Пътеводител за посветени

11.

Час по-късно Зейдист беше в имението на братството, приседнал пред старовремската пещ, която гореше в мазето. Тя бе същинска реликва от началото на миналия век, ала работеше толкова добре, че нямаше никаква нужда да я сменяват.

Освен това поддържането на огъня изискваше усилия, а до-гените обичаха редовните задължения. Колкото повече работа, толкова по-добре.

Големият търбух на желязната пещ имаше малко прозорче, направено от огнеупорно, дебело цял пръст стъкло, зад което танцуваха пламъци, лениви и горещи.

- Зейдист?

Той потърка лице, но не се обърна по посока на познатия женски глас. Част от него все още не можеше да повярва, че наистина ще го направи, и желанието да избяга се засили.

Той се прокашля.

- Здрасти.

- Здрасти. - Последва пауза, а след това Мери каза: - Празният стол до теб за мен ли е?

Сега вече Зи се обърна. Мери стоеше до стълбите на мазето, облечена както обикновено в поло и спортен панталон. На лявата си китка носеше огромен златен „Ролекс", а на ушите си имаше мънички перлени обици.

- Да - отвърна той. - Да, за теб е... благодаря, че дойде.

Докато Мери се приближаваше, мокасините й изшумоляха по циментовия под. Тя се настани на градинския стол така, че да е с лице към Зи, а не към огъня.

Той прокара ръка по ниско подстриганата си коса.

Докато тишината се стелеше в стаята, клапанът за изпускане на пара извистя... на горния етаж някой пусна съдомиялната... телефонът в кухнята иззвъня.

Най-сетне, понеже се чувстваше като пълен глупак, задето не казва нищо, Зи вдигна едната си китка.

- Трябва да се упражнявам какво ще кажа на Нала, когато ме попита за това тук... Просто... трябва да имам подготвен отговор. Нещо, което да е... подходящо, нали разбираш?

Мери кимна бавно.

- Да, разбирам.

Зи отново се обърна към пещта и си спомни как бе изгорил черепа на Г осподарката в нея. Внезапно осъзна, че постъпката му бе същата, като онова, което Вишъс бе сторил с постройката, където Бела бе държана в плен. Той нямаше как да изпепели цял замък... но все пак бе успял да постигне свое собствено пречистване чрез огън.

Онова, което не бе сторил, бе другата част от целебния процес.

След още една пауза Мери се обади:

- Зейдист?

-Да?

- Какво представляват тези татуировки?

Той се намръщи и й хвърли бърз поглед, мислейки си „Все едно не знае!" От друга страна... е, нали някога беше човек. Може би наистина не знаеше.

- Робски татуировки. Аз бях... роб.

- Болеше ли, когато ти ги направиха?

-Да.

- Онзи, който ти ги направи ли наряза лицето ти така?

- Не, това го стори хелренът на моята господарка. Тя... татуировките са ми от нея. А белезите по лицето - от мъжа й.

- Колко дълго беше роб?

- Сто години.

- Как успя да се освободиш?

- Фюри. Фюри ме спаси. Така изгуби крака си.

- Нараняваха ли те, докато беше роб?

Зи преглътна мъчително.

-Да.

- Мислиш ли още за това?

~ Д а - -

Той сведе поглед към ръцете си, които незнайно защо бяха започнали да го болят. А, ето защо - беше ги свил в юмруци и ги стискаше толкова силно, че пръстите му бяха на път да се счупят.

- Робството все още ли съществува?

- Не. Рот го обяви за незаконно. Като подарък за обвързването ми с Бела.

- Какъв роб беше?

Зейдист затвори очи. А, да - въпросът, на който не искаше да отговаря.

Известно време цялата сила на волята му бе съсредоточена върху това да не си тръгне. После, с измамливо спокоен глас, каза:

- Кръвен роб. Една жена ме използваше, за да пие от кръвта ми. Тишината, последвала тези думи, легна на плещите му като осезаем товар.

- Зейдист? Мога ли да сложа ръка на гърба ти?

Явно беше кимнал, защото Мери внимателно постави нежната си ръка върху гърба му и описа лек, бавен кръг.

- Това са правилните отговори - каза тя. - Всички до един. Зи премигна няколко пъти, тъй като огънят в прозорчето на пещта изведнъж се бе замъглил.

- Така ли мислиш? - дрезгаво попита той.

- Не мисля. Знам го.