпата, чу как почтителното й мълчание отстъпи на възгласи на изненада. Разбра, че вече са го забелязали и наблюдават лъскавата люспа, излязла от прозореца на замъка. Снижи се.

Възгласите долу, без да престават, отслабнаха. Той долови разликата.

След това тълпата възобнови пеенето.

— Звучи фалшиво — бе казала преди малко Тила. — И много монотонно.

Луис очакваше да е именно така и поради тази причина се изненада от песента. Стори му се по-мелодична, отколкото бе предполагал.

Наистина, чувстваше се някаква монотонност. Музиката бе църковна. Бавна, тържествена, наситена с повторения и лишена от хармония. От нея обаче лъхаше величие. Предположи, че пеят по дванадесеттонова скала. Осемтоновата гама на повечето човешки светове всъщност бе също дванадесеттонова, но с известни различия. Нищо чудно, че на Тила музиката се бе сторила еднообразна.

Площадът бе огромен. Хиляда души изглеждаха много след дългите седмици самота, а площадът бе в състояние да събере десет пъти по толкова. Ако имаше високоговорители, хората щяха да пеят синхронно, но високоговорители нямаше. Един самотен човек, застанал на пиедестал в центъра, размахваше ръце. Никой обаче не го гледаше. Бяха втренчили погледи в Луис Ву.

Въпреки всичко, музиката беше прекрасна.

Тила нямаше да може да разбере тази красота. Музиката, която тя познаваше, беше от записи или от предавания по триизмерната телевизия. Бе музика, раждаща се от усилвателни системи. Можеше да се разкъса или да се промени. Или пък да се пречисти до стерилност. Тила никога не бе слушала музика на живо.

Луис Ву бе слушал такава музика. Забави полета си, за да могат рецепторите му да привикнат към ритъма. Спомни си за големите масови песнопения, на които е бил свидетел в хълмовете над Крашлендинг Сити, за многобройни хорове, за песни, които зазвучаваха иначе в паметта му по една или друга причина. Самият Луис Ву също бе пял. Сега, след като позволи вибрациите на звуците да го облеят, ушите му започнаха да се настройват към високите и ниските тонове, към повторенията, към тихото величие на химна.

Почувства, че му се ще да запее. „Това не е добра идея“ — каза си и насочи велосипеда към площада.

Върху пиедестала в центъра му някога бе имало статуя. Луис видя следите от човекообразни стъпки, всяка една дълга четири фута. От тях можеше да се разбере къде точно бе стояла статуята. Сега на нейното място имаше своеобразен триъгълен олтар. С гръб към него бе застанал човек, който махаше с ръце в такт с музиката.

Бе облечен със сиво наметало, над което проблесна нещо розово. „Навярно кърпа от розова коприна“ — помисли Луис.

Реши да кацне върху самия пиедестал. Тъкмо се приземяваше, когато диригентът се обърна с лице към него. Насмалко щеше да катастрофира.

Розовият цвят се дължеше на бръснатата глава на човека. Лицето му, също като това на Луис Ву, бе обезкосмено. Иначе тълпата се състоеше от хора с глави, подобни на златни цветя, с лица, покрити изцяло с руса козина. Дори очите им се виждаха едва-едва.

Протегнал ръка с длан, обърната надолу, диригентът задържа песента за няколко секунди и след това я прекрати. Миг по-късно площадът утихна. Жрецът — жрец ли беше наистина? — втренчи поглед в Луис Ву.

Беше висок колкото самия него, прекалено едър за туземец. Кожата на лицето и черепа му бе бледа до прозрачност, подобно на кожата на албинос от Ние Го Направихме. Навярно се бе бръснал преди много часове с недостатъчно остър бръснач. Сива четина бе набола из цялата му глава.

На Луис се стори, че в думите на жреца има укор.

— Все пак, най-сетне дойдохте — преведе старателно дискът.

— Не знаехме, че ни очаквате — каза искрено Луис.

Не се осмеляваше да играе лично ролята на бог. През дългия си живот бе научил, че последователно изричаните лъжи могат да доведат до големи усложнения.

— На главата ти расте коса — каза жрецът. — Човек би могъл да предположи, че кръвта ти не е напълно чиста, Строителю.

Значи такава била работата. Расата на Строителите навярно ще да е била напълно плешива и свещеникът бе решил да наподоби представителите й с помощта на тъп бръснач. А може би Строителите бяха използвали обезкосмяващ крем или нещо от този род единствено съобразявайки се с някаква мода? Лицето на жреца много наподобяваше лицето на скулптурата в банкетната зала.

— Каква е кръвта ми не е твоя работа — отвърна Луис, слагайки край на дискусиите по този въпрос. — Тръгнали сме към края на света. Какво можеш да ми разкажеш за пътя?

Свещеникът очевидно бе смутен.

— Ти искаш информация от мен? Ти, един Строител?

— Не съм Строител — рече Луис.

Ръката му бе готова да задейства защитната бариера.

От този отговор свещеникът се смути още повече.

— Защо тогава си обезкосмен само наполовина? Как си се научил да летиш? Откраднал ли си някакви тайни от Небесата? Каква работа имаш тук? Да не би да си дошъл да отнемеш моето паство?

Очевидно, съществен за него беше последният въпрос.

— Тръгнали сме към края на света. Искаме само информация.

— Отговорите, които очакваш, са в Небесата.

— Не се шегувай с мен — начумери се Луис.

— Но ти дойде направо оттам! Нали те видях?

— За замъка ти е думата, всъщност. Разгледахме го, но не научихме много. Не разбрахме дали Строителите са били наистина обезкосмени.

— Нерядко съм мислел, че са се бръснели. Гладкостта на твоето лице обаче изглежда естествена.

— Обезкосмявам го — каза Луис и се огледа. Наоколо му имаше море от смирени златисти лица. — Тези в какво вярват? Май не споделят твоите съмнения?

— Те наблюдават как разговаряме като равни на езика на Строителите. Ако нямаш нищо против, бих предпочел да продължим на този език — жрецът се държеше повече заговорнически, отколкото враждебно.

— Това засилва ли уважението, което изпитват към теб?

— Струва ми се, че да.

Той явно се боеше да не му отнемат паството. Всъщност, всеки свещеник щеше да изпитва това чувство, ако неговият бог се явеше с подобни намерения.

— Те сега разбират ли ни?

— Може би една от десет думи.

Луис изпита съжаление, че превеждащият диск работи толкова добре. Не можеше да определи дали жрецът използва езика, който се говореше в Зигнамукликлик. Ако успееше да схване доколко са се раздалечили двата езика след прекъсването на комуникациите, навярно щеше да е в състояние да определи времето на разрухата на тукашната цивилизация.

— Какво знаеш за замъка, който наричаш „Небесата“?

— В легендите се говори за Зрилир — отвърна свещеникът — и за това как той е управлявал всички поднебесни земи. На този пиедестал е стояла статуята на Зрилир в естествен ръст. Земята ни е снабдявала Небесата с вкусни храни, чиито имена бих могъл да произнеса, тъй като ги знам наизуст, но които отдавна вече не виреят. Искаш ли?

— Не, благодаря. И какво се е случило?

В гласа на събеседника му се прокрадна напевност. Навярно бе чувал и разказвал тази история много пъти.

— Небесата са били изградени от Строителите едновременно с нашия свят и с Дъгата. Който управлява Небесата, управлява едновременно и земята от единия до другия й край. Зрилир управлявал дълго време, стреляйки със слънчев огън от Небесата, когато бил недоволен. След това някои започнали да подозират, че той повече не разполага с такъв огън. Народът престанал да му се подчинява и да му изпраща храна. После съборили статуята му. В отговор на това, ангелите на Зрилир започнали да хвърлят камъни от височината, но това само разсмяло хората. Настъпил ден, когато народът се опитал да щурмува Небесата, като се изкачи по витата стълба. Зрилир обаче я съборил. След това ангелите му напуснали Небесата с летящи колесници.

— Сетне — продължи жрецът — хората изпитали съжаление за това, че Зрилир ги напуснал. Небето оттогава останало винаги мрачно, а реколтата слаба. Често сме се молели Зрилир да се завърне…

— Имаш ли представа доколко точна е тази легенда?

— Отричах истинността й до тази сутрин, когато ти се спусна от Небесата. Чувствам се много неловко, Строителю. Може би Зрилир е решил да си дойде и е изпратил първо незаконния си син да му разчисти пътя от фалшиви пророци.

— Ако си обръсна и главата, това ще помогне ли?

— Не. Задай още въпроси, ако имаш.

— Какво можеш да кажеш за разрухата на цивилизацията на пръстеновия свят?

— Нима цивилизацията ще бъде разрушена?

Луис въздъхна и реши да огледа олтара.

Той заемаше центъра на пиедестала, върху който стояха. Бе направен от тъмно дърво. Плоската му правоъгълна повърхност представляваше дърворезба, изобразяваща хълмове, реки и едно езеро. Двата и края бяха повдигнати нагоре. Другите две страни, по-късите, бяха свързани със златна параболоидна дъга. Всъщност, дъгата бе само позлатена. От връхната й част обаче висеше, закачена на конец, малка топка от масивно полирано злато.

— Нима цивилизацията наистина е застрашена? Толкова много неща се случиха. Ти дойде и едновременно започна да пада слънчевият конец. Нали е тъй? Нима и слънцето ще падне върху нас?

— Много се съмнявам. Думата ти май е за кабела, който пада от сутринта.

— Да. От нашата религия знаем, че Слънцето е закачено за Дъгата с много здрав конец. Наистина е такъв. Едно момиче се опита да завърже възел от него и той й сряза пръстите.

— Нищо няма да падне — успокои го Луис. „Няма да паднат и засенчващите плоскости — каза си наум. — Даже и да се прережат всички свързващи ги конци, плоскостите няма да се стоварят върху пръстеновия свят.“ Невъзможно бе Строителите да не им бяха осигурили устойчива орбита във вътрешността на пръстена.

Без особена надежда зададе нов въпрос.

— Известно ли ти е как действа транспортната система по ръба?

Веднага усети, че нещо не е наред. Какво беше то?

— Би ли повторил думите си, ако обичаш? — каза жрецът.

Луис ги повтори.

— Не — рече другият. — Говорещият ти предмет първия път спомена нещо различно. Нещо непозволено.

— Интересно — промърмори Луис и се вслуша в диска.

— Каза, че използваш непозволена дължина на вълната в нарушение на… не разбрах останалото. Най-добре е да прекратим нашия разговор, защото ти събуди древни и злокобни сили…

Дискът продължаваше да превежда:

— …използвате непозволена дължина на вълната в нарушение на правило номер дванадесет. Смущавате поддържащите системи. Спрете предаването.

Следващите думи на жреца не бяха преведени. Дискът изведнъж се нагорещи до червено в ръката на Луис и той веднага го запокити колкото се може по-далеч от себе си. Бе нажежен вече до бяло и светеше ярко, когато падна върху земята и, доколкото той успя да види, не засегна никого. Едва сега усети болка и се просълзи от нея.

Видя как жрецът му се кланя, официално и достолепно.

Поклони се и той, също с безизразно лице. Тъй като през цялото време не бе слязъл от велосипеда си, бързо се понесе към Небесата.

Когато реши, че вече никой не може да види лицето му, изрева от болка и използва дума, която веднъж бе чул на Вундерланд от човек, изтървал на пода съд от хилядогодишен стойбенски кристал.