Птици, животни и роднини

Кръщението

Островът се намира до албанското и гръцкото крайбрежие и прилича на дълъг, като че разяден от ръжда ятаган. „Дръжката“ му е планински район, в по-голямата си част неплодороден, каменист и с извисяващи се канари, където намират подслон сини скални дроздове и соколи — скитници. От златисточервените скали обаче изобилно блика вода към долините и там растат бадемови и орехови гори, под чиито сенки е прохладно като в кладенец. Пред погледа се издигат гъсти редици от копиевидни кипариси и смокинови дървета със сребристи стъбла и с големи като подноси листа. По „ятагана“ се разстила вълнообразен сребристозелен „юрган“ от гигантски маслинови дървета. Някои от тях са очевидно на над 500 години и имат своеобразен изгърбен вид, като че страдат от артрит. Стволовете им са обсипани със стотици дупчици и приличат на пемза. Към острието на „ятагана“ е Лефкими с пясъчните си дюни, чийто блясък дразни очите, и с големите си солени блата. В тях вирее много тръстика; стъблата й скриптят, шумолят и си шушнат тайнствено. Островът се нарича Корфу.

Пристигнахме през август. Островът, безжизнен и упоен от жега, се беше изтегнал в синкавозеленото море, притихнало под избелялото от жестоката мараня небе. Стегнахме багажа си и напуснахме мрачните брегове на Англия без някаква конкретна причина — просто бяха ни дотегнали скучният еснафски живот и студеният неприятен климат. Избягахме в Корфу с надежда, че слънцето на Гърция ще ни излекува от умствената и физическата леност, която ни беше налегнала по време на дългия престой у нас. Още с пристигането успяхме да се сдобием с две неща — вила и приятел в Корфу.

Приятелят бе Спиро — набит човек с бъчвообразно тяло, с огромни силни ръце и загрубяло, обгоряло от слънцето навъсено лице. Той владееше майсторски някакъв странен, но задоволяващ потребностите му английски и караше като такси своя допотопен „Додж“. Не ни трябваше много време да се убедим, че, както повечето хора в Корфу, Спиро има своеобразен характер. За нас нямаше съмнение, че се познава с всички и може да намери и да направи всичко. Той посрещаше даже и най-чудноватите искания на семейството с думите:

— Недей вас тревозис това. Аз уреди всицко.

И действително се справяше дори и с най-трудните задачи. Първият му голям успех бе намирането на вилата, която по настояване на мама трябваше да бъде с баня — една съвсем необходима предпоставка за нормален живот, но рядкост тук. Естествено, Спиро знаеше вила с баня и на бърза ръка с викове, врява и ръкомахания благополучно ни настани, като се кандилкаше облян в пот, докато пренасяше тежкия ни багаж. От този ден той престана да бъде просто шофьор на таксито ни — приехме го за наш водач, философ и приятел.

По форма вилата приличаше на тухла. Светлорозова, със зелени капаци на прозорците, тя се гушеше в маслинова горичка, израснала на склона към морето, и беше заобиколена с цветни лехи, засадени с обожаваната от викторианците геометрична точност. Дворът бе ограден с висок дебел жив плет, в който тайнствено шумоляха птички. Слънцето, ярките багри и благоуханието ни действаха като опияняващо вино след няколкогодишните ни мъки в студената сивота на Англия.

Членовете на семейството възприемаха промяната по различен начин. Лари бродеше като замаян и от време на време декламираше на мама дълги стихотворения. Тя или не му обръщаше внимание, или казваше разсеяно:

— Да, много хубаво, миличък!

Запленена от голямото разнообразие на плодове и зеленчуци, мама прекарваше повечето време в кухнята и усамотена приготвяше сложни и вкусни ястия. Марго беше убедена, че слънцето ще подейства на акнето й много по-ефикасно, отколкото всички хапчета и лекарски сиропи, които беше изгълтала. С цялото си упорство тя се подложи на слънчеви бани в маслиновите горички и получи болезнени изгаряния на кожата. Лесли откри с радост, че в Гърция може да се купят огнестрелни оръжия без разрешително, и постоянно изчезваше в града. После се появяваше с най-разнообразни оръжия — от стари турски кремъклийки до револвери и ловни пушки. Понеже той упорито изпробваше всяка своя покупка, нервите ни съвсем се опънаха и както Лари отбеляза с известна горчивина, ние като че живеехме във вила, заобиколена от „революционни сили“.

Градината, занемарена от доста време, беше потънала в избуяли цветя и буренаци, а в тях жужеше, шумолеше и обикаляше пъстроцветно множество от насекоми, които приковаха вниманието ми.

Колкото и пищни да са били различните ни градини в Англия, никога не бях намирал такова разнообразие от животинки. Станах жертва на странно чувство за нереалност. Като че се раждах отново в някакъв друг свят. На тази ярка ведра светлина можех пълноценно да възприема истинския ален цвят на елитрите на калинката, великолепния шоколадено — кехлибарен цвят на бръмбара, наситения лъскав ахатов цвят на мравката. Можех да се любувам на изумително голям брой непознати за мен създания: огромни, мъхести като мечета пчели ксилокопи4 които с жужене обикаляха от цвят на цвят; жълто — зелени пеперуди на черни ивици с опашки като на лястовици правеха пируети нагоре-надолу из живия плет и две по две танцуваха сложен менует в елегантните си рединготи; пеперуди вечерници, напомнящи колибри, се задържаха от трептенето на крилата си пред всеки цветец, докато го проучеха с дългото си нежно хоботче.

Бях съвсем невеж дори и за най-простите неща, свързани с живота на тези същества, а и нямах книги за тях. Оставаше ми единствено да ги наблюдавам из градината или да ги ловя, за да мога по-подробно и непосредствено да ги изследвам. За кратко време стаята ми се напълни с редици от буркани за сладко и тенекиени кутии за бисквити — в тях поставях „трофеите“ си от малката ни градина. Трябваше да ги вмъквам в къщи тайно, защото семейството, може би с изключение на мама, гледаше с голяма тревога на присъствието на тази фауна във вилата.

Всеки божи ден предлагаше нови загадки, които подчертаваха невежеството ми. Торният бръмбар бе едно от създанията, което най-много разпалваше любопитството ми и ме ядосваше. Легнал по корем в компанията на кучето ми Роджър, аз наблюдавах два черни лъскави торни бръмбара, всеки с по едно изящно извито рогче на главата си. Те бутаха (с огромно себеотрицание) безупречно оформено топче говежди тор. Най-напред исках да разбера как съумяват да постигнат такава идеална сферична форма. От собствен опит знаех, че е изключително трудно да се измайстори съвсем кръгло топче от глина и пластилин, колкото и да се търкаля и да се мачка с пръсти. А торните бръмбари само с остричките си крачка, без шублер или някакъв друг инструмент бяха изпълнили задачата с абсолютна точност — топчето бе кръгло като Луната. После възникнаха и други въпроси — защо го бяха направили и накъде го бутаха.

Посветих цяла сутрин на два торни бръмбара и разреших тази загадка или поне част от нея, без да погледна нито за миг към други насекоми в градината или да обърна внимание на тихите стонове и отегчените прозевки на Роджър. Бавно, пълзешком, стъпка по стъпка проследих бръмбарите из градината — за мен едно съвсем малко парче земя, а за тях — огромен свят. Накрая те стигнаха до малко възвишение от мека почва под живия плет. Търкалянето на топчето нагоре бе гигантска задача за тях: на няколко пъти крачетата им го изпущаха и то бързо се връщаше в подножието на възвишението. Бръмбарите се разбързваха подире му, а аз си мислех, че по пътя си разменят „любезности“. Най-после изтикаха топчето до върха, а от там го пуснаха по обратния склон. Чак сега забелязах, че от другата страна на възвишението има кръгла дупчица, изкопана в земята като кладенче. Бръмбарите напредваха към нея. Когато стигнаха на няколко инча от дупчицата, единият от тях избърза, вмъкна се заднишком и се загнезди в нея, махайки ожесточено с предните си крачка. Другият с огромни усилия (почти бях убеден, че чувам как се задъхва) изтърколи топчето до дупката. След доста бутане и дърпане то бавно изчезна в дълбините на земята, а след него — и бръмбарите. Това ме ядоса. В края на краищата очевидно щяха да правят нещо с топчето тор, но под земята — и аз нямаше да мога да видя нищичко. Реших да занимая с този въпрос семейството по време на обяда. Какво, попитах, правят торните бръмбари с топчетата тор? Всички ме погледнаха учудено.

— Ами, предполагам, че ги използват някак си, миличък — обади се неуверено мама в настъпилата тишина.

— Надявам се, че нямаш намерение да вкараш тайно няколко топчета във вилата? — попита Лари. Не желая да живея в къща, чийто под е „украсен“ с топчета тор.

— Не, не, миличък, сигурна съм, че няма такива намерения — каза мама умиротворително и недоверчиво.

— Е, аз само предупреждавам за всеки случай отвърна Лари. — Той, изглежда, е прибрал в спалнята си всички по-опасни насекоми от градината.

— Вероятно им трябват, за да се топлят — каза Лесли след продължителни размишления върху въпроса за торните бръмбари. — Торът е много топло нещо, ферментира.

— Ще имам предвид това, ако някога ни потрябва централно отопление — обади се Лари.

— Вероятно ги ядат — добави Марго.

— Марго, мила, недей, когато обядваме! — възмути се мама.

Както винаги семейството отново ме разочарова с недостатъчните си знания по биология.

— Знаеш ли какво трябва да прочетеш? — разсеяно запита Лари и си сипа още една чиния задушено, за което току-що бе казал на мама, че е безвкусно. На теб ти трябва да прочетеш Фабър5

Попитах най-вече от учтивост какво или кой е Фабър, защото бях убеден, че щом Лари дава съвет, Фабър ще се окаже някой неизвестен средновековен поет.

— Естественик — каза Лари с пълна уста, като ми махна с вилицата. — Писал е за насекоми и подобни неща. Ще се опитам да ти намеря книгата му.

Поразен от това неочаквано великодушие на по-големия ми брат, през следващите дни се стараех да не го ядосвам. Но дните минаваха, а аз не получавах никаква книга. Най-накрая забравих за нея и се залисах по други насекоми из градината.

Думата „защо“ обаче ме преследваше и измъчваше на всяка крачка. Защо пчелите ксилокопи изрязваха малки кръгли парченца от листата на розите и отлитаха с тях? Защо мравките изживяваха нещо като страстна любов с трупащите се безброй листни въшки, които опустошаваха много растения в градината? Каква бе тайната на чудноватите кехлибарено прозрачни тела на насекомите или черупчиците, залепени по стръкчетата трева и по маслиновите дървета? Дали не бяха кухите втвърдени и крехки ципи на някакво насекомо с издуто тяло, изпъкнали очи и двойка предни крака с много шипчета? Защо всяка от тези черупчици имаше надлъжна цепка по задната си част? Дали някой бе нападнал тези животинки и бе изсмукал всичките им жизнени сокове? Ако е така, кой е нападателят и кои са те самите. Бях затънал в море от въпроси, на които семейството ми не можеше да отговори.

Когато след няколко дни дойде Спиро, бях в кухнята и показвах на мама най-новата си придобивка — дълга тънка стоножка с цвят на карамел, която, настоявах аз, независимо от маминото недоверие, излъчва бяла светлина през нощта. Спиро влезе в кухнята потен и както винаги недодялан и угрижен.

— Аз донесъл вас поща, госпожи Дарълс — каза той на мама и се обърна към мен. — Добри утра, господари Джерис.

Най-чистосърдечно очаквах, че Спиро ще сподели възторга ми от моето ново откритие, и бутнах буркана със стоножката под носа му, за да може по-отблизо да се полюбува на животинчето. Той стрелна с поглед стоножката, която обикаляше дъното на буркана като детско влакче, изпусна пощата на пода и бързо отстъпи зад кухненската маса.

— Божичко, господари Джерис — възкликна той, какво ти прави с тази?

Озадачен от реакцията му, обясних, че това е една най-обикновена стоножка.

— Тях гадини отровен, госпожи Дарълс — каза с много сериозен тон Спиро. — Честни кръстове, господари Джерис, не трябваш да имаш работи с такива като тази!

— Е, може би не трябва — неуверено каза мама. Но той е захласнат по такива неща. Изнеси я навън, миличък, за да не се дразни Спиро.

— Мене страх — чух Спиро, докато излизах от кухнята със скъпоценния си буркан. — Честни кръстове, госпожи Дарълс, мене страх какво този момче намираш.

Успях да прибера стоножката в стаята си, без да срещна някой друг от семейството, и я настаних в малка чинийка, изкусно украсена с мъх и парченца дървесна кора. Бях изпълнен с решимост да направя впечатление на семейството с постижението си — намиране на стоножка, която свети в тъмното. Мислех след вечеря да организирам специално пиротехническо представление. Стоножката и фосфоресцирането й обаче съвсем излязоха от ума ми, когато открих в пощата дебел кафяв пакет. Щом го видя по време на обяда, Лари каза лаконично: „Фабър“ и ми подхвърли пакета.

Зарязах яденето, разкъсах опаковката и видях дебела зелена книга, озаглавена „Свещеният бръмбар и други“ от Жан Анри Фабър. Отворих я и изпаднах във възторг — на титулната страница имаше рисунка на два торни бръмбара, които ми се сториха толкова познати, сякаш бяха братовчеди на моите. Разлиствах с наслада всяка страница. Текстът ме възхити — не забъркани наукоподобни писания, а просто и ясно четиво, което разбирах дори аз.

— Остави книгата за после, миличък. Яж си обяда, преди да е изстинал! — каза мама.

Неохотно сложих книгата в скута си и се нахвърлих на яденето с такава бързина и ожесточение, че през целия следобед ме боля стомах от недобре сдъвканата храна. Това все пак не можа да попречи на удоволствието ми да се вглъбя в труда на Фабър. Докато семейството се бе оттеглило на следобедна почивка, аз лежах в градината под сянката на мандариновите дървета и жадно поглъщах написаното страница след страница. Когато дойде време за чай, за мое голямо разочарование бях стигнал до края на книгата. Ликувах обаче от неописуем възторг. Сега знанията ми вдъхваха сили. Имах чувството, че знаех всичко, което бе известно за торните бръмбари. Те вече не бяха някакви загадъчни насекоми, пълзящи тромаво из маслиновите горички, а мои близки приятели.

Горе-долу по същото време се появи първият ми частен учител, който засили и разшири интереса ми към зоологията, макар че тогава не си давах сметка за това. Джордж беше приятел на Лари. Той бе висок като върлина, брадат и очилат, със сдържано и саркастично чувство за хумор. Вероятно никой частен учител не е бил принуден да си къса нервите с такъв неподатлив ученик като мен. Първите уроци бяха преизпълнени с трудности, защото изобщо не намирах смисъл да уча нещо друго, което не бе свързано със зоология. После Джордж установи, че като съчетава преподаването на история, география и математика със зоология, може да се получи известен резултат, и по този начин напреднахме доста. Според мен обаче най-хубава бе онази сутрин от седмицата, в която се занимавахме със зоология. Джордж и аз ревностно се взирахме в новите ми животни, опитвахме се да ги разпознаем и да опишем жизнения им цикъл. Водехме най-точен дневник, в който с бои рисувахме много пъстри и някак разкривени картинки, убедени, че приличат на въпросните животни.

Като си спомням за това време, изпитвам смътното чувство, че сутрините, посветени на зоологията, са доставяли на Джордж също удоволствие. Ходех да го посрещам само в тия дни. Шляех се из маслиновите горички, докато стигна до средата на пътя към мъничката му вила. После Роджър и аз, скрити в група миртови храсти, го чакахме да се приближи. След малко той се появяваше, облечен в избелели къси панталони, със сандали и с огромна съдрана сламена шапка. В едната ръка носеше куп книги, а с другата размахваше дълъг тънък бастун. Признавам с угризение на съвестта, че посрещах Джордж, ръководен от съвсем користни съображения. Обикновено клечахме с Роджър в дъхавите мирти и се ловяхме на бас дали тази сутрин Джордж ще се сражава с маслиново дърво.

Джордж беше фехтовчик от класа. За това свидетелстваха редица купи и медали, с които е бил награждаван. Затова често го обземаше желание да влиза в двубой с някакъв въображаем противник. Когато крачеше с бляскави очила по пътеката, имаше навик да размахва бастуна си и изведнъж някое маслиново дърво се „превръщаше“ в зло същество, на което трябваше да се даде заслужен урок. Джордж хвърляше книгите и шапката си край пътечката, настъпваше предпазливо към въпросното дърво, бастунът му се превръщаше в „сабя“, стисната в дясната му ръка в положение на готовност, а лявата беше елегантно протегната назад. Бавно, със стегнати мускули на краката, като териер, който наподобява донякъде булмастиф той обикаляше дървото, дебнейки с присвити очи за първото движение на „противника“. После внезапно се втурваше напред и върхът на бастуна му изчезваше в някоя дупка на маслиновото дърво. Джордж възкликваше доволно „Ха!“ и незабавно се оттегляше, преди дървото да си „отмъсти“. Забелязах, че ако забиеше „сабята си“ в някоя малка дупка, той мислеше, че това не е смъртоносна рана, а само лека драскотина. Явно се разяряваше, защото в следващия миг „повеждаше“ жесток бой на живот и смърт. Подскачайки пъргаво около дървото, той „нанасяше“ и „отклоняваше“ удари, а за да отбие „яростното нападение“ на маслиновото дърво, отскачаше със светкавична бързина, която не ми позволяваше да забележа някакви движения на „противника“. Джордж „ликвидираше“ някои маслинови дървета мигновено, със смъртоносно „намушкване“, при което „сабята“ изчезваше почти до дръжката в някоя по-голяма дупка. Няколко пъти обаче той „попадаше“ на по-силен „противник“ и водеше жесток двубой в продължение на около половин час. С мрачен израз на лицето Джордж прилагаше всичките си трикове, за да „сломи съпротивата“ на грамадното дърво и да го „убие“. След сразяването на „противника“ той грижливо избърсваше „кръвта“ от „сабята“, налагаше си шапката, вземаше книгите и продължаваше по пътечката, тананикайки със затворена уста. Винаги го оставях да се отдалечи от страх да не го засрамя, че съм наблюдавал въображаемата му битка, и после го настигах.

Джордж ме запозна с доктор Теодор Стефанидис — човекът, който изведнъж щеше да стане най-важната личност в живота ми. За мен Теодор бе един от най-забележителните хора, които съм срещал някога (и след 33 години съм на същото мнение). С пепеляворусата си коса и брада и с красивите си орлови черти на лицето той изглеждаше като гръцки бог. Тази прилика се потвърждаваше и от всестранните му знания. Освен лекар той беше и биолог (със специалност сладководна биология), поет, писател, преводач, астроном и историк, а отгоре на всичко намираше време да помага в рентгеновата лаборатория, единствена по рода си в Корфу. За първи път се срещнах с Теодор във връзка с един мой въпрос за земния паяк6 — животинче, което бях открил наскоро — и той ми даде с известно стеснение толкова интересно обяснение, че изпаднах във възторг и от обяснението, и от самия Теодор, който се отнесе с мен като с възрастен.

Бях убеден, че след първата ни среща вероятно никога нямаше да мога да го видя, защото толкова начетен и известен човек не би имал време да се занимава с едно десетгодишно дете. На следващия ден обаче, той ми изпрати подарък — малък джобен микроскоп и бележка, с която ме канеше на гости в апартамента си в града. У тях го обсипах с вълнуващите ме въпроси, развихрих се из огромната му библиотека и гледах с часове през блестящите тръби на микроскопите в причудливите и красиви форми на езерния свят, който Теодор разкриваше като вълшебник от всяка капка кална вода. След първото си гостуване попитах нерешително мама дали мога да поканя Теодор у нас на чай.

— Защо не, миличък — каза мама, — предполагам, че говори английски.

Мама водеше безнадеждна битка с гръцкия език. Предишната сутрин тя приготвяла няколко часа много вкусна супа и след като, очарована от постиженията си, я пресипала в супник, го подала на домашната прислужница. На озадачения й поглед мама отвърнала с една от малкото гръцки думи, които бе успяла да запомни: „Ексо“, казала тя и махнала с две ръце: „Ексо“. После продължила да готви на печката, но се обърнала тъкмо когато прислужницата изливала супата в умивалника. Оттогава мама придоби, съвсем обяснимо, комплекс за малоценност по отношение на лингвистичните си способности.

Обясних с известно възмущение, че Теодор говори перфектно английски, всъщност по-добре от нас, ако изобщо може да става дума за сравнение. Успокоена, мама предложи да поканя Теодор на гости следващия четвъртък. Прекарах два мъчителни часа, докато го чаках да пристигне. Обикалях из градината, надничах час по час през живия плет и се тормозех от ужасни съмнения. Може би не е получил поканата или пък я е пъхнал в джоба си, забравил е и в момента скита замислен из южната част на острова. Или може би просто е чул какво представлява нашето семейство, и не иска да дойде.

Зарекох се, че ако е така, няма да простя лесно на семейството си. Накрая обаче той се появи — спретнат, в костюм от туид7, с мека шапка. Крачеше между маслиновите дървета, размахваше бастун и си тананикаше. Беше преметнал през рамо колекционерската си чанта, станала неделима част от него, както ръцете и краката му.

За мое щастие Теодор бързо пожъна огромен успех сред цялото семейство. Той можеше да говори свенливо и изтънчено за митология, гръцка поезия и венецианска история с Лари, за балистика и най-добрите райони за лов на острова с Лесли, за ефикасни диети за отслабване и лекарства против акне с Маргарет и за селски ястия и криминални истории с мама. Семейството се държа към Теодор както аз, когато му ходих на гости. Той бе неизчерпаем извор на знания и без усилия, като жива енциклопедия, отговаряше на неспирната канонада от въпроси. А за да подсили доброто впечатление, добавяше по някой невероятен каламбур или остроумен анекдот за острова и обитателите му.

За мое голямо неудоволствие по едно време Лари каза, че Теодор не трябва да разпалва интереса ми към зоологията, понеже вилата вече гъмжала от всевъзможни гадни буболечки и бръмбари, които съм успявал да докопам.

— Мен това не ме безпокои — каза мама. — Бедата е, че ужасно се цапа. Вярвайте ми, Теодор, че след разходка с Роджър винаги трябва да преобличам Джери. Просто не знам какво прави с дрехите си.

Теодор — с щръкнала брада и развеселени очи възкликна тихо от удоволствие.

— Спомням си, че веднъж — каза той, като пъхна парче кекс в устата си и започна методично да го дъвче, — отивах на чай с няколко… ъъ… разбирате ли, мои приятели тук от Перама. По това време служех в армията и доста се надувах, че току-що ме бяха произвели капитан. Затова… ъъ… разбирате ли… ъъ… за да се похваля, си бях сложил униформата, идеално лъснатите ботуши и шпорите, фериботът ме закара до Перама и като вървях през една мочурлива ливада, зърнах непознато за мен растение. Отбих се да го откъсна за хербария си. Когато стъпих… разбирате ли… според мен на здрава почва, внезапно потънах до гърдите във воняща тиня. За щастие наблизо имаше едно дърво и аз… ъъ… успях да се вкопча за него и да се измъкна, но бях изцапан до кръста със зловонна черна кал. Морето беше ъъ… разбирате ли… доста близо, затова… ъъ… реших, че е по-добре да бъда мокър от чиста морска вода, отколкото изцапан с кал. Нагазих във водата и започнах да вървя насам-натам. В същото време по шосето мина автобус и щом пътниците забелязаха как газя в морето с мундир и фуражка, шофьорът спря, за да могат… ъъ… всички да видят зрелището. Те изглеждаха доста учудени, но изпаднаха в пълно недоумение, когато излязох от морето обут с ботуши и на всичкото отгоре с шпори.

Теодор изчака с тържествуващ израз на лицето смехът да утихне.

— Смятам, разбирате ли — каза той замислено и с доста сериозен тон, — че съвсем разколебах вярата им в нормалния разсъдък на армията.

Теодор спечели симпатиите на нашето семейство и после редовно ни гостуваше поне веднъж в седмицата, а понякога и по-често, ако можехме да го склоним да се откъсне от многобройните си занимания.

Ние бяхме завързали приятелство с безброй селски семейства в околността — много приказливи и гостоприемни хора, затова и най-кратката ни разходка траеше неопределено дълго. Трябваше да се отбиваме във всяка къщурка, край която минавахме, да пийнем чаша вино или да хапнем плодове в компанията на домакините и да си поприказваме с тях. Всяка такава среща ни беше от полза, защото усъвършенствахме сравнително слабите си знания по гръцки език. Скоро установихме, че сме натрупали доста опит и можем да водим сложни разговори със селските ни приятели. След това те направиха жест, с който потвърдиха, че са ни приели в своята среда: поканиха ни на сватба. Младоженката се казваше Катерина — сестра на домашната ни прислужница Мария. Катерина беше темпераментно момиче с широка искряща усмивка и кафяви очи, големи и меки като градински теменуги. Весела, игрива и сладкогласна като славей, през моминските си години тя беше пленила сърцата на младежите в цялата околност. Сега се беше спряла на Стефанос — силен и красив момък, който при появата на Катерина си глътваше езика от вълнение и поруменяваше.

Не беше трудно да разберем, че тук сватбата се празнува по всички правила на обичая. Първо направиха годежа. Отидохме с подаръците си в къщата на булката, а тя любезно ни благодари и предложи вино. Като „поразвеселиха“ порядъчно гостите, булката и младоженецът тръгнаха към бъдещия си дом начело със селския оркестър (две цигулки, флейта и китара), подел весела мелодия. Следваха гостите с разнообразни дарове в ръце. Най-големият дар бе огромен месингов двоен креват — носеха го четирима приятели на Стефанос в началото на шествието. Подире им се нижеше върволица от гости с чаршафи, калъфки за възглавници, дървен стол, тигани, големи бутилки зехтин и други неща. След като оставихме даровете в новата къщурка, пихме за здравето на младоженците, за да „внесем топлина“ в бъдещия дом. После с леко замаяни глави всички се разотидохме в очакване на следващото действие — самото сватбено тържество.

Попитахме с известно стеснение дали може да дойде и Теодор. Булката и родителите й изпаднаха във възторг от тази идея, понеже, както обясниха те с присъщото си простодушие, много малко сватби в околността можели да се похвалят с такива гости цяло английско семейство и истински доктор.

Денят на големия празник настъпи. Облякохме най-хубавите си дрехи, взехме Теодор от града и тръгнахме към родителите на Катерина. Къщата им, скрита сред маслинови дървета, гледаше към лъчезарното море. Тържеството щеше да бъде тук. Заварихме голямо оживление — също като в кошер. Някои от роднините бяха изминали на магаретата си десетки мили, за да дойдат. Около къщата седяха грохнали старци и бабички, които поглъщаха огромни количества вино и клюкарстваха непрекъснато и разпалено като свраки. За тези хора денят беше забележителен не само със сватбата, но и с това, че понеже живееха далече един от друг, вероятно за пръв път от двадесет години имаха възможност да си кажат някои новини. Свирнята беше в разгара си — цигулките виеха, китарата дрънкаше, а флейтата надаваше от време на време писклив звук, като някое изоставено кученце. По-младите гости играеха народни танци под дърветата, а наблизо на дълги шишове, четири агнета цвъртяха над огромен огън от дървени въглища.

— Аха! — каза Теодор със сияещи очи. — Това е танцът на Корфу. Той и… ъъ… мелодията са от Корфу. Според някои специалисти танцът… тоест стъпките били типични за фолклора на Крит, но лично аз мисля, че това си е… ъъ… изцяло народно изкуство от Корфу.

Девойките, облечени в яркоцветни носии, играеха красиво в полукръг, а пред тях наперен мургав момък с алена кърпичка в ръка се изпъваше, скачаше, извиваше се и приклякваше като буен петел, пред възхитената си кокоша свита. Катерина и нейните близки ни посрещнаха и ни поканиха на почетното място — разнебитена дървена маса, постлана с бяла покривка. Тук вече беше заел мястото си внушителен стар поп, който щеше да изпълни ритуала. Той беше дебел като кит, имаше снежнобели вежди, вълнести мустаци и толкова голяма брада, че от лицето му се виждаха само две бляскащи маслинено черни очи и грамаден вирнат червен нос. Като разбра, че Теодор е лекар, попът описа по най-затрогващ начин и с най-големи подробности многобройните симптоми на няколкото си болести (които го бяха споходили по божия воля) и след своя монолог гръмогласно се смя на „детинската“ диагноза на Теодор, че с по-малко вино и с повече движение страданията ще намалеят.

Лари наблюдаваше Катерина, която се беше хванала да играе. В белия тесен сатен на булчинската рокля коремът й се открояваше и изпъкваше повече от нормално.

— Тая сватба никак не е прибързана — каза Лари.

— Тихо — прошепна мама, — някой може да разбира английски.

— Любопитно е — каза Теодор, забравил строгата забележка на мама, — че при много сватби булката се намира в… ъъ… подобно положение. Селяните тук имат съвсем викториански възгледи. Ако някой момък… ъъ… сериозно ухажва някоя девойка, нито един от родителите и на двамата дори за момент не се съмнява, че той няма да се ожени за нея. Всъщност, ако той дори се опита да… ъъ… разбирате ли… да я изостави, ще си има неприятности не само със семейството на девойката, но и със своите родители. Създава се ситуация, при която всички момци в околността… ъъ… закачат ухажващия младеж, тоест вземат го на подбив и казват, че се съмняват в… ъъ… нали разбирате… в способностите му да стане баща. При това положение бедният момък се вижда принуден да… ъъ… нали разбирате… ъъ… да го докаже.

— Според мен това е много неблагоразумно — рече мама.

— Не, не — възрази Теодор с желание да поправи ненаучния подход на мама към този проблем. — Всъщност смята се, че е доста добър признак, ако булката е бременна. Това потвърждава… ъъ… нейната плодовитост.

Скоро попът прехвърли товара на огромното си тяло върху подутите си крака и се отправи към гостната. Там щеше да бъде ритуалът. Когато отчето се приготви, група младежи с шеги и смях избутаха към къщата плувналия в пот и замаян от щастие Стефанос, стегнат в тесен костюм, очевидно малък за ръста му. Няколко девойки вдигнаха глъчка и направиха същото с Катерина.

Стаята беше съвсем тясна — след като добре охраненият поп вкара там телесата си и всичките принадлежности на своята професия, едва остана място щастливата двойка да се изправи пред него. Ние трябваше да се примирим с надзъртане през вратата или през прозорците. Службата бе невероятно дълга и неразбираема за нас, макар че Теодор откъслечно превеждаше на Лари. Стори ми се, че има доста излишно и монотонно напяване, придружено от безброй прекъсвания и пръскане на гейзери от светена вода. После двама души издигнаха като ореоли над главите на Катерина и Стефанос по едно венче, докато попът продължаваше провлаченото си пеене. Накрая той постави пръстените на почернелите и загрубели от работа пръсти. Така Катерина и Стефанос бяха действително и по наше убеждение безвъзвратно венчани.

По време на ритуала цареше почти мъртва тишина, нарушавана понякога от ненадейното сънливо каканижене на някоя кокошка или от пронизителния, но незабавно спиран рев на бебе. Щом обаче свърши официалната част, веселбата се разгоря отново. Оркестърът изнамери от своя репертоар по-весели и по-живи мелодии. Отвсякъде се разнасяше смях, подмятаха се грубовати шеги. Виното бълбукаше от бутилките, а зачервените и щастливи сватбари играеха в кръг непрекъснато и непоколебимо като часовникови стрелки.

Празненството свърши късно след полунощ. Всички по-възрастни гости вече бяха си тръгнали, възседнали клепоухи магарета. Огромните огньове, по които имаше захвърлени остатъци от печените агнета, гаснеха под сивата покривка на пепелта, изпъстрена с мъждукащи въгленчета. Пихме с Катерина и Стефанос по чаша вино за изпроводяк и поехме към къщи през маслиновите горички, посребрени от луната — голяма и бяла като цвят на магнолия. Бухали си разменяха тъжни стонове и тук-там ненадейно проблясваше със смарагдовозеленото си огънче светулка. Топлият въздух бе изпълнен с дъха на отминалия слънчев ден и ухаеше на роса и на стотици дъхави треви. Развеселени и упоени от виното, ние вървяхме край грамадните прегърбени маслинови дървета, чиито стволове бяха нашарени от хладната лунна светлина, и според мен всички чувствахме, че бяхме успели да се доближим до хората от острова, че те ни бяха приели. Под спокойното лъскаво сияние на луната получихме „кръщението“ си като жители на Корфу. Красивата нощ ни подсещаше, че утрото ще бъде начало на още един лъчезарен ден. Сякаш Англия никога не бе съществувала за нас.

Заливът на маслиновите горички

Надолу от вилата, под маслиновите горички, минаваше пътят, покрит с дебел слой бял и мек като коприна прах. На около половин миля от него започваше стръмна пътечка, която излизаше на малък залив с формата на полумесец. Тесният бряг беше покрит с бял пясък. По него се издигаха големи камари изсушени водорасли, изхвърлени от зимните бури и намотани като лошо направени птичи гнезда. В двата края на залива имаше малки стръмни скали, а в подножието им — безброй скални корита, пълни с блясъка и великолепието на морския свят.

Щом разбра, че като ме държи затворен всяка сутрин във вилата, не мога да уча с необходимото внимание, Джордж въведе в действие нов метод „уроци на открито“. Пясъчният бряг и влакнестите купчини водорасли скоро се превърнаха в „знойни пустини“ и „непроходими джунгли“, които започнахме да изследваме като Марко Поло с помощта на някой инатлив рак или пясъчен скакалец8. Бях безкрайно очарован от тези уроци по география. Веднъж решихме да направим до самия бряг карта на света от камъни — изключително интересна задача, тъй като не беше много лесно да намерим камъни с формата на Африка, Индия или Южна Америка и понякога се налагаше да съединяваме два или три камъка. Обръщахме много внимателно избрания камък, но под него откривахме гъмжило от представители на морския свят. Това поглъщаше цялото ни внимание и ние седяхме щастливо заплеснати около четвърт час, докато Джордж се сепнеше, осъзнал, че изоставаме с картата на света.

Този малък залив стана едно от любимите ми места и почти всеки следобед, докато семейството почиваше, се спусках с Роджър през безветрените маслинови горички, трептящи от цвъртенето на цикадите. Тръгвахме по прашния път и Роджър започваше да киха безспир, понеже с огромните си лапи вдигаше прах, който му действаше като емфие. Заливът изглеждаше като видение с позлатени от следобедното слънце тихи и прозрачни води. Отначало плувахме малко в плитчините, а после всеки се заемаше с любимите си занимания.

Роджър правеше отчаяни опити да хване някоя от рибките, които припляскваха и трептяха в плитката вода. Той имаше навика да върви дебнешком, с тихо ръмжене, с наострени уши и с втренчен във водата поглед. Изведнъж си потапяше главата и се чуваше тракане на челюстите му. После се измъкваше на брега, кихаше силно и изтръскваше козината си, а въпросното попче, което се беше опитал да лапне, се отдалечаваше на няколко ярда9, спираше до някоя подводна скала и блещейки се, кокетно въртеше опашка.

За мен в заливчето имаше такова изобилие от живи създания, че просто не знаех откъде да започна да колекционирам. Под и върху скалите се намираха като някаква усукана и сложна глазура на торта, тебеширено — белите тръбички на седящите многочетинести червеи, а в пясъка бяха набити парченца от миниатюрни маркучи. Ако човек застане и се взре, ще види, че от края на всеки „маркуч“ се показва снопче нежни мъхести, наподобяващи някакво цвете пипалца в преливащи тонове на синьо, червено и кафяво, което започва бавно да се върти в кръг. Това също бяха многочетинести червеи — според мен доста грозно име за толкова красиви същества. Понякога попадах на малките им колонии, които приличаха на градинска леха от мърдащи се цветя. Трябваше да ги приближавам безкрайно бавно и внимателно, тъй като раздвижването на водата сигнализира за опасност, и пипалцата мигновено се свиват и се скриват в тръбичката.

Тук-там по пясъчното дъно на залива растяха под формата на полумесец лентовидни лъскави черни водорасли, които приличаха на тъмни шалове от пера, забити в пясъка. Тук можеше да се намерят риби „морски игли“, които в главата поразително приличат на удължени морски кончета, но имат дълго тънко тяло. Морските игли плават прави сред водораслите и толкова приличат на тях, че трябваше да се взирам дълго, за да мога да ги разпозная.

Под скалите край брега намирах „мънистени“ анемонии, украсени като игленици с алени и сини скъпоценни камъчета, или „змиевидни“ анемонии, чиито нежни кафяви стъбълца и дълги виещи се пипалца образуваха „прически“, на които горгоната Медуза можеше само да завижда. По всяка скала имаше розови, бели или зелени корали, изящно многообразие от съвсем дребни водорасли, включително и нежни стръкчета ацетабулария. Тънките им като конец и крехки стъбълца завършваха с нещо като малък зелен слънчобран, обърнат наопаки от някакъв „подводен вятър“. Понякога намирах скала, обраснала с голяма черна морска гъба с издадени отвори, които наподобяваха миниатюрни вулкани. Гъбата може да се откъсне и да се отвори с ножче за бръснене, тъй като понякога в нея се намират интересни форми на живот, но за „отмъщение“ тя пуска слуз, която мирише отвратително на развален чесън, и трябва да минат часове, докато изветрее.

Намирах непознати миди и охлюви, пръснати по брега и в скалните езерца, и прибавях находките си към моята колекция. Удоволствие ми доставяха не само красивите форми на мидите и охлювите, но и необикновените им имена. Стана ми приятно, като разбрах, че почти кръглият бял конусовиден охлюв се нарича „китайска шапчица“. Имаше мида „ноев ковчег“: разделени, двете й черупки наистина приличаха (с малко въображение) на два миниатюрни ковчега. Имаше и други раковини, усукани и заострени като бивник на нарвал или изпъстрени със зигзагообразни шарки в алено, черно или синьо. Под няколко големи скали намирах миди, които на върха на черупката си имаха странен отвор за дишане, наподобяващ ключалка. При повече късмет можеше да се открие сплеснат охлюв: от външната страна черупката му е с дупчици, но като я отвориш и махнеш законния й обитател, цялата й вътрешна страна засиява с вълшебната красота на седефените цветове на залеза. Тогава нямах аквариуми и бях принуден да си направя скално езерце в единия край на залива с дължина около осем и широчина четири фута, където слагах различните си трофеи. Така бях почти сигурен, че ще ги намеря на другия ден.

Точно в този залив хванах първия си рак „морски паяк“, който щях да отмина спокойно, вземайки го за камък, покрит с водорасли, ако не беше направил едно непредпазливо движение. Тялото му наподобяваше малка сплескана круша, а заостреният му край бе украсен с много шипчета, които образуваха две рогообразни издатини над очите. Краката и щипците му бяха дълги, нежни и тънички. Най-много ме учудиха гърбът и крачката му. Бяха „облечени“ в „костюм“ от мънички, сякаш израснали от черупката му водорасли. Запленен от това необикновено същество, аз го пренесох победоносно до скалното си езерце и го оставих там. Докато го носех, изтрих доста голяма част от водорасловия му костюм, защото трябваше да го държа здраво. Ракът започна да прави отчаяни опити да избяга. Поставих го в плитката бистра вода, легнах по корем и започнах да го наблюдавам. Изправен на крачка като паяк, той бързо избяга на около фут от мястото, където го бях оставил, и „замръзна“. Дълго време стоя така и тъкмо бях решил, че ще остане неподвижен до обяд, когато той, съвзел се от изненадата при улавянето му, внезапно протегна дългата си нежна щипка, много изящно, почти срамежливо откъсна мъничко парче водорасло, поникнало върху близкия камък, сложи го в беззъбата си уста и започна да дъвче. Отначало помислих, че се храни, но скоро разбрах грешката си. С недодялана грация той протегна щипката над гърба си, потърси нещо пипнешком и после постави мъничкото водорасло върху черупката си. Предположих, че бе мокрил водораслото със слюнка или нещо подобно, за да може да го залепи на гърба си. После бавно обиколи езерцето и събра разнообразни водорасли с усърдното себеотрицание на професионален ботаник в неизследвана джунгла. След около час гърбът му бе покрит с такъв гъст слой растителност, че ако застанеше неподвижен и за момент откъснех поглед от него, нямаше да мога да го открия.

Заинтригуван от тази хитра маскировка, внимателно започнах да търся из залива и намерих друг морски паяк. За него построих специално малко езерце с пясъчно дъно без никакви водорасли. Оставих го тук и той се настани доста удобно. На следващия ден дойдох с четка за нокти, която за голямо съжаление била, както се оказа, на Лари. Вдигнах нещастния морски паяк и го трих енергично до тогава, докато по краката и гърба му не остана дори следа от водорасли. След това пуснах в езерцето най-различни неща: няколко миди, парчета от корал, малки морски анемонии и дребни парченца стъкло от бутилки, които морето бе изгладило така, че приличаха на матирани скъпоценни камъни. После седнах и започнах да наблюдавам.

Морският паяк стоя неподвижен няколко минути, явно за да се съвземе от унижението, на което го бях подложил с четката за нокти. После вдигна двете щипки над главата си и започна най-внимателно да опипва гърба си, сякаш не можеше да повярва, че го е сполетяла такава зла участ, и с явна надежда в някакво чудо — че е останало поне едно късче от водораслите. Но аз си бях свършил работата добре, гърбът му бе съвсем излъскан. Ракът направи няколко нерешителни крачки, седна и се цупи половин час. После превъзмогна мрачното си настроение, отиде до края на езерцето и опита да се набута в един подмол. Той не помръдна, отчаян и замислен върху загубата на своята маскировка, докато стана време да си вървя.

На следващата сутрин дойдох много рано и за моя радост видях, че ракът морски паяк бе поработил в мое отсъствие. Черупката му бе накичена с много от нещата, които бях оставил. Изглеждаше издокаран, готов за карнавал. По гърба му имаше раирани миди и парченца корали, а върху главата си беше закрепил като елегантно боне с панделки две мъхести анемонии. Гледах го как пълзи по пясъка, и си мислех, че сега съвсем лесно се забелязва, но за моя голяма изненада, щом отиде и се настани в любимия си подмол, той се превърна в купчинка мидени и коралови парчета с няколко анемонии върху тях.

Вляво от малкия залив, на около четвърт миля от брега, се намираше остров Пондикониси, или Мишият остров. Имаше форма на равнобедрен триъгълник. Гъста растителност от стари кипарисови дървета и олеандрови храсти ограждаше малка снежнобяла църква и няколко къщички около нея. На острова живееше възрастен и отвратителен монах с дълго черно расо и килимявка. Изглежда, неговата житейска мисия се свеждаше до това да бие камбаната на малката като кибритена кутийка църква и от време на време привечер да отива, бавно гребейки с лодка, до един съседен нос в залива, където имаше женско манастирче с три престарели монахини. Там калугерът си пийваше узо и чашка кафе, навярно обсъждаше греховете в съвременния свят и после, на залез, когато слънцето превръщаше тихите води около острова в многобагрена копринена плащеница, поемаше обратния път като гърбав черен гарван в скърцащата и пропускаща вода лодка.

Открила, че постоянните слънчеви бани възпаляват младежките й пъпки, Марго сега реши да опита друго лекарство на майката природа — къпане в морето. Всяка сутрин тя ставаше към пет и половина, измъкваше ме от леглото и заедно отивахме на брега, гмуркахме се във все още хладната вода и плувахме бавно и отпуснато до Пондикониси. Тук Марго се просваше на някоя скала, а аз се лутах щастлив из скалните езерца край брега. За съжаление посещенията ни на острова, изглежда, действаха зле на монаха, понеже той слизаше с тропот по дългата каменна стълба на църквата, размахваше юмрук към Марго и хокаше на неразбираем гръцки език от глъбините на дългата си рошава брада. Сестра ми винаги го посрещаше с лъчезарна усмивка и весело му махваше с ръка, което почти го докарваше до апоплектична ярост. С развятото и шумящо черно расо той започваше да трополи напред-назад, вдигаше нагоре към небето мръсния си треперещ пръст, а с другата ръка сочеше Марго. Това се повтаряше многократно и аз успях да запаметя няколко предпочитани израза на монаха, който нямаше особено богат речник. Когато помолих приятеля си Филимон да ми ги преведе, той едва не припадна от смях и хълцане. Накрая разбрах, че монахът имал няколко обидни израза за Марго, най-умереният, от които бе „бяла вещица“.

Когато разправих това на мама, за моя изненада тя доста се разстрои.

— На всяка цена трябва да се оплачем някъде каза тя. — В англиканската църква никой не може да си позволи такова държане.

Накрая обаче цялата тази работа се превърна в нещо като игра. Когато Марго и аз ходехме на острова, носехме малко цигари за монаха. Той се спускаше по каменните стъпала и ни заплашваше с юмрук и божия гняв. После с чувство на изпълнен дълг си запретваше расото, сядаше на оградата и в много добро настроение пушеше от нашите цигари. Понякога дори отскачаше до църквата и ни носеше шепа смокини или млечни бадеми.

Между Пондикониси и любимия ми залив се простираха цяла редица рифове. Повечето бяха плоски, някои — големи колкото маса, а други — колкото малка градина. Издигаха се около два инча над повърхността на водата, затова ако се качиш и се изправиш на тях, отдалече изглежда, като че ходиш по морето. От доста време имах желание да изследвам тези рифове, осеяни с дребни морски животни, които не се намираха в плитките води на залива, но срещнах непреодолими пречки, защото не можех да занеса там съоръженията си. Направих опит да преплувам до един риф с два големи буркана от сладко, провесени с въженце на шията ми, и със сак в ръка, но по средата на пътя бурканите внезапно и зловещо се напълниха с вода и ме повлякоха надолу. Минаха няколко секунди, докато успея да се освободя от тях и да изплувам, задъхан и нагълтал вода, а в това време бурканите ми се люшкаха и проблясваха на един клафтер10 от мен, безвъзвратно загубени, като че бяха на Луната.

Един горещ следобед търсех под камъните в залива някое от дългите многоцветни плоски червейчета, които се намираха из тези места. Погълнат от тази работа, не бях чул кога една лодка се бе врязала в пясъчния бряг до мен. На кърмата стоеше младеж, облегнат на единственото гребло (тукашните рибари използваха само едно гребло за тласкане на лодката като с рибешка опашка), с тъмен, почти черен загар, черна къдрава коса и черни лъщящи очи, а зъбите му блестяха на тъмното лице с удивителна белота.

— Ясу — каза той. — Твое здраве.

Отвърнах на поздрава и се загледах в младежа, който пъргаво скочи от лодката и здраво закачи малка ръждясала котва зад два реда съхнещи водорасли. Беше облечен само с една парцалива фланелка и избелели от слънцето панталони. Дойде, дружелюбно клекна до мен и извади от джоба си тенекиена кутия с тютюн и цигарени книжки.

— Днес е горещо — каза младежът и направи гримаса.

Широките му загрубели пръсти ловко свиха цигара. Сложи я в устата си и я запали с голяма тенекиена запалка. Пое дълбоко цигарения дим, въздъхна и като ми даде знак с вежди, полюбопитства:

— Ти от ония чужденци ли си, дето живеят горе на хълма?

Вече можех да говоря гръцки сравнително добре и потвърдих, че съм от тях.

— А другите? — попита той. — Кои са другите във вилата?

Своевременно бях разбрал, че хората от Корфу, особено селяните, изгаряха от желание да научат всичко за нас и в замяна на това бяха готови да споделят най-интимните подробности от личния си живот. Обясних, че другите са майка ми, двамата ми братя и сестра ми. Той кимна сериозно, като че тези сведения бяха изключително важни за него.

— А баща ти? — продължи той. — Къде е баща ти?

Обясних, че е починал.

— Горкият — изрази съчувствие младежът. — И нещастната ти майка се грижи за четири деца?

Той печално въздъхна при тази потресаваща мисъл, но после си възвърна доброто настроение.

— Няма как — каза философски той, — това е животът. Какво търсиш под тия камъни?

Вложих всичкото си старание да му обясня, въпреки че никога не успявах да накарам селяните да ме разберат защо толкова се интересувам от най-разнообразни животинки, някои — противни, други съвсем незначителни, а нито една от тях не можеше да се яде.

— Как се казваш? — попита ме момъкът.

Обясних, че името ми е Джералд, което на гръцки език е най-близко до Герасимос. И допълних, че моите приятели ме наричат Джери.

— Аз се казвам Таки — каза той. — Таки Танатос. Живея в Беницис.

Попитах го защо е дошъл чак тук, толкова далече от селото. Той вдигна рамене.

— Идвам от Беницис и пътьом ловя риба. После ям, спя и щом се стъмни, запалвам светлините, тръгвам за Беницис и пак ловя риба.

Наострих уши — неотдавна на връщане от града спряхме на шосето до пътечката за вилата и ни направи впечатление една лодка с голяма петролна лампа на носа. Рибарят гребеше бавно в тъмните плитки води, лампата осветяваше голяма площ от морското дъно и се виждаха ясно рифовете — лимоненозелени, розови, жълти и кафяви. Реших, че това е очарователно преживяване, но не познавах никакъв рибар. Започнах да гледам на Таки с известна надежда.

Веднага се заинтересувах кога смята да тръгне на риболов и дали ще обикаля рифовете между залива и Пондикониси.

— Тръгвам към десет — каза той. — Греба около острова и после поемам към Беницис.

Попитах дали може да ме вземе със себе си и му обясних, че там има много чудновати животинки, които не мога да уловя без лодка.

— Защо не? Ще те чакам пред Менелаос. Ела в десет часа. Ще те разведа около рифовете и ще те върна при Менелаос, преди да се прибера в Беницис.

Уверих го с възторг, че ще бъда там в десет. После набързо събрах сака и бурканите си, свирнах на Роджър и светкавично си тръгнах, защото ме бе страх Таки да не промени решението си. След като се отдалечих достатъчно, забавих ход и се замислих как да убедя семейството, по-конкретно мама, да ме пусне на разходка в морето в десет часа през нощта.

Мама много се безпокоеше, че отказвам да почивам следобед през най-голямата горещина. Бях се опитал да й обясня, че това е най-подходящото време за ловене на насекоми и други дребни животни, но безрезултатно. Затова вечер, тъкмо когато ставаше нещо интересно (например словесен двубой между Лари и Лесли), мама казваше:

— Време е да си лягаш, миличък. Не забравяй, че не си почивал следобед!

Стори ми се, че в това се крие решението на проблема ми за нощния риболов. Беше още три часа и знаех, че всички се бяха излегнали при добре затворени капаци на прозорците. Едва към пет и половина се събуждаха и започваха да си бръщолевят сънено като упоени от слънцето мухи.

Хукнах към вилата. Когато наближих на около сто ярда, свалих ризата си и увих в нея бурканите, за да не дрънкат. Под заплаха от смъртно наказание предупредих Роджър да не издава никакъв звук. Влязохме на пръсти и се вмъкнахме като сенки в спалнята ми. Роджър легна задъхан на пода, наблюдавайки ме с изненада: аз свалих всичките си дрехи и се хвърлих в леглото. Той никак не одобри това несвойствено за мен поведение. Според него аз се канех да проспя целия следобед, през който ни очакваха вълнуващи приключения, и изскимтя изпитателно, но аз така свирепо му изшътках, че ушите му клюмнаха. Роджър подви късичката си опашка и се сви с печална въздишка под леглото. Взех книга и се помъчих да чета. С полузатворени капаци на прозорците стаята изглеждаше като хладен зелен аквариум, но в действителност въздухът беше неподвижен и горещ. По гърдите ми се стичаха вадички пот. Неспокойно се въртях във вече мокрия чаршаф и се чудех какво чак толкова намираха другите в следобедната почивка? С какво ги съблазняваше? За мен бе пълна загадка, как успяваха да заспиват по това време? В този момент съм потънал в забрава.

Събудих се в пет и половина и още сънен излязох, залитайки, на верандата, където семейството пиеше чай.

— За бога! — извика мама. — Да не би да си спал?

С най-голямо безразличие отвърнах, че за мен почивката този следобед е била полезна.

— Да не би да си неразположен, миличък? — попита загрижено тя.

— Не — отговорих аз и потвърдих, че се чувствам чудесно. Казах, че съм решил да си почина следобед, за да се подготвя за вечерта.

— Защо, какво ще правиш, миличък?

Съвсем равнодушно обясних, че в десет часа ще ходя с един рибар на нощен риболов, защото някои животни излизат вечер и мога да ги уловя само тогава.

— Надявам се, че не си решил — каза Лари със зловещ глас, — да докараш в стаите ни октоподи и едри змиорки. Я не го пускай, мамо. Няма да усетим как цялата вила ще замирише като Гримзби11.

Отвърнах доста разгорещено, че нямам намерение да нося животните си във вилата, а ще ги пусна направо в моето специално скално езерце.

— Десет часа е доста късно, миличък. Кога ще се върнеш? — попита мама.

Излъгах нагло, че мисля да се върна към единадесет.

— Добре, но да си облечеш дебели дрехи — каза мама с неизменното си убеждение, че колкото и да са топли нощите, аз неизбежно ще хвана двойна пневмония, ако не нося пуловер.

Послушно обещах да изпълня заръката, изпих си чая и изпълнен с вълнение и задоволство, прекарах близо час в подреждането на колекционерските си принадлежности. Приготвих мрежичката с дългата дръжка, бамбуковата пръчка с трите телени кукички за придърпване на интересни туфи от водорасли, осем буркана от сладко с големи гърла и няколко тенекиени кутии за раците и мидите. Сигурен, че съм извън полезрението на мама, си сложих банските гащета и скрих един пешкир на дъното на чантата, защото бях убеден, че ще се наложи да се гмуркам за някои животни. Ако мама ме зърнеше, опасенията й за двойната пневмония щяха да я накарат съвсем да си глътне езика.

В десет без четвърт метнах чантата си на гръб и с фенерче в ръка тръгнах през маслиновите горички. В светлото звездно небе грееше избледнелият сърп на луната. Женски светулки блещукаха като смарагди около корените на маслиновите дървета, а от сенките чувах бухали.

Таки ме чакаше: беше се облегнал на лодката и пушеше. Петролната лампа гореше — ядосано съскаше, миришеше силно на чесън и хвърляше ярък кръг бяла светлина в плитката вода край брега. Наоколо се бяха насъбрали безброй животинки. От подмолите бяха излезли риби — попчета и морски кучета, които се мъдреха нацупени върху покритите с водорасли подводни камъни, преглъщайки в очакване като театрална публика, преди да се вдигне завесата. Раци морски паяци пробягваха напред-назад, спираха от време на време, галантно откъсваха някое водорасло и внимателно го слагаха в устата си. Навсякъде се мотаеха раци пустинници, които се бяха настанили в охлювни черупки.

Подредих колекционерските си принадлежности на дъното на лодката, седнах и въздъхнах от задоволство. Таки избута лодката и я подкара с греблото през плитката вода, между лентовидните водорасли, които шумоляха и си шушнеха край нас. Щом стигнахме до по-дълбокото, той стана, за да гребе прав. Движехме се много бавно и Таки беше вперил поглед в ореола, който осветяваше морското дъно в радиус от около дванадесет фута. Греблото мелодично скърцаше и той си тананикаше със затворена уста. В лодката имаше осемфутов шиш за риболов, който завършваше с пет жестоко заострени зъбеца. На носа на лодката забелязах малко шишенце зехтин крайно необходима принадлежност за рибаря, защото при слаб вятър поръсването на водата със зехтин има магически успокоителен ефект върху надиплената морска повърхност. Бавно, но неотклонно се промъквахме към черния триъгълен силует на Пондикониси, където бяха рифовете. Когато наближихме, Таки спря да гребе и ме погледна.

— Тук ще се завъртим за пет минути да хвана някоя и друга риба. После ще те заведа да уловиш твоите животинки.

С удоволствие се съгласих, понеже горях от нетърпение да видя как лови риба с дългия шиш. Промъкнахме се съвсем бавно край големия риф. Осветените подводни скали, покрити с розови и лилави водорасли, приличаха на чудновати пухкави дъбове. Втренчен във водата, аз се чувствах като керкенез, който с разперени криле се носи плавно над многоцветната гора.

Внезапно Таки престана да гребе и тихо потопи греблото, за да спре лодката. Когато взе шиша, тя бе почти неподвижна.

— Виж — каза той, като сочеше пясъчното дъно под огромна крепост от подводни скали, — морски скорпион.

Отначало не можех да видя нищо, после изведнъж съзрях дълга около два фута риба с грамаден филигран от остри шипове по дължината на гърба й, наподобяващи драконов гребен, и с огромни перки като крила на буревестник. Тя имаше страхотно широка глава със златисти очи и нацупена уста. Но най-удивителното нещо бе цветът й: богата гама от нюанси на червено — от алено до винено, тук-там с бели петънца и точки. Легнала на пясъка, с ярката си украса тя изглеждаше много самоуверена и страшна.

— Добра е за ядене — прошепна Таки за моя изненада, понеже рибата очевидно беше отровна.

Той бавно и предпазливо спусна шиша във водата, като движеше острието му инч по инч към рибата. Само сърдитото съскане на лампата нарушаваше тишината. Острието се приближаваше бавно, но неотклонно към целта. Притаих дъх. Нима огромната риба не забелязваше с пъстрите си златисти очи приближаващата я опасност? Само едно внезапно пляскане на опашката и от нея нямаше да остане следа, освен облак от пясък. Но рибата лежеше невъзмутимо и преглъщаше методично и наперено. Когато шишът стигна на фут от нея, Таки спря. Видях го как внимателно хвана дръжката по-нагоре. За секунда, въпреки че на мен ми се стори безкрайно дълго, той замръзна на мястото си. После изведнъж толкова бързо, че не успях да проследя движението му, той умело заби петте зъбеца на шиша в задната частна голямата й глава. Образува се водовъртеж от пясък и кръв. Рибата се мяташе и се гърчеше, извърташе тялото си така, че удряше шиша с гръбните си шипове, но напразно — Таки бе забил зъбците съвсем точно и изкусно, с много бързи движения изтегли шиша и вкара рибата — пляскаща и гърчеща се в лодката. Приближих се да му помогна да я измъкне от зъбците, но той сурово ме отблъсна:

— Пази се, морският скорпион е лоша риба!

Гледах го как изтегля рибата от шиша с широкия край на греблото, а тя дори и след смъртта си продължаваше да се гърчи и да пляска, правейки опити да пробие с шиповете си лодката от вътрешната страна.

— Виж, виж! — каза Таки. — Разбра ли сега защо я наричаме скорпион? Ако те намушка с тия шипове, свети Спиридон да ти е на помощ, ще примреш от болка и трябва да отидеш веднага в болница!

С греблото и шиша той сръчно вдигна рибата скорпион и я пусна в празна газена тенекия, където не можеше вече да прави пакости. Исках да разбера как я ядат, щом е отровна.

— А, само шиповете са отровни. Те се изрязват, а месото е сладко като мед. Ще ти я дам да си я занесеш вкъщи.

Той отново хвана греблата и лодката пое със скърцане покрай рифа. Тук морското дъно бе пясъчно, имаше само няколко купчинки млади лентовидни водорасли. След малко Таки спря да гребе, задържа лодката, докато спре, и хвана шиша.

— Виж — каза той. — Октопод.

От вълнение ме присви стомах, тъй като бях виждал само сушени октоподи по магазините в града и знаех, че никак не приличат на живите. Взирах се напрегнато, но на дъното не се забелязваха никакви признаци на живот.

— Там, там — Таки ми сочеше с шиша, спускайки го плавно във водата. — Къде зяпаш? Там, там. Виж, почти го докосвам.

Пак не виждах нищо. Таки спусна шиша на още един фут.

— Сега виждаш ли го, глупчо? — усмихна се той под мустак. — Точно при края на зъбците.

Изведнъж съзрях октопода. През цялото време бях гледал натам, но той — сив като пясъка, се сливаше с морското дъно. Лежеше в гнездо от пипала и оттам сякаш две невинни човешки очи отчаяно ни гледаха.

— Голям е — каза Таки.

Той премести полека шиша в ръката си, но движението се оказа непредпазливо. Цветът на октопода се смени — от бозав, жълто-червеникав стана зелен — тревожен, като зеления цвят на дъгата. Той изхвърли струя вода и във вихрушка от пясък се „изстреля“ от морското дъно.

Пипалата му се мотаеха след тялото. Изглеждаше като балон, отнесен от вятъра.

— Ах, гамото! — изруга Таки.

Той хвърли шиша, хвана греблото и бързо загреба подир октопода. Очевидно животното имаше трогателна вяра в естествената си маскировка, понеже пак беше легнало на морското дъно, на около 35 фута от предишното си място.

Таки отново намали скоростта на лодката и внимателно спусна шиша във водата. Този път не рискува и не допусна непредпазливи движения. Когато зъбците стигнаха на един фут от октопода, той стисна пръта по-здраво и го заби право в целта. В миг сребристият пясък като че изригна и закипя от ударите на пипалата на октопода, които шибаха, гърчеха се и се увиваха около шиша. От тялото му бликна защитна течност, увисна като трептяща завеса от черна дантела във водата и започна да се разстила по пясъка на валма, като пушек. Сега Таки хихикаше от удоволствие. Той бързо издърпа пръта, но когато вкарваше октопода в лодката, две от пипалата му се вкопчиха в нея и залепнаха за едната й страна. Таки го дръпна рязко и откачи пипалата му шумно като при отлепване на лейкопласт, но хиляда пъти по-силно. После бързо сграбчи кръглото лигаво тяло и ловко го извади от зъбците. За мое учудване той вдигна тази гърчеща се маса и я приближи към лицето си — пипалата започнаха да се увиват около челото, бузите и врата му, а смукалата оставяха бели отпечатъци по тъмната му кожа.

Таки внимателно се вгледа в октопода и внезапно заби зъбите си в него — леко щракна като териер, който пречупва гръбнака на плъх. Пипалата веднага се отлепиха и се отпуснаха безжизнени. Само краищата им едвам помръдваха и се извиваха. Очевидно той бе прехапал жизненоважен център от нервната система на животното. Таки хвърли октопода в тенекиената кутия при рибата скорпион, плю, гребна шепа морска вода и изплакна устата си.

— Ти ми донесе сполука — каза той, като се усмихваше и бършеше устата си. — Рядко попадам на октопод и морски скорпион.

След това обаче сполуката явно изостави Таки, защото не хванахме нищо друго, въпреки че обиколихме рифовете няколко пъти. Наистина, видяхме главата на морена, която прилича на глава на малко куче. Тя се додаваше от един подмол в рифа с изключително зловещ вид, но когато Таки спусна шиша, морената се оттегли в дълбините на рифа с грациозно движение, много спокойно и достолепно и повече не я видяхме. Лично аз тайно се радвах, защото предполагах, че е била дълга около шест фута, и борбата с подобна морена в слабо осветената лодка би било преживяване, без което спокойно можеше да мине дори такъв всеотдаен природолюбител като мен.

— Е, няма значение — примири се Таки философски. — Сега да идем за твоя риболов.

Той ме закара до най-големия риф и ме стовари с всичките ми принадлежности на плоската му повърхност. Тръгнах дебнешком по края на рифа със сака в ръка, докато Таки гребеше на около шест фута зад мен и осветяваше стаената красота на скалите. Имаше толкова много животинки, че изпаднах в отчаяние от невъзможността да хвана всичките: грациозни морски кучета, украсени със златисто и алено; мънички колкото половин кибритена клечка рибки с несъразмерно големи черни очи и с червени люспи като цвета на пощенска кутия12, други рибки със същата големина бяха оцветени в комбинация на тъмно пруско синьо и бледо сиво-синьо; кървавочервени или нежновиолетови морски звезди, чиито нежни иглообразни дълги пипала вечно се навиваха и се развиваха — трябваше да ги ловя съвсем внимателно със сака, защото при най-малкото разтърсване те разтваряха всичките си пипала с лекомислена щедрост; миди, на които половината долна страна беше с такъв тънък ръб от черупката, че създаваше известна илюзия за торбест, безформен домашен чехъл, за подут крак; охлюви: някои бяха бели като сняг, с нежни ивици, а други — бледокремави, с много морави петна. Видях новородена сепия, голяма колкото кибритена кутийка, и едва не паднах от ръба на рифа в стремежа си да я хвана, но за мое дълбоко разочарование тя избяга. Само след половинчасова работа установих, че бурканите, тенекиените и, картонените ми кутии бяха натъпкани догоре с животинки. За съжаление трябваше да привършвам.

Развеселен, Таки ме закара с лодката до любимия ми залив. Беше му забавно да ме наблюдава, докато внимателно изпразвах бурканите с животните в моето скално езерце. После ме откара обратно до кея под Менелаос. Тук той прекара едно въженце през хрилете на вече мъртвата риба скорпион и ми я подаде.

— Кажи на майка си — заръча той, — да я сготви с люти червени чушки, олио, картофи и тиквички. Става много вкусно.

Благодарих му за подаръка и за търпението, което бе проявил към мен.

— Ела пак на риба — каза той. — Ще бъда тук другата седмица. Може би в сряда или в четвъртък. Щом дойда, ще ти се обадя.

Благодарих и му казах, че ще го чакам. Таки отблъсна лодката и почна да я тика с веслото през плитчините по посока на Беницис.

Извиках му:

— Бъди щастлив!

— Пасто кало — отвърна той. — По живо, по здраво!

Уморен, с натежали крака се заизкачвах по хълма. С ужас установих, че е два и половина часа, и си представих как мама си мисли, че или съм се удавил, или ме е изяла акула, или ме е сполетяло друго подобно нещастие. Все пак се надявах да я успокоя с морския скорпион.

Миртовите гори

Маслиновата горичка оредяваше на около половин миля северно от вилата и започваше огромна равнина — 50–60 акра13. Тук растеше просторна зелена гора от миртови храсти, която се редуваше със сухи каменисти пасища, украсени с чудноватите, наподобяващи големи свещници магарешки бодили. Това беше един от любимите ми ловни райони, защото имаше забележително много насекоми.

Ние с Роджър обичахме да присядаме под благоуханната сянка на миртовите храсти и да наблюдаваме шествието на животинките, които минаваха край нас. В определени часове на деня клоните бяха оживени като главна улица.

Миртовите храсти бяха пълни с богомолки, които се люлееха на дългите си задни крачка, лукаво прибрали предните като за лицемерна молитва. Те бяха дълги около три инча, имаха яркозелени крилца, малки заострени лица и издути сламено жълти очи, които се въртяха насам-натам, за да не изпуснат нищо — като мършави, озлобени стари моми на коктейл. Ако някоя бяла зелева пеперуда или седефка кацнеше на лъскавите миртови листа, богомолките се приближаваха най-внимателно, като се движеха почти незабележимо, и се спираха от време навреме да се полюшнат напред-назад на крачката си, сякаш умоляваха пеперудата да повярва, че те всъщност са само подухвани от вятъра листа.

Веднъж наблюдавах как една богомолка издебна пеперуда лястовича опашка, която леко трепкаше с крилца, и се хвърли върху нея. В последния миг обаче стъпи накриво и вместо да хване тялото на пеперудата, успя да докопа едното й крило. Пеперудата се сепна и така енергично размаха крила, че успя да повдигне предницата на богомолката. Като махна още няколко пъти с крила, за разочарование на богомолката, лястовичата опашка излетя наклонена на една страна — голяма част от едното й крило липсваше. Богомолката дълбокомислено изяде парчето крило, което бе задържала с ноктите си.

Под разхвърляните по земята камъни, сред магарешките бодили живееше учудващо многообразие от животинки, въпреки че почвата бе изсъхнала от слънцето и беше твърда като скала — достатъчно гореща, за да опечеш яйце. Тук живееше дребно създание, при вида на което винаги ме полазваха тръпки — плоска скрипя, дълга около два инча, чиито заострени тънички крачка приличаха на ресни от двете страни на тялото й. Тя бе толкова плоска, че можеше да се вмъкне в най-тясната цепнатина, и се движеше с огромна скорост — като че се плъзгаше по земята, плавно и бързо, както плоско речно камъче се пързаля по лед.

Между камъните зееха дупки в твърдата почва. Отвътре имаха нещо като копринена подплата, а около отвора им, голям колкото половин крона14 или малко повече, в кръг до три и половина инча бе разстлана паяжина. Това бяха леговищата на тарантулите — огромни отровни паяци с шоколаден цвят на сиво-бежови и светло кафяви петна. С разпънати крака те достигаха размерите на кафеена чинийка, а тялото им бе колкото орех. Тарантулите са изключително силни паяци, бързи и жестоки при нападение на жертвата и със забележителен рефлекс на злоба. Ходят на лов предимно нощем, но понякога и през деня пълзят бързо с дългите си крака из магарешките бодили и търсят плячка. Щом видят човек, обикновено бягат и се крият в миртите, но веднъж видях една тарантула така захласната, че успях да се приближа до нея.

Тя се намираше на около шест — седем фута от дупката си. Беше се изкачила докъм средата на един магарешки бодил, махаше с предните си крачка и се озърташе. Много ми напомняше ловец, изкачил се на някое дърво, за да види дали има наоколо дивеч. Паякът стоя така още около пет минути, а аз приклекнах, без да отделям очи от него. Той се смъкна предпазливо на земята и решително се насочи към нещо, което изглежда беше забелязал от наблюдателницата си. След като се огледах внимателно, не открих никакъв признак на живот и изобщо не можех да си представя, че зрението на тарантулите е чак толкова силно. Тя продължи да напредва настойчиво, докато стигна до голяма туфа тънка трепетлива трева, чиито семена приличат на малки бели кифлички. Приближих се и изведнъж разбрах крайната цел на тарантулата — в нежната трева имаше гнездо на чучулига, а в него четири яйца. От едното току-що се беше излюпил мъничкият розов мъхест потомък и още немощно се бореше с остатъците от черупката.

Преди да успея да направя нещо, за да го спася, тарантулата вече беше прекрачила в гнездото. Изправи се за миг, чудовищна и ужасна, после бързо притегли треперещото пиленце към себе си и заби дългите си извити челюсти в гърба му. Пиленцето издаде два тихи, едва доловими писъка и широко отвори човката си от краткия гърч в косматата прегръдка на паяка. Отровата подейства моментално — то се изпъна за момент и после увисна безжизнено. Паякът почака неподвижен, докато се увери, че отровата е свършила работата си, после се обърна и се измъкна с увисналото пиленце в уста. Приличаше на някакво странно дългокрако ловно куче, което носи първата си за сезона птица. Без да спре, той стигна бързо до дупката си и се вмъкна в нея с безжизненото затрогващо телце на новоизлюпеното.

Тази случка ме смая по две причини: първо, не можех да си представя, че тарантулите нападат жертва, голяма колкото пиленце, и второ, не можех да си обясня как паякът бе разбрал, че гнездото се намира там — а той явно знаеше, защото отиде без колебание право там. Разстоянието от магарешкия бодил до гнездото беше около 35 фута — измерих го с крачки и бях уверен, че няма паяк с толкова силно зрение, за да забележи от това разстояние едно така добре прикрито гнездо и новоизлюпеното в него. Оставаше само обонянието. Знаех, че животните усещат и най-тънката миризма, която нашите нечувствителни ноздри не могат да доловят, но в един съвсем безветрен тих ден е необходимо изключително обоняние, за да се определи от 35 фута точното местонахождение на новоизлюпената чучулига. Единственото логично обяснение бе, че паякът бе открил гнездото по време на обиколките си и постоянно е проверявал дали са се излюпили малките. Но и това не ме задоволи, понеже предполагаше мисловна способност у един паяк, нещо, което е абсолютно невъзможно. Дори „оракулът“ ми, Теодор, не можа да даде задоволителен отговор на тази загадка. Знаех със сигурност само едно — тази двойка чучулиги не успя да отгледа нито една рожба през цялата година.

В миртовите гори много ме заинтригуваха ларвите на мравколъвите. Тези насекоми имат различни размери и в повечето случаи — доста невзрачен цвят. Приличат на извънредно немарливи и налудничави водни кончета. Крилата им са съвсем несъразмерни с тялото. Насекомото ги размахва с всички сили и с такова отчаяние, като че се страхува да не си разбие главата в земята. Това са кротки животинки, които по цял ден си бръмчат и не причиняват никому вреда. Но за ларвите им не може да се каже същото. За сухите пясъчни места из миртовите гори, те са като хищните ларви на водните кончета за езерата. Единственият признак за наличието на ларви на мравколъви са странните конусовидни вдлъбнатини в местата с мека и песъчлива почва. Когато видях тези форми за пръв път, бях много озадачен кой ги е правил. Питах се дали не са ги дълбали мишки, за да търсят корени или нещо подобно. Но знаех, че в основата на всяка такава вдлъбнатина се крие нейният „архитект“, който винаги е нащрек и чака жертвата си, зарит в пясъка на тази опасна клопка. Веднъж гледах как действа един от тия конуси и разбрах, че това е не само гнездо за ларвата на мравколъва, но и чудовищен капан. По пясъка пробягваха малки, работливи черни мравки (винаги си представях, че си тананикат със затворена уста, докато се трудят) или големи, червени и самотни мравки, които кой знае защо се щураха в околността, насочили коремчетата си към небето като противовъздушни оръдия. Щом някоя мравка преминеше ръба на една от малките вдлъбнатини, склоновете започваха да се движат надолу като сипеи и жертвата неминуемо се свличаше на дъното. После тя се обръщаше и се мъчеше да се изкачи, но пръстта или пясъкът започваше да се стича като малка лавина под краката й. Свличането на тази „лавина“ към дъното беше сигнал за ларвата да започне да действа. Мравката изведнъж попадаше под силен „картечен огън“ от пясък или пръст, който ларвата изхвърляше с главата си от дъното на вдлъбнатината, и то с невероятна скорост. От движещата се под краката й почва и бомбардировките с пръст или пясък мравката изгубваше равновесие и позорно се търкулваше на дъното. Със светкавична бързина от пясъка се появяваше главата на ларвата, сплесната като глава на мравка, но с две огромни, извити като сърп челюсти. Те потъваха в тялото на нещастната жертва и ларвата се скриваше отново в пясъка, повличайки ритащата и бореща се мравка в гроба й. Понеже ларвите на мравколъвите подло се възползваха от несъобразителността на наивните, но трудолюбиви мравки, аз не изпитвах никакви угризения на съвестта, когато изравях тези „хищници“. Прибирах ги вкъщи и ги оставях да се излюпят в малки муселинени клетки. Ако имаше непознат за мен вид, прибавях го към колекцията си.

Веднъж се разрази една от ония необикновени бури, когато небето става синьо-черно и светкавиците чертаят сребърен филигран по него. После започва дъждът — с едри, тежки и топли като кръв капки. Щом бурята премине, изчистеното небе става ясносиньо като яйцето на горска завирушка, а влажната земя ухае с удивително богата, почти гастрономична миризма, като плодова пита или пудинг със стафиди. Стъблата на маслиновите дървета съхнат и изпускат пара, като че всеки миг ще пламнат. Роджър и аз обичахме тези летни бури. Беше много приятно да шляпаш в локвите и да чувстваш как дрехите ти стават все по-мокри и по-мокри в топлия дъжд. Освен това Роджър имаше допълнително забавление — лаеше по светкавиците. Когато дъждът спря, ние бяхме стигнали миртовите горички и аз се мушнах наслуки в храсталаците да видя дали са се появили някои животни, които обикновено се крият от дневната топлина. И ето че на един миртов клон два тлъсти охлюва с медено-кехлибарен цвят пълзяха един към друг, предизвикателно движейки рогцата си. Знаех, че обикновено в разгара на лятото тези охлюви са в сънно състояние: залепват се на някой удобен клон, покриват отвора на черупката с тънка като хартия ципа и се оттеглят дълбоко в извивките на къщичката си, за да запазят влажността на тялото си от жестоката топлина на слънцето. Те очевидно се бяха пробудили от необикновената буря, обхванати от хубаво, романтично настроение. Постепенно допълзяха един до друг и рогата им се допряха. Останаха неподвижни и дълго и настойчиво се гледаха. После единият се измести леко, така че да може да се плъзне покрай другия. Когато телата им се изравниха успоредно, случи се нещо, което ме накара да не вярвам на собствените си очи. Почти едновременно двата охлюва изхвърлиха по една мъничка крехка бяла стреличка, прикрепена за тънка бяла нишка. Стреличката на първия охлюв прободе тялото на втория и изчезна, а със стреличката на втория охлюв се случи същото в тялото на първия. Така те прилепнаха един към друг, свързани с двете малки бели нишки, и останаха в това положение като два странни, съединени с въжета платнохода. Станалото до този момент бе достатъчно за удивление, но последваха още по-странни действия: постепенно нишките започнаха да се скъсяват и да притискат двата охлюва един към друг. Вторачил се в охлювите толкова отблизо, че носът ми почти ги докосваше, стигнах до невероятния извод, че чрез някакъв чудноват механизъм в тялото си, всеки навиваше бялата нишка и притегляше другия, докато телата им се притиснаха плътно едно о друго. Знаех, че сега сигурно се съешават, но бяха почти слети и не можех да видя точно какво става. Така те стояха в екстаз около петнадесет минути и после запълзяха в противоположни посоки без никакъв жест на поздрав или благодарност. Нямаше нито следа от стрелички и нишки, нито някакъв израз на възторг, че са изживели пълноценно любовното си приключение.

Заинтригуван от този случай, едва успях да дочакам следващия четвъртък Теодор да дойде на чай. Той слушаше, леко се поклащаше и кимаше със сериозно изражение на лицето, докато му описвах нагледно всичко, каквото бях видял.

— Аха, да. Ти си имал… ъъ… разбираш ли… ъъ… голям късмет. Наблюдавал съм безброй охлюви, но никога не ми се е случвало да видя това.

Попитах дали не ми се е привидяло за малките стрелички и нишки.

— Не, не — отвърна Теодор. — Това е съвсем вярно. Стреличките са от някакво… ъъ… варовито вещество и щом проникнат в охлюва, разбираш ли, изчезват… разтварят се. Има известни доказателства да се приеме, че стреличките предизвикват възбуда, която… ъъ… явно е приятна на охлювите.

Попитах дали правилно съм схванал, че всеки охлюв е навивал в тялото си бялата нишка.

— Да, да, това е съвсем вярно — каза Теодор. — Те, изглежда, имат някакъв… ъъ… механизъм в тялото, който издърпва обратно нишката.

Казах, че това е един от най-необикновените случаи, които съм наблюдавал някога.

— Действително! Извънредно интересно — потвърди Теодор и изтърси нещо, което съвсем ме ликвидира. — Щом застанат успоредно… ъъ… мъжката половина на единия охлюв се съешава с… ъъ… женската половина на другия охлюв и ъъ… обратно, така да се каже.

Трябваше ми около минута, за да възприема тази фантастична информация. Правилно ли съм разбрал, попитах предпазливо, че всеки охлюв е мъжки и женски?

— Ъъ. Да — отговори Теодор, — хермафродит.

Той ме погледна със сияещи очи и потърка брадата си с палец. Лари, който беше слушал с израз на досада, както обикновено, когато Теодор и аз говорехме за зоология, бе не по-малко учуден от това поразително разкритие за половия живот на охлювите.

— Ти се шегуваш, Теодор! — възрази той. — Искаш да кажеш, че всеки охлюв е едновременно мъжки и женски?

— Да, наистина — каза Теодор и добави със сдържаността на знаещия, — много е любопитно.

— Боже господи! — извика Лари. — Каква несправедливост! Всички тия проклети лигави същества се прелъстяват като луди из храстите и изпитват двойно удоволствие от усещанията и на двата пола. Искам да знам защо човекът е лишен от този дар?

— Да, но тогава ще трябва да снасяш яйца — изтъкна Теодор.

— Вярно — каза Лари. — Но какъв прекрасен повод да се измъкнеш от коктейл: „Страхотно съжалявам, че не мога да дойда. Трябва да мътя яйцата си.“

Теодор се позасмя.

— Но охлювите не мътят яйцата си — обясни той. Те ги заравят във влажна пръст и ги оставят.

— Идеален начин за отглеждане на семейство каза мама неочаквано, но много убедително. — Бих искала да мога да ви заровя всичките в малко влажна пръст и да ви оставя.

— Говориш много грубо и невъзпитано — каза Лари. — Ще създадеш комплекс на Джери за цял живот.

Ако разговорът ми бе създал комплекс, той се отнасяше за охлювите, защото вече замислях експедиция за лов на охлюви с Роджър, за да донеса дузини от тях във вилата и да ги държа в тенекиени кутии, където можех да наблюдавам до насита как забиват любовните си стрелички. През следващите седмици хванах стотици охлюви, слагах ги в тенекиени кутии и ги обсипвах с най-големи грижи (дори им устройвах изкуствени гръмотевични бури с помощта на лейка), но въпреки всичко не можех да ги накарам да се съешат.

Отново наблюдавах тази странна любовна игра едва когато успях да се сдобия с двойка други охлюви, които живееха по каменистите бърда на Планината на десетте светци. Главната причина да се изкача дотам и да ги намеря бе, че за моя рожден ден мама ми подари малко яко магаренце — съкровената ми мечта.

Още като пристигнахме в Корфу, разбрах, че тук има много магарета — всъщност те играеха основна роля в цялото земеделие на острова, но не бях им обръщал внимание до деня, в който отидохме на сватбата на Катерина. Тук доста магарета бяха с малките си, много от които бяха само на няколко дни. Закръглените им колене, големите им уши и клатушкащата им се неуверена походка ме очароваха и тогава реших, че на всяка цена трябва да се сдобия със собствено магаренце.

Обясних на мама, като вложих цялото си старание да я убедя, че ако имам магаре, което да носи мен и принадлежностите ми, ще мога да ходя на много по-далечни места. Попитах я защо да не го получа за Коледа? Защото, отвърна тя, първо, били прекалено скъпи и, второ, тъкмо по това време нямало малки магаренца. Щом са много скъпи, спорех аз, защо да не получа едно като подарък за Коледа и за рождения си ден? Бих се отказал от всички останали подаръци в замяна на едно магаре. Мама каза, че щяла да види, което, знаех от горчив опит, обикновено означаваше, че скоро ще забрави напълно молбата ми. Когато наближи рожденият ми ден, още веднъж повторих всички доводи в полза на магарето. Мама само повтори, че щели сме да видим.

Един ден Костас, братът на домашната ни прислужница, се появи в маслиновата горичка пред градината ни с голям вързоп дълги бамбукови пръчки на рамо. Свирукайки весело, той започна да копае дупки в земята и да поставя в тях бамбуковите пръчки, докато се образува квадрат. Гледах го през живия плет и се чудех какво бе намислил да прави. Подсвирнах на Роджър да идем да разберем какво ще става.

— Строя — каза Костас, — къща за майка ти.

Бях учуден. За какво, по дяволите, е дотрябвала на мама бамбукова къщичка? Да не би да е решила да спи навън? Бях убеден, че това няма да стане.

— За какво й е на мама бамбукова къщичка? — попитах Костас.

Той ме изгледа с безразличие и вдигна рамене:

— Кой знае? Може би иска да държи растения в нея или да се запаси с батати за зимата.

Бях сигурен, че и това няма да стане, но като постоях при Костас половин час, се отегчих и отидох на разходка с Роджър.

На следващия ден скелетът на бамбуковата колиба бе готов и Костас се зае да увива снопчета тръстика между пръчките бамбук, за да направи плътни стени и покрив. След още един ден колибата бе готова. Тя приличаше досущ на първите домостроителни опити на Робинзон Крузо. Когато попитах мама за какво възнамерява да използва къщичката, тя отвърна, че още не е съвсем сигурна, но предполага, че все за нещо ще послужи. Трябваше да се задоволя с тази мъглява информация.

В навечерието на рождения ми ден всички започнаха да се държат много странно. Лари по причини, известни само на него, кръстосваше из къщата и викаше „Дръж!“ и други ловни възгласи. Понеже доста често го прихващаха, аз не му обърнах внимание.

Марго постоянно се суетеше из къщата и носеше загадъчни пакети. По едно време я срещнах в антрето и с учудване забелязах, че ръцете й са пълни с разноцветни украшения, останали от Коледа. Като ме видя, тя уплашено изписка и се втурна в спалнята си така виновно и лукаво, че се опулих и зяпнах от изненада.

Дори на Спиро и на Лесли като че нещо им бе станало: те постоянно отиваха в градината и си шушукаха. От откъслечните им изрази в разговора, който дочух, не можах да разбера какво замислят.

— На задните седалки — каза Спиро намръщено. Честни кръстове, господари Леслис, аз правил тази преди.

— Е, щом си сигурен, Спиро, добре — отвърна колебливо Лесли, — но не ни трябват счупени крака или нещо подобно.

Тогава Лесли видя как открито ги подслушвам и грубо ме попита какво, по дяволите, си въобразявам, като подслушвам личните разговори на хората? Защо не отида до най-близката скала и не скоча от нея? Чувствайки, че семейството не е дружески настроено, взех Роджър и отидох в маслиновите горички, където през останалата част от деня безрезултатно гонихме зелени гущери.

Същата вечер, тъкмо бях изгасил лампата и се бях сгушил в леглото, когато чух дрезгаво пеене и смях откъм маслиновите горички. Постепенно врявата се приближаваше и аз разпознах гласовете на Лесли, Лари и Спиро, съчетани в някаква обща мелодия, но всеки от тях като че пееше различна песен. Личеше, че се връщат от веселие, където са прекарали прекалено добре. От възмутения шепот и тропота в коридора разбрах, че Марго и мама бяха стигнали до същия извод.

Тримата нахлуха във вилата, като се смееха истерично на някакво остроумие на Лари. Марго и мама свирепо им изшъткаха.

— Тихо! — каза мама. — Ще събудите Джери. Какво сте пили?

— Вино — отвърна високомерно Лари и хълцукна.

— Вино — обади се и Лесли. — А после танцувахме. И Спиро танцува, и аз танцувах, и Лари танцува. И Спиро танцува, и после Лари танцува, и после аз танцувах.

— Най-добре е да лягате да спите! — каза мама.

— И после Спиро пак танцува — продължи Лесли, — после Лари танцува.

— Добре, миличък, добре — каза мама. — За бога, лягайте си! Спиро, не биваше да им позволяваш да пият толкова.

— Спиро танцува — упорито настояваше Лесли.

— Ще го сложа да си легне — каза Лари. — Аз съм единственият трезвен член на компанията.

По плочника се чуваше шум от препъващи се крака, докато Лесли и Лари се носеха хванати под ръка из коридора.

— Сега танцувам с теб — прозвуча гласът на Лесли, когато Лари го завлече в спалнята му и го сложи да си легне.

— Аз извинявас, госпожи Дарълс — каза Спиро с плътния си глас, станал по-басов след пиенето, — но аз не може да ги спре.

— Докара ли го? — попита Марго.

— Да, госпожице Марги. Не се тревожиш — каза Спиро, — те са долу с Костас.

После Спиро си тръгна, а мама и Марго си легнаха. Това сложи съответния тайнствен край на един загадъчен за мен ден. Бързо забравих странното поведение на семейството ми, защото, докато лежах на тъмно и се чудех какви подаръци ще получа на следващия ден, съм заспал.

На сутринта се събудих, обзет от чувството, че ме очаква нещо необикновено, и се досетих, че имам рожден ден. Лежах и предвкусвах удоволствието от деня, който щеше да бъде посветен на мен — хората щяха да ми дават подаръци, а семейството щеше да бъде принудено да задоволява всички мои разумни желания. Тъкмо щях да ставам от леглото, за да отида и да разгледам подаръците си, когато в хола избухна странна глъчка.

— Дръж му главата! Дръж му главата! — разнесе се гласът на Лесли.

— Внимавай, разваляш украшенията! — нареждаше Марго.

— По дяволите с тия проклети украшения — ругаеше Лесли. — Дръж му главата!

— Хайде, хайде, милички — успокояваше ги мама, не се карайте.

— Боже мили! — каза Лари с отвращение. — Целият под е покрит с фъшкии!

Този загадъчен разговор бе придружен от странен тропот, като че някой тупкаше с топки за пинг-понг по плочките на хола. Питах се какво ли бе решило да прави семейството ми сега? Обикновено по това време те лежаха и още сънени пипнешком търсеха чашата си сутрешен чай. Седнах в леглото и започнах да се обличам, за да отида в хола и да се присъединя към забавлението на семейството, когато вратата се отвори с трясък и едно магаре, украсено с гирлянди от цветна разтегателна хартия, коледни украшения и три огромни пера, изкусно прикрепени между големите му уши, нахлу в галоп в спалнята ми. Лесли безмилостно теглеше опашката му и викаше: „Спри, копеле такова!“

— Дръж си езика, миличък! — мама стоеше при вратата с доста развълнуван вид.

— Разваляш украшенията — изписка Марго.

— Колкото по-скоро животното излезе оттук — заяви Лари, — толкова по-добре. Сега целият хол е във фъшкии.

— Ти го подплаши — каза Марго.

— Нищо не съм му направил — възмути се Лари. Просто леко го бутнах.

Магарето се спря край кревата ми и втренчи в мен огромните си кафяви очи. Изглеждаше доста изненадано. То енергично се разтърси и перата между ушите му изпопадаха. После със задните си крака много сръчно ритна Лесли по пищяла.

— Оле, боже! — изрева той, подскачайки на един крак. — Счупи ми крака, проклетото!

— Лесли, миличък, няма нужда от толкова ругатни! — каза мама. — Недей да забравяш Джери.

— Колкото по-скоро го изкараме от тая спалня, толкова по-добре — предупреди Лари. — Иначе цялата стая ще замирише на торище.

— Вие направо сте съсипали украшенията му! — хленчеше Марго. — Толкова време загубих да го окичвам!

Аз изобщо не обръщах внимание на семейството. Приближило се до ръба на леглото, магарето изпитателно ме гледаше, после издаде някакъв гърлен звук и пъхна в протегнатите ми ръце сивата си муцунка, нежна като всичко нежно, което можех да си представя — пашкули на копринени буби, новородени кученца, морски камъчета или кадифената мекота на дървесната жаба. Лесли беше събул панталоните си, разглеждаше натъртения си пищял и ругаеше невъздържано.

— Харесваш ли го, миличък? — попита ме мама.

Дали го харесвам? Бях занемял от възхищение!

Магарето беше тъмнокафяво, почти тъмновиолетово, с огромни уши като калии и бели „чорапки“ над копитцата, излъскани и спретнати като обувките на танцьор на степ. На гърба си имаше широк черен кръст, който гордо свидетелстваше, че негов събрат е носил Христос на влизане в Йерусалим (и от тогава досега е едно от най-злепоставените домашни животни). По един кокетен бял кръг около големите му бляскави очи подчертаваше отличителния белег на магаретата от село Гастури.

— Помниш ли магарето на Катерина, което толкова много хареса? — попита Марго. — Това е негова рожба.

Тази подробност, разбира се, правеше магарето още по-специално. То стоеше като беглец от цирк и замислено дъвчеше парче от сърмената украса, докато аз нахлузвах дрехите си. Със затаен дъх попитах мама къде ще го настаним. Очевидно не можех да го държа във вилата поради факта, който Лари току-що бе изтъкнал: ако желае, мама може да отгледа добра реколта картофи в хола.

— Точно затова Костас построи къщичката — каза мама.

Не бях на себе си от възторг. Какво благородно, добро и щедро семейство имах! Колко хитро бяха пазили тайната, за да ме изненадат! Колко се бяха мъчили да окичат магарето в такава премяна! Бавно и внимателно, като че беше крехък порцеланов съд, изведох магаренцето навън, преведох го през градината в маслиновата горичка, отворих вратата на бамбуковата колибка и го вкарах в нея. Реших, че трябва да проверя дали е достатъчно голяма, защото Костас се ползваше с името на неумел работник. Къщичката бе великолепна. Тъкмо като за магаренцето. Изведох го отново и го завързах с дълго въже заедно маслиново дърво. Прекарах половин час в приказен транс, любувайки му се от всички страни, докато то кротко пасеше. Когато мама ме извика за закуска, доволно въздъхнах. Бях сигурен, и то съвсем безпристрастно, че това бе най-хубавото магаренце на целия остров Корфу. Реших просто тъй, без причина, да го кръстя Сали. Бързо го целунах по копринената муцунка и отидох да закуся.

За моя голяма изненада Лари великодушно заяви, че ако искам, ще ме научи да яздя. Учудих се, че може да язди.

— Разбира се, че мога — каза самодоволно той. Когато бяхме в Индия, постоянно препусках на най-различни понита. Чешех ги, хранех ги и така нататък. Трябва да си запознат с тия работи, разбира се.

И тъй, въоръжени с одеяло и дълго въже, ние излязохме в маслиновата горичка, сложихме одеялото на гърба на Сали и я вързахме с въжето. Тя гледаше на тия приготовления с интерес, но без ентусиазъм. С известно затруднение, защото Сали обикаляше упорито в кръг, Лари успя да ме качи на гърба й. После от въжето й направи поводи и оглавник.

— Сега — каза той, — просто я управлявай, все едно, че е лодка. Ако искаш да върви по-бързо, само я ритвай в ребрата с пети.

Ако ездата се състоеше в това, бях уверен, че е най-лесната работа. Дръпнах повода и забих пети в ребрата на Сали. За жалост мигновено се озовах в един голям избуял къпинов храст. Сали учудено ме гледаше, докато се измъквах от бодливата прегръдка на къпината.

— Може би — каза Лари, — ти трябва пръчка. Тогава ще можеш да се стискаш с крака в магарето, за да не падаш.

Той ми отряза къса пръчка и аз пак яхнах Сали. Този път стегнах плътно краката си около цилиндричното й тяло и рязко я шибнах с пръчката. Тя възмутено подскочи няколко пъти, но аз се държах здраво като удавник и за моя радост след половин час вече карах магарето да припка напред-назад между маслиновите дървета и да се подчинява, когато дърпах повода. Лари лежеше под маслините, пушеше и наблюдаваше напредъка ми. След като овладях ездаческото изкуство, той стана и извади джобното си ножче.

— Сега — каза той, когато слязох от Сали, — ще ти покажа как да се грижиш за нея. Преди всичко всяка сутрин трябва да я чешеш. Ще ти вземем четка от града. После трябва да проверяваш дали копитата й са чисти. Необходимо е това да се прави всеки ден.

Озадачен, попитах как се почистват копитата.

— Ще ти покажа — каза Лари равнодушно.

Отиде до Сали, наведе се и вдигна крака й.

— Тук — посочи той с острието на ножчето копитото на Сали, — се събира ужасно много мръсотия. Това може да доведе до най-различни неща, заразна болест по краката и така нататък. Ето защо много е важно да се чистят копитата.

С тези думи Лари заби острието на ножа в копитото на Сали. Той не беше съобразил, че в Корфу магаретата не бяха подковани и че копитото на едно малко магаренце е все още сравнително крехко и нежно. Затова никак не беше неестествено, когато Сали подскочи, сякаш Лари я беше намушкал с нажежена кама. Тя измъкна крака си от ръцете му и в момента, когато той се изправяше и учудено се обръщаше, направи красив пирует и го ритна с двата задни крака право под лъжичката. Лари се отпусна на земята тежко, пребледня и се сви, като притискаше корема си и издаваше странни хъркащи звуци. Разтревожих се не за него, а за Сали, защото бях сигурен, че когато се съвземеше, той щеше да си отмъсти по най-ужасен начин. Развързах бързо въжето, пернах Сали с пръчката и тя се понесе в галоп между маслиновите дървета. После изтичах в къщи и съобщих на мама, че Лари е пострадал. Цялото семейство и Спиро, който току-що беше пристигнал, изтичаха в маслиновата горичка, където Лари все още се гърчеше и издаваше силни хриптящи звуци.

— Лари, скъпи — каза мама разтревожена, — какво ти е?

— Нападна ме — започна Лари с дълбоки въздишки, прекъсвани от хлипания. — Без да съм го предизвикал… Животно лудо… Вероятно бяс… Спукан апендикс.

От едната страна го хвана Лесли, а от другата Спиро. Те бавно го поведоха към вилата. Мама и Марго се суетяха съчувствено и безполезно около него. При криза от такъв мащаб в семейството ми, човек трябваше да запази самообладание или всичко щеше да отиде по дяволите. Изтичах бързо в кухнята, задъхан, но невинен, казах на домашната прислужница, че ще прекарам деня вън от къщи, и поисках малко храна. Тя ми сложи половин хляб, малко лук, маслини и голямо парче печено месо в една кесия. Знаех, че мога да взема плодове от всеки мой приятел от селото. После хукнах към маслиновите горички с кесията в ръка да търся Сали.

Намерих я на половин миля да пасе сочна трева. След няколко безрезултатни опита успях да се покатеря на гърба й, вкарах пръчката в действие и подгоних Сали в бърз тръс — колкото може по-далече.

Трябваше обаче да се върна във вилата, защото Теодор щеше да идва на чай. Заварих Лари, увит в одеяла, да разказва на Теодор цялото произшествие в пълни подробности.

— И после, без изобщо да съм я предизвикал, тя внезапно ме нападна с лигава муцуна и връхлетя с устрем на лека кавалерия.

Когато влязох в стаята, той спря и ми хвърли гневен поглед:

— А, значи реши да се върнеш. И мога ли да попитам какво направи с тази магарешка напаст?

Отвърнах, че благополучно съм прибрал Сали в обора и че за щастие не е пострадала от произшествието. Лари ме изгледа кръвнишки.

— Е, много се радвам — каза язвително той. — Фактът, че аз лежа тук с разкъсан на три места далак, явно няма никакво значение за теб.

— Донесох ти… ъъ… един малък, нали знаеш… ъъ… подарък — каза Теодор и ми подари точно копие от собствената си колекционерска чанта — набор епруветки и тънък муселинен сак.

Не можех да си представя по-хубав подарък и многословно му благодарих.

— Добре е да отидеш да благодариш и на Катерина, миличък — посъветва ме мама. — Знаеш ли, че тя всъщност не искаше да се разделя със Сали.

— Чудно! — обади се Лари. — Според мен тя може само да се радва, че се е отървала от магаренцето.

— По-добре да не ходиш при Катерина сега — каза Марго. — Времето й е наближило.

Заинтригуван от този необичаен израз, попитах какво означава „времето й е наближило“.

— Тя очаква дете, миличък — обясни мама.

— Най-чудното е това — отбеляза Лари, — че не го роди в притвора на църквата.

— Лари, миличък — каза мама. — Не пред Джери.

— Наистина — продължаваше той. — За пръв път виждам булка в такава напреднала бременност.

Казах, че според мен е добре да отида да благодаря на Катерина, преди да е родила бебето, защото след това вероятно ще е много заета. Мама неохотно се съгласи.

На следващата сутрин яхнах Сали и тръгнах през маслиновите дървета по посока на Гастури. Роджър припкаше отзад, увлечен в една игра, която той и Сали си бяха измислили: от време навреме той се хвърляше и леко гризваше задните й крака, като ръмжеше яростно, при което тя плашливо подскачаше и правеше опити на шега да го ритне в ребрата.

Пристигнахме пред ниска бяла къщурка с изравнена площадка пред входната врата, кокетно оградена с кичести цветя в стари, ръждясали консервени кутии. Седем мъже в напреднала възраст седяха около малка масичка на чаша вино и си приказваха, а огромните им увиснали, пожълтели от никотин мустаци мърдаха нагоре-надолу. Пред къщата се беше струпала голяма група от жени и роднини, които бърбореха, едновременно ръкомахаха и надзъртаха нетърпеливо през единствения малък прозорец.

Отвътре се разнасяха пронизителни писъци и призиви за помощ от всевишния, дева Мария и свети Спиридон. От цялата тази глъч и оживление подразбрах, че съм дошъл в разгара на семейна кавга. Тия вътрешносемейни войни бяха нещо обичайно сред селяните и ми се струваха много забавни, тъй като всяка подобна свада, дори и най-незначителната, се водеше с неумолима твърдост, докато се изчерпеха всички резерви на драматизъм. Хората сипеха ругатни едни срещу други през маслиновите дървета, а мъжете периодично се гонеха с бамбукови пръчки.

Завързах Сали и се отправих към предната врата на къщата. Интересно за какво ли беше тази кавга. Предишната, която си спомнях, трая удивително дълго (три седмици) и беше започната от малко момченце, което казало на братовчед си, че дядо му лъжел на карти. Пробивайки си упорито път през хората, които задръстваха входа, се вмъкнах вътре. Цялата стая бе натъпкана с роднините на Катерина. Доста рано в живота си бях разбрал, че единственият начин да се справиш с подобно положение бе да лазиш на ръце и крака. Така успях да стигна до първия ред в навалицата от роднини, които бяха наобиколили голямото двойно легло.

Разбрах, че става нещо много по-интересно от семейна кавга. Катерина лежеше на леглото и евтината й щампована рокля бе вдигната точно над големите й подути гърди. Ръцете й стискаха здраво таблата на голямото месингово легло, белият й подут корем се тресеше и напрягаше, като че имаше свой собствен живот. Тя постоянно вдигаше краката си, крещеше и въртеше глава ту на една, ту на друга страна и цялото й лице бе обляно в пот. Край леглото стоеше ниска, мръсна и съсухрена старица — същинска вещица, която явно имаше ръководна роля и държеше в едната си ръка кофа с кладенчова вода. От време на време тя мокреше връзка мръсни парцали и бършеше с тях лицето и бедрата на Катерина. На масата край леглото имаше кана с вино и чаша. Всеки път, когато приключеше с измиването, старата вещица сипваше глътка вино в чашата и го изливаше насила в устата на Катерина. После пълнеше чашата и за себе си. Вероятно в качеството си на акушерка имаше нужда да поддържа не само Катеринината, но и собствената си душа.

Радвах се от сърце, че не се отклоних, когато идвах насам, заради няколко интересни неща, които зърнах по пътя. Ако например бях спрял, за да се изкача на едно дърво заради нещо, което съвсем сигурно бе гнездо на сврака, щях да пропусна цялата тази вълнуваща гледка. Колкото и да е странно, бях така свикнал с пискливото възмущение на селяните от най-незначителни неща, че не свързвах пронизителните писъци на Катерина с особени страдания. Явно тя изпитваше някакви болки. Лицето й беше бяло, сбръчкано и състарено, но аз автоматически възприех деветдесет на сто от виковете като преувеличени. Когато тя надаваше особено висок писък и молеше свети Спиридон за помощ, всичките роднини крещяха съчувствено и също умоляваха светията да се намеси. Какофонията в това мъничко помещение не подлежеше на описание.

Изведнъж Катерина стисна още по-здраво таблата на леглото и мускулите на почернелите й ръце ясно се очертаха. Тя се сгърчи, вдигна краката си и ги разтвори широко.

— Идва, идва! Слава на свети Спиридон — извикаха в хор всички роднини и аз забелязах как между краката й се появи нещо кръгло и бяло, наподобяващо върха на яйце.

Последва моментна тишина и Катерина пак се напрегна и изстена. После, смаян от изненада, видях как изведнъж, като заек от шапка, изскочи главата на бебе, а след това розовото му потрепващо тяло. Лицето и крайниците му бяха сбръчкани и нежни като листенцата на роза. Но най-интересно за мен бе малкото му съвършено тяло. Акушерката се довлече до леглото и крещейки молитви и нареждания на Катерина, грабна бебето. За мое голямо раздразнение в тоя момент кръгът от роднини съвсем се затвори. Те се натрупаха да видят дали бебето е момче или момиче, затова пропуснах следващата част от гледката. Всичко, което можех да видя, бяха големите и съвсем изхвръкнали задници на две от по-едрите лели на Катерина.

Докато се провирах между краката и широките им поли до първия ред на кръга, акушерката — при всеобщи радостни възгласи — обяви, че бебето е момче, и преряза пъпната връв с голяма и много стара чекия, която извади от джоба на полата си. Една от лелите и акушерката завързаха връвта. После, докато лелята държеше ревящата, мърдаща жива розова топчица, акушерката топна връзката с парцали в кофата и започна да мие бебето. След това наля вино в чашата, даде на Катерина да изпие няколко глътки, а останалото изля в беззъбата си уста и започна да го пръска през стиснатите си устни върху главата на новороденото, като същевременно прекръстваше малкото му телце. После го притисна към гърдите си и гневно се нахвърли върху тълпата от роднини.

— Хайде, хайде! — изписка тя. — Свърши! Той дойде! Сега си вървете, вървете си!

Роднините излязоха от малката къщичка със смях и весел брътвеж. Веднага започнаха да пият вино и да си честитят, сякаш бяха взели лично участие в сполучливото раждане на бебето. В душната стаичка, пропита с миризма на пот и чесън, Катерина лежеше изтощена и правеше безпомощни опити да дръпне роклята си надолу и да покрие голотата си. Отидох до леглото и я поздравих.

— Ясу, мой Джери! — каза тя и се помъчи да се усмихне.

Получи се пародия на обичайната й блестяща усмивка. Катерина изглеждаше невероятно стара. Вежливо й честитих първородния син и благодарих за магарето. Тя пак се усмихна:

— Иди навън. Ще те почерпят с вино.

Излязох и тръгнах подир акушерката, воден от желание да разбера какво ще прави по-нататък. Тя отиде зад къщата и постави бебето върху малка маса, постлана с ленена покривка. После взе много широк бинт и започна да го повива бавно и методично. Помагаше й една от по-чевръстите и трезви лели. От време навреме спираше, за да се увери, че ръцете му са прилепнали плътно до тялото, а краката — опънати един до друг. Спретнато като гвардеец, бебето заприлича на пашкул — само главата му се подаваше. С голямо любопитство попитах акушерката защо го повива така.

— Защо! Защо! — врясна тя и мърдайки прошарените си вежди, яростно впери в мен помътнелите си старчески очи. — Защото иначе ръцете и краката му няма да израснат прави. Костите му са крехки като яйце. Не се ли повие така, ще се изкривят. Ако свободно рита и мята ръцете, може да ги счупи като клечки дървени въглища.

Знаех, че в Англия не повиват бебетата по този начин, и се питах дали не го правят, защото британците имаха по-здрави кости. Мислех, че в противен случай британските острови щяха да бъдат пълни с кривокраки хора. Наумих си при първа възможност да обсъдя този медицински въпрос с Теодор.

След като изпих няколко чаши вино в чест на бебето и изядох голяма чепка грозде, възседнах Сали и полека-лека се прибрах в къщи. Реших, че това, което видях тази сутрин, не можеше да се замени с нищо на света. Докато се движехме бавно под шарената сянка на маслините, размишлявах кое ми бе направило най-силно впечатление: че тъй съвършено и красиво нещо може да се създаде и да излезе от вътрешността на една стара за моите представи жена. Все едно, мислех си аз, да разчупиш старата бодлива кафява обвивка на кестен и да намериш вътре хубав лъскав плод.