Саботьорът

34

1 ноември, 1907 г.

Каньон Каскейд, Орегон

Със зачервено лице и пламнали очи главният строител на „Южен Пасифик“ Майк Малоуни нахлу от устието на Тунел 13, последван от помъкнали тежки релси носачи и локомотив зад тях, бълващ пара и дим.

— Някой да разкара онзи локомотив оттам, преди да е станал на мазало.

Чарлз Кинкейд побърза да измъкне своя „Томас Флайър“.

Айзък Бел се обърна към Озгуд Хенеси с въпроса:

— Изненадан ли сте, че заварихте сенатора да ви чака тук?

— Никога не ме изненадват мъже, надяващи се да се докопат до наследството на дъщеря ми — отвърна Хенеси над трополенето на бригадите, които разстилаха каменния баласт пред машината и полагаха траверсите.

Сенатор Кинкейд се върна тичешком.

— Господин Хенеси, най-важните бизнесмени и банкери на Калифорния желаят да вдигнат банкет във ваша чест в хижа Каскейд.

— Нямам време за банкети, преди да съм положил линията над онзи мост и да построя възлите си от другата страна.

— Не можете ли да дойдете довечера?

Майк Малоуни се приближи навъсен към тях.

— Сенаторе, много ли ще ви притесня, ако ви помоля да бъдете така добър да разкарате онзи проклет автомобил, преди да съм наредил на момчетата да го хвърлят в пропастта?

— Току-що го преместих.

— Още ми се пречи на пътя.

— Премести го — изръмжа Хенеси. — Железопътна линия строим тук.

Бел се загледа след Кинкейд, който се втурна да мести колата си, и каза на Хенеси:

— Бих искал да видя какви ги кроят на този банкет.

— И защо, по дяволите?

— Това, че Кинкейд е тук днес, е странно съвпадение.

— Казах ти, върти се около дъщеря ми.

— Саботьора има вътрешна информация за „Южен Пасифик“. Откъде знае за плановете ви?

— И това ти казах. Някой интригант е събрал две и две. Или някой глупак се е раздрънкал.

— Така или иначе, кръгът ви е достъпен за Саботьора.

— Добре — каза Хенеси. — Мога да изтърпя един банкет, ако и ти можеш. — Повиши глас, за да надвика шума на работниците: — Кинкейд! Кажи на приятелите си, че ако поканата им е в сила до три дни, ще я приема.

Сенаторът изрази изумление.

— Не бихте могли да прехвърлите моста и да положите линията толкова скоро, разбира се.

— Глави ще хвърчат, ако не го направя.

Съсухреният стар мъж щракна с пръсти. Към него притичаха инженери и разгънаха чертежи. След тях се струпаха проучватели с теодолити и жалони.

Айзък Бел спря Кинкейд, докато се качваше в колата си.

— Странно съвпадение, че срещата ви е точно тук.

— Ни най-малко. Искам Хенеси на моя страна. След калифорнийските господа бяха готови да наемат цялата хижа, за да ме убедят да се кандидатирам за президент, реших, че няма да е зле да е близо до него.

— Още ли ви убеждават упорито? — попита Бел, спомнил си разговора им по време на „Фолиз“.

— По-упорито от всякога. В момента, в който кажеш „да“ на хора като тях, мислят, че си техен.

— Искате ли поста?

В отговор Чарлз Кинкейд пъхна широката си длан под ревера на шлифера си и го обърна. На агитационната значка, скрита под плата пишеше: „Кинкейд — президент“.

— Паролата е „Мъм“.

— Кога ще си покажете значката?

— Смятам да изненадам господин Хенеси на банкета му. Искат и вие да дойдете, след като разбраха, че сте човекът, който спаси линията от Саботьора.

Не прозвуча искрено в ушите на детектива.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Бел.

Сенаторът се престори, че не забелязва проницателния поглед на Бел. Знаеше, че заблудата му за президентската кампания нямаше да подведе задълго детектива на Ван Дорн. Но се държеше и очите му обхождаха с любопитство блесналия мост, все едно че нямаше никаква грижа на света.

— Онова широко плато от другата страна на дефилето — подхвърли той небрежно, — изглежда подходящото място Хенеси да построи свръх съвременните си възли. — Наистина трябваше да е станал актьор, помисли си с гордост.

— Съжалявате ли, че оставихте инженерството? — попита го Бел.

— Щях, ако политиката не ми допадаше толкова. — Кинкейд се засмя. След това остави усмивката си да помръкне, за да изобрази съжаление. — Може би щях да се чувствам различно, ако бях толкова гениален инженер като господин Мауъри, който построи този мост. Вижте конструкцията. Какво изящество, каква сила. Той беше звезда. Все още е, въпреки възрастта си. Аз не бях нищо повече от способен калфа.

Бел го гледаше втренчено.

Кинкейд се усмихна.

— Гледате ме странно. Това е защото още сте млад, господин Бел. Почакайте да минете четирийсетте. Ще научите ограниченията си и ще намерите други области, в които бихте могъл да сте по-добър.

— Например да се кандидатирам за президент ли? — подхвърли небрежно Бел.

— Точно!

Кинкейд се засмя, плесна детектива по твърдото като скала рамо и скочи в своя „Томас Флайър“. Усили мотора, който бе оставил да работи и подкара надолу по склона, без да погледне повече назад. Всеки намек, че е притеснен, щеше само да подхрани въображението на детектива.

Всъщност ликуваше.

Озгуд Хенеси настъпваше на пълна пара и безразсъдно пъхаше главата си в клупа. Колкото по-скоро мостът прехвърлеше отсечката, толкова по-скоро щеше да увисне Озгуд. Защото ако новите възли в предния край на строежа бяха главата на Хенеси, а тялото му беше железопътната империя „Южен Пасифик“, то мостът над каньон Каскейд беше вратът му.

35

Айзък Бел внедри хора във всяка работна бригада, за да следят за саботаж.

Хенеси му беше казал, че пробиването е само началото. Възнамеряваше да строи колкото може по-далече след моста до първия сняг. Дори и най-страхливият банкер на Уолстрийт, хвалеше се железопътният предприемач, щеше да бъде успокоен от доказателството, че „Южен Пасифик“ е готова да продължи строителството на пряката отсечка, щом снегът започнеше да се топи през пролетта.

Бел назначи конни патрули да пазят маршрута, който железницата проучваше през планините. След това помоли Джетро Уат да поеме командването на железопътната си полиция. Двамата обиколиха моста и се споразумяха да подсилят частите, пазещи стълбовете долу и платното горе. После инспектираха на коне околния район, едрият Уат яхнал огромно животно, наречено Гръм, който непрекъснато се опитваше да захапе крака на полицейския шеф. Уат укроти животното, като го перна по главата, но всеки познавач на коне знаеше, че Гръм просто се забавлява.

До вечерта на първия ден трескава дейност, дърводелците бяха вдигнали временно укрепване в Тунел 13 и дървен навес против падащи камъни около изсечения наскоро портал. Зидари поеха работата след тях и започнаха да вдигат каменните стени. А релсовите бригади бяха положили трасето от тунела до ръба на дефилето.

Червеният влак на Озгуд Хенеси забълва пара през тунела, бутайки пред себе си низ тежко натовари със строителен материал вагони до зорко охранявания мост. Строителните бригади разтовариха релсите и работата продължи на електрическо осветление. Траверсите, осигурени от дъскорезницата нагоре по течението на реката в планините, вече бяха положени на моста. Тежки чукове за набиване на клинове вече кънтяха в нощта. След като релсите бяха монтирани, локомотивът на Хенеси избута тежките товарни вагони към платното на моста.

Хиляда железопътни строители затаиха дъх.

Чуваха се само механични звуци, пухтенето на локомотива, динамото, захранващо лампите и стърженето на лято желязо по стомана. Когато най-предният натоварен с релси вагон пое напред, всички очи се извърнаха към Франклин Мауъри. Старият мостостроител наблюдаваше внимателно.

Айзък Бел чу как Ерик, очилатият асистент на Мауъри, заяви уверено:

— Господин Мауъри беше също толкова спокоен, когато довърши отсечка Люсин за господин Хенеси над Солт Лейк.

— Но онзи участък беше много по-близо до водата — каза един земемер с побеляла коса, присвил очи над дълбокото дефиле.

Мауъри се подпря равнодушно на бастуна си. Закръгленото му лице не издаваше никакво чувство, никакво притеснение не раздвижваше острата му брада стил „Ван Дайк“. Беше захапал незапалена лула в широката си добродушно усмихната уста.

Бел наблюдаваше лулата. Когато товарният влак стигна до другия край на моста без произшествие и работниците го поздравиха с радостни възгласи, Мауъри извади лулата от устата си и измъкна трески от счупения й ствол от зъбите си.

— Хванахте ме — ухили се той на Бел. — Мостовете са странни твари, силно непредсказуеми.

До обед монтираха втория коловоз на моста.

След дълга и трескава дейност положиха десетина странични коловози. Скоро далечното плато бе превърнато в съчетание от железопътен възел и строители район. Специалният червен влак на Хенеси мина над дефилето и спря на издигнат страничен коловоз, от който президентът на „Южен Пасифик“ можеше да наблюдава цялата строителна операция. Непрекъснат поток от товарни влакове започна да прехвърля моста. Изпънаха се телеграфните жици, за да предадат добрата новина до Уолстрийт.

Телеграфистът на Хенеси връчи на Бел свитък кодирани съобщения.

Никой оператор телеграфист на континента не беше по-внимателно проучван от агенция Ван Дорн, от Дж. Дж. Медоуз. „Безукорно честен и не задължен на никого“, беше оценката. Но след като споменът за телеграфистите ренегати и стълкновението им с Уолт Хатфийлд Тексасеца все още беше пресен, Бел предпочиташе да не рискува. Цялата му кореспонденция с Ван Дорн беше кодирана. Заключи се в личното си купе и ги разшифрова.

Бяха първите резултати от задкулисното разследване, което беше поръчал, за да разкрият шпионина във вътрешния кръг на президента на железницата. Нищо в досието на главния инженер на „Южен Пасифик“ не намекваше, че не е почтен човек. Беше верен на компанията, верен на Озгуд Хенеси и верен на високите стандарти на професията си.

Същото се казваше и за Франклин Мауъри. Животът на конструктора на мостове бе като отворена книга пълна с професионални постижения. Многобройните му благотворителни дейности включваха службата му като директор на методистко сиропиталище.

Лилиан Хенеси беше арестувана изненадващо много пъти за толкова млада и привилегирована жена, но само при демонстрации за правото на глас. Обвиненията винаги биваха отхвърляни. Доказателство за силно увлечение в политиката или за властта на един предан баща, който между другото беше президент на най-голямата железопътна компания в страната.

От двамата банкери, споменати от Хенеси като заподозрени, които биха могли да са отгатнали плановете му, единият беше съден за финансова измама, а другият — споменат като замесена страна в бракоразводно дело. Единият адвокат се оказа лишаван от адвокатски права в Илинойс, другият беше натрупал състояние в търговия с железопътни акции, като купувал с предварителна информация за намеренията на компаниите. При по-внимателно проучване, съобщаваха следователите на Ван Дорн, се оказваше, че двамата банкери са извършили нарушенията си на младини, а лишеният от права адвокат след това си ги беше възстановил. Но притежателят на капитала, Ерастъс Чарни, привлече интереса на Бел, след като явно беше човек, който играеше на борсата с предварителна информация накъде духа вятърът. Изпрати телеграма с нареждане да поровят по-надълбоко в делата на Чарни.

Но не беше изненадан, че живата и одухотворена госпожа Комдън беше живяла колоритен живот, още преди да стане любовница на железопътния магнат, дете чудо пианист, беше изнесла дебютния си концерт с Нюйоркската филхармония на четиринайсетгодишна възраст, изпълнявайки „Концерт за пиано и оркестър №2 във фа минор“ — труден за свирене на всяка възраст, отбелязваше оперативният на Ван Дорн. Беше обиколила на турне Съединените щати и Европа, където бе останала, за да учи в Лайпциг. Беше се оженила за богат лекар с връзки в германския двор, който след това се беше развел с нея, след като избягала с офицер аристократ от Първа гвардейска кавалерийска бригада. Бяха живели заедно в Берлин, докато се намесила скандализираната фамилия на офицера. Ема след това се омъжила за мизерстващ художник портретист на име Комдън, но след година овдовяла. Безпарична и след като дните й на концертиране на пиано бяха останали зад гърба й, вдовицата Комдън беше слязла в Ню Йорк, обиколила до Ню Орлиънс и Сан Франциско, докато накрая отвърнала на вестникарска обява и я наели за възпитателка на Лилиан Хенеси. Номадският й начин на живот бе продължил на луксозния специален влак, нает от вечно движещия се Хенеси. В редките случаи, когато раздразнителният Озгуд се появяваше на публични събития, чаровната госпожа Комдън винаги беше до него. И тежко на политика, банкера или индустриалеца, чиято съпруга си позволеше да се отнесе презрително с нея, отбелязваше оперативният на Ван Дорн.

Животът на Чарлз Кинкейд се оказваше далеч не толкова колоритен, колкото вестниците на Престън Уайтуей се опитваха да убедят читателите си. Беше следвал за кратко инженерство във военната академия Уест Пойнт, след това се бе прехвърлил в цивилно инженерство в университета на Западна Вирджиния, направил бе дипломната си работа в „Technishe Hochschule“ в Мюнхен, а после бе нает от германска фирма в строежа на Багдадската железница. Фактите зад прякора „Героя инженер“ бяха спорни. Това, че турските революционери бяха уплашили американски сестри и мисионери, взели страната на арменските бежанци, беше достоверно. Писанията на вестника на Уайтуей за ролята на Кинкейд в тяхното спасяване — „не толкова“, както отбелязваше язвително оперативният на Ван Дорн.

Бел прати обратно още два въпроса по телеграфа: „Защо Кинкейд е напуснал Уест Пойнт?“ и „Кой е Ерик Соарес?“

Асистентът на Франклин Мауъри винаги беше до него. Каквато и специална информация да знаеше за делата на Хенеси конструкторът на мостове, младият Ерик също щеше да я знае.

Но като стана дума за млади асистенти, защо Джеймс Дашууд се бавеше толкова с намирането на ковача, изработил куката за дерайлирането на специалния влак „Коустлайн“? Айзък препрочете подробните доклади на Дашууд. След това прати нареждане на асистента в офиса в Лос Анджелис:

След това получи доклад от офиса в Канзас, според който Ерик Соарес бил сирак, когото Франклин Мауъри спонсорирал в университета в Корнуел и след това го взел за свой асистент. Соарес, според някои описания, се оказваше надарен инженер, според други — парвеню, издигнало се на гърба на прочут с щедростта си човек.

Бел разсъди над факта, че на Мауъри не му бяха останали физическата издръжливост и пъргавината, необходими, за да върши работа на терен без чужда помощ. Ерик щеше да изпълнява задълженията, изискващи физическа активност, като инспекцията на работата, извършена на моста. Телеграфира до Канзас сити да продължат да ровят.

— Частна телеграма, господин Бел.

— Благодаря, господин Медоуз.

Бел отнесе телеграмата в купето си с надеждата, че е от Марион. Точно така се оказа и той възкликна радостно, щом прочете:

Бел се обади на Лилиан Хенеси. Плановете му да се измъкне от ухажванията на момичето и в същото време да спаси Арчи Абът от опеката на майка му изглежда действаха. След завръщането му от Ню Йорк повечето им разговори клоняха към темата Абът и тя вече беше склонна да не се отнася към Бел като към обожавания по-възрастен братовчед. След като поговориха, отвърна на Марион с:

Докато продължаваше с разследването си и укрепваше защитата на моста над каньон Каскейд, железният път напредваше. Два дни след като отсечката прехвърли каньона, на строителния район на отсрещното плато имаше място и коловози, които да поемат непрекъснато пристигащите композиции товарни платформи със стоманени релси, клинове, баласт и въглища. Докараха на части цех за третиране с креозот. Беше сглобен до струпаните траверси и скоро започна да бълва отровен черен пушек, докато суровото дърво влизаше от единия край и излизаше от другия, напоено с консерванти.

Вагоните, докарали траверсите по лъкатушещата по стръмните склонове линия от далечната компания за дървен материал „Източен Орегон“, сега караха дъски и греди. Цял влак с дърводелци сглобяваха депа с ламаринени покриви за локомотивите, електростанции с динамо машини за електричество, ковашки работилници, кухни, бараки за строителните бригади, конюшни за мулета и коне.

Пробил през последния тунел, прикачил линията с моста и свързан чрез него със стратегически железопътни възли, Хенеси вече можеше да докарва хора и материал пряко от Калифорния. Задачата с охраняването на шестстотин и петдесет километровото трасе, както и на моста, се падаше на детективите на Вая Дорн и железопътната полиция на „Южен Пасифик“. Айзък Бел настоя пред Ван Дорн да заеме части от армията на САЩ, за да подпомогнат изтънялата им сила.

На дванайсет километра над моста на каньон Каскейд, гората на компания за дървен материал „Източен Орегон“ кънтеше от сутрин до мрак от непрестанната сеч на двуострите брадви. Модерни тежки рудани свличаха дървени трупи от най-стръмните склонове. „Парни магарета“ — мощни стационарни парни машини — въртяха барабани с телено въже, които влачеха трупите до дъскорезната по платно от дебели греди. Траверса след траверса се изсичаше, подравняваше и отпращаше с фургони по ужасните пътища надолу. Щом работата спреше през нощта, изтощените дървосекачи чуваха далечния писък на локомотивни свирки, които им напомняха, че и докато спяха, железният път гладува за още дърво.

За коларите, които доставяха гредите на възела, разстоянието между моста и лагера изглеждаше не дванайсет, а сто и двайсет километра. Планинските пътища бяха толкова неравни, че Джийн Гарет, амбициозният и алчен началник на дъскорезницата, беше благодарен на Паниката, докарала тези трудни времена. Ако икономиката бе процъфтявала, фабриката щеше да е в недостиг на работна ръка. Мулетарите щяха да си потърсят работа другаде, вместо да катерят планините за поредния товар. А дървосекачите, спуснали се на издълбани от дърва канута по речните бързеи, за да отпразнуват съботните нощи след плащането на надниците, нямаше да извървят дванайсет километра обратно, за да работят в неделята.

До дърводобивния лагер се запълваше огромно изкуствено езеро. Калната вода се свличаше ежедневно от склоновете на естествената чаша, оформена там, където при река Каскадата се събираха три хълма. Четвъртата страна представляваше груба язовирна стена, построена от изтъркаляни камъни и дървени трупи. Издигаше се на петнайсет метра над първоначалния зид, вдигнат за воденичен улей, който да захранва трионите. Сега енергията идваше от парните магарета, които новите собственици на дъскорезница „Източен Орегон“ бяха докарали на части с волски коли. Първоначалното езерце бе изчезнало под непрекъснато пълнещия се язовир. Хамбарите за мулета, бараките и кухните, бяха премествани два пъти заради вдигащата се вода.

Саботьора се гордееше с този язовир.

Беше го замислил на принципа на вировете, строени от бобрите, които задържаха водата, без да я спират напълно. Замисълът му включваше гигантски дънери вместо съчки и двуметрови канари вместо бучки кал. Номерът беше да задържи достатъчно от водния поток, за да напълни езерото, като в същото време пропуска толкова, че надолу по течението всичко да изглежда нормално. И да изглеждаше нивото на реката малко по-снижено от обичайното за късната есен, малко обитатели щяха да го забележат. А тъй като мостът над каньон Каскейд бе новопостроен, старите маркери за водното ниво липсваха, така че нямаше как да се сравни речният поток, кипящ около подпорните каменни стълбове.

Директорът Гарет изобщо нямаше да запита за предназначението на бента, нито за огромната инвестиция в обект, твърде отдалечен за доставяне на дървен материал, с който да се изплати вложеното. Фиктивната корпорация на Саботьора, която тайно беше изкупила дърводобивното предприятие, плащаше на директора на дъскорезницата тлъст бонус за всяка дъска и траверса, доставена на строежа на линията. Гарет се интересуваше само как да изстиска още малко работа от дървосекачите си, преди зимата да го принуди да затвори.

Езерото продължаваше да набъбва с есенните дъждове, напълнили безбройните потоци и бързеи, вливащи се в реката. С горчив хумор Саботьора беше нарекъл езерото „Лилиан“ на упоритото момиче, което го бе отхвърлило. Пресметна, че вече над милион тона вода бяха напълнили дълбокото дефиле. Езеро „Лилиан“ представляваше милионтонна застрахователна полица, в случай че дефектите, които бе вградил в моста на каньон Каскейд, не го накараха да рухне от само себе си.

Обърна коня си и подкара нагоре по пътеката около километър и половина до дървената барака, скътана в сечище край един извор. До нея под брезентов навес бяха струпани дърва за огрев. От комина от кал и съчки се вдигаше дим. Единственият прозорец гледаше към пътя. Отвори за пушечна стрелба по четирите стени на колибата осигуряваха 360 градуса огнево поле.

Филип Доу излезе пред вратата. Беше стегнат хладнокръвен четирийсетгодишен мъж, гладко обръснат, с гъста къдрава черна коса. Родом от Чикаго, беше облечен в нелепи за обиталището си тъмен костюм и бомбе.

Пронизващият му поглед и хладното лице можеха да са на полицай ветеран, на армейски снайперист или на професионален убиец. Беше последното, с награда от десет хиляди долара „жив или мъртъв“ за главата му, обявена от Асоциацията на собствениците на мини. За шестнайсет години жестоки удари в Кьор д’Алейн, Филип Доу беше убил, по собствените му думи, „мнозина плутократи, аристократи и всякакви други плъхове“.

Хладнокръвен, с талант на лидер и със строг кодекс за лична чест, която поставяше лоялността над всичко, Доу представляваше рядко изключение от правилото на Чарлз Кинкейд, че никой съучастник, който е видял лицето му не оцелява, още по-малко ако знаеше истинската му самоличност. Кинкейд беше предложил убежище, когато убийството на губернатор Стюненбърг беше направило територията на северен Айдахо твърде опасна за Доу. Убийственият майстор на палката, ножа, пистолета и експлозива пребиваваше жив и здрав в колибата си в дървосекаческия лагер на Саботьора, трогателно благодарен и абсолютно лоялен.

— Айзък Бел слиза до хижата за банкета тази вечер. Разработил съм план за засада.

— Ченгетата на Ван Дорн не са лесни за убиване — отвърна Доу. Каза го като факт, не като оплакване.

— Някой от момчетата ти не е ли навит да щракне капана?

„Момчетата“ на Доу бяха група закоравели дървосекачи, които беше стегнал в опасна банда. Много от тях бягаха от закона, откъдето идваше и привлекателността на отдалечения обект на компания за дървен материал „Източен Орегон“. Повечето от тях бяха готови да извършат убийство срещу заплащане, вместо да превиват гърбове в сеченето на дърва. Чарлз Кинкейд никога не се занимаваше пряко с тях — никой не знаеше за връзката с него — но под командата на Доу бандитите разширяваха обхвата на Саботьора, било за устройване на нападение на железопътната линия или за тероризиране на платените му, но колебливи понякога извършители. Беше изпратил двама от тях до Санта Моника, за да убият ковача, който беше видял лицето му. Но ковачът беше изчезнал, а дървосекачите избягаха. Рехаво залесената слънчева Южна Калифорния не беше безопасно място за мускулести, мустакати, облечени във вълна дървари с цена, обявена за главите им.

— Лично ще го направя — заяви Доу.

— Идва жена му — каза му Саботьора. — Предполага се, че ще бъде разсеян. Това би трябвало да ги улесни да го изненадат.

— Все пак ще го направя сам, сенатор. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

— Оценявам добрината ти, Филип — каза Кинкейд, съзнавайки, че самолюбието на Доу изискваше по-архаична формалност на изразяване.

— Как изглежда този Бел? Чувал съм за него, но никога не съм го виждал с очите си.

— Айзък Бел е приблизително с моя ръст… Всъщност, съвсем малко по-висок. Фигурата му е като моята, но може би малко по-слаб. Строго лице, като на човек на закона. Жълта коса и мустаци. И, разбира се, ще бъде облечен изискано за банкета. Ела, ще ти покажа схемата. Жената е отседнала на влака на Хенеси. Моментът, в който да го направиш, е късно през нощта, след като се върнат от банкета. Хенеси има проблем със спането. Винаги кани гостите си за чашка преди лягане…

Влязоха в бараката, поддържана безукорно от Доу. На мушамата на масата Саботьора разпъна скица, описваща специалния влак на Хенеси.

— От локомотива и тендера назад, първи е личният вагон на Хенеси, както и вторият. След това е багажният, с пътека през него. Вагоните с лични купета, трети и четвърти, са зад него, след това вагон-ресторанта, спалните вагони „Пулман“, салонът. Багажният ги отделя. Никой не минава през него без покана. Годеницата на Бел ще е в четвърти вагон, четвърто купе, най-задното. Бел е в четвърти вагон, първо купе. Тя ще си легне първа. Той ще се задържи за благоприличие.

— Защо?

— Все още не са женени.

Филип Доу изглеждаше объркан.

— Същото като уикенд извън града, само че с влак — обясни Кинкейд. — Любезен домакин урежда спални за любовните връзки на гостите си, тъй че на никого да не се налага да стъпва много дълго на пръсти по коридора. Всеки знае, разбира се, но не се знае „публично“, ако ме разбираш.

Доу сви рамене, сякаш искаше да каже, че е по-важно да се убиват аристократите, отколкото да ги разбира човек.

— Бел ще влезе в четвърти вагон от предния край, на връщане от апартамента на Хенеси. Ще мине до задния и ще почука на вратата й. Щом я отвори, за да го пусне, ти ще се появиш от нишата — мястото на шафнера. Препоръчвам палка, тъй като е тихо, но, разбира се, тези подробности оставям на теб.

Филип Доу проследи замислено маршрута с маникюрирания си пръст. До степента, в която можеше да изпитва чувства към когото и да било, харесваше сенатора. Никога нямаше да забрави как му беше помогнал, след като всеки друг щеше да го предаде за наградата. Плюс това, Кинкейд знаеше как ставаха нещата. Беше доста добър план, чист и простичък. Въпреки че жената можеше да създаде неприятност. След като палачът го чакаше в Айдахо, не можеше да си позволи да го заловят. Щеше да се наложи да убие и нея, преди да е запищяла.

Палката беше логичният избор. Пистолетите бяха шумни, разбира се, докато с ножа и най-малката грешка можеше да вдигне голям вой. Освен това, доколкото помнеше, в проклетия си буен живот беше убил повече врагове с палка, отколкото с пушки, ножове и взривове взети заедно. Концентрираната тежест на оловната топка се наместваше в слепоочието на човек толкова здраво, че обикновено трошеше костта и винаги пръскаше мозъка.

— Да ви попитам нещо, сенатор.

— Какво?

— Тръгнали сте да унищожите Озгуд Хенеси, нали?

Кинкейд извърна очи, та Доу да не разбере, че е на косъм да му пръснат черепа с ръжена на камината.

— Защо питаш? — попита сенаторът.

— Бих могъл да ви го убия.

— О. — Кинкейд се усмихна. Доу просто се опитваше да помогне. — Благодаря, Филип. Но предпочитам да го оставя жив.

— Отмъщение. — Доу кимна. — Искате да разбере какво му правите.

— Правилно — излъга Кинкейд. Отмъщението беше за глупаците. Дори заради хиляда обиди, отмъщението не си струваше неприятностите. Ненавременната смърт на Озгуд Хенеси щеше да осуети всичките му планове. Лилиан, наследничката му, беше само на двайсет. Банкерите на Хенеси щяха да подкупят легализиран съдия да назначи попечител, който да пази интересите й. Самият Дж. П. Морган щеше да се докопа до тази възможност да контролира „Южен Пасифик“, като вземе Лилиан Хенеси под опеката си. Всичко това изобщо нямаше да помогне на плановете на Чарлз Кинкейд да стане първият сред „привилегированото малцинство“.

Филип Доу отново насочи вниманието си към схемата. Предвиди нов проблем.

— А ако шафнерът е на мястото си?

— Едва ли, толкова късно. Ако се окаже там, как ще се оправиш с него си е твоя работа.

Филип Доу поклати глава.

— Не убивам работещи хора. Освен ако нямам избор.

Саботьора го погледна заинтригуван.

— Той е само един шафнер. Дори не е бял.

Доу се изправи с помръкнало лице и очи, черни и твърди като антрацит.

— Най-лошата работа на влака е най-добрата, която хората им могат да получат. Всеки е шеф на шафнера на спалния вагон. За мен това го прави работещ човек.

Саботьора никога не беше срещал профсъюзни лидери, които приемат с радост чернокожи в работническото си движение. Побърза да успокои ядосания убиец.

— Ето, вземи това.

Подаде на Доу шестолъчна сребърна звезда.

— Ако прецениш, Филип, че ще е безопасно просто да заповядаш на шафнера да се разкара от влака, покажи му това.

Доу претегли значката в шепата си и прочете надписа.

— Капитан на железопътната полиция „Южен Пасифик“? — Усмихна се, явно облекчен, че няма да се налага да убива шафнера. — Горкият, няма да спре да бяга чак до Сакраменто.

36

Марион Морган пристигна от Сан Франциско едва час преди банкета на Престън Уайтуей в чест на Озгуд Хенеси. Лилиан Хенеси я посрещна сърдечно на специалния влак и я отведе до купето й в четвърти вагон. Предложи да остане, за да помогне на Марион с тоалета й, но за годеницата на Айзък Бел скоро стана ясно, че главната цел на красивата млада наследничка бе да я разпита за Арчи Абът.

Айзък Бел вече беше слязъл до градчето, за да огледа караулните помещения, охраняващи стълбовете на моста над каньон Каскейд. Поговори строго с капитана на охраната, като му напомни за трети път, че постовете му трябва да се сменят на различни интервали, за да не може някой нападател да предвиди на какво ще се натъкне. Временно удовлетворен, забърза към хижа Каскейд.

Представляваше голяма дървена постройка, украсена отвътре с препариран дивеч, черги „навахо“, груби мебели, по-удобни, отколкото изглеждаха, и газови лампи с абажури „Луис Комфорт Тифани“. Докато сваляше шлифера си над тъмносиния смокинг, оркестърът загряваше с „Тази нощ ще е горещо в старото градче“. Няколко мига по-късно пристигна Озгуд Хенеси с мисис Комдън, Лилиан, Франклин Мауъри и Марион.

Айзък си помисли, че Марион изглежда зашеметяващо в червената рокля с дълбоко деколте. Ако никога до този миг не беше я виждал, щеше да отиде право при нея и да я помоли да се омъжи за него. Зелените й очи искряха. Беше прибрала русата си коса високо над главата и пазвата й бе изящно прикрита с рубиненото колие, което й беше подарил за рождени, й ден. Беше махнала превръзката, която покриваше раната на бузата й от разлетялото се стъкло. Малко руж я скриваше от всяко око, освен от неговото.

— Добре дошла в каньон Каскейд, мис Морган — усмихнат я поздрави той официално. Имаше твърде много хора наоколо, за да я награби в прегръдката си.

— Никога не съм ви виждал толкова красива.

— Толкова съм щастлива, че ви виждам — отвърна му тя с усмивка.

Престън Уайтуей, следван плътно от сервитьорите с шампанско, зачервен така, сякаш вече бе изпил няколко чаши, забърза да ги поздрави.

— Здравей, Марион. — Приглади русите си къдрици. — Изглеждаш страхотно. О, здрасти, Бел. — Как върви локомобилът ти?

— Върхът е.

— Ако поискаш да го продадеш…

— Не.

— Е, приятна вечеря. Марион, настанил съм те между мен и сенатор Кинкейд. Имаме да обсъдим много служебни неща.

— Аз ще се оправя с това — измърмори Озгуд Хенеси. Тръгна направо към челната маса и хладнокръвно размести всички картички на местата.

— Татко — възрази възмутено Лилиан. — Неучтиво е да разместваш картичките за местата.

— Ако искат да ме почетат, могат да започнат, като ме настанят между двете най-добре изглеждащи дами залата, които не са ми дъщери. Теб те поставих до Кинкейд, Лилиан. Тежка работа е, но някой трябва да я свърши. Бел, теб те преместих между Уайтуей и мис Морган, та оня вестникар да престане да зяпа в роклята й. Е добре, хайде да ядем!

Още щом Филип Доу стъпи на огромния железопътен възел на каньон Каскейд, спря го железопътен полицай.

— Къде отивате, господине?

Доу изгледа хладнокръвно ченгето и показа шестлъчата сребърна звезда.

Ченгето залитна назад с такава паника, че само дето не падна.

— Съжалявам, капитане. Забравих, че съм ви виждал преди.

— По-добре да съжалиш, отколкото да страдаш. — Доу беше двойно зарадван, че получи значката. Ченге, което го беше виждало преди, щеше да има остра памет за постери на издирвани престъпници.

— Мога ли да помогна с нещо, капитане?

— Да. Трай си до сутринта. Как се казваш, полицай?

— Маккинли, сър. Дарън Маккинли.

— Ще бъдеш в дясната страна на доклада ми, Маккинли. Едва стъпих на обекта и ме забеляза. Браво.

— Благодаря, капитане.

— Продължи обиколките.

— Слушам, сър.

С отривисти крачки, разчитайки на костюма и бомбето си, че ще изглежда като служебно лице, съвсем на място сред маневрените машини, местещи товарни композиции, Доу започна обхода си между коловозите. Най-отпред специалният влак на Озгуд Хенеси грееше златен и червен отвъд резкия блясък на светлините на моста. Специалният влак на президента на железницата беше спрян на издигнат страничен коловоз с гледка към целия обект.

Бел потанцува с Марион при смяната на блюдата.

— Кога ще ми позволиш да те науча на онзи бавен валс „Бостън“?

— Не и докато свирят „Тази нощ ще е горещо в старото градче“.

Престън Уайтуей се приближи с намерението да ги прекъсне, но острият поглед на детектива на Ван Дорн го разубеди и той се върна на дансинга с госпожа Комдън.

Десертът беше печена „Аляска“, смес от кекс и сладолед в белтъчна глазура. Гости, които никога досега не бяха стигали на изток от Мисисипи се кълняха, че с нищо не отстъпва от сервираното в прочутия ресторант „Делмонико“ в Ню Йорк Сити.

Споменаването на Ню Йорк напомни на Лилиан Хенеси за Арчи Абът.

— Каква усмивка само — подхвърли Чарлз Кинкейд, прекъсвайки мислите й.

— Очаквах словото ти — сряза го тя.

Бел чу и й се ухили дискретно.

Лилиан забеляза, че Айзък беше необичайно тих и сериозен въпреки компанията на красивата му годеница. Тих почти колкото притеснения на вид Франклин Мауъри. Нещо наистина го безпокоеше. Пресегна се над Кинкейд и потупа доброто старче по ръката. Той кимна разсеяно. След това Престън Уайтуей почука с лъжица по една чаша и двойната редица пълни зачервени лица около дългата маса се извърнаха в очакване.

— Господа. И дами… — Вестникарският издател удостои с поклон Ема Комдън, Лилиан Хенеси и Марион Морган, единствените жени в салона на хижата. — За мен е чест, че благоволихте да ме поканите, за да поздравим великите строители на железопътната линия „Южен Пасифик“. Докато те напредват неуморно към крайната си цел, нека знаят, че нашите молитви винаги са с тях. Да се надяваме, че пламенното ни възхищение към успехите им ще ги вдъхнови още повече. Строителите правят Америка велика и за нас е висока чест, че сме в компанията на едни от най-дръзките строители в Запада.

— Вярно! Браво! — отекнаха възгласите до таванските греди. Калифорнийците станаха като един и заръкопляскаха силно. Озгуд Хенеси закима благодарно.

— И както аплодираме тези хора, които строят с ръцете си и със сърцата си, така умоляваме настойчиво друг един мъж в тази великолепна банкетна зала да построи бъдещето на нашата велика страна със своето лидерство и мъдрост. Имам предвид, разбира се, нашия добър приятел, сенатор Чарлз Кинкейд, който, вярвам, би могъл да направи точно сега заявление, което ще зарадва сърцето на всеки мъж и жена в тази зала. Сенатор Кинкейд.

Кинкейд стана усмихнат, за да приеме аплодисментите. Изчака ръкоплясканията да заглъхнат, взрян във възхитените лица, втъкнал палци на ревера. Обърна се, усмихна се на Лилиан и погледна Озгуд Хенеси в лицето. След това извърна погледа си към главите на елени и мечки гризли, увиснали на дървените стени.

— Дойдох тук по покана на най-успяващите бизнесмени в Калифорния и Орегон. Мъже, работили дълго и упорито, за да развият тази велика страна. Всъщност, тази сурова обстановка тук ни напомня, че очевидното ни предопределение в американския Запад е да подчиним природата за процъфтяването на целите Съединени щати. Дървен материал, мини, зърно и добитък, всичко обслужвано от големите железопътни линии. Сега тези господа ме помолиха да ги поведа към нови постижения за благото на великата ни страна и в защитата й от враговете… Бяха много убедителни.

Зарея поглед над масите.

Бел забеляза, че сенаторът притежаваше политическата дарба да създаде впечатлението, че гледа всяко отделно лице. Изведнъж, Кинкейд обърна ревера си и разкри червено-бялата значка с надписа „Кинкейд — президент“, която му бе показал в Ню Йорк.

— И ме убедихте! — Чаровното му лице засия в широка усмивка. — Вашата настойчивост ме склони, господа. Ще служа на страната си така, както намерите за уместно.

— Президент ли? — обърна се Озгуд Хенеси към Бел, щом залата изригна от аплодисменти и оркестърът засвири силно.

— Така изглежда, сър.

— На Съединените щати?

Престън Уайтуей извика, за да надвие шума:

— Точно така, господин Хенеси. Ние, джентълмените на Калифорния, обещаваме сериозната си подкрепа за сенатор Чарлз Кинкейд, „Героя инженер“.

— Е, проклет да съм.

— И мен ме изненада! — подвикна богат секач на секвоя от окръг Мейрин. — Бореше се с нас със зъби и нокти. Буквално трябваше да го вържем да не рита, преди да се съгласи.

Престън Уайтуей изчака смехът да затихне и заяви:

— Вярвам, че сенатор Кинкейд има да каже още няколко думи по темата.

— Съвсем малко — увери ги Кинкейд. — Ще се радвам да вляза в историята като президента, изнасял най-кратките речи. — Изчака да затихне смехът им и заговори сериозно: — Както казахте, бях поласкан, но много се колебаех, когато за първи път подхвърлихте за тази възможност. Но ужасните събития преди две седмици в Ню Джърси и Ню Йорк ме убедиха, че всеки слуга на обществото трябва да се вдигне и да защити американския народ от Жълтата напаст. Онази нагла експлозия бе предизвикана от китаец. Улиците на града бяха засипани със стъкла от счупени прозорци. Докато отивах на помощ на пострадалите, няма никога да забравя скърцането на гумите на линейките по стъклото. Звук, който никога няма да се изтрие от ума ми…

Айзък Бел заслуша внимателно, докато Кинкейд продължаваше в същия дух. Вярваше ли си на това, което говореше? Или предупрежденията му за „жълтата напаст“ бяха политическото фразьорство, което поддръжниците му очакваха? Озърна се към Марион. Очите й блестяха палаво. Усети погледа му, наведе глава и прехапа устна. Лилиан се наведе зад баща си да я заговори и Бел видя как двете жени прикриха устите си, за да приглушат смеха. Беше зарадван, но не и изненадан, че си допадаха.

— … Жълтата напаст, пред която сме изправени, вълните китайски имигранти, които отнемат работата на американските мъже и плашат американските жени, изведнъж ни порази в онази нощ в Ню Йорк. Онзи подъл китаец взриви тонове динамит на оживен железопътен възел близо до пълен с хора град, по някакви непонятни причини, които никой бял, не би могъл да проумее…

Скрит в сянката на низ товарни платформи, Филип Доу наблюдаваше осветените прозорци на специалния влак на президента на железницата. Сенатор Кинкейд му беше дал графика за вечеря на служителите, които живееха във влака. Изчака докато екипът на вагон-ресторанта сервира на гостите. След това, докато ядяха вечерята си, а шафнерите и белите от влаковия екип се хранеха в багажния вагон, се качи на предната страна на вагон 3. Огледа разположението във вагони 3 и 4 и проследи възможните пътища за бягство през влака.

Сервизното помещение на шафнера на вагон 4 представляваше малък килер със завеса вместо врата. Беше пълен с чисти кърпи и салфетки, лекарства против настинка и главоболие, сандъче за лъскане на обувки и спиртник за затопляне на вода. Доу отвинти една от лампите, за да засенчи късия коридор, по който щеше да затича към четвърто купе, в което беше настанена Марион Морган. После отрепетира. Упражни се в наблюдаване на коридора през завеската на шафнера, за да проследи маршрута, който щеше да измине Айзък Бел от предната към задната страна на вагона. След това се упражни в безшумно излизане в коридора и замахване с папката. Ограничен от тясното пространство, замахна отдолу. Инерцията от пробягването на трите крачки, съчетана с дългия замах отзад, щеше да ускори тежката оловна топка с убийствена сила в слепоочието на Бел.

Айзък Бел притисна с пръсти слепоочието си.

— Главоболие ли? — промълви Марион.

— Просто се надявам тази „къса реч“ скоро да свърши — прошепна той в отговор.

— Анархия? — извика Чарлз Кинкейд, набрал пара. — Култ към императора? Кой знае как мисли китаецът? Омраза към белия човек. Или умопомрачение от пушенето на опиум, любимия му порок…

Поддръжниците му скочиха на крака и заръкопляскаха.

Престън Уайтуей, с почервенял нос от многото вино, изрева в ухото на Озгуд Хенеси:

— Не закова ли сенаторът хубаво Жълтата напаст право в главата?

— Построихме трансконтиненталната железница с Джон Китаеца — отвърна Хенеси. — Това го прави съвсем добър за мен.

Франклин Мауъри се надигна от масата, хвърли поглед към Уайтуей и промърмори:

— Следващия път, когато влакът ви се плъзне през билото Донър, погледнете зидарията им.

Уайтуей, глух за възраженията, се ухили на Марион.

— Бас слагам, че старият Айзък тука аплодира разбирането на сенатор Кинкейд за заплахата, след като той беше отличният ни детектив, който спря побъркания от опиум китаец.

Според Бел хиленето на Уайтуей към Марион започваше опасно да се доближава до похотливост. В смисъл, опасно за самия Уайтуей.

— Мотивацията изглежда са били пари — отвърна Бел сдържано. И добави, избягвайки ритането на Марион под масата: — Нямаме доказателство, че човекът, който му е платил, е пушил нещо по-силно от тютюн.

Мауъри взе бастуна си и закуцука към верандата. Бел побърза да му задържи вратата, тъй като младият му асистент не беше сред поканените на банкета. Мауъри закрета по покритата веранда и се подпря на перилото с изглед към реката.

Детективът го загледа с любопитство. Инженерът се беше държал странно през целия ден. Сега се взираше с присвити очи към стълбовете на моста, осветени от електрическите лампи на арката. Старият мъж изглеждаше хипнотизиран.

— Голяма гледка е долу, нали?

— Какво? Да, да, разбира се.

— Има ли някакъв проблем, сър? Не се ли чувствате добре?

— Водата се вдига — каза Мауъри.

— Много дъжд валя. Всъщност, май отново започва.

— Дъждът само го влошава.

— Моля, сър?

— От хиляди години реката се е спускала от планините под стръмен наклон — отвърна Мауъри, все едно че четеше лекция по учебник. — При такъв наклон безброй тонове нанос се изсипва във водата. Абразивни материали — пръст, пясък, чакъл, камъни. Разравят речното корито по-дълбоко и по-широко. Междувременно повличат още повече нанос. Там, където речният наклон намалява, реката отлага този материал. Минавайки през низината, на която е построено това градче, реката се уширява и започва да криволичи. Каналите й се заплитат като плитка. След това се струпват тук в дефилето и отлагат тонове и тонове утайка. Само бог знае колко има оттук до дъното.

Изведнъж вдигна глава и погледна Бел в лицето. Чертите му се бяха изопнали като на череп на рязката електрическа светлина.

— Библията ни казва, че глупавият човек строи къщата си върху пясък. Но не ни казва какво да правим, когато нямаме никакъв избор, освен да строим пясък.

— Предполагам, че затова ни трябват инженери. — Бел се усмихна окуражително, усетил, че инженерът се готвеше да му каже нещо, което не смееше да изрече.

Мауъри се изсмя, но без усмивка.

— Заби пирона право в главата, синко. Точно затова се доверяваме на инженерите.

Вратата зад тях се отвори.

— Връщаме се на влака — извика Марион. — Господин Хенеси е уморен.

Благодариха на домакините си и се сбогуваха. Чарлз Кинкейд дойде с тях, предлагайки ръката си на Франклин Мауъри за опора. Айзък подаде ръка на Марион, докато вървяха през дъжда към подножието на стръмната товарна линия.

Тя му прошепна:

— Ще се извиня с умора от дългото си пътуване и ще си легна.

— Не си прекалено уморена за едно почукване на вратата, надявам се?

— Ако ти не го направиш, аз ще почукам на твоята.

Качиха се на пътническия вагон на „Змийската линия“, в който бяха пристигнали. Три локомотива отпред и два отзад бавно ги подкараха по стръмните серпентини нагоре към платото, където бе спрян специалният влак на Хенеси на страничния коловоз. Прозорците му светеха гостоприемно.

— Заповядайте горе, господа — разпореди се Хенеси. — Бренди и пури.

— Мислех, че си уморен — каза Лилиан.

— Уморен от брътвежите на бизнесмени — сряза я Хенеси. — Дами, за вас има шампанско във вагон-ресторанта, докато господата изпушат по една.

— Няма да се отървеш от мен — заяви Лилиан.

Госпожа Комдън също остана, като се настани кротко в един стол в ъгъла с плетиво в ръцете си.

Марион Морган пожела лека нощ на компанията и се запъти към купето си.

Айзък Бел реши да изчака от благоприличие, като продължи да наблюдава внимателно Кинкейд.

Филип Доу надникна иззад завесата, когато чу, че от предния вестибюл някой влиза в спалния вагон. Зърна красива жена, която се приближаваше към сервизното помещение на шафнера. Носеше червена рокля с пищно колие от червени рубини. Такива демонстрации на богатство обикновено събуждаха интуитивен гняв в профсъюзния деец. Щастливата усмивка на дамата обаче го завладя. Жени, красиви като нея, със сламено руса коса, с дълга изящна шия, с тънко кръстче и морско зелени очи, винаги се усмихваха, все едно че се гордеят с външността си. Тази изглеждаше различно. Усмихваше се от щастие.

Надяваше се да не спре на вратата на Марион Морган. Ужасяваше го мисълта, че ще трябва да убие такова прелестно същество. Но тя все пак спря и влезе в четвърто купе. Никога не беше убивал жена. Не искаше да го направи сега. Но и не гореше от желание да срещне палача.

Бързо промени плана си за нападението. Вместо да я изчака да отвори на почукването на Бел, щеше да удари в мига, в който детективът вдигнеше ръка, за да похлопа на вратата й. Наистина мишената му нямаше да е толкова разсеяна, колкото щеше да е миг по-късно в прегръдката на жената, детективът щеше да е повече нащрек, за да се защити, но Доу беше готов да плати тази цена, за да не я убие. Пъхна револвера в колана си, за да може да го сграбчи бързо, в случай че Бел успееше де избегне палката му. Един изстрел щеше да усложни бягството, но си струваше, за да запази живота на красавицата. Освен ако не му оставеше никакъв избор.

37

Айзък Бел видя как устата на сенатор Кинкейд се изкриви от отвращение, когато Лилиан Хенеси демонстрира колко модерна дама е. Не само отказа да остави господата да пушат, но сама си запали пура и заяви на баща си:

— Щом дъщерята на президент Рузвелт може да пуши, мога и аз.

Хенеси беше не по-малко възмутен от сенатора.

— Няма да търпя името на тази самонадеяна, опортюнистична, самоизтъкваща се особа да се споменава във вагона ми.

— Би трябвало да се радваш, че се ограничавам само с пушене. За Алис Рузвелт е известно също така, че се появява на партита в Белия дом, увита в питон.

Мисис Комдън вдигна глава от плетивото си.

— Озгуд, да разбирам ли, че не би допуснал змии във вагона си?

— Ако Рузвелт си пада по змии, аз ги отглеждам.

Сенатор Кинкейд се засмя сърдечно.

Бел вече беше забелязал, че според сенатора значката му „Кинкейд — президент“ го е издигнала в очите на Хенеси. Също така забеляза, че Хенеси като че ли преосмисляше потенциала на сенатора.

— Кажи ми, Кинкейд — попита президентът на железопътната линия най-сериозно, — какво би направил, ако бъдеш избран за президент?

— Ще се науча в процеса на работата — отвърна Кинкейд самоуверено. — Както вие се научихте да строите линии.

Госпожа Комдън се намеси отново:

— Господин Хенеси не се е учил да строи линии. Той учи другите как се строят.

— Поправям се — каза Кинкейд със скована усмивка.

— Господин Хенеси създава империя посредством железниците на Америка.

Хенеси я накара да замълчи с усмивка.

— Госпожа Комдън умее да борави с думи. Учила е в Европа, знаете.

— Много си мил, Озгуд. Учих в Лайпциг, но само пиано. — Прибра плетивото в обшитата си със сатен чантичка. После стана от стола си в ъгъла с думите: — Не ставайте, господа. — След което напусна салона.

Поседяха още малко, допушвайки пурите и отпивайки бренди.

— Е, мисля да се прибирам — каза Айзък Бел.

— Преди да си тръгнете, кажете ни все пак как върви разследването ви на този така наречен Саботьор — подкани го Кинкейд.

— Адски добре — отвърна вместо него Хенеси. — Бел спира опасния радикалист на всеки завой.

Детективът почука облегалката на стола си с кокалчетата на пръстите.

— Да чукнем на дърво, сър. Имахме късмет, че засякохме няколко негови пропуска.

— Ако сте го спрели, значи работата ви е свършила — каза Кинкейд.

— Работата ми ще е свършила, когато увисне на бесилото. Той е убиец. И заплашва поминъка на хиляди хора. На колко души казахте, че сте осигурили работа, господин Хенеси?

— Сто хиляди.

— Господин Хенеси е скромен — заяви Кинкейд. — Умножено по всички железопътни линии, на които държи контролния пакет, при него работят милион души.

Бел хвърли поглед към Хенеси. Президентът на линията не оспори внушителното твърдение. Айзък изпита възхищение. Макар и погълнат от титаничното усилие да построи тази стратегическа пряка отсечка, старецът продължаваше да разширява империята си.

— Докато наистина не го обесите, какво предполагате, че ще е следващото му намерение? — попита Кинкейд.

Бел се усмихна хладно. Спомни си последния словесен двубой със сенатора, докато играеха на покер.

— Вашето предположение би трябвало да е не по-лошо от моето, сър.

Кинкейд отвърна със студена усмивка.

— Щях да си помисля, че предположението на детектива ще е по-добро от моето.

— Да го чуем:

— Моето допускане е, че ще удари моста на каньон Каскейд.

— Точно затова е силно охраняван — каза Хенеси. — Ще му трябва армия да стигне до него.

— Защо допускате, че би нападнал моста? — запита Бел.

— Всеки глупак може да разбере, че саботьорът, който и да е той — анархист, чужденец или радикален синдикалист — знае как да предизвика възможно най-големи щети. Явно е гениален инженер.

— Хрумвало ни е — измърмори сухо Бел.

— Пропускате нещо господин Бел. Търсете цивилен инженер.

— Като вас?

— Не. Както ви казах онзи ден, бях добре подготвен способен, но не и гениален.

— Какво прави един инженер гениален, сенатор?

— Добър въпрос. Бел. Най-добре го поставете на господин Мауъри. Той е такъв.

Мауъри, обикновено приказлив, беше станал много мълчалив, откакто Бел поговори с него в сянката на моста. Махна нервно на подканата на Кинкейд и не отвърна.

Сенаторът се обърна към Хенеси.

— Или още по-добре, да го поставим на президента на железопътната компания. Какво прави един инженер гениален, господин Хенеси?

— Конструирането на железопътна линия не е нищо повече от справяне с наклона и водата. Колкото по-равно е платното ти, толкова по-бърз е влакът ти.

— А водата?

— Проклетата вода ще подронва платното ти, ако не я отклониш.

— Поставям въпроса на вас, сенатор — каза Бел. — Какво прави един инженер гениален?

— Хитростта — отвърна Кинкейд.

— Хитростта? — повтори Хенеси и погледна Бел озадачен. — За какво по дяволите говориш, Кинкейд?

— Мълчание. Потайност. Хитруване. — Кинкейд се усмихна. Всеки проект изисква компромис. Сила срещу тежест. Скорост срещу цена. Това, което конструкторът сграбчи в едната си шепа, предава с другата. Гениалният инженер скрива компромиса. Никога няма да го видиш в работата му. Да вземем моста на господин Мауъри. За моето чирашко око, компромисът му е невидим. Мостът просто се извисява.

— Глупости — изръмжа Франклин Мауъри. — Това е просто математика.

Бел се обърна към Мауъри.

— Но вие сам ми казахте за инженерните компромиси едва на другия ден след аварията на завоя „Диамантения каньон“. Какво смятате вие, сър? Гениален инженер ли е нашият Саботьор?

Мауъри поглади разсеяно върха на острата си брада.

— Саботьора е показал знания за геология, експлозиви и железопътно платно, да не говорим за поведението на локомотивите. Ако не е инженер, сбъркал е призванието си.

Ема Комдън се върна, загърната до брадичката в кожено палто. Яката покриваше хубавото й лице. Също такава кожена шапка стоеше елегантно кривната над косата й, а тъмните й очи искряха.

— Хайде, Озгуд. Да се поразходим покрай коловоза.

— Защо, по дяволите?

— Да погледаме звездите.

— Звездите? Навън вали.

— Бурята отмина. Небето е ясно.

— Студено е — възрази Хенеси. — А и ме чакат телеграми за пращане, щом Лилиан угаси проклетата си цигара и си вземе бележника. Кинкейд, ще изведеш госпожа Комдън на разхода, нали? Бъди така добър.

— Разбира се. За мен ще е удоволствие, както винаги. — Кинкейд взе палтото си, предложи ръката си на госпожа Комдън и слязоха на платното.

Бел стана раздразнено, изгубил търпение да се върне при Марион.

— Е, ще ви оставя с работата ви, сър. Ще си лягам.

— Остани още малко с мен… Лилиан, ще ни извиниш ли?

Погледна го озадачена, но не възрази и се оттегли купето си в „Нанси №2“.

— Малко пиене?

— Пих достатъчно, благодаря ви.

— С чудесна жена си се свързал.

— Благодаря, сър. Чувствам се много щастлив. — И се надяваше скоро да го докаже.

— Напомня ми за жена ми… Момичето си го бива. Какво знаеш за своя приятел Абът?

Бел го погледна изненадан.

— С Арчи сме приятели още от колежа.

— Що за човек е?

— Трябва да попитам защо питате. Приятел ми е.

— Разбирам, че дъщеря ми проявява интерес към него.

— Тя ли ви каза това?

— Не. Научих го от друг източник.

Бел помисли за миг. Госпожа Комдън не беше в Ню Йорк, а беше останала в Запада с Хенеси.

— След като ме пипате за мой приятел, трябва да ви попитам кой ви каза това.

— Кинкейд. Кой друг според теб? Беше с нея в Ню Йорк, когато се запозна с Абът. Моля да ме разбереш, Бел, напълно наясно съм, че би могъл да каже какво ли не, за да подрони репутацията на всеки съперник за ръката й… Която ще получи само през трупа ми.

— И този на Лилиан, предполагам — отвърна Бел. Подхвърлянето му предизвика усмивка.

— Макар че — продължи Хенеси, — трябва да призная, че тези приказки за президент са нов повод за размисъл. Може да съм подценявал Кинкейд… — Старецът поклати глава удивен. — Винаги съм казвал, че бих предпочел павиан в Белия дом, вместо Теодор Рузвелт. Трябва да внимаваме с желанията си. Не Кинкейд поне би бил моят павиан.

— Щом сте готов да приемете павиан в Белия дом — попита Бел, — бихте ли го приел и за свой зет?

Хенеси отклони въпроса, като каза само:

— Питам те за приятеля ти Абът, защото когато се наложи да претегля кандидати, искам да знам какъв е изборът ми.

— Добре, сър. Сега разбирам. Ще ви кажа каквото знам. Арчи Абът — Арчибалд Ейнджъл Абът IV е чудесен детектив, майстор в маскировката, добър с юмруците, ловък с ножа, убийствен като стрелец и верен приятел.

— Мъж, с когото да тръгнеш по реката? — попита с усмивка Хенеси.

— Безрезервно.

— А състоянието му? Толкова беден ли е, колкото Кинкейд твърди?

— Преживява с детективската си заплата — отвърна Бел. — Семейството му изгуби всичко в Паниката от 1893 г. Майка му живее при семейството на шурея си. Преди това бяха заможна фамилия, като старите нюйоркски фамилии по онова време, с добра къща, в приличен квартал.

Хенеси го погледна рязко.

— Би ли могъл да е зестрогонец?

— Два пъти се отдръпна от две богати млади дами, чиито майки с радост щяха да ги омъжат за такава изтъкната фамилия като Абът. Едната беше единственото дете на собственик на параходна линия, другата — дъщеря на текстилен магнат. Можеше да има, която и да е от двете, ако бе поискал. И в двата случая бащите дадоха да се разбере, че биха го взели в бизнеса си или, ако предпочита да не работи, просто да го издържат.

Старият мъж го изгледа твърдо. Бел издържа погледа без усилие.

Най-сетне Хенеси заяви:

— Оценявам откровеността ти, Бел. Няма да ме има вечно, а до голяма степен съм единственият близък, когото тя има. Искам да я видя устроена, преди да ме сполети нещо.

Бел стана.

— Лилиан би могла да се устрои много по-зле от Арчи Абът.

— Също така много по-зле от това да стане Първата дама на Съединените американски щати.

— Тя е много способна млада жена — отвърна Бел неутрално. — Ще отиграе всяка ръка, която й се падне.

— Не бих искал да й се налага.

— Разбира се. Кой баща би го искал? А сега, позволете аз да ви попитам нещо, сър.

— Давай.

Бел седна отново. Колкото и да му се искаше да се събере с Марион, притесняваше го един въпрос, на който трябваше да получи отговор.

— Наистина ли вярвате, че сенатор Кинкейд има шанс за номинацията?

Чарлз Кинкейд и Ема Комдън бяха минали мълчаливо покрай настойчиво пухтящата парна машина на специалния вагон, през мрачните коловози далече от блясъка на електрическите светлини. Там, където свършваше баластът, положен за новите релси, стъпиха на земята на новото сечище, разчистено за транзитната линия.

Звездите грееха ярко в тънкия планински въздух. Млечният път изпълваше нощния мрак като бяла река. Госпожа Комдън заговори на немски. Гласът й бе приглушен от козината на яката й.

— Внимавай да не дърпаш много силно опашката на дявола.

Кинкейд отвърна на английски. Немският му, усъвършенстван през десетте години следване инженерство в Германия и работата му за германските компании, строящи Багдадската железница, беше добър като нейния. Но последното, което му трябваше, бе някой да донесе, че го е чул да говори на чужд език с любовницата на Озгуд Хенеси.

— Ще ги надвием — каза й. — Много преди да са разбрали кои сме и какво искаме.

— Но на всеки твой ход Айзък Бел те надиграва.

— Бел няма представа какво съм замислил — отвърна Кинкейд презрително. — Толкова съм близо, Ема. Банкерите ми в Берлин са готови да ударят в мига, в който доведа компания „Южен Пасифик“ до банкрут. Тайните ми холдинги ще я изкупят за пенита и ще заграбя контролните пакети във всяка железница в Америка. Благодарение на „строителството на империя“ на Озгуд Хенеси. Никой не може да ме спре.

— Айзък Бел не е глупак. Нито Озгуд.

— Достойни противници — съгласи се Кинкейд, — но винаги на няколко стъпки назад. — А в случая с Бел, помисли той, без да го каже на глас, детективът едва ли щеше да преживее нощта. Стига Филип Доу да се окажеше толкова точен, колкото по принцип си беше.

— Трябва да те предупредя, че Франклин Мауъри става подозрителен за моста си.

— Твърде късно е да направи каквото и да било.

— Струва ми се, че започваш да ставаш безразсъден. Толкова безразсъден, че ще те хванат.

Кинкейд се загледа към звездите и промърмори: Не могат. Имам тайните си оръжия.

Какви тайни оръжия?

— Например ти, Ема. Казваш ми всичко, което замислят.

— А аз какво имам?

— Всичко, което може да се купи с пари, когато ги спечелим.

— А ако искам нещо — или някой — който не може да се купи с пари?

Кинкейд се засмя отново.

— Ще бъда много търсен. Ще трябва да се наредиш на опашка.

— На опашка…? — Ема Комдън вдигна чувственото си лице към звездната светлина. Очите й блестяха мрачно. — Кои са другите ти тайни оръжия?

— Това е тайна — отвърна Кинкейд.

Съществуваше все пак нищожната вероятност Бел някак да оцелее от нападението и да извади достатъчно късмет да го надиграе отново. Тъй че не можеше да рискува да й каже за „езеро Лилиан“.

— Искаш да пазиш тайни от мен?

— Не се сърди. Знаеш, че си единствената, на която съм оставил възможността да ме предаде.

Нямаше полза да споменава за Филип Доу. Както и нямаше да каже никога на Доу за аферата си с Ема, започвала години преди тя да стане любовница на железопътния президент.

Горчива усмивка разтегли устните й.

— Никога не съм познавала по-лош мъж от теб, Чарлз. Но никога не бих те предала.

Кинкейд отново се огледа наоколо, за да се увери напълно, че никой не може да ги види. След това пъхна ръка под палтото й и я придърпа към себе си. Изобщо не се изненада, че не се възпротиви. Нито се изненада, че беше смъкнала всичките си дрехи, преди да се загърне в кожата.

— А какво имаме тук? — промълви той със загрубял от желание глас.

— Краят на линията — отвърна госпожа Комдън.

38

— Стане ли дума за политика — изсумтя Озгуд Хенеси в отговор на въпроса на Бел, — вярвам, че всичко е възможно.

— Питам сериозно, сър. Вярвате ли, че Кинкейд искрено се кандидатира за президентския пост?

— Политиците са в състояние да се самозаблуждават във всичко, което съвпада с фантазиите им. Дали би могъл да бъде избран? Предполагам. Гласоподавателите са способни на най-ужасни неща. Слава на Господа, че жените не гласуват. Щеше да бъде избран само заради външността му на хубаво момченце.

— Но би ли могъл да бъде номиниран? — настоя Бел.

— Това е същинският проблем.

— Зад него е Престън Уайтуей. Уайтуей трябва да смята, че има шанс.

— Онзи демагог няма да се спре пред нищо, за да си продава вестниците. Не забравяй, че независимо дали печели или губи, от „Кинкейд — президент“ все пак става добра новина до последната нощ на изборите.

Бел назова няколко от калифорнийските бизнесмени в групата на Уайтуей.

— Те наистина ли вярват, че могат да пробутат Кинкейд пред партийните привърженици?

Озгуд Хенеси се изсмя цинично.

— Успешните бизнесмени вярват, че са успели, защото са интелигентни. Фактът е, че повечето бизнесмени са с птичи мозъци, освен в едно нещо, в което всеки от тях е умен — да прави пари. Но не разбирам защо не биха били съвършено доволни с Уилям Хауърд Тафт. Разбира се, би трябвало да знаят, че ако разцепят партията, ще връчат избора на демократите и на Уилям Дженингс Браян, онзи популистки маниак. По дяволите, може би просто смучат един безплатен уикенд за сметка на Уайтуей.

— Може би — каза Бел.

— Защо питаш? — Хенеси го изгледа проницателно Бел отвърна на погледа.

— Имам чувството, че нещо тук не е наред.

— Да не би случайно да подронваш репутацията на съперник на приятеля си за ръката на дъщеря ми?

Бел се изправи.

— Не хитрувам. Нито интригантствам. Ще ви кажа тук и на място, в лицето ви, че дъщеря ви заслужава нещо по-добро от Чарлз Кинкейд. Лека нощ, сър.

— Чакай — спря го Хенеси. — Чакай… Извинявам се. Това беше неуместно и явно невярно. Стреляш точно в целта. Наистина се извинявам. Седни. Направи още малко компания на стареца. Ема ще се върне от разходката си всеки момент.

Чарлз Кинкейд придружи Ема Комдън до вратата на двойното спално купе, което делеше с Озгуд Хенеси. Чуха, че Бел и Хенеси още си говореха в салона в предния вагон.

— Благодаря ви, че ме разходихте да видя звездите, сенатор.

— За мен беше удоволствие, както винаги. Лека нощ, мисис Комдън.

Стиснаха сдържано ръцете си. След това Кинкейд се запъти към своето купе няколко вагона по-назад. Коленете му трепереха — обичайния ефект, който му оказваше Ема Комдън. Главата му все още кръжеше и отворил и затворил вратата зад себе си, преди да осъзнае, че някой седи на сгъваемия стол. Доу? Избягал от преследване? Невъзможно. Според строгия морален кодекс на убиеца той по-скоро щеше да се самоубие, отколкото да рискува да издаде приятел. Кинкейд измъкна деринджъра от джоба си и включи осветлението.

— Изненада, сенатор — каза Ерик Соарес.

— Как влязохте тук? — попита Кинкейд инженера.

— Разбих ключалката — отвърна той безгрижно.

— Защо, по дяволите?

Соарес свали очилата си с телена рамка и ги излъска показно с носна кърпа. Накрая ги постави отново, заглади връхчетата на щръкналите си мустаци и отвърна:

— Изнудване.

— Изнудване? — повтори Кинкейд и замисли трескаво. Като сенатор Кинкейд знаеше, че Ерик Соарес беше асистентът на инженер Франклин Мауъри. Само че като Саботьора знаеше, че всъщност Соарес бе фалшифицирал докладите си до Мауъри от инспекциите за състоянието на каменните стълбове, крепящи моста над каньон Каскейд.

Опря деринджъра си в главата на младия инженер. Соарес не трепна.

— Не можете да ме застреляте в купето си. Което е доста луксозно, в сравнение с мизерния ми горен нар на „Пулман“-а. По-разкошно е дори от това на господин Мауъри.

— Мога да те застрелям и ще го направя — заяви хлад, но Кинкейд. — Беше тъмно. Не разбрах, че горкият господин Соарес ме е стреснал. Помислих, че някой радикален убиец е влязъл и действах при самоотбрана.

— Това би могло да удовлетвори закона. Но застрелването на един сирак, който на практика е осиновен от най-прочутия мостостроител на континента, не би подсилило надеждите ви за президентския пост.

Кинкейд прибра оръжието си, сипа си бренди от кристалната гарафа, осигурена от железница „Южен Пасифик“ и отпи, подпрян на облицованата с ламперия стена. Загледа се в натрапника. Беше много облекчен. Соарес, както и всички останали, вярваше на симулацията му „Кинкейд — президент“. Това вероятно означаваше, че Соарес не знаеше, че той беше Саботьора. Но какво знаеше, че да реши, че си струва да опита изнудване?

— Аз също бих пийнал.

Кинкейд пренебрегна молбата. Въпреки че можеше да е от полза да го напие, от много по-голяма полза щеше да е да покаже на малката невестулка къде му е мястото.

— Абсолютно прав си за политическите ми аспирации. Тъй че хайде да приключим с игрите. Нахълтал си тук с цел. Каква е тя? Какво искаш?

— Казах ви. Пари.

— Защо да ти давам пари? За какво?

— Не ставайте глупав, сенатор. За да не разкрия, че държите контролен пакет в „Подводни стълбове и кесон Юниън“ на Сейнт Луис, Мисури.

Саботьора прикри изумлението си, но беше на косъм. Усети как краката му се подгънаха и този път не можеше да обвини Ема Комдън.

— Какво те наведе на тая идея?

— Проявих любопитство кой ми плаща, за да лъжа за стълбовете. Прецених, че саботирането на най-големия мост в Запада би трябвало да си струва няколко долара, ако разбера откъде идват подкупите ми. Тъй, че отидох при стария си съквартирант от сиропиталището. Той се захвана с банкиране, когато аз започнах инженерството. Проучи лабиринт от холдингови компании. Лабиринтът се оказа джунгла, но старото приятелче е наистина добър. Накрая ги проследи чак до вас. Купили сте тайно достатъчно акции, контролния пакет в компанията, която строи стълбовете за моста на каньон Каскейд.

Трябваше да се случи някога, помисли мрачно Кинкейд. Но никога не беше му хрумвало, че този провал щеше да го сполети като лоша шега: разкрит от сирак, когото един добросърдечен строител на мостове бе взел под крилото си.

Кинкейд прехвърли набързо възможностите си. Да убие Соарес. Ако не тази нощ, то утре или вдругиден. Да изтръгне името на съучастника му и да убие и съквартиранта. За съжаление, Ерик Соарес му трябваше, за да продължи да крие истината за стълбовете. Ако изчезнеше, Мауъри моментално щеше да го замени с друг. При по-внимателен оглед и задълбочено преглеждане на фалшифицираните доклади на Ерик, всеки компетентен инженер, заел поста му, щеше да разбере, че крепежните стълбове не са достатъчно здрави, за да удържат моста, щом реката се вдигне.

— Работите за Саботьора, както и аз — каза Соарес.

— Сигурно трябва да съм благодарен, че не ме обвиняваш, че самият аз съм Саботьора.

— Не ме разсмивайте. Имате твърде голямо бъдеще като сенатор. Дори като президент, ако не ви издам.

„Отървахме се“, помисли Кинкейд. „На чисто“.

— Колко искаш?

— Тройно на това, което вашата компания „Подводни стълбове и кесон Юниън“ ми плаща, за да си затварям очите.

Кинкейд извади портфейла си.

— Мисля, че можем да го уредим.

Изобщо не беше изненадан колко дребни бяха мечтите на Соарес.

Айзък Бел най-после се измъкна от Озгуд Хенеси и забърза към спалните вагони. Докато минаваше през вагона на Хенеси „Нанси №4“, Лилиан Хенеси излезе от салона си и прегради пътя му с бутилка „Мъм“. Беше сменила роклята си с прилепнал по тялото нощен халат и беше свалила огърлицата си от перла и диамант, оголвайки гладката кожа на шията си. Косата й беше спусната по раменете и светлосините и очи гледаха топло. Бутилката беше запотена от леда в кофичката и станиолът й беше откъснат. Но телта все още държеше корковата тапа на място.

— Подслушах — прошепна му тя. — Благодаря ти за това, което каза за Арчи.

— Казах само истината.

Тя пъхна бутилката в ръката му.

— За Марион. Кажи й „сладки сънища“ от мен.

Бел се наведе и я целуна по бузата.

— Лека нощ.

Спря в багажния вагон и поговори със сънения телеграфист. Нямаше спешни телеграми. Отвори задната врата на багажния, прекоси вестибюла и посегна към вратата на първия вагон със спални купета. Усмивка огря лицето му. Чувстваше се като хлапе. Устата му пресъхна само при мисълта за Марион. Добре, че имаха шампанското на Лилиан.

Бутна вратата и влезе в страничния коридор, със затъмнените в нощта прозорци отдясно и лъскавите орехови врати на купетата отляво. В другия край на коридора бързаше някакъв мъж. Имаше нещо крадливо в движението му и Бел се спря, за да го огледа. Нисък до среден на ръст, облечен в черен костюм. Тъмна коса. Когато мъжът се обърна, за да излезе във вестибюла, Бел зърна за миг тънкия му като молив мустак и очилата в телена рамка.

Ерик Соарес, асистентът на Мауъри, явно напускаше купето му и се връщаше на кушета си във вагоните „Пулман“. С мисълта, че часът бе ужасно късен за среща, особено след като старецът се бе задържал до късно на банкета, Бел остави на Соарес достатъчно време, за да мине в следващия вагон, вместо да го задържи за разговор.

Най-сетне мина по коридора на трети вагон, излезе в задния вестибюл и прекоси свръзката към вестибюла на четвърти вагон.

Филип Доу чу, че идва някой, присви се още в килера на шафнера и надникна през процепа на завеската. Слухът му подсказа, че не беше Айзък Бел, а по-дребен мъж, освен ако детективът нямаше изключително лека походка. Не забави покрай завесата, а премина бързо, сякаш минаваше през вагона със спалните купета запътен към по-далечна част на влака. Предположението му се оказа вярно. Дребен мъж в черен костюм подмина купето на Марион Морган и излезе през задната врата, водеща към спалните кушети „Пулман“.

Минута след това чу по-тежки стъпки. Изчака, докато мъжът подмине, преди да дръпне завесата. Точно така. По-висок от Кинкейд, облечен контешки от банкета, вървеше право към вратата на Марион Морган. Носеше бутилка шампанско и си тананикащ тихо „Тази нощ ще е горещо в старото градче“.

Доу чу думите на чикагската версия на песента главата си, когато затича безшумно, размахвайки палката си:

39

Преди Филип Доу да стигне до жертвата си, вратата на купето се отвори рязко. Жената трябваше да е стояла там, стиснала бравата и вслушана за любимия си. Бел й махна с бутилката шампанско. Нетърпеливата й усмивка угасна моментално и очите й блеснаха ядосано.

— Престън! Какво си…

— Внимавай! — изрева някой зад Доу.

Мъжът, чийто череп се канеше да разбие с оловната топка на палката си, се обърна рязко и Доу не видя жълти мустаци над устата, отворила се в пиянско объркване. Бутилката шампанско, която вдигна инстинктивно, отклони удара му. Тежката топка изсвистя на косъм от лицето на Марион Морган, натресе се във вратата на купето и разби здравото орехово дърво.

„Никакъв жълт мустак!“, помисли Доу. Не беше Айзък Бел. Вместо това Бел някак се бе озовал зад него. Именно той беше извикал предупредително. Убиецът се избута покрай свилия се до стената пиян мъж, за да го използва като щит.

Видя как детективът затича към него на пълна скорост. Издърпа револвера от колана си. Бел беше взел една трета от двайсет и пет метровия коридор и вадеше полуавтоматичен пистолет „Браунинг 2“ от смокинга си с плавна лекота. Доу вдигна тежкия си 45 калибров револвер, готов да се обзаложи, че оперативният на Ван Дорн с лекия браунинг би могъл да улучи муха в окото от двайсет крачки.

Айзък Бел на свой ред видя мъж, чиито черти помнеше от един постер на издирван престъпник от Асоциацията на собствениците на мини. Филип Доу, убиец. Престън Уайтуей залитна на пътя му. Детективът задържа огъня.

— Долу! — извика му.

Доу дръпна спусъка колкото може по-бързо. Не можеше да пропусне. Бел запълваше тесния коридор като локомотив, забързан през тунел с един коловоз.

— Марион, не! — извика Бел.

Доу усети как красивата жена в червената рокля го сграбчи над лакътя с двете си ръце.

Първият му изстрел улучи бутилката шампанско, която детективът носеше и тя се пръсна на облак пяна и зелено стъкло. Вторият изстрел улучи детектива. Третият заора в пода. Издърпа ръката си и насочи револвера в лицето на жената.

Сякаш удар на каменарски чук шибна ръката на Айзък, когато куршумът на убиеца я прониза под лакътя. Прехвърли браунинга в лявата си ръка и потърси чист прицел. Марион бе проявила благоразумието да се дръпне назад в купето. Но Престън Уайтуей продължаваше да залита в коридора и блокираше мерника му. Когато видя, че мъжът, който го беше прострелял, насочи револвера си към купето на Марион, Бел натисна спусъка.

Филип Доу чу взрив в главата си. За секунда си помисли, че е получил куршум в черепа и по някакъв начин е оцелял. След това осъзна, че изстрелът на Бел е откъснал ухото му. Усети перване по ръката си, одраскана от втория изстрел на детектива. Пръстите му се разтвориха неволно и револверът излетя от ръката му. Доу блъсна пияния към Бел, преди детектива да може да стреля отново, пробяга няколкото стъпки към вратата за вестибюла зад него, бутна я рязко и скочи от влака.

Железопътно ченге тичаше насам, привлечено от стрелбата. Доу нямаше време за мислене. Палката все още беше в дясната му ръка. Натресе я между очите на ченгето и драсна в тъмното.

Бел стигна чак до най-долното стъпало от вестибюла, преди болката в ръката да го събори на колене. Железопътни полицаи тичаха към специалния влак на Хенеси.

— Натам! — посочи им той с пистолета си. — Сам. Среден ръст. Тъмен костюм и бомбе. Изтърва пистолета си. Вероятно има друг.

Втурнаха се в тъмното и някои надуха свирки за подкрепление. Бел се олюля към стъпалата, тъкмо когато Марион слезе.

— Добре ли си? — извикаха двамата едновременно.

— Нищо ми няма — отвърна Марион първа и извика на тичащия към тях кондуктор: — Доведи лекар!

Помогна на Бел да се качат във вагона. Престън Уайтуей се беше подпрял на вратата й и пречеше.

— Ей, какво става тук? — попита той.

— Престън! — извика Марион. — Махни се от пътя ми, преди да вдигна онзи пистолет и да те застрелям.

Вестникарският издател се изниза по коридора, чешейки се по главата. Марион помогна на Бел да влезе в купето и го сложи да легне на леглото.

— Кърпи — отрони той. — Преди да съм нацапал чаршафите ти.

— Лошо ли си ранен, Айзък?

— Мисля, че всичко е наред. Улучи само ръката благодарение на теб.

Докато дойде докторът от болничния вагон „Южен Пасифик“, железопътната полиция бе докладвала на Бел, че мъжът, който го беше прострелял изчезнал в тъмното.

— Продължавайте да търсите — каза им той. — Сигурен съм, че го раних. Всъщност мисля, че му отпрах ухото.

— И още как! Намерихме парче от него. И диря кръв чак до края на лампите. Но това не е достатъчно, за да го убие, за съжаление.

— Намерете го! Името му е Филип Доу. Десет хиляди долара са обещани за главата му. Искам да разбера дали работи за Саботьора.

Лекарят на компания „Южен Пасифик“ се оказа корав тип, свикнал с пробивни рани и премазвания, които се срещаха често в строителството на железопътни линии. Бел изпита облекчение като видя, че изобщо не го притесни кървавата бразда, оставена от 45-калибров оловен куршум през мускула. Проми грижливо раната с вода. После вдигна шише с карболова киселина.

— Това ще боли.

— Отравянето на кръвта ще боли повече — отвърна Бел, стиснал зъби. — Сипете го.

След като го поля с изгарящия дезинфектант, докторът го превърза.

— Ще се наложи да носите ръката си превързана през рамо един-два дни, за да отпочине. Но костта е добре. Обзалагам се, че адски боли.

— Да — отвърна Бел и се усмихна широко на Марион, която изглеждаше пребледняла. — След като го споменахте.

— Не се безпокоите, ще се погрижа за това.

Докторът извади от кожената си чанта игла за подкожни инжекции и започна да пълни резервоара с прозрачна течност.

— Какво е това? — попита го Бел.

— Морфин хидрохлорид. Няма да чувствате нищо.

— Не, благодаря, докторе. Трябва ми бистра глава.

— Вие си знаете — отвърна лекарят. — Утре ще сменя превръзката. Лека нощ. Лека нощ, мадам.

Марион затвори вратата след него.

— Бистра глава? Айзък, ти си прострелян. Пребледнял си като призрак. Не може ли да си дадеш почивка до края на нощта?

— Точно това възнамерявам — отвърна й Бел и посегна към нея със здравата си ръка. — Затова искам бистра глава.

40

Шейсет гласа от Въздържателно дружество окръг Вентура пееха в хор.

Джеймс Дашууд изви врат, надявайки се да зърне изгърбения ковач Джим Хигинс, който беше избягал, когато му показа рисунката на дървосекача. Айзък Бел твърдеше, че Хигинс се е заклел във въздържание на събрание на клуба. Това събрание в градчето Окснард, което се издържаше от производството на захарно цвекло, изпълваше тента, достатъчна да побере цирк.

До този момент Дашууд беше посетил вече шест такива събрания — достатъчно, за да е наясно с нещата. Ловко отбягваше усмихващите се майки, които сръгваха с лакти дъщерите си да погледнат към него. Винаги, когато се търсеше обет за въздържание, жените имаха числено превъзходство пред мъжете. Малцина бяха млади като него, толкова чисти и спретнати. По-типичен беше златотърсачът, седящ до него в опърпано палто и провиснала шапка, който сякаш беше влязъл само за да се скрие от дъжда.

Певците най-после приключиха. Разпоредители монтираха мощен „магически фенер“ с ацетиленово осветление. Дългата му леща очерта кръг светлина на екрана от другата страна на тентата. Всички очи се загледаха в кръга. Предстоеше някакво шоу.

Следващият оратор се оказа ревностен методист.

— Невежите алкохолизирани тълпи с почервенели носове ни презират като утописти — заговори той гръмко. — Но твърдението ни, че на този свят не бива да има място за опияняващи напитки, не ни прави утописти. Ние не провеждаме опасен експеримент. Практикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.

Посочи към магическия фенер.

— С помощта на мощен микроскоп и този магически фенер ще демонстрирам пред вас, че да поглъщаш дестилиран спирт е като да пиеш отрова. Когато пиеш опияняваща течност, отравяш ума си. Отравяш семейството си. Отравяш собственото си тяло. Гледайте екрана, дами и господа. Под увеличителните сили на този микроскоп поставям тази чаша чиста природна вода, извадена от кладенеца на църквата долу на пътя, и я прожектирам на екрана.

Многократно увеличена, кладенчовата вода гъмжеше от плуващи из нея микроби.

Вдигна капкомер, пъхна го в гърлото на бутилка уиски „Скуиръл“ и засмука в него от кафявата течност.

— Сега поставям една капка уиски във водата. Само една-единствена капка.

Увеличената капка уиски удари като кал, зацапала езеро. През водата се разпръсна кафяв облак. Микробите се разбягаха, заплуваха в паника към краищата на стъклото. Но спасение нямаше. Гърчеха се, свиваха се, застиваха и умираха. Златотърсачът, седнал до Дашууд, потръпна.

— Виж ги всички тия гнусни гадини — изръмжа той. — Никога повече няма да глътна вода без уиски в нея.

Дашууд забеляза някакъв едър мъж в тъмно палто в първите редове на събранието и бързо се запровира към него.

— Кой ще излезе? — призова ораторът. — Кой ще подпише сертификата за въздържание и ще се закълне никога повече да не пие?

Когато се приближи, Дашууд видя, че мъжът тъмното палто не беше Джим Хигинс. Но междувременно се оказа на ръка разстояние от асистента на оратора, приятни млади дами, които се спуснаха отгоре му, размахвайки писалки „Уотърман“ и празни сертификати.

— Още две телеграми, господин Бел — каза Дж. Дж. Медоуз. — Как е ръката тази сутрин?

— Тип-топ.

Първата телеграма отговаряше на въпроса на Бел за преждевременното напускане на Военната академии в Уест Пойнт от сенатор Чарлз Кинкейд. Офисът на Ван Дорн в окръг Вашингтон, който имаше неофициален достъп до армейските архиви на САЩ, донасяше, че Кинкейд се е оттеглил доброволно, за да продължи следването си в университета на Западна Вирджиния. Не бяха изровили никакъв намек за нарушение и никакъв запис за освобождаване. Оперативният споделяше мнението, че качеството на цивилните инженерни училища се беше вдигнало над това на военното, което допреди Гражданската война бе единственото място за обучение за инженери.

Бел беше заинтригуван повече от второто съобщение, което съдържаше нова информация за асистента на Франклин Мауъри, Ерик Соарес. По-задълбоченото проучване показваше, че Соарес беше избягал от сиропиталището на Канзас сити, подкрепяно от Мауъри. Соарес беше изплувал на повърхността две години по-късно в изправително училище за малолетни, Мауъри беше поел лична отговорност за него, наел беше възпитатели, които да попълнят празнотите в образованието му, а след това го беше промоцирал в инженерния колеж в Корнел. Което, според Бел, обясняваше отношението от типа „чичото и любимия племенник“ между двамата.

Посети стария мъж същия следобед, докато Соарес беше долу на реката, за да извърши ежедневната си инспекция на стълбовете на моста. Кабинетът на Мауъри представляваше преоборудвано купе на специалния влак на Хенеси. Изненада се, като видя детектива.

— Мислех, че сте в болницата. Дори не носите превръзка.

— С превръзка боли повече, отколкото без нея.

— Заловихте ли типа, който ви простреля?

— Още не… Господин Мауъри, може ли да ви задам няколко въпроса?

— Моля.

— Сигурен съм, че можете да си представите колко широк е обхватът на разследването ни. Тъй че моля да ми простите, ако ви се стори, че ви засягам лично.

— Стреляйте в целта, господин Бел. На една и съща страна сме. Аз строя. Вие се грижите престъпникът да не разрушава построеното.

— Притеснява ме миналото на асистента ви — заяви Бел откровено.

Мауъри пъхна лулата в устата си и го изгледа намръщено.

— Когато реших да помогна на Ерик, момчето беше на петнайсет години и живееше на улицата.

Добронамерени хора ми казаха, че ще бръкне в джоба ми и ще ме халоса по главата. Отвърнах им това, което казвам и на вас: не вярвам в съществуването престъпна класа.

— Съгласен съм, че няма такова нещо като престъпна класа — каза Бел. — Но аз съм запознат с криминалния тип.

— Ерик си заслужи дипломирането — Мауъри сърдито. — Винаги, когато съм телеграфирал да му намеря работа, не ме е разочаровал. Хората в „Подводни стълбове и кесон Юниън“ са доволни от работата му. Всъщност, те вече го помолиха да остане с фирмата им, след като работата приключи. Бих казал, че младежът вече е прескочил най-лошото, не мислите ли?

— Предполагам, че ще ви липсва, ако остане с „Подводни стълбове и кесон Юниън“…

— Желая му успех в кариерата. Колкото до мен, връщам се на люлеещия си стол на верандата. Твърде стар съм, за да поддържам скоростта на Хенеси. Направих му услуга. И се радвам за това. Построихме чудесен мост. Озгуд Хенеси. Аз. И Ерик Соарес.

— Има нещо забавно, обаче — каза Бел. — Чух Джетро Уат, шефа на железопътната полиция, да повтаря наскоро една стара фраза: „Нищо не е невъзможно за Южен Пасифик“.

— По-верни думи едва ли са казвали някога. Точно затова работата за „Южен Пасифик“ е целта на всеки младеж.

— Според Джетро това означава, че железницата прави всичко. Сама строи машините си, релсите и тунелите. И мостовете.

— Прочута е с това.

— Защо тогава наехте „Подводни стълбове и кесон Юниън“ да положат крепежните стълбове на моста ви?

— Работата по речни стълбове е специализирана област. Особено когато имаш сложни условия, каквито напираме тук. „Юниън“ са най-добрите в бизнеса. Захванали са Мисисипи. Ако можеш да построиш стълбове, които издържат на река Мисисипи, можеш да ги построиш навсякъде.

— Вие ли предложихте наемането на фирмата? Мауъри се поколеба.

— Сега като го споменахте… не е съвсем вярно. Първоначално бях склонен да оставя нашата компания да свърши работата. Но ми беше подхвърлено, че „Юниън“ може да се окаже по-разумен ход, защото геологията тук се оказа сложна… както ви споменах предната нощ. Натъкнахме се на предизвикателни условия на дъното на река Каскада, меко казано. Много по-неустойчиво е, отколкото може да очаква човек в тези планини.

— Ерик ли препоръча „Юниън“?

— Разбира се. Бях го пратил напред да извърши проучването. Познаваше речното дъно както познава „Юниън“. Защо ме питате всичко това?

Високият детектив погледна стария инженер в очите.

— Изглеждахте притеснен във вагона на господин Хенеси предната нощ след банкета. Преди това, докато бяхме в хижата, се взирахте дълго и упорито в стълбовете на моста.

Мауъри извърна поглед.

— Почти нищо не ви убягва, нали, господин Бел? Не ми хареса начинът, по който водата течеше около тях. Не можех да определя точно защо — все още не мога, — но просто изглеждаше не както трябва.

— Имате чувството, че нещо не е наред?

— Може би — призна с неохота Мауъри.

— Може би сте като мен в това отношение.

— В смисъл?

— Когато не ми достигат факти, ми се налага да заложа на инстинктите си. Например този, който ме простреля снощи, може да е бил крадец, който е проследил Престън Уайтуей на този влак с намерението да го удари по главата и да му вземе портфейла. Вярвам, че го разпознах като известен убиец. Но нямам твърди факти, за да кажа, че не е търсил просто лесни пари. Уайтуей видимо беше опиянен и следователно беззащитен. Облечен беше като богат джентълмен, който вероятно носи тлъста пачка в джоба си. След като „крадецът“ избяга, това са единствените ми факти. Но инстинктът ми подсказва, че е бил пратен, за да ме убие, но е объркал Уайтуей с мен. Понякога инстинктът помага да събереш две и две…

Този път, когато Мауъри се опита да извърне очи, Бел го задържа с цялата сила на властния си поглед.

— Звучи сякаш искате да обвините Ерик за нещо — измърмори старецът.

— Да, така е — отвърна Бел.

Седна, без да откъсва поглед от лицето на Мауъри.

Старецът понечи да възрази:

— Синко…

Леденият блясък в сините очи на Бел го накараха да премисли. Детективът не беше ничий син, освен на баща си.

— Господин Бел…

Бел заговори с хладен и отмерен тон:

— Любопитно е, че когато подхвърлих, че ни трябват инженери, вие ми опонирахте, че трябва да вярваме на инженерите. А когато отбелязах, че изглеждате притеснен за стълбовете, отвърнахте, че звучи все едно, искам да обвиня Ерик.

— Мисля, че трябва да поговоря с Озгуд Хенеси. Извинете ме, господин Бел.

— Ще ви придружа.

— Не. Разговорът е инженерен. Не детективски, факти, не инстинкти.

— Ще ви придружа до вагона му.

— Както желаете.

Мауъри посегна към бастуна си и се надигна болезнено. Бел задържа вратата и го поведе по страничния коридор, като му помогна да мине през вратите на вестибюла между вагоните. Хенеси беше в облицования си с ламперия кабинет. Госпожа Комдън беше с него и четеше на стола си в ъгъла.

Бел прегради за миг вратата и попита Мауъри:

— Къде е Соарес сега?

41

Час по-късно в Сейнт Луис, в приземния коптор на един анархист, избягал от Италия и сменил името си на Франсис Рицо, пристигна телеграма. Рицо затвори вратата под носа на малкия разносвач на „Уестърн Юниън“, преди да отвори плика. На бледожълтата бланка беше отпечатана една-единствена дума:

„Сега“.

Рицо награби палтото и шапката си, хвана трамвай до един квартал, където никой не го познаваше, купи тенекия с литър керосин и се качи на друг трамвай, който го закара до река Мисисипи. Слезе и бързо тръгна през складовия район, докато намери един бар в сянката на речния насип. Поръча си бира и изяде наденица на тезгяха за безплатен обяд, без да откъсва очи от люшкащата се врата. В мига, в който работниците от складове и коларите се заизсипваха, за да отбележат края на работния ден, Рицо напусна бара и забърза по тъмните улици към кантората на компанията „Подводни стълбове и кесон Юниън“.

Последният напускащ служител заключваше. Рицо го наблюдаваше от отсрещната страна на улицата докато се увери, че офисите са празни. След това, по отработен отпреди няколко месеца маршрут, навлезе в една задна уличка, която водеше до тесен проход покрай задната стена на сградата и дигата между нея и реката. Дръпна една разхлабена дъска, издърпа лоста, който предварително беше скрил зад нея и отвори с негова помощ един прозорец. Качи се вътре, намери централното дървено стълбище, което водеше до върха на триетажната сграда, изкачи го и разтвори няколко прозореца. След това проби тенекията с керосин с джобното си ножче и тръгна надолу по стълбището, като разливаше запалителната течност по стъпалата, долу запали клечка кибрит, поднесе пламъка към керосина и загледа пламъците, плъзнали нагоре по сухото дърво. Изчака, докато се увери, че се е запалило самото дърво. След това се измъкна навън през прозореца и го остави отворен, за да се усили течението.

Айзък Бел се качи на бавното маневрено влакче по „Змийската линия“ надолу до градчето Каскейд. Ерик Соарес беше казал на Франклин Мауъри, че може да работи до късно, както правеше често. Както обикновено, щеше да вечеря в града, а след това да преспи в някоя от бараките на охраната до стълбовете и да започне работа рано сутринта, вместо да губи време с връщане на влакчето горе в базата.

Когато Бел стигна до бараките на охраната откри, че уж претовареният с работа Соарес бе напуснал рано.

Никой не знаеше къде бе отишъл.

По-надолу по реката от първоначалното градче Каскейд беше изникнал цял град от паянтови постройки и палатки, наречен „Дъното на ада“. Дължеше съществуването си на железарите, зидарите и миньорите, построили моста над каньон Каскейд, на железопътните строители, които бяха положили стръмната „Змийска линия“ от градчето и началната станция долу до моста, и на дървосекачите и коларите, съживили старата дърводобивна компания „Източен Орегон“ в планините.

Ерик Соарес се запъти към „Дъното на ада“ въодушевен. Всъщност, мислеше си, с пачката в джоба, с която сенаторът се беше бръкнал за първото от многото плащания, които му предстояха, беше със сигурност най-богатият мъж в бързо разрастващото се градче. Освен това беше влюбен, което както бе научил от трудната си младост, беше най-малоумното нещо, което можеше да си причини човек. Особено да се влюбиш в курва. Малоумно или не, посещаваше я всяка нощ, когато можеше да се измъкне от стареца Мауъри. Сега, благодарение на сенатора, можеше да си позволи да я задържи за себе си цялата нощ.

В „Дъното на ада“ имаше три класи бардаци.

Най-долнопробните обслужваха дървосекачите и мулетарите. Мъжете рискуваха живота си, за да слязат там в съботните нощи по бързеите на скалистата река в „Експресите на дъното на ада“ — канута, направени от издълбани с брадва и огън дънери.

Жените в по-малко долнопробните бардаци обслужваха железопътните бригади, пристигащи с влакчето на „Змийската линия“. Полагащите линията слизаха събота вечер. Железничари, стрелочници, кондуктори и машинисти, работещи на смени в железницата, се мотаеха тук ден и нощ, размахвайки червените си фенери.

Имаше само едно първокласно заведение. В „При Гейбриъл“ обстановката беше сравнително изтънчена, особено според стандартите на работническите градчета в Запада и по-скъпо, отколкото един работник можеше да мечтае, че ще си позволи. Клиентите му бяха видни бизнесмени и професионалисти, работещи по отсечката Каскейд, заможни туристи, отседнали в прословутата хижа високо платени старши инженери, работещи за железницата адвокати и началници.

Мадам Гейбриъл поздрави Ерик Соарес като редовния клиент, в какъвто се беше превърнал.

— Бих искал Джоана.

— Ангажирана е, сър.

— Ще изчакам.

— Ще се забави.

Жегна го глупава ревност. Глупава, разбира се. Но чувството бе толкова реално, колкото и гневното туптене на сърцето му, от което едва можеше да си поеме дъх.

— Има ново момиче, което може би ще ви хареса.

— Ще изчакам за Джоана.

Когато бъдеше предизвикана, мадам Гейбриъл придобиваше най-студените очи, които бе виждал у жена. Сега те станаха ледени и въпреки богатия опит за толкова млад като него човек, Ерик изпита чувство, близко до страх. Извърна поглед, уплашен да не я предизвика още повече.

Но тя го изненада с топлата си усмивка.

— Вижте какво ще ви кажа, сър. Новото момиче е ваше за сметка на заведението, ако можете да ме погледнете в очите след това и да ми кажете, че не струва високата си цена. Всъщност, ще ви върна парите дори ако можете честно да ми кажете, че не е по-добра от Джоана. Какво може да загубите?

Какво можеше да загуби?

Охранителят на мадам Гейбриъл го заведе до една врата в дъното на големия дом, почука вместо него и я отвори. Ерик пристъпи в стая, огряна от светлината на розов фенер. Дебеловратият затвори вратата зад него. Двама мъже, облечени като дървосекачи, го обкръжиха от двете страни.

Изневиделица се появи цев на пушка. Изсвистя покрай ръката му, вдигнала се твърде късно, за да спре атаката. Оръжието се натресе в черепа му. Усети как краката му се огънаха, все едно че костите му бяха станали на желе. Опита се да изреве. Нахлузиха груб чувал на главата му и вързаха китките му отзад. Опита се да ги изрита. Удариха го в слабините. Докато парализиран от болка се мъчеше да си поеме дъх, вързаха глезените му, вдигнаха го и го изнесоха от сградата. Усети, че го метнаха на седло и вързаха ръцете и краката му под коня. Изрева под чувала. Удариха го отново по главата и той изгуби съзнание.

Дойде на себе си, докато развързваха ръцете и краката му. Извиха ръцете му зад гърба и ги вързаха отново. Свалиха чувала и светнаха с фенерче в очите му. Двамата мъже бяха като изгърбени сенки зад светлината. Долови миризмата на вода и чу шуртенето й. Намираха се в нещо като мазе с вода в него. Като мелница с течащ през нея поток, помисли той. Дървосекачите се надвесиха над него от сенките.

— Как се казва старото ти приятелче от сиропиталището?

— Вървете по дяволите — отвърна Ерик Соарес.

Сграбчиха го за ходилата, обърнаха го във въздуха с главата надолу и натопиха главата му в леденостудения поток. Беше толкова изненадан, че не му остана време да вдиша дълбоко. Въздухът му свърши и започна панически да се бори. Мяташе се толкова силно, че очилата се откачиха от ушите му. Не можеше повече да се сдържа да не вдиша. Носът и устата му се напълниха с вода. Вдигнаха го от водата и го задържаха все още обърнат, с лицето му на половин педя от потока.

— Името на приятелчето ти от сиропиталището.

— Защо ме… — понечи да ги попита, макар вече знаеше защо.

Сбъркал беше със сенатора — оказваше се, че Кинкейд не беше наивник.

Дървосекачите отново го спуснаха с главата надолу. Този път успя да всмуче въздух и го задържа колкото можа. Изви гръб и се опита да се вдигне от водата. Пуснаха го още надолу и го задържаха, докато се наложи да вдиша. Носът и устата му се напълниха вода. Замята се, силата му отпадна и цялото му тяло постепенно се отпусна. Дръпнаха го нагоре. Закашля се задъхан, повърна вода и най-сетне успя да вдиша, докато се съвземаше ги чу, че говорят. Разбра, че са го извадили, за да могат да го запитат отново.

— Името на приятелчето ти от сиропиталището.

— Пол — изпъшка той.

— Фамилия?

— Какво ще му…

— Фамилия?

Ерик се поколеба. След като угаснеха светлините в сиропиталището, двамата с Пол бяха стояли гръб до гръб и отбиваха всеки, който се опиташе да ги нападне. Усети как ръцете им се стегнаха около глезените му.

— Не! — изкрещя, но вече отново бе под водата, с раздрано гърло и пламнал нос, пред очите му стана розово, после тъмно. Когато най-сетне отново го издърпаха, изрева: Пол Самюълс! Пол Самюълс! Пол Самюълс!

— Къде живее?

— Денвър — изпъшка Ерик.

— Къде работи?

— В банка.

— Коя банка?

— „Фърст Силвър“. Какво ще му направите?

— Вече му направихме. Просто искахме да се уверим, че е точното приятелче.

Отново натопиха лицето на Ерик Соарес в потока и той разбра, че е за последно.

Претърсиха вагоните „Пулман“, но никой не можа да намери асистента на Франклин Мауъри. Айзък Бел изпрати железопътната полиция да претърсят Каскейд и работническото градче по-надолу по реката, наричано „Дъното на ада“. Но се съмняваше, че ще го намерят. Един старши майстор също беше изчезнал, както и няколко работници на „Опорни стълбове и кесон Юниън“.

Бел отиде при Озгуд Хенеси.

— Няма да е зле да огледате стълбовете на моста — каза му мрачно. — Соарес работеше по тях.

— Франклин Мауъри вече е долу — отвърна Хенеси. — Цялата сутрин телеграфира на „Юниън“. Никакъв отговор засега.

— Съмнявам се, че изобщо ще получи такъв.

Бел телеграфира на офиса на Ван Дорн в Сейнт Луис. Отговорът дойде моментално. Сградата на компания „Опорни стълбове и кесон Юниън“ бе изгоряла до основи.

— По кое време? — телеграфира Бел.

Ответната телеграма бе доказателство за вътрешната информация на Саботьора. Коригирано с часовата разлика между Пасифика и Централните щати, първата аларма за пожар се бе появила по-малко от два часа, след като Бел бе споделил пред Франклин Мауъри подозренията си за Ерик Соарес.

Бел беше видял Ема Комдън с Хенеси, когато Мауъри му докладва за притесненията си за стълбовете.

Но за няколко минути Хенеси беше събрал десетина инженери на линията, за да оценят потенциалната опасност. Така че Ема не беше единствената в течение. Все пак, неизбежно беше да се залита дали красивата жена не разиграваше стареца.

Отиде да потърси Мауъри и го намери в една от бараките на охраната, пазеща стълбовете. В очите на стария инженер имаше сълзи. Беше разпънал чертежи на една от масите, където железопътните ченгета вечеряха, с папка от докладите на Ерик Соарес до тях.

— Лъжа — каза той и потупа по листовете. — Лъжа и лъжа. Пълна лъжа… Стълбовете са нестабилни. Един по-силен порой и ще рухнат.

На Бел му беше трудно да повярва. От прозореца на караулната барака масивните колони на въздушните кули, държащи конструкцията на моста, изглеждаха здрави като крепости.

Но Мауъри кимна вяло през прозореца към баржата, привързана за най-близкия крепежен стълб. Работниците извадиха от водата водолаз и смъкнаха от главата му шлема, най-новия модел „Марк V“. Това, че компанията не щадеше разходи, бе поредното доказателство за важността на моста.

— Какво имате предвид? — попита Бел.

Мауъри грабна молив и задраска на празния лист скица на стълба, изправен във водата.

— Наричаме го „подравяне“. Ефектът на подравянето възниква, когато подкопае дупка в речното корито малко по-нагоре от течението пред стълба. Основата изведнъж се оказва неукрепена. Ще затъне в тази дупка или ще се пропука под въздействието на различните по големина сили… Наистина сме построили къщата си върху пясък.

42

Айзък Бел закрачи по моста над каньон Каскейд.

По платното цареше мъртва тишина. Всякакво движение беше спряно. Единственият звук, който можеше да чуе, беше чаткането на петите на ботушите му и ехото от бързеите долу. Никой не знаеше все още колко нестабилен е мостът, но всички инженери се бяха съгласили, че беше само въпрос на време и на водния поток, преди да се срути. Когато стигна до средата между двата бряга на дефилето, се загледа в реката долу, напираща срещу дефектните стълбове.

Беше стъписан от дързостта на Саботьора.

Размишлявал бе трескаво в усилието си да предвиди как би могъл Саботьора да атакува моста. Беше пазил всеки подстъп, охранявал беше самите стълбове и беше наблюдавал с орлово око работата на строителните бригади. Изобщо не му бе минал през ума вариантът, че престъпникът вече бе атакувал, още преди мостът да започне да се строи.

Бел го беше спрял в Ню Йорк Сити. Спрял го беше на линията. Спирал го беше по целия път през Тунел 13, та чак до самия мост. Но тук, под този мост, Саботьора бе доказал амбицията си с опустошителен контраудар, в случай че всичко друго се провалеше.

Бел поклати глава, отчасти от яд, отчасти — от мрачно възхищение към уменията на врага си. Саботьора беше нагъл безмилостен убиец, обаче беше силен. Такова планиране, както и изпълнението, надхвърляха с много дори нападението с динамит в Ню Йорк.

Единственото, което Айзък Бел можеше да каже в своя защита, бе фактът, че когато мостът над каньона Каскейд рухнеше в дефилето, поне нямаше да дойде като изненада. Беше разкрил замисъла преди катастрофата. Никой влак, натоварен с невинни работници нямаше да пропадне с него. Но въпреки че нямаше да загинат хора, все пак беше катастрофа. Пряката линия, мащабният проект, който се бе заклел да защити, все едно че беше мъртъв.

Усети, че някой идва към него. Позна я, още преди подуши парфюма й.

— Скъпа — извика й, без да извръща унилия си поглед от водата. — Изправен съм срещу гениален ум.

— „Наполеон на престъпността“ ли? — попита Марион Морган.

— Така го нарича Арчи. И е прав.

— Наполеон е трябвало да плаща на войниците си.

— Знам — отвърна мрачно Бел. — „Разсъждавай като банкер“. Не ме е отвело много далече.

— Още нещо трябва да си спомниш — каза Марион.

— Наполеон може да е имал гениален ум, но накрая загуби.

Бел се извърна и я погледна. Почти очакваше съчувствена усмивка, но вместо това лицето й бе засияло, изпълнено с надежда и вяра. Беше невероятно красива, с грейнали очи, а косата й светеше, все едно че се бе окъпала в слънчева светлина. Устните му неволно се разтвориха в усмивка като нейната.

— Какво има? — попита го тя.

— Благодаря ти за напомнянето, че Наполеон загуби. Беше накарала ума му да се раздвижи отново. Награби я в буйната си прегръдка, изохка от болката, задържала се от куршума на Филип Доу в дясната му ръка и леко измести любимата си към лявата.

— Отново се налага да те оставя, след като едва пристигна. Но този път вината е твоя, защото наистина ме накара да помисля.

— Къде отиваш?

— Връщам се в Ню Йорк, за да разпитам всеки банкер в железопътния бизнес. Ако има отговор на загадката защо напада тази железница, той ще дойде от Уолстрийт.

— Айзък? — Марион взе ръката му. — Защо не отидеш в Бостън?

— Най-големите банки са в Ню Йорк. Хенеси и Джо Ван Дорн могат да дърпат конци. Ще започна с Дж. П. Морган и ще продължа надолу по веригата.

— „Американска щатска банка“ е в Бостън.

— Не.

— Айзък, защо не попиташ баща си? Има огромен опит във финансите. Когато работих в банковия бизнес, той беше легенда.

Бел поклати глава.

— Казах ти, че баща ми не се зарадва, когато станах детектив. Всъщност беше с разбито сърце. Мъжете, превърнали се в легенди, се надяват синовете им да продължат да градят върху основите, които са положили. Не съжалявам, че тръгнах по своя път. Но нямам правото да го моля да ми прости.

Бел забърза към частния вагон на Озгуд Хенеси, за да го помоли да уреди срещите му в Ню Йорк. Завари го в унило настроение. Франклин Мауъри беше с него. Двамата мъже изглеждаха съкрушени. И като че ли подсилваха взаимния си песимизъм.

— Деветдесет процента от линията ми е от другата страна на моста — скърбеше президентът на железопътната компания. — Всичко е на място за последния щурм. Линия, въглища, траверси, креозотен цех, депо, локомотиви, механични работилници. Всичко от другата страна на мост, който няма да издържи и една ръчна количка. Разбит съм.

Дори бодрата обикновено госпожа Комдън изглеждаше съкрушена. Все пак се опита да го окуражи, като каза съчувствено:

— Може би е време да отстъпиш пред природата. Идва зима. Можеш да започнеш отново догодина. Запомни от пролетта.

— Ще съм мъртъв до пролетта.

Очите на Лилиан Хенеси блеснаха от яд. Погледна мрачно към Бел, след което седна зад масата с телеграфа и опря пръсти на ключа.

— Татко. Мисля да телеграфирам до цеха в Сакраменто.

— Сакраменто ли? — попита Хенеси разсеяно. — За какво?

— Приключиха с производството на крепежни пръти за моста на каньон Каскейд. Тъй че имат време да направят два люлеещи се стола.

— Люлеещи се столове? Какво говориш, по дяволите?

— За пенсия. За двете най-жалки деденца, които съм виждала в живота си. Дай да вдигнем една веранда на депото, та да можете да се люлеете на нея.

— Хайде стига, Лилиан.

— Предавате се точно както иска Саботьора.

Хенеси се обърна към Мауъри и го попита със слаба надежда в гласа си:

— Има ли някакъв шанс да укрепим тези стълбове?

— Зимата наближава — промърмори Мауъри. — Тихоокеанските бури ще ни ударят, а водата вече се качва.

— Господин Мауъри? — тихо подхвърли Лилиан през зъби. — В какъв цвят бихте искали да боядисат люлеещия ви се стол?

— Не разбирате, млада лейди!

— Разбирам разликата между това да вдигнеш ръце и да се бориш.

Мауъри заби поглед в килима.

— Отговорете на баща ми! — настоя Лилиан. — Има ли някакъв шанс да се укрепят тези стълбове, преди да са се срутили?

Мауъри примига. Издърпа от ръкава си огромна носна кърпа и избърса очите си.

— Бихме могли да се опитаме да отклоним течението.

— Как?

— Пускаме насипи от брега. Укрепваме го с трошляк. И набиваме трошляк над и под стълбовете. Същото двойно укрепване, което малкото коп… трябваше да постави. Бихме могли да се опитаме с фланци, предполагам. — Вдигна молив от масата и вяло надраска скица на отклонители на реката, отбиващи течението покрай стълбовете.

— Но това е само временна мярка — възрази мрачно Хенеси. — До първия порой. А дългосрочната?

— Дългосрочно, бихме могли да се опитаме някак да увеличим дълбочината на основите на стълбовете. Чак до скалната основа, ако можем да я локализираме. Но най-малко под дълбочината на подравянето.

— Но стълбовете вече са поставени — изпъшка Хенеси.

— Знам. — Мауъри извърна поглед към Лилиан. — Виждате ли, мис Лилиан, би трябвало да потопим всички нови кесони11, за да разкопаят миньорите. Надраска скица, която показваше основата на стълбовете, обкръжена от непромокаеми камери, в които мъжете можеха да работят под реката. — Но преди дори да започнем да потапяме кесоните, ще трябва да вдигам шлюзове, временна защита около стълбовете, за да задържим реката настрани, тук и тук. Виждате ли? Нямаме нужното време.

Хвърли молива и се пресегна за бастуна си. Преди Мауъри да успее да стане, Бел се надвеси над него и заби пръст в скицата.

— Тези „шлюзове“ приличат на онези фланци. Биха ли могли шлюзовете да отклонят потока?

— Разбира се! — сопна се Мауъри. — Но работата е, че…

Гласът на стария инженер секна на средата на изречението. Очите му блеснаха, вторачени в скицата. Бутна бастуна настрана и награби молив.

Айзък Бел тикна пред него чист лист хартия. Мауъри зарисува трескаво.

— Погледни тук, Озгуд! По дяволите с временната мярка. Ще построим направо кесоните. Оформяме шлюзовете така, че да действат и като отклонители на потока. По-добре от фланци, като си помислиш.

— Срок? — попита Хенеси.

— Най-малко две седмици, денонощно, за да монтираме шлюзовете. Може би три.

— Времето се влошава.

— Ще ми трябва всеки работник, който можеш да заделиш.

— Имам хиляда на възела, които седят без работа.

— Ще сипем трошляк тук и тук, укрепваме брега.

— Моли се само да нямаме порой.

— Тук изпъваме отклоняващата дига…

Нито строителят на мостове, нито президентът на железницата забелязаха, когато Айзък Бел и Лилиан Хенеси безшумно се оттеглиха от разговора, превърнал се в разгорещен спор между професионалисти.

— Браво, Лилиан. Размърда им мозъците.

— Осъзнах, че няма да е зле да осигуря финансовото си бъдеще, ако ще ме ухажва безпаричен детектив.

— Би ли ти харесало това?

— Мисля, че да, Айзък.

— Повече, отколкото кандидат за президент?

— Нещо ми подсказва, че би било далеч по-възбуждащо.

— В такъв случай имам добра новина за теб. Телеграфирах на Арчи да дойде да ме замести.

— Арчи идва тук? — Тя стисна ръцете му. — О, Айзък, благодаря ти. Това е чудесно.

Русите мустаци на Бел се разтеглиха в първата безгрижна усмивка, откакто бяха разкрили заложената катастрофа с подложените на саботаж стълбове.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да го разсейваш прекалено. Все още не сме заловили Саботьора.

— Но щом Арчи се заема с нещата тук, ти къде отиваш?

— Уолстрийт.

43

Айзък Бел прекоси континента само за четири дни и половина. Взимаше свръхбързи експреси, когато можеше и чартираше специални композиции, когато влаковете вървяха бавно. Последният бърз преход направи на „Бродуей експрес“, гордо наречен така заради широкото железопътно платно с четири коловоза, простряло се между Чикаго и Ню Йорк.

На ферибота до Манхатън видя колко бързо железниците на Джърси сити възстановяваха щетите от динамитната експлозия на Саботьора. Покривът на гарата вече беше сменен и там, където само допреди три седмици беше видял почернели пилони, залети от прилива, вече се издигаше нов кей. Разбитите от експлозията съдове вече ги нямаше и макар много прозорци все още да бяха покрити с дъски, още повече блестяха с новите си стъкла. Гледката в началото го изпълни с надежда, като му напомни, че Хенеси и Мауъри хвърляха денонощно строителни бригади в Каскейд, за да спасят моста над каньона. Но беше длъжен трезво да признае, че тяхната задача бе многократно по-трудна, ако не и направо невъзможна. Самите основи на моста бяха подложени на саботаж. А престъпникът все още беше на свобода, решен да нанесе още по-големи щети.

Бел слезе на Либърти стрийт и бързо закрачи към близката Уолстрийт. На ъгъла на Бродуей се издигаше бялото мраморно здание на управлението на компания „Дж. П. Морган“.

— Айзък Бел, желая да се видя с господин Морган.

— Имате ли уговорена среща?

Бел отвори златния си часовник.

— Господин Джоузеф Ван Дорн уреди срещата ни за 10 часа. Часовникът ви е изостанал.

— О, да, разбира се, господин Бел. За жалост, обаче господин Морган трябваше спешно да промени плановете си. Пътува за Англия.

— Кого остави да го замества?

— Е, никой не може да го замести, но има един джентълмен, който би могъл да ви помогне. Господин Брукс.

Млад служител отведе Бел в недрата на сградата. Поседя близо час в чакалнята на господин Брукс, предлагаща гледка към облицования с никел, защитен със стоманени решетки банков трезор, охраняван от двама въоръжени мъже. Уби времето си, обмисляйки детайлите по два елементарни обира, дневен и нощен. Най-сетне го поканиха в кабинета на заместника.

Брукс се оказа нисък, стегнат и сдържан. Поздрави Бел раздразнено, без да се извини, че го бе накарал да чака толкова дълго.

— Срещата ви с господин Морган бе уговорена без мое знание. Наредиха ми да отговоря на въпросите ви. Много съм зает и не мога да си представя каква информация бих могъл да предложа на детектив.

— Имам само един простичък въпрос — каза Бел. — Кой би спечелил, ако железопътна компания „Южен Пасифик“ банкрутира?

Очите на Брукс блеснаха хищнически.

— Имате ли информация, подкрепяща подобно заключение?

— Нищо не заключавам — отвърна строго Бел, преди неволно да е вкарал свеж елемент във вечната битка за консолидиране на железниците и да подрони репутацията на Хенеси на пазара. — Питам кой би спечелил, ако такова събитие евентуално се случи?

— Ще ви попитам директно, детектив. Нямате никаква информация, че Озгуд Хенеси е в отслабени порции?

— Абсолютно никаква.

Интересът в очите на Брукс се стопи.

— Разбира се, че не — промърмори той унило. — Хенеси е неуязвим от трийсет години.

— Ако не беше…

— Ако! Ако! Ако! Банкирането не е бизнес на ако, господин… — Престори се, че поглежда към визитката на Бел, за да освежи паметта си. — Бел. Банкирането е бизнес на факти. Банкерите не спекулират. Действат въз основа на сигурности. Хенеси спекулира. Хенеси напира слепешком напред.

— И все пак, казвате, че Хенеси е неуязвим.

— Хитър е.

Бел разбра, че нямаше смисъл да си губи времето. Мълчаливи и винаги опипващи да се домогнат до някаква изгода, банкери като този нямаше да предложат нищо на непознат.

Брукс стана рязко. Изгледа Бел отгоре и заяви:

— Честно казано, не разбирам защо господин Морган би си губил времето да отговаря на въпроси на детектив. Вероятно е поредният пример за прекалено добродушния му нрав.

— Господин Морган не е „добродушен“ — отвърна Бел, сдържайки яда си, докато се изправяше в пълния си ръст. — Господин Морган е интелигентен. Знае, че може да научи ценна информация, като изслуша въпросите на друг човек. Точно затова той е ваш шеф, а вие сте негов лакей.

— Хей! Как смеете…

— Лек ден!

Излезе от сградата на Дж. П. Морган и прекоси улицата за следващата си среща.

Половин час по-късно си тръгна и оттам, и ако точно в този момент още някой банкер му скъсаше нервите, щеше да се наложи да го шибне с юмрук в устата или просто да го застреля с деринджъра си. Мисълта предизвика тъжна усмивка и той се спря по средата на оживения тротоар, за да помисли дали изобщо си струваше да спази следващата си уговорена среща.

— Изглеждате объркан.

Пред него стоеше мъж с приятна външност, тъмнокос, четирийсет и няколко годишен, и го гледаш с топла, закачлива усмивка. Носеше скъпо палто с кожена яка и „ярмулка“ на главата — малък кръгъл кадифен диск, издаващ юдейската му вяра.

— Наистина съм объркан — отвърна Бел. — Кой сте вие, сър?

— Андрю Рубенов. — Мъжът протегна ръка. — А вие сте Айзък Бел.

— Откъде знаете? — попита изненадан Бел.

— Чисто съвпадение. Не е съвпадение, че ви разпознах. Просто съвпадение, че ви видях да стоите тук. И изглеждате объркан.

— Но как ме познахте?

— Снимката ви.

Бел съзнателно отбягваше фотографи. Както беше напомнил на Марион, за един детектив не беше от полза лицето му да е познато.

Рубенов се усмихна разбиращо.

— Не се притеснявайте. Виждал съм снимката ви на бюрото на баща ви.

— Аха. Имал сте бизнес с баща ми.

Рубенов завъртя длан в жест „и да, и не“.

— Съветваме се понякога.

— Банкер ли сте?

— Така казват — отвърна той. — Всъщност, когато пристигнах от Русия, не се впечатлих от долен Ийст Сайд на Ню Йорк, затова взех влак през страната. В Сан Франциско отворих бар. След това срещнах едно хубаво момиче, чийто баща притежаваше банка, а останалото е много приятна история.

— Бихте ли приели да обядвате с мен? — попита го Айзък Бел. — Трябва да поговоря с някой банкер.

— Вече съм уговорил обяд. Но имаме време за чай в офиса ми.

Офисите на Рубенов се намираха на ъгъла на Ректор стрийт, която беше блокирана от полиция. Причината се оказа безопасното вдигане на някакъв роял от електрическа товарна кола до петия етаж, където бяха свалили прозореца. Отвореният прозорец беше на Рубенов и той покани детектива да влезе, без да обръща внимание на бъркотията. През зейналия отвор в стената първо лъхна студен полъх от река Хъдсън, а след това голямото черно пиано се люшна вътре, придружено от виковете на носачите. Секретарката с вид на почтена матрона им донесе чай във високи стакани.

Бел обясни мисията си.

— Значи изобщо не е съвпадение — каза Рубенов. — Рано или късно щяхте да ме намерите, след като другите ви посочеха вратата. Това, че ви познах, спестява време и ядове.

— Благодарен съм за помощта ви — отвърна Бел — При Морган не стигнах до никъде. Шефът го няма.

— Банкерите се държат като клан — обясни Рубенов — Откровеничат само помежду си, въпреки че изпиват взаимна неприязън и недоверчивост. Елегантните банкери на Бостън не обичат наглите нюйоркчани. Протестантите не вярват на немските евреи. Немските евреи не обичат руските евреи като мен. Неприязънта и недоверието карат света да се върти. Но стига философия. Какво точно искате да знаете?

— Всички са съгласни, че Озгуд Хенеси е неуязвим. Така ли е?

— Питайте баща си.

— Моля, сър?

— Чухте ме — каза той строго. — Не пренебрегвайте най-добрия съвет, който можете да получите в Ню Йорк. Питайте баща си. Предайте му поздравите ми. Не знам дали Хенеси е неуязвим. Допреди година щях да знам, но излязох от железниците. Вложих парите си в автомобилите и киното. Лек ден, Айзък.

Стана и отиде до пианото.

— Ще ви посвиря за довиждане.

Бел не искаше да пътува до Бостън, за да пита баща си. Искаше да получи отговорите си тук и сега от Рубенов, когото заподозря, че знае повече, отколкото признава.

— Носачите тъкмо излязоха. Не трябва ли първо да го настроите?

В отговор ръцете на Рубенов пробягаха по клавишите и четири акорда изригнаха в съвършено съзвучие.

Господин Мейсън и господин Хемлин правят пиана, които трябва да пуснеш от Ниагарския водопад, преди да ти се наложи да ги акордираш… Баща ви, млади Айзък. Идете да поговорите с баща си.

Бел взе метрото до Гранд Сентръл терминал, телеграфира на баща си, че идва и се качи на прочутия експрес „Белия влак“ на железница „Ню Инглънд“. Помнеше го добре от студентските си дни, когато се возеше на него до Ню Хейвън. Бяха нарекли лъскавия експрес „Призрачния влак“.

Шест часа по-късно слезе на новата Южна гара на Бостън, гигантски храм от розов мрамор, посветен на мощта на железницата. Взе асансьора до горния пети етаж на гарата и се отби в бостънския офис на Ван Дорн. Баща му бе отговорил с телеграма: „Надявам се да можеш да останеш с мен“. Докато стигне до градската къща в стил „гръцки ренесанс“ на площад Луизбърг, беше минало девет.

Падрейк Райли, престарелият иконом, който се беше грижил за къщата още преди раждането на Айзък, отвори лъскавата предна врата. Поздравиха се топло.

— Баща ви е на масата — каза Райли. — Помислих, че може би ще ви е приятна една късна вечеря.

— Огладнял съм — призна Бел. — Как е той?

— Същият си е — отвърна Райли, дискретен както винаги.

Бел се спря в гостната.

— Пожелай ми късмет — промълви той на портрета на майка си. След това изправи рамене и влезе в трапезарията, където високата слаба фигура на баща му се изправи като щъркел от стола си в челото на масата.

Вгледаха се един в друг.

Райли, задържал се на прага, затаи дъх. Ебънизър Бел, помисли той с лека завист, изглеждаше неподвластен на възрастта. Косата му бе посивяла, разбира се, но си я беше запазил цялата, за разлика от него. А брадата му на ветеран от Гражданската война беше почти бяла. Но все още съхраняваше стройната фигура и изправената стойка на офицер от армията на Съюза, сражавал се в кървавия конфликт преди четири десетилетия.

Според иконома, мъжът, в който бе израснал синът на господаря му, трябваше да накара всеки баща да изпита гордост. Увереният синеок поглед на Айзък не отстъпваше на този на баща му, обагрен с теменуженото, наследено от майка му. Много си приличаха, помисли Райли. Може би твърде много.

— С какво мога да ти помогна, Айзък? — попита сковано Ебънизър.

— Не съм сигурен защо Андрю Рубенов ме прати тук — отвърна Айзък също така сковано.

Райли насочи вниманието си към по-стария мъж. Ако щеше да има помирение, зависеше от Ебънизър. Но той само каза сдържано:

— Рубенов е семеен човек.

— Не разбирам.

— Прави ми добрина… В характера му е.

— Благодаря, че ме покани да остана за през нощта — отвърна Айзък.

— Добре си дошъл тук — заяви бащата.

И тогава, за огромно облекчение на Райли, Ебънизър галантно се издигна до поднесената от сина му възможност със съгласието да остане, нещо, което от дълго време не беше правил. Всъщност, според иконома, суровият стар протестант прозвуча почти прочувствено:

— Добре изглеждаш, синко. Вярвам, че работата ти върви добре.

Двамата мъже протегнаха ръце.

— Вечерята е сервирана — обяви Райли.

Над уелски сандвич и студена варена сьомга Ебънизър Бел потвърди това, което Марион намекна, а синът му подозираше.

— Железопътните магнати не са толкова всемогъщи, колкото изглеждат. Контролират линиите си, като пускат само дребни миноритарни дялове на борсата. Но ако банкерите им загубят доверие, ако инвеститорите поискат парите си, изведнъж се оказват на брега, към който духа вятърът. — Устните му се изкривиха в усмивка. — Извини ме, че намесвам моряшки метафори. Магнатите изпадат в затруднение, когато трябва да съберат капитал, за да попречат на конкурентите си да ги завземат, когато акциите им паднат. Железница „Ню Инглънд“ скоро ще бъде погълната от железници „Ню Йорк“, „Ню Хейвън“ и „Хартфорд“. Работата е там, че „Ню Инглънд“ вече няма думата по въпроса.

— Знам — възрази Бел. — Но Озгуд Хенеси досега поглъщаше всяка железница, която се изпречеше на пътя му. Твърде интелигентен и солиден е, за да бъде затруднен. Признава, че ще изгуби доверието за разширението на Каскейд, ако Саботьора го осуети. Това би било ужасна загуба, но твърди, че има достатъчно кредит, за да движи останалите си линии.

— Помисли колко много линии е съчетал Хенеси, в колко още е съдружник…

— Точно така. Притежава най-могъщия тръст в страната.

— Или най-голямата къща от карти.

— Но всички са съгласни, че Озгуд Хенеси е надежден. Човекът на Морган използва думата „неуязвим“.

— Не и според моите източници. — Ебънизър Бел се усмихна.

В този момент Айзък видя баща си в друга светлина.

Знаеше, разбира се, че като млад офицер Ебънизър се бе изявил в разузнаването на армията на САЩ. Доказваха го медалите му. Но го порази странна идея. Нещо, за което не беше помислял досега. Дали и баща му някога беше копнял да е нещо повече от банкер?

— Татко. Да не би да ми казваш, че ако Саботьора е в позиция да купува, ако компания „Южен Пасифик“ рухне под тежестта на провалилото се разширение Каскейд, би могъл да стане накрая нейният притежател?

— Не само на „Южен Пасифик“, Айзък.

44

— Всяка железница и страната — каза Айзък Бел.

Най-после го осъзна.

Престъпленията на Саботьора бяха продиктувани от толкова дръзка цел, колкото бяха зли и деянията му.

— Най-после знам какво иска той — каза Айзък. — Колкото и да е извратен, мотивът му е понятен. Твърде амбициозен е за нещо по-малко. Чудовищни престъпления, обслужващи бляна на гениален ум. Но как би могъл да се наслаждава на победата си? В мига, в който заграби железниците, ще го подгоним безмилостно от единия край на континента до другия.

— Напротив — отвърна Ебънизър Бел. — Ще се радва на победата си в лично охолство.

— Как?

— Предпазил се е от възможността да бъде идентифициран. Кого ще гоните? В коя страна? Толкова изобретателен престъпник, колкото го описваш, би осигурил „пенсионирането“ си, да го наречем така, по модела на европейските търговци на оръжие. Или опиумните картели. Знам за спекуланти и борсови мошеници, които въртят незаконната си търговия безпрепятствено от трийсет години.

— Как? — настоя Айзък, макар че вече започваше да схваща картината.

— Ако бях Саботьора — отвърна Ебънизър, — щях да отида в чужбина. Щях да учредя лабиринт от чуждестранни холдинг компании, защитени от корумпирани правителства. Фиктивните ми корпорации биха подкупвали властите, за да си затварят очите. Да подкупя военния министър, защо не и финансовия. Европейските бюрократи са ужасни.

— А в Америка — член на Сената на САЩ — каза тихо Айзък.

— Корпорациите подкупват сенатори. Защо да не го направи един престъпник? Имаш ли предвид някой сенатор?

— Чарлз Кинкейд.

— Човек на Хенеси. Макар да съм длъжен да заявя, че винаги съм смятал Кинкейд за по-голям палячо от повечето, които заседават в онази височайша камара.

— Така изглежда. Но от доста време имам ужасно подозрение за него. Това, което ми подсказваш, го обяснява. Би могъл да е агентът на Саботьора.

— С неограничен достъп до правителствени служители, горящи от желание да угодят. И не само агентът на Саботьора в Съединените щати, но също така и шпионинът на Саботьора във вътрешния кръг на Хенеси. Би било дяволски подло, нали, синко?

— И ефективно! Ако Саботьора е показал като нещо повече от хладнокръвие и безскрупулност, това е ефективността… Но с тази хипотеза има един проблем: Чарлз Кинкейд изглежда клони да бъде номиниран за президентския пост.

— Не говориш сериозно!

— Престън Уайтуей го подкрепя. Трудно ми е да си представя политик, който иска да стане президент, рискувайки да го хванат, че взима подкупи от убиец.

— Няма да е първият политик, достатъчно нагъл, за да се самоубеди, че никой не може да го хване — отвърна кротко Ебънизър Бел.

Падрейк Райли ги прекъсна, за да заяви, че е сервирал бренди и кафе в библиотеката и би желал да си легне, в случай че не желаят още нещо. Завъртя се на пети и изчезна, преди да размислят.

Освен това беше оставил разпалени въглища зад решетката на камината. Докато Ебънизър Бел наливаше щедро глътки бренди в две кафени чаши. Айзък се загледа в пламъците, мислейки трескаво. Възможно беше Кинкейд да е наел боксьорите да го убият в Роулинс.

— Натъкнах се на Кени Блум в Овърленд Експрес — подхвърли той.

— Как е хайманата?

— С около трийсет кила по-тежък от средния хаймана и по-богат от всякога. Татко, как Саботьора би събрал капитала, нужен му да купи „Южен Пасифик“?

Ебънизър отговори без колебание.

— От най-богатите банкери на света.

— Морган ли?

— Не. Както разбирам, ресурсите на Морган са изопнати. Не би могъл да пипне линиите на Хенеси. Нито Вандербилт или Хариман, или Хил, дори да се обединят. Ван Дорн има ли офиси в чужбина?

— Имаме взаимни споразумения с чуждестранни следователи.

— Погледнете в Европа. Единствените достатъчно богати банкери са в Лондон и Берлин.

— Непрекъснато споменаваш Европа.

— Ти ми описа престъпник, който трябва да опази огромен капитал в най-строга тайна. Накъде би могъл да се обърне за парите си, освен към Европа? И точно там ще се скрие накрая. Препоръчвам ти да използваш европейските връзки на Ван Дорн, за да хванеш банкерите му. Междувременно ще разровя въглените.

— Благодаря ти, татко. — Айзък стисна ръката му. — Вдъхна нов живот на случая.

— Къде отиваш?

Айзък крачеше към коридора.

— Връщам се на отсечката колкото може по-бързо. Ще продължи да напада, докато Хенеси се срути.

— Но няма бързи влакове толкова късно.

— Ще наема специален до Олбъни и ще хвана експрес „Чикаго“.

Баща му го изпрати до вратата, помогна му с палтото и се задържа във фоайето, щом синът забърза в нощта.

— Когато мога да се върна — извика през рамо Айзък, — има едно лице, с което искам да те запозная.

— Очаквам да се запозная с мис Морган.

Бел се закова на място. Това в окото на баща му блясък от светлината на лампата ли беше, или намигване?

— Знаеш? Чул си?

— Източниците ми са единодушни: „Синът ти — казват ми — е щастливец“.

Поредният бурен тихоокеански вятър духаше с все сила, докато Джеймс Дашууд присъстваше на дванайсетото си събрание на въздържатели. Този път се провеждаше в мразовит салон в Санта Барбара, нает от „Лосовете“. Дъжд пердашеше в прозорците, а вятърът огъваше дърветата и пръскаше мокри листа по стъклата. Но ораторът беше вдъхновен, а публиката — ентусиазирана, в очакване на пикантно въодушевено слово от чворестия червендалест „Капитан“ Уили Ейбрамс, водач на клипер от нос Хорн, оцелял от корабокрушение и реформиран пияница.

— Че алкохолът не е хранителен… — забумтя капитан Уили. — Че води до обща и нездравословна възбуда… Че втвърдява мозъчните тъкани… е доказано от всеки научен анализ. Питайте всеки корабен офицер какво предизвиква моряшките бунтове. Отговорът му? Алкохолът. Питайте полицая какво прави хората престъпници? Отговорът му? Алкохолът. Питайте пазача в затвора. Алкохолът. И помислете за разхода! Колко самуна хляб могат да удостоят кухненската маса с парите, похарчени за упойващи течности? Колко уютни домове могат да се построят с тези пари? Ами че с тези пари може да се изплати целият национален дълг!

Дашууд се заслуша, отвлечен за миг от огледа на мъжете сред публиката. От многото оратори въздържатели, които беше слушал досега, докато търсеше ковача Джим Хигинс, капитан Уили Ейбрамс беше първият, който обещаваше изплащане на националния дълг.

След като приключи и Дашууд не видя в изнизващата се тълпа никой, който да прилича на ковача, се приближи до подиума.

— Още един ли? — попита капитан Уили, докато прибираше бележките си. — Винаги има време за още един обет.

— Вече съм дал обет — отвърна му Дашууд и размаха под носа му „Декларацията за пълно въздържание“, регистрирана преди четири дни от клона на Женския християнски въздържателски съюз във Вентура. Имаше още десет такива в чантата си, наред с куката за дерайлиране на влакове, изработена от котва, и пачка копия от скицата на дървосекача.

— Търся един приятел, който, надявам се, е дал обета, но може да го е нарушил. Изчезнал е и се боя от най-лошото. Висок мускулест тип, ковач на име Джим Хигинс.

— Ковач? Едър мъж? Изгърбени рамене? Тъмна коса? Тъжни и уморени очи?

— Виждали сте го?

— Дали съм го виждал? И още как. Благодарение на мен горкият дявол промени навиците си. До крайност.

— В какъв смисъл?

— Вместо да даде обет никога повече да не пие алкохол, закле се да се откаже от всичко, което би могъл изобщо да иска един мъж.

— Не ви разбирам, капитан Уили.

Ораторът се озърна наоколо да се увери, че няма да го чуят жени и смигна със сбръчкания клепач над кървясалото си око.

— Отказа пиенето, отказа светските неща, дори момичетата отказа. Значи, братко, аз искрено вярвам, че пиенето и пиянството са неразделими злини. Самият наш Спасител Иисус не би могъл да опази клиентите си трезви, ако държеше бар. Но никога да не се казва, че капитан Уили проповядва отказ от всички земни удоволствия.

— Какво направи Джим Хигинс?

— Монах е станал, както чух.

— Монах?

— Влезе в манастир, това направи.

Джеймс Дашууд бързо извади бележника си.

— Кой орден?

— Не съм сигурен за това. Орденът на Свети Някой си. Изобщо не бях го чувал преди. Не е от редовните, нещо като разклонение… каквито се срещат в тия краища.

— Къде?

— Нагоре по крайбрежието. Разбирам, че много са разпрострели.

— Кой град?

— Някъде северно от залив Моро, мисля.

— В хълмовете или до морето? — настоя Дашууд.

— И двете, както чух. Много се ширят.

Бяха изтекли четирийсет години, откакто първият трансатлантически телеграфен кабел анихилира времето и пространството. До 1907 г. над дузина такива се изпъваха под океана между Ирландия и Нюфаундленд. Последният можеше да предава по сто и двайсет думи в минута. Докато Айзък Бел летеше на запад, значителен дял от капацитета на кабела бе ангажиран от детективска агенция Ван Дорн в събиране на информация за европейските банкери на Саботьора.

Телеграмите се сипеха при всяка смяна на влаковия екип и всяко спиране за вода. Докато стигне до Бъфало в наетия локомотив „Атлантик 4-4-2“ — бърза машина с високи колела, гонеща крайезерното трасе на равнището на водата — Бел имаше цял куфар пълен с хартии. По пътя при него се качваха агенти на Ван Дорн и наети на договор проучватели, специалисти в банковото дело и преводачи от френски и немски. В началото докладите бяха от общ характер, по европейското финансиране на железопътни трасета в Китай, Южна Америка, Африка и Мала Азия. След това, докато колегите на агенцията разравяха по-надълбоко, докладите станаха по-специфични, с повтарящи се упоменавания на компания „Шане & Симон“, малко известна немска инвеститорска къща.

— Бел нае спален „Пулман“ в Толедо за набъбващия си персонал и замени „4-4-2“ с по-мощен „Болдуин 4-6-0“. В Чикаго добави и вагон-ресторант, за да могат следователите му да разпрострат работата си по масите, докато бързаха през Илинойс и Айова.

Прекосиха Канзас, сменяйки локомотивите с новия високоефективен в сравнение с „Болдуин“ „Атлантикс“, за да вдигнат скоростта по лекия, но неумолим наклон на Големите равнини. Взимаха телеграми при всяко спиране. Масите в ресторанта бяха затрупани под жълтата хартия. Оперативните, счетоводителите и одиторите на Айзък Бел нарекоха специалния си влак „Ван Дорн Експрес“.

Появиха се Скалистите планини, сини като небето, след това се оформиха от мъглата в три отделни увенчани със сняг вериги. Шефовете на Планинското подразделение на железницата, водени от желание да помогнат, подмениха най-добрите си машини прериен тип с тежките цилиндри „Воклейн“, подходящи за наклона на трасето. До този момент в бързия бяг през континента осемнадесет локомотива и петнадесет екипа бяха карали „Ван Дорн Експрес“ на скорост, надминала рекорда от предишната година, петдесет часа от Чикаго.

Бел вида шаблон, който се въртеше около компанията „Шане & Симон“, базирана в Берлин. Преди години си беше създала здрави връзки с германското правителство посредством могъщия канцлер Ото фон Бисмарк. Тези връзки бяха укрепнали при сегашния владетел, кайзер Вилхелм. Източниците на Ван Дорн донасяха, че финансовата къща изглежда тайно беше преливала правителствени пари към строителите на Багдадската железница, за да поддържа фикцията, че Германия не е замесена в строежа на железницата, противопоставяйки се на британските, френските и руските интереси в Близкия изток.

— Работодателят на сенатор Чарлз Кинкейд, доколко помня — каза един от преводачите, служил в Държавния департамент, преди да го привлече Ван Дорн.

— От времето, когато е станал известен като „героят инженер“.

Бел телеграфира до Сакраменто, за да проверят за трансакции между „Шане & Симон“ и членове на вътрешния кръг на Хенеси.

Чарлз Кинкейд, разбира се, беше останал в челото на списъка в ума на Айзък Бел, след като баща му бе обяснил, че чуждестранни холдингови компании и тайният им собственик щяха да са прикрити от корумпирани правителствени лица. Естествено, един американски сенатор можеше да помогне много за интересите на Саботьора и за опазване на тайните му. Но какъв мотив можеше да тласка Кинкейд да излага на риск вече изгодната си политическа кариера? Пари? Много повече, отколкото печелеше от акциите на железница „Южен Пасифик“. Неприязън към Хенеси, затова че не е окуражил Лилиан да се омъжи за него? Или ухажването беше игра, повод да може да се навърта около вечно движещия се щаб на Хенеси?

— Но как се връзваше шпионирането за Саботьора с президентските му аспирации? Или окуражаваше Престън Уайтуей да води кампанията му, само за да си осигури димна завеса? Дали Чарлз Кинкейд не бе пожертвал политическите си мечти, за да се съсредоточи над трупане на огромни богатства чрез подкупи? Или, както беше предположил баща му, беше толкова арогантен да вярва, че ще може да се измъкне и с двете?

Дефиницията на Ебънизър Бел за „разравяне на въглените“ се оказа доста вълнуващо начинание. Президентът на „Американска щатска банка“ започна с разпитване на доверени приятели и колеги в Бостън. Ню Йорк и Вашингтон по телефон, телеграф и с частни куриери. След като научи каквото можа благодарение на високите си връзки, зарови по-надълбоко в централните райони на страната, като обърна особено внимание на Сейнт Луис, рожденото място на изгорялата компания „Подводни стълбове и кесон Юниън“. Информацията, която събра в Запада, покривайки най-големите банкери в Сан Франциско, Денвър и Портланд, го доведе до необходимостта да потърси услугите на по-дребните банки в Калифорния и Орегон.

Молба от страна на влиятелния бостънски банкер доведе до частна среща в Юрика, дълбоководно пристанище, което обслужваше индустрията с дървен материал от секвоя на двеста километра северно от Сан Франциско. Стенли Перони, енергичният президент на Северозападна банка Юрика, се отби в офиса на предприемчивия дървосекач А. Дж. Готфрайд. Готфрайд беше заел солидна сума от банката на Перони, за да модернизира дърворезна компания „Хъмбълт бей“. Офисът му беше с изглед към дървения му кей, изпънал се навътре в пердашеното от дъжда пристанище.

Готфрайд извади от бюрото си бутилка класен бърбън и двамата мъже започнаха да отпиват, обсъждайки времето. Това, че ставаше от ужасно по-ужасно, можеше да се предскаже от гледката с червения парен катер, пухтящ напористо между пристаналите и закотвени товарни шхуни.

— Проклето време. Май ще ни удари отново.

Червеният катер се пилотираше от специалния куриер на метеорологичната служба на САЩ, който вещаеше прогнози за силни бури на капитаните на съдове в пристанището.

Банкерът мина по същество.

— Доколкото помня, Готфрайд, ти купи дърворезна „Хъмбълт бей“ с приходите от продажбата на дърводобивното си предприятие в източен Орегон.

Дървосекачът, решил да се възползва от тази неочаквана визита на банкера си, отвърна:

— Точно така стана. Макар да си спомням, че ти го улесни, като обеща да ми помогнеш с подмяната на старото оборудване.

— Готфрайд, кой купи твоята компания „Източен Орегон“?

— Един тип с повече пари, отколкото разум — призна сърдечно Готфрайд. — Бях се отчаял, че изобщо ще мога да се отърва, докато той не се появи. Просто беше прекалено скъпо да се смъква дървото от онези планини. Не като тук, където мога да товаря шхуните с дървен материал от собствения си кей. Стига, разбира се, съдовете да не потънат, докато се опитват да стигнат до пристанището.

Перони кимна нетърпеливо. Всеки знаеше, че входът към залив Хъмбълт заслужаваше прозвището си „Гробището на Пасифика“. Гъстата като грахова супа мъгла, пенестите вълни, разсипващи се на вихрушки и облаците пушек от дърворезните превръщаха намирането на канала в изпитание, от което косите на морските капитани побеляваха.

— Разбирам — натърти той, — че планираш да добавиш фабрика за дограма и врати към бизнеса си.

— Стига да мога да събера средствата — отвърна Готфрайд с надеждата, че е чул добре. — С тази Паника не е лесно да заемеш пари.

Банкерът погледна дървосекача в очите и каза:

— Подозирам, че някои благонамерени заемодатели ще нададат съчувствено ухо, въпреки Паниката. Кой купи „Източен Орегон“?

— Не мога да ти кажа всичко за него. Както можеш да си представиш, точно на този кон не му гледах зъбите. Веднага щом си стиснахме ръцете, духнах от там колкото може по-бързо.

Пресуши чашата си и си наля нова, а чашата на банкера допълни.

— Какво все пак знаеш за купувача на дървопреработвателна компания „Източен Орегон“? — настоя Перони.

— Първо, че имаше доста пари.

— Откъде издаде чека си?

— Виж, това беше интересно. Бих предположил, че ще е през Сан Франциско или Портланд. Но чекът му беше от нюйоркска банка. Беше малко подозрително, но го изплатиха чисто.

— Човекът от Ню Йорк ли беше?

— Може би. Определено не разбираше много от бизнеса с дървен материал. Сега като го спомена, струва ми се, че го купуваше за някой друг.

Банкерът кимна, окуражавайки дървосекача да продължи разказа. Ебънизър Бел беше дал ясно да се разбере, че не очаква цялата история от един-единствен източник. Но всяко късче беше от полза. И могъщият президент на „Американска щатска банка“ също така беше дал ясно да се разбере, че ще е благодарен за всяко сведение, което Перони можеше да му подаде по жицата.

45

„Ван Дорн Експрес“ спря в Юниън депо на Денвър само колкото един агент на Ван Дорн в карирано сако и с бомбе да се качи наперено, носейки нови съобщения от Лондон и Берлин.

— Здрасти, Айзък. Отдавна се съм те виждал.

— Сядай тук, Роскоу. Изчеткай ги хубаво тия записи за компания „Шане и Симон“. Въпросите ти да са готови за телеграфиране на следващата спирка.

Адвокат, привлечен в Солт Лейк Сити, донесе още за „Шане & Симон“. Основата на мощната германска банка представляваше инвестиционна мрежа, подкрепила модернизационни проекти из Отоманската империя. Но от деветдесетте години на миналия век бяха започнали бизнес в Северна и Южна Америка.

„Ван Дорн Експрес“ фучеше през Голямата солена пустиня, когато Роскоу, качил се в Денвър, докопа жилата в купищата телеграми за „Шане & Симон“.

— Айзък! Кой е Ерастъс Чарни?

— Железопътен адвокат. Забогатял с акции на „Южен Пасифик“. Изглежда знае повече кога да купува и кога да продава, отколкото би трябвало.

— Е, адски сигурно е, че е продал нещо на „Шане и Симон“. Виж тия депозити с брокера на Чарни.

Бел телеграфира до Сакраменто от Уендоувър, докато влакът бързо зареждаше вода и въглища за изкачването в Невада, като им даде указания да проследят откритието на Роскоу. Но се опасяваше, че доста са закъснели. Ако „Шане & Симон“ наистина подкрепяше финансово Саботьора, то Чарни явно беше подкупен, за да му предава информация за плановете на Хенеси. За жалост фактът, че продажният железопътен адвокат все още бе жив подсказваше, че връзката му с опасния престъпник беше заобиколна и Чарни нямаше да знае нищо за него. Но поне щяха да отстранят от играта още един от съучастниците на Саботьора.

Два часа по-късно влакът потегляше от Илко, Невада, когато един пълничък счетоводител затича след последния вагон. С петнайсетина кила наднормено тегло и с десет години над подходящата за такова тичане възраст, Джейсън Адлър се препъна. Едната му мека розова длан вече се беше вкопчила в перилото на вестибюла, другата бе притиснала дебела кожена чанта до гърдите му. Когато влакът го повлече по перона, човекът се задържа с всичка сила, преценявайки хладнокръвно, че вече лети твърде бързо, за да се пусне, без да понесе тежки увреждания. Бдителен кондуктор го забеляза и се притича на помощ. Сграбчи с две ръце гънките на палтото му. Твърде късно осъзна, че тежестта на падащия повлича и двамата от влака.

Двама мускулести детективи на Ван Дорн скочиха да им помогнат.

Най-сетне счетоводителят се озова на пода на вестибюла, притиснал чантата си до гърдите.

— Имам важна информация за господин Айзък Бел — каза задъхано.

Бел тъкмо беше заспал за първи път от двайсет и четири часа, когато дръпнаха завесата на купето му във вагона кушет „Пулман“. Събуди се моментално и очите му блеснаха съсредоточено. Оперативният се извини и представи дебелия мъж, притиснал чантата и до костюма, който изглеждаше, все едно че се е търкалял в склад с въглища.

— Това е господин Адлър, господин Бел.

— Здрасти, господин Адлър. Кой сте вие?

— Счетоводител, работя за „Американска щатска банка“.

Бел смъкна краката си от кушета.

— Работите за баща ми.

— Да, сър — каза гордо Адлър. — Господин Бел изрично ме помоли да се заема с този одит.

— Какво открихте?

— Разкрихме името на тайния собственик на компания „Подводни стълбове и кесон“ от Сейнт Луис.

— Продължете!

— Трябва да говорим насаме, господин Бел.

— Това са агенти на Ван Дорн. Можете да го кажете пред тях.

Адлър притисна още по-силно чантата си.

— Извинявам се на господата, както и на вас, господин Бел, но имам изрична заповед от шефа ми, господин Ебънизър Бел, президент на Американска щатска банка, да говоря с вас и само с вас.

— Извинете ни — каза Бел. Детективите напуснаха. — Кой е собственикът на „Юниън“?

— Фиктивна корпорация, учредена от берлинска инвестиционна къща.

— „Шане и Симон“.

— Да, сър. Добре сте осведомен.

— Стигнахме до там. Но кой притежава фиктивната корпорация?

Адлър сниши гласа си до шепот.

— Изцяло е контролирана от сенатор Чарлз Кинкейд.

— Сигурен ли си?

Адлър се поколеба само за секунда.

— Не на сто процента, но достатъчно сигурен, че сенатор Кинкейд е техен клиент. „Шане и Симон“ са осигурили парите. Но съществуват много податки, че са го направили в негова полза.

— Това подсказва, че Саботьора има добри връзки в Германия.

— Такова беше заключението и на баща ви — отвърна Адлър.

Кинкейд вероятно служеше на Саботьора, точно както беше подозирал. Но Бел нямаше време да се поздравява за откритието. Моментално нареди разследване на всеки външен подизпълнител, привлечен от компания „Южен Пасифик“ да работи на линия Каскейд. И прати предупредителна телеграма до Арчи Абът да държи под око сенатора.

— Телеграма, господин Абът.

— Благодаря ви, господин Медоуз.

Арчи Абът се усмихна широко, след като разшифрова телеграмата от Айзък Бел. Вчеса рижата си коса в отражението на вагонния прозорец и оправи стегнатата си вратовръзка. След това закрачи право към частния кабинет на Озгуд Хенеси, въоръжен с чудесен повод да се обади на мис Лилиан, която носеше рубинено кадифена блузка, вталена в кръста, с интригуващи перлени копчета отпред и впита по бедрата дълга пола.

Старецът тази сутрин не беше в дружелюбно настроение.

— Какво искаш, Абът?

Лилиан наблюдаваше внимателно, за да прецени как ще се оправи Арчи с баща й. Нямаше да се разочарова. Арчи нямаше проблеми с бащите. Слабостта бяха майките.

— Искам да ми кажете всичко, което знаете за външните подизпълнители, работещи по отсечката — каза Абът.

— Вече знаем за „Стълбове и кесон Юниън“ — отвърна тежко Хенеси. — Иначе, няколко долу в Каскейд. Доставчици, хотели, перални. Защо питаш?

— Айзък не иска да се повтори проблемът със стълбовете, нито пък аз. Проверяваме всички външни контрактори. Правилно ли разбирам, че от „Южен Пасифик“ е бил нает подизпълнител за доставянето на траверси за линията?

— Разбира се. Когато започнахме да я строим, уредих да се складират траверси отсам моста над каньона, за да можем бързо да скочим напред, след като го прехвърлим.

— Къде е дъскорезницата?

— На около дванайсет километра нагоре в планината. Новите собственици модернизираха старата водна дъскорезница.

— Доставяха ли траверси според обещаното?

— В общи линии. Оттам смъкването на материала долу е бавно, но общо взето се получи. Дадохме им голяма преднина и креозотният цех има повече, отколкото може да обработи.

— Цехът също ли е външен контрактор?

— Не. Наш е. Просто го събаряме и го местим по линията, където ни потрябва.

— Защо не учредихте своя дъскорезница, както сте правили преди?

— Защото мостът беше далече напред от останалата част от трасето. Тези хора вече работеха. Изглеждаше най-бързият начин да се свърши работата. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Между другото, виждали ли сте сенатор Кинкейд днес?

— Не, от вчера не съм го виждал. Ако си толкова заинтригуван от дъскорезното предприятие, защо не се качиш горе да го видиш?

— Точно там отивам.

Лилиан скочи от стола си.

— Ще дойда с теб!

— Не! — отвърнаха едновременно Арчи Абът и Озгуд Хенеси.

Баща й удари с юмрук по масата за повече тежест. Арчи й предложи грабваща сърцето усмивка и извинение.

— Бих искал да дойдеш с мен, Лилиан, но политиката на Ван Дорн…

— Знам. Вече го чух. Не водите приятели на престрелки.

46

Джеймс Дашууд разпозна манастира „Сейнт Суидън“ от податката, изтървана от оратора на Женското християнско въздържателно дружество, капитан Уили Ейбрамс, който му бе казал, че много са се разпрострели.

Границите му обхващаха хиляда и триста квадратни акра, ширнали се от подножията на планината Санта Лусия до скалите над Тихия океан. Разкалян път, на километри от най-близкото градче, водеше през железни порти на нагънато плато, засадено с градини с плодни дървета, орехи и лозя. Църквата беше скромна съвременна сграда с прозорци от цветно стъкло. Ниски каменни здания в същия стил подслоняваха монасите. Не обърнаха внимание на Джеймс, когато ги попита за дошъл наскоро ковач на име Джим Хигинс.

Монасите в широки раса го подминаваха, все едно че не съществуваше. Тези, които събираха гроздето и орехите, продължаваха да работят, каквото и да им кажеше. Най-сетне един го съжали, взе пръчка и надраска в калта: „Клетва за мълчание“.

Дашууд взе пръчката и надраска: „Ковач?“

Монахът посочи към няколко плевника и навеси срещу спалните. Дашууд се запъти натам, чу далечно дрънчене на чук върху желязо и ускори крачките си. Заобиколи един плевник и видя тънък димен стълб, издигащ се между клоните на кестен. Хигинс се беше изгърбил и очукваше конска подкова на рога на наковалнята.

Носеше кафяво расо под кожената си престилка. Главата му беше гола под студения дъжд. В расото ковачът му се стори по-едър, отколкото го помнеше. В едната си яка ръка стискаше масивен чук, а в другата — дълги клещи, които държаха нажеженото до червено желязо. Когато вдигна очи и го видя в костюма и пътната чанта, сякаш едва потисна импулса си да побегне.

Вместо това го изгледа дълго и навъсено.

— Надявам се, че не си дал клетва за мълчание като другите — каза Дашууд.

— Само послушник съм. Как ме намери?

— Когато чух, че си спрял пиенето, отидох на събранията на въздържателите.

Хигинс изсумтя — къде на смях, къде ядосано.

— Мислех, че манастир ще е последното място, където ще ме намери Ван Дорн.

— Беше уплашен от рисунката, която ти показах.

Хигинс вдигна нажежената подкова в клещите си.

— Май съм сбъркал…

— Позна го, нали?

Хигинс хвърли подковата във ведро с вода.

— Името ти е Джеймс, нали?

— Да. И двамата сме Джим.

— Не, ти си Джеймс, аз съм Джим… — Подпря клещите на наковалнята и остави чука до тях. — Ела, Джеймс. Ще те разведа.

Джим Хигинс закрачи тежко надолу към брега. Джеймс Дашууд го последва. Настигна го и продължиха заедно, докато се наложи да спрат на ронливия ръб на стръмнината. Тихият океан се просна пред очите им, сив и застрашителен под снишеното небе. Дашууд погледна надолу и стомахът му се сви. На сто метра от тях океанът връхлиташе с грохот по скалистия плаж и мяташе бели пръски нагоре. Дали Хигинс го беше подмамил на тази самота стръмнина, за да го хвърли долу на смърт?

— От доста време знаех, че съм се запътил към ада — заговори мрачно ковачът. — Точно затова спрях да пия уиски. Но не помогна. Спрях и бирата. Продължавам обаче да вървя към ада. — Обърна се към Джеймс Дашууд с пламнали очи. — Излязох от кожата си, когато се появи. Уплаши ме и побягнах. Хукнах да се крия.

Джеймс Дашууд се зачуди какво да отговори. Какво щеше да направи Айзък Бел при тези обстоятелства? Да се опита да щракне белезниците на дебелите му китки? Или да го остави да говори?

— Едри риби учредиха този манастир — говореше Хигинс. — Много от тези монаси са богати хора, отказали се от всичко, за да живеят простичко. Знаете ли какво ми каза един от тях?

— Не.

— Каза ми, че върша ковашкия си занаят точно както са го правили в Библията, само дето горя минерални въглища вместо дървени. Казват, че да се работи според писаното в Библията е добре за душите ни.

Едрият мъж обърна гръб на пропастта и се загледа към нивите и ливадите. Дъждът се усили и загърна в тъмна пелена лозята и плодните дървета.

— Мислех, че тук съм в безопасност.

Погледа дълго и мълчаливо, преди да заговори отново.

— Това, за което не помислих бе, че тук ще ми хареса. Харесва ми да работя на открито под някое дърво, а не притиснат от камиони и автомобили, с вмирисания въздух. Харесва ми да съм с бурята. Обичам да гледам бури… — Обърна се към океана, набразден от тъмния шквал. На югозапад, небето почерняваше като въглен. — Виждаш ли там? — попита той и посочи към тъмното.

Дашууд виждаше мрачен студен океан, ронеща се стръмнина под краката си и скали далече долу.

— Погледни, Джеймс. Не виждаш ли, че идва?

Младшият детектив си помисли за миг, че ковачът бе полудял много преди дерайлирането на влака.

— Какво да видя, Джим?

— Бурята. — Очите на ковача пламтяха. — Най-често идват от северозапад, каза ми един монах, от северния Тихи океан, където е студено. Тази идва от юг, където е топло. От юг носи повече дъжд… Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Дашууд, изгубил надежда.

— Има един монах, чийто баща притежава безжичен телеграф „Маркони“. Знаеш ли, че в този момент, на четиристотин мили в морето, има кораб, който телеграфира на Метеорологичното бюро какво е времето там! — Мъжът замълча, възхитен на откритието.

Беше възможност да се натисне педала и Джеймс я използва.

— Взеха идеята от Бен Франклин.

— А?

— Научих го в средния курс. Бенджамин Франклин забелязал, че бурите са движещи се формации, които могат да се проследят накъде отиват.

Ковачът изглеждаше заинтригуван.

— Сериозно?

— Тъй че когато Самюъл Морз изобретил телеграфа, станало възможно да се изпращат предупреждения до хората на пътя на бурята. Както казваш, Джим, сега безжичният телеграф „Маркони“ позволява кораби да телеграфират предупреждения далече от океана.

— Значи метеорологичното бюро е знаело за тази от доста време? Не е ли страхотно?

Дашууд прецени, че темата с климата ги е отклонила достатъчно.

— С какво те изплаших? — попита го.

— Онази рисунка, която ми показа.

— Тази ли? — Извади скицата без мустаци от чантата си.

Ковачът извърна глава.

— Този извади експрес „Коустлайн“ от релсите — промълви мъжът. — Само дето сте направили ушите му прекалено големи.

Дашууд ликуваше. Примката около Саботьора се стягаше. Бръкна в чантата си. Айзък Бел му беше телеграфирал да се свърже с две ченгета на „Южен Пасифик“, Том Григс и Ед Ботъмли. Григс и Ботъмли бяха извели Дашууд да ударят по едно, напиха го и го оставиха в прегръдките на червенокоса дама в любимия им бардак. След това го заведоха на закуска и му дадоха куката, която бе изкарала от релсите експрес „Коустлайн“. Извади от чантата си тежкото парче желязо.

— Ти ли направи тази кука?

Ковачът я погледна навъсено.

— Знаеш, че бях аз.

— Защо не каза нищо?

— Защото щяха да обвинят мен за убийството на горките хора.

— Как се казваше?

— Изобщо не си каза името.

— Щом не знаеш името му, защо побягна?

Ковачът отпусна глава. В очите му бликнаха сълзи и се затъркаляха по червените бузи.

Дашууд нямаше представа какво да прави по-нататък, но усещаше, че щеше да е грешка да заговори. Загледа се към океана в усилие да запази мълчание с надеждата, че мъжът ще продължи изповедта си. Плачещият ковач прие мълчанието му за обвинение.

— Не исках да навредя. Не исках да нараня никого. Но на кого щяха да повярват, на мен или на него?

— Защо нямаше да ти повярват?

— Аз съм просто един ковач. Той е едра риба. Ти на кого би повярвал?

— В какъв смисъл „едра риба“?

— На кого би повярвал ти? На пиян ковач или на сенатор?

— Сенатор? — повтори Дашууд напълно отчаян. Цялата му работа, цялото преследване, цялото гонене на ковача го беше довело до един луд.

— Винаги се криеше в тъмното — промълви Хигинс, докато бършеше сълзите. В уличката зад конюшнята. Но момчетата отвориха вратата и светлината падна на лицето му.

Дашууд помнеше уличката. Помнеше вратата. Можеше да си представи светлината. Искаше да повярва на ковача. И все пак не можеше.

— Къде беше виждал този сенатор преди?

— Във вестника.

— И сетне го видя добре?

— Както ти стоиш тук пред мен — отвърна Хигинс и Дашууд реши, че си вярва на всяка дума толкова силно, колкото се обвиняваше за катастрофата на експрес „Коустлайн“. Но това, че си вярваше, не го правеше непременно нормален. — Мъжът, когото видях, приличаше точно на онази голяма клечка, на сенатора. Не беше възможно да е той. Но ако беше — ако беше той — разбирах, че съм се забъркал в голяма каша. Голяма беда. Беда, която заслужавах. От свършеното с ей тая ръка.

Заплака по-силно, гърдите му се разтърсиха и вдигна си длан, мокра от сълзите му.

— Онези хора загинаха от свършеното с ей тази ръка. Машинистът. Огнярят. Онзи от профсъюза. Малкото момче…

Силният порив на вятъра развя монашеското расо на Хигинс и той се загледа надолу в пенестите вълни, сякаш му предлагаха мир. Дашууд не смееше да диша. Беше сигурен, че една грешна дума, едно просто „Кой сенатор?“ щеше да накара Хигинс да скочи в пропастта.

Озгуд Хенеси четеше конско на адвокатите си, след като беше съдрал кожите на банкерите си за лошите новини от Уолстрийт, когато заседанието бе прекъснато от нисък, симпатичен на вид тип с тънка вратовръзка, жилетка, кремаво бяла шапка „Стетсън“ и старомоден патлак за единична стрелба 44 калибър в кобура на бедрото.

— Извинете, господа. Съжалявам за прекъсването.

Адвокатите на железницата вдигнаха глави и лицата им засияха от надежда. Всяко прекъсване, извадило от релсите разгневения им президент, беше дар от Небесата.

— Как минахте през кондуктора ми? — попита ядосано Хенеси.

— Уведомих кондуктора ви — и джентълмена детектив с пушката — че съм Крис Данис, съдия-изпълнител на Съединените щати. Имам съобщение от господни Айзък Бел за господин Ерастъс Чарни. Господин Чарни случайно да е тук?

— Аз съм — заяви пълният Чарни с провисналата гуша. — Какво е съобщението?

— Арестуван сте.

Куршумът от пушката „Уинчестър“, който замалко не беше свалил ренегата телеграфист Рос Паркър от коня, беше разкъсал десния му бицепс и бе надупчил мускула с парчета счупена кост. Според доктора бе извадил късмет, че раменната му кост не е пробита, а е само нащърбена. Паркър не се чувстваше късметлия. Две и половина седмици след като детективът на Ван Дорн с провлечения тексаски говор го беше прострелял и бе убил двама от най-добрите му хора, болката все още бе толкова силна, че главата му се замая от вдигането на ръката, за да превърти ключа в пощенската си кутия.

Още повече го заболя, когато бръкна вътре, за да извади писмото от Саботьора. Болеше го дори докато режеше плика с автоматичния си нож. Паркър изруга на ум частното ченге, което го беше простреляло. Наложи се да се подпре на тезгяха, докато вадеше багажния билет, който се беше надявал да намери.

Ежедневната пощенска картичка на метеорологичното бюро с отпечатаната на нея прогноза седеше на тезгяха в метална рамка. Пощальонът я носеше всеки ден във вдовишката ферма извън градчето, където Паркър се възстановяваше. Днешната прогноза беше също като вчерашната и онзиденшната: още вятър и още дъжд. Поредната причина да се махне от Сакраменто, докато все още бе възможно.

Паркър отнесе багажния билет на гарата и прибра оставения от Саботьора пътен сак. Вътре намери обичайните пачки с двайсетдоларови банкноти заедно с карта на Северна Калифорния и Орегон, показваща къде трябва да се срежат жиците. Имаше и кратка бележка: „Започни веднага“.

Ако Саботьора смяташе, че Рос Паркър ще хукне да се катери по телеграфни стълбове с гръмната ръка и с двама от бандата му застреляни, въобще не беше познал. Плановете му, свързани с тази торба пари не включваха да си ги изработва. Буквално затича на галоп през гарата, за да се нареди на опашката на билетното гише.

Пререди го едър мъж. С елечето, плетената шапка, карираната риза, мустаците като на морж и подкованите с кабари ботуши, приличаше на дървосекач. Дори миришеше на такъв — на засъхнала пот и мокра вълна. Липсваше само двуострата брадва, метната на рамото му. С брадва или не, беше твърде едър, за да спори човек с него, призна си Паркър, особено с гръмната ръка. Още по-едър тип със същата миризма се нареди на опашката зад него.

Дървосекачът купи три билета до Рединг и се спря отстрани, за да си преброи рестото. Паркър купи билет до Чикаго. Погледна часовника. Имаше достатъчно време, за да обядва и да дремне. Напусна гарата и тръгна да търси бар. Изведнъж дървосекачите от опашката за билети се озоваха от двете му страни.

— Чикаго?

— Какво?

— Господин Паркър, не можете да вземете влака до Чикаго.

— Откъде знаете името ми?

— Някои хора тук разчитат на вас.

Умът на Рос Паркър заработи бързо. Тези двамата трябваше да са наблюдавали багажното помещение.

Което означаваше, че Саботьора, който и по дяволите да бе той, беше на няколко крачки пред него.

— Ранен съм. Прострелян. Не мога да се катеря на стълб.

— Ние ще го направим вместо теб.

— Телеграфист ли сте?

— Колко е висок един телеграфен стълб?

— Пет метра.

— Ние сме катерачи, мистър. Катерим се на дървета за мачти на трийсет метра от земята и оставаме там за обяд.

— Не е само катеренето. Можете ли да снаждате жица?

— Ти ще ни научиш.

— Е, аз не знам. Сложна работа е.

— Все едно. Бездруго е повече рязане, отколкото снаждане.

— Трябва и да снаждате — каза Паркър. — Рязането на жиците не стига, ако искаш да затвориш системата и да я задържиш затворена. Трябва да скриеш срезовете, за да не види ремонтната бригада къде е прекъсната линията.

— Ако не можеш да ни научиш как да снаждаме, ще те убием — каза дървосекачът равнодушно.

Рос Паркър се примири със съдбата си.

— Кога искате да започнем?

— Както пише на картата ти. Веднага.

47

Час след час „Ван Дорн Експрес“ на Айзък Бел пухтеше упорито напред по стръмния подстъп към прохода Донър. След като най-сетне прехвърлиха хребета, локомотивът, тендерът, вагон-ресторантът и кушетът „Пулман“ изтътнаха между високите каменни зидове, известни като „Китайските стени“ и навлязоха с грохот в тунел „Билото“. След това продължиха с бясна скорост надолу по Сиера Невада.

Набирайки скорост с всеки километър, влакът надвиши 170 км/ч. Дори с още едно спиране за въглища и вода Бел смяташе, че с тази скорост ще стигнат Сакраменто до час.

Когато специалният влак спря в Сода Спрингс, изпрати телеграма. За да спести време за смяната на локомотивите, помоли началник-гарата в Сакраменто да приготви нова машина, която да го откара на север до моста на каньон Каскейд.

Бел обикаляше непрекъснато одиторите, адвокатите, детективите и проучвателите си, говореше многократно с всеки човек на влака. Затваряха кръга около загадката кои европейски банкери плащаха за деянията на Саботьора. Но колко се бе доближил до самия Саботьор?

Откакто счетоводителят на баща му бе потвърдил ролята на Чарлз Кинкейд като агент и шпионин на Саботьора, Бел беше превъртал на ум играта на покер, когато блъфира Кинкейд на експрес „Овърленд“. Помнеше, че първо беше изкарал с блъф от играта стоманения магнат Джеймс Конгдън. Това, че Кинкейд също беше сгънал картите, бе повече от изненада. Беше умен пас. Беше ход на пресметлив играч достатъчно смел, за да смали загубите си, но по-предпазлив, отколкото беше през цялата нощ. По-хитър.

Странна фраза започна да се мъти в ума на Бел — „Мисля си немислимото“.

Яхнал дорест кон по пътека с изглед над дърводобивна компания „Източен Орегон“, Саботьора гледаше как всичко се обръща в негова полза. Дъждовете вече падаха не на шега. Снежни бури бушуваха в планините на север. Портланд и Спокен бяха блокирани от виелици. Но тук валеше дъжд, пълнеше дерета, потоци и бързеи, които се вливаха в река Каскейд. „Езеро Лилиан“ заливаше импровизирания бент.

Дъждът бе прекалено силен, за да се секат дърва. Парните магарета на „Източен Орегон“ стояха затихнали. Телените въжета на тежките макари, които теглеха трупи до дъскорезницата, се полюшваха лениво на вятъра. Алчният управител крачеше намусен в кабинета си. Мулетата дремеха в конюшните. Воловете се свиваха под навесите с гърбове към дъжда. Колари и дървосекачи хъркаха проснати в бараките, пияни от контрабанден алкохол.

Дървените канута на „Експрес Дъното на ада“ лежаха на речния бряг под бента, пълен с дъждовна вода. Нямаше работа, нямаше и надница. Баровете рядко предлагаха на кредит с идването на зимата. Жените — никога.

Саботьора обърна коня си нагоре по пътеката и изкачи стръмния километър и половина до колибата на Филип Доу.

Доу не излезе да го поздрави. Саботьора върза коня си под навеса, метна на рамо дисагите и почука на вратата. Доу я отвори моментално. Беше го наблюдавал през един от процепите за стрелба.

Очите му бяха трескави. Кожата около превръзката, покриваща останалото от ухото му, се беше възпалила. Многократни дози карболова киселина и силно уиски едва задържаха инфекцията. Но не само инфекцията си казваше думата тук, подозираше Саботьора. Провалът на Доу в опита да убие Айзък Бел и последвалата престрелка с детектива беше оставила професионалния убиец извън контрол.

— Взрив, фитил и детонатори — каза Саботьора, докато оставяше торбите в ъгъла най-далече от огнището. — Непромокаеми. Как е слухът ти?

— Чувам чудесно от другата страна.

— Можеш ли да чуеш оная локомотивна свирка? — Машина „Консолидейшън“ надуваше свирката на петнайсетина километра долу във възела на отсечката и звукът се чуваше смътно.

Доу кривна здравото си ухо.

— Сега като го спомена…

— Трябва да повикаш някое от момчетата си тук, за да можеш да чуеш сигнала ми и да взривиш бента.

— Ще оставя вратата отворена. Не съм глух. Ще го чуя.

Саботьора не възрази. Трябваше да запази Доу настроен лоялно и готов да съдейства. Ясно беше, че в сегашното му състояние един навъсен и вмирисан дървар в спретнатата му колибка щеше да го провокира да го убие.

— Не се притеснявай. Ще включа две свирки наведнъж. Ще ме чуеш идеално.

Звукът от две локомотивни свирки едновременно щеше да излети нагоре от дефилето по-силен от врясъка на крилати банши, врещящи: „Гръмни бента на езеро Лилиан“!

— Как ще го уредиш това?

— Вярваш ли, че всеки железничар долу работи за Озгуд Хенеси? — попита загадъчно Саботьора, — ще разполагам с два свободни локомотива, спрени в края на възлите. Докато някой дотича да проучи защо надуват свирките си, ще си запалил фитила.

Доу се усмихна. Хареса му.

— Навсякъде си, а?

— Навсякъде, където трябва.

Убиецът отвори дисагите и огледа експлозивите с опитно око.

— Гърмящ желатин — каза одобрително. — Знаеш си работата.

Бентът беше прогизнал. Водата щеше да отдели нитроглицерина от обикновения динамит. Саботьора беше донесъл делигнит, който щеше да устои на вода. Детонаторите и фитилът също издържаха на проверката, натопени щедро във восък.

— Не бих заложил заряда преди утре по обед, за да съм абсолютно сигурен, че детонаторът ще остане сух — каза Саботьора.

Учтивият обикновено Доу издаде колко се бяха изопнали нервите му, като се сопна:

— Знам как да гръмна един бент.

Саботьора подкара обратно надолу към езерото. Някои дънери се бяха смъкнали до преливника и още повече запушваха потока. Чудесно, помисли той. До утре следобед езеро „Лилиан“ щеше да е още по-голямо. Изведнъж се надвеси напред в седлото си с изпънати нерви.

По коларския път долу от лагера при моста на каньон Каскейд се изкачваше конник. Тринайсет километра разкаляни коловози нямаше да подканят човек на безгрижна езда, дори да не валеше проливно. Мъжът на онзи кон изрично беше тръгнал да огледа дърводобивна компания „Източен Орегон“.

Шапка „Стетсън“ покриваше косата му, а светложълта мушама — тялото и пушката в калъфа. Но Саботьора имаше добра представа кой е. За първи път го беше видял в театъра на Хамърстейн „Жарден дьо Пари“, седнал до Айзък Бел. Нито шапка, нито мушама, нито фактът, че яздеше кон, можеха да скрият актьорската му стойка на нюйоркски актьор с изправените рамене и високо вдигнатата глава, крещяща „Вижте ме!“

Жадна усмивка изкриви лицето на Саботьора, докато обмисляше как най-добре да се възползва от тази неочаквана визита.

— Детектив Арчибалд Ейнджъл Абът IV — каза той на глас, — е дошъл да ни навести…

Нищо в дърводобивна компания „Източен Орегон“ не се харесваше на Арчибалд Ейнджъл Абът IV. От разкаляното тринайсеткилометрово катерене до замлъкналите парни магарета и навъсените дървосекачи, които го наблюдаваха от бараките си, не видя нищо, което да имаше икономически смисъл. Дори никога да не беше виждал дървопреработващо предприятие — а всъщност беше виждал много, в дълбоките гори на Мейн и Адирондакс, когато посещаваше фамилията Ейнджъл и Абът с майка си — можеше да прецени, че този отдалечен и труден обект не можеше да произведе достатъчно дървен материал, за да плати за всичката машинария, още по-малко да е на печалба.

Мина покрай офиса и жилищните бараки.

Никой не си направи труда да му отвори врата и да предложи подслон от дъжда.

Още по-малко му хареса езерото. Паянтовият бент изглеждаше готов всеки момент да се пръсне. Водата се лееше от горе до долу и се изливаше над преливника на порой. Това езеро какво въобще търсеше тук? Сръга коня нагоре по стръмния път, за да огледа отблизо. Пътят го доведе до горната част на язовира, с гледка над езерото. Беше огромно, много по-голямо, отколкото трябваше да е. Нямаше канал, който да пропуска водата. Освен това модерните кръгли триони, които беше видял в дъскорезницата, се задвижваха с пара.

Абът забеляза движение по-нагоре по разкаляния път. Надолу идваше конник. Носеше се на опасно бърз тръс. Дъждобранът му беше загърнат от едната страна, оголвайки калъфа на пушката му. Частно ченге, излязло на патрул, реши Абът.

Подпря се на ефеса на седлото си, докато от шапката му капеше дъждовна вода, и нави цигара с ловките пръсти на едната си ръка. Беше стар каубойски трик, който бе научил от Уолт Хатфийлд Тексасеца, подходящ за маскировката му на скитник. Тъкмо бе успял да я накара да задими с влажния кибрит, когато осъзна, че конникът, слизащ към него беше не кой да е, а сенатор Чарлз Кинкейд.

„Добре, добре… Същия, когото Айзък каза да наблюдавам“.

Абът хвърли фаса си в локвата.

— Кинкейд. Какво правите тук?

— Бих могъл да ви попитам същото.

— Аз си върша работата. Вие какво правите?

— Този обект привлече любопитството ми.

— Привлече любопитството и на Айзък. Помоли ме да огледам.

— Какво мислите?

— Отгоре сте видели повече. — Абът кимна нагоре по пътя. — Вие какво мислите?

— Работата ми изглежда доста модернизирана — отгърна Саботьора, докато обмисляше как точно да убие Абът. — Липсва само въжен път да смъква дървото направо до железопътния възел.

Силният гръм на пушката „Уинчестър“ щеше да доведе на бегом хора от бараките. Същото щеше да предизвика изстрела на револвера, който носеше в кобура под мишницата си. Притискането на цевите на деринджъра в джоба му в черепа на детектива щеше да приглуши звука. Но за да се доближи достатъчно, щеше да се изложи на прицела на опитен стрелец, а Абът изглеждаше напълно способен да го убие. Тъй че трябваше да прибегне до сгъваемата си рапира. Но можеше да се заплете в мушамата. Най-добре беше първо да слязат от конете и да се отдалечат от бараките.

Канеше се да отвърне, че е видял нещо отгоре, което може да се стори интересно за Абът, когато чу женски вик. Двамата се извърнаха към пътеката, водеща към дъсчения път.

— Е, проклет да съм — каза Абът с усмивка и извика в отговор: — Баща ти знае ли, че си тук?

— Ти как мислиш?

Лилиан Хенеси яздеше удобно на грамадния Гръм, единствения достатъчно голям кон в конюшните на компанията, който би могъл да носи Джетро Уат. Докосна с пети ребрата му и звярът продължи в лек тръс към Абът и Кинкейд.

Страните на младата наследничка на компанията бяха порозовели от студения дъжд. Очите й изглеждаха още по-светлосини на сивата светлина. Прелестен кичур светлоруса коса се беше измъкнал под шапката й с широка периферия. И да имаше по-привлекателна гледка в Орегон в този момент, никой от двамата мъже не можеше да си я представи. И двамата я удостоиха с най-чаровната си усмивка.

— Чарлз, какво правиш тук?

— Каквото и да правя, не нарушавам забраната на баща ти.

Но тя вече се беше извърнала към Абът.

— Намери ли престрелката, която търсеше?

— Още не — отвърна той сериозно. — Ще ида да говоря с управителя. Моля, изчакай ме. Бих искал да не се връщаш сама.

— Няма да е сама — каза Кинкейд. — Аз ще я върна.

— Точно това имах предвид — каза сухо Абът. — Ей сега ще се върна, Лилиан.

Подкара към сглобяемата постройка, която приличаше на служебна барака, слезе от коня и почука на вратата. Отвори му мършав около трийсетгодишен мъж с изпит поглед.

— Какво?

— Арчи Абът. Агенция Ван Дорн. Имате ли минута време за няколко въпроса?

— Не.

Абът запречи вратата с ботуша си.

— Железницата ми е клиент. Виждам, че са единственият ви купувач. Искате ли да се оплача?

— Защо не го казахте? Влезте.

Управителят се казваше Джийн Гарет. Абът не можеше да повярва, че не съзнава колко невъзможно бе това предприятие да е на печалба. След като настоя, изтъквайки разходите, направени за операцията. Гарет се сопна:

— Собствениците ми дават добра заплата, плюс бонус за доставката. Това ми показва, че са на печалба, при това доста добра.

Арчи надникна в дъскорезницата, огледа техниката вътре, а след това се върна при Лилиан и Кинкейд, които го чакаха мълчаливо под брезентовия навес с конете си. Слязоха бавно по ужасния път надолу до възела.

Абът отведе коня на Лилиан до конюшните, за да може да се прибере на влака, без баща й да я засече. След това отиде да телеграфира доклад за Айзък Бел, с препоръката одиторите на Ван Дорн да поровят по-надълбоко за собствениците на дърводобивна компания „Източен Орегон“. Докладва също така, че е намерил Кинкейд на обекта и ще го държи под око.

— Ще я пратя на секундата, след като оправят линията — обеща Дж. Дж. Медоуз. — Жиците току-що умряха. Сигурно от тоя дъжд са падали стълбове.

Джеймс Дашууд скочи от ферибота на „Южен Пасифик“ на пристанище Оукланд. Бели флагове с черен кръг в центъра на метеорологичната служба плющяха на силния вятър, духащ от залив Сан Франциско. Бялото с черно в средата предупреждаваше за рязко спадане на температурата.

Затича на пълна скорост да хване влака за Сакраменто, в отчаяното си желание да засече Айзък Бел на възела. Влакът му вече тръгваше от перона. Продължи на спринт след него, метна се на борда в последната възможна секунда и се задържа на задната платформа, докато си поеме дъх. Докато влакът оставяше зад себе си сградата на терминала видя, че свалят белите флагове. На пилоните се вдигнаха червени флагове с черен кръг в центъра. Точно както ковачът беше предсказал.

Предупреждение за буря.

48

Айзък Бел не загуби време в Сакраменто. В отговор на телеграмата му железницата бе подготвила за скачване най-новия си „Пасифик 4-6-2“ — със загрята пара, зареден с въглища и вода. Броени минути след като влезе от изток, „Ван Дорн Експрес“ отново поемаше на север.

Бел отпрати новопристигналите сътрудници към вагон-ресторанта, където се вършеше работата. Задържа се на задната платформа, свъсил вежди, докато влакът пухтеше бавно, излизайки от възела. Странната фраза продължаваше да се върти в ума му: „Мисля си немислимото“. Отново и отново.

Беше ли се преструвал Чарлз Кинкейд в началото на играта на покер? Беше ли му позволил Кинкейд да спечели огромния под, за да го отвлече? Нямаше съмнение, че тъкмо Кинкейд беше скочил от влака в Роулинс, за да наеме боксьорите да го убият. И най-вероятно Кинкейд, действащ от името на Саботьора, бе накарал Филип Доу да го нападне от засада в специалния влак на Озгуд Хенеси, когато беше смъкнал гарда си.

Спомни си отново престореното възхищение на Кинкейд към Хенеси за огромните рискове, които поемаше. Съзнателно беше уронил престижа на благодетеля си пред банкерите, което го правеше много ефикасен агент на Саботьора. Много коварен шпионин.

Но ако известният сенатор на САЩ не беше корумпираният агент на Саботьора? Ако не беше негов шпионин?

— Мисля си немислимото — промълви Бел на глас.

Влакът набираше скорост.

— Господин Бел! Бел!

Погледна назад, привлечен от неистовите викове.

Позната фигура, помъкнала тежка кожена чанта тичаше с все сила през лабиринта от коловози, прескачаше релси и се промушваше между маневрени локомотиви.

— Спрете влака! — нареди Бел, отворил широко вратата, за да го чуе кондукторът.

Локомотив, тендер, вагон-ресторант и спален вагон „Пулман“ изскърцаха на релсите и спряха. Бел сграбчи изпънатата ръка, мокра от дъжд и пот, и издърпа Джеймс Дашууд в преддверието.

— Намерих ковача.

— Защо не телеграфира?

— Не можах, господин Бел. Сигурно ме мислите за луд. Трябваше да докладвам лично.

Бел изгледа свирепо кондуктора, който бързо се прибра набързо във вагона, оставяйки ги сами на платформата.

— Разпозна ли рисунката?

— Признава, че е бил пиян в нощта, когато е направил куката за Саботьора. Но смята, че мъжът, когото е видял, би могъл да е много важна особа. Толкова важна, че не мога да го повярвам. Точно затова трябваше да докладвам лично.

Айзък плесна Дашууд по рамото и стисна ръката му.

— Благодаря ти, Джеймс. Ти направи немислимото мислимо. Сенатор Кинкейд е Саботьора.

49

— Как го разбрахте? — ахна Джеймс Дашууд.

Айзък Бел знаеше, че е вярно в мига, в който го изрече. Сенатор Чарлз Кинкейд не беше шпионинът на Саботьора. Кинкейд беше самият Саботьор.

Чарлз Кинкейд бягаше от нападение на нападение с железопътния пропуск на сенатор. („О, обикаля, сър“ — беше казал кондукторът на „Овърленд Експрес“. „Знаете ги тези висши държавни служители, винаги са в движение“.)

Чарлз Кинкейд беше проникнал във вътрешния кръг на Хенеси. (Въртеше се, преструвайки се, че ухажва Лилиан Хенеси. Подмазваше се на баща й. Наемаше близки сътрудници като Ерастъс Чарни.)

Чарлз Кинкейд беше цивилен инженер, който знаеше как да причини най-големи щети от всяко нападение. (Фразата „търсете инженер“ го беше подразнила.)

— Как го разбрахте?

Посърналото изражение на момчешкото лице накара Бел да отвърне добронамерено:

— Джеймс, никога нямаше да мога да го изрека на глас, ако не беше ми казал какво си научил. Добра работа. Господин Ван Дорн ще чуе за теб… Кондуктор! Върни влака до офиса на диспечера. Трябва ми телеграфа му.

Диспечерската служба заемаше дървена постройка в средата на оживения железопътен възел. Подът се тресеше от маневрените машини, разместващи влакове само на педя просвет. Детективът продиктува телеграма до Арчи Абът на моста на каньон Каскейд. Гласеше „Арестувай сенатор Кинкейд“.

Очите на телеграфиста се опулиха.

— Продължавай да пишеш! „Кинкейд е Саботьора“.

— Продължавай да пишеш! „Вземи всички предохранителни мерки. Не забравяй — повтарям — не забравяй — той уби Уиш Кларк, Уебър и Фийлдс“.

— Изпрати я!

Ключът на телеграфиста затрещя по-бързо от картечница „Викърс“. Но не стигна по-далече от думата „Арестувай“. Ръката му замръзна на бутона.

— Какво чакаш?

— Жицата е умряла.

50

— От цял ден имаме проблем!

— Телеграфирай на Дънсмюър! — каза Бел. Беше доставил оперативни агенти на Ван Дорн в този железопътен център. Щеше да им нареди да пратят локомотив на север, за да кажат на Арчи да арестува Саботьора.

Телеграфистът опита, но без успех.

— И до Дънсмюър е мъртво.

— Обади се до Рединг. — Уолт Хатфийлд Тексасеца наблюдаваше Рединг.

— Съжалявам, господин Бел. Изглежда всички линии са мъртви от тук до Сакраменто на север.

— Намери начин да го заобиколиш.

Бел знаеше, че многобройни телеграфни линии свързваха Сакраменто с останалата част на страната. Комерсиални мрежи свързваха големите градове. Втората система беше частната железопътна мрежа за предаване на влакови нареждания.

— Залавям се веднага.

С Бел до рамото му, телеграфистът започна да отмята станциите за приемане на влакови ордери в района, за да прецени размера на щетите в системата.

Диспечерът се задържа притеснен и заобяснява:

— Северно от Уийд линиите на „Уестърн Юниън“ следват стария маршрут Сиския до Портланд. Новата отсечка Каскейд има само железопътни жици.

— Залети са от дъжд — каза телеграфистът, докато изчакваше за отговор. — Теренът се размеква, падат стълбове.

Бел крачеше нервно.

„Всички жици са паднали?“

Не беше заради дъжда.

Сигурен беше, че това бе работа на Саботьора. Кинкейд беше взел мерки, в случай че Бел отгатне кой е. Беше изолирал последната станция на отсечка Каскейд за последен удар по моста, за да я откъсне и доведе „Южен Пасифик“ до банкрут. Щеше да удари по усилията за укрепване, докато стълбовете все още бяха уязвими.

— Кални свлачища, също така — продължаваше диспечерът. — А идва още дъжд.

В отчаян опит да успокои мрачния крачещ свирепо из помещението детектив, диспечерът измъкна от бюрото си сутрешните вестници. „Сакраменто Юниън“ съобщаваше за реки, вдигнали се шест метра над най-ниското равнище и за наводнения. „Сан Франциско Инкуайър“ на Престън Уайтуей вдигаше врява за „Бурите на века“ със сензационна илюстрация на картата на метеорологичното бюро, която оказваше поредица от тихоокеански бури, прииждащи плътно една след друга.

— Наводненията могат да се окажат най-сериозните в историята на Орегон — зачете на глас диспечерът. — Железопътни коловози в долините са залети и може да бъдат пометени от водната стихия.

Детективът продължаваше да крачи напред-назад. Наблизо изтътна товарен влак и прозорците издрънчаха в дървените си рамки. Облаци загърнаха сградата, когато спрелият до нея локомотив на Бел бе принуден да изпусна нагнетената пара, която трябваше да го подкара бързо за моста на каньон Каскейд.

— Линията е отворена до Сан Франциско и Лос Анджелис — докладва телеграфистът, потвърждавайки най-лошите опасения на Бел. Саботьора — Кинкейд — се беше съсредоточил на маршрута Каскейд.

— Заобиколи през Сан Франциско или от Лос Анджелис до Портланд и след това опитай оттам.

Но съучастниците на Саботьора бяха помислили и затова. Телеграфът не беше мъртъв само на север от Сакраменто. Линиите още по на север — от Дънсмюър. Уийд и Кламат — също бяха прекъснати. Чарлз Кинкейд напълно бе изолирал началната станция на отсечката при моста каньон Каскейд.

Бел се обърна рязко, чул шумотевица на вратата. Джейсън Адлър, одиторът на Американска щатска банка, нахлу вътре.

— Господин Бел, сър. Току-що прегледах телеграмите, които взехме оттук. Открихме компанията, която контролира чрез „Шане & Симон“. Купили са дърводобивно предприятие „Източен Орегон“, която има договор с железница „Южен Пасифик“ да доставя траверси и дървен материал на отсечката.

— Къде? — попита Бел с изстинало сърце. Но името казваше всичко.

— Над моста над река Каскейд. Това е същият мост, който неговата „Стълбове и кесон Юниън“…

— Разчисти линията! — заповяда Бел на диспечера на Сакраменто със стоманен глас.

— Но материалите и работническите влакове са приоритетни за отсечката, сър.

— Моят влак е с приоритет чак до моста над каньон Каскейд — отсече Бел.

— Но с прекъснатия телеграф не можем да разчистим линията.

— Ще я разчистим в движение!

— Възразявам — заяви диспечерът. — Това е нарушение на всички процедури за безопасност.

Бел забърза към влака, ревейки заповеди.

— Разкачи „Пулман“-а. Счетоводители, адвокати, преводачи и одитори: оставате тук. Продължавайте да ровите, докато научим всичко, което е планирал Кинкейд. Не искаме повече изненади да ни гърмят в лицата. Въоръжените оперативни, скачайте на влака!

Разтичаха се железничари. Когато откачиха излишния вагон. Бел видя Джеймс Дашууд, застанал умърлушен на платформата на спалния „Пулман“.

— Ти какво чакаш. Джеймс? Качвай се на влака.

— Нямам оръжие.

— Какво?

— Казахте „въоръжени оперативни“, господин Бел. Стажантите на Ван Дорн имат право да носят само белезници.

Няколко детективи наоколо се разсмяха и се спогледаха невярващо.

Никой ли не беше казал на хлапето, че това бе първото правило, което се нарушава?

Бел повиши глас.

— Момчета, запознайте се с Джеймс Дашууд, бивш стажант в офиса на Сан Франциско. Току-що беше повишен за разкриване на ключова податка, която уличава сенатор Чарлз Кинкейд като Саботьора. Някой може ли да му заеме оръжие?

Юмруци затършуваха из палта, шапки, колани и ботуши. Цял арсенал от автоматични оръжия, револвери, деринджъри и джобни пистолети блесна на светлината под дъжда. Еди Едуардс стигна пръв до Дашууд и тикна лъскав шестзаряден револвер с никелова плоча в ръката му.

— Дръж. Даш. Двойно зареждане е. Само натискаш спусъка. Презареди, щом спре да вдига шум.

— Качвай се на влака!

Бел скочи в машинистката кабина на Пасифика.

— Право до каньон Каскейд — каза на машиниста.

— Как ще разберат, че идваме, след като телеграфът е прекъснат?

— Добър въпрос. Спри на депото.

Затича в тъмното и опушено сводесто здание, където на гигантската обръщателна платформа бе в пълен ход шумният ремонт на двайсет локомотива. Ченгето на „Южен Пасифик“ го отведе до почернелия от сажди и омазнен с грес старши на бригадата.

— Чух за вас, господин Бел — извика старшият над грохота на стомана и чугун. — С какво да ви помогна?

— Колко време ще ни отнеме да смъкнете челните фарове от два от тези локомотиви и да ги монтирате на моя?

— Час.

Бел извади шепа златни монети с двуглавия орел.

— Направи го петнайсет минути и са твои.

— Приберете си парите, господин Бел. Заведението плаща.

Четиринайсет минути по-късно „Ван Дорн Експрес“ ускори от Сакраменто с триъгълник от челни фарове, блеснал като комета.

— Сега ще ни видят, че идваме! — каза Бел на машиниста и хвърли лопатата на огняря. — Греби въглища.

Тихоокеанската буря, която Джим Хигинс беше показал на Джеймс Дашууд, връхлетя над планинския хребет, обрамчил бреговете на Северна Калифорния и Южен Орегон и проливен дъжд заля Сискию. След това стихията прескочи Крайбрежния хребет, олекнала сякаш от водния си товар. Но заваля още по-силно. Бурята затътна навътре в континента, потапяйки тесните долини на река Кламат. Детективите на „Ван Дорн Експрес“ видяха прекършени дънери, запушили реките, пометени стоманени мостове и фермери във високи гумени ботуши, които се опитваха да спасят добитъка от наводнените поля.

Движещата се от югозапад на североизток буря се стовари над източните Каскади. Въздействието й заплашваше с катастрофа линията, която водеше до планинската отсечка. Потоци и бързеи излизаха от бреговете си. Реките набъбваха. Прогизналите от вода склонове опасно се раздвижваха.

От прозорците на бързо профучаващия влак Сакраменто стрийт на Дънсмюър приличаше на поредната кафява река. Хората я прехвърляха на канута, избягвайки плуващите дървени тротоари, изтръгнати от постройките. В Уийд във водата плуваха цели къщи. По пътя към Кламат фермите приличаха на езера, а самото езеро Кламат беше кипнало като океан. Малък парен катер в езерото, изтръгнат от пристана, беше притиснат от течението в железопътния насип. Влакът на Бел се промъкна през теснината и продължи напред.

Северно от езерото ги спря свлачище.

Трийсет метра релса беше погребана под дълбока до коленете кал и камъни. От Чилокуин бяха дошли ремонтни бригади, за да я разчистят. Съобщиха, че телеграфът бил замрял, точно когато тръгнали. Никой не знаеше колко време щеше да трябва, докато го поправят. Бел прати стрелочника да се качи на един и да пробва сигнал по жицата. Все още беше мъртва. По негова заповед детективите се изсипаха в проливния дъжд и награбиха лопати. След час се движеха отново. Мъжете бяха прогизнали, оплескани с кал изприщени ръце и в ужасно настроение.

Щом падна нощта, видяха бежанци от околните наводнени ферми, присвити край огньовете си.

Бел забеляза флотилия ръчни коли, спрени на един страничен коловоз, когато спряха в Чилокуин, за да заредят локомотива с вода. Разпореди се да натоварят една лека триколка, подобна на возилото с ръчно помпане и педали за инспектиране на коловози, което Саботьора беше откраднал, за да дерайлира експрес „Коустлайн“. Ако се случеше най-лошото, ако влакът му бъдеше спрян от ново свлачище, можеха да пренесат триколката отвъд затрупаната линия и да продължат с нея.

Един помощник влаков диспечер затича след тях, докато тръгваха от възела и извика с тънко гласче, че телеграфната линия от Сакраменто вече е отворена. Бел научи, че телеграфистите на „Южен Пасифик“ са се натъкнали на три отделни акта на саботаж, при които срязаните жици са били прикрити с умело снаждане. Доказателство, че Саботьора отново се беше развихрил, каза той на оперативните си, изолирайки началото на отсечка Каскейд за последна атака.

Второто съобщение по възстановената линия беше предупреждение от метеорологичното бюро на САЩ, окръг Сан Франциско, за усилване на вятъра. Силните ветрове вещаеха още бури и още дъжд. Веднага след това предупреждение дойдоха съобщения за нова буря, понесла се от Тихия океан при Юрика. Улиците на Юрика бяха наводнени, един параход бе потънал, докато подхождаше към залив Хъмбълт и вятърът бе откъснал шхуни от кейовете.

На север валеше сняг. Железопътният трафик беше замрял. Портланд беше парализиран и откъснат от Сиатъл, Такома и Спокен. Но на юг, където преобладаваха проливните дъждове, температурите оставаха по-умерени. По реките навътре в сушата се давеха дърворезачи в усилие да разбият затлачвания, предизвикани от дървени трупи, които заплашваха да потопят цели градчета. Бързо придвижващата се нова буря вече бушуваше из планините Кламат, догонваше и се сливаше с тила на бурята, наводнила планинската отсечка. Четирийсет и осем часовата прогноза от Портланд от осем часа вечерта предсказваше още сняг на север и още дъжд на юг.

Бел отново се опита да телеграфира на Арчи Абът. Жиците на север от Чилокуин все още бяха замрели. Единственият начин да се свърже с моста на каньон Каскейд бе да продължи до там на пълна пара с „Ван Дорн Експрес“.

Специалният влак пухтеше на север, тройните челни фарове блестяха ярко. Но машината беше принудена да забавя непрекъснато. Когато изненаданите влакови екипи, които пътуваха на юг, я виждаха да идва, набиваха спирачки и се отдръпваха на най-близкия страничен коловоз много километри назад. Едва след като товарният влак отбиеше безопасно, „Експрес Ван Дорн“ можеше да продължи напред.

Джеймс Дашууд се добра до Бел с много пързаляне и препъване по тендера. Носеше чайник горещо кафе. Детективът го разпредели на влаковия екип, преди да отпие благодарно. Когато вдигна очи да благодари на Дашууд видя, че повишеният наскоро служител е впил ужасен поглед в планинския склон.

Бел чу глухо ръмжене, грохот по-силен от този на локомотива, който сякаш изригваше от недрата на земята. Релсите се разтърсиха под тежката машина. От планинския склон се откъсна канара.

— Натисни дросела!

Цяла гора от ели се свличаше право към коловоза.

51

Гората се понесе надолу върху свлачище от кал и къртещи се канари. Невероятно, но свличащите се дървета оставаха прави, докато огромната маса земя, върху която растяха, връхлиташе към „Ван Дорн Експрес“.

— Натисни дросела!

Машинистът изпадна в паника.

Вместо да ускори големия „Пасифик“, за да изпревари неумолимата лавина от дърва, кал и камъни, той се опита да спре влака, като дръпна назад лоста „Джонсън“ и натисна въздушните спирачки. Само с лекия вагон-ресторант зад тендера локомотивът рязко забави. Бел, Дашууд и огнярят бяха изхвърлени към пещта.

Бел се надигна и извърна очи към боботещата планина.

— Напред! — изрева той и изтръгна дросела от ръцете на машиниста. — Пълен напред!

Машинистът се овладя и натисна напред лоста „Джонсън“. Бел избута дросела. Голямата машина скочи напред като звяр, побягнал на живот и смърт. Но свлачището набираше скорост, а огромната маса високи дървета продължаваше да приижда по склона. По-широка от дължината на влака, стихията се спусна по склона като изхвърлен настрани океански лайнер.

Поривът на вятъра, който Бел усети, беше толкова силен, че буквално разтърси набиращия скорост локомотив. Въздухът, изтласкан от свлачището, беше влажен и студен. Смрази горещата кабина, все едно че огънят, който бушуваше под парния котел, бе угаснал.

След това връхлитащата маса започна да се разпада. Разпростря се още по-нашироко, докато се разсипваше.

Дърветата в краищата на свличащата се гора се понесоха напред и заудряха по влака като огромни копия. Камъни, изхвърлени пред ядрото на лавината, заблъскаха по релсите й затрещяха по корпуса на локомотива. Голяма колкото наковалня канара изригна през страничния прозорец на кабината и събори огняря и машиниста на пода.

Дашууд се хвърли да помогне на окървавените мъже. Бел го дръпна назад. Второ парче скала профуча като гюле във въздуха, където допреди миг беше главата на младежа. Грамадни камъни заудряха по локомотива, затрещяха по тендера и разбиха прозорците в пътническия вагон, засипвайки детективите с натрошено стъкло.

Свлачището се раздели на две. Половината се изсипа пред локомотива. Ускори се и възви към коловоза като влак беглец, изпреварващ „Ван Дорн Експрес“ към връзка, която само един от тях можеше да премине. Беше надпревара, която влакът на Бел не можеше да спечели. Кипящ порой от камъни и кал погреба под себе си линията пред машината.

По-голямата част от свлачището засипа пътническия вагон с дървета. Канара, голяма колкото плевник, се натресе в тендера и го изхвърли от релсите. Тежкият въглевоз между локомотива и пътническия повлече със себе си и двата вагона. Сцепката го задържа към локомотива, като издърпа задницата му от релсите.

Релсите се разтвориха под огромните сили и задвижващите колела рухнаха на траверсите. Стотонната машина надвисна над дефилето, докато продължаваше да връхлита напред. Започна да се накланя. После предните колела се блъснаха в струпаните от свлачището камъни, машината се надигна нагоре и изведнъж спря. Рязкото спиране откърти сцепката към тендера и въглевозът се изтърколи надолу в пропастта.

Бел се озърна назад и затърси с очи вагона с детективите.

Натрошени телеграфни стълбове се люшкаха, увиснали от жиците си. Сто и осемдесет метра от линията бяха заровени под кал, скала и натрошени дървета. Беше ли се откъснала и сцепката на пътническия вагон? Или тендерът го беше повлякъл със себе си надолу? На мястото на вагона с детективите се виждаше настръхнала могила дървета. Бел изтри дъжда от очите си и се взря отново, почти изгубил надежда. След това го видя. Все още беше на линията. Развалина, задържана на място от нападалите дървета, забити в прозорците като игли за плетене в чиле прежда.

Събра шепи, за да извика над засипаните с отломки остатъци от доскорошния коловоз:

— Еди! Как сте там?

Наостри слух за отговор. Успя да чуе само грохота на реката в дефилето и съсъка на пара от разбития локомотив. Извика отново и отново. Стори му се, че видя познат кичур бяла коса през дъжда. Еди Едуардс му махаше с ръка. Другата висеше отпусната.

— Размазани сме — извика му в отговор Еди. — Но живи!

— Отивам напред. Ще пратя лекар с ремонтния влак. Джеймс. Бързо.

Момчето беше пребледняло като платно. Очите му се бяха разширили от шока.

— Дрезината. Действай!

Бел поведе от наклонената кабина към предницата на опасно клатещия се локомотив. Ръчната дрезина беше непокътната. Развързаха я от скарата и я пренесоха, хлъзгайки се и залитайки над петнайсетте метра камъни, изсипали се върху релсите. След няколко минути детективът помпаше ръчките и педалите колкото му сили държаха.

Двайсет и пет километра нагоре по линията се натъкнаха на товарен влак, отбит на страничен коловоз. Бел се разпореди да откачат локомотива. Подкараха го към последните петнайсетина километра до Тунел 13. Преминаха с грохот през тунела. Машинистът забави, щом излязоха на възела, пълен с товарни композиции, спрени заради отслабените основи на моста. Детективът се изненада, като видя тежък влак, натоварен с въглища, спрян на самия мост. Черният товар, струпан на петдесет платформи, лъщеше под дъжда.

— Мислех, че мостът не може да понесе такава тежест. Оправиха ли го вече?

— Не, за бога — отвърна машинистът. — Пратиха хиляда души долу на стълбовете. Работят денонощно, но положението е критично. Има работа за още седмица, а реката се вдига.

— Какво прави там онзи влак с въглища?

— Мостът започна да се клати. Опитват се да го стабилизират с натиск надолу.

Бел видя, че главният железопътен възел от другата страна на моста също беше пълен с влакове. Бяха празни, след като пътят назад към работилниците и депата в Калифорния беше прекъснат. Това, че цялата работна ръка беше пратена да укрепва пилоните на моста, обясняваше защо строителният лагер изглеждаше зловещо пуст.

— Къде е диспечерската служба?

— Устроиха временна база отсам моста. В онзи жълт служебен вагон са.

Бел скочи от локомотива и затича към служебния вагон, с Дашууд плътно до него. Диспечерът четеше стар вестник. Телеграфистът дремеше до затихналия си телеграфен ключ.

— Къде е сенатор Кинкейд?

— Почти всички са долу в градчето — каза диспечерът.

Телеграфистът отвори очи.

— Последния път го видях да се запътва към специалния влак на Стареца. Но на ваше място не бих се вяснал там. Хенеси е побеснял. Някой му е пратил четири влака с въглища вместо трошляка, който им трябва за укрепване на стълбовете.

— Пратете назад лекар с авариен екип. Има ранени хора на сипей, на двайсет и пет километра, нататък по линията. Хайде, Даш!

Затичаха по моста покрай натоварения с въглища влак. Бел видя вълнички в дъждовните локви. Отслабената конструкция трепереше въпреки тежестта на влака. Озърна се настрани и видя, че река Каскейд се е вдигнала много за деветте дни, откакто беше заминал за Ню Йорк. Виждаха се стотици работници, струпани на двата бряга. Теглеха баржи с дълги въжета, изсипваха камъни във водата, опитваха се да отклонят течението, докато други стотици се трупаха при новите камери и кесони, които потапяха около стълбовете.

— Участвал ли си в много арести? — обърна се към Дашууд, докато се приближаваха към специалния влак на издигнатия страничен коловоз. Влакови екипи и бригади стрелочници се сменяха. До локомотива на Хенеси имаше изпъната редица фенери и сигнални флагове. Фенерите хвърляха мътна светлина в дъжда.

— Да, сър. Господин Бронсън разреши да присъствам при залавянето на Самсън Бързака.

Бел прикри усмивката си. Иронично нареченият Самсън Бързака тежеше 40 кила с мокри дрехи и беше известен като най-кроткият бандит в Сан Франциско.

— Този е опасен — предупреди го той строго. — Стой плътно до мен и прави точно каквото кажа.

— Да вадя ли оръжието си?

— Не на влака. Ще има хора наоколо. Стой край мен с готови белезници.

Бел закрачи покрай специалния влак и се качи по стъпалата на „Нанси №1“. Детективът, когото бе назначил да охранява вагона след нападението на Филип Доу, покриваше вестибюла с рязана карабина.

— Сенатор Кинкейд горе ли е?

Озгуд Хенеси се показа на вратата.

— Току-що се разминахте с него, Бел. Какво става?

— Накъде замина?

— Не знам. Но паркира онзи „Томас Флайър“ горе над линията.

— Той е Саботьора.

— Дяволът, казваш.

Бел се обърна към детектива на Ван Дорн:

— Ако се върне, арестувай го. Затрудни ли те, стреляш пръв, иначе ще те убие.

— Слушам, сър!

— Обадете се на Арчи Абът. Железопътната полиция да пази моста и града, в случай че Кинкейд се върне. Хората на Ван Дорн, с мен. Даш! Вземи флаг и два фенера.

Дашууд свали бързо здраво завързан на дървения прът сигнален флаг. Взе два железничарски фенера и затича след Бел.

— Дай ми единия! — каза му детективът и обясни: — Ако приличаме на железничари, ще спечелим няколко секунди да се приближим.

От високия коловоз Бел огледа редиците влакове и тесните пътеки между коловозите. Разполагаше само с шест часа дневна светлина, за да догони Кинкейд. Погледна към моста. След това извърна очи към края на линията, където новият строеж бе прекъснат, когато се разбра, че мостът е подложен на саботаж. Трасето беше разчистено от дървета и храсти много след пресечката с калния път към дърводобивна компания „Източен Орегон“.

Не можа да види автомобила на Кинкейд „Томас Флайър“ оттук. Дали Кинкейд вече бе стигнал до колата си? Дали не я беше подкарал? След това, в края на запуснатия железопътен възел видя някакъв мъж, появил се между два низа празни товарни композиции. Крачеше енергично към два локомотива, спрени един до друг в края на коловозите.

— Ето го там!

52

Саботьора бързаше към локомотивите, за да даде сигнал на Филип Доу да взриви бента, когато чу тропането на ботуши зад себе си.

Погледна назад. Двама стрелочници тичаха бързо към него, размахвайки бели железничарски фенери. Мършав младеж и висок дългокрак мъж, с широки рамене и тънък в кръста. Но къде беше локомотивът, който трябваше да водят със светлините си? Двата, към който бързаше самият той, бяха отбити на страничен коловоз, с пара само колкото да ги поддържа загрети.

Високият мъж носеше шапка с широка периферия вместо железничарското кепе. „Айзък Бел!“. След него тичаше някакво момче, което сякаш още не беше завършило горния курс.

Кинкейд трябваше да вземе мигновено решение. Защо Бел тичаше през коловозите и се правеше на стрелочник? Можеше ли да допусне, че самоличността му все още не бе разкрита? Може би трябваше да тръгне към тях, да им махне за поздрав, да измъкне деринджъра си и да ги застреля и двамата с надеждата, че никой няма да види. В мига, в който посегна за оръжието разбра, че е направил грешка. Беше си загубил времето в мислене.

Ръката на Бел се завъртя мълниеносно и в следващия момент Чарлз Кинкейд зяпна в дулото на пистолет браунинг, държан в стоманена хватка.

— Не насочвай към мен този пистолет, Бел. Какво по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Чарлз Кинкейд — отвърна с плътен отекващ глас детективът, — търсен си от закона за убийство и саботаж.

— Търсен от закона? Сериозно ли говориш?

— Извади деринджъра си от левия джоб и го пусни на земята.

— Ще видим тая работа — заплаши Кинкейд. Всичко в поведението му издаваше обидения от наглостта на един глупак американски сенатор.

— Извади деринджъра си от левия джоб и го пусни на земята, преди да съм ти прострелял ръката.

Кинкейд сви рамене, сякаш примирен, че му се налага да се съобрази с каприза на един луд.

— Добре. — С много бавно движение посегна за деринджъра.

— Леко — каза му Бел. — Дръж оръжието между палеца и показалеца си.

Толкова студени очи Чарлз Кинкейд беше виждал само в огледалото.

Вдигна деринджъра от джоба си между палеца и показалеца и се наведе, уж за да го постави леко на земята.

— Разбираш, естествено, че частен детектив не може да арестува член на Сената на Съединените щати.

— Формалностите ги оставям за съдия-изпълнител на САЩ… или за окръжния съдебен лекар, ако ръката ти посегне към ножа в ботуша.

— Какво, по дяволите…

— Пусни деринджъра! — заповяда Бел. — Не посягай към ножа си!

Много бавно Кинкейд отвори ръката си. Пистолетът изпадна от пръстите му.

— Обърни се.

Бавно като в транс Кинкейд се обърна с гръб към мрачния детектив.

— Хвани ръцете си зад гърба.

Кинкейд бавно изви ръцете си назад. Ако Бел набавеше грешка, щеше да я направи сега. Чу зад себе си думите, които се молеше да чуе.

— Белезниците, Даш.

Чу как стоманата изщрака. Остави първата гривна да се стегне около китката му. Едва след като студеният метал на втората халка докосна кожата му, се завъртя вихрено, озова се зад гърба на младия мъж и стегна ръката си около гърлото му.

В носа му се натресе юмрук и Кинкейд изхвърча назад.

Вдигна очи, паднал на гръб и замаян от удара. Младият Дашууд стоеше отстрани, ухилен възбудено и с лъскав пистолет в ръката. Но над него стоеше Айзък Бел. Бел, който го беше нокаутирал с един удар.

— Наистина ли мислеше, че ще оставя новак да се приближи на по-малко от три метра от престъпника, който уби Уиш Кларк, Уоли Кисли и Мак Фултън?

— Кои?

— Трима от най-добрите детективи, с които съм имал привилегията да работя. Стани!

Кинкейд се надигна бавно.

— Само трима? Арчи Абът не го ли броиш?

Кръвта се изцеди от лицето на Бел. И в този миг на пълен шок Саботьора нанесе удара си.

53

Саботьора се задвижи с нечовешка бързина. Вместо да нападне Айзък Бел, налетя на Джеймс Дашууд. Сниши се под насочения пистолет, озова се зад него и ръката му се стегна около гърлото на младия детектив.

— Сега мога ли да бръкна в ботуша си? — запита насмешливо.

Вече беше извадил ножа си.

Притисна острието към гърлото на Дашууд и поряза кожата. Закапа кръв.

— Разменихме си ролите, Бел. Пусни пистолета си или ще му отрежа главата.

Айзък Бел пусна браунинга на земята.

— Ти също, синко. Пусни го!

— Направи каквото казва, Даш. — Едва след заповедта на Бел револверът издрънча върху каменния баласт.

— Отключи белезниците.

— Направи каквото казва.

Дашууд измъкна ключа от джоба си и заопипва гривната на китката, стегната на гръкляна му. Белезниците издрънчаха върху баласта. Последва мълчание. Чуваше се само пухтенето на маневрен локомотив някъде далеч, докато Бел не попита:

— Къде е Арчи Абът?

— Деринджърът в шапката ти, Бел.

Бел извади двуцевния пистолет от шапката си и го пусна до браунинга.

— Къде е Арчи Абът?

— Ножът в ботуша ти.

— Нямам.

— Съдебният лекар в Роулинс докладва за боксьор, умрял от метателен нож в гърлото му — каза Саботьора. — Вярвам, че си го заменил.

Поряза отново Дашууд и втората струйка кръв се сля с първата.

Бел извади метателния нож и го пусна на земята.

— Къде е Арчи Абът?

— Арчи Абът ли? Въздишаше по Лилиан Хенеси последния път, когато го видях. Точно така, Бел. Изиграх те. Възползвах се от ужасната ти слабост да се притесняваш.

Кинкейд пусна Дашууд, натресе лакътя си в челюстта на момчето и го зашемети. Завъртя рязко ножа в китката си. Тънкото острие на рапира излетя към лицето на Бел.

Бел избегна забиването, убило приятелите му.

Кинкейд се хвърли мълниеносно напред и заби отново. Бел скочи напред, падна по очи върху натрошените камъни, стегна дългите си крака и се превъртя. Рапирата на Кинкейд изсвистя в празното, където той беше допреди секунда. Айзък Бел се превъртя отново и посегна за полуавтоматичния револвер, даден от Еди Едуардс на Джеймс Дашууд.

Изпъна ръката си към него и видя блясък на стомана — Кинкейд го беше изпреварил. Острият като игла връх на сгъваемата рапира надвисна над оръжието.

— Пробвай да го вземеш — прикани го той.

Детективът се хлъзна настрани, сграбчи сигналния флаг, пуснат от Джеймс и се превъртя на крака.

Настъпи плавно и бързо, хванал пръта на флага в гард.

Кинкейд се изсмя.

— Взел си пръчка в двубой със саби, господин Бел. Никога ли няма да се научиш?

Бел хвана края с плътно увитото парче плат и заби напред с дървения прът.

Кинкейд парира.

Бел отвърна с рязко шибване по тънкия метал малко под върха на оръжието на сенатора. Ударът го оголи за мълниеносно забиване, възможност, която Кинкейд не пропусна. Рапирата прониза палтото му и го опари покрай ребрата. Докато залиташе назад, успя отново да перне рязко с пръта на флага.

Кинкейд заби. Бел го избегна и шибна за трети път.

Кинкейд скочи напред. Бел се завъртя и се плъзна покрай него като тореадор. Докато сенаторът се обръщаше бързо, за да атакува отново. Бел отново перна с все сила и предната половина на рапирата се огъна.

— Компромисът, Кинкейд. Всяко инженерно решение включва компромис. Помниш ли? Каквото сграбчиш в едната шепа, отстъпваш с другата, нали така? Възможността да криеш сглобяемата си рапира я отслабва.

Кинкейд хвърли огънатото оръжие към Бел и извади револвер от палтото си. Цевта се наклони нагоре, докато дръпне спусъка. Бел се наведе и нанесе нов рязък удар. Този път тоягата перна изпънатата кожа на опакото на ръката на противника му. Саботьора изрева от болка и пусна оръжието. Нападна мигновено, свил юмруци.

Бел вдигна своите и подхвърли презрително:

— Нима опасният фехтовчик и гениален инженер е пренебрегнал мъжката защита? Най-непохватният юмручен бой, който съм виждал след Роулинс. Толкова ли беше зает с убийства, че нямаше време да научиш бокса?

Удари два пъти Саботьора, тежък двоен, който разкървави носа му и го накара да залитне назад. Задържайки явното превъзходство, Бел настъпи да го довърши и да закопчае китките му. Страничният десен се натресе в слепоочието на противника му. Ударът щеше да извади от строя всеки друг. Но Саботьора го понесе и Бел осъзна по-силно от всякога досега, че пред него стои не толкова човек, колкото зло чудовище, родено и излязло сякаш от огнен вулкан.

Мъжът го изгледа с неприкрита омраза.

— Никога няма да ме спреш.

Сменяйки тактиката с изумителна бързина, сенаторът сграбчи сигнален фенер и го разлюля високо. Бел ловко отстъпи встрани. Саботьора го натресе в релсата и керосинът се плисна. Фенерът пламна на огнено кълбо и Кинкейд го запокити към безжизненото още тяло на Джеймс Дашууд.

54

Огнена вълна заля Дашууд. Пламналата течност плисна по панталоните, палтото и шапката му, от дима блъвна вонята на опърлена коса.

Саботьора се изсмя победоносно.

— Ти избираш, Бел. Спасяваш момчето или се опитваш да ме хванеш.

Затича към локомотивите, спрени в края на страничния коловоз.

Айзък Бел нямаше избор. Смъкна палтото си и нагази в дима.

Огънят гореше най-силно по гърдите на Дашууд, но първо трябваше да се спасят очите му. Уви бързо палтото си около главата на момчето, за да потуши пламъците, след това затисна с тялото си пламъците по гърдите и краката му. Дашууд се съвзе с крясък. Бел помисли, че е вик от болка и страх, приглушен от палтото му, но момчето отчаяно се опитваше да се извини:

— Съжалявам, господин Бел, ужасно съжалявам, че се оставих да ме събори.

— Можеш ли да станеш?

С оцапано със сажди лице, с половината му коса опърлена и полепнала, с кръв, стичаща се от гърлото му, Дашууд се вдигна бързо на крака.

— Добре съм, сър, съжалявам…

— Намери Арчи Абът. Кажи му да вдигне всички на Ван Дорн. Нека тръгнат след мен нагоре по склона.

Прибра ножа си, деринджъра и браунинга. Пъхна в джоба си и падналия наблизо деринджър на Кинкейд.

— Кинкейд е собственикът на дърводобивна компания „Източен Орегон“. Ако има заден изход, убиецът го знае. Кажи на Арчи да вдигне бързо момчетата!

Внезапният писък на локомотивна свирка го накара рязко да извърне глава.

— Кинкейд се беше качил в кабината на най-близкия локомотив. Държеше въжето на свирката и се опитваше да го завърже за скобата долу.

— Бел вдигна браунинга си, прицели се внимателно и стреля. Разстоянието беше голямо дори за толкова точно оръжие. Куршум изтрещя в стоманена плоча. Саботьора хладнокръвно дозавърза връвта и понечи да скочи през отворената врата на кабината. Бел стреля отново през отворения прозорец с намерението да го задържи на място, докато стигне до него. Кинкейд все пак скочи и затича, след като се приземи долу.

— Свирката рязко прекъсна. Кинкейд погледна назад, с изкривено от изумление лице.

Във внезапно настъпилата тишина Бел осъзна, че изстрелът, с който не беше улучил Кинкейд, случайно бе скъсал връвта на локомотивната свирка. Кинкейд затича обратно към локомотива. Бел стреля отново. Свирката беше важна, някакъв сигнал. Толкова важна, че подлецът тичаше обратно към локомотива пред пистолетния огън. Натисна спусъка отново.

Шапката на Кинкейд отхвърча във въздуха, отпрана от главата му от оловния куршум. Обърна се и притича зад тендера. Четвъртитият корпус на вагона за въглища и вода прегради огневото поле на Бел и той затича към тендера колкото му сили държат. Заобиколи го и видя Саботьора далече пред себе си, как скочи от края на покритото с баласт платно. Бел стигна до края на коловоза и го видя затичан през разчистената от храсти просека. Беше трудна за прицел мишена, както бягаше на зигзаг през сенките на околните дървета и скоро се скри от погледа му, щом просеката се изви успоредно на планинския склон.

Детективът скочи от баласта на разчистената земя и се втурна след него.

Щом зави по разчистената за линията пътека, в далечния край на правата отсечка блесна жълто петно. Беше автомобилът на Кинкейд, „Томас Флайър“ Модел 35. След това мерна затичания към него саботьор.

Саботьора бръкна под червената кожена седалка, измъкна дългоцевен револвер и хладнокръвно стреля три пъти в бърза последователност. Бел залегна за прикритие и оловните куршуми изсвистяха над него. Скри се зад близкото дърво и пусна нов изстрел. Кинкейд беше пред колата, опитваше се да запали мотора, като с лявата си ръка се държеше за единия фар, а с дясната въртеше манивелата.

Бел стреля отново. Този път почти улучи. Кинкейд се сниши, но продължи да върти. Стрелял беше шест пъти. Оставаше му още един куршум, преди да смени пълнителя.

Моторът запали. Бел чу накъсаното бумтене, докато четирите гигантски цилиндъра един по един се оживиха. Кинкейд скочи зад волана. Бел вече беше достатъчно близо, за да види потръпващите калници, докато моторът загряваше. Но колата беше висока отзад и платненият гюрук беше вдигнат, с малкото му прозорче, покрито с три резервни гуми, вързани отгоре. От Кинкейд успя да види само ръката му, когато посегна за скоростния лост отстрани. Прицелът щеше да е много труден, за да похаби последния си патрон.

Пращенето се усили. Моторът задвижваше трансмисията. Бел затича още по-бързо, без да обръща внимание на грубия терен. Колата се задвижи. След нея се проточи струя синкав пушек. Прашенето се усили до рязък съсък, докато ускоряваше по правата просека. Бързо колкото човек. След това — колкото препускащ кон.

Бел затича след жълтата кола. Имаше само един патрон в магазина на браунинга и никаква пряка видимост към Кинкейд, скрит от гюрука и гумите отзад, а нямаше и време да презареди. Тичаше бързо като вятъра, но „Томас Флайър“, набрал скорост, се отдалечаваше.

Просеката пред колата изведнъж се ушири, там, където правият участък на линията „Южен Пасифик“ пресичаше черния път на дърводобивна компания „Източен Орегон“. Автомобилът рязко зави от разчистеното платно на дърварския път и забави, щом колелата му се завъртяха в меката кал и дълбоките коларски бразди. Двигателят му нададе вой от усилието, гумите му замятаха пръсти вода, ауспухът забълва пушек.

Бел се добра на няколко стъпки от колата и скочи.

Сграбчи най-задната резервна гума със свободната си ръка и стегна пръсти в каучуковия й ръб. Тежестта му усили триенето на задните колела и колата набра скорост.

Ботушите му се повлякоха в калта и детективът се вкопчи с двете си ръце, за да се издърпа напред. Люшна стъпала, за да се изтласка, стигна до затегнатия на задния ресор куфар и се хвана за кожената каишка.

С чиято помощ се издърпа върху задния калник. Калникът се огъна под тежестта му и затърка в гумата. Скърцането на метала в гумата предупреди Кинкейд за присъствието му.

Кинкейд мигновено натисна спирачката, за да го изхвърли. Бел се възползва от маневрата, като се остави инерцията да го отнесе напред и по-близо до сенатора. Посегна към лостовете. Убягнаха му, но успя да хване месинговата тръба, доставяща масло до верижния механизъм. Кинкейд замахна с гаечен ключ, за да го удари по ръката. Бел се пусна, падна и се вкопчи в кутията с принадлежности, завинтена за стъпенката под вратата.

Озова се малко пред задното колело, което заплашваше да го прегази. Веригата от вътрешната страна на колелото изсвистя на няколко сантиметра от лицето му. Издърпа автоматичния пистолет от палтото си, бръкна пред колелото и натика цевта под горната половина на веригата. Веригата затисна пистолета в зъбите на зъбчатото колело. Автомобилът се разтърси силно и зацепи на място със заключените колела.

Кинкейд освободи съединителя. Веригата скочи. Пистолетът на Бел изхвърча и колата се понесе напред. Хванал волана с лявата ръка, Кинкейд замахна с ключа. Желязото забърса шапката на детектива. Той се вкопчи в кутията за принадлежности с дясната ръка, задържа лявата извита върху калника и издърпа метателния нож от десния си ботуш. Кинкейд замахна отново.

Принуден да го пусне, преди да е счупил костта на ръката му. Бел заби ножа в гумата. Бързо движещото се колело изтръгна ножа от ръката му и той падна на пътя.

Ауспухът на „Томас Флайър“ изтрещя кухо, щом набра скорост, колата прехвърли склона и се скри от погледа му на острия завой. Бел се превъртя на крака, целият покрит с кал и затича назад, за да потърси пистолета си в браздите на пътя. Първо намери шапката си, а после и автоматичния пистолет. Разглоби го, почисти го бързо от калта и смени пълнителя със зареден. Вече имаше един патрон в магазина и шест други в готовност. След това смъква натежалото си от кал палто и затича нагоре по горския път след Саботьора.

Зад него изтътнаха копита.

Арчи Абът се появи от завоя, повел хайка от десет детективи на Ван Дорн на коне, с пушки „Уинчестър“ щръкнали от дисагите на седлата им. Арчи му даде коня, който бяха довели за него. Бел понечи да го яхне. Конят се опита да го захапе.

— Лилиан Хенеси нямаше никакъв проблем да го язди — докачи го Абът.

Бел придърпа надолу главата на Гръм с яката си лява ръка и заговори строго в изпънатото му ухо:

— Гръм. Работа имаме да свършим.

Животното го остави да се качи и тежко затопурка напред по грубия терен в челото на групата.

След три километра Бел зърна жълто петно през дърветата.

Автомобилът беше спрял на средата на пътя. Задната гума беше наполовина смъкната от колелото с нарязан ръб. Все още забития в нея нож я беше извадил от строя. Стъпките на Кинкейд водеха право нагоре по пътя. Бел заповяда на един от мъжете да остане, да смени гумата и да подкара автомобила след тях.

В края на още пет тежки километра нагоре по планинския склон, на по-малко от километър и половина до лагера на дърводобивна компания „Източен Орегон“, конете взеха да се уморяват. Дори грамадният звяр под Бел задиша тежко. Но двамата с Гръм още водеха групата, когато се натъкнаха на засадата на Саботьора.

От тъмните дървета засвяткаха пламъци. Загърмяха пушки „Уинчестър“ Дъжд от олово изригни във въздуха. Тежко парче олово забърса лицето на Бел, друго разпра ръкава му. Чу как един от мъжете извика и един от конете зад него се строполи. Хората на Ван Дорн се пръснаха за прикритие, водейки дългите си пушки от дисагите. Детективите се пръснаха от двете стрини на пътя, избягвайки мятащите се копита на уплашените животни. Бел остана на коня си, като стреляше непрекъснато по посока на нападението, и изхвърлящият лост на уинчестъра му се движеше мълниеносно. Когато хората му най-сетне се скриха сред дърветата, скочи долу и зае позиция зад дебелия ствол на една ела.

— Колко са? — извика Абът.

В отговор от храстите изтрещя втори мощен залп от куршуми.

— Шест или седем, изглежда — отвърна Бел и презареди пушката си. Саботьора беше избрал позицията си добре. Куршумите свистяха отвисоко. Стрелците му можеха да виждат хората на Ван Дорн, но за да могат и те да ги видят, трябваше да изложат главите си на огъня.

Имаше само един начин да се справят с това.

— Арчи? — извика Бел. — Готови ли сме?

— Готови.

— Момчета?

— Готови, Айзък — отвърнаха в хор.

Бел изчака цяла минута.

— Сега!

Детективите на Ван Дорн атакуваха.

Саботьора запази хладнокръвие. Агенция Ван Дорн вече не можеше да го изненада с нищо. Смелостта им също не беше под съмнение. Вече почти бе очаквал концентрираната им и дисциплинирана контраатака. Филип Доу също запази самообладание и стреляше само когато видеше пробягваща между дърветата мишена. Битката явно го беше оживила. Но дървосекачите на Доу бяха типове, свикнали да се бият само двама срещу един. По-бързи с юмруци и брадви, отколкото с пушки, изпаднаха в паника срещу десетте оръжия, които настъпваха нагоре по хълма и бълваха огън като елитна „дяволска бригада“.

Саботьора усети, че се огъват. След няколко секунди побягнаха, някои дори хвърлиха пушките си. Хукнаха през гората нагоре за по-висока позиция, явно решили в паниката, че ще се спасят с криене. Доу до него продължаваше да стреля. Не че имаше много цели за поразяване, както притичваха от дърво на дърво, но бяха все по-близо.

— Отстъпвай — каза му тихо Саботьора. — Защо да стреляме по тях, като можем да ги удавим?

Айзък Бел беше провалил плана му да даде сигнал на Доу с локомотивна свирка. И да беше чул единичното изсвирване на локомотива в няколкото кратки секунди преди Бел да започне да стреля, убиецът не беше разбрал сигнала „действай“, за да взриви бента, задържащ езеро Лилиан.

Двамата се оттеглиха от засадата и затичаха нагоре по същата пътека на сърни, по която Доу беше довел хората си от лагера. Когато стигнаха до лагера, секачи и мулетари, които не участваха в бандата на Доу, занадничаха по пътя към стрелбата. Щом видяха появилите се от дърветата мъже с пушки в ръце, благоразумно се прибраха в бараките, оставяйки въпросите за тия, дето бяха достатъчно глупави, за да питат въоръжени хора.

— Филип — каза Саботьора. — Разчитам на теб да взривиш бента.

— Смятай го за свършено.

— Ще те затруднят.

— Първо трябва да ме хванат — отвърна Доу и протегна ръка.

Саботьора я стисна силно, придавайки церемониалност на жеста. Изобщо не беше трогнат, но изпита облекчение. Какъвто и странен морален кодекс да ръководеше живота на убиеца, Доу щеше да взриви експлозивите дори това да му струваше сетния дъх.

— Ще те прикривам — увери го Кинкейд. — Дай ми пушката си. Ще ги задържа, докато имам амуниции.

Щеше да се измъкне, когато пороят удареше моста на каньон Каскейд в дефилето. С малко късмет щеше да е последният, минал по него.

55

Абът притича до Бел, след като бандата на Саботьора спря стрелбата.

— Айзък, там горе има огромно езеро, затворено зад бент. Мисля, че ако го гръмне, ще удари моста.

Бел прати четирима детективи след бягащите стрелци през дърветата. Тримата ранени настани край пътя и се погрижи поне един от тях да може да ги защити, ако нападателите се върнат. На пътя бяха останали два мъртви коня. Останалите се бяха разбягали. След това затича нагоре по разровената пътека, с Абът и Дашууд плътно по петите му.

— Онова напред е лагерът — извика Абът.

Точно когато пътят се вля в лагера на секачите, убийствен пушечен огън ги накара да залегнат зад дърветата.

— Той ни разсейва — каза Бел. — За да може да взриви бента.

Тримата изпразниха уинчестърите си по посока на атаката. Стрелбата секна и настъпиха, вадейки револверите си в движение.

Свит в подножието на бента от дървени стволове, прогизнал от пръските вода, изсипваща се от петнайсет метра към реката до него, Филип Доу разбра, че животът му е свършил, когато уинчестърите престанаха да трещят. Кинкейд беше задържал детективите колкото бе могъл.

Убиецът не изпитваше никакво съжаление.

Беше останал верен на принципите си. Беше избавил света от достатъчно много плутократи, аристократи и прочее плъхове. Но знаеше кога е моментът да тегли чертата. За да приключи с чест, трябваше само да довърши една последна задача. Да взриви бента, преди хората на Ван Дорн да го убият. Или да го заловят жив, което беше по-лошо от смъртта. Само че първо, преди да запали фитила и да направи Големия скок, искаше да прати още няколко плъха пред себе си.

Трима от тях нападнаха от дърветата с пистолети в ръка. Щяха да го връхлетят в мига, в който атакуваше. Това беше бомбаджийска работа, а за щастие вече беше заредил достатъчно бомби в бента. Издърпа пакет от шест пръчки делигнит от гнездото между два дънера. След това отряза късо парче от фитила и внимателно извади един от детонаторите.

Детективите го забелязаха. Чу смътно виковете им над грохота на водата. Дойдоха на бегом, хлъзгаха се и се пързаляха по мокрите дървени трупи надолу. Имаше само няколко секунди. С вкочанени като камък пръсти свърза късия фитил с детонатора и го напъха в пакета делигнит. Закри с тяло водните пръски, извади суха клечка кибрит и драскало от запушената с корк бутилка, драсна и опря пламъка до фитила. След това взе шестте пръчки, скри ги зад гърба си и закрачи право към детективите.

— Пусни оръжието си! — извикаха му.

Доу вдигна празната си ръка.

— Покажи си ръката!

На челото му избиха капки пот. Продължи да върви. Обхватът все още беше дълъг за пистолети.

— Айзък Бел стреля с броунинга си и го порази в рамото.

Умът на Доу бе толкова концентриран в това да се доближи максимално до детективите, че едва усети лекия куршум. Не спря, а обърна раненото си рамо към тях и изпъна другата си ръка назад, за да изхвърли бомбата високо и далече. Един от детективите затича пред другите, вдигнал голям лъскав револвер. Беше достатъчно голям, за да го спре. Стига бягащ човек да можеше изобщо да улучи цел от такова разстояние.

— Върни се, Даш! — извика Бел. — Има нещо в ръката си.

— Доу се изви, за да хвърли делигнита. Мъжът, когото Бел нарече Даш, замръзна на място и изпъна оръжието напред. Прицели се внимателно. След това сви в юмрук празната си ръка и я кръстоса пред гърдите си, за да защити сърцето и дробовете си, и да укрепи пистолета. Доу се стегна да понесе куршума. Знаеше как се стреля.

Тежкото парче олово го порази в гърдите и го накара да се олюлее, преди да е хвърлил бомбата. Всичко в полезрението му замръзна. Единственият звук, който чуваше, беше ревът на водата, която се изсипваше от бента. Доу си спомни, че все още не беше запалил фитила към заряда, който трябваше да взриви стената на импровизирания язовир. Беше възпламенил само късото парче, което гореше към делигнита в ръката му. Как можеше да свърши, преди да е приключил работата си?

Краката и ръцете му се бяха вдървили. Но събра цялата сила, която му беше останала, за да обърне гръб на оръжията и да закрета назад към бента.

— Даш! Махни се оттам!

Разбраха моментално какво правеше Доу. И тримата откриха огън. Един куршум го порази в рамото, друг го уцели в гърба. Един го удари отзад в крака и започна да пада, но куршумите го тласнаха напред. Рухна върху бента. Беше се изгърбил над делигнита, притиснал го с гърдите си върху мокрите дънери, когато видя пламъка, запълзял от фитила към детонатора. В последната част от секундата, която му оставаше да живее разбра, че е свършил работата си и е взел отделение плъхове на Ван Дорн със себе си.

56

Айзък Бел сграбчи Джеймс Дашууд за врата и го хвърли към Арчи Абът, който с едно перване го отпрати още по-нагоре по реката, сякаш подаваше страничен пас. Арчи посягаше към ръката на Бел, когато бомбата избухна. От взрива ги отделяха двайсетина крачки. Ударната вълна преодоля разстоянието за миг и двамата приятели видяха калейдоскоп от въртящи се из въздуха дървета, когато ги удари и изхвърли назад към Дашууд. С бръмнали уши задращиха нагоре по склона в колкото отчаяно, толкова и безнадеждно усилие да избягат от водната стена, която знаеха, че ще изригне от взривения бент.

Когато Саботьора чу експлозията разбра, че нещо не беше както трябва. Не беше достатъчно силна. Не всичкият делигнит се беше взривил. Спря бяга си на едно място на пътя, откъдето можеше да види реката долу в каньона и загледа с безпокойство за движещата се водна стена, която падналият бент трябваше да освободи. Реката се вдигаше, водата определено бе станала по-висока, но не беше каквото очакваше и той се опасяваше от най-лошото. Частичната експлозия беше увредила бента, но не го беше унищожила.

С надеждата, че поне е убила повечето детективи, затича отново надолу по пътя, уверен, че рано или късно бентът щеше да рухне и да отпрати порой, който да събори моста, все едно дали след минути или часове. Изведнъж чу бръмчене на мотор — неговият „Томас Флайър“ идваше нагоре по пътя.

На лицето му пропълзя доволна усмивка. Хората на Ван Дорн трябваше да са сменили спуканата гума. Колко мило от тяхна страна. С пистолет в едната ръка и нож в другата бързо избра място, където особено дълбоките бразди щяха да принудят колата да забави.

— Беше чудо — каза Абът.

— Кратко чудо — отвърна Бел.

Порой от вода изригваше от широката дупка, изровена от взрива на убиеца в бента от дърва и камъни. Но бомбата, с която Филип Доу се беше опитал да ги убие, не беше взривила останалото от заряда и стената се бе задържала. Поне засега.

Бел огледа щетите, опитвайки се прецени колко щеше да се задържи бентът. От ръба му се изсипваше водопад и през стената като от пожарни маркучи изригваха струи вода.

— Даш, как се научи да стреляш така? — попита Абът.

— Майка ми не искаше да ме пусне да се запиша във Ван Дорн, докато не ме научи.

— Майка ти…

— Яздеше с шоуто „Дивия запад“ на Бъфало Бил, когато бях малък.

— Можеш да предадеш на майка си, че ни спаси кожата — каза Бел. — И може би моста също. Дано влакът с въглища да го задържи… Какво има, Арчи?

Абът изглеждаше силно притеснен.

— Но това беше идея на Кинкейд.

— Коя идея?

— Да стабилизират моста с отвесно налягане. Кинкейд каза, че са го правили в Турция. Изглежда, че действа.

— Кинкейд никога в живота си не е правил нещо без цел — каза Айзък.

— Но Мауъри и другите инженери нямаше да го позволят, ако тежестта на влака наистина не помагаше. Предполагам, е разбрал, че всичко е пропаднало, като ме видя, че съм тръгнал насам. Затова е помогнал, за да отхвърли подозренията.

— Трябва да сляза долу веднага.

— Конете се разбягаха — каза Абът. — Но в конюшните има мулета.

Бел огледа наоколо за по-добро решение. Мулетата, обучени да влачат коли с дървен материал, изобщо нямаше да ги закарат долу достатъчно бързо, за да предотвратят това, което Саботьора беше скроил с влака с въглища на моста.

Погледът му се спря на дървено кану на речния бряг. Водата вече се беше вдигнала до него и дърпаше предния му край.

— Ще вземем експрес „Дъното на ада“!

— Какво?

— Кануто. Ще стигнем на него до моста.

Обърнаха издълбания дънер, за да излеят дъждовната вода от него.

— Давай! Дръж онези гребла!

Избутаха кануто в реката и го задържаха до брега. Бел се качи пред напречника, с който дървосекачите го бяха укрепили и приготви греблото си.

— Влизай!

— По-полека, Айзък — предупреди го Абът. — Това е безумие. Ще се удавим.

— Пощръклелите за жени секачи слизат с него от години. Качвай се.

— Когато проклетият бент се разхлаби, ще изсипе приливна вълна по реката, която ще помете това кану като кибритена клечка.

Бел погледна през рамо към бента. Пороят, изригващ от дупката, взривена от Доу в основата на дървената стена, я раздираше по краищата.

— Дупката се разширява — каза Абът. — Виждаш ли как се свличат дърветата над нея?

— Прав е — каза Даш. — Ще рухне всеки момент.

— И двамата сте прави — каза им Бел. — Не мога да рискувам живота ви. Догонете ме, когато можете.

— Айзък!

Бел се избута от брега. Абът се хвърли да хване задницата на кануто, но течението го дръпна към средата на тясното течение.

— Ще се срещнем долу! — извика Бел и загреба яростно, за да избегне скала. — Приятна езда на мулетата.

Бързината на течението го изненада. Кипналата вода тласкаше кануто по-бързо от всеки кон и от повечето автомобили. С тази скорост щеше да е под моста на каньон Каскейд до двайсет минути.

Стига да не се удавеше.

Бреговете бяха стръмни, реката — тясна и осеяна с канари. Тук и там стърчаха заседнали дънери. Подмина цели отсечени стволове, понесени от водата почти под повърхността. Кануто мина над един от тях и за миг започна да се накланя. Бел прехвърли тежестта си на другата страна, за да го изправи. След това някакво изтръгнато от пороя от брега дърво се затъркаля до него, пръскайки вода из въздуха с гигантските си корени, протегнати към кануто като пипала. Избута го настрана с греблото, след което загреба дълбоко във водата, мъчейки се да надмине мятащото се чудовище. Един корен го шибна в лицето и едва не го изхвърли от кануто.

Бел загреба на живот и смърт, издърпа се пред въртящото се във водата дърво, избегна нова канара, плъзна се между други две и се друсна върху плоския камък, скрит под повърхността. След това стените на каньона се доближиха и дълбоката вода потече между тях в дълга, почти права отсечка от няколко километра. Това беше по-добре и Бел започна да мисли, че може и да стигне до моста невредим.

Непрекъснато поглеждаше назад. Никакъв признак, че бентът е рухнал.

Правата отсечка завърши в низ от остри завои. Завоите предизвикваха въртопи, които завъртаха кануто на кръгове, които сам човек не би могъл да преодолее. Вместо това Бел се съсредоточи да държи кануто изправено и да го избутва от големите канари, които изведнъж изникваха сякаш от никъде. Излизайки заднешком от третия завой, погледна през рамо, за да види накъде отива. Стените на каньона отново се бяха разширили и водата беше заляла плитък бряг с осеяни с камъни бързеи. Течението го понесе към тях. Загреба с всичка сила, за да изправи кануто и го насочи към по-дълбоката вода на първоначалното корито.

Но веднага щом се изправи чу зловещо тихо бръмчене, което изведнъж прерасна в силен грохот. Звучеше като водна стена, връхлитаща зад него. Погледна назад, очаквайки най-лошото. Но реката не беше по-буйна от преди. Бентът, вече няколко километра назад, явно все още се държеше. Изведнъж Бел осъзна, че звукът, отекващ от стените на каньона идваше откъм завоя пред него.

Течението го изсипа през завоя в реката.

Зърна за миг въжета, завързани за дърветата по брега. След това очите му пробягаха по нещо, което в първия момент му заприлича на въже, прокарано през водата. Но не беше въже. Беше рязко прекъсване на водата, където реката пропадаше на водопад.

Сигурно дървосекачите бяха вързали въжетата, та да имат възможност да се задържат, да успеят да слязат от канутата си и да ги прекарат покрай водопада. Но спирането не беше вариант за Айзък Бел. Течението вече се беше ускорило и хвърли кануто му от водопада с 50 км/ч.

Спасиха го дъждовете. При ниска вода щеше да е мъртъв, разбит на трески върху скалите. Високата вода съкрати падането и смекчи удара.

Все още плуваше по бързото течение, високо над водата и сух, когато изведнъж се понесе към голяма колкото остров канара, разцепила реката наполовина. Загреба дълбоко, за да я заобиколи. Течението се сля от другата страна на камъка в буен въртоп от пръски и пяна, който заблъска кануто от двете страни.

След това, на фона на помръкващото небе, видя ефирния свод и ясно очертаната права линия на моста на каньон Каскейд, свързал двете страни на дефилето. Беше странно, че най-точното описание на сдържаната му красота бе дошло от устата на самия Саботьор: „Той се рее“. Трудно беше да се повярва, че толкова голяма конструкция можеше да изглежда така лека, да се протяга на такова разстояние. Влакът с въглища, спрян на средата му, беше петдесет вагона дълъг, и въпреки това оставаха свободни отсечки от коловоза пред него и зад него.

Но Саботьора, който така изящно бе описал моста на каньон Каскейд, беше човекът, който искаше да го унищожи. Саботьора, разбира се, знаеше някаква тайна, свързана с влака с въглища, която щеше да му спечели контрол над всяка главна железница в страната. Всеки акт, който Бел беше видял да извършва, всяко негово престъпление, всеки невинен човек, когото беше убил подсказваше, че Чарлз Кинкейд беше подлъгал компания „Южен Пасифик“ да спре онзи влак на моста заради нещо, което щеше да обслужи чудовищната му амбиция и пъклените му намерения.

След няколко секунди Айзък Бел вида светлините на градчето, струпано по двата бряга под моста. Опита се да загребе към брега, но усилието се оказа напразно. Тежкото кану беше в здравата хватка на речното течение. Подмина бързо покрайнините на градчето и докато реката се стесняваше и забързваше, видя електрически светлини, блеснали по стълбовете на бентовете и кесоните, вдигнати около тях. Хиляда души и сто машини бяха пратени, за да укрепят отклонителите с тонове камък и да издигнат с дебели греди бентовете, за да останат над водното ниво.

Реката носеше кануто на Бел между стълбовете. Никой не го забеляза, тъй като кануто не се различаваше много от тъмните дънери, понесени ниско във водата. Точно когато си помисли, че ще бъде отнесен под моста и надолу в тъмното, стените на каньона стесниха реката. Теченията го заподмятаха безумно.

Изхвърлиха го странично към най-отдалечения от града стълб. Кануто скочи през ръба на каменния насип, завъртя се дивашки и се блъсна в дървената стена на бента. Петдесет капнали от умора дърводелци, които наковаваха талпи по рамката от греди, вдигнаха размътените си очи, щом Бел излезе от лодката и закрачи отривисто по дъсченото мостче, свързващо кесона със стълба.

— Добър вечер, господа — поздрави той, без да спира, за да отговори на виковете „Кой?“ и „Откъде?“

Видя стоманената стълба, вградена в камъка и бързо се заизкачва по нея, като извика предупредително на мъжете долу:

— Всеки момент по реката ще се спусне приливна вълна. Вдигайте се по-високо и бъдете готови да бягате.

На осемнайсет метра над водата камъкът прекъсна и започна стоманата. Стълбът представляваше четвъртита рамка, укрепена с триъгълници от ферми. По него също имаше стълби. За боядисване, предположи той. Оттам, където бе застанал над каменната основа, стълбът изглеждаше висок колкото сградата на „Сингер“ която бе видял в Ню Йорк Сити, за която Абът веднъж се беше похвалил, че е сто и осемдесет метра висока. Пример за объркваща перспектива, успокои се Бел и се пресегна към най-долната стъпенка.

Усети, че мостът трепери в мига, в който докосна стълбата. Като че ли се тресеше по-силно, отколкото докато бягаше по него преди няколко часа. Но не много по-силно. Дали влакът с въглища имаше обещания ефект? Дали стабилизираше моста? Озадачен за намеренията на Саботьора, Бел се заизкачва по-бързо.

Ранената му ръка, където Доу го беше прострелял, запулсира. Притесни го не толкова болката, която започна да става по-остра, а какво означаваше тя. Чакаше го дълго изкачване до моста горе и трябваше и четирите му крайника да са в добра форма. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-силно усещаше клатенето на моста.

Колко ли по-опасно щеше да се тресе без добавената тежест?

Щом се доближи до върха му замириса на пушек. Изглеждаше странно, след като по моста не се движеха влакове. Най-сетне стълбата завърши на метална пътека, която минаваше през стоманената арка и водеше до по-тясна стълба до платното на моста. Изкатери последните няколко стъпенки и прехвърли краката си на платното, където се озова в тясно пространство между натоварената с въглища композиция и незащитения с перило ръб на съоръжението. Със замаяна от усилието глава се наведе, за да отдъхне и се подпря с ръка на най-близката платформа.

Дръпна рязко дланта си и извика стъписан от болка.

Стоманената страна на платформата беше гореща — толкова гореща, че изгаряше кожата.

Бел притича до следващата платформа и я докосна предпазливо. Тя също беше нагорещена. Отново подуши дима и в миг осъзна сатанинския номер, който бе изиграл Саботьора. Тъй нареченото отвесно налягане стабилизираше моста, както той бе гарантирал. Но вибрациите от водата, която блъскаше разхлабените стълбове, разтърсваха моста. На свой ред мостът разтърсваше влака, който разтърсваше въглищата. Дълбоко в петдесетте пълни с въглища вагони хиляди късчета въглени се триеха едно в друго. Триенето създаваше топлина. На същия принцип заселниците в крайния запад триеха сухи съчки, за да си напалят огън.

Докато Бел осъзнаваше извратената гениалност в замисъла на Кинкейд, въглищата се подпалиха. Десетина малки искри се превърнаха в сто пламъка. Скоро от въглищата щяха да изникнат хиляда огъня. Целият влак тлееше на средата на моста. Всеки момент траверсите под влака щяха да се подпалят.

Трябваше да премести композицията.

Железопътният възел беше задръстен от влакове и локомотиви. Но след като не можеше да се върши никаква работа, нито един от локомотивите не вдигаше пара. Бел зърна големият черен „Болдуин“, прикачен към специалния влак на Хенеси. Винаги беше със загрята пара, за да се осветяват и топлят частните вагони и за да е готов всеки момент да тръгне по линията, ако президентът на компанията пожелаеше.

Именно натам затича Бел. Видеше ли стрелочник и работник, им заповядваше да превключат стрелките, за да насочат локомотива на Стареца към моста. Самият Хенеси стоеше до локомотива по риза. Изглеждаше крехък и уязвим, подпрян на лопатата на огняря и задъхан.

— Къде е влаковият ви екип? — попита Бел.

— Поддържал съм пара, преди да се родят. Пратих всяка работна ръка долу да вдигат кесоните. Слязох само да си поема дъх. Нещо не е наред. На какво ми мирише? Онова на моста огън ли е?

— Въглищата са се запалили. Откачете машината. Аз ще изтегля влака.

След като Хенеси отпрати стрелочниците, които се разтичаха да превключват, Бел отдели „Болдуин“-а от специалния влак, подкара го напред, а след това на заден ход и го качи на моста. Щом навлезе го прикачи за първата платформа, докато всички на възела действаха да превключат линия към отдалечен коловоз, на който безопасно да бъде преместен горящият влак.

Бел избута напред лоста „Джонсън“ и натисна дросела, за да захрани с пара буталата. Това беше трудната част. Беше прекарал достатъчно време в машинистката кабина, за да знае как да кара влак, но карането и изтеглянето на петдесет тежки платформи бяха две различни неща. Колелата се завъртяха, но влакът не помръдна. Спомни си за клапата, която пръскаше пясък под колелата, за да подобри зацепването и намери лоста й. Димът вече се вдигаше силно от платформите и видя изригващи пламъци. Посегна към дросела, за да опита отново. Изведнъж Саботьора заговори през страничния прозорец:

— С какво ще замениш тежестта? — попита го той с насмешка. — С други въглища ли?

57

— Баласт щеше да задържи моста, но сигналите някак се объркаха. Хенеси поръчваше баласт. Непрекъснато получаваше въглища. Чудно как се случи това.

Саботьора се пъхна в кабината през откритата задна страна и бързо издърпа нож от ботуша си.

Подозирайки, че ще има резервно копие на рапирата, която бе извадил от строя. Бел извади браунинга и натисна спусъка. Но пистолетът бе понесъл твърде много кал и вода и засече. Чу как ножът на Саботьора изщрака. Сгъващото се острие излетя напред и порази, преди да успее да се задвижи в тясното пространство на кабината.

Не беше порязване, а ужасно забиване под рамото му. Замаян и зачуден дали белият му дроб не беше пробит. Бел бръкна под сакото си. Усети топла кръв по ръката си. Не можеше да фокусира погледа си. Саботьора стоеше над него и детективът с изненада осъзна, че се е свлякъл на плочата на пода.

58

Чарлз Кинкейд издърпа рапирата си, за да прониже Айзък Бел в сърцето.

— Наясно бях за слабостта на оръжието си — каза той. — Не беше направено, за да издържи на удар. Тъй че винаги си нося резервно.

— Аз също — отвърна Бел.

Издърпа от джоба си деринджъра на самия Кинкейд, който беше прибрал по-рано от коловоза. Беше станал лепкав от кръвта и се хлъзгаше в ръката му. От болката в раната виждаше двойно, беше на ръба да изгуби съзнание. Събра всичките си сили, фокусира очите си като фарове в широката гръд на Кинкейд и стреля.

Кинкейд отстъпи назад, зяпнал невярващо. Чаровното му лице се изкриви от гняв, докато падаше от локомотива долу на коловоза.

Бел се опита да стане. Трудно му беше да свие краката си. Далече отдолу под моста се понесоха тревожни викове. Парната свирка на крана на една от баржите нададе отчаян писък. Детективът се издърпа назад в кабината. Оттам успя да види какво бе ужасило хората, работещи на стълбовете. Горе на реката бентът на Саботьора най-после се беше разрушил. Пороят беше тръгнал.

Яростна бяла вълна, висока колкото къща и осеяна с рязани трупи и цели дървета, изпълни реката от бряг до бряг. Мъжете викаха и се бореха да задържат над пороя електрическите динамо машини. Една от баржите се обърна. Работните светлини угаснаха.

Бел сграбчи лоста „Джонсън“ и се помъчи да се вдигне на крака.

Мостът разтърсваше локомотива. От вагоните с въглища към небето изригваха пламъци. Ако издърпаше горящия влак, щеше да спаси моста от огъня. Но дори мъртъв долу на коловоза, Саботьора щеше да постигне своето. Ако Бел изтеглеше влака, щеше да махне стабилизиращата тежест и съоръжението щеше да рухне от напора на прииждащата вода. Ако не преместеше влака, мостът щеше да изгори. Траверсите под влака вече започваха да тлеят и миришеше на горящ креозот.

Единственото решение беше компромис.

Издърпа лоста „Джонсън“ назад, отвори дросела и подкара композицията към края на моста. Стисна здраво ръчките и слезе долу, изтръпнал от болка. Към него тичаше дежурен старши на възела и поглеждаше с изпълнени с ужас очи към горящия влак.

— Местим стрелки, сър, за да може да го преместите на страничен коловоз, по-далеч оттук!

— Не, трябват ми инструменти. Донеси ми лост и клещи за вадене на клинове.

— Трябва да го изтеглим настрана, преди да е подпалил целия възел!

— Оставете влака тук — разпореди се Бел хладнокръвие. — Ще ми потрябва всеки момент. Моля те, донеси ми веднага инструментите.

Старшият изтича обратно и след минута се върна. Бел взе клещите и тежкия лост. Закрета по моста толкова бързо, колкото дупката в гърдите му позволяваше. Подмина застиналото тяло на Саботьора, свито между релсите. Влакът беше минал над него, без да го осакати. Детективът продължи почти до отсрещния край на моста. Там се наведе и започна да вади клиновете от свързващите плочи, задържащи релсите.

Усещаше ужасното люлеене след изтеглянето на влака. Хвърли поглед надолу и видя реката на каньон Каскейд, кипнала като океан с бушуващ над него ураган. Замаян от недостига на кислород и от загубата на кръв чувстваше, че всеки момент ще загуби съзнание, докато вадеше с отчаяно настървение клин след клин.

„Кой е Саботьора сега?“, помисли Бел. Ролите се бяха сменили. Айзък Бел, главен следовател на детективска агенция Ван Дорн, се бореше с всяка капка от гаснещата си сила да дерайлира влак.

Ставаше все по-трудно да диша и виждаше кървавия мехур, който се издуваше и спадаше от раната в гърдите му. Ако рапирата на Кинкейд беше пробила гръдния му кош и не получеше скоро помощ, въздухът щеше да изпълни и да смаже дробовете му. Но първо трябваше да освободи цяла дължина релса.

Саботьора не беше толкова тежко ранен като Бел, но беше също толкова неумолим. Дошъл бе в съзнание, когато детективът се изтътри покрай него с лоста и клещите за вадене на клинове. Без да обръща внимание на куршума, заседнал между двете му ребра, вече тичаше сгънат на две колкото му сили държат към влака с въглищата. Сечивата в ръцете на детектива му казаха всичко, което трябваше да знае. Бел се канеше да дерайлира горящия влак в реката, за да отклони водата от отслабените стълбове.

Стигна до локомотива, издърпа се горе в кабината и хвърли няколко лопати въглища в пещта.

— Ей, какво правиш там? — извика някакъв железничар, който се качваше по стълбата към кабината. — Господин Бел каза да оставим влака тук.

Кинкейд извади дългоцевния револвер, който беше взел от колата и го простреля. След това положи уверена ръка върху дросела и лоста на пясъчната клапа и подкара напред димящия локомотив. Задвижващите колела зацепиха плавно и машината повлече вагоните с въглища по моста. Саботьора видя как белият лъч на челния фар падна върху Айзък Бел, който още се бореше да разхлаби релсата.

Тежката композиция смекчи вибрациите, които тресяха моста. Усетил разликата, Бел вдигна очи към заслепяващия лъч на локомотивния фар и разбра мигновено, че изстрелът на деринджъра не беше убил Чарлз Кинкейд.

Локомотивът се носеше право към него. Усети стърженето на колелата по релсите. Ето че главата на Кинкейд се показа от кабината, с изкривено от омраза лице. Устата му се разтвори в грозна победоносна усмивка и Бел чу как парата запухтя по-силно, щом Саботьора отвори дросела.

Изтръгна последния клин от траверсата. След това натисна с цялата си тежест лоста, мъчейки се с последни сили да избута настрани разхлабената релса, преди Кинкейд да го е прегазил.

Усети как предните колела на машината се затъркаляха по релсата му. Тежестта на локомотива я задържаше. Напрягайки последни сили, избута съдбоносните „два сантиметра оттук до вечността“.

Локомотивът се изплъзна от релсите и се натресе върху траверсите. Бел видя Саботьора с ръката му на дросела, видя как триумфът му преля в отчаяние щом осъзна, че всеки момент ще повлече горящия влак от моста и ще рухне долу в реката.

Когато Бел се обърна, за да побегне. V-образната скара пред локомотива го удари. Като перната от ръката на великан муха залитна пред машината и падна през ръба на платното, преди да се хване за стоманената ферма. Заклещен в металната решетка, Айзък Бел видя как локомотивът се срутва надолу. Беше дълго, дълго падане и за миг сякаш целият влак увисна във въздуха.

Локомотивът и низът от вагони рухнаха с грохот в реката, изхвърляйки потоп от вода, която заля двата бряга. Изригнаха пара и пушек. Макар и под водата, огънят продължаваше да грее яркочервен в платформите. Но вагоните се бяха струпали в плътен низ през речното корито подобно на острови на бариерен риф, който пазеше сушата от мощта на океана. Прииждащата вода се заизлива покрай тях и напорът й отслабна.

Мостът на каньон Каскейд престана да се тресе. Падналият влак бе отклонил пороя. И докато губеше съзнание и се будеше отново. Айзък Бел видя как работните прожектори блеснаха, а натоварените баржи и строители се спуснаха към кесоните, за да укрепят стълбовете.

59

Въпреки виелицата, пред сивото каменно имение на Трийсет и седма и Парк авеню се бяха събрали тълпи, за да видят пристигащите гости на сватбата на зимния сезон на 1908 година: бракосъчетанието на син на Стар Ню Йорк и дъщерята на железопътен титан. Тези, които наблюдаваха чаровната двойка, която пресичаше заснежения тротоар, за да изкачи стъпалата на имението предположиха, че високият, безукорно облечен джентълмен със златистите мустаци е стиснал ръката на красивата жена до него, за да не се хлъзне на леда. Вярно беше обратното, но никой не чу как Айзък Бел каза на Марион Морган:

— На кого му трябва бастун, щом има силна жена, на която да се опре?

— На детектив, възстановяващ се от пробивна рана в белия дроб.

— Съвсем леко нараняване. Иначе изобщо нямаше да се оправя.

— … Загубил почти фатално кръв, в допълнение с инфекция и пневмония.

— Ако онзи с камерата ме снима, ще го застрелям.

— Не се притеснявай. Казах, че „Свят в картини“ ще го уволни и ще изхвърли семейството му на улицата, ако я насочи близо към теб. Взе ли пръстена?

— В джоба на елечето ми е.

— Дръж се здраво, скъпи. Ето ги и стъпалата.

Справиха се, но Бел пребледня от усилието. Лакеи и слуги ги придружиха вътре, Марион ахна, като видя цветята, подредени из фоайето и нагоре по пищното стълбище.

— Кали, рози и черешови цветове! Откъде са ги набрали?

— Навсякъде, където е пролет покрай железопътните линии на бащата на булката.

Бащата на булката бързо се появи, за да ги поздрави. Озгуд Хенеси беше облечен в перлено сиво сутрешно палто, с роза в бутониерата. Бел си помисли, че изглеждаше малко самотен без госпожа Комдън до него, но благодарен, че вижда познато лице.

— Марион, толкова се радвам, че дойде чак от Сан Франциско. И ти, Айзък, вече си на крака и изпълнен с енергия.

— Сватба без шафера щеше да е като бесилка без въжето.

Марион попита дали кандидат младоженката е изнервена.

— Лилиан изнервена? Има седемнайсет шаферки от всички онези претенциозни училища, от които я изритаха, а в жилите й има лед. — Хенеси засия от гордост. — Освен това никога не е имало по-красива булка в Ню Йорк. Само почакайте да я видите. — Извърна глава, за да удостои Дж. П. Морган с ледено кимване.

Бел прошепна на Марион:

— Този рекорд ще падне, ако решим да се оженим в Ню Йорк.

— Какво беше това? — попита Хенеси, след като отпрати Морган с небрежно плесване по рамото.

— Просто казвах, че е трябва да се видя с младоженеца. Бих ли могъл да оставя Марион на грижите ви, господин Хенеси?

— С удоволствие — каза Хенеси. — Ела, скъпа. Икономът ми каза, че уж трябвало да изчакаме да пием шампанско след клетвите, обаче аз знам къде го държат.

— Бих ли могла да видя първо Лилиан?

Хенеси й посочи нагоре към стъпалата. Почукването на вратата предизвика женски писъци и кикот отвътре. Три момичета я придружиха до тоалетната масичка на Лилиан, където се бяха струпали други от приятелките й. По-зрялата й възраст сякаш събуди страхопочитание в тях и Марион неволно се усмихна.

Младоженката скочи и я прегърна.

— Прекалила ли съм с ружа?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Предстои ти първа брачна нощ, не посещение на бардак. Съученичките на Лилиан се запревиваха от смях и тя им каза:

— Я се махайте.

Поседяха за миг сами.

— Изглеждаш толкова щастлива — каза Марион.

— Щастлива съм. Но съм малко изнервена за… знаеш, нощта и… след това.

Марион хвана ръката й.

— Арчи е от онези редки мъже, които наистина обичат жените. Ще бъде всичко, което би могла да пожелаеш.

— Сигурна ли си?

— Познавам този тип мъже.

Бел завари Арчи Абът в приемна с позлатена мебел с майка му, чаровна жена с горда осанка и благородно излъчване, която познаваше още от колежа. Целуна го по бузата и го попита за баща му. След като се отдалечи тържествено като океански лайнер, за да поздрави един роднина. Бел отбеляза, че дамата изглеждаше доволна от избора на булка.

— Благодаря на Стария за това. Хенеси адски я очарова. Смята това имение за екстравагантно, разбира се, но ми каза: „Този господин Хенеси е толкова великолепно грубо одялан, като стара кафява греда“. И това беше преди той да обяви, че ни строи къща на Шейсет и четвърта улица с частен апартамент за майка.

— В такъв случай мога ли да поднеса двойните си поздравления?

— Тройни, като си почнал. Всеки банкер в Ню Йорк изпраща брачен подарък… Мили боже, виж кой идва от голямата прерия.

Уолт Хатфийлд „Тексасеца“, длъгнест, мършав и настръхнал като кактус, закрачи към тях през стаята, тръскайки настрана от пътя си градски мъже като цигарена пепел. Огледа позлатения таван, маслените платна по стените и килима под ботушите си.

— Поздравления, Арчи. Голяма жила си ударил. Как си, Айзък? Много отслабнал ми изглеждаш.

— Нервите на шафера.

Хатфийлд огледа елита на нюйоркското общество наоколо.

— Честна дума, икономът на Хенеси ме изгледа като гърмяща змия на пикник.

— Какво му направи?

— Казах му, че ще го скалпирам, ако не ме доведе при вас. Трябва да поговорим, Айзък.

Бел се приближи и заговори тихо:

— Намерихте ли тялото?

Уолт Тексасеца поклати глава.

— Претърсихме къде ли не. Намерихме кобур, който сигурно е неговият. И един ботуш с кания за нож. Но никакво тяло. Момчетата мислят, че койотите са го изяли.

— Не го вярвам — каза Бел.

— Нито пък аз. Гадините винаги оставят нещо, макар и само ръка или крак. Но хрътките ни не намериха нищо… Вече три месеца…

Бел не отвърна. Усмивката, която стопли лицето му бе заради Марион, щом я видя в другия край на стаята.

— Всичко е дълбоко под снега… — продължи Уолт Тексасеца.

Бел запази мълчание.

— … Обещах на момчетата да попитам. Кога спираме да търсим?

Айзък Бел положи едната си едра длан върху рамото на Уолт Тексасеца, а другата — на рамото на Арчи, погледна всеки от двамата в очите и каза това, което очакваха да чуят.

— Никога.