Птици, животни и роднини

Миниатюрната джунгла

През един топъл, син като перцето на сойка пролетен ден нетърпеливо чаках Теодор, за да отидем да обядваме сред природата и да повървим две-три мили до едно малко езерце, което ни предлагаше чудесни възможности за събиране на животинки. Тези дни с Теодор, „екскурзиите“, както ги наричаше той, изцяло поглъщаха вниманието ми, но сигурно са били много изморителни за него, защото го обсипвах непрекъснато с въпроси — от момента на пристигането му, докато си тръгнеше.

Кабриолетът му се появи с тропот и звън. Теодор беше облечен както винаги в най-неподходящото за нашите занимания облекло: спретнат костюм от туид, хубави лъснати ботуши и сива мека шапка, кацнала перпендикулярно на главата му. Единственото нещо, което беше в разрез с джентълменския му вид, бяха преметнатата през рамо колекционерска чанта, пълна с епруветки и стъкленици, и малката мрежа, закачена на края на бастуна му, от която се показваше бутилчица.

— А, ъъ! — каза той, като ми стискаше силно ръката. — Как си! Виждам, че сме улучили… ъъ… хубав ден за екскурзия.

Денят не бе някакво изключение, понеже през този сезон имаше седмици наред хубави дни, но Теодор държеше да го отбележи като някакъв специален дар от боговете на колекционирането. Бързо натъкмихме чантата с храната и малките глинени шишета с питие от джинджифил, които мама ни беше приготвила. Нарамихме всичко това заедно с колекционерските ми принадлежности, които бяха малко повече от принадлежностите на Теодор, тъй като трябваше да бъда готов за всякакви изненади.

Свирнах на Роджър и тръгнахме под шарените сенки на окъпаните в слънце маслинови горички. Пред нас се простираше целият остров, изпълнен с пролетна свежест и светлина. По това време на годината маслиновите горички бяха пълни с цветя: бледоцветни анемонии с червени ръбчета на венчелистчетата, като че бяха потапяни във вино; пирамидални орхидеи, сякаш направени от розова глазура; жълти минзухари, плътни и лъскави като восъчни само да доближиш кибритена клечка до тичинките им и ще пламнат. Обикновено криволичехме по неравните каменисти пътеки между маслиновите дървета и вървяхме около миля по път, от двете страни на който се издигаха високи стари кипариси като стотици тъмни четки за рисуване, обсипани с прах. Отбивахме се от пътя, изкачвахме се по билото на едно възвишение и под нас лъсваше езерото, голямо около четири акра. Брегът му беше обрасъл с тръстики, а водата му бе зелена от растения.

Докато се спускахме към езерото, аз вървях пред Теодор и изведнъж спрях, втренчил поглед в поточето край пътеката. То немощно криволичеше надолу към езерото — ранното пролетно слънце бе успяло да го превърне в малка струйка. В коритото му, после нагоре през пътеката и отново в поточето се беше проточило нещо като дебел кабел, сякаш загадъчно одухотворен от свой собствен живот. Като се вгледах по-внимателно, открих, че „кабелът“ бе образуван от стотици малки прашни змийчета. Настоятелно викнах на Теодор и му посочих поточето.

— Аха! — каза той. Брадата му беше настръхнала, а очите му светеха от любопитство. — Ъъ, да. Много интересно. Змиорчета.

Попитах какви змии са змиорчетата и защо се движат в колона?

— Не, не. Не са змии. Това са малки змиорки и изглежда, ъъ… разбираш ли, се движат към езерото.

Учуден се наведох над дългата колона малки змиорки, които неотклонно се провираха през камъните, тревата и трънливите магарешки бодили. Изглежда, бяха милиони. Кой можеше да предположи, че в тая суха прашна местност ще пълзят змиорки?

— Цялата, ъъ… история на змиорката — каза Теодор, като остави колекционерската си чанта на земята и седна на една удобна скала, — е много любопитна. Разбираш ли, в определено време възрастните змиорки напускат езерата и реките, където са живели, и ъъ… се отправят към морето. Всички европейски змиорки правят това, а също и северноамериканските. Дълго време беше загадка, къде изчезват. Единственото нещо, ъъ… разбираш ли, което учените знаеха, беше, че те никога не се завръщат, но че такива малки змиорки идват и се заселват в същите реки и потоци. Едва след доста време се разбра какво става всъщност.

Той спря и замислено потри брадата си.

— Тези змиорки прекосяват Средиземно море и Атлантическия океан, докато стигнат Саргасово море, което, както знаеш, мие североизточния бряг на Южна Америка. Северноамериканските змиорки, разбира се, нямат толкова много път, но се отправят към същото място. Тук се размножават и умират. Ларвите на змиорките са много интересни, ъъ… разбираш ли, прозрачни животинки с формата на листа, толкова различни от възрастните змиорки, че дълго време са били класифицирани като друг вид. Същите ларви се връщат бавно към мястото, откъдето са дошли родителите им, и докато стигнат до Средиземно море или до бреговете на Северна Америка, стават като тези.

Тук Теодор млъкна, отново потри брадата си и внимателно вкара края на бастуна си в движещата се колона млади змиорки. Те започнаха да се гърчат с възмущение.

— Изглежда, имат много ъъ… разбираш ли, силен инстинкт за родното място — каза Теодор. — Трябва да сме на около две мили от морето и въпреки това всички змиорчета си проправят път през тази местност, за да се върнат в същото езеро, което родителите им са напуснали.

Той спря, огледа внимателно наоколо и после посочи с бастуна:

— Пътешествието им е доста рисковано.

Един керкенез летеше като малък черен кръст точно над движещата се колона, спусна се и отлетя, сграбчил с нокти гърчещо се кълбо змиорки.

Докато вървяхме покрай колоната, видяхме други грабители: пред нас хвръкнаха ята свраки и чавки и няколко сойки, а с крайчеца на окото си зърнахме червения силует на лисица, побягнала от нас в миртовите храсти.

На брега на езерото дълго обсъждахме кое дърво е най-подходящо — кое ще хвърли най-дебела и хубава сянка по обед, за да оставим под него част от екипировката и храната си. След това приближавахме езерото, въоръжени с мрежичките и кутиите. Тук прекарвахме щастливо до обед. Крачехме бавно и съсредоточено като двойка чапли, търсещи риба, и гребяхме с мрежичките си в пълната с водорасли вода. Теодор беше в стихията си. Нагазил в затънтения край на езерото сред рояк от алени водни кончета, бръмчащи като стрели край него, той разкриваше загадки с вълшебство, на което би завидял дори Мерлин магьосникът.

В застоялите виненозлатисти води се намираше цяла миниатюрна джунгла. По дъното дебнеха ларвите на водните кончета, хитри като тигри хищници бавно се промъкваха през остатъци от безброй миналогодишни листа. Черните попови лъжички, гладки и лъскави като сладник, се забавляваха в плитчините и наподобяваха стадо дебели хипопотами в африканска река. Многоцветни рояци от микроскопични животинки трептяха и пъплеха като ята екзотични птици в зелените водораслови „гори“, а в мрака на корените, тритони и пиявици се извиваха като огромни змии, издигайки се нагоре настоятелно, ненаситно. Ларвите на ручейниците, във влакнести одежди от клонки, приличаха на мечки, току-що станали от сън. Те пълзяха с премрежени очи през позлатените от слънцето „хълмове и долини“ от мека черна тиня.

— А, ето това тук е доста интересно. Виждаш ли това, ъъ… това нещо, подобно на личинка? То е ларвата на нощната пеперуда порцеланова огневка. Всъщност май имаш една в колекцията си. Какво? Казват се нощни пеперуди порцеланова огневка заради характерните фигури по крилете си, защото наподобяват печатите, които грънчарите слагат на… ъъ… разбираш ли, много хубав порцелан — Споуд15. Порцелановата огневка е една от малкото нощни пеперуди с водни ларви. Ларвите живеят под водата, докато… ъъ… наближи да се превърнат в какавиди. Интересното при този биологичен вид е, че има… ъъ… ъъ… нали разбираш, два вида женски. Мъжкият, разбира се, има напълно развити крила и лети, когато се излюпи, и ъъ… същото се отнася за единия вид от женските. Когато се излюпят, ъъ… женските от другия вид нямат крила. Те продължават да живеят под водата и плуват с крака.

Теодор направи още няколко крачки по калния бряг, вече изсъхнал и напукан като парчета юфка. От малката върба излетя като син фойерверк земеродно рибарче, а една рибарка се спусна откъм средата на езерото и плавно се зарея на грациозните си сърповидни крила. Теодор потопи сакчето си в пълната с водорасли вода и започна да го движи леко напред-назад, като че галеше котка. После го вдигна нависоко и най-внимателно разгледа през лупа мъничката бутилчица, която висеше на сака.

— Ъъ, да, няколко циклопса. Две ларви на комари. Аха, това е интересно. Виждаш ли, тая ларва на ручейник си е направила обвивката изцяло от черупки на охлювчета. Тя е, нали разбираш… извънредно красива. Ах, ето! Тук имаме, мисля… да, да, ето няколко ротатории.

В името на отчаяните си опити да възприема това богатство от знания, попитах какво представляват ротаториите и се взрях през лупата в малката бутилчица, за да видя трепкащите и гърчещи се същества, както ми обясни Теодор.

— Ранните естественици са ги наричали колеловидни животни заради странните им реснички, разбираш ли? Движат се по много особен начин, тъй че изглеждат почти като… ъъ… разбираш ли… ъъ… ъъ… като колелца на часовник. Когато следващия път ми дойдеш на гости, ще ти ги покажа под микроскопа. Действително са много красиви същества. Тия тук, разбира се, са женски.

Естествено, попитах защо трябва всичките да са женски?

— Това е едно от интересните неща за ротаториите. Женските снасят неоплодени яйца… ъъ… тоест снасят яйца, без да са имали допир с мъжки ротатории. Ъъ… ъъ… разбираш ли, нещо като кокошките. Но разликата е в това, че от яйцата на ротаториите се излюпват други женски, които на свой ред снасят повече яйца, от които… ъъ… отново се излюпват женски. Но понякога женските снасят по-малки яйца, от които се излюпват мъжки. Ще видиш под микроскопа, че женската има — как да кажа — доста нежно тяло, храносмилателен канал и така нататък. Мъжкият е устроен много по-просто. Друго интересно нещо за тях — Теодор продължи с наслада да разказва чудесия след чудесия, — е, че понякога ъъ… разбираш ли, когато лятото е горещо или нещо такова и има вероятност езерото да пресъхне, те се спускат на дъното и образуват нещо като твърда черупка около себе си. Това е своеобразна летаргия, защото езерото може да пресъхне м… ъъ… ъъ… да кажем седем — осем години, и те просто ще си стоят там в праха. Но щом падне първият дъжд и напълни езерото, те пак се съживяват.

Продължихме да вървим по брега, прокарвайки сакчетата си през балонообразните купчинки жабешки яйца и навързаните като огърлици яйца на красивите жаби.

— Ето… ъъ… ако вземем лупата, ще видиш една изключително нежна хидра.

През лупата се открои мъничко късче от водорасло, за което бе прикрепено дълго тънко стълбче с цвят на кафе, завършващо с много виещи се нежни пипала. Докато наблюдавах, един закръглен циклопс, който старателно носеше две големи и явно тежки торбички с розови яйца, доплува с няколко стремителни тласъка прекалено близо до виещите се „ръце“ на хидрата. В миг тя го погълна. Преди да изчезне напълно, той направи няколко отчаяни напъна да се измъкне. Знаех, че ако наблюдавах продължително, щях да видя агонията на още циклопси, поглъщани бавно и сигурно като движеща се издутина надолу по тялото на хидрата.

Палещите лъчи на издигналото се в зенита си слънце ни напомняха, че е време за обяд. Връщахме се под нашите маслинови дървета, обядвахме и пиехме питието си от джинджифил. Наоколо се носеше сънливото цвъртене на новоизлюпените цикади, което наподобяваше звуците на цитра, и нежното въпросително гукане на гугутките. В прохладната сянка на маслините мъничките мравки, черни и лъскави като хайвер, събираха трохите по опадалите миналогодишни маслинови листа, изсъхнали, обагрени в ореховокафяво и бананово жълто, с накъдрени краища като бисквити. По склона зад нас минаваше стадо кози под скръбния звън на хлопатара на козела — водач. Чувахме хрупането на козите, които безразборно унищожаваха всеки свеж лист, който можеха да достигнат. Водачът дойде при нас и ни загледа със зли жълти очи, като сумтеше и въздишаше дълбоко. Дъхаше на мащерка.

— Не трябва, ъъ… нали разбираш, да ги оставят без надзор — каза Теодор и леко побутна козела с бастуна си. — Козите нанасят повече вреда на околната растителност, отколкото почти всички други животни.

Козелът избля язвително и се отдалечи, послушно следван от целия си пакостлив отряд.

Полежавахме около час, докато ни се смелеше храната, загледани през сплетените маслинови клони нагоре в небето, нашарено с мънички бели облачета, като отпечатъци от детски пръстчета по син заскрежен зимен прозорец.

— Е… — казваше накрая Теодор и ставаше, — мисля, че може би трябва… разбираш ли, просто да видим какво може да ни предложи отвъдната страна на езерото.

И така още веднъж започвахме да обикаляме бавно брега. Епруветките, бутилките и бурканите ни постепенно се изпълваха с блясъка на микроскопични животинки, а картонените и тенекиените ми кутии и чанти — с жаби, малки водни костенурки и много бръмбари.

— Предполагам — казваше накрая Теодор, поглеждайки към залязващото слънце, — предполагам… нали разбираш, че трябва да си тръгваме.

С мъка мятахме на гръб вече съвсем натежалите колекционерски чанти и се отправяхме към къщи, капнали от умора. Роджър, изплезил език като розово знаме, подтичваше въздържано пред нас. Щом стигнехме във вилата, разквартирувахме улова си. После си почивахме и обсъждахме работата през деня, изпивахме огромни количества силен топъл чай и се тъпчехме със зачервени горещи кифлички, които мама току-що изваждаше от фурната.

Веднъж отидох на езерото без Теодор и съвсем случайно хванах животинче, за което бях мечтал отдавна. Като извадих мрежичката си от водата и внимателно започнах да разглеждам заплетената маса водорасли, неочаквано открих, че в тях се бе спотаил един паяк. Възторгът ми нямаше граници, защото бях чел за това интересно същество, известно като един от най-необикновените видове паяци в света поради съвсем своеобразния му начин на живот във водата. Беше дълъг около половин инч и имаше неясно изразени сребристи и кафяви петна. Победоносно го сложих в една тенекиена кутия и внимателно го занесох вкъщи.

Подготвих аквариум с пясъчно дъно и го украсих с клонки и езерни водорасли. Поставих паяка на една щръкнала над водата вейка и започнах да го наблюдавам. Той се спусна по клонката, потопи се във водата и веднага доби ярък и красив сребрист цвят поради многобройните мънички мехурчета въздух, които се задържаха около космите на тялото му. След това потича около пет минути напред-назад под водата, за да „изучи“ всички клонки и водорасли, преди да си избере място за „строеж“ на жилище.

Понеже водният паяк е най-ранният „изобретател“ на водолазния звънец, седях втренчен в аквариума, за да разбера как го прави. Паякът свърза първо водораслите и клонките с няколко дълги нишки паяжина. Те трябваше да служат за котви. После застана приблизително по средата между тях и започна да плете несиметрична елипсовидна плоска, общо взето, традиционна паяжина, но по-нежна, нещо като примка. Това му отне около два часа: той плете, докато конструкцията го задоволи. Сега предстоеше да достави въздух. Паякът извърши многократни пътешествия до повърхността — излизаше отгоре, а на връщане вкарваше във водата въздух с повърхността на тялото си — то ставаше сребристо от въздушните мехурчета. После изтичваше надолу, заставаше под паяжината, гладеше тялото си с крачета и се освобождаваше от въздушните мехурчета, които се издигаха. Паяжината веднага ги впримчваше. След пет — шест такива операции всички мънички мехурчета се сляха в един голям мехур. Паякът донасяше все повече въздух и мехурът ставаше все по-голям и по-голям и започна да избутва паяжината нагоре, докато накрая паякът постигна целта си: във водата увисна въздушен купол с формата на камбана, здраво закотвен с нишките между водораслите и клонките. Сега домът на паяка беше готов за удобен живот, без дори да се налагаха чести посещения до повърхността, защото въздухът в „камбаната“ щеше да се опреснява от кислорода, освобождаван от водораслите, а въглеродният двуокис, който се отделя от паяка, щеше да се просмуква през „стените“ на „къщата“ му.

Седях, гледах този великолепен образец на майсторство и се чудех как първият воден паяк бе успял да измисли такъв находчив начин за живот под водата. Но способността да живее в „собственоръчно“ направената си подводница не е единствената чудновата особеност на този вид паяк. За разлика от много други видове мъжкият е около два пъти по-голям от женския и след като се съешат, „жена“ му не може да го излапа, както често се случва в съпружеския живот на паяците. По големината разбрах, че моят паяк е женски, и ми се стори, че коремът му е доста надут. Предположих, че очаква щастливо събитие, и се постарах да му осигуря голямо количество добра храна. Той обичаше дебели зелени дафнии, които хващаше много умело, когато плаваха покрай него. Но вероятно любимата му храна бяха току-що излюпените питомци на тритоните, които нападаше без колебание, въпреки че бяха доста обемиста плячка. Каквото и да уловеше, паякът го занасяше в „камбаната“ си и сладко го изяждаше.

После настъпи денят, когато паякът се зае да разшири „камбаната“. Той не бързаше с тази работа, която му отне два дни. Когато погледнах една сутрин в аквариума, за своя радост открих, че в „детската стая“ имаше топка от яйца. В съответния срок те се излюпиха в миниатюрни копия на майка си. Скоро имах повече водни паяци, отколкото ми трябваха и с възмущение установих, че без абсолютно никакво родителско чувство майката апетитно си хапваше от собствените си рожби. Бях принуден да преместя малките в друг аквариум, но когато пораснаха, те започнаха да се изяждат взаимно; затова накрая просто си оставих два, които изглеждаха „най-интелигентни“, а останалите отнесох до езерото и ги пуснах във водата.

По време на увлечението ми по водните паяци пристигна Свен Олсън. За ужас на мама Лари канеше тайфи от художници, поети и писатели у нас, без да я пита. Свен Олсън бе скулптор и в известна степен ние знаехме за посещението му — той няколко седмици поред ни бомбардираше с противоречиви телеграми, които бяха докарали мама до лудост, защото трябваше постоянно да застила и да раздига леглото му. Мама и аз пиехме спокойно чай на верандата, когато един кабриолет се появи по алеята, приближи до къщата и спря. Отзад седеше огромен човек, който в лице поразително приличаше на реставрираните образи на неандерталец. Носеше бяла фланелка, широк, ярко кариран голф и сандали. Върху голямата си глава имаше сламена шапка с широка периферия. Две дупки на дъното й напомняха, че е била предназначена за кон. Свен Олсън слезе тромаво от кабриолета с голяма смачкана пътна чанта в ръка и акордеон през рамо. Мама и аз отидохме да го посрещнем. Той свали шапката си със замах и се поклони, показвайки, че огромният му череп бе напълно лишен от коса, с изключение на един особен, побелял проскубан кичур на врата му, който беше като опашка на патица.

— Госпожа Даръл? — попита той, вторачвайки се в мама с детински сини очи. — Очарован съм да се запозная с вас. Казвам се Свен.

Той говореше безупречен английски, почти без акцент, но гласът му бе доста необикновен — между плътен мек баритон и треперещ фалцет, като че мутираше въпреки напредналата възраст на Свен. Той протегна голямата си бяла ръка с форма на лопата към мама и още веднъж се поклони.

— Е, радвам се, че най-накрая успяхте да дойдете — каза мама приветливо и лицемерно. — Моля, влезте да пийнете чай.

Взех акордеона и ръчната му чанта и заедно отидохме на верандата. Пихме чай и се оглеждахме внимателно. Настъпи дълго мълчание. Свен дъвчеше парче препечен хляб и от време на време се усмихваше нежно на мама. Тя му отвръщаше също с усмивка и отчаяно си блъскаше главата да измисли подходяща интелектуална тема за разговор. Свен глътна парче препечен хляб и се закашля силно. Очите му се напълниха със сълзи.

— Много обичам препечен хляб — каза той, задъхвайки се. — Просто го обожавам. Но винаги се задавям от него.

Напоихме го с още чай и след малко кашлицата му премина. Той се наведе напред, прибра в скута си огромните си ръце, белеещи се на фона на отвратителната шарка на голфа му, и отправи въпросителен поглед към мама.

— Имате ли — попита той, изпълнен с очакване, имате ли случайно наклонност към музиката!

— Ами — каза мама стреснато и очевидно обзета от ужасно подозрение, че ако каже „да“, Свен може да я помоли да изпее нещо, — обичам музиката, разбира се, но… не мога да свиря на нищо.

— Дали — каза Свен неуверено, — ще имате нещо против да ви изсвиря нещо?

— А, ъъ, не, разбира се. Би било чудесно!

Свен я погледна с нежни сияещи очи, взе акордеона си и разкопча ремъка му. Разтегна го като гъсеница и той издаде звук, подобен на финален магарешки рев.

— Нагълтал се е с морски въздух — обясни Свен и нежно го помилва.

Той намести акордеона по-удобно, подпря го на широкия си гръден кош, внимателно нагласи дебелите си като кебапчета пръсти върху клавишите, затвори очи и засвири. Мелодията беше много сложна и странна. По грозното лице на Свен се изписа такъв възторг, че ме напуши смях и трябваше да хапя вътрешните страни на бузите си, за да не се разсмея. Лицето на мама изразяваше ледена учтивост, като на някакъв световноизвестен диригент, принуден да слуша рецитала на изпълнител на пищялка.

Мелодията завърши с пронизителни и нехармонични тонове. Свен въздъхна с истинска наслада, отвори очи и се усмихна на мама:

— Бах е прекрасен!

— О, да! — каза мама с добре престорено въодушевление.

— Радвам се, че ви харесва. Ще ви посвиря още.

И така през следващия час мама и аз седяхме като хванати в капан, а Свен свиреше мелодия след мелодия. Всеки път, когато мама се опитваше да стане, за да подири някакво спасение, Свен вдигаше една от огромните си ръце, като че спираше поток от въображаемо пътно движение, и лукаво казваше „Само още едно парче!“, а мама се отпускаше обратно на стола с треперлива усмивка.

С голямо облекчение посрещнахме останалите членове на семейството. Лари и Свен затанцуваха в кръг, зареваха като бикове и бурно се запрегръщаха. После Лари замъкна Свен в стаята си. Там дълго приказваха в уединение и понякога избухваха във внезапен смях.

— Какво представлява той? — попита Марго.

— Ами, всъщност не знам, миличка — отговори мама. — Откакто е дошъл, все свири.

— Свири ли? — попита Лесли. — На какво свири?

— На латерната си или както там го наричате рече мама.

— Господи — каза Лесли. — Не мога да понасям тия неща. Дано не почне да свири из цялата къща.

— Не, не, миличък, сигурна съм, че няма — отвърна бързо мама, но тонът й не беше убедителен.

Точно в този миг Лари се появи на верандата:

— Къде е акордеонът на Свен? Иска да ми изсвири нещо.

— Боже господи — изпъшка Лесли. — Ето на. Нали ви казах!

— Нали няма да свири на този акордеон през цялото време, миличък? — попита мама. — Вече ни изнесе едночасов концерт и главата ми ще се пръсне.

— Разбира се, няма да свири през цялото време каза раздразнено Лари, като взе акордеона. — Просто иска да ми изсвири една мелодия. А на вас какво ви свири?

— Много странна музика — отговори мама. — От някакъв човек, нали се сещаш, има нещо общо с дърветата.

До края на деня се измъчихме, най-меко казано. Репертоарът на Свен бе явно неизчерпаем и по време на вечерята той настоя да ни възпроизведе как са се хранили войниците в шотландска крепост, като неуморно маршируваше около масата и свиреше един от по-немелодичните шотландски танци. Съпротивителните сили на семейството бяха към края си. Дори Лари изглеждаше доста загрижен. Без задръжки и с ясни отношения към хората Роджър обобщи мнението ни за изпълнението на Свен, като отметна назад глава и зави тъжно — нещо, което правеше само когато свиреха националния химн.

Три дни след пристигането на Свен вече свикнахме до известна степен с акордеона му, а самият той ни очарова. Излъчваше някаква наивна доброта — каквото и да направеше, човек не можеше да му се сърди, както не може да се сърди на бебе, което си е подмокрило пелените. Той бързо спечели симпатиите на мама с това, че бе страстен готвач. Носеше огромна тетрадка с кожена подвързия, в която си записваше рецепти за ястия. Свен и мама прекарваха с часове в кухнята — взаимно се учеха как да приготвят любимите си ястия, и резултатите не закъсняха: яденето беше толкова вкусно и в такива огромни количества, че ни се явиха киселини и почувствахме неразположение.

Около седмица след пристигането си, Свен влезе една сутрин случайно в стаята, която гордо наричах свой кабинет. В тази голяма вила имахме толкова много стаи, че бях успял да накарам мама да ми отдели една специално за мен, в която можех да държа всичките си животни.

По това време менажерията ми беше доста богата. В нея влизаше бухалът Одисей, който прекарваше по цял ден кацнал на корниза над прозореца, като имитираше гниещ маслинов пън и от време навреме с изражение на голяма надменност цвъкваше по някоя курешка на вестника, разстлан под него. Контингентът на кучетата се увеличи на три — едно селско семейство ми подари за рождения ден двойка малки мелези. Заради абсолютно недисциплинираното им поведение ги бяхме кръстили Пикльо и Посерко. Имах цели редици буркани, някои с животни в денатуриран спирт, а други с микроскопична фауна. Притежавах и шест аквариума, в които живееха много тритони, змии и жаби. Купища кутии със стъклени похлупаци съдържаха пеперуди, буболечки и водни кончета. За моя изненада Свен прояви голям, почти благоговеен интерес към колекцията ми. Поласкан от такова отношение към любимата ми менажерия, аз го разведох навсякъде и му показах всичко. Дори, след като го заклех да пази тайна, му представих семейство мънички скорпиони с шоколаден цвят, които бях вмъкнал скришом в къщата. Най-силно впечатление му направи подводната камбана и той стоя дълго пред аквариума, втренчил големите си сини очи в паяка, който ловеше плячка и я носеше под купола си. Свен прояви такъв ентусиазъм, че си позволих с известна нерешителност да му предложа да се разходим в маслиновите горички и да му покажа някои от животните в естествената им среда.

— Колко любезно от твоя страна! — голямото му грозно лице светна от радост. — Няма ли да ти преча?

Уверих го, че няма.

— Тогава ще дойда с удоволствие. С най-голямо удоволствие.

И така, през останалото време от гостуването му изчезвахме след закуска от вилата и прекарвахме по няколко часа в маслиновите горички.

В деня на заминаването на Свен — той тръгваше с вечерния кораб — организирахме малък прощален обяд в негова чест и поканихме Теодор. Очарован, че има нова публика, Свен веднага изнесе на Теодор половинчасов рецитал от творби на Бах.

— Ъъ — каза Теодор, когато Свен свърши, — знаете ли, ъъ… знаете ли някои други мелодии?

— Само назовете някоя, докторе — Свен сърдечно разтвори ръце, — и ще ви я изсвиря.

За момент Теодор се замисли, поклащайки се на краката си.

— Да знаете случайно, ъъ… една песен, която се нарича „В града има една механа“? — плахо попита той.

— Разбира се! — каза Свен и веднага поде началните тонове на песента.

Теодор пееше с жар, брадата му стърчеше, очите му светеха. Когато песента свърши, Свен, без да спира, продължи с „Клементайн“. Окуражена от филистерското отношение на Теодор към Бах, мама попита Свен дали знае „Ако бях кос“ и „Песента на чекръка“, които бяха незабавно и превъзходно изпълнени.

После пристигна кабриолетът, за да отведе Свен на пристанището, и той с насълзени очи прегърна нежно всеки от нас. Качи се на задната седалка с пътната чанта в ръка и скъпоценния си акордеон в скута и непрекъснато ни маха, докато кабриолетът изчезна по пътя.

— Какъв мъжествен човек! — каза със задоволство мама, когато се прибрахме. — Досущ от старата генерация.

Сепии и раци

Всяка сутрин, когато се събудех, по стените на спалнята ми имаше тигрови шарки от слънцето, което надзърташе през капаците на прозорците. Както обикновено, кучетата, примъкнали се в леглото ми през нощта, без да ги усетя, заемаха повече от полагаемата им се площ и спяха дълбоко и спокойно. Край прозореца се мъдреше Одисей, обърнат към сноповете златиста слънчева светлина с присвити очи в знак на гневно неодобрение. Отвън се чуваха дрезгавото, подигравателно кукуригане на петле и тихото шумолене на кокошките (звук, наподобяващ клокочеща овесена каша), които кълвяха под портокаловите и лимоновите дървета. Носеше се далечен звън на хлопатари. Врабчетата под стрехите пронизително чуруликаха, а внезапният глъч от пресипнали умолителни писукания показваше, че лястовичката е донесла нещичко за ядене на челядта си в гнездото под прозореца ми. Отмятах чаршафа и изхвърлях кучетата на пода. Те се отърсваха, протягаха се с прозявка и изваждаха розовите си езици, завити като листа на екзотични растения. Отивах до прозореца и разтварях капаците. Облегнат на перваза, докато очите ми свикнеха със светлината, подлагах голото си тяло на топлите ласки на утринното слънце и замислено чешех розовите „печати“, които кучешките бълхи бяха оставили върху кожата ми. После поглеждах над сребристите маслинови дървета към брега и синьото море, от което ме делеше около половин миля. Точно на този бряг от време на време рибарите издърпваха мрежите си. Това винаги представляваше голяма съблазън за мен, тъй като мрежата, изтеглена на брега от дълбините на синия залив, съдържаше многобройни очарователни морски животни, които иначе бяха недостижими.

Щом видех някоя малка рибарска лодка да се люлее над водата, бързо се обличах и с колекционерските си принадлежности хуквах през маслиновите горички надолу по шосето, към брега. Познавах почти всички рибари по име, но с един от тях — висок силен младеж с четинеста кестенява коса, имах специални приятелски отношения. Както можеше да се предполага, той носеше едно от най-често срещаните имена — Спиро, от Спиридон, и за да го различавам от другите Спиридоновци, които познавах, нарекох го Кокино, или червен. Кокино много обичаше да ме снабдява с разни животни. Самият той изобщо не се интересуваше от тях, но се радваше, че ми доставя голямо удоволствие.

Когато един ден отидох на брега, мрежата беше изтеглена наполовина. Рибарите, с орехов тен на кожата, дърпаха мокрите въжета и забиваха в пясъка разтворените пръсти на краката си за по-голяма устойчивост, докато изваждаха тежката мрежа от морето.

— Твое здраве, кирие16 Джери! — извика ми Кокино и размаха голямата си покрита с лунички ръка за поздрав. Рошавата му коса проблясваше на слънцето като пламък. — Днес ще имаш чудни животинки, защото хвърлихме мрежата на ново място.

Клекнах и търпеливо зачаках на пясъка, докато рибарите, с приказки и шеги, равномерно дърпаха въжетата.

Скоро в плитчините се показа дъното на мрежата, където се виждаха бляскащи и трептящи риби. Изтеглената на пясъка мрежа бе като жива, пулсираща маса, която издаваше постоянен, пърпорещ в стакато звук от безнадеждно пляскащите опашки на рибите. Целият улов се изсипваше в кошници. Имаше най-различни риби — червени, бели, с виненочервени ивици, риби скорпиони — преливащи в многобагрен гоблен. Намираше се и по някой октопод или сепия, със злокобен вид и уплашен израз на разтворените си подобни на човешки очи. Щом рибарите извадеха всичко, което можеше да се използва за ядене, идваше моят ред.

На дъното на мрежата имаше огромна купчина камъни и водорасли и точно тук ловях трофеите си. Веднъж намерих плосък камък с прикрепен към него чисто бял корал. Приличаше на малко буково дръвче през зимата — с оголени, безлистни, като че покрити със сняг клони. Понякога откривах морски звезди, дебели почти колкото пандишпан, но със закръглени, а не заострени и удължени лъчи както при обикновените. Тия морски звезди имаха блед сиво-бежов цвят и ярки алени петна. Веднъж намерих два интересни криви рака, чиито щипци и крака в прибрано положение прилягаха с безупречна точност към тялото. Раците имаха ръждивочервена шарка на гърба си, която доста приличаше на човешко лице. Това очевидно не беше защитна окраска и щом можеха да се движат по морското дъно в такава крещяща премяна, трябваше да се предполага, че нямат много врагове.

Бях почнал да ровя в един голям куп водорасли, когато Кокино, след като беше наслагал всичката риба в кошниците, дойде да ми помага. Имаше обикновения асортимент от мънички, къси колкото кибритена кутия калмари, риби игли, криви раци, раци морски паяци и различни дребни риби, които не бяха успели да избягат през дупките на мрежата. Изведнъж Кокино изсумтя приятно изненадан, измъкна нещо от заплетеното валмо водорасли и ми го поднесе на загрубялата си длан. Просто не вярвах на очите си — морско конче. Кафяво-зеленикаво, с прецизно наредени плочици във вид на пръстени, то лежеше в дланта на Кокино като някакво подобие на шахматна фигура, зяпнало с чудатата си стърчаща муцунка, а опашката му неистово се завиваше и се развиваше. Бързо го грабнах и го потопих в буркан, пълен с морска вода, а в душата си горещо се молех на свети Спиридон да му спаси живота. За моя радост то се съвзе и сякаш увисна във водата, а мъничките перки от двете страни на конската му глава трептяха толкова бързо, че не се виждаха. След като се уверих, че животът му е вън от опасност, започнах да ровя във водораслите със страстта на златотърсач, който е намерил къс самородно злато в коритото на реката. Старанието ми беше възнаградено — след няколко минути вече шест различно големи морски кончета плаваха провиснали в буркана. Замаян от сполуката си, набързо се сбогувах с Кокино и другите рибари и тичешком се прибрах вкъщи.

Тук най-безцеремонно лиших от подслон четиринадесет слепока и узурпирах аквариума им, за да настаня новия си улов. Знаех, че в буркана морските кончета ще останат без кислород, поради което трябваше да действам бързо, за да ги запазя живи. Изтичах до брега с аквариума, измих го внимателно, напълних дъното с пясък и бегом го отнесох във вилата. Трябваше да ходя три пъти с кофи до морето, за да нося вода за аквариума. Когато излях в него и последната кофа, бях толкова изморен, че започнах да се питам дали заслужава да се трепя толкова заради морските кончета. Щом обаче ги преместих в аквариума, разбрах, че трудът ми не бе отишъл напразно. В пясъка на дъното бях забил маслиново клонче. След като цопнаха във водата, морските кончета се окопитиха и се понесоха из аквариума като пуснати в полето понита. Перките им се движеха толкова бързо, че не се виждаха — сякаш всяко морско конче се движеше със скрито моторче. След като обиколиха в галоп новата си територия, те се насочиха към маслиновото клонче, нежно увиха опашките си около него и застанаха мирно.

Морските кончета пожънаха мигновен успех. Те бяха може би единствените животни, които семейството ми посрещна с единодушно одобрение. Дори Лари идваше тайно в стаята ми, за да ги гледа как плуват прави като свещ и се клатят напред-назад в аквариума. Отнемаха ми много време, защото установих, че морската вода бързо се разваля, и за да я сменям, трябваше да ходя с кофи до морето по четири — пет пъти на ден. Въпреки умората бях доволен, че не се отказах, защото иначе нямаше да стана свидетел на много интересно нещо.

Едно от морските кончета явно беше възрастно — почти черно и с добре издуто коремче. Отдадох това просто на възрастта. Една сутрин забелязах, че коремчето му беше цепнато, като порязано с ножче за бръснене. Чудех се дали морските кончета не се бяха били и какво бяха използвали за оръжие, защото изглеждаха съвсем беззащитни. За моя голяма изненада цепнатината се разтвори и от нея изплува мъничко крехко копие на морското конче. Не можех да повярвам на очите си, но щом първото конче бебе се появи и увисна в бистрата вода, се появи още едно, после още едно и още едно, докато се събраха двадесет миниатюрни морски кончета, плуващи около огромния си родител като някакъв малък облак. Ужасен да не би големите морски кончета да изядат новородените, приготвих бързо още един аквариум и сложих в него, според наивните си представи, майката и рожбите й. Поддържането на два аквариума бе херкулесова задача и аз започнах да се чувствам като кон в руднична шахта. Въпреки това твърдо бях решил да не се отказвам до четвъртък, когато Теодор идваше на чай, и да му покажа придобивките си.

— Аха — каза той, надничайки в аквариума с професионален жар, — наистина са извънредно интересни. Разбира се, според книгите морските кончета се срещат в нашия район, но лично аз, ъъ… нали разбираш… никога не съм виждал.

Показах му майката и рояка нейни рожби.

— Не, не. Това не е майката, това е бащата.

Отначало помислих, че се шегува, но Теодор обясни, че когато женската снесе оплодените яйца, мъжкият ги прибира в специална торба, където те се развиват и излюпват. Така че това, което си мислех за горда майка, всъщност беше гордият баща.

Скоро работата по поддържането на „конюшнята“ с микроскопичен морски „фураж“ и свежа морска вода стана непосилна и затова с голямо нежелание трябваше да изсипя аквариумите в морето и да освободя кончетата.

Кокино не само ми осигуряваше животни от мрежата си, но ми показа и един от най-оригиналните начини за риболов — нещо, което никога не бях виждал.

Един ден го срещнах на брега, когато слагаше в малката си разнебитена лодка газена тенекия, пълна с морска вода. На дъното лежеше голяма сепия, която имаше много сантиментален вид. Кокино я беше завързал с канап там, където главата се съединява с огромното й яйцевидно тяло. Попитах го къде ще ходи. На лов за сепии! Учудих се, понеже в лодката нямаше никакви въдици, мрежи или дори прът с тризъбец. Как тогава щеше да лови сепии!

— С любов — каза загадъчно Кокино.

Чувствах за мой дълг да изуча всеки начин за лов на животни и помолих Кокино да ме вземе със себе си, за да видя този тайнствен начин на риболов. Гребахме навътре в синия залив, докато стигнахме до кристално бистра вода. Кокино хвана края на канапа, с който беше вързана сепията, и го закачи внимателно за големия пръст на крака си. После вдигна сепията и я пусна отстрани на лодката. За момент тя се задържа на повърхността на водата, като ни гледаше недоверчиво, после, изхвърляйки пръски вода, се шмугна с последователни резки тласъци, като влачеше канапа след себе си, и скоро изчезна в сините дълбини. Канапът бавно потъна във водата и после се опъна на пръста на Кокино. Той запали цигара и приглади косата си.

— Сега — той се ухили, — ще видим какво може да прави любовта.

Кокино хвана греблата и подкара бавно и леко лодката в залива, като спираше често и се втренчваше в канапчето. Изведнъж изсумтя, остави греблата под ъгъл, като крила на нощна пеперуда, сграбчи канапа и започна да го тегли. Наведох се над бистрата вода и се взрях да видя края на опънатото черно въженце. Скоро от дълбините се появи мътно петно, Кокино задърпа по-бързо въженцето и сепията се показа. Когато я изтегли на повърхността, с изумление видях, че това бяха две сепии, вкопчени в страстна прегръдка. Кокино бързо ги издърпа до лодката и с рязко движение на канапа ги стовари на дъното. Мъжкият бе тъй запленен от любимата си, че дори резкият преход от водните му чертози във въздуха не му направи никакво впечатление. Така здраво се бе усукал в женската, че Кокино с мъка го отдели и го пусна в тенекията с морска вода.

Този съвсем необикновен начин за риболов много ми хареса, макар че дълбоко в себе си го мислех за малко непочтен. Приличаше ми на излавяне на кучета с помощта на разгонена кучка, вързана на дълга каишка. За един час хванахме пет мъжки сепии в сравнително малък район на залива. Учудих се, че има толкова много, понеже обикновено трудно се намират, освен ако отидеш на нощен риболов. През цялото време женската сепия изпълняваше ролята си със стоическо безразличие, но все пак чувствах, че трябваше да бъде възнаградена. Убедих Кокино да я пусне на свобода, което той стори с явно нежелание.

Попитах го как бе разбрал, че женската привлича мъжките, а той вдигна рамене.

— Сега му е времето — отговори Кокино.

— В такъв случай можеш ли да вържеш всяка женска на края на въженце и да разчиташ на успех?

— Да — каза Кокино. — Но, разбира се, някои женски сепии, както и някои жени, са по-привлекателни от други и затова с тях се получават по-добри резултати.

Главата ми се замая при мисълта за сравняване на женските достойнства на две сепии. Съжалявах, че този метод не можеше да се използва при други животни. Много ме блазнеше например идеята да пусна във водата вързано за един конец женско морско конче и после да изтегля цяла свита от страстно вкопчени в него мъжки морски кончета. Доколкото ми бе известно, Кокино беше единственият, който практикуваше този своеобразен вид риболов, вероятно непознат на други рибари. Всички, на които после разказвах за този метод, посрещаха думите ми с явно недоверие.

Начупената брегова линия близо до вилата създаваше условия за съществуването на истинско богатство от морски животни. Морето бе сравнително плитко и удобно за моите ловни експедиции. Успях да придумам Лесли да ми направи лодка, което много ме улесни. Този „плавателен съд“ беше почти кръгъл, с плоско дъно и със силно наклонен десен борд. След магарето това беше най-любимото ми нещо. Напълвах дъното на лодката с буркани, тенекиени кутии и сакове, вземах голям пакет храна и потеглях, придружен от екипажа си — Пикльо, Посерко и Роджър, а от време на време, когато проявяваше благосклонност да ни придружи, идваше и бухалът ми Одисей. Прекарвахме горещите безветрени дни в изследване на отдалечени малки заливчета и скалисти архипелази, покрити с водорасли. По време на тези експедиции имахме много интересни приключения. Веднъж открихме огромно множество охлюви морски зайци, които бяха покрили близо цял акър земя. Те имаха яркопурпурни яйцевидни тела, изящен „плисиран волан“ и две странни издутини на главата, които всъщност удивително приличаха на дългите уши на заек. Бяха стотици — всички пълзяха по скалите и през пясъка към южната част на острова. Понеже нито се докосваха, нито проявяваха някъде интерес един към друг, предположих, че не се събират, за да се съешават, а се преселват някъде другаде.

Друг път група отегчени едри и добродушни делфини ни завариха, когато бяхме на котва в един малък залив. Вероятно привлечени от приветливия оранжев и бял цвят на моята лодка, те започнаха да играят около нас: подскачаха и се гмуркаха, приближаваха се успоредно на лодката с ухилените си муцуни и ни отправяха дълбоки страстни въздишки. Един млад делфин, по-смел от възрастните, дори се гмурна под лодката и почувствахме как гърбът му се отърка о плоското й дъно. Вниманието ми бе раздвоено от една страна, се наслаждавах на очарователната гледка, а от друга потушавах бунта на моя екипаж. Всички реагираха на пристигането на делфините по свой, индивидуален начин. Пикльо, който никога не се бе проявявал като хладнокръвен воин, беше оправдал най-невъздържано името си и скимтеше свит, треперещ при носа на лодката. Посерко реши, че единственият начин да спаси живота си е да напусне кораба и да преплува до брега. Наложи се да употребя сила, за да задържа него и Роджър, който беше убеден, че само да му разрешах да скочи в морето и щеше за секунда да избие всички делфини.

По време на една от тези експедиции намерих великолепен трофей, който стана косвена причина да дадат Лесли под съд, въпреки че тогава изобщо не можех да допусна това. Цялото семейство беше в града, с изключение на Лесли, който се лекуваше от много силен пристъп на дизентерия. Беше първият ден, в който се чувстваше малко по-добре, и той лежеше на канапето в гостната, слаб като котенце, сърбаше леден чай и четеше голям наръчник по балистика. Уведоми ме по съвсем недвусмислен начин, че не желае да се мотая наоколо и да му досаждам, и понеже не исках да ходя в града, изведох кучетата с лодката.

Както си гребях, зърнах в тихите води на залива нещо, което ми се стори като жълти водорасли. Винаги си струваше да изследвам водораслите, защото неизменно съдържаха многобройни морски обитатели, а понякога, когато имах късмет — доста едри животни. Затова подкарах лодката нататък. Като понаближих, водораслите заприличаха на жълтеникаво оцветен камък. Но можеше ли камък да плава? Взрях се по-внимателно и за моя радост, колкото и невероятно да ми се струваше, установих, че това е доста голяма морска костенурка. Прибрах греблата, накарах кучетата да млъкнат, настаних се на носа и зачаках напрегнато, докато лодката дрейфуваше все по-близо и по-близо. Костенурката се носеше по повърхността на водата, разперила крака. Тя бе заспала дълбоко. Целта ми беше да я хвана, преди да се събуди. Сакчетата и разнообразните ми други принадлежности в лодката не можеха да ми послужат, защото морската костенурка беше дълга около три фута. Реших, че единственият начин да я уловя бе да се гмурна към нея, да я сграбча и да я вкарам някак в лодката, преди да се събуди. Поради силното ми вълнение и през ум не ми мина, че толкова едра морска костенурка е много силна и че няма да се предаде без бой. Когато лодката стигна на около шест метра, поех въздух и се гмурнах. Ориентирах се да действам под костенурката, за да й пресека пътя, така да се каже. Хвърляйки се в хладката вода, отправих кратка молитва да не я събудя с шумното си гмуркане. Молех се също да бъде прекалено сънена, за да не може да предприеме бързо отстъпление. Бях се гмурнал дълбоко и се обърнах на гръб — над мен като огромна златна монета беше морската костенурка. Изплувах към нея и я сграбчих за предните крака, които се показваха от черупката й като мазолести сърпове. За мое учудване, дори и сега тя не се събуди. Когато задъхан показах глава над водата, като продължавах да стискам краката й, цялата тая загадка изведнъж се изясни — морската костенурка бе умряла доста отдавна, както подсказваха носът ми и многобройните мънички риби, които си зобаха от люспестите й крайници.

Малко се разочаровах, но по-добре мъртва морска костенурка, отколкото никаква. Ето защо с мъка я докарах до лодката, където здраво завързах единия й крак. Кучетата бяха много заинтригувани, като си въобразяваха, че това е някакъв вкусен екзотичен деликатес, доставен специално за тях. Поради формата й лодката не беше никак лесна за управление, а сега проявяваше склонност да плава в кръг около безжизненото тяло на морската костенурка. Въпреки това след едночасово усилено гребане пристигнахме благополучно на кея. Завързах лодката и издърпах плячката си на брега, за да я разгледам внимателно: морска костенурка. От черупката на този вид правят рамки за очила, а понякога излагат препарирани екземпляри по витрините на магазините за оптически стоки. Масивната й глава с голяма сбръчкана гуша от жълта кожа и с нос като човка приличаше поразително на ястреб. Черупката й беше олющена вероятно от океанските бури или от зъбите на акули и тук-там беше украсена със снежнобели гроздчета от малки балануси. Долната й част — бледо нарцисово жълта, мека и гъвкава — наподобяваше дебел влажен картон.

Наскоро бях правил продължителна и много интересна дисекция на речна костенурка и реших, че сега имам идеална възможност да сравня вътрешната анатомия на сладководната и на морската костенурка. Изкачих се по склона, взех назаем ръчната количка на градинаря, пренесох с нея моя трофей до къщата и го изложих за поклонение на предната веранда.

Знаех, че ще има неприятни последици, ако се опитам да извърша дисекцията вътре във вилата, но мислех, че никой нормален човек не би имал нещо против да разрежа морската костенурка на предната веранда. Приготвих си тетрадка, различни триони, скалпели и бръснарски ножчета, подредени като в операционна зала, и се залових за работа.

Установих, че мекият жълт коремен щит се отделя много по-лесно, отколкото при речната костенурка, който ми отне три четвърти час, докато го прережа с трион. Когато освободих пластрона и го вдигнах като похлупак на тенджера, се откриха всички възхитителни тайни на вътрешните органи на морската костенурка — многоцветни и вмирисани до краен предел. Обзе ме такова любопитство, че миризмата изобщо не ми направи впечатление. Кучетата ми обаче, които обикновено приемаха оборския тор за източник на идеален аромат, придаващ пикантност на любопитните им вълнения, започнаха непрекъснато да кихат и изчезнаха с единодушно възмущение. За мое щастие открих, че костенурката е женска: имаше много яйца, големи почти колкото топки за пинг-понг, меки и оранжеви като цвят на латинка. Преброих ги — четиринадесет. Внимателно ги наслагах в лъскава лепкава редица на плочите. После се заех с голямата купчина черва и реших, че трябва да запиша точната дължина на този изумителен вътрешен механизъм във вече изцапаната ми с кръв тетрадка. Със скалпел ги отделих от задния отвор на костенурката и започнах да ги вадя. Струваше ми се, че нямат край, но най-после успях да ги простра на верандата в низ намотки и извивки като някаква „пияна“ железопътна линия. С тях беше свързан стомахът — отвратителна сивкава торба, като балон, пълен с вода. Очевидно той съдържаше последната храна на костенурката и аз бях убеден, че в интерес на науката трябва да проверя какво е яла точно преди смъртта си. Забих един скалпел в голямата потръпваща торба и направих пробен разрез. Мигновено стомахът изпусна въздуха си с отвратително пуфтене, подобно на въздишка, и се разнесе такава воня, пред която всички останали непоносими миризми отстъпиха на втори план. Дори аз, колкото и да бях задълбочен в изследванията, политнах назад, давейки се.

Бях сигурен, че докато семейството се върне от града, ще успея да почистя верандата, но развълнуван от новата си придобивка, съвсем забравих за съвземащия се от болестта Лесли, който лежеше в гостната. Миризмата от вътрешностите на костенурката беше проникнала през двойните стъклени врати на верандата и беше стигнала до канапето, на което той се беше проснал. Първият сигнал за катастрофалния ход на нещата беше ужасен рев откъм гостната. Преди да мога да предприема някакви разумни действия, Лесли, увит в одеяла, се появи на двойните стъклени врати към верандата.

— Каква е тая дяволски гадна воня? — попита той с гърлест глас.

После видя нарязаната морска костенурка и красиво подредените й вътрешности на плочите, очите му се изцъклиха и по лицето му изби светловиолетов цвят.

— Какво, по дяволите, е това?

С известна неувереност отговорих, че е морска костенурка, на която правя дисекция. Женска, бързо продължих аз, надявайки се да отвлека вниманието му с подробности. Посочих красивите яйца и му обясних, че съм ги измъкнал от вътрешността й.

— По дяволите яйцата й! — изкрещя Лесли, като че изричаше някаква странна средновековна клетва. — Махай това гнусно нещо оттук! С тая смрад ще прогониш всички ни от вилата.

Поясних, че почти съм свършил с дисекцията и че имам намерение да заровя всички меки части на костенурката, а да запазя само скелета и черупката й за колекцията си.

— В никакъв случай! — изрева Лесли. — Веднага махай цялото това гадно нещо и го заравяй. После се връщай, за да изстържеш верандата.

Готвачката ни Лукреция, привлечена от глъчката, се появи до Лесли. Тя отвори уста, за да попита за естеството на тая семейна свада, но миризмата на морската костенурка внезапно я задави. Лукреция постоянно страдаше от петнадесет — шестнадесет болести, които се обаждаха поред. Тя се отнасяше с такъв интерес и внимание към тях, както други хора се отнасят към сандъчетата си за цветя на прозорците или към китайските си мопсове. По това време стомахът й създаваше най-много грижи. Тя ахна два-три пъти тихо като риба, прошепна сподавено „Свети Спиридоне!“ и се отпусна в обятията на Лесли с много сполучлива преструвка на припадък.

В този момент за мой ужас по алеята към вилата се появи кола с другите членове на семейството и тържествено спря под верандата.

— Здравей, миличък — мама слезе от колата и тръгна към стъпалата. — Добре ли прекара сутринта?

Преди да мога да се обадя, морската костенурка ме изпревари. Мама издаде няколко странни хълцащи стона, измъкна носната си кърпичка и бързо я сложи на носа си.

— Каква — запита тя през кърпичката, — е тази ужасна миризма?

— Питай това проклето момче! — изрева Лесли откъм двойните стъклени врати, като продължаваше безрезултатните си опити да подпре стенещата Лукреция на рамката на вратата.

Лари и Марго вървяха подир мама по стълбите и видяха накълцаната морска костенурка.

— Какво…? — започна Лари, но се сгърчи в пристъп на конвулсивна кашлица. — Ах, това е дело на нашето проклето хлапе! — изруга задъхано той.

— Ясно, миличък — каза мама през кърпичката си. — Лесли току-що ми каза.

— Отвратително! — изрида Марго, като вееше носната кърпичка пред носа си. — Прилича на железопътна катастрофа.

— Какво е това, миличък? — попита ме мама.

Обясних, че е извънредно интересна морска костенурка, женска, в която има яйца.

— Непременно ли трябваше да я кълцаш на верандата? — възмути се тя.

— Момчето е откачено — каза Лари, дълбоко убеден в думите си. — Цялата къща вони на гнусен китоловен кораб.

— Действително трябва да я занесеш другаде, миличък — каза мама. — Не може да мирише така на предната веранда.

— Кажи му да зарови това гадно нещо! — ревна Лесли, като се загърна в одеялата си.

— Защо не предложиш на някое ескимоско семейство да го осинови? — попита Лари. — Те обичат китова мас, ларви и други подобни неща.

— Лари, не говори гнусотии! — обади се Маргарет. — Не е възможно да ядат такива неща. Само като си помисля, ми се повдига.

— Според мен трябва да влезем вътре — рече мама с последни сили. — Може би там няма да мирише толкова силно.

— Тук мирише повече! — извика Лесли откъм двойните стъклени врати.

— Джери, миличък, трябва да почистиш това — каза мама, като внимателно избираше къде да стъпи покрай вътрешностите на морската костенурка. — И да дезинфекцираш плочите.

Семейството влезе вътре, а аз се залових със задачата да махна морската костенурка от предната веранда. Чувах ожесточени спорове.

— Отвратителна напаст! — викаше Лесли. — Както си лежах тук и кротко си четях, внезапно ме удари в носа.

— Гадно! — възмущаваше се Марго. — Нищо чудно, че Лукреция е припаднала.

— Крайно време е да му се намери друг учител каза Лари. — Пет минути отсъстваш от къщи и като се върнеш — той изкормил Моби Дик на предната тераса.

— Сигурна съм, че не е имал лоши намерения измънка мама. — Но е постъпил доста глупаво, като е избрал за тая работа верандата.

— Глупаво! — каза Лари язвително. — През следващите месеци ще ходим като кьорави из къщата с противогази на лицата.

Натоварих остатъците от морската костенурка в ръчната количка и я закарах на върха на хълмчето зад вилата. Тук изкопах дупка, зарових всички меки части на костенурката, а черупката и скелета оставих до мравуняка на едни приятелски настроени мравки, които при други случаи много ми бяха помагали с прецизното си изчистване на скелети. Досега най-голямото нещо, което бях им предлагал, бе един много едър зелен гущер. Затова бях любопитен дали ще се захванат с морската костенурка. Те се затичаха към нея, нетърпеливо махайки с антени, после спряха, помислиха малко, направиха кратко съвещание и масово се оттеглиха. Очевидно дори и мравките бяха против мен. Върнах се унил във вилата. На още вонящата веранда заварих един слаб, стенещ човек да спори с Лукреция с войнствени нотки в гласа му, явно под влияние на изпито вино. Попитах какво иска този човек.

— Казва — отвърна Лукреция с велико презрение, че Роджър е светил маслото на пилетата му.

— Пуйки — поправи човекът. — Пуйки.

— Добре де, пуйки — съгласи се Лукреция.

Сърцето ми се сви. Струпваше се беда след беда на главата ми. Знаехме, че Роджър имаше осъдителния навик да трепе пилета. През пролетта и лятото гоненето на лястовици беше едно от многото му безобидни развлечения. Лястовиците го докарваха до апоплектичен бяс, като профучаваха под носа му и летяха ниско над земята точно пред него, а той ги гонеше с настървен лай, настръхнал от ярост. Селските пилета се криеха из миртовите храсти и точно когато минаваше, изскачаха под носа му, изпляскваха шумно с крила и кудкудякаха лудо и истерично. Роджър, сигурен съм, беше убеден, че тия пилета са един вид тромави лястовички, с които може да се счепка, и въпреки протестните ни викове се хвърляше върху тях, бързо ги сдавяше и ги умъртвяваше, влагайки в това цялата си омраза към предизвикателните лястовички. Не му въздействаше никакво наказание. С изключение на този лош навик, иначе Роджър беше извънредно добро и послушно куче. Намирайки се в безизходица, ние се принуждавахме да обезщетяваме собствениците, но само при условие, че представеха като доказателство умъртвените пилета.

Неохотно влязох да кажа на семейството, че Роджър пак бе направил беля.

— Господи! — изпъшка Лесли и с мъка се изправи. — Пак ти и твоите ужасни животни!

— Хайде, хайде, миличък — поде мама умиротворяващо. — Какво е виновен той, че Роджър трепе пилета?

— Пуйки — каза Лесли. — Бас държа, че ще иска безбожно много пари.

— Почисти ли верандата, миличък? — попита мама.

Лари махна от лицето си огромна, напоена в одеколон кърпа.

— Отървахме ли се от миризливите неща от верандата? — заинтересува се той.

Мигновено отвърнах, че ей сега ще почистя, и последвах Лесли, за да разбера резултата от разговора със собственика на пуйките.

— Е — войнствено започна Лесли, прекрачвайки на верандата, — какво искаш?

Човекът зае мазна, унизителна, угодническа и напълно отблъскваща поза.

— Бъди щастлив, кирие, бъди щастлив — поздрави той.

— Бъди щастлив — отговори Лесли с груб тон, който загатваше правилния му усет за този човек. — За какво искаш да ме видиш?

— Пуйките ми, кирие — обясни човекът. — Извинявам се за безпокойството, но кучето ви, видите ли, изпотрепа пуйките ми.

— Е — попита Лесли, — колко пуйки?

— Пет, кирие — отговори селянинът, клатейки тъжно глава. — Пет от най-хубавите ми пуйки. Аз съм беден човек, кирие, иначе изобщо нямаше да отварям въпрос…

— Пет! — учуди се Лесли и ме погледна въпросително.

Отвърнах, че е съвсем възможно. Ако пет истерични пуйки са изскочили от някой миртов храст, не се съмнявах, че Роджър ги е умъртвил всичките. Това поначало добро и дружелюбно куче, щом веднъж се разгневеше, можеше да се превърне в безпощаден убиец.

— Роджър е добро куче! — каза решително Лукреция.

Тя се беше примъкнала до нас на верандата и явно изпитваше към собственика на пуйките същата неприязън, каквато и аз. Освен това в нейните очи Роджър беше като ангел.

— Е — Лесли се опита да излезе майсторски от тежкото положение, — щом е утрепал пет пуйки, добре пет пуйки. Такъв е животът. Къде са?

Последва кратка тишина.

— Пуйките ли, кирие? — нерешително попита собственикът на пуйките.

— Пуйките, пуйките — викна нетърпеливо Лесли. Умрелите пуйки, разбираш ли? Ясно ти е, че не можем да платим, докато не ги покажеш.

— Но това е невъзможно! — каза развълнуван собственикът на пуйките.

— Какво значи невъзможно! — попита Лесли.

— Ами невъзможно е да донеса пуйките, кирие отвърна той, осенен от внезапно хрумване, — защото кучето ви ги изяде.

Това предизвика изблик на силно възмущение. Всички знаехме, че Роджър е прехранено и злоядо куче. Макар че трепеше пилета, нищо не бе в състояние да го накара да ги изяде.

— Лъжи! Лъжи! — изписка Лукреция с насълзени от вълнение очи. — Той е добро куче.

— Той никога в живота си не е ял умъртвено от него животно — извика Лесли. — Никога.

— Само пет от пуйките ми! — каза дребният човек. — Изяде пет от пуйките ми!

— Кога ги утрепа? — изрева Лесли.

— Тая сутрин, кирие, тая сутрин — отговори човекът и се прекръсти. — Аз самият го видях. И ги изяде всичките.

Намесих се да обясня, че тази сутрин Роджър е бил с мен в лодката и въпреки че се отличава с висока интелигентност, не разбирам как може да изяде цели пет пуйки в стопанството на тоя човек и едновременно да е с мен в лодката.

Лесли беше изживял една мъчителна сутрин. Единственото нещо, което му се искаше, бе да си лежи на канапето и да си чете наръчника по балистика. Но най-напред аз почти го бях задушил е анатомичните си проучвания върху морската костенурка, а сега този дребен пиян човек се опитваше по мошенически начин да измъкне от него парите за пет пуйки. Лесли и без това не можеше да сдържа гнева си, но сега направо кипна.

— Ти си лъжец и мошеник! — изръмжа той.

Дребният човек отстъпи назад, пребледня и каза с пиянска дързост:

— Ти си лъжец и мошеник! Ти си лъжецът и мошеникът. Ти пущаш кучето си да трепе нашите пилета и пуйки, а когато трябва да плащаш, отказваш. Ти си лъжецът и мошеникът!

Струва ми се, че дори и след тези думи разумът можеше да надделее, но дребният човек направи фатална грешка: той лепна голяма тлъста храчка в краката на Лесли. От ужас Лукреция нададе пронизителен вой и сграбчи ръката на Лесли. Познавайки неговия характер, аз го хванах за другата. Дребният човек за момент изтрезня от уплаха и се отдръпна. Лесли се разтърси като вулкан, но Лукреция и аз го държахме здраво.

— Свински екскременти — изрева Лесли. — Копеле на болна проститутка…

Хубавите гръцки псувни се лееха цветисти, вулгарни и с биологична яснота. Лицето на дребния човек от бяло стана розово и от розово — червено. Очевидно той съвсем не подозираше, че Лесли така добре владее най-пикантните гръцки ругатни.

— Ще съжаляваш! — каза той с разтреперан глас. Ще съжаляваш!

Изхрачи се още веднъж с някакво патетично предизвикателство, после се обърна и избяга по алеята.

Трябваше ни три четвърти час, за да успокоим Лесли с дружните усилия на цялото семейство и на Лукреция. Наложи се да прибегнем и до успокоителното действие на три големи коняка.

— Не му обръщай внимание, кирие Лесли! — бе окончателното обобщение на Лукреция. — Цялото село го знае колко е проклет! Не му обръщай внимание.

Наложи се обаче да му обърнем внимание, защото той незабавно беше дал Лесли под съд за неизплатени дългове и за клевета.

Когато разправихме тези случка на Спиро, той побесня.

— Божички, госпожи Дарълс — каза той със зачервено от гняв лице. — Защо не дадеш на господари Леслис да застреляш кучи син?

— Не мисля, че това е решение на въпроса, Спиро — обясни мама. — Ние искаме да разберем дали този човек има изгледи да спечели делото.

— Спечелиш! — каза Спиро с най-голямо презрение. — Това копеле нищо не спечелиш. Само оставиш на мен. Аз оправиш.

— Да не направиш нещо прибързано, Спиро! — предупреди мама. — Само ще се усложни работата.

— Аз няма направиш нищо прибързано, госпожи Дарълс. Но аз оправиш това копеле.

В продължение на няколко дни той ходи насам-натам с вид на мрачен конспиратор. Сключил гъстите си вежди над челото в израз на невероятно съсредоточаване, той отвръщаше на въпросите ни едносрично. Около две седмици преди да се гледа делото, всички бяхме отишли в града да се разсеем из пазара. Накрая, отрупани с покупки, се отправихме към широката Еспланада, озеленена от двете страни с дървета, и седнахме да пийнем по нещо. Разменяхме си поздрави с многобройните ни познати, които минаваха край нас. Спиро, който скришом се озърташе, като че го дебнеха врагове, изведнъж се наежи. Вдигна огромния си корем и се наведе през масата:

— Господари Леслис, вижда оная човек там, оная с бяло коси?

Той посочи с пръста си, подобен на кебапче, към един спретнат нисък човек, който кротко сърбаше чашка кафе под сянката.

— Е, кой е той? — попита Лесли.

— Съдии — отвърна Спиро.

— Кой съдия?

— Съдии, който гледаш твое дело — обясни Спиро. — Аз искаш ти отиваш там и говориш с него.

— Мислиш ли, че това е разумно? — каза Лесли. Може да помисли, че си пъхам носа в правораздаването, и да ме осъди на десет години затвор или нещо подобно.

— Божичко, не! — възкликна Спиро, ужасен от подобна мисъл. — Той няма сложиш господари Леслис в затвор. Той знаеш добре какво правиш така, докато аз тука.

— Но дори и така да е, Спиро, не мислиш ли, че на него ще му се стори малко странно, ако Лесли изведнъж го заприказва? — попита мама.

— Божке, не! — каза Спиро.

Той се огледа, за да се увери, че никой не ни чува, наведе се напред и прошепна:

— Той събираш марки.

Семейството се смути.

— Искаш да кажеш, че е филателист? — запита Лари.

— Не, не господари Ларис! Той не от тях. Той женен човек имаш две децата.

Целият разговор стана по-объркан от всички разговори, които обикновено водехме със Спиро.

— Какво — попита спокойно Лесли, — общо има това, че събира марки?

— Аз заведеш теб там — отговори Спиро, като разкри за пръв път макиавелианската сложност на своя замисъл, — и ти казва него, че намираш марки от Англия за него.

— Но това е подкупничество — каза възмутена Маргарет.

— Не е подкупничество, госпожици Марги — възрази Спиро. — Той събираш марки. Той искаш марки.

— Предполагам, че ако се опиташ да го подкупиш с марки, ще те осъди на около петстотин години каторжен затвор — каза благоразумно Лари на Лесли.

Попитах нетърпеливо дали ако осъдят Лесли, ще го изпратят във Видо — затвор на един малък остров, който се намираше на около половин миля от града в лъчезарното море.

— Не, не, миличък! — каза мама с растящо безпокойство. — Няма да изпратят Лесли във Видо.

Съжалявах, че нямаше да го изпратят. Вече имах един приятел затворник, който излежаваше във Видо присъда за убийство на жена си. Той беше „доверено лице“ и затова му бяха позволили да си построи собствена лодка и да си ходи у дома в края на седмицата. Беше ми дал една зловеща чайка с черно на гърба, която тиранизираше всичките ми животни и семейството. Струваше ми се, че колкото и вълнуващо да бе приятелството с истински убиец, по-добре щеше да бъде да имам брат в затвора във Видо, за да може и той да се връща в края на седмицата. Изглеждаше ми доста интересно да си имам брат затворник.

— Всъщност поне няма да има вреда, ако просто отида и поприказвам с него — реши Лесли.

— Аз не бих го направила — каза Марго. — Не забравяй обратната страна на медала.

— Действително трябва да си много внимателен, миличък! — предупреди мама.

— Виждам му края — каза шеговито Лари. — Лесли окован във верига с желязно гюлле. Вероятно и Спиро като съучастник. Марго им плете топли чорапи за зимата, мама им изпраща колети с храна и мехлем против въшки.

— Ох, моля те, Лари, престани! — каза раздразнено мама. — Работата е съвсем сериозна.

— На всяка цена трябва говори с него, господари Леслис! — настояваше Спиро. — Честни кръстове, трябва, иначе аз не можеш оправи работа.

Досега Спиро не ни беше подвеждал. Съветите му винаги бяха правилни, макар и не правни, и нямахме основание да се съмняваме в него.

— Добре — съгласи се Лесли. — Хайде да пробваме.

— Моля те, внимавай, миличък! — каза мама, докато Лесли и Спиро ставаха.

Съдията ги поздрави много любезно и в продължение на половин час Лесли и Спиро седяха на масата му, сърбаха кафе, а Лесли говореше с увлечение, но на неправилен гръцки. После съдията стана и се раздели с много ръкостискания и поклони. Трескаво очаквахме да научим как бе минал разговорът.

— Очарователен дядка! — каза Лесли. — Извънредно мил човек. Обещах му марки. Кой от познатите ни в Англия събира марки?

— Ами, баща ти събираше — отвърна мама. — Той беше много страстен филателист.

— Божичко, не казва това, госпожи Дарълс — каза Спиро е искрено съжаление.

За сравнително кратко време ние успяхме да му обясним значението на думата филателист.

— Все още не виждам как това ще помогне на делото — продължи да се заяжда Лари, — дори и да го отрупате с черни пенита17

— Не се тревожиш за това, господари Ларис — каза мрачно Спиро. — Аз оправи, така бъде. Само оставя на мен.

През следващите няколко дни Лесли, убеден, че Спиро може да въздейства на правораздаването, писа в Англия на всички, които можа да измисли, и поиска марки. Като последица пощата ни се увеличи трикратно. Практически всяко празно пространство във вилата бе заето от купища марки и понякога вятърът ги пръскаше като есенни листа из стаите за радост на кучетата, които ръмжаха от удоволствие. От въргаляне по пода много марки добиха леко износен вид.

— Тези няма да му ги даваш, нали? — попита презрително Лари, оглеждайки куп разкъсани полусдъвкани марки, които Лесли преди половин час бе спасил от устата на Роджър.

— Е, марките трябва да са стари — подчерта Лесли.

— Стари вероятно да — потвърди Лари, — но съвсем не мокри от слюнки, от което ще получи хидрофобия.

— Е, ако можеш да измислиш нещо по-добро, казвай! — отвърна Лесли.

— Драги момко, мен не ме е грижа! — каза Лари. Но да не ми се сърдиш, ако съдията започне да тича наоколо и да хапе колегите си, докато ти гниеш в гръцки затвор.

— Единствената ми молба е да си гледаш работата! — извика Лесли.

— Недей така, миличък. Лари иска само да ти помогне — рече мама.

— Да помогне — изръмжа Лесли и хвана шепа марки, които вятърът щеше да издуха от масата. — Той, както винаги, само се меси без полза.

— Е, миличък — каза мама, като нагласи очилата си, — струва ми се, че действително е прав, разбираш ли. Все пак някои от тия марки наистина изглеждат малко, разбираш ли, вехтошарски.

— Той иска марки и, ей богу, ще получи достатъчно — отговори Лесли.

И клетият съдия получи марки в смайващо разнообразие от размери, форми и степен на разпадане.

После се случи още нещо, което стократно увеличи надеждата на Лесли, че ще спечели делото. Човекът с пуйките, когото Лари постоянно наричаше Крипенпопулос, бе достатъчно неблагоразумен да призове Лукреция за своя свидетелка. Вбесена, Лукреция искаше да откаже, но успяхме да й обясним, че е задължена по закон да се яви.

— Представете си, тоя човек ме вика свидетел, за да му помогна — каза тя. — Е, не се безпокойте, кирие Лесли, ще кажа на съда как ви принуди да го псувате и да го наричате…

Всички дружно запротестирахме и на висок глас предупредихме Лукреция, че не бива да прави това. Изгубихме половин час, докато й втълпим какво трябва и какво не трябва да говори. Накрая се почувствахме съвсем изтощени, понеже Лукреция, като повечето хора от Корфу, не беше много добре с логиката.

— Е, с такава свидетелка на обвинителя — подметна Лари, — ми се струва съвсем вероятно да получиш смъртна присъда.

— Лари, миличък, не приказвай така! — помоли мама. — Никак не е смешно, дори като шега.

— Не се шегувам — отвърна Лари.

— Глупости! — каза Лесли с известно смущение в гласа. — Сигурен съм, че ще се справи.

— Смятам, че ще е много по-сигурно да маскираме Марго като Лукреция — предложи с безразличие Лари. — С нейния перфектен гръцки вероятно ще бъде много по-безопасна.

— Да! — каза развълнувана Марго, поразена за пръв път от проницателността на Лари. — Защо пък да не стана свидетелка?

— Я не бъди толкова глупава! — възрази Лесли. Ти не си била там. Как можеш да станеш тогава свидетел?

— Почти бях там — каза Марго. — Стоях в кухнята.

— Само това ти трябва — обърна се Лари към Лесли. — Марго и Лукреция на свидетелската банка и няма да имаш нужда дори от съдия. Тълпата направо ще те линчува.

На сутринта в деня на делото мама събра семейството.

— Нелепо е да отиваме всички — каза Лари. — Ако Лесли се натиска да влезе в затвора, това си е негова работа. Не виждам защо трябва да се влачим подире му и ние. Освен това днес исках да понапиша нещичко.

— Наш дълг е да отидем — отсече мама. — Трябва смело да браним позицията си. В края на краищата не желая хората да останат с впечатление, че съм отгледала семейство от престъпници.

И така, нагласихме се с най-хубавите дрехи и седнахме търпеливо да чакаме, докато Спиро дойде да ни вземе.

— Сега, не се тревожите, господари Леслис — каза Спиро с навъсено лице, малко напомнящ тъмничар в килия за осъдени на смърт. — Всичко бъдеш наред!

Въпреки това предсказание Лари успя да раздразни Лесли с рецитацията на „Балада за Редингската тъмница“18, докато пътувахме с колата към града.

В съдебната зала цареше безредие. Някои сърбаха кафе в малки чашки, други безцелно, но съвсем задълбочено се ровеха в купчини документи. Имаше много шум и смях. Крипенпопулос беше на линия в най-хубавия си костюм, но отбягваше погледите ни. Лукреция, по причини, които само тя си знаеше, беше в черни дрехи. Както отбеляза Лари, това бе прибързано от нейна страна. Съвсем определено трябваше да отложи траура си за след делото.

— Сега, господари Леслис — каза Спиро, — ти застане там, а аз застане тук и превеждаш на теб.

— Защо? — попита озадачен Лесли.

— Защото ти не говоря гръцки — отговори Спиро.

— Вярно, Спиро — възрази Лари, — признавам, че гръцкият му не е като на Омир, но знае предостатъчно за случая.

— Господари Ларис — намръщи се Спиро. — Господари Леслис не трябваш говори по гръцки.

Междувременно настана всеобща суетня и съдията влезе. Той седна на мястото си и огледа залата с блуждаещ поглед, но като забеляза Лесли, засия и му кимна.

— Съдиите, които осъждат на смърт, винаги се усмихват така — каза Лари.

— Лари, миличък, престани! — ядоса се мама. Дразниш.

Последва дълга пауза, докато човекът, който вероятно беше секретар на съда, прочете обвинителния акт. После извикаха Крипенпопулос да представи доказателствата си. Той изигра чудесно ролята си — мигновено зае позата на раболепен, възмутен и смирен, но непримирим тъжител. Явно това подейства на съдията и аз доста се развълнувах. Може би все пак ще имам брат затворник. После дойде ред на Лесли.

— Вие сте обвинен — започна съдията, — че сте изрекли клеветнически и обидни думи по адрес на този човек и сте се опитали да го лишите от полагащото му се по закон обезщетение за загубата на пет пуйки, умъртвени от вашето куче.

Лесли хвърли безизразен поглед към съдията и попита Спиро:

— Какво казва той?

Спиро повдигна корема си с ръце.

— Той казваш, господари Леслис — той така повиши тон, че гласът му се разнесе из съдебната зала като гръмотевица, — той казваш, че ти обижда този човек и се опитва да го измами с пари за негова пуйки.

— Това е смешно! — каза твърдо Лесли.

И тъкмо щеше да продължи, когато Спиро вдигна ръката си, наподобяваща бут шунка, спря го и се обърна към съдията.

— Кириос отхвърля обвинението — извика той. Така или иначе е невъзможно да е виновен, защото не говори гръцки.

— Исусе Христе! — изстена Лари като на умряло. Дано Спиро разбира какво прави.

— Какво казва? Какво прави? — попита нервно мама.

— Доколкото мога да разбера, слага примка на шията на Лесли — обясни Лари.

Съдията, който беше изпил толкова много кафета с Лесли, беше получил толкова много марки от него и беше разговарял толкова много на гръцки с него, невъзмутимо гледаше Лесли. Дори ако изобщо не познаваше Лесли, пак не можеше да не знае, че Лесли говори малко гръцки. Нищо за никого не можеше да остане скрито в Корфу, а към чужденец, разбира се, интересът беше по-голям и информацията за него — също. С притаен дъх чакахме реакцията на съдията. Спиро бе навел леко масивната си глава като бик, който се кани да напада.

— Разбирам — каза сухо съдията.

За момент той порови безцелно в някакви документи и после вдигна поглед.

— Установявам — продължи той, — че тъжителят има свидетелка. Смятам, че трябва да я изслушаме.

Настъпи часът на Лукреция. Тя стана, скръсти ръце и величествено изгледа съдията. Лицето й, обикновено бледо, сега поруменя от вълнение, а одухотворените й очи сияеха.

— Вие сте Лукреция Кондос и работите при тези хора като готвачка? — попита съдията.

— Да — каза Лукреция, — по-мило и по-щедро семейство не съм виждала. Ами например оня ден дадоха по една рокля на мен и на дъщеря ми и само преди един-два месеца помолих кириос…

— Да — прекъсна я съдията, — ясно. Но това няма голяма връзка с делото. Разбирам, че сте били там, когато този човек е идвал за пуйките си. Сега ми разкажете със свои думи какво стана.

Лари изпъшка:

— Ако му разкаже със свои думи, гарантирам, че ще осъдят Лесли.

— Ами — каза Лукреция, като обърна поглед към съдебната зала, за да се увери, че я слушат всички. Кириос беше прекарал много тежка болест, наистина много тежка болест. На моменти ние се страхувахме за живота му. Постоянно предлагах на майка му да поставим вендузи, но тя не искаше да чуе за това…

— Ще можете ли да говорите по същество? — попита съдията.

— Ами — подхвана неохотно Лукреция, като изостави въпроса за болестта, което беше любимата й тема. — Кириос за пръв път стана от леглото този ден и беше толкова слаб. После този човек — тя посочи Крипенпопулос пренебрежително с пръст, пристигна мъртво пиян и каза, че кучето утрепало пет негови пуйки. А кучето не може да прави това, кирие съдия. Никой в Корфу не е виждал по-ласкаво, добро и благородно куче.

— Кучето не е дадено под съд — каза съдията.

— Ами — продължи Лукреция, — когато кириос много правилно каза, че трябва да види умрелите пуйки, преди да плати на човека, човекът каза, че не може да ги покаже, защото кучето ги е изяло. Това е смешно, както и вие, кирие съдия, може добре да си го представите, защото никое куче не може да изяде пет пуйки.

— Вие сте свидетелка на тъжителя, нали? — каза съдията. — Само питам, понеже вашите показания не съвпадат с тези на тъжителя.

— На него — натърти Лукреция, — недейте му вярва. Той е пияница и лъжец и цялото село знае, че си има две жени.

— Значи твърдите — каза съдията, опитвайки се да изясни тази бъркотия, — че кириос не го е ругал на гръцки и не е отказвал да плати за пуйките?

— Разбира се, че не е. По-благ, по-мил и по-доблестен кириос…

— Да, да, добре — каза съдията.

Той седя известно време, потънал в размисъл, докато всички напрегнато чакахме, после вдигна глава и погледна Крипенпопулос:

— Не виждам никакво доказателство, че англичанинът се е държал тъй, както твърдите вие. Първо, той не говори гръцки.

— Но той действително говори гръцки — извика гневно Крипенпопулос. — Нарече ме…

— Запазете тишина — прекъсна го хладно съдията. — Първо, както казах, не говори гръцки. Второ, вашата собствена свидетелка отрича, че знае нещо за случая. Но за мен става ясно, че сте се опитали да измъкнете пари за пуйки, които всъщност не са били умъртвени и изядени от кучето на ответника. Тъй като сега не сте призован да отговаряте за това деяние, просто ще призная ответника за невинен, а вие ще трябва да платите разноските по делото.

Веднага настъпи хаос. Крипенпопулос стана на крака, почервенял от яд, и закрещя колкото му глас държи, като призоваваше свети Спиридон да се намеси. Спиро, ревейки като бик, прегърна Лесли и го целуна по бузите. Лукреция със сълзи на очи направи същото. Докато успеем да се измъкнем от съда, мина доста време. Стигнахме тържествуващи до площада и седнахме на една маса под дърветата да ознаменуваме случая.

След малко мина съдията и ние едновременно станахме да му благодарим и да го поканим да седне и да пийне нещо с нас. Той срамежливо отказа питието и после впи проницателен поглед в Лесли:

— Не бих искал да мислите, че в Корфу правото винаги се раздава по този начин, но аз проведох дълъг разговор със Спиро за делото и след като обмислих, реших, че вашето престъпление не е толкова голямо, колкото на другия човек. Сметнах, че ще му послужи за урок в бъдеще да не изнудва чужденци.

— Аз действително съм ви много благодарен — каза Лесли.

Съдията леко се поклони. Той погледна часовника си:

— Трябва да тръгвам. Впрочем много ви благодаря за марките, които ми изпратихте вчера. Между тях имаше две доста ценни, които ми липсваха в колекцията.

Той повдигна шапката си за поздрав и тръгна по площада.

Интермедия на духовете

Скоро след съдебния процес Марго я сполетя още една беда. Тя внезапно започна да пълнее и скоро за свой ужас стана почти квадратна. Извикахме Андрочели, нашия лекар, да види тази загадка. Той дълго и печално пуфтя „по, по, по“, докато гледаше пълнотата на Марго. Изпробва безрезултатно няколко вида хапчета, сиропи и много диети.

— Той смята — плачливо сподели Марго с нас един ден на обяд, — че е свързано е жлезите.

— С жлезите? — разтревожи се мама. — Какво иска да каже с „жлезите“?

— Не знам — изстена Марго.

— Винаги ли трябва да обсъждаме болестите ти по време на ядене? — попита Лари.

— Лари, миличък, Андрочели казал, че било свързано е жлезите! — потвърди мама.

— Глупости! — махна безгрижно Лари. — Това е пубертетно напълняване.

— Пубертетно напълняване! — изписка Марго. — А знаеш ли колко килограма тежа?

— Трябва повече да се движиш! — препоръча Лесли. Защо не започнеш да се занимаваш с ветроходство?

— Лодката няма да я побере — рече Лари.

— Звяр! — избухна в плач Марго. — Ако знаеше какво ми е, нямаше да кажеш подобно нещо.

— Лари, миличък — намеси се умиротворително мама, — не беше много любезно от твоя страна.

— Какво съм крив, че тя се носи насам-натам като пъпчива тиква — обади се сприхаво Лари. — Като ви слушам, ще излезе, че аз съм виновен за всичко.

— Трябва да вземем мерки — каза мама. — Утре ще се посъветвам с Андрочели.

Андрочели повтори, че според него най-вероятно това се дължи на жлезите. По негово мнение Марго трябваше да отиде на лечение в Лондон. И така, след тревожна размяна на писма и телеграми, Марго беше изпратена в Лондон и беше поверена на нежните грижи на две от единствените свестни роднини, с които още не бяхме скарани — братовчедката на мама, Прудънс, и майка й — пралеля Фан.

Освен краткото писмо, с което ни се съобщаваше за благополучното пристигане на Марго и за това, че тя, братовчедката Пру и леля Фан са се настанили в един хотел близо до Нотинг Хил Гейт и че са я свързали с добър лекар, доста дълго време не получихме друго известие от Марго.

— Защо Марго не ни се обажда? — въздъхна мама.

— Не се безпокой, мамо — каза Лари. — За какво друго може да пише, освен да ти съобщи новите си размери.

— Е, искам да знам какво става с нея. В края на краищата тя е в Лондон.

— Какво общо има Лондон с тази работа? — попита Лари.

— В такъв голям град всичко може да се случи отговори мрачно мама. — Разказват най-различни работи за момичета в големи градове.

— Мамо, ти се безпокоиш съвсем излишно! — каза раздразнено Лари. — Какво, за бога, може да й се случи? Да не мислиш, че са я примамили в някой вертеп? Никога няма да успеят да я вкарат през вратата!

— С това шега не бива, Лари.

— Но ти се паникьосваш без основание. Питам те кой уважаващ себе си търговец на бели робини ще погледне Марго втори път? Още повече не знам дали ще се намери толкова як злодей, който да може да я отвлече.

— Да, но аз се безпокоя за нея и ще бия телеграма.

И тя изпрати телеграма на братовчедка си. Леля Прудънс най-подробно ни отговори, че Маргарет се е сприятелила с хора, които тя не одобрява, и смята, че ще е добре мама да дойде и да я вразуми. Настъпи хаос. Изумяла, мама изпрати Спиро за билети и започна трескаво да приготвя багажа си, но внезапно се сети за мен. Съзнавайки, че ако ме остави на нежните грижи на двамата ми по-големи братя, ще има повече вреда, отколкото полза, тя реши да ме вземе със себе си. Спиро бе изпратен да купи още билети и опаковахме още багаж. Аз възприемах цялата ситуация като жест на небесата, защото точно тогава ми бяха намерили нов учител — господин Ричард Кралевски, който въпреки съпротивата ми се опитваше с неумолима твърдост да набие в главата ми неправилните френски глаголи. Пътешествието до Англия щеше да бъде тъй потребната почивка от това мъчение.

Пътуването мина без особени произшествия, освен постоянния страх на мама да не я арестуват фашистките карабинери. Този страх се умножи стократно, когато в Милано нарисувах карикатура на Мусолини на изпотения прозорец на купето. Мама я бърса цели десет минути с носната си кърпичка с усърдието на чистачка, явила се на състезание, докато се увери, че не бе останала никаква следа от моето произведение.

Тъй като идвахме от тихите, спокойни и лъчезарни дни на Корфу, пристигането ни късно вечерта в Лондон беше съсипващо преживяване. На гарата множество непознати за нас хора бързаха мрачни и загрижени. Носеше се почти неразбираемият език на носачите, а Лондон бе залят от светлини и гъмжеше от хора. Таксито си пробиваше път през Пикадили като бръмбар през преграда от фойерверки. Когато приказвахме, от студения въздух дъхът ни излизаше като дим от устата и приличахме на герои от комикс.

Най-накрая таксито спря пред покритите със сажди колони на Балаклава Маншън, оформени в коринтски стил. С помощта на възрастен кривокрак ирландски портиер пренесохме багажа си в хотела, но никой не ни посрещна. Явно телеграмата, с която съобщавахме за нашето пристигане, беше сбъркала пътя си. Портиерът ни каза, че младата дама била на събрание, а госпожица Хюс и възрастната дама отишли да хранят кучетата.

— Какво каза той, миличък? — попита мама, когато портиерът излезе от стаята, понеже произношението му беше толкова неразбираемо, че звучеше почти като на чужд език. Обясних, че Марго била на събрание, а братовчедката Пру и леля Фан хранели кучетата.

— Какво иска да каже? — озадачи се мама. — На какво събрание е отишла Марго? За какви кучета говори?

Отговорих, че не зная, но ако се съди по това, което бях видял, на Лондон му липсваха само още няколко кучета.

— Е — реши мама, като пусна несръчно един шилинг в автомата за газ и запали отоплителната печка, — смятам, че най-добре е да се настаним и да ги изчакаме.

Беше минал цял час, когато вратата внезапно се отвори и братовчедката Пру нахлу в стаята като някаква странна блатна птица, викайки: „Луиз, Луиз, Луиз!“ Докато ни прегръщаше, тъмните й като трънкосливки очи сияеха от любов и вълнение. Покорно я целунах и усетих, че красивото й лице, напръскано с хубав парфюм, беше меко като градинска теменуга.

— Започнах да си мисля, че никога няма да дойдете — каза тя. — Мама идва. Горкичката, трудно й е да се качва по стълбите. Е, и двамата изглеждате толкова добре. Трябва всичко да ми разкажете. Харесваш ли хотела, Луиз? Съвсем евтин и удобен, но е пълен с много особени хора.

През отворената врата се чу леко хриптящо дишане.

— А, ето я и мама! — извика Пру. — Мамо! Мамо! Луиз пристигна.

На вратата се появи пралеля ми Фан. На пръв поглед ми заприлича, казано доста немилостиво, на ходеща палатка. Бе обгърната в ръждивочервен костюм от туид с невероятен модел и размери. Изглеждаше като червеникавокафява пирамида. На главата си носеше смачканичка шапка от памучно кадифе, модел, към който по-голямо предпочитание имат феите. Очилата й блещукаха пред помътнелите й очи.

— Луиз! — извика тя, като разпери широко ръце и вдигна поглед, сякаш мама беше някакъв божествен дух. — Луиз и Джералд! Най-после пристигнахте!

Мама и аз получихме сърдечни целувки и прегръдки. Това не бе ефирната, нежна като венчелистче прегръдка на братовчедката Пру. Пралеля Фан ни дари с искрена прегръдка, от която изпукват ребрата, и силна целувка, от която чувстваш устните си като подути.

— Извинявай, че не бяхме тук да те посрещнем, мила Луиз — каза Пру, — но не знаехме кога пристигате, и трябваше да храним кучетата.

— Какви кучета? — попита мама.

— Как какви? Бедлингтънчетата19 ми, разбира се отвърна Пру със звучен смях. — Не знаеше ли? Мама и аз започнахме да развъждаме кучета.

— Миналия път развъждахте нещо друго — отбеляза мама. — Кози ли, какво беше?

— Все още си ги имаме. И пчелите, и пилетата ми. Но Прудънс реши, че ще е добре да започнем да развъждаме кучета. Много я бива в търговията.

— Действително мисля, че е доходна работа, мила Луиз — каза разпалено Пру. — Купих Тинкърбел и после Лусибел…

— И после Тайнибел — прекъсна я леля Фан.

— И Тайнибел — допълни Пру.

— И Лусибел — каза леля Фан.

— Ох, мамо, моля те, млъкни! Вече казах Лусибел.

— А също и Тинкърбел — продължи леля Фан.

— Мама малко недочува — ненужно разясни Пру. И всички родиха кученца. Доведох ги в Лондон за продан и същевременно държим под око Марго.

— Къде е Марго? — попита мама.

Пру отиде на пръсти до вратата и тихо я затвори:

— На събрание, мила.

— Знам, но какво събрание?

Пру неспокойно се огледа.

— Събрание на спиритисти — прошепна тя.

— А също и Лусибел — добави леля Фан.

— Ох, мамо, моля те, млъкни!

— Събрание на спиритисти? — учуди се мама. — Защо, по дяволите, е тръгнала на събрание на спиритисти?

— Да си лекува пълнотата и акнето — каза Пру. Но помни ми думата, нищо хубаво няма да излезе от тая работа. Това е тъмна сила.

Забелязах, че мама се разтревожи.

— Не мога да разбера — въздъхна тя. — Изпратих Марго в Англия, за да отиде на онзи лекар, как му беше името?

— Знам това, мила — каза Пру. — После, като дойде в този хотел, попадна под влиянието на тази зла жена.

— Коя зла жена? — попита мама, вече доста разтревожена.

— Козите също са добре — обади се леля Фан, — но млеконадоят им спадна тази година.

— Ох, мамо, моля те, млъкни! — изсъска Пру. Имам предвид онази зла жена, госпожа Хадък20.

— Хадък, Хадък? — повтори унесено мама. Нишката на мисълта й лесно се прекъсваше, щом се споменеше нещо из областта на кулинарното изкуство.

— Тя е медиум, мила моя. Впримчила е Марго. Казала й е, че има водач.

— Водач? — попита немощно мама. — Какъв водач?

Чувствах как във вълнението си мама започваше да мисли, че Марго се е захванала с алпинизъм или някакво подобно занимание.

— Водач дух. Нарича се Моуейк. Бил индианец.

— В момента имам десет кошера — рече гордо леля Фан. — Добиваме два пъти повече мед.

— Млъкни, мамо! — извика Пру.

— Не разбирам — каза тъжно мама. — Защо не ходи при лекаря за инжекциите си както преди.

— Защото Моуейк й казал да не ходи. Преди три спиритични сеанса той казал — според Маргарет, а, разбира се, всичко това излиза от госпожа Хадък, за това изобщо не може да му се вярва — според Маргарет Моуейк казал да не й правят повече никакви пункции.

— Пункции? — учуди се мама.

— Ами, предполагам, че така се казва инжекция на индиански.

— Много се радвам, че си пак сред нас, Луиз — каза леля Фан. — Хайде да пием по чашка чай!

— Това е много добра идея — прие с отпаднал глас мама.

— Няма да сляза долу за чай, мамо! — отсече Пру, като хвърли поглед към вратата, като че зад нея се намираха всички демони на ада. — В никакъв случай по време на тяхното събрание.

— Защо, какво става? — попита мама.

— И малко препечен хляб с чая ще ни дойде добре — продължи леля Фан.

— Ох, мамо, моля те, млъкни! Нямаш представа, Луиз, какво става на тези събрания. Госпожа Хадък изпада в транс и после се покрива с ектоплазма.

— Ектоплазма? Какво е това ектоплазма?

— Имам буркан мед в стаята си, собствено производство — похвали се леля Фан. — Сигурна съм, че ще ти се услади, Луиз. Съвсем натурален, за разлика от тия изкуствени неща, които се продават сега.

— Това е някакво вещество, което изпущат медиумите — обясни Пру. — Прилича на, хм, прилича на нещо като — никога всъщност не съм го виждала, но са ми казвали, че прилича на мозък. Освен това те можели да накарат разни фанфари и подобни работи да хвърчат. Казвам ти, мила моя, никога не слизай на долния етаж на хотела, когато правят събрание.

Макар че разговорът съвсем ме увлече, възможността да видя жена на име Хадък, покрита с мозък, и няколко летящи насам-натам фанфара, не беше за изпускане, затова си предложих услугите да отида и да поръчам чай.

За мое разочарование обаче на долния етаж на хотела не видях нищо, което поне да загатва за описаното от братовчедката Прудънс, но успях да взема подноса с чай, който ми даде ирландецът. Когато дойде Маргарет, с голяма зелка под мишница, придружена от дребна трътлеста жена с изпъкнали сини очи и оредяла коса, пиехме чай и аз усърдно се опитвах да обясня на леля Фан какво представлява ектоплазмата.

— Мамо! — извика патетично Марго. — Ти дойде!

— Да, миличка — отвърна строго мама. — И явно съвсем навреме.

— Това е госпожа Хадък — представи я Марго. Тя е прекрасна!

Веднага се разбра, че госпожа Хадък страда от странно заболяване. По някаква неясна причина тя не можеше да диша, когато говореше. Говореше бързо, неясно и произнасяше слято всички думи като наниз от мъниста. Щом останеше без дъх, спираше и всмукваше въздух, което звучеше като „Хуаааха“.

Тя каза на мама:

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Даръл. Разбира се, духовният ми водач ми съобщи за пристигането ви. Предполагам, че сте пътували добре… Хуаааха.

Мама, която имаше намерение да посрещне госпожа Хадък много студено и самоуверено, се пообърка от тази странна артикулация.

— Ами да — отвърна смутено тя, като напрягаше слух, за да разбере какво казва госпожа Хадък.

— Госпожа Хадък е спиритистка, мамо! — заяви гордо Марго, като че ни представяше Леонардо да Винчи или откривателя на първия самолет.

— Така ли, миличка? — отвърна мама с ледена усмивка. — Колко интересно.

— Знанието, че онези, които са си отишли в миналото, все още общуват с някого, е голяма утеха за мен… Хуаааха — каза уверено госпожа Хадък. — Толкова много хора не чувстват… Хуаа… аха… света на душите, които се намират толкова близо около нас.

— Трябваше да видиш кученцата тази вечер, Марго — обади се леля Фан. — Малките негодници бяха разкъсали цялата си постеля.

— Моля те, млъкни, мамо! — викна Пру, без да откъсва поглед от госпожа Хадък, като че очакваше всеки момент да й пораснат рога и опашка.

— Дъщеря ви има голям късмет до толкова, доколкото… Хуаа… аха… успя да се свърже с един от добрите водачи — продължи госпожа Хадък, сякаш Маргарет бе прелистила „Дебрет“21, преди да избере духовния си наставник.

— Казва се Моуейк — добави Марго. — Той е прекрасен.

— Не ми се струва да ти е помогнал много досега — каза язвително мама.

— Напротив. Отслабнах с три унции22.

— Това изисква време и търпение и безрезервна вяра в задгробния живот… Хуаа… аха… скъпа госпожо Даръл — обясни госпожа Хадък с болничава, сладникава усмивка.

— Да, сигурно — каза мама. — Но определено бих предпочела някой видим лекар, който да лекува Марго.

— Според мен не са го направили с лоши намерения — подхвърли леля Фан. — Мисля, че им никнат зъби. Сърбят ги венците, нали знаете.

— Не говорим за кученца, мамо. Говорим за водача на Марго.

— Съветът на духа е несравнимо по-мъдър, от което и да е земно същество… Хуаа… аха. Дъщеря ви не може да попадне в по-добри ръце. Моуейк е бил велик лечител в собственото си племе. Един от най-добре осведомените в цяла Северна Америка… Хуаааха.

— И ми даде такъв добър съвет, мамо — похвали се Марго. — Нали, госпожо Хадък?

— Вече никакви пункции. На бялото момиче вече никакви пункции не трябва да му се правят… Хуаааха — произнесе напевно госпожа Хадък.

— Ето на! — прошепна тържествуваща Пру. — Нали ви казах!

— Вземете си още малко мед — подкани общително леля Фан. — Не е като тия изкуствени работи, които човек купува сега в магазините.

— Млъкни, мамо!

— Все още смятам, че бих предпочела дъщеря ми да е под грижите на реална медицинска помощ, вместо на този Моуейк.

— Ох, мамо, ти си толкова ограничена с твоите викториански разбирания — каза раздразнено Марго.

— Скъпа госпожо Даръл, трябва да се научите да вярвате в силното влияние на света на духовете, които в края на краищата само се опитват да ни помогнат и направляват… Хуаааха. Чувствам, че ако дойдете на едно от нашите събрания, ще се убедите във великите сили на доброто, което нашите духовни водачи притежават… Хуаааха.

— Много благодаря, но предпочитам да ме направлява собственият ми дух — заяви с достойнство мама.

— Медът не е както едно време! — обади се леля Фан, след като бе поразсъждавала по въпроса.

— Ти си съвсем предубедена, мамо — рече Марго. — Осъждаш нещо, без дори да си опитала.

— Уверена съм, че можеш да убедиш майка си да присъства на едно от нашите събрания… Хуаа аха. Тя ще открие съвсем нов свят, който е пред нея.

— Да, мамо, трябва да дойдеш на едно събрание. Сигурна съм, че ще повярваш в нещата, които виждаш и чуваш! В края на краищата всяка крушка си има опашка.

Разбирах, че мама преживява душевна борба. Тя живо се интересуваше от суеверия, заклинания, магьосничество и подобни неща години наред и сега изкушението да приеме поканата на госпожа Хадък бе много голямо. Чаках със затаен дъх и се надявах, че ще приеме. Нямаше друго нещо, което да желаех по-силно от това, да видя госпожа Хадък покрита е мозък и хвърчащи около главата й фанфари.

— Е — отговори нерешително мама, — ще видим. Утре ще поговорим за това.

— Уверена съм, че щом с вас прекрачим преградата, ще можем да ви окажем много помощ и ръководство… Хуааха.

— О, да — потвърди Марго — Моуейк е просто чудесен!

Човек можеше да помисли, че говори за любимата си филмова звезда.

— Ще проведем още едно събрание утре вечер тук в хотела… Хуаааха — продължи госпожа Хадък, — и много се надявам, че вие и Марго ще присъствате… Хуаааха.

Тя ни се усмихна анемично, сякаш неохотно прощаваше нашите грехове, погали Марго по бузата и си отиде.

— Марго — каза мама, когато вратата се затвори зад госпожа Хадък, — ти действително ме ядосваш.

— Ох, мамо, толкова си старомодна! Този доктор изобщо не ми помагаше с инжекциите си, а Моуейк прави чудеса.

— Чудеса! — изсумтя презрително мама. — Според мен все още си с абсолютно същите размери.

— Смята се — каза леля Фан, дъвчейки препечен хляб, — че детелината е най-добра за пчелен мед, но лично аз предпочитам пирена.

— Казвам ти, мила — подчерта Пру, — че тази жена те е оплела в мрежите си. Тя е зло същество. Обърни внимание, докато не е станало късно.

— Единственото нещо, за което ви моля, е само да дойдете на едно събрание и да видите!

— Никога! — възрази потрепервайки Пру. — Нервите ми няма да издържат.

— Интересно е също, че им трябват земни пчели, които да опрашат детелината — отбеляза леля Фан.

— Е — каза мама, — сега съм прекалено уморена, за да обсъждам този въпрос. Ще говорим утре сутринта.

— Би ли ми помогнала със зелката! — попита Марго.

— Моля? — не разбра мама.

— Да ми помогнеш със зелката — повтори Марго.

— Често съм се чудила дали човек не може да отглежда земни пчели — каза замислено леля Фан.

— Какво правиш със зелката си? — попита мама.

— Слага си я на лицето — обади се Пру. — Смехории!

— Не са смехории! — ядоса се Марго. — Тя безкрайно много помага на акнето.

— Как? Вариш ли я, какво я правиш? — попита мама.

— Не, ще сложа листата на лицето си и ти ще ги вържеш. По съвета на Моуейк е. Дава невероятни резултати.

— Мила Луиз, това е смешно. Трябва да й забраниш — наежи се Пру като охранено котенце. — Това е само някаква безполезна магия.

— Е, нямам никакви сили да споря повече — рече мама. — Смятам, че поне няма да има вреда.

Марго седна на един стол, като придържаше към лицето си големи къдрави зелеви листа, които мама грижливо върза на главата й с червена връв. Марго заприлича на някаква странна зеленчукова мумия.

— Това е най-примитивно езичество — възмути се Пру.

— Глупости, Пру, ти съвсем излишно вдигаш голям шум за дреболии — изфъфли Марго с приглушен от зелевите листа глас.

— Понякога се питам — каза мама, като връзваше последния възел, — дали семейството ми е с ума си.

— Марго на бал с маски ли отива? — попита леля Фан, която бе наблюдавала процедурата с интерес.

— Не, мамо — изрева Пру, — това е за пъпките й!

Марго стана и пипнешком отиде до вратата.

— Аз си лягам.

— Ако срещнеш някого на площадката, ще го изплашиш до смърт — каза Пру.

— Приятно прекарване! — извика леля Фан. — Не закъснявай. Знам ви аз вас младите.

След като Марго си отиде, Пру се обърна към мама:

— Нали виждаш, мила Луиз? Не преувеличих. Оная жена й влияе зле. Марго се държи като побъркана.

— Е — каза мама, чийто принцип в живота бе винаги да защищава децата си, независимо дали са на погрешен път, или не, — мисля, че тя постъпва малко неразумно.

— Неразумно! Зелеви листа по цялото й лице! Никога не прави друго, освен това, което тоя Моуейк й казва! Това е болестно състояние.

— Никак няма да се изненадам, ако спечели първата награда! — леля Фан се усмихна лукаво. — Сигурно никой друг няма да е маскиран като зелка.

Доста време спорът се разгаряше и затихваше, съпроводен от спомените на леля Фан за балове с маски в Индия. Накрая Пру и леля Фан се прибраха, а мама и аз се приготвихме за лягане.

— Понякога си мисля — каза мама, като се зави и изгаси нощната лампа, — понякога си мисля, че съм единственият нормален човек в семейството.

На сутринта решихме да отидем на пазар, понеже много неща, които мама искаше да си набави, не можеха да се намерят в Корфу. Пру се възхити от този план, защото пътьом щяла да остави бедлингтънските териери при новия им собственик.

И така, в девет часа се срещнахме на тротоара пред Балаклава Маншън. Вероятно сме били доста любопитна гледка за минувачите. Леля Фан, навярно в чест на нашето гостуване, си беше сложила феерична шапка с голямо перо. Стоеше на тротоара, обвита като майско дърво23 в каишките на осем бедлингтънски териера, които лудуваха, бореха се и пикаеха около нея.

— Май че е по-добре да вземем такси — каза мама, като гледаше с безпокойство подскачащите кученца.

— А, не, Луиз — отвърна Пру. — Много е скъпо! Може да вземем метрото.

— С всичките кученца ли? — попита колебливо мама.

— Да, мила. Мама е свикнала да се справя с тях.

Трябваше да отвържем леля Фан, която бе така усукана с каишките, че не можеше да мръдне, и след това тръгнахме към станцията на метрото.

— Мая и сироп от кленов сок — нареждаше Марго. — Да ме подсетиш за мая и сироп от кленов сок, мамо. Моуейк казва, че са превъзходни за акне.

— Ако още веднъж споменеш този човек, сериозно ще се разсърдя! — отсече мама.

Напредвахме бавно, защото кученцата заобикаляха по различен начин всяко препятствие на пътя си и трябваше непрекъснато да спираме, за да отмотаваме леля Фан от електрически стълбове, пощенски колонки и случайни минувачи.

— Малки негодници! — възкликваше задъхано тя след всяка подобна засечка. — Те не го правят умишлено.

Когато накрая пристигнахме пред гишето за билети, Пру поде продължителен и ожесточен спор за цената на билетите за бедлинггънските териери.

— Но те са само на осем седмици — продължаваше да протестира тя. — Вие не таксувате деца под три години.

Накрая билетите бяха купени и ние се отправихме към ескалаторите. Посрещна ни топла въздушна струя от недрата на земята, което въодушеви кученцата. С джавкане и ръмжене те се понесоха напред във възел от каишки и повлякоха леля Фан като солиден галеон24 след себе си. Едва когато видяха ескалаторите, кученцата се стреснаха от това, което до този момент изглеждаше като вълнуващо приключение. Явно не им допадаше да стоят върху движещи се неща. Като се борехме с истерично квичащите кученца, скоро всички бяхме омотани в здрав възел на входа на ескалатора.

Зад нас се образува опашка.

— Това не трябва да се разрешава! — смразяващо процеди през зъби един мъж с бомбе. — Не трябва да допускат кучета в метрото.

— Платила съм за тях! — запъхтяна обясни Пру. Те имат право да пътуват в метрото на равни начала с вас.

— Дявол да го вземе — обади се друг човек. — Много бързам, пуснете ме да мина!

— Малки негодници! — шеговито подвикна леля Фан. — На тая възраст са много палавички.

— Я всеки от нас да вземе по едно кученце! — предложи мама, обезпокоена от негодуванието на тълпата.

В този момент леля Фан стъпи заднишком на първото стъпало на ескалатора, подхлъзна се и падна в камара от туид, като повлече квичащите кученца със себе си.

— Благодаря на господа — каза мъжът с бомбето. — Може би сега можем да слезем с ескалатора.

Пру стоеше при входа на ескалатора и се взираше надолу. Леля Фан, стигнала до средата, не беше в състояние да се изправи под тежестта на струпаните отгоре й кученца.

— Мамо, мамо, зле ли ти е? — изкрещя Пру.

— Сигурно не, мила — утеши я мама.

— Малки негодници! — немощно се обади леля Фан, носейки се надолу.

— След като вече кучетата ви заминаха, госпожо — попита човекът с бомбето, — възможно ли е ние също да използваме съоръженията на тази станция?

Пру се обърна настръхнала за битка, но Марго и мама я сграбчиха и поеха надолу по ескалатора към ритмично надигащата се купчина от туид, бедлингтънски териери и леля Фан.

Вдигнахме я, изтупахме прахта от туида и размотахме кученцата. Тръгнахме по перона. Сега кученцата представляваха подходяща тема за афиш на RSPCA25. Дори и в най-добрата си форма бедлингтъните никога не правят добро впечатление, но в критични моменти имат вид на най-жестоко малтретирани кучета. Те издаваха пронизителни скимтящи звуци, трепереха и от време на време приклякаха с разтворени крака, за да украсят перона с крайния резултат на своя страх.

— Горките мънички създания — съчувствено се обади една дебела жена. — Срамота е такова отношение към животните!

— А! Чухте ли я? — каза войнствено Пру. — Иска ми се да й дам добър урок!

За щастие в този момент метрото пристигна с рев, изтласквайки струя горещ въздух, и привлече вниманието на всички. Кученцата изведнъж се оживиха. Докато преди минута трепереха и скимтяха като умиращи от глад агънца, сега те се понесоха на долу по перона като впряг ескимоски кучета, повличайки леля Фан подире си. Хукнахме след тях, а Пру изпищя:

— Мамо, мамо, върни се!

Тя беше забравила метода на леля Фан за водене на кучета: Никога не тегли каишката, защото може да им нараниш вратовете. Според този нов метод леля Фан препускаше в галоп по перона, а бедлингтънските териери се носеха пред нея. Най-накрая я спряхме и обуздахме кученцата, но точно тогава вратите на вагоните се затвориха със самодоволно свистене. И така, трябваше да чакаме следващия влак сред стадо от бедлингтънски териери. Щом ги вкарахме във вагона, настроението им изведнъж се оправи. Те с увлечение се боричкаха, ръмжаха и тичаха. Увиваха каишките си около краката на хората, а едно от тях, в изблик на добро настроение, подскочи и разкъса вестник „Таймс“ в ръцете на един мъж, който имаше вид на директор на Английската банка.

Заболя ни главата, докато пристигнахме. Само леля Фан, възхитена от жизнеността на кученцата, беше в добро настроение. По съвет на мама изчакахме, докато се изтегли потокът от хора, и тогава се качихме на ескалатора. Приятно изненадани, закарахме кученцата до изхода почти без затруднения. Те явно бяха усвоили пътнически навици.

— Слава богу! — въздъхна мама, когато стъпихме на площадката.

— Боя се, че кученцата малко ви обезпокоиха каза смутено Пру. — Но пък, нали разбираш, свикнали са със селския живот и мислят, че в града всичко е объркано.

— А? — попита леля Фан.

— Объркано — извика Пру. — Кученцата. Мислят, че всичко е погрешно.

— Жалко! — каза леля Фан и преди да можем да я спрем, се понесе с кученцата към другия ескалатор и пак потъна в земните дълбини.

Макар че кученцата доста ни измъчиха, след като се отървахме от тях, направихме добър сутрешен пазар. Мама си набави всичко, от което се нуждаеше, Марго купи сиропа си от кленов сок, а аз, докато те се отрупваха с тези доста излишни работи, успях да се сдобия с една прекрасна червена птица кардинал, един черен дъждовник на жълти петна, дебел и лъскав като гага, и един препариран крокодил.

Върнахме се в Балаклава Маншън, доволни от покупките си.

По настояване на Маргарет, мама реши вечерта да присъства на сеанса.

— Недей, мила Луиз — настоя Пру. — Това означава да се подложиш на измамата на неизвестното.

Мама оправда намерението си със забележителна логика:

— Чувствам, че трябва да се свържа с този тип Моуейк. В края на краищата той лекува Маргарет.

— Добре, мила — склони Пру, убедена в непреклонността на мама. — Мисля, че е истинска лудост, но ще трябва да дойда с теб. Не мога да те оставя сама.

Помолих да ме вземат и мен. Обясних на мама, че преди известно време бях заел от Теодор една книга за изкуството да се разобличават лъжливи медиуми и че знанията ми можеха да свършат полезна работа.

— Не трябва да взимаме мама — предупреди Пру. Смятам, че ще й повлияе зле.

В шест часа вечерта с трепкащата сред нас като уловена птичка Пру се отправихме към стаята на госпожа Хадък в сутерена. Тук заварихме доста хора: управителката на хотела; госпожа Глът — висока мрачна рускиня, която говореше с толкова неясно произношение, като че устата й бе пълна със сирене; младо русо момиче с много сериозен вид; млад безделник, известен с това, че следва актьорско майсторство, но никой не го беше виждал да се заеме с някаква друга работа, освен кротко да дреме в ограденото с палми преддверие на хотела. За мое неудоволствие мама не ми разреши да претърся стаята преди започване на сеанса, за да видя дали няма скрити въженца и имитация на ектоплазма. Все пак успях да кажа на госпожа Хадък за книгата, която бях чел, като мислех, че ако е истински медиум, ще прояви интерес към изданието. Тя ми отправи поглед, който в никакъв случай не можеше да се окачестви като доброжелателен.

Седнахме в кръг, хванати за ръце и изживяхме доста злокобно начало — при изгасване на лампите Пру нададе пронизителен писък и скочи от стола. Установи се, че ръчната й чанта, която тя бе подпряла на стола, се беше хлъзнала и докоснала крака й със студената си кожа. Когато успокоихме Пру и тя се увери, че не беше нападната от зъл дух, седнахме пак и се хванахме за ръце.

Върху една чинийка мъждукаше къса дебела свещ и примигваше от разтопения восък. Сенките ни се мърдаха из стаята, а лицата ни изглеждаха, като че току-що бяхме оживели отново в някаква древна гробница.

— Сега не искам никой да говори и трябва да ви помоля всички да стискате здраво ръцете си, за да не пропуснем нищо от същността… Хуаааха — започна госпожа Хадък. — Знам, че сред нас има неверници. Въпреки това ви моля да успокоите духовете си ида ги настроите да възприемат.

— Какво иска да каже? — прошепна Пру на мама. — Не съм неверница. Моята беда е, че прекалено много вярвам.

След като ни инструктира, госпожа Хадък седна в едно кресло и с измамна лекота се унесе в транс. Наблюдавах я внимателно. Бях решил да не пропускам ектоплазмата. Отначало госпожа Хадък седеше там със затворени очи и не се чуваше никакъв звук, освен шумоленето и треперенето на развълнуваната Пру. После започна да диша дълбоко, да хърка силно и да се тресе. Шумът напомняше изпразването на чувал с картофи върху пода на таванско помещение. Не ми направи впечатление. В края на краищата хъркането е едно от най-лесните за симулиране неща. Ръката на Пру, която стискаше моята, беше влажна от пот и аз усещах как по нея пропълзяваха тръпки от уплаха.

— Ахаааааааа — извика внезапно госпожа Хадък.

Пру подскочи на стола си и отчаяно изписка, като че я бяха намушкали.

— Ахаааааааа — повтори госпожа Хадък, изтръгвайки целия драматизъм от това просто възклицание.

— Не ми харесва — прошепна с треперещ глас Пру. — Луиз, мила, не ми харесва.

— Млъкни или ще развалиш всичко — прошепна Маргарет. — Отпусни се и настрой духа си да възприема.

— Виждам непознати сред нас — каза госпожа Хадък с такъв силен индиански акцент, че ми се дощя да се изхиля. — Дошли са непознати да се присъединят към нашия кръг. На тях ще кажа „добре дошли“.

Единственото необикновено нещо за мен беше, че госпожа Хадък вече не нижеше думите си една след друга и не вдишваше въздух по този странен начин. Тя мънка и мърмори неразбираемо около една минута и после каза ясно: „Говори Моуейк.“

— Ооо! — обади се с възхищение Маргарет. — Той дойде! Ето на, мамо! Това е Моуейк.

— Ще припадна! — изхлипа Пру.

Втренчих се в госпожа Хадък на слабата, мъждукаща светлина, но не видях никакви признаци на ектоплазма или фанфари.

— Моуейк казва — обяви госпожа Хадък, — че на бялото момиче вече никакви пункции не трябва да му се правят.

— Ето! — каза тържествуващо Маргарет.

— Бяло момиче трябва слуша Моуейк. Не трябва да се влияе от неверници.

Чух как мама изсумтя войнствено в мрака.

— Моуейк казва, че ако бяло момиче му вярва, преди да минат два месеца, ще се излекува. Моуейк казва…

Но нямахме честта да чуем това, което Моуейк щеше да каже, тъй като в този момент една котка, която сновеше из стаята безшумно като облак, незабелязано скочи в скута на Пру. Чу се оглушителен писък. Тя се изправи с викове: „Луиз, Луиз, Луиз!“ и като заслепена нощна пеперуда започна да се блъска в хората. При всяко докосване надаваше крясък.

Някой се сети да запали лампата, преди Пру да направи беля в кокошата си паника.

— Слушайте, това вече е прекалено! — възмути се младият безделник.

— Може да сте й причинили непоправими страдания — каза русото момиче, като гледаше гневно Пру и вееше на госпожа Хадък с носната си кърпичка.

— Нещо ме докосна. Докосна ме. Дойде в скута ми — обясни през сълзи Пру. — Ектоплазма.

— Ти развали всичко! — ядоса се Маргарет. — Тъкмо когато заговори Моуейк.

— Мисля, че това, което чухме от Моуейк, ни е съвсем достатъчно — каза мама. — Крайно време е според мен да престанеш да се занасяш с тия глупости.

Госпожа Хадък, която продължи да хърка с достойнство, изведнъж се събуди.

— Глупости? — възкликна тя, фиксирайки мама с изпъкналите си сини очи. — Осмелявате се да казвате, че това са глупости?… Хуаааха.

Това бе един от редките случаи, когато виждах мама действително ядосана. Тя се изправи настръхнала в целия си ръст от четири фута и три и половина инча.

— Шарлатанка — викна мама на госпожа Хадък. Казах, че са глупости, и повтарям, че са глупости. Няма да позволя моето семейство да се забърква в такива далавери. Хайде, Марго, хайде, Джери, хайде, Пру! Тръгваме си!

Удивени от тази проява на решителност на кротката ни майка, покорно излязохме след нея от стаята, изоставяйки вилнеещата госпожа Хадък и няколкото й последователи.

Щом се озовахме в нашата стая, Марго избухна в неистов плач:

— Ти развали всичко! Ти развали… всичко развали! Госпожа Хадък никога вече няма да ни проговори.

— Толкова по-добре — каза мама и с помрачено лице сипа чаша коняк на гърчещата се и все още уплашена Пру.

— Добре ли прекарахте! — попита леля Фан, която се събуди внезапно и ни погледна с помътнели очи.

— Не — отвърна мама, — не прекарахме добре.

— Не мога да избия тая ектоплазма от главата си! — говореше Пру, като гълташе жадно коняка. Беше като някакво… като… разбирате ли, като конфитюр.

— Тъкмо когато Моуейк започна да говори! — виеше Марго. — Тъкмо когато щеше да ни каже нещо важно!

— Добре, че се върнахте рано — каза леля Фан, дори и по това време на годината става хладно вечер.

— Сигурна бях, че иска да ме хване за гърлото. Сигурна бях, че се мъчи да докопа гърлото ми. Беше нещо като… един вид… някакво мармаладено нещо като ръка.

— А Моуейк е единственият, който изобщо ми помогна.

— Моят баща казваше, че през този сезон времето е много коварно — рече леля Фан.

— Маргарет, престани да се държиш така глупаво! — ядоса се мама.

— Мила Луиз, чувствах как тези отвратителни мармаладени пръсти търсят пипнешком гърлото ми — говореше Пру, украсявайки преживяването си, без да обръща внимание на Марго.

— Баща ми винаги си носеше чадър, зиме и лете. Хората му се смееха, но много често, дори през доста горещи дни, неговата предвидливост беше оправдана — той го използваше.

— Ти винаги разваляш всичко! — викна Марго. Винаги се месиш.

— Бедата е, че съвсем малко се меся! — тросна се мама. — Казвам ти да престанеш с всички тези глупости и да спреш да плачеш. Веднага се връщаме в Корфу.

— Ако не бях скочила — не спираше Пру, — щеше да се стегне около вратната ми вена.

— Баща ми казваше, че няма нищо по-полезно от чифт галоши — обясняваше леля Фан.

— Няма да се върна в Корфу! Няма! Няма!

— Ще изпълняваш, каквото ти казвам!

— То така зловещо се уви около врата ми!

— Той не одобряваше гумените ботуши, защото изтласквали кръвта в главата.

Престанах да слушам. Цялата ми душа бе изпълнена с вълнение. Връщахме се в Корфу. Напускахме неумолимата бездушна абсурдност на Лондон. Връщахме се при вълшебните маслинови горички и синьото море, при сърдечността и смеха на нашите приятели, при дългите слънчеви и тихи дни.

Маслиновата въртележка

Когато настъпи май, беритбата на маслини вече беше започнала. Набъбналите и узрели през горещите дни плодове сега капеха изобилно и лъщяха в тревата като черни перли. Селянките идваха на групи с тенекиени кутии и кошове на главите си. Наклякваха в кръг около маслиновото дърво и с глъч като ята лястовици събираха и слагаха маслините в съдове. Някои от маслиновите дървета бяха раждали плодове в продължение на петстотин години и в продължение на петстотин години селяните бяха събирали маслини точно по същия начин.

Това беше благодатно време за смях и клюки. Аз ходех от дърво на дърво при различните групи, прикляквах, помагах им да събират лъскавите маслини и слушах клюки за всички роднини и приятели на берачите. От време на време се присламчвах към тях, когато седяха под дърветата и се хранеха. Те лакомо поглъщаха клисавия черен хляб и малките сплескани питки, приготвени от миналогодишни сушени смокини и завити в лозови листа. Пееха се песни, а най-странното беше, че селските гласове, груби и резки в разговор, ставаха тъжно мелодични, когато се извисяваха в хармония. По това време на годината жълтите восъчни минзухари тъкмо започваха да се показват покрай корените на маслиновите дървета и склоновете се обагряха от виолетови камбанки. Скупчените под дърветата селянки изглеждаха като движеща се цветна леха и песните ечаха надолу из стародавните маслинови градини. Мелодията им беше меланхолична и благозвучна, като че от кози хлопатари. Когато съдовете се напълваха, ги вдигахме и в дълга бъбреща редица тръгвахме надолу към маслиновата преса. Маслиновата преса — мрачна и неприветлива сграда — се намираше в една падина, в която ромолеше малко блестящо поточе. Тук командваше папа Деметриос, жилав старец, изкривен и превит като самите маслинови дървета, със съвсем плешива глава и огромни, бели като сняг мустаци — с изключение на жълтите петна от никотин, известни като най-големите мустаци в целия Корфу. Папа Деметриос беше груб и злонравен старец, но кой знае защо ме хареса и с него се разбирахме чудесно. Дори ме пускаше да влизам в неговата светая светих — маслиновата преса.

Тук имаше голямо кръгло корито, подобно на декоративно басейнче за рибки, а в него — огромен воденичен камък. От оста му хоризонтално стърчеше дървена греда. В нея беше впрегнат престарелият кон на папа Деметриос, който с чувал на главата, за да не му се завива свят, обикаляше около коритото и въртеше воденичния камък. Така се смилаха изсипваните в коритото лъскави маслини. А от тях се разнасяше остра и кисела миризма. Тишината се нарушаваше от тежкото трополене на конските копита, от грохота на големия воденичен камък и от равномерните капки зехтин, който се процеждаше през дупките на коритото, златист като слънчева светлина.

В единия ъгъл на пресата се издигаше голяма ронлива купчина — остатъците от маслините: натрошени костилки, люспи и пулп, пресовани в черни хрупкави пити, като зърнист торф. Те имаха силна възкисела миризма, която подсказваше, че стават за ядене. Всъщност с тях селяните хранеха добитъка през зимата заедно с друг фураж. Използваха ги също така като изключително ефикасно, макар и прекомерно силно гориво.

Селяните отбягваха папа Деметриос поради злия му нрав. Те предаваха маслините си и бързо напускаха постройката, защото никой не можеше да бъде сигурен, че на човек като папа Деметриос няма да му хрумне някоя злобна мисъл. Затова самотният старец посрещна с радост моята поява във владенията му. От мен научаваше всички местни клюки: кой беше родил и дали бебето е момче или момиче; кой кого ухажваше, а понякога и по-пикантна новина например, че Пепе Кондос бил арестуван за контрабанда на тютюн. В замяна на това, че му бях нещо като вестник, папа Деметриос ми улавяше животинки. Понякога ми хващаше бледорозов гекон, богомолка или гъсеница, нашарена като персийски килим в розово, сребристо и зелено. От папа Деметриос получих един от най-очарователните си любимци, които имах по онова време — жаба балканска чесновница, която кръстих Август Тикълтами.

Бях отишъл в маслиновите горички да помагам на селяните и огладнях. Знаех, че папа Деметриос винаги има хранителни припаси, и реших да го посетя. Беше ясен ден и буен, свеж вятър свиреше като на арфа в маслиновата горичка. Побиваха ме тръпки от утринния хлад и затова тичах през целия път, а кучетата подскачаха покрай мен и лаеха. Когато пристигнах зачервен и задъхан, намерих папа Деметриос наведен над огъня, накладен с маслинови пити.

— А-а! — каза той, като ме погледна начумерено. Дойде, нали? Къде се изгуби? Не съм те виждал от два дни. Сега, като настъпи пролетта, не ти остава време за старци като мен.

Обясних, че съм бил зает с най-различни неща например да правя нова клетка за моите свраки, понеже бяха нахлули в стаята на Лари и животът им висеше на косъм, ако не ги затворех.

— Хм. Е, добре. Искаш ли малко пуканки?

Отговорих с най-равнодушен тон, че няма нищо друго, което да ми се иска повече.

Папа Деметриос стана и се понесе важно с кривите си крака към постройката, а после се появи с голям тиган, лист тенекия, шише с олио и пет златистокафяви кочана царевица като слитъци злато. Сложи тигана на огъня и сипа малко олио. Почака го да зацвърчи, да заблести и леко да задими. После хвана един кочан и го изрони бързо с изкривените си от артрит пръсти. Златните царевични зърна затракаха в тигана като дъждовни капки по покрив. Старецът покри тигана с тенекията, изпухтя, седна и запали цигара.

— Чу ли за Андреас Папоякис? — попита той, като поглади разкошния си мустак.

Казах, че не съм чул.

— А — продължи старецът със задоволство. — Той е в болница, глупакът му с глупак.

Изразих съжаление, понеже Андреас ми допадаше. Той беше весело, добродушно и темпераментно момче, което винаги успяваше да направи някоя беля. За него в село казваха, че ако можеше, щеше да язди магарето на заден ход. И какво, попитах аз, го е сполетяло?

— Динамит — каза папа Деметриос, очаквайки да види реакцията ми.

Леко подсвирнах от ужас и поклатих бавно глава.

Папа Деметриос, уверен, че го слушам с внимание, се намести по-удобно.

— Ето как станало това — започна той. — Знаеш, че този Андреас е глупаво момче. Главата му е празна като гнездо на лястовици през зимата. Но въпреки това е добро момче. Никому не е сторил зло. Отишъл да лови риба с динамит. Нали знаеш това малко заливче долу до Беницис? Той закарал лодката си там, защото му казали, че селският полицай бил отишъл надолу по брега. Разбира се, това глупаво момче дори и не помислило да провери и да се убеди, че полицаят го няма наоколо.

Цъкнах печално с език. Наказанието за риболов с динамит беше пет години затвор и голяма глоба.

— И тъй, той се качил в лодката и бавно си гребял, когато видял пред себе си, в плиткото, голямо стадо барбуни. Спрял да гребе и запалил фитила на шашката динамит.

Папа Деметриос замълча драматично, надникна да види какво става с пуканките и запали още една цигара.

— Всичко щяло да бъде наред — продължи той, но точно когато щял да хвърли динамита, рибата побягнала и какво, мислиш, направил този идиот? Продължил да стиска шашката и подкарал лодката след рибата. Бум!

Възкликнах, че сигурно нищо не бе останало от Андреас.

— О, напротив — каза папа Деметриос презрително. — Той дори не може да си служи както трябва с динамит. Шашката била толкова малка, че му отнесла само дясната ръка. Той дължи живота си на полицая, който не бил отишъл надолу по крайбрежието. Андреас успял да докара лодката до брега и там припаднал от загуба на кръв. Без съмнение щял да умре, ако полицаят, който чул експлозията, не се бил спуснал да разбере кой гърми с динамит. За щастие току-що минавал автобусът и полицаят го спрял. Качили Андреас и го откарали в болницата.

Казах, че е много жалко да се случи такава беда на този хубав момък, но поне е имал късмет. Предположих, че когато Андреас се оправи, ще го арестуват и ще го изпратят във Видо за пет години.

— Ами, няма. Полицаят каза, че според него Андреас бил наказан предостатъчно, и затова обяснил в болницата, че ръката му била откъсната от някаква машина.

Царевичните зърна бяха почнали да се пукат и дрънчаха по тенекията като снарядчета от миниатюрни оръдия. Папа Деметриос вдигна тигана от огъня и свали тенекията. Всяко зърно се беше пукнало в малко жълто-бяло кълбесто облаче, хрупкаво и вкусно. Той извади от джоба си свито парче хартия и го разгърна. В него имаше едра сива морска сол. Започнахме да топим малките облачета пуканки в солта и да ги хрускаме с наслада.

— Имам нещо за теб — каза накрая старецът, като избърса грижливо мустаците си с голяма кърпа в червено и бяло. — Още едно от тези ужасни животни, които толкова много искаш да уловиш.

Натъпках останалите пуканки в устата, избърсах пръстите си в тревата и нетърпеливо попитах какво е животното.

— Ще го донеса — изправи се той. — Много странно нещо. Досега не съм го срещал.

Изгарях от любопитство, докато той влезе в постройката и се появи отново с една очукана тенекиена кутия в ръка, покрита с листа:

— Ето го. Внимавай, защото мирише.

Махнах листата, надникнах в кутията и разбрах, че папа Деметриос беше съвсем прав: миришеше така силно на чесън, както в селския автобус в пазарен ден. На дъното се беше свил средно голям зеленикавокафяв жабок с гладка кожа, огромни кехлибарени очи и застинала, малко налудничава усмивка. Когато пъхнах ръка да го взема, той мушна глава между предните си крака, прибра изпъкналите си очи в черепа по странния начин, по който жабите правят това, и изкряка — остро, блеещо, като миниатюрна овца. Извадих го от кутията, а той започна енергично да се дърпа, като изпускаше ужасна миризма на чесън. На задните си крака имаше по един черен рогов израстък, остър и с форма на палешник. Бях във възторг, понеже отдавна, но безуспешно се мъчех да намеря жаба с лопатки на краката. Горещо благодарих на папа Деметриос и триумфално отнесох жабока вкъщи. Поставих го в аквариума в моята спалня.

Бях покрил дъното на аквариума е пласт от пясък и пръст, дебел 2–3 инча, и Август, след като беше кръстен и пуснат вътре, веднага се зае да си прави жилище. Със странни движения на задните си крака, използвайки лопатковидните израстъци, той много бързо изкопа една дупка и изчезна от погледа ми. Виждах само изпъкналите му очи и ухилената му уста. Установих, че Август е много интелигентно животно и с доста привлекателни черти на характера, които се проявяваха при опитомяването му. Когато идвах в стаята, той излизаше от дупката си и правеше отчаяни опити да ме достигне през стъклените стени на аквариума. Щом го извадех и сложех на пода, той почваше да подскача из стаята след мен и после, щом седнех, се покачваше с мъка по крака ми. Когато стигнеше до скута ми, се изтягаше в най-различни непристойни пози, топлеше се от тялото ми, примигваше, хилеше ми се и преглъщаше. Именно тогава открих, че обича да лежи по гръб и да му масажирам нежно корема с показалец. Затова си спечели прозвището Тикълтами26. Разбрах също така, че щом е гладен — пее. Когато държах голям, гърчещ се земен червей над аквариума. Август изпадаше в екстаз. Очите му като че все повече и повече изпъкваха от възбуда и той издаваше последователни слаби грухтения и странното блеещо квакане, с което ми направи впечатление още когато го хванах за пръв път. След като пуснех червея пред него, той поклащаше енергично глава, сякаш в знак на благодарност, сграбчваше единия му край и започваше да го тъпче с палци в устата си. На нашите гости представяхме рецитал на Август Тикълтами и всички съвсем сериозно и единодушно твърдяха, че в сравнение с жабите, които бяха виждали, той има най-хубавия глас и репертоар.

Приблизително по това време Лари доведе Доналд и Макс. Макс беше необикновено висок австриец с руса къдрава коса, руси мустаци, кацнали като изящна пеперуда на горната му устна, и ясносини добри очи. Доналд беше нисък и бледолик: един от тези англичани, първото ти впечатление от които е, че са не само мълчаливи, но и напълно безлични.

Лари беше попаднал на тази странна двойка в града и гостоприемно ги беше поканил да пият по чаша у дома. Фактът, че те пристигнаха в два часа сутринта „поуморени“ от разнообразни алкохолни „стимули“, не направи някакво особено впечатление на никого от нас, понеже вече бяхме свикнали или почти свикнали с познатите на Лари. Мама си беше легнала рано поради тежка простуда, а останалите също се бяха оттеглили по стаите си. Само аз не спях. Чаках Одисей да се върне от нощните си похождения и да погълне вечерята си от месо и кълцан черен дроб. Както си четях, чух неясен шум откъм маслиновите горички. Отначало помислих, че това е компания от селяни, които се връщат от сватба, и не обърнах внимание. Но какофонията все повече се усилваше: чуха се тропот и звънтене. Предположих, че са среднощни гуляйджии, които минават с файтони долу по пътя. Песента им не приличаше много на гръцка и се зачудих кой може да бъде. Станах от леглото и се надвесих през прозореца, взирайки се надолу през маслиновите дървета. В този момент файтонът зави и пое нагоре по дългата алея към вилата. Имаше добра видимост, защото един от седящите на задното място държеше някаква факла. С любопитство и учудване гледах как файтонът блещука и се друса по алеята между дърветата.

В този момент Одисей се появи от нощното небе, понесен безшумно от вятъра като глухарче, и се опита да кацне на голото ми рамо. Сложих го на земята и му донесох чинията с храна. Той започна да кълве и да гълта шумно, като си говореше нещо със слаб гърлест звук и примигваше с блестящите си очи срещу мен.

Междувременно файтонът наближаваше бавно, но сигурно и се насочи към предния двор на къщата. Наведох се от прозореца и главата ми се замая от гледката:

На задната седалка седяха двама души. Те държаха по един огромен сребърен свещник с големи бели свещи, които хората обикновено купуват, за да ги запалят в църквата на свети Спиридон. Двамата пееха високо и фалшиво, но много наперено една песен от „Девицата на планините“, опитвайки се според възможностите си да постигнат хармония.

Файтонът спря шумно до стъпалата, които водеха към верандата.

— На седемнайсет… — въздъхна един баритон с подчертано британско произношение.

— На седемнайсет! — подхвана другият певец с доста силен средноевропейски акцент.

— Той се влюбва лудо — каза баритонът, размахвайки необуздано свещника, — в едни нежносини очи.

— Нежносини — повтори средноевропейският акцент, влагайки такава похотливост в тези прости думи, че трябваше човек лично да го чуе, за да повярва на ушите си.

— На двайсет и пет — продължи баритонът, — смята, че си е изпатил зле.

— Зле — повтори средноевропейският акцент скръбно.

— От очи с различни цветове — каза баритонът и направи такъв отчаян жест със свещника, че свещите изхвърчаха като ракети и паднаха със свистене на тревата.

Вратата на спалнята ми се отвори и влезе Марго, увита в много дантели и нещо като муселин.

— За бога, какъв е този шум? — попита тя с дрезгав, обвиняващ шепот. — Знаеш, че мама не е добре!

Обясних, че нямам нищо общо с шума, но че явно си имаме компания. Марго се наведе от прозореца и видя файтона, в който певците току-що се канеха да почнат следващия куплет на песента.

— Слушайте! — извика тя с приглушен глас. — Моля ви да не вдигате толкова шум. Майка ми е болна.

Възцари се внезапна тишина. После един висок като върлина мъж се изправи несигурно. Той вдигна високо свещника си и втренчи поглед в Марго.

— Не треба, скъпа лейди — поде той с гробовен глас, — не треба тревожим майката!

— Ей богу, в никакъв случай! — потвърди и английският глас от вътрешността на файтона.

— Кои са тия? — развълнувано ми прошепна Марго.

Казах, че съвсем сигурно са приятели на Лари.

— Вие да не сте приятели на брат ми? — измяука Марго от прозореца.

— Благородно създание — отвърна високата фигура, като й махаше със свещника. — Той ни покани да пием.

— Аха… Един момент, сега ще сляза долу.

— Да ви разгледам отблизо, значи да осъществя моята мечта в живота — възкликна високият и се поклони някак неуверено.

— Да ви видя отблизо — поправи го тих глас от задната седалка на файтона.

— Ще отида долу — каза ми Марго, — ще ги вкарам вътре и ще гледам да пазят тишина. Върви да събудиш Лари!

Нахлузих къси панталонки, вдигнах безцеремонно Одисей (който храносмилаше с притворени очи), отидох до прозореца и го изхвърлих навън.

— Изключително! — възкликна високият човек, гледайки как Одисей отлита над посребрените от луната върхове на маслиновите дръвчета. — Това като къща на Дракула, а, Доналд?

— Ей богу, да! — потвърди Доналд.

Тръгнах с бързи крачки по коридора и нахлух в стаята на Лари. Загубих известно време, докато го вдигна от сън, защото поради твърдото си убеждение, че мама го е заразила с простудни микроби, беше изгълтал профилактично половин бутилка уиски преди лягане. Най-после той седна в кревата и ме погледна с мътен поглед.

— Какво, по дяволите, искаш пък ти?

Обясних за двата субекта във файтона и за твърдението им, че били поканени да пийнат у нас.

— Ох, господи! — изпъшка Лари. — Направо им кажи, че съм отишъл в Дубровник.

Обясних, че трудно ще успея да сторя това, понеже Марго сигурно вече ги е примамила да влязат в къщата, и че не бива да вдигаме шум, защото мама е неразположена. Лари се измъкна, пъшкайки от леглото, сложи си халата, обу си чехлите и заедно се понесохме по скърцащите стълби към гостната. Там заварихме Макс — дълъг като върлина, изящен и добродушен, отпуснал се на един стол. Той размахваше пред Марго свещника си, всичките свещи на който бяха изчезнали. Доналд седеше прегърбен и мрачен на друг стол с вид на помощник — директор на погребално бюро.

— Твоите очи, те са нежносини — каза Макс, като размахваше пръст пред Марго. — Ние пеех за сини очи, нали Доналд?

— Ние пеехме за сини очи! — поправи го Доналд.

— Това казва и аз — отвърна Макс благосклонно.

— Ти каза „пеех“ — възрази Доналд.

Макс се позамисли за момент:

— Както и да е, очите било сини.

— Бяха сини! — поправи го Доналд.

— А, ето те и теб! — каза Марго със затаен дъх, когато Лари и аз влязохме. — Мисля, че това са твои приятели, Лари.

— Лари! — измуча Макс и стана, олюлявайки се с тромавата грация на жираф. — Ние дойдохме, както каза ни ти.

— Много мило — Лари насили смачканата си от сън физиономия да покаже нещо подобно на любезна усмивка. — Имаш ли нещо против да говорим по-тихо, понеже майка ми е болна?

— Майката — изрече Макс с дълбоко уважение, са най-важно нещо на свят.

Той се извърна към Доналд, вдигна показалец напречно на мустаците си и толкова силно каза „Шш-шт“, че Роджър, потънал в спокоен сън, моментално скочи на крака и започна да лае неудържимо. Пикльо и Посерко гръмогласно се присъединиха.

— Ужасно неприлично държане! — обади се Доналд между джафканията. — Гостът не бива да разлайва кучетата на стопанина.

Макс коленичи и обгърна все още лаещия Роджър с дългите си ръце — ход, който наблюдавах с известна тревога, тъй като Роджър можеше да го изтълкува погрешно.

— Тихо, бау-бау! — каза Макс с лъчезарен поглед към настръхналия и войнствено настроен Роджър.

За моя изненада Роджър веднага престана да лае и започна енергично да ближе лицето на Макс.

— Искате ли… ъ-ъ… нещо за пиене — запита Лари. — Разбира се, не мога да ви поканя да останете по-дълго, понеже за съжаление майка ми е болна.

— Много учтиво от твоя страна — каза Доналд. Много учтиво, наистина. Трябва да ти се извиня заради него. Нали разбираш, чужденец.

— Е, аз трябва да вървя да спя — измънка Марго, промъквайки се нерешително към вратата.

— А, не! — лавна Лари. — Някой трябва да сипе питието.

— Недей! — Макс приклекна на пода с Роджър в ръце и погледна с тъга Марго. — Недей местиш тес очи от моя орбита!

— Добре, тогава ще отида да взема питиетата! — развълнувано каза Марго.

— А аз помогне — Макс захвърли Роджър и скочи на крака.

Роджър беше останал с погрешното впечатление, че Макс възнамерява да го милва до сутринта пред гаснещия огън, и, естествено, се раздразни, когато го захвърлиха настрани. Той започна отново да лае.

Вратата на гостната се отвори с трясък и там се появи Лесли гол-голеничък с ловна пушка в ръка:

— Какво става тук, дяволите да го вземат?

— Лесли, върви да си сложиш някакви дрехи! — писна Марго. — Това са приятели на Лари.

— Ох, господи! — каза отчаяно Лесли. — Стига вече!

Той се обърна и тръгна обратно нагоре.

— Пиене! — възкликна Макс, като сграбчи ентусиазирано Марго и започна да я върти във валс под акомпанимента на почти истеричния лай на Роджър.

— Много те моля да не вдигаш толкова шум — каза Лари — Макс, за бога!

— Ужасно неприлично държане — потвърди Доналд.

— Не забравяй за майка ми! — повтори Лари и това очевидно засегна някаква струна в душата на Макс.

Той веднага престана да валсира със задъханата Марго и се закова на място.

— Къде твойта майката? — попита той. — Госпожата болната… заведи ме при нея, аз може осигуря нея.

— Не осигуря, а помогна! — каза Доналд.

— Ето ме! — обади се мама с леко гъгнещ глас откъм вратата. — Какво става тук?

Тя беше по нощница и носеше поради настинката голям шал на раменете си. Беше взела под мишница клюмналия пъхтящ и апатичен Додо — нейния териер Денди Даймънт27.

— Идваш тъкмо навреме, мамо — посрещна я Лари. — Искам да ти представя Доналд и Макс.

Доналд за пръв път прояви енергичност. Той стана, бързо прекоси стаята, отиде при мама, хвана ръката й и слабо се поклони:

— Очарован съм. Ужасно съжалявам за безпокойството. Нали разбирате, моят приятел е от континента.

— Много ми е приятно, че се запознахме — промълви мама със сетни сили.

При влизането й Макс беше разперил широко ръце и сега я гледаше с цялата всеотдайност на кръстоносец, който за пръв път вижда Ерусалим.

— Майката! — възкликна драматично той. — Вие майката?

— Здравейте — каза неуверено мама.

— Вие сте — попита Макс, за да си изясни нещата, — болната майка?

— А, само лека настинка! — възрази мама.

— Ние пропудили вас — Макс сложи ръка на сърцето си и очите му се напълниха със сълзи.

— Пробудихме или разбудихме! — каза Доналд полугласно.

— Ела — Макс обгърна мама с дългите си ръце, заведе я до един стол край камината и възможно най-деликатно се опита да я сложи да седне. Той свали палтото си и покри внимателно коленете й. След това клекна край нея, взе ръката й и я загледа в лицето:

— Какво — попита той, — иска майката?

— Да не й прекъсват съня — обади се току-що появилият се Лесли, сега облечен по-приемливо: в пижама и със сандали.

— Макс — каза Доналд строго, — престани да монополизираш разговора. Спомни си за какво сме дошли.

— Разбира се! — започна възторжено Макс. — Ние имаме чудесните новини, Лари. Доналд решил да стане автор.

— Нямаше как — промърмори скромно Доналл. Като ви гледам как всички вие живеете в разкош, как се сипят хонорари. Разбрах, че трябва да си опитам късмета.

— Това е много хубаво! — реагира Лари с недостатъчно въодушевление.

— Току-що свърших първата глава и тръгнахме на часа, за да мога да ти я прочета.

— О, господи! — ужаси се Лари. — Не, Доналд, моля те. Критическите ми способности напълно се изпаряват в два часа и половина сутринта. Не можеш ли да я оставиш тук да я прочета утре?

— Тя е кратка — продължи Доналд, без да обръща внимание на Лари, и извади малко листче хартия от джоба си, — но мисля, че стилът ще ти се стори интересен.

Лари изпъшка раздразнено и всички седнахме в очакване. Междувременно Доналд се поизкашля, за да си пооправи гласа.

— Внезапно — започна той с плътен трептящ глас, — внезапно, внезапно, внезапно показа се той и после внезапно показа се тя, внезапно, внезапно, внезапно. И внезапно погледна я той, внезапно внезапно, внезапно и внезапно погледна го тя, внезапно. Тя внезапно разтвори обятия, внезапно, внезапно и разтвори обятия той, внезапно. После внезапно се прегърнаха те и внезапно, внезапно, внезапно той почувства топлината на нейното тяло и внезапно, внезапно тя почувства топлината на неговата уста върху своята, когато внезапно, внезапно, внезапно, внезапно паднаха заедно те на дивана.

Настъпи дълга пауза, докато чакахме Доналд да продължи. Той преглътна два-три пъти, развълнуван от собственото си творение, сгъна грижливо листчето хартия и го сложи обратно в джоба си.

— Какво ще кажеш? — попита той Лари.

— Ами, малко е късичко — смънка предпазливо Лари.

— Да, но стилът?

— Ами, хм, интересно е. Въпреки че е познат отпреди.

— Не е възможно. Вярвай, че това ми хрумна едва тази нощ.

— Мисля, че повече не бива да му се дава да пие каза високо Лесли.

— Тихо, миличък! — прекъсна го мама. — Как смятате да озаглавите това, Доналд?

— Реших — заяви Доналд тържествено, — реших да го назова „Внезапната книга“.

— Много дръзко заглавие — каза Лари. — Смятам обаче, че трябва да разкриеш индивидуалните образи на главните си герои, преди да ги свалиш на дивана.

— Да. Възможно е да си прав.

— Да, това наистина е интересно — каза мама и кихна силно. — А сега смятам, че е най-добре всички да изпием по чаша чай.

— Аз ще направя чай за теб, майката! — скочи Макс и отново разлая всички кучета.

— Аз ще ти помогна — присъедини се Доналд.

— Марго, скъпа, по-добре иди с тях и им помогни да намерят, каквото им трябва! — помоли мама.

Когато тримата излязоха от стаята, мама погледна Лари.

— И това са хората, за които казваш, че не са ексцентрични.

— Е, Доналд не е ексцентричен. Само е малко отнесен.

— И внезапно, внезапно, внезапно, внезапно той се напи — поде Лесли, като слагаше още цепеници в огъня и го разбутваше да пламне.

— Те и двамата са много добри момчета — защити ги Лари. — Доналд вече шашна половината Корфу.

— Какво искаш да кажеш? — попита мама.

— Нали знаеш как жителите на Корфу обичат да измъкват всяка тайна от човека. Всички са убедени, че той, понеже има такава типична английска външност и сигурно е пълен с пари, явно има много знатно потекло. А Доналд пък се забавлявал, като им разказвал най-различни истории. Той бил, ме убеждават тукашните хора, големият син на един херцог, братовчед на лондонския епископ и незаконният син на лорд Честърфийлд. Бил завършил в Итън, Хароу, Оксфорд, Кеймбридж, а тази сутрин ми беше много забавно, когато госпожа Папанопулос ме убеждаваше, че той я уверил, че завършил образование в Гъртън.

Точно в този момент в гостната влезе Марго. По лицето й беше изписано смущение.

— Лари, трябва да дойдеш и да ги вразумиш! Макс току-що запали кухненската печка с банкнота от пет лири, а Доналд изчезна някъде и непрекъснато ни се обажда с викове „Куее“28, но не можем да го открием.

Всички нахлухме в огромната кухня, покрита с каменни плочи. Един чайник вече дигаше пара на печката, а Макс държеше в ръка овъглена петлирова банкнота и я съзерцаваше с печал.

— Макс — каза мама, — наистина си направил голяма глупост.

Той се обърна към нея със сияещи очи.

— Никакъв разход заради майката не голям — той лепна на дланта й остатъците от петачката, — пази го, майката, за сувенир!

— Куеее! — долетя скръбен, ехтящ зов.

— Това Доналд — заяви гордо Макс.

— Къде е той? — попита мама.

— Не знам, кога иска да крие, той може да крие.

Лесли отиде до задната врата и я отвори.

— Доналд! — извика той. — Тук ли си?

— Куеее! — изтръгна се вибриращ зов с бавно затихващо ехо.

— Господи! — изохка Лесли. — Този глупак е паднал в кладенеца.

В градината зад кухнята имаше голям кладенец, дълбок около петдесет фута, в който се спускаше дебела желязна тръба. Ехото от гласа на Доналд категорично потвърждаваше, че Лесли е прав. Грабнахме една лампа и мигновено наобиколихме кладенеца. Надникнахме в тъмните му глъбини: Доналд се беше вкопчил с ръце и крака в тръбата. Той погледна нагоре към нас и свенливо се обади:

— Куее!

— Доналд, не ставай глупак! — каза ядосано Лари. — Хайде, излизай оттам! Ако паднеш във водата, ще се удавиш. Не че толкова ми е жал за теб, но ще замърсиш целия ни запас от вода.

— Няма! — възрази Доналд.

— Доналд! — каза Макс. — Ние те иска. Ела! Там студено долу. Ела да пиеш малко чай с майката и ще приказваме пак за твоя книга.

— Държите ли много на това?

— Да, да, държим! — потвърди Лари нетърпеливо.

Бавно и с големи усилия Доналд се закатери нагоре по тръбата. Следяхме със затаен дъх всяко негово движение. Когато се приближи достатъчно, всички се наведохме, сграбчихме различни части от тялото му и го издърпахме навън. След това пак въведохме гостите в къщи и започнахме да ги поим с огромни количества горещ чай, за да възвърнат трезвия си вид. Изтощение от безсъние обаче не може да се възстанови с чай.

— А сега се прибирайте у вас — каза Лари твърдо, — и утре ще се срещнем в града.

Придружихме ги до верандата. Конят отчаяно клюмаше, впрегнат във файтона, файтонджията го нямаше.

— Имаха ли файтонджия? — попита ме Лари.

— Честно казано, бях заплеснат в свещниците и не съм забелязал.

— Аз ще карам! — каза Макс. — А Доналд ще ми пее.

Доналд се настани внимателно със свещниците в ръце на задната седалка, а Макс седна на капрата. Той съвсем професионално плесна с камшика и конят, сякаш изваден от състояние на кома, изпръхтя и се затътри тромаво надолу по алеята.

— Лека нощ! — извика Макс и размаха камшика.

Почакахме, докато се изгубиха от погледа ни зад маслиновите дръвчета, след това се прибрахме вкъщи, затворихме вратата и въздъхнахме с голямо облекчение.

— Лари, не биваше да каниш гости в този късен час! — каза мама.

— Не съм ги канил в такъв късен час! — отвърна той с раздразнение. — Те сами дойдоха по това време. Аз по принцип ги бях поканил на чаша питие у нас.

Точно в този момент се разнесе силно тропане на предната врата.

— Е, повече не мога, отивам си — и мама пъргаво офейка нагоре.

Лари отвори и на вратата се показа изпадналият в паника файтонджия.

— Къде ми е карочиното? — изкрещя той.

— А ти къде беше? — викна му Лари. — Кириосите го взеха.

— Откраднаха ми карочиното! — изрева файтонджията.

— Хич не са ти го откраднали, глупако! — вече извън себе си изкрещя Лари. — Понеже ти не си беше на мястото, те го подкараха, за да се приберат в града. Ако тичаш бързо, можеш да ги настигнеш.

Призовавайки на помощ свети Спиридон, файтонджията хукна през маслиновата горичка надолу към пътя.

За да не пропусна последното действие от този спектакъл, изтичах до удобно за наблюдение място, откъдето виждах ясно разклона за нашата алея и обляния в лунна светлина път за града, файтонът се движеше бързо, а Доналд и Макс пееха в безгрижен дует. Тъкмо когато излизаха на пътя, файтонджията изскочи от маслиновата горичка и с проклятия продължи да тича подир файтона.

Макс погледна стреснато назад.

— Вълкове, Доналд! Дръж се здраво! — изкрещя той и започна да налага с камшика нещастния кон.

Животното се стресна и препусна в галоп, но такъв, какъвто позволяват скромните сили на един файтонджийски кон в Корфу. Все пак бързината му беше достатъчна, за да поддържа разстояние около десетина крачки от тичащия с всички сили файтонджия. Той викаше и умоляваше почти през сълзи. Решен да „спаси“ Доналд на всяка цена, Макс безмилостно шибаше коня, а Доналд от време на време се показваше от задната облегалка на файтона и викаше към файтонджията: „Бум!“ После се изгубиха от погледа ми по пътя за града.

Сутринта на закуска цялото ни семейство се чувстваше малко уморено, а мама строго мъмреше Лари, че беше допуснал да идват хора у нас в два часа през нощта. В този миг колата на Спиро спря рязко пред вилата и той с клатушкаща се походка дойде на верандата, стиснал в ръце огромен, увит в кафява хартия пакет.

— Това е за ваше, госпожи Дарълс — каза той.

— За мен! — изненада се мама, като оправяше очилата си. — Какво ли е това, за бога?

Тя внимателно разопакова кафявата хартия и пред нас засия с цветовете на дъгата най-голямата кутия шоколадови бонбони, която бях виждал през живота си. Отгоре беше закачена с карфичка малка бяла картичка, на която трепереща ръка бе написала: „С извинения за снощи. Доналд и Макс.“

Бухали и аристокрация

Вече беше ни налегнала зима. Навсякъде се разнасяше дим от маслинови дървета. От вятъра капаците на прозорците скърцаха и удряха по стените на къщата, а птици и листа кръжаха в надвисналото мрачно небе. Кафявите планински върхове на континента бяха покрити с дрипави гугли от сняг, а дъждът плющеше в ерозиралите скалисти долини и ги изпълваше с разпенени порои, които нетърпеливо се носеха към морето, влачейки кал. Те се вливаха като жълти вени в синята вода, а повърхността й се осейваше с луковици от синчец, пънове, стари криви клони, умрели бръмбари и пеперуди, туфи кафява трева и парчета тръстика. Сред побелелите върхари на албанските планини се развихряха бури, които после се извиваха над острова. Огромни черни маси кълбести облаци лееха пороен дъжд, а на небето мигновено цъфваха и увяхваха светкавици като жълти папрати.

Точно в началото на зимата получих следното писмо:

Това писмо ме развълнува по две причини: първо, винаги съм искал да имам улулица — явно ставаше дума за такъв вид бухал — и, второ, цялата общественост в Корфу правеше от дълги години напразни усилия да опознае херцогинята. Тя беше в истинския смисъл на думата отшелница. Притежаваше огромно богатство, живееше в огромна, но безразборно построена венецианска вила, далеч във вътрешността на острова, не приемаше никакви посетители и не се срещаше с никого, освен с работниците в огромното си имение. Запознанството й с Теодор се дължеше единствено на това, че той й беше медицински съветник. Говореха, че херцогинята притежава голяма библиотека, и Лари имаше огромно, но за жалост неосъществимо желание да бъде поканен на посещение във вилата й.

— Боже мой — каза той с горчивина, когато му показах поканата си. — Аз се опитвах в продължение на месеци да убедя тази стара харпия29 да ме пусне да разгледам книгите й, а тя кани на обяд тебе. Няма правда на тоя свят!

Казах, че след като обядвам с херцогинята, бих могъл да я помоля той да разгледа книгите й.

— След като обядва с теб, мисля, че няма да се съгласи да ми покаже дори един брой на „Таймс“, а за библиотеката — да не говорим! — отговори Лари с хладен тон.

Въпреки че моят брат подценяваше способностите ми за изтънчени обноски, бях решил твърдо да му ходатайствам, ако ми се отдадеше удобна възможност. Смятах, че поводът е важен, дори тържествен, и затова се погрижих да бъда подходящо облечен. Ризата и късите ми панталони бяха грижливо изпрани и изгладени, а освен това успях да склоня мама да ми купи нови сандали и нова сламена шапка. Понеже имението на херцогинята беше сравнително далеч, яхнах Сали, на която по този случай бяхме сложили ново одеяло вместо седло.

Денят беше мрачен, а земята — влажна и мека. По всичко личеше, че наближава буря, но се надявах да я изпреваря, за да не развали снежната белота на ризата ми. Напредвахме бавно със Сали сред маслиновите дървета. Понякога случаен бекас се стрелваше от миртите. Започнах да се безпокоя, че не съм се подготвил добре. Първо, бях забравил да взема моето спиртосано четирикрако пиле. Бях сигурен, че херцогинята щеше да пожелае да го види и при всички случаи то щеше да ми помогне като тема за разговор в началните моменти на неловкост по време на гостуването ми. Второ, бях забравил да се посъветвам как да се обръщам към една херцогиня. „Ваше величество“ сигурно ще бъде прекалено официално, мислех си аз, особено като се има предвид, че ще ми даде и бухал? Може би „Височество“ ще бъде по-добре или пък просто „Госпожо“?

Докато си блъсках главата върху тънкостите на протокола, Сали, останала без ръководство, беше потънала в магарешка дрямка. От всички товарни животни само магарето може да заспи по време на движение. И така постепенно беше отишла встрани от пътя, близо до канавката. Тя изведнъж се спъна, залитна и аз, потънал в размисъл, се изтърсих от гърба й в шест инча вода и кал. Сали ме погледна втренчено с израз на укоряваща изненада — нещо, което правеше винаги, когато разбереше, че беше сбъркала. Толкова се вбесих, че щях да я удуша. Новите ми сандали бяха подгизнали, ризата и късите ми панталони, тъй спретнати и чисти, признак на такова добро възпитание само преди миг, сега бяха наплескани с кал и остатъци от гниещи водни растения. Щях да заплача от яд и безсилие. Нямаше време да се връщам вкъщи и да се преобличам. Оставаше ми единствено да продължа, мокър и окаян, напълно убеден, че обръщението ми към херцогинята вече нямаше никакво значение. Не се съмнявах, че щом зърне циганския ми вид, тя ще ме изпрати незабавно в къщи. Щях да се лиша не само от бухала, но и от всякаква възможност да уредя Лари да разгледа библиотеката й. Какъв съм глупак, мислех си аз с огорчение. Трябваше да тръгна пеш, вместо да се доверявам на това несигурно същество с щръкнали уши, което сега припкаше бързо.

Скоро стигнахме до вилата, заобиколена от маслинови горички. До нея водеше алея от високи евкалиптови дървета със зелено — розови стволове. На входа се издигаха две колони, а на тях бяха притаили дъх чифт белокрили лъвове, които гледаха презрително към нас със Сали, докато препускахме по алеята. Грамадната къща се ширеше на едно празно място. На времето е била боядисана в красив наситеночервен венециански цвят, сега избледнял до розово. По мазилката имаше издутини и пукнатини от влагата, а от покрива липсваха доста от кафявите керемиди. Под стрехите имаше безброй лястовичи гнезда — празни като малки, изоставени кафяви фурни. Толкова много гнезда на едно място не бях виждал през живота си.

Завързах Сали за едно дърво и се отправих към арката, през която се влизаше в централния вътрешен двор. Дръпнах ръждясалата верига и чух как един звънец слабо издрънча някъде навътре в къщата. Почаках търпеливо и тъкмо се канех да позвъня отново, масивната дървена врата се отвори. Появи се един мъж, който съвсем приличаше на бандит. Беше висок и плещест, с голям стърчащ нос като клюн на ястреб, буйни къделести бели мустаци и грива от къдрава бяла коса. Носеше ален фес, широка бяла риза, красиво извезана с алено златна сърма, широки надиплени черни потури с чарукиас30, украсени с огромни червено-бели пискюли. Кафявото му лице се разтегна в усмивка и аз видях, че всичките му зъби бяха златни: като че надзърнах в монетен двор.

— Кирие Даръл? — попита той. — Заповядайте!

Последвах го през двора с магнолии и запустели цветни лехи и влязохме в къщата. Минахме по дълъг коридор, покрит с алени и сини плочи, и влязохме в голяма мрачна стая. По стените имаше от долу до горе лавици с книги, а на единия край в голяма камина пламтеше, съскаше и пращеше буен огън. Над камината висеше в златна рамка огромно, почти почерняло от годините огледало. До огъня, на дълъг миндер, затрупана с пъстроцветни шалове и възглавнички, седеше херцогинята.

Тя съвсем не изглеждаше такава, каквато си я бях представял. Очаквах да видя висока, слаба и доста строга жена, но когато се изправи и плавно прекоси стаята, за да дойде при мен, оказа се, че е малка, много дебела, румена като розова пъпка и с трапчинки на бузите. Тъмно русата й коса беше повдигната доста над главата й в стил Помпадур, а очите й под неизменно извитите в учудване вежди бяха зелени и лъскави като неузрели маслини. Тя взе ръката ми в двете си топли малки пухкави ръчички и я притисна до пълната си гръд.

— Колко мило, колко мило от твоя страна, че дойде! — възкликна тя с напевен глас като на малко момиченце. Лъхаше на теменужки и коняк. — Много, много мило. Мога ли да те наричам Джери? Разбира се, че мога. Моите приятели ме наричат Матилда… Това не е истинското ми име, разбира се. Казвам се Стефани Зиния… толкова банално име. Много повече предпочитам Матилда, а ти?

Казах предпазливо, че смятам Матилда за много хубаво име.

— Да, успокояващо старомодно име. Имената са толкова важни, не мислиш ли? Ето например този — каза тя, като посочи с жест човека, който ме бе въвел, — той се нарича Деметриос. Аз му викам Мустафа.

Херцогинята хвърли поглед към него, след това се наведе напред, като почти ме задуши с дъх на коняк и теменужки, и неочаквано пошушна на гръцки:

— Той е незаконороден турчин.

Лицето на мъжа почервеня и мустаците му настръхнаха, от което съвсем заприлича на бандит.

— Не съм турчин — изръмжа той. — Ти лъжеш!

— Турчин си и името ти е Мустафа! — отвърна бързо тя.

— Не… Не съм… Не… Не съм! — мъжът заекваше от ярост. — Лъжеш!

— Не лъжа!

— Лъжеш!

— Не лъжа!

— Лъжеш!

— Не лъжа!

— Ти си една проклета стара лъжкиня!

— Стара! — изписка тя и лицето й почервеня. — Ти се осмеляваш да ме наричаш стара… ти… турчин недей.

— Ти си стара и дебела! — каза Деметриос — Мустафа равнодушно.

— Това вече е прекалено! — изпищя тя. — Стара… дебела… това вече е прекалено. Уволнен си! След един месец напускаш. Не, отивай си още сега, ти незаконороден турчин.

Деметриос — Мустафа се изпъчи царствено:

— Чудесно! Искаш ли да сервирам напитките и обеда, преди да си замина?

— Разбира се!

Той мълчаливо прекоси стаята и извади бутилка шампанско от кофичка с лед зад дивана. Отвори я и напълни три големи чаши с коняк и шампанско в еднакво съотношение. Подаде ни по една и сам вдигна третата.

— Вдигам тост във ваша чест — обърна се той тържествено към мен. — Предлагам да пием за здравето на една дебела стара лъжкиня.

Видях се в чудо. Ако приемех наздравицата, излизаше, че споделям мнението му за херцогинята, а това нямаше да бъде любезно; ако откажех, той можеше като нищо да ми види сметката. Докато се колебаех, за мое учудване херцогинята се закикоти доволно и на гладките й дебели бузи се появиха очарователни трапчинки.

— Не бива да дразниш нашия гост, Мустафа. Но трябва да призная, че тостът си го биваше — каза тя и гаврътна чашата си.

Деметриос — Мустафа ми се ухили с лъщящите си зъби, които проблясваха на огъня.

— Пийте, кирие! — подкани той. — Не ни обръщайте внимание. Тя живее за ядене, пиене и бой, а моето задължение е да й осигуря всички тези три неща.

— Глупости! — херцогинята ме хвана за ръката и ме заведе до дивана, а аз се почувствах като обхванат от малък, пухкав и розов облак. — Глупости. Аз живея заради много, много други неща. Ей, не се увличай, пияницо такъв! Върви и се погрижи за храната.

Деметриос — Мустафа пресуши чашата си и излезе от стаята, а херцогинята се намести на дивана, като стискаше ръката ми и ми се усмихваше.

— Така е уютно — каза тя с наслаждение. — Само ти и аз. Кажи, винаги ли дрехите ти са кални?

Обясних бързо и смутено за Сали.

— Значи си дошъл на магаре — каза тя с интонация, загатваща за много екзотична форма на транспорт. — Колко умно от твоя страна. Аз също нямам вяра на автомобилите. Шумни неща, които не подлежат на контрол. Несигурни. Помня, че когато мъжът ми беше жив, имахме голям и жълт автомобил. Боже мой, беше същински звяр. Подчиняваше се на мъжа ми, но не правеше нищичко, което исках аз. Веднъж нарочно тръгна назад, мина през една голяма сергия с плодове и зеленчуци — въпреки всичките ми опити да го спра — и след това се обърна от бордюра на пристанището в морето. Когато излязох от болницата, казах на мъжа си: „Хенри“ — така се наричаше той, такова хубаво буржоазно име, нали? Докъде бях стигнала? А, да. И тъй „Хенри“, казах, „тази кола е злонравна“, казах. „Обладана е от зъл дух. Трябва да я продадеш.“ И той я продаде.

Конякът и шампанското на празен стомах се съюзиха с огъня и аз се почувствах на градус. Главата ми приятно се замайваше, кимах и се усмихвах, докато херцогинята продължаваше оживено да бъбри.

— Мъжът ми беше много културен човек, много културен, наистина. Знаеш ли, той колекционираше книги. Книги, картини, марки, капачки от бирени бутилки — всичко културно го привличаше. Точно преди да умре, започна да колекционира бюстове на Наполеон. Ще се учудиш, ако разбереш колко бюстове на този ужасен малък корсиканец са направени. Мъжът ми имаше петстотин осемдесет и два. „Хенри“, му казах, „Хенри, стига вече! Или ще спреш да събираш бюстове на Наполеон, или ще те напусна и ще отида на остров Света Елена.“ Казах го на шега, разбира се, само на шега, а знаеш ли какво отговори той? Каза, че си е мислел да отиде на Света Елена на почивка — с всичките си бюстове. Боже мой, каква пристрастеност. Това беше непоносимо. По мое мнение, необходимо е малко култура, но на място, а не да й станеш роб.

Деметриос — Мустафа влезе в стаята, отново напълни чашите, каза: „След пет минути — обяд“ и излезе.

— Драги мой, за него можеше с основание да се каже, че е непоправим колекционер. Колко пъти ме побиваха тръпки, когато виждах онзи фанатичен блясък в очите му. Веднъж на един панаир той видя някакъв комбайн — едно огромно нещо. Аз съзрях блясъка в очите му, но му скръцнах със зъби: „Хенри, Хенри, не искам да трупаме комбайни навсякъде. Щом трябва да колекционираш, защо не колекционираш нещо разумно? Бижута или кожи, или нещо подобно?“ Може да ти се вижда грубо, миличък, но какво можех да сторя? Ако за миг се бях отпуснала, щеше да напълни цялата къща със селскостопански машини.

Деметриос — Мустафа влезе отново в стаята.

— Обядът е готов — каза той.

Като продължаваше да бърбори, херцогинята ме поведе за ръка извън стаята, по покрития с плочи коридор и надолу по някаква скърцаща дървена стълба към подземието. Влязохме в огромна кухня. Кухнята в нашата вила беше доста голяма, но в сравнение с тази изглеждаше като кутийка. Подът беше облицован с каменни плочи, а в единия край една същинска батарея от печки с дървени въглища светеше и примигваше под врящите тенджери. По стените висяха най-разнообразни бакърени тенджери, чайници, тави, джезвета, огромни съдове за сервиране и супници. Светлината от огъня трептеше с розово-червени отблясъци по тях. В средата се намираше маса за хранене от красиво, полирано орехово дърво, дълга дванадесет фута. Тя беше грижливо подредена за двама — със снежнобели салфетки и лъскави прибори, в средата на масата имаше два огромни сребърни свещника и на всеки от тях — по една бяла „гора“ от запалени свещи. Това съчетание на кухня и място за официални обеди правеше доста странно впечатление. Беше много горещо и се разнасяха силни миризми на вкусни ястия, по-силни от благоуханието на херцогинята.

— Надявам се, че нямаш нищо против да се храним в кухнята — каза херцогинята с такъв тон, като че наистина най-унизителното нещо е да се обядва в такава обстановка.

Казах, че смятам храненето в кухнята за много разумна идея, особено през зимата, понеже е по-топло.

— Съвсем правилно — каза херцогинята, като сядаше на поднесения й от Деметриос — Мустафа стол. А освен това, ако се храним горе, този стар турчин ми се оплаква, че било далече за сервиране.

— Не се оплаквам от разстоянието, а от носенето на много храна. — Деметриос — Мустафа наля в чашите ни бледо жълто — зеленикаво вино. — Нямаше да е зле, ако ядеше по-малко.

— О, я престани да се оплакваш и започвай да сервираш — каза отегчено херцогинята, като внимателно затъкна салфетката под брадичката си.

Погълнал достатъчно шампанско и коняк, аз вече се чувствах доста пийнал и гладен като вълк. Гледах с тревога многобройните прибори за ядене около чинията ми, понеже не бях сигурен кой да използвам най-напред. Спомних си уроците на мама, че се започва с най-външните, но приборите бяха толкова много, че се обърках напълно. Реших да изчакам ида видя какво ще прави херцогинята, за да последвам примера й. Решението ми не беше разумно, защото установих, че тя си служеше най-безразборно с ножове, вилици и лъжици без никаква последователност. Така се слисах, че започнах да правя същото.

Първото блюдо, което Деметриос — Мустафа сложи пред нас, беше хубава бистра супа с мънички златисти капчици мазнина и пържени парченца хляб колкото човешки нокът, плаващи като малки хрупкави салчета в кехлибарено море. Супата беше много вкусна и херцогинята изяде две порции. Звукът, който се чуваше, когато хрускаше парченцата хляб, наподобяваше шума от стъпки по изсъхнали листа. Деметриос — Мустафа доля чашите ни със светлото вино и сложи пред нас една тава с дребни рибки, всяка от които беше изпържена до златистокафяво. После донесе чиния с парченца жълто-зелени лимони и сосиера, пълна догоре с някакъв екзотичен, непознат за мен сос. Херцогинята натрупа висока купчинка от риба в чинията си, заля я със сос като с лава и след това обилно изстиска лимонов сок върху рибата, масата и себе си. Тя ми се усмихна със сияещи очи, лицето й сега беше светлочервено като роза, а челото й — обсипано е капчици пот. Изглежда, че изумителният й апетит ни най-малко не пречеше на способността й да разговаря, защото тя непрекъснато приказваше.

— Нали харесваш тези малки рибки? Божествени! Разбира се, толкова е жалко, че трябва да умрат така млади, но какво да се прави. Колко е хубаво да можеш да ги изядеш всичките, без да се грижиш за костите. Би било такова удобство! Хенри, мъжът ми, по едно време започна да колекционира скелети. Божичко, къщата изглеждаше и миришеше на морга. „Хенри“, казах му, „Хенри, трябва да престанеш. Това е някакво ненормално желание за смърт. Трябва да отидеш да се прегледаш на психиатър.“

Деметриос — Мустафа прибра празните чинии, наля ни червено вино, тъмно като сърце на дракон, и след това постави на масата блюдо с бекасини. Главите им бяха така извити, че дългите им човки можеха да се забият в телата им, а празните им очни кухини като че ни отправяха укор. Всяка от тях, тлъста и изпечена до кафяво, беше сложена върху парче препечен хляб. Около тях бяха наредени като купчинки есенни листа, кръгчета изпържени картофи, светло резедави аспержи, които изглеждаха като свещи, и дребен грах.

— Просто не мога да разбера що за хора са вегетарианците! — каза херцогинята, като удряше с вилицата си енергично по черепа на една бекасина, за да го счупи и да й извади мозъка. — Хенри веднъж се опита да стане вегетарианец. Представяш ли си? Аз обаче не можах да понеса това. „Хенри“, казах му, „трябва да престанеш с това вегетарианство. В зимника има храна за цяла армия и аз не мога да я ям сама.“ Представи си, миличък, току-що бях поръчала две дузини зайци. „Хенри“, казах, „ще трябва да се откажеш от този щурав каприз.“

Направи ми впечатление, че Хенри, който очевидно е бил малко мъчен съпруг, въпреки всичко беше водил семеен живот, свързан с доста разочарования.

Деметриос — Мустафа вдигна остатъците от бекасините и наля още вино. Усещах, че съм се издул от ядене, и се надявах, че няма да има други изненади. Но арсеналът от неизползвани ножове, вилици и лъжици все още стоеше до чинията ми, така че с тревога гледах как Деметриос — Мустафа идва към нас в мрачната кухня с огромно блюдо в ръце.

— А! — каза херцогинята, като вдигна от възбуда дебелите си ръце. — Основното блюдо! Какво е то, Мустафа, какво е то!

— Дивият глиган, който Макроянис изпрати.

— О, глиганът! Глиганът! — писна херцогинята, като стисна с ръце дебелите си бузи. — О, чудесно! Съвсем бях забравила за него. Нали обичаш глиган?

Отговорих, че това е едно от любимите ми ястия, което беше вярно, но поисках, ако е възможно, само едно малко парченце.

— Ама, разбира се! — каза тя, като се наведе над големия кафяв, лъскав от соса бут и започна да реже от него дебели розови парчета.

Тя сложи три от тях в една чиния, очевидно смятайки, че по всякакви стандарти това е малка порция, и след това започна с гарнитурите: купчинки от вкусни златисти диви дребни гъби припънки с фин вкус, почти като на вино; малки тиквички, пълнени със сметана и кейпър31 печени небелени картофи, изкусно разрязани и намазани с масло; моркови, червени като слънце през мразовита зима, и големи парчета бял праз, сварен в сметана. Огледах порцията и тайничко си разкопчах трите най-горни копчета на късите панталони.

— Толкова често ядяхме глигани, когато Хенри беше жив. Знаеш ли, той ходеше в Албания на лов. Но сега рядко си хапваме глиган. Какъв специалитет! Искаш ли още малко гъби? Не? Толкова са полезни. След това, мисля, трябва да направим почивка. Винаги съм смятала, че почивката е от съществено значение за доброто храносмилане — сподели херцогинята, като добави чистосърдечно, — и след това ти създава възможност да изядеш още толкова.

Глиганът беше сочен и вкусен, добре маринован с ухаещо на билки вино и напълнен със скилидки чесън, но въпреки това едва успях да изям порцията си. Херцогинята изяде две еднакви по големина порции, след това се изтегна назад — бледо кафеникавото й лице беше поруменяло — и избърса потта от челото си с микроскопична дантелена кърпичка.

— Почивка, а? — каза тя с прегракнал глас, усмихвайки се. — Почивка, за да съберем нови сили.

Чувствах, че нямам никакви сили за събиране, но не исках да го кажа. Кимнах, усмихнах се и разкопчах всички останали копчета на панталоните си.

През почивката херцогинята изпуши една дълга тънка пурета и яде солени фъстъци, говорейки непрекъснато за съпруга си. Почивката ми подейства добре. Поободрих се и ми поолекна на стомаха. Когато реши, че сме дали достатъчно почивка на вътрешните си органи, херцогинята поиска следващото блюдо и Деметриос — Мустафа донесе два малки за щастие омлета — хрупкаво кафяви отвън и воднисти и сочни отвътре — напълнени с дребни розови скариди.

— Какъв е сладкишът? — попита херцогинята с пълна уста.

— Не съм приготвил десерт — каза Деметриос — Мустафа.

Херцогинята се втренчи в него и ококори очи:

— Не си приготвил сладкиш? — повтори тя с такъв ужас, сякаш той признаваше, че беше извършил някакво отвратително престъпление.

— Нямах време. Не мога да приготвям целия този обяд и да върша домакинската работа.

— Но няма сладкиш! — каза херцогинята отчаяно. — Не може обяд без сладкиш!

— Е, купил съм ви малко целувки. Ще трябва да се задоволите с тях.

— Чудесно! — възкликна херцогинята, отново щастлива и със светнало лице. — Точно от това се нуждаем!

Аз най-малко се нуждаех от целувките. Те бяха големи, бели и крехки като корали и препълнени с крем. Дълбоко съжалявах, че не взех Роджър — той можеше да стои под масата и да изяде половината от храната ми, без да забележи херцогинята, която беше залисана с ястията и спомените си.

— Е — каза тя накрая, като глътна последното парче от целувките и обърса белите трохи от брадичката си. — Е, нахрани ли се добре! Или би искал още нещо? Може би малко плодове? Въпреки че няма много от тях по това време.

Казах, че много благодаря, но това ми е напълно достатъчно.

Херцогинята въздъхна и ме погледна сантиментално. Мисля, че нищо нямаше да й достави по-голямо удоволствие от това да ме натъпче с още две-три ястия.

— Ти не ядеш достатъчно! — продължи тя. — Момче, което расте, трябва да яде повече. Прекалено си слаб за възрастта си. Майката ти храни ли те, както трябва?

Можех да си представя гнева на мама, ако чуеше тази прикрита нападка. Казах, че мама готви отлично и всички ние се храним като лордове.

— Радвам се. Но ти все пак ми се виждаш малко залинял.

Не бих казал, че е вярно, по-скоро това се дължеше на обилното количество храна в стомаха ми. Обясних възможно най-учтиво, че ще трябва да се прибирам.

— Ама, разбира се, миличък. Боже господи, вече е четири и четвърт. Как лети времето!

Тя въздъхна при тази мисъл, а след това видимо се оживи.

— Всъщност, вече е почти време за чай. Наистина, не искаш ли да постоиш и да хапнем още нещо?

Казах, че мама ще се тревожи за мен.

— Чакай, чакай. За какво беше дошъл? А, да, бухалът. Мустафа, донеси бухала на момчето и ми занеси малко кафе и малко от онези хубави локуми горе във всекидневната.

Мустафа се появи с една картонена кутия, завързана с връв, и ми я подаде.

— Ако съм на твое място, няма да я отворя, докато не си отида вкъщи — каза той. — Този бухал е див!

Обзе ме ужасен страх, че ако не избързам, херцогинята ще ме накара да ям локум с нея. Искрено благодарих на двамата за бухала и се отправих към предната врата.

— Да — възкликна херцогинята, — очарователно беше, че те видях, съвсем очарователно. Трябва да дойдеш пак. Трябва да дойдеш през пролетта или през лятото, когато има по-голям избор на плодове и зеленчуци. Мустафа знае един начин за приготвяне на октопод, просто се топи в устата ти.

Казах, че с най-голямо удоволствие бих дошъл отново, като се заклех наум, че ако го направя, ще гладувам предварително три дни.

— Ето — херцогинята пъхна един портокал в джоба ми, — вземи го. Можеш да огладнееш по пътя.

Когато възседнах Сали и я подкарах в тръс по алеята, херцогинята извика:

— Внимавай по пътя!

Яздех мрачен, притиснал бухала до гърдите си. Щом излязохме извън имението на херцогинята, друсането на гърба на Сали ми дойде твърде много. Слязох, отидох зад едно маслиново дърво и повърнах обилно и с голямо облекчение.

Когато се прибрах вкъщи, отнесох бухала горе, в моята спалня, развързах кутията, извадих го — буйстващ и тракащ с човка — и го оставих на пода. Кучетата, които се бяха насъбрали в кръг, за да разгледат новата придобивка, бързо подвиха опашки. Те знаеха какво може да направи Одисей, когато е в лошо настроение, а този бухал беше три пъти по-голям. Това беше една от най-хубавите птици, които бях виждал досега. Перата на гърба и крилата му бяха златисти като медена пита и покрити с бледо пепелявосиви точици, гърдите му — безупречно бели като сметана, а маската от бели пера около тъмните му очи, които имаха удивително ориенталски вид, беше надиплена и изглеждаше колосана като плисирана яка от епохата на Елизабет I. Крилото му не беше в такова лошо състояние, каквото предполагах. След половинчасова борба, по време на която той успя да ми пусне на няколко пъти кръв, накрая за мое удоволствие съумях да направя сполучлива шина на счупеното. Бухалът, когото реших да нарека Лампедуза просто защото името ми харесваше, се отнасяше с настървение, но и с уплаха към кучетата, нямаше никакво желание да се сприятели с Одисей и гледаше на Август Тикълтами с неприкрито отвращение. Реших, че докато свикне, може би ще се чувства по-доволен на тъмно, изолирано място, и затова го отнесох на тавана. Там имаше стаичка с едно прозорче, покрито с паяжина и прах, което пропущаше съвсем оскъдна светлина. Беше тихо и тъмно като в пещера, затова сметнах, че на Лампедуза ще му бъде приятно. Оставих го на пода до една чинийка с кълцано месо и внимателно заключих вратата, за да не бъде обезпокояван. Вечерта, когато му отидох на посещение, носейки в ръка една умряла мишка, той имаше явно подобрение. Беше изял повечето от месото и тракаше клюна си срещу мен с разперени крила и пламтящи очи, като топуркаше по пода. Окуражен от явния му напредък, аз го оставих с мишката и отидох да спя.

След няколко часа ме събудиха гласове от стаята на мама. Като се чудех още сънен какво бе намислило да прави семейството в този късен час, станах от леглото и си подадох главата през вратата, за да чуя по-добре.

— Казвам ви — говореше Лари, — че това е проклет зъл дух!

— Не може да е зъл дух, скъпи — обясни мама. Злите духове хвърлят разни неща.

— Добре, каквото и да е, то е там горе и дрънчи с веригите си. Настоявам да го прогоним. Ти и Марго сте специалисти по задгробния живот. Идете горе и действайте!

— Аз не отивам горе — разтрепери се Марго. — Кой знае какво ще е? Може да е зъл дух.

— Сигурно е ужасно зъл — предположи Лари. — Не ми дава да спя вече от един час.

— Сигурен ли си, че не е вятър или нещо друго, миличък? — попита мама.

— Мога ясно да различавам вятъра от един проклет дух, който си играе с железни топки и вериги.

— Може би са крадци — каза Марго, по-скоро за да добие кураж. — Може би са крадци и трябва да събудим Лесли.

Полусънен и все още замаян от алкохола, не можех да схвана за какво говореха. Изглеждаше интригуващо като всички кризи, които те създаваха по най-неочаквано време на денонощието, затова отидох до вратата на мама и надникнах в стаята. Лари маршируваше нагоре-надолу и халатът му царствено шумолеше.

— Трябва да се направи нещо — настояваше той. Не мога да спя с дрънчащи вериги над главата си, а щом не спя, не мога и да пиша.

— Не зная какво очакваш да направим ние, миличък? — каза мама. — Сигурна съм, че е вятърът.

— Не можеш да караш нас да ходим горе — възрази Марго. — Ти си мъж, ти иди!

— Слушай — отвърна Лари, — ти се върна от Лондон, покрита с ектоплазма и говореща за безкрайността. Това вероятно е нещо дяволско, което си извикала на някои от твоите сеанси, и то те е последвало тук. Това го прави някой твой любимец. Ти върви да се разправяш с него!

Думата „любимец“ веднага ме накара да се замисля. Дали не е Лампедуза? Но улулиците имат меки и тихи крила като глухарче. Явно той не може да вдига такъв шум.

Влязох в стаята и попитах за какво говорят.

— За някакъв дух, миличък — обясни мама. — Лари открил един дух.

— Той е на тавана — каза Марго възбудена. — Лари мисли, че ме е последвал от Англия. Чудя се дали не е Моуейк.

— Няма да повтаряме цялата тази история пак! — отсече твърдо мама.

— Не ме е грижа кой е — каза Лари, — точно кой от твоите безплътни приятели! Искам да бъде отстранен.

Изказах предположение, че има една съвсем малка вероятност да е Лампедуза.

— Какво е това? — попита мама.

Обясних, че това е бухалът, който ми даде херцогинята.

— Можех да се досетя — извика Лари, — можех да се досетя! Защо не ми дойде наум веднага, просто не зная.

— Е, хайде, миличък — каза мама. — Това е обикновен бухал.

— Обикновен бухал! — натърти Лари. — Вдига шум колкото цял танков батальон там горе. Кажи му да го махне от тавана.

Казах, че не мога да разбера защо Лампедуза вдига шум, тъй като бухалите са най-тихите същества… Казах, че те се носят в нощта на тихите си крила като прашинки пепел…

— Този няма тихи крила — възрази Лари. — Шуми като джазов оркестър. Иди да го махнеш.

Бързо взех един фенер и отидох на тавана. Когато отворих вратата, мистерията се изясни веднага. Лампедуза беше изгълтал мишката и беше открил, че в чинията има още едно парче месо. През дългия горещ ден то се беше втвърдило и залепнало за нея. Убеден, че това ще мине за лека закуска, която ще му държи влага до сутринта, Лампедуза се беше опитал да го отлепи от чинията. Острият му крив кехлибарен клюн беше пробил месото, но то беше отказало да се отлепи и Лампадуза стоеше здраво хванат в „капана“, пляскайки напразно с криле, думкаше и тряскаше чинията по дъските, за да измъкне клюна си. Освободих го от тая клопка, отнесох го долу в спалнята си и за по-сигурно го затворих в неговата кутия.