Пътят между световете

16. Необикновено лечение

Пътуването към Туркад беше мъчително, най-вече защото Лиан знаеше, че не успя да направи нищо за Каран, и не му се вярваше да я види пак някога. Но той никога не губеше надежда. Всяка сутрин се будеше в очакване този ден да ги догонят Шанд и Талия, довели Каран или поне донесли вест, че е жива. Всяка вечер се увиваше в опърпаните одеяла отчаян, че още ги няма.

В първобитната конска каруца усещаше с болните си крака всяка неравност и дупка по пътя. Лилис държеше юздите, а Джеви седеше до нея и я увещаваше съвсем ненужно да внимава повече. Малиен ги придружаваше на кон. Игър, Мендарк, Надирил и спътниците им бяха заминали за Туркад един ден преди тях. Другите аакими пък останаха в Готрайм при Зара, която беше твърде зле да понесе такова пътуване.

— Малиен, а ти къде виждаш мястото си в тази история? — не се сдържа Лиан.

Отдавна си задаваше въпроса, защото Малиен няколко месеца не показваше никакво желание да се намеси в борбата срещу Рулке. Държеше се настрани още след неуспешния опит да затворят Нощната пустош миналото лято.

Тя побутна с пета коня си и доближи каруцата.

— След безразсъдството на Тенсор и провала при разлома не виждах пътя пред себе си. Предпочетох да бездействам, докато не се изясни срещу какво сме изправени.

— Е, сега си наясно, та няма накъде повече — отвърна Лиан.

— Но аз не мога да направя нищо срещу машината на Рулке.

— Щом е тъй, какви са намеренията ти?

— Миналата есен пратих на изток скийт с послание, призовах нашите сънародници да дойдат, за да обсъдим всичко. От Туркад ще прекося морето с кораб, за да се срещна с тях. А твоето място къде е, летописецо?

— На страната на Каран, разбира се!

Малиен се пресегна безцеремонно и обърна лицето му към себе си, за да впие поглед в очите му. Мигът се проточи, преди да го пусне.

— Убедих се, че говориш искрено.

— То се знае! — укори я тъничкото гласче на Лилис. — Лиан няма да те лъже, като говори за Каран!

— Лилис, не се намесвай, това не е наша работа — сгълча я на свой ред Джеви.

— Щом опира до приятелите ми, значи е моя работа! — ядоса се момичето.

Малиен се отдръпна от каруцата и продължиха в мълчание.

— Не карай през този камък! — подвикна Джеви.

Лилис стисна устни и спокойно заобиколи малкото препятствие.

— Джеви, вече не съм на пет годинки — напомни тя със сдържана досада.

— Навлязохме ли в земите, подвластни на Мендарк? — обърна се Лиан към Малиен.

— Не ми се вярва. Защо питаш?

— Защото няма друга страна, която да харчи повече за господаря си и по-малко за пътищата си.

Той изпъшка страдалчески.

— Отбий встрани — нареди Малиен на момичето.

Лилис спря каруцата под голите клони на крайпътно дърво. Лиан се бе изкривил настрана.

— Какво ти е? — попита Малиен.

— Всяко друсане е като набождане на стъкло в краката ми.

Тя изпружи краката му на капрата, нави крачолите и се зае да махне превръзките. Раните на левия крак несъмнено заздравяваха, но десният беше плашещо подут и зачервен.

— Джеви, какво ще кажеш? Убедена съм, че си видял доста рани през живота си.

— Стотици. И хич не ми харесва как това възпаление е проникнало навътре. Лилис, наклали огън, моля те, и кипни вода. Само внимавай…

Очите й блеснаха, но тя послушно се зае да събира дърва. Промиха раната и я намазаха със смес от мед, счукан чесън и утайката от шише червено вино.

— Свършило ни е виното — поклати глава Малиен. — Най-добре да купим още в следващия град по пътя. Как мислиш, летописецо, ще хи стигнат ли силите да ни улесниш в изпиването му? Понеже имаме нужда от утайката за раната ти — засмя се тя.

Лиан се бе прочул с неутолимата си жажда за всевъзможни алкохолни удоволствия.

— Та това е едничката наслада в живота, която ми остана! — сприхаво отвърна той.

Докато се занимаваха с раната, около каруцата се събра тълпа от пътници. Зяпаха Лиан и подхвърляха шегички за вероятната му участ.

— И на моя брат’чед Марли ей тъй му се зачерви кракът — дърдореше огромна дебела жена на трудна за налучкване възраст. Беше опряла внушителния си бюст в ритлите. — Червената ивица се проточи нагоре чак до слабините и докато се усетим… онуй му падна.

— Ама как, целият крак ли?! — смая се дружката й, подобна на птица и с грозна бенка на единия клепач.

— Не ма, не кракът… онуй — изкиска се дебеланата. Дребната женица веднага подхвана разговора.

— Е, аз съм чувала, че Марли бездруго не го е ползвал много още от младите си години.

— И оня Фасели как загази с такваз рана — жизнерадостно си спомняше дебеланата. — Отрязаха му пръстите на крачището един по един, ама да не си помислиш, че се оправи?

— Де да знам. К’во стана?

— Нищичко — ухили се досадницата. — После му клъцнаха крака до глезена, а гангрената си пълзеше все нагоре. Мазаха го със същото, дето го забърка ей тоя дребен грозник — чесън, червено вино и Други глупости. Все тая беше. Докато се усетят, всичко изгнило чак до коляното. Леле, как смърдеше! Гнилоч, казвам ти, не можеше да се стои в оная къща.

— Пфу, че гадост — смръщи се кльощавата. — Почне ли гангрена, трябва да режеш много по-нагоре, и то на часа. — Тъй, тъй. После отрязаха крака чак при чатала, ама късно. Онази с бенката се пресегна и ръгна крака на Лиан с бастуна си.

— Чуй к’во ще ти река — накарай ги да ти отрежат и двата догоре. Иначе няма да се отървеш.

Лиан дотук понасяше клюкарките безмълвно, но изведнъж се подпря и седна.

— Я се разкарайте, проклети дърти хиени! — ревна в лицата им.

— Че ние се мъчим да ти помогнем! — възмути се кльощавата. — Да си вървим, приятелко.

Те продължиха по пътя, но дебеланата не се стърпя и подхвърли през рамо:

— Утре ще плачеш, че не си ни послушал.

Скоро каруцата потегли и мъките на Лиан започнаха отново. Така отмина ден, после и втори със спирания през няколко часа, за да промиват и мажат раните. Малиен и Джеви си шепнеха все по-често и клатеха глави. Лиан се опитваше да чете дневниците си, но не успяваше да се съсредоточи.

На втория ден по пладне Малиен и Лилис махнаха превръзките и момичето ахна приглушено. Малиен пък се смръзна, приковала поглед в раните.

— Какво има? — стресна се Лиан.

След миг ветрецът го облъхна с противна воня и той разбра, че плътта по ходилото вече е загнила. Значи онези жени бяха прави. Гангрената го разяждаше и Малиен щеше да му отреже крака волю-неволю, но въпреки това сигурно го чакаше скорошна смърт.

Малиен и Джеви пак се отдръпнаха да поговорят. На Лилис като че й прималя, но тя застана до каруцата и стисна ръката на Лиан.

— Знам, че скоро ще оздравееш.

И на нея, и на него не им се вярваше, но той също се престори:

— Дано си права. Не е за вярване колко пъти досега Малиен успя ваше да ме закърпи.

След малко и Малиен дойде при него, забравила привичните ст шегички.

— Положението ти е лошо, Лиан, не знам какво да правя. Няма лекове срещу гангрена. Но не се отчайвай. Понякога тялото се преборва със собствени сили. Ще продължим по пътя още няколко часа и ще видим…

— И ако няма подобрение?

— Не бива да отлагаме неизбежното.

— Значи ще ми отрежете крака.

— Не целия — тихо го увери тя.

При следващото спиране видяха, че петънцето загнила плът се е разпростряло. Малиен завъртя глава.

— Няма смисъл да чакаме, Лиан. Налага се да режа!

— Как… как ще го направиш? — изхриптя той.

— Наистина ли държиш да ти кажа?

— Да!

— Ще срежа до костта ето тук, точно под коляното, и ще зашия кръвоносните съдове. Тогава ще срежа и костта.

Лиан се вторачи в крака си. След няколко минути щеше да се лиши от него завинаги. Изобщо не си представяше това.

Малиен каза нещо на Джеви, той кимна и яхна тромаво коня й заради превръзката на ръката си.

— Отиде да потърси трион — обясни Малиен.

За пореден път около каруцата се събраха минувачи да позяпат и да сипят безплатни съвети. Малиен обаче ги пропъди. Чакаха сякаш цяла вечност.

— Може да се живее и с един крак — подхвърли Малиен.

— Ти колко имаш, та знаеш? — сопна се Лиан.

Джеви доближи, пришпорил коня — държеше юздата с една ръка и се клатушкаше на седлото, все едно гребеше в кану. На гърба си бе вързал дълъг трион с две дръжки. Малиен му помогна да слезе от седлото.

— Само това намерих — оправда се той.

Едрите зъбци бяха по-подходящи за отрязване на старо дърво в гората.

— Няма как, ще свърши работа — намръщи се тя.

Двамата се отдалечиха да поговорят и все се озъртаха към Лиан, който предположи, че се уговарят кой ще го притиска неподвижен, а кой ще борави с триона. Върнаха се при него.

— Джеви предлага нещо друго — започна Малиен. — Ако искаш помисли, макар че… не знам дали аз бих се съгласила да изтърпя това.

Морякът не продумваше, само стрелна с поглед дъщеря си и се извърна.

— Казвай де! — изтъня гласът на Лиан.

— Ами… може да си речеш, че е отвратително — притесни се Джеви, — но веднъж видях как помогна, след като корабът ни се разби в скалите на остров Банти. Такова де… за личинките говоря.

— Какви личинки?

— Тези, които ядат мърша — ще е по-лесно, отколкото аз и Малиен да ти режем крака.

На Лиан наистина му се доповръща, но какво по-лошо можеше да има от отрязан крак?

— Значи ядат гангренясала плът?

— И се облизват!

За по-нагледно Джеви дори примлясна.

— И така може да си спася крака?

— Има някакъв шанс.

— Готов съм на всичко, дори да ме гризат личинки. Можеш ли да намериш?

— Вече ги нося. — Морякът отвърза кожена торбичка от седлото. — На пътя имаше едно умряло куче…

Лиан сдържа пристъпа на гадене.

— Хайде, да не се бавим!

Не му се гледаше, докато Джеви загреба от торбата шепа гърчещи се бели твари, нагласи ги върху раната и я превърза хлабаво с влажен парцал.

— И сега какво? — промърмори Лиан.

Малиен, на която май и прилошаваше, се пресегна назад в каруцата и взе огромно шише с червено вино.

— Сега чакаме! Къде ти е чашата?

— Мога и направо от бутилката. Той я надигна за могъща глътка.

— Лиан, а какво усещаш на крака? — обади се Лилис.

— Малко ме е гъдел по краищата на гноясалото.

Момичето се зае да шета заедно с Малиен в подреждането на бивака. Баща й седна срещу Лиан в каруцата — изглежда не искаше той да се чувства сам. Но не отваряше уста.

— Как е ръката ти? — опита се да го заприказва Лиан.

— Никак не е зле.

Тъй и не го чуха да се оплаква нито веднъж, поначало продумваше рядко, и то повечето пъти на Лилис.

Отново дълго мълчание. Лиан лочеше виното и си казваше, че ако на Джеви не му се приказва, най-добре да слезе от каруцата.

— Как ли са Талия и Шанд в Каркарон? — подхвърли нехайно по някое време.

За миг зениците на моряка се разшириха от ужас, но той побърза да наведе глава. „Брей, че интересно! — прозря Лиан. — Влюбен е в нея. Защо ли не се досетих по-рано?“ — Надявам се с Талия всичко да е наред — добави той. — Тя е чудесна жена.

Джеви смънка нещо под носа си, а виното както винаги омая Лиан и той непредпазливо реши да поразвълнува моряка.

— Да знаеш, според мен Талия е влюбена в тебе. На Джеви му заседна буца в гърлото.

— Стига глупости! Как е възможно тя да ме обича? Тя е толкова… — Запъна се и отсече: — Лиан, я си гледай твоята работа!

Скочи от каруцата, без да го е грижа за зарастващите кости, и се шмугна в шубраците край пътя.

— Лиан, събуди се!

Лилис разтърсваше рамото му. Слънцето се бе издигнало високо.

— Какво има?

— Време е за закуска.

Лиан се натъпка, без да обръща внимание на храната. След това Джеви махна превръзката много сръчно и внимателно. Лиан затаи дъх, за да не вдиша отново вонята на гнилоч. Джеви и Малиен се наведоха да погледнат раната.

— Как е? — припряно попита Лиан. Малиен клатеше глава.

— Изобщо не ми се вярваше…

— Какво става?!

— Няма и помен от гангрена.

Джеви вдигна една личинка и се ухили до ушите.

— Тия дребосъчета доста са затлъстели, как ти се струва? Лиан изломоти нещо.

— Не разбрах — отвърна Малиен. — Добре ли си?

Лиан се разкикоти. Страшният махмурлук изведнъж престана да го тормози.

— Споходи ме идеята да съчиня „Ода за личинките“, докато пътуваме към Туркад. Да тръгваме!

17. Ученичката на книжника

Вечерта, след като докараха Лиан в Туркад, неколцина се събра ха в къщата на Надирил — прекрасна стара вила със собствена градина, недалеч от цитаделата. Пътуването бе изтощило стареца, чиито дробове още свиреха.

Лилис беше при своя наставник. Дойдоха Мендарк, Игър и Малиен. Игър се появи избръснат и пременен в нова синя роба вместо привичните си черни одежди. Изглеждаше, че няма търпение да започне живота си наново. На вид беше спокоен, дори по-самоуверен, отколкото го бе виждал Мендарк досега. Победата над транкса му върна облика на предишния доблестен Игър, оставил зад себе си пораженията, които войната и несгодите нанесоха на духа му. Това преобразяване беше изумително, само че Мендарк неволно се запита колко ли ще трае този път.

Самият Магистър стоеше до камината и отпиваше от малка чаша ароматна теления — сладкото питие, което Шанд дестилираше от презрели гелони. Наведе и остави чашата на решетката да се сгрее, уханието тутакси се разнесе из цялата стая.

Малиен държеше своята чаша, без да я поднесе към устните си. Наблюдаваше с удоволствие червени, оранжеви и пурпурни оттенъци в иначе златистата течност, които се преливаха от играта на пламъците в камината.

— Колко малко ни дели от пустотата… — промълви Надирил и се подпря на възглавниците.

Лилис притича да ги оправи.

— Благодаря ти, дете. — Ръката му се отпусна като сивкава буца върху белоснежния лен на чаршафите. — И колко лесно би било да ни смажат…

— Искам да поговорим за Лиан — настойчиво се намеси Малиен.

— Потайната Малиен най-сетне подаде глава от черупката си — раздразнително се заяде Мендарк.

— От Тенсор научих колко е лесно да сбърка водачът, а от вас двамата — колко капани го дебнат по пътя! Исках да изтъкна каква огромна несправедливост бе проявена спрямо Лиан.

— Гузната съвест ли говори с устата ти? — сопна се Мендарк.

— Да, изпитвам угризения. Колкото и надарен летописец да е Лиан, той е почти безпомощен в околния свят. Аз постъпих зле с него в Каркарон.

— Да бе… — не отстъпваше Магистърът. — Ала не беше толкова безпомощен, когато отведе Каран горе, за да ни предаде.

— Аз го опознах. Надзърнах в душата му — той е невинен.

— Да го беше видяла в Готрайм през онези нощи, нямаше да си толкова убедена — още по-несговорчиво рече Мендарк.

Пак взе да му се струва, че всички в тази стая са се настроили срещу него.

— И аз вече не съм особено склонен да ти вярвам! — озъби му се Игър. — Толкова отдавна изкривяваш истината в своя полза, че си загубил способността да я разпознаваш.

— Аз държа на доброто си име! — вбеси се Магистърът.

— Че как да не държиш — нали се крепи на собствените ти измислици! Цялата ти слава е твое собствено творение.

— Ти пък си един жалък неудачник!

— Транксът не би се съгласил с тебе — опита се да ги укроти Надирил. — Чуй ме, Мендарк — сега виждаме другояче извършеното от Лиан.

— Преди да се съглася, бих искал да чуя и какво има да каже Каран. Защо е отишла доброволно да служи на Рулке?

— Защото си е такава по нрав! Познавам я и… не би позволила лесно някой да я разиграва — отсече Малиен и най-после отпи от чашата.

— Значи се споразумяхме — натърти библиотекарят. — Край на приказките за съд над Лиан, връщаме му свободата.

— Така да бъде — отстъпи Мендарк. — Ще ти угодя, но ще го Държим под око до завръщането на Каран, иначе знае ли се…

— Ще възложа тази задача на някои от малкото останали ми верни уелми — предложи Игър. — Вартила ще отговаря за това. Малиен, а ти не се тревожи — косъм няма да падне от главата му.

Мендарк се усмихна неискрено. Съотношението на силите пак се променяше. Той губеше опора под краката си, затова пък Игър отново се издигаше. След Хависард нищо не му вървеше както трябва, а и не знаеше какво да стори.

— Да се заемем с истинския си проблем — Рулке! — подкани ги Игър.

— От онази машина ми се омръзва кръвчицата — смънка Магистърът, наежен в креслото си като лешояд. По раменете му и тапицерията се ронеха люспици кожа. — Рулке ще ни унищожи. Нямаме оръжие, което да го възпре. Нито защита!

— Тогава да се хващаме на работа и да намерим! — скастри го Игър. Застанал прав до камината, той изглеждаше двойно по-едър от Мендарк. — Рулке понесе тежък удар в Каркарон. Може би не е толкова велик, колкото би искал да се заблуждаваме. Това ми дава нова надежда.

— Ами планът на Шанд да изработим втора златна флейта? — напомни Малиен.

— Ако я имахме — размечта се Мендарк, — бихме могли да го сварим неподготвен. Да рискуваме всичко, за да спечелим всичко — машината!

— Флейтата не може да се мери с тази машина — завъртя глава Игър. — Тя просто отваря портали от едно място към друго. А машината е и оръжие, и защита. И не забравяйте, че за флейтата се нуждаем от червено ааканско злато, а то не ни достига.

— Но Фейеламор има предостатъчно! — изсумтя Мендарк, все още озлобен от неуспеха.

— Ти си играй с твоите фантазии, ако искаш! — с пренебрежение изтърси Игър и тръгна към вратата. Тази вечер изобщо не куцаше. — А в истинския свят аз трябва да управлявам империята си и да смазвам бунтове, да не споменавам за главоболията с транкса. Видели са го недалеч — във Фейдонската гора. Ще го подгоня още сутринта.

Мендарк се затвори в стаята. Не се съмняваше в правотата си. Задължително беше да сътворят нова флейта. Нищо друго нямаше да им помогне.

„Нямаш злато!“ — сякаш кресна някой друг в главата му.

Дори когато се проснеше по гръб в леглото, ставите му пареха. Струваше му се, че през последния месец се състари с десетилетия.

Завлече се в банята и се отврати от отражението на лицето си в огледалото. Едва се въздържа да не забие юмрук в стъклото. Животът му изтичаше като водопад, но оставаше толкова несвършена работа! Той отпадаше прекалено бързо — след броени месеци щеше да е прикован към постелята от своята немощ, а след не повече от година щеше да е труп.

Идеше му да залости вратата и повече да не си покаже носа навън. Отчайваше го не скорошната смърт, напротив — очакваше я с интерес след толкова векове. Смъртта щеше да бъде върховният завършек, ако преди нея постигнеше всички свои цели.

Магистърът обичаше силно и своя град, и целия Сантенар. Немислимо беше да умре, ако над тях все още е надвиснала заплахата на Рулке. Разправеше ли се веднъж завинаги с тази опасност и с Фейеламор, можеше да се присмива и от гроба на победените врагове.

Дръпна шнура на звънчето и щом слугата надникна, заповяда му да повика лечителите и знахарите. Те се стараеха да облекчат схванатите мускули и изопнатите сухожилия, да скрепят с магиите си крехките кости и претритите стави. През това време в главата на Магистъра се зараждаше нов план. Фейеламор грабна ааканското злато, което беше редно да попадне в неговите ръце. Значи в нея беше ключът към всичко. Фейеламор обаче беше могъща противничка. Мендарк можеше да очаква необходимата му подкрепа от един-единствен човек на този свят.

Игър разполагаше с хора, съгледвачи и войски. Налагаше се Мендарк да хитрува, за да го убеди да издири нейното скривалище и после да изпрати там достатъчно силен отряд, та да си върнат златото. Щом Магистърът се сдобиеше със златната флейта, щеше да осъществи най-дръзкия си замисъл — прехвърляне в Шазмак и превземане на машината. Твърде вероятно беше да се провали, но при успех щяха да го прославят во веки веков. Освен това с машината щеше да се отърве и от Рулке, и от Фейеламор. Дори от Игър, ако посмееше да му се изпречи на пътя.

— Стига! — подвикна той и всички се изнизаха мълчешком от стаята.

Познаваха добре сегашните му нужди и настроения, а Мендарк им плащаше щедро и изискваше мигновено подчинение. Щом стъпи на пода, той откри, че от месеци не се е чувствал толкова добре. Нямаше да е задълго, разбира се, и не биваше да си пилее времето.

През нощта обаче не мигна, умуваше сърдито за неблагодарността на хората. Той направи много за Сантенар, но не получи подобаващо признание за своето величие и добрини. Това беше незарастващата рана в душата му. Никой на Сантенар не си представяше по-висша чест от втъкаването на името му в безкрайния гоблен на Преданията.

Някога Мендарк се пъчеше от гордост при споменаването на името му и в най-незначителния документ. Но с годините завоюваше власт и тези всекидневни дреболии престанаха да го вълнуват. Дори си казваше, че са по-лоши от нищо, защото след време някой би се възползвал от тях да пренапише по своему историята, да представи Мендарк като глупак или мошеник. Жадуваше за по-достойна слава.

С интриги и лукавство той осигури признание за своята роля в един от обемистите текстове по история, които всеки ученик наизустяваше. Но и това не го удовлетвори, дори когато му посветиха цяла глава в дебелите книги. Най-важни от всичко си оставаха Великите предания. Дълго след запращането на Рулке в Нощната пустота най-после бе съставено и това Предание. Мендарк изкачи и този връх. Името и делата му щяха да бъдат запомнени, докато има човек, който да разказва или слуша Преданията.

Тогава си мислеше, че нищо повече не му е необходимо. Ала ето че не му стигаше, и то отдавна. Както при всяко пристрастяване. Летописците скъпяха похвалите си. Честта се падаше на него, те обаче я разпределиха и на още десетина по-дребни фигури.

Как да поправи грешката? Всичко, извършено от него, заслужаваше собствено Велико предание, само че летописците бяха неподатливи инати, които не допускаха никой да се намесва в работата им. Единствено всички вкупом имаха правото да обявят някое сказание за Велико предание, но това не се бе случвало от столетия. А и биха склонили само дълго след смъртта му. Ако не се погрижеше сега, може би никой нямаше да разкаже историята му или пък щяха да го очернят.

„Е, всеки човек, променил своя свят, не бива да очаква признание. С това се примирявам. Но как да допусна след смъртта ми други да си припишат всички заслуги, а моето име да бъде свързано с несполуките и глупостите на Съвета? Ще имам свое Велико предание! Никой не е по-заслужил. Инструментът, с който ще си послужа, е в ръцете ми — Лиан. Задължен ми е за годините, през които плащах обучението му в школата. Няма да е лесно, тези летописци ревниво бранят своята независимост, но е постижимо. И ще стане! Събитията, насред които сме сега, ще се превърнат във Велико предание не «Предание за Огледалото», а «Предание за Мендарк»!“ С тази утеха Магистърът се унесе.

Настаниха Лиан под охрана в стая на първия етаж в цитаделата — малка, но спретната и със зарешетен прозорец. През него се виждаше ограден двор с едно голо дърво, чиито клони стърчаха като изкривени от ревматизъм пръсти.

Щом съмна, Мендарк нахълта в стаята.

— Време е, летописецо!

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита младежът.

— Искам моята история да бъде разказана. Нека и в бъдещето се знае как съм се жертвал за този свят.

„Що за наглост!…“ — Зает съм с „Предание за Огледалото“.

— Чудесно. Ще промениш заглавието — „Предание за Мендарк“, защото всичко се върти около моите дела.

Лиан зяпна като поразен от мълния.

— В школата няма да склонят за нищо на света. Предлагам ти да потърсиш някой наемен разказвач.

— Неблагодарник! Това е моята история, а аз те храних петнадесет години! — изръмжа Магистърът.

Лиан с удоволствие би го цапардосал, но само затътри крака към прозореца и надникна, докато овладее обзелия го бяс. Стоящите на стража пред вратата нямаше да го избавят навреме, ако Мендарк се наканеше да му стори зло. И тогава се сети, че може би му се отваря вратичка — дали няма все пак да научи какво всъщност се е случило в дните, когато е възникнала Възбраната? И истината за пленяването на Рулке? Защо да не се възползва от слабостта на Магистъра и да се добере до документи, които никой друг не е виждал? Но трябваше да опипа почвата внимателно.

— Съзнавам колко съм ти задължен — обърна се той към Мендарк. — Заповядай да ми донесат архивите ти и ще обмисля твоето искане. Дори да се съглася обаче, спомни си какви са задълженията на майсторите-летописци — те лично проверяват свидетелствата. Ще ми дадеш всеки документ, който ти поискам, а аз няма да променя нищо освен онова, което съм разкрил като неистина. Не изпълниш ли тези условия, ако ще да съчиня най-великолепното сказание, то никога няма да бъде признато за Велико предание.

Мендарк се ядоса, но преди да се развика, до вратата застана Игър.

— Разбира се! — припряно каза Магистърът на Лиан с измъчена усмивка.

— Просто не е за вярване! — озъби им се Игър. — Светът се разпада на парчета около нас, но ти не мислиш за друго освен за славата си. Рулке дали ще чака, докато вие двамата обсъждате своите приказчици за дечица?

Изплю се на пода до краката на Мендарк и се отдалечи.

На другия ден Лиан седеше до масата при прозореца. Започваше да подрежда документите на Мендарк от първия сандък, но тази задача не му беше присърце. Все си мислеше за Каран и не можеше да се съсредоточи. Някой потропа плахо на вратата.

— Влез! — извика той, без да помръдне от стола.

Краката му заздравяваха, но всяка крачка беше неприятно изпитание.

Лилис надзърна и попита:

— Позволяваш ли да поседя при тебе за малко?

— Разбира се. Как е Надирил тази сутрин?

— Спи.

— А баща ти?

Джеви го отбягваше след разговора им в каруцата.

— С Пендер отплаваха към Ганпорт.

— Оставил те е сама?

— Ами нали трябва да работи… — защити баща си Лилис.

— С тези наскоро счупени кости ли?

— И сега може да върши какво ли не.

— Ти обаче нямаш с какво да се занимаваш, а?

— Нямам! И съм самичка. Липсват ми и Джеви, и моята приятелка Талия.

Лиан се вкопчи в шанса да задоволи любопитството си.

— Лилис, ще ми кажеш ли как се отнася баща ти към нея? Изражението й издаде, че тя не е много сигурна дори в собствените си чувства.

— Според него тя е най-прекрасната жена на света.

— А според тебе?

— Обичам Талия с цялата си душа.

— И какво ще прави Джеви?

— Страхува се. Ох, Лиан, стана тя една… досущ като в приказките. Той се чуди как може един обикновен моряк…

— Не ми се вярва — прекъсна я Лиан — това да има някакво значение за Талия.

— Разбира се, че за нашата Талия няма значение! — натърти, момичето. — Ама той не знае. Нищичко не разбира от жени.

— Дали не е добре да му помогнеш… — подсказа Лиан.

— Добре е, да! Ех, че бъркотия! — Тя предпочете да не продължават разговора за баща и. — Как ми е жал, че не съм в Голямата библиотека, толкова е хубаво там…

Слабичкото й лице грейна за миг.

— Слушай — засмя се Лиан, — сетих се нещо. Защо не помогнеш и на мен в работата?

— Охо! — Той сякаш й бе предложил цяло съкровище. — Само че ти си такъв умник, как ще ти помагам…

— Повечето ми занимания са съвсем обикновени — проверявам книжа, подреждам ги, намирам книги, преписвам. И чак когато всичко се събере в цялостно сказание, започва да подлъгва колко съм умен. Виж това! — посочи той огромната купчина документи, изпратена му от Мендарк. — Трябва да ги подредя и опиша.

— Моля те, позволи ми аз да го свърша. Толкова имам да уча, но откакто заминахме от Голямата библиотека… — Тя се запъна, за да не засегне неволно наставника си. — Надирил все беше зает с важни дела, а сега е болен.

— Немалко знания, които ще ти бъдат от полза, няма да намериш в книгите — увери я Лиан. Самият той бе извлякъл тази поука доста късно. — Разбира се, съгласен съм да работиш с мен. Дори признавам, че много се нуждая от помощта ти. Ела, ще ти покажа какво Ще вършиш.

Няколко дни той се радваше на компанията на Лилис, а документите скоро бяха подредени така, че стигаше той да се сети за някой и момичето вече го държеше в ръка. Но постепенно започна Да се уморява от напрегнатото й внимание.

— Лилис… — Тя се озова мигновено до лакътя му. — Съжалявам, но все се разсейвам, защото ме наблюдаваш, без да мигнеш.

Момичето посърна.

— Искаш да изляза ли? Само кажи — опита се тя да запази достойнството си.

— Не искам, разбира се. Но това не е добре нито за мен, нито за тебе. Какво друго да ти възложа?…

Лилис спря, хванала дръжката на вратата.

— Ще правя каквото поискаш — промърмори тя, преглътнала обидата.

— Има нещо, което трябва да бъде вършено безупречно. Можеш ли да преписваш?

— Надирил ме научи първо на това — засегна се момичето.

— И остана ли доволен от напредъка ти? Тя се поколеба.

— Ами не чак доволен…

— Ще препишеш ли това на чисто? — Даде и лист, който бе запълнил с равния си почерк. Изпъстряха го задрасквания и поправки с различни мастила. — Не забравяй — никакви грешки. Ако не разбираш нещо, попитай.

Тя подостри ново перо и започна да пише, навела глава към листовете. Пак застана до лакътя му, и то по-скоро, отколкото бе очаквал.

— Въпрос ли имаш?

— Готово е!

— Толкова бързо?

Лиан взе нейния лист, изписан в красивия, макар и старовремски стил на Надирил. Но точно затова подхождаше на текста. Лиан провери придирчиво всяка буква и завъртулка, като поглеждаше оригинала.

— Почти съвършено… Много добре!

Лилис обви с ръце шията му и го целуна по бузата.

— Това ли беше? — попита се тя.

— Дори не сме започнали — засмя се Лиан. — Имам за тебе толкова работа, колкото не ти се е събирала за цял живот. Я погледни.

На пода до бюрото бяха оставени три тома, подвързани в разноцветна кожа. Две от книгите бяха оръфани и захабени, третата изглеждаше по-нова.

— Това е моето „Предание за Огледалото“ и съм убеден, че ще стане Велико предание.

Той неволно сплете пръсти зад гърба си, докато изричаше думите.

— Искаш аз да препиша твоето сказание?!

Лиан не разбра правилно възклицанието й.

— Знам, задачата е тежка. Виж каква цапаница.

Отвори първия том, чиито страници имаха по-плашещ вид от току-що преписаната. Същинска джунгла от няколко цвята мастило, поправки, номерирани допълнения, вмятания, пъхнати тук-там нови листове, бележки по полетата…

— Но такава задача подобава на майстор-книжник. За мене ще е прекалено висока чест.

— Знаеш ли как ще ме оскубе за оказаната му чест майсторът-книжник? Нямам пукната пара. И да му търпя киселото сумтене по цял ден? С тебе, Лилис, се работи много по-леко. Но ако ти е трудно или не ти се иска…

Лилис грабна томовете и ги притисна до гърдите си.

— Искам, то се знае! — отвърна надменно. — Искам тази работа повече от всичко и никой не би се старал повече от мен. А къде са чистите листове?

— Хартия ли… Дори не бях помислил. Нямам пари да купя дори малък бележник. Ще видя мога ли да изкопча нещо от Мендарк. Сложи ги на мястото им. С малко късмет ще започнеш следобед. Впрочем и без това не можеш да се занимаваш с третия том. Не съм довършил тази част от сказанието. А за четвъртия още нямам бележник. Къде ги дянах тези патерици?

Лиан изкрънка малък бележник с бели листове в кожена подвързия, но не получи нищо друго. Чака дълго Лилис да се върне. Боляха го краката. По средата на следобеда закуцука към прозореца и се загледа през решетката в двора и кривото дърво.

Лилис влезе, олюлявайки се, метнала на гръб тежка торба.

— Какво си носиш — обяда ли? — весело я посрещна Лиан. Момичето отвори торбата и извади четири дебели пакета хартия, мека и гладка на пипане.

— Но… но това е копринена хартия! По-хубава от нея няма! Откъде я взе?

— Имах спестени пари, за да издирвам баща си, но не похарчих нищо от тях. Затова сама купих хартията.

Лиан рядко губеше дар слово, но в този миг онемя. Цената на копринената хартия беше баснословна, най-малко два златни тела за пакет. Лилис бе купила четири… Той пресметна, че и един златен тел ще му стигне да се изхрани две години.

— Не мога да се съглася — смънка, а коленете му се подгънаха. — Никога няма да събера толкова пари, за да ти ги върна.

— Лиан, аз вече не съм бедна — успокои го момичето. — Когато започна войната, изведох някои хора от Големия събор на безопасно място. Повечето бяха богаташи и Талия ги притисна да ми се отплатят за спасението си. И Мендарк ми плати щедро, че му помагах по пътя към Зайл миналата година. Скътах парите, за да плащам да търсят Джеви. А и Надирил ми дава пари, че се уча при него, представяш ли си!

— Така си се охарчила…

Лиан се отпусна на опърпания килим. През целия си живот не бе имал повече от един златен тел наведнъж.

— Щом ще е Велико предание, струва си парите — простичко отвърна момичето. — Пък и цената не е чак толкова висока. Търговецът ме познава. Обещах му да поговоря с Надирил да възложи на него поръчките за Голямата библиотека. Склони да ми направи голяма отстъпка.

Лиан се тръшна на стола си. А той още я мислеше за дете! Лилис вече си беше млада жена и съзряваше пред очите им. И какво друго бе очаквал, щом бе оцеляла по улиците на Туркад и в последвалите премеждия?

Тръсна глава. Тя му каза още нещо.

— Питах дали имаш и друго за преписване? Искам да се упражнявам малко, преди да се заема със сказанието.

— Преписвай в ей този малък бележник. Току-що го получих.

— Какво да преписвам?

— Сега ще ти намеря нещо.

18. Предсказания и пророчества

Осейон отвори вратата и каза на Лиан:

— Викат те на съвет, а Мендарк много държи да ти сложа ей тези гривнички. И заръча да предам думите „Първият ти урок!“ Огромният воин носеше белезници, свързани с дълга верига. Лилис се сащиса.

— Осейон, какви ги вършиш?!

— Не се стряскай, дете — отвърна той. — Нищо не заплашва Лиан.

— Мендарк просто иска да ми напомни, че съм негов длъжник — промълви летописецът.

Посегна към патериците, без да трепне. Последните месеци изгориха като с нажежено желязо незрелостта у него. Още какво би могъл да му причини Мендарк, което да не е преживял досега? Щеше да му угажда с усмивка, но през цялото време тихомълком да гони своите цели. Лиан протегна ръце напред и Осейон щракна белезниците на китките му.

Стражът го отведе в разкошните покои на Магистъра. В украсата им бе вложено най-доброто, което можеше да предложи Сантенар — гоблени, изтъкани със златни и сребърни нишки, килими от най-скъпата коприна, мебели от абанос, леопардово дърво и други редки и ценни видове дървесина, инкрустирани със седеф и нефрит. За съвета се бяха събрали Игър, току-що завърнал се от преследването на транкса, Мендарк, Шанд, пристигнал от Каркарон, Тенсор и Малиен. Надирил пак не се чувстваше добре.

— Проследихме транкса по опустошенията, които оставяше след себе си — разказваше Игър, още по-самоуверен и властен. — Криеше се във Фейдонската гора западно от Мънцит. Надирил позна, че гадината не може да лети надалеч. Накрая я приклещихме и убихме, но понесохме страшни загуби.

— А малкото? — попита Лиан, който веднага си спомни сцената на раждането, кръвта и свирепия поглед на бебето.

— И него. Ама че бясно зверче беше!

— Чух историята още на влизане в града — сподели Шанд. — Игър, говори се, че самият ти си поразил транкса с безпощадни удари.

— Бях там — сдържано отвърна пълководецът. — Мнозина нанесоха удари и мнозина загинаха, преди да го победим. Имах късмет, че накрая бях сред оцелелите.

— Скромен както винаги! — ехидно се обади Мендарк.

— За разлика от тебе нямам желание да ме възхваляват незаслужено. Шанд, какви са новините от Каркарон?

— Рулке го е изоставил. Засега.

— Ето го нашия шанс — изтъкна Мендарк. — Да се захващаме с изработването на флейтата.

— Не ни стига златото! — сопна се Игър с досада.

— Но Фейеламор има злато.

— И сигурно е напреднала в замислите си, щом получих вест, че фейлемите са тръгнали насам от югоизточните земи — вметна Малиен.

— Доколкото знам, тя се крие в Елудорската гора… — обади се Игър.

— Ами ако… — запъна се Мендарк. — Не, няма начин…

— Като ще предлагаш нещо, изплюй камъчето най-после! — изръмжа му Игър.

— Мислех си за набег в Елудорската гора, за дай вземем златото. Но в онези дебри не можеш да си водиш цяла армия…

Игър се изправи поривисто и закрачи напред-назад из стаята.

— Плаша се, като си представя за какво може да използва Фейеламор златото — продължи Мендарк. — Само че… тя ще се разправи и с най-добрите бойци, които съм срещал.

— И все пак дали верният път е в направата на флейта? — размишляваше на глас Игър. — Плановете ни обаче трябва да бъдат изпипани до последната дреболия.

Мендарк прикри усмивчицата си и единствен Лиан забеляза изражението му.

— Ние имаме предсказание за тези събития — промълви вглъбената в себе си Малиен.

— За Фейеламор ли се отнася? — Не, то е отговор на предсказанието, изречено от Рулке. Спомни си какво ни извика той, когато го изхвърлихме от кулата в Катаза:

— Ти какво му отговори, Шанд? — сви вежди Игър.

— „Пречупете златния рог, пожелайте да се стопи стъклото, бойте се от трижди родения и се пазете от трижди предадения.“

— Детски гатанки! — ухили се Мендарк.

— Рулке не за пръв път изрича това предсказание — добави Малиен, още по-улисана в мислите си. — И в детството си съм чувала да го споменават, но отговорът беше друг. Не съм съхранила в паметта си точните слова…

— Ето нещо, което би могло да ни донесе избавление, но ти не го помниш! — язвително изсъска Мендарк. — Каква полза от Преданията на аакимите…

— Имаме си ги тези предсказания с хиляди — пренебрежително изхриптя Тенсор. — Угнетени от робството, ние ги бълвахме, както пекар вади хлябовете от фурна — и за всяка беда, достъпна на въображението, и за немислимите. Аз също не го помня. Да тръгваме, Малиен, отливът няма да чака нас.

— Къде отивате?

— Отвъд морето — отвърна Малиен. — Свикали сме събор на нашите сънародници. Ще се върнем най-рано след месец.

— Известно ли ти е нещо за такова аакимско пророчество? — попита Мендарк следобед.

Все се въртеше в креслото, като че не можеше да се намести заради болежките си. Лиан прерови паметта си.

— Хм… имаше нещо в „Предания на аакимите“…

— Кои предания?

— Онези в книгата с аакимски сказания, която прочетох в Шазмак. Заглавието е „Нажак тел Мардукс“, в свободен превод е тъкмо „Предания на аакимите“. Още тогава започна да ме гложди…

— Ще видиш какво ще те гложди тепърва, ако не престанеш да Увърташ! — заплаши го Магистърът, а пръстите му ръфаха парченце хартия.

— Не го помня ясно…

— А бе, ти що за жалко подобие на летописец си?! Лиан не се поддаде на уловката.

— Книгата не беше на език, който съм изучавал задълбочено. Налагаше се да я разгадавам дума по дума и… — … и освен това си я оставил в Шазмак.

— Щеше да е позорно безчестие, ако я бях взел.

— Доста свободно тълкуваш понятието „чест“, щом над тебе тегнат обвинения за съюз с най-страшния ни враг.

— Несправедливи обвинения! — остро натърти Лиан, който се вбеси пряко волята си. — А за тебе честта е единствено повод да се самоизтъкваш, поредната разменна монета, с която да си купуваш онова, което желаеш. Впрочем защо е толкова важно някакво си пророчество?

— Защото може да ни покаже спасителния път — уклончиво отвърна Мендарк.

Лиан се засмя и издрънча с веригата на белезниците си.

— Щом съм ти нужен, няма ли да променим това-онова? — Протакаше, колкото му стигаше смелостта, макар че Мендарк можеше да избухне всеки момент. — Наистина забравяш, че съм майстор-летописец. Два пъти прочетох всяка дума в книгата и няма да я забравя до последния си миг. Така съм обучен. Всеки от гилдията е способен на това.

— Но нали ей сега каза… — Магистърът разтри подутите кокалчета на юмруците си. — Я говори, проклет да си!

— Не е толкова просто — увери го Лиан. — Помня книгата на езика, на който е написана, а не го владея свободно. Трябва да си я повторя наизуст, за да се заема с превода. Това ще ми отнеме цяла нощ.

— Разполагаме и с нощта, и с утрешния ден, ако е необходимо — непреклонно го увери Мендарк. — Ако отговорът е скрит в книгата, задължително е да го научим.

Лиан пак задълба в паметта си за началото на книгата. Сказанието започна да се разгръща в мислите му. Аакимите бяха горд и силен народ, но никога не намираха твърда опора под краката си. Винаги верни и достойни съюзници, те твърде често биваха предадени. Художници и строители с ненадминато майсторство, които все се озъртаха към миналото и накрая се бяха откъснали доброволно от света. И все умуваха как да отмъстят на Рулке, който ги бе довел на Сантенар. В него съзираха първоизточника на всичките си нещастия.

— Стига си спал с отворени очи! — сепна го викът на Магистъра. — Захващай се!

Чак посред нощ Лиан стигна до текста, който търсеха — един-единствен абзац за предсказанието на Рулке и начина да не бъде допуснато сбъдването му.

— „Ще се появи инструмент“… буквално кхаш-зик-макатзах… „и ако бъде открито как да си послужат с него, Сантенар може да бъде“… според мен думата означава „спасен“. „Но самият инструмент ще бъде изгубен.“ — Лиан си потърка челото. — Според мен кхаш-зик-макатзах означава също „трите и едното“, но нищо чудно да е „тридесет и едно“. По-добре да попиташ Тенсор.

— Сетих се! — възкликна Мендарк. — „Трите“ се отнася за флейтата, защото тя е творение на Трите свята: ааканско злато и скъпоценен абанос от Талалейм, съчетани с гения на Шутдар, който я е измислил и създал. „Едното“ пък е онзи човек с дарбата на усета, който ще си послужи с нея да отмести Възбраната и да възстанови равновесието между Трите свята. Инструментът обаче щял да бъде изгубен накрая… Изгубен или погубен? Лиан, опитай още веднъж.

Лиан повтори текста.

— Може би има как да предотвратим онова предсказание. Шанд, нуждаем се от Огледалото. По-бързо, моля те!

— Тенсор трябва да потвърди превода ми — заинати се Лиан. — Не знам езика им достатъчно добре.

— Пак оправдания! — дотегна му на Магистъра. — Ами преведи го трети път. Аакимите отплаваха през морето.

Лиан отново обясни всяка дреболия.

— Какво друго може да означава „трите и едното“? — нетърпеливо избърбори Мендарк. — Получих знамението, което очаквам толкова отдавна, й все пак тъкмо златната флейта е верният избор. Шанд, вече нямаш право да криеш от нас Огледалото. Да проверим не би ли ни показало повече от миналия път.

Шанд очакваше притеснен този момент. Ех, защо изобщо си подаде носа извън Тулин… Но нямаше връщане назад.

Когато извади стегнато навитата метална тръбичка от калъфа и я Разгъна в твърда плоскост, всяко негово движение преливаше от неохота. То легна на дланта му — красивото черно Огледало със странните сребристи знаци по бордюра, лунния символ в единия ъгъл и преливаща се като живак равна среда, отразяваща неговото загрубяло старческо лице. Всички наоколо се взираха в загадъчния предмет мечтателно или алчно. Изведнъж му стана неприятно. „Виж ги само… Всеки си въобразява, че може да изтръгне от него някакво чудо. Нима забравиха, че това е Лъжовното огледало, което погубва копнежите?

Ето го и Лиан — ококорен, с увиснало чене. Мисли си, че Огледалото ще му разкрие всички изгубени сказания от миналото. Сега никак не прилича на майстор-летописец. По-скоро зяпа като похотлив свинар, скрил се в храстите да гледа как се къпят в реката девойчетата от селото и си мечтае те сами да му паднат в ръцете, ако им се нахвърли. Как пък не — ще избягат и ще го осмеят жестоко отдалеч. Каквото можеш да очакваш и от Огледалото.

Ето го и Мендарк. Въобразява си, че то ще му върне онова, което някога е притежавал по право, и ще му посочи как да остави името си ехтящо през идните столетия. От тези въжделения дори вече не криви устни. Но може само да дочака нещо, което е по-лошо и от най-черните му страхове.

Ами Игър! Досущ като от камък. Не личи какво му се върти из главата. Но той знае, че Огледалото крие нещо — и неговите очи проблясват, дори позата му го издава. Облегни се удобно, Игър. И ти ще получиш не повече от мен. Нищо като всички ни.“ Шанд плъзгаше палец по майсторски нанесените знаци — времето не ги бе похабило от деня, когато Ялкара ги е врязала в рамката. Едно от последните й дела на Сантенар, значи е било важно. Искаше му се да знае защо го е направила. Какви спомени разбунваше Огледалото… Каква непоносима печал…

Шанд припряно подаде металния лист на Мендарк.

Магистърът го задържа на разперените си пръсти, опрял палец в гравирания бордюр.

— Най-сетне! — изтръгна се ликуващ възглас.

Докосна символа в ъгъла. Появи се същата гледка както преди година, когато Каран склони да му даде Огледалото в Туркад. Другите се струпаха около него.

Чернеещ унил пейзаж с високи планини в далечината. Равнината беше осеяна със стоманеносиви сгради с формата на бичи бъбреци, целите в преливащи се извивки. Заледен разлом зееше бездънен по средата. Решетеста желязна кула стърчеше косо върху възвишение от едната страна. През размятаните от буря облаци надничаше малко червено светило. Никъде не се мяркаше жива душа.

Магистърът изрече думата „диргаш“. Картината изчезна. Опита с друга дума. Показаха се нови изгледи от Аакан, но нямаше нищо, което да е ценно за него. Шанд виждаше свят на великански планини, увенчани със снежни шапки в оттенъка на сяра, по които пълзяха струйки алена лава. Земя на отвесно пропадащи урви и бесни реки, на мазно застинали тресавища и синкаво-черни блещукащи цветя. Между възвишенията се простираха плата, покрити със сивкава трева, тук-там стърчаха могили и развалини на древни градове. В небето властваше грамадна оранжева луна, която висеше мрачно над хоризонта и къпеше всичко в нерадостната си светлина.

Мендарк изреди какви ли не слова във всевъзможни съчетания, напеви и странни призовавания. Извличаше още картини от Огледалото, мяркаха се и познати хора. Появи се Тенсор, който напразно се опитваше да подчини своя портал на волята си с помощта на Лъжовното огледало. Фейеламор се взираше отчаяно, а над нея беше вътрешността на платинения купол. Разрошена, с изцъклени очи и изцапана буза, Каран се вторачи надолу, извърна се рязко и Огледалото потъмня.

— Само не ми казвайте, че тази дребна никаквица е видяла повече от мен! — изръмжа Мендарк и плесна с длан по масата.

Лиан така се захласна по образа на Каран, че дори не чу обидата, но Шанд не я пренебрегна. Кафявите му пръсти стиснаха тънката китка на Магистъра толкова силно, че Огледалото издрънча на масата. Мендарк вдигна другата си ръка, погледите на двамата старци се срещнаха. Не помръднаха половин минута, после Мендарк промърмори:

— Съжалявам.

Шанд го пусна.

— Това ще да е било малко преди да сваря нея и Мейгрейт във Физ Горго — обади се Игър. — Да проверим няма ли да открием още нещо.

Мендарк отново взе Огледалото, но то упорито си оставаше празно.

— Ама че своенравен предмет — дотегна му накрая. — Няма как, Ще се позанимавам с него през нощта.

— Няма да го изнасяш оттук! — с нетърпящ възражение тон изрече Шанд.

— Твърде напрегнат си, Мендарк — вметна Игър. — И прекалено ядосан. Нека опита някой друг.

Измъкна ловко Огледалото от пръстите му и го връчи на Лиан.

— Не мога — възрази летописецът. — Вече опитвах.

Все пак повтори различните фрази за отключване, които бе прочел в една или друга книга. Нищо не се появи.

— Ако Талия беше тук… — проточи Игър.

— Но не е! — сърдито го прекъсна Мендарк. — Нали открай време чакаш да ти падне в ръчичките — ето го. Стига превземки, възползвай се.

Игър се вторачи неприязнено в него с хлътналите си очи.

— Всички изпадахме в заблудата, че Огледалото е нещо оформено веднъж завинаги, неизменно. Но не е така. То е изменчиво, с всяка употреба става друго, по-сложно и трудно за овладяване. И по-опасно! Може би вече е отвъд възможностите ни да възстановим…

— Заеми се с това де! — изкрещя Мендарк, на когото му се стори, че Игър го дразни нарочно.

Игър взе Огледалото от Лиан, докосна символа, както само той си знаеше, и образите изплуваха незабавно. Редуваха се шеметно, както пред очите на Фейеламор в Катаза. Показваше се порталът на Тенсор, мяркаше се изтерзаното му лице, в мътилката се смесваха други хора и места.

Игър остави Огледалото.

— Само това ми е по силите да намеря. Аз познавам добре способностите си.

— Дори не се опита истински — обвини го Мендарк. Беснееше, че съперникът му извлече повече от Огледалото, но се отказа толкова нехайно. — Гониш някакви свои тайни цели!

— О, не, уверявам те. Нямам намерение обаче да напявам над Огледалото безсмислени слова подобно на селски шаман с надеждата случайно да се натъкна на ключа. Не разполагам с ключ и това ми е добре известно. Спомни си, че Огледалото беше у мен над двадесет години. Нека сега се върне при пазителя си.

Игър подаде с поклон коварния предмет на Шанд, който го пое с гузната радост, че никой нищо не постигна. Но преди да го прибере в калъфа, Лиан настоя:

— Шанд, опитай се и ти!

— Няма! Аз бях определен единствено за негов пазител. Никога не съм си служил с Огледалото и това няма да се случи.

Игър обаче умуваше напрегнато.

— Шанд, Лиан е прав. Време е да смъкнеш тази твоя маска. Ами ако нещо е оставено в Огледалото специално за пазителя му?

На Шанд като че щеше да му призлее.

— Не… — прошепна той. — Не е предназначено за мен. Дадох обет…

— Стига си се крил зад обетите си. Взри се в Огледалото, Шанд, ако не ти покаже нищо, няма и да ти навреди.

— Не разбираш — смотолеви Шанд, свел поглед към студената гладка повърхност. — И никога няма да разбереш…

19. Пръстенът

Мендарк направо подскочи в креслото си.

— Чакайте! Току-що се сетих нещо!

Излезе забързано и скоро се върна с пакет и свитък от дебела хартия, прихванат със сребърен пръстен.

— Намерих ги в Хависард — обясни, докато слагаше предметите на масата. — Разгъна ярешката кожа и взе малка подвързана книга. — Фейеламор я изтърва в библиотеката. Помните ли какво ви разказах, след като се върнах от пътешествието на изток? — Тикна книгата в ръцете на Лиан. — Виж дали ще успееш да я разгадаеш някой път, когато ти остане свободно време. Опитай се да откриеш защо Фейеламор искаше да я прибере.

Мендарк се обърна към Шанд.

— Попаднах и на това. — Даде му свитъка и пръстена. — Тогава си помислих, че може да са интересни само за някой летописец. Но сега се питам дали пазителят на Огледалото няма да знае повече… Какво ще кажеш?

Шанд беше озадачен.

— Този стил на гравиране ми е познат… — промърмори, след като огледа пръстена.

Пусна го на масата и разгъна свитъка.

— „Мой скъпоценни Гилиас…“ Той извика неволно, сякаш хартията опари пръстите му. По гърба на Лиан плъзна ледена тръпка.

Шанд се зазяпа сляпо в нищото, мислите му се лутаха из миналото. Лиан надникна през рамото му и зачете на глас:

А показалецът на другата ръка на Шанд поглаждаше разсеяно лунния символ — бавно, леко движение. От Огледалото внезапно изригна светлинен сноп, който открои всяка бръчка по обветреното старо лице, всяко косъмче в брадата му. Той изтърва металния лист, все едно беше нажежен. Всички видяха показалия се образ.

Поразително красиво, издължено женско лице, буйна тъмна коса със сребърни нишки и индигови очи. Тя вдигна поглед, сякаш бе видяла Шанд, и се усмихна печално. Същото лице, което Каран зърна за пръв път в Огледалото във Физ Горго.

— Мейгрейт! — възкликна Игър. — Мейгрейт, какво те е сполетяло?! Толкова си състарена! — Недоумението го накара да млъкне. — Мейгрейт?…

— Не — успокои го тихо Шанд. — Това е Ялкара. Любима, как копнея за тебе…

Двамата мъже се спогледаха.

— Да, това е Ялкара — потвърди Шанд. Старческите очи се наляха със сълзи. — Бяхме любовници през цяла епоха в този свят. Такава я видях последния път… и такава си тръгна.

— Шанд, не мисля, че можеш да криеш тайната и занапред — промълви Игър с учудила всички благост.

— Не мога — съгласи се старецът. — Да я тая в душата си, се оказа по-тежко, отколкото да я разглася. — Той избърса сълзите. — Аз съм… или поне бях Гилиас. Ще ви разкажа историята си.

Мендарк се опули.

— Ти си бил великият Гилиас?! Шанд дори не кимна.

— През вековете Ялкара и Фейеламор влизаха в сблъсък неведнъж, но силите им бяха почти равни и никоя не успяваше да смаже другата. Преди малко повече от три столетия Ялкара откри изкривяване във Възбраната — път за бягство от Сантенар. Тайна, която Фейеламор неистово се стремеше да научи. Последната им схватка започнала в развалините на Тар Гаарн, недалеч от Хависард, могъщата твърдина на Ялкара. За нея това противопоставяне беше крайно нежелано по много причини, и сред най-важните беше нейната бременност, наближаваща края си. В тази ужасна битка Ялкара пострадала по-зле, отколкото би посмяла да се издаде. Никой друг не знаеше за бременността й, най-малко пък Фейеламор. Такава вест би я накарала да се развихри до безумие. И аз не знаех, защото бях в другия край на света по онова време. Отсъствах половин година.

Ялкара надделяла над Фейеламор, но с тежки поражения в тялото си, докато се мъчила да съхрани тайната. Призова ме и аз потеглих незабавно, но бях далеч. Ялкара била сама в покоите си, когато родила хубаво момиченце. Плакала и над рожбата си, и над нашата участ — нито можела да остане на Сантенар, нито да пренесе безопасно детето през портала. Подготвяла се дни наред с надеждата аз да се върна навреме.

Когато пристигнах, тя вече чакаше до портала. Втурнах се да я прегърна, а тя ме възпря:

„Съжалявам, Гилиас.“

„Какво се случи?“ — слисах се аз.

„Ранена съм тежко и никой в този свят няма да ми помогне. Остана ли, ще умра след няколко седмици. Обичам те безкрайно, но още по-силно съм привързана към своята раса. Непоносимо е да дочакам края си тук, далеч от моите сънародници, а не мога да прехвърля и тебе на Аакан. Уви, трябва да се разделим завинаги. Но аз имам дар за тебе. Най-прекрасния дар, който можеш да получиш от една жена.“ Тя преви рамене и закри лицето си с длани. Когато се изправи отново, видях колко е изтерзана. Взе от широка кошница малко вързопче, увито в кожи, и ми го поднесе. А аз стоях стъписан и само гледах. Накрая отдръпнах пелените и съзрях прекрасно мъниче, наследило очите на майка си. Единственото ми дете.

„Тя е наша дъщеря — каза Ялкара. — Името й е Аелиор. Грижи се за нея и бди винаги. Порасне ли достатъчно, дай й Огледалото, научи я да си служи с него. Оставих послание, което ще намери, за да й бъде утеха и насока, защото тя ще има своя задача в бъдещето, ако се сбъдне едно предсказание. Вземи и този мой подарък за нея — златните накити. Винаги съм ги носила. Предай й ги, като му дойде времето, нека тя също ги носи.

Ще ти дам и частица от моята сила и живот. Дано не станат твърде тежко бреме за тебе в идните епохи.“ Обгърна лицето ми със своите хладни и силни, но загрозени от белези пръсти. Потрепери и нещо се прехвърли от нея в мен. После ме целуна леко по бузите и по челото.

„Не забравяй — пази Аелиор всеки миг и щом съзрее, нека получи каквото й се пада по рождение. Но дотогава останете тук, в Хависард. Настроих крепостта да ви закриля. Имам още един малък подарък за тебе — пръстен, с който ще можеш да излизаш и да се връщаш. Къде ли го сложих?“ Озърташе се, но не намери този пръстен и това писмо. А аз бях толкова наскърбен, че съвсем забравих за тях.

Заклех се да бдя над Аелиор и пак сведох поглед като омагьосан към невръстното създание в ръцете си.

През всички онези години не бях виждал Ялкара да плаче, но сега сълзите се стичаха по бузите й. Отново докосна лицето ми с върховете на пръстите си и тогава усетих колко е слаба, колко близо до смъртта. Целуна Аелиор, усмихна ми се и пристъпи в портала. Извика напевни римувани слова, които не схванах, и изчезна от живота ми.

Взирах се в портала дълго след като се затвори, но накрая Аелиор изхленчи и ме накара да се опомня. Предстоеше ми да науча ново изкуство.

Още същата вечер излязохме от опустелия Хависард, защото исках да покажа на дъщеря си залеза над Тар Гаарн — града на аакимите, който дори в разрухата си оставаше най-красивият, построен някога на Сантенар. Ала когато опитахме да се върнем, Хависард беше недостъпен за нас. Напуснах твърдината без подаръка на Ялкара, а защитата не е отслабнала и до днес.

Това беше само първата ми недомислица. Двамата с Аелиор останахме сами насред широкия свят. Но тогава нищо не ме притесняваше. Чувствах се могъщ. Никой не можеше да ми навреди!

Живеехме и пътувахме неразделни. Наистина бдях над своята скъпоценна Аелиор и радостта, която тя ми даваше, поне малко разсейваше тъгата. Но в онези времена още се смятах за твърде важен, за един от хората, които определят бъдещето на Сантенар. Неведнъж се отправях към места, където беше неразумно и опасно да водя Аелиор. За нея се грижеха приятели, на които имах непоклатимо доверие. Заливах ги с толкова наставления и молби как да я пазят, че сигурно им проглушавах ушите. — Устните на Шанд се изкривиха от неприязън към самия себе си. — Но веднъж, завръщайки се от поредното перчене с власт, преливащ от самодоволство, аз намерих приятелите си убити. Аелиор я нямаше!

— Съжалявам, Лиан. — Старецът погледна безстрастно младия летописец. — Винаги съм обвинявал за това зейните. Там намерих предостатъчно доказателства, че злодеянието е тяхно, пък и имаха доста силни подбуди да го извършат. Тогава бях сред най-злите им врагове. Два пъти разкривах на света къде са се притаили в дългото си скиталчество и им стоварвах ново изгнание. Заради мен твоят народ е подложен на гонения и до ден днешен.

Аелиор още беше дете, когато я изгубих. Рожбите на кароните съзряват бавно. Можеха да я помислят за момиче на дванадесет години от коренната раса, макар възрастта й да беше далеч по-голяма. Както и да е, още не беше жена, но вече изглеждаше досущ като Ялкара. Пазеха я, но не както аз бих бдял…

Колко дълго я търсих! Понякога долавях съзнанието й и изглеждаше, че е потопено в безкрайни сънища. Веднъж или два пъти едва не достигнах до нея в моите сънища, но нещо ме отблъскваше. Диренето продължи десетилетия и една нощ я чух да ме вика, писъците й звънтяха в кошмарите ми. Страданието й беше ужасно. И оттогава вече я няма.

Пазете децата си дори с цената на своя живот — завърши Шанд и вглъбеният в скръбта му поглед се спря поред на всекиго. Лиан се извърна и продължи да пише в бележника си, за да попълва преданието.

— Макар че се заклех да защитавам Аелиор — горчиво продължи старецът — и да съхраня Огледалото за нея, нехайството ми провали всичко. Предадох я и търся вината преди всичко у себе си, затова се отказах от предишния си живот. Скрих Огледалото и всички нейни вещи. Отрекох се от Тайното изкуство, от пътя на властта и тръгнах да бродя в горест и самота. А накрая дори Огледалото бе намерено и отнето. И след време попадна в твоите ръце, Игър. Не те обвинявам, обаче предсказанието за Рулке се сбъдна. Аелиор не е тук да си послужи с оставеното й наследство, както Ялкара се надяваше. Отиде си, а аз нямам нищо. Ялкара ми дари частица от живота си и днес съм по-стар, отколкото изобщо ми се е искало. Силите ми чезнат, с тях гасне й разумът ми. Жадувам смъртта, но животът още ме измъчва.

Млъкна. Изглеждаше смазан и останалите не намираха какво да кажат. Шанд изведнъж вирна глава.

— Игър, ти я нарече Мейгрейт. Защо? И коя е тази Мейгрейт, прословутата ученичка на Фейеламор ли?

— Не е Мейгрейт — промълви Игър, вторачен в Огледалото. — Сега ми е ясна тази стряскаща прилика. Старче, вече мога да ти разкажа и останалото — обеща той. — Грозна история… Няма да ти донесе радост, освен може би в самия край. Натъкнах се на първите откъслечни сведения, докато търсех Огледалото. Преди двадесет години заедно с намирането му научих още нещо. А след като срещнах Мейгрейт, накарах моите шпиони да изровят каквото могат. И едва днес, щом чух твоя разказ, всичко се подреди в ума ми.

Шанд, напразно си обвинявал зейните. Нямали са нищо общо, въпреки че хитро са ти били пробутани фалшиви улики. Фейеламор ти е отнела Аелиор.

— Фейеламор ли?! Сигурен ли си? — Този път погледът на Шанд към Лиан гореше от срам. — Говори де!

— Не може да има съмнение. Фейеламор е лежала болна месеци наред след онази битка с Ялкара. Изгаряла я омразата, натрупана от вековните провали на фейлемите, особено от причинените от Ялкара. В нея виждала източника на всичките си беди. Незнайно как Фейеламор научила за Аелиор и в главата й се пръкнал извратен замисъл — щяла хем да си отмъсти на Ялкара, хем с малко късмет да постигне целите си. Всички знаете, че я води едно желание — да върне своите сънародници на Талалейм, от който са откъснати толкова отдавна. Но вече нямало да човърка за някаква слабост във Възбраната. Канела се да я разбие окончателно, пък каквито ще да са последиците за този свят! Пътят й бил подсказан от древно пророчество на фейлемите — то гласяло, че съдбата на Талалейм зависи от едното, събрало три в себе си.

За да разкъса Възбраната, тя се нуждаела от особено творение, надарено със сила чрез Тайното изкуство. Такива са златната флейта или машината на Рулке. На фейлемите обаче е забранено да прибягват до подобни устройства. Фейеламор измислила как да заобиколи забраната. Щяла да си създаде човешко устройство, трикръвна — „едното, събрало три в себе си“. Само че трикръвни се срещат извънредно рядко, а и мнозина от тях полудяват и не се поддават на контрол. Единственото решение — да създаде своя трикръвна и да я обучава от самото й раждане. И как да го постигне? Тя знаела, че Аелиор е мелез, рожба на Сантенар и Аакан. Значи чрез нея щяла да получи своята трикръвна, а и да си отмъсти на Ялкара.

Фейеламор отвлякла Аелиор и… мъчно ми е да ти го кажа, Шанд, но се отнасяла с нея зверски. Едва дочакала тя да съзрее достатъчно и против волята й я съешила с един от фейлемите. От такова чифтосване рядко се раждат деца, но Фейеламор все ще да е измислила нещо и продължавала черното си дело, докато не получила каквото искала. Аелиор нарекла дъщеря си Мейгрейт и, както научих от своя шпионин, дори й се радвала. Но Фейеламор не би допуснала между майката и детето да укрепне връзка, иначе как да подчини трикръвната на волята си? Откъснала Мейгрейт от майчината гръд. От скръб и срам Аелиор убила фейлема, с който я събрали насила — още по-опозорен дори от нея. После посегнала и на своя живот.

— Знаех, че се е случило нещо страшно, когато я чух да ме вика — изплака Шанд. — Аелиор…

Игър го остави да се справи с мъката си и се обърна към един страж. Скоро влязоха слуги с пълни чаши ласий. Шанд изпи своята на един дъх и попита Игър:

— Какво е сторила Фейеламор на моята внучка?

— Поела грижите за нея и я подготвяла да изпълни великата задача. Фейлемите обаче се чувствали обезчестени. Отчуждили се от Фейеламор, отбягвали и Мейгрейт, която дълго живяла с нея в самота и бавно израствала в жена. Дори не знаела коя е и макар че била несравнимо по-умна от околните, а и по-могъща, бояла се да използва волята и силата си. Когато пък се престрашавала, винаги прекалявала и привличала нежелано внимание. Може би злодеянията на Фейеламор ще доведат до собствения й провал… — замисли се Игър. — Мейгрейт има и дарбите, и мощта да изпълни задачата, но вероятно й липсва сила на волята.

Първото важно поръчение, което Фейеламор възложила на Мейгрейт, било да открадне Огледалото, защото си знаела, че в него може да бъде намерена тайната на Ялкара. Аз плених Мейгрейт във Физ Горго и още там започнах да се досещам за произхода й. Очите на кароните ги издават с това неописуемо преливане между виолетово и алено. Фейеламор бе дала на Мейгрейт отварата калаш, за да прикрива цвета, но моите уелми й я отнеха. И когато поех Мейгрейт в прегръдката си, видях очите и каквито са. Веднага се досетих, че е потомка на карон, но чия? По едно време имаше немалко мелези на кароните, само че при Прочистването те бяха издирени и изтребени почти до последния. Рекох си, че може да са я крили векове, които почти не биха я състарили, преди да я пратят за Огледалото.

— Векове, да — потвърди Шанд. — Минаха 309 години, откакто Ялкара се прехвърли през портала.

— Дори не знаех, че Ялкара си е избрала мъж тук — с досада вметна Мендарк.

— Това беше наша тайна. А и както споменах, тогава ме познаваха под друго име. Дори имах няколко имена. На изток — Гилиас, но на запад в дните на могъществото си бях познат като Чезойт. Истинското ми име, известно и на тебе, Мендарк.

— Тогава ти си прочутият Архивар! — възкликна Лиан.

— Да, аз бях Архиварят. Много време ти трябваше да се досетиш.

— Всички знаете останалото за Мейгрейт — реши да приключи разказа си Игър.

— Мейгрейт… — прошепна Шанд. — Дъщерята на нашата дъщеря, а аз дори не подозирах. Каран често говореше за нея. 0, какъв прекрасен ден! Ако я видя, ще умра щастлив. — Той въздъхна. — Лиан, отнесох се с тебе крайно несправедливо. От самото начало обвинявах зейните, а в тебе винаги съм се съмнявал. Настроих всички тези хора срещу тебе, посях съмнението дори в душата на Каран, както от столетия се стремя да стъпча твоя народ. С нищо не мога да залича злото, но поискай каквото и да е от мен и ако е по силите ми, ще го направя.

— Искам да си върна Каран — промърмори Лиан, — това обаче не ти е по силите.

Той опря чело на скръстените си ръце и веригата издрънча. Игър кресна на стражниците:

— Я донесете чук и клин! Веднага махнете тези окови! Всички гледаха свалянето на белезниците. Мендарк се зъбеше.

— И все пак не можеш да напускаш цитаделата — отсече той, — преди да научим истината за Каран.

Лиан му отвърна с груб жест. Усещаше се толкова лек, че сякаш би могъл да се зарее под тавана.

— Значи затова знаеше за транкса и пустотата — подхвърли той на Шанд. — Открай време долавях, че у тебе е скрито нещо особено.

— Ялкара сподели много знания с мен — отвърна старецът. — Ето го отговорът на някои от твоите въпроси за мен, макар и не на всички. Тъй и не престанах да копнея за нея — да я върна тук или да я последвам на Аакан. Що за безплодни мечтания!

Той затвори очи и млъкна задълго.

— Шанд! — реши да го изтръгне от унеса Игър. Старецът се отърси от виденията.

— Знае ли някой къде е Мейгрейт сега?

20. Разходка сред природата

— Шанд, днес изглеждаш учудващо добре — отбеляза Игър на другия ден.

Двамата обядваха в доста мрачната работна стая на пълководеца, където поне пламъците в камината пращяха весело.

— Чувствам се като младеж. Не, излъгах. Чувствам се прероден, за нещастие в облика на старец.

Игър се засмя.

— Е, има още много да направиш в този свой нов живот.

— Имам много за поправяне! Що за глупак съм бил! — изрече Шанд не озлобено, а с гласа на човек, който внезапно е прогледнал. — Трябва да намеря Мейгрейт и знам, че ти се досещаш къде е тя.

— Имам догадки — потвърди Игър.

— Спомена Елудорската гора, която е огромна…

— Вярно, но Фейеламор я е напускала неведнъж. Известно ли ти е, че тя се промъкна на онова първо съвещание след връщането ни от Катаза миналата есен?

— Какво?!

— Ами да. Голяма дързост. Долових, — че е в залата, чак когато Съветът бе започнал. Сигурно си се чудил защо срещата потръгна толкова странно.

— Спомням си добре — кимна Шанд. — Пъчене, борба за надмощие — накратко, бръщолевене за политика. Рекох си, че ти и Мендарк пак подхващате вашите игрички. Толкова се ядосах, че тръгнах към Тулин още на другата сутрин.

Игър се облегна на стола и прехвърли спомена в ума си.

— Наложи се да прекъсна някак срещата, без Фейеламор да се усети. Тя обаче е твърде хитра. Преди да залостя вратите, вече се бе изсулила. След това направих… каквото беше нужно, за да не се промъква никой при разговорите ни. Не знам дали си е опитала късмета повторно. — Той помълча. — Знаех, че скривалището и не може да е отдалечено. Елудор ми се стори добър избор и това се потвърди преди няколко седмици. Трима фейлеми дойдоха през морето от югоизток. Наредих да ги проследят.

— Възможно е да не я открием — замислено промълви Шанд, — ако ще да тръгнем натам с цяла армия.

— Особено ако поведем армия. Но аз съм намислил друго.

— И какво е непосилното за една армия, което е във възможностите на двама старци?

Игър прихна.

— Какво ли не, мисля си. Ще се стърпиш ли някак до сутринта? Шанд за пръв път го виждаше толкова ведър.

— Все някак ще издържа дотогава.

Измъкнаха се от Туркад преди зазоряване. Игър тръгна напълно преобразен, тъй като външността му беше всеизвестна. Шанд можеше да изглежда невзрачен или внушителен според настроението си. Днес с нищо не се различаваше от всеки друг старец по пътя. Брадата, която си пусна в Тулин преди година, бе вече дълга и посивяла. Косата му беше окълцана грубо да пада до яката на куртката. В едната ръка държеше възлестата черна тояга. Носеше избелели, нашарени с петна кафяви дрехи.

И Игър избра мърляви дрехи — зелена риза и кафяв панталон с оттенъка на рядка кал. Постара се да прошари своята въгленочерна коса и също носеше брада, макар че неговата бе изработена през нощта и залепена за лицето му. Загърна се в широко наметало и нахлупи над очите си безформена кафява шапка.

Стражниците при западната порта имаха сънлив вид. Провериха документите им без излишна придирчивост и им махнаха да излязат от града.

— Когато се върнем, напомни ми да пратя тези момци на служба в блатата за един месец. Не биваше да ти позволят да припариш до портата с такъв пропуск в ръка.

Зъбите на Игър блеснаха в сумрака. Шанд се подсмихна и подкара коня си в тръс.

— Преди време бих заповядал да ги пребият с бич — добави Игър, забравил безгрижието. — В дните на моите терзания душата ми се бе вкаменила.

— Чух… каква участ си отредил на Втора армия — предпазливо отвърна Шанд.

— Повечето пълководци биха постъпили по същия начин, но тепърва започвам да разбирам, че е възможно да се живее иначе.

— Транксът те е променил.

— Може и така да е. Толкова дълго над мен тегнеше ужасът от Рулке, че той определяше всичко останало.

— Но вече го няма?

— Да, струва ми се. В Каркарон стигнах до решението да се изправя срещу страховете си и да умра, но незнайно как оцелях. И се преобразих, надявам се. — Игър потърка бузата си. — Ама че ме сърби заради тази брада! И вони. От какво я направи?

Шанд прихна.

— От конски косми и рибешки клей.

Дъждецът през нощта бе превърнал мръсния сняг по пътя в киша. Парцалива мъгла се стелеше над полята. Слънцето изгря и я изпари за не повече от час.

— Чувствам се като след отхвърлянето на голям товар — сподели Игър. — Наистина ли искам да прекарвам дните си прикован зад бюрото, зает с управлението на империя? Да се занимавам с интриги и надхитряне в играта с Мендарк и напиращите да заемат поста му? По-щастлив бях през годините, когато скитах, без да притежавам нищо.

— И аз съм си помислял същото — призна Шанд. — Разкажи ми за онова време.

— Възстановявах се след Забранените опити. Сигурно знаеш цялата история? — Само по слухове. От Мендарк не научих нищо.

— От него няма да чуеш истината! — натърти Игър с нотка на предишната си враждебност. — Тези Опити бяха различен начин за прилагане на Тайното изкуство. Няма да кажа нищо излишно за тях Дори пред тебе, Шанд, но ти и сам би се досетил, че приличаха малко на призоваването, чрез което Рулке е прехвърлил първоначално Шутдар на Аакан, за да изработи за него златната флейта. Също наподобяват донякъде на изкривяването на пространството, чрез което се създава портал.

— И ги забраниха — вметна Шанд, преровил прастарите си спомени, — защото бяха прекалено опасни.

— Никой никога не успя да изложи смислено на хартия законите, които действат в този дял от Изкуството. Все едно да се опиташ да създадеш птица, без изобщо да си наясно, че съществуват закони, на които е подвластно летенето. Неведнъж Опитите пробиваха насила проход към пустотата и пускаха твари, които изобщо не би трябвало да вилнеят на воля из Сантенар. Последиците бяха ужасяващи, но Съветът тъй и не си признаваше, то се знае. На хората обясняваха, че се дължало на злощастно взаимно разположение на планетите.

Върху всички тези занимания бе наложена забрана преди хилядолетия, когато Възбраната още не бе откъснала Сантенар от останалия свят. Но не всеки бе готов да се подчини.

— Дали и Басунез не се е захванал с нещо подобно в Каркарон?

— Твърде вероятно.

— А ти, Игър, защо прибягна до Забранените опити?

— Съветът и особено Мендарк бяха пощурели от стремежа да се отърват от Рулке. Не виждаха друг начин освен Опитите да го приклещят в капан, а според тях единствено аз бях способен на това. Един състав на Съвета бе наложил забраната, значи следващият имаше право да я отмени. Разбира се, по онова време и Възбраната вече ни пазеше от най-страшните заплахи. Нищо не би могло да я преодолее.

— Но този опит завърши с провал — промълви Шанд.

— Смелостта на хората от Съвета им измени в решаващия момент и Мендарк се отметна тъкмо когато трябваше да ме подкрепи. Тъкмо заради него провалът ни беше в кърпа вързан! Рулке обсеби съзнанието ми и макар че по-късно бе затворен в Нощната пустош, зарязаха ме да умра и стовариха цялата вина за бедствието върху мен.

— Ти обаче си жив и до ден днешен!

— Само че полудях. Всичко бих дал да узная какво всъщност се е случило, но спомените ми са напълно заличени. Сто години изчезнаха от живота ми! Една сутрин се измъкнах от кожите, с които бях завит, огледах се и осъзнах кой съм. В светлината на утрото съзрях цялата грозота и нищета на досегашното си живуркане. Цял век, в който съм бил приравнен със скот. Суровите, необработени кожи воняха и гъмжаха от бълхи и въшки. При входа на пещерата бе струпано бунище от кости и оскубана козина. Когато излязох, подплаших чакащи лешояди. — Игър се почеса с досада по кожата около залепената брада. — Ходенето беше мъчително. Костите ми като че се отъркваха една в друга, мускулите ми от едната страна се сгърчваха. А се помнех млад, силен, здрав. Бях красив и надарен, можех да имам всичко, което пожелая…

Той се умълча и до края на утрото двамата яздеха, потънали в спомените си.

— Това село е Спинкт.

Гласът на Шанд не проникна веднага през съзерцанието на Игър. Пълководецът огледа пръснатите наоколо колиби, измазани с глина и покрити със слама. Повечето се състояха от една-две стаи, но изглеждаха грижливо поддържани.

— Оттук можем да поемем по два пътя — посочи разклонението Шанд. — Главният е по-пряк и минава през няколко по-големи града. Левият обикаля, но край него има само села.

— Да тръгнем по обиколния, ще намалим риска някой да ме познае. — Игър пак се унесе, но внезапно се сети, че не е довършил разказа си. — Извинявай, приятелю…

— Ще ми се да чуя всичко, ако си склонен да го споделиш.

— Защо не? Не се съмнявам, че ще откриеш някоя и друга прилика със собствената си история.

Игър се извърна. Може би подбираше думите или се питаше с какво да започне. Накрая въздъхна.

— Докъде бях стигнал?… Да, дори не знаех на кое място съм, макар да ми беше ясно, че съм далеч от Алсифър, където извършихме Опитите. В безумието си сигурно съм бягал неспирно месец след месец. — Пак млъкна задълго. — Представи си как се почувствах в онова утро. Идеше ми да подрипвам и да кряскам като младеж, само че бях окаяна развалина. Трудно ми беше да вървя, дори да говоря, както се случва и досега. Дори наполовина не съм какъвто бях. След време се примирих.

Захвърлих кожите, потопих се в реката и се изтърках с парче пясъчник, докато не махнах цялата мръсотия. Подрязах косата, брадата и ноктите си, сдобих се с нови, чисти кожи. Все още приличах на дивак, но поне личеше, че съм човек. Как можех да започна живота си отново? Не исках да служа никому, свикнах със самотата. У мен напираше желанието да бродя, да видя останките и развалините от цивилизациите на Сантенар, да открия себе си.

Налагаше се да се сдобия с дрехи, храна, пари. Бих могъл да се възползвам от силите си — макар и западнали, още ги имах. Ако предложех дори дребни услуги, щях да забогатея бързо. Но нещо ме възпираше. Тайното изкуство ме бе предало.

Конете се тътреха по лепнещата кал към билото на стръмен хълм. Игър и Шанд се смъкнаха едновременно от седлата, за да не изтощят животните.

— И какво направи?

— Станах скитащ занаятчия. Открай време съм си сръчен. Запоявах пробити котлета, поправях счупени столове, слагах прозорци, нови колела на каруци… захващах се с всичко потрошено и повредено. Припечелвах честно за прехраната си и още стотина години обикалях навсякъде из Лоралин. Не бях загубил и дълголетието си на магьосник.

Тук пътят се стесняваше в обрасла пътека. Стигнаха до равното и видяха, че нататък пътеката криволичи през ливада с отдавна изсъхнала сива трева. Зелена ивица бележеше руслото на рекичка, която лъкатушеше вляво от тях. До брода имаше още половин левга. А право пред тях край пътя стърчаха развалини — само комин, ъгъл между две стени и пръснати камъни от зидове. На стара, крива и прогнила в средата овошка още висяха две парчета въже — останки от детска люлка.

— Що за печално място… — промълви Шанд, който откри тук отглас от собствения си живот.

Пак яхнаха конете, но Игър не поднови разказа. Той също тънеше в колебания. Какво ли щеше да се случи, когато намерят Мейгрейт? Как би го посрещнала? Ако още държеше на него, все щеше да му прати някаква вест досега…

— Игър, как намери Огледалото?

— Чух слухове за него.

— Отдавна ли?

— Не, преди двайсетина години — сякаш е било вчера в предългия ни живот. Все пак научих за Огледалото дълго след настаняването си във Физ Горго.

— Какво те накара да се откажеш от скитането като занаятчия?

— Слушах с интерес пътуващите разказвачи и кръчмарските сплетни, особено за делата на великите. Така научих, че Ялкара е изчезнала. Това беше в далечни земи — повече обикалях из изтока и в мразовития юг. Но веднъж се преместих на запад чак до бреговете на Туркадско море и там чух как възхваляваха Магистъра на Туркад. Описваха го като легендарен герой, който сам-самин спасил света от игото на Рулке, след като моите щуротии щели да погубят всички. Вярно, спомените ми от онези събития бяха накъсани, но сякаш всяка кост и сухожилие в изтерзаното ми тяло креснаха: „Лъжи! Лъжи!“.

Шанд си мълчеше, защото каквато и симпатия да изпитваше към спътника си, още се чудеше кой ли лъже в случая. Ами ако Игър, след непростимото престъпление да прибегне до Опитите, бе съчинил всичко, за да успокои собствената си съвест? През последната година се убеди, че на Игър е трудно да се разчита. Изпаднеше ли в затруднение, можеше да не пощади и най-близките си приятели.

А пълководецът продължаваше:

— Така узнах, че Мендарк още е жив и остава Магистър на Туркад, както и осем столетия по-рано, когато аз се сгромолясах на дъното. Нищо не бе загубил, но въпреки това смяташе за необходимо да възвеличава себе си и да охулва мен. — Игър с такава ярост усука юздите около юмрука си, че на кожата му останаха червено-бели ивици. — В онзи ден, в онзи миг се зарекох, че ще му отмъстя за долната лъжа.

Скоро обаче открих, че Мендарк е пуснал пипалата си навсякъде. Богатството му просто не се поддаваше на описание, а аз си бях бродещ майстор и цялото ми имущество се побираше в торбата на гърба. За осем века силите ми се бяха сринали до пълното нищо. Не помнех голяма част от знанията си за Тайното изкуство. Значи ми предстоеше да посветя на възмездието остатъка от живота си.

Реших, че имам нужда от място, където полека да се възстановя, и то не биваше да ми излезе скъпо, защото нямах с какво да платя престоя си. Ето как си присвоих руините на Физ Горго, толкова отдалечени от средищата на властта, че минаха десетина години, преди някой да научи за пребиваването ми там. Успях да направя обитаеми някои части от крепостта и написах книжка с онова, което помнех за Тайното изкуство. Поднових заниманията си. Само с неуморни и тежки усилия задържах всичко това в главата си. Накрая овладях някои по-простички упражнения и вече разполагах с нещо за продажба. Предлагах услугите си в начинания, които твърде често бяха съмнителни, затова пък се замогнах, колкото да наема служители и да започна възстановяването на Физ Горго. А преди половин век намерих уелмите. Чувстваха се безнадеждни нищожества, защото нямаха кому да служат, и аз ги убедих да ми се закълнат във вярност.

— Знаеше ли, че някога те са били гашадите?

— Разбира се! Нали затова тръгнах да ги търся. Рекох си, че ще е забавно за мен да работят бившите слуги на Рулке, но шегата се обърна срещу мен. Както и да е. Поставих си за цел да издиря всяко древно творение, което би могло да улесни сбъдването на моите желания. В кръчмите дърдореха за вълшебни бокали и пръстени, за мечове и звънци, та дори и за омагьосани кърпички. Съставях списъци и се мъчех да открия тези предмети, та ако ще да ги отнема насила от притежателите им. Натрупах цели купища, но твърде малка част оправдаваха славата си.

— И Огледалото ли попадна в купищата?

— Нямаше го в списъка, натъкнах се на него случайно.

— Нима? Тази част от историята ти е особено любопитна за мен.

— Е, не беше точно случайност, защото вече имах цяла мрежа от осведомители, които ми съобщаваха за всичко необичайно. Някаква треторазредна джебчийка го задигнала от друг, който може би също се сдобил с него чрез грабеж. Захванала се да си изкарва прехраната с него по панаирите като гадателка. Вероятно притежавала известна дарба — успявала да извика в Огледалото различна картина за всеки клиент, а после я тълкувала.

Аз изобщо не бях чувал за Огледалото на Аакан, но новината привлече вниманието ми и отидох лично при гадателката. Щом зърнах творението, тутакси осъзнах колко е ценно, а и колко древно. Показа ми и Аакан, и Рулке… но сега се сещам, че нито веднъж не зърнах в него Ялкара. Взех Огледалото — платих щедро на жената! — и се върнах във Физ Горго да науча как бих могъл да си служа с него. Като средство за шпиониране далеч не беше съвършено и все пак ми даде немислимо дотогава предимство над моите съседи. Скоро могъществото ми нарасна.

Добраха се до брода по средата на следобеда. Седнаха да се заситят с хляб, сирене, лук и по една-две чаши чард, за да се сгреят. Игър поднесе чашата към устните си, но отварата му се стори прекалено гореща и я остави да изстине. Тогава чуха тропота на препускащи коне. Скоро от запад доближи патрул от собствените му войски. Сигурно забелязаха дима от огъня, защото свърнаха към бивака. Игър разпозна в командира им сержант ветеран от Първа армия на име Гриск.

Колкото и рядко да му се случваше, в този миг не знаеше как да достъпи. Отвореше ли уста, край на преструвките — гласът му щеше да го издаде. Не искаше в никакъв случай да обяснява постъпката си, нито пък тези войници да го проследят скришом, за да го пазят, дори да им заповяда точно обратното. Неговите бойци се отнасяха твърде сериозно към задълженията си.

Шанд измисли как да му спести всичко това.

— Прегърби се. Придай си болнав вид. Наложи ли се да говориш, само ще шепнеш.

Взе чашата и я поднесе към устните му. Игър понечи да отпие, но Шанд изля всичко наведнъж в гърлото му. Игър се задави и от устата му полетяха пръски от горещ чард.

Когато Гриск застана над тях, Игър се задъхваше и от очите му струяха сълзи. Шанд се изправи да поздрави сержанта.

— Документите! — изръмжа Гриск.

Шанд вече се потупваше по джобовете с угоднически вид, лицето му се разкриви от притеснение, толкова присъщо на невинните хора в присъствието на властник. Сержантът се смръщи, щом видя книжата му — напълно редовни, но пък оръфани и замацани. Обърна се към Игър. Шанд го бе изпреварил и бъркаше в дългото палто на спътника си. Тикна кожения калъф с документите в ръката на Гриск и заслони с гръб Игър, чиято фалшива брада провисваше и вонеше на развалена риба.

— Брат’чед ми е поизкуфял — подхвърли през рамо на сержанта и намести брадата. — Водя го при дъщеря му в Салит, вече тя ще си го гледа.

Гриск прегледа и тези книжа и се взря в Игър, който изглеждаше твърде окаяно, а и неспирно кашляше. Сержантът обаче не беше доволен от нещо.

А Игър се напъваше да си прочисти гърлото. Гърлото му избълбука противно, накрая той успя да изплюе гъста храчка в огъня. Продължи да се дави и само прошепна:

— Рейф, добри ми господине, на ваш’те услуги. — Подсмръкна и пак се изхрачи. — Ей сегинка…

На Гриск му омръзна тази гледка. Подаде документите на Шанд, върна се при войниците си, които не бяха слизали от конете, и всички продължиха забързано по пътя си.

Шанд прихна гръмогласно.

— И се смееш отгоре на всичко! — гневно възкликна Игър и смъкна брадата. Бузите му бяха зачервени, тук-там се издуваха мехурчета, — Още малко и щеше да ме задавиш до смърт, освен това май вече нямам небце в устата. Но… съм ти благодарен.

Втората вечер оставиха конете си в село до покрайнините на Елудор. Канеха се да навлязат в най-гъстите, прастарите части от гората, където почти не се намираха пътеки и ездитните животни ставаха безполезни.

— Е, сега започва трудното — отбеляза Игър, застанал в сянката на първите дървета.

Шанд се бе отдръпнал назад и се взираше на запад, където заснежените планини издигаха стена от назъбени върхове над гористите си подножия. Мислеше за Каран и за грешките, които бе допуснал.

— Хайде де! — нетърпеливо го подкани Игър. Шанд тръсна глава.

— Колелото се върти безспир… Какво ли ще заварим в Елудор?

— Мейгрейт, надявам се. Тя ми липсва непрекъснато. Направи толкова много за мен. Вече няма да я пусна да си отиде.

Шанд сви вежди и побърза да заговори за друго.

— Все се питам за това злато на Фейеламор…

— И аз. Особено защото Мендарк гори от желание да го докопа.

— А ти не, така ли? — О, иска ми се, преди всичко за да открия какво представлява и откъде се е взело.

— Значи не вярваш на чутото досега?

— Нещо не се връзва. Пък и аз няма да правя от златото никаква флейта, дори някога да попадне в ръцете ни. Но никак не ми харесва Фейеламор да го притежава.

Той намести раницата на гърба си.

— Тогава нека сме нащрек — промърмори Шанд и навлезе пръв в гората.

Вървяха цял ден на югозапад и рядко разменяха по някоя дума. Тази местност с плавните си извивки не ги затрудняваше, но гъстите шубраци между дърветата им пречеха да виждат надалеч.

Следобед се появи наклон, тук гората избуяваше на богатата почва с шоколадов оттенък. По здрач двамата изкачиха един рид и установиха, че другата му страна пропада стръмно в дълбока тясна долина, която пресичаше пътя им. В тъмното не можеха да видят как да заобиколят, затова се разположиха да нощуват до ручейче в основата на варовикова канара. Шанд плъзна пръсти по спиралите, оставени в камъка от черупки на отдавна измрели същества, и потръпна.

— Виждал ли си някога подобни същества, но живи? Игър само изсумтя отрицателно.

— Колко ли е стар Сантенар — промълви Шанд, — че и морски животни да се превръщат в скали? Може би това е средище на някакво вълшебство…

— Много такива места има — отвърна Игър, — но и до ден днешен никой не е измислил как да стигне до тази древна магия.

— И тъй, дойдохме — подхвана Игър след вечеря. — Откъде да започнем?

Разгъна навитата карта, копирана върху пергамент. Гората, очертана с изумруденозелено мастило, им се стори огромна.

— Двадесет левги на петнадесет… Огромна площ — обобщи той унило.

— А какво ти казаха съгледвачите?

— Онези, които са проследили фейлемите ли? Изгубили им следите някъде насред гората на третия ден. Те прекосили реката и поели на запад.

— Отвъд този хребет ли? — посочи Шанд разклонение на планината, отделящо се на изток от основния масив.

— Да, предполагам.

Стесниха участъка, където щяха да търсят, до квадрат със страна пет левги. Шанд извади манерка и си сипаха по малко от силното питие.

— Някога познавах тази гора доста добре — сподели Шанд и отпи още глътка. — Ще ги намерим.

— Кое кътче привлича вниманието ти?

— Мислех си, че в земите, които си набелязахме за претърсване, има скривалища, които ще паснат на Мейгрейт. Дълбоки долини, които опират в планината. — Шанд се почеса по темето. — Тогава търсех злато из тези части на Елудор. Дали…

— Какво си намислил?

— Векове наред се занимавах с Тайното изкуство — промърмори Шанд и в очите му блесна искрица.

— Досещам се — засмя се Игър. — Склонен ли си да се позанимаваш пак с малко… геомантия, да речем?

— Нима има по-подходящо място от тази древна гора?

Шанд се надигна от постелята още призори, за да се подготви.

— Ставай, ленивецо! — побутна с крак спящия Игър.

— Никой не ме е наричал така — намуси се Игър и се измъкна от спалния чувал. — Поне няма такъв сред още живите.

Шанд изпръхтя.

— Я се качи ей там — посочи канарата — и ми намери камък, вдлъбнат като плитка паница. После изплети лодчица от това! — Той отряза кичур от брадата си. — Надявам се, че ще ни насочи към Мейгрейт.

— Още не съм закусил — недоволстваше Игър.

— Още не си заслужил закуска! Да не губим време. Шанд взе металната си чиния и тръгна по реката.

— Може да се позабавя.

Вървя повече от час, преди някое място да му хареса. Нагази в студената вода и се зае да вади чакъл от дъното. Промиваше го и изхвърляше по-едрите частици. Не намери злато нито там, нито на следващите места. Но след като мина на другия бряг, усилията му бяха възнаградени с няколко люспици като едри зърна сол и късче колкото чаено листенце. Това му стигаше. Тръгна обратно към бивака.

Там завари Игър да пържи шунка, лук и хляб в лой. Наблизо имаше вдлъбнат камък колкото легенче, целият в странни вкаменелости. Малката лодка от косми бе слепена със смола.

— Намерих и това.

Игър държеше на дланта си няколко лъскави жълти кристалчета.

— Пирит, златото на невежите. Дано не заблуди и нас.

Щом се нахрани, Шанд напълни камъка с речна вода, сложи истинското злато в единия край на лодчицата и пирита в другия. Нагласи я неподвижно до водата. Стисна с пръсти ръбовете на камъка и се съсредоточи върху отразяващата повърхност на водата. Представяше си лицето на Ялкара, каквото го видя в Огледалото. Нямаше по-добро подобие на образа на Мейгрейт.

Вложи цялата си воля и веднъж му се привидя сянката на Ялкара. В този миг бутна лодчицата. Тя се понесе към средата, завъртя се бавно два пъти, върна се мъничко и спря. Краят с истинското злато сочеше на запад-югозапад. Шанд дори не погледна картата.

— Знам къде са!

Няколко дни по-късно стояха върху варовиков гребен над скален отвее и оглеждаха тясната, гъсто обрасла с дървета долина, чиито склонове се събираха към планината. По подгизналите камъни лепнеше мъх. На входа на долината имаше клисура и в нея можеше да се влезе само по тясна пътека край буйната река.

— Това е — заяви Шанд.

— Страхувам се — смънка Игър. — По-скоро съм готов да изляза отново срещу транкса, отколкото да се опълча на Фейеламор. Но за да си върна Мейгрейт…

— Аз пък го очаквам с нетърпение — невесело се усмихна Шанд. Въртеше на пръста си подаръка от Ялкара — пръстена от платина, злато и сребро.

— Но дори ти — усъмни се Игър, — колкото и велик да си бил някога…

— Научих много от Ялкара за Фейеламор. И правото е на моя страна. Имам и пръстена, ако силата му се е съхранила. Не че разчитам на него. Ще се промъкнем в долината незабелязано, после ще видим. Игър, позволяваш ли обаче да ти кажа нещо лично и да бъда напълно откровен? Отнася се за Мейгрейт.

Игър се начумери.

— Стига да не злоупотребиш с нашето приятелство.

— Не си позволявай… прекомерни надежди.

— Чух достатъчно! — сопна се Игър.

21. Гилиас

Снежната буря принуди фейлемите да се скрият в другия заслон и Мейгрейт престана да чува разговора им. Тя ту задрямваше, ту се будеше до края на деня. Опомни се по здрач. Фейлемите отново седяха около огъня. Сега си приказваха за южните земи и думите им й напомниха отдавнашни случки. Отиде при тях.

— Трябва да си направим по-добър бивак — каза Гетрен. — Ако изобщо решим да останем, тук не можем да настаним стотици.

— По-нагоре в долината има пещери — успокои го Мейгрейт. — Там скалите се събират към реката. Достатъчно просторни са да подслонят стотици хора през зимата, макар и по-натясно.

— Ние предпочитаме да сме всички заедно, но ще имаме затруднения с храната. Това, което си натрупала, ще стигне за не повече от седмица.

— В тези гори има дивеч — отвърна тя.

— По-добре да не седим бездейно.

Тъкмо този ден беше хид, но отмина незабелязано, защото от плътните облаци се сипеше сняг. Но в часа, когато луната изгря, Мейгрейт се поддаде на плашещо предчувствие.

Не прекарваше много време с фейлемите, които бяха заети да ловят дивеч и риба и да опушват месото. Беряха и всякакви ядки от гъстите храсти край входа на долината, а и подготвяха пещерите. Тези занимания запълниха още две седмици.

Фейлемите се бяха върнали току-що в бивака — уморени, но натоварени с прясно месо и пълни торби ядки, когато Фейеламор Докуцука при огъня. Тътреше се като саката старица. Талия я бе ударила лошо в гърба, когато се стовари върху нея.

Мейгрейт бе слязла при реката да налее вода. Върна се с две пълни дървени кофи на кобилица и завари тримата си гости в странно наежени пози да спорят разгорещено с Фейеламор.

— Само триста?! — нададе вой тя. — Ами другите?

— Заклеха се да останат на Сантенар — осведоми я Еламай, макар че под напора на гнева й се огъна назад като фиданка в ураган. — Няма да направят и една крачка под твое водачество, дори ти да им предлагаш единствения път към дома.

Фейеламор се разтресе от главата до петите. Мейгрейт се шмугна зад близкото дърво с опасението, че нейната господарка ще изпадне в поредния си пристъп, но Фейеламор се овладя.

— А вие какво имате да ми кажете?

Впи във всекиго поред поглед, който би могъл да разтопи стъкло. Тримата обаче й се опълчиха.

— Мейгрейт ни разказа за твоя позор — натърти Гетрен. — Щом намерим книгата, която си благоволила да загубиш, отиваме си у дома. Тоест в Мириладел!

— Мириладел не е наш дом! — разпищя се Фейеламор. — Ние сме фейлеми. Нямаме друг дом освен Талалейм.

Тримата се врътнаха и се отдалечиха с изопнати гърбове. Тя продължи да им крещи, но никой не я погледна.

— Мейгрейт! — провикна се тогава Фейеламор.

Мейгрейт остави кофите на земята. Знаеше какво и предстои. Фейеламор пак щеше да я унижава и да и напомня колко е безполезна. Отново щеше да и отнеме чувството за собствено достойнство, което бе градила с толкова терзания.

„Не и този път!“ Другите фейлеми й бяха сторили голяма добрина. Подготвяше се усърдно, развиваше силните страни в съзнанието си и опознаваше докрай слабостите си. Стоеше пред прага на отърсването от оковите.

— Какво има, Фейеламор? — невъзмутимо се обади тя и излезе иззад дървото.

— Ти си ме предала! Заповядах ти да не им казваш нищо!

— Та те са от твоя народ — опита да се оправдае Мейгрейт. — Защо да не им отговарям, когато задават въпроси?

Розово-златистата кожа на Фейеламор потъмня до цвета на меДен съд.

— Твоят дълг е към мен! Единствено към мен! — И защо да имам дълг към тебе?

— Защото те храних и обличах, а по-добро обучение не би получила от никой друг на Сантенар. Отдадох ти сто години от живота си!

— Не си го правила заради мен, а за да осъществиш гнусните си замисли.

— Няма значение защо съм го правила.

— А фейлемите казват, че…

— Фейлемите са овце! — презрително процеди Фейеламор. Мейгрейт прибягна до по-убедителния си довод.

— Аз изобщо не принадлежа към вашия народ. Немислимо е да имам дълг към тебе. Отричам се от тебе окончателно.

Тя затаи дъх в очакване на нападението. Очите на Фейеламор просветнаха и тя вдигна ръка. Мейгрейт вече разпознаваше принудата, макар че още не знаеше как да и противостои.

— Ти ще… — започна господарката и, но млъкна и се завлече към входа на пещерата. — Има някой там — прошепна и златистите й очи сякаш зяпнаха в безкрая. — Познавам това излъчване, тази защита. Невъзможно! Тя не може да се е върнала.

Измъкна се навън с превити рамене.

Мейгрейт си рече, че се връщат фейлемите, но у нея напираше неясно вълнение. В застиналия въздух се рееха пухкави снежинки, които незабелязано покриваха в бяло скалите. Мейгрейт видя как Фейеламор се промъква нагоре и изчезва от очите й насред крачка. Вдигна рамене, сгъна кожуха си върху един дънер и седна до пещерата. Случваше се снопове слънчеви лъчи да огреят това място за малко.

Извади сребърния писец от Хависард и го завъртя разсеяно между пръстите си. Спомни си как го използва да се съсредоточи на връщане преди няколко месеца. Питаше се дали двете каменни игли, които бе издялала, още са непокътнати. Фейлемите може и да ги бяха съборили. Разяриха се, когато чуха за портала на Фейеламор, но Мейгрейт не успя да прецени как се отнасят към нейния. Все едно. Тя вече не се нуждаеше от такива приспособления.

Бръкна в джоба си и каменното яйце удобно се намести в шепата й. Внезапно я обзе увереност, че то е предостатъчен фокус, а входът на пещерата й стига, за да отвори портал. Толкова време се заседя в тази долина и чакаше някакво вдъхновение да й подскаже накъде да продължи. А шансът, който се откриваше, внезапно я накара да прозре, че е свободна. Защо пък не? Време беше за нов живот… на ново място. Фейеламор й повтаряше до полуда, че е негодна. Нека сега сама се оправя с несгодите си!

Мейгрейт стисна каменното яйце между свитите си длани, вдиша дълбоко и прикова съзнанието си в тази точка, за да създаде портал. И незабавно околността заплува пред очите й, още преди дори да е намислила къде иска да се прехвърли. Но в гората над нея изпука съчка. Кой ли идваше? Фейлемите бяха прословути с уменията си да се прокрадват безшумно. Мейгрейт се подвоуми. Нямаше време да довърши портала, а не искаше да я сварят как се занимава с това. Тя се отказа, от опита.

Фейеламор се хлъзна по склона, приличаше на съживен насила труп.

— Някой се промъква! — избълва задъхана. — Усетих същото изкривяване на пространството както в Хависард. Сигурно е Мендарк, дошъл е да ми отнеме златото.

От челото й капеше пот. Мейгрейт не спомена, че Фейеламор е доловила отварянето на портала. Наслаждаваше се на явния й ужас.

Фейеламор влезе, гребна вода от кофата и я изгълта на един дъх. Застина, после започна да се олюлява едва забележимо — понякога изпадаше в подобие на транс, за да се успокои. Мейгрейт я гледаше, но лек полъх я накара да настръхне. Обърна се бавно и видя старец само на три-четири крачки. Сивата брада и провисналата шапка бяха отрупани със сняг и лед. Зелените му очи сияеха. В едната си ръка стискаше тояга от тъмно дърво, но Мейгрейт не почувства никаква уплаха.

Пристъпи, готова да възкликне: „Кой си ти? Какво търсиш тук?“, но старецът я изненада — завъртя глава и опря показалец в устните си.

А в пещерата зад гърба й дървената паница изтрака на пода. Фейеламор нададе пресеклив вик. Мейгрейт не се озърна. Старият мъж я ободри с поглед, после очите му продължиха да следят всяко Движение на Фейеламор, която се скова. Вместо Мендарк пред нея стоеше човек, когото отдавна бе забравила.

А изражението му се промени в сурова студенина. Той доближи и на Мейгрейт й се прииска да го докосне.

— Гилиас! — ахна Фейеламор. Старецът кимна.

— Така ме наричаха преди време. Сега съм известен като Шанд. Дойдох да си върна онази, която е от моя род.

Шанд!… Мейгрейт харесваше това име, чувала го бе и преди като приятел на Каран. Фейеламор се изплю на пода.

— Гилиас, дори в разцвета на силите си не можеше да ми се опреш, а оттогава минаха много векове. Макар очевидно да ти е дарен дълъг живот, той те е похабил. — Гласът й загрубя с последната дума, но тя отхвърли страха. — Старец. И то глупав! Сега ще усетиш как треперят схванатите ти колене и как се замъгляват помътнелите ти очи.

Тя размаха ръка във въздуха.

Коленете на Мейгрейт омекнаха като масло, всичко се сля пред очите й. Беше толкова жалка, че трудно си спомняше името си. Фейеламор имаше на разположение ужасяващи дарби, нейните илюзии вдъхваха безумие на всекиго. Мейгрейт не искаше Шанд да пострада, а в същото време копнееше той да остане тук, да отблъсне Фейеламор, както никой не бе успявал.

Старецът се разкикоти и илюзията се разсея като захвърлен парцал. Той също направи жест и защитният пръстен на Ялкара блесна в мимолетен слънчев лъч. Пренебрежителното движение подчертаваше отказа му да повярва в илюзията.

— Ти ми отне дъщерята — изръмжа Шанд. — Най-скъпоценния човек в живота ми. Погуби я. А сега идвам за разплатата.

Фейеламор сплиташе видения, от които Мейгрейт се свлече в гърчове на земята. Шанд не трепна. Противничката му опитваше какви ли не заблуди, но те се крепяха на самоувереност, а нейната просто се изпаряваше пред каменното хладнокръвие на стареца. Внушенията й пък бяха безсилни пред гнева му.

Мейгрейт виждаше как се изчерпва смелостта й. Да отстъпи пред Шанд за Фейеламор беше по-зле, отколкото сама да си отреже дясната ръка, но тя беше победена и го знаеше. Прикри се с илюзия за невидимост и изчезна. Старецът просто разпери пръсти към нея и си послужи с Тайното изкуство. Тутакси премахна прикриващото въздействие. Тя веднага възстанови заблудата и Шанд не повтори заклинанието си, но Мейгрейт зърна лицето й за миг. Стори й се, че Фейеламор вие безмълвно от мъка и дори и стана неловко, че видя слабостта й.

Очите на Шанд проследиха бягството на уж невидимата противничка.

— Няма да се върне скоро! — промърмори той.

Мейгрейт се почувства напълно объркана, но в душата й бушуваше радост. По-прекрасен ден не бе имало в живота и. Тръгна бавно към Шанд, който свали шапката от главата си. Оказа се, че не е по-висок от нея.

— Защо дойде? — промълви тя плахо. — И кой си ти, Шанд? А той я гледаше прехласнато.

— Аз съм твоят дядо. — Протегна ръка и тя я стисна. — Ялкара и аз сме родителите на Аелиор, твоята майка.

Прегърна я и топлотата му, увереността заляха Мейгрейт като вълна, от която бликнаха сълзи в очите й. Двамата слязоха смълчани към любимото й място при реката — малка площадка от сив камък, подаваща се над късата трева. Тя не пускаше ръката му. Когато се обърна отново към него, лицето й беше мокро.

— Не съм плакала от дете. Фейеламор не търпеше сълзи. Струваше й се, че ще се пръсне от нетърпеливо очакване. Шанд знаеше отговорите на най-важните за нея въпроси — коя е, как се е появила.

— Разкажи ми за Аелиор. И за моя баща. Разкажи ми всичко! — Но преди той да отвори уста, Мейгрейт го спря: — Чакай, искам да ти покажа нещо. Моите малки съкровища, макар и да не знам защо са толкова ценни за мен.

Извади внимателно сребърния писец и подложката за писане, вече доста поомачкана, на която се виждаше единствената дума „Аелиор“.

Шанд се вторачи смаян в реликвите.

— Аз подарих този писец на баба ти. Първият ми подарък за нея… Откъде го взе?

— Двете с Фейеламор се прехвърлихме в Хависард през портал. Тя се боеше, но аз се почувствах добре там.

— Този писец ме връща към прекрасни спомени… и към много тежки. За Ялкара нямаше по-скъпа вещ, но не можеше да я пренесе през портала.

— Разкажи ми за Аелиор.

Шанд сподели с Мейгрейт страшната история и я завърши с думите:

— Фейеламор я отвлече, за да я чифтоса с мъж от фейлемите и да има своя трикръвна.

— Аз ли съм трикръвна?! — ахна Мейгрейт.

— Да, ти.

— Като Каран!… Дали затова винаги ми се е искало да бъде нейна приятелка?

Шанд трепна, но не пожела да я разпитва.

— Каран… Това обяснява много неща. Ти приличаш на нея, но в същото време си съвсем друга. Ама че съвпадение! Или пък не… Твърде вероятно е вие двете да сте единствените живи трикръвни на този свят.

— Шанд, а кой е бил баща ми?

— Не знам. Това сигурно е известно само на Фейеламор.

Чак тогава Шанд си спомни за Игър, който бе чакал търпеливо цяла сутрин, за да не им попречи.

— Имам още една изненада за тебе.

Старецът се надигна пъргаво и кресна с все сила. Гласът му отекна из долината. Игър ги доближи, накуцвайки, без да крие колко е притеснен. Изглеждаше състарен, дебелите лещи на очилата изкривяваха очите му.

— Игър! — Мейгрейт скочи и се втурна към него. — Колко се тревожех за тебе! Фейеламор ме уверяваше, че си умрял в Катаза.

— Малко оставаше — отвърна той, — но това вече е минало.

Тя прегърна и него — без страст, съвсем приятелски. Доскоро не си позволяваше да проявява чувствата си, а сега това изобщо не я засягаше. Игър понечи да плъзне длан по хубавата й коса, но не се осмели.

Накрая Шанд се изправи.

— Не бива да оставаме тук. Дадем ли повече време на Фейеламор, ще измисли как да ни нападне. Мейгрейт, какви са твоите намерения?

Тя не знаеше какво да стори.

— А ти какво би искал от мен?

— Да искам ли? — учуди се Шанд. — Този твой живот приключи. Ти какво искаш да правиш отсега нататък?

Мейгрейт не можеше да свикне с мисълта, че може да е нужна някому, без той да се опитва да я използва. Представата за свобода още й изглеждаше чужда.

— Искам да знам коя съм, да науча всичко за своя род. Искам да намеря своето място в родовите Предания.

— Ще си тръгнеш ли оттук с нас? — почтително попита Игър. — Поне докато решиш накъде ще продължиш.

— Но защо ме питаш толкова нерешително? Все още сме приятели, дори ако не можем да бъдем по-близки.

— И твоят живот се промени коренно, и моят — тихо отвърна Игър. — Разминах се със смъртта — той се подсмихна криво, — макар и не на косъм, както са ти внушавали. Паднах до дъното и отново се изправих, не съм същият като преди.

— Потегляме ли към Туркад? — подкани ги Шанд.

— Щом предпочиташ да се запътиш натам — съгласи се Мейгрейт, — ще се радвам да дойда с вас. За мен всяко място е като всички други. Но бих искала да надникна в Огледалото, ако е у вас…

Шанд й го подаде безмълвно. Тя го разгъна на дланта си и понечи да го върне.

— То е твое — спря я Шанд.

— Мое ли?! — изуми се Мейгрейт. — Не мога да го проумея, но дори да е вярно, не ми се ще да го получа тук. Нека го взема, когато пристигнем.

Шанд прибра Огледалото и тримата излязоха от долината. Не припираха, но пък съзнаваха, че няма време за губене. Предстояха съдбоносни събития.

По пътя Игър най-сетне трябваше да признае пред себе си, че вече няма да бъде близък с Мейгрейт. Трудно се примири с изгубените надежди. И макар да не показваше това пред Мейгрейт, душата му отново загрубя като камък за всички останали.

22. Среща

Откакто потеглиха от Готрайм, Каран и Талия вървяха неуморно от изгрев до залез всеки ден, но газенето в калта и кишата ги изтощаваше и очакваха да се доберат до Туркад след цяла седмица бъхтене по пътя.

— Много се умълча напоследък — подхвърли Каран на седмия ден, докато изкачваха каменист рид.

Горе Талия се облегна за малко на паянтова ограда.

— Мислех си за Лилис… Питам се какво ли прави.

— И за Джеви, нали? — И за него.

В ранния следобед се довлякоха до моста над река Сабот, чиято поправка след разрушенията от обсадата миналото лято още не бе довършена. Видяха по средата само три редици заковани дъски. Наложи се да чакат ред, за да минат, и май нямаше да се озоват скоро на отсрещния бряг. Пред тях цяла върволица каруци се тътрузеше мудно по дъските.

Каран крачеше насам-натам и проклинаше войната, моста, некадърността на строителите му и тъпотията на всички колари. Особено красноречива беше за наглостта, алчността и покварата на човека, който управляваше града — Мендарк. Талия я слушаше, без да се обажда.

— Страх ме е! — избълва накрая Каран. — Убедена съм, че нещо лошо е сполетяло Лиан. Нали знаеш, че все има нужда някой друг да се грижи за него.

— Няма да се забавим много — успокои я Талия. — Ето, тръгна и последната каруца. Олеле, колко е претоварена…

Вехтата каруца като че щеше всеки миг да се разпадне пред очите им.

— Ама защо пъпли така!

— И аз щях да внимавам, ако карах каруца по онези дъсчици.

— Кобилата не ми се вижда доволна от живота… Костеливата сивкава кобила се запъна насред моста. Каруцарят скочи пред нея и задърпа поводите, но тя отказваше да помръдне.

— Мразя този град! — изсъска Каран. — Само туркадци са способни да нахвърлят малко дъски, вместо да поправят моста. Я погледни — ей там са струпани толкова греди, а никой не ги е пипнал.

— Но какво… — заекна Талия.

Каран се извъртя рязко. Коларят псуваше и налагаше кобилата с камшика. Тя мяташе глава и копитото на единия заден крак се хлъзна по ръба на дъската. Животното зарита с предните крака, каруцата се върна малко и едно колело хлътна встрани от ръба. Коларят изрева, кобилата зацвили, каруцата се килна.

— Горкото добиче! — кресна и Каран. — Талия, идвай с мен! Тя хукна по средната редица дъски.

Талия я следваше по-предпазливо, защото дървото беше мокро, а не й се падаше отвисоко в реката, придошла от неспирния дъжд, примесен със сняг.

Тантурестият мъж на средна възраст, който нямаше не само коса, но и вежди, биеше немилостиво наплашената кобила. Бузите му отдавна се бяха набръчкали от злоба и отчаяние.

— Дърпай ма! Тегли по-силно, кранто проклета!

Кобилата се напъваше немощно в хамутите, но каруцата се накланяше все повече, толкова отрупана с товар, че осите й се огъваха. Каран притича.

— Режи хамута — извика тя, — иначе ще останеш и без кон! Коларят изхленчи и напразно изплющя с камшика във въздуха.

— Жена ми ще ме убие…

Каран се опитваше да укроти животното, но каруцарят пак се разпсува, а и заради побоя нямаше надежда кобилата да се успокои скоро. Пак се надигна на задни крака като могъщ побеснял жребец. Каран едва не политна във водата.

Задържа се, стиснала оглавника с едната ръка, а с другата освободи ритлите и товарът се изсипа — дървени сандъци, бъчонки с вино, гърнета с мед и делви с туршия.

Коларят стовари болезнено камшика по рамото й.

— Ти ме съсипа ма!

Кобилата зарита пак с предните крака, плъзна се по дъските и се заклещи между тях. Каруцата се наклони силно напред и остатъкът от товара се стовари на моста. Кобилата висеше на хамутите, риташе и цвилеше, накрая ремъците се скъсаха и животното падна с главата надолу в реката.

Лицето на Каран се изопна, но кобилата се подаде над водата далеч надолу по течението, измъкна се тромаво на заледения бряг и се повлече на юг.

Задницата на каруцата се бе стоварила със сила върху моста, изкърти дъска заедно с всички пирони и разтроши временния парапет. Последните сандъци се разпукваха по моста и съдържанието им цопваше в реката.

Всичко притихна, чуваше се само вайкането на коларя.

— Ти ме погуби ма! Жена ми ще ме изхвърли от вкъщи. — Вторачи се в Каран и Талия. — Ей, ще ви съдя и за последния грайнт, дето го загубих заради вас!

Каран го изгледа с погнуса.

— Съди ме, вдън земя да пропаднеш!

Мина по останалите здрави дъски, а тантурестият мъж, който, още стискаше камшика, заудря глава в грубо одяланата дървения.

Каран нямаше пропуск, бе изхвърлила предишния преди много седмици. Затова, се забавиха при портата и тя едва се сдържаше да не обсипе с обиди стражниците, но те познаха Талия и се съгласиха да пуснат двете жени. Написаха временен пропуск на Каран и им махнаха да влизат в града.

Двете тръгнаха по нагорнището към щаба на Игър в старата крепост на хълма над цитаделата. Там научиха, че Игър се е запилял нанякъде предишния ден, без да каже нищо никому. Шанд също го нямаше.

— Тук ли е Лиан? — кресна Каран в лицето на стража. Опръскана с кал от главата до петите, тя приличаше на бежанка от войните.

Войникът вирна глава и се обърна към Талия.

— Доколкото знам, задържан е в цитаделата — отвърна хладно.

— Задържан ли?! Каран вече тичаше.

— Не можеш просто така… — опита се да я спре Талия, но повлече крака подире й.

Цитаделата не беше далеч и улицата се спускаше натам, Талия обаче не се надяваше да догони Каран.

Яката двукрила порта беше отворена — знак за цял Туркад, че Магистърът пак е наложил властта си над града. Двама стражници във великолепни униформи и лъснати ботуши се облягаха от двете й страни. Каран се шмугна към онзи отдясно, но когато той се накани да я спре с дръжката на копието, тя рязко смени посоката, профуча между двамата и препусна през двора към парадния вход.

Вторият страж изруга и кресна:

— Ще ни отсекат главите заради нея!

Той вдигна копието и замахна. Талия му извика с най-властния си тон:

— Стой!

Войникът изви глава, щом чу познатия глас, но реши, че тя също е подгонила Каран, и метна копието.

Острието се заби във вратата до рамото й. Тя се озърна, изтърва дръжката на вратата и тежката дървена плоскост я халоса, завъртайки се обратно. Каран залитна и падна на настлания с плочи двор. Можеше само да гледа как първият войник се приготвя да я прониже с копието. В този миг Талия го цапардоса с юмрук и го просна в несвяст.

Каран скочи и се втурна покрай сградата на цитаделата, и нахълта през по-малка врата отзад. Претича край дремещ страж, свърна по страничен коридор и стигна до стълба, по която можеше и да слезе, и да се качи.

Помъчи се да върви спокойно надолу, макар че не би заблудила и най-лишения от наблюдателност човек. Цялата беше плувнала в пот, а лицето й още малко щеше да добие цвета на червената й коса. Знаеше как да стигне до тъмниците. Молеше се само да не Са напъхали Лиан отново в онази гнусна дупка.

Чак на най-долния етаж се натъкна на друг войник.

Той я изпъди, но Каран първо успя да се убеди, че Лиан не е тук. Върна се вихрено на горния етаж, огледа, и изтича още по-нагоре. Вече само таванът я делеше от приземието. Тук бяха много от канцелариите в цитаделата — на ковчежника, приставите, писарите и чиновниците. От другата страна започваха кухните и складовете.

Тя не знаеше къде да търси. Загриза я страхът, че са го осъдили и екзекутирали.

Тръгна бавно, потънала в покруса.

— Ей, ти! — изрева огромен страж от отсрещния край на коридора.

Каран се потули зад ъгъла и видя още един коридор, водещ към канцеларии. Мина покрай отворена врата, скочи в стаята, затръшна вратата, отстъпи гърбом и се блъсна в някого. Човекът беше висок и неимоверно силен, със студени пръсти и еластична кожа, от чийто допир тя настръхна. Изви се в хваналите я ръце и вдигна глава към лицето на Вартила. Щеше да припадне, но и Вартила изглеждаше стъписана. До вратата стоеше още един уелм.

Преди да се запита какво правят уелми в цитаделата, където се разпореждаше Мендарк, Вартила й поднесе още една изненада — пусна я. Е, бездруго нямаше къде да се дене. Виковете отвън се усилиха, тряскаха врати по коридора.

Каран се промуши във втората стая, искаше да седне и да си поеме дъх. Огледа се и видя срещу себе си Лиан, зяпнал озадачено нахлулите въоръжени стражници. На масата пред него бяха пръснати книги и документи. Сърцето на Каран пропусна един удар. Тя събра цялото си достойнство и седна пъргаво до него на скамейката.

— Не казвай нищо — заръча му.

Стиснаха ръце под масата и изгледаха високомерно войниците. Уелмите пък скръстиха ръце на гърдите си и просто не допуснаха стражниците във вътрешната стая. Дошлият със стражата Мендарк се зъбеше, особено щом видя заради кого е врявата, но уелмите спазваха получените заповеди и не позволиха и на него да влезе.

— Само едно ще ти кажа — добродушно промърмори Лиан. — Да не си посмяла да повториш колко нескопосано съм се опитвал да те спася аз!

Каран обви шията му с ръце и го целуна по устните, като го изцапа обилно с кал. И преди той да помисли не е ли това сън, от който ей сега ще се събуди, тя стана и го дръпна за ръката. Озърна се и изви вежда, Вартила й кимна. Каран спря пред Мендарк и дланта на Лиан се напрегна в пръстите й. Всички се смълчаха, дори закъснялата Талия сгуши глава в раменете си.

Но този път нямаше сблъсък. Устните на Магистъра трепнаха в иронична усмивчица. Вартила също се позасмя, което беше твърде рядка гледка.

— Никакъв съд — отсече Каран. — Лиан не е направил нищо лошо и повече не бива да го държиш под стража. — 0, няма да съдим Лиан! — потвърди Магистърът. — Талия сне вината от него. Но твоето положение не е същото. Недей да напускаш Туркад, Каран.

Отмести се и тя го подмина. Лиан вървеше до нея, макар че съвсем скоро се бе отказал от патериците и се клатушкаше силно. Вартила и другият уелм носеха след тях книгите и документите, с които Лиан се занимаваше.

Талия ги настигна.

— Ще се оправите и сами, нали? Нямате нужда от мен, надявам се.

— Благодаря ти — рече й Лиан. — Желая ти щастие с твоя любим. Тя се изчерви и се отдалечи припряно.

— Къде отиваме? — попита Каран.

— В крепостта на господаря — отговори й Вартила. — Той ми заповяда да пазя Лиан дори с цената на живота си.

— А за мен какво каза? — пресекна гласът на Каран.

— За тебе не е заповядал нищо. Но ще си позволя да предугадя волята му. — Мрачният й смях напомняше за стърженето на ръждясали зъбни колела. — Ще закриляме и тебе до завръщането на Игър.

Каран не продума повече, само не пускаше ръката на Лиан, докато се влачеха след Вартила към навъсената твърдина на хълма. Открай време си знаеше, че ще трябва да се разплаща за стореното в Каркарон, но въпреки това се смръзна от думите на Мендарк. А болезненото куцукане на Лиан я натъжаваше безмерно. И беше толкова измършавял.

Влязоха през портата, където нямаше натруфени стражници — войниците носеха полеви униформи, но гледаха зорко и сурово. Вартила ги поведе по широк коридор. Тук тъмните каменни зидове бяха осветени мъждиво като в затвор.

— Нямате ли някоя… по-уютна стая? — смънка едва чуто Каран. Желанието да остане насаме с Лиан я изгаряше отвътре, но не искаше да се свират в някоя килия. Вартила издаде гърлен звук, който може и да беше кикот.

Изкачиха няколко стълбища и тръгнаха по поредния неприветлив коридор. Вартила отключи скрибуцаща врата и им посочи да влязат. Стаята беше просторна, макар и унила като всичко останало в крепостта. „Можеше да е и по-зле“ — утеши се Каран.

Вартила отиде до прозореца със скованите си крачки и отдръпна завесите. Щом нахлу светлина, стаята изобщо не й се видя толкова неприятна. Стените бяха покрити до половината с лъскави дървени панели, а кремавата боя до тавана успокояваше очите. И простичкият килим на пода, и завесите бяха наситеночервени. През отворената врата към спалнята се виждаше огромно ложе с балдахин, а зад него — баня, облицована с каменни плочи.

На средата в нея имаше голяма квадратна вана, до нея стърчеше желязна печка с огромен котел. Вартила го напълни с вода и запали печката.

— Щом водата се сгорещи, завъртете този кран. И не забравяйте да допълвате котела, за да не изври всичко. Ще заръчам да ви донесат вечеря.

Тя излезе, Каран и Лиан се спогледаха. Каран се смути, но той протегна ръце към нея.

— Не мога да повярвам, че най-сетне те виждам…

Тя налетя толкова бурно, че го събори, и доизцапа лицето му, докато го целуваше. Накрая се озоваха опрени в ръба на ваната.

— Какъв е този смешен шум? — сепна се Лиан по някое време. Каран отвори очи — в банята се кълбеше мъгла.

— Водата е завряла! — Завъртя кранчето и във ваната шурна кипяща струя. — Ей, я запуши ваната, преди всичко да е изтекло в канала!

Скоро Каран пусна и студената вода, сапунени мехури запълваха цялата вана. Тя въздъхна.

— Гореща вода! Дори не помня кога съм се топвала за последен път. Обърни се, докато се събличам, моля те.

— Не те помня толкова свенлива — промърмори Лиан, обзет от съмнения, че отношението й към него доста се е променило.

Каран прихна и го целуна по носа.

— Лиан, не съм се къпала от седмици. Сега съм отвратително мръсна и не искам да ме виждаш такава. Щом се измия, зяпай ме гола, докато ти излезе дим през ушите, ако щеш. Обърни се, моля те.

Лиан се ухили и отиде в другата стая, където на масата бе сложен отрупан с блюда поднос. Залости вратата към коридора, изяде къшей хляб, подреди книжата си на бюрото и оправи леглото. Чак тогава Каран го повика:

— Вече можеш да влезеш.

В гъстата пара трудно различаваше ваната. Червената коса на Каран провисваше на мокри къдрици, лицето й също руменееше.

— Я гледай настрана, докато се събличам — заяде се Лиан.

— Глупости! Ще те разгледам целия, и то веднага. Лиан смъкна ризата.

— Ама че си кльощав! — разтревожи се тя. — Броят ти се ребрата. Дойде ред и на панталона.

Каран се ококори и се надигна във ваната. Над глезените на Лиан се набиваха на очи широки червени ивици, където заледените окови бяха остъргали и кожа, и месо. Тя докосна грозните белези.

— Още ли те боли?

Лиан не отговори, зяпаше я във вцепенен унес.

— Да, малко… — смънка след проточилото се мълчание. Каран го дръпна да влезе във ваната.

— Помниш ли онази игра в Голямата кула на Катаза?

— Коя от всички? — ухили се лукаво той.

— Състезанието кой има повече рани. Победих те, и още как!

— Помня, че се присмиваше на това колко съм пострадал, но се увлече в самохвалството.

— Ти се беше възгордял и трябваше да ти посмачкам самочувствието. А играта…

— Хайде, казвай, че ми е студено.

Тя пак пипна дълбоките зараснали рани по прасците му.

— Край на играта. Печелиш! Той се усмихна до ушите.

— Оттогава ми смачкаха самочувствието още по-силно. Имам нужда от малко насърчение.

Каран пак го огледа от главата до петите.

— Не ми се вярва, летописецо! Потапяй се!

Лиан потъна в прегръдката й.

Лиан лежеше напреко върху постелята, но едната му ръка още обвиваше кръста й. Каран не можеше да заспи. Примъкна се по-близо до него, но той не шавна. Този мъж си беше избрала, не искаше друг. Но от тяхната близост нямаше да има плод — нали трикръвните бяха ялови? Край на рода и. Не можеше да роди наследник на любимия си Готрайм, нямаше на кого да предадат родовите Предания. Как ли ще постъпи Лиан, когато сподели с него? Не можеше да познае. За такова бъдеще никога не бяха говорили.

Толкова имаха да си кажат, че и цял месец нямаше да им стигне. През първия ден рядко продумваха, достатъчно беше телата им да са едно до друго.

Но после Лиан изслуша с жадно внимание разказа й и макар че тя се запъваше, отплесваше се, а и понякога си противоречеше сама, това нямаше никакво значение за него.

Историята й се проточи повече от ден с късното ставане от леглото и отскачането до покрива на цитаделата, откъдето разглеждаха града (а пазещите ги уелми не се отдалечаваха от тях). Прекъсваха и да похапнат по четири-пет пъти, а следобед се сгушиха в леглото под приятното пращене на дървата в огнището и тихото шумолене на снега по перваза.

— Как събра смелост да направиш това, за което отиде в Каркарон? — попита я Лиан.

— Мислех си за тебе и твоята доблест, когато те унижаваха и измъчваха Мендарк и Рулке, когато знаеше, че целият свят е срещу тебе, дори аз! Лиан, толкова съжалявам… Но ти не се предаде. Предизвика самия Рулке с надеждата да ме спасиш от него. Как бих могла да си позволя мекушавост? Значи трябваше да правя каквото Рулке поиска от мен. Иначе твоите страдания нямаше да свършат. Но оттогава трудно заспивах, все се безпокоях какво ли ще си помислиш за мен.

— По-добър приятел не бих могъл да си намеря. Ето какво мисля.

— Рулке обаче се провали, а и аз заедно с него. Страх ме е, Лиан. Някой ден ще дойде да ме хване. Сам ми го каза. Щом се подготви, всичко ще започне отново и какво ще се случи тогава? Толкова съм гузна… Каквото и да сторя, повличам цяла лавина от беди.

— Същите мисли глождят и мен — призна си той.

— И как се справяш с тях?

— Правя най-доброто, което мога да измъдря, и оставям тревоги те за по-късно. — Той поумува и добави: — Научих много за себе си през последните месеци и разбрах, че сам си навличам нещастията.

— Що за дивотии говориш! — възкликна Каран.

— Така е! Толкова се настървих да науча цялото предание, че не ме интересуваше какво върша. Но вместо само да наблюдавам, постоянно се намесвах от любопитство какво ли ще стане нататък. От дадох се на страстта си към Преданията безогледно, без да се съобразявам с никого и нищо. По своему бях алчен като Мендарк, като. Тенсор, като всеки друг!

— Е… — не намери думи Каран. — А с какво се занимаваше през последните седмици? Как запълваше дните си, освен с копнежи по мен?

— Те не ми оставяха много време — засмя се Лиан. — Каран, правя каквото и досега. Трудя се над преданието си. Да де, над преданието за Мендарк, както той предпочита да го нарича.

— Какво?! — Каран се задави с глътката и обсипа с пръски огнището. — След всичко, което той ти причини?!

— Аз съм му длъжник за обучението и той настоява да си изплатя дълга. Прав е, не мога да му откажа.

— И как ти върви работата?

— Твърде зле! Не е каквото се иска от мен. Виждам, че съм позор за занаята. Дори велик разказвач като мен… — лъчезарната му усмивка сгря и нея — … не би успял да състави такова предание, без истината да пострада.

Лиан изобщо не спомена скрития си замисъл. Навсякъде имаше шпиони, Мендарк сигурно се бе погрижил да ги подслушва дори тук.

— Ами откажи се. Какво ще ти направи?

— Напълно е по силите му да ме съсипе. Все още разполага с голяма власт. Една думичка, изтървана от Мендарк, и… повече никой няма да ме наеме като летописец. Но не това ме възпира…

Той стисна устни и се вторачи в пламъците. Каран хвана ръката му.

— Боиш ли се от нещо?

— Не. Толкова ме дразни, че не знам какво всъщност се е случило по времето, когато прибягнали до Забранените опити. Все се заблуждавам, че съм на прага на извънредно любопитни разкрития.

— Какви?

— Де да знам! — отвърна той с досада. — Тъкмо затова не мога да се откажа.

Мина едва седмица от пристигането на Каран в града, а тя вече се измъчваше от желание да се прибере в Готрайм.

— Няма да те пуснат — вразумяваше я Лиан. — Стражниците на портите са предупредени за тебе.

— Длъжна съм да си отида у дома! Ти няма ли да дойдеш?

— Хайде да си опитаме късмета.

Събраха си багажа и поеха към рядко използвана, потулена западна порта. Каран скри косата си под ниско нахлупената качулка. На портата пазеше само възрастна жена с благо лице, която обаче дори не пожела да погледне документите им.

— Каран от Банадор, върни се в града. Ще си загубя старата глава, ако ти позволя да си тръгнеш.

Каран се извърна засрамена и ядосана.

— Да отидем на пристанището. Ще си платим да ни качат на някой кораб.

— И как ще платим? Имам само две медни монети. А ти?

— Един-единствен сребърен тар.

— Няма смисъл, Каран. Дори да се измъкнем, ще дойдат, за да те отведат. Къде можем да се подслоним, щом нямаме пари?

— Защо не ме оставят на мира? — изхлипа тя.

Следобед Каран реши, че няма друг избор, освен да отиде при Магистъра. За нейна изненада я пуснаха веднага в канцеларията му. Мендарк я изгледа иззад огромната абаносова маса.

— Защо си се заял с мен? — сопна се Каран. — Защо ми е забранено да се прибера вкъщи?

Устните му бяха толкова изтънели и синкави, че тя неволно се уплаши.

— Защото помагаше на Рулке и още не сме ти потърсили сметка. Когато се върнат Игър и Шанд, може и да те съдим. Или… ако предпочиташ, ще си изкупиш вината с подобаващи за една трикръвна услуги!

Усмихна се с уродливите си устни, а Каран я полазиха тръпки. Всеки искаше да я използва. Проклятието на трикръвните. Нямаше как да избяга и от произхода си.

23. Парадоксът на огледалото

Лиан загуби цяла седмица в безплодно ровене, но нямаше архиви от времето, когато Рулке е бил пленен. Разполагаше само с книжата, които Мендарк вече му бе дал, собственоръчно написани от Магистъра. Каза си, че това е странно — Съветът обикновено полагаше усърдни грижи в Преданията да няма пропуски.

Знаеше, че спомените на Игър за онези събития са се заличили, но в този свят, обсебен от своите Предания, другите членове на Съвета би трябвало да са оставили записки. Само че всички те отдавна бяха покойници. Дори установи, че и младите сред тях са умрели не по-късно от една година след Забранените опити. Брей, че любопитно…

Опита се да поговори със старшата архиварка на Мендарк, тя обаче не прояви никаква склонност да му помогне. Игър още не се бе върнал. Сещаше се за един-единствен човек, който би могъл да знае нещо. Лиан се запъти към вилата на Надирил. Библиотекарят се възстановяваше от болежките в белите си дробове. Завари го да седи в леглото, отпуснал ръце на аления юрган. Изглеждаше заспал, но веднага отвори сълзящите си очи.

— Как си днес? — почтително попита Лиан.

— По-добре — изхърка Надирил. — Днес може да стана от леглото за малко. Много мило, че отдели време да ме навестиш. Напоследък съм скучен събеседник. Но ти не си дошъл от безпокойство за здравето ми. Искаш нещо. Казвай.

Лиан сподели проблемите си.

— Разбира се, записали са своите впечатления от събитията! — увери го Надирил. — Всеки член на Съвета и до днес е длъжен да попълва Преданията.

— Има само един разказ — на Мендарк. Другите дори не са отбелязани в каталозите.

— Хм… — Очите на библиотекаря заискриха. — Ама че предизвикателство! Убеден съм, че всичко се обяснява просто, но ти не напираш да разпитваш Мендарк, нали? Я дръпни шнурчето на звънеца, ще закусим заедно, после ще видим как ще се почувствам.

Лиан бе похапнал, но имаше приятни спомени от гостоприемството на Надирил и не остана излъган в очакванията си. След закуска наеха носилка и стражниците веднага ги пропуснаха в цитаделата.

— Нека се опра на рамото ти — помоли дрезгаво библиотекарят и слязоха полека в архива.

Този път старшата архиварка не посмя да им откаже каквото и да било, защото Надирил беше член на Съвета. Но и той потвърди съвсем скоро, че не са запазени други документи на Съвета от времето на Забранените опити.

— Ти спомена веднъж, че опасните книжа се съхраняват на отделно място — престраши се Лиан.

Надирил го стрелна с пронизващ поглед.

— Така е — онзи трезор, в който Игър те завари. Но дори в тайния архив няма да намериш описание на Опитите. Все пак ще проверя. Ти не бива да идваш с мен — добави той, когато Лиан се изправи да го придружи. — Заеми се с административните архиви от същите години. Може да има нещо за доставки и товари. Провери всичко.

Не се видяха повече този ден, но Лиан попадна на нещо интересно и го съобщи на Надирил на следващата сутрин. Библиотекарят пак се почувства зле и остана в леглото, а Лилис се навърташе наоколо и гледаше укорно Лиан.

— Виж това. Беше пъхнато във вехта папка за товарителници. — Даде на Надирил късчето хартия. — Копие от разписка, издадена на Юван, която е прехвърлила на Мендарк книжата, останали след смъртта на сестра и Ниван.

— Ниван е била сред седмината членове на Съвета в онези години — кимна библиотекарят и прочете разписката. — Тук са изброени документите и един от тях е озаглавен „Моето сказание за Опитите и пленяването на Рулке“. По-долу е посочено, че книжата са непокътнати и са приети в изряден вид за съхранение в цитаделата.

— Нали тъкмо това ме спъва! — раздразнено промърмори Лиан. — Никъде другаде не са споменати!

— Дори в секретния архив — осведоми го Надирил. — Необичайно… Все пак има всевъзможни причини и начини да се изгубят за цяло хилядолетие. Лиан, уморен съм. По-добре ела утре.

Библиотекарят затвори очи, а ученичката му побърза да изпроводи госта. На прага Лиан докосна ръката й.

— Как върви при Талия и Джеви?

— Не е на добре. Когато Талия се върна, уж всичко беше прекрасно. Джеви толкова и се радваше, а после нещата се объркаха…

— Как?

— Не знам какво му е казала, ала той изведнъж се затвори в себе си и се умълча. Попитах го, но той не изтърва нито думичка. Опитах се да му втълпя, че Талия го обича, а той ми се разсърди. Същински ужас! Джеви никога не ми е крещял досега. Дори когато правех бели като малка, търпеше и се държеше мило. Пак отплава нанякъде с Пендер. Не знам какво да правя. Горката Талия съвсем се омърлуши.

— И аз не знам какво да направиш — рече й Лиан. — По-добре ги остави да се разберат сами.

На следващия ден Каран и Лиан вървяха, хванати за ръце, от цитаделата към евтина закусвалня, но зърнаха Игър да стърчи над тълпата.

— Къде ли е бил? — подхвърли Лиан.

— Защо да ме е грижа? — Каран го дръпна. — Да вървим, гладна съм.

— Почакай малко, може би има някакви вести. — Той заби пети в калдъръма, а гъмжилото пред тях се разреди. — Ей, Шанд е с него. А коя е жената до тях?

— Мейгрейт! — ококори се Каран.

Пак изпадна в затруднение. Мейгрейт я въвлече в цялата тази противна бъркотия, но двете споделиха много опасности и между тях възникна мисловна връзка. Каран бе успяла да надникне в изтерзаната й душа. А после Мейгрейт поведе армия да освободи Банадор и обяви на всеослушание, че го прави заради приятелката си Каран. Затова беше готова да й прости всичко.

— Мейгрейт! — развика се тя. — Шанд! Тримата се обърнаха.

— Каран! — провикнаха се едновременно Мейгрейт и Шанд. — Как се озова тук?!

Каран им обясни набързо.

— А ти къде беше? — взря се в приятелката си.

— След войната в Банадор Фейеламор ме принуди да отида с нея в Елудорската гора. Там бях от есента, ако не броя двете прехвърляния в Хависард през портал.

— Хависард! — опули се Лиан. — Трябва да ми разкажеш всичко, за да го добавя в сказанието.

— Това е летописецът Лиан — представи го Каран. Мейгрейт го огледа придирчиво.

— Виждала съм те в Нарн преди около година. Радвам се, че си намерил Каран. — Тя му протегна ръка. — Каран, няма да повярваш какво ми се случи — аз намерих свой път. Шанд ми е дядо!

Сияеше като щастливо дете.

— Лиан ми разказа. Но ти ще ми обясниш ли…

— Виждам, че ви предстоят дълги разговори. — Игър ги накара да се отместят от средата на улицата, за да мине натоварена каруца. — Защо не отидете да закусите за моя сметка?

Подхвърли златна монета на Каран, която щеше да я запрати в лицето му, но Лиан я улови пръв.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Шанд.

— Радостта от срещата е ваша. А аз прекалено дълго пренебрегвах задълженията си. Утре в девет ще се съберем на съвет. Не закъснявайте!

Докосна шапката си и закрачи нагоре, следван от войници.

— Аз го нараних… — промълви Мейгрейт, загледана подире му.

Събраха се в крепостта на Игър, в малка стая на първия етаж. За разлика от покоите на Мендарк тук цареше строга простота. Широките дъски на пода не бяха покрити с нищо, имаше дълга маса с тежки дървени столове без тапицерия. Подредените в камината дърва не бяха запалени. Въздухът натежаваше от студена влага.

Дойдоха Игър, Мендарк и Талия, Надирил в стол на колелца и Шанд. Аакимите още не се бяха върнали. Каран и Лиан влязоха последни, смееха се на някаква шега. Игър им се намръщи.

— Свиках тази среща — започна той, — за да обмислим случилото се след Каркарон и да обсъдим има ли нови начини да нападнем враговете си. Предлагам всеки да разкаже — накратко, моля! — какво е преживял, после ще видим ще ни осени ли някаква идея.

— Да отнемем златото от Фейеламор и да направим нова флейта! — отсече Мендарк.

— Днес приумицата ти ми харесва още по-малко от предишния път — отвърна Игър.

— Аз обаче подкрепям Мендарк — намеси се Шанд, макар и да гледаше печално.

Всички се размърдаха, когато Мейгрейт стана да говори последна. Игър се вторачи в нея с безплоден копнеж, но тя не го погледна нито веднъж. Лиан осъзна какво желание измъчва Игър, разбра и че Мейгрейт го е отблъснала веднъж завинаги.

— Всички напрягаме умовете си над парадокса на Огледалото — обобщи пълководецът. — „Може да го използва единствен онзи, който знае начина, той пък е скрит в самото Огледало.“ Какво ли може да означава това?

Отговориха му с мълчание.

— Питах се дали знаците, гравирани по рамката, са свързани с това — обади се накрая Мендарк. — Знаем, че ги е нанесла Ялкара, преди да се прехвърли на Аакан.

Шанд трепна видимо.

— Какво ти е? — учуди се Магистърът.

— Тя спомена нещо…

— Казвай! — възкликна Мендарк.

— Въздушният поток в портала бучеше и не я чувах добре.

— Добре де, разрови паметта си! — троснато го посъветва Магистърът. — Току-виж, намериш ключа към тайната.

— Аз умувах дълго над този парадокс — намеси се Лиан. — Всъщност отговорът е очевиден.

Той огледа седящите в стаята с изражение на блажена невинност. Всички го наблюдаваха втренчено. Мендарк не издържа пръв.

— И що за отговор е този?! — отприщи се яростта му.

Лиан му се усмихна, помълча още малко, за да засили напрежението, и отвърна:

— „Огледалото знае!“ Настроено е да разпознае Аелиор и да я наУчи как да го използва.

— Аелиор е мъртва, малоумнико! — изръмжа Магистърът.

— Е, да, но според мен Огледалото ще се разкрие и за Мейгрейт…

— Убедена съм, че това вече се случи — натърти Каран, — и то още Когато тя надникна в него за пръв път. Във Физ Горго.

— Шанд, ти нищо ли няма да добавиш? — попита Игър.

Шанд, който още се бореше с тежките си спомени, позабави отговора си.

— Неосведомените се наприказваха, нека сега чуем Мейгрейт, ако тя е готова да ни просвети.

— Да, Мейгрейт, време е да си послужиш със своето наследство! — заяви Мендарк, сякаш заповядваше на робиня. — Намери в Огледалото онова, от което се нуждаем! Времето ни свършва.

Тя го изгледа за миг и каза тихо на Шанд:

— Той ми напомня за Фейеламор. Няма да се върна към този живот.

Шанд стисна ръката й.

— Очаквах да направя това още преди двеста и петдесет години. Но Аелиор…

Поклати глава и извади Огледалото от калъфа. Без да го погледне, сложи стегнато навития метален лист на дланта на Мейгрейт. По повърхността му заиграха отражения.

— При първото докосване — подхвана тя — то ме привлече толкова неустоимо, като че пред мен щеше да се покаже цял изгубен свят. И може би щеше да е точно така, ако не бе влязъл Игър. Още тогава почувствах зова на Огледалото. В Хависард го долових отново.

Тя нетърпеливо изпъна пръстите си и Огледалото се разгъна.

— Лиан — небрежно нареди Мендарк, — копирай тези знаци. Ето ти още едно занимание.

Изчакаха безмълвно Лиан да повтори знаците на лист, да ги провери два пъти и да върне Огледалото.

— Не познавам тази писменост, само че…

— Е?

— Учудващо прилича на… Ами да! Знаците са огледални образи на онези в книгата на Ялкара.

— Какво ли означава това? — промърмори Шанд.

Мейгрейт се взираше разсеяно в Огледалото, но мислеше за Ялкара — майката на нейната майка. Колко ли често го е държала и го е употребявала за цели, неизвестни никому на Сантенар, дори на Шанд? Питала ли се е каква ще бъде още неродената й дъщеря? Мечтала ли е да зърне в Огледалото поне миг от бъдещето на Аелиор? Но то не и бе показало нищо…

Искаше да научи всичко. Фейеламор не й бе разказвала за Ялкара, своята страшна противничка. И Шанд рядко говореше за нея.

Опознаването на миналото би могло да запълни целия й живот, то беше вплетено във велика загадка, в която никой не успяваше да проникне.

— И какво да правя с Огледалото? — попита тя.

— Не знам — поклати глава Шанд. — Ти трябва да намериш начин, недостъпен и за мен, и за Аелиор. Колелото се завъртя, всичко е различно.

Мейгрейт повъртя Огледалото в ръцете си, чувстваше се неуютно сред тези чужди за нея хора, които толкова жадно очакваха нещо от нея. Нима щеше само да смени една безжалостна господарка с мнозина други? Само Шанд, потънал в размисъл, и Каран, опряла буза в рамото на Лиан, не я изяждаха с погледи. Нямаше да позволи толкова лесно да я покорят отново. Щеше да порови в Огледалото, ако успее, и тогава да реши какво ще прави.

— Не мога да се съсредоточа, когато толкова хора ме зяпат — обърна се тя към Шанд.

— Какво би искала да сторим?

— Всички се стремят да получат нещо от мен. Трябва да се махна. Може би някъде до морето. Ще дойдеш ли с мен, дядо?

След цял живот, прекаран в болезнени въпроси коя е, изпита от тази дума прилив на удоволствие. Вече имаше и минало, и бъдеще. Имаше кой да я обича каквато е, без да придиря.

— Ще помоля Талия да ни намери жилище — реши той. — Тя знае всичко за този град.

Скоро Талия се върна с адрес, надраскан на листче. Шанд го взе и двамата с Мейгрейт веднага напуснаха това сборище на алчно изопнати лица. Запътиха се към източните покрайнини. Свърнаха встрани преди фара и поеха по криволичеща камениста пътека. Отдалечиха се достатъчно от Туркад, за да не усещат вонята му. Пътеката излезе от проскубаните шубраци и пред тях се ширна заливът, чиято синееща вода се надигаше разпенена, за да се разбие във вълнолома. Навсякъде гъмжеше от бели, жълти и кафеникави платна.

Шанд и Мейгрейт минаха през тясна гора по дъното на падината. Провряха се между скупчени скали и стигнаха до миниатюрно заливче. Оттук друга пътека се изкачваше до върха на канарите. Неголяма къща се бе сгушила между дървета по-навътре от бреговата линия. Прозорците й бяха обърнати към морето. Свалиха раниците от гърбовете си и седнаха на верандата.

— Винаги съм искала да живея край морето — въздъхна Мейгрейт. — Като мъничка играех с очукана раковина, тогава беше по-голяма от юмрука ми. — Тя се вгледа в дланта си. — Често сънувах, че живея на брега с майка си и баща си, с техните родители, с една-две сестри и дори брат. Излизахме заедно на дълги разходки…

— Била си много самотна — кимна Шанд и изопна крака по овехтелите дъски.

— И още как! Копнеех за всичко, което имаха другите деца — бащи и майки, братя и сестри, братовчеди. Аз бях различна от останалите. Това беше първото, което научих за себе си. И другите деца също го долавяха. Още когато бях на четири-пет години, ми бе забранено да играя. Учех по цял ден и до късна вечер. Отначало живеехме при фейлемите, но накрая те ни прогониха заради ужасното деяние на Фейеламор.

— Фейеламор ли те обучаваше?

— В началото — не. През първите ми години ме отглеждаше Хана. Не знам дали това беше истинското й име. Тя не принадлежеше към фейлемите. Висока жена с кестенява коса в дълга плитка, падаща по гърба й. Когато ме вземаше на ръце, кожата й винаги беше мека и топла. Държеше се добре с мен. Заместваше ми майката, колкото можеше. За баща ми никой не споменаваше. Нямам представа какъв е бил.

— И аз…

Шанд се надигна развълнуван и се вторачи към носа, където вълните бучаха.

— Жалко, че не знам нищо. Хана ме разбираше, защото Фейеламор бе отвлякла и нея. Била учителка сред своите хора.

Когато Фейеламор заминаваше някъде, Хана ме водеше при един рид, издигащ се стръмно между две езера. Помня порутената кула там. Зиме всичко замръзваше, но през лятото водата беше толкова топла, че захвърляхме дрехите и плувахме към някое островче. Чувствах се прекрасно във водата, а Хана бдеше неотлъчно над мен.

Ако не беше тя, сигурно щях да се превърна в машина — точно каквото искаше от мен Фейеламор. Но Хана преливаше от доброта и обич. Тя ми подари онази раковина и слушаше със съчувствие, когато споделях сънищата си за морето. И тя не го бе виждала, но знаеше всичко за него. Разказваше ми за страшни корабокрушения, за океани, в които водата е топла като кръв, а нощем блещука, за кули на брега, които пращат странни послания. Говореше ми и за удивителните създания, които се спотайват в дълбините, за жестоки мъже и жени, върлуващи с могъщите си кораби.

Но когато навърших осем години, тя изчезна от живота ми. Веднъж Фейеламор пак ми се подигра, че не разбирам поученията й. През нощта Хана дойде да ме утеши и да ме разсмива с шегички. Фейеламор ни завари. Не знам какво направи, но Хана пребледня и стисна главата си с длани, сякаш щеше да се пръсне. На другия ден беше болна и омърлушена. Фейеламор ме отведе, за да ми преподава. Преди зазоряване се прокраднах до къщичката на Хана, но я нямаше. Повече не я видях.

Фейеламор се разбесня така, че загуби дар слово за малко. Май Хана знаеше прекалено много за нас. Втурна се да я преследва и аз се уплаших за участта на своята възпитателка. Но Фейеламор не я откри. Мисля си, че фейлемите са и помогнали да избяга. Иначе как би се изплъзнала на Фейеламор? Скоро след това те ни прогониха. Бродехме из южните земи и никъде не се застоявахме. Нямахме дом, а как ми се искаше…

През годините често си спомнях за Хана, ала навярно тя отдавна е покойница. В нощта след бягството й бях толкова окаяна. Извадих раковината и плъзгах пръсти по спиралите отвън и вътре. Напипах нещо — късче хартия, сгънато на топче. Бележка от Хана. Пазя я до днес.

Мейгрейт хвана едрото златно мънисто, окачено на верижка, която носеше на шията си, и в пръстите й то се раздели на две. В дланта й падна топче хартия. Разгъна го внимателно и го подаде на Шанд.

— Уелмите го взеха, когато бях във Физ Горго, но Игър ми го върна.

На листчето бе написана думата „Смелост“ със старателния почерк на учителка. Думата беше на едно от южните наречия, които Шанд владееше, макар да не бе проговарял на тях от десетилетия. Усети как в очите му напират сълзи от този дар на непознатата.

— Това ме спасяваше неведнъж — продължи Мейгрейт. — Често се отчайвах, особено когато съзрявах в жена. Фейеламор издевателстваше над мен неуморно. Изобщо не я разбирах. Сега си мисля, че твърде много съм приличала на нейната заклета противничка.

— Да, ти си образ и подобие на Ялкара — потвърди старецът. — Но и умалено копие, тъй да се каже — тя беше едра жена.

— Питам се колко ли мъчително е било за Фейеламор да вижда тази прилика? У мен няма почти нищо от фейлемите.

— Наследила си достатъчно и от тях, макар да не личи външно.

— Наистина ли не знаеш нищо за моя баща? — умоляващо промълви Мейгрейт.

— Нищо. Съжалявам.

— Фейеламор осъзнаваше неохотно, че замислите й не се осъществяват. Тя бе създала своята трикръвна, но не сполучи да ме напъха в калъпа, който изля с такива усилия. Все ми натякваше моите недостатъци. Понякога не виждах друг изход, освен да посегна на живота си. Когато стигнах до зрелостта си, малко ми олекна. Постигнах напредък в уменията, на които Фейеламор ме учеше упорито. Започнах да и помагам, дори бях доволна от това, особено когато се справях с нещо, което не й беше по силите.

— Какви недостатъци намираше тя у тебе? — почеса се по брадичката Шанд.

— Искаше от мен пълно послушание, не биваше да проявявам никаква самостоятелност или да се стремя към власт за самата мен. Тя не би си позволила да създаде втора своя съперница.

— Каква ирония… Все пак е отгледала подобие на Ялкара — завъртя глава Шанд.

— Не ми се вярва! — засмя се Мейгрейт. — Страхуваше се обаче от онова, в което можех да се превърна. Затова сломи духа ми. Чак когато се провалих във Физ Горго, тя проумя какво е сторила. Не бях способна да налагам волята си на околните. Но оттогава се научих… е, донякъде.

— Но още преди това си заставила Каран да тръгне е тебе към Физ Горго.

— Горката Каран! Не беше по мое желание. Само мислех как да изпълня заповедта на Фейеламор. Бях готова на всичко, за да не застана пред нея с вестта, че не съм успяла.

Мейгрейт прибра топчето хартия в своя накит. Натискът на чуждите стремежи, който я бе угнетил в този ден, сякаш я затвори отново в яката черупка на отчуждението, но шумът на прибоя й върна безброй спомени наведнъж, все едно се скъса бент.

— Толкова обичах онази раковина — сведе глава тя.

— Какво се случи?

— Една нощ Фейеламор ме намери заспала, както стисках раковината в шепите си. Децата се вкопчват във всяка дреболия, която им е скъпа. Захвърли я на пода и я стъпка с крак.

Мейгрейт отдавна бе претръпнала, но Шанд кипваше бавно, докато я слушаше.

— Разбирам в каква страшна самота са изпаднали фейлемите, когато са били откъснати от своя свят. Но дори Рулке не би си позволил постъпките на Фейеламор. Тя е покварена до дъното на душата си! Що за въплъщение на злото!

— Така ли мислиш? Никога не съм я виждала по този начин, фейлемите просто са друга човешка раса, различна от коренната, това важи и за аакимите, и за кароните. Всички поставяме своите на първо място, както кучето не се интересува от благополучието на котката. Тя е обсебена от мисълта за добруването на фейлемите…

— Я да разтребя тук — сепна се Шанд, — после ще приготвя вечеря.

— Искам да ти помогна.

Подхванаха с радост простичката работа да съберат дърва и да ги нацепят зад къщата. Оправиха леглата, изметоха и обраха паяжините, изтръскаха чергите и когато направиха къщурката приветлива, колкото можаха, окачиха тук-там ароматни билки вместо цветя.

Заеха се и с храната. Опитът на Мейгрейт в готвенето се ограничаваше с онова, което може да бъде направено набързо на огъня в бивака. Шанд обаче обичаше вкусните гозби и извличаше не по-малка наслада от заниманията с тях. Докато месеше тесто, киснеше месо в марината и разбиваше масло със захар, той обясняваше подробно и Мейгрейт можа да сподели удоволствието. Приличаше на току-що прогледнал слепец. След като намери своето място, целият свят и се струваше напълно променен.

Останаха в къщата няколко дни, през които тя дори не надзърна в Огледалото. Катереха се върху плоските върхове на скали под брулещия вятър или вървяха по чакълестия бряг да събират миди. Понякога сядаха на верандата, завити с одеяла, друг път оставаха при запаленото огнище и Мейгрейт слушаше историите на Шанд.

Отначало Игър и Мендарк пращаха по няколко запитвания на Ден, но Шанд късаше посланията им и отпращаше вестоносците. Скоро потокът от досадни посетители секна. А Мейгрейт се събуди една сутрин и откри, че е готова да вземе Огледалото в ръце.

Жадуваше да види отново лицето на своята баба и да вникне в новия живот, който като че и обеща мимолетното надничане в Огледалото. А дали нямаше да й покаже и лика на Аелиор? Това беше най-съкровеното й желание.

Огледалото обаче остана гладък отразяващ лист от метал, в него виждаше само своето лице. Тя се напрегна да стигне до същността му, както постъпваше с кристалите, превърнати от нея в светлици. Огледалото устоя на опитите й. Мейгрейт плъзгаше пръст по сребърните знаци върху рамката и се чудеше дали не са някакъв ключ. Тя обаче не знаеше да го използва. Тя прокле Огледалото и накрая вложи цялото си майсторство в Тайното изкуство, за да проникне в тайните му насила. Огледалото сякаш й се присмя беззвучно.

24. Спомени

Вечерта пак излязоха на верандата и се увиха в одеялата. Отпиваха по малко от поредното силно питие на Шанд и го редуваха с глътки горещо кафе. Взираха се в звездите и мъглявината Скорпион. Мейгрейт помоли дядо си дай разкаже за нейната майка.

— Опасявах се, че ще стигнем до това — отговори той тихо. — Горката Аелиор… Едва ли нечия обич към детето му е била по-силна от моята към дъщеря ми.

— Каква беше тя?

— Ами като всички деца, предполагам, макар че тогава не знаех много за децата, бях прекалено важен. Аелиор беше своенравно момиче, схватливо и решително. Знаеше какво иска и не мирясваше, докато не го получи — или като ме врънкаше, или чрез собственото си упорство. Но имаше блага душа, беше обичлива и палава. Каран понякога ми напомня за нея.

В зрелостта си сигурно щеше да е досущ като тебе. Имаше съвсем същите очи и черти на лицето. Косата й беше доста по-тъмна и къдрава. Когато ми я отнеха, изглеждаше на тринадесет години, макар и да бе преживяла много повече лета и зими на Сантенар.

— И аз израснах бавно — вметна Мейгрейт и заговори за друго. — Ще ми разкажеш останалото след време, ако поискаш. Но сега предпочитам да чуя повече за Ялкара, защото въпреки че не искам да мисля за това, мнозина очакват аз да сторя нещо с Огледалото. Ще ми се да науча и за твоя живот, дядо, стига да не засягам скромността ти.

Последните думи изрече с лукава усмивчица и отначало сама се изненада. Шанд прихна едновременно с нея.

— Нека отложим моите самохвалства! Ще ти разкажа каквото мога за Ялкара, но вероятно няма да сбъдна всичките ти очаквания. Бяхме влюбени цяла епоха, но имаше огромни периоди от живота и, за които тя просто не продумваше. След като Огледалото ти се разкрие, ти май ще знаещ повече от мен.

Не научих почти нищо за времето преди прехвърлянето й от Аакан на Сантенар. Твърде рядко беше готова да обсъжда и подбудите си да дойде тук, също и какво е правила. Носеше й се лоша слава, не се сещам за друг човек, който да е бил оклеветяван така. Как ли не я наричаха — „повелителна на демони“, „царица на лъжите“… Гнусни слова! Хората са по-склонни да хулят изтъкнатите жени, отколкото мъжете. Великите вземат решения, които засягат мнозина, а тя не се двоумеше при нужда. Но не съм бил свидетел на жестокост от нейна страна, макар че проявяваше неумолима твърдост спрямо враговете си.

— Как я срещна?

— Помня мига, когато я зърнах, не по-зле от събуждането си тази сутрин.

Шанд се облегна на стената и затвори очи. Мълчеше минута след минута, а Мейгрейт не откъсваше поглед от него. И все си повтаряше:

„Това е моят дядо. Бащата на моята майка. Връзка, която никога няма да се разкъса.“

Това кръвно родство беше необичайно преживяване, сгряваше я като огън. И я подтикваше да научи всичко за онези, които нямаше да види никога — за своя баща, за неговите родители. Изведнъж осъзна, че не е изключено другите й баба и дядо още да са живи.

Усети се, че Шанд не проговаря. Той сякаш не присъстваше духом.

— Шанд? — обади се тихо тя.

Старецът се опомни, но в първите мигове я погледна толкова отнесено, че тя неволно се уплаши. После дядо й се усмихна.

— Извинявай. Това се случва все по-често напоследък. Придобих този лош навик в годините, когато се скитах в черна печал. Още не се бях добрал до Тулин, където пак открих, че мога да бъда полезен. Трудно ще ти е да проумееш какво е съзнанието на човек, преживял толкова столетия като мен. Всевъзможни спомени са оплетени в главата ми и понякога е по-приятно да търся убежище в паметта, вместо да се боря с настоящето. Някой ден може да се пренеса в миналото и да не намеря обратния път, да забравя, че има и бъдеще.

Уплахата на Мейгрейт пролича. — Това ще ме съсипе… Шанд стисна ръката й. — Не се безпокой, има още много време дотогава. Но искам да знаеш, че когато настъпи мигът да си отида, това ще е най-доброто за мен, защото този свят ми носи само горести. Старците трябва да отстъпват на младите. А и не биваше да живея толкова дълго. — Защо се случи така? — Не забелязвах да остарявам в Хависард. Не се съмнявам, че Ялкара е наложила някакво заклинание. Преди да си тръгне, ми даде и частица от живота си. Често се питам какво ли е отнела тогава от себе си и дали е оцеляла… — Шанд се постара да върне мислихте си в настоящето. — За какво говорехме? — Как си се запознал с нея.

— Беше по време на Прочистването. Чувала ли си за онази епоха? — Разбира се.

Той продължи, все едно бе отрекла.

— Ах, това Прочистване, войните между кароните и аакимите! Но не се заблуждавай, че и Ялкара се намеси пряко в сблъсъка. Всъщност тя не поддържаше армия, а само малобройна стража. Сраженията бяха предимно между силите на Рулке и войските, предвождани от Питлис.

Това бяха отчайващи години за Сантенар, по-лоши не е имало в историята ни. Не ми се вярва някой да е наясно с истинската причина за войната. В Преданията се изтъква, че Рулке е започнал пръв. Не оспорвам. Ако искаш, попитай Лиан как обосновават твърденията си летописците.

Впрочем тогава и аз бях в разцвета на силите си, преливах от самодоволство и гордост. Сега ме е срам да си спомням колко безогледно постъпвах. След поредната страховита, кървава битка в далечини земи край Крандор неколцина от нас се събраха на осеяното с трупове бойно поле, за да потърсим начин да сложим край на сраженията. По-добре да бяхме облекчили мъките на умиращите — с неприязън към себе си промърмори Шанд. — Чувахме стоновете и писъците, но оставихме тази грижа на други. Нали важните хора са заети с важна работа!

Събрахме се на съвет под голямо смокиново дърво в края на полето. Дори бих казал, че дървото беше великанско, а дънерът му изглеждаше като изплетен от хиляди разкривени корени. Изреждахме се да произнасяме надути слова, а аз се увлякох най-много в красноречието. Сключвахме съюзите си, дребнавите си сделчици само за да се предадем един друг по-късно.

Тъкмо млъкнах и забелязах, че недалеч стои жена и се взира в мен. Не беше изненадващо, защото всеки слушаше, а някои дори ръкопляскаха. Тя беше възхитителна жена, но с по-скоро царствена, сдържана красота. Като твоята.

— Че какво е красотата, ако не последното средство в живота, ако нямаш други дарби? — грубовато подхвърли Мейгрейт. — Никога не съм се смятала за красива.

— Кой ти втълпи това?

— Фейеламор неведнъж повтаряше колко отблъскваща била външността ми.

— Как да каже друго, щом изобщо не приличаш на фейлемите? Затова пък е трудно да те различи човек от Ялкара. Та както вече ти казах, тъмнокосата жена ме наблюдаваше. След края на моята реч тя леко поклати глава, като че не бе намерила каквото търсеше, и се извърна. Познавах повечето видни особи там, но нея виждах за пръв път. Естествено зададох си въпроса за целта на идването й. Любопитството ми се разпали, но никой не знаеше нищо за нея. А докато разпитвах, вече я нямаше наоколо.

— Изчезна ли? — прекъсна го Мейгрейт, която се бе надигнала да го погледне в очите, все едно там можеше да съзре отразения лик на Ялкара.

— Не, просто си отиде, напусна онази касапница през гората. Втурнах се подире й и несъмнено се показах глупак в очите на мнозина, а и някои от съюзниците ми сигурно се усъмниха дали трябва да разчитат на мен. Не ме засягаше. Вероятно е чула стъпките ми, защото, когато излязох на бегом от един завой в пътеката, тя бе спряла и ме чакаше. Не изглеждаше уплашена или разтревожена, че е сама насред гората, а някакъв особняк търчи подире й. Нито пък проявяваше прекален интерес. Чакаше учтиво, за да чуе какво имам да й кажа и да се отърве от мен.

Носеше черно — свободно падаща блуза от черна тъкан като коприна, по която не се виждаше и една гънчица, и панталон от същия плат. Косата й също приличаше на коприна с цвят на абанос. На шията, челото и едната й китка блестяха накити от червено злато. Нейната красота беше съвършена. Но в следващия миг забелязах, че по пръстите и дланите й има белези, може би от изгаряне.

Аз я доближих тичешком, надникнах в очите й и оттогава нищо в живота ми не беше същото. Аз, който дотогава не отстъпвах пред влечението към жените, вече знаех, че тя ще бъде единствената ми любима. Ако не можех да се надявам на нейната взаимност, нямаше да се примиря с друга вместо нея. За мен животът щеше да е свършен.

Тя ме гледаше от горе на долу, защото беше почти с цяла глава по-висока. Кимна ми, че е готова да ме изслуша, и по лицето й мина сянка. За секунда-две ми се стори озадачена. После се разсмя със звучния си приятен глас.

„Виждам…“ — рече ми.

„Как е името ви?“ — попитах любезно.

Тя пак се засмя.

„Не казвам името си на непознати. Ако желаеш, наричай ме Илен. За какво искаше да говориш с мен?“ Съвсем се оплетох и запелтечих. Тя ме слушаше, но нетърпението й растеше. Не се взираше в мен, а погледът й шареше из гората. Отчаях се от себе си, млъкнах насред изречението и понечих да си тръгна. Почувствах се още по-глупаво. Не съм я виждал да проявява снизхождение към глупец през следващите години, затова не знам какво я подтикна да ме изтърпи. Може и да е открила нещо под суетната ми гордост, защото ме спря.

„Знам какво те мъчи, Гилиас, но не мога да ти предложа лек. Ако това не е мимолетно увлечение, ела да ме потърсиш в Лоркист (тя назова името на малко село в Крандор от другата страна на планините и като че пресметна нещо наум) след… година и петнадесет дни. Седни до някоя маса пред странноприемницата на пазарния площад и ме чакай след пладне.“ Кимна ми, врътна се и се отдалечи. Гледах я как потъва в златистите сенки. Отпрати ме ей така, колкото и мило да се държеше! И трябваше да чакам цяла година, че и петнадесет дни отгоре…

По-дълга година не е имало в живота ми. Всеки ден си мислех за нея… не, всеки час. Да, това беше същинско обсебване, което ме преобрази. За да си върша работата, бях принуден да си налагам най-сурова духовна дисциплина. Дотогава не полагах усилия да се съсредоточа, а изведнъж установих, че се рея из видения. И понякога бях напълно неспособен да се заема със задачата, която си бях поставил. Това избиваше опората под краката ми и разочарова мнозина от моите привърженици.

Както и да е, най-сетне се изниза и тази година заедно с петнадесетте дни. Едва ли е нужно да се питаш бях ли в Лоркист пред странноприемницата, и то до най-хубавата маса далеч преди уречения час.

Мейгрейт долавяше нетърпението му дори след толкова столетия — отглас на неугасващата страст.

— Настъпи пладне. Тя не дойде. Вярно, бе ми казала, че ще се появи след пладне, тоест когато и да било в следобеда. Реших да удължа чакането до полунощ. Седях ли седях там на студа и тъкмо повярвах, че няма да я видя, към мен доближи един от прислужниците — як мъж на средна възраст и с обноски, които показваха, че е честен и надежден човек.

„Вие ли сте Гилиас?“

Аз потвърдих.

„Значи трябва на вас да кажа, макар и със съжаление, че на господарката Илен й се наложи да замине по неотложна работа и е невъзможно да се срещнете, както ви е обещала. Моли ви да ни навестите отново четири дни след ендре, ако все още имате такова желание.“ Разочарованието сигурно е сковало лицето ми — всички мои надежди и мечти бяха заличени и вместо тях получих тази трошица утеха. Мъжът добави:

„Тя е много огорчена, че ви постави в толкова неловко положение.“ Благодарих му и поседях там още час-два, загледан в бавния ход на луната по небето. До ендре, средзимната седмица, оставаха 370 дни, почти още една година.

Заех се отново със своите дела и малко ми олекна, защото моето увлечение не стигаше до неудържимо буйство. Влагах повече усърдие отвсякога и постигнах много през тази година. Дочаках и средзимната седмица, която посрещнах отново в Лоркист.

И отново следобедът отмина, без да зърна жената. Застудя необичайно за Крандор. Само аз седях пред странноприемницата. Накрая, минути преди да се здрачи, прислужникът излезе при мен. Чудеше се как да се извини от името на господарката си. Не успяла да се върне навреме и изпратила отдалеч вест със скийт, за да ме помоли да уговорим трети ден за среща.

„Кажете ми къде е тя и ще отида при нея“ — предложих аз.

„Не бих могъл. Пазим в строга тайна къде се намира господарката. Дори аз не знам точното място.“ Нямаше как да не се замисля дали това не е своеобразно изпитание. Този път срещата се отлагаше за по-кратък срок — само 150 дни.

„Не мога — отказах и прислужникът като че се учуди. — Ще бъда зает в Туркад и Зайл, изключено е да се върна в Крандор след по-малко от година. Бих казал — добавих с оправдана досада, — че вече не виждам сериозна причина да се връщам.“ „Не ми е наредено как да ви отговоря, щом е така — призна мъжът след дълго мълчание. — Значи трябва да изпратя вест на моята господарка и да чакам да ме осведоми за желанията си.“ „Как ще й изпратите вест, като не знаете къде е?“ — попитах ехидно.

Той подсмръкна презрително, щом чу глупавото ми заяждане.

„Скийтът знае къде да я намери.“ Наистина бях забравил за великолепната памет на тези огромни, злонравни гадини.

„Моля ви, елате отново след седем дни“ — каза ми той.

След седем дни ме посрещна на площада.

„Илен също ще бъде в онези земи идната година. Тя ще ви намери в Зайл или Туркад, стига да не пътувате под друга самоличност.“ „Не, но там ме познават под друго име — Чезойт.“ Качих се на кораб, отплаващ към Туркад, и пак се хвърлих презглава в моите дела. Войната бе навлязла в решаващия си момент и макар че не участвах в новите сражения, все не ми достигаше време. Месец след месец рядко се сещах за жената. Нямаше какво да подхранва моето влечение към нея и то гаснеше. А и никак не ми харесваше идеята да бъда подложен на изпитание, нито бих се настроил мило към жена, готова да прибегне към такива хитрини. Самолюбието ми беше уязвено. Ето какъв човек бях тогава.

Шанд се усмихна на Мейгрейт, която нито за миг не отмести поглед от него. Тя хвана ръката му и помоли с блеснали очи:

— Разказвай нататък.

— Както си седях пред ханче на брега в Туркад, където обичах да се заглеждам в залива, някой ми заслони слънцето, а пък аз се радвах на лъчите му в иначе хладния ден. Вдигнах поглед с леко раздразнение и я видях да стои до мен.

Нито се усмихнах, нито я поздравих, макар че сърцето ми щеше Да се преобърне в гърдите. Тя седна срещу мен. „Не се радвам, когато ме разиграват“ — казах й аз. „Нито пък аз, но не подхващам игри и държа на думата си. Аз също имах много работа след онази наша среща, но сега съм тук. Какво искаш от мен? И бъди прям. Не понасям увъртания.“ Долавях у нея някакво смущение, моето гърло беше пресъхнало. Как да намеря смелост? Не ми се бе налагало да проявявам такава храброст, както при изричането на следващите ми думи.

„Искам тебе“ — изграчих и пламнах в очакване да ме отхвърли пренебрежително.

А тя се усмихна незабележимо и улови ръката ми.

„Чудесно, защото и аз разбрах, че искам същото.“

Дръпна ме да стана и открих колко изумително силна беше тя. От този ден бяхме неразделни. Често се озовавахме на различни места, но това не ни пречеше да сме заедно в мислите си. Сега ти е ясно защо още тъгувам по нея.

Мейгрейт избърса сълзата, избила в ъгълчето на едното й око.

— Колко ли ти липсва…

— Повече от живота. Всичко бих направил, за да си я върна.

— И аз съм готова на всичко, за да ти помогна.

— Шанд, какво да правя? — промълви Мейгрейт по-късно. — Толкова съм объркана!

Разказът — му я подтикна да осъзнае, че връзката й с Игър е била твърде повърхностна. Искаше много повече от живота.

Той откъсна вниманието си от скицата, по която щеше да начертае карта на потайните кътчета в Елудор. Занимаваше се часове наред със своите карти, а понякога само се взираше в тях, като че преживяваше отново пътешествия в прастари времена.

— Защо си объркана?

— Мислех си, че Игър е всичко за мен, а днес дори не проумявам тази приумица. Защо се бях вкопчила така в него и защо го отблъснах сега? Обидих го тежко, а не съм искала. Има й още нещо…

— Още нещо ли?

— Не смеех да ти призная, защото не знаех какво ще си речеш за мен. Миналото лято видях Рулке, съвсем скоро след като сте го прогонили от Катаза. Успя да изпрати някак образа си в Туркад. Не присъстваше изцяло, но когато ме погледна, аз се уплаших от копнежа си. Игър се превърна в блед призрак в сравнение с него. Видях го отново, когато беше в Каркарон, малко преди средзимния ден. Пак ме обзе същото желание… и същият ужас.

— Очарованието на кароните е могъщо, аз ли не знам това — кимна старецът. — Може би твоята каронска кръв, незнайна задълго за съзнанието ти, започва да се проявява.

— Колебая се. И се плаша.

— Не бих се осмелил да те съветвам. Прави нужното според тебе, но първо опитай да се увериш, че наистина го искаш. Знаеш какво се говори за Рулке. Но нима и аз не се убедих наскоро, и то с цената на голямо унижение, че нечия лоша слава може да се окаже лъжа.

Тя седна до прозореца, сложила Огледалото в скута си. Размишляваше над разказите на Шанд за нейните майка и баба. Затваряше очи и си представяше как Ялкара идва при нея. Изведнъж усети светлина по клепачите си и без да поглежда, знаеше, че Огледалото е станало достъпно.

Зад нея Шанд ахна, останал без дъх, но Мейгрейт не го чу. Лунният символ грейна като огън. Мейгрейт се вторачи в баба си, на която толкова приличаше. Ялкара се усмихна. Огледалото не можеше да предаде гласа й, но думите се изписваха с ярки букви под лицето.

„Аелиор, ако си успяла да прочетеш това, имам за тебе послание, предупреждение и задача.

Аелиор, ти си ми най-скъпа, но трябваше да те изоставя. Няма по-страшна мъка и знам, че и ти си страдала заради мен. Но ако бях останала, щях да умра. Нямах сили да взема нищо при прехвърлянето, дори тебе.

Може би се питаш защо съм била на Сантенар, а за мен разказват всякакви измислици. Умолявах Съвета на кароните и те ми разрешиха да се прехвърля, защото научихме, че и друга раса е изпратила свои хора на Сантенар — фейлемите. Те ми вдъхваха най-мрачни опасения, макар че наглед не можеха да се мерят по могъщество с нас. Повярвай ми, разполагам със знания, недостъпни за останалите карони. Аз, най-младата сред тях, бях възпитана от най-стария — Джалкмах, за да съхраня опита от черните за нас първи дни в пустотата, а и за епохите преди това.

Записах всичко под формата на дневници, които съхранявах в Хависард, защото няма на кого да предам знанията си. Дори кароните няма да разгадаят писмената, но Огледалото ще те научи да ги четеш, когато му дойде времето.

На мен бе възложено да държа под око фейлемите. Но Фейеламор ми се противопоставяше на всяка крачка, сякаш и нея бяха изпратили с подобно поръчение. Накрая ме победи, макар да я заблудих, че съм постигнала надмощие. Пази се от Фейеламор. Няма граници за нейната враждебност и към кароните, и към този свят.

Аелиор, аз създадох Възбраната след смъртта на Шутдар — временно спасение в онази безизходица. По-късно обаче открих, че не владея начин да я премахна. А сега тя отслабва. Неизбежно е да се разкъса накрая. Всяка употреба на творения, заредени с мощ чрез Тайното изкуство — портали, машини, златни флейти, наследеното от тебе Огледало и дори дреболии като светлиците — ще ускори разпадането й. И тогава Сантенар ще бъде беззащитен пред пустотата без надежда за оцеляване. На тебе възлагам да премахнеш Възбраната, но същевременно да възстановиш равновесието между световете, което съществуваше преди създаването на златната флейта.

Ето какво трябва да…“

Образът на Ялкара бавно се разпадна на хаос от шаващи точици и огнените букви угаснаха. Мейгрейт чакаше. Ялкара се появи отново.

„… виж в Огледалото и то ще ти покаже как да успееш. Аелиор, желая ти сполука. Ако се справиш със задачата, може и да се срещнем някой ден.“

Образът се стопи с усмивка на уста.

— О, толкова се надявам! — промълви Мейгрейт.

Нещо й подсказа да ре озърне. Шанд така се бе вторачил в отново опразнилото се Огледало, сякаш искаше да проникне през него чак на Аакан. Трепереше. „Ще сторя каквото мога, за да ви събера отново — зарече се повторно Мейгрейт. — Дали това е причината Шанд да настоява за изработването на нова златна флейта?“ Остави Огледалото, още по-озадачена отпреди минути, и го взе отново. Видя съвсем същото, но не научи пропуснатото.

— Какво е искала да предаде? Как да използвам Огледалото? Шанд се върна в настоящето съвсем бавно.

— Не бих могъл да се досетя — прошепна той.

— Ами ако е повредено? — Мейгрейт разгледа много старателно рамката и гърба. — Или не приличам достатъчно на Аелиор…

— А може би Лъжовното огледало пак погажда номерата си — промърмори Шанд. — Как да познаем?

25. Трите задачи

Духът на Фейеламор беше сломен. Откакто намери златото в Хависард, сблъскваше се с препятствия едно подир друго. А сега трябваше да се спогоди някак с вироглавите си сънародници. Бе си позволила да ги нарече „овце“, с което само издаде колко се е отчуждила от тях през вековете.

Тримата се върнаха, понесли пълни торби с ядки, събрани изпод снега. Фейеламор седеше до входа на пещерата, стигнала до дъното на безнадеждността. Рязко вдигна глава, когато Гетрен влезе.

— Претърпях пълен крах — каза му тя. — Доведох ви за нищо в този зъл свят. Мейгрейт си отиде и всичко, за което се борих три века, бе изпепелено. Бремето е твърде тежко, за да го нося и занапред.

Ако търсеше съчувствие, не го намери.

— Твоите изтъкани от поквара замисли, които Мейгрейт ни разкри, заслужаваха единствено провал — сопна й се Гетрен. — Няма как да не се опасявам, че тепърва ни очакват и по-лоши изпитания. С всяка костица в тялото си мечтая да се завърна на Талалейм, но сигурно има и други пътища. А ако не е така, ще остана на Сантенар до смъртта си и тогава нищо няма да ме терзае. Ако това ми е съдено, дано този ден не е далеч.

Фейеламор мълчеше и не мислеше за друго, освен за неуспеха. „Ти пожела да се нагърбиш с този дълг, но Самохвалството ти беше напразно. Довериха ти се, но се показа негодна. И сега тези фейлеми, и останалите, и милионите, които ни чакат на Талалейм, ще загубят надежда.“ Халал и Еламай грижливо прибраха храната и седнаха пред Фейеламор.

— Спомни си от какво ни предпазваха, когато напуснахме Талалейм, за да дойдем на тази окаяна планета — започна Халал. — Ти си само една от многото фейлеми и ако си изправена пред труден избор или товарът натежи на плещите ти, длъжна си да се посъветваш с нас. Щом изборът е направен, ще те подкрепяме, но не и ако в надменността си не ни питаш за нищо. Затова те пропъдихме, след като научихме чрез какво престъпление се е появила Мейгрейт. Не сме те товарили и със своите грижи, ти пожела да увеличиш бремето си.

— Е, търсиш ли най-сетне съвет от нас? — озъби се Еламай. — Това ли е причината да ни повикаш?

Фейеламор само помръдна пръсти в жест на отрицание.

— Или ни призова, защото злодейските ти кроежи най-после щяха да дадат плод и ти пожела да го споделиш с нас? В такъв случай сме решили да ти откажем и да се върнем в студените си гори, дори да ни отвориш пътя към Талалейм. Потвърдиш ли подозренията ни, ще се свържем с нашите сънародници и незабавно ще поискаме да се отправят към Мириладел. Чакаме да чуем! — грубо натърти Еламай.

— Така беше — не отрече Фейеламор. Гетрен въздъхна шумно.

— Но ти се провали.

— Напълно.

Фейеламор нададе вой, заби юмруци в корема си, сви се на топка и се вцепени на пода на пещерата. Другите я наблюдаваха безизразно да изпълнява своя ритуал на омразата към самата себе си. След няколко часа Гетрен я потупа по рамото.

— Стига! Трябва да сме осведомени на какви опасности ни излага твоята глупост и преди всичко твоята неспособност.

Изслушаха я в мълчание. Накрая тя каза:

— Когато погледнах книгата на Ялкара с тези уж необикновени, но познати писмена, бях потресена. Привиждаше ми се, че знаците се гърчат, опитват се да изскочат от страниците, за да ме поразят. Книгата е гнусна купчина от лъжи за нас, фейлемите.

— Тъй значи… — изсумтя Гетрен с тон, напомнящ за ледниците, проточили се от Големите планини към новата им земя Мириладел. — След като ти бе победена от най-страшната си противничка, открадна нейната дъщеря и накрая се сдоби в нейно лице с още по-опасен враг. — Гласът му заплющя като камшик. — Ти си глупачка!

Заслужаваш всичко, което те е сполетяло. А ние не ти дължим нищо. Да вървим, Халал, Еламай — отсече с погнуса. — Да се свържем с другите фейлеми и да им кажем да се връщат. Не мога да понасям вонята на това свърталище.

Халал го възпря с властен жест.

— Не прибързвай. Тя е създала трикръвна. Ами ако Мейгрейт реши да сключи съюз с Рулке? Двамата заедно биха могли да застрашат дори Талалейм.

— Що за безумие! — настръхна презрително Еламай. — И сега какво да правим?

— Аз не… — обади се Фейеламор. — О, ти не виждаш опасността?! — скастри я Еламай. — Мейгрейт може би притежава всички дарби — и на кароните, и на фейлемите. Тя ни е опознала, разбира ни, а след всичко, което си и причинила, просто е немислимо да не ни е намразила.

— Аз се погрижих да прекърша волята й.

— Явно се възстановява бързо, защото вече чухме как е повела армия към Банадор, за да защити родината на своя приятелка. Тя е способна да ни помете. А Талалейм е уязвим. Нали затова се прехвърлихме тук? Ние сме малобройни и слаби. Нашите илюзии, с каквото ще хитроумие да ги създаваме, не са защита срещу грубото могъщество на кароните, нито пък срещу техните машини, каквато си е направил и Рулке тук. Нищо чудно да ни отнемат света накрая.

— Не виждам изход — сведе глава Гетрен.

— Загубихме правото да бездействаме — троснато му отговори Халал. — Ако машината на Рулке започне да работи безупречно, той ще си присвои този свят и ще заламти за нашия. Щом сме дошли да се опълчим срещу кароните, нека го направим. Те и техните творения са най-нетърпимата заплаха за нас, откакто тези нашественици завзеха Аакан. И оттогава нищо не се е променило. Потънали в скръб заради принудителното откъсване от нашия свят, ние си позволихме да забравим, че бяхме решени да погубим кароните!

— Приемам упрека — смънка Фейеламор. — Страхът ни беше твърде силен, а и Възбраната като че премахна неотложността на нашата задача.

— И онази книга ме плаши — промълви Гетрен. — Длъжни сме да я намерим и унищожим.

— Как? — попита Еламай.

— Няма съмнение, че е у Мендарк — каза и Халал. — Някой от нас ще отиде в Туркад, ще вземе книгата и ще я изгорим. Ето я първата ни нова задача.

— А Рулке? — подсети ги Гетрен.

— Ще се борим с него — отсече Еламай, — колкото ще да е силен, И колкото ще да сме слаби ние!

— Значи е задължително да имаме свое творение, което да противопоставим на неговото — оживи се Фейеламор.

— Никога! — креснаха тримата в един глас. — По-тежко прегрешение не може да има.

Тя обаче се бе изпъчила насреща им, отново поела ролята на водач.

— Изслушайте ме! Повече от три хилядолетия сме тук като противници на кароните. Ако паметта не ви изневерява, опитахме всички средства, с които разполагат фейлемите. И си останахме безпомощни, защото се придържахме към забраната и отказвахме да увеличим мощта си с магически творения. Колцина от своите загубихме, преди да проумеем това? А и по-късно? Накрая по неволя се скрихме и се принудихме да забравим защо сме на този свят. Мейгрейт беше моето средство да заобиколя забраната — творение в облика на човек!

— Но Мейгрейт вече е загубена за тебе, сега е неподвластна никому — напомни Халал. — Значи сме по-закъсали отвсякога.

— Ето я нашата втора задача — отсъди Гетрен. — Мейгрейт трябва да умре!

Фейеламор се смръзна и очите й придобиха стъклен блясък.

— Не… — прошепна тя. — Мейгрейт е всичко за мен, колкото и жестоко да се отнасях с нея. Все едно да си отрежа ръката.

— Тази твоя ръка е гноясала и е задължително да бъде отсечена, иначе гибел застрашава цялото тяло. Не я смятай за по-важна от Талалейм!

— Не — повтори Фейеламор.

— На нас също не ни допада, но се налага да бъде извършено.

И тримата впиха погледи в нея. Тя отново се залута в мислите си, отчаянието и несбъднатите мечти се подхранваха взаимно и почти я подлудиха. Никога нямаше да си върне Мейгрейт. С ума си съзнаваше правотата на другите фейлеми, но душата й не би склонила за нищо на света.

— Не мога да го направя. — Прехапа си устните до кръв. — Ще гласувате ли?

— Да! — натъртиха тримата.

— Тогава аз заявявам несъгласието си. Умолявам ви, не и причинявайте зло. Двете сме обвързани.

— Губиш! — сопна й се Еламай. — Ще се подчиниш ли на решението ни, или пак ще отидеш в изгнание със своята трикръвна?

Фейеламор се разкъсваше пред немислимата принуда да избере.

— Няма да преживея ново изгнание. Но Мейгрейт… Как да допусна да я погубите? Знаете какво означава тя за мен.

— Ти загуби — студено изрече Гетрен.

Фейеламор нахлупи качулката на главата си и се сви на топка. Тримата се спогледаха.

— Мейгрейт винаги ми е била симпатична — първа заговори Еламай. — Но ще изпълня решението, щом е нужно.

— Нужно е — като ехо потвърдиха Халал и Гетрен. — Направи го бързо и милосърдно.

— И другата трикръвна — бездушно добави Еламай. — Онази с дарбата на усета! Каран също трябва да умре. Така ще пъхнем як прът в колелата на плана, задвижен от Рулке. Единодушни ли сме?

— Да. Каран също ще умре.

— Третата и най-безнадеждна задача — продължи Еламай, без да си поеме дъх, — е да се преборим с Рулке и неговата машина. Фейеламор, не те ли е споходила някаква идея?

Не чуха отговор. Гетрен изправи насила Фейеламор, а Халал смъкна качулката от главата й. Очите й зееха като дупки.

— Чакаме, Фейеламор — подкани я Еламай.

— Остана само един начин — прошепна тя вяло. — Толкова далеч кривнах от пътя, но това престъпление е несравнимо с досегашните. Няма как, ще нарушим забраната и ще създадем свое творение. Ще използваме златото на Ялкара.

— Никога! — за кой ли път изръмжаха тримата.

Тя изопна рамене и страхът за малко надделя над мъката.

— Чуйте ме! — засъска в лицата им. — Как изобщо е била измислена тази забрана? Някой от вас може ли да обясни?

— Не — призна Гетрен. — Произходът й се губи в далечното забравено минало. Винаги я е имало.

— О, не винаги! Питам се дали не са ни я натрапили, за да останем слаби. Може би тъкмо нашите врагове са ни оковали така в онези далечни времена. Как е възможно ние — най-издигнатата сред човешките раси, да търпим подобни ограничения? Без такова творение нямаме никакъв шанс срещу Рулке, нали?

— Нямаме — навъсено се съгласи Гетрен.

— Е, аз пък казвам да отхвърлим забраната и да си направим оръжие, равно на неговото. Не е лесно, неуспехът е твърде вероятен, но поне ще сме дали на нашия народ мъничко надежда. Какво решавате?

Погледът й стана изгарящ.

— Покажи ни златото — помоли Еламай.

Фейеламор извади накитите, които бе взела от Хависард, и ги разпиля на земята пред краката им. Докосна червеното злато с пръст и не я прониза удар както в Хависард, но усещането пак беше крайно неприятно. Гетрен взе накитите един по един и ги даде поред на другите две жени.

— Боцка кожата ми. Изобщо не ми допада. Еламай подхвърли всичко на Фейеламор.

— Така е, защото ги е носила Ялкара. Как ми се подиграваше чрез Огледалото, обръщаше нашите предсказания в своя полза. Как ме предизвикваше да надникна в него. Но аз дръзнах и намерих онова, което тя бе скрила. Това ааканско злато е особено…

— Силните оръжия изискват твърда ръка — възрази Халал. — Ако е необходимо да извършим толкова страшно прегрешение — а аз не съм казвала това, — нека творението поне да е пригодено към нашите способности и умения.

— И от какво ще го изработим? — наежи се Фейеламор. — Къде ще намерим материалите? Как ще се научим да боравим с него? От такова злато мога да създам могъщо устройство, защото всеки атом ще е съхранил отражение от предишната си употреба. Ако взема нещо друго и се опитам да направя от него флейта или каквото измисля, ще си остане безжизнено. Не мога да вложа мощ в него.

— Щом не ти е по силите да овладееш нещо, не бива и да помисляш за него — не отстъпи Гетрен. — Не бях чувал по-необмислена щуротия досега. Не съм съгласен.

Фейеламор пристъпи към него и извика:

— Нима се предаваш? Значи обричаш сънародниците си и тук, и на Талалейм, защото долавям и с костите си, че нашият свят се нуждае от помощта ни. Няма друг начин.

Тримата се отдалечиха между дърветата да поговорят. Върнаха се скоро.

— Ще ти позволим — промърмори Гетрен, — стига да избереш устройство, което се вписва в нашите обичаи. Никакви флейти! Никакви машини!

— Ти се допита до нас — продължи Халал, — както подобава, и ние ти съобщаваме решението си. Сега на тебе се пада дългът да избереш средството.

— Благодаря ви — отпаднало им рече Фейеламор. — Предпочитах да направя този избор тук, заедно с вас. — Седя дълго с наведена глава. — Каквото и да избера, Трите свята ще бъдат променени завинаги. А може би Талалейм вече е неузнаваем. Няма съмнение, твърде дълго сме тук. Но всичко се променя рано или късно и забраната трябва да бъде отхвърлена. Направих своя избор. — Гласът й прозвуча като прокоба. — Това е нашата трета задача. Ще използваме златото. Ще създадем от него собствен инструмент. Нека бъде нанолет, с който всяко дете на фейлемите знае как да си служи. Чрез него ще разкъсаме Възбраната, ще унищожим машината на Рулке и така ще го смажем, че никога повече да не се надигне срещу нас. И тогава — очите й засияха — ще се върнем у дома в Талалейм и ще знаем, че дългът ни е изпълнен.

26. Като падащи плочки от домино

Мейгрейт и Шанд стояха в потискащата работна стая на Игър, останалите се бяха скупчили около тях. Всички се взираха в редовете, които огледалото показваше:

— Следващата част от посланието липсва — обясни им тя. — Чете се само краят:

— Има връзка с предсказанието! — развълнува се Мендарк. — Спомнете си аакимския отговор: „Ще се появи инструмент“ — кхаш-зик-макатзах, тоест трите в едното, и ако бъде открито как да си послужат с него, Сантенар може да бъде спасен. Но самият инструмент ще бъде изгубен. „Знаем какво означава — злато от Аакан, скъпоценен абанос от Талалейм и дарбите и уменията на майсторите от Сантенар, които ще създадат флейтата от тези материали. А онази, която ще си послужи с нея, може да си само ти, Мейгрейт.“

— И защо това да е правилният начин? — заинати се тя. — Ялкара предупреждава, че такива устройства само ще ускорят разпадането на Възбраната. От къде на къде ще е искала да бъде направена нова златна флейта?

— Очевидно е дори за глупак! — заядливо отвърна Магистърът. — Ако употребим флейтата по подходящ начин, тя просто ще премахне Възбраната, вместо да я разкъса.

Мейгрейт започваше да се плаши от настървението му.

— И какъв е подходящият начин? Никой не знае как е била използвана.

— Ами да, затова предлагам — враждебно каза той, видимо притеснен от каронската й външност — да запълниш времето си с усилия да извлечеш липсващата част от съобщението, вместо само да търсиш къде грешат онези, които се опитват да направят нещо. Имаме и скъпоценен абанос, имаме и умели златари, които ще спазят указанията на Тенсор, стига да го убедим, че флейтата ни е нужна. Липсва ни само ааканско злато, за да сътворим своето оръжие.

Той постави на масата малкото, с което разполагаха — пръстена, даден от Игър, няколко брънки от верижка и късчета варак.

— За нищо не стига — подчерта Мендарк.

— Да, трябва да се борим! — подкрепи го Игър. — Рулке отново показва силата си на запад, проверява готови ли сме. Гашадите върлуват извън Шазмак. Мощта му расте с всеки изминал час. Или ще му се опълчим, или ще ни унищожи.

Мейгрейт мълчеше, смутена от разпалената настойчивост на Мендарк, но беше уверена, че той греши. Премисли каквото бе научила за Ялкара и се сети за още нещо.

— Огледалото чие наследство по рождение е — мое или на някой друг?

Шанд поумува.

— То бе предназначено за Аелиор. Открай време смятах, че Ялкара говореше за Огледалото, но дали не съм бъркал?

Поседя и стана рязко.

— Ела навън — покани той Мейгрейт.

— Както винаги офейкваш, щом има работа за вършене — язвително му рече Мендарк.

Шанд му се ухили през рамо и двамата с Мейгрейт излязоха.

Каран слушаше приказките за война, но вече знаеше какво предстои — от седмица пак я тормозеха сънищата за Шазмак и пустотата. Значи не оставаше много време. „Искам да си ида у дома — каза си тя окаяно. — Този път трябва да съм там.“ — Само си губим времето! — избухна Игър след дългите безплодни часове.

— Аха — потвърди Надирил. — Единственото сигурно нещо във всичките ни разправии е, че златото на Ялкара е в ръцете на Фейеламор.

Игър се изправи стремително.

— Имам и по-смислени занимания.

— Трябва да поведем армия към Елудор и да и отнемем златото — настояваше Мендарк.

— Ти нямаш армия — недружелюбно му напомни Игър, но пак седна на стола.

— Съвсем вярно, но ако я имах, Игър, не би ми липсвала смелост да я предвождам.

— Стига с тези лукави подмятания — сгълча го Игър. — Доказал съм смелостта си. — Той прехвърли книжата на масата и взе свита на руло карта. — Поне веднъж и ти да си прав. Може би е най-добре да отидем в Елудор и да вземем златото.

— Тя ще се скрие — възрази Каран. — Изобщо няма да я намерите.

— Имам идея! — изръмжа Игър. — Стража, изведете останалите от стаята.

Щом останаха насаме, Игър и Мендарк започнаха да се държат като най-близки приятели.

— Тя няма да се скрие от мен — увери го Игър и разстла картата, която Шанд бе начертал в къщичката на брега. — Само за ден-два ще събера цяла група майстори на илюзиите. И ще я приклещим там — нейното съвършено убежище ще се превърне в съвършения капан. Погледни — за онзи, който не умее да се катери по стръмнини, от долината има само един изход.

Мендарк разгледа картата.

— Шанд си го бива да запомня подробностите! Но наистина ли ще събереш веднага толкова много познавачи на илюзиите? — изви вежди той.

— Още щом научих, че златото е у Фейеламор, започнах да ги викам тук.

— И аз събирам подходящи хора — призна си Мендарк, увлечен от идеята. — Ти как би провел похода?

— Виж, долината е обградена с високи скали отвсякъде, дори там, където реката изтича от нея. Лесно е да преградим и пътеката. Катеренето по канарите е неимоверно трудно. Но ще се нуждаем от защита.

Мендарк подхвана веднага:

— Ако имаме достатъчно майстори на илюзиите и някой с дарбата на усета, който да свърже умовете им, ще доловим всяка нейна заблуда и ще й противопоставим своите.

Игър си потърка брадичката.

— Мендарк, знам, че и ти имаш тази дарба. Но би ли рискувал разума и може би живота си в това начинание с незнаен край… и опасности?

— Предпочитам да не съм аз. Сам каза, че е рисковано, а имам и други задължения.

— Сещаш ли се за друг? Знам, че покрай войните хората с усет понамаляха, но… готов съм да назова няколко имена.

— И аз съм помислил за неколцина, но ще се радвам да чуя предложенията ти. Съзнавам, че не всеки от тях ще ни свърши работа. Необходим ни е такъв, който създава мисловни връзки.

— И е доказал способностите си под огромно напрежение, а?

— Мейгрейт може да създава връзка.

— Но тя е лишена от усета. Освен това Фейеламор я познава прекалено добре.

— Мислех си за онази, която е твърде задължена на всички ни. Вярно, трикръвна е, затова пък ни е напълно подвластна. Тази наша Каран е толкова невзрачно създание… — подсмихна се зло Магистърът.

— И аз бих искал да е тя. Доведете я! — обърна се Игър към стражниците.

Бутнаха Каран в стаята, където Игър и Мендарк й обясниха какво ще прави. Тя седеше уплашена и покорна пред двамата навъсени мъже.

— Животът ми се върти в кръг… Всеки иска само да ме използва.

— За жалост такава е участта на хората с усет, мелезите и особено трикръвните — напомни Игър без помен от съчувствие.

— Имам ли избор? Какво ще стане, ако откажа?

— Време е за разплата, Каран! — избухна Мендарк. — Ти ни предаде в Каркарон и само сляпата случайност не позволи да бъдем смазани още тогава. Като Магистър ти заявявам, че нямаш право на избор. Или така ще изкупиш вината си, или ще те съдим. Ти вече призна стореното, значи ще получиш присъда, каквато подобава на изменница. При твоите полезни дарби е по-вероятно да те осъдим на робство, отколкото на смърт.

— И първата заповед, която ще чуя като робиня, е да участвам с дарбата си на усета в този поход — кисело промълви Каран.

— Именно.

Каран сведе глава. Всяка нейна постъпка неизбежно водеше към следващата…

— Добре, ще си изиграя ролята. Кога започваме?

— Незабавно — отсече Мендарк. — Игър, свикай своите майстори на илюзиите, аз ще събера моите.

— Много скоро! — смути се Каран. — Защо решихте да нападнете с толкова припряна подготовка?

— Ако протакаме и Фейеламор дочуе за намеренията ни, никога няма да я намерим.

— Ще заварим там малцина фейлеми — добави Игър. — А аз ще поведа хиляда от най-коравите и опитните си войници. Ще ги смажем с надмощие.

— Боя се… — смънка Каран, но те престанаха да и обръщат внимание.

— Ти оставаш тук под стража до тръгването — реши Игър. — Напиши от какво снаряжение се нуждаеш, за да наредя да ти го донесат.

Но мина почти цял ден, докато съберат хиляда опитни войници, умеещи да се катерят и да се притаяват в засада. Щеше да ги командва Ванхе, наскоро отново повишен в маршал. С отряда тръгваха петдесет и двама майстори на илюзиите. В групата мъжете и жените бяха поравно — мъжете с дълги черни роби и къси бели наметала, а дрехите на жените бяха оцветени обратно. С обоза пътуваха и десет стражници на Мендарк, сред тях Осейон и Торгстед. Лиан идваше в ролята на летописец.

Само трима обаче знаеха накъде и с каква цел потеглят. Дори Лиан научи чак когато се отдалечиха от Туркад. В началото на Елудорската гора по принуда оставиха конете и каруците. Устремиха се бързо към долината. Малка група остана да пази входа. Останалите се изкачиха на хребета, граничещ със съседната долина.

На втория ден от пролетта още не се усещаше зимата да си е отишла. Преди полунощ майсторите на илюзии заеха местата си в тъмната палатка — стояха в кръг като Черно-бели и бяло-черни плочки от домино. Лиан наблюдаваше безмълвно от един ъгъл и запомняше всичко, за да не го пропусне в сказанието. Тревожеше се, ай от съзнанието на Каран до него плискаше страх на вълни.

Тя седеше в дъното на палатката, извън кръга. Мендарк беше в отсрещния край, вдигнал къс жезъл. Лиан си мислеше, че нищо няма да е наред, щом Каран е в такова състояние. А и поначало не вярваше в успеха.

— Започнете — нареди изрече Мендарк. — Каран, свържи се с първия.

Тя сигурно почерпи хладнокръвие от някакъв скрит източник в себе си, защото вълните на чувствата и вече не заливаха Лиан. Дори му се стори отнесена, когато затвори очи, разшири обсега на съзнанието си и създаде връзка със старшия сред майсторите на илюзии. Светът отвън, бездруго потънал в мъгла и сенки, се размъти още малко.

— Сега и с втория.

Мендарк насочи жезъла си с пресилен жест. Челото на Каран леко се набръчка.

— С третия!

Изредиха кръга, всеки в него се свързваше със следващия и накрая връзката се върна към Каран като удар, от който тя се килна настрани. Призрачно бледа, младата жена се подпря на пръта, за да не падне на земята.

Мендарк се обърна към старшия майстор:

— Помни, че имате само две задължения. Първото, най-важното, е да прикривате войската, да ги направите невидими в мъглата.

— Това вече е сторено — отвърна другият мъж с доста приглушен глас. — В тези условия е лесно.

— Недей да подценяваш тази противничка! — сгълча го Магистърът. — Второ — да бдите за всяка илюзия, с която Фейеламор би скрила пътя от нас, и да я разпръснете, каквото и да ви струва.

— И сега усещаме такава илюзия, но е толкова слаба, че все едно я няма.

— Не се отпускайте! Вероятно поддържа защита на долината, откакто Шанд и Игър са били тук. Но долови ли присъствието ви, ще я засили така, че дори с общи усилия трудно ще я преодолеете. Готови ли сте? А ти — изпружи ръка към Лиан — не смущавай с нищо спокойствието на Каран. Връзката трябва да остане непокътната. Сега е моментът! — натърти Мендарк към Долода, плашливата помощничка на Игър.

Тя изтича да прати вестоносците, които се втурнаха да предадат на чакащите войници, че трябва да тръгнат в колона по пътеката спускаща се по канарите.

Мендарк се затътри тромаво заради болките в ставите към Игър, Ванхе и неговите заместници.

— Талия, щом дам знак, ти ще поведеш първия взвод надолу. Внимавайте, пътеката е опасна. Торгстед — продължи той по-тихо, — ти винаги си ми служил вярно. Ще се спуснеш ли с войската, за да бъдеш моите очи и уши в този набег?

— Ами аз…

Торгстед се озърна колебливо към Осейон.

— Нуждая се там от човек, на когото имам пълно доверие — подчерта Мендарк.

Ръцете на Торгстед трепереха.

— Магистре, нещо ще потръгне зле.

— Ти да нямаш дарбата на усета? — даде воля на досадата си Мендарк.

— Не, макар че майка ми имаше изострено шесто чувство… Е, няма значение. Ще отида, разбира се.

— Добре. Осейон, разположи стражата около палатката и бъдете нащрек.

Едрият тъмнокож воин стисна ръката на приятеля си. Отрядът се промъкна само с едва чуто шумолене и всичко стихна.

Лиан стоеше при входа на палатката и се взираше в Каран. Тя нито помръдна, нито продума, но от време на време се поклащаше. И майсторите на илюзиите оставаха безмълвни. Изведнъж старшият ахна:

— Тя знае! Усещате ли силата на нейната илюзия?!

Всичко помътня. Вътрешността на палатката сякаш се изпълни с мъгла. Някой изохка.

— Ох, че е трудно! — пъшкаше старшият. — Олеле… Дръжте се! Така ще отстъпим пред нея.

Тишината се задържа около минута и мъглата изчезна също толкова внезапно.

— Успяхме — прошепна старшият. — Разбихме нейната защита. Вижте, ето я пътеката.

За миг пред мисления взор на Лиан се мярна видение — въгленочерна пътека, криволичеща в снега между дърветата. Тъкмо нея бяха набелязали съгледвачите.

Намирането на пътя надолу до сборния пункт беше по-мъчно в мъглата, отколкото очакваха, но в края на краищата илюзиите на Фейеламор не се оказаха чак толкова непреодолими. Докато се промъкваха в гората, войниците се присмиваха на врага. Скоро дотича вестоносец при Мендарк, който оповести с крясък победата.

— Тя е лукава, но ние надделяхме. Майсторите са твърде много за нея, а и са силни. Пътят е чист.

— Открай време се съмнявах, че преувеличават могъществото й срещу големи групи познавачи на илюзиите — подхвърли Мендарк на Игър, — макар да е ясно, че в двубой няма кой да й се опре. Талия, готови ли сте?

— Да. Избрах шестима да дойдат с мен.

— Знаеш какво се иска от тебе. Вие навлизате първи и заемате позиция. Щом войската отвлече вниманието й, намирате златото и го донасяте.

— Ванхе — тихо промълви Игър, — а вие готови ли сте? Тантурестият маршал кимна.

— И помни, че това е изпитание за тебе. Подведеш ли ме отново, ще те разжалвам завинаги в редник!

Обидата пролича в очите на Ванхе, но той се обърна към офицерите да даде заповедите си.

Талия и нейната група поеха надолу по пътеката. Мъглата се сгъстяваше. Налагаше се да използва целия си опит в диви местности, за да не кривне встрани. Но имаше и нещо по-неприятно — въпреки Самохвалството на старшия майстор тя установи, че долината все още е защитена с объркващи заблуди, които размътваха съзнанието и и я подтикваха да се съмнява в собствената си памет. Тя спря Разколебана. Сега накъде? Надясно или наляво след онези две великански дървета? Ами да, надясно! Въпреки това продължи предпазливо.

Пътеката пак зави наляво по тясна издатина под ръба на канарата. Талия усещаше, че урвата сякаш я придърпва. Тя изчака своите хора.

— Оттук пътеката се спуска стръмно по склона и всяка грешна крачка означава смърт. Ще се вържем един за друг. Ако нещо ви смущава, в никакъв случай не стъпвайте встрани, а спрете!

Заблудите ги връхлитаха толкова смазващо, че и Талия едва им устояваше. Начесто се заковаваха на място, защото на един или друг му скимваше, че непременно трябва да стъпи в празното пространство.

— Какво ли щеше да бъде, ако над нас не бдяха толкова майстори? — подхвърли ехидно тя на мъжа зад нея.

Воинът само стисна устни, но тя виждаше как се е облещил от напрежение.

Накрая все пак се спуснаха и доколкото можеха да преценят, заеха уговорената позиция над пещерите на Фейеламор и малко вдясно от тях.

— Тук ще чакаме — натърти Талия. — Войската ще се раздели горе, половината ще слязат малко по-нататък в долината, другите пък ще преградят пътя от пещерите към излаза на реката. Ще нападнат от две страни, за да отвлекат противника, а ние ще влезем в пещерите. Засега само малцина от сънародниците на Фейеламор са тук, иначе атаката щеше да е немислима.

Тя не беше толкова уверена дали ще изпълни собствената си задача. Знаеше, че Фейеламор не би и помислила да остави такова съкровище без охрана. Дори да намереха златото, пак щяха да стигнат до стълкновение с врага, а и после трябваше да се измъкнат от долината.

— Още малко… — успокои тя хората си по времето, когато се очакваше да получат знак.

— Още малко — промърмори доста по-късно. Опасенията й избуяваха и накрая тя отсече:

— Не мога да чакам повече. Ще отида да проверя какво става при пещерите. Вие си отваряйте очите и ушите и ако извикам, плюйте си на петите мигновено!

Знаеше обаче, че тези елитни бойци няма да побягнат, защото им бе заповядано да я опазят. Все пак й се подчиниха и останаха на мястото си.

Едва се отдалечи от тях и чу отслабения от мъглата звук на боен рог — разнесе се сигнал за отстъпление. Значи имаха несполука. Войската сигурно бе разкрита. Нямаше да и се притекат на помощТя се подвоуми. Толкова близо до целта… Защо да не се възползва и от това положение? От сблъсъка си с майсторите на илюзии Фейеламор вероятно беше изтощена, вече се бореше с прилошаването след магиите. Талия продължи към пещерите.

Войниците ставаха неспокойни, искаха да започнат набега. Ванхе и неговите заместници се бяха спускали донякъде по виещата се пътека, за да няма риск от объркване. Сега маршалът крачеше напред-назад и се тревожеше за успеха и бъдещето си.

Войската тръгна по пътеката, набивайки снега в черната пръст. Минаваха по остри ридове, до ръба на канарите, ограждащи долината от всички страни, провряха между две огромни дървета и започнаха да се спускат по склона. Ванхе поспря между дънерите, сякаш парализиран от отговорността.

— Не бива да се бавим! — прошепна му един от заместниците. Маршалът въртеше глава. Имаше само една пътека. Луната я осветяваше мъждиво, но той още се двоумеше.

Накрая даде заповед. Отдръпна се от дърветата, зави наляво и се скри в мъглата. Войниците го следваха неотстъпно. Напредваха безшумно — гордата гвардия на четири армии, — уверени в предводителите и уменията си.

— Нека вниманието ви не отслабва — наставляваше подчинените си старшият майстор. — Фейеламор е силна и коварна, може да поднови нападението си всеки момент. Ето, започва се. Задръжте ясния образ на пътеката. Задръжте го!

Тогава Каран се разтресе, но неудържимото треперене спря изведнъж.

— Н-н-н… — замънка тя, но не можа да изтръгне думата от гърлото си.

Лиан притича, само че се боеше да я докосне, защото помнеше предупреждението на Мендарк.

— Н-н-н…

Клепачите на Каран трепкаха като крилцата на пеперуда. Стисна челюсти и писна задавено:

— Неее!

После тупна на пода.

Лиан се опитваше да я вдигне, ала тя бе изпаднала в несвяст и не Успяваше да я събуди. Озърна се боязливо към старшия майстор:

— Как е връзката?

— Още я поддържаме. Мисля, че най-лошото отмина. Повечето войници вече са слезли в долината.

— Брей, че бързо. Май не съм разбрал колко време е минало… В този миг старшият майстор въздъхна и се стовари по лице.

Вторият изрева от внезапно нарасналия натиск върху съзнанието му и Осейон нахълта в палатката. Опипа гърлото на старшия майстор.

— Няма пулс! — кресна през рамо на Долода. — Веднага съобщи на Мендарк.

И вторият майстор на илюзии се гърчеше на пода и сякаш се напъваше да изхвърли червата си през устата. Очите му се подбелиха, накрая се сгърчи и замря.

— Той поне е жив засега — промърмори Осейон и попита дотичалата Долода: — Къде е Мендарк?

— С Игър. Сигурно вече се спускат.

— Предаде ли му съобщението?

— Да, но не бива да ни усети врагът… — Тя разпери ръце безпомощно. — Вестоносецът ще се прокрадва бавно.

Другите майстори на илюзиите още поддържаха кръга, но очите им се изцъкляха от напрежение.

— Това не ми харесва… — процеди Осейон.

Скоро влезе на бегом една от вестоноските, дребничка млада жена с бухнала руса коса.

— Какво е станало? — избълва задъхана.

— Каран е в безсъзнание, макар че не прекъсва връзката. Старшият майстор е мъртъв, а вторият… — Долода посочи тялото на пода. — Предчувствам най-лошото…

Гърдите на вестоноската свиреха, тя се държеше за хълбока.

— Ох, че боли! Какво е съобщението? Те слизат в долината. Ако вдигнем тревога, целият поход се проваля.

Осейон и Долода се спогледаха.

— Да ги отзовем ли или не?

— Дадем ли знак за оттегляне, докато са на пътеката, може да стане и по-зле — реши той. — Ще изчакаме още минута:

Но след миг-два третата по старшинство майсторка спря да диша. Тъмна кръв шурна от носа й, тя отметна ръце назад и рухна по гръб. Същото сполетя мъжа до нея и жената до него, и мъжа до нея… Падаха като плочки от домино, които се събарят една друга. Скоро нямаше ни един изправен майстор на илюзиите.

Долода и Осейон се втрещиха, но след броени секунди се втурнаха заедно към изхода. Долода се разкрещя с все сила, докато тичаше по пътеката:

— Назад! Връщайте се!

Осейон изфуча към командирската палатка, грабна рога и звънливият му зов заехтя из долината като стон.

Нямаше отговор, никой не извика. Осейон също препусна по черната пътека, надуваше рога, докато остана без дъх. На един завой се подхлъзна в калта и свърна наляво. В мъглата се показа тъмен силует, разперил ръце да прегради пътеката.

— Късно е — безнадеждно отрони Мендарк. Мъглата се разпръсваше и Осейон смотолеви слисан:

— Но това не е пътят, който разузнахме. Как…

— Що за самонадеяни глупаци се показахме! — завайка се Мендарк.

Малко по-надолу се размърда сянка. Двамата слязоха натам и доближиха Игър.

— Свършено е — изрече той с мъртвешки глас, застанал на ръба. — Всичко е свършено.

— Но какво… — запъна се Осейон.

— Мъртви са от първия до последния. — Игър се олюля, сякаш искаше да сподели участта на войниците си. Долода го улови за ръката и го дръпна назад. — В мъглата изпопадаха от ръба, без дори да усетят, и се пребиха в скалите долу. Натъкнахме се на непобедим враг. Фейеламор просто ни разгроми.

Въздушните течения носеха мирис на прясно пролята кръв.

— Отивам нагоре — изсумтя Осейон.

Би предпочел да е къде ли не, само не на това място, където хиляда от най-добрите бойци на Игър и неговият най-скъп приятел Торгстед току-що намериха смъртта си.

— Каран се опита да ни предупреди — обърна се към Игър и Мендарк, — но мощта на Фейеламор не й позволи. Онази от самото начало е знаела, че сме тук.

— Да, знаела е всичко — потвърди отпаднало пълководецът.

— И през цялото време владееше положението — добави Мендарк. — Показвала ни е каквото сме искали да видим, а нашите майстори на илюзиите се въобразяваха, че я побеждават. После тя създаде собствена привидност, за да ни насочи наляво там, където пътеката завиваше надясно. Просто, изящно и гибелно. Ах, Талия, как ще ми липсваш…

Талия се промушваше през шубраците между дърветата, като се стараеше да задържи в ума си подробното описание, което чу от Мейгрейт. Объркването отслабваше полека. Стигна незабелязано до входа на пещерата и видя до него пещ от глина, разпалвана с дървени въглища. Жаравата вътре още тлееше. Наоколо имаше калъпи и уплътнен пясък в дървени съдове. Първобитно… Май тъкмо се бяха заели с топенето и леенето, когато са надушили идващия враг. Значи златото трябваше да е наблизо.

Порови с пръсти в пясъка. Единият съд още беше горещ, но не намери нищо. Оставаше да претърси пещерата. Обърна се и едва не се блъсна във Фейеламор. Талия се стресна в очакване животът й да приключи в миг, но Фейеламор беше смъртно бледа от прилошаването след злоупотребата с магия. Усмихна се насила.

— По-хитра си, отколкото очаквах. И по-досетлива от Мендарк, но това не е достатъчно. Набегът ви се провали, а аз вече скрих онова, което търсите.

Тя се отместваше полека от пещерата. „Щом е тъй, защо се опитваш да ме подмамиш встрани от калъпите?“ — рече си Талия.

— Не съм забравила и какво ми стори в Готраймската гора — продължи Фейеламор и пак помръдна така, че Талия да се обърне с гръб към пещта, за да не я изпусне от поглед.

„Тя е изтощена и сама, а знае, че с мен има и други. Сега е мигът!“ Талия се престори, че нанася удар с дясната ръка, и когато противничката й се отдръпна, запрати шепа пясък в очите й. Поне за секунда-две Фейеламор не можеше нищо да направи и Талия се възползва, за да изрита калъпите и сандъчетата. Разхвърчаха се миниатюрни гейзерчета от пясък и златна отливка с чудновата форма тупна тежко на тревата. Талия я грабна и хукна. Щом доближи дърветата, нададе вопъл към своите войници:

— Прикривайте ми гърба!

Но макар че илюзиите пак ги обгръщаха, гъсти като желе, нямаха предишната сила да внушават и подлъгват.

Не се натъкнаха на други фейлеми във вихреното си бягство нагоре. Навсякъде тегнеше тишина. „Дали не ни чакат по-нататък?“ По едно време спряха да отдъхнат, един от войниците изчатка огнивото си и Талия се взря в предмета, който носеше, но вече се досещаше и от тежестта му, че това не е злато. Пробна бронзова отливка.

Мисълта, че нищо не е постигнала, я омаломощи, но какво още можеше да измисли само с неколцина войници до себе си? Пъхна отливката в джоба си и продължиха да се катерят.

— Аз ги изпратих към гибел!

Мендарк седна, закри лицето си с длани и се разплака. Игър крачеше наоколо като оживяло каменно изваяние. Той не ронеше сълзи, вцепенен от скръбта и отчаянието.

— Защо се оставих да ме изиграеш?! — ревеше диво. — Ти си виновен, Мендарк!

Зърна Каран, свита на стола, и й се разкрещя:

— Ти го направи нарочно, за да ме съсипеш!

По горната му устна избиваше пяна. Налетя й и започна бясно да я налага по главата. Каран само го погледна и не понечи да се защити.

— Престани, глупако! — изръмжа Мендарк.

Закуцука към него и се опита да го дръпне. Осейон скочи да му помогне и двамата отнесоха Игър, който не млъкваше:

— Каран, заради тебе стана така! — Той се изтръгна и пак я нападна, но Мендарк я заслони с тялото си. — Никога няма да ти простя!

Магистърът го зашлеви безмилостно.

— Не можеш ли да се държиш като мъж? — каза му с преливащ от презрение глас. — Аз и ти подготвихме тази беда с участието на Фейеламор. Каран за нищо не е виновна.

Игър пльосна на земята. Двама войници го вдигнаха, отнесоха го в палатката му и застанаха на стража отпред.

— Няма ли как да изнесем мъртъвците? — тюхкаше се Осейон. — Ако бях вдигнал тревога по-рано, може би щяха да се спасят…

Мендарк стискаше устни.

В подножието на канарите лежаха почти хиляда трупа. Едва ли бе оцелял и един от всеки десет войници.

— Сгъвайте палатките и да се прибираме с подвити опашки в Туркад — изсумтя той накрая.

Стъкмиха носилки за онези, които не бяха на себе си, сред тях и Каран, събраха палатките и се приготвиха да потеглят. И тогава от мъглата изплуваха последните седмина.

— Какво се обърка?! — извика Талия. — Толкова близо бяхме…

Мендарк за миг се просълзи отново в тази най-злощастна нощ.

— Не се съмнявахме, че и ти си загинала.

— Къде е войската?

— Загубихме всички.

— За нищо — тежко отрони тя, разказа преживелиците си и му подаде бронзовата отливка. — За нищо!

Твърде смаленият отряд се смъкна надолу по рида и излезе от Елудорската гора. От хиляда и сто души не бяха оцелели и стотина. А Игър изглеждаше още по-жалък, отколкото след поражението, нанесено му от Рулке в Катаза.

Лиан не бе виждал и Мендарк толкова потиснат. На славата му бе лепнато петно, което никога нямаше да бъде изтрито. Начесто кашляше в голяма кърпа и когато не триеше кръв от устните си, мъчеше се да спре изтичането й през носа. Кожата му се лющеше на големи парцалчета.

От майсторите на илюзиите останаха живи петнадесет, но с разнебитени умове и вероятно угаснали завинаги дарби. Каран беше като сянка, смазана от угризения. Лиан крачеше до нея през целия път до Туркад.

— Знаех си… — фъфлеше тя. — Знаех си…

Не различаваше деня от нощта в тези кошмарни видения наяве. Все й се привиждаше как най-опитните бойци на Игър завиват наляво вместо надясно и падат от скалите, отново се опитваше да ги спре с писък, но нещо й запушваше устата.

Мендарк повървя с Лиан на втория ден.

— Направо е страшно да те гледа човек…

Лиан не посмя да довърши изречението, опасяваше се, че Магистърът ще го скастри както преди. Мендарк обаче не се ядоса.

— Умирам, Лиан, и това е ужасното.

— Мислех си… — Младежът подбра думите си. — Живял си толкова дълго… Но пък сигурно с всяка година от дългия живот се засилва и желанието да продължиш…

— Не ме разбра. Не се боя от смъртта, но ако умра, кой ще брани този свят от Рулке?

Лиан неволно се огледа към Игър, който куцаше, провесил нос, а ръцете му се люшкаха безсилно.

— И аз си го мислех доскоро — сниши глас Магистърът, — особено след като се справи с транкса. Но Игър няма да се опомни след това нещастие.

— И преди се е въздигал след премеждия — напомни Лиан.

— Но с всяко поражение пропада все по-надолу. Спомни си как се е държал в Туркад, след като не успя да ме залови. Ами в Катаза? Ами с Втора армия? Постъпките му са непредвидими и никой не може да разчита на него.

— И ти си вършил…

— Разбира се, вършил съм големи злини. Но всеки път се стремях да успея в делото, на което се бях посветил. Никога не съм обричал на гибел такава войска само защото ме е зарязала любимата!

Мендарк изхрачи кръв на тревата и млъкна.

27. Горящата планина

Щом излязоха от стаята, където се провеждаше съветът, Шанд и Мейгрейт бавно се качиха на покрива на цитаделата и се загледаха в града през жълтеникавите пушеци от поне сто хиляди комина.

— Ялкара бе оставила два подаръка за Аелиор — започна Шанд, след като се увери, че няма кой да ги подслуша. — И Огледалото, и нейните златни накити. Имаше дебела златна верижка с различна форма на брънките, сложно изработена гривна и огърлица. Винаги ги носеше — единствената проява на суетност, която си позволяваше. Е, поне тогава си казвах, че е от суетност, но сега не съм убеден. Видях я да ги сваля единствено в деня, когато повери Аелиор на грижите ми.

— Златото би ли стигнало за изработването на флейта? — попита плахо Мейгрейт.

Старецът пресметна наум.

— Горе-долу, стига флейтата да е малка, каквато е била и онази на Шутдар според преданията. Да, сигурен съм, че би стигнало. За това е било предназначено златото!

Мейгрейт се замисли.

— Но нали наследството на Аелиор е заграбено от Фейеламор! Щом се сети у кого са накитите, Мейгрейт едва не се разрида от ярост.

— Не! Онова злато не е подаръкът. Мейгрейт се извърна мигновено да го погледне.

— Шанд, не разбирам какво ми казваш…

— Не знам що за злато е взела фейлемката от Хависард. Но Ялкара сложи в моите ръце накитите, преди да влезе в портала — собственото й злато, което бе донесла от Аакан.

— Уверен ли си в това?

— Няма никакво съмнение.

— И защо пазеше тайната толкова упорито?

— Защото сега златото е твое. Но ако Игър и Мендарк научат, ще ти отровят живота. Исках сама да решиш как да постъпиш с него.

— Къде е златото сега?

— След като отвлякоха Аелиор, изкопах дупка в земята и го зарових, без да отбележа с нищо мястото. Никой друг нямаше да го намери. Направих го отдавна, но мястото не е чак толкова далеч оттук. Скрих го при Горящата планина, отвъд Туркадско море. Живях в подножието на Бурия Нгурле, докато не ми отнеха дъщерята.

— Можем ли да отидем там?

— Естествено.

Мейгрейт не сдържа вълнението си.

— Веднага ли?

— Още сега! Да си вземем раниците.

Без да се обадят на никого, те слязоха на пристанището и научиха, че Пендер е готов да отплава същия следобед. Корабът се насочи към Никеранд, западнал крайбрежен град, откъдето се тръгваше към сухите равнини на Алмадин.

Мейгрейт не се отделяше от фалшборда на кораба и се взираше във вълните. Бе прекосявала и по-големи морета, но тогава неизменно й тежеше бремето на дълга. Това пътуване беше същинска разтуха за нея и му се наслаждаваше.

В Никеранд се качиха на лодка и потеглиха срещу течението на широката река Алм.

— Така ще обикаляме повече, преди да стигнем до целта — обясни Шанд, — но няма начин да се доберем бързо, ако не пътуваме по реката.

За Мейгрейт беше все едно колко ще се проточи пътешествието. Вървяха и два дни по суша към скалистите брегове на огромно езеро.

— Дългото езеро — каза Шанд, загледан в тъмнеещата вода. — Истинското му име е Уарде Ялок и то е най-обширното от многото езера, които запълват разломите наоколо до дълбочина хиляда разтега. Проточва се на югоизток почти стотина левги и с лодка ще се озовем близо до мястото за броени дни, а пеша бихме се бъхтили няколко седмици.

Грижливо поддържана пътека водеше към видимо благоденстващо градче на брега. Там Шанд нае платноходка, натовариха багажа си в нея и се насочиха на юг. Тласкаше ги поривист вятър под небе с цвета на олово. От студените повеи бузите на Мейгрейт се зачервиха. Всичко беше прекрасно.

Следобед Шанд стана по-приказлив.

— Уарде Ялок заема достойно място в Преданията. Първите градове на Сантенар са били построени край езерото преди повече от дванадесет хилядолетия, ако се вярва на летописците.

— Тук ли? — Мейгрейт огледа падините по брега, оскъдно обрасли с прашасали храсти. — Не мога да го проумея.

— Не, чак в южния му край, в плодородните земи между три пълноводни реки. Но тези градове ги няма днес.

— Какво се е случило?

— Животът там замрял през Малкия ледников период. Хем студ, хем засуха и не можели да съберат никаква реколта. Най-големият град се наричал Тара-Лаксус. В древността бил могъщо средище. Оттам Шутдар побягнал към гибелта си. Но дори и Тара-Лаксус е заличен днес.

Най-сетне платноходката акостира в пристанището на град сред гора. Двамата тръгнаха полека към Горящата планина, чиито разпрострели се склонове се виждаха между дърветата. Скоро навлязоха в пустош, където нищо не никнеше в каменистата земя. От пукнатини във възвишенията наоколо се процеждаше дим. Във въздуха се стелеше кафява мараня, миришеше на печка с въглища.

— Странна миризма за вулкан — отбеляза Мейгрейт.

— Преди време тук са се запалили въглищни пластове. Може би ги е подпалил самият вулкан. Всъщност се смята, че хълмовете тлеят от пет хиляди години. Огънят се е спуснал дълбоко под земята, но и сега на много места не можеш да стъпиш, толкова са нажежени.

Два дни по-късно в безлунна нощ, когато мъглявината Скорпион светеше в студеното ясно небе, те спряха пред останките от къща с каменни стени насред ливада. Зад нея тъмнееше гора. Тук бяха събрани прастари печални спомени. Седнаха на стъпалото пред прага и огледаха ливадата. Над дърветата Бурия Нгурле бълваше дим.

— Кароните са имали твърдина в планината повече от хилядолетие — спомена Шанд.

— Кои карони?

— Кандор и Рулке.

— Защо точно там?

— Защото е средоточие на сила подобно на Каркарон. По-точно там бил отворен за пръв път Пътят между световете. Тук се озовал Шутдар с флейтата, а Рулке се прехвърлил подире му. Кароните издигнали огромна крепост, която била седалище на Рулке по време на гонитбата заради флейтата. По едно време тук живеели към хиляда мелези на кароните…

— И какво е била участта им?

— Изклали ги. Миан със своите аакими дошъл под предлог, че иска примирие, и завзел твърдината с измама. Избили повечето мелези в съня им, останалите изгорили живи. Така бил заличен целият род на потомците на кароните тук. Нищо чудно, че…

Шанд млъкна.

— Какво те смущава?

— Едва сега започвам да проумявам защо оцеляването се е превърнало в такава мания за Рулке. Аакимите се опитаха да изтребят всички негови потомци. Тогава той развил Дара на Рулке, за да се предпазва от тях.

— Както изглежда — промълви Мейгрейт след дълго мълчание, — Великият предател също е ставал жертва на коварство.

— И така може да се каже — призна Шанд. — Способен съм да разбера и двете страни. Хайде да си накладем огън.

След вечеря пак се настаниха на стъпалото.

— С твоята майка останахме тук дълги години. И тогава земите бяха необитаеми. Аелиор си играеше навсякъде. Виждаш ли онова старо клонато дърво? Обичаше да се катери по него, окачих и люлка за нея.

Шанд се изправи неочаквано, без да избърше бузите си, и я поведе покрай стърчаща скала. Премери разстоянието на око, извади метална лопатка от раницата си, окастри една фиданка за дръжка и започна да копае. Земята беше спечена, но той упорстваше и макар че на няколко пъти спираше да си поеме дъх, не позволи на Мейгрейт да го отмени.

— На мен се пада да ти го предам.

Когато можеше да хлътне до кръста в дупката, лопатата се удари в нещо твърдо. Шанд остърга пръстта и отдолу лъсна бронзова кутия. Макар че пантичките бяха разядени, той вдигна капака лесно, като подпъхна лопатата. Извади тежка торба, чийто промазан плат още изглеждаше здрав. Щом разхлаби връвта, под мъглявината заблестя метал. Дебела верига, гривна и огърлица от червено злато. И Шанд поднесе дара за Аелиор на нейната дъщеря със скръбна тържественост.

— Ще стигне за флейта, както виждам. Ако това е решението ти.

Мейгрейт пое наследството си с треперещи ръце. Накитите наглед бяха съвсем същите като онези, които Фейеламор отнесе от Хависард. Но от носенето това злато се бе изгладило като коприна, докато другото беше грапаво, все едно не е докосвало човешка плът. Тя го прибра внимателно в торбата и се върна умислена при стъпалото, а Шанд отиде да налее вода от поточето.

Два комплекта накити? Ялкара бе донесла единия от Аакан в забравената древност. Какъв е произходът на другия? Как да разгадае тайната? Щом Ялкара бе вложила усилия за създаването на копие, значи това злато криеше особени възможности. Или голяма заплаха.

Върнаха се в Туркад по същия път. Само веднъж, докато плаваха по езерото, Шанд заговори за златото.

— Просто не знам какво да правя — сподели Мейгрейт. — Създаването на нова флейта е неимоверно важно решение. И не ми е известно дали Ялкара би искала това. Не мога да вникна в замисъла й.

— Защо не опиташ пак с Огледалото? И ми повярвай, че тя не би искала да решава вместо тебе. Знаеше добре, че миналото не бива да спъва бъдещето.

— Ще чакам някакъв по-ясен знак — натърти Мейгрейт и повече не продума за златото. — Разкажи ми за тези земи.

Бяха на половината път към северния край на Уарде Ялок, където щяха да върнат наетата лодка.

— По една случайност сме съвсем близо до може би най-прочутото място в Преданията — Кулата на Хулинг!

— Където златната флейта е била унищожена, а Възбраната — наложена.

— И където нещастното сакато момиче било убито. Тъкмо заради нея се събуди любопитството на Лиан към цялата история. Как ли щяха да потръгнат нещата, ако не беше така?

Мейгрейт се загледа в брега. Рехавата мъгла не скриваше зъберите в ръждив оттенък, които стърчаха от водата. Неприятни земи.

— Ще ми се да отида там, ако е възможно.

Мейгрейт си каза, че щом й се пада задачата да премахне Възбраната и да възстанови равновесието между световете, трябва да има впечатления и от мястото, където всичко е започнало.

Продължиха по езерото половин час, вятърът надигаше вълни. Студът хапеше. На Мейгрейт й олекна, когато Шанд се взря и промърмори:

— Това е!

Завиха към брега и той посочи върха на зловеща канара. Щом доближиха, пред тях зейна теснина, в която лодката се промъкна. Щом я вързаха за жилав храст, Мейгрейт се заозърта за път нагоре.

— В скалите са изсечени стъпала — успокои я Шанд. — Катеренето е тежичко.

— Личи, че са изсечени отдавна — оплака се тя след малко. Вървеше след него по почти неоткриваемата пътека, чиито стъпала се ронеха под краката им.

— Три хиляди години — изпъшка Шанд.

Макар и поуплашени от рисковете, изкачиха се върху плато, плоско като маса и покрито с бурени, които вятърът мяташе насам-натам. В далечината стена от дървета описваше дъга от ръба на скалите, при които се връщаше накрая.

— Ето я Кулата на Хулинг или каквото е останало от нея.

До края на платото имаше грамада от срутени камъни, обкръжени от гола площадка, където растеше само мъх. Между ивиците навят пясък повърхността лъщеше подобно на стъкло.

До пътеката бяха поникнали храсти със сиви листа с по някой малък черен плод на клонките. Мейгрейт посегна да си откъсне един. Шанд хвана ръката й.

— Не са ли годни за ядене?

— Наричат този храст млечка-трепач. Има защо. След смъртта на Шутдар съборили кулата камък по камък в търсене на флейтата. Не я намерили, разбира се, а по-късно тиранът, който властвал над страната (името му било Дагуар Трети), заповядал кулата да бъде издигната наново като нетленен паметник и поука хората да не си играят с незнайното. Само че я възстановили точно каквато била след унищожаването на флейтата.

Минаха под арка, която не се поддаваше на разрухата, но стената зад нея бе паднала. По каменните стъпала бяха разпилени натрошени отломки от кафяв пясъчник. Помещенията дори на приземния етаж бяха порутени. Мейгрейт стъпи на стълбата. Тук камъкът не се ронеше толкова, бе споен като топена захар, а и застинал на петна като лава.

Излезе на плосък покрив с висок парапет околовръст, но в него зееха широки дупки. Покривът бе пропукан от край до край. И камъкът бе стопен до гладкостта на стъкло освен в съвършения кръг по средата, където нямаше никакви следи.

Мейгрейт усещаше болката и ужаса, с които бе пропита кулата.

Шанд се покатери върху остатък от парапета.

— Ела при мен. Има чудесен изглед.

Наистина гледката беше великолепна, но и нерадостна — тъмното езеро с разпенени вълни, черните мокри скали в подножието, навъсената гора зад кулата.

Шанд посочи право надолу.

— Там е паднал и загинал Шутдар.

Мейгрейт си представи как пада върху скалите и се извърна.

— Тук не ми харесва.

— И на мен, но все идвам отново. Случилото се в кулата е определило хода на историята през последните три хилядолетия.

— И до ден днешен — добави Мейгрейт. — Ще свърши ли някога? Иска ми се да сложа край на това.

— Може и да успееш. Кой знае?

Тя извървя половината разстояние до стълбата, но неочаквано писна и отскочи, сякаш някаква твар впи зъби в крака й.

— Какво те уплаши?! — сащиса се Шанд.

Тя не можеше да задържи ръцете си неподвижни. Пребледня като платно.

— Усетих, че стъпвам върху нещо зло… неописуемо зло.

В лъскавата стопилка пред нея искряха мънички златисти люспици.

— Шутдар си е бил въплъщение на злото, няма спор. — Шанд и помогна да седне върху изкъртено парче от зида. — Я глътни малко! — подадем манерката си.

Тя изля в гърлото си парливото питие като вода, после се усмихна бледо.

— Много гадно усещане, прилича на иглички в кожата. Всичките ми нерви пламнаха.

Шанд отиде до мястото, където тя бе стъпила.

— Аз не усещам нищо, но в тази кула са се просмукали отгласи на извършените злодеяния. Ти сигурно си настроена да ги долавяш, а аз — не.

Мейгрейт стисна златната огърлица на шията си и й олекна.

— Тук пространството и времето са много изтънели — тихо каза тя. — Усещам и стената на Възбраната навсякъде около мен, сякаш излъчва във всички посоки. Има и още нещо. Прилича на портал, чакащ да бъде отворен към пустотата.

Започваше да изпада в паника. В кулата бяха събрани сили, на които никога не би могла да се противопостави. Изобщо не ги разбираше.

— Е, по този път няма да тръгнем! — напомни старецът и й помогна да се изправи. — Стига ли ти видяното?

— До края на дните ми.

Тя слезе по несигурната пътека с мудни, предпазливи крачки, макар и нито едно стъпало да не се изрони този път. Преживяното в кулата я уплаши. Целият свят беше застрашен, ако равновесието не бъде възстановено. Изведнъж разбра, че новата и цел е твърде неотложна, но все още нямаше представа как да се заеме с осъществяването й.

Върнаха се в Туркад след повече от три седмици и веднага научиха за прибързания набег в Елудорската гора и разгрома. Каран бе толкова потънала в унинието си, че никой не успяваше да я разведри. Мендарк не беше на себе си от гняв към собственото си безразсъдство. А досега не бе предприемал нищо, без да изпипа всяка дреболия и да предвиди всеки нежелан обрат. Игър, затворен в себе си и озлобен срещу Каран и Мендарк, се чувстваше толкова опустошен, че нямаше изгледи да си възвърне силата. Бойният дух на армиите му направо се сгромоляса. Този път гашадите лесно биха ги превърнали в безволна сбирщина.

В това струпване на беди се случи само едно хубаво нещо. Джеви не можеше да ре пребори със страха си за Талия през цялото време, докато я нямаше. Щом научи за провала на похода, отърси се от всички колебания. Двамата отново се сближиха.

Колкото и потисната да беше от вестите, Мейгрейт се зарадва, че не са докопали златото на Фейеламор. Щеше да поквари и тях. Това обаче не я избавяше от собствените й затруднения.

Мендарк начесто подхващаше разговори за „обединяване на усилията“ и „сътрудничество“, но Мейгрейт беше наясно, че просто Огледалото е у нея и той иска да я използва. Това я настройваше срещу Магистъра. Не споменаваше за намереното си наследство и криеше старателно накитите.

28. Покушението

След две нощи една забулена в сенки фигура се промъкна в цитаделата и слезе на първия етаж в подземието, където бяха дали работна стая на Лиан. Еламай вече бе проверила точно къде е помещението. Ключалката се оказа съвсем простичка и само след минута тя влезе.

Затвори вратата, около пръстите й се появи призрачно сияние и тя се зае да дири книгата на Ялкара. Видя я почти незабавно, оставена на открита лавица. Точно каквато я описа Фейеламор, с особените, смътно напомнящи нещо знаци, толкова омразни за всеки фейлем, че сякаш напираха да скочат от страницата към Еламай.

Тя затвори рязко книгата, пъхна я в торбата на рамото си и излезе. Свърши една трета от работата, и то най-лесната. С малко късмет щеше да изпълни всички задачи още тази нощ и преди разсъмване да се махне от вонящата клоака, наречена град. Не и се искаше да осъществи замисъла. Постъпката й щеше да бъде ужасяваща подлост спрямо Мейгрейт, но нямаше избор — от нея зависеше оцеляването на народа й. Смяташе да пререже гърлото на Каран, както спи, после да повтори същото с Мейгрейт.

Еламай влезе лесно в стаите на цитаделата, където бяха настанени Каран и Лиан — уелмите не ги охраняваха от известно време, а вратата дори не беше залостена. Прекоси безшумно дневната с нож в ръка и се спря внезапно. В спалнята беше светло. Надникна внимателно — Лиан седеше в леглото и четеше. Къде ли беше Каран? В банята? Нямаше я и там. След малко Лиан духна свещта и се настани за сън. Сам.

Еламай прокле безмълвно Каран. Нямаше да приключи тази нощ, изсули се тихомълком и тръгна към стаята на Мейгрейт.

Мейгрейт спеше неспокойно, ако това неприятно мятане и обръщане можеше да се нарече сън. Нощите й бяха наситени с тревоги, откакто се върна със златото. Повечето сутрини се будеше изцедена докрай. Не намираше изход от противоречията. Искаше да помогне на задругата в начинанието им, дори се стремеше да отвори портал към Аакан и отново да събере Шанд и Ялкара.

Нима можеше да има друга цел пред себе си освен сътворяването на нова златна флейта? Нали така най-добре щеше да сбъдне собственото си предназначение — да премахне без вреда Възбраната и да възстанови равновесието. Но захванеше ли се с това, неизбежно щеше да се опълчи срещу Рулке и своята каронска кръв. А помислеше ли за Рулке, пробуждаше се онзи плашещ копнеж. Как да намери изход?

Обърна се на хълбок към прозореца и стана чудесна мишена за Еламай, която пристъпи без никакъв шум през прага. Не се прикриваше с илюзия, защото тъкмо така Мейгрейт би я усетила. Застина задълго, дебнеше за знак, че набелязаната жертва е будна. Но Мейгрейт лежеше неподвижно, дишането й беше спокойно.

Еламай извади ножа и го стисна с острието надолу, за да го плъзне под брадичката и с един замах да среже меките тъкани на шията. Досега не бе убивала, отбягваше дори мисълта за такова деяние, но не виждаше по-добър начин. Мейгрейт не би успяла да извика, а кръвта щеше да пръсне встрани от Еламай. Четири крачки, три, две…

Мейгрейт се завъртя на другата страна и опря глава на едната си подгъната ръка. Ставаше по-трудно — ръката закриваше гърлото наполовина. Еламай поумува. Да и пререже шията отстрани? Да я наръга между ребрата или да забие ножа в гърба, за да прониже сърцето? Прецени, че пак е най-лесно да посегне към шията, иначе в този сумрак върхът на ножа можеше да се плъзне по ребро. Не биваше да даде на Мейгрейт дори нищожен шанс.

Жертвата въздъхна и се сгуши в леглото. Толкова детински звук… Еламай се закова на място — спомни си какво бе изтърпяла Мейгрейт като малка. С всяка секунда убийството ставаше по-немислимо.

„Направи го! — пришпори се тя мислено. — Бъдещето на Талалейм е в опасност. Не мисли, а свършвай и си върви.“ Направи още крачка, но заради изопнатите си нерви подритна неловко чашата, оставена до леглото.

Мейгрейт подскочи като ужилена. Еламай се хвърли към нея и замахна надолу, обаче не беше способна на такава пъргавина. Мейгрейт се метна на другата страна, запрати завивките в лицето й и се помъчи да види кой я напада.

— Еламай, недей! — кресна тя.

Еламай тънеше в срам, но си наложи да не мисли, че пред нея е Мейгрейт. Отхвърли омотаните около тялото й завивки и нападна със светкавичен удар. Отново пропусна, защото след дългогодишните неуморни упражнения Мейгрейт реагираше недоловимо за окото. Тя хвана и изви ходилото на Еламай, която усети нещо да се къса в коляното й. Опита се да изрита Мейгрейт, залитна и падна върху острието на ножа.

Наточената стомана проби без съпротива корема й и малко оставаше върхът да се покаже от гърба. Еламай се отскубна, защъка по пода на четири крака и се втурна към вратата, а дръжката на оръжието още стърчеше от тялото й.

Изтръгна ножа и затисна с пръсти ръбовете на раната. Болката я раздираше. Видя, че Мейгрейт я е подгонила. Обгърна се с илюзия и изчезна. А навън дъждът заличи следите й по скрития в мрака калдъръм.

Едва се добра до странноприемницата, където бе отседнала. Изгори книгата в огнището на стаята, стъпка пепелта и трескаво отправи мислен зов към Фейеламор. И когато преливаше от сили, трудно се справяше с този общуване на разстояние, но успя да съобщи, че книгата е унищожена, а Каран и Мейгрейт са живи и здрави. После рухна пред огнището. Когато кръвта й изтече, тя умря.

Каран не можеше да се опомни след Елудорската гора, а и от изпитанията в Каркарон. Всяка нощ в кошмарите си виждаше как войската крачи към гибел. С тях се смесваха по-стари сънища за Рулке и машината или за пиявицата от пустотата, опитваща се да изсмуче мозъка й. Ухото още я болеше и не чуваше много добре с него. Веднъж си припомни насън хрукса — сухия плод, който гашадите поглъщаха, преди да обединят умовете си. Събуди се обляна в пот, цялото й тяло жадуваше да го опита отново.

Все си оставаше разсеяна и не намираше облекчение в разговорите с Лиан или някой друг. Страхуваше се от всяка бъдеща постъпка, за да не навлече някому още страдания.

В утрото на деня преди нападението срещу Мейгрейт тя излезе и се заскита по улиците на Туркад. Интригите, от които гъмжеше цитаделата, й бяха безразлични. Не издържаше да е далеч от Готрайм.

Все пак май силните на деня решиха, че нейното участие в злополучния поход е достатъчна разплата — нито Мендарк, нито Игър поискаха да се възползват отново от дарбите и. Игър не и прости за провала, но Мендарк се държеше по-благо отвсякога, просто напук на вековния си враг.

По някое време Каран осъзна, че е дошла при огромните стари кейове. Тръгна по пристана с надеждата да зърне Пендер, но и след часове не откри никъде „Хлапето“, а хората по доковете не знаеха къде може да е капитанът на кораба с това име. Каран бе попаднала в неподходяща част от пристанището — тук по-големите морски съдове разтоварваха стоки от Крандор и по-далечни страни. Ней се вървеше цяла левга до другия край в този силен дъжд.

Рече си, че бездруго Пендер е предпочел да се приюти в някоя кръчма, щом денят е такъв. Ала как да го намери в стотиците моряшки свърталища?

Мина край мърляво пазарче, побрало петдесетина сергии, но купувачи се мяркаха рядко. Спря пред търговка на подправки и си купи чай с портокалови кори. Дребната женица, нанизала десетки гривни от сребърен филигран на едната си мургава ръка, я погледна засмяна и добави още една щипка чай в кесийката на кантара.

— Хубав ли е чаят? — попита Каран.

— Ъхъ — потвърди търговката с ослепителна усмивка, показала повече злато, отколкото зъби. — Хубав чай. Много хубав.

При друга сергия Каран си избра голямо парче пчелна пита. Отчупи едно крайче и го пъхна в устата си, докато вървеше нататък по пристана. Восъкът омекна в устата й, усети прекрасния наситен вкус на мед. Каран предъвкваше восъка и си мислеше, че в Туркад не си е на мястото. Лиан сигурно и в момента ровеше в архивите. Не и се връщаше в стаята, за да се налива с чай сама.

Някак ненадейно осъзна, че е в подножието на стъпалата, по които двамата с Шанд бяха избягали от войниците на Игър миналата година. Помнеше всяка крачка от онази отчаяна борба с безумието и пълната безпомощност. Нямаше намерение да продължи нататък, но неусетно тръгна по хлъзгавата площадка, като заобикаляше поизгнилите греди и дъски. Загледа се във великанските подпори на пристанищния град. По намазаното с катран дърво лепнеха миди и водорасли. Влезе още по-навътре във вонящия сумрак, но спря стреснато. Двама дългурести, облечени в роби хлуни — господарите на това странно място — се взираха изпитателно в нея.

Тогава тя се боеше от тях. Имаше защо — войната бе застрашила и техния живот. Оттогава обаче многоетажните кейове се бяха върнали в привичното русло на всекидневието си. Неочаквано за самата себе си тя реши какво иска да направи.

Протегна ръце с дланите нагоре и изрече бавно и отчетливо:

— Дойдох да се видя с телтите! Името ми е Каран.

Пазачите я гледаха безизразно. Внезапно се сети, че в пристанищния град може би има хиляди телти. А и нали тогава косата й бе боядисана черна? Как се казваше онази млада жена, която се държа толкова мило с нея?…

— Искам да се видя с Клуфер от телтите. Бях тук с Шанд преди година.

Не личеше имената да означават нещо за тези двамата. Все пак я хванаха за ръцете, без да се държат грубо, и я поведоха към голямата, облицована с дъски стая, където я бяха разпитвали и тогава. Наложи се да почакат, но накрая тя застана пред двамата възрастни хлуни, отново седнали на своите столове от червен кедър.

— Шанд е мой приятел — обясни на старейшините. — Аз съм Каран Фърн от Банадор.

Този път никой не криеше, че я познават, но щом изслушаха молбата, я изгледаха с недоумение. Дали никой никога не навестяваше телтите?

— Коя е Клуфер?

Тя с досада изписа името с намокрен пръст по стената. Мъжът го произнесе тихичко и се разкикоти.

— Аа, Клуфер — изрече той с друго произношение.

Жената се усмихна с изопнати устни и даде знак на хлуните, които я доведоха. Те тръгнаха пред Каран по влажните гниещи коридори и проходи, накрая й посочиха стая като много други наоколо — просто кутия от неодялани греди, чийто под приливът наводняваше, затова имаше издигната площадка с половин дузина бурета и купчини медузи. Там се трудеха десетина телти — нисички, стройни, с бледа кожа, тъмни коси и широки носове. И мъжете, и жените носеха само набедрени превръзки от вехт плат. Те обаче често се усмихваха въпреки наглед твърде нерадостния си живот.

В ноздрите на Каран веднага проникна острата миризма на отделено настрана, негодно за храна желе от медузи. Всички се обърнаха и я зяпнаха. Не я познаха.

— Аз съм Каран — напомни им тя.

Извади кесийката с чай и восъчната пита, поднесе им ги като подарък. Щом чу гласа и, Клуфер се ухили до ушите. Всички зарязаха работата, измиха се в морската вода и един по един стиснаха дланите й между своите. Младият мъж, когото Каран помнеше като любим на Клуфер, отиде да запали мангалчето.

Този път телтите бяха по-сдържани, все се споглеждаха, но отбягваха да срещнат очите Каран. Тя разбираше, че не знаят как да тълкуват появата й. Миналата година не се различаваше особено от тях — притежаваше само взета назаем набедрена превръзка. Сега сигурно им се струваше, че е прекалено богато облечена и положението й в света ги разделяше прекомерно.

Хрумна й нещо. Набързо смъкна палтото, ризата, ботушите и чорапите, нави крачолите на панталона до коленете и пак седна на голите дъски, макар и притеснена. Голата и кожа настръхна. Питаше се какво ли ще направят телтите.

А те запляскаха с ръце и започнаха да я прегръщат. После пиха от нейния чай с портокалови кори и подправки — чаша след чаша чак до здрач. Запалиха две мънички лампи.

Отдъхваше си сред тези хора, които нищо не очакваха от нея. Преди да усети, вече бърбореше със своите приятели за какво ли не — и за важни, и за незначителни неща, защото сега по-лесно разбираше говора им.

Един от по-младите мъже изтича навън и скоро донесе голяма черна бутилка, запечатана с восък. Каран подаде ножа си и всички телти го разгледаха възхитени. Остъргаха восъка и го прибраха, после сипаха в чашите за чай по малко от гъстата, млечнобяла течност.

Каран се взря нерешително в своята чаша. Това питие явно беше от по-силните и щеше да и замае главата. Клуфер, седнала срещу нея, вдигна чашата си, другите последваха примера й извикаха мощно нещо като „Каранда!“ и изляха напитката в гърлата си.

— Каранда! — провикна се Каран и също изгълта всичко на един дъх.

Питието се оказа страховито — много горчиво, парещо и наситено със спиртни изпарения, а и така залютя чак в носа, че напомняше за горчица. От очите й бликнаха сълзи. Всички се разкикотиха.

Телтите след минута-две наляха втори път. Докато се опомняше и от тази глътка, Каран се облегна на стената, раменете й опираха в други топли рамене от двете страни.

Чудеше се на телтите. Какво ли искаха от живота? Мечтаеха ли да се отърват от пристанищния град? Не знаеше дали няма да е нелюбезно да ги попита. Питието сякаш пулсираше във вените й. Унасяше се и май щеше да заспи, ако дъските под задника й не бяха толкова мокри и студени.

— Каранда? — предложи й пак Клуфер.

Каран поклати глава с усмивка и без да се обидят, домакините запушиха бутилката с дървената тапа.

Свариха още чай от остатъците в кесийката. Каран изпи чашата с радост, защото замръзваше. Ставаше късно. Клуфер я хвана за ръка и я отведе в спалното помещение, където всички се приготвяха за сън.

У Каран се събуди сянка на предишната паника, защото помнеше как бе треперила тук на влажните водорасли. Но това беше минало. Телтите свалиха набедрените си превръзки, изпраха ги и ги провесиха да съхнат. Каран смъкна панталона и постъпи като тях. Един от мъжете й посочи купчината одеяла, изплетени от водорасли — предлагаше й почетното място. Тя се пъхна под едно одеяло и всички се настаниха около нея.

По средата беше приятно топло, макар че трудничко свикваше с острия дъх на рибено масло, с което те мажеха косите си. Питието най-сетне я потопи в дълбок сън.

Два пъти се стряскаше през нощта от кошмарите. Дружески ръце обгръщаха раменете й и я галеха по косата, за да прогонят страха, вината и безсилието. По-късно се събуди пак и лежа дълго с отворени очи. От всяко движение водораслите шумоляха. На който му станеше студено отвън, се провираше където имаше местенце между телата и всички пак заспиваха.

Сутринта тя се събуди умиротворена и спокойна, както не се бе случвало от месеци. Благодари на домакините и облече дрехите си. Но те не я пуснаха да си тръгне без подарък. Донесоха от най-хубавите си фигурки, резбовани от дърво, и я умоляваха да си избере. Каран си взе мъничко смеещо се дете, което си играе с раче. Малко й домъчня, че никога няма да види своя рожба да се весели така.

Но тя също искаше да им остави дар, равен на техния. Една-единствена от вещите й подхождаше — чудесният нож, който Малиен й подари вместо загубения в Катаза. Той бе изкован от най-яката аакимска стомана. Поднесе го на телтите и те приеха със смях, сълзи и прегръдки.

Каран побърза да си отиде, защото знаеше, че Лиан сигурно е пощурял от тревога за нея. Съзнаваше какъв е най-скъпоценният дар от гостуването при телтите. Те винаги се подкрепяха и утешаваха помежду си. Помнеше как се опълчиха на хлуните миналата година, когато искаха да я прогонят от пристанищния град. Изобщо не си ги представяше да се уплашат от последиците на някое свое решение. Трябваше да постъпва като тях. Олекна й неописуемо, когато проумя това.

Така се избави от страховете си, ако не и от угризенията за грешките, и кошмарите вече не я измъчваха.

29. Време на избор

След покушението в крепостта настана неспирна суматоха. Стражата на портата бе удвоена и отказваха да пуснат вътре Каран, защото бе изхвърлила временния си пропуск. Тръгна надолу към цитаделата, където се натъкна на същото затруднение заради кражбата от работната стая на Лиан.

За късмет Талия се появи в този момент и гарантира за нея. Каран хукна надолу по стълбата към Лиан и завари в стаята цяла тълпа. Мендарк беснееше и от проникването на враг в цитаделата, и от загубата на книгата. Водеше си неколцина архивари да преровят книжата на Лиан, от което пък той изпадна в ярост. И Игър беше тук. Нападението срещу Мейгрейт му помогна да забрави безмерното отчаяние. Самата тя стоеше до прозореца и гледаше навън. Наглед не бе пострадала, колкото и да си личеше умората.

— Ама че тежък удар понесохме — мърмореше Мендарк.

Май изчезналата книга го притесняваше далеч повече от заплахата за живота на Мейгрейт.

„Какво да очакваш от него“ — рече си Каран.

Нахълта вестоносец, който зашепна трескаво на ухото на Мендарк. Лицето на Магистъра съвсем се изопна.

— Предай да донесат цялата пепел при мен! Проследили са крадлата до стаята й — съобщи на останалите, — но тя е мъртва и за огромно съжаление книгата е била изгорена. Същинска катастрофа!

— Името й бе Еламай — промълви Мейгрейт и опря чело на ръцете си. — Познавах я, откакто се помня. Още не мога да повярвам, че тя се опита да ме убие.

— Фейеламор явно доста ни подценява. Ще предприеме нови опити. Бъдете нащрек! — Мендарк поклати глава. — Такива надежди таях за книгата…

— Е… — отрони Лиан, възвърнал си хладнокръвието. — Никой от нас не успя да разгадае дори един знак в нея, а и не ми се вярва, че някога щяхме да я прочетем.

— Що за летописец си ти! — избухна Магистърът и излезе с тежки крачки.

Игър и Талия го последваха, в стаята останаха Лиан, Каран и Мейгрейт.

— Каква е била тази книга? — попита Мейгрейт, дошла малко преди Каран.

Лиан й обясни и тя ахна сподавено.

— Но това е моята книга! Ялкара ми го каза в посланието, което е оставила в Огледалото.

— Що за послание? — наостри слух Лиан.

— Досега само Шанд знаеше. Книгата е съдържала ранните Предания на кароните от времената на изгнанието им в пустотата, а и преди това. Неоценимо съкровище…

— Я да излезем — предложи летописецът припряно. — Не ме свърта на едно място.

Отидоха в парк, който пустееше заради лошото време. Лиан вече не куцаше, макар че белезите по краката му нямаше да изчезнат. Избърса каменна скамейка с края на наметалото си и седна.

Каран се настани до него, Мейгрейт се разхождаше неспокойно пред тях.

— Лиан, какви са тези хитрини? — попита Каран. — Мейгрейт, ела при нас!

Щом и другата жена седна, Лиан се разсмя от душа.

— Книгата си е у мен — сподели тихо. — Ето тук, в моята торба.

— Ама… — заекна Мейгрейт.

— Виж какво — той я дари с прословутата си сияйна усмивка, — Лилис не знаеше с какво да си запълни времето, а пък искаше да се упражнява в краснопис. Затова й възложих да препише съвсем точно книгата на Ялкара. Еламай е откраднала копието. Винаги нося оригинала заедно с моите дневници. Всичко е тук. — Той отвори торбата и връчи на Мейгрейт тънкото томче. — Единствено Лилис знае, че е имало копие, но тя замина с баща си. Когато се върне, ще я помоля да не казва никому.

Мейгрейт погали корицата и опря книгата в бузата си. Отвори на първата страница и се взря в писмената.

— Огледален образ на онези по рамката на Огледалото. Защо ли е така?…

— Нямам представа — сви рамене Лиан.

— Може би заедно ще разкрием тайната, ако някак намеря ключа към тази писменост. — Мейгрейт се изправи, прибра книгата в своята нараменна торба, и се усмихна сдържано. Но преди да се отдалечи, прегърна срамежливо Лиан. — Благодаря ти! След отминалата нощ трябва спешно да обмисля някои неща. Ще се видим с вас утре.

„Виж в Огледалото и то ще ти покаже как да успееш.“ „Какво вредно да направя?“ — терзаеше се Мейгрейт на връщане към крепостта. Според Мендарк и Игър се подразбираше, че и на нея съдбата е отредила да участва във войната срещу Рулке, но Ялкара не може и да е помисляла за това. На чия страна трябваше да бъде? На тези хора и този свят ли? Или да бди за добруването на всичките Три свята? Да се присъедини към Рулке и кароните? Пак не виждаше изход.

А беше ли нейното наследство предназначено за претопяване и превръщане в устройство за отваряне на портали? Твърде вероятно беше Ялкара да не си е представяла така употребата му. Ако създадат нова златна флейта, много опасно би било дори да се упражняват с нея. И как се очакваше Мейгрейт да възстанови равновесието между световете?

Разгъна Огледалото, отново изплува посланието до Аелиор и тя поседя, препрочитайки думите. Защо липсваше част от текста? С годините ли се е загубила, или Огледалото криеше нещо?

Мейгрейт пак опря глава на скръстените си ръце, бузата й се опря в студената гладкост на Огледалото. Заспа неусетно.

Сънищата й не бяха спокойни. Все й се привиждаше Еламай да се прокрадва към нея с леко закривения нож в ръка, само че Мейгрейт отново беше дете и гледаше безпомощно от леглото как острието полита надолу към нея.

Внезапно я накара да подскочи ослепително сияние, все едно слънцето заблестя право в очите й.

Огледалото сияеше, но постепенно светлината се смекчи и се показа земя в зелено и златно, с прекрасни гори и езера, планини и тучни ливади. Гледната точка се понесе стремително към близкото езеро и беседката от бял мрамор, издигната на брега. Там седеше жена, облегнала се на петоъгълна колона. Беше висока и стройна, черната й коса закриваше лицето. Потапяше унило пръстите на едната си ръка във водата.

Езерото беше неподвижно като метал, но в този миг лек ветрец набразди повърхността и отдолу сякаш се появи черна, отразяваща светлината сълза.

Жената се изправи, вторачена във водата. Сълзата стана прозрачна и Мейгрейт затаи дъх. Вътре бе уловен красив, Плещест младеж с тъмна къдрава коса, който се напъваше да разкъса стените на този затвор.

Жената нямаше с какво да му помогне. Викаше го, думите обаче не се чуваха. Мейгрейт разчете само по устните „Гилиас!“ Да, в капката беше Шанд на младини, уловен в капана на своя свят, както Ялкара бе затворена в своя. Непременно имаше начин да ги събере отново. Най-сетне Огледалото й показа какво да стори.

— Ще дам златото — каза на себе си Мейгрейт, — но не бих допуснала да си послужат с флейтата срещу Рулке.

Сутринта влезе при останалите, събрали се отново да умуват безнадеждно, и пусна на масата златните накити пред слисания Мендарк.

— Ето то собственото злато на Ялкара, което е трябвало да наследи Аелиор, а сега е мое. Позволявам ви да изработите от него златната флейта.

Мълчанието се проточи.

— Как си го върнахте?! — възкликна Мендарк, вторачен с подозрение в Шанд.

Старецът му се усмихваше безметежно.

— Това не е златото, което Фейеламор е откраднала — отсече Мейгрейт.

— Но откъде се е взело то? — в недоумение промълви Игър. Тя вдигна рамене.

— Няма как да знам.

— Шанд? — изръмжа Мендарк сърдито.

— И аз нямам представа.

— Добре ще е да научим — промърмори Игър, който не откъсваше поглед от накитите. — Тази история никак не ми допада. И къде се дяна Лиан, по дяволите?! Мейгрейт… — Да?

— С какви условия обвързваш златото? Всички се обърнаха към нея.

— Не мога да се откажа от правото си. Златото остава мое. Мендарк се канеше да възрази, но размисли.

— Нека първо се уверим, че ни е по силите да направим флейтата — предложи той, а в очите му се мярна змийска студенина. — Има време да решаваме и кой има право, и кой е способен да употреби флейтата.

— Благодаря ти, Мейгрейт — тържествено изрече Игър. — Макар че не знам дали трябва да приемем предложението…

— Аз го приемам! — гръмогласно заяви Мендарк.

Мейгрейт седна, подпря брадичка на юмруците си, вече обзета от колебания дали пак не е постъпила глупаво. Тормозеше я съмнението, че Ялкара изобщо не би се зарадвала.

Мендарк потри ръце, повика свой помощник и му нареди да доведе веднага аакимите.

— Че те върнаха ли се? — сепна се Каран.

— Корабът им акостира вчера сутринта — отвърна Талия.

Мина време, преди да влязат шестима от аакимите. Тенсор изглеждаше още по-зле. Устните му сивееха като гранит. И годините на Малиен личаха по-ясно, но тя гледаше непреклонно. Зара, възстановена напълно от раната, също беше с тях.

— Мейгрейт ни донесе истинското злато на Ялкара — осведоми ги Мендарк. — Твой ред е, Тенсор. Ще ни научиш ли как да направим отново златна флейта?

— Мейгрейт от кароните! — враждебно процеди аакимът. — Това е ааканско злато, откраднато от нас!

Потръпна и се взря в Каран. Тя стана и отиде при него.

— Все още ли желаеш да ти помогна? — прошепна й така, че само тя да го чуе.

— Не искам нищо за себе си. Предпочитам да съм в Готрайм и да се занимавам с градините си.

Той й се усмихна като привидение.

— Значи си помъдряла повече от мен. Тогава какво искаш?

— Как мислиш, толкова голямо злодеяние ли е да бъде направена наново златната флейта? Или е само безразсъдство?

Лицето му се разкриви. Вдигна ръка да докосне бузата й.

— Не е престъпление да се защитиш или да повалиш врага, преди той да нанесе удара си. Но може и да е безразсъдно — така отсъждаме за всяко дръзко начинание, което накрая се проваля.

— Това ще ни даде ли някакъв шанс?

— Никой не може да предскаже изхода от тази борба. Все ми е едно. Моето време свърши. Решението се пада на тебе.

— Че защо на мен? Каквото и да реша, все е неправилно. Тенсор се взираше упорито в лицето й.

— Защото такова е моето условие. Каран, бездействието е причинило не по-малко нещастия от погрешния избор.

Каран признаваше правотата му, но още не беше уверена, макар и да знаеше какво ще реши.

— Щом е тъй, аз те моля.

— Щом е тъй, аз ще го направя. Тенсор се хвана за нея.

— Подкрепи ме. Поне на достойнството си държа, след като изгубих всичко останало, което имаше значение за мен.

Тенсор насили тялото си да застане изправено, подпря се за малко на рамото й, и изопна рамене. Каран понечи да се отдръпне.

— Стой тук — заръчай той приглушено. — Не подобава да пльосна по лице. — Обърна се към другите. — Ще ви покажа пътя. Аз и дошлите с мен аакими ще ръководим вашите майстори в работата с този опасен материал. Ще ни предоставите просторна, добре охранявана работилница, всички уреди за топене, пречистване, преобразуване и формоване на метала, както и всички необходими вещества, съдове и инструменти.

— Ще бъде изпълнено — кимна Игър.

— Накрая работилницата и всичко в нея ще бъдат унищожени чрез топене или изгаряне, включително сградата и земята под нея до дълбочина половин разтег, а пепелта ще бъде разпръсната на сто левги в открито море. Ще ми се закълнете, че флейтата, ако се съхрани непокътната, ще бъде стрита на прах, смесена с пепел, колкото се побира в десет каруци, и също разпръсната в открито море, за да не бъде възстановена никога.

Разгоряха се спорове, но накрая бе постигнато съгласие. Написаха споразумение в три екземпляра и всеки присъстващ ги подписа като участник или свидетел.

— Имам такава работилница — каза Игър. — Старата пекарна в западния край на двора — има достатъчно място и добре иззидани комини. Ти сам ще се погрижиш за пещ, каквато ти е нужна. Желаеш ли да огледаш работилницата още сега?

— Да.

Всички излязоха на двора. Пекарната наистина беше великолепно изградено старо здание от разноцветни тухли и светъл камък. Лесно беше да я охраняват, защото нямаше прозорци, а само две врати отпред и отзад. Тенсор влезе с Игър, Каран и другите аакими. Излязоха след час.

— Тук може да се работи — заяви Тенсор. — Изпратете и вашите майстори да огледат. Ще зазидаме задната врата. Отсега нататък никой да не влиза, без аз да съм го поканил. Започваме сутринта.

По зазоряване участниците в съюза се върнаха при работилницата. Тенсор, вървящ без ничия помощ, отвори вратата. Мейгрейт пристъпи напред. Носеше дълга рокля от черна коприна и накитите, оставени за Аелиор. Отдалеч имаше царствен вид, но отблизо смущението й се набиваше на очи. Напрежението между нея и Тенсор се долавяше от всички — тя толкова приличаше на кароните, че той едва понасяше дори да бъде в един град с нея.

— Влез — насърчи я все пак. — И ти, Каран. Вратата се затвори. Аакимите вече се трудеха вътре.

— Мейгрейт, не мога да говоря с тебе! — призна Тенсор. — Яростната омраза е пуснала прекалено дълбоки корени в сърцето ми, макар да знам, че не са те отгледали карони. Ако имаме да си кажем нещо, нека го правим чрез Каран.

— Както желаеш.

Застанаха в двата края на помещението.

„Май сгреших. Той е мой враг, както е бил враг на Ялкара. Какво би казала баба ми, ако види, че предавам златото й в неговите ръце?“ Тенсор се сгърчи в спазъм, който не можа да овладее. В миг лицето му заприлича на череп. Краят му наближаваше и тази напрегната работа сигурно щеше да го довърши. Не от него трябваше да се плаши Мейгрейт, а от онези зад вратата.

Но тя се застави да пристъпи напред. Свали верижката, гривната огърлицата и с рязък жест ги пусна в дланите на Тенсор. — Кой знае, може тя да ги е донесла на Сантенар с тази цел — подхвърли Тенсор.

Вторачи се в нея, без да мигне. И поне за малко в очите му се мярна съчувствие към тежката й душевна борба.

— Защо го казваш?

— Познавах я.

— Тук, на Сантенар?

— Да, а и преди това. Кароните бяха малцина, когато пооткраднаха света. На времето познавах всички.

Аакимите като че се стараеха да махнат всяка прашинка от помещението, а то вече беше безупречно чисто.

— Не бива да има никакви примеси — обясни Тенсор на Мейгрейт, сякаш прочел мислите й. — И нищожно зрънце боклук ще обезсмисли труда ни. По-късно днес ще преградим стая за изковаването — със стени, които можем да мием, и двойна врата, за да няма течения, също и голямо духало.

Той се извърна. Мейгрейт усети, че е по-добре да си тръгне. Поклони му се и Тенсор я придружи до вратата.

— Започна се — съобщи тя на чакащите отвън.

30. Златната флейта

В работилницата пламтяха пещи, а духалата изпомпваха въздуха. Комините бълваха дим. Но оставаше неизвестно с какво се занимават вътре. Не допускаха никого освен Каран, и то след привършването на работата за деня и прибирането на тайните устройства и приспособления.

През това време на север и на изток се отправиха шпиони и съгледвачи, за да узнаят с какво са се захванали враговете. До всички съюзници бяха проводени вестоносци, а към най-далечните от тях полетяха скийтове. Един отнесе съобщение на Уистан, наставника на школата в Чантед. Призоваваха всекиго да бъде верен на дадената дума и да върне направените му услуги.

— И дано Уистан се отнесе по-сериозно към тази вест — изсумтя неприязнено Мендарк.

Преди година и половина помоли наставника на школата да издири Каран, а той възложи задачата на Лиан с желанието да се отърве от него. Мендарк не забравяше.

— Доколкото схващам, Тенсор си има затруднения — каза Шанд на Мендарк след няколко дни.

— Брей, значи твоите шпиони са по-ловки от моите!

— Дочух клюка — уклончиво отвърна Шанд. — Оказва се, че златото е неподатливо на обработка, а се случват и странни произшествия в работилницата.

— Например?

— Отначало не успявали да разтопят златото, макар че го нагрели много над необходимата температура. Инструментите им се затъпявали необяснимо, без дори да са работили с тях. Веднъж духалото блъвнало огън от пещта. Един златар обгорял лошо и го отнесли в лечебницата. Занаятчиите са изпаднали в ужас. И Тенсор е почти готов да се откаже.

— Убеден съм, че Игър ще се радва, когато научи.

Мина седмица, преди аакимите да споделят докъде са стигнали. Всички се събраха пред входа и Тенсор излезе, видимо по-бодър от когато и да било след Катаза. Ходеше уверено въпреки болките. Колкото и нерадостна да беше мълвата, тази работа като че го вдъхновяваше.

— Отне ни повече усилия, отколкото смятахме. В златото имаше примеси, с някои се измъчихме много, но вече ги отстранихме. Натъкнахме се и на… други проблеми, в които не искам да задълбавам сега. Тепърва предстои да довършим започнатото, но тъкмо тази сутрин изковахме корпуса на флейтата.

Махна парцала и им показа златна тръба, дълга колкото предмишницата му. Металът беше мътен и грапав, въпреки това обаче красотата му привличаше. Тенсор неуморно плъзгаше пръсти по него, сякаш го галеше. Мейгрейт забеляза и алчния копнеж в очите на Мендарк.

Когато другите се разпръснаха, Тенсор помоли да влязат не само Каран, но и Мейгрейт, с което я изуми. Той като че бе потиснал враждебността си.

— Златото беше повече от необходимото — започна Тенсор. — В началото го премерихме и отделихме настрана една брънка от верижката. За мен ааканското злато винаги е било скъпоценно и мразя всеки карон, който притежава частица от него. — Извънредно дългите му пръсти се свиха в юмруци. — Само че това злато твърде дълго е било в ръцете на карони и ми е тягостно да го докосвам. Не го претопихме, просто изковахме пръстен от брънката. Вземи го, макар че сме… Не, не бива да казвам това. Вземи го и си върви!

Даде на Мейгрейт доста внушителен, гладък пръстен, полиран прекрасно, но без нищо да е гравирано по него. Ръцете му потрепваха.

Тя задържа златното кръгче с върха на пръста си. Клопка? Не долавяше нищо опасно, но по-късно щеше да провери. Сложи го на пръста.

— Благодаря ти.

Малиен завари Каран да си мие косата над леген.

— Искам да говоря с тебе. Тук ли е Лиан?

— Отиде в библиотеката. Какво има?

— Не бързам, доизмий се.

Накрая Каран се огледа за четката и Малиен я подаде.

— Искаш ли аз да те среша?

— Да, моля те.

Каран седна на стол, а Малиен на леглото зад нея — Е, за какво ще говорим? Ръката с четката спря до ухото й.

— За нас — аакимите, и за тебе! — изрече Малиен със суровостта на съдник, както Тенсор бе гълчал Каран в детството й. — Имахме голям събор на аакимите в Инсолдис. Най-многолюдният след падането на Тар Гаарн. Обсъдихме много възможности и отхвърлихме много планове…

— А решението?

Четката разресваше косата, но на Каран не й беше приятно. За пръв път се случваше Малиен да се държи толкова властно с нея.

— Стигнахме до различни решения. Не мога да ти разкрия нашите замисли. Но искам да знаеш, че сме непоколебими — ще изпълним своята мисия във великия сблъсък. Ще се бием срещу Рулке с всяко оръжие, което докопаме. Затова дойдох при тебе.

— При мен ли?

Настроението на Каран помръкна докрай.

— Защото си потомка на аакимите и защото скри Огледалото от нас. Значи си ни длъжна двойно. И преди всичко защото помогна на врага в Каркарон. Знаеш за Рулке онова, което остава неизвестно за нас.

— Не съм и помисляла, че си способна на това — промълви Каран след дълго мълчание.

— Ще ни подкрепиш ли, или не?

— Имам и други задължения — ядосано натърти Каран. — И не съм забравила какво ми сториха аакимите! Искате вярност, но отказвате да приемете като равни онези, в чиито вени тече не само аакимска кръв. Това съсипа и Емант, и моя баща.

Ръката на Малиен отново се смръзна във въздуха.

— Отричаш се от нас в дните, когато най-много се нуждаем от помощта ти? — попита тя смаяно.

— Не се отричам. Но няма да позволя да ме изнудвате чрез чувствата ми! Все пак — продължи по-умерено — ще направя за аакимите всичко възможно, ако не противоречи на другите ми отговорности.

Малиен я изгледа неприветливо.

— Тогава ми кажи какви са кроежите на Мейгрейт за флейтата?

— Не те разбирам.

— Защо иска да я има? Решението й не съвпада с онова, което знам за нея.

— Така е… — замисли се Каран. — Струва ми се… че го прави заради Шанд.

— Шанд ли?!

— Ами той пръв наложи идеята да бъде направена златна флейта. И Ялкара…

Четката замря.

— Ялкара! — изграчи Малиен. — Разбира се!

Изскочи от стаята, а четката остана оплетена в косата на Каран.

Мейгрейт беше много придирчива в проверката на пръстена, помоли и Шанд да го огледа, но златото не се бе променило, откакто го даде на Тенсор миналата седмица. По-късно седна с Огледалото в ръка, за да потърси пак указания за златната флейта. Не намери дори намек и се усъмни дали отговорът изобщо е в Огледалото.

Кой друг би могъл да знае? Вече бе говорила с Мендарк и Игър, но дори да знаеха нещо, не го разкриваха. Тенсор бе чиракувал при Шутдар, когато създал първата флейта на Аакан. Щеше ли да сподели нещо с нея? Тя си вдъхна смелост и пак отиде в работилницата. Тенсор беше зает, но обеща да поговорят след половин час, ако и Каран е с нея. Мейгрейт обаче нямаше представа къде да търси Каран и седна на стъпалото пред вратата.

Скоро той излезе сърдит, че го прекъсва. Мейгрейт му обясни какво търси.

— Никога не съм виждал как я използва — сопна й се Тенсор. — Шутдар го направи само веднъж на Аакан. И се бе погрижил никой да не гледа. Приятен ти ден!

Той затръшна вратата под носа и. Мейгрейт тръгна бавно към твърдината на Игър. Тъкмо доближи главния вход, Каран и Лиан излязоха под ръка. Лиан разказваше смешна история, оживено размахваше свободната си ръка, а Каран се кикотеше. Млъкнаха, щом я видяха толкова омърлушена.

— Какво ти е? Все едно си счупила втория по ценност порцелано в чайник на Магистъра. — Явно намекваше за анекдота на Лиан, защото пак прихна, но продължи: — Излизаме в града за вечеря.

Мейгрейт и завидя.

— Не знам какво да правя! — отприщиха се думите от гърлото й.

— Слушай — намеси се Лиан, — все се питам за онези знаци по рамката на Огледалото. Защо са огледален образ на писмената в книгата на Ялкара?

— Ей, не са ли точно те указанията? — подсети ги Каран.

— Не са ни от полза, щом не можем да ги разчетем — сви рамене Лиан.

— Не бе — скастри го Каран, — може би огледалният им образ е истинският текст!

И двамата зяпнаха Мейгрейт.

— О, да! — възкликна Лиан. — Мейгрейт, разгъни Огледалото! Още сега! Къде е онова картонче, на което ги копирах?

Той започна да рови в торбата си. Мейгрейт му даде Огледалото, а Каран обърна картончето към отразяващата му повърхност.

— Какво показва?

— Ами същото, но обърнато.

— Добре де, поне опитахме…

— Нека и аз погледна.

Мейгрейт посегна и златният пръстен на ръката й блесна. Каран пак обърна картончето срещу Огледалото.

— Брей, че странно! — ахна тя.

— Какво виждаш?

— Знаците изобщо не се отразяват, вместо тях има много букви.

— Лиан — кресна Мейгрейт, — запиши ги, докато не са изчезнали!

Той преписа буквите под знаците на същото картонче.

— И какво означават? — погледна я обнадежден.

— Нищичко не проумявам. Обзалагам се обаче, че Шанд ще ги прочете.

Срещнаха Шанд да крачи забързано по централния коридор в крепостта.

— Ела насам — придърпа го Мейгрейт в една празна стая. — Можеш ли да се досетиш какво означават тези букви?

Той взе картончето.

— Прилича ми на каронската сричкова писменост.

— Моля?

— Кароните изразяват речта си писмено чрез знаци, всеки от които обозначава сричка, а не отделен звук, както сме свикнали ние.

— Но тези знаци не са от каронските писмена — възрази Лиан.

— Вярно, обаче изглеждат като по-стария им вариант. Откъде ги преписахте? Лиан обясни припряно.

— Е, какво означават?

— Не знам. Първо трябва да видя в какви думи се съчетават сричките. Но вероятно и това е послание от Ялкара.

— Или предупреждение! — вметна Каран.

— Шанд, ще успееш ли да прочетеш сричките като думи? — нетърпеливо попита Мейгрейт.

— Възможно е. Някога владеех поносимо говоримия каронски език, но не съм чел. Доста ще си поблъскам главата, а и думите трябва да бъдат преведени. Направи копие за мен, Лиан. Ще се заема с това, щом се върна. Извинете ме, сега бързам. Ще се видим по-късно.

Изфуча навън, без да обясни нищо.

— Мендарк идва! — изсъска им Каран, която пазеше на вратата. Лиан подскочи гузно и избягаха от стаята със смях.

— Ела да хапнеш с нас — подхвърли Каран през рамо.

— Имам да свърша нещо — отвърна Мейгрейт със сприхава нотка — домъчня й, че няма онова, което те споделяха помежду си. — А и като ви гледам, иска ви се да сте само двамата тази вечер.

— Ами! — възразиха те в един глас. — Тъкмо ще си поприказваме още, докато ядем — добави Каран.

Лиан хвана Мейгрейт под ръка и тя престана да се инати. Приятно й беше да е с тях, освен това огладня.

Отиваха в закусвалня, свряна някъде из кварталите до пристанището. Какъвто си беше заплес, Лиан надникна в няколко еднакво невзрачни местенца, докато открие търсеното. А Мейгрейт непрекъснато се озърташе.

— Притеснява ли те нещо? — попита той.

— Нищо конкретно, но все съм настръхнала, откакто Еламай ме нападна. Веднъж-дваж ми се стори, че някой ни следи, но сигурно ми се е привидяло.

Каран потръпна, без другите двама да забележат.

— Ето я! — отдъхна си Лиан. — Да знаете, че вътре е съвсем първобитно.

Въпреки предупреждението му Мейгрейт се стъписа от оскъдицата, която завариха в това заведение. Всъщност то представляваше барака с пръстен под, няколко дъсчени скамейки и маси на подвижни подпори. Нямаше и други клиенти, но в единия край огнището беше запалено. Пламъците сгряваха, Мейгрейт обаче се чудеше къде да си дене краката заради голямата локва под масата.

При тях се домъкна съдържателят — прегърбен, по вехто палто и чехли. Устните му бяха застинали нацупено и не шавнаха, докато говореше.

— К’плазтъ? — попита той.

От носа му стърчаха изобилно черни косми. Мейгрейт се отмести, но той пак се наведе към нея и почти полегна върху масата.

— К’плазтъ? — отново пожела да знае съдържателят.

— Иска да знае кой ще плати сметката — весело преведе Каран. — Очевидно е, че външността ни не вдъхва доверие. Кажи му, че ти ще платиш, иначе ще си останем без вечеря.

— Аз ще платя — произнесе с достойнство Мейгрейт, макар да се почувства надхитрена.

Каран изгледа косо Лиан и двамата избухнаха в смях като бедни студенти, осигурили си поредното угощение. Онзи с косматия нос се махна от масата.

— Ние дори не поръчахме — сърдито напомни Мейгрейт.

— Няма нужда — увери я Лиан. — Всички получават едно и също тук.

Съдържателят се върна с кана златисто вино. Наля в три чаши, стовари каната така, че всичко на масата подскочи, и се извърна.

Но скоро при тях дойде млада жена, пълничка и хубавичка, с което заличи впечатлението от грозотата на стопанина. Усмихна им се — най-лъчезарно на Лиан, чу очакваната поръчка за вечеря и излезе.

Лиан вдигна наздравица и отпиха. Виното изобщо не оправда опасенията на Мейгрейт и щом опразни чашата и си сипа отново, започна да й олеква на душата.

— Хайде — помоли Каран, — кажи защо си толкова посърнала.

— Уплашена съм.

— От какво?

— От всичко! Боя се, че сбърках в избора си за накитите на Аелиор. Боя се, че Ялкара би ме нарекла глупачка. Боя се и от онова, което хората ще направят с флейтата.

— Ами щом бъде готова, вземи я. Ти ще решиш как да бъде използвана.

— И как?! — невъздържано извика Мейгрейт, изчерви се и наведе глава. — Не знам, Каран. Не мога да проумея как се борави с тази флейта. Никой не знае, а и Огледалото нищо не може да ми покаже. Лиан, надявах се ти да имаш някакви догадки.

Той допи втората си чаша и завъртя глава.

— Не намираш на улицата ключа към такава тайна.

Миловидната сервитьорка се върна с поднос, на който бяха натрупани малки съдове — люти подправки, туршии, горчици и слабичък, сладникав оцет. Нареди всичко и отиде да вземе втория поднос. Отново малки блюда с тънки ивици сурово месо и риба. Накрая намести насред масата сгорещена гранитна плоча и намята върху нея месото да се сготви. За гарнитура имаше огромни купи със задушени зеленчуци и изкусително ухаещи кнедлички.

Прекъснаха разговора, за да се заситят. Накрая Каран доволно облиза пръстите си.

— Лиан, в историята, която разказа в състезанието с Рулке в Каркарон… Сетих се за онази млада жена Наси, която разгадала как хитрува Шутдар, за да направи на глупак магьосника Бандияр.

— Е, и?

— Това наистина ли се е случило? Той се засегна.

— Нали вече разнищихме поводите ти за недоволство. Достатъчно близо е до истината.

— Питам те съвсем сериозно. А вярно ли е, че Наси избягала с Шутдар и по-късно достигнала големи висоти в магията и лечителството?

— Да, но не разбирам накъде биеш. — Изведнъж той се оживи. — Тя сложила началото на велик род.

— Род? А школа не е ли имала?

— Разбира се, мнозина идвали да се учат от нея и след нейната смърт била основана школа. Как не се сетих по-рано! Наси е знаела за ума и делата на Шутдар повече от всеки друг. А и той е използвал флейтата пред очите й…

— Мъртва е от три хилядолетия — поклати глава Мейгрейт.

— Дори повече, но може да е описала всичко в родовите си Предания. За съжаление школата е чак в Салудит. Дотам се пътува месеци.

— Аз мога да ви отведа — престраши се Мейгрейт. — Ще отворя портал.

Тя бръкна в джоба си.

— Не тук! — избълва Лиан.

Погледът й му показа недвусмислено, че се държи като слабоумен. Тя извади кърпичка и попи потта от челото си.

— Сгорещих се.

— И от виното, и от подправките — закима Каран. — Приключихме ли тук?

Изведнъж ги обхвана нетърпение да си тръгнат от закусвалнята. Каран повика младата жена, която ги обслужваше. Мейгрейт плати сметката — само няколко медни монети, и внезапно забеляза, че съдържателят с косматия нос се е вторачил в ръката й като гладен скийт. Щом тя отброи парите, той излезе заедно с жената.

— Защо ли му трябваше да вдига толкова шум отначало — за няколко медни грайнта ли?

— Винаги се държи така — увери я Лиан. — Побъркал се през войната. Трагична случка. Уви, не е единствен. Бил богат, но доброволно се записал в армията за войната срещу Игър. Ранили го още в първия час на битката. Говори се, че два-три дни лежал под купчина трупове. Когато се прибрал в града, съпругата и децата му били мъртви, а къщата — опожарена до основи. Загубил всичко на този свят.

Мейгрейт се умълча. Спомни си нещастния младеж, който приюти нея и Фейеламор след Големия събор. По гръбнака й плъзна такава студенина, че мигом забрави как се е стоплила от виното.

31. Салудит

Лиан ги водеше по тъмна уличка, където вонята на помия и отпадъци беше дори по-силна от обичайното за града.

— Накъде се залута пак? — скара му се Каран.

— Оттук е по-пряко!

Той си свирукаше фалшиво и се клатушкаше като яхта в буря. Каран напрягаше очи да различи нещо в мрака.

— Имам лошо предчувствие за тази дупка. Тук не е безопасно дори посред бял ден. Я да се върнем.

Лиан се блъсна в безразборно струпани кутии и ги събори. Пръсна се натрошено стъкло.

— Съжалявам, съжалявам…

— Лиан, ти препи! — сопна му се Каран, опряла ръце в хълбоците си. — Да се махаме оттук!

Преди да измине и десет крачки, Лиан избълбука името й и пак се свлече. Стори й се, че това е звук от прерязано гърло. По навик посегна към ножа си, но след като го подари на телтите, забрави да намери нов.

Изведнъж бяло сияние, по-ярко от слънцето, огря уличката от край до край. Мейгрейт държеше в изпънатата си ръка светлик и се видя, че четирима са тръгнали към Каран. Лиан беше проснат по гръб в мръсотията.

— Каран, не мърдай оттам!

От този вик косата на Каран се изправи.

Мейгрейт замахна, светликът описа дъга във въздуха и падна в краката на първите двама нападатели. Пръсна се в изблик на светлина и шум и ги залепи за стената. Не помръднаха. Втората двойка побягна, дългите им крака се движеха сковано като ножици. „Гашади! — проумя Каран. — Дошли са да ме хванат!“ Мейгрейт се поуспокои и протегна ръка към тях. Този път нямаше проблясъци и гърмежи, но те изведнъж загубиха опора. Единият остана да лежи неподвижно, другият все разперваше ръце и крака и ги присвиваше към тялото си.

Мейгрейт измъкна второ малко кълбо от джоба си, запрати го към тях и то избухна. Притича обратно към Каран, която бе коленичила до Лиан и държеше главата му в скута си.

— Помислих, че са го убили…

— Извинявай, не бях на себе си преди малко — смънка Мейгрейт. Каран се огледа.

— Онези мъртви ли са?

— Не.

Мейгрейт не пожела да добави нищо. Каран повдигна Лиан.

— Мога да вървя — увери я той и стисна главата си. — Хайде да си ходим.

— Дошли са от Шазмак — обясни Каран на Мейгрейт. — Благодаря ти.

— Жалко, че силата ми се проявява само в пристъпи на сляп бяс.

— Каран, причаквали са те! — проумя и Лиан какво е можело да се случи.

— Знам. Искали са пак да ме отведат при Рулке.

В отсрещния край на уличката се появиха четирима от стражниците на Игър и поискаха обяснения. Мейгрейт засили сиянието на третия светлик в ръката си и те я познаха веднага. Посочи им повалените гашади. Войниците отдадоха чест и затропаха с ботуши натам.

— Мразя Туркад — изръмжа Каран, която ругаеше тихичко. — Защо не съм в Готрайм…

— Там няма да си в безопасност — възрази Лиан. — Тук поне си под някаква закрила, стига да не се влачиш подир някой идиот из неосветени бордеи. — Пак приседна и опипа главата си. Имаше голяма цицина. — Не ми е много добре…

Изправи се, но за да върви, преметна ръце през раменете на жените.

Часовият се ухили присмехулно, когато го видя.

— Пийнал си е, а?

— Като жрец — мрачно потвърди Мейгрейт.

— Или като Магистър — намигна Каран.

Стражът изпръхтя звучно, огледа се някой да не ги е подслушал и им махна с ръка да влизат.

В стаята помогнаха на Лиан да се настани на леглото, свалиха му ботушите и го завиха. Каран угаси фенера.

— В Салудит ли? — попита тя Мейгрейт, която вече прекрачваше към вратата.

— Длъжна съм! Няма време. Рулке сигурно се е подготвил.

— Ще дойде с тебе.

— Не бива — възрази Мейгрейт, но не особено убедително.

— Трябва да се махна оттук. Туркад е като затвор за мен. А и отсега нататък ще чакам непрекъснато новия опит на Рулке да ме похити.

— Така да бъде — с облекчение се съгласи Мейгрейт. — А той?

— Ама че е тъпчо! Май е по-добре да помоля някого да се грижи за него — с престорено нехайство каза Каран.

— Не забравихте ли нещо? — студено се обади Лиан от леглото. — Как ще ги убедите да ви пуснат в Салудит? И как ще намерите онова, което ще търсите там? То не е написано на днешно наречие. Всъщност изобщо няма да влезете, ако не ви придружава майстор-летописец.

— Е, ще го вземем с нас за всеки случай — уж неохотно изсумтя Каран, засмя се и го прегърна.

Седнаха на леглото да уточнят какво ще правят. Уговориха се да тръгнат преди разсъмване, а тепърва трябваше да се подготвят. Салудит бе разположен далеч на юг и по това време там цареше лют студ.

— Ще ми се и да поспя малко преди това — смънка Каран.

— Чакайте ме на покрива един час преди изгрев — заръча Мейгрейт и отиде да напълни раницата си.

През нощта заваля по-силно, Каран и Лиан виждаха локви навсякъде по покрива на твърдината. Блещукане им показа къде е Мейгрейт. По врата на Лиан вече се стичаха струйки. Искаше му се никога да не бе чувал за Салудит. Мечтаеше да е в топлото си легло с Каран или дори без нея. Главата го болеше.

Мейгрейт държеше малък и тъмен предмет, подобен на незадействан светлик. Пъхна негов точен двойник в пукнатина на покрива.

Напрегна се и изведнъж около тях се очерта клетка от бледосини огнени нишки, но те бързо избледняха.

Мейгрейт изтърва проклятие и нагласи качулката си.

— Снощи не помислих за тази спънка. Не мога да отворя портал към място, където никога не съм била.

— Аз съм пътувала до Салудит — напомни Каран.

Веднага възстанови мисловната връзка помежду им и й предаде спомените си за града. Мейгрейт се опита отново, но напразно.

— Порталите са достъпни само на определени места, например тук, но явно Салудит не е едно от тях.

— Дали пък Наси не го е избрала точно заради това… — проточи Лиан.

— А онази нейна школа в самия Салудит ли се намира?

— Не. Но трябва да е наблизо. Не съм бил там. Каран се вглъби в спомените си.

— Беше преди години. Нищо около града не е останало толкова ясно в паметта ми, че да рискувам живота и на трима ни. Почакайте… О, имаше едно място на ден-два път източно от Салудит. Толкова добре го помня. Не бях виждала креда дотогава. Пътищата бяха побелели, тревата имаше смешен жълто-зелен оттенък, а вляво от мен се виеше пътека по хълм като конус. На страната откъм пътя, малко под върха се виждаха следи от свлачище и се показваше бял камък като през прозорец. Самият връх беше затревен и на него стърчаха развалините на стражева кула.

Развиделяваше се. Каран поднови връзката и Мейгрейт се съсредоточи върху образа. Всичко беше отчетливо и подробно.

— Възприех го — рече им тя. — Хванете се за ръцете ми! Сините линии се очертаха около тях, на Лиан му се зави свят и тримата изчезнаха от покрива.

Озоваха се в непрогледна тъма, вцепеняващ студ и бушуваща снежна буря. Каран стисна силно ръката на Лиан, за да не бъде повалена от вятъра.

— Къде е Мейгрейт?

— Не знам! — извика в ухото й той.

— Не мърдай, ще се опитам да извадя моя светлик.

— Не пускай ръката ми! Пръстите му напипваха само въздух.

— Каран, къде си?

Направи две крачки и се търкулна по склона. Бухна се по-надолу във висока пряспа, която беше мижаво укритие от стихията. Лиан се опитваше да си представи какво се случи. Попаднаха на стръмен склон. Значи бе възможно Каран и Мейгрейт също да са паднали наблизо. В Туркад утрото настъпваше, но толкова далеч на юг щеше да закъснее. Той се уви в наметалото си, готов да чака търпеливо. Най-сетне слънцето се издигна в небето и освети един побелял свят. Летописецът се надигна и махна качулката от главата си.

— Каран!

Снежна бабуна колкото овца се раздвижи недалеч от него.

— Ох, че студено…

— Защо пусна ръката ми? — укори я той.

— Не съм, ти ме пусна. Видя ли я някъде?

— Не.

Накрая намериха Мейгрейт сгушена зад една скала. Коляното й беше навехнато, и тя имаше цицина на главата.

— Не знам какво стана. Не бяхте до мен. Опомних се с натъртена глава, пропълзях тук и зачаках.

— Това ли е мястото?

— Ще видим, когато спре да вали — вдигна рамене Каран.

— Явно не си била тук през зимата — кисело подхвърли Лиан. — Мейгрейт, пренеси ни оттук където и да било.

— Не мога.

— Но защо?

— Нямам сили да отворя друг портал, без да се възстановя. Измъчиха се, докато опънат палатката, и се свираха в нея през целия ден. През нощта виелицата утихна, затова пък коляното на Мейгрейт беше още по-подуто и болезнено.

— Трябва да се върнем — заяви Каран.

Мейгрейт опитваше да си представи покрива на крепостта. Нищо не постигна.

— Не мога. Знам къде искам да бъдем, но не го виждам.

— Нека ти помогна — предложи Каран. Свързаха умовете си и тя предаде своята представа.

— Престани! — писна Мейгрейт.

— Какво ти е?

— Ти… си го запомнила различно от мен. Загубих образа. С всеки опит става по-лошо.

Каран и Лиан се спогледаха.

— Дълго ходене в студа ни предстои. До Туркад са около двеста левги по права линия… Ако не греша, ще пристигнем към средата на лятото. Някой има ли пари?

— Стига!

Ако не можеха да се прехвърлят през портал, бяха загазили. Разбира се, Каран нямаше пукната пара.

— Коляното не ме боли чак толкова — обади се Мейгрейт.

Времето се проясняваше и скоро видяха от височината град Салудит на около две левги западно от хълма. Горе-долу на същото разстояние, но на юг, се открояваше твърдина, може би тъкмо онази, която търсеха. Донякъде отговаряше на доста беглото описание на школата, което Лиан си спомняше.

Добраха се там по свечеряване. С железни букви над портала бе изписано „Академия Хаакаст“. Престарял пазач ги попита по каква работа идват. Лиан извади изпод палтото металния знак на майстор-летописец.

— Аз съм Лиан от Чантед. Искам да направя справки в библиотеката по въпрос, който не търпи отлагане.

Старецът удари камбанка и ги пусна през първата порта. Там бяха разпитани по-подробно, но накрая влязоха в двора през третата врата, която беше отворена. Лиан отново показа знака и започна да обяснява. Този път му задаваха въпроси, чиито отговори би трябвало да знае един майстор-летописец.

Накрая домакините останаха доволни от проверката, защото един прислужник въведе новодошлите в приемна с каменни стени и под, а високият таван беше от дебели греди. В стаята беше мразовито и до огнището. Тромаво влезе слаба жена в тога от сива коприна. Издълженото й лице бледнееше, клепачите натежаваха над очите и сигурно й пречеха да вижда.

— Името ми е Рала. Аз съм Аутанд на тази академия.

Тя разгледа знака и зададе на Лиан още два-три въпроса. Отговорите я удовлетвориха.

— Трябва да се уверим кой е дошъл — поясни тя, като че се извиняваше. — Това, което съхраняваме, е скъпоценно. Поне за нас. Все по-рядко някой идва да обогати знанията си. Зейнът Лиан! Чувала съм за тебе, разбира се, но не съм имала удоволствието да чуя твое сказание. Много години минаха от последното ми пътуване до Чантед, а следващо няма да има. Може би докато си тук…

Тя примижа насреща му и Лиан откри колко замъглени са очите й — жената беше почти сляпа. — С голяма радост ще разказвам пред вас. Ако не ме сметнете за прекалено самонадеян, готов съм да разкажа „Преданието за Наси и Шутдар“.

Рала се подсмихна.

— Него си го знаем. Някое от Великите предания или дори от по-незначителните. Толкова рядко чуваме нещо, може би ще ни върне искрицата въодушевление. Но аз се държа лошо с гости като вас…

Донесоха им слаба напитка, на вкус не се различаваше много от ласий, но тук я наричаха морд, и сладкиши с мед.

— Предпочитам да чуя веднага защо сте тук — подхвана Рала. — Пращат ми най-спешните вести със скийтове, но подробностите научаваме месеци по-късно. Трябва да е извънредно важно, щом сте пътували през зимата. В какво състояние е Големият северен път? При такива виелици…

Гласът й охладня и Лиан стрелна с поглед Мейгрейт.

— Не дойдохме по път — отговори тя — освен онзи, който води до портата ви. Само допреди два дни бяхме в Туркад и там валеше дъжд. Отворих портал и пренесох себе си и тях двамата на онова възвишение от креда.

Рала се вторачи в нея, без да мигне. Въздъхна слабо и раменете и се отпуснаха.

— Никога не може да се загуби, нали? Ако ще да остане скрито за хилядолетие, рано или късно пак ще го има. Чудото на порталите…

— Опитахме да се прехвърлим обратно, защото Мейгрейт си навехна коляното, но този път чудото не се случи.

— Вероятно не сте били на точното място — отбеляза Рала. — Може би и сама ще налучкам защо сте дошли, но ще ми разкажете всичко на вечеря.

След угощението, съдържащо изобилно репи, все сготвени зле, и по чаша възкисело вино, те се разотидоха по отредените им стаи. На Каран и Лиан се падна огромно легло под балдахин и подгонени от студа, те скочиха набързо в него.

Сутринта гостите бяха допуснати в архива с най-ценните книжа, сред тях и трудовете на прочутата Наси.

— Ето ги — посочи Рала към рафт с множество правоъгълни кутии от кожа.

Каран протегна ръка, но беше сгълчана на мига:

— Само летописецът може да ги докосва. Твърде крехки са от старост.

Мейгрейт и Каран чакаха в прохода между рафтовете, а Рала обясняваше на Лиан как е подредено всичко, понякога сваляше кутия и му показваше какво съдържа.

Лиан си избра една кутия, разнесе се лек дъх на камфор.

— Елате да видите! — Щом застанаха до него, продължи с пресекващ глас: — Тези записки е съчинил Шутдар, за да измами с тях Бандияр. Представете си само! Нищо друго, написано от него, не е запазено…

Каран не изпадна в чак такова страхопочитание.

— Ще ни бъдат ли от полза?

— Не ми се вярва, но разбери… Тя изпухтя шумно.

— Да… — печално рече Лиан. — Права си. Някой друг път.

Стана ясно, че книжата на Наси от времето, след като бе избягала с Шутдар, са четени много по-често от другите. Пожълтелите листове се разпукваха по краищата. Налагаше се да бъдат пипани крайно предпазливо. Така преглеждането им би отнело седмици.

— Имате и копия, разбира се — обърна се той към Рала.

— Нямаме.

— Но нали може да избухне пожар — смаяно промълви Лиан, — или зимна буря да отнесе покрива! Дори някое червейче е способно да унищожи онова, което съхранявате толкова грижовно.

— Основателката на нашето средище е пожелала личните й книжа да не бъдат преписвани. Зачитаме волята й. Ако бъдат унищожени… какво да се прави. Разполагаме с копия на всички други ценни документи.

Лиан издаде гърлен звук на недоволство. Преданията бяха по-важни от прищевките на отделния човек. Имаше намерение след завръщането си в Туркад да запише всичко, което е прочел, осланяйки се на безупречната си памет.

Зае се с работата. Рала седеше на табуретка и го наблюдаваше, Мейгрейт и Каран обикаляха наоколо.

На другия ден започнаха рано. За двете жени, които нямаха работа, всичко се точеше с тягостна мудност. Изписаните страници бяха избледнели с времето, а старинното наречие затрудняваше дори Лиан. Преглеждаше съдържанието на кутиите много усърдно.

— Това е всичко. Може ли да видя и каталога?

Рала го заведе при чекмеджетата. Лиан прочете съответните картички с описание на документи.

— Една липсва, вижда се по номерата. Жената се наведе над чекмеджето.

— Олеле… — Примигваше начесто. — Прав си.

— Какви са били книжата? — обади се Мейгрейт.

— Не знам, но би трябвало да са… — започна Рала.

— Нещо, което Наси е написала за златната флейта — горчиво я прекъсна Лиан. — Но вече го няма, картончето е извадено от каталога, няма и копие.

Архиварката мълчеше.

— Помните ли поне какво бе написано за употребата на флейтата? — попита я той, като насила потисна досадата в гласа си.

— Аз отговарям за съхранението им, не съм летописец. Моето задължение не е да познавам подробно документите, а само да ги предам на следващите поколения.

„Ех, защо Надирил не е тук! — вайкаше се Лиан. — Не те интересуват сегашните поколения, значи каква полза от тебе?!“ — Как да разбера дали не е писала за това в други книжа?

— Всичко в библиотеката е на твое разположение.

— Ще минат години, докато преровя всичко — обърна се той към Мейгрейт и пак изви глава към Рала. — Няма ли тук майстори или поне ученици, които познават съдържанието на тези документи?

— Уви, вече не идват.

Лиан взе свитъците от близката маса и ги прегледа, сетне ги прибра в кутията.

— Тя споменава как Шутдар използвал флейтата, но съвсем бегло… — промърмори той.

— Значи е описала надълго и нашироко разните му хитрини и гатанки, но няма нищо за най-важното? — изненада се Мейгрейт. — Изобщо ли не обяснява как той си е послужил с Тайното изкуство, за да отвори портал чрез музиката, и как е направлявал и овладявал портала при прехвърлянето?

— Дори това да го е имало в отделен трактат, няма го тук — увери я Лиан.

— И какво ти подсказва твоят нюх на летописец?

— Тъкмо такива писания имат свойството да изчезват, особено когато съществуват в един-единствен екземпляр.

Той изгледа с упрек Рала, но тя не му обърна внимание. Погледът на Мейгрейт се плъзгаше по рафтовете.

— Всеки ден е от значение. Нямаме повече време за губене. Рала затвори кутията, върна я на мястото й и ги поведе към дневната стая с огнището.

— Обядът е готов.

Докато пиеха горещ чай, толкова необходим в този студ, Мейгрейт се зае да прегледа книгата за посетители.

— Някое име ли търсиш? — попита Рала, застанала безшумно до нея.

— Да речем, Фейеламор, Игър, Мендарк, Талия, Малиен… Но има ли смисъл? Може да са били с друга самоличност.

— Наси е оставила своя разновидност на Пазителите, за да не допусне подобни натрапници. Мога да те уверя, че Фейеламор не е идвала тук, но Игър е бил при нас. И Надирил, разбира се, а Мендарк ни е посещавал многократно. Веднъж останал няколко месеца, но е било отдавна. От години не съм виждала никого от тях.

Мейгрейт въздъхна.

— Няма защо да се бавим тук.

Щом се отдалечиха от школата, тя каза натъртено:

— Някой е дошъл да прибере онова, заради което дойдохме. Чакал е флейтата да бъде изработена, за да си я присвои.

— Подозираш ли някого?

— Как да позная? Фейеламор, Игър, Тенсор, Мендарк…

— Задължително е да си отваряме очите — вметна Лиан. — Всеки негодник на Сантенар ще си протегне лапите към флейтата.

Газиха в снега до възвишението, изкачиха се по спираловидната пътека и Мейгрейт започна опитите си да отвори портал, но светещите линии не се появиха дори за миг. Накрая тя се тръшна в плитка пряспа.

— Главата ми ще се пръсне.

— Отпусни се — посъветва я Каран, — иначе нямаме шанс да се измъкнем оттук.

Мейгрейт легна по гръб и се загледа в белия връх на хълма, Щръкнал като зъб, по който се кръстосваха ръбати издатини. По тях и планинска коза не би минала.

— Вие точно къде излязохте от портала?

— Ей там — посочи Лиан, — в основата на върха. На онзи малък корниз. От него паднахме.

— Да си пробваме късмета горе.

Каран подкрепяше Мейгрейт, мъкнеха се в здрача.

— Да, тук е по-добре. Мисля, че ще успея, само главата ми да се оправи малко… Ту ми е студено, ту ми е горещо, болят ме ставите на ръцете.

Мейгрейт разтърка със сняг пламналите си бузи.

— Май е треска, а не прилошаване от магията — промърмори Каран.

Мейгрейт хвана ръцете им.

— Сега!

Около тях замъждука мрежа от тънки нишки, но изпращя и угасна. Мейгрейт пак седна в снега.

— Ще пренощуваме и ще опитаме сутринта — предложи Каран.

— Не, зле ми е. Ама наистина — изстена Мейгрейт. Капките пот на лицето й замръзваха, преди да се стекат до брадичката. — Още веднъж… колкото се може по-нависоко.

Довлякоха се някак до половината на върха, където издатината съвсем се стесняваше. По изпитото лице на Мейгрейт избиваха червени петна.

— Това е щуротия! — скара й се Каран. — Да слизаме! Мейгрейт отново протегна ръце към тях. Бледичка паяжина от линии се оформи около тримата, но Лиан притискаше гръб в скалата и нишките затрепкаха.

— Стъпи на ръба! — изхриптя Мейгрейт.

— Че аз къде съм? — сопна се приглушено той. — Полудяла е…

— Съвсем в края — издърпа го тя.

Кредата се изрони под краката му, тежестта на тялото му ги повлече надолу. Мейгрейт стисна ръцете им и писна:

— Сега!

Клетката от светлина засия и се превърна във вход на портал. Тъмата ги погълна.

Стовариха се тежко на покрива. В Туркад и тази нощ валеше дъжд.

32. Разгадаване

Всяка среща на задругата вече беше наситена с чувство за неотложност, а и безпътица. Времето им изтече, а бяха отчайващо неподготвени. Игър поддържаше армиите си в постоянна бойна готовност, обучението на нови войници продължаваше в трескаво темпо, но те бяха на ръба на бунта след нещастието в Елудор.

Мендарк лежеше през нощта и се терзаеше — така прекарваше всяка нощ. Светът, който бе закрилял цяло хилядолетие, се срутваше около него. А той бе прекрачил отвъд предела на възможното. Вероятно щеше да запази живота си още година-две, но дори губеше желанието за това. Опита се да седне и схванатите мускули не му позволиха. Какво падение…

Задъхваше се и зовеше смъртта, но щом блъскането на сърцето му в гърдите стихна, мислите му пак се насочиха към Рулке. Също както винаги. Той срещу Рулке — средоточието на живота му. Най-великата игра.

Имаха нужда от нов Магистър с неугаснал пламък в душата. Талия беше силна, прозорлива, с изявени дарби за Тайното изкуство. Той се постара да я обучи добре. Но и липсваше най-необходимият подтик — желязната твърдост, за да е готова на всичко заради смазването на врага. Мендарк би предал и най-близкия си приятел, ако това е единственият път към победата във войната, колкото ще да го разкъсват угризенията после.

„Кого се мъча да залъжа? — каза си насмешливо. — Свършено е с мен. Поражението ще опетни името ми непоправимо. Дори Велико предание няма да измие срама.“ Все пак това го подтикна да стане от леглото, да навлече торбест халат върху съсухреното си тяло и да се затътри по коридора в търсене на Лиан. Намери и него, и Каран в библиотеката.

— Къде се запиля, летописецо? — попита го немощно. — Дни наред те издирвах.

Двамата пред него се спогледаха и Лиан изтърси:

— В Салудит! Мейгрейт ни пренесе там през портал. Мендарк се смути.

— Но защо?

— Търсехме знания как е била използвана флейтата — подсети го Каран.

— Аз вече търсих там! И то преди немалко години.

— Знам — тросна се Лиан, — И ние нищо не открихме. Онзи документ е взет, както и сведенията за него в каталога. Много умно, няма що!

Мендарк съзнаваше, че Лиан се опитва да го предизвика, и лицето му остана безизразно като стената зад него.

— Лиан, смяташ се за твърде хитър и някой ден ще си изпатиш. Всички сме били неведнъж в Салудит. А ти докъде стигна с моето сказание?

Младежът трепна. — 0, напредвам, но има още работа. Всъщност не съм започнал да пиша текста.

— Кажи ми какво си направил, аз ще преценя дали се стараеш. Лиан нервно запрехвърля книжата на бюрото си. Каран седеше сковано в креслото, сякаш се опитваше да остане невидима. Мендарк си знаеше, че тя го презира, а Лиан изобщо не се занимава със сказанието, нито пък има намерение. Окаян неблагодарник! Дългът не означаваше нищо за него.

— Накрая ще отсъдят майсторите-летописци — неприязнено напомни Лиан, — щом искаш да бъде Велико предание. Не съм готов и нито думичка няма да кажа, докато не го завърша.

Мендарк се довлече обратно в стаята си, обзет от истинска паника. Спречкването му отвори очите — вече нямаше никаква власт. Не можеше да се надява, че „Предание за Мендарк“ ще бъде написано някога.

Тръшна се в леглото. У него напираше неистов, унищожителен стремеж да заличи с един замах Преданията, за да започне всичко на чисто. Последно усилие, в което да се раздаде докрай — или ще унищожи Рулке и Фейеламор, или ще се погуби. Или ще се прослави, или ще се опозори.

Май си струваше да опита. Пулсът му се ускори от мисълта да заложи всичко. Не се бе чувствал толкова настървен от цяла вечност. И накрая, независимо дали ще успее, или ще се провали — блажената забрава…

Въртеше се, но болките в гърба се засилиха. Нямаше покой за него след Хависард. „За какво ми беше това? Защо не се предадох на смъртта още тогава?“ Помнеше точно колко е живял — 1260 години. Нищо особено за кароните или фейлемите, дори за някои аакими, но изумително за човек от коренната раса.

Първото, с което се зае, след като постигна майсторство в Тайното изкуство, бе подмладяването. Оттогава го направи още тринадесет пъти и с последните пет прекали. При всяко обновяване заклинанието принуждаваше клетките в тялото да се възпроизведат в първоначалния си вид, но грешките се натрупваха. А в трънаците под Хависард беше толкова изнурен, че нямаше да е изненада, ако се бе превърнал в насекомо или маймуна.

Прахоса луди пари за най-умелите лечители и заклинатели в Туркад, но състоянието му не се подобряваше кой знае колко.

„Предполагам, че съм най-старият човек, стъпвал някога по земята на Сантенар. А умът ми е по-жив отвсякога, не съм загубил уменията си в Тайното изкуство. Нима не съм бил надарен с тези способности, за да допринеса за добруването на света? Само аз мога да го спася от онова чудовище Рулке. Но как?“ Както и да се наместваше в леглото до сутринта, нищо не отслабваше изтезанията, на които го подлагаха костите му. Сутринта Мендарк охотно би се заклал сам, ако имаше нож наблизо.

Накрая задряма. Сънят го избави от най-острите болки. И сгърчените му мускули се поотпуснаха. Не се съмняваше, че е намерил отговора. Последното обновяване. Не беше изключено заклинанието да го убие — още един великолепен хазартен залог! Но иначе Щеше да спечели. Трябваше обаче да уреди всичко най-грижливо. В Хависард се опита да го направи сам, умирайки от жажда, увиснал с главата надолу в трънаците. Този път щеше да има най-доброто, което огромното му богатство можеше да купи. Най-прославените лечители и заклинатели, най-скъпите лекове и най-мощните творения, които да подсилят заклинанието за подмладяване и да го насочат правилно.

Разполагаше с такива предмети в изобилие, но дали щяха да стигнат? Най-добре би било да се сдобие с флейтата, обаче нямаше надежда да я изкопчи от Тенсор.

Ами Огледалото? Никой не бдеше над него, а Мейгрейт лежеше болна. Нужно беше да й го отмъкне само за няколко часа — заклинанието действаше бързо. Закуцука към шнурчето на звънеца, бодър за пръв път от много дни. Талия дойде и той й изреди заповедите си.

Подготвиха се бързо, нали вече го бе правил неведнъж. До средата на нощта привършиха.

— Да започваме ли? — попита Талия.

Долавяше жаждата й да придобие и това знание. Подмладяващото заклинание беше сред най-могъщите, а той не й бе казал нищичко за него досега.

— След няколко минути.

Мендарк стигна тромаво до стаята на Мейгрейт. Знаеше, че е била в унес цял следобед. Ако някой го завареше тук, обяснението беше готово: нима нямаше право да се осведоми как е тя със здравето? Мейгрейт се въртеше в леглото, лицето й беше подуто. Къде ли е сложила Огледалото? Някъде наблизо.

Пъхна ръка под възглавницата й и, разбира се, напипа металния калъф. Пусна го в джоба си и излезе. При вратата срещна Шанд.

— Тя спи — подхвърли мимоходом Мендарк и продължи по коридора.

Щом се прибра в покоите си, легна с Огледалото в ръка. Заклинателите и лечителите се събраха около него. Талия стоеше неспокойно до тях.

— Започвайте!

Дори месец след началото на пролетта времето си оставаше същото. Никой не помнеше по-дълга зима.

Мейгрейт изобщо не заподозря, че са и взели Огледалото за малко, защото се събуди на следващата сутрин напълно възстановена и го намери под възглавницата.

Отиде да обядва с Лиан и Каран в една от трапезариите на крепостта. Игьр седеше наблизо и четеше. Вратата се отвори, влезе мъж с гладка свежа кожа на лицето, подкрепян от Талия и Осейон. Те се отдръпнаха. Мъжът пристъпи нерешително, олюля се като новородено жребче, пак залитна. Всяко следващо движение обаче беше по-овладяно.

— Кой е този? — чу Мейгрейт шепота на Лиан. — Лицето ми е познато…

Слабоватият младеж направи припряно последните крачки. Задъхан опря юмруци на масата, отметна глава назад и се разсмя сърдечно.

— Успяхме! Всичко или нищо!

— Мендарк! — слиса се Мейгрейт.

Сигурно така бе изглеждал и на младини. Беше Дори красив, въпреки че розовите бузи, широкият нос и пълните устни му придаваха излишно чувствен вид. Имаше обаче и някаква промяна, само че тя не я налучкваше…

— Благодаря ти — каза и Мендарк. — За какво?

— През нощта взех назаем твоето Огледало и то закрепи заклинанието.

— Как не се сетих! — ахна тя. Чертите му се бяха обърнали огледално.

— Няма да трае дълго — подхвърли Игър с лека завист. — Голям късметлия си, ако изкараш и година.

— Все ми е едно! — отвърна Мендарк, преливащ от благодушие. — Поживях си, не искам още.

— Но защо го направи? — заядливо попита Игър.

— Заради хазарта! — извика Мендарк. — И за да свърша работата, за която ти си негоден — да видя сметката на Рулке и Фейеламор.

И този ден отидоха пред старата пекарна, но отново си тръгнаха, нахокани безцеремонно от Тенсор.

— Ще ви кажа, когато е готова! — изкрещя след тях.

— Е, Мендарк — поклати глава Игър, — още ли мислиш, че постъпихме добре, като привлякохме Тенсор?

— Нямахме друг избор! — весело отвърна Магистърът.

А на другия ден се върна един от съгледвачите, пратени в Елудор.

— Какво е научил? — веднага попита Лиан.

— Твърде малко, летописецо — охлади нетърпението му Игър. — Стотици фейлеми са се събрали в Елудор, пазят неотлъчно всички подстъпи към долината. Явно са били предупредени, защото не успяхме да причакаме никого от тях по пътя натам.

— Тя няма да се справи със своето устройство — вметна Мейгрейт.

— Това е непосилно за фейлемите.

— След неотдавнашните ни премеждия — възрази Шанд — не бих ви съветвал да я подценявате.

— Значи е наложително да научим откъде са се взели вторите златни накити — добави Малиен.

— А има ли новини от Шазмак?

— Не се върна нито един от шпионите, които пратих там — натърти Игър. — Но пък лоши вести не липсват. Навсякъде се е разчуло светкавично за бедата в Елудор. В Куилсин и Галардил настъпват вражески армии, на север също. Половината ми империя се е разбунтувала. Всеки дребен военачалник в Мелдорин се възползва от шанса да ме захапе. Знаят, че съм слаб, и ме ръфат отвсякъде.

У околните остана впечатлението, че подготовката за война не го интересува много.

— Има и слухове, че Тилан пак се е захванал с нещо отвъд морето — каза Мендарк. — Игър, все пак предпочитам тебе пред него.

Игър свали шапката си и направи нисък поклон.

— На твоите услуги съм — промълви подигравателно.

— Говоря ти сериозно! Да използваме флейтата за нападение срещу Шазмак, преди онзи да се е надигнал.

— Едва ли ще сполучим — вяло отвърна Игър.

Мейгрейт седеше пред незапаленото огнище и прехвърляше всичко в главата си, но не стигаше до отговори. Мендарк като че пак налагаше господството си. Изобщо не й допадаше идеята той да се възползва от нейната флейта. Усети някого зад гърба си и се обърна. Каран се стресна.

— Нося ти горещ чай. Тук е направо мразовито.

— Свикнала съм, не ми пречи.

— Изглеждаш уморена. Наистина ли се възстанови след треската?

— О, да. Просто… — Мейгрейт се подвоуми. — Правех си опити с портали.

— И как е?

— Задоволително. Сега не се нуждая от никакви веществени форми, мога да ги създавам само чрез ума си.

— Не е ли опасно?

— Да, ако се объркам с насочването. И тогава е… трудно да намеря обратния път. Но пък така си осигурявам голяма свобода.

— Често ли се обърква нещо?

— Досега само веднъж. Порталът се отвори към кошмарен вихър и бях принудена да се хвърля обратно презглава. За малко не се довърших, останах на легло цял ден.

— Изобщо не те е мъчила треска, нали?

— Имах и треска, но тя мина бързо. След това ме омаломощаваха порталите. Не съм достатъчно силна.

— За кое?

— Изпадам в ужас, когато помисля за предстоящото. Как да премахна Възбраната и да възстановя равновесието, без да унищожа всичко? Нищо не ми хрумва и няма кого да попитам.

Няколко дни по-късно Лиан нахълта в трапезарията и викна на Мейгрейт и Каран:

— Елате веднага! Нещо става долу, при пекарната. Чух как Игър заповяда на войниците си да отидат там на бегом, а той и Мендарк не изоставаха от тях.

Завариха плътен обръч от стражници около зданието. Мендарк и Игър стояха пред прага. Магистърът тропаше по вратата с дръжката на кинжала си. Каран, Мейгрейт и Лиан се провряха напред през гъмжилото.

— Отваряй, Тенсор! Обкръжихме ви! Скоро им отвориха и те влязоха.

— Коварството ти е разкрито, Тенсор! — изрева Мендарк. — Къде е флейтата?

Тенсор стоеше в дъното с останалите аакими. Зад тях се свираха уплашените златари и резбари. Всички имаха изнурен вид — Тенсор не им даваше почивка.

Той се изтъпани пред своята групичка, без по нищо да проличи, че е осакатен, затова пък се виждаше колко е побеснял.

— Не разбирам бръщолевенето ти! Ние спазихме споразумението.

Сложи си копринени ръкавици, взе от тезгяха кутия, изработена от абанос и бронз, щракна ключалките и извади от черния копринен калъф сътворената наново златна флейта. В светлината на ярките фенери металът преливаше в отблясъци.

— Красива е…

Каран се пресегна да пипне въплътеното чудо.

— Не я докосвай! — Тенсор се отдръпна. — Ще повредиш гланца. Очите на Мейгрейт овлажняха, Мендарк също се взираше ненаситно.

— Не се съмнявам, че е най-възхитителното ти творение — промълви тя.

Тенсор кимна сковано. — А как звучи… Пронизаха я завист и ярост.

— Какво?! Посмял си да опиташ как свири? Тя е моя по правото на наследството!

— Не сме я използвали — ядно отвърна Тенсор. — Не сме искали да…

— Съмнявам се, че щеше да изсвири нещо повече от мелодия. Необходимо е съзнателно усилие, за да се случи и друго — сухо ги прекъсна Мендарк. — Това е основен принцип в Тайното изкуство. Каквато и мощ да е вложена в инструмента, само волята и дарбата могат да я задействат. Иначе всеки глупец би могъл да грабне флейтата и да хвърли света в хаос.

— Но защо си убеден, че ще звучи правилно, ако не сте опитвали? — намеси се Лиан.

Тенсор го смрази с поглед.

— На Аакан правим флейти от десет хилядолетия. С нашата математика можем да изчислим точно инструмента, още преди да е създаден. Всеки негов тон ще бъде безупречен.

Мейгрейт протегна ръка.

— Благодаря ти, но сега ще взема това, което ми принадлежи!

— Назад! — рязко заповяда той и аакимите стиснаха дръжките на оръжията си.

— И златото, и флейтата са мои!

По петима аакими застанаха вляво и вдясно от Тенсор. Каран усещаше и тяхното разпалено желание. Надяваха се флейтата да ги пренесе на Аакан и пред тази безумна мечта никаква дадена дума нямаше значение. Дори Малиен се тресеше от вълнение. Значи за това си е мислела, когато каза, че ще се борят срещу Рулке с всяко достъпно оръжие…

— Не и ти, моля те! — прошепна й Каран. — Не мога да повярвам, че ще ни предадеш заради флейтата.

Малиен плъзна пръсти през червената си коса и се озърна диво, сякаш не я познаваше, но се овладя.

— Няма да разбереш какво означава Аакан за нас — каза тихо. Каран впи пръсти в китката й.

— Нима означава повече от приятелството, от родството, от преживяното заедно?

Малиен отблъсна ръката й и само прошепна: — Аакан…

— Няма да ти я дам! — изръмжа Тенсор срещу Мейгрейт.

— Но нали се споразумяхме? — сащисано възрази Мейгрейт.

От очите й потекоха сълзи. Потърси с поглед подкрепа от останалите, те обаче зяпаха жадно флейтата.

— Да, опозорявам се, но аз те наблюдавах. Ти си от кароните! — изплю той думата. — С всеки ден разликите помежду ви се стапят. И все някога ще се отметнеш от нас заради Рулке, Съжалявам и че ти дадох онзи малък пръстен, но по-скоро ще строша флейтата, отколкото да допусна да върнеш Ялкара на Сантенар.

— Ами обещанието ти към мен? — разяри се Каран.

— И заради тебе няма да отстъпя!

Мейгрейт се врътна на пети и излезе тичешком, без да чуе, че Шанд я вика.

Мендарк се взираше в Тенсор, присвил очи.

— Значи това ти е било в ума. Ако не бях научил за измяната ти от моите шпиони, вече да си офейкал с флейтата.

— Моите сънародници са най-важни — сопна му се Тенсор. — Би трябвало да разбираш. Няма да ви дам флейтата.

— Малцина сте и няма да устоите срещу армия — процеди Игър.

— Ако нападнете, наредено ми е да унищожа флейтата по примера на Шутдар. Ще изчезнат и Туркад, и жителите му.

— Ще го направи, не се съмнявай — промърмори Мендарк на Игър.

— Но флейтата остава тук! — твърдо изрече Игър. — Моите стражници ще се погрижат за това.

Излязоха и Каран се огледа за Мейгрейт, но Малиен хвана ръката и и я поведе зад зданието.

— Време е да избереш, Каран. С нас ли си? Ако не, значи сме противници. Няма средно положение.

— Аз съм на страната на хората, които спазват обещанията си!

— И аз. Дали би казала същото, когато криеше Огледалото от нас?

— И какво стори Тенсор с него? Тогава не сбърках, добре ти е известно!

— Но не и когато помагаше на Рулке, за да намери отново пътя към нашия роден свят, та да държи Аакан в робство и да натрапи същото иго на Сантенар!

— Не го разбираш — неубедително възрази Каран.

— Четири хиляди години, описани в нашите Предания, ми стигат да го разбера! Каран, отчаяни сме! Трябва да ни помогнеш. Събираме армия и в момента, но няма да стигне навреме до Шазмак. Флейтата е единственият ни шанс!

Каран не можеше да забрави всичко, което аакимите бяха направили за нея, нито пък добротата на Малиен.

— А аз с какво да ви помогна?

— Мейгрейт е ключът към всичко. Или ще ни въздигне, или ще ни хвърли в бездната. Не я изпускай от поглед. Каквото и да прави, съобщавай ми.

В цитаделата отново се разгоряха спорове.

— Трябва да си я върнем. Тенсор само ни сплашва! — този път настояваше Мендарк.

— Не ми се вярва — завъртя глава Игър.

— И на кого ще разчитате да си послужи с нея, ако не допуснете Мейгрейт да я пипне? — заяде се Лиан. — Щом няма такъв човек, значи е безполезна.

— Този въпрос трябваше да си задаваме, преди да бъде сътворена флейтата! — изфуча Игър.

— Аз… може би ще се справя — запъна се Мендарк. — На времето свирех изкусно на флейта, а имам и дарбата на усета, както знаете.

— Ха! — настръхна Игър. — Много ловко си играеше с нас. През цялото време си искал да стигнем дотук.

— Шанд предложи цялото начинание още в Сухото море! — започна да се зъби и Мендарк. — И още тогава знаехме, че най-трудно ще намерим човека, който да използва флейтата. Неуморно търсех знания за нея, но ти не се ли занимаваше със същото?

— Стига! — укроти ги Шанд. — Да допуснем, че Мендарк е способен да борави с флейтата. Нека съставим план, но по-смислен от онзи, който доведе до съсипията в Елудор. Флейтата може да отвори Пътя между световете и да отнесе свирача навсякъде, където той пожелае. Вероятно дори ще премахне Възбраната, но тя не е оръжие! Ако ще с нейна помощ да проникнем в недрата на Шазмак, пак ще трябва да се браним и с други средства. А машината на Рулке хем отваря портали, хем е оръжие и щит.

— Предлагам да се въоръжим, да отнемем флейтата от Тенсор и да нападнем Шазмак, докато не е станало късно — заяви Мендарк.

— Как?

— Още обмислям подробностите.

— Катастрофата ще е по-страшна от предишната — предрече Игър — и какво ни чака после?

— Няма да хленчим тук — изсъска Мендарк, — докато Рулке и Фейеламор се дърлят за нашия свят!

Мейгрейт се върна в малката къща на брега и се усамоти там. „Защо им предадох наследството си? — гневеше се на себе си. — Всеки иска нещо от мен, но не се притича на помощ в беда.“

Щом си представи, че Тенсор ще прибегне до златната флейта в борбата срещу Рулке, тя се почувства отвратена и изиграна. Яростта заплашваше да разкъса самообладанието й, както се бе случвало неведнъж.

Седна отвън на верандата и се загледа в оловносивото море. Сега пък я налегна безмерно униние — и то й бе присъщо. Вятърът се обърна откъм залива и хвърляше пръски в лицето й. Мейгрейт не мръдна оттам цял ден, внушаваше си колко е самотна и изоставена. Небето притъмняваше. Тя сякаш позволяваше на мрака и влагата да я обгърнат, да изсмучат цялата топлина и съпричастие с другите. Връщаше се към тъгата, която бе познавала през досегашния си живот — нищо нямаше смисъл, защото и тя не беше друго, освен сечиво в чужда ръка.

Посред нощ нещо я накара да се опомни. Трепереше неудържимо, цялата подгизнала. Какво би казал Шанд, ако я види сега? Щом помисли за благото гълчене на своя дядо, се засмя, но скоро помръкна. Подведе Шанд. Нямаше да го срещне с Ялкара.

Но флейтата и принадлежеше, дори да не и стигнеше смелост да се възползва от нея. Как дръзваше Тенсор да я отнеме? Цял живот се бе подчинявала на Фейеламор, никой обаче нямаше да я лиши от безценното й наследство.

Мейгрейт захвърли мокрите дрехи, избърса се и запали огъня. Докато се преобличаше, изведнъж осъзна каква услуга й е направил Тенсор в края на краищата. Все я обиждаше, че е една от кароните, но само я подтикна да се замисли за произхода си. Тя отхвърляше всичко, което бе получила от фейлемите, а досега се бе заблуждавала, че по нищо не се различава от коренната раса. Не приемаше и тази кръвна връзка, защото я правеше съюзница на аакимите, които я излъгаха.

Преживяното в Хависард събуди онова, което се бе пренесло у нея от кароните, а посланието на Ялкара му даде сила. Щом и Тенсор, и Фейеламор са нейни врагове, дали пък кароните не са приятели? Може би й е предопределено да потърси Рулке. Тя се замисли как да си върне флейтата и да отиде в Шазмак.