Саботьорът

Недовършен бизнес

12 декември, 1934 г.

Гармиш-Партенкирхен

Айзък Бел затегна за последен път тюленовите кожи за катерене към ските си и задърпа шейната нагоре по стръмния склон, загладен от навятия сняг и хлъзгав от леда. На върха се издигаше замъка на Кинкейд. Преди да стигне до него, спря и присви очи към ореола от електрическа светлина на няколкостотин метра встрани, издаващ пропускателния пункт с бронирани машини, където германски войници пазеха пътя към главната порта.

Не забеляза никакъв признак, че войниците не са се скрили в машините от бурята и продължи катеренето си, като зави към задната страна на замъка. Извисяващото се здание бе доказателство за находчивостта и далновидността на Кинкейд. Дори и в поражението си бе успял да спаси достатъчно, за да живее в удобство. Кули маркираха двата края на голям коридор. В основата на по-далечната, където живееха охраната и слугите, грееха светлини. Единственият осветен прозорец в по-близката кула издаваше личните покои на бившия сенатор.

Бел се спря в наветите преспи под старите стени и си пое дъх.

Извади катераческа кука от шейната, разви от намотката въже с навързани възли по него и я метна високо. Желязната кука беше увита с гума и захапа безшумно в камъка. Изкачи се до ръба, като използваше възлите за ръкохватки. Беше засипан с натрошено стъкло. Разчисти наоколо с ръкав, като издърпваше стъклото към себе си, за да пада безшумно извън стената. След това се издърпа до горе, прибра навързаното въже, спусна го от вътрешната страна на стената и слезе в двора. Осветеният прозорец беше на втория етаж на пететажната кула.

Добра се до дебелата външна врата и я развинти, като остави един от болтовете, за да не се люшка вратата от вятъра. След това прекоси двора до по-малка вратичка в подножието на кулата. Ключалката беше съвременна, но шпионите на Ван Дорн бяха установили производителя, което му бе позволило да упражнява отключването й, докато можеше да се справи с вързани очи.

Бел не хранеше никакви илюзии за лесен арест. Почти бяха хванали Чарлз Кинкейд преди осемнайсет години, но им се беше измъкнал в хаоса, опустошил Европа в края на Световната война. Отново се бяха доближили до него, по време на Гражданската война в Русия, но пак не беше достатъчно. Кинкейд си беше създал приятели и от двете страни.

През 1929 г. Бел смяташе, че е хванал Кинкейд натясно в Шанхай, докато не се измъкна отново, превръщайки се в престъпника, стигнал най-близо до убийството на Уолт Тексасеца. Нямаше никакво основание да вярва, че Саботьора е станал по-малко находчив в края на шейсетте си години. Злите хора не остаряваха, защото никога не се притесняваха за други, беше го предупредил Джо Ван Дорн с една от най-мрачните си усмивки.

Ключалката изщрака и се отвори. Бел бутна вратата на смазаните й панти. Беше тихо като гробница.

Пъхна се вътре и затвори. Лампа с парафинен абажур смътно осветяваше извито стълбище, което водеше към мазе и към тъмница долу, и към жилището на Саботьора горе. Надолу висеше дебело въже за захващане при изкачването на стръмните и тесни стъпала. Бел не го докосна. Както беше изпънато от покрива до подземията, всяко движение щеше да го накара да изплющи шумно в камъка.

Извади пистолета си и тръгна нагоре.

Под вратата към жилището на Саботьора струеше светлина. Изведнъж го лъхна миризма на сапун и той рязко се обърна, усетил движение зад себе си. В тъмното се очерта фигурата на едър мъж в слугинско облекло и с кобур на кръста. Бел нападна с мълниеносна бързина, заби цевта на пистолета си в гърлото на германеца, за да приглуши вика, след което го повали в безсъзнание с юмрук в главата. Бързо го издърпа по коридора, опита една врата, която се оказа отворена и го скри вътре. Сряза шнур от завесата с ножа си и овърза с него мъжа за китките и краката. Запуши и устата му.

Трябваше да побърза. Липсата на охраната скоро щеше да се усети.

Погледна към коридора пред вратата на Кинкейд и се увери, че е пуст и тих. Вратата беше тежка, с голяма топка за дръжка. Беше научил, че Кинкейд не я заключва, разчитайки на стените, външната врата, охраната си и германските войници, които пазеха пътя.

Опря ухо на вратата. Чу музика, много смътно. Соната на Бетовен. Фонограф вероятно, тъй като радиовълните едва ли проникваха в тези планини. Толкова по-добре, че щеше да приглуши звука при отварянето. Завъртя топката. Наистина не беше заключено. Бутна вратата и влезе в затоплената меко осветена стая.

В камината пращеше огън, свещи и газени лампи хвърляха светлина по книжните рафтове, килимите и красиво оформения на касети таван. Тежкото кресло бе обърнато към огъня с гръб към вратата. Бел леко я затвори, за да не предупреди с въздушното течение Саботьора. Постоя мълчаливо няколко мига, докато очите му се приспособят към светлината. Музиката свиреше отнякъде другаде, зад друга врата.

Айзък Бел проговори с глас, който изпълни стаята.

— Чарлз Кинкейд, арестувам те за убийство.

Саботьора скочи като пружина от тежкото кресло.

Все още беше със здраво телосложение, но шейсет и деветте му години си личаха. Леко изгърбен, облечен в кадифен смокинг и с очила, Кинкейд можеше да мине за оттеглил се от бизнеса банкер или дори за университетски професор, ако не бяха белезите от чудодейното измъкване от каньон Каскейд. Лявата страна на чаровното му някога лице беше сплескана заради счупена кост. Лявата му ръка свършваше рязко малко под лакътя. Изражението му беше грозно като белезите. Очите му бяха изпълнени с горчивина, устата — изкривена от разочарование. Но това, че видя Айзък Бел изглежда го оживи и поведението му стана язвително и пренебрежително.

— Не можеш да ме арестуваш. Това е Германия.

— Ще се изправиш на съд в Съединените щати.

— Да не би слухът ти да е отслабнал с възрастта? — подигра се Кинкейд. — Чуй ме добре. Като верен приятел на новото правителство се радвам на пълната защита на държавата.

Бел извади белезниците от скиорското си яке.

— По-лесно би било да те убия, вместо да те взема жив. Тъй че не забравяй какво стана с носа ти последния път, когато се опита да се дръпнеш бързо, докато ти слагах прангите. Обърни се.

Като държеше пистолета насочен в Кинкейд, щракна едната халка около здравата китка, а другата плътно над лакътя на отрязаната ръка. Убеди се, че бившият сенатор няма да може да я измъкне.

Изщракването на ключа на белезниците като че ли парализира Чарлз Кинкейд. Отпаднал духом попита с измъчен глас Айзък Бел:

— Как можа да ми го причиниш? Немската полиция задържа всеки, който се приближи на трийсет километра от замъка ми.

— Точно затова дойдох сам. През задния вход.

Кинкейд изпъшка, оставил всякаква надежда. Бел погледна пленника си в очите.

— Ще си платиш за всички престъпления.

Музиката рязко прекъсна и детективът осъзна, че не е слушал фонограф, а истинско пиано. Чу отварянето на врата, шумоленето на коприна, и Ема Комдън влезе в стаята с плавна походка, в стилна рокля със скосено деколте, излята сякаш по извивките на тялото й. Също като Кинкейд лицето й издавеше възрастта, но без белезите и горчивия гняв, загрозили неговото. Бръчките от възрастта около тъмните й очи се раздвижиха в сърдечна усмивка, но погледът й остана сериозен.

— Здравей, Айзък. Винаги съм знаела, че ще те видя отново някой ден.

Бел се изненада. Винаги я беше харесвал, до момента, в който разбра, че е била съучастничка на Кинкейд. Невъзможно беше да се отдели нейното шпиониране за Саботьора от неговите убийства. Каза й хладно:

— Ема, за твое щастие имам място само за един, иначе и ти щеше да дойдеш с мен.

— Спокойно, Айзък. Ще ме накажеш, като го отведеш от мен. И ще страдам за престъплението по начин, който само ти би могъл да разбереш.

— Какво имаш предвид?

— Така, както ти обичаш Марион, аз обичам него… Може ли да се сбогувам?

Бел отстъпи.

Тя се повдигна на пръсти, за да целуне Кинкейд по обезобразената буза. В същия момент плъзна малък джобен пистолет към стегнатата в белезниците ръка на Кинкейд.

— Ема, ще застрелям и двама ви, ако му подадеш оръжието. Пусни го!

Тя замръзна. Но вместо да пусне оръжието или да го насочи към него, натисна спусъка. Изстрелът бе приглушен от тялото на любовника й. Той залитна силно и падна по гръб на пода.

— Ема! — изпъшка Кинкейд. — Какво става, по дяволите?

— Не мога да понеса мисълта, че ще умреш в затвора или ще бъдеш екзекутиран на електрическия стол.

— Как можа да ме предадеш?

Ема Комдън понечи да отговори, а след като не можа, се извърна умолително към Айзък Бел.

— Не те е предала — отвърна мрачно Бел вместо нея. — Даде ти дар, който не заслужаваш.

Кинкейд затвори очи. Издъхна с шепот на устните.

— Какво каза? — запита я Бел.

— Каза „Заслужавам всичко, което искам“. Беше най-ужасното му убеждение и най-голямата му сила.

— Все пак идва с мен.

— Ван Дорн никога не се предават, докато не хванат човека си? — каза тя с горчивина. — Жив или мъртъв?

— Никога.

Ема се смъкна на колене и захлипа над тялото на Кинкейд. Бел все пак се трогна.

— Ще се оправиш ли тук? — попита я тихо.

— Ще оцелея — отвърна тя. — Винаги съм оцелявала.

Ема Комдън се върна на пианото си и засвири тъжен бавен раг. Докато Бел коленичеше, за да вдигне тялото на Саботьора на рамото си, разпозна меланхоличната импровизация на песен, която беше свирила на специален влак на гара Оукланд, „Краставички и чушлета“ на Адалайн Шефърд.

Бел понесе тялото на Саботьора надолу по стълбите, през вратата на кулата и излезе на снега. В другия край на двора мина през масивната порта и покрай стената до шейната, която беше оставил. Завърза го в платнената носилка, сложи ските си и пое надолу по склона.

Прекият маршрут беше донякъде по-лесен от жестокото бъхтене през долината — пет километра стръмни, но равномерни склонове. И макар снегът да падаше по-силно от всякога, навигацията надолу беше проста работа. Но, както го беше предупредил Ханс, склонът изведнъж се накланяше много по-рязко в последния километър до селото. Уморен и започнал да губи контрол над краката си, Бел падна. Вдигна се, изправи шейната и се приближи достатъчно, за да може да види светлините на железопътната станция, преди да падне отново. Отново на ските и с изправена шейна измина последните двеста метра без повече произшествия и спря зад един навес близо до станцията.

— Халт!

От входа го наблюдаваше един мъж. Бел разпозна тренчкота и шапката с козирка на старши офицер от Гехайме Щатсполицай — немската полиция.

— Приличаш на излязъл от водевил.

— Ще го приема като комплимент — каза Арчи Абът. — И ще откарам приятеля ни в багажния вагон. — Докара дървен ковчег на колела от навеса. — Трябва ли да се притесняваме, че няма да му стига въздухът за дишане?

— Не.

Положиха Кинкейд, все още стегнат на носилката, в ковчега и завинтиха капака.

— Влакът навреме ли е?

— Виелица не може да забави немски влак. Взе ли си билета? Ще се видим на границата.

Облак сняг, завихрен от снегорина, заискри пред фара на локомотива, навлязъл с пухтене в станцията. Бел се качи и показа билета си. Едва след като се отпусна благодарно в плюшената седалка на купето първа класа, осъзна колко беше премръзнал, уморен и натъртен.

Въпреки това изпитваше дълбока радост и удовлетворение. Саботьора беше приключил, наказан беше за престъпленията си. Чарлз Кинкейд нямаше да убива повече. Бел се запита дали Ема Комдън бе наказана достатъчно заради шпионирането на Озгуд Хенеси. Дали не я беше оставил да се измъкне безнаказано? Не. Никога нямаше да е свободна, докато не се спасеше от затвора на сърцето си. А това, както знаеше Айзък Бел повече от всеки друг, никога нямаше да се случи.

Час по-късно влакът забави при Митенвалд. Кондукторите преминаха, за да предупредят пътниците да приготвят документите си за проверка.

— Дойдох да карам ски — отвърна Бел на въпроса на граничния служител.

— Какъв е този „багаж“ в багажния вагон?

— Един стар приятел се разби в дърво. Помолен бях да придружа тялото му до дома.

— Покажете ми!

Войници, въоръжени с пушки „Карабинер 986“ застанаха мирно в коридора и придружиха Бел с граничаря до багажния вагон. Арчи Абът седеше на ковчега. Пушеше цигара „Щурм“ — добър щрих според Бел, тъй като марката „Щурм“ беше собственост на нацистката партия.

Абът не си направи труда да стане заради граничаря. Изгледа го пренебрежително със студените си сиви очи и излая на безукорен отсечен немски:

— Жертвата беше приятел на Райха.

Граничарят щракна с пети, отдаде чест, върна документите на Бел и отведе със себе си войниците. Бел се задържа в багажния вагон. Половин час по-късно слязоха в Инсбрук. Австрийски носачи натовариха ковчега на катафалка, придружена от дипломатическа лимузина. На двете возила се вееше американският флаг.

Асистент шарже д’афер стисна ръката на Бел.

— Негово превъзходителство посланикът изпраща съжаленията си, че не можа да ви поздрави лично. Трудно се оправя тези дни. Стари футболни рани, знаете.

— И половин тон мас — промърмори Абът. В битката си с Голямата депресия президент Франклин Делано Рузвелт беше обезоръжил реакционните вестници на Престън Уайтуей, назначавайки стария шеф на Марион за посланик в Австрия.

Бел отпусна ръка на капака на ковчега.

— Кажете на посланик Уайтуей, че агенция Ван Дорн оценява помощта му и му предайте личните ми благодарности… Един момент!

Извади от сакото си етикет за доставка, облиза гърба и го залепи на ковчега. Гласеше:

Беше влажно студено утро в Париж, когато Айзък Бел слезе от влака си на „Гар дю л’Е“. Махаше за такси, но се спря и погледна с възхищение елегантната синьо-черна кола „Бугати 41 Роял“. Рекламирана като най-скъпата кола на света, тя беше извън всякакво съмнение толкова изящна, колкото и величествена.

Бугатито спря безшумно до бордюра пред Бел. Униформеният шофьор скочи от отворената си кабина.

— Бонжур, мосю Бел.

— Бонжур — отвърна Бел и се зачуди: „Сега пък какво?“ Съжали, че беше оставил немския си автоматичен пистолет в чантата.

Шофьорът отвори вратата на луксозното отделение за пътници.

Марион Морган Бел потупа седалката до себе си.

— Помислих, че ще ти хареса да се повозиш.

Айзък влезе и я целуна топло.

— Как мина? — попита тя.

— Приключи — отвърна й той. — Джо Ван Дорн трябва вече да е качил тялото му на крайцер в Средиземно море. До две седмици ще е в Щатите.

— Поздравления. — Марион знаеше, че щеше да й разкаже всичко, когато бъдеше готов. — Толкова съм щастлива, че те виждам.

— И аз. Но нямаше защо да ставаш толкова рано.

— Е, не съм напълно станала. — Отвори горницата на палтото си, за да се види червената й копринена нощница. — Помислих, че ще искаш закуска.

Колата плавно се вля в трафика. Бел хвана ръката й.

— Може ли да те попитам нещо?

— Всичко. — Притисна дланта му до бузата си.

— Откъде взе този „Бугати Роял“?

— О, това ли? Отбих се снощи за чашка в хотелския бар и най-сладкият французин се опита да ме свали.

От едно на друго и накрая настоя да използваме тази кола, докато сме в Париж.

Айзък Бел изгледа жената, която беше обичал почти трийсет години.

— „Най-сладкият французин“ не е фраза, която би успокоила съпруг. Защо според теб този стар джентълмен е бил толкова щедър с автомобила си?

— Не е стар. Доста по-млад е от теб. Въпреки че едва ли е в толкова добра форма, бих добавила.

— Радвам се да го чуя. Все пак искам да знам как го очарова, за да ти даде колата си.

— Беше безнадежден романтик. Милото момче буквално се просълзи, когато му казах защо не бих могла да изляза с него.

Айзък Бел кимна. Изчака, докато се увери, че може да се довери на гласа си.

— Разбира се. Каза му: „Сърцето ми е вречено“.

Марион го целуна по устните.

— Сълза ли е това в окото ти?