6.


В стаята за лечение в тренировъчния център, бела крачеше напред-назад, обикаляйки кушетката за прегледи с разтреперани крака, като непрекъснато спираше, за да си погледне часовника.

Къде бяха? Какво още се беше объркало? Беше минал повече от час...

О, Господи, нека Зейдист да е ! Моля те, нека го доведат жив.

Напред-назад, напред-назад. Най-сетне Бела спря до болничното легло и плъзна поглед по него. Докосна меката повърхност и мислите й се насочиха към деня, когато бе лежала тук като пациент. Преди три месеца. За раждането на Нала.

Господи, какъв кошмар бе изживяла тогава.

И, Господи, какъв кошмар изживяваше сега... чакайки да докарат нейния хелрен, облян в кръв и раздиран от болка. И това беше в най-добрия случай. В най-лошия щяха да докарат тяло, покрито с чаршаф... не, не можеше да понесе дори мисълта за това.

За да не полудее, се замисли за раждането, за мига, в който и нейният живот, и този на Зи, се бяха променили завинаги. Като много други паметни събития, то беше очаквано, ала въпреки това пристигането му им подейства като шок. Бела беше в единайсетия месец от осемнайсетмесечната бременност, характерна за нейната раса.

Беше понеделник вечер - страхотно начало на седмицата! Беше й се прияло чили и Фриц побърза да й угоди. Забърка й особено пикантна доза, ала когато се появи в стаята й с димящата купа, Бела изведнъж установи, че не е в състояние да понесе нито миризмата, нито вида на яденето. Обляна в пот и бореща се да не повърне, тя отиде да си вземе хладен душ. Докато се тътреше с мъка към банята, неволно се зачуди как, по дяволите, ще издържи малкото да едрее още седем месеца в корема й.

Нала, очевидно, бе взела случайната мисъл на майка си присърце. За първи път от седмици се размърда сериозно и с един силен ритник накара водите й да изтекат.

Когато вдигна халата си и видя локвичката, Бела за миг се зачуди дали не бе изгубила контрол над пикочния си мехур. А после й просветна. Въпреки че бе последвала съвета на доктор Джейн и не бе прочела вампирския вариант на „Какво да очакваме, когато очакваме дете", все пак знаеше достатъчно, за да е наясно, че изтекат ли ти водите, връщане назад няма.

Десет минути по-късно вече лежеше на болничното легло, а доктор Джейн я преглеждаше - бързо, ала щателно. Заключението й беше, че макар тялото на Бела да не бе готово за това, Нала трябваше да бъде извадена. Сложиха й питоцин (лекарство, което често се прилагаше при човешките жени за предизвикване на раждане) и много скоро Бела разбра, че «ма разлика между обикновени болки и родилни болки.

Обикновените болки привличаха вниманието ти. Родилните болки го обсебваха.

Зейдист бе навън по работа на Братството и когато се прибра, така се шашна, че дори съвсем късо подстриганата му коса щръкна. В мига, в който прекрачи прага, той захвърли оръжията си (които образуваха купчинка с размерите на обемисто кресло) и се втурна при нея.

Бела никога досега не го бе виждала толкова уплашен. Нито дори след някой от кошмарите за садистичната Господарка, чийто пленник бе някога. Очите му бяха станали черни, не от гняв, а от страх и така стискаше устни, че заприличаха на две тънки бели черти.

Присъствието му й помогна да надвие болката. Освен това се нуждаеше от него. Доктор Джейн я бе посъветвала да не прибягва до епидурална упойка, тъй като при вампирите тя често водеше до обезпокоително ниско кръвно налягане. С други думи - никакво притъпяване на болката.

Както и никакво местене в клиниката на Хавърс. След като питоцинът пришпори тялото й, всичко се разви твърде бързо, за да я местят където и да било... не че това имаше особено значение, тъй като бездруго съвсем скоро щеше да се зазори. Което означаваше, че нямаше как да доведат лекаря на расата в тренировъчния център.

Бела се върна към настоящето и оправи плоската възглавница върху леглото. Съвсем ясно си спомняше как бе стискала ръката на Зи толкова силно, че едва не строши костите му, докато се напъваше така, че чак зъбите я боляха, и имаше чувството, че я разкъсват надве.

А после жизнените й показатели се сринаха.

-Бела?

Тя рязко се обърна. Рот стоеше на прага на стаята и внушителното му тяло изпълваше вратата. С дългата си до кръста черна коса, тъмните очила и черните кожени панталони, с безшумната си поява кралят бе като осъвременена версия на Мрачния жътвар.

- О, не! - простена тя и се улови за леглото. - Моля те...

- Не, всичко е наред. Той е добре. - Рот се приближи и я улови за ръката, за да я подкрепи. - Положението му е стабилно.

- Стабилно?

- Има открита фрактура на крака, поради което е изгубил известно количество кръв.

„Известно количество" без съмнение означаваше „страшно много".

- Къде е?

- На път към имението от клиниката на Хавърс. Знаех, че се тревожиш, затова дойдох да ти кажа.

- Благодаря ти. Благодаря ти...

Дори с проблемите, които имаха напоследък, мисълта да изгуби своя хелрен беше непоносима.

- Хей, успокой се! - Рот обви силните си ръце около нея и нежно я подкрепи. - Остави треперенето да премине през теб. Така ще ти е по-лесно да дишаш, вярвай ми.

Тя го послуша и отпусна напрегнатите си мускули. Тялото й потрепера от глава до пети и тя трябваше да се облегне на краля, за да се задържи на крака. Все пак, той се оказа прав. Макар и разтърсвана от спазми, Бела успя да поеме няколко глътки въздух.

Когато най-сетне се посъвзе, тя се отдръпна. Погледът й попадна върху леглото и тя отново закрачи около него.

- Рот, може ли да те попитам нещо?

- Разбира се.

Наложи й се да покрачи още малко напред-назад, докато успее да оформи въпроса си както трябва.

- Ако Бет ти роди дете, ще го обичаш толкова, колкото обичаш нея, нали?

Кралят изглеждаше изненадан.

- Ъъъ...

- Съжалявам - поклати глава Бела. - Не е моя работа....

- Не, не е това. Просто не съм сигурен какъв е отговорът. -Той вдигна ръка и свали тъмните очила от искрящите си, бледо-зелени очи. Макар и нефокусирани, погледът им беше поразителен. - Ето как стоят нещата... и мисля, че това важи за всички обвързани вампири. За един вампир неговата шелан е сърцето, което бие в гърдите му. Повече от това дори. Тя е неговото тяло, неговата кожа, неговият ум... всичко, което е бил някога и всичко, което ще бъде. Така че един вампир никога не може да изпита към другиго по-силни чувства от тези, които изпитва към своята жена Просто не е възможно и мисля, че в цялата тая работа има пръст еволюцията. Колкото по-силно обичаш нещо,»толкова по-яростно го браниш, а да опазиш своята шелан жива на всяка цена, означава, че тя може да се грижи за децата ви, ако има такива. Което въобще не означава, че не обичаме децата си. Сещам се за Дариъс и Бет - той отчаяно държеше тя да е в безопасност. Ами Тор и Джон? И... така де, разбира се, че ги обичаме.

Което звучеше разумно, но не я успокои особено, като се имаше предвид, че Зейдист не искаше дори да вземе дъщеря си на ръце...

Двукрилата врата се отвори и вкараха Зейдист на инвалидна количка. Беше облечен в болничен халат, навярно защото в клиниката на Хавърс се бе наложило да му срежат дрехите, и цялата кръв се бе отдръпнала от лицето му. Ръцете му бяха бинтовани, а кракът - гипсиран.

Освен това беше в безсъзнание.

Бела се втурна към него и взе ръката му в своята.

- Зейдист? Зейдист?

Венозните системи и хапчетата невинаги бяха най-доброто лечение за ранените. Понякога единственото, от което се нуждаем, е докосването на онзи, когото обичаме, звукът на неговия глас и знанието, че сме у дома - само това е достатъчно, за да ни върне от ръба.

Зи отвори очи. Сапфиреносиният поглед, който срещна, извика сълзи в очите му. Бела се бе привела над него, гъстата й, махагонова коса бе паднала на едното й рамо, изваяното й лице бе изопнато от тревога.

- Здрасти - каза той, не беше в състояние да каже повече.

Беше отказал каквито и да било обезболяващи в клиниката,

защото замайващият им ефект винаги му напомняше за това как Господарката го упойваше, така че беше в пълно съзнание, докато доктор Джейн отваряше крака му и наместваше костта. Е, поне през по-голямата част. За известно време беше изгубил съзнание. Резултатът бе, че се чувстваше ужасно. Така и изглеждаше, без съмнение. А имаше толкова много да й каже.

- Здравей - Бела го помилва по късо подстриганата коса. -Здравей...

- Здравей...

Преди съвсем да се размекне и да стане за смях, Зи се огледа наоколо, за да види кой още е в стаята. Рот говореше с Рейдж в ъгъла до джакузито, а Куин, Джон и Блей стояха пред стоманените шкафове с лекарства.

Свидетели. По дяволите. Трябваше да се стегне.

Докато Зи примигваше енергично, стаята се фокусира пред погледа му и мислите му се насочиха към последния път, когато беше тук.

Раждането.

- Ш-ш-ш... - прошепна Бела, изтълкувала погрешно потрепването му. - Просто затвори очи и се отпусни.

Той се подчини, защото отново беше на ръба и то не само заради жестоката болка в ръцете и крака.

Господи, онази нощ, в която Нала се роди... нощта, когато едва не изгуби своята шелан...

Зи стисна клепачи - не искаше отново да преживява миналото... нито пък да се вглежда твърде задълбочено в настоящето. Грозеше го опасността да изгуби Бела. Отново.

- Обичам те... - прошепна той. - Моля те, не си отивай.

- Тук съм.

Да, само че докога?

Ужасът, който изпитваше в момента, го върна обратно в нощта на раждането. Беше на дежурство с Вишъс - двамата разследваха отвличането на някакъв цивилен в центъра на града. Когато доктор Джейн му позвъни, той се отърва от Вишъс като от лош навик, дематериализира се в двора на имението, прекоси на бегом фоайето и се втурна в тунела. Всички - жени, мъже, догени, дори Рот - бързаха да отскочат от пътя му, за да не се превърнат в кегли за боулинг.

Откри Бела в същата тази стая в тренировъчния център, лежаща върху същата болнична кушетка, на която лежеше той сега. Появи се насред поредната контракция и бе принуден да гледа как тялото й се сгърчва, сякаш нечии гигантски ръце я бяха заклещили в желязна хватка. Когато болката я поотпусна, тя си пое дълбоко дъх, а после го погледна и му се усмихна немощно. Протегна ръце към него и той начаса захвърли оръжията си върху покрития с линолеум под.

- Ръцете! - излая доктор Джейн. - Измий си ръцете, преди да се приближиш.

Зи кимна и отиде право при дълбоките умивалници, които се пускаха с педал. Насапуниса ръце и ги търка, докато кожата му не придоби розов цвят, след което ги избърса в една синя хирургична кърпа и се втурна при Бела.

Дланите им едва се бяха докоснали, когато я връхлетя следващата контракция. Бела стисна ръката му толкова силно, че едва не я смаза, ала Зи не го беше грижа. Приковал погледа й в своя, докато тя се напрягаше, той би сторил всичко, за да облекчи болката й... в този момент на драго сърце би отрязал собствените си топки. Не можеше да повярва, че заради него тя трябва да понесе подобно мъчение.

А после бе станало още по-зле. Контракциите бяха като набиращ скорост локомотив, а неговите релси - тялото на Бела. По-тежки, по-дълги, по начесто. По-тежки, по-дълги, по начес-то. Зи недоумяваше как Бела издържа. И ето че дойде моментът, когато престана да ги издържа.

Жизнените й показатели се сринаха. Пулс, кръвно налягане - всичко отиде по дяволите. Зи разбра колко сериозно е положението по това колко светкавично реагира доктор Джейн. Спомни си системите, които тя включи на Бела, и как Вишъс се приближи с... по дяволите, хирургични инструменти и кувьоз.

Доктор Джейн си сложи нов чифт ръкавици, поглеждайки първо към Бела, а после към него.

- Ще се наложи да извадим малката. Нейното състояние също не е добро.

Кимане. Той бе кимнал от свое име, както и от името на Бела. Йод-повидонът, с който Вишъс намаза издутия корем на Бела, имаше ръждивооранжев цвят.

- Тя добре ли е? - отчаяно промълви Бела. - Детето ни...

Доктор Джейн се наведе над нея.

- Погледни ме.

Погледите на двете жени се срещнаха.

- Ще сторя всичко по силите си, за да спася и двете ви. От теб искам само да се успокоиш, това е твоята работа сега. Успокой се и ме остави да свърша онова, в което ме бива най-много. Дишай дълбоко.

Зейдист си пое дъх заедно със своята шелан... а после видя как клепачите на Бела неочаквано потрепват и тя вперва странно съсредоточен поглед в тавана. Преди Зи да успее да я попита какво гледа, тя затвори очи.

В продължение на един миг на неописуем ужас, Зи си помисли, че те никога вече няма да се отворят, а после тя каза:

- Направи всичко възможно, за да я спасиш.

Думите и го смразиха - Бела очевидно не вярваше, че ще преживее раждането. И единственото, което имаше значение за нея, бе детето да оживее.

- Моля те, не ме оставяй - простена той, докато доктор Джейн правеше първия разрез.

Ала Бела не го чу. Тя бе изгубила съзнание, сякаш бе в лодка, която се бе отвързала и отплавала към по-спокойни води.

Нала се роди в шест часа и двайсет и четири минути сутринта.

- Живо ли е? - попита Зейдист.

Макар че сега се срамуваше да си го признае, беше попитал единствено защото се ужасяваше от мисълта Бела да се съвземе и да трябва да научи, че детето й се е родило мъртво.

Докато доктор Джейн зашиваше Бела, Вишъс побърза да постави балона за обдишване над устата и нослето на новороденото, а след това я сложи на системи и направи нещо с ръцете и краката й. В този миг той действаше също толкова бързо, кол-кото и неговата шелан.

- Жива ли е?

- Зейдист?

Той отвори очи и се върна в настоящето.

- Искаш ли още обезболяващи? - попита Бела. - Изглеждаш сякаш страдаш от нетърпима болка.

- Не мога да повярвам, че оживя. Беше толкова мъничка.

Думите на Зи я объркаха, ала недоумението й трая само миг. Раждането... говореше за раждането. Тя помилва меката, къса коса на главата му, мъчейки се да го облекчи по някакъв начин.

- Да... да, наистина беше мъничка.

Жълтите му очи обходиха останалите в стаята и той понижи глас.

- Мога ли да бъда откровен?

„По дяволите”, помисли си Бела.

- Разбира се.

- Интересуваше ме дали е жива единствено защото не исках да ти съобщят, че се е родила мъртва. Тя бе единственото, за което ти се тревожеше... и не можех да понеса да я загубиш.

Бела сбърчи чело.

- Имаш предвид накрая?

- Да... каза, че искаш тя да се спаси. Това бяха последните ти думи.

Бела сложи ръка на бузата му.

- Мислех, че умирам и не исках да те оставя съвсем сам. Аз... видях светлината на Небитието. Тя бе навсякъде и аз се къпех в нея. Тревожех се за теб... за това какво ще стане, ако умра.

Лицето му пребледня още повече - доказателство, че има и по-блед цвят от бялото.

- Така и подозирах. Господи, не мога да повярвам колко близо си била до смъртта.

Доктор Джейн се приближи до леглото.

- Извинявайте, че ви прекъсвам. Искам само да проверя показателите му.

- Разбира се.

Докато гледаше как Джейн бързо преглежда Зи, Бела неволно се замисли как тези призрачни ръце бяха помогнали на дъщеря й да се появи на белия свят.

- Добре - каза доктор Джейн най-сетне и преметна стетоско-па около врата си. - Това е добре. Положението му е стабилно, до около час би трябвало да е на крак.

- Благодаря ти - прошепна Бела. Зи стори същото.

- Няма за какво. Наистина. Така, а сега защо ние останалите не вземем да ви оставим насаме?

Останалите започнаха да се разотиват, отправяйки пожелания за по-бързо оздравяване и предложения за помощ. Преди да излезе, Рот поспря и се обърна към Бела.

Тя стисна рамото на Зи още по-силно, ала кралят само кимна и затвори вратата след себе си.

Бела се прокашля.

- Искаш ли да ти донеса нещо за...

- Трябва да поговорим.

- Може да почака...

- Докато си тръгнеш от имението? - Зи поклати глава. - Не. Трябва да говорим сега.

Бела придърпа един стол на колелца и седна; милваше го по рамото, тъй като не можеше да вземе бинтованите му ръце в своите.

- Страх ме е. Ако не... ако не успеем да преодолеем тази пропаст...

- Мен също.

Думите им увиснаха в тишината на облицованата с плочки болнична стая и мислите на Бела отново се върнаха към деня на раждането и мига, в който се бе събудила след цезаровото сечение. Първото, което видя, бяха очите на Зейдист, приковани в лицето й с израз на безкрайна агония. Постепенно болката се разсея, отстъпвайки място първо на неверие, а после - на надежда.

- Покажете й детето - рязко каза той. - Бързо!

Вишъс докара кувьоза до болничното легло и Бела за първи път съзря дъщеря им. Повличайки системата, забита в ръката й, тя се протегна и докосна плексигласовото стъкло. В мига, в който пръстите й се допряха до прозрачната преграда, детето обърна главичката си към нея.

Бела вдигна очи към Зейдист.

- Може ли да я наречем Нала?

Очите му се навлажниха.

- Да. Разбира се. Каквото поискаш.

Той я целуна, даде й вената си, изобщо - направи абсолютно всичко, което би могло да се очаква от един внимателен, любящ хелрен.

Бела се върна към настоящето и поклати глава.

- Веднага след раждането изглеждаше толкова щастлив. Ликуваше заедно с останалите. Помогна да украсят кошчето й с панделки... Отиде при Фюри и му пя...

- Защото ти оживя и не изгуби детето си. Най-големите ми страхове не се сбъднаха. - Зейдист повдигна ръка, сякаш искаше да разтърка очи, и се смръщи, когато си даде сметка, че няма да стане, не и с тези превръзки. - Радвах се заради теб.

- Но след като ми даде да пия от теб, ти отиде до кувьоза и посегна към нея. Дори се усмихна, когато тя погледна към теб. По лицето ти се четеше обич, не само облекчение. Какво се промени? - Когато Зи се поколеба, тя каза: - Готова съм да ти дам още време, ако ти е нужно, но не искам да ме държиш настрана от онова, което се случва в теб. Какво стана?

Зи се загледа в медицинското осветление над главата си и в стаята се възцари мълчание... толкова дълго, че Бела се запита дали не бяха стигнали до препятствие, което не са в състояние да преодолеят.

Ала тогава една сълза се търкулна от окото му.

- В съня ми тя е с мен.

Каза го толкова тихо, че Бела не бе сигурна дали е чула добре.

- Моля?

- Съня, в който все още съм пленник на Господарката. Нала... тя е в килията. Чувам как плаче, докато Господарката идва за мен. Опитвам се да разкъсам оковите... за да я защитя... да я изведа оттам... да предотвратя онова, което предстои. Ала не съм в състояние да помръдна. Господарката всеки момент ще я открие. - Измъчените му очи погледнаха встрани. - Господарката всеки момент ще я открие и единствено аз съм виновен, че Нала е в килията.

- О... обич моя... о, Зи! - Бела се изправи и го прегърна, предпазливо, но нежно. - О, господи... и се боиш, че Господарката ще я убие...

- Не. - Зи се прокашля. После още веднъж. И още веднъж. Гърдите му ту се издигаха, ту се спускаха. - Тя смята... смята да накара Нала да гледа... онова, което ще правят с мен. Нала трябва да гледа...

Зейдист се опита да овладее напиращите в гърдите му чувства, ала това беше обречена битка и той се разрида с отчаяните, разтърсващи хлипове, с които плачат мъжете.

- Тя... трябва да гледа... как баща й...

Единственото, което Бела можа да стори, бе да го прегърне с всичка сила, напоявайки болничния му халат със сълзите си. Знаеше си, че онова, което го измъчва, трябва да е наистина страшно. Ала дори тя не бе предполагала, че е възможно да е толкова ужасно.

- Обич моя - каза тя, когато той я прегърна и зарови лице в косата й. - Моя единствена любов...


Загрузка...