Пътят между световете

33. Петият път

В четири часа сутринта Мейгрейт беше изтощена. Знаеше, че Каран я дебне, и трябваше да напрегне всичките си сили, за да и се изплъзне. От три нощи наблюдаваше работилницата и се увери, че стражите на Игър нито за миг не отслабваха бдителността си. Обикаляха, сменяха се и пак обикаляха по сложен график. Нямаше дори секунда, през която да не се взират във вратата. Аакимите пазеха и отвън, и отвътре. Те също бяха нащрек.

Тя вече се опита да проникне през портал, но не успя. Аакимите се бяха погрижили за защита. Ако не разбиеше вратата със сила (тъкмо каквото не биваше да прави), оставаше само един начин да влезе. Аакимската стража се сменяше на всеки два часа — единствените моменти, когато отключваха входа.

Мейгрейт настрои съзнанието си така, че да насочва лесно силата си. Налагаше се да бъде извънредно точна, за да отстрани от пътя си цялата стража наведнъж. Но малко преди отварянето на вратата тя се озърна случайно към малка постройка в друга част на двора и долови примигване на бяла светлинка. Странно… Спомни си, че я бе забелязвала и преди. Тогава я сметна за случайно отражение, но сега знаеше, че е сигнал. Вторачи се във вратата и успя да види проблясък и оттам. Някой от аакимите следеше смяната и ако не подадеше сигнал, вътре щяха да вдигнат тревога.

Прикри се с илюзия, провря се през външния обръч от войници на Игър и се справи с пазещата вратата жена по-лесно, отколкото се опасяваше — тя явно не владееше Тайното изкуство. Мейгрейт я парализира и грабна сигналния светлик. Най-сетне видя мъждукането. Стори й се, че се забави с отговора, но вратата се отвори. Излязоха пазещите вътре. Мейгрейт бе обмислила каква мощ да употреби срещу тях, без да убие никого, затова приложи по-сдържано заклинанието.

Аакимите паднаха. Тя се оттласна от калдъръма, нахълта, залости вратата, профуча към дъното на работилницата и разби ключалките на абаносовата кутия. Флейтата бе увита в много слоеве черна мека коприна. Извади я — каква прекрасна вещ, почти жива при допир. Великолепна изработка.

Нещо се блъсна във вратата и се плъзна по нея надолу. Нима някой от пазачите се опомняше толкова скоро? Мейгрейт се уплаши, че е прекалила с отслабването на заклинанието. Сега нямаше как да излезе незабелязано, освен ако не ги убие, но това си оставаше немислимо. Или пък да използва флейтата?

Нямаше време да и възхищава. Би ли могла да я задейства? Поднесе я към устните си и потърси в паметта си някое място, където би се отворил портал — покривът на крепостта, откъдето се пренесоха в Салудит. Изсвири тон, после и втори. Нищо не се случи.

Опита отново. Пак нищо! Но у нея се пробуди смътно безпокойство, сякаш познатият й свят се бе поразкривил. Тя замря в неприятно объркване на сетивата — илюзорната действителност прииждаше и се оттегляше като поредица от отгласи. Изкривяването се дължеше на две сили, чието действие се бе пресякло и подхранило взаимно. Още някой използваше подобно творение и Мейгрейт нямаше съмнение кой е вторият. Това въздействие се усещаше тревожно, пробождащо. Фейеламор…

Отвън удариха силно по вратата, развикаха се и започнаха да забиват брадва в дебелите дъски. Вратата се тресеше и пращеше. Мейгрейт разполагаше с броени минути. Този път изсвири първата половина от гамата. Сега ехото беше по-разтърсващо. Мейгрейт съсредоточи съзнанието си и вложи цялата достъпна и сила, за да пробие през мътилката, скриваща нейната цел.

Все едно забиха боздуган в корема й. От удара се блъсна в стената на пещта и чу пукането на ребро. Не успя да се надигне от пода цяла минута. „Не го прави повече. Прилагаш насилие. А трябва да се успокоиш, да почувстваш инструмента, да се настроиш към него!“ Но тя не докосна флейтата отново. Опозна огромната й мощ и признаваше, че е неспособна да я укроти. Може би в златото бяха настъпили нежелани изменения с времето. Или Тенсор бе вложил своя защита, за да не и позволи да използва флейтата. Все едно, това творение беше гибелно. Цялата сграда изглеждаше някак призрачна и разместена.

Мейгрейт заряза своето наследство на пода и се загледа във вратата, която поддаваше. А другото въздействие не спираше, напротив. Какво ли бе намислила Фейеламор? Тя, която изпрати Еламай да я убие — потресаващо предателство, с което Мейгрейт не можеше да се примири. Длъжна беше да научи, преди да е станало късно. Няма как, трябваше да отиде в Елудор.

Дъските на вратата хлътваха навътре. Със следващия удар щяха да я разбият. Мейгрейт грабна тежък чук, покатери се върху пещта и заблъска тавана. Отгоре й се посипаха черен прах и мазилка. Тя се провря в дупката и завъртя чука към покрива. Разхвърчаха се керемиди. Небето вече просветляваше.

Сцепиха вратата и нахлуха в работилницата, но Мейгрейт се измъкна на покрива и хукна по него.

Дали оттук беше възможно да отвори портал? Прецени, че е достатъчно далеч от флейтата. Извика образа на първия си портал, който си оставаше най-отчетлив — двете каменни остриета в Елудор. Прати мисълта си натам, около нея блесна сребристо сияние и тя се запремята в прохода. „Прекалявам с Тайното изкуство — укори се Мейгрейт. — Всяка употреба го променя, понякога непредсказуемо. Ще си платя за безгрижието. Само да не е този път!“ За частица от секундата загуби контрол над портала, но си го възвърна и се материализира с пукот, от който й заглъхнаха ушите. На петдесет левги от Туркад се развиделяваше, колкото да различава какво има наоколо. Сега стоеше между двете колони, които бе издялана недалеч от реката в Елудорската гора.

Прехвърлянето й се отрази зле и тя си даде сметка, че скоро ще пострада от дързостта си. Нервите й бяха изопнати. Тръгна безшумно нагоре по течението. Най-голямата пещера беше осветена, силует се открои на входа, взря се в мрака и пак се скри.

Мейгрейт запълзя по корем нагоре. Доближи достатъчно, за да чува гласове, но не и да различава думите. Промъкна се още малко и до слуха й стигна ясно една дума — Шазмак. А някой гръмко натърти: „Не!“ Струваше й се, че спорещите нямат желание да отстъпят. Пак чу за Шазмак и изведнъж отекна гласът на Фейеламор:

— Не се ли пада на мен да реша? Вие не обещахте ли да ме следвате? Не изпълних ли всичко, което поискахте да сторя?

— Ти ни плашиш, а предложението ти е противно на всичко, скъпо за нас.

— И защо дойдохме на Сантенар в прастари времена, ако не да премахнем заплахата от кароните?

— Но ти ни подтикваш да се съюзим със самия Велик предател…

— Кой говори за съюз? Казах само да му предложим съюз. През цялата седмица изпробваме дали нашият инструмент действа и той оправда очакванията ни. Може да ни отведе у дома, но не и да разкъса Възбраната. Знаем и че Рулке може да отвори Пътя, защото тъкмо това е сторил в средзимния ден. Той има каквото ни е нужно, а аз съм способна да направя онова, което е необходимо на него. А в решителния момент ще се възползваме от шанса си.

— Той ще очаква коварство от нас. Рискуваме много, а няма надежда да спечелим. Рулке е несравнимо по-силен.

— Е, да, но дори не подозира, че разполагаме със златния нанолет. Изобщо не би допуснал, че ще дръзнем да сътворим подобно устройство. Ако пък нищо не спечелим, така да бъде! Но щом Рулке започне да се прехвърля свободно между Трите свята с машината си, губим всичко. Талалейм няма как да се опълчи срещу такава мощ. Длъжни сме да опитаме! И макар че везните не клонят в наша полза, ако все пак успеем, ще се завърнем у дома победоносно и завинаги ще запечатаме Пътя.

„Златен нанолет ли? Значи са употребили златото. Трябва да узная как са се появили тези втори накити.“ Някой бе споменал за рисунки, откраднати от школата, където учил Лиан. Тъкмо те бяха подсказали на Фейеламор да търси в Хависард. „Но аз съм ги виждала! — сети се Мейгрейт. — Фейеламор ги носеше в раницата си, когато дойдохме тук. Къде ли ги прибра?“ Тя се плъзна между дърветата към друга пещера, където Фейеламор бе струпала вещите си. Опразни кутиите и торбите, на дъното на една от тях намери сплескано руло хартия.

Изнесе го, прикри се зад дърво, разгъна рисунката и настръхна. Ето защо сътвореното от Фейеламор излъчвало такава безумна заплаха… Златото, а значи и изработеният от него нанолет бяха наситени със зло. Фейлемите, които поначало не се славеха с дарбите си да управляват подобни устройства, бяха създали нещо страшно. Мейгрейт не виждаше друг изход, освен да им отнеме нанолета. Но как? Колеба се твърде дълго, а вече се зазоряваше. Нечии стъпки я доближиха изотзад. Фейеламор вървеше забързано към пещерата. Мейгрейт се сниши и под подметката на обувката и изпука лед.

— Кой е там?

Мейгрейт се понесе вихрено надолу по стръмната пътека, като се пързаляше и подхлъзваше. Фейлемите изскочиха навън, щом чуха крясъка на Фейеламор. „Дано не ме познаят!“ В следващия миг чу свирепия рев на бившата си господарка:

— Това е Мейгрейт!

Погнаха я цяла сюрия фейлеми. А тя слабееше с всяка крачка, съзнанието й се размътваше. До портала между колоните трябваше да тича четвърт час. Нямаше да успее. Мейгрейт се насили да отвори друг портал, но усети непоносима болка, когато в рамото й се заби острие.

— Шанд, помогни ми!

Отново се напрегна, създаде портал и нахълта в него тичешком. Премяташе се, около нея се виеха ослепителни огнени линии и я запращаха в нищото. Съзнанието й гаснеше и се проясняваше на пресекулки, тя неочаквано проби мазилката на таван и се търкулна тромаво на пода. Лежеше в работната стая на Игър. Немощно вдигна поглед към него и потъна в забрава. От рамото й стърчеше дълга стрела.

Когато дойде на себе си, за нея се грижеха Игър и уелм, чието име не знаеше. Носеха я към кресло. Игър се взря в нея неприветливо за цяла минута и накрая изрече:

— Това е фейлемска стрела.

Зъбите й тракаха. Гърчовете на прилошаването кривяха тялото й. Острието чегърташе в ключицата й точно до мястото, където се бе забил ножът на Тилан миналото лято.

Стискаше ръката на Игър, докато уелмът се стараеше да измъкне стрелата по-безболезнено.

— Игър, ти също не си продумвал за много неща пред мен. Аз си имам своите тайни.

— Дори да оставим настрана онова, което се случи в работилницата, ти злоупотребяваш с Тайното изкуство. Аакимите са побеснели.

— Радвам се. Тенсор е мой враг. Друго няма да кажа.

— Както искаш, но нека ти припомня последиците. За всеки портал трябва да си подготвена, все едно е първият в живота ти. И в никакъв случай не бива да се прехвърляш до мястото и обратно в един и същи ден. Никога не го прави, без да се възстановиш! Не спазваш ли тези правила, рано или късно ще потънеш нанякъде безвъзвратно. Или пък ще излезеш от портала, но ще оставиш в него разума си.

— Познавам опасностите — промърмори тя. Не понасяше наставленията му. — Нуждаех се отчаяно от портал.

— Човек често се нуждае отчаяно от едно или друго. Ако нищо освен дълга не може да ти повлияе, помисли как би могла да си ни полезна в бъдеще. Страхувам се за тебе.

От това не й олекваше. Мейгрейт мълчеше, докато уелмът шиеше и превързваше раната. После отпусна глава и заспа.

Игър намери в трапезарията Шанд, седнал да закуси.

— Мейгрейт ли влезе насила в работилницата?

— Тя беше. Случайно се разхождах наблизо по изгрев и видях как се размърдаха поваленит аакими.

— Какви ги върши тя?!

— Не знам. Няма да е зле, ако се съберем да поговорим още днес… още тази сутрин. Времето ни изтича.

— Усещам го. И се плаша. Я ми кажи, Шанд, ти случайно ли се озова там?

— Не, разбира се. Мъчи ме старческо безсъние и често се разхождам из двора. Но щом се събудих, долових странни сили, каквито не съм срещал досега. Тичах като луд към работилницата, ала тя вече бе изчезнала.

— Аз също ги почувствах.

— Впрочем, ти знаеш ли защо Мейгрейт се съгласи да даде наследеното злато за флейтата?

— Не, колкото и да размишлявам над това.

— Заради мен! Искаше чрез флейтата отново да ме събере с Ялкара.

Игър едва не падна от стола.

— Това би предизвикало… разногласия. Шанд се разсмя.

— Мендарк направо би се подмокрил. А Тенсор… — Той стисна устни. — Предполагам, че е разкрил намеренията й.

— Да, така изглежда. И нищо няма да го убеди да ни даде флейтата. Ти какво би искал, стари друже?

— Копнея да се сбъдне. Ох, как копнея! Но не си позволявам надежда. Няма да видя Ялкара. — Шанд заговори за друго. — И какво ще правим с онази Фейеламор?

— За нищо не сме готови! Ще свикам всички. Шанд, боя се за Мейгрейт.

— И аз. Ще помоля Каран да я наглежда. Когато се събуди, и аз ще си поприказвам с нея. Как върви войната?

— Никак не върви. Миналата седмица имаше бунт в Трета армия. Смазах го жестоко, но бойният дух спадна още повече. Нали знаеш как плъзва мълвата. — Игър отново говореше на пресекулки, половината му лице се сковаваше. — Дори слуховете за нашата вълшебна флейта, които пускам нарочно, не ободряват никого.

— Хората говорят, че нищо нямало да направим с нея, че ще навредим на себе си повече, отколкото на Рулке. Може и да са прави. Всъщност не ни е ясно какво вършим, нали?

Игър си направи оглушки.

— Рулке е не по-малко умел от мен в разпространяването на изгодни за него слухове. Може би хиляди разказвачи вече са разнесли сладкодумни описания на неговата магическа машина и как пърхала из въздуха напук на нас. Войната е загубена още преди първата битка.

— Сред нас има предател — заяви Мендарк следобед. Разлюти се, когато чу за опита да бъде открадната флейтата, но гневът някак не подхождаше на новото му гладко лице.

— Откъде да знам, че не си бил ти? — с наслада го захапа Игър.

— Смееш да ме обвиняваш?!

Мендарк впи пръсти в наметалото му, Игър вдигна юмрук. За миг изглеждаше, че ще се сбият пред очите на всички, но вратата се тресна в стената и Мейгрейт се заклатушка през прага, сякаш някой бе изсмукал кръвта от вените й. Думите й ги поразиха.

— Прехвърлих се в Елудор през портал. Фейеламор е на път към Шазмак, за да сключи съюз с Рулке. Тя е създала собствено творение от златото, което някога се е съдържало в първата флейта] Никой не смееше да продума, всички лица замръзнаха в маски на ужас.

— Защо си толкова сигурна? — най-сетне излая Магистърът.

Тя извади рисунките от дълбокия джоб на куртката си и ги хвърли на масата. Лиан веднага се зае да ги разгледа подробно.

— Били са откраднати от библиотеката на школата. Вижте! Тук е изобразена Ялкара, която влиза в горящата кула след унищожаването на флейтата. И тя не носи златните си накити.

На втората скица Ялкара бе показана като малка фигура в обща сцена. Над кулата се издигаше облак дим, подобен на размахан юмрук. Дрехите на Ялкара тлееха, ръцете й бяха кървавочервени и този път трите накита бяха на нея.

Лиан се вцепени като от божествено откровение.

— Ами да, с някаква магия е оформила разтопеното злато в съвършено копие на собствените си накити. Така го е изнесла под носа на всички, които са дебнели наоколо. Каква дързост!

— Нито веднъж не пожела да ми разкаже от какво са грозните белези по ръцете й — напомни Шанд. — Бързала е да преобрази златото.

— Аз усетих останките му! — сподели Мейгрейт. — Двамата с Шанд се отбихме в кулата на Хулинг. Излъчването му е страшно.

— Някой от двамата ще надхитри другия и ще стане по-силен отвсякога — примирено подхвърли Игър.

— Още не сме претърпели поражение — звънна твърдо гласът на Мендарк. — Във времена на отчаяние прибягваме до отчаяни средства — забраненото, неовладяното! Нека онези от нас, които знаем такива тайни, да се съберем, без да ни слуша никой друг, за да съгласуваме действията си.

Мейгрейт не сподели с никого какво преживяваше. Беше взела решение и никой не би успял да я разубеди. Чувстваше се отчуждена от всички, от новите си приятели, дори от Шанд.

Раната я болеше, чувстваше се зле и след съвета отиде да си легне. Потъна в особена, неспокойна дрямка, запълнена не със съновидения, а като транс. Намираше се в това състояние, когато Каран излезе от стаята, и тя се надигна тутакси да напълни раницата си с всичко, което би и потрябвало в дълго пътешествие. Въпреки бдителността на Каран имаше намерение да й се изплъзне при първия сгоден случай. След това се пъхна под завивките и заспа дълбоко.

Събуди се след полунощ, преодоляла слабостта заради безогледното използване на магия. Каран се бе свила със затворени очи в креслото до огнището, но веднага вдигна глава.

— Как си?

— Доста по-добре, колкото и да ме боли рамото.

Каран дойде да погледне раната — оказа се възпалена. Тя смени превръзката и свари чай, който двете изпиха безмълвно.

— Страхувам се, Каран…

— С мен е същото.

— Не, говоря ти за истински страх. Целият свят се обръща надолу с главата. И все дочувам гласове, някакви хора си шепнат, но като че са в друга плоскост на битието. Не разбирам какво обсъждат, само знам, че жадуват за нашия свят. Долавям как заговорничат… за кръв и насилие.

— Понякога и аз чувам гласове — призна с голямо нежелание Каран.

— Но нали ти имаш дарбата на усета! — жално напомни Мейгрейт и се опря на възглавницата. — А на мен ми се струва, че надзъртам в друго измерение. В момента и около теб виждам ореол в зелено, черно и червено, който все се мени.

Говореше възбудено за невероятни неща, като че светът за нея беше коренно променен.

— Това е от треската — успокои я Каран, но като пипна хладното чело на Мейгрейт, се притесни. — Ще ти донеса нещо за пиене.

— Треската отмина — каза зад нея Мейгрейт.

Каран се върна с кана вода и я завари заспала, но скоро Мейгрейт се размърда и заговори печално за съвместните им премеждия.

— Колко път изминахме до Физ Горго, нали? Какво приключение! Помниш ли как бяхме принудени да се гмурнем в резервоара с водата и да плуваме по онзи слузест тунел?

Засмя се с изтънял глас. „Полудяла е! — мярна се догадка в главата на Каран и я стъписа. — Говори като дете за забавленията през лятото.“ — Не беше приключение, а нетърпим кошмар и за мен, и за тебе — възрази остро, сякаш я зашлеви по бузата.

Мейгрейт се присви и погледът й се проясни забележимо.

— Какви ги дрънкам? Каран, съжалявам, че те въвлякох във всичко това.

— И аз. Искам да се прибера у дома, докато все още имам дом. По-късно разговорът се отплесна към Шазмак, пътуванията на Каран дотам и самия град. Чак когато Мейгрейт се унесе за пореден път, Каран осъзна колко изкусно е подпитвала, за да научи повече за бившия град на аакимите.

Тревогата й нарастваше — Мейгрейт тънеше в печал за несбъднатото и се бе примирила, че е дошъл краят на всичко, съществувало досега. А преди да заспи, обви с ръце шията на Каран и я целуна. Не бе постъпвала така до този ден.

След няколко часа щеше да съмне. Каран изтича да съобщи за тези подозрителни промени на Малиен, която по-рано я бе сгълчала разпалено, че не е научила как Мейгрейт е проникнала в работилницата. Каран пък беше гузна заради флейтата — смяташе, че Тенсор се опълчи срещу всички, защото узна от нея какво е намислила Мейгрейт. Но не забравяше колко е задължена на Малиен. Както и да увърташе, стигаше до все същия извод — ако Мейгрейт се отправи към Шазмак, волю-неволю ще я последва.

Малиен не беше в стаята си. Каран излезе навън и доближи някогашната пекарна. Тенсор стоеше на прага и говореше с неколцина от охраняващите го аакими. Каран не знаеше какво да направи. Дали да го смята за враг или за приятел? Но единствен той би могъл да й каже каквото искаше да знае. Дръпна го настрана и му разказа за срещата през деня.

— Е, както излиза, не съм единственият глупак наоколо. Що за отрепки са твоите приятелчета! — Може би говореше за Игър и Мендарк. — Срещаха се десетина пъти през зимата и какво измъдриха?

— Фейеламор отива в Шазмак — повтори тя, за да не се отплесва Тенсор.

— Шазмак… — промълви той тъжно. — Все едно отрязаха част от тялото ми. Ако можех да го видя пак…

— Според тебе тя ще се съюзи ли с Рулке?

— Ха! Кой на кого ще погоди първата подлост?

— Но ако забравят враждата си дори за ден, могат да ни причинят голямо зло… — Никой няма сили да й попречи — безпомощно промълви Тенсор.

— Мейгрейт би могла.

— Не искам да чувам това име!

— Ти си тъп, предубеден дъртак! — разкрещя се Каран в лицето му, хванала го за ризата. — Даде ми дума, но се отметна. Отне на Мейгрейт флейтата, която й се пада по право. А и кой друг би могъл да възпре Рулке и Фейеламор?

Тенсор мълчеше.

— Е, има ли друг?! — застърга гласът й.

— Няма.

— Тогава ми помогни, за да помогна на нея.

— Няма какво да сторя.

— Мейгрейт отива в Шазмак и аз ще я придружа.

— Ще те предаде и ще се присъедини към своя народ! — изръмжа той.

— Правя това, което иска от мен Малиен! — свирепо натърти Каран. — А и как Мейгрейт би могла да направи положението ни още по-лошо?

— Май няма накъде да се влоши повече — изсумтя сърдито Тенсор.

— Тогава спази обещанието си!

— Така да бъде. Постъпих непочтено и с тебе, и с нея, все ми е криво оттогава. Какво искаш?

— Можем ли да влезем в Шазмак незабелязано?

— Има и пети път — прошепна Тенсор отмалял. — Сега аз съм единственият сред живите, който го знае. Не е използван от две хилядолетия. Тогава бяхме в разцвета си. Нямаше нищо, което да ни се опре. Но днес може и да е порутен. За последен път го огледах преди петдесет години. Никога не е бил предназначен за влизане, а само за напускане на града. Заложени са капани, с които трябва да се справиш. Уви, не ги помня добре. Невъзможно е да проникнеш оттам сама.

— Опиши ми ги по-бързо!

— Слушай ме внимателно.

Обясни й откъде да мине, от какви клопки да се пази, за да не я погубят. Накрая свали от шията си дълъг, сложно оформен ключ на дълга верижка.

— Дори не мога да ти обясня защо го запазих. Ще ти начертая и схема. — Нанесе няколко трудни за разгадаване завъртулки на мърляво парче хартия. — Запомни я наизуст и я скъсай. Ох, какво ме прихваща?… Шазмак е изгубен завинаги. Но ако минаваш по този път, води още някого. И нека да е висок!

Каран се върна припряно в стаята, където Лиан спеше кротко. „Как ми се иска да тръгнем заедно за последен път! Но това пътуване не е за тебе. Само бих те повела на смърт.“ Тя се наведе и го Целуна по устните. Без да отваря очи, Лиан се усмихна и протегна Ръце към нея.

Каран пусна раницата на пода и се долепи до него. Толкова топло и хубаво… Не й се тръгваше, но ако сега не се надигнеше от леглото, нямаше да се престраши. Целуна го пак и се изправи.

— Довиждане, Лиан — прошепна му тя.

Втурна се към стаята на Мейгрейт, защото се забави прекалено. Отвори тихичко вратата. Леглото беше празно, а дрехите ги нямаше.

Каран се прокле, че я остави без надзор. Застави се да разсъждава хладнокръвно. Тъй и не бе извадила от раницата си снаряжението и зимните дрехи за прехвърлянето в Салудит. Щяха да и послужат и в планините. Пак се устреми към своята стая, за да я вземе. И тогава си спомни, че там няма храна. Жалко, но не биваше да губи нито секунда повече. Мейгрейт може и да бе излязла преди час.

Трополенето на краката й ехтеше по коридора. Свърна зад ъгъла и налетя на Шанд, който държеше някакъв лист.

— Мейгрейт я няма! — избълва задъхано. — Мисля, че е на покрива. Иска да отиде в Шазмак!

Продължи, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Зърна Мейгрейт в мрежа от светлина, но не устойчива и бяло-синя. Тази примигваше ярко в червено и оранжево, съпроводена от цвърчене. Каран изобщо не се подвоуми. Препусна с все сила и изкрещя:

— Спри!

Сиянието проблесна, сетне стана по-мъждиво, а фигурата на Мейгрейт избледня.

Шанд се развика от последното стъпало:

— Мейгрейт, недей! Трябва веднага да видиш това…

Каран се гмурна с главата напред в светлината. Разнесе се плашещ пукот, тялото й подскочи във въздуха, после и тя изчезна с последните нишки от блещукащата мрежа.

Шанд дотича, но бе останал само лютив полъх, който вятърът бързо разпръсна. Той сведе поглед към листа в ръката си и изреди куп цветисти ругатни.

34. Каркарон

Мейгрейт се събуди скоро след излизането на Каран. Почувства се несравнимо по-добре въпреки пулсиращата болка в рамото. Щом й се откри възможност да се измъкне, тя се възползва незабавно. Облече се и отиде на бегом в складовете. Приложи съвсем мъничко сила, за да разбие ключалката, натъпка раницата си с храна и се качи на покрива.

По стълбите не срещна жива душа, което беше добре за околните, защото не би позволила никому — на враг или приятел — да я възпре. Горе се подготви внимателно. Не забравяше предупреждението на Игър. Канеше се да отвори трети портал само за ден и половина, а пък се добавяше и произшествието със златната флейта… Подлагаше се на голям риск, но искаше непременно да се добере до Шазмак преди Фейеламор.

Естествено, нямаше начин да се прехвърли направо в завзетия град на аакимите, защото никога не го бе виждала. Познаваше обаче Каркарон. Оттам щеше да отиде пеша.

Образът на странната твърдина беше като нарисуван в паметта й. Отдъхна си, че мигновеният скок ще протече леко.

Не забрави да огледа мислено целта си за всеки случай — ами ако машината я бе променила неузнаваемо? Не долови нищо смущаващо, но често опасностите не можеха да бъдат предвидени, преди да се озове на самото място. Е, нищо повече не можеше да направи. Време беше за портала.

И щом го отвори, осъзна колко е изцедена — слабичък проход, обкръжен от неприятно сияние. Не успяваше да го настрои точно. А най-тежката част предстоеше — да задържи всичко в мисълта си по време на прехвърлянето. Опита втори път, ала се получи още по-зле.

Седна на покрива и се зае с мисловните си упражнения, за да се овладее. „Ще го направя!“ — внуши си тя и започна отново. Сега остана малко по-доволна от портала. Би ли се престрашила? Нямаше друго решение…

Чу вопъл откъм стълбата — Каран. Стъписа се. Трябваше да се махне. Веднага.

Преходът не беше сполучлив въпреки грижливата подготовка. Изведнъж й се стовари страховита изненада — Каран също бе попаднала някак в портала. Мейгрейт я видя да се върти хаотично. Нямаше шанс двете да попаднат на едно и също място. Каран вече ставаше недостъпна за ума й, а Мейгрейт беше безпомощна.

Опипваше със съзнанието си слепешком. Загуби всякаква представа за целта. Помнеше само името Каркарон, и то бледо.

„Каран! Загубих се!“ Не можеше да контролира портала, нито да потисне паниката, за да предприеме каквото и да е.

Внезапно усети как някой я търси и се вкопчи във връзката. „Къде си?“ „Ами не знам“ — преспокойно отвърна Каран.

„Запратих и двете ни в нищото…“ Каран й вдъхна увереност по връзката, а дарбите й на трикръвна й позволяваха да повтори онова, което Рулке бе направил за нея в Пътя към Аакан.

„Изтегли ме при себе си — заръча и Каран. — Способна си да го направиш!“ Мейгрейт прие образа от нея и се опита да я придърпа. Скоро различи очертанията на тялото й в безформената кипяща мътилка. Хванаха се.

„Поддържай връзката!“ „Няма да я изгубя — стигна до нея безплътен шепот. — Накъде сме поели?“ „Към Каркарон, разбира се. Но сега не го виждам.“ „Ето го.“ Проходът се очерта като широк равен път, Мейгрейт никога не бе постигала толкова отчетлива представа. Каркарон се извиси пред нея — не спомен, а действителност. Изпрати мисълта си натам и в недоловим миг двете жени бяха засмукани от нищото в порутената горна зала на кулата. Тук беше тъмно.

Не се пуснаха веднага, разтърсени от избавлението. Мейгрейт се просна на пода, дишаше с усилие.

— По-лошо не ми е било никога.

Наведе се да повърне във вдлъбнатината, оставена от машината.

— Ами стига си се напрягала, ще се довършиш!

— Май няма с какво да се поздравим — подхвърли Каран, докато закусваха сред отломките.

Каркарон изглеждаше по-ужасно отвсякога. Стените се накланяха под всевъзможни чудати ъгли, тук-там камъните бяха меки като сирене, светлината трепкаше видимо. И във въздуха надушваха слаба, но гадна миризма.

— Порталът беше нищо в сравнение с това, което ни очаква — добави тя.

— Ще се безпокоя, когато му дойде времето.

— Няма спор, че си се променила коренно след Физ Горго.

— Важи и за тебе.

— Спи ми се, та две не виждам — оплака се Каран. — Само няколко часа. Да ти се доверя ли, че няма да ме зарежеш тук?

— Напълно — увери я Мейгрейт. — Честно казано, толкова съм разнебитена, че не бих могла и да сляза по стъпалата.

— Да, ама изобщо не ти вярвам. И отгоре на всичко не смятам, че казваш истината. Седни ей тук, аз ще сложа глава в скута ти и ако понечиш да шавнеш, ще те усетя.

Мейгрейт я послуша, като се подсмихваше тайничко. Каран заспа мигновено. „Твърде добре ме е опознала. Ще и избягам, ако ми даде шанс.“ Седя така почти два часа, но се схвана и премръзна, накрая изпъна поне краката си. Каран се ококори. Впи поглед в Мейгрейт, ухили се, потупа я по ръката и пак се унесе.

Хапнаха още малко и поеха по хребета към пътеката за Шазмак. Мейгрейт си отдъхваше след суматохата от последните дни.

— Ето ни отново на път — само ние двете. Подобава отново да сме заедно в края, както беше и в началото.

Каза си, че сега по нищо не прилича на себе си от времето, когато вървяха към Физ Горго. Дори да не се завърнеше от това пътешествие, поне знаеше, че има цел и бе намерила мястото си. Но колко тъжно беше, че изостави Шанд.

„А ти как си се променила! — загледа се в Каран. — Помня те каква беше през нощта, когато се промъкнахме в онази крепост — лицето бяло, очите изцъклени от страх. Но щом веднъж се реши, нямаше да се откажеш. И не съм те виждала нито веднъж да отстъпиш. През последната година обаче у тебе не остана нищо от засмяното дете, каквото си била някога.“

Докато се катереха по хребета, Каран оглеждаше крадешком своята приятелка. Да, сега наистина бяха приятелки въпреки напрегнатото начало на отношенията им.

По лицето на Мейгрейт вече нямаше отпечатък от мисълта, че се е залутала в живота и е никому ненужна. Не само намери себе си, но се и нагърби с новото тежко бреме, без да се окайва. Съзнаваше възможните последствия, затова сама се отделяше от света.

Напредваха бавно, а Каран си припомняше думите на Рулке, че щяла да дойде при него по своя воля, когато настъпи моментът. Да, и в това позна.

Тя също си мислеше за премеждията във Физ Горго. Отново й се струваше, че се забърква в нещо, което изобщо не й е по силите. Крепнеше и предчувствието, че предстоят страшни събития, и то непоправими. Неволно започна да излъчва безпокойството си, както се бе случвало често досега.

Мейгрейт знаеше какво е състоянието й. Горката Каран, дарбата на усета я правеше пленничка на изострената й чувствителност. Но Мейгрейт се бе научила да помага в преодоляването на такива трудности.

— Като малка живях в обширните земи на Мириладел — започна тя. — Освен копнежа да съм с майка си и баща си, имах само две желания.

Каран се озърна изненадана от този разговор.

— Да видя морето и планините — продължи спътницата й. — Имах късче от морето и можех да слушам шепота му в моята раковина. Но никога не бях доближавала планини. Ти не си ходила в Мириладел, нали?

— Никога — тихо потвърди Каран.

— Нямаше да ти хареса. Твърде еднообразна страна — поне така си мислех в детството. Зимата е сурова, независимо дали ветровете духат откъм южния полюс или откъм планините, ограждащи равнината на север — те я изолират от търговските пътища. През лятото пък е задушно и пълно с мушици. Кълна ти се — онези буболечки успяват да жилят и през кожени дрехи. Пълно е с безброй езера и не по-малко тресавища, а дърветата са едни и същи навсякъде. Изобщо не приличат на вашите прекрасни гори в Мелдорин.

Но когато стъпвах на най-високите хълмчета, успявах да зърна планините в далечината и си мечтаех да бъда там. Веднъж Фейеламор ми каза, че толкова грамадни планини нямало другаде по Трите свята. Най-високите им върхове се издигат на шест-седем хиляди разтега, а стърчащият като зъб Тиртракс е дори с хиляда разтега над тях. Казват, че въздухът свършвал още преди върха, представяш ли си! Тиртракс се вижда от всяко възвишение в Мириладел, ако времето е ясно, но винаги е различен.

Каран пресмяташе наум.

— Четири пъти по-висок от Шазмак? Не може да бъде.

— Да, на Тиртракс можеш само да се дивиш, но първо трябва да го съзреш с очите си. Иначе въображението ти е безсилно.

Слънцето напичаше гърбовете им и имаше рядко за тези места безветрие. Провираха се запотени между сивите каменни буци.

— За коренните жители на Мириладел този връх е въплъщение на всичко жестоко, недостъпно и своенравно. Те мразят планината, надвиснала над родината им. Едно от малкото неща, свързващо ги с фейлемите, които също я ненавиждат.

— Що за приумица е да мразиш планина?

— Щом и ти, и аакимите сте способни да обичате планините — разсъдливо й рече Мейгрейт, — какво пречи на човек и да ги мрази? Но аз направо бях омаяна от върха. Особено щом осъзнах колко е противен на… онези. И като малка си съчинявах разни истории за него.

Тук хем склонът ставаше по-стръмен, хем се наложи да заобикалят един от страничните процепи в урвата. Някои изтънели ледени мостчета още извиваха дъгите си над дълбоката клисура. Каран разказа за почти безнадеждното си бягство от гашадите.

— Ха, а тъкмо ти искаш от мен да бъда предпазлива — тихо я подкачи Мейгрейт, взряла се в натрошените камънаци, паднали в пропастта. Помълча, преди да продължи: — По-късно, когато започнаха да ме учат, ми отнеха размаха на въображението. И така стана далеч по-тягостно, защото не можех да избягам в мечтите си. След време си изградих друго мисловно убежище, но то бе плод на интелекта и не носеше същата утеха. Всъщност и досега не знам живеят ли някакви хора в Големите планини. Аз обаче си представях как съм на топло в недрата им и че в Тиртракс има и други като мен, които ме искат и ги е грижа за мен. Ето какво означаваха планините, особено след като загубих досега си с морето. Само тях никой не можеше да ми отнеме — стигаше да се покатеря на хълма и ги виждах.

— Главният град на аакимите е в Тиртракс — промълви Каран. — Дълбоко навътре.

— Сигурно е прекрасно място.

— Така казват. Не съм била там.

— Ти ме затрудни много, като дойде с мен — призна Мейгрейт по време на оскъдната вечеря. — Взех храна, колкото да стигне само за мен. Ама че си напаст… — изрече с широка усмивка.

— Е, трябва да издържим още четири-пет дни. Дори накрая да гладуваме, няма да умрем.

— Но и няма да ни е от полза, ако пристигнем там премалели от глад.

Каран прегледа раната й, примижавайки от измамната игра на пламъците в огъня.

— Опитай с този светлик — предложи Мейгрейт. — И го задръж за себе си.

Раната не се възпаляваше повече, но и не заздравяваше бързо. Каран пак я превърза.

— Трудничко щеше да вършиш това сама. Щеше да те мъчи повече от глада.

Вървяха до късно вечер, спираха да нощуват за броени часове и преди зазоряване продължаваха по пътеката. Затова още през третия следобед, откакто напуснаха Каркарон, превалиха през източния проход в Чолаз и се загледаха към Каркарон, макар че оттук погледът на Каран стигаше само до дива камениста пустош и отвесни каньони. Помнеше как минаваше през това място на отиване или връщане в Шазмак с Раел или други приятели измежду аакимите. И всеки път преживяваше радостното вълнение.

Сега не почувства нищо. Раел се бе удавил в Гар, но и тази трагедия беше преди повече от година. Познатият й Шазмак бе останал завинаги в миналото. Прастарите врагове си го присвоиха. Част от вината се падаше на нея. Мейгрейт разбра настроението й и я остави на мира. Чак по здрач обви раменете й със здравата си ръка.

— Време е да спрем. Нали каза, че имало заслон за пътници?

Каран прогони нерадостните мисли и тръгна надолу по неразличимата пътека към закътано място под широка каменна козирка. В скалата бе издълбана кръгла кухина, а входът можеше да бъде запушен с плоча при лошо време.

— Не е направено от аакими — отбеляза Мейгрейт.

— Да, прекалено първобитно е. Имало го още преди да се настанят тук. Не знам колко е старо.

— Сетих се… Нали в града има Пазители?

— И изтънчени заблуди. Натрапниците не успяваха да се доберат до града. Но може и да са били махнати след превземането му.

Хапнаха надве-натри и се пъхнаха в спалните чували. Каран заспа, но Мейгрейт отново осъзна, че не се нуждае от сън. С усилие на волята потисна болката в рамото. Полежа в мъгливия мрак, улисана в размисъл.

Посред нощ стана, извади храната от раницата си и я сложи до Каран, чиито слепоочия докосна с върховете на пръстите си, и прошепна:

— Спи!

Каран въздъхна, сгуши се и заспа още по-непробудно. Мейгрейт нарами олекналата раница и излезе от заслона. Луната, размита от мъглата, беше в трета четвърт. Мейгрейт намести плочата на входа, пръстите й направиха сложен знак, после тя се обърна и пое сама по пътеката към Шазмак.

35. Враг или приятел

Нетърпението я пришпорваше. Най-сетне отхвърляше оковите на предишния си живот, в чийто калъп я напъха Фейеламор. Бъдещето беше незнайно, но каквото и да я очакваше в Шазмак, сама избираше.

Все пак не можеше да не се пита какво ще се случи там, докато следваше пътеката в тъмата. Луната понякога се показваше, но забулена в мъгла, и всичко наоколо беше като измислено. Мейгрейт напрягаше зрението си, за да различава скалната стена вдясно от урвата вляво, снега от заледените камъни под краката си.

Забърза се излишно, стъпи на хлъзгава ивица и раненото й рамо се блъсна в отвесната канара. Надигна се и усети колко тревожно заблъска сърцето й в гърдите. Опасността тук беше в настоящето, не в идното като Шазмак. Лесно би могла да се преметне в пропастта.

Сгъна палтото си и седна върху него с гръб към скалите. Далеч под нея притокът на Гар шумеше в руслото си. Мислите й все се връщаха към Рулке, към спомена за него от онази гореща нощ в Туркад. Тогава изглеждаше и величав, и стряскащ, а когато я вдигна от каменните плочи на покрива, пръстите му я изгаряха. Но наглед беше и уязвим.

„Първо Игър, сега пък Рулке. Защо ме влече към могъщи, безмилостни мъже, в които се крие и някаква слабост? Игър беше мил с мен, не съм му безразлична и до днес, но е бездушен с всички останали. Прелива от гняв и уплаха, би сторил каквото и да е, за да изпълни желанията си. А и той скри от мен истината за моя произход… Знаел е още във Физ Горго. Помня думите му, сякаш ги е произнесъл току-що:

«Кажи ми къде да намеря Фейеламор и защо иска да притежава Огледалото. Тогава и аз ще ти кажа кои са родителите ти, каква е участта им и защо така са посрамили фейлемите. Но запази тайната и когато по-късно го попитах, излъга ме, че се е заблудил. Да не се е боял от решението ми, когато науча, че имам и каронска кръв?»“

Извади Огледалото и се взря в сребристата повърхност под оскъдните лунни лъчи. В него се криеха подобно на привидения и нейното минало, и може би нейното бъдеще, но тя не мръдна пръст, за да ги повика. Не тук и не сега.

Надигна се и тръгна по пътеката. От заслона до Шазмак имаше дълъг път, но не смееше да си даде отдих — ами ако Каран се освободи по-бързо? Следобед стигна до моста от метална паяжина, където Каран и Лиан бяха нощували на времето. Мина по него и продължи нататък. Няколко пъти усети присъствието на Пазители, но се промъкваше, без да ги задейства. Умееше да го прави по инстинкт. Нямаше облаци в небето и това не й харесваше. Как да влезе? На какво ще се натъкне? И кой ще е правилният избор тогава? Нямаше отговори.

Към полунощ мина по последния мост и от полюшването му усети пристъп на гадене. Призляваше й от преумора и глад. Дори на такава височина ревът на Гар, бушуваща в клисурата, беше оглушителен.

Застана пред голяма затворена порта от ковано желязо. Извлече мъждукане от светлика си и я огледа. И тогава долови присъствието на двама души зад портата. Уелми… не гашади. Стисна силно светлика и той блесна. Знаеше, че изглежда могъща, равнодушна и непредвидима. Потропа на портата.

— Името ми е Мейгрейт — заяви на първия часови.

Неговото лице беше белязано, все едно някой го е търкал с шкурка. До него стоеше жена, която не му отстъпваше по ръст, с пищна гарвановочерна коса и тъмни очи, хубава въпреки мършавостта си. Идлис и Йеча, наказани да бдят на портата, след като дадоха гласа си срещу Рулке в надпреварата чрез сказания в Каркарон.

— Отведете ме при Рулке! — нареди им тя високомерно.

Йеча я позна, нададе хленчещ вопъл и скочи напред, тресяща се от омраза. Идлис я възпря. И двамата хванаха Мейгрейт за ръцете, Но тя не би допуснала да я водят като пленница, особено при него.

— Пуснете ме — изрече ледено и те се отдръпнаха.

Минаха през покрит с навес проход, после прекосиха двора с плочите в черно и кехлибарено, спиралните кулички и нефритовите куполи. Но черният фонтан бе отрупан с лед от едната страна като огромна свещ.

— Минете пред мен и обявете идването ми! — заповяда Мейгрейт.

Допускаше, че и тези гашади знаят какво бе сторила на събратята им във Физ Горго и в Банадор. Или пък вече бяха получили заповеди. Не се заинатиха да я съпровождат. Йеча почука на много висока двойна врата и каза нещо на пазещите вътре. Двама отидоха да ги заместят при портата. Мейгрейт влезе и вратата се затвори с грохот. Проникна в Шазмак, но щеше ли да се измъкне някога?

— Ела! — подкани я Идлис с лепкавия си глас.

Вървяха по дълги коридори и странно усукани стълби. Йеча тропаше с крака точно зад гърба й и така изнервяше Мейгрейт, че тя не обръщаше внимание на обстановката. Дори не погледна барелефите и паната, нито пък висящите под таваните скулптури от тел. Поне би могла да се върне по този път.

Опитваше се да забави пулса си. Устата й пресъхна като пясък. Щеше ли да се чуе само грачене, когато я отвори? Започнаха да я налягат какви ли не опасения, повечето напълно въображаеми. Прогони ги, но само с крайно напрежение на волята. Както неведнъж досега, самообладанието я напускаше в най-важните мигове.

Влязоха в съборна зала — огромна кухина, в която стените плавно се преливаха към тавана. Великолепен пример колко майсторски боравеха аакимите с пространството и веществата. Изящни стълби криволичеха по стените към поредица от балкони, площадки, допълнителни помещения. Най-широката се издигаше към прозрачния център на тавана, през който светеха звездите.

Точно в средата имаше двойна стълба, наглед излята от стъкло и обвита в паяжини. Тя пък се виеше в разширяващи се спирали и близо до тавана се разделяше като от взрив към срещуположни стени.

А между стълбата и стената Рулке стоеше до работна маса, дълга десетина разтега. Зад него се издуваше черното туловище на машината. В този момент се обръщаше към нея.

— Господарю… — нерешително се обади Идлис. — Тази жена дойде при портата, без да бъдем предизвестени. Вие ни я посочихте миналото лято. Ето я Мейгрейт.

Тя отметна качулката си и пристъпи в светлото петно под прозрачния кръг.

— Ти! — възкликна Рулке и пусна на масата механизма, с който се занимаваше. — Когато ми съобщиха, че една жена се появила ненадейно, гадаех дали не е Каран. Но ти… това е още по-интересно. Все едно тя се е завърнала. Ела по-близо, Мейгрейт.

За Ялкара ли намекваше? Мейгрейт бавно тръгна към него, смутена от пронизващия му поглед. Спря, като го наближи, и погледите им се срещнаха. Преценяваха се взаимно. Накрая Рулке протегна ръка и тя я стисна изненадана. Дланта й потъна в неговата, кожата му беше гореща.

Усещане като гъдел пробяга надолу по гръбнака й. Загуби представа и за времето, и за себе си. Тръпката като че протичаше от неговата ръка в нейната и превръщаше всеки нерв в нажежена нишка, накрая цялото й тяло пламна. Нервните окончания я сърбяха подобно на напираща кихавица. А после с невероятен гърч, която я преви надве, необузданото усещане избухна от нейната ръка обратно в Рулке.

Той кресна и свободната му ръка се отметна встрани. Кожата му настръхна, очите му се завъртяха и така се вкопчи в ръката й, че върховете на пръстите й станаха морави. Тя дори не понечи да се отскубне — преживяваше блаженство за пръв път в живота си.

След време Рулке отвори очи, вторачи се в нейните и освободи смъдящата и ръка. Нейните безкръвни тънки пръсти останаха да лежат върху огромната му десница. Той вдигна ръката й към устните си, целуна пръстите и я пусна.

Вглеждаше се в него с гладен копнеж и беше наясно, че той разбира това. Изобщо не забелязваха гашадите, които се бяха събрали около тях в съвършен кръг и се блещеха. В един миг, сякаш подтикнати от общ ум, стотината гашади изреваха одобрително и ги оставиха насаме в грамадната зала. Дори завистта на Йеча отстъпи пред прозрението.

Коленете на Мейгрейт отказваха да я задържат права, Тръсна глава и заби поглед в пода, поаленяла от свян.

— Какво ми е? — мънкаше Рулке, — Не съм губил така власт над себе си. Ела при камината. Свали наметалото и палтото.

— И с тях ми е добре.

Тя все пак съблече връхните си дрехи и ги преметна на подложената му ръка. Пак си спомни нощта, когато се срещнаха, буйството на стихиите около купола на покрива на цитаделата. Не забравяше и че тогава не носеше нищо освен лепнеща по тялото й къса нощница.

— Не ме зяпай — помоли го, защото пред този поглед сякаш отново остана гола. — Притесняваш ме.

— Не бих искал да ти причинявам никакво неудобство, но не мога да откъсна поглед от тебе.

Все пак Рулке се извърна. Плесна с ръце и влезе не гашад, а съвсем хилав младеж. Домъкна се през залата и се поклони. Имаше трапчинка на брадичката.

— Донеси гозби и питиета, Джанс — заповяда му Рулке.

Мейгрейт чакаше, склонила глава встрани. Държеше се царствено, но изгаряше отвътре. Рулке й посочи кресло, остана прав, докато седне, и тогава придърпа друго кресло към нейното.

— Защо дойде?

Да, защо бе дошла? Мощта на Рулке беше навсякъде наоколо — събраните тук гашади, машината насред залата, това чудовищно черно творение с блясък като от масло по повърхността. И самият той. Значи такива били кароните. Отново почувства влечението и към него, и към цялата му раса. Колко малобройна беше, а какво бе постигнала…

„Може би защото съм трикръвна. Ако ще половината ми кръв да е от фейлемите, никога не съм принадлежала към тях заради Фейеламор. И Сантенар е част от мен, но далеч не е всичко. Колко неутолимо се стремя към наследеното от кароните! Може ли той да ми го даде?“ — Дойдох да те предпазя от съюз с Фейеламор — започна Мейгрейт. — Знам какво имаш — тя стрелна с недоловим поглед машината — и какво ти липсва. Но не се съюзявай с нея. Умолявам те.

— С Фейеламор ли? — изви вежди озадаченият Рулке. — Що за нелепост!

Джанс се върна, понесъл непохватно ниска масичка. Влезе пак с прибори, блюда и кана. Мейгрейт видя какво му пречи — китката на едната му ръка беше отсечена. Рулке й наля от каната. Течността беше гореща, имаше вкус на пипер.

— И защо да не го правя? — подхвана пак разговора той.

— Възбраната отслабва и се разпада. Ако я разкъсаш, Сантенар е обречен.

— Разбирам това — кимна Рулке. — Познавам и рисковете, но съм проучвал Възбраната и ще се справя.

— В нея има неравновесие — настоя Мейгрейт. — Нима не го откри, когато се възползва от своята машина? Аз се сблъсквам с него при всяко отваряне на портал.

— Отваряла си портали?! — слисано промърмори той. Скочи, отиде до стълбата и се върна. — Как тъй? С какво устройство си помагаше?

— Научих се от Фейеламор. — Описа му нескопосания опит. — Липсва и увереност, а и знания. Но щом узнах как се прави, открих у себе си дарба. Сега не се нуждая от устройства. Успея ли да задържа образа на целта, нищо друго не ми е потребно.

— Каква е тайната ти? — въздъхна Рулке. — Не съм срещал друга като тебе.

Нямаше причина да крие.

— Баща ми е от фейлемите. Другите ми дядо и баба са Шанд, когото може би познаваш като Гилиас, и Ялкара. Аз съм трикръвна.

Той отново подскочи над креслото.

— Сега проумях!

— Кое?…

— Каран се свърза с тебе в Нарн, аз намерих връзката и я насочих за пробуждането на моите гашади. Но досега все недоумявах как съм забелязал мисловна връзка чак от Нощната пустош. Трикръвна с трикръвна, най-рядката… и най-силната.

— И преди това се опитахме да създадем мисловна връзка помежду си, във Физ Горго. Тогава не сполучихме.

— Защитите, наложени от Игър, са били прекалено потискащи. Ахаа… — издиша той. — Създаваш портали, разчитайки единствено на себе си. Ех, ако можеше да предадеш тази заложба на следващите поколения…

— Не ми се вярва — хладно се засмя Мейгрейт, а коремът й се стегна неприятно. — Трикръвните са безплодни.

Тя дори не си позволяваше напразни мечти за деца.

— Повечето, но не и всички. Бездруго съществуват други начини да нарасне вероятността. За нас — кароните — няма тайни в зачеването.

— Що за безсмислици! — възкликна смутено Мейгрейт. Възпиталата я Фейеламор имаше много строги разбирания и изобщо не отваряше уста на такива теми. — Пък и сега няма значение. Изслушай ме. Възбраната отслабва, твоята машина само ще ускори разпадането й. Никой не е наясно как може да се справи с положението.

Рискуваш да направиш Сантенар беззащитен пред тварите от пустотата.

Рулке махна с ръка нехайно.

— Вече те чух. Разкажи ми за тази нова флейта. Как се появи? Защо да не му каже и това?

— Тенсор я изработи от моето наследство — златото на Ялкара.

— Оо… Значи тя е намерила предишната.

— Не, не — побърза да възрази Мейгрейт, без да помисли. — Фейеламор открадна онова злато от Хависард и сега знам, че това са били останките от първата златна флейта. Аз наследих собствените накити на Ялкара, които е донесла от Аакан.

— Как познаваш кое злато какво е?

Мейгрейт застина. Въпросът бе зададен и отговорът не можеше да бъде премълчан. Как изобщо някой би могъл да познае?

— По излъчването. Златото на Ялкара е приятно, старо, като другите запазени нейни вещи. Златото на Фейеламор е страшно, опорочено!

— Такова е — потвърди Рулке. — Къде е твоята флейта?

— Опитах се да я употребя, но тя е необуздано опасна. Оставих я. И следващия път, когато използваш машината…

— Не ме поучавай! — ядоса се той. — Нима си въобразяваш, че не схващам? Нима не поведох останалите при прехвърлянето от Аакан? Нима не се пресегнах през пустотата още в древността в гибелното усилие на призоваването и не изтеглих прокълнатия Шутдар от неговия свят, за да сътвори флейтата по мое желание? Тъкмо в това сбърках — избрах един затънал в поквара безумец. Да бях потърпял десетина пъти по-дълго, за да си я направя сам. Но нима не пробих пустотата с машината си?

— И си сбъркал. Научих от Каран.

— Не внимавах. Трябваше да я защитя по-добре. Следващия път няма да е същото!

Тъмните му вежди се събраха на челото. А в ума на Мейгрейт се мярна видение — някой се влачеше нагоре по безкрайна стълба. Зърна червената коса и бледото лице на Каран.

Рулке хвана ръката й.

— Мейгрейт, сега ти ме чуй! Занимавал съм се дълго с Възбраната. И Нощната пустош бе изтъкана от нея. Ще бъда предпазлив.

— Ти имаш свят, на който да се завърнеш. Какво те интересува Сантенар? — 0, този свят е по-хубав. Аакан ще ни погуби. Интересува ме, и още как! Няма да ме разбере никой от онези, които не са били прогонени и захвърлени в пустотата, където да намерят края си. Интересуват ме всички светове! — изрече той толкова разпалено, че Мейгрейт не намери думи да отговори. — Някога имахме свой свят и бяхме мнозина. Но всички до последния бяхме изритани в пустотата, за да умрем. За да бъде заличена нашата раса веднъж завинаги. — Рулке стискаше ръката й и говореше с такова вълнение, че тя се захласна. — Може ли да ти покаже въображението какво представлява пустотата? Най-насилническата, варварска, безплодна и лишена от надежда вселена. Тя е във вечно движение и обитателите й са принудени да се приспособяват със същата бързина, защото нямат друг шанс да оцелеят. Там не познават милост, жалост, прошка. Да оживееш е единствената цел. Как пируваха с нашите деца, болни и старци!

Мейгрейт се изуми на сълзите в очите му. И още по-стъписана откри, че и нейните очи са овлажнели.

— След месец от милиони останахме няколко хиляди. Научихме много за оцеляването през този месец. Научихме се да браним нашите убежища сред голите, почти кипящи камънаци — други светове няма в пустотата. Научихме се да превръщаме в жертва всяко създание, което е по-слабо от нас, и да се крием от по-силните, по-хитрите, по-умните.

Индиговосините му очи блестяха.

— Броят ни не растеше, макар че попихме уроците на пустотата и бяхме по-безмилостни от всеки друг. Всички там се стремят неистово да избягат, а ние бяхме най-непримиримите, защото познавахме и другата вселена. Имахме свят и го загубихме! Обичам Сантенар, но на първо място е нашето оцеляване.

Той разтвори пръсти, Мейгрейт не помръдна ръката си. Рулке й отне желанието да спори и тя не знаеше как да постъпи. Започна да се съмнява в причините да дойде тук. Не забравяше обаче мълвата за прословутото му лукавство.

— Защо дойде в Шазмак? — внезапно повтори въпроса си той.

— Казах ти — за да попреча на Фейеламор да се съюзи с тебе.

— Смешно е! Но бих сторил всичко според случая, за да допринеса за оцеляването ни — добави Рулке замислен. — Ти имаш ли дарбата на усета като Каран? Можеш ли да намериш Пътя между световете?

— Нямам дарбата и не мога.

— А можеш ли да ми доведеш Каран?

Мейгрейт се зачуди какво ли прави приятелката й в момента.

— Не е изключено, ако съм убедена, че това не е грешка. Каран обаче решава сама. Защо искаш да е тук?

— Няма да споделям плановете си с тебе, освен ако… — Той се наведе към нея и тя отдръпна ръката си. Гласът му будеше най-съкровените й копнежи. — Присъедини се към мен! Ние си подхождаме съвършено. Мейгрейт, виждам, че имаш душа на карон!

И тя го знаеше, но думите му я потресоха. Умът не позволи на чувствата й да поемат властта над нейния живот.

— Известно ти е, че имам и друг дълг — изрече безстрастно. — Той не пасва на твоите замисли. И още нещо — ти си враг на Игър, отнесъл си се безжалостно с него. Той носи белезите и до днес.

Очите му се присвиха.

— Не аз започнах. За мен разпространяват гнусни лъжи. Бях предаден. Игър ме нападна заедно с Мендарк — най-неверния измамник, който някога се е раждал на Сантенар. Аз се защитих. Значи сега заемаш страната на Игър? Любовник ли ти е?

— Не и откакто отиде в Катаза — смънка Мейгрейт.

Не се престраши да каже:

„Не и откакто те зърнах“.

Накрая тя наруши мълчанието.

— Знаеш ли как те наричат?

— Великия предател. Нищо не мога да сторя, за да променя мнението им. Знам какъв съм и не се залъгвам. Но не треперя от мисълта какво ще мислят за мен идните поколения.

Мейгрейт продължи да го притиска, за да чуе как той обяснява всяко зло, което му приписват.

— А какво ще кажеш за аакимите? Отнели сте им света, поровили сте ги, тормозили сте ги безпощадно.

— Нима лъвицата ще умори малките си от глад, защото й е жал за агнето? Ако не бяхме стъпили на Аакан, щяхме да изчезнем, нашата велика раса щеше да бъде заличена. Завзехме света им. Стотина от нас наложиха властта си. Ако аакимите държаха на своя свят с желанието, което тласкаше нас, не бихме им го отнели, дори да бяхме един милион. А и навредихме ли с нещо на Аакан? Напротив, съхранихме и опазихме прастарата и достойна култура на аакимите. Не сме ги поробвали. Това е оправданието им, защото не признават пред себе си, че им липсва доблест. Имат достатъчно свобода.

Дори тук, на Сантенар, не започнахме първи войните през Прочистването. Какви велики и прекрасни постижения бяха загубени заради войната… Мъчно ми е.

— Както тълкуваш всичко, всяка казана дума за тебе ще се окаже лъжа. Трудно ми е да ти повярвам.

— Не всяка, разбира се! Повечето истории са самата истина. Постъпвал съм жестоко, бил съм неумолим, не съм пропускал да насоча нито едно достъпно оръжие срещу враговете си. Всичко, което оцеляването изисква. Всеки, който е привързан към расата си, ще се държи като мен.

— Но си се отметнал, когато Лиан те е победил със своето сказание.

— Той прибягна до лъжи и уловки, но аз и не очаквам друго от врага. Побеснях, защото позволих да бъда посрамен с лъжа пред моите служители. Той подкопа авторитета ми сред гашадите. Някой ден ще си изпатя заради това.

— А собственото ти признание какво си вършил при превземането на Аакан?

— Постъпих глупаво, както признах и в сказанието. Но минаха хилядолетия, тогава бях млад и разгорещен. На кого не се е случвало? Ти нямаш ли недостатъци, от които се срамуваш? Аз не се опитвам да ги прикрия. И не съм лишен от чест — сдържано завърши Рулке и отиде при машината.

Загледа се в нея, поклащайки се леко на пети и пръсти. Опря длан в гладкото туловище, обаче не личеше да е намерил облекчение. Мейгрейт го гледаше и не отгатваше какво в думите му е истина… и имало ли я е изобщо. Не можеше да забрави как е опетнено името му, но всичко това влизаше в стълкновение с видяното и чутото тук.

Той се врътна и дойде при нея.

— Чакам решението ти.

— Не мога да реша. Объркана съм — откровено призна Мейгрейт. — Трябва да помисля.

— Надявам се да разбереш защо правя това. — Рулке размаха ръце във въздуха и тя ненадейно се скова неподвижно. — Ако решиш да застанеш на моя страна, ще се задоволя и с една дума.

Мейгрейт не опита да се бори с принудата и като че успя да го изненада. Продължи да се взира в него с удивителните си очи. Рулке плесна гръмовно с ръце. На входа застанаха Идлис и Йеча.

— Ще я заведете в покоите й. Мейгрейт, ще отидеш ли кротко, или се налага аз да те заставя? Искам да знаеш, че тук разполагам със стотици гашади.

— Добре, давам ти дума… да не се съпротивлявам. Той си отдъхна.

— Щом е така, аз ще те заведа. Ела с мен. — Отпрати гашадите и взе палтото и наметалото й. — Оттук.

Мейгрейт вървеше до него безмълвно. Намери спокойствието и погледът й се проясни за величието и чудатостите на Шазмак. Рулке я преведе през коридори като лабиринт, по привидно крехки сребристи стълби и тънката плетеница на мост между две кули. Тя забеляза най-сетне, че на стенописите и барелефите е изобразен Аакан — светът, от който е дошла нейната баба. И вече не можеше да се насити на нерадостните пейзажи, могъщите планини, бликащата лава и посипания със сяра сняг.

В отдалечена кула Рулке спря пред една от многото врати, отвори и изчака тя да влезе първа.

— Няма ли да съм в килия?

— Научих, че в тези стаи е живяла Каран. Предположих, че ще ти е по-уютно тук.

Мейгрейт се трогна. — Благодаря ти.

Щом влязоха, чуха приглушения вой на вятъра. Тя докосна светещите кълба и те грейнаха. Огледа мебелите и кухнята. Позна спалнята на Каран по кристалния прозорец, врязан в дебелата стена. Нямаше да види друг прозорец в Шазмак. Навън тепърва се зазоряваше. Взря се в кулите, шпиловете и въздушните мостове на града. А зад тях всеки каменист връх беше покрит със сняг.

— Сигурно искаш да се изкъпеш, да се нахраниш и да си отспиш — каза Рулке. — Ще наредя да ти донесат храна и напитки. Иначе тук имаш всичко необходимо. До скоро!

Поклони се и излезе.

Мейгрейт очакваше вратата да е заключена, но щом натисна, тя се отвори безшумно. Йеча, едва ли не готова да се постеле в краката й, донесе припасите, после Мейгрейт залости вратата. Тепърва предстоеше да размишлява. Каронското у нея жадуваше да открие истината в казаното от Рулке, да бъде, съпричастно с изгнанието им от техния свят и заплахата от изтребление. Ялкара не бе споменала нищо за това в посланието си до Аелиор. Как искаше да надникне в Огледалото и да види каква е Ялкара сега…

Не мигваше. Преброди стаите — жилището беше просторно и удобно. Поседя на нещо като кресло, колкото и необичайна да беше формата му.

Взе одеяло от леглото, уви се и задряма свита в креслото. Събуди се от такова неутолимо желание, че й се доплака. Искаше Рулке с цялата си душа — искаше го тук в леглото си. Неприсъщата за нея страст я разтърси. Влечението към Игър беше бледо подобие. Отиде при прозореца и се опря в стъклото. Студът охлади възпаленото й рамо и сгорещената буза, но нямаше да уталожи желанието. Не можеше да заспи от безредно гонещите се мисли, сред които изпъкваше само една — за Рулке.

36. В мините на Шазмак

Каран не усети как Мейгрейт се измъкна, макар че обикновено спеше леко. По-късно през нощта я сковаха студ и страх. Искаше да се събуди, но не можеше, сякаш невидима мрежа притискаше съзнанието й под похлупак. Постепенно в съня я налягаше товарът на убеждението, че е твърде слаба и незначителна, за да помогне с нещо. Това я наскърбяваше.

Слънчевите лъчи, проникнали през тънкия процеп над плочата, се изместиха бавно по пода и се скриха. Светилото се издигна на север, достигна зенита си и започна да се спуска на запад. Чак когато потъна зад планините и в заслона сумракът се сгъсти, Каран разкъса омоталите ума й паяжини и се събуди.

Почувства се уморена и раздразнителна както след всеки проточил се унес. Дали Мейгрейт бе излязла да се разтъпче? Но раницата липсваше, видя и купчинката храна. Нямаше нужда да се пита какво е станало. Нищо неочаквано, тъкмо така би постъпила Мейгрейт. Затова Каран не бе продумала за тайния вход на Шазмак.

Предположи, че спътницата й вече я е изпреварила с над половин денонощие. Не се надяваше да я настигне. Бутна плочата, за да подиша чист въздух навън. Напъна се отново. Никакво движение, значи беше заклещена някак. Какво унижение — не само зарязана по пътя, но и затворена.

Огледа примитивната врата, издялана от парче шиста, каквито имаше навсякъде в тези планини. Приклекна със светлика в ръка — плочата се търкаляше по улей, издълбан в каменния под, а горе я придържаше да не падне метален прът, забит в тавана. Не се виждаше нещо да я е заклещило, но не помръдваше наникъде.

Нито би разбрала, нито би преодоляла похвата от Тайното изкуство, с който Мейгрейт я задържаше в заслона. Ами ако не отслабне? Имаше малко вода в манерката си и след няколко дни би умряла от жажда. Мейгрейт със сигурност бе оставила начин да излезе или пък заклинанието щеше да изчезне от само себе си.

Забеляза, че през вековете плочата е прорязала улея по-надълбоко. Преди бе имал прави ъгли, сега стените му бяха скосени навън. А в пролуката горе можеше да пъхне ръката си.

Би трябвало или да повдигне плочата отдолу с някакъв лост, или да изчегърта още малко рамката на входа горе, за да падне каменният кръг навън. Лост нямаше. Извади ножа си.

Дори стъпила върху раницата, Каран трябваше да се протяга към горния край на плочата. Шистите бяха податливи, но виждаше, че ще човърка много часове, ако не и дни. А и прахолякът все й падаше в очите. Скоро не премери силата на натиска и острието на ножа се пречупи. Явно имаше дефект в метала.

Хвърли парчетата на пода и опря чело в студения камък, който се позаклати. Каран опря пети в стената, впи пръсти в ръба на грубата врата и започна бавно да разгъва краката си. Дъното се надигна мъничко в улея, но пак се плъзна надолу. И трите опита завършиха безуспешно.

Какво ли правеше Мейгрейт сега? Сигурно доближаваше Шазмак. Не сподели какво ще прави там. Може и самата тя да не знаеше. Въпреки огромните й способности Каран не надценяваше умението на Мейгрейт да се справя с проблемите си. Липсваше й хитрост, а въображението я ограничаваше.

„Нуждае се от мен. Скоро ще затъне в големи неприятности и само аз мога да я измъкна. Но не се ли махна веднага от тази дупка, Ще закъснея.“

Каран знаеше добре, че се държи глупаво. Какво би сторила срещу противници като Рулке и Фейеламор? Но беше длъжна да подкрепи приятелката си. Да заличи собствената си вина, че помогна на Рулке и заради нея транксът се развихри в Мелдорин.

Вкопчи се в краищата на камъка, заби пети в стената и дръпна с такъв бяс, че дъното изскочи от улея. В последната частица от секундата Каран се метна встрани, а плочата се стовари на пода и се нацепи. В заслона нахлу мразовит въздух. Погледна звездите — май скоро щеше да настъпи полунощ. Взе раницата си и тръгна.

На две-три места от пътеката се отклоняваха други, по-тесни, които криволичеха надолу към Гар. Тайният пети път към Шазмак, който Тенсор й разкри, започваше почти в дъното на клисурата. Трябваше да слезе тъкмо по такава пътека, и то преди изгрев, защото иначе биха я открили.

Оставаше й не повече от час до отклонението, когато се зазори. Мъглата се сгъсти с началото на деня и след малко Каран се изсмя на страховете си — белите валма се надигаха толкова гъсти от реката, че тя трудно различаваше ботушите си. Пристъпяше полека, като плъзгаше пръстите си по отвесната скала.

Но когато тръгна надолу по страничната пътека, рисковете се умножиха — тя беше и тясна, и неподдържана. Каран бързаше и пренебрегваше опасностите; Стигна до място, което не биваше да преминава в мъглата — голяма част от пътеката се бе изронила в реката. Спря да закуси.

Щом слънцето се издигна, мъглата се разреди, но тепърва имаше да се спуска. Слезе в клисурата след пладне. Тук Гар се раздуваше във великанска бяла струя, блъскаше се в безброй бързеи и заоблени камъни, пръските увисваха на ситни капчици по косата на Каран. Тътенът на реката ней позволяваше да се съсредоточи.

Стъпи на площадка, изсечена над най-високото равнище, което реката достигаше при пълноводие. Тръгна по издатината срещу течението, припомняше си указанията на Тенсор — „280 крачки от ръба на площадката“. Негови или нейни крачки? А и в този хаос от тежки скални късове как да мери с крачки? Тревожеше се и заради думите му, че нямало да се добере сама до тайния път, защото имала нужда от по-висок спътник.

„Погледни нагоре. Ще видиш, че част от канарата, два пъти над твоя ръст, е съвсем гладка, но от нея се подават две овални буци.“

Само дето над нея нямаше нищо подобно. Доста по-нататък обаче сивите скали наистина бяха загладени. Отиде там и отметна глава назад. Никаква заоблена буца, камо ли две. Дори и по-нависоко. Но вярваше, че е намерила мястото, затова се загледа надолу. До подметката на ботуша и се подаваше гладко полукълбо от камък, другото беше наблизо. Това парче явно се бе откъртило след последното идване на Тенсор тук.

„Хвани ключа, обърни зъбците му нагоре и надясно, докосни с плоската страна върха на лявата буца, после дясната, после пак лявата. И го направи бързо! Преброй до десет и направи същото, но започни с дясната буца, а зъбците да сочат наляво. Накрая се дръпни встрани, без да се помайваш.“

Тя изпълни точно наставленията му и зачака. Около минута нямаше резултат, но скоро в равната повърхност на скалата се очерта квадрат и навън се наклони падаща врата. Каран се огледа има ли някой наблизо и се шмугна по полегатата плоча.

Опря ключа в друго, по-малко полукълбо до входа. Вратата се издигна и запуши отвора. Вътре се възцари мрак, но поне беше несравнимо по-топло, отколкото в клисурата. Тя извади светлика и тръгна по тунела. Повтаряше си указанията, за да се промъкне жива и здрава в Шазмак. Трябваше да обезвреди капаните.

Първият представляваше обикновена плочка, която прикриваше Пазител. Ако го задействаше, всички останали Пазители в града щяха да получат тревожен сигнал, а пътят щеше да бъде преграден от падащи камъни. Плочката се намираше двадесет крачки навътре. Можеше да се справи с нея чрез поредица от почуквания в кръгла вдлъбнатина. Каран я търси дълго, защото беше малка и разположена нависоко. Продължи внимателно, но не се случи нищо лошо. Надяваше се, че Пазителите не са били предупредени.

По някое време спря да засити глада си и прецени, че навън се смрачава. Клепачите и натежаваха, тя се просна върху спалния чувал и заспа.

Тунелът се издигаше понякога, но по-често слизаше в земните недра и въпреки криволиците водеше до Шазмак. Изпълнеше ли каквото й заръча Тенсор, щеше да стигне невредима до основите на града. За разлика от пещерите на Банадор тук беше съвсем сухо.

Няколко часа по-късно тунелът се наклони рязко надолу, стените станаха влажни, а подът — хлъзгав. Шазмак бе изграден върху огромна скална основа насред течението на Гар. Все някъде подземните проходи минаваха и под реката.

Тук скалите жълтееха, но имаше жилки и буци в червено, кафяво и черно. По пода бяха нападали множество откъртени камъчета. Вдигна едно и го претегли на дланта си. Тежеше. Светлината се отразяваше от кристали с красотата на рубини.

У нея недоловимо се пробуждаше подозрението, че има още някой в мините. Вдигна светлика и раздвижи ръката си. На пода се открояваше необичайна, но плашещо позната следа. Косъмчетата по тила й настръхнаха. Подпря се на колене и длани, за да потърси още следи, и скоро откри една.

Почти квадратно стъпало, подобно на огромна длан, и едва отпечатани дълги пръсти. Мигом се досети кое същество е оставило отпечатъка. Същото, чиито следи видя в снега, след като избяга от Рулке. Онази яка, космата, тантуреста твар, която изскочи от пустотата и толкова уверено се опита да овладее машината на Рулке. Ето къде се е дянало чудовището. Явно бе проследило гашадите до Шазмак.

Каран въртеше глава, защото още чуваше зле с едното ухо. Рулке бе нарекъл този противник лорск. Тя помириса следата и усети лек дъх на отдавна съсирена кръв. Лорскът бе ранен в Каркарон и вероятно прегладнял. И беше наблизо. Можеше да я разкъса и излапа, без тя да съумее да му се противопостави. Каран не носеше никакво оръжие. Ами ако вече я е надушил?

„Глупости! — успокояваше се Каран. — Толкова време мина. Или е отишъл другаде, или са го убили, или е умрял от раните си или от глад. Нали щях да го усетя, ако беше наблизо?“

Лорскът обаче не се бе дянал никъде. Проследи гашадите, които се връщаха в Шазмак, сграбчи един от тях по пътя, по-късно и втори, като го разпра с един удар на ноктестата си лапа. Не хареса жилавото месо, но в пустотата тези същества си бяха научили урока — всяка храна, която не е чиста отрова, е скъпоценен подарък от съдбата.

Само че не успя да нахълта в Шазмак, претъпкан с жива плът. Пазителите вдигнаха тревога, още преди да доближи града. А при всяко движение се пропукваше кората на грозната рана отзад, останала след падането в разтопения метал в Каркарон. Единият му бут беше напълно овъглен. Раната не заздравяваше, напротив — възпали се мъчително. Болката стигаше да омаломощи дори корава твар като лорска.

Един ден се натъкна на стара шахта и пропълзя навътре с радост, за да се скрие от зимния студ. Поддържаше живота си с плъхове, прилепи и други дребни гадинки. Обикаляше из тунелите и видя срутена стена. През дупката долиташе друга миризма. Така попадна в тайния проход, но долови наличието на капани и се върна в мината. Изтреби всичко живо в нея, но тъй и не намери начин да се развилнее из изобилието от храна в Шазмак. Настани се удобно, колкото можа с тази рана, и изпадна в подобие на зимен сън, за да дочака пролетта или благоприятна случайност.

Каран често се бе плашила в скиталчеството си през последната година и половина. Но за пръв път изпитваше този вцепеняващ ужас от увереността, че нейде из мрака се спотайва отчаян, прегладнял звяр, който не й отстъпва по хитрост и с лекота ще я разкъса.

На всяка крачка си въобразяваше, че той я дебне и си играе с нея. Всяко пукане и пъшкане на слягащи се скални пластове, всяко тупване на капка се превръщаше в знак, че лорскът идва.

Идеше й да затича с писъци, но я спираше мисълта за капаните. Всеки изискваше търпение и сръчност, може би и немалко късмет, защото нямаше кой да и помогне и да я посъветва.

Вървеше упорито час след час. Позволи си надеждата, че не и остава много път. Имаше да преодолява само два капана, преди да проникне в най-долните подземия на Шазмак. Стигна до плетеница от червени жилки в жълтата скала и ги преброи. Единадесет. Поредният капан беше съвсем близо.

Не мислеше какво и предстои в Шазмак. Очите й се затваряха, но не би посмяла да заспи.

Лорскът изсумтя и се обърна. Нещо го дразнеше въпреки дълбокия сън.

Гноясалият му бут се отърка в грапавините и съществото не успя да сподави болезнения вой, макар че млъкна на мига. В пустотата слабостта погубваше. Но той не бе загубил сили заради глада, по-скоро се настървяваше.

Ами да, уханието на живо месо! Тутакси позна миризмата — младата женска, която видя в Каркарон, а после я дебнеше в планините. В сравнение с безвкусните хапки напоследък тази плячка щеше да бъде същински разкош. От устата му прокапа слюнка.

Каран опипваше във вдлъбнатината и се опитваше да намери хлътващата плочка, която обезврежда капана, когато чу краткия вик. Лорскът я бе намерил! Тя трепна и си одраска бузата в стената.

Но къде ли беше той? Не би ли могла да се възползва от капана, ако звярът е от другата му страна? Само че как да запази желязна невъзмутимост, защото трябваше да го примами със запаления светлик? А ако беше зад нея, едва ли щеше да се спаси. Оставаше й да му се изплъзва някак с мижавата надежда той да задейства капана, преди да я сграбчи.

Тя засили сиянието на малкото кълбо и помете пода с края на наметалото си, та дано някак налучка очертанията на капана. Тенсор й бе обяснил, че е дълбока и широка яма, чийто капак се разделя на две половини, пропадащи надолу… а на дъното има заострени колове. Дали заемаше цялата ширина на коридора или имаше тясна ивичка, по която някой да мине, долепен до стената?

Загуби си времето — имаше твърде много прахоляк, а и капанът явно бе заложен изкусно, защото не откри никакви следи от него.

Изведнъж напипа лорска с усета си. Вдигна светлика, взираше се поред и в двете посоки на тунела. Ето го отпред — две малки отражения, които веднага се скриха. Поне на първия въпрос знаеше отговора. Звярът идваше.

Вече виждаше косматата фигура с приблизително човешки очертания, но далеч по-едра от нея. Краката му бяха дебели колкото тялото й, но възкъси, затова пък якото туловище беше издължено. Пръстите му висяха съвсем близо до пода и имаха прибиращи се нокти, дълги колкото нейните пръсти. Най-отгоре беше широката глава с изпъкващо чело, хлътнали очи и челюсти, които щяха да прегризат дори бедрените й кости.

Лорскът напредваше бавно към мекото сияние на светлика. Озъби се, но спря и подуши въздуха, като че нещо го безпокоеше.

Каран помръкна. Звярът налучкваше, че има капан. Що за труден противник!

Той замря, козината по тялото му се изправи. Може би имаше и дарбата на усета. Тя би увеличила шансовете за оцеляване в пустотата. Ако е така… Каран откри нова възможност.

Разпали страха си, за да се потопи накрая в безмерен ужас и да го излъчи към всяко живо създание наоколо. Придадеше ли му истинска сила и отчаяние, дали не би замъглила разсъдъка на лорска?

„Няма да е трудно, бездруго ще изпадна в това състояние“ — рече си тя кисело. Отсреща звярът се взираше в нея, все едно обмисляше как да я разпарчетоса по-ловко.

Тя запищя толкова пронизително, че запуши ушите си с длани. Коленете й се подгънаха. Единственото й желание беше да се свие на кълбо. Осъзна, че притиска лице към пода и чака да стане жертва на лорска. Ужасът набираше огромна мощ. Осени я прозрение — той я лишаваше от воля чрез собствения й страх!

„Престани веднага! — раздруса се мислено Каран. — Иначе наистина ще бъдеш изядена!“

Блъсна безмилостно челото си в пода и за малко не се свлече в несвяст. Но така поне възпря неописуемата уплаха. Подпря се и застана на колене, без да пуска светлика.

Лорскът още я гледаше вторачено, но вече пристъпяше предпазливо, опипваше пода с подобните на длани стъпала. От гърлото му се чуваше мъркане, устата му зейна в широка усмивка.

37. Ключът

Лиан се събуди скоро след като Каран се измъкна от прегръдката му. Не се учуди, че я няма в стаята — напоследък тя често ставаше преди зазоряване. Но нейната поява го бе разсънила, а и го споходи убийствено подозрение, че е сбъркал в превода си на текста от „Предания на аакимите“. Преди седмици бе поискал Тенсор да провери превода, но тогава аакимите бяха отвъд морето, а Мендарк му дотягаше да свърши работата веднага. След завръщането на Тенсор имаше да мисли за какво ли не и съвсем забрави. Сега се проклинаше, че е такъв мърльо.

Облече се трескаво и забеляза, че панталонът му е протрит на коленете. И подметките на ботушите му се протъркваха. Сега дрехите му бяха по-вехти, дори в сравнение с годините в школата. По онова време поне получаваше издръжка.

А откакто дойде в Туркад през тази сякаш безкрайна зима, не бе получил и един меден грайнт от Магистъра, каквито и поръчения да изпълняваше. Дори покрив над главата имаше само защото Игър приюти него и Каран. От месеци оцеляваше с нощни набези в килерите и складовете, а и благодарение на добрината на своите търпеливи приятели.

Тръгна безшумно по коридора, опитваше поред вратите на килерите. Случи се малко чудо — ключалката на една бе повредена. Той нахълта и натъпка торбата си с пита сирене, в която имаше маково семе, кръгъл самун хляб, шепа мариновани лукчета и запечатана с восък бутилка вино. Така се зарадва на простичката храна, сякаш бе обрал гробницата на древна царица.

Тръгна надолу към цитаделата още по тъмно. Часовите на портата го познаваха и го пуснаха. Един от тях го съпроводи до библиотеката и събуди някого от архиварите, за да провери за забравени без надзор неща, до които летописецът не бива да има достъп. Собствените записки на Лиан бяха пръснати по масата в същата бъркотия, в която ги бе оставил предишната вечер.

И храненето в библиотеката на Магистъра беше нарушение, но Лиан го правеше, без да се замисли. Щом архиварят излезе, той пъхна резен сирене между две филии, добави лукчета и отвори дневника си. Но погледът му все се отплесваше към великолепието на библиотеката. Тя имаше формата на кръст и я запълваха изящни шкафове от кедър и палисандър, закриващи стените до половината. Навсякъде имаше облицовка от скъпи видове дървесина, дори по тавана.

Лиан открай време си бе мечтал да работи в такава библиотека. Накъдето и да се обърнеше, виждаше стари картини и гравюри, изобразяващи художници и книжници. Не би могъл да преброи томовете, за които би се оставил да му отрежат едната ръка. Копнееше да остане тук цял живот.

Прелисти дневника и намери превода. Извика в паметта си съответната страница от „Предания на аакимите“. Сравни ги и съмнението пак го загриза заради един израз.

„Ще се появи инструмент (кхаш-зик-макатзах) и ако бъде открито как да си послужат с него, Сантенар може да бъде спасен. Но самият инструмент ще бъде изгубен.“ Първо преведе странния израз като „три и едно“, тоест флейтата. Но би могъл да означава „тридесет и едно“, а с малко усилие на въображението дори „едно в трите“ или „една трета“. Не че успяваше да открие смисъл в тези варианти, а Мендарк направо ги отхвърли, без да го изслуша докрай.

„Три“ се отнася за флейтата — бе казал Магистърът, — защото тя е творение на Трите свята: ааканско злато и скъпоценен абанос от Талалейм, съчетани с гения на Шутдар, който я е измислил и създал. „Едно“ пък е онзи човек с дарбата на усета, който ще си послужи с нея да отмести Възбраната и да възстанови равновесието между Трите свята. Инструментът обаче щял да бъде изгубен накрая… Изгубен или погубен? Лиан се питаше дали Мендарк не нагоди тълкуванието към собствените си стремежи. Не беше ли „три в едно“ или „едно, съставено от три“? Как да избере? Не знаеше толкова добре езика. Отиде да търси Тенсор, но никъде не го откри. На връщане мина край покоите на Магистъра и дочу звуците на флейта — все същата кратка мелодия, с която Мендарк се упражняваше до втръсване.

Седна до масата и сложи дневника настрана. Съсредоточи се върху другата загадка — каква е истината за събитията при затварянето на Рулке в Нощната пустош. И в тази история нищо не беше каквото изглеждаше. Накрая се отврати от тъпотата си, допи виното в бутилката, опря глава на ръцете си и заспа.

Ала не след дълго навън се вдигна врява. Надникна и видя Шанд, Игър и Талия да тичат по коридора като луди.

— Какво става? — кресна им Лиан.

Мендарк дотърча от другия край с развяваща се нощница от син сатен.

— Що за шум вдигате? — недоволно попита и той.

— Мейгрейт пак замина! — въздъхна Шанд, явно скован от страх.

— Продължавай! — навъси се Магистърът.

— Помолих Каран да се грижи за нея, защото Мейгрейт насилваше излишно дарбата си да отваря портали. За нещастие се е измъкнала посред нощ и отвори портал на покрива на крепостта. Каран успя да се прехвърли заедно с нея. — Шанд се озърна смутено към Лиан. — Съжалявам. Порталът беше твърде необичаен. Каран скочи в последния миг. Пощурял съм от тревога.

Лиан стисна дръжката на вратата, погледът му помътня. Пак се почваше…

— Известно ли ти е къде са те сега? — изрече Мендарк и когато Шанд не отговори, раздруса рамото му. — Знаеш ли?

Шанд кротко отблъсна ръката му.

— Струва ми се, че порталът беше насочен към Каркарон, но те искат да отидат в…

— Какво?! — изведнъж се обърка Магистърът. — Къде?!

— В Шазмак! — избухна Игър. — Мейгрейт се е запътила към Шазмак. Отива при Рулке.

Погледите на всички се изцъклиха. Мендарк хукна по коридора.

— Взела е флейтата!

— Чакай! — догони го гласът на Игър. — Как ще си пробие път през такава стража? Впрочем Талия вече отиде да провери.

Мендарк се върна.

— Нужно ми е още време… — сумтеше той. Талия се върна устремно след две-три минути.

— Флейтата си е непокътната в пекарната. Видях я с очите си. Нито стражниците, нито аакимите са виждали Мейгрейт.

— Така казват! — троснато изрече Магистърът. — През цялото време съм бил прав да не вярвам на Каран. И тя е отишла при Рулке.

— Ти си се побъркал — поклати глава Игър.

— Но и без това не ме интересува. Само флейтата е важна.

— Да бе… — проточи Игър. — Още от началото не ми се вярваше, че сме на пръв път с тази флейта. Да бях се осланял на предчувствията си, вместо да се оставя да ме подтикваш лукаво. Най-добре да разчитаме на оръжията и да обсадим Шазмак, преди онзи да е станал още по-могъщ.

— Много приказки, малко дела! — заяде се Мендарк. — Сега е моментът да използваме флейтата и да му отнемем машината. Шазмак не може да бъде превзет със сила.

— Само с предателство — напомни и Лиан.

— Добре де, вие си вървете по вашия път, аз тръгвам по моя! — отсече Мендарк. — Но не съм готов. Ще се спъна в последното препятствие.

Разделиха се и всеки тръгна припряно да върши нещо. Лиан се върна в библиотеката, но страхът му пречеше да мисли ясно. Крайно време беше да поговори с някого, а всички бяха заети, дори Шанд.

Часовете сякаш се влачеха. Нищо не занимаваше ума му освен опасенията за съдбата на Каран. Малко преди обяд влезе Шанд и плъзна по масата към него дълъг лист хартия.

— Заповядай. С много проби и грешки най-после събрах сричките в точните думи.

— Що за странен език! — възкликна Лиан, когато прочете редовете. — Кажи ми какво означават думите.

— Е, това е несравнимо по-трудно, особено защото словоредът се различава много от правилата, които спазваме в нашата реч.

— Но нали говориш и каронския език?

— Някога можех — подчерта Шанд. — Имах и най-добрата учителка. Напоследък съм го позабравил обаче. Досещам се за значението, но хайде да се заемем двамата.

След няколко часа напрегнат труд написаха непохватно преведени изречения.

— Отразяващият лист е Огледалото — разсъждаваше Лиан. — Значи първият ред потвърждава парадокса…

Шанд зяпаше нагоре и не го слушаше, но щом Лиан докосна рамото му, той се върна в настоящето.

— Спести си напразното умуване. Знам какъв е надписът.

Сега разбирам — увери го Шанд. — Този стих извика Ялкара, когато влизаше в портала, но тогава не разгадах всички думи. Искала е Аелиор да използва Огледалото, когато порасне, дори ако то я подвежда.

— Значи е трябвало да държи златните накити в ръка, когато прави опит да търси в Огледалото? — предположи Лиан.

— Но без златото Огледалото е излъгало…

— И е повело Мейгрейт към Шазмак. При Рулке!

— Да… — промълви Шанд покрусен.

Дълго седя с наведена глава, после затътри крака към вратата. В този миг вдъхновението споходи Лиан.

— Помниш ли книгата на Ялкара, която беше… открадната и изгорена?

Шанд рязко изви глава към него и зелените му очи се вгледаха проницателно в летописеца.

— Ах, ти, мошенико!

— Лилис направи копие, тъкмо то бе откраднато.

— И искаш да ти помогна в превода. 1 — Нали каза, че ще направиш всичко по силите си, ако те помоля за нещо? И искам това заради Мейгрейт. Чак толкова ли работа имаш?

— Да — кимна старецът, — но ще намеря време. Начинанието обаче е по-трудно. Не се съмнявам, че знаеш причината.

— Надписът на Огледалото се състои само от тридесет и три знака, убеден съм обаче, че в каронската азбука те са значително повече.

— Деветдесет и осем, ако държиш да научиш броя им. Все още помня най-често употребяваните. Май ще налучкам и още няколко. Да започваме ли?

Затвориха се в стаите на Шанд. Тук беше по-приятно, а и старецът не забравяше, че трябва да се хранят. Каквото и да твърдеше Шанд, не бе забравил почти нищо, по общия смисъл разчитаха и повечето неизвестни знаци. До вечерта привършиха с първата страница, която се оказа сбит увод, обхващащ съдържанието на книгата.

— Прочети го на глас — помоли Шанд и щом Лиан изрече и последната дума, той скочи от стола. — Ето че всичко се обърна наопаки.

— Да, всичко!

Лиан пак се вторачи в книгата.

Към полунощ реши да отдъхне от борбата с превода и излезе да се разходи. Пред входа на крепостта срещна Тенсор, който пък бе проверявал охраната на бившата пекарна. Аакимът го погледна с неочаквано дружелюбие. Лиан обаче си знаеше как се мени настроението му.

— Летописецо, дошъл си да ме питаш за Каран ли?

— Каран?… — повтори изумено Лиан, изобщо не го разбра.

— Малко преди да замине, тя дойде да научи от мен има ли в Шазмак още тайни входове. Обясних й как да мине по петия път. Не ти ли спомена?

Лиан само помнеше как Каран се пъхна за малко в леглото. Значи наистина се е отправила към Шазмак с Мейгрейт.

— Не. Всъщност идвам с молба да провериш моя прочит на откъс от „Предания на аакимите“.

— Учудих се на твоята самонадеяност да превеждаш от нашите писания, без първо да се посъветваш с нас. Но сега е все едно. Кажи ми откъса.

Лиан цитира изреченията.

— Изразът, който ме затрудни, е „кхаш-зик-макатзах“. Аз го разбрах като „трите и едното“, а Мендарк прие това като знамение, че флейтата трябва да бъде сътворена наново.

— Ех, да знаех, преди да започнем работата… Нищо вярно няма в твоя превод.

— Но какъв е смисълът на думите?! — омърлуши се Лиан.

— Не е „трите и едното“, а „трите в едното“.

— Трикръвната… — смънка Лиан смразен.

— Да, трикръвната — като ехо отвърна Тенсор.

Лиан отвори уста, но от гърлото му не се чу нито звук. Неговата некадърност бе обрекла и Мейгрейт, и Каран.

— Допуснал съм ужасна грешка. Трикръвната е от Аакан, Талалейм и Сантенар. А инструментът щял да бъде изгубен при възстановяване на равновесието. Или… това се отнася за Каран?

— Не знам, летописецо.

Лиан се върна тичешком в библиотеката. Огледалото бе подмамило Мейгрейт да отиде в Шазмак. Ако предсказанието беше правдиво, тя щеше да умре там, вероятно навличайки гибел и на Каран. До края на нощта ровеше в бележките и спомените си, но нищо повече не изясни. В часа преди изгрева задряма, подпрян на масата. Сънува „Преданието за Мендарк“ и изведнъж всички късчета се наместиха в пълна картина. В хладната свежест на утрото прозря лъжата, но чие дело бе тя — на Мендарк или на Игър?

Продължи да търси улики, докато слънчевите лъчи не проникнаха през прозорците. У него не оставаха много съмнения, но как да потвърди правотата си? „Ще предизвикам Мендарк, да видим какво ще се случи. Ако не, ще си опитам късмета с Игър. Стига да остана жив, когато Мендарк побеснее!“ Лиан намери един недорасъл вестоносец и го изпрати да повика в библиотеката Мендарк, Игър и Шанд с новината, че е стигнал до важно разкритие.

— Хайде казвай! — несдържано заповяда Игър още с влизането си.

— Това ще привлече вниманието ти — обеща Лиан. — Ще признаеш, че е много важно.

Очите на пълководеца заискриха, но той предпочете да не разпитва.

Дотича и Лилис да вземе нещо по заръка на Надирил.

— Остани за малко — спря я Лиан. — Може би ще чуеш нещо, което ще бъде интересно и за Надирил.

Мендарк се появи последен.

— И защо ти трябваше да ме разкарваш дотук? — осведоми се свадливо.

Имаше изнурен вид, като че бе будувал цяла нощ. Лиан се взря в него и откри издайническите белези на бързо остаряване.

— За да бъда точен, ще ви кажа, че направих две открития. Ето го и първото. Тенсор най-после ми вкара ума в главата.

— Тенсор, значи! — озъби се Магистърът. — Вече ме настройваш да не те слушам. Не протакай! Времето е ценно.

— Сбъркал съм в превода си от „Предания на аакимите“. Инструментът не е „трите и едното“, тоест флейтата, а „трите в едната“ — трикръвната. Тъкмо тя ще бъде изгубена.

— Напълно излишно е било да създаваме флейтата — намеси се Игър. — Аз съм бил прав.

— Да — натърти Лиан.

— Безсмислици! — възпротиви се Мендарк. — Както и да е, сега я имаме и ще я използваме.

— Но Мейгрейт отиде в Шазмак — опита се да го вразуми Лиан. Ако се опита да възстанови равновесието, свършено е с нея.

— Щяла да възстанови равновесието] — надсмя му се Магистърът. — Дрън-дрън! Ти просто потвърди едно отдавнашно мое подозрение — под маската на майстор-летописец сме приютили самозванец. Да, с дарба на разказвач, с омайващ глас, но кухичък отвътре. Защо да недоумявам, че не се справяш с моето предание.

На Лиан му дотегна от подигравки.

— Ти ли, шарлатанино, ще ме наричаш „самозванец“?! — От възбуда той скочи върху масата. — Искате ли да знаете всички защо няма да съставя никакво сказание за него? Защото то е лъжа, съчинена от Мендарк преди хилядолетие, и оттогава е преправяна неведнъж със смайващо лукавство. Измама, опетнила Преданията от деня, когато Рулке е бил затворен в Нощната пустош.

— Вие двамата, успокойте се — зае се да ги увещава Игър. — Лиан, който не е живял по времето на Прочистването, не може да разбере какво ни се стовари на главите. Рулке имаше страшна сила с онзи свой град-машина Алсифър. Ако не му бяхме попречили, щеше да пороби и нас като аакимите. Струваше си да платим всякаква цена, дори Забранените опити.

— И провалът им ли си струваше? — не отстъпи Лиан.

— Той беше прекалено могъщ! — изкрещя му Мендарк. — И обединените усилия на Съвета не го възпряха.

— Това е вярно донякъде — приложи въздействието на своя глас Лиан с надеждата да чуе скоро нови признания. — Но после започва голямата лъжа. Игър, държиш ли да чуеш неподправената истина?

Игър се наслаждаваше на неловкото положение, в което изпадна Мендарк. След поражението в Елудор нямаше на какво да се радва. — О, желая това с цялата си душа!

— Аз разнищих загадката. Отговорът беше в писмо на Ниван, написано скоро след Опитите. Игър, ти си бил предаден! Мендарк нарочно е отворил съзнанието ти за Рулке.

Мендарк се стресна, но се окопити веднага.

— Проклет да си! Престани да лъжеш! Няма такъв документ.

— Защо ли си толкова сигурен? — меко подхвърли Лиан. Магистърът не се хвашташе лесно на такива уловки.

— Защото съм чел всички книжа! — загърмя гласът му. — Това беше мое задължение, за да напиша официалния отчет за епохата. А след мен други членове на Съвета свериха труда ми с документите.

Разочарованието на Игър пролича.

— Сигурен съм, че са проверили всичко най-прилежно.

— Ала Мендарк е унищожил доказателствата преди това — неубедително възрази Лиан.

Хитрините му не успяваха и скоро щеше да си плати прескъпо.

— Летописецът се чуди какво да измисли! — присмя му се Мендарк. — Славата е като опиат за него, заради нея е готов да прибегне и до клевети.

— Лиан — загуби търпение и Игър, — искаме да видим твоите доказателства.

Какво оставаше, освен да продължи с нахалството и да се надява на късмет?

— Няма ли да се замислиш защо Мендарк е толкова уверен в липсата им? Защото оттогава до ден днешен е издирвал и унищожавал уличаващите го документи, написани от онзи състав на Съвета. А още тогава се е погрижил да изтреби членовете му един по един.

— Ти стигна до държавна измяна! — изхриптя Мендарк. — А наказанието за нея е смърт. — О, тези присъди ги раздаваш с голяма лекота. Само дето не си бил много бдителен. Ето доказателство. — Лиан извади копието от разписка, което бе намерил в архива. — Надирил потвърди, че документът е достоверен. — Показа листчето на Шанд. — Тук е споменат и документ, изпратен на Мендарк от Улван, сестрата на Ниван — „Моето сказание за Опитите и пленяването на Рулке“.

— Помня Ниван — промърмори Игър. — Тя беше сред малкото почтени членове на Съвета. — Погледът му, отправен към Мендарк, можеше да прогори стена. — Но никога не съм виждал такъв документ.

— Защото никога не е бил вписван в каталога — кротко го просвети Лиан. — Мендарк го е унищожил, както и останалите опасни за него книжа… наред с авторите им.

— Градиш палат върху основа, която не би издържала и пясъчно замъче — сопна му се Мендарк гневно, но с достойнство. — Дай ми разписката.

Лиан обаче я подаде на Игър.

— Да, истинска е — примижа той през дебелите си очила. — Но и това не доказва обвиненията ти. Покажи ни нещо по-сериозно или ще бъдеш обвинен в клевета.

— Ще ви покажа! — засили гласа си Лиан, готов да разгърне дарбата си на разказвач както никога досега. — Щом намерих разписката, реших да преровя архива. И намерих препис от документа, който те уличава, Мендарк.

Мендарк не се предаваше, макар да трепереше от ярост.

— Искам да го видя! Лиан си пое дъх бавно. — 0, не можеш, нали? Стража! — ревна Магистърът. Вътре се втурнаха и Осейон, и неколцина войници на Игър.

— Арестувайте го! — посочи Мендарк към Лиан.

Осейон пристъпи напред нерешително, но Игър вдигна ръка да го възпре.

— Не пипай Лиан. Първо ще го изслушаме. Летописецо, имаш една минута.

— И от нея нямам нужда — нагло заяви Лиан. — Виж това, Игър! Мендарк те е превърнал в примамка, заложена в клопката.

Размаха с жест на фокусник някакво навивано многократно, пожълтяло парче пергамент, което измъкна изпод ризата си.

— Нека всички да чуят от твоята уста разказа на Ниван — обвинително произнесе Лиан. — Или аз да ви кажа какво е написала? Чуй какво ти е причинил Мендарк…

Игър хвана края на пергамента и го разви. Дългият лист се проточи чак до корема му. Плъзгаше го пред очите си. Изведнъж се взря в Магистъра с изстинал поглед.

— Млъкни! — изтръгна се писък от устата на Мендарк. — Аз ще ти затворя устата!

Изпружи ръка и куртката на Лиан пламна. Игър вдигна ръка в същия миг и Мендарк отскочи встрани. Шанд повали летописеца на пода и го затъркаля, за да угаси пламъците. Лилис, която гледаше тихо от ъгъла, побърза да потърси безопасност под масата.

Мендарк се отдръпваше заднешком към вратата и размахваше ръка. Огънят избухна по книжата на масата, прескочи към книжния шкаф наблизо, обхвана и поставка за свитъци.

— Не! — изкрещя Лиан.

Избута с лакът Шанд и се хвърли натам, но нямаше какво да стори. Пламъците бушуваха по масата и се издигаха над главата му. Грабна торбата със скъпоценните си дневници, опряна в единия крак на масата.

Мендарк прати огън навсякъде из библиотеката. Гореше и килимът между него и останалите.

— Пречистване чрез огън — рече им невъзмутимо. — Миналото го няма. Освободих се от Преданията. Моят живот е заличен.

Постоя, докато пожарът обхвана и облицовката под красивия таван, после излезе и внимателно затвори вратата зад себе си.

Лиан се разрида за непрежалимите архиви, които щяха да бъдат изгубени завинаги. Не усещаше нажежения въздух, дима и въгленчетата, падащи в косата му, Наболата му брада беше опърлена.

Зад него се стовари шкаф и огънят близна крачола на панталона му. Нищо не се виждаше в пушеците. Втурна се на една страна, после на друга, но нямаше как да изскочи от обръча. Другите бяха избягали.

Значи щеше да изгори с библиотеката. Като разказвач оцени иронията в този обрат.

— Лиан! — повика го Шанд, после звънна и гласът на Лилис. Не ги виждаше.

— Тук съм! — отвърна дрезгаво.

Гърлото го болеше. Шанд пропълзя към него и заповяда:

— Глупако, легни на пода!

Лиан се подчини — така се дишаше по-леко.

— Как ще излезем?

— Лилис стои на прага. Ей, Лилис! — надвика старецът бумтенето на пожара.

— Тук съм — откликна момичето.

— Дръж се за ръката ми, Лиан. Пропълзяха към Лилис, вратата и безопасността;

— Виж ти какво стана… — мърмореше Шанд, подпрял на рамото си Лиан, който не можеше да си поеме дъх. — Най-сетне злодеят бе разобличен. И ще узнаем за още злини преди края на този ден. Да се махаме!

— Аз съм виновен за тази загуба! — изхленчи Лиан, но горещината бе пресушила сълзите му. — Притиснах го, за да видя дали ще издържи. Защо не си седях при книгите, пък който иска да се въвлича в интриги?

— Защо ли? — промълви и Шанд. — Но поне научихме една истина.

По коридорите се блъскаха прислужници и чиновници, понесли това, което смятаха за най-важно, или грабнали някоя скъпоценност — защо да изчезне в тази разруха? Докато Шанд и Лиан се смъкнаха по претъпканата стълба, таваните димяха навсякъде.

В голямата зала Игър стоеше изпъчен, не допускаше паника и разпращаше стражници на горните етажи да изведат спящите, както и в тъмниците да изкарат навън затворниците. Не се и опитваше да отнеме от алчните заграбените съкровища.

— Какво като ги откраднат? По-добре някой да ги притежава, вместо да се превърнат в пепел, а и не се съмнявам, че ще се намери кой да им ги вземе преди края на нощта.

Цитаделата не можеше да бъде спасена, но повечето хора се измъкнаха от пожара. Пламъците проникваха и в Голямата зала. Всички изтичаха по-надалеч от нея и скоро внушителният купол хлътна навътре и се стовари с грохот. Поеха нагоре към крепостта на Игър и работилницата, където се съхраняваше флейтата.

— Впрочем — обърна се Игър към Шанд със свирепа усмивка, — не те съветвам да играеш карти с Лиан.

Извади от джоба си сгънатия пергамент и му го даде. Шанд плъзна поглед по редовете и прихна.

— Списък със стока от магазин за килими! Имаш късмет, че беше прав, иначе всички заедно не бихме те отървали този път.

Но преди да доближат портата, оттам изскочиха двама аакими. Крещяха нещо, но думите не се чуваха добре. Единият, висок мъж с издути мускули, имаше кръв по половината си лице от рана в слепоочието.

— Златната флейта е открадната! Мендарк ни връхлетя като буря, размята и вашите стражници, и нашите, а После избяга с флейтата.

— Да, кой знае защо не очаквах тази история да завърши със самоубийство — отбеляза Игър. — Стентекс, знаеш ли къде отиде той? — попита ранения ааким.

— Никой не знае!

През портата излезе и Тенсор. Изглеждаше съкрушен.

— Сега на чия страна си? — попита го Шанд.

— Не на нашата! — троснато рече Игър. — Не те искаме!

— Ще се присъединиш ли към нас в това преследване? — продължи Шанд, глух за намесата му. — Или докрай ще се борим помежду си?

Тенсор забави отговора си.

— Няма да ви пречим, докато не го заловим. След това флейтата остава при най-силните и се надявам от все сърце да сме ние.

— Даваш ли дума? Тенсор протегна ръка.

— Имаш думата ми.

Подготовката за гонитбата приличаше на вихрушка. Дадоха на Лиан нови дрехи и снаряжение от складовете, защото не можеше да тръгне с прогорените парцали на гърба си. И все пак загубиха два часа, преди да открият следите на Мендарк и да се втурнат подире му. Получиха вест от западната порта, че Магистърът е минал оттам в галоп и е водил резервни коне. Отдалечил се по пътя към Банадор.

— И тъй, има преднина от два часа и най-добрите коне в Туркад — обобщи Игър. — Ако не падне и не си счупи крак, няма да го хванем. Накъде бяга? Защо не си отвори портал с флейтата?

Отговори му Шанд.

— Защото прехвърлянето на Мейгрейт така изкриви действителността тук, че вече е невъзможно да бъде отворен портал, ако ще и с флейтата.

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам и толкова! Но кое е мястото, където порталът ще бъде достъпен, ако ще всички останали да изчезнат? Басунез, лудият прародител на Каран, го е налучкал точно — Каркарон.

Препускаха безмилостно цял ден и цяла нощ, спряха преди разсъмване да отдъхнат няколко часа и да сменят конете. Потеглиха отново по изгрев. Игър водеше нисичката Долода, Вартила и друг уелм. С Шанд бяха Лиан, омърлушената смълчана Талия, Лилис, Джеви и Осейон, който също се мусеше. Тенсор яздеше тромаво до Малиен, следван от още четирима аакими. Тенсор стискаше зъби, въпреки че всяко друсане му причиняваше болка. Малиен гледаше като болна от страх и отчаяние. Още аакими щяха да тръгнат от Туркад. Надирил научи всичко, но болестта му попречи да ги придружи.

По пладне пак смениха конете. Следобед видяха черен жребец, паднал мъртъв от преумора в кишата. Шанд скочи на пътя и пипна муцуната.

— Още е топла, умрял е преди не повече от час. Настигаме го. Но и той се мръщеше, от неспирната езда кожата по краката му се ожулваше.

През следващата нощ стигнаха до Готрайм и спряха за малко, колкото Рейчис да чуе новините. Мендарк подминал имението час преди тях, без изобщо да погледне хората.

Добраха се и до подножието на канарите. Друг прекрасен черен кон бе зарязан, покрит с пяна. Пасеше безметежно посивялата трева. Оставиха и своите коне при него и тръгнаха по пътеката.

Не наваксаха изоставането, докато се изкачваха — Мендарк проявяваше неочаквана издръжливост.

— На онези, които участваха в подмладяването на тялото му, няма да им се размине — изскърца със зъби Игър, вперил враждебен поглед в Талия.

Тя изобщо не отвори уста.

— Трябва да си почина, каквото ще да става — изохка Шанд по средата на изкачването. Слънцето се показа в небето. — Бавим се. Да пратим напред някой по-пъргав, а и равен по ейла.

— Аз ще отида — прошепна Талия.

Магистърът бе предал всичко, за което тя се трудеше толкова неуморно.

— И аз идвам с тебе — обади се Джеви. Откакто тръгнаха, те не се отделяха един от друг.

— И аз — добави Малиен.

— И аз — избоботи Осейон. — Отричам се от клетвата, която положих пред него.

Щом стъпиха на равната площадка горе, те поеха нататък в лек бяг, продължиха ходом и пак затичаха. Въпреки това, като излязоха от Готраймската гора, зърнаха в далечината Мендарк да пъпли по билото на рида към Каркарон.

Този път хукнаха с все сила. Мендарк се помъчи да преодолее на бегом склона, обаче и младежкото му тяло изнемощяваше. Към края на дългото преследване изоставаха само с десетина минути. Талия и Джеви изпревариха другите двама и поеха нагоре по стълбата, когато Мендарк се открои върху скалата горе и насочи ръка към стъпалата.

Избликът на енергия разтопи снега, а водата се заледи отново за секунди. Последните стотина стъпала бяха истинско мъчение. Прекосиха амфитеатъра като стрели, но напразно — Мендарк вече влизаше в Каркарон.

Въпреки това упорстваха. Талия и Джеви изскочиха заедно горе, отворили широко усти да поемат променения въздух под разбития покрив на залата.

Мендарк стоеше във вдлъбнатината, оставена от машината. Сега изглеждаше позастарял. Поднасяше флейтата към устните си. Разнесоха се първите чужди, дразнещи ухото звуци.

Талия протегна ръка към него.

— Недей…

Той изсвири по-висок тон. Камъните на кулата сякаш се отъркваха един в друг, стените се клатушкаха. Джеви се метна към Мендарк, но щом помътнялото стъкло между тях, в което бе застинал въздухът, се разпръсна, Магистърът бе изчезнал.

38. Възторг и страдание

Вярна на обещанието си, Мейгрейт не излизаше от своята „килия“ в Шазмак. Хранеха я до насита, стаите бяха уютни, но се боеше. От Рулке, който я навестяваше често и я увещаваше да премине на негова страна, но повече от непреодолимото си влечение към карона. Искаше да му помогне, да стане негова партньорка, да легне с него. Боеше се и за Каран, която неминуемо щеше да я последва тук. Какъвто и избор да направеше, щяха да последват злини.

Би могла да си върне свободата, макар че я наоколо пазеха гашади, но не знаеше какво би правила после. Ако Рулке беше искрен с нея, значи мълвата за него беше лъжа. Въпреки това замислите му застрашаваха целия свят, а Фейеламор беше още по-голяма заплаха. Но ако Мейгрейт бездействаше или се опиташе напразно да стори нещо, можеше да стане и по-лошо.

Този следобед Рулке пак дойде в покоите й. Гледаше я неуверено и я изуми, като падна на колене пред нея.

— Мейгрейт, ти ме порази като мълния — промълви на един дъх, хванал ръката й. — Ние сме създадени един за друг. Но не намирам думи да ти кажа това, което изпитвам.

Неузнаваемото му държание я накара да почувства неловкост, каквато не бе преживявала — нали едва сдържаше същите копнежи.

— Ти сигурно си имал хиляди любовници.

— Да, лягал съм с някои жени — веднага призна той, — но се влюбих само веднъж, откакто дойдох в този свят. Тази връзка обаче беше неравна и завърши с трагична загуба.

— Разкажи ми!

— Когато Алсифър бе завършен, исках да го населя с деца от моя род. Но с коя да ги създам? Ялкара беше единствената жена от кароните на Сантенар, а за връзка с нея не можех и да помисля. Тя не би се любила с мен, ако ще от това да зависеше бъдещето на цялата ни раса. Оставаше една потомка на карони и аакими — доведохме и мелези при прехвърлянето. По-добре от нищо, аз обаче предпочитах децата ми да бъдат истински карони.

Съешавах се с жените от смесен произход, както някой стопанин развъжда кози от определена порода. И рожбите ни приличаха на истински карони, аз обаче не се заблуждавах. Не успях да пробия Възбраната, за да си доведа партньорка от Аакан. И тогава се прехласнах по жена измежду мелезите.

Не ни чакаше нищо добро, защото аз бях преживял цели епохи, а тя тепърва навлизаше в своята женственост. Въпреки всичко се сгодихме и тя беше готова да влезе в Алсифър и да седне до мен на трона. Но не било писано. Поквареният Съвет я превърна в примамка, за да ми заложи капан — техните така наречени Забранени опити. Напрегнах докрай силите си, но в края на краищата нито я спасих, нито запазих свободата си.

Тя знаеше със сърцевината на душата си, че Рулке й казва истината. Извършили са подлост спрямо него. Мейгрейт се взря в очите му и той попита:

— А ти какво искаш да направиш?

— Не знам. Но трябва да науча твоите замисли, за да обмисля ще се съюзя ли с тебе.

— Чула ли си за сказанието ми в Каркарон? Как ни прогониха коварно в пустотата и излязохме оттам толкова малобройни, че бяхме на ръба на окончателната гибел? Превзехме Аакан, а бяхме не повече от стотина, но се сдобихме със своя шанс да възродим расата си.

— Чух и не останах равнодушна.

Той се изправи, прекрачи от едната стена до другата, пак коленичи на пода и хвана ръката й.

— Мейгрейт, ще ти се доверя и от тебе ще зависи съдбата на нашите раси. Чуй сега и страшната истина. Знаеш ли колко са кароните?

— Предполагах, че на Аакан вече сте неизброими орди.

— Но ние не можехме да се размножаваме на онази планета! — отприщи се огорчението му. — Никога не сме били плодовити като коренната раса или фейлемите, дори аакимите. Нещо на Аакан беше несъвместимо с нас. Сега не наброяваме и сто души, а повечето сме преживели хилядолетия.

Малцина сме! Надеждата ни се преобрази в кошмар, новото ни убежище — в тъмница. Затова дойдохме на Сантенар. Нуждаехме се от свят, където да се плодим. Тази бе причината да се стремя към сътворяването на златната флейта. Наситено с рискове начинание, което обаче щеше да бъде оправдано, ако отворехме Пътя между световете, за да се преместим от Аакан. — И Шутдар ти открадна флейтата…

— С което сложи начало на бедите, връхлитащи ни и до днес. Възбраната ни закрепости на Сантенар — мен, Кандор и Ялкара. Как да възродим трима расата си, дори аз и Ялкара да не бяхме заклети врагове?

— Но защо?

— Прастара вражда между нашите родове, не ми се говори за нея. А останалите карони останаха в безизходица на Аакан, сигурно полека са губели жизненост и са се поддавали на отчаянието. Всяка моя постъпка, откакто съм на Сантенар — всяка! — беше крачка към една-единствена цел: да пробия Възбраната и да доведа другите карони тук. Да се спасим от изчезване.

— Но в Преданията е записано друго.

— Разбира се! На всеки потисник му е необходим враг, за да отклони вниманието от собствените си пороци. Аз подхождах идеално за ролята на враг… Все пак държа да науча желанията ти, ако нямаш стремежи.

— Предопределението ми е да възстановя равновесието между световете, което Шутдар е нарушил, но не знам как да го постигна.

— Значи целите ни се разминават напълно. Той стисна юмруци.

— Не можем ли да си помагаме?

— Възстановиш ли равновесието, неизбежно ще настъпи краят на Възбраната. И ще е почти невъзможно да намеря Пътя.

— Но пробивът в нея е прекалено опасен.

— Направих го веднъж и знам как да продължа.

— Първия път се провали.

— Заради дребно недомислие в машината, което отстраних. И аз се постарах да се справя със слабостите си. Кароните са пред пропаст и само аз съм способен да ги пренеса над нея. Прехвърля ли ги тук, всичко ще се промени. Тогава ще ти помагам с радост.

— Не, на такъв риск няма да се съглася — отвърна Мейгрейт. — От Огледалото научих, че цялата напаст от пустотата може да нахлуе на Сантенар. Те ще заличат от света човешкия род.

— Огледалото лъже! — ядоса се Рулке. — Вещ, създадена от аакимите, вечна пречка за нас.

— Не и за мен!

— Дори и за тебе!

— Няма да отстъпя. — Тя стана и вирна глава, за да го погледне в очите. — Няма да се поддам на увещанията ти.

Взираха се един в друг дълго и Рулке натърти:

— Не бих ти позволил да ми попречиш. На везните е бъдещето на моята раса.

— И на моя свят. Само една четвърт от кръвта ми е каронска, не забравяй.

— Но преобладава, изявена е у тебе повече от останалото.

— Аз съм трикръвна. Как да платя за вашето бъдеще с края на друга раса?

— Ама че изтезание! Принудиш ли ме да избирам, няма да се вслушам в чувствата си към тебе.

— И що за чувства са те? Тук съм от два дни.

— Чакал съм те две хиляди години. Ти ми откри шанс, какъвто никой от нас не е имал досега.

— Съжалявам — откровено призна Мейгрейт.

— Значи ни предстои сблъсък. Рулке излезе тичешком от стаята.

— И ти ще победиш — каза си Мейгрейт, — защото не искам да се боря с тебе, а каквито ще гръмки думи да изричам, не мога да ти наложа волята си.

Но броени минути по-късно Рулке отново се втурна при нея.

— Покажи ми го!

Тя плахо извади Огледалото.

— Седни до мен — помоли той — и ми покажи какво си видяла в него. Какво е посланието на Ялкара?

Мейгрейт намери посланието, но пак се натъкна на обезсърчаващия пропуск.

— Убеди ли се? — обърна се към Рулке. — Май не успявам, защото не ми стига каронска кръв.

— Аз пък ти казвам, че Огледалото лъже, а премахнеш ли лъжите му, започва да крие и да мами. Дай ми го.

Сграбчи Огледалото в яките си ръце и прониза с поглед дълбините му. Образът на Ялкара се скри. Повърхността се менеше от сребриста в златиста и обратно, после бликна толкова непоносимо сияние, че и Рулке се стъписа. — О, не! С мен няма да го бъде!

От напрежение ръцете му потръпваха, изведнъж лицето на Ялкара се появи отново и думите се подредиха под нея както преди. Но сега се виждаше и липсващата част от посланието.

Ярките букви угаснаха. Мейгрейт се взираше в Огледалото, смазана от непоправимата си грешка. Толкова умуваше, колебаеше се, но до по-невярно решение не би стигнала, дори ако нарочно бе пожелала това.

— Нямало е как да знаеш — успокои я Рулке. — Сега научи. Дала си наследството си на нашите врагове, загубила си защитата си, а Тенсор сътвори от златото най-гибелното устройство.

— Не знаех! — изхлипа Мейгрейт. — То ме излъга. Никога няма да се доверя на Огледалото да ми покаже какво да правя. Ти можеш ли да извлечеш тайната от него?

— Не и без златото. А и да го имах, пак не ми се вярва, след като Тенсор го е обработил. Ще намериш друг начин. Може би ще се сетя как да ти помогна, ако сега дадеш съгласието си да не ми се противопоставяш.

— Аз… ще си помисля.

Рулке се изправи като пружина и без нито дума повече излезе.

Мейгрейт изплува от съня, понесена от мисълта за Рулке. Съзнаваше, че го желае и с душата, и с тялото си. Нямаше никакви съмнения. Спомни си първата им среща в Шазмак и върховната радост от докосването на ръката му. Вълни от топлина плъзнаха по нея. Кожата й стана толкова чувствителна, че тя отметна завивката, за да й олекне от студения въздух в стаята.

Някой тропна веднъж на вратата. Рулке! Тя навлече халат, окачен на стената, но май бе принадлежал на подрастващата Каран и се оказа твърде къс и тесен. Отиде да отвори, придържайки го с едната си ръка.

Рулке стоеше в коридора. Носеше кошница. Така го жадуваше, че нещо се разтопи в съзнанието й.

— Влез…

Заради хаоса в главата си Мейгрейт пусна халата и погледът му се плъзна по извивките на гърдите й. Пусна кошницата до вратата, изтрещяха счупени съдове.

Тя стисна ръката му и го дръпна към спалнята. Размърда рамене и халатът се свлече на пода,

— Какво е това на рамото ти?

Рулке докосна полека зачервената рана с върховете на пръстите си.

— Фейлемите ме улучиха със стрела. Нищо особено.

— Моят лечител Идлис ще се погрижи за раната. Скоро ще заздравее.

— Да оставим това за утре!

Кожата му беше гладка и мургава, не бе обрасъл с косми като Игър. Мейгрейт го привлече към себе си и му се усмихна.

— Има различни начини да водиш битка.

Така ги свари Фейеламор. За да проникне незабелязано в Шазмак, вложи цялото си умение и опит, натрупани през дългия й живот като най-великата майсторка на илюзиите. Тъкмо тя бе първият враг, за когото помисли Рулке при налагането на защита тук. Но Фейеламор бе опознала и Шазмак, и заложените в града Пазители, дори и тайните проходи.

Проникна скоро след Мейгрейт и през нощното си дебнене чу с разтърсило ума й изумление, че и нейната трикръвна е тук. Мина още денонощие, преди да я открие, започна да се изтощава. Все по-трудно поддържаше илюзията, пазеща я от общата бдителност на гашадите. Намери покоите, където бе живяла Каран, и се вмъкна безшумно. Никакви звуци, никакво движение. Зората проникваше с мъждива светлина през кристалния прозорец. Фейеламор доближи на пръсти отворената врата на спалнята и надникна.

Те бяха заспали прегърнати. Фейеламор потръпна. Малко оставаше да се разпищи от скръб и злоба. Да имаше кинжал, тутакси щеше да прониже и двамата.

Рулке шавна. Не биваше да долови присъствието й. Фейеламор закрепи разпадащата се илюзия и се изниза към далечна част на Шазмак, за да ближе душевните си рани и да подготвя отмъщението си.

„Какви игрички са подхванали? Мейгрейт рискува много, като се забърква с Рулке, а и той също. Дали не се е увлякъл прекалено и разсъдъкът го подвежда? Виждам своя шанс…

Но тя защо е тук? Несъмнено иска да си присвои машината, само че не й достига сила. Нали аз прекърших волята й, за да не ме застраши някой ден. Рулке ще я убеди да застане на негова страна, както вече я е съблазнил. Ще се опитат да отворят Пътя и не е немислимо да успеят. Трябва да предотвратя това, каквото ще да става. Ще му предложа нещо по-добро.

Щом порталът възникне, ще пробия през него и ще разпръсна Възбраната. Ще разтроша на парченца и любимата му играчка. А онова, в което е същността й, ще отнеса със себе си, за да не бъде направена наново. И докато те се мъчат да отблъснат нашествието от пустотата, ние най-сетне ще се върнем на Талалейм. Но не мога да направя всичко това отдалеч. Трябва да бъда до Рулке, да виждам портала.“

Следобед откриха Фейеламор пред портата на Шазмак. Държеше се смирено, за да им внуши, че неуспешният й опит да влезе крадешком е бил последният хазартен залог на отчаянието.

Очите на Рулке се присвиха, когато му доведоха дребната жена, облечена в бяла роба и със сандали на краката, понесла пътна торба на рамото си. Показа с жест, че е готов да я изслуша.

— Дойдох с предложение — започна Фейеламор с тон на човек, претърпял крушение на надеждите си. — Ти остана без свой човек с дарбата на усета, аз пък бях изоставена от онази, която отгледах. Знам, че си в състояние да отвориш Пътя, но не можеш да проследиш променливите проходи към Аакан или Талалейм.

— Нямаш представа какво мога или не мога.

— Изтръгнах истината от Каран. Научих как си я използвал и как тя те е провалила с присъщата си страхливост.

За миг Рулке се озадачи, после се разсмя оглушително.

— Не тя ме провали — закънтя гласът му, — а аз нея! Не познавам по-храбър човек на Сантенар от Каран Елиенор Фърн. 0, колко забавно! Тя те е накарала да повярваш на увъртанията й.

— Все едно. — От унижение гласът на Фейеламор се вледени. — Чуй предложението ми. Аз мога да намеря проходите между световете, но се нуждая от Мейгрейт, за да пробия Възбраната. Или от тебе. Заедно можем да постигнем целите си. Известно ти е за какво жадуват фейлемите. За Талалейм и нищо друго. Ще напуснем този свят и никога няма да стъпим отново тук. Владей и Сантенар, и Аакан, щом такова е желанието ти. Но ние ще браним Талалейм с всички сили!

Рулке се замисли. Не би й се доверил, но предложението й беше интересно. Колкото и да бе търсил, не попадна на друг с дарбата на усета, който да притежава и останалите способности на Каран. Фейеламор беше права — той не вярваше, че ще успее да намери Пътя сам. Но пък нямаше по-лукаво същество от нея. И думите, и постъпките й изтъкаваха мрежа от заблуди. Надмощието на собствената й раса беше единственото важно за нея. Изобщо не трепваше, каквото и да стореше по пътя към тази цел.

— Може и да се възползвам от помощта ти за някои дреболии — отговори Рулке с изиграно безразличие. — Ще обмисля предложението. Засега ще останеш в Шазмак и ще се примириш, че си пленница. Отведете я!

Стража от гашади придружи Фейеламор до покои с единствен изход. Пазеха отпред на смени. Тя се подчини охотно, доволна от началото. Дори Рулке не би съумял да я възпре в най-решителния за нея миг — след като той й е отворил Пътя през Възбраната.

Сутринта бе дошъл Идлис, който прегледа раната, проми я, посипа я с някакъв прах и пак я превърза. А няколко часа по-късно Пазителите вдигнаха шум навсякъде из Шазмак. Мейгрейт искаше да научи причината, но нямаше кого да попита.

Вечерта Рулке дойде с отрупан поднос в ръцете. Мейгрейт го чакаше нетърпеливо. През целия ден си мислеше за нощта им заедно и каква втора нощ ги очакваше, ако и той бе останал удовлетворен като нея от предишната.

— Фейеламор е тук — сподели той. — Какво ли иска всъщност? Болка прониза Мейгрейт в гърдите. И досега й беше тягостно да чува това име.

— А тя какво ти каза? Рулке й описа разговора.

— Сигурно е вярно отчасти, но аз знам как те мрази и се бои от тебе, затова… — … затова ще се отметне в най-удобния за нея миг!

— И ще стори всичко възможно да те премахне. Не я слушай! — настоя Мейгрейт, вече обзета от предчувствие и за неговата участ, и за своята загуба.

— Но защо? От чие име говориш? Тя трудно намери думи.

— Ами… от името на Трите свята, ако изобщо мога да говоря от нечие име. Поне за това имам повече основания от всеки друг.

Но в същото време се стремеше към кароните — те бяха нейният народ.

— Да, вероятно имаш право. — След миг Рулке попита неочаквано: — Знаеш ли кой е баща ти?

Въпросът я свари неподготвена, точно каквото беше намерението му.

— Фейлем. Нищо друго не научих. Отдавна е мъртъв.

Идеше й да изкрещи: „Ако знаеш, кажи ми!“, обаче не прояви слабост пред него. Отвърна му само със същия хладнокръвен поглед. Колкото и да бе разгорещена страстта помежду им снощи, не владееше добре словесните игри. Реши, че е по-добре да бъде пряма. Желаеше го, но нямаше да застраши единствения свят, който познаваше.

— Рулке — промълви унило, — не бих ти помогнала. Рискът е прекалено голям.

Но улови ръката му и я притисна към устните си.

— Що за мъчение! — изохка той.

— И за мен. Но този свят ми е скъп, както ти държиш на своята раса.

— Значи няма да обсъждаме повече този въпрос.

Изправи се, ала Мейгрейт не пусна ръката му и стана с него.

— Забавляваш се за моя сметка ли? — грубо попита Рулке.

Тя пламна цялата. Какво чувстваше той към нея? Трябваше да знае, дори с цената на достойнството си.

— Не съм изкусна в женските хитрини. Позволи ми да бъда съвсем откровена. Искам те — и сега, и завинаги. Кажи ми дали и ти го искаш, за да няма нищо скрито помежду ни.

Взираха се един в друг. За какво ли мислеше Рулке? И как щеше да постъпи? Великият предател… Никой не бивало да му се доверява. Мълчанието се проточи безкрайно, Мейгрейт си пожела да се свре в някоя дупка, за да умре от срам. Рулке изглеждаше суров, неумолим, потискащо властен. Но след миг прозря през маската — той също се плашеше и тънеше в неувереност. Протегна ръце към него.

Без да откъсне погледа си от нея и за секунда, той свали златен пръстен от ръката си. Мейгрейт би могла да пъхне два пръста в блестящото кръгче. Рулке го стисна в юмрука си толкова здраво, че на челото му изби пот. Струйка дим се проточи към тавана. Рулке стремително потопи юмрука си в кана с вино и пръстенът засъска. Разтвори пръсти. На обвитата с пара длан пръстенът лежеше видимо смален. Точно според тънките пръсти на Мейгрейт.

Тя се взираше затруднена в пръстена. Какво да му даде? Хрумна й, че има нещо подходящо. Бръкна в кожената кесийка и извади своя пръстен от червено злато — единственото останало след изработването на флейтата. Плъзна пръст по ръба му все по-бързо, накрая златото светна и забръмча.

— Подай ми ръка. Тя сложи мекия като глина пръстен на широкия показалец на Рулке. Бръмченето стихваше, светлината угасна и златото се втвърди точно по мярка както на нейната ръка.

— И аз те искам сега и завинаги — изрече Рулке.

— Така да бъде.

Пристъпиха напред едновременно, но отвън усетиха да ги връхлита странно, почти недоловимо и все пак познато въздействие. Мейгрейт го познаваше от деня, когато двете с Фейеламор заедно отвориха портал към Хависард.

— Фейеламор! — изръмжа Рулке и скочи към вратата. — Ти остани тук!

Вратата се затвори с трясък. Мейгрейт също се хвърли към нея, но този път ключалката не поддаваше. Седна на края на леглото. Какво ли бе намислила Фейеламор този път?

Рулке не се връщаше, а съвсем скоро Мейгрейт почувства особено, туптящо изкривяване, и то могъщо. Той работеше със своята машина. Нима бе сключил съюз с Фейеламор въпреки предупреждението й? Смразяващият страх за малко не я обсеби. Тъкмо намери мъжа, с когото да се сближи, и щеше да го загуби.

Забелязваше и разминаването във вибрациите от двата източника, което се превръщаше в оглушителен хаос. Ту замираше напълно, когато се заличаваха взаимно, ту изтъняваше в пищене от общата им сила. Не разбираха ли какво правят? Или нехаеха? Възможно ли беше на Рулке да му е все едно, освен ако всички негови думи, накарали я да повярва, не бяха изкусно оплетени лъжи на Великия предател?

„Няма да се усъмня. Сигурно той не осъзнава докрай какво върши. Заблуждава се за Пътя и за пустотата. Познава ги каквито са били, но не каквито са сега. Всичко се е променило, а Възбраната се разпада. Няма кой друг да спре заплахата освен мен.“

Мейгрейт насочи цялата мощ на съзнанието си към ключалката. Някой друг може би щеше да опита с по-малко сила и повечко търпение. Ключалката се разхвърча на парченца, вратата — на трески. Йеча се опита да застане на пътя й, но Мейгрейт вдигна юмрук. Изражението й беше смразяващо.

— Попречиш ли ми, от тебе ще остане само петно на стената. На Йеча и стигна благоразумието да се подчини. Гашадите бяха безупречна стража, но отдавна не можеха да се мерят с Мейгрейт. Тя се втурна към голямата зала, където беше машината.

Подмина групичка гашади, подхванали яростен спор. Дочу откъслечни думи — и те стигаха да задълбочат уплахата й.

— Сказанието на Лиан беше правдиво — настоя Идлис — и трябва да си извлечем поука от него.

— Заклели сме се — възрази Плещест мъж, различаващ се по външност от останалите.

Това беше Джарк-ун, старшият сред онези, които преследваха Каран от Физ Горго.

— Как да служим на господаря, щом е такъв глупак? — прошепна застаряваща жена.

— Заклели сме се, Тиона — повтори Джарк-ун, сякаш този отговор беше предостатъчен.

— Но не сме се клели на Фейеламор! — отсече Идлис и потрепери. И сред най-преданите започваха раздори. Мейгрейт се боеше да не закъснее. Нахълта в залата и се заозърта къде е Рулке.

Машината работеше, огъваше и усукваше пространството навсякъде около себе си. Светлинните лъчи също се извиваха към нея.

Подът пък хлътваше като лист от гума, върху който е пусната стоманена топка. Рулке се бе изправил отгоре, опрял длани на лостовете. Фейеламор седеше със затворени очи на килимче, постлано на пода. Явно поддържаха мисловна връзка. Мейгрейт знаеше какво се опитват да направят — Каран й бе обяснила. Рулке се стремеше да пробие Възбраната със своето творение, Фейеламор пък щеше да се пресегне с ума си през пролуката, за да намери неспирно променящия се Път между световете. Търсеха Пътя към Аакан. Мейгрейт се подвоуми, а пред очите й изникна леко издута, блещукаща повърхност. Приличаше на великански сапунен мехур, проникнал през стените, пода и високия таван. Стената на Възбраната вече беше достъпна за зрението. Рулке завъртя кръгла издатина на пулта пред себе си. Пред машината се появи леща, оформена от светлина. Той я тласна към Стената и едновременно я сви до малък кръг.

Мейгрейт пристъпи към тях. Преди да ги доближи, Фейеламор се сепна и я изгледа със студените си бездънни очи. Стената пак се скри от погледите им.

— Не й причинявай зло! — извика Рулке, но не смееше да прекъсне работата си на средата.

Очите на Фейеламор се промениха чудато и Мейгрейт загуби опора под краката си. За пръв се сблъскваше с такова заклинание и не знаеше защита срещу него.

От всички сетива и остана единствено зрението. Цялата зала се мяташе пред нея. По-отвратително замайване не бе изпитвала досега. Нямаше „горе“, нямаше и „долу“. Безчувствените й крака се подгънаха.

Опита се да каже нещо, но не помнеше никакви думи. Лежеше с долепена в пода буза и се тресеше. Само мислите й още се мятаха трескаво из главата.

Дълго остана неподвижна, преди да се подпре на лакът, ала щом се раздвижи, връхлетя я следващият пристъп. Мейгрейт се престори, че става с последни сили, изохка и се просна по лице. Нямаше сила да се бори с Фейеламор, но се надяваше тя така да е изразходвала способностите си, че скоро да бъдат изцедени.

Гледаше как Стената се появи повторно. Фейеламор забрави за Мейгрейт, която тутакси се ободри и внимаваше да не се издаде.

Постара се да извлече всичките си запаси от жизненост. Рулке се излагаше на смъртна заплаха. Сега зависеше от Фейеламор, защото очакваше тя да намери неговия Път. За да постъпи толкова неразумно, сигурно бе стигнал до пълна безнадеждност. Отвореше ли Възбраната, Фейеламор би могла да го нападне, докато той се опитва да отблъсне напиращите към Сантенар твари от пустотата.

Мейгрейт разпалваше омразата си към Фейеламор и чакаше своя шанс. Очертанията на всичко около нея се преливаха и кривяха така, че умът й почти отказваше да ги възприеме. Не биваше да изчаква прекалено дълго…

До нея стигнаха първите слабички отгласи от друга сила, също позната. Някой използваше флейтата. Помнеше това застрашително духовно излъчване още от Хависард. Мендарк… Значи задругата беше наблизо. Олекна и неимоверно, поне имаше с кого да сподели бремето. Чак тогава проумя какво може да означава намесата му. Дивата мощ на флейтата можеше да разкъса окончателно слабеещата Възбрана. И нищо не би могло да спаси Сантенар.

39. Сигналът на Пазителите

Талия зяпаше безцелно вдлъбнатината на пода.

— Единадесет години се трудих за нищо — прошепна тя, усещаше се предадена от Магистъра, на когото бе служила с неизменна вярност.

Джеви стискаше навехнатата си китка. Осейон се подпираше задъхан на стената.

— Не ми допада звученето на тази флейта — процеди Малиен. — Тежко му на Мендарк.

— Кой ще изпълнява задълженията на Магистър сега? — омърлушено попита Талия.

— Ти, кой друг! — дрезгаво се обади зачервеният Шанд. — Толкова време си неговата старша помощница.

— Да, ама той не Споделяше тайните си.

— Я се погрижи за Джеви, че пострада — потупа я по рамото старецът.

Тя се опомни и отиде при Джеви.

— Извинявай. Какво ли си мислиш за мен…

— Мисля, че ти пострада по-лошо от някакво си навяхване. Но нямам нищо против да ми превържеш китката. А после — засмя се той — бих ти помогнал на свой ред да се справиш с понесения удар.

Талия го прегърна.

— Не ме пускай, Джеви, Никога!

— Няма да те пусна.

Изненада и себе си, и нея, и всички наоколо, като я целуна по устните.

— Трябва да отидем в Шазмак — мръщеше се Игър.

— Но ще се домъкнем там много дни след като всичко е свършило — възрази Малиен.

Най-после и Тенсор влезе мудно в залата, подкрепян от двама аакими.

— Тенсор, ще отвориш ли портал за нас? — попита го тя. — Ха!

Той се отпусна на пода и изви гръб, търсеше поза, в която болките да намалеят. В безмилостното преследване бе изнемощял повече от всеки друг.

— Заклех се да не го правя повече и няма да престъпя клетвата, освен ако това не е последната ни надежда.

— Ако не влезем в Шазмак още днес — напомни Игър, — не би останала никаква надежда.

— По-скоро ще пристигнете, ако тръгнете пеша — сопна му се Тенсор. — Не съм трикръвен като Мейгрейт, нито разполагам е флейтата. Цели седмици се подготвях за първия си портал. Търсете друг изход.

— Нямам дарбата — поклати глава Игър.

— Нито пък аз — добави Малиен. — Нищо не направих и Аакан е обречен.

— Все още не е — ободри я Шанд. — И аз се бях зарекъл, че повече няма да прибягвам до достъпните ми сили. Времето обаче отменя всички клетви, ако ви сполети злощастието да живеете прекалено дълго. Не съм отварял портал досега, но знам как да го направя. А и май няма друго място освен Каркарон, където слабак като мен да успее. А вие трябва да ми бъдете опора. Талия, помня колко неуморно се опитваше да върнеш Каран и Лиан в Катаза. Отново можеш да приложиш тези способности. И ти, Игър. Тенсор, от тебе искам знанията ти.

— Как ще намериш целта? — разгоря се любопитството на Лиан.

— Нали отиваме в Шазмак? — Шанд посочи ямата в пода, оформена от дъното на машината. — Подобното се привлича с подобно. Това ще е магнитът, който ще насочи към себе си нашата игла. А ти се дръпни настрана.

Шанд обиколи вдлъбнатината и накрая избра да застане недалеч от нишата, където седеше Каран преди време.

— Тук е добре. Я да помисля малко… Нека първо се нахраним и да се наспим. Отварянето на портали изисква пълен корем и бистър ум.

Мина полунощ, преди да решат, че са готови.

— Хвани ме за ръцете, Талия — нареди Шанд. — Игър, опри гръб в моя.

— Кое ще си представиш, за да насочиш портала? — попита Лиан.

— Млъкни, досаднико! — затътна гласът на Шанд, забравил за миг облика си на изнурен старец, но сетне добави по-благо: — Не пропускай нищо, ако искаш да го запишеш в преданието.

На едната си ръка Шанд носеше пръстена, който Ялкара бе изковала за него като прощален подарък. В другата държеше черния си жезъл. Талия го бе хванала за китките. Той доближи своите и нейните пръсти към челото си. Пръстенът засия, блещукането плъзна по ръката му, обгърна цялото тяло и се разшири до влъбнатината в пода. Обхвана и нея, като заприлича на сладкиш с отхапано от едната страна парче.

— Това е особен вид портал — каза Шанд приглушено. — Ще остане тук, щом го закотвя… — запъна се от усилието. — … така! Щом влезем в него и аз си представя целта, ще се проточи към Шазмак и ще свие разстоянието от тук до там в няколко крачки. Докато не излезете от светлината, ще останете в портала. Внимавайте да не пристъпяте извън нея. Другите портали прехвърлят направо, но при прехода се намирате в промеждутъка. Точно сега това е твърде опасно.

Щом влязоха в портала, трепкащата светлина се превърна в златисто було. Десетки въпроси напираха в устата на Лиан, само че не посмя да ги зададе.

Тенсор остана вяло до разбитата стена. За стоящите в портала светът отвън избеляваше и едва го виждаха. Внезапно Шанд смъкна пръстена от ръката си и го сложи на дланта на Лиан.

— Стискай го силно и не мисли за нищо!

Той прекрачи извън безплътната завеса, по която внезапно плъзнаха различни цветове. Лиан затвори очи и сви юмрука си около пръстена.

Шанд отпусна ръка на рамото на Тенсор.

— Да вървим. Ти си ни необходим.

— Това е краят на света.

— И искаш да го дочакаш тъкмо в Каркарон ли?

— Няма значение!

Но Тенсор му позволи да го въведе през булото и Лиан с облекчение върна пръстена.

— Защо ми заповяда да не мисля? Шанд се ухили.

— Защото така щеше да промениш цветовете.

— А на нас как щеше да се отрази?

— Ти би се уплашил — разсмя се старецът. — Нямаш силата да определяш направлението на портала. И стига си бърборил!

Лиан си затвори устата. Шанд пак опря пръстена в челото си, малкият купол около тях се уплътни в пашкул и се проточи напред стремително, но другият край смущаващо за сетивата оставаше съвсем наблизо. След по-малко от минута коридорът престана да се удължава.

— Чакайте! — рязко нареди Шанд и излезе през предната стена в нищото. Върна се след малко. — Пристъпете до самия край, но ако ви е мил животът, нито крачка повече!

— Какво ли ще заварим там? — смънка Игър.

— Опустошение! — троснато отговори Тенсор.

Промъкнаха се по гъвкавата основа на пашкула. Лиан се принуди да не мисли какво я задържа, за да не се разтвори изведнъж под краката му и да го запрати в нищото. Разстоянието между Каркарон и Шазмак се бе смалило до дълъг безплътен коридор. Навсякъде имаше непрогледна мъгла освен точно пред тях. И там, далечна, но отчетлива се виждаше машината като петно от мрак, обвито в червени пламъци.

Каран изпъшка гърлено. Не усещаше никаква сила в ръцете и краката си. Молеше се неистово капанът да се задейства. Нямаше друго спасение от свирепия враг.

Съществото я доближаваше стъпка по стъпка. Значи капанът се бе повредил. Каран напрегна мускулите на краката си. Лорскът беше само на пет-шест разкрача от нея, можеше вече да се нахвърли.

И той го направи, преди тя да се усети. Въпреки светкавичните си реакции Каран изобщо не помръдна, толкова пъргав беше този звяр. Или я бе вцепенил с някакво внушение?

Люкът на капана падна с трясък. Вместо да подскочи и да се стовари върху нея, лорскът се подхлъзна върху измамната опора и не смогна да се отблъсне. Тупна на един разтег от Каран, ала тази половина от люка също поддаде. Подът се наклони и под нейните ботуши — явно бе стъпила в края на капака, но се оказа прекалено лека, за да хлътне в ямата.

Смайващо дългата ръка на лорска се стрелна към нея. Каран се хвърли назад, но само се просна по гръб и краката й увиснаха над празното пространство. Ноктите на звяра раздраха плата не единия крачол и се впиха в каменния ръб.

Каран изписка — ако паднеше, лорскът щеше да повлече и нея. Пусна светлика и задрапа с пръсти по пода в търсене на каквато и да е опора. Напипа пукнатина в мига, когато вторият капак също се удари в стената на ямата. Лорскът увисна с цялата си тежест, ставите на ръката му изпукаха, а ноктите са плъзнаха по ръба. За малко не придърпа и Каран, но крачолът се разпори.

Лявата му ръка замахна и пръстите се вкопчиха в пролуката между капака и ръба на ямата. Този път се задържа. Единият нокът се изскубна, съществото незнайно как продължаваше да виси на три пръста.

А Карън се преметна назад презглава и се изправи. Задушаваше се от уплаха. Ще падне ли този звяр, или ще се издърпа нагоре? Дясната му ръка се удари яростно там, където се съединяваха камък и метал, ноктите заскрибуцаха неприятно. Май щеше да се измъкне.

Все пак имаше тясна ивичка покрай капаците. Тя грабна светлика от пода, мина по нея, долепила гръб до стената, и затича в тунела, без да се обърне. Зад нея лорскът нададе вой. Излизаше ли от капана, или падаше? Не почака да се убеди, а бягаше с развени около краката парцали от панталона. Накрая едва се задържаше права. Свърна тромаво зад поредния ъгъл и се натъкна на скална стена.

„Почти накрая съм“ — напомни си и потърка насиненото си чело. Двадесет крачки по-назад имаше страничен тунел, стига да намереше ключа за отварянето му. Тя се върна и започна да търси скритата плочка, която щеше да и отвори вратата към Шазмак.

Сега се насади… Кварцова жила сочеше плочката, която бе вградена в стената толкова нависоко, че и най-дългурестият ааким би трябвало да се изправи на пръсти, за да я натисне.

Озърна се уплашено назад. Най-черните й опасения се сбъдваха. В далечината светнаха две отразени точици. Каран подскочи, но не достигна плочката.

Чуваше се жвакане, сякаш някой пляскаше с мъртва риба по камък. По краката на лорска отново се стичаше кръв от отворената рана. Звярът се мъкнеше сковано към нея. Дългите ръце провисваха към пода, от едната също капеше кръв — той бе разранил пръстите си при бесните напъни да изскочи от ямата. Този път не би го спряло нищо освен смъртта.

Каран отстъпи няколко крачки, засили се и скочи. Изпънатите й пръсти за миг докоснаха плочката. Вратата не се отвори. От нея се искаше да натисне първо с дланта и веднага след това с пръстите. Дръпна се, втурна се и пак скочи.

Лакътят й се блъсна в стената, светликът изскочи от ръката й, падна с пукот на пода и угасна. Каран се хвърли към него и едва изкопчи немощна светлинка от най-голямото парче.

Жвак-жвак… Лорскът беше наблизо. Личеше, че е изтощен като нея, но нали бе оцелял в пустотата? Е, нямаше да му се даде лесно! Коленете й трепереха, когато се засили за последния опит. Цялото й тяло се изпъна. Удари плочката и с длан, и с пръсти. Зад стената се засилваше глухо стъргане и пред Каран зейна тунел, който се изкачваше в мрака.

Тя падна на крака като котка, шмугна се под ноктите на лорска и влетя в тунела, макар че й се гадеше от вонята на гангренясалата му рана. Някъде отляво камък в зида (този тунел беше построен, а не пробит в скалата) задействаше механизма, който щеше да затвори тунела. Нямаше време да опипва в тази тъма. А лорскът се устреми подире й, намерил у себе си последни сили.

Високите стъпала бяха нагодени за краката на аакими, но Каран прескачаше през едно, чак докато спря на площадка, за да си поеме дъх. Под ребрата й смъдеше, тя не дишаше, а хълцаше.

Лорскът изостана в катеренето, обаче се тътреше неумолимо нагоре. Каран не се съмняваше, че съществото би могло да продължи така цял ден, а само след половин час с нея щеше да е свършено.

Още колко са стъпалата? Не можеше да прецени в сякаш нескончаемата чернилка отпред. И какво ли имаше горе? Тенсор забрави да й обясни. Тя също преодоляваше като препятствие всяко следващо стъпало.

Някак изкатери тези може би над хиляда стъпала. Изкачваше се, а паренето в хълбока й изчезна, после пак се разгоря и повече не я остави на мира. Вървеше нагоре, а плътта по краката й все едно се топеше и стичаше, усещаше мускулите си подпалени, сухожилията — изопнати като тел. Вкусът на жлъч напираше чак в носа й, ужасът се впиваше в главата й като трион, прогонил всички други мисли. Най-сетне очите я увериха, че горната площадка не е далеч.

Огледа се — лорскът беше само двайсетина стъпала под нея. Козината на гърдите му се сплъстяваше от пот, изсъхналата слюнка бе полепнала чак по корема му.

„Нека има врата, нека е отключена!“

Накрая лазеше на четири крака. Видя излят от желязо Пазител до осеяна с нитове метална врата. Затворена. Заклатушка се към нея и бутна. Беше залостена. Дори не се помести от тежестта на тялото й. И нямаше къде да избяга.

Каран се давеше от плач, но закрещя:

— Помощ, помощ!

Насилваше гърлото си за най-пронизителните писъци. Блъскаше и риташе вратата. Зърна отчупено от стените парче и заудря с него, вратата кънтеше като тъпан. Зад нея лорскът се довлече по последните стъпала.

— Това пък какво е?

Рулке се взря обвиняващо във Фейеламор, но и тя беше озадачена.

— Устройство — промълви след секунда Рулке. — В ръцете на човек, който не го владее добре. — Вдиша силно и добави: — Поне аз не съм запознат с подобни похвати…

— Все пак е опасен и за двама ни — прецени Фейеламор. Мейгрейт още лежеше на пода и дебнеше сгоден случай. Изведнъж Фейеламор ахна:

— Познавам това излъчване. Мендарк!

— Да побързаме, преди да се е изтърсил тук — подкани Рулке. Той отново опря светлинната леща във Възбраната. Там се изду по-голяма леща, по повърхността й пробягваха пъстри оттенъци като по сапунен мехур. Цветовете се скриха ненадейно, лещата се залюля насам-натам, подът също се раздруса. Жуженето нарастваше в бучене.

— Сега! — изрева Рулке.

В този миг цялата трепкаща Стена избумтя като огромен гонг, а Мендарк се появи на един балкон над тях, обвит в заслепяваща сфера. Държеше златната флейта.

Рулке избълва сквернословие, машината се завъртя покорна на волята му и насочи през лещата импулс с формата на пръстен към балкона. Мендарк вдигна флейтата към устните си и изчезна. Цялата зала като че напираше да се обърне наопаки. Стената на Възбраната се носеше напред-назад из нея и макар че беше безплътна, с всяко преминаване Мейгрейт отново губеше представа къде се намира.

Машината се преобърна с дъното нагоре, докато Рулке се опитваше да я укроти. Най-после отново му се подчини. Спусна я на пода и се присви върху нея, впил пръсти в корема си. По лицето му избиваха капки пот колкото грахчета.

Едва се приготви да започне всичко отначало и му попречи още нещо. Портал се вмъкна толкова плавно, че никой не осъзна появата му, докато не зърнаха златистия пашкул в далечината. Спря в отсрещния край на залата и Шанд излезе напред. Сега Рулке си спомни кой е този старец.

— Гилиас! — сякаш изрече ругатня.

Лиан се озърташе навсякъде, но не видя Каран. Машината се понесе към задругата с разтърсващ грохот, от който го заболяха костите и зъбите. Мощта й притискаше пода надолу, зейна яма, към която литнаха дребни предмети.

Дори във вътрешността на портала Лиан усещаше колко непреодолимо е привличането на това творение. Подметките му се хлъзгаха по гладкия под на светлинния тунел.

Какви ли други чудеса би могъл да направи Рулке с машината? Не се съмняваше във величието му. Кой би имал дързостта да каже, че той не е най-подходящият, че няма в края на краищата да се окаже най-доброто за Сантенар? Поддаваше се на някогашното изкушение да се присъедини към него.

Някой хвана рамото му и гласът на Малиен прозвуча тихо в ухото му:

— Прояви воля, летописецо. Привличането понамаля.

— Гилиас! — повтори сдържано Рулке. — Помисли, преди да направиш нещо. Мейгрейт е при мен.

— Ако я нараниш, ще…

— Ние се обрекохме един на друг! Но това начинание е жизнено важно за моите сънародници. Не ще допусна никой да ме възпре.

— Опасни опити си правиш… — завъртя глава Шанд. Възбраната примигна и избеля, после светна ярко.

— Разпада се! — кресна Фейеламор. — Възстанови я, по-бързо!

— Имам по-неотложна работа — сопна й се Рулке. — Накарайте Лиан да излезе напред.

Лиан се престори, че е забравил предупреждението на Шанд, и изскочи от портала.

— Къде е Каран? — развика се, застанал пред машината.

— Ти ми кажи.

— Тя тръгна с Мейгрейт — напомни Шанд.

— Мейгрейт, къде е тя?

— Приспах я и я затворих в заслона по пътя през източния превал — бездушно отрони Мейгрейт. — Но навярно отдавна е излязла оттам.

— Намерете я! — изръмжа Рулке на гашадите.

Главата на лорска се подаде над ръба на площадката. На неравни подскоци се показа и цялото му тяло. Спря в края на площадката, устата му се отвори в ужасна гримаса и той се запрепъва към нея.

Каран трескаво търсеше начин да го нападне, но беше безсилна. Все пак имаше начин — единственият! Запокити парчето камък по конусовидната шапка на Пазителя. Той изригна в светлина и кухият бумтеж разклати вратата. От дрънченето на сигнала за тревога Каран усети скомина в зъбите си. Пазителят не разпозна в нея враг, иначе щеше да я повали в несвяст. Тя се шмугна зад него. Лорскът приближи към Пазителя, посегна и бе отблъснат с удар, от който всяко косъмче по тялото му настръхна. Запрати го в другия край на площадката. Лорскът пристъпи напред по-предпазливо, но без да се поколебае, и Каран зачака края си.

Звярът скочи и така изрита Пазителя с двата си крака, че го откърти от основата му. Творението се катурна и дрънченето закънтя още по-оглушително. Лорскът понесе и втори енергиен удар, затова пък постигна целта си. Каран се лиши от укритието си. Тя пак се спусна към вратата и заудря с камък.

— Отворете!

И вратата се открехна. Стоящият на стража гашад надзърна недоумяващо към стълбището. Тя се мушна покрай него, изплъзна му се, отскочи от втория и профуча към Шазмак, където също нямаше да намери безопасно убежище.

Първият страж я прокле и затръшна вратата, но тя бе блъсната с яростен ритник, откъснал пантите. Гашадът литна към отсрещната стена. Вторият се опитваше да отстъпи заднешком и протягаше ръка към стойката с наредени копия.

А Каран бягаше надалеч от тях. Да се бият помежду си. Криволичеше по коридорите в тази неизвестна за нея част от крепостта. В третия коридор имаше запалени лампи на малко места, може би тук рядко се вясваше някой. Продължи по него, колкото можа, и рухна на пода, докато сърцето й престане да блъска толкова лудо.

Не беше за вярване — оцеля и влезе в Шазмак. Още не знаеше къде е, но скоро щеше да се натъкне на познати стаи и проходи. Оставаше само да се крие от гашадите, да избяга от лорска, ако е оцелял, и да намери Мейгрейт, без да я спипа Рулке или озлобената Фейеламор…

„Лесна работа — подсмихна се Каран, — след всичко, което току-що преживях.“

40. Нанолет

Докато Каран си играеше на криеница с гашадите, а може би и с лорска, мина около ден. Губеше представа за времето. Някога Шазмак бе неин дом, а тя — палаво и любознателно дете. Провираше се навсякъде в позволените й места. Познаваше скрити тунели, коридори и шахти. Имаше и стълби, по които никой не минаваше отдавна. Известно й беше и как да не събужда Пазителите, стига да не са настроени специално да бдят за нея. Дори гашадите да не бяха стотици, а хиляди, пак се губеха в огромната плетеница на Шазмак.

Веднъж-дваж се успокои достатъчно, за да се залости в празни покои и да поспи, макар и да сънуваше кошмари, в които бягаше, криеше се и накрая винаги я намираха. Досущ като в живота й.

Не се уталожваше и страхът й за Мейгрейт, в чието самообладание пред трудностите не вярваше. Затова продължаваше да се промъква заобиколно в града. Усетът и я водеше към Мейгрейт… и към Рулке.

Дотича Идлис.

— Пазителите не са я разкрили. Докладваха ми обаче за произшествието вчера, когато те вдигнали тревога в запустяла част от града, пред вратата към мините.

— Продължавай — заплашително настоя Рулке. — Там ли стражниците са пренебрегнали дълга си и са избягали?

— Не, някой е разбил вратата откъм мините. Намерихме крак с ботуш от единия страж на стълбата, също и токата от колана на втория. Нищо друго не е останало от тях…

— Казвай нататък!

— Видяхме и кървавите следи на една от тварите, които проникнаха от пустотата. Лорск, който сега е някъде в Шазмак.

— По-труден противник, отколкото бих си пожелал — промърмори Рулке. — Увеличете чувствителността на Пазителите, за да не мине и плъх незабелязано. Издирвайте лорска, но в групи по най-малко двама.

— Каран! — изхърка Тенсор, защитен от края на портала, който се бе раздул и заемаше половината зала.

— Ти пък какво искаш? — озъби му се Рулке.

— Аз й казах за този таен вход на града, до който се стига през мините.

Каронът го прокле.

— Значи е ясно, че е изял и нея.

Лиан се олюля като пиян и Рулке го задържа да не падне.

— Тя е обезвредила капаните по целия път — добави Тенсор, — иначе съществото не би намерило никога входа.

— Да, имаше една-две малки следи в прахоляка — призна Идлис, — но не личеше дали е влязла.

— Тук е! — загърмя от радост гласът на Рулке. — Ама че корава жена! Намерете я!

Фейеламор пристъпваше от крак на крак отстрани, лицето й беше изпито. Машината се завъртя към нея.

— Тънеш в неведение, а? — подхвърли й Рулке. — Може да се окаже, че си ми ненужна.

Стената закънтя отново. Тенсор размаха юмрук, около който грейна слабичка светлина.

— Няма да се възползваш от Каран!

За миг раздразнението на Рулке се отприщи.

— Я не ми дотягай, че ще се разправя с всички ви!

Бутна ръчките, завъртя колелцата и между пашкула и машината с тежък гръм се образува преграда. Раздели залата като с дебел стъклен лист без никаква пролука.

Рулке бе изблъскал Мендарк нейде из промеждутъка, който не се различаваше много от Нощната пустош. И сега Мендарк не знаеше как да се измъкне. Премяташе се в пространства, изпъстрени с припламвания като фойерверки. Накрая пак употреби флейтата.

Колкото и да бе изучавал сведенията за това творение (събираше ги тайно през половината си живот със скритата надежда, че някога ще бъде направена нова флейта), не беше готов. Инструментът не се отзоваваше, както той би искал. У Мендарк се прокрадваше съмнението, че му липсва дарба.

Преди векове бе отишъл в Салудит, за да открадне ръкописа на Наси. Тя разказваше как Шутдар е използвал флейтата. Мендарк поръча да му направят десетина съвършени подобия, доколкото бе възможно по описание. Единствената разлика се състоеше в това, че бяха изработени от обикновено злато.

Овладяваше всички тънкости на инструмента, накрая можеше смело да твърди, че се е наредил сред най-изкусните свирачи на флейта в Сантенар. Но след време загуби надежда и изостави тези занимания. Чак след завръщането от Катаза започна да си припомня уменията. Свиреше чудесно, но сега нямаше пълна власт нито над инструмента, нито над себе си.

След няколко часа щеше да е или победител, или покойник. „По-скоро второто“ — заяде се със себе си. Изобщо не можеше да се мери с Рулке. Но все пак опита, нали?

Изсвири тихо чист нисък тон, който се сля с чудновата нишка от тъканта на тази нереалност отвъд всички известни измерения. Около него заискри зелено-златно кълбо. Мендарк поддържаше и тона, и цвета в търсене на пълното съвпадение. Стигна му безстрашие да избере малко по-висок звук.

Оказа се в плен на мъчително предчувствие, че светът му е пред гибел. Проходът, който търсеше, се виеше плавно като водна змия. Всичко избледня до дъгоцветни сенки и се разнесе като мъгла.

В какво сбърка? Избра друг тон, изсвири го и флейтата сякаш гръмна в лицето му. Може би Огледалото го бе излъгало. Поначало съзнаваше, че рискува. Значи тъкмо флейтата щеше да го довърши. Впрегна цялата си воля, за да върне на пръстите си някогашната сръчност. Опря флейтата в напуканите си устни, припомни си високия балкон в голямата зала на Шазмак и извлече от инструмента най-нежния звук. Долови черно ядро от сила. Машината. Успя да отвори портал към Шазмак и врагът се озова пред него. В края на краищата всичко щеше да се нареди според желанията му.

Гледката се проясни. Рулке, облякъл наметало в черно и червено, стоеше върху своето творение, на което бе придал неописуемо могъщество. Страхът пак загриза Мендарк, но той бе решен да не му се поддаде. Стъпи леко като перушинка на балкона, намести се по-удобно и се настрои да чака.

Каран се подслони в склад, където никой не стъпваше след превземането на града преди година. Намери съвсем годна храна — накиснати в марината месо и подлютени пушени филета, каквито аакимите обичаха, сушени плодове и зеленчуци и запечатани с восък сирена. Натъпка се до пръсване, наля си вода, сви се на пода и спа още няколко часа.

Събудиха я не кошмари, а невероятното усещане, че нещо е разклатило Шазмак из основи. Не можеше да е друго освен машината. Рулке пак бе намислил да пробие Възбраната.

Надникна през вратата в празния коридор и се помъкна като окуцяло привидение. Сетивата й бяха претоварени и понякога долавяше с ъгълчето на окото преливащата се Стена на Възбраната.

Стомахът й ту пареше, ту се присвиваше. Каран беше убедена, че и Фейеламор е дошла в Шазмак. Възприемаше някакво изместване на действителността — Фейеламор изглежда бе употребила своя инструмент, сътворен от безумието й. Никой не беше в безопасност. Трябваше да сложи край на това, преди да е станало късно.

Както подтичваше мудно, показа се иззад ъгъла и видя в другия край на дълъг коридор неколцина гашади, увлечени в свада.

— Господарят наистина е глупак! — лютеше се един. — Как му скимна да се съюзява с Фейеламор след тяхната хилядолетна вражда?

— Но ние поехме дълга да му служим — не по-малко гневно отвърна друг.

— Аз обаче…

Тя понечи да избяга в обратната посока.

— Спри, Каран от Банадор! — настигна я нечий вик.

Върна се назад през вратата, зави наляво и се промуши по тясна стълба на следващия етаж. Групата се разпръсна да я търси, двама поеха и по тази стълба.

Тя хукна, като се стараеше да не вдига шум, но те излязоха навреме горе.

— Спри! — ечаха резките им гласове.

Каран влетя през поредната врата, затръшна я, но беше само въпрос на време да я хванат. Единствено споровете им й даваха мъничко надежда. Гашадите се усъмняваха в своя господар. Ако в труден момент Рулке не можеше да разчита на тяхната помощ, може би светът имаше някакъв шанс.

Продължи като в унес нагоре по други стълби. И машината, и Възбраната объркваха ума й с множеството си измерения.

Знаеше, че е близо до целта. Без да иска, тя се отърка в поредния Пазител и той зазвъня, а от удара му ръката й изтръпна до лакътя. Случваше й се за пръв път. Каран изохка и отскочи. Следващият също вдигна тревога, тя обаче го заобиколи отдалеч и не пострада. Вече нямаше къде да се скрие от гашадите.

Светлинната леща в Стената туптеше като сърце, в нея се образуваха дупчици, които постепенно се сливаха. Плашещи очертания се притискаха във все по-прозрачната преграда — видели всичко очи, назъбени нокти, ципести криле с шипове.

Мейгрейт тънеше в мрачни прозрения. Озърна се към Фейеламор, приклекнала като хищник, готов да се нахвърли.

— Не прави това, Рулке. Тя ще те изиграе — прошепна Мейгрейт. Най-сетне виждаше накъде води и нейният път. Машината се премести между нея и Фейеламор. Това беше мигът. Мейгрейт скочи.

— Аз ще ти помогна! — извика на Рулке и протегна ръка нагоре. Той се наведе и я издърпа при себе си. Нададе тържествуващ рев и завъртя машината.

Фейеламор нападна с влудяващо видение, което принуди Рулке да се вкопчи в перилата на горната площадка, но той нито за миг не загуби контрол над творението си.

— Хайде, порази ме с най-голямото си зло — провикна се към Фейеламор. — Аз вложих в нея и спънки точно за твоя вид Изкуство.

Насочи ярката леща право към нея. Фейеламор започна да вие, бълнуването наяве секна изведнъж и тя се сгърчи на пода, сякаш прикована с копие. После се затъркаля с писъци. Всъщност отбягваше лъча със стъписваща ловкост, но все не успяваше да се измъкне.

Фейеламор внезапно замря и изпрати такива фантасмагории, че всички от задругата се свлякоха в пашкула. И тези видения тормозеха Рулке, Но не го пречупваха. Не й позволяваше да избяга от светлината.

Тя изчерпа всичко, с което разполагаше. Застина, дишаше тежко, дрехите и косата лепнеха по нея. Дребна жена, която не можеше да скрие остаряването си — хлътнали очи, повяхнала кожа. Нямаше да се пребори с този великан и неговата непознаваща милост машина.

Раменете й се отпуснаха. Беше сразена. На. Мейгрейт изобщо ней дожаля за нея.

Но Фейеламор обърна погрознялото си лице към Рулке и от гърлото й се изтръгна крясък на безнадеждност:

— Мариеми!

Мейгрейт се ужаси, въпреки че не знаеше защо. Рулке също се вцепени побледнял. Хвана се за лостовете, за да не падне. Носът на машината задра в пода.

— Как… научи… името?… Това е нашето тайно име, единственият ни спомен за живота преди пустотата. Само това запазихме от нашия изгубен свят. — Гласът му изтъня от ярост и мъка. — Как научи името?

Фейеламор не пропусна мига, когато беше прекалено потресен. Бръкна мълниеносно в торбата си и извади вещ, създадена от червено злато и скъпоценен абанос. Фейлемски нанолет — малък инструмент със сложни резонансни кухини и няколко редици златни струни. Тя чукна с пръст по кухина и отекна басово бръмчене.

Рулке още се блещеше в почуда, но проумя изведнъж.

— Талалейм… Фейлеми… Мариеми…

Той сякаш опитваше думите на вкус и страдаше отново от най-страшното зло — пълното изтребление на цяла човешка раса.

Докосна едно от колелцата на пулта с коляно и преди Фейеламор да е изсвирила акорд на своя нанолет, машината я запрати в преградата, зад която бяха хората от задругата. Тя се свлече като парцалена кукла, стиснала инструмента. Плюеше кръв.

— Вие сте ни захвърлили да умрем в пустотата! Вие!

— Но не и аз. Било е поколения преди мен. — O, такъв позор се предава на поколенията. Всички фейлеми са опетнени. И ти… позволяваш си да се гавриш! Ще те измъчвам до свършека на света. Никога няма да ти дам отдих.

Докосна друго кръгче и лещата се сви до точка, която очерта овал до сърцето й. Дрехата и задимя.

— Талалейм е бил и ваш дом — увещаваше го Фейеламор. — Сега ни зове на помощ. Готов ли си да унищожиш своя свят заради деяние от древността?

— Ние се преобразихме в пустотата. Не признаваме за свой никой свят, освен онези, които сме покорили.

— Жесток си…

— Имахме чудесни учители по жестокост.

— Всичко, което правя, е за моя народ и моя свят.

— И аз правя всичко за своята раса. Сега ще умреш, Фейеламор. Ще умираш отново, и отново, и отново!

Той дръпна ръчките назад.

— Рулке — припряно изрече Мейгрейт, — не забравяй, че в нанолета е вложено златото от първата златна флейта.

Той се замисли. Пълната безпомощност на Фейеламор беше още една уловка, а по бързина го превъзхождаше. Удари струните в печален акорд, преминал в плющене — Възбраната се опъваше до скъсване.

Прозрачното петно в нея се сцепи.

— Недей! — изкрещя й Рулке. — Това злато е наситено със зло, не бива да…

Фейеламор извлече още един акорд от струните.

— Ти не ми оставяш избор.

— Ще унищожиш всички ни. Ще провалиш и себе си.

Светът се преобърна. Проходът във Възбраната зейваше неудържимо и се свиваше лудешки. Цели орди твари се провираха, но пролуката се затвори внезапно. Рулке ту изчезваше, ту се появяваше в машината или извън нея. Завъртя се във въздуха, падна по гръб и замря. Мейгрейт пропълзя до него и докосна мокрото му чело.

Отворът се разкъса пак и най-безстрашното същество напъха в него глава колкото буре с червеникави остри израстъци по нея.

Рулке изохка някаква дума и машината обгърна пролуката с меко сияние. Съществото изврещя хрипкаво и се върна в пустотата. На пода изтрака отрязан рог. Възбраната се тресеше и изглеждаше, че ще се разпори открай докрай. Рулке се замъкна към машината и Мейгрейт му помогна да се качи. Фейеламор изсвири трети акорд. Стената се надупчваше. Рулке завъртя светлинната леща, Фейеламор се преметна между двойната спирала на централната стълба и се заби чак в прозрачния таван. Стовари се на една площадка и се притаи на нея окървавена.

Лиан, Шанд и другите зад преградата нямаше какво да направят, освен да гледат в безпомощен гняв. Към пробивите се бяха устремили всевъзможни твари. Ако проникнеха, щяха да избият всички в Шазмак.

— Направи нещо! — изръмжа Лиан на Игър.

— Не мога — завъртя глава Игър. Само веднъж се опита да повали Фейеламор с отличаващия го цветен лъч, който обаче се отклони непредвидимо през преградата и стопи няколко стъпала от стъклена стълба. — Ако опитам отново, току-виж убия Мейгрейт. Макар че си го заслужава, защото отиде при моя враг.

Шанд го хвана за яката и го раздруса.

— Извинявай, Шанд — смирено промълви Игър, отново забравил яростта. — Не ми обръщай внимание. Нямам вече друго в живота си освен това настървение.

— Вижте! — посочи Лилис. — Ето я Каран.

Каран тъкмо влизаше замаяна от умора. Озърна се и кривна встрани, а след нея дотичаха десетина гашади. Косата й беше разрошена, лицето — поаленяло.

Лиан пощуря от желанието да отиде при нея. Сграбчи тежък метален стол и цапардоса с все сила преградата. Столът отскочи със същата сила и се размина на една педя с главата му. Лиан се хлъзна на колене по пода. Вдигна глава и срещна погледите на Шанд и Малиен.

— Няма да я разбиеш — каза му аакимката.

Те бяха опитали всичко, което умееха, но преградата си оставаше непреодолима. Не биха успели и да я заобиколят — тя запушваше всички изходи от тази половина на залата. Рулке ги бе заклещил натясно.

41. Да умреш с достойнство

Каран се дотътри в голямата зала и видя Рулке отсреща. Не личеше да се чувства по-добре от нея. Мейгрейт стоеше до него — жива и здрава, за щастие. Но облекчението на Каран отстъпи пред смайването — Мейгрейт накара Рулке да се опре на нея и двамата се покатериха на машината.

— Какво да направим? — стигна до ушите й викът на Мейгрейт.

Каран изви глава към източника на оглушителния шум — тварите, които напираха да разкъсат Възбраната. Тя заобиколи тичешком централната стълба, но спря като закована, щом зърна преграда като стъкло и Лиан, който блъскаше с юмруци по нея от другата страна. Видът му я уплаши — нямаше коса, а брадата му беше опърлена.

Беше толкова изцедена, че не смогваше да осмисли всичко наведнъж. Лиани викаше и сочеше нещо зад нея. Тя отиде до преградата и опря длан срещу неговата. Малиен също се насилваше да вика, Каран бездруго си знаеше какво ще чуе от нея — „Възпри Рулке на всяка цена!“ — Ще се постарая да я задържа! — отекна в същото време гласът на Рулке.

— Мейгрейт — извиси глас и Каран, — какви ги вършиш?!

— Виж, Каран! — стъписа се Мейгрейт.

Рулке плъзна машината над пода към нея. Каран само гледаше. Приключи с бягането.

— Трябва да ни помогнеш! — примоли се Мейгрейт.

Каран се дръпна назад — подозираше, че Рулке е завладял ума на приятелката й. А онези от задругата думкаха разпалено по преградата. Какво ли искаха да и кажат?

— Каран — не млъкваше Мейгрейт, — Фейеламор ще унищожи нашия свят.

Каран гледаше поред Лиан, Малиен, Мейгрейт, Рулке. Какво да реши?

— Тя лъже! — писна Фейеламор отгоре. — Зае неговата страна. „А, има един човек, комуто няма да повярвам, каквото ще да става — начумери се Каран. — Пред нея дори Рулке е по-добър избор.“ Протегна ръце нагоре, макар и да не се съмняваше, че Малиен никога няма дай прости. Мейгрейт я изтегли върху машината, изхлипа и се метна на шията й.

— Нямаме време за това! — скастри ги Рулке. — Каран, покажи ни Пътя към Аакан, докато още можем да го направим.

Каран обаче си спомни непоносимия провал при предишното търсене на Пътя.

— Не мога!

— Какво ще остане от Готрайм, когато онези отидат там? — махна с ръка Рулке към Стената. — Не се съмнявай — Фейеламор ще ги пусне тук. Ако наистина не си способна да го откриеш, това е краят за всички нас. Но ако ти е останала искрица надежда, умолявам те — опитай се! Ще те подкрепям.

— Ще се опитам, но… много ми се събра за един ден. Отмаляла съм.

Рулке я сграбчи за ръцете и й лепна пламенна целувка.

— И аз — призна със свирепа усмивка, — но ей сега ще покажем колко струваме. Е, готова ли си?

Гърлото на Каран пресъхваше. Взе високия съд, закрепен в скоба, и изгълта сладкото питие.

— Готова съм! — увери го, щом си пое дъх, колкото и да не я държаха краката.

Свърза се с тях. Щом влезе в досег със съзнанието на Мейгрейт, сякаш от всички страни я обгърна диамант. Намери закрила, убежище и грижа — сега нищо нямаше да и навреди.

Рулке отправи зов към Аакан, към кароните през пробива във Възбраната. Мъката му по тях се отразяваше от един Път към друг, носена от Каран, която знаеше, че Мейгрейт ще защити телата им в Шазмак. Тласнати и от единствените по рода си дарби на трикръвната Мейгрейт, усъвършенствани десетилетия и изострени от желанието й да види предците си, двамата намериха целта.

„Кой ни вика?“ Гласът в умовете им прозвуча толкова ясно, че жената би могла да стои до тях върху машината. Звучен, но и леко дрезгав глас, сякаш бе прекарала живота си в задимени стаи. „Рулке, възможно ли е да си ти?!“ „Ялкара!“ — прошепна Мейгрейт по връзката.

— Ялкара! — избоботи Рулке. — Не мога да те видя. Покажи се. Отчаян съм!

Извлече кълбо от Стената и то спря до тях като лъскава метална топка. Струваше им се, че отразява цялата вселена, извиваща се във всички посоки към безкрайността. Отпред отраженията се замътиха, изчистиха се и изникна лицето, което Мейгрейт вече познаваше не по-зле от своето. Наистина беше Ялкара, но много постара от образа, съхранен в Огледалото. Дългата коса блестеше в сребристо. Устните й се размърдаха, а гласът й проникваше направо в главите им.

— Ялкара! — загърмя нетърпеливо Рулке. — Свикай Стоте. Настъпи нашият час, но сме на ръба на бездната.

„Коя е жената до тебе? — прошепна Ялкара. — Тя ли е?“

— Аз съм Мейгрейт, дъщерята на Аелиор. Фейеламор я събрала насила с фейлем, за да създаде трикръвна… мен. Аелиор е мъртва. С Рулке си дадохме обет завинаги.

„Мейгрейт… Аелиор…“ — потресена мълвеше Ялкара.

— А до мен е моята приятелка Каран. Тя също е трикръвна. „Толкова прилича на Елиенор!“ — Побързай — отрезви я Рулке. — Възбраната отслабва и ще изчезне неизбежно. Фейеламор е сътворила магически нанолет, а Мендарк — нова флейта от твоето злато.

„Но аз предупредих…“ — Пак това Лъжовно огледало! — не изчака думите й Рулке. — Дълго трябва да обяснявам. Бездруго създадох устройство, което ги превъзхожда — моята машина! — обяви гордо. — Най-сетне мога да ви прехвърля, за да се съхрани расата ни. Но не смея да прокарам Пътя оттук заради Фейеламор. Можете ли да го отворите откъм Аакан и да се насочите към моя портал?

„Ти се появи в последния момент — отговори Ялкара. — Нямахме надежда, скоро щяхме сами да потърсим края. Не е лесно, но вярвам, че ще успея.“ Двамата заедно сътвориха зачатъчни портали в двата края, но Рулке остави своя запечатан.

„Ще потърся Пътя към Сантенар оттук. Рулке, тези портали са твърде неустойчиви. Не можеш ли да закрепиш Възбраната по-добре?“ — Нуждаем се от късмет, за да я задържим изобщо — мрачно обясни той. — Нанолетът на Фейеламор е от златото на първата флейта.

„Тя е луда!“ — Или отчаяна. Идвайте по-скоро! Преходът ще е жесток към вас. Изпратете първо най-важните за оцеляването ни, защото ще става все по-зле.

„Само десетина от нас все още са плодовити. Четирима мъже и шест жени. Бдете над тях. Загубим ли ги, ще погинем.“ Рулке създаде с машината камера в Стената и я отдалечи от прозрачната леща. Имаше формата на сребърно яйце с кръгъл люк в края.

„Проследих Пътя към Сантенар“ — каза им Ялкара.

Нещо блъсна по камерата подобно на чук, ударил наковалня.

— Едва я крепя… — По брадата на Рулке се стичаше пот. — Изгубих ги! Не, всичко е наред!

Отвори люка с машината си — в камерата се бе появила жена, гола както при всеки преход между световете, зашеметена и беззащитна. Камерата се замъгли, нещо се опитваше да затръшне люка. Рулке трескаво нагласяше ръчките и колелцата на пулта.

— Изтичайте там да им помогнете в излизането! — обърна се към Мейгрейт и Каран. — Ех, че тежко…

Двете с общи усилия извлякоха жената, а след нея още седмина карони. Тесният люк ги затрудняваше, защото всички новодошли бяха едри хора. Преди да привършат, раната на Мейгрейт кървеше отново.

Всеки карон беше разтърсен от трудното прехвърляне и възприемаше ставащото наоколо не по-ясно от бебе. Но и Рулке, и другите карони, чиито лица се появиха на кълбото, ликуваха.

— Задържам го все по-трудно! — извика той на Ялкара. — Ако ще идвате, не се бавете. Мейгрейт, хвани тези ръчки.

Тя се върна на машината, а Рулке скочи и извади последните двама мъже от камерата толкова грижливо, все едно бяха негови деца.

— Сега всички са под защитата на машината. Прехвърляйте се! — провикна се към Ялкара.

„Почти сме готови — въздъхна тя. — Най-прекрасният ден в живота ни!“ — И в моя — увери я Рулке, ухилен до ушите. Очите му светеха като синьо-виолетови слънца. — Чакахме четири хилядолетия… — обърна се към Мейгрейт.

Фейеламор се изправи, застанала високо на централната стълба. Опря гръб в прозрачния парапет и изсвири с нанолета цяла мелодия, която се натрапваше в съзнанието толкова болезнено, че очите на Каран овлажняха — оплакване на един загиващ свят.

„Какво е това?! — писна Ялкара. — Не! Рулке, веднага…“ Под тавана на залата се издуваше друга леща във Възбраната, за да се превърне в портал с метален блясък.

Рулке се втурна с огромни скокове към машината, но Фейеламор го изпревари с последната си заблуда, най-съвършената в дългия й живот. Изведнъж подът се плъзна назад под краката му. Той затича още по-стръвно, но не доближаваше творението си дори с една стъпка.

— Машината ти може и да е защитена от моите заклинания — присмя се Фейеламор отгоре, — но ти не си!

Рулке направи свръхчовешко усилие и като че щеше да допре с ръка черното туловище, но подът пак го понесе обратно.

Овалният портал се отвори и оттам изскочи същество, високо колкото машината, с огромни умни очи и нокти по краищата на крилете, които се разпериха и го обвиха в непроницаема сянка.

— Това пък какво е? — втрещи се Мейгрейт.

— Прилича на транкс — смънка Каран. Рулке се отказа от напразното хабене на сили.

— Да, то е вид транкс. Най-гадният! — Дрехите му бяха подгизнали. — Едва ли ще намерите по-страховита твар в пустотата — кръвожадна, но и схватлива. А аз нямам оръжие…

— Убий ги! — виеше Фейеламор, преместила се на балкон под тавана. — Избийте всички и ще имате свой свят.

Транксът изплющя с криле и те го издигнаха над пода към десетимата безпомощни карони. От портала се подаде главата на втори транкс, който пикира в същата посока.

Каран избяга от залата през странична врата.

— Не мога да ти се сърдя — въздъхна Рулке, но след две-три секунди тя се върна тичешком, повела отряда гашади, които бяха охранявали залата отвън.

Плещестият Джарк-ун хвърли на Рулке дълъг меч.

— Вземете това, господарю!

Рулке улови оръжието и нападна първия транкс, извисяващ се над него. Противникът беше убийствено бърз. Замахна с крило и назъбеният край раздра рамото на карона.

Рулке отскочи встрани и се опита да съсече сухожилията зад едното покрито с дебела рогова броня коляно. Острието само се плъзна. Транксът го ритна в хълбока и го просна, но Рулке не изтърва меча.

До вратата голяма група гашади нападаше втория транкс, силата му обаче беше предостатъчна да им противостои. Един от тях вече бе повален. Транксът откъсна парче от парапета на близката стълба и се развъртя. Петима гашади отхвръкнаха надалеч от него и никой от тях не се надигна повече. Чудовището запрати парчето в гърба на Рулке и прелетя към замаяните карони на пода.

Каран зърна безстрастното лице на Фейеламор. „Не означаваме нищо за нея…“ Още неколцина гашади подгониха втория транкс и бяха по-предпазливи. Един успя да забие копие в гърба му, с което обаче не му навреди видимо.

Мейгрейт и Рулке отблъскваха заедно първия транкс, но неминуемо щяха да бъдат победени. По тялото на Рулке кървяха пет-шест рани, силите му се изчерпваха бързо. Едното бедро на Мейгрейт беше раздрано до коляното. А на транкса нищо му нямаше. Каран видя и трети транкс да се подава от портала на Фейеламор, но нещо не му позволяваше да се промъкне.

Тя стоеше до машината и отнемай къде се покатери върху нея. Тръшна се на седалката. Пред нея имаше шест ръчки, пулт със светещи жълти правоъгълници, няколко колелца и цял гъсталак от разноцветни бутони. От пода пък стърчаха пет педала, извити като сърпове. Каран си припомни с кои лостове Рулке бе управлявал творението си. Не знаеше обаче как да насочва машината с мисълта си.

Изпружи крак и натисна най-левия педал, като се смъкна от седалката. Тук нищо не беше лесно достъпно за нисичка жена като нея. Машината се разтърси и тя дръпна леко назад двете средни ръчки. Въпреки бученето творението не мърдаше, но ненадейно се килна назад и излетя под остър ъгъл. Каран се вкопчи в седалката, за да не бъде изхвърлена. А машината се устреми към далечния таван, зарева сирена. „Опитай с ръчките!“ Машината свърна, направи широк завой и отскочи от преградата, зад която беше задругата. Каран се задържа на косъм. Коляното й натисна син бутон, творението забави движението си и й даде възможност да си пробва късмета с втората ръчка. Полетът се изравни, тя само се рееше бавно към балкона, откъдето Фейеламор им навлече тази беда. Ръцете на фейлемката се мятаха в резки движения. Каран разбираше, че след малко ще бъде поразена от някаква илюзия. Паднеше ли оттук, щеше да се пребие.

Издърпа синия бутон докрай. Машината се устреми към централната стълба и сирената зазвуча отново. В последния миг Каран бутна встрани по инстинкт някоя от ръчките, полетът се отклони мъничко и творението се провря светкавично през двойната спирала към балкона, където стоеше Фейеламор.

Никоя от двете нямаше шанс да направи нещо. Машината се заби отдолу в балкона и изкърти голямо парче. Каран изгуби съзнание за миг, а когато дойде на себе си, вече се въртеше диво из залата. Никъде не виждаше Фейеламор, затова пък битката долу се откри пред погледа и.

Рулке лежеше на пода, Мейгрейт го закриваше с тялото си, жалка пред свирепата жизненост на транкса. Каран се мъчеше да насочи машината натам, обаче уредите за управление май се бяха повредили, пултът просветваше хаотично. А транксът замахна за последния удар. Тя натискаше и дърпаше напразно ръчките, машината се клатеше, сниши се над чудовището и всички светлини угаснаха. Стовари се върху транкса и го смаза. Изхвърлена от удара, Каран се превъртя ловко във въздуха и стъпи на пода. Смръзна се от страх, че може да е убила Мейгрейт и Рулке.

— Добре ли си?

Думите не излизаха лесно от свитото й гърло, докато влачеше приятелката си настрана. Мейгрейт скочи и помогна на Рулке да се изправи.

— Горе-долу — отвърна тя през рамо. — За малко да паднеш върху нас. Как го направи? — промълви със страхопочитание.

Каран не каза нищо, вторачена в агонизиращия транкс, чиито криле се свиваха и разперваха в гърчове.

Рулке намери остатъци от енергия в себе си да остане прав. Стисна рамото й в безмълвна благодарност и се помъкна към другите карони.

Вторият транкс лежеше бездиханен, от него стърчаха десетина копия. И мнозина от гашадите бяха мъртви. Отместиха тежкия труп на чудовището, който с крилете си скриваше какво има до него. Кароните бяха разкъсани. Мъртви до един.

Рулке сблъска юмруците си в каронски израз на скръб и се скова за около минута. Лицето му се вледени.

— Ще отмъстя за вас — извиси се гласът му, — дори ако е нужно да стана от гроба, за да го направя! Фейеламор, ще съжаляваш во веки веков за злодеянието си! Проклинам всички вас и потомците ви до свършека на времето.

Той бръкна в куртката на Мейгрейт, измъкна Огледалото и го подчини на волята си.

— Нека само се опита да го използва отново…

Погледнаха нагоре. Фейеламор я нямаше на разбития балкон. И порталът й се бе затворил, а на пода точно под него лежеше третият транкс, прерязан през краката. Още потръпваше сред кожените парцали от крилете си.

— Порталът е изчезнал, когато се е промъквал — сгуши глава в раменете си Каран.

Транксът се присви и умря пред очите им. Рулке разпери пръсти и кълбото засия отново.

— Видя ли това? — прошепна той на Ялкара.

Нямаше нужда тя да казва нещо, отговорът бе изписан с бръчките, врязали се в лицето й.

— Нека опитаме за последен път — призова я Рулке. — Елате всички заедно.

„Свърши се.“ — Не, отново владея положението.

„Късно е. Те бяха последните плодовити между нас! А нашите утроби могат да заченат живот не повече от гробовете, в които ще положиш сънародниците ни.“ Рулке трепереше.

— Ялкара, ти си най-младата и се знае, че можеш да раждаш. „Погледни ме! Дарих половината си живот, сега съм старица. Ще измрем. Неизбежно е.“

— Не! — кресна Рулке. — Няма да го допусна. Елате на Сантенар. Има и други начини. Можем да вземем семето от тях още сега и…

Други карони се събраха зад Ялкара, показани от кълбото. Още се наричаха Стоте, но бяха останали по-малко от седемдесет. Старци от първия до последния.

„Не. Има неща, които не е писано да се сбъднат. Нека поне посрещнем окончателната си гибел с достойнство.“ — Само да ги прикоткам тук — подхвърли Рулке на Мейгрейт, — и ще го направя, каквото щат да казват. — Взря се в очите на Ялкара. — Моля ви, елате.

„Не, Рулке. Колкото и време да ни е останало, то ще прелива от горчилка, няма защо да го пилеем на чужд за нас свят. Ти се върни на Аакан, за да бъдем заедно накрая.“

42. Трижди предаденият

Фейеламор се прикриваше високо над залата. Ударът на машината, насочена от Каран към балкона, едва не я запрати да се сплеска в пода, но й стигна упоритост да се задържи. Поне кароните бяха мъртви — една заплаха по-малко. „На прага съм“ — ободри се тя и подхвана следващата част от своя план.

Мъглата около нея се изду, а в другия край на прохода чакаха тълпа фейлеми, събрали се в Елудор, отдалечен на над четиридесет левги от Шазмак. Връзката възникна толкова ясна, сякаш всички бяха слели съзнанията си. Фейеламор си ги представяше като съвършена прозирна сфера, изпъстрена по повърхността си с отделните умове, а в центъра — по-едро, тъмнеещо ядро, което направляваше цялото.

— Дори Рулке не може да се опълчи срещу такава сила — увери тя своите сънародници.

Фейлемите навлязоха от гората в бледозелената светлина на странния портал и се пренесоха в Шазмак.

— Не биваше да се съмняваме в тебе! — възклицаваха те. — Покажи ни Пътя, Фейеламор. Поведи ни към Талалейм, нашия дом!

— И Мейгрейт е жива — каза им Фейеламор. — Тя все пак не ни навреди. Радвам се. Имаме още две задачи. — Плъзна пръсти по златните струни на нанолета и от звуците косъмчетата по голите ръце на Гетрен настръхнаха. — Първо да се отървем от Рулке и неговата машина, иначе той ще се върне на Аакан и всичко ще започне отново — пак вечно ще се озъртаме през рамо за опасността. Успеем ли, ще заставим Мейгрейт да разкъса Възбраната. И тогава ще се завърнем с чест на Талалейм.

— Фейеламор — извика Халал, — захвърли този инструмент! Сега не ни е необходим. Достатъчно злини ни тежат на съвестта.

— Не мога! — наежи се Фейеламор. — Оставя ли Рулке жив, рано или късно той ще ни връхлети. Вие ще хванете Мейгрейт.

Тя задърпа струните още по-безогледно.

Лиан се умори да гледа безпомощно стълкновението между Рулке и Фейеламор. Талия, Шанд и Малиен опитваха по нещо часове наред, но преградата си стоеше непокътната.

Игър се бе отказал. Стоеше и притискаше длани в подобната на стъкло повърхност.

— Мейгрейт… Как можа да ми сториш това? Шанд го хвана за ръката.

— Това е минало. Всичко между двама ви е свършило отдавна. Игър го погледна. По лицето му избиваха петна.

— Тя не съзнава какво прави. Той я е омагьосал.

— Не видя ли какво могат заедно? Създадени са един за друг — поклати глава Шанд.

— Тя е моя и трябва да бъде с мен.

— Примири се.

— Не мога. Просто не мога! Малиен дръпна Шанд.

— Искам да поговорим — прошепна му. — Игър срещна тук и Рулке, и Фейеламор, а след всичко това… Питам се дали няма да се изправим срещу нов враг. Да не забравяме и Мендарк…

— И аз се чудя… — Млъкна, щом лицето на Ялкара се появи в гладкото кълбо. — Ялкара!

Отраженията в преградата не му позволяваха да я вижда добре. Шанд се вцепени, вторачен в нея, и никой не можеше да го изтръгне от това състояние.

Изопнатата Стена се разлюля напред-назад. Под машината се кълбеше дим. Стълбите и балконите се разклатиха. Целият Шазмак като че щеше да се свие в една точка. Рулке се напрягаше да не допусне разрухата, а малък отряд фейлеми се изсулиха през врата зад него, прекосиха вихрено залата и сграбчиха Мейгрейт. Фейеламор тичаше с тях и ги прикриваше с илюзиите си.

Същата невидима паяжина обездвижи Мейгрейт, отне й и гласа. Фейеламор бръкна в кесията на кръста й и взе Огледалото.

— Последната крачка — насърчи сънародниците си. — Време е да намерим скрития Път към Аакан. Дръжте Мейгрейт пред мен.

Другите образуваха обръч около Фейеламор, за да я заслонят с телата и умовете си, докато тя търсеше в Огледалото.

— Открих го! — кресна възторжено.

Отдалечиха се, без да нарушават кръга. Каран обаче ги усети и викна на Рулке. Той доближи машината до групичката фейлеми, но не посмя да ги порази, защото Мейгрейт беше по средата.

— Отстъпи! — заповяда му Фейеламор. — Мейгрейт ще бъде моя заложница.

— Заведи ни у дома — примолиха се фейлемите. — Остави на мира Мейгрейт.

— Не и докато Рулке е жив — възрази тя.

По бузите й още пробягваха светлинки от Огледалото.

— Какво правиш? — попита Халал.

— Проследявам Ялкара обратно до Аакан — заговори Фейеламор по-високо, за да вбеси Рулке. — Дано Ялкара оцени шегата ми — с помощта на нейната любима играчка ще изтребя цялата й раса.

Възбраната избумтя и гъстите орди от твари зад нея изчезнаха като засмукани.

— Какво правиш?! — повториха уплашено всички фейлеми около нея.

— Отворих Аакан за пустотата. Скоро не ще има карони.

В този миг изчезна и кълбото с метален блясък, показващо скърбящите карони.

Фейеламор се загледа в Рулке.

— Свършено е с враговете ни. Сега ще премахнем и последния. Той обаче запазваше учудващо спокойствие.

— От твоя инструмент аз създадох по-добър… и той ще ви надживее.

— Ами използвай го! — сопна се Фейеламор, която не го разбра. — Прехвърли се на Аакан, ако се престрашиш. Защитавай народа си. Ще ми спестиш усилията да се разправя с тебе.

Рулке се разкъсваше между кароните и Мейгрейт, миналото и бъдещето. Във въображението му безчислени зверове от пустотата разкъсваха останките от неговата раса. Но поемеше ли към Аакан, Фейеламор щеше да погуби Мейгрейт, а значи и неговото бъдеще.

— Що да сторя? — попита може себе си, а може би Каран. — Как да изоставя Стоте, в които е целият ми живот? Или Мейгрейт — моята любов? Е, какво ще кажеш?

— Аз бих избрала бъдещето, ако ме принудят. Само че — добави тя, помрачена от печал, която тъй и не преодоля — като трикръвна аз, разбира се, нямам бъдеще.

Рулке покри малката й длан с огромните си пръсти.

— В живота нищо не е сигурно — увери я, докато спускаше машината пред фейлемите. — И аз избирам бъдещето.

— Твоят избор ми е безразличен — натърти Фейеламор. — Не бих допуснала нито един от вас да оцелее.

Тя докосна още веднъж струните на нанолета. Стената на Възбраната стана прозрачна, после наглед кипна и външният й слой се разпука на хиляди плоскости, които се понесоха в различни посоки, хвърляйки криви отражения. Изпод машината се просмукаха червени пушеци. А в Стената зейна отвор колкото цялата къща в Готрайм, но през него не нахълта никой.

— Ти се престара! — озъби й се Рулке.

Завъртя едно колело, творението му изпъшка, но не помръдна. Димеше на десетина места. Светлинната леща угасна. Със свирепа ругатня Рулке скочи от машината, стиснал дългия меч. Каран пък се плъзна на пода от другата страна, за да не я видят фейлемите.

Фейеламор отстъпваше заднешком, едната и ръка напразно изтъкаваше фигури във въздуха.

— Заблудите ти са безполезни в такава близост до машината — напомни Рулке.

Тя бавно заобиколи предницата. Каран не смееше да диша. „Още една крачка. Само направи следващата!“ Фейеламор се дръпна назад — към нея.

Каран изби с крак нанолета от пръстите й и той хлътна под машината. Изтрещя взрив, заскърца разкъсан метал. Машината подскочи. Щом облаците ален дим се разредиха, Каран видя, че металното туловище бе като разпорено и краищата на дупката стърчат назъбени. Виждаше се тъмната сложна бъркотия във вътрешността на творението, Машината бавно обикаляше в кръг, килната настрани, единият ръб стържеше по пода. От дъното падна с дрънчене овална плоча. Зад отвора всичко бе нажежено до бяло като в пещ.

Мейгрейт се бе проснала на пода, зашеметена от ударната вълна. Въртящата се машина приближаваше към нея. Каран се хвърли и се напъна да я завлече настрана, но се чувстваше прекалено слаба.

Дърпаше упорито, обаче потокът изгарящ въздух от дъното на машината мина точно над отметнатата ръка на Мейгрейт, по която мигом се издуха мехури. Мейгрейт изпищя. Рулке притича и помогна на Каран да я пренесат.

Тя дори не можеше да го познае. Рулке обхвана лицето й с огромните си длани и се постара да изчисти съзнанието й от заблудите на Фейеламор. Щом се дръпна, Мейгрейт пак се отпусна немощно на пода.

А машината в бавното си кръжене мина над падналия нанолет. Чу се съскане като от прегрята пара. Инструментът блесна в червено, после в синьо и накрая потъмня до лилаво-черно. И се изгуби от очите им във взрив, който изхвърли и тримата надалеч.

Каран се залепи за спиралната стълба, костите в тялото й изпращяха страшно. Само изохка тихичко и се плъзна надолу като труп. Краката й се огънаха неестествено. Не можеше да шавне и примираше от болка.

Рулке, останал невредим, се надвеси над нея.

— Как да ти се отблагодаря за всичко, което направи днес… — Той се втрещи при вида и. — Каран, зле ли си?

Отвърна му със завалено бълнуване:

— Моя е вината… за всичко… Лиан! Татко?! Татко!

Вдигна я, тя извика, ръцете и краката й увиснаха. Рулке я настани внимателно близо до машината, която изглеждаше някак сплескана и по-зловеща. Сетне се зае да маха металните капаци в припрян опит да възстанови творението си.

Лиан виждаше, че Каран е пострадала жестоко. Обзе го неудържим порив да се засили към преградата и да я разбие с глава. Каран излъчваше такова страдание, че всички в залата се смразиха. Умираше! Нуждаеше се от него.

Мейгрейт доближи бавно Рулке, който отново работеше с машината и смаляваше огромния пробив във Възбраната до размерите на буре. А оттам никой не се провираше.

Лиан се обърна с разкривено лице към Малиен и Талия.

— Съжалявам, летописецо — промърмори Малиен. — Опитахме всичко, което умеем, а полза няма.

— Изчерпан съм — безжизнено изфъфли Игър.

— Мендарк беше прав, че си негоден за нищо — рече му Лиан с най-ехидния си тон. — Шанд?

Старецът не ги забелязваше. Още гледаше изцъклено натам, където се бе появило кълбото с лика на Ялкара.

Лиан избърса сълзите си заедно с полепналия прахоляк. „Винаги има начин…“ — Тенсор!

Аакимът седеше на пода, навел глава към коленете си. Не му отговори.

— Тенсор! — кресна Лиан в ухото му и го удари по рамото. Чак тогава аакимът го погледна в очите.

— Това е краят за нея, летописецо. И за всички нас. Няма да дочакаме утрешния ден.

— Вдън земя да потънеш! Длъжник си ми и искам да ми се отплатиш.

— Аз ли съм ти длъжник? Не си спомням такова нещо.

— Ти ме отвлече, замъкна ме чак в Катаза и там ме използва като вещ. Отнасяше се безмилостно с мен, но аз ти помогнах за портала.

— Все още не виждам в какво се състои моят дълг към тебе, но има ли значение днес? Поискай отплата, щом е тъй.

— Разбий преградата. Каран умира в самота. Трябва да бъда до нея.

Тенсор се взря в Каран.

— И какво очакваш от мен, щом всички останали проявиха безсилието си?

— Използвай заклинанието, което сте съставили, за да унищожите Рулке.

— Да унищожим Рулке… — проточи като замаян Тенсор. — Някога в това бе смисълът на живота ми. Не ми се вярва, че ще успея да приложа заклинанието. Приличам на празен съд.

— Опитай се! — властно настоя Лиан. — Спомни си предишната омраза към Рулке. Спомни си всички нещастия, които кароните навлякоха на твоя народ след нашествието си от пустотата.

— Да, някога у мен кипеше омраза — кимна аакимът.

— Разпали я отново — безразсъдно го притискаше Лиан. — Спомни си Прочистването, спомни си…

— Лиан — рязко го прекъсна Малиен, — това е неразумно. Но той виеше:

— Спомни си как Стоте ви отнеха света! Спомни си как Рулке те осакати в Катаза!

— Да, помня!

Тенсор се изправи вбесен.

— А помниш ли заклинанието? — ревеше Лиан и диво размахваше ръце.

Устата му пръскаше слюнки по наметалото на Тенсор. Малиен прекрачи към него и извика:

— Шанд, помогни ми!

Старецът най-сетне проумя какво става край него.

— Помня го — изсумтя аакимът и вдигна юмрук. От пръстите му се проточиха тънки бледи лъчи.

— И ще се справиш ли с тази преграда, поставена от Рулке между тебе и Каран? Виж я как умира в агония и се дави в кръвта си.

— Ще се справя и със самия Рулке.

Тенсор изопна рамене и размаха светещия си юмрук.

— Тогава разбий преградата…

Талия затисна с ръка устата на Лиан, Шанд изви ръцете му зад гърба. Дръпнаха го по-надалеч от Тенсор.

— Окаян глупак — засъска Шанд в ухото му, — предупредих те още след опожаряването на цитаделата. Ти не разбираш ли какво можеше…

Но и Шанд онемя, когато въздухът запламтя около блесналите пръсти на аакима.

— Вижте го — дрезгаво затътна Тенсор — как прегръща Мейгрейт, докато Каран умира в краката му. И двамата са мои врагове. Накрая настъпи и моят миг.

Сакатото тяло не можеше да възпре напора на волята му. Вдигна? ръка, макар да се олюляваше, лицето му се сгърчи в маска на ненавист. После изпъна ръката си напред и нададе яростен вопъл. Прозрачната преграда се пръсна в искри, посипали се на пода с грохота на водопад.

— Бой се от трижди предадения! — гръмна гласът на аакима. Насочи юмрука си към Рулке и Мейгрейт със същия жест, който погуби Нелиса на Големия събор в Туркад преди година.

Шанд и Малиен нямаха време да му попречат.

43. Краят на една любов

Рулке изви глава и видя, че е обречен. Можеше и да се спаси, ако си наложеше да изостави Мейгрейт, ако бе събрал сили да посрещне удара. Но тя се крепеше на него, сама дори не би се задържала права. Знаеше, че Тенсор ще порази и нея.

Бутна я зад гърба си и я закри с тяло. Снопът рубинено сияние от юмрука на Тенсор се заби точно в гърдите му. За миг огромната фигура на карона като че светна. Краката му се хлъзнаха по пода под неудържимия натиск. До вчера би понесъл заклинанието спокойно като жилене на мушица, но този ден му ограби и сетните запаси от жизненост.

— Помогнете ми! — призова своите гашади.

До вчера и те биха откликнали на мига, ала сега застинаха в нерешителност. Преди стоящите най-близо до Тенсор да замахнат с копията си, аакимът завъртя юмрука си и към тях. Размята ги във всички посоки.

— Тенсор, престани! — дереше си гърлото Шанд. — Какво правиш?! Ох, че си слабоумник!

Налетя му, обаче Тенсор вдигна другата си ръка към него и го прикова неподвижен.

Лъчът отново блъсна Рулке и ръцете му се разпериха сами. Мейгрейт бе изхвърлена встрани чак зад стълбите. Краката на карона не намираха опора, накрая бушуващата енергия го запрати назад. Понесено от нея като лист по вятъра, тялото му се халоса в туловището на машината. Рулке изрева с такъв бяс, че звънна и спиралната стълба.

Той също сви могъщия си юмрук и за миг изглеждаше, че ще помете Тенсор. Лиан се шмугна в търсене на укритие. Но каронът изведнъж се отпусна като спукан балон.

Лиан се надигна. Всички освен него бяха засегнати от заклинанието. Малиен се подпираше на длани и повръщаше. Шанд се клатушкаше зашеметен, рана кървеше над едното око. Игър се гърчеше на пода. И другите в залата бяха изпопадали ничком на пода.

Лиан се втурна напред и откри, че Рулке се е нанизал на един от стърчащите назъбени ръбове около дупката в корпуса на машината. Черният шип се подаваше от хълбока му. А Тенсор още виеше срещу врага си и червеното сияние бликаше от юмрука му. Самият той се смаляваше и съсухряше, все едно бе вложил остатъците от живота си в огнения лъч.

Вартила притича и го просна с безмилостен замах. Светлината се отклони към тавана и угасна.

— Какви тъпанари сте! — ръмжеше Шанд. — Тенсор, ти си самото олицетворение на глупостта. Е, Лиан, виж какво направи този път…

Малиен се примъкна към Тенсор, някогашния си любим.

— Аз изпълних дълга си… — каза и той. На лицето й бе изписано само презрение.

— Ти не си Тенсор, а Питлис Втори. Не е имало по-окаян празноглавец от тебе. Аакимите наистина са прокълнати!

Вартила вече бе спряла пред Рулке. Падна на колене и хвана ръката му.

— Аз бях сляпа за тебе, господарю, но сега те познах. Прости ми. Той стисна ръката й с усмивка.

— Благодаря ти, вярна служителко. Всичко свърши. Аз те освобождавам от дълга.

Жената се обля в сълзи.

— И какво да я правя свободата? — В нейната уста думата прозвуча като светотатство. — Винаги съм искала само да служа на своя господар.

Рулке се гърчеше върху пронизалия го метал. Никой в залата вече не виждаше в него свой враг, толкова ги смразиха мъките му.

— Жива ли е Мейгрейт? — изстена той.

— Да — увери го Вартила. — Лежи ей там.

— Тогава се погрижи за раните й, вярна служителко, и я пренеси до мен.

Лиан погали ръката на Каран. Тя не показа с нищо, че го вижда. Щом се опита да я сложи в по-удобна поза, писъците й закънтяха. Шанд и Малиен дойдоха задъхани и старецът изблъска встрани Лиан, който само се вайкаше.

— Махни се, идиот! Виж какво можеш да направиш за Рулке. Лиан плахо пристъпи към карона и опипа с пръст черното острие.

— Аз го направих — смънка с омраза към себе си. — Вярно е, че по-тъп човек от мен не се е раждал на тази земя.

— Така е. — Устните на карона се изкривиха в подобие на усмивка. — Но нима не си и летописец? Ще разбереш, че така ми е било отредено. Помогни ми да се дръпна от оттук.

Лиан сплете пръсти с неговите, опря крак в машината, започна да тегли с все сила и Рулке се свлече на пода. От зейналата дупка в хълбока му рукна кръв. Наоколо се събраха гашадите с изопнати от ужас лица — съзнаваха, че са могли да спасят господаря си, но са се провалили.

— Къде е Каран? — някак по-унесено попита каронът.

— Съвсем наблизо — посочи му Лиан.

Рулке я видя просната по стълбата, по тялото й нарядко пробягваха спазми.

— Благодаря ти — каза и опря пръсти в ръката й. За миг болките й стихнаха, макар че неговите страдания станаха нетърпими. — Имам дар за тебе.

— Дарът на Рулке! — изсумтя Лиан. — Дано не е подсладена отрова като твоя Дар за зейните.

Рулке непохватно бръкна под куртката си и извади черно мънисто в прозрачна кутийка.

— Какво е това? — прошепна Каран.

— Единственото, което мога да сторя за тебе сега. Използвай го, ако оздравееш. — Сложи кутийката на нейната длан и сви пръстите й около нея. — Лиан, имам нещо и за теб.

— Не заслужавам подаръци и награди.

— Все пак искам да го вземеш.

Рулке смъкна от шията си тънка сребърна верижка със сребърно ключе.

— Научих от шпионите си, летописецо, как заради пожар си загубил надеждата да завършиш своето сказание. Отварям ти пътя към по-добро. Ще трябва обаче да се потрудиш.

— Не знам дори откъде да започна — стъписа се Лиан.

— Ами започни в Алсифър. — Рулке затвори очи, притихна, но изстиска още малко сила от тялото си. — Ние измираме, летописецо. Кароните ще останат само в твоите сказания. Ще го направиш ли за мен?

Лиан избърса кръвта, потекла от устата му. Мургавото лице посивяваше.

— Да, заклевам се! — извика в неистовото желание да изкупи вината си.

— Постарай се обаче да разкажеш истината за нас. Цялата!

— Преданията са самата истина! — отвърна Лиан. — Или поне най-доброто приближение до нея, което можем да извлечем от миналото.

Рулке го изгледа със съжаление.

— Горкото момче! Ти не издържа последния си изпит. Вярваш в онова, на което са те учили. Ако ще и всички останали също да вярват, майсторите са длъжни да съзрат истината. Историята е такава, каквато я напишат. Нямаме време за спорове. Искам да говоря със своя враг Тенсор преди смъртта си. Пренесете и него тук.

Когато положиха аакима до Рулке и Каран, той промълви с хъхрене:

— Каран… — Клепачите и трепнаха, не беше на себе си от болка. — Прости ми, че така ограничих израстването ти, че се опитах да потисна дарбите ти на трикръвна. Направих го уж за общото благо.

Тя плъзна бледата си ръка към дългите тъмни пръсти. Неговата длан беше още по-студена от нейната и съвсем измършавяла. Обърна полека глава към него и го погледна в очите.

— Мразех те заради това, но сега е все едно, нали? Клепачите й пак се спуснаха.

— Е, противнико — проговори Рулке, — вие, аакимите, се сдобихте със свободата си, а и ще си върнете света накрая.

— И за нас е прекалено късно — отвърна Тенсор. — Ние сме раса, преливаща от безразсъдство, но не много богата на доблест. Толкова дълго се оправдавахме с тебе, че вече не знаем как намерим мястото си в света сами.

— И на Сантенар, и на Аакан ще има аакими и занапред.

— Посрамени и унижени — отсъди Тенсор с пренебрежение. — Как бих искал да видя отново Аакан…

— Но няма да го бъде.

— Така е. Поне си отивам спокоен, че най-после си разчистих сметките с тебе.

— Тогава се радвай на победата си.

Рулке му подаде ръка. Лицето на аакима се сви.

— Всъщност ти ми нанесе поражение, а се показа и по-достоен от мен.

Главата му се люшна и той умря.

Мейгрейт дойде, без да я носят, макар и подкрепяна от Вартила. Спря до Рулке като мраморна статуя, вторачена в страшната рана.

— Ти се пожертва за мен.

— Дадохме си обет — отвърна той кратко. Какво друго можеше да се каже?

— Няма да те забравя.

— И аз завинаги ще бъда част от тебе.

— Какво ще сполети твоя народ, любими? Рулке я погледна в очите.

— Ние няма да чакаме да ни изтрие от света забравата. Единственото, което ни остана, е пустотата. Тя ще ни заличи като десетина милиарда видове същества преди нас, откакто се е породила първата клетка. Като ще измираме, нека поне накрая сме смели. Сами ще се хвърлим към смъртта.

Мейгрейт се отпусна на пода до него и положи глава на гърдите му.

— Рулке, какво да правя?

— Толкова съжалявам… Оплачи ме както подобава според тебе и следвай съдбата си.

— Не знам как… Нима аз мога да възстановя равновесието между световете?

Той изкашля лъскава кръв.

— Никой друг не знае какви са били намеренията на Ялкара. Прехвърли се с машината на Аакан. Ако тя е оцеляла, разкажи й за смъртта ми и я помоли да ти помогне. — Клепачите му натежаваха. — Как щяхме да се обичаме… Не ни позволиха.

— Аз ще знам, че съм обичала и съм била обичана.

— А плодът от нашата любов ще разтърси до основи Трите свята. Но за кароните това е краят.

Той затвори очи за последен път.

Мендарк дочака сгодния случай, който дебнеше от високия балкон. Изобщо не се надяваше дълбоко в душата си, но ето че шансът го споходи. Никой не пазеше машината, която той бе пожелал да си присвои още откакто чу за нея. С нейна помощ щеше да запечата здраво Възбраната и завинаги да се избави от враговете си.

А после… какви възможности се откриваха пред него с тази машина! Щеше да въведе на Сантенар ред, какъвто си представяше открай време… може би и на другите светове. От поне век у него не бе напирало подобно вълнение.

Слезе крадешком по стълбата. Фейеламор не се мяркаше никъде. Онези, които се занимаваха с мъртвите и умиращите, изобщо не поглеждаха другаде. А и машината беше между тях и него. Покатери се по скритата от останалите страна, настани се върху седалката и си позволи да ликува няколко секунди. Хвана ръчките и започна да настройва ума си за управление на машината.

Натисна няколко бутона и дръпна ръчките назад, като предвкусваше разправата с първия неприятел — Игър. Нищо. Опита отново. Творението остана напълно бездейно.

До ушите му долетя тъничък вик:

— Това е Мендарк! Лилис го сочеше.

Мендарк би я премахнал тутакси от пътя си, ако можеше. Какво ли пък струваше животът на едно дете пред безопасността на света, пред великото предопределение на самия Магистър? Нямаше време, за броени мигове всички се скупчиха около машината.

— Слез! — враждебно заповяда Игър.

— Не, вие отстъпете! — кресна Мендарк и им показа флейтата. — Сега притежавам и нея, и машината.

— Това ще те довърши — предупреди го Шанд.

— Млъкни, изкуфяло старче! С удоволствие бих довършил тебе.

Нагласи флейтата пред устните си, припомни си последователността от звуци и засвири толкова необуздана мелодия, че и собственият му ум трудно я осмисляше.

— Не прави това върху машината! — ахна Шанд.

Закъсня. Внезапно цялата зала се обърна наопаки, усука се в невъзможни цветове и акорди. Очите на Мендарк засмъдяха, сякаш в тях се забиваха пъстри ледени иглички. А после цялата Възбрана започна да се сгърчва слой след слой като листовете на запалена книга. Флейтата го подведе — Възбраната се разпадаше!

Отново засвири, съсредоточил мощта на съзнание и воля, за да влезе в хармония със Стената и да я заздрави. Чак сега му хрумна, че не знае какво върши. Стената стана напълно прозрачна и той видя кои чакат зад нея. Флейтата бе призовала стотици… не, хиляди твари от безброй разновидности.

В цялата история на пустотата не бе имало подобен съюз, но за да впият зъби и нокти в сочна мръвка като Сантенар, струваше си да отложат за малко старите вражди. Мендарк се изправи като насън, ръката с флейтата се отпусна. Погледът му се плъзгаше по Стената и хилядите пред очите му се превръщаха в милиони, стичащи се от всички измерения. За света, който обичаше повече и от живота, нямаше спасение. И тъкмо той го обрече накрая.

Ту вдигаше флейтата, ту размисляше. Не смееше да се захване с Възбраната повторно. Нямаше ли друг начин?

Нещо зашава между труповете на пода — вторият транкс, по който още стърчаха забитите копия. Той запрати острие, отчупено от дръжката, и златната флейта отхвръкна от пръстите на Мендарк. Транксът запълзя немощно към нея.

Мендарк изпсува и разтръска изтръпналата си ръка. И най-ненадейно проумя в какво е било затруднението. Разкикоти се весело. Двете творения си пречеха взаимно. Веднага натисна ръчките и машината се раздвижи.

— Задръж си я! — присмя се гръмко на чудовището. — Аз дойдох заради това тук.

Машината се завъртя плавно. Оцелелите от задругата бяха пред него. Първо Стената или първо враговете? Игър свиваше пръсти, готвеше се да го порази. Неколцина от аакимите се канеха да опънат лъковете. Забеляза потресен, че дори вярната Талия шепне трескаво на Шанд — несъмнено заговорничеха как да го погубят. Всеки от тях искаше да си присвои машината, но нямаше да спасят света. Единствен той беше способен да го направи. Мендарк насочи творението към враговете си.

— Недей! — изплака Талия. — Така ли искаш да те запомнят в бъдното? — попита го, протегнала ръце към него.

Дори на нея не би позволил да застане на пътя му. Но изведнъж му залютя на очите. Милата Талия, какви времена преживяха рамо до рамо… „И все пак трябва да го направя!“ Преди да дръпне ръчката, транксът се надигна, въпреки че забитите в тялото му копия се клатушкаха като клони на дърво. Притисна флейтата към устните си и засвири. Машината подскочи, катурна се и Мендарк се претърколи на пода. Успя да се задържи прав и пробяга няколко крачки по инерция.

Транксът замахна с могъщата си лапа, ноктите като кинжали се забиха в корема на Мендарк и го подхвърлиха нагоре. Магистърът се повлече обратно към машината, оставяйки кървава диря. А транксът започна друга мелодия.

Първите тълпи твари се притискаха към Стената и я издуваха.

— Какво прави това чудовище? — прошепна Лиан.

— Вика своите — кратко поясни Малиен.

— Мендарк — изпищя Талия, — спри ги!

Той опитваше да се качи в творението, но се хлъзгаше в собствената си кръв. Тя се хвърли към него, обаче Джеви и Лилис не й позволиха. Мендарк се задържа на колене, ръцете му посочиха транкса и флейтата грейна нажежена. Чудовището нададе скърцащ рев и я изтърва. Мендарк се изправи, сведе поглед към смъртоносната рана и я затисна с длан, за да не изпаднат вътрешностите му. Помъкна се с присвити крака към флейтата. Взе я и от пръстите и устните му изскочиха бели струйки дим. Инструментът занарежда жални тонове.

Около Магистъра се образува пашкул, който се издуваше с всеки нов звук и обгърна всички в залата, обаче изтласка транкса към стената, където го сплеска в огромно петно.

— Това ли е краят? — промълви Лилис, загледана в безбройните твари от пустотата.

Пашкулът докосна и Стената, прилепи се до нея, запуши пролуката и замъгли цялата Възбрана. Но всички знаеха кой чака зад безплътната преграда.

Джеви махна провисналите над лицето на дъщеря му кичури.

— Не, това още не е краят.

Усилието бързо изтощаваше Мендарк. Щеше ли да се свлече, преди да довърши работата? Пашкулът вече не растеше. Той коленичи, присви се, после продължи да свири. Въздухът в дробовете му свърши отведнъж, от флейтата изскочи кърваво мехурче, пукнало се с фалшив завършващ тон. Флейтата изтрака на пода и Мендарк се просна мъртъв.

Талия доближи човека, на когото бе служила толкова дълго, за да изпълни последния си дълг. Затвори очите му и загърна робата така, че да прикрие огромната рана. Отнесе го бавно при другите. В нейните ръце трупът беше съвсем смален. Остави го и се вторачи надолу сурово.

— Ще се погрижа този подвиг да бъде записан, за да се знае и в идните дни, но не вярвам да заличи останалото. Клетвата ми се обезсмисли, моята служба свърши.

44. Завръщане у дома

Мейгрейт, която крачеше наоколо, зашеметена от скръбта, зърна Фейеламор да се показва в подножието на централната стълба. От другата страна доближаваха Шанд, Игър и Малиен, готови за най-тежката битка в живота си.

Мейгрейт вдигна ръка.

— Отдръпнете се! Това е между мен и нея.

Фейеламор застана там, където пашкулът се отделяше от Стената.

— Това е слабото място — обърна се тя към Халал. — Тук ще отворим портал.

— Ще унищожиш света! — сопна й се Шанд.

— Аз мога да се справя с един портал — още по-враждебно отвърна тя.

Фейеламор напрегна съзнанието си и изтънялата Стена се раздели пред нея. Тя затърси през пролуката проход към Талалейм. Не се нуждаеше от ничия помощ, за да открие точно този Път.

— Ето го — промълви и отвори портала.

— Убеди ли се — прошепна Каран от пода, — че никога с нищо не ти навредих? И как бих могла? Все не проумявах защо толкова се боиш от мен…

Фейеламор се загледа в нея, отпусната между телата на Тенсор и Рулке.

— В края на краищата узнахме, че заплахата не се криела в трикръвната, а з забраненото творение — „трите в едното“. Защо ли не се досетих по-рано?

Пътят се превърна в сияеща проточена фуния, около която се тълпяха пълчищата на пустотата. Когато Стената се разпаднеше, единствена Фейеламор би могла да ги удържи… но тя си отиваше у дома.

Мейгрейт й се изпречи и лицето на Фейеламор се сви страдалчески и гузно.

— За този ден те подготвях, Мейгрейт. Защо ме изостави?

— Нима не изпрати Еламай да ме убие — напомни Мейгрейт, която трудно осмисляше думите на бившата си господарка.

— Никога не бих ти навредила. Другите фейлеми решиха да умреш.

— Те са решили?! — извиси се гласът на Мейгрейт. — И ти не наложи волята си на своите „овце“?

— Опитах се, но те надделяха. Най-лошият ден, откакто се помня. Не можех да ги спра.

Мейгрейт зърна меча на Рулке, захвърлен на пода, и го сграбчи.

— Тогава ще ти покажа как се прави! Фейеламор изпъна ръка към нея.

— Не си способна. Отгледах те така, че никога да не се обърнеш срещу мен.

Мейгрейт вече виждаше само златистите искрици в очите й. Разкъсваше се между омразата си и оковите на принудата. Безсилна както винаги. Но нали знаеше, че е надраснала този тесен калъп? Щом помисли за мъртвия си любим, страхът се стопи завинаги. Разсмя се дрезгаво и вдигна меча.

— Отървах се и от твоята принуда, и от твоето възпитание. Е, Фейеламор, готова ли си да умреш?

Отговорът блесна в погледа на Фейеламор — внезапен ужас и признанието, че накрая Мейгрейт се е оказала по-силна.

— Щом е тъй, стовари възмездието върху мен. И дано ти е по-сладко, като знаеш, че съм била на крачка от изпълнението на своя дълг, но не съм успяла.

Мейгрейт застина с вдигнат меч, наслаждаваше се на болката й.

— По-бързо! — пресекна гласът на Фейеламор.

Фейлемите останаха неподвижни като статуи. Никой не се притече на помощ. Не смееха или им беше все едно?

Мейгрейт отпусна върха на меча и цапна Фейеламор по бузата с плоската страна на острието.

— Вървете си у дома! — рече им грубо. Сянка се плъзна по лицето на Фейеламор.

— Добре им е на фейлемите — промърмори, — че могат да прехвърлят бремето върху своята предводителка. Ще ми стигне ли силата за последното действие?

По Стената плъзнаха вълни. Нещо грозно и неимоверно напористо се пресегна до фунията на портала и се вкопчи в крака й над глезена. Фейеламор го отпъди като муха. Трите ранички, оставени от ноктите, кървяха.

— Значи няма да ми попречиш? — изгледа тя Мейгрейт. — Няма.

Мейгрейт пак претръпваше за света наоколо, потънала в мъката си.

А Фейеламор неочаквано се поколеба унило.

— Струваше ли си? Оправдава ли бедите, които навлякох на света и на детето, което трябваше да се възвиси и над мен?… Не. Трябва да изкупя вината си. Нагърбвам се и с този дълг, за да покажа, че се разкайвам. — Тя изопна рамене и годините престанаха да личат. Сега беше каквато и преди хилядолетия бе повела своите сънародници към Сантенар. — Аз съм едно с фейлемите! — натърти властно, като задържаше портала отворен само с мощта на волята си. — Сега е мигът. Отиваме си у дома.

Първият фейлем я доближи плахо. Тя докосна рамото му и го побутна благо. Той се хвърли напред и Пътят го погълна. Един по един те минаваха край предводителката си и изчезваха от Сантенар. Когато и последният бе прехвърлен, Фейеламор се олюля, коленете й опряха в пода.

— Най-после се свърши с моя дълг! — изхриптя тя. — Дори не ми се вярва. — Седна тежко и се разрида за вековете на изпитания и несгоди. Избърса лицето си и стана. — Имам последна задача за тебе, Мейгрейт, щом бездруго стигнахме дотук. Задръж Пътя отворен и за мен.

— Ами върви! — изплю думите Мейгрейт. — Ще го задържа! Така поне ще знам, че съм се избавила от тебе.

Ала Фейеламор не помръдваше.

— Изпълних дълга си, но останаха и недовършени дела. Все едно е дали и аз ще успея да се завърна. — Наведе се над Каран, която потръпна. — Ти ми направи услуга, макар че плати прескъпо. Въпреки всичко пренесе Огледалото от Физ Горго до Туркад, за да изпълниш задължението, което Мейгрейт бе поела спрямо мен. Но аз не ти се отплатих.

— И какво от това? — немощно отвърна Каран. — Умирам.

— Може би… — Фейеламор докосна челото и и пое болката върху себе си. — Не съм способна да надникна в бъдещето. Но не бива да оставям неизплатени дългове. Каквито богатства имахме аз и фейлемите, предавам ги на тебе и твоите наследници. Могат да бъдат взети от пещерата, където Гилиас… намери Мейгрейт. — Свали от ръката си абаносова гривна и я сложи на китката на Каран. — Защитени са от неотслабваща илюзия, а това ще я разпръсне.

— Твърде късно е за покаяние — зло се намеси Мейгрейт. — И хиляда години да коленичиш, няма да поправиш стореното.

— Права си. Като си помисля как се гаврих със свое чедо… Бях обсебена.

— Не! — кресна Мейгрейт.

Фейеламор я прихвана за раменете, обаче не се престраши да я прегърне.

— Чуй истината, към която се стремеше цял живот. Аз съм другата ти баба. Принудих собствения си син Галгилиел, горкото ми крехко момче, да се сношава с Аелиор, докато осъществих противния си замисъл. Така унищожих и него.

Мейгрейт обезумя и я заудря с юмруци.

— Няма да повярвам в гнусните ти лъжи! Как можа да ми сториш това?! Ти си изрод!

Фейеламор дори не помисли да се защити.

— Такава съм и не заслужавам друго. Направих го, за да се съхрани моята раса, без да мисля за нищо друго. Добре, внучке, стой настрана. Сама ще се прехвърля по пътя. Щом върнах сънародниците си на нашия свят, моята участ е без значение. Сбогом. Дано ми простиш.

Тя скочи в портала, удържа го за миг, после фунията се сви и затвори с взрив от синьо-бяло сияние. В същия миг изчезнаха и тварите, дебнещи около нея. Пробивът в Стената бе заличен.

Мейгрейт се взря в Огледалото, което й показа, че фейлемите са стъпили тържествуващи на Талалейм. Захвърли го и каза на Каран:

— Никъде по Трите свята няма справедливост!

Каран се закашля и изпъшка. Болката се бе върнала отново в тялото й.

— А ти какво очакваше от Лъжовното огледало?

Голямата овална камера, в която се превърна порталът на Шанд, се бе издула в две капковидни кухини, съединени от тънка нишка — едната в Каркарон, другата в Шазмак. Нишката се сви и ги събра мигновено. Шазмак се скри от погледите им, а с него и порталът. Всички от задругата се озъртаха между заледените стени на кулата. Порталът не издържа, Каран остана с може би смъртоносните си рани в Шазмак, докъдето трябваше да вървят поне четири дни. Шанд погледна Лиан.

— Да, Фейеламор беше едно с Талалейм. Питам се обаче какво ли ще заварят там. Сантенар не беше единственият свят, засегнат от Възбраната.

— Отвори отново портала! — възкликна Лиан. — Каран умира!

— Не мисля, че ще мога — поклати глава старецът. — Всичко се е променило.

Каркарон и преди изглеждаше странно, но сега беше същинска фантасмагория. Стените — ту омекнали и порести, ту по-яки от метал, като че се изобщо не се задържаха на местата си. А порутената виеща се стълба наглед се отправяше в десетина различни посоки, по нея се мяркаха страховити привидения. И оттенъците на въздуха се меняха неспирно. Откъслечни звуци с невъобразими тоналности се забиваха в ушите им.

Шанд, Талия и Малиен застанаха един до друг, опитваха се да възпрат влиянието на кулата и да възстановят портала. Игър също реши да им помогне, обладан от желанието да се върне при Мейгрейт.

— Няма да стане бързо — изсумтя Шанд, докато прахосваха силите си в борба с изкривеното пространство и време.

— Не мога да проумея с какво Фейеламор стресна така Рулке — сети се изведнъж Малиен. — За миг го вцепени.

— Лиан ще ти обясни.

Лиан, който търкаше зачервените си очи, поклати глава.

— Трябва да знаем! — скастри го Игър, който се опитваше да овладее някакъв процес заедно с Талия.

Младият летописец потисна чувствата си.

— Книгата на Ялкара ми разкри част от историята. От нея узнах как е започнало всичко.

— Нали уж бе изгорена, без някой да я разгадае? — изгледа го Игър с подозрение.

— Това пък е друга история и ще я оставя за по-нататък — подсмихна се Лиан невесело. — Чуйте накратко какво научих.

В прастарата древност на Талалейм живели две човешки раси.

Фейлемите били надарени духовно, а и се множали. Мариемите пък находчиво измисляли и боравели с устройства и машини, но не били плодовити. С времето двете раси се отчуждили напълно, защото създавали и усъвършенствали коренно различни умения и култури. Не се смесвали и разликите между тях се задълбочавали.

Мариемите трупали богатство и мощ, градили цивилизацията си с машини, които вършели работата вместо тях. Не се чувствали свързани с природата и си поставили за цел са я укротят и опитомят. Изсичали прекрасни гори, които дотогава покривали цели континенти. Премествали руслата на реки, прокарвали пътища през дивите земи и строяли огромни градове. Фейлемите били изтласквани в най-неприветливите, най-неплодородните земи, докато мариемите присвоявали все по-голяма част от света.

Фейлемите пък били неотделима част от земята си, защото знаели, че са само един от видовете в огромната плетеница на живота. Не им било нужно нищо от цивилизацията освен изкуството. Стигал им и животът на душата. Не посягали нито на дърво, нито на животно, без да благодарят за получения дар. Не създавали нито градове, нито машини…

Игър отскочи назад с проклятие — въздействието, което бе подхванал, прекъсна с трясък и дъжд от едри лилави искри. Порутените стени увиснаха над хората и се заклатиха като гумени.

— Няма да успея! — призна той прегракнал. — Каркарон е толкова променен!

— Измислих нещо.

Малиен зашепна на ухото му и той кимна.

— Има смисъл да опитаме.

Тя сътвори едно от своите кълба и го разшири да обхване всички. Вътре бяха предпазени от чудатостите на кулата, макар гледките и звуците да стигаха до тях. Притъмня и Шанд накара върха на тоягата си да грейне. Продължиха усилията си да възстановят портала.

— Слушаме те, Лиан — подкани Малиен.

— Фейлемите разбирали, че накрая мариемите ще ги довършат. С изсичането на последната гора не биха имали нито място, нито желание да съхранят живота си. Мариемите биха ги унищожили не от злоба, а с алчно равнодушие.

Решили да намерят начин да възпрат мариемите и да си върнат предишния Талалейм. От безизходица съешавали най-надарените и чувствителните си сънародници като домашни животни, за да се родят деца с такива сили на съзнанието, с такава дарба за илюзии, че мариемите да бъдат безпомощни пред тях.

Мариемите пък били започнали опити с портали, за да се пренасят мигновено навсякъде из Талалейм. Отначало си помагали с примитивни устройства и рядко постигали желаното, но фейлемите знаели, че техните врагове скоро ще ги усъвършенстват и тогава не би останало място, където да се скрият от тях. Затова изучили принципите, заложени в порталите, узнали и как мариемите ги насочват чрез волята си. Възползвали се от огромното си превъзходство в духовните способности и отворили портал към най-непоносимия кошмар на оскъдицата и зверството — пустотата.

— Значи е истина, че всичко е започнало заради фейлемите — промълви Малиен.

— Да! Така открили своя шанс да опазят Талалейм. С могъществото на общата воля наложили такава илюзия, че повели всички мариеми през този портал. Когато се озовали в пустотата, мариемите прозрели заблудата, но било късно. Фейлемите запечатали портала, за да не го отворят никога вече.

Заели се да възродят красотата на своя Талалейм. Разбили бентовете, срутили градовете и засадили наново горите. Другата раса била заличена от техните Предания, наложили и забрана върху машините и магическите творения, които едва не съсипали техния свят. Постепенно изтреблението на мариемите се превърнало в смътна мълва, в плашещ мит. А след хилядолетие природата премахнала и последните следи от присъствието на тази раса.

В пустотата, където единствено оцеляването е важно, повечето мариеми били избити още в първите дни. След месец от милионите останали хиляди. С годините те намалели още повече, докато се приспособят. Който запази живота си в пустотата, се преобразява бързо. И когато оскъдните стотици от бившите мариеми си присвоили Аакан, те почти по нищо не приличали на онези, които били прогонени от Талалейм. Това била нова човешка раса. Наричали се карони. От някогашния живот пазели спомен само за тогавашното си име и за коварството.

Оцеляването на расата било над всичко друго за тях и на Аакан. Рулке не отстъпваше от тази цел. Неизвестно защо кароните страдали от безплодие в света на аакимите. Рулке замислил създаването на златната флейта, за да отвори проход към Сантенар и да даде на сънародниците си нов шанс. Но Шутдар я откраднал и така се стигнало до война след война, беда след беда през последвалите епохи и до ден днешен.

— Как върви? — попита Осейон, докато Лиан утоляваше жаждата си със студена вода.

— Напредваме по малко — увери го Шанд, — но е изнурително.

— Затварят ми се очите за сън — оплака се Малиен.

— Ами Мендарк? — спомни си Шанд. — Лиан, сигурно си разгадал и неговите тайни?

— Да, много бих искал да чуя истината — настоя Игър.

— Аакимите и кароните се сражавали многократно на Сантенар, макар че в началото нито едните, нито другите били многобройни и нашият свят рядко им обръщал внимание. Промяна настъпила по време на Прочистването, когато Мендарк убедил Съвета да подкрепи аакимите. С красноречието си създал лоша слава на кароните. Властта му се крепяла на съпротивата срещу общия враг, а и лъжите му били изгодни на повечето негови съюзници. Толкова много сведения за миналото били изгубени или потулени през Прочистването, че по-късно станало непосилно човек да научи истината. И Рулке ми напомни: „Историята е такава, каквато я напишат.“ Срещу кароните били извършени ужасни злодеяния, а и те отвръщали със същото.

Ако Мендарк не трепереше така над мястото си в Преданията, може би нищо нямаше да науча. Игър, той е нямало да плени Рулке, ако не бе извършил предателството спрямо тебе.

— И как го е направил? — изръмжа Игър.

— Знаел е, че в последния сблъсък Съветът ще претърпи поражение. Вкопчил се е в единствената възможност да спаси своя свят. С намесата си нарочно провалил Забранените опити и когато Рулке стоварил удара си срещу твоето съзнание, Мендарк затворил временно ума му в тебе. Ти си полудял, Рулке пък не успял да се изтръгне веднага на свобода. Тенсор придобил власт над безпомощното му тяло и миговете им стигнали да го запратят в Нощната пустош. Така Мендарк спасил света, а предал тебе — своя уж най-добър приятел. Очаквал да умреш, ти обаче си избягал и не могли да те намерят. Защо да се чудим, че Мендарк треперел от страх, когато си се появил отново?

Игър стискаше юмруци разярен.

— Въздух! — помоли задавено.

Малиен пусна за малко в кълбото мразовития въздух на кулата.

— Само година след пленяването на Рулке — продължи да разказва Лиан — повечето членове на Съвета били мъртви. Мендарк ги убивал един по един, преди да са проумели какво е направил. Същото е щяло да сполети и тебе, ако не бе изчезнал. Само на Тенсор не посмял да посегне.

Но Мендарк тънел в тревога, че някой от Съвета е написал истината и го е опозорил во веки веков. Започнал да събира огромен архив от древни книжа, за да прикрие истинските си намерения — да издири и унищожи всеки документ, който би свързал името му с престъплението. Не е имало по-голяма библиотека в нашата история. А всичко в нея бе заличено, останаха само малкото направени от мен копия и това, което е съхранено в паметта ми.

За Мендарк била непоносима мисълта, че някога е бил прочут, но накрая заради неуспеха щял да загуби славата си. Смятал, че все не му отдавали дължимото, и неистово се стремял да стане знаменит отново с последен героичен подвиг. И не можа да устои пред изкушението на флейтата.

— Как се е научил да я използва? — недоумяваше Малиен. — Никой друг не знаеше.

— През целия си живот е търсил и се е подготвял. Застоявал се е месеци наред в Салудит. Там е намерил отговора, струва ми се, и е взел книжата, за да не ги прочете още някой.

— Но защо всичко потръгна толкова, зле с флейтата?

— Златото се е променило неблагоприятно с времето, както се случва на всички вещества, пренесени между световете. Знаел е какво рискува, но се е надявал да се справи. Нямаше обаче силата.

— А какво изобщо са търсили фейлемите на Сантенар? — обади се Талия.

— След като изхвърлили мариемите в пустотата, те се залъгвали, че са единствените във вселената. А после Шутдар си послужил със златната флейта и изведнъж открили, че техният свят е само един от Трите, а Пътят е отворен. Не се бояли от тварите, които биха проникнали от пустотата в Талалейм, защото знаели как да се справят с диви зверове. Разбирали обаче, че най-опасните за тях създания живеят на останалите светове — другите човешки раси.

Примирили се с опасното прехвърляне на Сантенар, за да научат какво се е случило и отново да прекъснат проходите между Трите свята. Тук заварили още три вида хора и всички те създавали и работели със забранените машини, от които фейлемите изпитвали такъв ужас. Две от расите били твърде многочислени, за да се опълчат срещу тях.

В кароните обаче съзрели позната заплаха, а на Сантенар те били само трима. И фейлемите знаели, че те са уязвими. Но светът гъмжал от други хора и по неволя действали тихомълком. А после Възбраната ги приковала тук…

— Май го настроих! — провикна се Шанд. — Дано не сме закъснели! По-скоро влизайте в портала!

45. Съдбата на фейлемите

Един по един те излизаха от портала на Талалейм, голи като всеки, пожелал да се прехвърли между световете. Озоваха се на прастаро и свещено за тях сборно място — затревен хълм, оформен като извита нагоре пирамида, която стърчеше високо над гората. На изток небето просветляваше и възвестяваше зората.

Фейеламор се появи последна и се тръшна изнемощяла на тревата. Другите я повдигнаха на раменете си, за да види своя свят. Прегръщаше ги наред, всички ронеха сълзи. Хилядолетия бяха минали, откакто отидоха на Сантенар.

— Успяхме — промълви тя тихо. — Нашият свят е в безопасност, а враговете ни ги няма. Най-сетне сме свободни.

— Ала на каква цена… — обади се Халал. — Помисли какво стори на Галгилиел и Аелиор, а после на Мейгрейт. Всички сме виновни. Престъпихме всичко, в което вярвахме, за да премахнем кароните, както преди тях бяхме изтребили мариемите.

— Направих го за Талалейм — напомни Фейеламор.

— Ти отвори Аакан за пустотата — не отстъпи Халал, — а това не беше нужно никому. Сега Аакан е променен завинаги.

— Нямах избор. Ние сме най-благородната сред човешките раси. Нима някоя от другите се е грижила така за своя свят?

Вятърът се обърна и донесе миризмата на горящо дърво, дочуха и далечен писък.

— Това пък какво е? — изсъска Халал, напрегнала очи в сумрака. Скоро се убедиха, че някъде има горски пожар, и то голям. Долавяха и вонята на овъглена плът.

Слънцето се надигна над хоризонта и през кълбящите се кафяви пушеци те зърваха тук-там опустошението. Пламтяха дървета, докъдето стигаха погледите им. Дори в смътната далечина стърчаха стълбове дим като планини.

— Как се е случило? — прошепна Фейеламор. Светлината обля лицето й, но златистата кожа се бе съсухрила. Очите й мътнееха в дълбоките си кухини. — Какво не е наред? Не разбирам…

Другите фейлеми се спуснаха по хълма, за да огледат и да донесат вести. Фейеламор остана на възвишението, зареяла поглед в пушеците. Високо над нея крилати същества кръжаха и се рееха в топлите въздушни потоци от пожарите. Струваше й се, че се чувстват като у дома си в хаоса и от това й се смразяваше кръвта.

Едно сви криле и пикира право в гъстите облаци дим. И по някое време пак се издигна, размахало криле. Стискаше в ноктите си нещо, смътно напомнящо човек. На Талалейм не бе имало такива твари преди заминаването на Фейеламор, но сега тя различаваше десетки.

Прозря внезапно — времето течеше различно на Трите свята, а от някогашния рай на Талалейм, който тя познаваше, бе останал само блед спомен. Проходът, който насочи с Огледалото, бе изсипал ужасите на пустотата не върху Аакан, както тя възнамеряваше, а на нейния свят. Лъжовното огледало пак я бе предало.

Цяла сутрин седя на тревата — сама, както бе свикнала да бъде толкова години. Какво можеше да направи? Сблъска се с по-голямо изпитание дори от онова на Сантенар. Как да спаси Талалейм? Чувстваше се толкова стара и уморена. „Трябва да свикам фейлемите. Ние сме милиони. Те несъмнено са някъде наблизо, вече потушават пожарите и се борят срещу чудовищата от пустотата.“ Тя опипа наоколо със съзнанието си, но вместо наситения свят на неизброими умове долавяше само лишен от мисъл ужас.

Завлече се надолу да потърси къде са се събрали. В долината имаше прелестно средище, обитавано от фейлеми вече десет хилядолетия. Намери обаче само развалини, толкова стари, че ронещите се камъни бяха гъсто обрасли със зеленина. Прецени, че никой не е живял тук от векове. Седна на паднала колона и се вторачи в короните на дърветата. Накрая се облегна на каменната стена отзад и заспа от изтощение.

Сепна я пронизващ ушите крясък. Фейеламор подскочи — поредната сянка се гмурна между върховете на дърветата с плющене на ципести криле и ръмжене. Настани се на един от горните клони и започна да рови с клюнеста глава на дълга шия, за да хване жертвата, която опитваше да се скрие. Подгоненото същество имаше твърде човешки очертания.

Главата се стрелна напред с пъргавина, немислима за толкова голямо животно, и дългата човка стисна ръката на човека. Между клоните започна шумно боричкане, после хищник и жертва се запремятаха заедно надолу.

Дългите криле се разпериха малко над земята. Съществото кацна непохватно, а младата жена, очевидно принадлежаща към расата на фейлемите, се отскубна. Залази трескаво през дебелия слой сухи листа и се озова лице в лице с Фейеламор. Зяпнаха се взаимно. Можеше да й бъде дъщеря — същата светла, почти безцветна коса, прозирна кожа и златисти очи. Жената щеше да е прекрасна, да не бяха парчетата смрадлива кожа, в които бе облечена. И самата тя вонеше, покрита с мръсотия. Погнусата на Фейеламор не можеше да се опише.

Младата жена протегна ръце към нея, от гърлото й се изтръгна сумтене — явен зов за помощ.

Крилатият хищник разпери криле, но се задоволяваше да ги наблюдава. „Бои се от мен — сети се Фейеламор. — Разпознава силата ми.“ Жената пак заломоти нещо. Фейеламор се поддаде за миг на желанието да и помогне, но я възпираше прозрението, че нейният народ, най-извисената човешка раса, е стигнал до такова падение. Нима бе унищожила цяла друга раса и бе затънала в поквара и подлост заради това животно?

Жената отстъпи пред уплахата и се хвърли край нея, за да потърси укритие в развалините. Звярът подскочи, шията му се проточи напред и човката стисна единия й глезен. Фейеламор не шавна. Хищникът вече държеше жертвата с ноктите си. Изгледа съучастнически Фейеламор, изтласка се във въздуха и се скри над дърветата. Писъците на жената още отекваха в съзнанието на Фейеламор.

Всичко беше ясно. Останалите на Талалейм фейлеми, някога тънещи в изобилие, сега се криеха в пещери и в листака на дърветата във вечен страх. След като прогониха мариемите, толкова се уповаваха на властта, която им даваха могъщите духовни дарби, че бяха забравили нещо важно — извън техния свят борбата за оцеляване продължаваше с все същата жестокост.

Горите вече поглъщаха прекрасните им творби, пожарите щяха да довършат опустошението. Губещи полека човешките си черти, фейлемите се превръщаха безвъзвратно в животни. Сигурно щяха да се съхранят като вид, но само за да опипват тъпо и да грухтят над безценните съкровища на някогашната си цивилизация, преди времето да превърне в прах и последния остатък от нея.

„Свършено е с нас“ — рече си Фейеламор, докато пъплеше обратно по хълма.

— Целият ни живот, стремежите ни са били лъжа — каза тя на Гетрен. — Защо не ви послушах… Но гордостта ми надделяваше. Отказвах да повярвам, че някое устройство ще се окаже непосилно за мен. Ама че съм глупачка! Сама го предрекох, но не вникнах в думите си: „Проникнах в Огледалото, когато бях в Катаза, и видях каквото исках да видя.“ — Заслужаваме участта си — потвърди Гетрен. — Отказахме се от благородството си, когато извършихме подлост спрямо мариемите. Избрахме кривия път и вървяхме все по него оттогава.

— Аз ви водих по кривия път. Аз съм едно с фейлемите и с Талалейм! — Фейеламор огледа просълзена съсипията. — Това зло бе породено от злото у мен и жертвата трябва да направя пак аз.

Тръгна по склона към гората, където три грамадни дървета бяха рухнали и пламтяха буйно. Фейлемите викаха подире й.

— Можем да победим и този враг! — увещаваше я Халал. — Можем да си върнем света.

Фейеламор не пожела да ги чуе и само отвърна:

— Врагът е в самите нас.

Изобщо не трепна, когато горещината опърли косата й и оголи главата подобно на череп. Протегна ръце към погребалния си огън, сякаш го прегръщаше, за да прочисти злото от нея.

И както я бяха следвали дотук през вековете, един по един фейлемите влязоха в пламъците.

46. Истински герой

В Шазмак останаха само Мейгрейт, Каран и втрещените гашади. Когато Фейеламор се прехвърли, ослепителното избухване отново бе уплътнило изтънелите останки от Възбраната.

Мейгрейт държеше ръката на Каран и се взираше с покруса в смазаното тяло на своята приятелка. Клепачите на Каран се вдигнаха и зелените очи отвърнаха на погледа й със слаба усмивка.

— Направихме го. Ти и аз… Кой би помислил?

Клепачите й пак закриха очите и тя като че се смали още повече. Бледото й лице се изглади неподвижно като восъчна маска.

Шокът и загубата бяха направили самата Мейгрейт безчувствена към болката от многото рани. От мехурите по обгорялата й ръка се процеждаше слуз, дълбокият разрез на бедрото й се спускаше чак до коляното. Навсякъде по тялото си имаше натъртвания и драскотини. Но още нищо не бе свършило, тя съсредоточаваше волята си за окончателната задача — възстановяване на равновесието между световете. Само да не се бе отказала толкова лесно от наследството си… И сега как да намери Пътя към Аакан?

— Не си отивай! — погали червените къдрици на Каран, после избърса влагата от челото и. — Остани с мен… имаме още работа преди края.

Каран пак отвори очи, колкото и да беше непосилно.

— Каква?

— Възбраната е като тънка нишка, а още няма равновесие. През всяка пролука в нея тварите на пустотата нахлуват на нашата планета. Трябва да върнем положението, съществувало преди сътворяването на флейтата. Такава е моята съдба.

— И как да ти помогна аз? — едва се чу шепотът на Каран.

— Невъзможно е да го направя сама. Равновесието е било нарушено на Аакан. Само оттам може да бъде възстановено.

— Вече се е случвало да се поддам на настойчивостта ти. И виж докъде се докарахме този път. Рулке е мъртъв, Тенсор също, а и Мендарк. И кароните, дошли тук, и половината гашади. Шазмак е потопен в кръв… заради нас двете. Къде е Лиан? Искам да поговоря с него, преди да умра.

— Не знам къде е. Каран, чуй ме! Длъжна съм да стигна до Аакан и да направя нещо заедно е кароните, ако някой от тях е оцелял, но не познавам Пътя. Единствена ти можеш да го намериш. Няма ли да ми помогнеш?

— Тази болка ще ме довърши… — Каран потъваше в унес. — Искам да видя Лиан. Това е предсмъртното ми желание, уважи го.

— Значи Трите свята са обречени и пустотата ще ни прегази. Няма надежда животът да продължи.

— Как да усетя Пътя, когато болката прогонва всичко друго от главата ми? — Очите на Каран блестяха от треската. — Лиан, къде си?…

Мейгрейт я вдигна полека и я пренесе на близкия диван. Подпря тялото й с възглавници, за да не мърдат счупените кости, но болката не стихваше. Държеше ръката й, даде й и малко вода.

Не знаеше кога вдигна глава и видя, че гашадите са се събрали в кръг около тях. Рухна всичко, за което живяха преданите служители, а в най-тежкия миг за своя господар те не го подкрепиха. Смъртта на Рулке ги освободи, но и ги превърна в нищожества. Отново нямаха цел пред себе си.

— Чуйте ме — започна Мейгрейт. — Рулке е мъртъв, няма гашади. Вече няма какво да правите тук. Върнете се по местата, където сте живели, преди Рулке да ви подчини. И ми се закълнете, че няма да търсите нов господар.

Приеха да се закълнат, после се отдалечиха, наплашени и сами в света. Отиваха да се скрият пак в своите южни дебри. Но един не тръгна.

— Идлис, няма ли да дойдеш? — тъжно се озърна Йеча, която не се отделяше от него през последните дни.

— Винаги ще бъда там, където си и ти. Но първо трябва да довърша нещо, което започнах.

Сведе поглед към Каран с нежност, ако резките му черти можеха да се смекчат в подобно изражение.

— Защо Рулке не пожела да се вслуша? — промърмори той по-скоро на себе си. — Предупредих го — историята на Лиан не беше притча, а предсказание. Лиан състави по-добро сказание, отколкото можеше да предположи. Дойдохме от нищото и в нищото се завръщаме… Аз съм лечител — напомни той на Мейгрейт. — Още преди година Каран ми подари живота. — Приклекна до Каран и хвана ръката й с дългите си мършави пръсти. — Веднъж отказа помощта ми. Ще ми разрешиш ли да, ти помогна този път?

— Ще ти бъда безкрайно благодарна — отвърна тя немощно. Отдавна не се страхуваше от него.

— Тя мръзне — озърна се Идлис към Мейгрейт. — Донеси два мангала, одеяла и нещо горещо за пиене.

Докато тя се върне, лечителят сряза и махна дрехите на Каран и я нагласи по-удобно на дивана. Клатеше глава и цъкаше с език при вида на многото й белези.

Щом я зави с одеялата, излезе за малко от залата и донесе лилаво шишенце. Капна малко от тайната отвара върху езика на болната.

— Така по-добре ли е?

— Да, малко, но сега ми се вие свят.

Той опипа безкрайно предпазливо костите, после се опита да намести счупения й таз, но писъкът й го спря. Идлис помръкна.

— А не би трябвало да усеща нищо… Не смея да и дам по-голяма доза. Имам и друг лек за нея, обаче се боя да прибягна до него…

— Каквото ще да е, дай го! — гърчеше се Каран и болката се засилваше.

— Имам хрукс — взря се той в нея. — Опитвала си го и преди, нали?

— Два пъти.

Думата стигаше да закопнее отново неутолимо за опиата. А Идлис се мръщеше.

— Толкова си зле, че може да те убие или пък да те пороби до последния ти ден. — Лечителят реши, че дължи обяснение на Мейгрейт. — Хруксът е много опасен опиат. Използваме го, когато искаме да слеем умовете си, да засилим усета си, да наложим властта си. Но и тя, и ти, да речем, бихте се пристрастили към него неустоимо. Каран познава вкуса му. След третия път стремежът да го употребява отново и отново може да стане неутолим. Има и други последици, но те са различни при всеки. Знам ли какво би причинил хруксът на трикръвна?

— Ако първо не я убие, казваш… Идлис кимна.

— Но нищо друго няма да премахне болката.

— Каран… — пак подхвана Мейгрейт. — Знаеш колко съм бездушна. Как да поискам от тебе нещо, на което сама не съм способна? Но…

— Казвай де! — озъби й се Каран.

— Ще приемеш ли доза хрукс, за да ми дадеш шанс да възстановя равновесието? Заклевам ти се, че…

— Ами аз…

— Не прибързвай. Не е изключено да те убие.

— Ако пък привикнеш към него и не можеш да си го набавиш, ще ти се иска да те е убил — добави Идлис.

— И какво от това?! — изкрещя Каран. — Умирам! Щом ще поотложа края и ще направя нещо, дай ми хрукс.

— Така да бъде. Ще започна с малка доза — реши Идлис. — Възможно е все пак да ти се размине без неприятни последици.

Той отряза парченце колкото грахово зърно и го сложи в устата й — беше жилаво като сушена кайсия.

— Пари ми на езика…

След малко Идлис отново се постара да намести тазовите й кости и писъкът на Каран пак отекна из залата. Той се вторачи в Мейгрейт.

— Нищо не се промени. Налага се да й дам по-голяма доза. Необходими бяха и второ и трето парче, преди Идлис да нагласи тези кости. Направи го ловко, после изпъна краката й и събра краищата на счупените кости в тях. Почисти раните и ожулванията и ги превърза с ивици чист плат. Накрая пак я зави с одеялата.

— Стори ми се, че и гръбнакът й е счупен — каза на Мейгрейт, която стоеше неотлъчно до дивана. — Но не е. Само тазът, обаче на три места, двете бедрени кости също. Едната тазобедрена става е изкълчена, има и още счупени кости. Ще зараснат с времето, съединих ги точно. Умея да лекувам кости. Сега трябва да поставим в гипс и таза, и краката й, иначе никога няма да ходи отново. Кой знае дали и това ще помогне. А за раждане… — поклати глава той — … по-добре и дума да не става.

— Тя е трикръвна — спокойно напомни Мейгрейт.

— Въпреки това трябва да се знае. Тази нощ ще сглобя метална рамка, която да обхване тялото й до кръста, за да зараснат костите добре.

Той се зае с гипсовите превръзки и чак когато свърши, подкани Мейгрейт:

Сега започни каквото си намислила, но не я претоварвай. Слаба е, има и вътрешен кръвоизлив, а вече ти обясних, че хруксът е опасен. И за твое добро, и за нейно те моля да не искаш прекалено много от Каран. Но нека първо се погрижа и за твоите рани, иначе и ти скоро ще се проснеш до нея. Каран се чувстваше необичайно, сякаш се рееше над изтерзаното си тяло. Нямаше нито болка, нито други усещания. Помнеше обаче, че й предстои работа. Хруксът я улесни в мисловната връзка с Мейгрейт, само че я поддържаше колебливо.

Мейгрейт сплеска с чук разкъсания метал по корпуса на машината и се покатери на горната седалка. Докосна ръчките и незабавно част от Стената изтъня рехаво. Ордите пак напираха от другата страна.

„Готова съм. Сега направи каквото зависи от тебе, ако имаш сили.“ Каран затърси през Стената блуждаещия, променлив Път между световете, за да очертае прохода между Сантенар и Аакан. Този път й беше по-лесно. Може би страданието и опиатът я бяха освободили от всичко, което я разсейваше преди.

„Намерих го. Виж!“ Мейгрейт задейства машината, както бе правил Рулке, насочи съзнанието си и отвори Пътя. Пълчищата от пустотата тутакси подновиха натиска върху Стената.

— Искам да видя залата, където се събира Съветът на кароните — гръмко помоли тя. — Същата, където Рулке намери Ялкара.

С машината създаде златисто кълбо насред Стената, за да улесни Каран в предаването на образите. Те трепкаха — болката се засилваше въпреки голямата доза хрукс.

Кароните се бяха събрали да обсъдят раздвижването на тварите в пустотата и неминуемото разкъсване на Възбраната. Ялкара се озърна ненадейно.

— Ти си жива! — отправи мисълта си Мейгрейт към своята баба. „Рулке?!“ — Аз съм Мейгрейт. Той е мъртъв. „Как умря?“ — Тенсор го порази с аакимското заклинание. Рулке ме спаси, като пожертва себе си.

„Пожертвал е всичко заради тебе? Това е… — Ялкара се запъна. — Моля те да ми простиш.“

„Значи опитът ни на Сантенар е пълен провал — намеси се друг карон — и нашата раса е обречена.“

„Щом това е краят — додаде Ялкара — нека го посрещнем доблестни. Благодаря ти, че ни извести.“

— Чакайте! Възбраната отслабва. Ще ми покажеш ли как да възстановя равновесието между световете?

„Трябва да прехвърлиш машината тук. Не може да бъде постигнато другаде.“

А през това време Стената на Възбраната се мяташе напред-назад в залата и с всяко движение грохотът разклащаше града като земетръс. По една странична стена плъзнаха пукнатини. С оглушителен звън и трясък се срути стълба.

— Не се прехвърляй — помоли Каран. — Не мога да задържа връзката толкова време. Ще се озовеш в капан там.

— Длъжна съм. За това съм предназначена. Не губи Пътя от поглед, каквото ще да става.

Без да слуша повече молбите на Каран, Мейгрейт закрепи трупа на Рулке в машината с безумната надежда, че кароните биха могли да направят нещо за него. Само стрелна с поглед Каран още веднъж и побутна ръчките. Кълбото стана прозрачно. В него нахлу гледка от някаква местност, но разкривена като отражение по вътрешните му стени. Каран зърна мрачна равнина, осеяна с постройки като пораснали от земята купчини мехури. Навсякъде изригваха вулкани и лавата се стичаше да погълне сградите.

Мейгрейт извика силно от болка, после изчезна заедно с машината. Кълбото се проясни и в него отново се показаха кароните. С гръмовен тътен машината се появи насред тяхната зала. Огромната маса, около която седяха, се нацепи на трески, но никой не се стъписа.

— Благодаря ти — промълви Ялкара и невъзмутимо изтръска парчетата от лицето и ръцете си. — Това творение ще бъде паметник, храм и гробница на Рулке. Няма да се свираме плашливо тук, докато измрем. Да знаеш, че си последният от своята раса, е най-страшната мъка. Ще се хвърлим задружно във вечната нощ. И ще вземем машината в пустотата.

— Първо ми покажете как да възстановя равновесието — натърти Мейгрейт.

— Не можеш да му повлияеш с машината! — обадиха се един през друг кароните. — Ти си инструментът. Ти трябва да го направиш.

— „Равновесието ще бъде възстановено, но инструментът ще бъде изгубен“ — напомни им Каран по мисловната връзка.

— Изгубен за Сантенар! — подчерта Ялкара. Кароните обясняваха на Мейгрейт какво да направи.

— Ще ти бъде тежко — предупреди Ялкара. — Никой от нас не би успял.

— Знам как да го постигна — успокои я Мейгрейт. — Целият досегашен живот ме водеше към това дело.

В съзнанието на Каран неочаквано нахлуха неразбираеми видения и се плъзнаха по блестящата повърхност на кълбото. Всичко се разкриви и примига.

„Не прекъсвай нишката!“ — долетя зов от Мейгрейт.

Вратата на залата бе съборена и вътре нахлуха въоръжени до зъби аакими с непреклонни лица. Най-сетне се бяха вдигнали срещу господарите си.

— Не отстъпвайте! — извика Ялкара на сънародниците си. Профуча към Мейгрейт, а кароните се изправиха подобно на стена пред противниците си.

Мейгрейт и Ялкара сляха усилията си, стъписващите образи все повече замайваха главата на Каран. И картината в кълбото се завъртя влудяващо, после угасна. Тя се опита да я върне, но кълбото тъмнееше.

Зад нея се разнесоха тропот на бягащи хора и слети възгласи на радост. Задругата се върна от Каркарон по отворения с изтощителни усилия портал — Шанд, Игър, Лиан, останалите… Лиан препускаше към Каран, тя обаче го отпъди с жест.

— Не сега!

Насилваше се въпреки болката да прокара връзката и да намери Пътя. Всичко се бе променило.

— Ето я Мейгрейт… — промълви Каран и внезапно танцуващите из кълбото точици се сляха в лика на нейната приятелка.

Сега образът беше обрамчен в тъмен ореол като индигово-черна дъга.

Шанд замря с изпънати по бедрата ръце като стълб, забит в земята, щом видя Ялкара. Само стискаше юмруци. До него Малиен се разкъсваше от своя вътрешна борба. Искаше аакимите да отнемат машината и да освободят своя свят, но не и ако Възбраната, защитаваща този, ще бъде унищожена.

Каран гледаше безпомощно как мускулест ааким пропълзя отзад по творението на Рулке и просна Мейгрейт с жесток удар. Той се тръшна на седалката. Мейгрейт изстена и се обърна по лице.

— Бягай! — викаше й Каран. „Как бих могла?“ Аакимът протегна ръце към уредите и залата около него се раздруса. Кълбото пред гледащите в Шазмак завибрира. Предницата на машината блъвна жълта светлина с такава мощ, че проряза с дим завихрения въздух из залата и прогори стената. Навън в черното небе бе увиснала оранжева луна — толкова ярка и огромна, че сякаш бе окачена в клоните на дърво.

— Бягай! — изрева и Игър.

Каран неволно предаде думата чак на Аакан.

„Няма да им оставя машината!“ Мейгрейт запрати настрана дребна жена, в чието лице се долавяше прилика с Каран, и закрачи напред, прикрила очите си с длан. Лъчът изпепели остатъците от масата и се премести на тласъци към нея.

— Никой ли няма да и помогне? — задави се Каран.

— Ами моят народ? — изохка Малиен, впила жаден поглед в Аакан. — Ами моят свят?

Кароните се бяха вцепенили. В миг-два се вмести цяла вечност. Лицето на Игър се кривеше. Той изпружи ръка към кълбото, гърбът му се изви, очите се ококориха. Яростно извлече от паметта си знанията за Тайното изкуство, погребани дълбоко през десетилетията на лудостта му, и извърши нещо нечувано. Сноп синкав огън проби Стената, пренесе се по целия Път между световете и стопи машината насред залата в Аакан в нажежена буца. Скупчените наоколо аакими се запремятаха във всички посоки.

В кълбото се открои лицето на Мейгрейт. Тя протягаше ръце към Каран, сякаш умоляваше да я върне на Сантенар, но беше късно. Пътят бавно се сви, кълбото избледня. Блещукащите слоеве на Възбраната припламнаха и изчезнаха завинаги.

Всичко приключи. Равновесието бе възстановено. Игър се захлупи по лице, безсилен да шавне. И Каран се отпусна на дивана с тих стон.

Лиан се заблуди, че е мъртва, и опря чело в тялото й, но усети топлия й дъх.

— Как си загуби косата? — прошепна му тя.

— При пожар. Само че този път друг го подпали — припряно се оправда летописецът.

И двамата помнеха как, за да я измъкне от плен на гашадите, той изгори до основи старата къща в Нарн, та бяха принудени да изкъртят пода, за да се спасят.

Каран пък се сети за първите му нелепи думи, с които се запознаха.

— „Аз съм Лиан. Дойдох да те спася“ — промърмори унесено и му се ухили, както само тя умееше да дразни.

— А аз се уплаших преди малко, че си умряла! — поклати глава той с укор.

Каран прихна, отвори очи и плъзна ръка по раменете му.

— Да, размина ми се на косъм, но сега съм по-добре. Много по-добре.

Безчувствеността от хрукса спадаше и болки в цялото тяло я замъчиха. Не непоносими като преди, но достатъчно силни, за да пропъдят всяка мисъл за касапницата в Шазмак и другаде през този ден, а и за загубата на Мейгрейт.

Игър лежеше недалеч от нея, мяташе се в такова прилошаване от магия, че не можеше да се сравни с нищо друго. Свръхчовешкият изблик на мощ го бе опустошил. Сега приличаше на изсъхнал труп, макар Идлис да вярваше, че ще се опомни.

Лиан поседя при Каран около час, после го повикаха да се погрижи за мъртъвците заедно с всички останали. Искаха да почетат всеки умрял според обичаите му, както подобаваше. А трябваше и да се отърват от убитите твари, за да не плъзнат зарази.

Затова Каран беше сама, когато я издебна лорскът, от когото се отърва с късмет в тунелите. През деня хитрият звяр се бе притаил, защото се боеше от Пазителите, но гладът накара дързостта му да надделее. От няколко часа никой не идваше да провери защо Пазителите вдигат тревога.

Сега съществото беше още по-зле ранено. Пострада от двамата гашади, които нападна, а жилавата им плът изобщо не утоли безмерния му глад. Добра се до Каран чак в залата, като ловко отбягваше малкото патрулиращи гашади, но понасяше ударите от безбройните Пазители. Едната му ръка с изпокъсани сухожилия висеше безполезна, на другата липсваха три пръста. Изпод спечената кора на раната от изгаряне се процеждаше гъста гной, воняща на гнилоч.

Но най-после намери плячката — сочната червенокоса женска. Този път нямаше да му се изплъзне. Лорскът се взираше в нея толкова увлечено, че дори не забеляза Игър, докато не го настъпи по лицето.

Игър кресна и лорскът отскочи на два разтега от него. Каран се събуди в миг. Отначало се заблуди, че пак й се привижда заради хрукса. Огромната зала пустееше. Нямаше кой да я спаси.

— Ох, Лиан… — смънка гласно. — А аз повярвах, че всичко е в миналото. Къде си сега?

Лорскът помнеше добре находчивостта й и постоя, загледан изпитателно в нея. Накрая протегна ръка предпазливо към корема и.

С ъгълчето на окото Карай забеляза тъкмо този, който бе въплътил всичките й надежди и страхове. Лиан се връщаше да извлече навън поредния труп и бе чул вика на Игър, Грабна меча на Рулке от пода и се втурна право към чудовището. Размахваше огромното оръжие като месарски сатър.

— Лиан — хладнокръвно отбеляза Каран, — това е лоша приумица. Няма да нанесеш дори един удар.

Колкото и да бе изнурен, лорскът се завъртя с плашеща бързина и се хвърли срещу човека. Лиан замахна свирепо с меча, звярът се наведе и грамадната му длан помете с глух удар противника. Лиан се превъртя във въздуха и падна на рамо, но незнайно как още стискаше дръжката на меча. През разкъсаната дреха се виждаха кървави разрези по ребрата му.

Каран знаеше, че никой не би оцелял, след като ноктите на лорск се забият с такава сила в него. Край на всичко…

Ала Лиан се надигна като по чудо, макар че пъшкаше. Квадратните стъпала на звяра зашляпаха по пода към противника. Каран направи единственото, за което се сети, а и би успяла само в този ден, докато хруксът още сгорещяваше кръвта й. Яростно стовари съзнанието си върху лорска.

Озова се насред чуждо отчаяние и още по-страшна болка от нейната. Надзърна през очите на чудовището, усети го как вдига здравата си ръка, за да разкъса Лиан. Опита се да наложи властта си, но сякаш се напъваше да помести канара. Бореше се с десетократно по силни мускули, срещаше съпротивата на воля, която й беше равна във всичко. Пак опита единствено възможното — направи замаха на лорска неточен. Ръката му се стрелна над главата на Лиан. Звярът изрева и в миг отхвърли натрапницата.

И Каран видя със собствените си очи невероятна гледка. Лиан се подпря на коляно и вдигна меча отдолу, все едно изгребвате тор с лопата. Каран търсеше в себе си сили за още едно нападение с мисъл, а наточеното като бръснач острие закачи шията на лорска и сряза голяма артерия. Звярът заподскача в кръг, падна до дивана и издъхна.

Тя се вторачи в дланта му. Ноктите и на последните два пръста бяха изскубнати. Само затова Лиан не бе изкормен. Той я доближи, залитайки. — Не го казвай — помоли и я прегърна лекичко.

— Кое? „Дойдох да те спася“ ли? — засмя се тя сподавено. — Нямах намерение.

— Бездруго винаги съм искал да бъда не герой, а разказвач. — Е, сега си герой. Истински. Но аз си го знаех отдавна.

47. Вечни изгнаници

Сутринта Идлис донесе рамка от метал и кожа и я приспособи да обхваща плътно гипсовите превръзки по тялото на Каран от кръста до пръстите на краката. Регулира няколко пружини да опъват ходилата й, за да попречат на костите да се разместят.

— Това ще ги закрепи, докато зараснат — каза на Лиан. — Трябва да остане така поне шест седмици.

Лиан се загледа в рамката.

— Струва ми се ужасно неудобна. А и как ще?… — обърна се към Каран, но се смути и не довърши въпроса.

Тя се засмя.

— Как ще се грижа за телесните си нужди ли? Ще си имам болногледач, разбира се. Ако наистина ме обичаш, ще го направиш за мен, а когато най-сетне се измъкна от тези железа, ще те възнаградя. Естествено и себе си.

Идлис вдигна малката й длан към устните си и я целуна. Тя вече не настръхваше от допира на еластичната му кожа. Смяташе го за свой приятел.

— Ще идвам всяка година на този ден в Готрайм — обеща Идлис, — защото може би ще се нуждаеш от хрукс. Няма кой друг да ти го осигури — само ние знаем как да го приготвяме. Ако пък съм ти необходим по-рано, прати вест в Пимир. Разположен е на южния бряг на Карама Малама — Морето на мъглите. Тръгвам да догоня Йеча. Желая ви късмет!

— И на тебе — отвърна Каран. — Сега имате бъдеще пред себе си. Ела в Готрайм и ако аз мога да ти бъда полезна в нещо.

Малиен доближи носилката.

— Сигурно ме мразиш и презираш… — плахо смънка Каран. Малиен се наведе и приглади косата й да не пада в очите.

— Свързва ни родство и винаги ще те обичам.

— Ала аз предадох сродниците си и помогнах на Рулке.

— И пак беше права в решението си. Това е минало, Каран. Но ти можеш ли да простиш на нас — аакимите, за всичкото зло, което сторихме на тебе и на семейството ти? — на свой ред се притесни Малиен.

Аакимите се затвориха при тялото на Тенсор за бдението, продължило един ден и една нощ. Всеки произнесе прощалното си слово. На следващото утро положиха тялото в отдавна определената за него гробница, дълбоко в катакомбите на стария град.

— Той вече няма да напусне любимия си Шазмак — промълви Малиен. — А никой от нас няма да види родния ни Аакан. Ние сме вечни изгнаници.

— Още ли ви е мъчно след толкова хилядолетия? — промърмори Лиан. — И дедите ви са родени на Сантенар, нали?

— Да, но копнежът е вкоренен в душите ни. Всички си мечтаем как ще отидем на поклонение в Аакан. — Тя въздъхна. — А сега ме е обзела тревога. Видя ли изригващите вулкани? Какво ли е сполетяло моя свят?

— Би ли могла да промениш нещо?

— Не. Моят народ на Аакан сам ще посрещне с участта си, била тя добра или лоша.

— Но вие какво ще правите?

— Предполагам, че всички ще се запътим към нашите градове на изток и все някак ще си намерим място в този свят. Никога не сме били чак толкова велики, колкото си въобразявахме, но умеем да оцеляваме. Свърши се дългото ни заслепение от глупостта. Насърчава ни и мисълта, че дългото робство на Аакан също е свършило. Могли сме да не допуснем тези четири тежки хилядолетия, ако сме имали смелостта да се опълчим на кароните.

Погребаха и Мендарк, и другите покойници в Шазмак. От нанолета бе останал тънък слой злато и сажди по пода. Аакимите изкъртиха плочите, стриха ги и ги пуснаха трошица по трошица в Гар заедно с пепелта от труповете на тварите от пустотата. В хаотичното си блуждаене повредената машина бе минала и над флейтата. Локвичката стопено злато се бе просмукала в пукнатините на пода.

Изкъртиха и тези плочи, които също хвърлиха по малко в реката. Бяха се зарекли да постъпят иначе с останките от флейтата, но сега не можеха да направят нищо друго.

Закрепиха на носилка рамката, в която беше Каран. Костите й зарастваха едва от десет дни, но не можеха да се бавят повече в Шазмак. Потеглиха пеша — порталът на Шанд бе изчезнал безвъзвратно заедно с Възбраната. На Сантенар не бе останал друг, който имаше способността да отваря портали, а Шанд се бе превърнал в безволна сянка. Загуби и Ялкара, и Мейгрейт. Не виждаше защо да проточва още живота си.

— Защо не се опиташ все пак да прехвърлиш всички ни в Готрайм? — попита с досада Лиан, когато стигнаха до края на моста от метална паяжина.

Каран вече понасяше трудно друсането.

— Не ме интересува дали още е възможно да бъдат отваряни! — озъби му се старецът. — Тайната ще легне в гроба с мен! По-добре ще е за нас, ако някои неща бъдат забравени.

— Ами ти, Игър?

— Ако ще да имах на разположение сто портала, не бих си мръднал пръста да помогна на нея — студено натърти Игър.

Явно си бе втълпил, че Каран е виновна, задето е загубил Мейгрейт.

Имаха да изминат дълъг път по стръмнините, а нощем студуваха, особено на брулената от ветровете пътека покрай Гар. Колкото и меко да стъпваха носачите, болката пронизваше Каран на всяка крачка. Нощем лежеше с отворени очи и си спомняше как й олекна от хрукса. Жаждата й за опиата не беше непреодолима, но не я оставяше на мира като досаден сърбеж.

Веднъж Лиан помоли Шанд да поговорят насаме.

— Преди време каза, че би искал да направиш нещо за мен, за да заличиш бедите, които ми навлече.

— Така е — равнодушно потвърди старецът. — Какво искаш от мен?

— Каран носеше древна сребърна верижка, която намерихме в Катаза. Ти си я оставил при прекупвач в Туркад, докато аз бях в тъмниците. Тази верижка й е много скъпа. Ако можеш да я върнеш някак…

Шанд се сепна.

— Може да е… трудничко. Заради бъркотията около тези войни.

— Поне ще се опиташ ли?

— Ще се опитам — извърна се Шанд и побърза да се отдръпне.

Пет дни се влачиха, докато излязат от високите планини и стигнат до хребета, спускащ се покрай Каркарон към Готраймската гора. Късно през шестия ден подминаха мрачните руини, стърчащи на билото. Каран пак се замисли за своя баща и още по-силно закопая за хрукс.

Вървяха и по тъмно — не искаха да нощуват на тази пътека. Спряха да хапнат при беседката до Черното езеро, отдъхнаха един час и продължиха. Носачите станаха още по-предпазливи, защото топящият се сняг заливаше изсечените в скалата стъпала. Лиан, на когото беше ред да държи носилката отзад, се залисваше в спомени.

— Къде се отнесе? — обади се Каран.

— О, само си мислех, че предишния път аз бях на носилка. А ей тук насреща ни изскочи транксът.

— От тази грижа се отървахме, отдавна е мъртъв.

— Колко ли като него вилнеят из Сантенар?

Пътуването сякаш нямаше край, но най-после се спуснаха в подножието на канарите и нагазиха в размекнатата земя, от която се подаваха първите зелени стръкчета на пролетта. Поеха по утъпканата пътека към имението Готрайм. Каменните комини и зелените покриви се подадоха над билото на хълма. Готрайм изглеждаше овехтял, потъмнялото от времето скеле се проточваше край едното недовършено крило, в градините имаше само гола пръст.

— Да не са си тръгнали всички? — уплаши се Каран. Влязоха в двора през Двукрилата порта и зърнаха няколко деца да се гонят между лехите и неиззиданите докрай стени. Една от черешите в градината тъкмо разцъфваше. От задната врата излязоха възрастните, сред тях стърчеше прегърбената фигура на белокосия Рейчис — непоклатимата опора на Готрайм, а и на нейния живот след смъртта на баща и. Каран въздъхна дълбоко. Значи всичко щеше да се нареди някак.

Предложиха да я отнесат горе и да я настанят на голямото легло, но тя не искаше и да чуе.

— Сложете ме ей там — посочи между камината и прозореца в старата част на къщата. — Това ще ми е постелята, докато не ми свалят гипса. Искам всичко да ми е пред очите.

Тази вечер празнуваха с припасите на аакимите, донесени от Шазмак, и вино от избата на Каран. Пъхаха неспирно дърва в печката, за да може всеки от пътниците да се изкъпе. Каран пък изтърпя по неволя да я бършат с влажна кърпа.

В Готрайм научиха новините и те никак не ги зарадваха. Непознати твари се завъдили незнайно откъде из целия Мелдорин. Страшилища от древните предания — умни и хитри като транкса и лорска или диви свирепи зверове с всякакви размери и форми. Елудорската гора направо гъмжала от тях.

Следобед сложиха Каран отново на носилката, защото тя искаше да провери състоянието на градините и изгражданото наново крило. Забеляза някакъв непознат на кон, придружен от двама войници. Идваха към главния вход.

— Кой ли може да е този? — промърмори нехайно, докато драскаше с молив по скицата на градините.

— Сигурно някой от помощниците на Игър му носи вести — предположи Лиан.

— Значи е редно да го посрещна. Внесете ме вътре.

Завари в дневната възпълен мъж с черни очи и извит нос, който разговаряше с Игър. Дългите и кльощави крака му придаваха нелеп вид.

— Този прилича не на войник, а на чиновник — вгледа се в него Каран.

— Или на бирник — изсумтя Лиан.

Игър махна с ръка към нея и тънкокракият застана пред носилката.

— Вие ли сте Каран Елиенор Мелуселда Фърн?

— Да, това е името ми.

— Аз съм Гарлиш Тунк, бирник на областта Банадорски възвишения. Ето пълномощното ми.

Попълненият с черно мастило пергамент носеше печата на Игър. Каран изобщо не го погледна.

— Не се съмнявам кой сте.

— Сборът на вашите налози е изчислен на 540 тара. Това е сметката.

Подаде й свитък, вързан с черна лентичка.

— Много подходяща украса — отбеляза Каран, без да протегне ръка.

— Моля ви да проверите сметката — настоя бирникът. — Всички подвластни на Игър земи се управляват по закон.

Каран се зачете — толкова за къщата, толкова за земята, за пътя и мостовете, поголовен данък за всички обитатели и наемни работници в имението, налог върху правата за риболов в нейния участък от река Райм, и налог върху дърводобива в Готраймската гора.

— Това пък що за глупост е?

— Гората изобилства на ценна дървесина.

— Гората е напълно безполезна. Невъзможно е да смъкнем отсечените дървета в долината.

— В такъв случай отказвате ли се от правата си над гората? Каран стисна устни. Да се откаже ли? Немислимо!

— Не мога да ви платя 540 тара. Той се смръщи.

— Каква част от сумата не можете да платите? — Никаква! Нямам пари.

— Не може да плати… — записа си бирникът. — И какво ще предприемете, за да изплатите задълженията си? — Изобщо не съм ви задължена! — побесня Каран. — Банадор е независима страна. Защо пък аз да плащам, за да възстановявате щетите от войната, която вашият господар водеше срещу нас, като опустоши страната и ме разори? Проклети да сте! Отказвам!

— Приемам това като оплакване, отправено към господаря Игър — отсече бирникът и отиде при него.

Каран впи изпепеляващ поглед в Игър. Не й се вярваше, че й натрапва такъв налог след всичко, което се случи.

— И една четвърт от тези пари стигат, за да ме съсипете окончателно.

— Империята е в развалини и трябва да бъде съградена наново — заяви Игър с ледено спокойствие.

Враждебността му към нея не стихваше.

— В развалини е заради тебе! — сопна му се Каран.

— Няма да задълбаваме в причините. Всеки е длъжен да даде I своя принос. — Лесно намираше пари, когато започваше идиотските си войни, нали?

— Каран, ти притежаваш повече от почти всички други наоколо. Не се съмнявам, че ще намериш начин да платиш налозите си.

— Ами! Всичко е изцедено и изстискано до последния грайнт. Остава ми единствена възможност…

— И каква е тя?

— Фейеламор ми дължеше неколкостотин тара.

— Нима? — Очите му блеснаха заплашително. — Да чуем. Каран се поколеба, но обясни:

— Не ми плати за промъкването във Физ Горго, когато откраднах от тебе Огледалото.

Малко оставаше по устните на Игър да избие пяна.

— Само влошаваш положението си!

— Всичко, което е оставила в Елудор, ми принадлежи… ако успея да се докопам до него.

Каран опипа абаносовата гривна, която щеше да разпръсне илюзията.

— И каква полза за мен? Пътищата и мостовете трябва да бъдат поправени сега. В Елудор пък е пълно със зверове. Може би никога няма да прочистим цялата гора, за да е безопасна.

Шанд застана до Игър и сложи ръка на рамото му. Само той би могъл да му повлияе.

— Точно в този случай обстоятелствата оневиняват длъжника. Има основания, струва ми се, плащането да се отложи.

Едната буза на Игър трепна, но той кимна неохотно.

— Така да бъде. Разбирам в какво положение си изпаднала, Каран, не забравям и какво направи за нас. Ще ти дам отсрочка до края на есента. Ако не платиш и тогава, ще ти бъдат отнети имоти и ценности, равни по стойност на налозите, които дължиш.

Затруднението се отлагаше, обаче и през есента Каран не би могла да събере толкова пари, ако ще реколтата да е нечувано добра.

Сутринта останалите от задругата продължиха към Туркад — тепърва трябваше да се прочиства навсякъде из Сантенар, а и предстояха големи промени в техния свят.

— Все някой трябва да се заеме с тази работа — подхвърли Игър, прегърбил се на седлото, — макар и да не виждам смисъл.

Каран им махна за сбогом през отворената врата, след малко и Лиан се прибра вътре.

— Свърши се най-после…

Той се затътри през голямата дневна към кухнята.

„Нищо не е свършило — рече си Каран, — няма и да свърши.“

Отпусна глава назад и се загледа в почернелите от сажди греди на тавана. В къщата беше съвсем тихо.

— И ти ли ще ме изоставиш? — попита го следобед. — Сигурно се каниш съвсем скоро да тръгнеш към школата. Май ти дотягам.

— Нямам такива намерения. — Лиан я зави по-добре и седна до нея на възглавница. — Какво те прихваща?

Тя се обля в сълзи.

— Почти две години чакам този ден, а всичко се обърна надолу с главата. Я ме виж — саката, негодна за нищо. И Игър накрая ще ми отнеме Готрайм. И… и…

— Кажи де.

Тя извърна глава встрани.

— Прекалено е гадно. За нищо не ме бива. Искам да си отидеш. Върни се в школата и си намери друга.

Лиан се слиса и реши, че е време да се разберат. — Вярно е — проточи той, — имам си приятелка в школата. Изобщо не е като тебе, нали знаеш. Висока, гъвкава, с прекрасна тъмна коса, а и големи обли…

Каран ахна, заби юмрук в корема му, после се помъчи да свие на топка горната половина на тялото си.

— Само те дразня — кротко се оправда Лиан и дръпна ръцете й, които закриваха лицето. — Значи все пак не искаш да се махна. — Не искам…

— Сега ще видим мога ли да намеря препъни камъка. Да не си мислиш, че ще те зарежа, защото не можеш да имаш деца? Тя се подпря да седне, колкото и да я заболя. — Откъде знаеш?

— Нали си трикръвна! — Лиан я прегърна. — От толкова време ми е ясно.

И… ме искаш въпреки това? Не обичаш ли децата? — попита го недоверчиво.

— Много бих се радвал да имаме деца. Но тебе обичам по-силно.

Полежаха прегърнати, макар че им пречеха и рамката, и гипсовите превръзки. А и Каран още беше напрегната като опънато въже.

— Има и друго, нали? — подкани я Лиан.

— Хруксът! Вече не мога да не мисля за това. Надявах се тази жажда да изчезне постепенно, а тя се засилва с всеки ден.

Лиан помълча. Само тя можеше да надмогне пристрастяването.

Той би я подкрепял с всичко, което измисли. И как по-точно? Престраши се да направи нещо, което обмисляше по целия път от Шазмак дотук.

— Чудя се не искаш ли да чуеш една кратка приказка…

— Каква приказка пък сега? — сприхаво се изненада Каран.

— За приспиване — прикотка я той с най-благия си глас на разказвач.

— Не е време за сън!

— Това не пречи. То се знае, започва с думите „Имало едно време…“ — Романтична ли е? Харесвам романтичните истории.

— Може би — сви рамене Лиан.

Каран въздъхна и опря глава на рамото му.

— Имало едно време момиченце с червена къдрава коса и зелени очи. Тя си оставала весело дете дори в трудни времена, а времената все били трудни за нея. И баща и умрял, и майка й. Горкото момиче намирало утеха само в една мечта. Но когато пораснала, животът й станал толкова тежък, че се простила и с мечтата си.

— Що за мечта била тя? — настрои се подозрително Каран.

— Ами тя знаела — подхилваше се лукаво Лиан, — че сред всички мъже разказвачите са най-привлекателни, най-храбри, а и най-добрите любовници.

Тя изпухтя презрително.

— Горката глупачка!

„Успявам!“ — насърчи се Лиан и продължи:

— Още от малка си мечтаела да се омъжи за разказвач.

— Брей!

— И то не кой да е от тях. Нямало да се задоволи с друг освен майстор-летописец от Школата на преданията, и то най-хубавия и смелия.

— Нямам търпение да ме запознаеш с него — увери го тя ехидно.

— Когато разказвачът й се усмихвал, все едно слънцето се показвало в небето след цяла седмица дъждове. А когато слушала сказанията му, топяла се от удоволствие…

— Сега да чуем и лошата част — настоя Каран.

— За жалост този разказвач имал и един-два недостатъка, макар и мънички…

— Знам я тази приказка, струва ми се — промърмори Каран и стисна ръката му. — Той бил непоносимо суетен и толкова горд от изкуството си, та чак стигал до наглост! Нищичко не знаел, а си въобразявал, че е научил всичко на този свят. Любопитството му било безмерно и все си пъхал носа в чуждите дела, защото не можел да се сдържи. А в другото освен своя занаят бил толкова нескопосан, че било цяло чудо как успявал да се прехранва. Една крачка не правел, без да падне на носа си. Питам се…

— Да, вече си чувала приказката — наскърби се Лиан. — Та какво се питаше?

— Питам се как тя, толкова прекрасна, че и луната се скривала от срам, щом я зърнела, толкова умна, изобретателна, храбра и мила…

— Не чух какво се питаш — напомни Лиан.

Тя се усмихна загадъчно и го изгледа изпод Притворените си клепачи.

— Питам се защо го обичала толкова силно. Не прекъсвай приказката. Какво направил този пример за подражание на всички разказвачи?

— Случило се тъй, че след като съдбата ги събрала, те се натъкнали на трудности. Не че той бил виновен, сещаш се…

— Разбира се.

— Но ги преследвали из целия свят, заедно преживели много приключения. Все ужасни, кървави приключения, от онези, които украсяват всяко сказание…

— Не се впускай в скучни подробности — предупреди го Каран. — Разкажи ми края, него искам да чуя.

— Грубо е да прекъсваш разказвач, както съм ти споменавал неведнъж. Е, щом искаш… И макар че пребродили света рамо до рамо и споделяли всичко, той все не успявал дай каже нещо…

— Казвай го сега! — вкопчи се в него Каран.

Лиан се засмя. Тя бе забравила и болката, и жаждата си за хрукс.

— Стига си се хилил като малоумник, ами довърши приказката! — кипна Каран.

Бялата глава на Рейчис се подаде за миг през вратата. Старецът се усмихна и пак излезе.

— Обичал я повече от луната и звездите…

— Ами школата и книгите? — не се стърпя тя, макар че очите й грейнаха. — … повече от школата, книгите, перодръжките и хартията, бюрото и мастилницата…

— Стига де! — съвсем се раздразни Каран. — Тя знаела това открай време.

Помъчи се да седне и Лиан й помогна много грижливо.

— Но този велик разказвач, повелител на всички думи, вписани в речника, все не намирал смелост да изрече няколкото скромни слова, които напирали в душата му от една година. Горкичкият, много се смущавал.

— Горкото тъпо момиче! — отбеляза Каран. — Да ги бе казала вместо него.

— Жалко — съгласи се той. — Защото приказката все пак завършва с малко тъга — тя тъй и не се сетила.

— Това ли бил краят? — наежи се Каран. — Ами „и те заживели щастливо до края на дните си“?

— Това е друга приказка, Каран…

— Слушам те, Лиан.

Той отвори уста, позапъна се и двамата изрекоха едновременно:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Ще се ожениш ли за мен?

Свлякоха се на постелята засмени и с овлажнели очи.

— Какво ти е? — попита Каран вечерта няколко дни по-късно, когато къщата бе притихнала. Забелязваше, че Лиан се е затворил потиснато в себе си. — Пък аз се заблуждавах, че съм те направила най-щастливия мъж на света.

— Да, така е. Но не мога да се отърва от угризенията си, чак пръстите на краката ми изтръпват от срам.

— И защо имаш угризения?

— Помогнах на Тенсор в Катаза. Докарах Мендарк до лудост, а той изгори архива и открадна златната флейта. Подтикнах Тенсор да срази Рулке. Как се надувах от гордост, че имам глас на разказвач и умело си играя с чувствата му! А какво се случи накрая…

— Ако предпочиташ, съжалявай, но без да забравяш, че иначе последиците щяха да бъдат доста по-лоши. Например аз щях да съм мъртва.

— Любопитството ми винаги беше гибелно. Ще се откажа от призванието и на летописец, и на разказвач. Не виждам друг път. Ще се бъхтя на твоята земя от изгрев до залез, за да изкупя престъпленията си.

— Не би имало по-безполезен и окаян труженик в цял Банадор — прихна тя безсърдечно. — И сигурно бих те напъдила още преди пладне на първия ден. Нека гледаме в идното. Помисли колко добро си сторил с твоите истории и Предания. — Лиан слушаше унило и тя продължи: — А как ще си изкарваш прехраната? Да не споменавам и че това имение, където ще живееш, гълта пари както печката цепеници, а все не носи приходи. Ти не обеща ли на Рулке, че ще напишеш Преданията на кароните? Какво ще кажеш и за хората в Банадор, които толкова си изпатиха през последните две години? Не заслужават ли поне да чуят „Предание за Огледалото“?

— Май си права — живна малко Лиан.

— Трябва и да разкажеш цялото предание в школата. Това е твой дълг като майстор-летописец.

Той вирна глава.

— И как бих понесла да свържа живота си с някакъв ратай? Още от малка бленувам, че ще се омъжа за летописец. Дори има приказка за мечтите ми.

Настъпи време на отчаяни усилия и тежки несгоди. Транксове и цели глутници по-дребни зверове вилнееха из Мелдорин, нанесоха опустошения почти колкото и войната през предишната година. Дори Туркад бе нападнат през един страшен ден към края на пролетта.

Често пристигаха вестоносци с покани към Лиан да разкаже преданието в Туркад и другаде. Предлагаха му съблазнителни суми, но той отказваше на всички.

— Не е завършено, а когато приключа, първо трябва да го чуят в Чантед.

Не се отделяше от Каран, понасяше търпеливо и закачките, и избухливостта й. Настроението й се влоши особено когато започна да става от ложето и да се тътри с патерици. Ала и в миговете на безнадеждност не се сещаше за хрукс.

— Това е денят! — изтърси тя рано сутринта около месец след завръщането им.

— Ден за какво?

— Минаха шест седмици! Днес ще махнем гипса. Не можеш да си представиш как очаквах този ден.

Разглобиха металната рамка, Срязаха внимателно превръзките и й помогнаха да се премести на кресло.

— Ама че е странно да си седя на задника, след като толкова време лежах по гръб. Костите ми скърцат.

Сведе поглед към измършавелите си крака. Приличаха на избелели пръчки, коленете и глезените й стърчаха.

— Що за гнусотия! Толкова съм грозна. По-скоро ми помогнете с панталона.

Опита да се, отблъсне с ръце от облегалките, за да стане, но тупна отново на седалката.

— Недей да стоиш като побит в пода! Вдигни ме! — кресна на Лиан.

Краката не я държаха. Килна се настрана, щеше да събори и него. Разплака се.

— Върни ме на креслото. Няма смисъл, краката не ми служат за нищо. Саката съм. — Рейчис се надвеси над нея.

— Дете, пак прибързваш. След толкова време на легло мускулите ти трябва да укрепнат, преди да проходиш. Днес не можеш, но след няколко дни ще направиш първата крачка. Скоро ще щъкаш навсякъде из имението. Колко пъти се е случвало пред очите ми…

Старецът излезе, като си подсвиркваше безгрижно.

— Прав е — успокои я Лиан. — Чувал съм същото от много стари хора.

Тя избърса сълзите от яд.

— Щом казваш, ще ти повярвам, ако ще да ми изглежда невъзможно. Сега ми приготви ваната и ме сложи да се накисна, моля те, за да се избавя най-сетне от този отвратителен сърбеж. И не мърдай никъде от банята, за да не се удавя, а и за да ме извадиш от ваната накрая. После ще ме пренесеш на леглото в моята спалня, за да си получа наградата за тези шест седмици, а и ти твоята.

След няколко дни тя наистина започна да обикаля самостоятелно, макар че още месец имаше нужда от патерици и бастуни. И Лиан излезе от безпътицата. Вече не се навърташе непрекъснато около Каран и се улиса в работа. Получи се вест и от школата. Искаха да чуят от него преданието през дните на Сказанието при завършването. Старият Уистан бе предложил да го признаят за Велико предание и всички майстори-летописци щяха да се съберат в школата, за да дадат своя глас. Предстоеше му непосилен труд, за да довърши „Предание за Огледалото“.

Позволяваше си и да мечтае. Първото Велико предание от векове. И това ще бъде неговото сказание. Непременно щяха да го признаят! А и времето на Уистан изтичаше. Сам спомена миналата година, че иска някой млад майстор да го замести. И със славата от преданието може би тъкмо той — Лиан…

Разкикоти се на тези сънища наяве. „Непоправим съм. Но защо да не си помечтая?…“ Накрая Каран захвърли бастуните. Скоро можеха да я видят навсякъде и тя преливаше от радост, въпреки че не си възвърна предишната пъргавина и ловкост. До края на живота си накуцваше, а зиме костите я наболяваха.

Една вечер Шанд се появи пред прага на къщата.

— Добра среща! — поздрави го весело Лиан, защото старецът не ги бе навестявал. — Влизай!

— Не мога да остана — неловко смънка Шанд. — имам много работа.

Тикна пакетче в ръцете му и тутакси пое обратно по пътеката.

Озадаченият Лиан се прибра в къщата и отвори пакетчето. В кутийка от бяло дърво на нагънато парче черно-синьо кадифе бе сложена сребърната верижка — почистена и красива като в мига, когато изкусният занаятчия я бе довършил.

Лиан я поднесе към очите си. Отвътре още личеше протърканият от дългото носене знак на Шутдар. Настръхна — държеше вещ, изработена от легендарен злодей преди четири хилядолетия. А на закопчалката бе издълбано от несигурна ръка ФИАКРА — името на сакатото момиче, заради чиято загадъчна смърт той започна да рови в древните тайни. Не се съмняваше в доказателството — Шутдар бе подарил верижката на момичето.

— Каран! — провикна се той. — Виж какво ти връща Шанд! Тя дотича.

— Ох, Шанд, благодаря ти! — Допря верижката до бузата си. — Но къде е той?

— Не пожела да остане.

— Защо?! Защо си е тръгнал? И то толкова късно? Втурна се през вратата.

— Не му се е искало да го разпитваме — поклати глава Лиан. Скоро тя се върна, хванала под ръка смълчания Шанд. Старецът не склони да им разкаже как е намерил и откупил накита. На вечеря рядко отронваше по някоя дума и веднага след това се усамоти в стаята си.

Каран притича от банята по протрита хавлия. Лиан май беше заспал. Тя разреса косата си, метна хавлията на стола и сложи на шията си верижката на Фиакра. Пъхна се под завивката и се намести на топло при Лиан. Скоро и двамата се унесоха.

Сънуваше Преданията. Пренесе се в „Предание за Възбраната“, както го бе чула от устата на Лиан в школата. Учудващо ясно осъзнаваше, че някак се е озовала в Кулата на Хулинг при Дългото езеро. Дори виждаше сама себе си като призрачен силует над горното стъпало. От едната страна беше водната шир, от другата — полукръг от подпалена гора. Враговете на Шутдар идваха, готови да пометат всичко по пътя си.

Тя се завъртя мудно. Шутдар, най-грозната човешка развалина, която бе съзирала, зяпаше през нея. Отровата от вековната работа с метали, се бе просмукала чак в разкривените му кости.

Но най-стъписващо беше лицето му, деформирано и с олющена кожа, а присвитите устни оголваха най-нелепото изделие в живота на Шутдар — ръждивите, разместени изкуствени зъби, нацапали устните, брадата и ризата му в червено.

Погледът му се отклони и смекчи, ужасната уста се изви в усмивка. Каран също се обърна. Сакатото момиче седеше недалеч от него на плоския покрив, скрило съсухрените си крака под дълга пола. Фиакра имаше прелестно лице, обрамчено с гъста черна коса. По челото й още лъщяха капчици пот от магическия танц, подарен й от Шутдар.

Тя се взираше в чудовището пред себе си с такова обожание, че Каран затаи дъх. Шутдар каза нещо и лицето й засия, думите обаче не се чуваха. Той посочи опожарената гора, но тя завъртя глава. Шутдар свали верижка от шията си и припряно издълба името на Фиакра на закопчалката. Така я предпазваше от неизбежното. Сложи й верижката, докосна бузата й с опакото на дланта си и подскочи върху крепостната стена с флейтата в ръка.

Очертан под тъмната луна, отразила се в гладкото езеро, той размаха флейтата към враговете си и изтръгна един-единствен мощен звук от нея.

Гледката потъна в дъгоцветни ударни вълни, пръснали се с грохот във всички посоки. Кулата се нацепи, вълни от езерото плиснаха по развалините. Дори времето някак се извъртя, а когато поднови нормалния си ход, Шутдар го нямаше и покривът на кулата беше осеян с отломки. Скрит зад стена от струпани парчетии, един трепкащ безплътен цилиндър пазеше спящото момиче.

Тъкмо призракът на Каран понечи да го доближи, цилиндърът се разпръсна и Фиакра се опомни. Тя задраска с нокти по стената, викаше Шутдар, но той беше мъртъв. Само локвата злато от разтопената флейта се втвърдяваше полека насред покрива. Момичето се присви от плач зад руините.

Времето пак потръпна. Нечий висок силует притича по стъпалата. Хвърли се към златото с ликуващ вопъл и с могъщо заклинание го превърна в три накита. Каран видя как кожата по ръцете на фигурата задимя, значи беше от плът и кръв. Силуетът внезапно вдигна глава, осъзнал чуждо присъствие. Прехвърли се над стената, сакатото момиче напразно опита да се дръпне, но тъмната фигура заби в гърба й дълга игла. Фиакра извика и замря.

Каран изохка на глас. Знаеше, че сънува. Помнеше и че убийството е извършено преди повече от три хилядолетия, но въпреки това я потресе, сякаш се случи в собствената й спалня. Силуетът се извърна рязко и Каран за пръв път различи чертите — висока жена със силни рамене, черна коса, издължено хубаво лице и изгарящи индигови очи. Ялкара… Разкри се и последната тайна.

Фигурата налетя с протегнати обгорени ръце към призрака на Каран, която изпищя и се събуди в прегръдката на Лиан.

— Значи Ялкара я е убила… — промълви Лиан.

Закусваха заедно с Шанд и Каран току-що им бе разказала своя внушен от сребърната верижка сън.

— И аз подозирах, че е тя, още откакто видях рисунките, които Фейеламор откраднала от библиотеката — печално призна Шанд. Трудно преглъщаше по някоя хапка. — Във верижката намерих потвърждението, щом легна на дланта ми. Всичко сторено в кулата бе оставило незаличими следи в метала. Ех, Ялкара… Що за подлост — да убиеш безпомощно същество.

— Струва ми се, че според самата нея не е имала избор — обади се Лиан. — Златото е било променено смъртоносно, не бивало да го използват повторно. Никому не можела да се довери, значи никой нямало да научи, че го е взела. И сакатото момиче трябвало да умре.

— А дали пак тя е убила Кандор, когато научил истината? — сети се Каран.

— Да убие някого от своите… един от Стоте… това е съвсем друго, не ми се вярва — поклати глава Шанд.

— Не разбирам защо не се е отървала от златото — каза Каран. — Не е ли било по-добре да го стрие на прах и да го разпръсне в морето, та да не го съберат никога? Защо го е съхранявала, за да го намерят и употребят отново, щом е било толкова опасно?

— Може би е разчитала на него за миг на безизходица — отвърна старецът. — Спомни си, че тя смяташе Хависард за най-непристъпното място на Сантенар. Да не говорим пък колко безценно беше ааканското злато. Но накрая й се наложи да бяга ранена, нямаше сили да стори нищо, дори да вземе златото. — Той въздъхна. — Дори след като научих за това престъпление, дори след толкова време още ми е мъчно за Ялкара.

— А Кандор как се е сдобил с верижката?

— И той е бил сред хилядите пред кулата, когато Шутдар унищожил флейтата — подхвана Лиан. — По-късно забелязал, че момичето е било убито. Взел верижката с надеждата да разгадае всичко по нея. Новият притежател на златото ставал най-могъщият на Сантенар. А Кандор вечно тънел в страхове. Затова вложил толкова усилия в изграждането на своята империя.

— Но през цялото време съзнавал, че друг има надмощие — кимна Шанд. — Не узнал името на убиеца от верижката. Още по-тягостно било недоумението му, че по-силният от него не използва златото за нищо. Но Перионското море пресъхнало и империята рухнала. Кандор си втълпил, че златото е у Рулке, и пратил онези писма, за да се съберат на среща тримата с Ялкара. Надявал се да разобличи Рулке и да го провали.

Ялкара обаче отказала да дойде, Рулке пък отговорил с писмо, в което обвинявал Кандор в измяна. И Кандор наистина решил да го предаде на Съвета чрез жената, с която Рулке решил да свърже живота си. Мендарк пък се погрижил Кандор да не го опозори след време. Убил го.

48. Великото предание

През последния месец от лятото Каран, Лиан и Шанд прекосиха планините и пристигнаха в Чантед за Сказанието при завършването. За Каран този дълъг преход беше същинско мъчение — костите я боляха почти през цялото време.

Завариха в градчето мнозина от приятелите си — Талия, Джеви, който вече беше първи помощник-капитан на „Хлапето“, Лилис и Надирил, Малиен и Аспър, дори Пендер. Другите аакими се сражаваха с група транксове, които се опитваха да завземат своя територия чак в далечния край на Лоралин. Малиен изглеждаше още поостаряла, в червената й коса избиваха сребърни нишки. Не беше настроена разговорливо — непрестанно се тревожеше за съдбата на Аакан и окайваше своята безпомощност.

— Пендер! — развика се Каран. — Ти си просто великолепен! Може и да преувеличаваше малко, но Пендер поне се бе постарал да подобри мърлявия си вид. Обичайната четина по пълните му бузи беше избръсната. Дрехите му наистина не бяха последната дума на модата по крайбрежната улица в Туркад, но личеше, че са нови и чисти. Шкембето му напъваше копчетата на куртката. Явно изминалата година бе допринесла за преуспяването му.

Той се ухили и разпери ръце за прегръдка. Не се отнасяше с особена симпатия към Лиан, но Каран му беше любимка.

— Каква добра година за търговията! Вече умувам дали да не купя друг кораб.

— Няма да продадеш „Хлапето“, нали? Ще ми е жал за него — помръкна Лилис.

И тя се бе променила — още изглеждаше нисичка, но не и толкова кльощава. Наистина се превръщаше в жена.

— Слушай, Лилис, не мога да съм капитан на два кораба наведнъж, нали? А и искам да изплатя на Талия нейния дял. — Той зашепна. — Не ме издавай, ама може да го продам на баща ти. „А ти с какво се занимаваш?“

— Имам толкова работа! Трябва да препиша до края сказанието на Лиан, за да се съхранява в Голямата библиотека. И още съм насред обучението си. Пендер, ела да те запозная с Надирил. Ще ти допадне.

Лиан искаше да изясни една подробност, преди да разкаже своето „Предание за Огледалото“.

— Защо Ялкара е нанесла тези знаци по рамката? — попита всички, събрали при огнището в страноприемницата. — И за какво е този лунен символ? Шанд, ти знаеш ли?

— Да, струва ми се. Едва ли си забравил, че разгадахме това отчасти, преди Мендарк да изгори архива. В последната схватка Фейеламор е принудила Ялкара да се издаде, че ключът за отварянето на портали е скрит в Огледалото. Ялкара толкова се уплашила, че незабавно преобразила Огледалото, но издълбала знаците, за да улесни Аелиор при работата с него. Изглежда е решила и да подмами Фейеламор със стиховете, макар че е скрила от нея третия и четвъртия ред, които са били отредени само за погледа на Аелиор. В стиховете е важен и скритият смисъл:

След като Ялкара издала тайната, Фейеламор най-сетне видяла как би могла да върне фейлемите на родния им Талалейм. И тогава започнала да осъществява своя замисъл, чийто край видяхме едва триста години по-късно.

Посланието на Ялкара подтиквало Фейеламор да търси отговори в Огледалото, а тя не могла да устои на изкушението, защото го подсилвало и древното пророчество на фейлемите. Но в него имало и присмех — „виж каквото искаш да откриеш“, — а също предсказание за съдбата на Талалейм, което подчертавало заблудата на Фейеламор за ролята на трикръвната.

— И лунният символ ли бил залъгалка за Фейеламор? — попита Лилис, която слушаше в захлас.

— О, не! Той бил само за Аелиор. Въплъщавал единствената надежда на Ялкара — кароните да се смесят с другите човешки раси. Външният кръг сме ние от коренната раса, пълноценни сами по себе си, но недоразвити (е, поне според Ялкара), твърде първобитни. Трите алени полумесеца представляват фейлемите, кароните и аакимите — могъщи, но и лишени от една или друга дарба.

— А вътрешният кръг? — не се стърпя Каран.

— Трите златни кълба сигурно обозначават трикръвната — отговори й Лиан. — Предполагам, че са вместени в цял кръг, за да покажат нов човешки вид…

Тази година честта да говори последна в Сказанието при завършването се падна на Тандайи, приятелката на Лиан. Тя бе избрала първото Велико предание — „Сага за Нулкай“, трагична история от предшестващите времена. Всъщност само това предание беше за епоха преди създаването на златната флейта от Шутдар. И макар че Тандайи клонеше към призванието на летописец, а не на разказвач, предаде на слушателите си историята сдържано и трогателно.

А Каран откриваше у нея удивителна промяна. По-малко от година след предишната им среща Тандайи не се държеше като недорасло момиченце и не се цупеше на изоставилия я любовник. След края на сказанието я поздравиха със званието майстор-летописец и в своята дълга черна роба без украси тя изглеждаше равна на всички останали майстори.

Вечерта на другия ден Лиан започна първата част от своето „Предание за Огледалото“. Щеше да разказва четири вечери подред.

— Всичко започна с мимолетно мярналия се образ на Ялкара в Огледалото, когато то още беше във Физ Горго…

Прозвуча и последната дума от „Предание за Огледалото“. Лиан склони глава. Възцари се тишина. Някой отзад нададе възторжен рев. Млада жена се отзова с вик, изведнъж всички в залата станаха прави и оглушително изразяваха одобрението си. Ученици в школата наскачаха на сцената и понесоха на раменете си Лиан на обиколка из залата.

Накрая го върнаха на мястото му и старият Уистан затътри крака по стъпалата. Един Плещест майстор му помагаше да се качи на сцената.

Уистан кимна не особено приветливо на Лиан и застана до ръба.

— Прекрасно сказание! Убеден съм, че всички ще се съгласите — то е превъзходно. Идва мигът, който чаках цял живот също като мнозина от вас, не се съмнявам. Тази вечер тук са се събрали майсторите-летописци.

Бавно и отчетливо той прочете шестдесет и четири имена. Последни изброи Тандайи, Лиан и себе си.

— Съратници и ученици, и вие, достойни гости, ще бъда кратък. Аз предлагам „Предание за Огледалото“ да бъде обявено за Велико предание. Майсторите-летописци прочетоха всички документи, говориха със свидетелите и провериха фактите. Сега го чухте и разказано от майстор. Какво ще отсъдите? Велико предание ли е то? Да или не? Моля ви, отговорете един по един, а архиварят ще отбелязва вашето решение.

Той помълча внушително и у Каран се мярна сянка на опасение.

— Майстор Куендрит, какво ще отсъдиш?

Ниска побеляла жена се изправи в самия край на първия ред.

— Да! — заяви дрезгаво. — Това е Велико предание. Без да добави нищо повече, тя седна.

— Майстор Лаарни?

Мургавият мъж до Каран направо подскочи.

— Да! — отекна гласът му, за да няма никакво съмнение. — Велико предание! И още как! Да не сбъркаш моя глас, архиварю!

Така се тръшна на седалката, че разлюля целия ред.

— Майстор Черит? — по-звучно произнесе Уистан.

В другия край на залата се надигна пълна, облечена в черно жена, която тепърва навлизаше в средната възраст.

— Да! — изрече тя тихо, после се усмихна и предаде на всички добродушното си веселие. — Това си е Велико предание, майстор Уистан.

— Майстор Тандайи?

Най-млада от всички майстори, Тандайи се изправи. Каран не пропусна погледа на Лиан, отправен към нея, и ревността пак я бодна за миг. Тандайи наистина запленяваше с външността си тази вечер, а премяната от червен сатен се обтягаше по пищните й форми. Тя даде своя глас за Великото предание и побърза да седне.

Така се изредиха майсторите, заели първата редица, където отделиха почетно място и за Каран. Накрая бяха гласували всички освен наставника на Школата на преданията. Разбира се, Лиан не можеше да отсъжда за собственото си сказание. Неувереността отново обзе Каран. Знаеше, че тази чест е всичко, към което се стреми Лиан, а Уистан доскоро го мразеше. Ами ако още е настроен зле към него въпреки всичко?

Уистан не продумваше, залата също се смълча. Чак тогава проскърца седалката на Куендрит и Каран разбра, че наставникът е чакал някой друг да му зададе въпроса.

— Майстор Уистан — започна Куендрит, — ти провери документите, изслуша свидетелите и чу „Предание за Огледалото“. Какво отсъждаш? Достойно ли е то за висшата чест?

— Да, заслужава да дам гласа си за него…

Уистан не продължи. Изглеждаше стар, изтощен и унил. Каран чуваше тежкото дишане на Лаарни до себе си, самата тя пък се задушаваше до болка в гърдите.

— И какво отсъждаш? Уистан си пое дъх и се олюля.

— Това е… това е Велико предание — прошепна и му се наложи да седне. — „Предание за Огледалото“ е двадесет и третото Велико предание.

Възгласът на множеството разтресе високия таван на залата. Всички станаха. И Каран се надигна бавно. „Лиан, ти най-после получи каквото искаше.“ Той пък стоеше сам насред широката сцена и сълзите се стичаха по лицето му.

Щом врявата стихна, Уистан пак пристъпи напред.

— Накрая трябва да решим още два въпроса. Наставник съм тук над петдесет години. Погрижих се да съхраня школата през войната и в началото на новата епоха. Чух и Великото предание. Здравето ми се влошава бързо и нищо не ме подтиква да се боря за живота си и занапред. Време е друг да поеме товара. Преди да се разотидем тази вечер, ще изберем нов наставник.

Залата прошумоля, сякаш вятърът разхвърляше суха трева из двора. Уистан вдигна треперещата си ръка.

— Със стария свят е свършено. Необходим ни е друг наставник, както и различен път в новото време. Не предлагайте никого от натрупалите твърде много години майстори. Изберете младостта, таланта и почтеността, като разчитате, че към тях ще се прибави и мъдрост. Назовете кандидати!

— Майстор Лиан! — заехтя из залата нечий глас.

Лиан излезе напред и кимна в знак на съгласие. Въпреки завоюваната слава преливаше от желание да бъде възнаграден и с тази чест. Това щеше да бъде знак и за прокудените зейни, че най-после светът ги приема.

А Каран не знаеше какво иска. Дали стремежът на Лиан да стане наставник беше по-силен от привързаността му към нея? Изберяха ли го, трябваше да живее в Чантед. Но защо да се вкопчва в него, ако самият той желае да си отиде?

Архиварят старателно записа името в прастара червена книга.

— Други кандидати? — подкани Уистан от креслото си.

— Майстор Лаарни! — извика някой отстрани.

— Лаарни, съгласен ли си да бъдеш кандидат? — попита Уистан. Мургавият мъж до Каран се поклони към сцената и към онзи, който го предложи.

— Не! Принадлежа на старото време.

Погледът на Уистан обикаляше из залата. Никой не помръдна.

— Хайде де! — свадливо изрече. — Тук има поне Петима-шестима достойни за честта.

След дълго протакане предложиха още двама, но те отказаха. Изборът изглеждаше предрешен.

Лицето на Уистан се сгърчи. Надигна се, закрета неуверено към ръба на сцената и замъглените му очи потърсиха нечие лице в редицата за майстори.

— Трябва да има избор — изхъхри той. — Аз предлагам майстор Тандайи.

Тя едва не падна от седалката. В цялата зала забърбориха изумено. И Лиан не можеше да повярва. Тандайи се изправи и Каран я съжали — бузите и пламтяха в алено, трепереше до прималяване.

— Съгласна ли си, Тандайи? — попита Уистан.

— Не съм достойна за този пост — кротко промълви тя.

— Аз съм на друго мнение. Новият наставник на школата трябва да бъде млад като тебе. Трябва да има и остър ум, а никой в залата не може да ти го оспори. Трябва и да обича Преданията като собствения си живот. Но преди всичко от новия наставник се изисква да бъде честен и безпристрастен. Аз твърдя, че всички тези качества са ти присъщи. Затова предлагам тебе.

Тандайи се взря в очите му.

— Ти си мъдър, а аз — не. Явно виждаш това, което е недостъпно за моята преценка. Съгласна съм.

— Тогава заеми мястото си на сцената и чакай нашето решение. Ще назовете ли други имена? — Никой не отвори уста. — Да вървим, майстори, трябва да обсъдим достойнствата на кандидатите.

Якият Лаарни подкрепяше Уистан на влизане в съседната стая, където щяха да се съберат майсторите. Вратата се затвори шумно. Седящите в залата забърбориха. Лиан и Тандайи чакаха на кресла, поставени в двата края на сцената. Лиан се облегна и вложи цялото си самообладание на разказвач, за да остане лицето му безизразно. Тандайи като че предпочиташе подът да се отвори под нея, за да и спести това мъчение.

Каран дочуваше иззад вратата силна гълчава, проточили се разпалени спорове. Майсторите излязоха. Подредиха се в дъното на сцената, но още си мърмореха един на друг. Приканиха кандидатите да застанат пред тях. Майсторите пуснаха листчета в кутия. Архиварят преброи гласовете и с досадна мудност ги вписа в червената книга.

Накрая вдигна глава.

— Готово, наставнико.

— Има ли мнозинство в полза на единия кандидат?

— Да, наставнико.

— И какво е то?

— Четиридесет срещу двадесет и два. Уистан се усмихна.

— Неоспорима победа! Добро начало за новия наставник. Името на победителя?

Архиварят му връчи дълъг лист. Уистан тръгна покрай редицата, показваше преброените гласове на всеки майстор освен на двамата кандидати. Всеки кимаше, че приема резултата. Уистан застана между Тандайи и Лиан.

— Победител — изрече той с най-широката усмивка, която някой в школата бе виждал — с четиридесет срещу двадесет и два гласа е майстор Тандайи Морн.

Хората в залата онемяха стъписани. Мигновеното смайване, последвано от осъзнатото унижение, изписано по лицето на Лиан, сигурно много зарадва недоброжелателите му. Той обаче прикри чувствата си бързо. С Насилена усмивка, която не заблуди никого, протегна ръка на Тандайи.

— Ти ще бъдеш чудесен наставник. Желая ти успех.

Тя не можа да отвърне на усмивката му, само тръскаше глава изумена. Лиани се поклони, сетне сведе глава пред Уистан и събраните на сцената майстори и понечи да слезе. Уистан му даде знак да остане.

— Тандайи Морн, ти бе избрана за седемдесет и петия наставник в Школата на преданията. Приемаш ли?

Тя изопна рамене.

— Приемам, майстор Уистан.

— Ще заемеш поста след моята смърт, която… — той се подсмихна кисело — … предстои скоро. Поздравявам те.

Лиан не го свърташе на сцената.

— Почакай, Лиан! — заповяда Уистан с глас, изведнъж добил сила и твърдост. — Остана още един въпрос, който трябва да решим. — Подкани с жест другите майстори да ги доближат. — Майстор Лиан, ти състави ново Велико предание, което бе посрещнато възторжено. Няма съмнение, че си велик летописец и разказвач. Може би най-великият през завършващата епоха.

Лиан се поклони, но игличките на предчувствието боцкаха неуморно Каран.

— Само че, Лиан, докато беше ученик в школата, аз ти повтарях неведнъж: „Гениалната дарба без ограниченията на морала е гибелно оръжие.“ Тепърва осъзнавам колко е гибелно. Може и да си велик летописец, но не си достоен майстор. Сам доказваш своя позор в сказанието си. Изменил си на призванието си в Катаза, като си помагал на Тенсор, извършил си ново предателство и в Нощната пустош. — Лиан се канеше да каже нещо в свое оправдание, но Уистан го прекъсна рязко: — Четири дълги вечери те слушахме, сега е мой ред. Тези престъпления може би заслужават прошка, защото са били извършени по принуда, но не и следващото. Ти си опорочил истинността на Преданията. Предизвикал си Мендарк, само за да откриеш отговора на загадка, любопитна единствено за историците. И какво е последвало? Стотина затворници били погълнати от пламъците в цитаделата, безценна библиотека — опожарена.

Уистан помълча, Лиан гледаше като след тежък шамар.

— А в Шазмак си направил същото, ако не и по-лошо. Въздействал си на Тенсор с дарбата си на разказвач… — Уистан се запъна от ярост — … и си причинил гибелта на благородния Рулке, както и други последици, обременяващи ни и до ден днешен. А сега искаш ли да кажеш нещо?

„Смрадлив лицемер! — побесня Каран. — Целият свят се боеше от Рулке и го мразеше до смъртта му, сториха всичко по силите си да го унищожат.“ — Не — прошепна Лиан. — Нямам какво да кажа. Всичко това е вярно. Приемам упреците ти и се заричам да изкореня недостатъците си.

— Не са само упреци! — скастри го Уистан. — Ти си покварен, Лиан. Недостоен си да бъдеш майстор-летописец. Трябва да ти бъде даден урок.

Лиан наведе глава.

— Вече си извлякох поука.

— Не си! Как е възможно да си въобразиш, че ти — един зейн, — ще бъдеш наставник на тази школа?! — подигра му се Уистан с пресекващ от злоба глас.

Каран се питаше дали дружелюбието на Уистан минала година е било поредната преструвка, или пък постъпките на Лиан бяха разпалили старите му предразсъдъци. Уистан беше готов на всичко, за да има ново Велико предание, докато той е наставник. Щом сбъдна мечтата си, нямаше да прояви никакво снизхождение към презрения зейн.

— Издигнах най-скромната до най-почетния пост — дъднеше Уистан, — за да ти покажа, че ти никога няма да бъдеш един от нас!

Лиан пребледня, Тандайи пък се ококори и се разтресе от гняв.

— Съгласно правото си като наставник на школата те лишавам от почестите на майстор-летописец. Предай ми знака си.

Стъписаният Лиан залитна и щеше да падне от сцената, ако Тандайи не бе хванала ръката му. Зейнът порови в джоба, извади металния знак на майстор и го подаде на Уистан.

Наставникът огледа скупчените наоколо майстори.

— Има ли несъгласни с това решение?

Неколцина се начумериха и пристъпиха от крак на крак.

— Все едно е, нали? — кресна Лаарни. — И всички заедно не можем да отменим решението!

Уистан извади от робата си церемониално чукче, строши знака на пода и помете парчетата от сцената с подметката на ботуша си.

— Напусни, Лиан! Нямаш място сред майсторите. — Разтегна устни в гнусна усмивчица, оголила почернелите му венци и жълтеещи зъби. — Ти си оставаш велик разказвач. Имаш нашата благословия и добри пожелания да продължиш в това призвание.

— Но…

Усмивката се превърна в гримаса.

— Можех да те опозоря и преди сказанието — Заръмжа старецът.

— Тогава, Лиан, до името ти нямаше да бъде записано Велико предание!

— Нито пък до твоето като наставник, проклет двуличнико! — оглушително го обвини Лаарни.

Друг майстор шепнеше нещо на Тандайи.

— Я почакай! — настръхна тя. — Не си се допитал до мен! Уистан се сащиса от неочакваната й дързост. Обърна се към майсторите наоколо и пак впи поглед в нея.

— Да, новият избран наставник може да даде своя глас за това решение. Какво отсъждаш, Тандайи? Гласувай за почтеността!

— Почтеност ли? — задави се тя. — Така премяташ тази дума на езика си, че вони като дъха ти! За щастие времето ти изтече.

— Гласувай! — повтори той свирепо.

— Гласувам срещу тебе, Уистан. Тук има десетина майстори, чиито прегрешения са далеч по-тежки от тези на Лиан.

— Гласът на новоизбрания наставник не се зачита — обяви Уистан. — Всеизвестно е, че по този въпрос тя не е безпристрастна. Моето решение — последното, което взех като наставник — остава в сила!

— Чуй тогава моето първо решение! — троснато отвърна Тандайи.

— Правата на Лиан ще бъдат върнати незабавно, щом заема поста!

— Не може. Положението на изгонен от гилдията майстор се преразглежда най-рано след седем години. И за възстановяването му е нужно да гласуват две трети от всички майстори-летописци.

Тандайи стисна юмруци, но се овладя с върховно усилие.

— Лиан, ти наистина беше велик майстор-летописец. Направи много за славата на школата, а и за Преданията, въпреки твоите… недостатъци. Но кой ли от нас няма несъвършенства? Поне своите познавам добре. Може би отново ти предстоят велики дела. Аз решавам, че отново ще обсъдим постъпките ти и твоето положение след седем години.

— Как смееш!

Очите на Уистан щяха да изскочат от орбитите, но този път нищо не можеше да стори.

— Не съм свършила! — отсече тя. — Освен това, щом се охладят страстите, ще гласуваме и оценка за поведението на майстор Уистан. Може би събралите се майстори ще решат да изхвърлят и него от летописите на школата. Следващите поколения са в правото си да знаят истината за всекиго от нас, особено за онези, които са имали честта да оглавяват школата. — Тандайи погледна Лиан. — Съжалявам, друго не мога да направя. Желая ти сполука.

Каран не откъсваше поглед от любимия си, който се спусна изтръпнал по стъпалата, мина по прохода между редиците и излезе. Това беше краят на драмата.

49. Краят на сказанието

Лиан мълчеше смирено по дългия път до дома. Лишен от чест, той като че бе загубил и цялата си самоувереност. Според Каран изобщо не приличаше на летописеца, когото тя познаваше и обичаше. По-скоро се бе върнал в миналото си на стеснителен юноша като ученик в школата, залутан насред света, без да знае мястото си в него. Не й харесваше тази промяна, но не виждаше как да му помогне.

Вечерта след завръщането им в Готрайм, докато преподреждаше дрехите в скриновете, намери малкото черно мънисто, което Рулке и даде.

Извади го от прозрачната кутийка и го претегли на дланта си. „Единственото, което мога да направя за тебе сега“ — бе й казал каронът. Какъв ли смисъл бе вложил в думите си? Дали това бе накит, талисман за късмет, магически амулет или просто хапче?

Не усещаше никаква миризма. Близна го. Мънистото имаше неопределим вкус. Пъхна го в устата си. Разтваряше се бавно на езика и по тялото й плъзна подобие на слаб гъдел.

Животът им продължаваше. Лиан упорито довършваше своите копия на Великото предание, дори украси някои от заглавните букви със златен и сребърен варак, както и с мастило от стрит лазурит, нали бе донесъл парчета чак от Голямата кула в Катаза. От майка си и сестрите си се бе научил и на това умение. Стремеше се трите екземпляра, които щеше да изпрати в Чантед с настъпването на пролетта, да бъдат безупречни. Не искаше да ги занесе сам, чувстваше се прокуден. Копието за Лилис пък щеше да се съхранява в Голямата библиотека.

А после? Вече не знаеше какво ще прави по-нататък. Животът му досега бе съсредоточен в Преданията, но ето че му забраниха да се занимава с тях. Всички библиотеки и архиви станаха недостъпни за него.

Често мислеше за бъдещето си и за ключето, което получи от Рулке. Скри го на тайно място. Ако някой ден му върнеха правата на майстор-летописец, щеше да се заеме и с Преданията на кароните, както обеща.

Реши да остави единия дневник с бележките си за злополучното „Предание за Мендарк“ в библиотеката на Чантед. Някой ден друг възпитаник на школата можеше да състави сказание или дори Велико предание, за каквото толкова копнееше Мендарк.

Седмиците се точеха нерадостно. Преди му харесваше и да преписва, но сега му дотягаше да се занимава със своето Велико предание, въпреки че не пренебрегваше задължението си.

Когато очите му се преуморяваха, а пръстите се схващаха, мотаеше се безцелно в имението. Опита да подхване каква ли не работа, но не го биваше за нищо освен да разказва и да пише, в Готрайм пък рядко се налагаше някой да върши това. Хем той страдаше, хем ядосваше околните, защото по неволя преправяха всичко след него.

— Така няма да го бъде — опита да го вразуми Каран един ден колкото се може по-благо.

— Не си изкарвам прехраната, нали?

— Не за това ти говоря! Върши работата, за която имаш способности, и не пречи на всички останали само защото се чудиш с какво да си запълваш времето.

На другия ден той нарами раницата и пое към всяко място, където биха му платили за някое сказание. Не се върна седмици наред, стигна чак до Туркад. Донесе малка кесия, натъпкана с монети, за което Каран му беше благодарна. Самият Лиан обаче не беше особено разведрен от ролята на скитащ разказвач, която също му допадаше някога.

— Тук няма какво да правя! — изтърси няколко дни по-късно. — Чувствам се напълно безполезен.

Каран се чудеше дали да го помоли да прегледа нейните родови Предания, за да разкрие какво е търсил баща и в Каркарон. Уплаши се обаче, че може да изрови неприятни истини, и се отказа.

В края на есента всички се събраха пред разпалената камина и споделяха какво са преживели през последните месеци. Чуха героични истории за борба със зверове и чудовища, имаше и твърде много трагедии. Каран не беше словоохотлива — плодовете от труда й се виждаха в градините и нивите. Готрайм се отърва най-после от сушата и реколтата беше добра. Но възстановяването на къщата не напредваше поради недостиг на пари. А ето че наближаваше и времето да си плати налозите.

Каран се боеше от този ден — немислимо беше да отиде в Елудор и да вземе наследеното от Фейеламор. В гората дебнеха толкова лорски, че едва ли щеше да бъде прочистена докрай от тях и в бъдеще. Не се съмняваше, че бирникът ще й отнеме Готрайм.

Кратката размяна на истории изобщо не разведри Лиан, само засили тъгата му по онова, което му беше недостъпно.

Навън се смрачаваше, валеше тежък мокър сняг. Шанд придърпа стола си към камината и отвори шише с питие от гелони — първата от сандъка, който бе докарал от Тулин. Този път сипа щедро на всички, без да се скъпи.

— Помниш ли онзи стих за „трижди предадения“? — каза му Игър.

— Все си мислех, че се отнася за тебе.

— За мен?! — прихна старецът. — Не. За аакимите. Предадени от Рулке при завземането на Тар Гаарн, после от Фейеламор при завземането на Шазмак, но преди всичко от своето неизлечимо безразсъдство.

Талия само отпиваше от чашата си, без да продума. Липсваше й Джеви, който пак обикаляше крайбрежието с кораба на Пендер.

— Мендарк дали винаги е бил покварен? — рече сякаш на себе си, все още уязвена от коварството му.

Отговори й Шанд.

— Не, за него Сантенар и Туркад бяха най-важни. За жалост прекалено много обичаше властта и труфилата й, а и беше твърде загрижен за собствената си слава. Не подбираше средствата, за да запази властта, защото вярваше искрено, че само той може да се опре на врага.

— И все пак беше по-велик, отколкото си мислим — призна Игър.

— Макар че беше мой враг, ще кажа, че до самия край направляваше делата на Сантенар. Дължим му много. Никой не се е грижил толкова за нашия свят. Но пък извърши и страшни злини, които не е лесно да бъдат простени.

— Не забравяйте, че и той като мен отдавна бе пресрочил отредените му години — обади се Шанд. — Животът му тежеше и беше готов да си отиде без съжаление. Само че обожаваше хазарта, а шансът да се докопа до машината беше прекалено съблазнителен, за да го пропусне. Въпреки всичко постъпи както трябва в последните си мигове. Може и да съставят Велико предание за него някой ден.

Игър се намръщи, отщя му се да говорят за покойния Магистър.

— Онзи ден един транкс се мярнал само на няколко левги оттук. Колко ли от тях са се промъкнали през пролуките във Възбраната?

— Десетки, ако не и стотици — натърти Малиен. — А също и хиляди не толкова опасни твари. Предостатъчно, за да се размножават на недостъпни места. Никога няма да се отървем от тях.

— В какви смутни времена живеем! — възкликна Игър. — Понякога недоумявам как обикновените хора понасят живота, обработват земите си и отглеждат деца, щом като всичко може да им бъде отнето безмилостно в следващия миг.

— Да, свят на несигурност — съгласи се Шанд. — И неясно бъдеще. Кой би пожелал да крои планове?

— Ами аз! — изсумтя Каран. — Докато великите се увличат във философски словоизлияния, простосмъртните трябва да се трудят за насъщния. Ако се плашим от бъдещето си, ще залинеем като аакимите. Нали разгледахте новите ми градини? Ще се постарая Готрайм да разцъфне. И може би дори ще изкарвам тук достатъчно пари, за да си плащам налозите — изгледа тя ядно Игър, защото очакваше бирникът да я навести съвсем скоро.

Игър още не можеше да прежали Мейгрейт.

— Ако имаше как да я върнем… — промълви, загледал се в чашата с вино след вечеря. — Тя ми даде надежда, а аз не направих нищо за нея. — И аз тъгувам за Мейгрейт — откликна Шанд. — Утешава ме само, че Ялкара е с нея. Не можеш да я върнеш, а дори да успееш да го сториш, тя едва ли би пожелала… да подновите връзката си.

— Знам! — озъби се Игър. — Но аз съм виновен, че Аакан се превърна в клопка за Мейгрейт. Това е непоносимо. Ех, поне да знаех, че е добре.

В тишината прозвучаха тихите думи на Каран:

— Добре е.

Игър се олюля на стола и я зяпна, а тя се усмихваше невъзмутимо. Лиан познаваше твърде добре лукавството й и я сгълча:

— Жестока си. Ако знаеш нещо, кажи му.

— Мейгрейт не беше способна да прекъсне мисловната връзка помежду ни, ако аз не пожелая. И все още я има като топло възелче, скрито някъде в съзнанието ми. Не мога да я достигна с мисъл през безмерното пространство, но знам, че е жива.

— Защо не ми каза досега?! — разфуча се Игър.

— Бях твърде заета да умувам над други проблеми — мило напомни Каран. — Например за налозите си.

— Вдън земя да пропаднат тези налози!

— От тебе зависи.

— Ами добре! По-скоро ми дайте хартия и перо, преди да съм размислил.

Лиан изтича да ги донесе. Игър надраска нещо на два листа, подписа се, сложи печата си, а Шанд и Лиан завериха документите като свидетели.

Игър прочете на глас:

— „Приносителката на настоящото — Каран Елиенор Мелуселда Фърн, се освобождава от всякакви налози, мита, данъци, такси и реквизиции в продължение на десет години от днешна дата като признание за заслугите й към държавата.“ Това стига ли ти? — тикна той листовете в ръцете на Каран.

— Чудесно — одобри тя, прибра своя екземпляр и му върна другия. — Струва си да вдигнем наздравица.

Но след още две-три чаши вино Игър пак промърмори:

— Ако флейтата не бе унищожена, можехме да отворим Пътя и да я намерим по мисловната ви връзка. Дали все пак…

— Не, Игър — внимателно го прекъсна Шанд. Самият той се бе отказал от надеждата и не искаше друг да чопли раната. — Немислимо е.

Пак се смълчаха.

Късно през нощта само Каран и Лиан бяха останали пред камината. Тя си пое дъх. — Лиан…

— Знаеш ли — заговори той за онова, което често смущаваше спокойствието му, — някога си въобразявах, че знам всичко. На младини човек е толкова самонадеян.

— Че ти си само на тридесет!

— Чувствам се с двадесет години по-стар от деня, когато се срещнахме. Исках само да ти кажа, че когато ме признаха за летописец, всичко се промени за мен. Дотогава бях безпарично, вечно тормозени хлапе, а изведнъж се превърнах в човек на почит. Животът ми се преобрази, имах свое място в света. А отида ли сега в школата, ще бъда обикновен натрапник. Сам пропилях постигнатото. Гневът й към Уистан се пробуди.

— Направи глупости, но не заслужаваше Уистан да постъпи така с тебе. Стана жертва на един злобен дъртак, който цял живот е мразил зейните.

— Аз подтикнах Мендарк да изгори архива, а мнозина затворници умряха в пожара.

— Не е вярно! Притиснал си го наистина, но постъпката си е негова.

— Виновен съм и за смъртта на Рулке. Няма да си простя.

— Не си я причинил ти! Опитваше се да ме спасиш. Тенсор го уби.

— А как се наслаждавах на властта си над Тенсор! Заслужавах да ме опозорят.

— Ако трябва да бъде наказан всеки, който се е наслаждавал на властта си, малцина в Сантенар не биха пострадали. Чувала съм и присмехулни историйки за безчестни майстори-летописци…

— Да, имало е и такива. Самият аз съм разказвал за тях. Гисини Извратения, Релч Преписвача, Мара Измамницата… леле, какви лъжи е написала! Но никой от тях не е бил наказан.

— Включително Уистан, който те въвлече насила в историята с Огледалото, за да му се махнеш от главата. Противен стар лицемер!

Постара се школата да се прослави с Велико предание, преди да те изгони.

Лиан се радваше, че тя го защитава толкова непреклонно, но още не беше убеден.

— Все пак извърших предостатъчно щуротии. И искам повече от всичко да си върна честта да бъда майстор!

Тя хвана ръката му.

— Сигурна съм, че ще ти я върнат. А сега…

— Но аз не съм! — натърти Лиан.

Каран се размърда на стола. Трябваше да му каже нещо много важно, ала дърдоренето му й пречеше да намери подходящите думи. — Лиан…

— Какъв ужасен свят! — прекъсна я той отново. — Помисли за последните две години. Спомни си и Преданията! Животът е хазарт. Изобщо не е вярно, че оцеляват най-силните, иначе да бяхме поробени от кароните до свършека на света. Оцеляват онези с най-малко лош късмет, а и едно зрънце стига да наклони везните.

— Много ме утеши! — разсърди се Каран. — Ами нашето бъдеще? Ами бъдещето на децата ни?

— Трикръвните нямат деца… — смънка той разсеяно, но нещо в гласа й го накара да я погледне.

Прекрасните зелени очи на Каран сияеха срещу него, бузите и бяха мокри. Лиан я притегли към себе си.

— Може да е заради раните или хрукса, или по-вероятно заради Дара на Рулке, но съм бременна!