Ще си останем приятели, нали

Annotation

Чисто. Непланирано. Перфектно.

Такива бяха плановете на шестнайсетгод ишния Ник за лятото.

Да се справи с по след ствията от развод а на род ителите си и с номерата на гад жето си

Дани.

Усложненията бяха по след ното нещо, което му трябваше.

Така беше, пред и д а се появи Саша.

Юли, плаж, море… Внезапно той се оказа затънал д о гуша в сериозна връзка, но с

изненад а о съзна, че няма нищо против. Харесваше му д а бъд е с нея, д а си говорят, д а мълчат

заед но…

Докато Саша не сложи край на отношенията им с клишето „Ще си о станем приятели,

нали…“

Ед на история за силата на първото сериозно влюбване, за болката от разд ялата, за шока

от новината за непред вид ена бременно ст.

Кели Мартин

Ед но

Две

Три

Четири

Пет

Шест

Сед ем

Осем

Девет

Десет

Ед инайсет

Дванайсет

Тринайсет

Четиринайсет

Петнайсет

Шестнайсет

Сед емнайсет

Осемнайсет

Деветнайсет

Двайсет

Двайсет и ед но

Двайсет и д ве

Информация за текста

Кели Мартин

Ще си останем приятели, нали

Едно

Първия път, когато Саша се излегна на леглото ми, имах чувството, че светът вече никога

няма д а бъд е същият. Но сеше късо д ънково панталонче и обикновена бяла тениска, а не от

онези миниатюрни бод ита, д ето приличат повече на д руги неща, но не и на блузка — Саша

никога не но си под обни глупо сти.

— Ще играем по моите правила! — отсече тя, като под пря глава на лакти и се вторачи

сериозно в очите ми.

Аз също я заглед ах в очите, но и в д ългите, загорели крака, и си помислих: „Този път не

оплесквай нещата, Ник!“

— Разбира се, по твоите правила — съгласих се.

И наистина не оплесках нещата. Или поне не тогава. Прод ължихме в този д ух близо пет

месеца, като разтягахме правилата й, пренаписвахме ги заед но, д окато накрая тя не ми заяви,

че нещата межд у нас взели д а стават твърд е сериозни, че аз съм я отвличал твърд е много от

важните работи в живота и че тя трябвало д а мисли за бъд ещето си.

— Искам д а се тревожа за училище — заяви тя, като скръсти ръце и се смръщи така, както

само Саша може д а го прави — сякаш ид ва краят на света. — А не д али не съм забравила д а

си взема хапчето!

Сега обаче знам, че не беше права за света — или това, или про сто й беше твърд е рано д а

мисли за него. Защото мога д а живея и без Саша. Изминалият месец го беше д оказал. Нямам

никаква пред става обаче как д а се справя с онова, което ми съобщава в момента.

— Кажи нещо! — извиква, сграбчва ръката ми и я стиска. Силно. — Не по стъпвай така с

мен, Ник!

Плъзвам поглед по алеята и нагоре към къщата ни и към празничните лампички, които

всички, с изключение на майка ми, непрекъснато забравяха д а включат, и изтръгвам ръка от

нейната. Татко ще бъд е тук д а ме вземе след по-малко от час. Ще карам Колед а в неговата

къща, заед но с Брид жит. А д опред и секунд и си мислех, че това е най-големият ми проблем.

— Ник! — повтаря настойчиво Саша.

Снегът се сипе върху ко сата й, а тя си е сложила онези кожени ръкавици, под арък от

майка й в края на октомври. За мен си е все така красива, или най-малкото — знам, че би

изглежд ала така, ако си позволя д а изпитам нещичко.

Прокарвам пръсти през собствената си заснежена ко са и изтърсвам най-ид иотското нещо

на света:

— Това трябва д а е някаква грешка! — Чувал съм, че хората винаги казват така, и ед ва

сега разбирам защо.

— Да не би д а мислиш, че не проверих? — про съсква тя и ръцете й се свиват в юмруци.

— Смяташ, че ще д ойд а тук д а ти разправям под обни д ивотии, ако не бях сигурна ли?!

— Нямам пред става какво би направила, Саша — примижавам аз и извръщам глава към

нея. Белотата на снега ме заслепява. — Вече не те познавам, забрави ли?

Саша се изсмива така, сякаш ме мрази. Обръща се към пътя и застива. Очевид но се е

под готвила д а чака, д а се превърне в някаква лед ена принцеса в края на моята морава. Не

о собено приятна вълшебна приказка — тази с бременната ми бивша приятелка, — но като се

замисля, коя приказка е приятна? Или поне в началото. Поглежд ам тъмната ко са, която се

разпилява по гърба на палтото на Саша, и потрепервам. Сърцето ми спря д а бие още в

началото на този разговор.

— И какво очакваш сега д а кажа? — срязвам я аз, отстъпвайки крачка назад .

Саша отново се изсмива, поклаща глава и се вторачва над олу по улицата. Какво е

сторила, че д а заслужи всичко това? Сигурно точно това си мисли! По миглите й също има

сняг, бузите й са зачервени от студ а и внезапно започвам д а се чувствам като пълен ид иот.

Окончателно.

— Някой д руг знае ли?

— Линд зи беше с мен, когато си направих теста — отговаря тя. Обръща се леко, за д а ме

фиксира с периферното си зрение. Без съмнение все още не смята, че е безопасно д а ме

поглед не истински. Защото не знае кого ще вид и.

— Ами род ителите ти?

Този път Саша не се засмива. Никой от нас не вижд а нищо смешно в род ителите й.

Прекарахме пет месеца, урежд айки си срещи зад гърба им и увещавайки Линд зи и д ругите

приятелки на Саша д а ни о сигуряват алиби. И нито вед нъж не се оказахме д ори на ко съм от

хващане. Или поне така си мислех тогава.

Тогава какво се случи? Добре д е, знам какво се случи, но това над али може д а се

опред ели като грешка. При това беше само вед нъж, и толкова. Протягам ръка и д око свам

ръката на Саша. Тя не се отд ръпва. Може би е много по-зряла от мен или най-малкото —

имала е много повече време д а мисли по въпро са.

— Трябваше д а отид ем в онази клиника… — започвам, но Саша пак ме изпреварва.

— Знам, че трябваше! — Бузите й хлътват, когато студ ът открад ва д умите от устните й.

— Ще ми се д а го бяхме направили! Но вече е твърд е късно! — Поглед ите ни се срещат.

Замръзват. Изплъзват се. — Мамка му! — възкликва Саша, като се обръща към пътя.

Към нас се но си колата на мама. Тя помахва с ръка през прозорчето, лепнала щастливото

си лице. Ако има нещо, с което точно сега про сто не мога д а се справя, това е престорено

щастливото, празнично лице на мама. Ако беше истинско, пак щеше д а бъд е д о статъчно

лошо, но пък имитацията на мама изсмуква всичкия живец от празниците и ми напомня за

времена, когато те все още значеха нещо, при това без някой д а полага кой знае какви усилия.

Или може би за год ините, когато бях все още твърд е впечатлен от глупо сти като фирмени

колед ни партита, къд ето шефът се обличаше като невъзможно кльощав Дяд о Колед а и

разд аваше евтини д етски игри като „Не се сърд и, човече“ и д руги под обни. Знам, че и тогава

не беше ид еално. Спомням си и моменти на спорове и караници, но също така си спомням как

четиримата се разхожд ахме с колата и разглежд ахме колед ните украси из град а сед мици

пред и празниците и как род ителите ми се ред уваха д а вод ят мен и сестричката ми Холанд д а

си купуваме под аръци ед ин на д руг. Някои от тези неща бяха истински. Разликата със

сигурно ст се усеща.

— Саша, трябва д а тръгвам — казвам. — Баща ми всеки момент ще д ойд е д а ме вземе.

Саша ме поглежд а изумено и възкликва:

— Ама това нещо е важно!

— Да бе, знам — кимвам сконфузено и отстъпвам, за д а може колата на мама д а мине по

алеята. — Когато стигна там, ще ти се обад я, става ли?

Саша не чака майка ми д а излезе от колата. Изфучава на улицата, сритваща яро стно снега

около себе си, все така скръстила ръце пред гърд и. Знам, че е много гад но от моя страна — д а

я о ставя д а си тръгне така, — но не мога д а бъд а различен. Е, може и д а мога, но нямам

желание д а се пробвам. Прод ължавам д а си мисля, че тя сигурно е объркала нещо с този тест.

Тези тестове не могат д а бъд ат стопроцентово точни, нали така? Нищо на света не е

стопроцентово.

Мама отваря пред ната врата на колата, обръща се назад , за д а вземе нещо от сед алката, и

се измъква с купчина чанти.

— Никълъс, би ли помогнал, ако обичаш? — заявява и ми връчва половината от

покупките си.

Глупавата изкуствена усмивка е разтеглила толкова силно лицето й, че изглежд а като

мумифицирана. По сле зяпва и започва д а каканиже поред ната ид иотска колед на песничка,

след което поема към къщата. Ако искате д а знаете истината, рад вам се, че няма д а бъд а тук за

Колед а. От всичките тези преструвки получавам неистово главоболие, но когато на Холанд

или на мен ни писне, мама пък я хваща истерията.

Вад я ключовете от д жоба си, отключвам, хвърлям чантите в антрето и се приготвям д а

взема на спринт стълбите д о моята стая, пред и мама д а е имала време д а ме пита какво е

правела Саша на нашата морава. Но пред и д а успея д а о съществя мечтаната маневра, Холанд

се материализира иззад ъгъла — бояд исаната й във всички цветове на д ъгата ко са е вд игната

на опашка, а на зад ника й висят вечните торбести панталони.

— Има съобщение от Бабет на телефонния секретар — промърморва сестра ми. — Щели

д а бъд ат тук малко по-късно от предвиденото вследствие на суровото време — изрича, имитирайки я.

Въпреки всичко, което ми е на главата, се изхилвам. Ако познавахте Брид жит, щяхте д а

знаете, че звучи точно така — сякаш е род ена в кънтри клуб.

— Да бъд е светлина! — провиква се Холанд извед нъж, втурва се покрай мен и включва

празничните лампички, като межд увременно ед ва не събаря мама, която тъкмо влиза.

— Искам поне вед нъж, когато се прибера вкъщи, д а заваря къщата празнично о светена!

— жалва се мама. — Днес е Бъд ни вечер, за бога! — Обръща се към мен и аз вижд ам как на

устните й се заформя ново изречение: — Никълъс…

— Но още не се е стъмнило! — побързвам д а я прекъсна, с над ежд ата д а я накарам д а

забрави какво е искала д а попита. — А и с този сняг про сто няма как д а се стъмни!

Мама кимва и под ава чантите си на Холанд .

— Какво има тук? — пита сестра ми.

Благодаря ти, Холанд! Изхлузвам обувките си и се втурвам нагоре, за д а си приготвя

багажа. Гласът на Холанд ме след ва чак д о втория етаж. Понякога се питам какво щеше д а

прави мама без сестра ми и мен. Може би, ако не й се налагаше д а се преструва непрекъснато,

щеше д а се превърне примерно в сомнамбул.

Започвам д а изпразвам гард ероба си д иректно в сака. Май имам твърд е много д рехи. Ще

се наложи д а си купувам нов сак. А и ще трябва д а занеса под аръка на татко. Сигурно пак ще

се разочарова, че е само ед ин — невед нъж и д ва пъти ми е намеквал, че няма д а е зле и за

Брид жит д а д онеса под арък. Когато ми го заяви първия път, аз го срязах д а бъд е благод арен,

че изобщо ход я у тях. Ето, Холанд изобщо не му е проговорила, откакто миналия март разбра

за Брид жит — или Бабет, както пред почита д а я нарича.

Ако трябва д а бъд а честен, Брид жит не е точно от типа жени „Бабет“ — първо, твърд е е

стара за това и, второ, има твърд е много класа. Даже, ако питате мен, класата й ид ва малко в

повече и я прави буквално зад ръстена. От д руга страна, сестра ми има известно о снование с

този прякор. Тя винаги има някакво о снование. Холанд е от онези момичета на четиринайсет

и половина, които гонят трийсетте — или поне на нея така й се иска.

Сигурен съм, че с тази нейна зряла настройка никога няма д а попад не в положението на

Саша.

По д яволите, ръцете ми треперят! Хвърлям сака на леглото си и разпервам пръстите на

д ясната си ръка. Заприличвам на ед на от онези откачалки, д ето се мотаят по улиците като

свобод ни електрони и вод ят д испут с някоя от множеството си самолично сти. Не знам как

ще се справя с всичко това. Как можа д а се случи точно на мен?!

Сяд ам на стола д о леглото си и се опитвам д а се успокоя. Точно сега не мога д а мисля за

нищо конкретно. Не, грешен под ход ! Точно сега трябва д а мисля за нещо различно, нещо, което д а ме разсее от главната мисъл. Но този ход пак ме кара д а се върна към Саша. Тъкмо

бях започнал д а се справям с факта, че за нея съм бил нежелано отвличане от най-важното в

живота. Знаете ли как се чувства човек в ролята на нежелано отвличане от най-важното в

живота? По-лошо е, отколкото изобщо д а не се бях запознавал със Саша! Сед ях си аз в часа по

право и се взирах в тила й и си мислех за всички неща, които тогава бих могъл д а променя.

Мислех си, че нещата могат д а се оправят. Че про сто се нужд аем от втори шанс. Но сега

сигурно никога няма д а мога д а разбера.

На вратата ми се тропа като на пожар и Холанд връхлита в стаята ми, без д а чака д а й

отговоря. Сбърчва но с и ме поглежд а ококорено.

— Ама какво правиш, за бога? Изглежд аш така, сякаш се молиш!

— Разкри ме — усмихвам се саркастично. — Аз съм таен религиозен фанатик!

— Окей, не ми трябва д а знам! — махва с ръка сестра ми. — Мама ме прати д а те попитам

д али искаш д а хапнеш нещо, пред и д а тръгнеш.

— Не — нацупвам се аз. — А сега се омитай оттук! — Холанд обаче оглежд а с

любопитство купчината д рехи, която прелива от сака ми, и сбърчва чело. — Холанд , глуха ли

си? — повтарям.

Тя ме оглежд а така, сякаш съм за о свид етелстване, и отсича:

— Отиваш там само за д ен и половина, Ник! Нямаш нужд а от целия си гард ероб! —

По сле се опитва д а ми пусне трад иционното си рентгеново зрение, но май не й се получава,

защото я чувам д а пита: — Смяташ д а се връщаш, нали?

— Разбира се, че ще се върна! Да не мислиш, че ще о стана д а живея с татко и Брид жит?!

— Тогава защо са ти толкова много д рехи? — глед а ме под озрително сестра ми.

— За нищо! — отсичам, сякаш ид еята й е абсурд на.

И тя си е точно такава — абсурд на. За нищо на света не бих изо ставил мама и сестра ми.

Вината ще ме съсипе. Пък и татко над али ме иска д а живея при него и Брид жит. Нали сега го

играят млад оженци, та току-виж съм им развалил романтичната атмо сфера! Ако искате

сблъсък с реално стта, вземете си вкъщи шестнайсетгод ишен тийнейд жър с бременна

приятелка. Пък и как изобщо д а им кажа?!

— Про сто си мисля за разни неща. Това е — д обавям. Не й казвам какви са тези разни

неща, пък и тя не ме пита.

— Окей — кимва. Като че ли усещам в гласа й облекчение. — Значи няма д а яд еш, така

ли?

— Не съм глад ен.

Иска ми се д а д обавя, че изобщо не бих тръгнал, без д а им кажа, или може би изобщо не

желая д а им казвам, но не го правя. Днес като че ли не мога д а кажа нищо като хората.

Скачам на крака и разкършвам тяло, д окато Холанд затваря вратата зад гърба си. Права е

за д рехите. Значи в крайна сметка няма д а си купувам по-голям сак. Грабвам купчина ризи, захвърлям ги в отворения гард ероб и се стоварвам на леглото. Къд е ли е сега Саша? Дали ще

каже на род ителите си? Не, не съм готов за това! Не съм готов д ори д а познавам себе си!

Включвам стереото, над увам го и лягам по корем. Слушам Бийни Сийгъл. Същото нещо

се случи с ед ин от така наречените ми приятели миналата год ина. Е, не точно приятел, защото

се оказа тотален зад ник. Уговорил приятелката си д а направи аборт. Казал й, че така е по-

д обре, защото никой никога няма д а разбере, а те ще могат д а прод ължат д а си ход ят, сякаш

нищо не се е случило. Нямам пред става какво точно е искала самата тя, но все пак направила

аборт. И те не прод ължили д а ход ят. Скъсал с нея само д ва месеца след аборта, а по сле разд ул

на всички за случилото се.

Лежа си и си мисля за миналото лято и за месеците, пред и д а се превърна в отвличащ

фактор, и Саша д а си д ад е сметка, че трябва д а се замисли за бъд ещето си.

— Не искам д а се увличаме — бе заявила навремето тя. — Знаеш ли какво означава това?

Разбира се, Саша. Само д ето не мога д а контролирам чувствата си. И още не мога д а

разбера как тя успя д а го направи, как успя д а д ръпне щепсела толкова бързо, че главата ми д а

се замае. Ако не го беше направила, миналия месец щяхме д а се справим с проблема заед но.

Щях д а й помогна, ако ми беше д ала шанс. Но нищо от това вече няма значение. Стореното —

сторено.

С по след ни сили се измъквам от леглото и оправям ко сата си пред оглед алото. Не искам

никакви странни въпро си, никакви чуд ати поглед и. Налага се д а бъд а свръхнормален —

скучният син. „Всичко е наред “ — ще кажа и ще им спестя лошите новини за телефонен

разговор. Не че мама ще бъд е по-лесна. Питам се обаче коя от стратегиите си ще избере —

д али ще се престори, че нищо не се е случило, или ще се вторачи през мен, сякаш извед нъж

съм станал невид им?

Важното е, че ръцете ми вече не треперят. Присяд ам на крайчеца на леглото, преметнал

сака през рамо, и зачаквам. Музиката ми помага мъничко, но не д о статъчно. И най-сетне

настава време д а сляза д олу. Ако се застоя твърд е д ълго, мама ще се д овлече д отук, ще увие

ръце около врата ми, сякаш се д ави, и ще ми пожелае Весела Колед а. Наясно съм, че тя не иска

д а ход я при баща ми. Ще й се д а бъд а като Холанд — солид но на нейна страна. Обаче аз не

мога.

— Но той съсипа живота на мама! — изтъкна вед нъж сестра ми, когато род ителите ни се

разд елиха пред и д ве год ини. — Как изобщо можеш д а го поглед неш?!

Каквото и д а е направил баща ми обаче, това няма нищо общо с мен. Нямам желание д а

бъд а ничия съвест!

— Не ме въвличай в тази история! — изкрещях тогава на сестра ми. — Не се изживявай

като моралния стожер на това семейство!

По сле си казахме още ред ица гад ни неща, а след това д о ста време не си говорехме.

Оттогава насам Холанд отказва д а споменава баща ми — говори само за Брид жит.

Тъкмо съм в под ножието на стълбите, когато телефонът ми иззвънява. Измъквам го от

сака си, д окато мама се плъзва покрай мен и ми под ава три пакетчета, увити в бонбонена

хартия, всяко с различна на цвят панд елка. Оставям телефона ми д а си звъни и побързвам д а

залепя ед на целувка на бузата на майка ми, а под аръците балансирам под лявата си ръка.

— Благод аря — казвам. — Искаш ли д а ги отворя още сега?

Моите под аръци за нея и сестра ми са вече под елхата, очакващи колед ното утро, но аз си

знам, че мама открай време обича д а глед а хората как отварят под аръците й.

— Можеш д а ги отвориш с баща ти — казва тя. — По стави ги най-отгоре на купчината.

Това са камъни в град ината на татко, или по-точно — по д жоба му, който, впрочем,

д ействително прелива от пари.

— Сигурна ли си? Ако искаш, може д а ги о ставим за, когато се върна, за д а ги отворим

заед но.

— О, не! — свива устни тя, като поглежд а през отворените френски прозорци към

колед ната елха. — Не е същото, ако не е на самия д ен!

Това вече е нещо ново, но сега нямам сили за мозъчни игри.

— Добре тогава — съгласявам се бързо. Отвън се чува клаксон на кола. Казвам си, че това

е по след ният ми шанс. По след ният ми шанс д а бъд а честен и д а й кажа за случилото се. Но

вместо това изричам: — Това трябва д а е татко. По-д обре д а тръгвам!

Мама се провиква към Холанд д а д ойд е и д а си вземе д овижд ане с мен. Сестра ми си

д овлича зад ника д о прага, под пира се на стената и ми помахва:

— Късмет!

Няма пред става, че точно това ще ми трябва най-много! Излизам навън на студ а и й

помахвам в отговор.

Сигурно вече си мислите, че баща ми е от мод ерния тип мъже — нали се развед е на

сред на възраст и сега си има нова приятелка. Да, ама не! Той си е съвсем от старото

поколение, със стария тип очаквания от млад ите и д руги под обни. Та още като влизам в

колата, той го д оказва, като пита:

— Какво е направила сестра ти с ко сата си? Не мога д а я позная!

— Сега такава е мод ата, скъпи — намесва се Брид жит със слад никав гласец. — Бод и

пиърсинг, татуировки и д руги под обни.

— Не мисля, че е направила кой знае какво! — смръщвам се аз.

Мразя, когато Брид жит се опитва д а ни помогне, защото изобщо няма пред става какво

става в нашето семейство. Ако искам д а знам коя точно вилица д а използвам, питам Брид жит

— и това като че ли изчерпва спо собно стите й. Питам се какво ли си е въобразявал старецът,

когато забягна с нея. Това ли е, което му е липсвало цял живот — познания за етикета на

сервиране?

— Е, казвай сега! Как си, Никълъс? — пита баща ми, благоразумно сменяйки темата на

разговор.

Но точно тук отново уд ари на камък. Точно сега концентрацията ми никаква я няма. Но

какво мога д а очаквам от баща ми? Никога не се е славел като о собено прозорлив. Дали

изобщо има пред става за повед ението на нормалния тийнейд жър?

— Добре съм — казвам му. — До ста съм уморен. На работа беше д о ста натоварено.

Нищо чуд но и д а прид рема по пътя.

Това с работата и умората си е съвсем вярно. Сякаш всички род ители бяха решили д а се

отбият в спортния магазин в по след ния момент, за д а купят на д ецата си било кънки, било

сноуборд ове, било ски якета. А що се отнася д о спането в колата, никога не съм можел д а спя

по време на път, още от сед емгод ишен.

Все пак се отпускам на зад ната сед алка и о ставям главата си д а се свлече настрани. Пред и

малко ми звънеше Саша. Знам, без д а поглежд ам екрана. Защо не може д а разбере, че точно

сега не мога д а говоря с нея?! Нали й казах, че ще й се обад я — по-късно! Съвсем в нейния

стил ще бъд е д а се обад и на Холанд и д а поиска телефона на татко, ако аз не й се обад я!

Бащата на Саша никога не ми е бил голям фен. Не че казваше нещо — про сто не го

криеше. Сед им си ние, например, пред телевизора и глед аме нещо, а той внезапно цъфва при

нас и заявява, че вече е д евет и половина и че „Ник трябва д а се прибира в своя д ом“. Ако го

беше казал по под ход ящия начин, можеше и д а е смешно, ама той никога не го направи. Тонът

му беше такъв, сякаш през по след ните сед ем год ини не съм излизал от д невната му, под бивал

съм го с кльопачка и съм д райфал ред овно зад д ивана му.

Вед нъж се засякох с него на плажа. Беше през август, когато Саша д аваше уроци по

плуване. Бях решил него д ен д а повися при нея — поне межд у часовете. Плажът гъмжеше от

хлапета, препичащи се на слънце. Група от тях, с капещи бански, бе наобиколила Саша на

вълнолома и настояваше д а отложи урока. Тя се съгласи и те се разбягаха с рад о стни писъци

по брега. Точно тогава аз помахах и я повиках по име.

— Ник, баща ми е тук! — пред упред и ме вед нага тя и поглед на притеснено над рамото

ми.

И с пълно о снование. Той вече вървеше към нас с широки крачки, облечен в риза за голф

и памучни панталони.

— Саша, намаза ли се с плажно масло? — попита строго и й под ад е хартиена чаша, пълна

с минерална вод а.

— Да, татко, намазах се! — Изрече го с лека д оза д о сад а, но когато вд игна чашата към

устните си, вид ях, че се усмихва.

— А, ето те и теб — обърна се баща й към мен и сбърчи вежд и, като ме оглед а. Винаги

ми говореше с онзи негов гад ен нахален глас. — Това означава ли, че тази вечер няма д а

имаме уд оволствието д а ни го стуваш?

Нека си изясним нещата — стараех се максимално д а избягвам семейството и къщата на

Саша, но все пак става въпро с за момиче с вечерен час в д евет и половина, което имаше

строга забрана д а не прекрачва прага на къщата ми, без род ителите й д а са получили личното

од обрение на моята майка.

— Татко, престани д а се д ържиш като ид иот! — сряза го Саша. Очевид но под обни

приказки можеха и д а й се разминат, стига д а играе по правилата на баща си.

— Боже, колко сме чувствителни! — възд ъхна баща й и се смръщи лекичко. — Не

закъснявай за вечеря! — Обърна се и се насочи към паркинга, без д а поглежд а назад .

— Колко сме чувствителни! — изимитирах го саркастично аз, когато се уверих, че се е

отд алечил д о статъчно. — Какъв му е проблемът на този човек, а?

— Много д обре знаеш какъв му е проблемът — ухили се Саша и ме поглед на със

светнали очи, както правеше, когато мислеше, че съм извършил нещо възхитително. — Ние! И

ще бъд е щастлив само от ед но нещо — д а ни вид и разд елени. Не че това ще се случи скоро.

Както и д а е. Важното е, че повед ението на баща й беше започнало наистина д а ми лази

по нервите. Правилата бяха д о статъчно отвратителни, че д а се налага д а търпя и него!

Хавлиената ми кърпа бе преметната през рамото ми, очакваща д а я по стеля на плажа и д а

легна. Обаче не можех така.

— Разбирам, че не ми вярва, но не е необход имо д а се д ържи като пълен ид иот!

Саша отпи д еликатно от вод ата си и отбеляза:

— Ник, не всички род ители са като твоите. На някои хора д ори не им се разрешава на

шестнайсет д а си имат приятели! Смятам, че про сто не ги познаваш д о статъчно д обре.

Вярно е, че не ги познавам. Познавам само Саша и знам, че главната й цел в живота е д а

не разочарова баща си. Дали новата случка ще го накара д а се втурне д а я защитава, или ще

промени отношението му към нея? Не ми се иска аз д а съм този, който ще промени живота й

толкова д растично.

Окопавам се на зад ната сед алка и слушам татко и Брид жит как обсъжд ат колед ния обяд .

Оказва се, че ще присъстват и род ителите й, както и някакъв стар чичо на татко. Твърд е

много народ ! Не мисля, че вече са ми о станали сили за под обно пред ставление.

— Мамка му! — провиквам се и стисвам юмруци.

Брид жит и татко се обръщат ед новременно към мен. Това са първите д уми, които

изричам от известно време насам. Сакът ми отново звъни. Отказва д а спре! Звъни ли, звъни! Тя

очевид но набира ли, набира и не желае д а се откаже. Бръквам под д рехите, вад я мобилния и

го притискам д о ухото си.

— Значи най-сетне реши д а вд игнеш, а? — изрича тихо Саша.

— В момента съм в колата на баща ми. Казах ти, че ще ти се обад я, когато стигнем у тях!

— Не звучеше о собено убед ително. Знаеш ли какво е д а си сед иш и д а чакаш някой д а ти

се обад и?! Ник, всяка секунд а е… — Тук тя не успява д а д овърши, преглъща, след ва пауза, а

след малко отново: — Не ме карай пак д а ти звъня така!

— Мога и д а изключа телефона си, ако реша! — изричам заплашително и за момент от

това ми става по-д обре. Така не се чувствам толкова безсилен. Уверявам се, че все още са ми

о станали някакви сред ства, с които д а я нараня.

— Наистина ли ще го направиш? — пита Саша и гласът й замира. Пред ставям си я как

лежи на леглото така, както в първия д ен, само че този път извед нъж се смалява пред мен.

Какво стана с правилата й, а?!

— Разбира се, че няма — казвам, но вече е твърд е късно. Саша е затворила. Каквито и

сили д а имам, става ясно, че могат д а бъд ат използвани само за лоши неща. Очевид но отсега

нататък не мога д а очаквам нищо хубаво.

Брид жит и татко са д о статъчно учтиви, за д а се престорят, че не са чули нищо.

Под новяват си разговора, като този път звучат по-оживено. Но аз не мога повече. Не мога д а

се преструвам!

— Татко, трябва д а спрем! — изкрещявам.

— Имаме още д о ста път — заявява Брид жит и ме пронизва с онзи свой характерен

разд разнен поглед . — Изо ставаме от графика!

Аз прод ължавам д а д ържа безмълвния телефон в ръката си. Знам, че повече няма д а

позвъни, не и тази вечер. Но аз не мога д а се преструвам минута повече.

— Татко, наистина трябва д а спрем някъд е! — вече умолявам. — Вед нага!

Татко ме поглежд а смръщено през рамо и пита:

— Какво има, Ник?

— Там! — соча ресторанта на „Бургер Кинг“ пред нас.

— Попитах какво има! — повтаря той.

Но межд увременно завива към паркинга на ресторанта за бързо хранене, а аз това и чакам

— хвърлям сака на рамо, излизам от колата и вед нага се запътвам към вратата. Втурвам се

покрай д вете чакащи касиерки и влизам д иректно в тоалетната, къд ето вед нага набирам

телефона на Саша и започвам д а крача по мръсния под .

Човек би си помислил, че тя ще стои д о телефона и ще чака с нетърпение обажд ането ми.

Че вед нага ще вд игне. Нищо под обно! Не познавате Саша. Знае си, че не може д а чуе нищо

хубаво от мен.

— Ало? — изрича най-сетне нечий глас. — Ало?

Това е баща й! Ако вече не ме е намразил окончателно, много скоро ще му се наложи. Аз

винаги ще си о стана момчето, съсипало живота на д ъщеря му. И никога няма д а разбере, че тя

също… че тя също съсипа моя.

— Може ли д а говоря със Саша? — питам. Дори гласът ми не може д а звучи нормално.

Звуча като д ежурен на телефон 911, но всъщно ст вече има ли някакво значение?!

От д ругата страна на линията настъпва тишина. Която се проточва д о ста д ълго. Имам

чувството, че някой ми е затворил телефона. Точно тогава обаче о съзнавам, че линията не е

прекъсната. Сигурно Саша сед и от д ругата страна и про сто ме слуша.

— Саша? — изричам. — Кажи нещо!

— Какво? — тро сва се тя и ми звучи така, сякаш е на светлинни год ини от мене. — Ти

нямаш какво д а кажеш, Ник. През цялото това време си сед я тук и чакам д а се обад иш, но не

си въобразявай, че през това време проблемът се е изпарил от само себе си. Аз съм си все така

бременна. — Изсмива се горчиво, по сле млъква. — Вижд аш ли? Пак нямаш какво д а кажеш!

— Саша… — започвам. Стомахът ми се гърчи, а мозъкът ми е хванал възли. Аз не съм

нечий баща! Не е възможно! Не така трябваше д а стане! Имам си почасова работа в ед ин

спортен магазин и още год ина и половина в гимназията. И нямам абсолютно никаква

пред става как д а направя някого щастлив. Спомням си бащата на Саша онзи д ен, когато й

д онесе вод а на плажа. Тогава важаха неговите правила. Боже, колко глупав съм бил!

Вратата зад мен се отваря с трясък и аз се обръщам, с телефон, все така залепен за ухото

ми. Този път нямам намерение д а затварям на Саша — зарад и когото и д а било.

Срещу мен е застанал татко и ме глед а, сякаш ме вижд а за първи път.

— Никълъс, какво правиш тук? — звучи неестествено спокойно. — Защо не се връщаш в

колата?

Сигурно е решил, че съм започнал д а се д русам. Прочел е някаква статия или може би

Брид жит е прочела и са решили, че точно това е начинът, по който трябва д а се под хожд а към

ед ин млад наркоман. Никакви резки д вижения. Да бе!

— Давай д е! — изрича в ухото ми Саша. — Защо не ми се обад иш по-късно?

— Не! — Стискам телефона по-силно и о ставям сака си на под а. — Няма д а ти затворя

телефона!

— Никълъс, какво правиш тук? — повтаря баща ми.

— Трябва д а се върнем — промърморвам. Целият треперя. Говоря сякаш в мъгла. —

Трябва д а вид я Саша!

В д ругия край на линията Саша възд ъхва.

— Окей — изрича бавно. — Ела.

И аз знам, че тя знае. Да, най-сетне схванах какво трябва д а сторя!

— Тя е бременна — съобщавам на баща ми, като го глед ам право в очите. — Трябва

вед нага д а я вид я!

Татко помръква. Очите му се ококорват. Започва бавно д а се люлее напред -назад на пети,

неспо собен д а каже каквото и д а било. Тази книга не я е чел. Знам как се чувства — защото и

аз не съм я чел.

— Татко, моля те! — прошепвам. — Моля те!

Това е най-д оброто, което мога д а сторя. Нямам пред става какво след ва.

Татко прехапва устни, оформили неизказана д ума. Бръчките на челото му стават по-

д ълбоки. Прави крачка към мен, привежд а се и взема сака ми. Мята го през рамо и кимва по

по сока на вратата.

Две

В моето училище има три типа момичета: момичета с пронизителен кикот, които се

д ържат така, сякаш те свалят, д ори когато изобщо не си го помислят; момичета, които се

д ържат така, сякаш въобще не им пука д али си в стаята или не; и накрая — и това е най-

ред кият вид — момичета, които се усмихват, когато им се усмихваш, и които се спират край

шкафчето ти, когато искат д а ти кажат нещо или когато на теб ти се иска д а те изслушат. Този,

по след ният вид , както казах, е най-ред кият. Но и най-важният. Ако такива момичета кажат

нещо хубаво, на теб ти става хубаво. Ако ти кажат, че си зад ник, налага се д а се запиташ д али

наистина не си такъв.

Никога не съм смятал, че Саша Ясински е от този, по след ния тип. Първо на първо, ние

почти не сме си говорили. Кимвахме си учтиво, когато се разминавахме. И толкова. Понякога

я наблюд авах как пише някакви бележки в час по английски. Тя ставаше за съзерцание —

стига д а я глед аш д о статъчно д ълго. Нито грим, нито нищо. Но иначе готини устни, тъмни

очи и тяло убиец, физиономията й, когато се концентрираше — ъгълчетата на устните й

клюмваха, а вежд ите й почти се събираха, — я правеше д а изглежд а яд о сана. Понякога се

питах д али изглежд а по същия начин, когато наистина е яд о сана. Не че се сещах за нея много-

много. Про сто забелязвах някои неща. Например, че го спожица Рейнс — учителката ни по

английски, е о собено впечатлена от нея. Тя скръстваше ръце пред гърд и, накланяше глава по

по сока на Саша и кимаше период ично при всяко нейно интелигентно изказване отно сно

темите в творчеството на Шекспир или каквото там трябваше д а се обсъжд а в съответния

час.

Както и д а е. Та д ълго време смятах Саша за момиче от тип номер д ве, тъй като изобщо

не можех д а реша от кой е. Не че това ми пречеше от време на време д а проверявам д али съм

прав. И това не ме направи по-прав. Защото, вижд ате ли, ако на света съществува момиче, по-

д алече от тип номер д ве, то това е Саша.

Всичко межд у нас започна през юни. Всички бяха в д обро настроение, защото слънцето

най-сетне се бе показало и вероятно щеше д а се позад ържи. Всички, с изключение на мама. Не

че я обвинявам. Очевид но се беше вързала на онази част от клетвата, д ето се казва „д окато

смъртта ни разд ели“. Така д е, имала си е толкова год ини уютна къщичка с красива град инка,

уд обна работа на половин работен д ен в библиотеката и отно сително сно сно копие на

ид еалното семейство. А по сле татко й д ухнал под опашката и избягал в онзи тузарски мезонет

в Торонто. Нищо чуд но тогава д а бъд е бясна. Истината обаче е, че животът си е такъв. Точно

когато най-малко очакваш, той те уд ря с мокър парцал по главата. Както например сега мама,

която е принуд ена д а бачка по цял д ен в някаква ад министрация и през почти цялата си буд на

част от д енонощието д а търпи го спожа Скофилд — кучката на столетието.

Понякога се засед явам и изслушвам със съчувствие оплакванията на мама. Разбирам я, че

животът е скапан и че наистина помага д а имаш на кого д а го кажеш, но пък колко пъти?! От

това упражнение започва леко д а ми писва, о собено като се има пред вид , че нищо не се

променя и че каквото и д а кажа аз, за нея няма никакво значение.

Точно затова през онази юнска вечер се реших д а отид а с Нейтън д о мола, въпреки че той

е на д ъното на списъка на любимите ми за по сещение места. И без това покрай работата си в

спортния магазин д о статъчно често ход я д отам, а понякога фактът, че молът неряд ко се

оказва ед инственото място, къд ето можеш д а отид еш, е напълно д о статъчен, за д а ме накара

д а си стоя вкъщи. Но вероятно всичко в този живот зависи от ситуацията, а точно в тази

конкретна ситуация — мама я сърбеше д а ме запознае с по след ните д оказателства за все по-

нарастващото его на го спожа Скофилд , а Нейтън звучеше отегчен д о гуша и ме молеше д а се

срещнем в Кортланд Плейс — молът извед нъж се оказа най-д обрият вариант.

Но вед нага щом се озовах пред ресторанта за бързо хранене, си казах, че може би ид еята

не е била никак д обра. Нейтън не беше сам. Двамата със Саша се бяха под прели на перилата,

глед аха нещо на д олните етажи и си говореха така, като че ли се познаваха от векове —

което, като се има пред вид какъв е Нейтън, е много вероятно. Пред ставете си онова момче

или момиче от вашето училище, което се разбира с всички — независимо д али става въпро с

за най-големия тъпанар, най-великия зубрач или най-д обрия спортист. Та моят приятел

Нейтън е точно такъв.

— Зд расти! — извиках и тръгнах към него и Саша.

— Зд расти, Ник! — отговори Нейтън, като не ни пред стави, защото знаеше не по-зле от

всички, че цялото население на гимназия „Кортланд “ се познава ед ин д руг — или поне по

име.

— Зд расти! — позд рави и Саша, за първи път пренебрегвайки правилото си д а не

позд равява, когато срещне Ник Севърсън. Беше облечена в торбести панталони и д о ста тясна

тениска, но в мига, в който забелязах по след ния факт, тя скръсти ръце пред гърд и, сякаш също

го бе забелязала.

— Е, какво ще правим? — обърна се Нейтън към Саша — Ще д ойд еш ли с нас?

— По-д обре д а звънна на Линд зи — и д а вид я какво става — отвърна Саша, бръкна в

страничния д жоб на панталона си й извад и оттам мобилния си телефон.

— Ако не й се излиза, можеш про сто д а ни настигнеш — изрече услужливо Нейтън.

А когато д вамата тръгнахме към ресторанта, той ми обясни:

— Трябвало е д а се чакат с Линд зи тук, обаче тя никаква не се появи.

— И аз така си помислих — кимнах.

Не споменах обаче, че някак си не съм в настроение д а търпя в компанията ни д руг човек.

Нейтън е от онези хора, на които можеш д а признаеш под обно нещо, но той я покани, пред и

д а се консултира с мен. Което сигурно ме превръща в антисоциален тип, нали така? Иначе

през по-голямата част от времето това не е така. Питайте Кийлър, най-д обрият ми приятел в

цялата вселена. И той вед нага ще ви каже, че никога нищо не отказвам. Купон с Викс и

момичетата? Няма проблеми. Да избягаме от час по математика, за д а изпушим по ед ин

д жойнт в парка и д а се под играваме на бягащите? Първи съм. Сред нощен хокей, по след ван от

безкрайни количества бира, която след това се връща в спалните ни чували и трябва д а ги

перем? Ид еално. Е, може би по някое и д руго момиче в спалния чувал от време на време.

Може би не. На всичко съм съгласен — през повечето време. Но има и моменти, когато ми се

иска нещата д а са по-умерени. Да поговоря спокойно с приятел или нещо под обно.

Пред „Тако Лайф“ с Нейтън се разд елихме и аз се насочих към щанд а с мръвките. Яд еше

ми се нещо по-мръвчесто. И тъкмо поръчката ми бе в процес д а ми бъд е под несена от ръцете

на някакъв корейски неуд ачник, който в род ната си страна е бил сигурно ад вокат или нещо

под обно, когато някой се настани д о мен и изпълни про странството ми. Ама защо хората

винаги правят това?! Да не би д а са умствено изо станали, че не могат д а проумеят що е това

лично про странство?!

Примижах, за д а проверя за признаци на умствена изо станало ст, и с изненад а открих

точно обратното. До мен стоеше Саша и изглежд аше точно толкова сконфузено от близо стта

ни, колкото и аз.

— Къд е е Нейтън? — попита.

Поглед ът ми се плъзна по етажа и локализира червената тениска на Нейтън пред

„Пицарията на Джино“.

— Ей там! — кимнах в неговата по сока и се обърнах обратно към корейския тип, който

нямаше нищо против д а ми вземе парите, но му д о свид я д а ми се усмихне. Схващате ли какво

имам пред вид ? Има моменти, когато наистина не трябва д а бъд а с хора!

— Хей, поръчах пържени картофки, не лучени кръгчета! — провикнах се аз и му по сочих

пълната си табла.

— Да — поклати глава той в принуд ително съгласие. — Спомням си. Извинявайте. Днес

имаме ново момиче. Вед нага ще взема картофките ви.

И изчезна в кухнята, за д а насоли момичето, като о стави Саша и мен в нашия свят на

неловките разстояния.

— И така — каза Саша. И така ли? Под прях се на миниатюрната част от щанд а, незаета от

моя под но с, и повд игнах вежд и. Вид ях, че над очите й е пад нал кичур ко са и, кълна се, ед ва

не протегнах ръка, за д а й го пъхна зад ухото, сякаш това беше най-естественото нещо на

света. — Е — д обави. „Е“ и „и така“. Сигурно е мой ред д а се намеся и д а разширя разговора.

Обаче не — тя успя д а д обави още ед но изречение и д а ми спести усилията. — Ще отид а д а

запазя маса!

И се изнесе, за д а изпълни мисията си. Що се отнася д о мен, аз изчаках още около пет

минути, д окато ми оправят сгрешената поръчка, а след това онзи тип ми позволи д а си

зад ържа и лучените кръгчета. И д окато успея д а стигна д о масата, Нейтън и Саша вече бяха

потънали в зад ълбочен разговор.

— … обад я на баща ми — тъкмо казваше тя. — Когато д ойд а тук, никога не ми хрумва

какво д а правя. Тук е царството на Линд зи.

— Точно като него — по сочи ме с глава Нейтън, д окато заемах мястото д о него.

Направих физиономия, с която красноречиво д емонстрирах мнението си за мола.

— Тогава какво правиш тук? — попита ме Саша. Дългата й кестенява ко са бе отново

втъкната зад ушите, а очите й — толкова тъмни, че на практика черни — пронизваха моите.

Повд игнах умно вежд и и направих леко превзет жест по по сока на Нейтън.

— Да, пред полагам, че е неизбежно — усмихна се Саша. — Всички завършваме тук по

ед но или д руго време.

— Минимум д ва пъти сед мично — уточних. — Аз работя на д олния етаж, в спортния

магазин.

Тя кимна и попита:

— Не съм ход ила там цяла вечно ст. Как изглежд а?

Всъщно ст изглежд а много д обре. Момчетата са много гот и но сят на шега. Помагаме си

ед ин на д руг с клиентите — правим всичко възможно д а си ги прехвърляме, ако някой е

изо станал с нормата. Например влезе ли момиче, вед нага се лепи на мен. Сериозно ви говоря!

Приличам д о ста на баща си, което очевид но е д обре. Сега ко сата му е прошарена, но някога

беше катраненочерна, като моята. Освен това имам неговите зелени очи и д о ста д руги неща

— например смешните му, суперщръкнали лакти и алергията му към котки.

Та разказах някои от тези неща на Саша — за работата си, д е, а по сле тримата се

прехвърлихме на темата за работата на Нейтън, която включва под рязване на зеленчуци и

пришпорване на сервитьори. Според Нейтън новият им сервитьор — някакъв французин на

име Ксавие, бил много над ут — д ържал се така, сякаш е над кухненския персонал, и

прекарвал много повече време в почивки, отколкото в сервиране. Но начинът, по който

Нейтън се оплакваше от него, го описваше по-скоро като смешен, отколкото като д разнещ. За

разлика от майка ми.

— Ами ти? — обърнах се по сле към Саша. — Ти работиш ли?

Саша се заглед а с над ежд а в лучените ми кръгчета.

— Имаш ли нещо против д а си взема? — Нямах, разбира се. Та тя си взе и по сле отговори

на въпро са ми: — Не точно. От време на време глед ам хлапетата на някои от съсед ите, но

род ителите ми за нищо на света не биха ми разрешили д а се хвана на истинска работа, д окато

уча. Иначе през лятото д авам уроци по плуване.

— Готино! — кимнах въод ушевено. — Отд авна ли го правиш?

— Откакто се помня. Баща ми ме научи. — Поклати глава и възд ъхна. — И сега нямам

търпение сезонът д а започне! Защото глед ането на д еца е ад ска д о сад а! Има ед но семейство

— д ве момиченца и по-голямо братче. Момиченцата са слад ки, обаче момчето… — Захапа

след ващото лучено кръгче. — Свръхактивен е и изобщо не трябва д а хапва захар. Та ед на

вечер слизам аз д олу, след като сложих малките д а спят, и го заварих в мазето с почти празна

кутия шоколад ови бонбони д а си играе, пред ставете си, с триона на баща си! — Двамата с

Нейтън се споглед ахме и се разсмяхме. — Да, смешно, ама не беше на вашите глави, нали! —

сряза ни тя. — Друг път, когато слязох, той беше измъкнал стълбата от гаража и се беше

покатерил на покрива!

— На покрива значи — кимна Нейтън. — Бива си го този д ивак!

— И още как! — възкликна Саша. — Иначе не мисля, че би направил кой знае какво.

Про сто род ителите му го д ържат прекалено строго и той се чуд и какво д а измисли.

— Точно като онези род ители, които не позволяват на д ецата си д а се хванат на почасова

работа — позволих си д а направя сравнение аз. Вед нага след това обаче се запитах д али Саша

няма д а ме разбере погрешно и д а си помисли, че съм искал д а я обид я, което не беше вярно.

— Именно! — обаче каза тя и устните й се разтегнаха в усмивка, което за мен беше

сигнал д а прод ължа.

— И какво става с такива хора — о свен че се катерят по покривите, д е? — ухилих й се в

отговор аз, като се запитах д али не съм грешал за нея. Може би не е била стопроцентово

сериозна през цялото време. Може би не е от онези хора, д ето смятат, че щом сме от ед на

гимназия, непременно трябва д а разговарят с мен. Понякога буквално ми писва от под обни

неща, ако ме разбирате. Не е необход имо д а разговаряте с мен само защото учим в ед но

д аскало, както и д а ме избягвате, ако не е така. Но аз си знам, че в случая по стъпвам като

голям лицемер, защото и аз го правя същото, точно като всички о станали.

— Нямам пред става — отговори Саша и си сложи физиономията с концентрацията. —

Вероятно влизат в списъка на отличниците, получават стипенд ия за д обър университет и

накрая завършват с д окторска титла. Нещо такова.

— Да, може би — съгласих се аз. — Но пък звучи д о сад но, нали?

Не ме разбирайте погрешно — аз имам отличен успех. Няма никакво съмнение, че ще

вляза в университет. Но смятам, че в живота има много повече от учението. Възнамерявам

някой д ен д а отид а д а вид я пирамид ите, д а се включа в сафари, д а се отрежа в Амстерд ам и

д а поход я с някоя французойка със секси име, като например Ане или Соланж — някое готино

парче, което се разхожд а с китара на гърба.

— Имаш ли по-д обра ид ея? — обад и се Саша и притисна ко сата зад ушите си, въпреки че

този път не беше пад нала. — Не, забрави! — д обави. — Не искам д а знам!

— Хей, не съм се обид ил! — изрекох весело.

— Така е — контрира тя, все така усмихната. И беше права. В този момент можеше д а

каже всичко, без изобщо д а ме обид и. При ед но-ед инствено условие — д а прод ължи д а ми се

усмихва.

Нейтън уд ари по масата и се изхили.

— Ник, така като глед ам, пак са те споход или мръсни мисли!

Саша изтри пръсти в салфетката си и отбеляза с безразличие:

— Всеки си има някакви мръсни мисли.

Говори ми, още! Не, сега май беше мой ред . Привед ох се през масата и заявих:

— Отд авна искам д а ти кажа, че много харесах есето ти!

Го спожица Рейнс, нашата невероятна учителка по английски, непрекъснато повтаряше, че

трябва д а се научим д а мислим сами, а не само д а копираме Шекспир. Което д овед е д о

ред ица творчески проекти. Есето, което имах пред вид , би трябвало д а е за д ома. Никакви

д руги указания. Про сто разказ за д ома. По сле го спожица Рейнс изчете някои от тях пред

целия клас, след като ги провери, и това на Саша се оказа най-д оброто в цялата купчина.

— Благод аря! — отвърна Саша, безсъмнено изненад ана. — На мен твоето ми хареса

повече. Беше толкова… не знам… толкова естествено!

В обичайния случай английският не е от най-силните ми пред мети. Не че не говоря езика

— това е очевид но. Но някак си не ме бива д а измислям разни истории и въобще не ми пука за

разните там метафори, епитети и д ругите ид иотщини. Виж математиката и изобразителното

изкуство са д руго нещо. Но пък конкретно онова есе д ействително стана д обре. Главният

герой в него — Тери, беше напуснал университета и се прибираше с влака вкъщи, с усещането

за тотално облекчение — макар д а знае, че ще вбеси род ителите си, — защото най-сетне беше

взел своето решение. Помислих си, че нещо под обно няма начин д а не д опад не на го спожица

Рейнс. Иначе не смятах, че съм се пред ставил кой знае колко блестящо, но ето че ме

опровергаха.

Искам д а кажа, че все пак разказът на Саша беше по-д обър от моя. Далеч по-

съд ържателен. Като онези неща, които четеш за изпити и по сле ти зад ават въпро си за

мотивацията на героите. В най-общи линии в него се разказваше за това как ед но семейство

имигрира в Торонто и как в началото му е много труд но, д окато се установи. Никой от тях не

говорел английски и нямали никаква пред става как д а стигнат д о метрото и под обни неща.

— Моят разказ е плод на усилията на въображението ми — отбеляза Саша. — Твоят

звучеше така, сякаш това нещо наистина се е случило.

Това момиче ме накара д а извад я разказа си и още вед нъж д а го прочета. Освен това ме

накара д а си помечтая д а бяхме някъд е д ругад е, някъд е, къд ето д а мога д а проверя токовете

межд у нас. Май това означава, че тя ще се окаже права за мръсните мисли.

Но през онзи първи д ен не стигнахме по-д алече. Саша обяви, че ще се обад и на баща си

д а д ойд е д а я вземе, а ние с Нейтън о станахме д а спорим къд е д а отид ем след това. В мола

има само три места, които не ме отегчават: спортните магазини, магазините за електроника и

мястото, къд ето сед яхме тогава. Нейтън, от д руга страна, можеше д а прекара часове наред в

книжарницата или д а пробва часовници и д а ми показва китката си за од обрение.

Не си мислете, че д ържа д а го изкарам някакъв зад ръстен тип или нещо под обно. Не беше

вманиачен нито по д рехи, нито по нищо — про сто бе от онези ряд ко срещани хора, които се

наслажд аваха на онова, което правят точно в този момент, та д ори то д а означава

поглъщането на гад на храна в Кортланд Плейс, къд ето хората обикновено не си обръщаха

никакво внимание. Двамата с Нейтън се познавахме от ед инайсетгод ишни, а през по след ните

три год ини играем в ед ин и същ отбор по хокей. Аз, той и Кийлър — все заед но. Когато

играеш с някого д о статъчно д ълго, знаеш точно какъв ще бъд е след ващият му ход на лед а.

Точно така беше и с нас тримата, или поне д о тази год ина, когато Нейтън внезапно ни

изненад а, като заяви, че спира д а тренира. Каза, че хокеят вече не му харесвал така, както

някога.

А Кийлър, капитан на „Кортланд ските пуми“, като че ли го прие лично. Ако трябва д а

бъд ем честни, аз също го приех лично, но пък реших, че Нейтън очевид но си е наумил д руго.

Защото д отогава вече бях забелязал някои неща за него. Не че е спод елял с мен или д руги

под обни, про сто съм го забелязвал д а глед а о собено д руги момчета. До сега винаги е било

като проблясване на светкавица от очите му, но се е случвало д о статъчно често, за д а съм

наясно, че не може д а не значи нещо. Под озирам, че Кийлър също го е излавял в под обно

състояние. Но иначе тримата пак си излизахме и пак прод ължавахме д а мълчим по въпро са,

защото понякога е като че ли по-лесно д а мълчиш.

Ед инственото д руго нещо, което си спомням от онзи д ен, бе тръгването на Саша. Баща й

се обад и и й съобщи, че вече е на паркинга.

— Е, значи ще се вид им в училище — каза тя, изправи се и ни изглед а по след ователно.

— До скоро! — махнах небрежно аз, като положих неистови усилия д а не поглежд ам за

кой ли път към тениската й.

Про след их я как връща телефона в д жоба си, обръща се и се отд алечава. Спомням си как

тогава си мислех, че сигурно никога повече няма д а говорим както д нес. Мислех си, че това е

ед ин от онези моменти в живота, когато про сто се д око сваш д о опред елена възможно ст, за

д а я вид иш как се стопява. Сигурно не е никак позитивно от моя страна, но съм д лъжен д а

отбележа, че това изобщо не ме притесняваше. Тогава. Почти не познавах Саша Ясински, а и

през юни хубавите момичета с прилепнали тениски — с лопата д а ги ринеш.

Три

По след ната сед мица в д аскало беше прекалено горещо, за д а мислиш. Про сто не ме

свърташе. Имах чувството, че лятото някак си е започнало без мен. Всички бяхме станали

нетърпеливи. С Кийлър, Гавин и о станалите от тайфата се мотаехме по корид орите, бутахме

се в стените и ед ин в д руг и си говорехме с онзи тип глас, д ето те вбесява, когато го чуеш у

някой д руг. Отчасти това беше нещо като пред стартова под готовка за купона. В събота

пред стоеше ед ин от онези безславни купони у Дани с преспиване, което означаваше, че

катеренето през прозорците след залез-слънце бе забранено. За разлика от о станалите

род ители, нейната майка спод еляше д емократичната глед на точка, че в смесените купони с

преспиване няма нищо лошо и че ние всичките сме д о ста по-невинни, отколкото изглежд аме.

Що се отнася лично д о мен, аз наистина бях д о ста по-невинен, отколкото ми се искаше

— д аже след безбройните нерегламентирани от род ителското тяло преспивания у Гавин,

Кийлър или Вики. Първото от тези партита беше започнало след ед ин трад иционен

сред нощен мач по хокей. Някъд е към края се появи Виктория, озарена от вд ъхновяващата

ид ея. Главната й мишена, разбира се, беше Кийлър, но и иначе си беше по купоните — ако се

сещате какво имам пред вид . Както и д а е. Ид еята й се възприе с рад о ст и най-вече с

над ежд ата д а не ни хванат. Ед инственото, от което имахме нужд а, беше нечие мазе (или

някое д руго уед инено про странство) и солид но количество алибита. Като например, когато

някое от момчетата организираше купон, момичетата казваха, че ще спят у Дани, Вики или

която там е наред , а по сле се промъкваха тайно в къщата на съответния д омакин, след като

род ителите му заспят. Вярно, че ед на нощ сестрата на Вики ни излови на калъп, обаче Вики

разполагаше с пред о статъчно мръсотийки за извънкласните занимания на сестра си, така че ни

се размина.

Та така, всички вече мислехме ед инствено за пред стоящия купон и най-вече — за

свобод ата на лятната ваканция. Аз бях изработил д о статъчно часове в спортния магазин, за д а

се чувствам богат, никой не се занимаваше д а ми опред еля вечерен час, а и се над явах най-

сетне д а забия Дани. Напо след ък бяхме започнали д а се сближаваме. До ста. По купоните

винаги завършвахме в ед ин спален чувал, а по след ния път д ори бях успял д а я убед я д а свали

всичките си д рехи. Тя пък ме накара д а си о стана с боксерките, за д а не стигнем твърд е д алеч,

но иначе тялото й трепереше и изгаряше д о моето и аз си знаех, че на нея също й се иска.

Тогава д ад ох всичко от себе си, за д а стимулирам това нейно желание, обаче тя

замърмори, че наоколо имало хора. Какви хора, бе, когато ед инственият спален чувал, който

вижд ах наблизо, бе този на Кийлър, а и точно тогава той бе зает с Вики!

— Те сигурно също го правят — казах.

— Абсурд ! — отсече тя. — Щяха д а ми кажат!

— Елд жения и Гавин! — прошепнах. И д вамата ги чувахме, при това не за първи път!

— Няма гаранция, че правят точно това — отсече тя и тогава разбрах, че губя по точки.

Обаче човек не трябва д а се пред ава така лесно, нали?! Не и когато имаш д о себе си ед но

съвсем голо русоко со момиче, а кожата му те изгаря!

— Окей. Какво ще кажеш тогава за нещо по-различно? — изрекох нежно.

Дани затаи д ъх в спалния чувал д о мен. Отлично знаеше какво имам пред вид и за момент

си въобразих, че тя д ействително обмисля пред ложението ми. Обаче накрая тя ме ощипа

жестоко по ръката и прошепна:

— Ти никога ли не се пред аваш?!

Е, поне не звучеше вбесено, което си е все пак нещо, нали така?!

— Ти ме харесваш — изрекох. — Сигурен съм! Иначе нямаше д а бъд еш тук!

— Така е, но отговорът ми прод ължава д а бъд е НЕ!

Да, ама аз си знам, че времето променя отговорите. Да вземем например род ителите ми.

Първо казват да, по сле не знам, а накрая — за нищо на света. Нищо никога не е окончателно.

Хората правят неистови опити д а заковат нещата — д ават обети и под писват д оговори, —

обаче в края всичко под лежи на промяна или мод ификация. Точно затова, замисляйки се за

Дани, все още не бях изгубил над ежд а. Обажд аше се у д ома всяка сед мица, винаги звучеше

искрено щастлива д а поговори с мен и се д ържеше различно, когато бях наблизо — някак си

суперактивна и свръхзаинтересована от всичко, свързано с мен. Понякога си мислех, че мога

д а стигна по-д алече с Дани по класическия начин — ако за разнообразие вед нъж поканя в

спалния си чувал д руго момиче. Обаче не бях сигурен, че е в стила ми, о собено като се има

пред вид колко много време ми бе по светила.

Точно тези и д руги под обни мисли изпълваха онази по след на учебна сед мица за мен с

безпокойство. Но имаше и д руги причини. Приятелката на татко бе започнала д а се превръща

в нежелано присъствие в моя живот — когато бяха заед но в колата, тя вд игаше телефона му,

пишеше своето име на картичката за рожд ения ми д ен и на всичко отгоре непрекъснато ме

канеше д а съм им ход ел на го сти по-често. На Холанд й беше лесно с тактиката на пълно

игнориране. На нея не й се налагаше д а търпи всичките тези глупо сти. А аз си мислех, че в

живота ми има д о статъчно хора, с които съм д лъжен д а бъд а любезен, та д а д обавям към

списъка и Брид жит.

Но като изключим този проблем, о сновно си мислех за пред стоящата лятна ваканция и

наближаващия купон. И като че ли моето собствено безпокойство не беше д о статъчно, та

Кийлър реши д а д обави масло в огъня. Ед ин д ен, д окато се мотаехме в корид ора на

д аскалото, ме прид ърпа и прошепна:

— Имам д а ти казвам нещо, ама по-късно! — Ухили се съзаклятнически и д обави: — Ще

ти хареса!

— Кажи ми сега! — изрекох нетърпеливо.

— Не става — повд игна вежд и той и кимна към банд ата. — Това си е само за твоите уши!

И точно в този момент реши д а се появи нашата неотразима Вики — вряза се насред

банд ата с типичната си котешка поход ка. Трябва д а й се признае — наистина знае как д а ни

замае главите. Всички д о ед ин си пад ахме по нея.

Кийлър — най-д ръзкият от нас, пристъпи към нея и я шляпна лекичко по зад ничето.

— Добре изглежд аш, скъпа! Да имаш д вайсетина минутки за мен?

Всички избухнахме в д ружен смях.

— Двайсет минутки, а? — обад и се Гавин, ухилен д о уши. — И откога така, Кийлър? Да

не си решил д а чупиш собствения си рекорд ?

Кийлър се разхили д войно по-гръмко от всички, а Вики, межд увременно забелязала ед на

от приятелките си в д ругия край на корид ора, ни се усмихна и изчезна в тълпата. С все същата

съблазнителна котешка поход ка.

И точно тогава се появи Саша — сякаш от нищото. В обичайния случай не бих й обърнал

внимание, но след като пред и няколко д ена в мола прекарахме толкова време заед но, реших,

че съм д лъжен д а бъд а любезен.

— Зд расти, Саша! — провикнах се весело, очаквайки същия отговор или най-малкото —

трад иционното кимване.

Тя се завъртя на пети, изглед а ме на кръв, а по сле се обърна и прод ължи, сякаш изобщо не

иска д а ме вид и. Това беше по-зле от всякога! Защо? Нещо не можех д а схвана. Бях сигурен,

че ме е чула. Кийлър сбърчи но с, обид ен от мое име, и потвърд и опасенията ми:

— Чу те, човече. Ама че кучка!

Именно! Усетих как лицето ми пламва. Гърлото ми се сви на топка — така, както става

пред и сбиване. По природ а не съм агресивен човек, но ако някой ме настъпи, със сигурно ст си

търси белята! А случаят ми се струваше точно такъв — сякаш някой беше сритал кънките

изпод краката ми, запращайки ме бързо и болезнено на твърд ия лед .

Втурнах се по корид ора след нея и я настигнах точно пред кабинета на го спожица Рейнс.

Препречих пътя й, пред и д а съм имал време д а помисля. Беше най-малко с д ванайсет

сантиметра по-ниска от мен. Свед ох глава към нея и вратът ми се изравни с раменете.

— Саша, какво става? — изръмжах. — Защо не ми каза „зд расти“?

— Не те вид ях — отсече тя и стисна учебника пред гърд ите си.

— Нищо под обно! Вид я ме! — натъртих.

Изглежд аше по-бясна и от мен, а аз нямах никаква пред става защо. Заглед ах се в

яд о саната й физиономия и забелязах, че изобщо не прилича на съсред оточената. Цупеше се

като хлапе — както прави сестра ми, когато я игнорирам. Межд у д вама ни прелитаха гневни

искри.

— Окей, вид ях те — изрече с равен тон тя. — Но тъй като всичките там се д ържахте като

магарета, реших, че не ми се иска д а ви позд равявам, ясно ли е?!

— Какво?! Да не би д а имаш пред вид с Вики?

Че кого д ругиго би имала пред вид ?! Стоях там като попарен. Какво толкова лошо сме

направили?

— Да, с Виктория. Точно нея имам пред вид . Сед ите си там и се хилите на про стотиите на

Кийлър, а след това извед нъж се обръщаш към мен и най-невинно казваш „зд расти“! Сякаш

нищо не се е случило! — Изглед а ме така, сякаш бях парче тоалетна хартия (д а не казвам и

нещо по-лошо), залепнала за обувката й.

— И какво толкова? — свих рамене. — Щом тя не се обижд а, защо ти ще се обижд аш

вместо нея? Ние сме про сто приятели. Шегуваме се. Това е всичко!

Мамка му! Точно сега ли ми трябваха под обни глупо сти, при това точно от това

момиче?!

— Про сто ми писна! Писна ми д а ви глед ам всичките как непрекъснато се лигавите като

ид иоти!

И наистина изглежд аше като изцед ена. Дотолкова, че аз забравих д а се защитавам.

— Хей, д а не би някой д а ти д о сажд а с нещо? — хрумна ми накрая.

— Не — поклати глава тя. — Хайд е, забрави! Става ли?

Поглед ът й се плъзна покрай мен и се насочи към празния кабинет по английски, а по

лицето й се изписа притеснение.

И на мен ми се искаше д а избягам. Но не можех д а реша д али д а се отд ръпна, или д а

вляза след нея в клас. Накрая изтърсих ед инственото, което ми ид ваше наум:

— Ти на английски ли отиваш?

— Да — кимна тя. — А ти?

— Ъхъ.

Прод ължавахме д а си стоим д о вратата и народ ът се точеше покрай нас в инд ианска

нишка.

Най-сетне Саша разтвори ръце и свали учебника си. По сле рече:

— Виж какво, нямам пред вид точно вашата компания. Имам пред вид всички момчета.

Непрекъснато ръсят някакви коментари, опипват зад ниците на момичетата и д руги глупо сти!

Мисля, че я разбирах какво има пред вид . Права беше. Повечето от момчетата в училище

се д ържаха точно така. Помислих си д али д а не й обясня отношенията межд у Кийлър и Вики,

но по сле се отказах. Не ми беше приятно, че тя ме накара д а защитавам и себе си, и

приятелите си, пък и ме гложд еше съмнение д али въпро сната информация ще д опринесе с

нещо за промяната на нейното мнение.

— И какво искаш тогава? — изрекох накрая. — Да се втурна след теб, за д а ти се

извинявам, или никога повече д а не разговарям с теб?

— Нямам пред става — промърмори Саша, прехапа устни и се вторачи в гърд ите ми. — Не

че го бях планирала. Про сто… не ми хареса.

Изглежд аше напълно изгубена, застанала там, свалила защитната си броня, избягвайки д а

срещне очите ми. Що се отнася д о мен, аз можех д а си стоя там и д о утре, д а тъпча земята

пред нея и д а се опитвам д а измисля д али д а се почувствам яд о сан или виновен. Обаче

звънецът проряза тишината в корид ора и ме зад вижи.

— Часът започва! — отсякох бързо и кимнах към кабинета. Втурнах се към мястото си,

изпълнен с негод увание. Когато хората не те познават, не би трябвало д а им се позволява д а ти

говорят такива неща! Да те карат д а се чувстваш като мухльо, когато ти само си се шегувал!

Нямат право!

Толкова ми е писнало от разочаровани хора, че про сто си нямате на пред става! Мама

беше разочарована, че татко ни напуснал. Холанд беше разочарована, че аз не съм могъл д а го

отрежа. Татко беше разочарован, че Холанд отказвала д а говори с него и че аз не съм желаел

д а прекарвам повече време с него през лятото. Така межд у нас четиримата се установи океан

от разочарования. Понякога имах чувството, че от тези разочарования ставам напълно

безчувствен — или може пък това д а е признак на съзряване, знам ли. Може би чистата рад о ст,

чистото щастие и чистият страх са само за д ецата. А може би про сто ми беше писнало.

Забелязах как главата на Саша се извръща за миг назад , за д а ме поглед не. Направи го

светкавично, като че ли е било случайно и не е имала пред вид точно мен, обаче аз усещах

някаква невид има връзка межд у нас през целия час по английски — като че ли силовото поле

от корид ора бе изтекло в класната стая, за д а се вклини межд у нас. Чувствах го така, както

когато си знаеш, че някой те наблюд ава или след ва, и си наясно, че си прав.

Когато звънецът уд ари, се наложи д а взема решение. При това бързо. Саша вече беше

скочила и се насочваше скоро стно към вратата. Аз се втурнах след нея, решен този път д а не я

изгубвам в тълпата. Не я извиках по име — не се наложи. Тя се закова на д есетина крачки пред

мен и ме изчака д а я настигна.

— Зд расти — изрече. Думата се стовари с трясък на под а.

— Зд расти — отговорих. — Това ти ли си наистина, д ето разговаря с мен?

— Караш ме д а се чувствам крайно неловко. — Този път сериозните й кафяви очи се

взираха право в моите, което бе д обре като за начало.

— Ти започна — казах.

Думите се изнизаха от устата ми по същия начин, както когато в спортния магазин се

появи някое хубаво момиче. Но вед нага си д ад ох сметка, че тази тактика при Саша няма д а

проработи. Очите й сякаш се взираха право в д ушата ми. Глупости — казваха. Много си надут,

Ник! С кого си мислиш, че разговаряш? Но какво д руго д а кажа с този неин номер за

невид имо ст, който непрекъснато ми погажд а? В прод ължение на няколко секунд и межд у нас

се възцари мълчание. Аз затърсих правилния под ход , очаквах реакции, преповтарях по след ния

час в главата си. Но какво правя тук? Как се случи това?

— Виж какво — започнах бавно, — мисля, че разбирам какво искаш д а кажеш. Но аз не

съм точно такъв. Нямам пред става защо изобщо ти го казвам, но… — Оглед ах корид ора в

търсене на маршрут за бягство. — Окей. Сега трябва д а тръгвам. До скоро!

Започнах д а се обръщам, д а изчезвам — този път наистина, обаче Саша сграбчи ръката

ми. Лекичко. Имаше д ребни момичешки ръце, ръце, които не биха могли д а пред отвратят

ничие изчезване.

— Почакай! — каза.

Аз се заковах на място, с тяло, полуобърнато настрани към корид ора. Свед ох поглед към

очите й и там вид ях, че това също не го беше планирала и че нямаше никакво понятие какво

д а каже сега. По сле тя пусна ръката ми, но го направи съвсем естествено.

— Е, какво смяташ д а правиш това лято? — попита. — Ще ход иш ли някъд е?

Ед ва не се изхилих. Всичко беше толкова странно — аз д а тичам след нея по корид ора, а

тя д а хваща ръката ми и д а се прави, че в това няма нищо ненормално. Поглед нах крад ешком

към миниатюрните ръце на Саша. Ноктите й бяха практично изрязани и перфектно чисти.

Нямаше никакво съмнение, че не се опитва д а впечатли никого с маникюр. Дани пък

непрекъснато си лакираше ноктите, д аже и на краката. И на пъпа си имаше ед на суперсекси

халка, която майка й беше позволила д а си сложи още миналото лято.

— Не. Про сто ще работя — отговорих, като преглътнах смеха си. Усещах го как пълзи

под кожата ми, опитвайки се д а пробие възд уха, но не му позволявах. Знаех, че на Саша никак

няма д а й хареса, ако точно в този момент се разхиля — пак ще се яд о са и ще се разочарова от

мен. — И ще се мотая. Нямам никакви конкретни планове — прод ължих. Татко от няколко

месеца ме тормозеше д а съм отишъл през лятото при него, обаче аз си имах перфектното

извинение — работата в спортния магазин. Нямаше начин д а пътувам от тях д о Кортланд .

Пътуването с кола отнемаше д ва часа, а като се има пред вид , че ед ва миналия месец бях

навършил шестнайсет, ми трябваха още сед ем месеца, д окато получа шофьорска книжка. —

Ами ти?

— И аз нищо о собено — отговори тя. — Както вече ти казах, ще д авам уроци.

Да бе, вярно, лод ките. Не бях в състояние д а измисля никаква умна реплика по този

повод . Имах чувството, че някаква огромна черна д упка поглъща разговора ни. Първо на

първо, изобщо не трябваше д а хуквам след нея. Сигурно за това, че д о този момент никога не

си бяхме говорили, си има причина. Нямаме нищо за казване. И точка. От цялата тази история

бях започнал д а се изнервям — а точно това ми трябваше сега, нещо д а наруши летните ми

трепети.

— Ако искате, можете някой д ен д а се отбиете на езерото с Нейтън — прод ължи тя. —

Мога д а ви вкарам безплатно на плажа.

— Ами Кийлър?

Саша ме изглед а с присвити очи. Не може ли да спрем да се караме по този въпрос, Ник?

А на глас изрече:

— По-скоро не. — Звучеше като го спожица Рейнс — гласът на зрело стта и интелекта.

— Пошегувах се — побързах д а заглад я положението аз, като се усмихнах, за д а д окажа

намеренията си. — Окей, ще кажа на Нейт. А и ти — ако ти трябвам, знаеш къд е д а ме

намериш. — Истината бе, че не бях в състояние д а разгад ая Саша. Не бях сигурен д али

момиче, което ме нарече ед ва ли не пълен ид иот, е искрено, канейки ме при нея на плажа.

Доко снах я по рамото, този път твърд о решен д а си тръгна и изпълнен с нетърпение д а го

направя. — Приятна лятна ваканция!

— Да, на теб също — кимна тя и пъхна ръчичките си на д еветгод ишно момиченце в

д жобовете си.

— Благод аря — кимнах и аз и се понесох със скоро стта на светлината по корид ора.

Още първата крачка ме накара д а се почувствам по-д обре. Усложненията на момичешкия

фронт изобщо не влизаха в плановете ми за лятото. Мечтаех си за точно обратното — д а се

понеса по течението, без никакви извинения или обяснения. Чисто. Непланирано. Перфектно.

Такова трябваше д а бъд е лятото ми. Никой не трябваше д а бъд е в състояние д а ме накара д а

сторя нещо против волята си, нито д а ме изпълва с чувство за вина. Исках всичко през

ваканцията на моята шестнайсета год ина д а върви глад ко и безметежно.

По пътя към часа по изобразително изкуство се отбих д о шкафчето на Кийлър. Ушите ме

сърбяха д а разбера причината за онази мръснишка усмивка на устата му. Всеки си има мръсни

мисли. Нали така беше казала Саша онзи д ен в мола? И какво толкова му е лошото д а

размишляваш на глас? Млъквай! , казах си. На кого му пука какво мисли тя?!

— Зд расти, човече! — плесна ме Кийлър по рамото. — Тъкмо се чуд ех къд е си се забил!

Търсих те навсякъд е!

Заковахме се пред затвореното му шкафче, готови за д ействие.

— Е, какво е онова нещо, д ето било само за моите уши? — под каних го аз, изхвърляйки

набързо от мислите си по след ния час.

— Хей, човече, голям си късметлия, д а знаеш! — възкликна Кийлър и се ухили д оволно,

пред вкусвайки новината, която има д а ми съобщи. — Ще ти хареса, д а знаеш! Обаче го играй

изненад ан, когато тя го направи!

— Какво? — Гласът ми се изпъна като опънато ластиче. Нямах пред става, че новината

касае точно мен — това вече нагнетяваше напрежението с още д ве ид еи.

— Така! — Кийлър положи максимални усилия д а се овлад ее, което от негова страна не

беше голям успех. — Искаш ли д а чуеш какво чух, а? — Сниши глас и привед е глава към мен.

— Новината ид ва от Вики, така че е стопроцентова! — Направи пауза и д вамата се

заслушахме в бесните уд ари на сърцата си. — Клюката твърд и, че Дани се канела д а ти под ари

нещо специално на партито утре!

Зяпнах. По сле се насилих д а си затворя устата и притиснах тетрад ките към гърд ите си.

— Я стига! — извиках невярващо. — Ако това е някаква шега…

— Никаква шега, човече! — извика Кийлър и ми се усмихна ед ва ли не с бащинска

горд о ст. Най-добрият ми приятел! Колко се радвам, че най-сетне ще разбере какво е това

свирка! Понякога броените мигове могат д а бъд ат много емоционални. — Смяташ ли, че бих

се пошегувал с нещо толкова сериозно, а? — изглед а ме обид ено той.

— Но от къд е на къд е ще говори такива неща? — запитах се на глас аз. Иначе тялото ми

вече барабанеше под кожата ми, изчакваше.

— Доколкото успях д а схвана, искала технически съвет — обясни Кийлър и ме хвана за

рамото. — Обаче не си го чул от мен, ясно ли е? Про сто се отпусни и се наслад и на мига! —

Засмя се, облегна се на шкафчето си и д опълни: — Изглежд аш като в шок, човече! Мамка му!

Над явам се д о утре д а не промени решението си! Това опред елено ще бъд е гад но!

— Аха — не казах, а по-скоро го изд ишах.

Ето! Разбирате ли сега какво имах пред вид , като говорех за но сене по течението? Често

нещата се случват от само себе си, без никой д а ги насилва. Отговорите търпят промени, а

след това и нови промени. Може би този път ще се окажа от правилната страна на ситуацията.

Може би перфектното ми лято ще започне точно от това парти — Дани с нейната халка на

пъпа, с д ългата й руса ко са ще направи онова, което толкова д ълго чакам. Отпуснах гръб на

шкафчето д о Кийлър и му се ухилих. Чувствах се като юлско слънце, на около петнайсетина

град уса от изпаряване.

Четири

След д ългоочаквания купон д вамата с Дани започнахме д а прекарваме известно време

заед но. Ама нищо о собено — няколко само стоятелни го стувания у тях и ед но ход ене на кино.

Може д а се каже, че всичко беше отчасти уд оволствие, отчасти — зад ължение. Балансът

изглежд аше д обър. И за д вама ни. Тя не беше от онези момичета, които започват д а опред елят

правила, когато нещата стигнат д о сексуалната сфера. Ед инственото, което искаше д а знае,

бе, че не се занасям с д руга. Мотаенето с нея от време на време бе също д обра ид ея. Не исках

д а си помисли, че вече не д ържа на приятелството ни.

И пред и д а сте започнали д а си мислите нещо, д ържа д а под чертая, че д вамата никога не

преспахме заед но. Вярно, вървяха д руги сексуални д ейно сти, но така и не стигнахме д о

същината. Понякога се питах д али изобщо искам д а го направя. Вече бях започнал д а се

притеснявам, че правилата внезапно ще се променят, ще ме приклещят и зад ушат, д окато

някоя прекрасна сутрин не се събуд я сгод ен за нея. Не исках Дани д а става приятелка нито със

сестра ми, нито с майка ми, д а започне д а ми избира д рехите и д а ми се обажд а непрекъснато,

за д а ми се оплаква от лятната си работа. Сигурно щях д а бъд а по-ентусиазиран от ид еята д а

започнем д а спим заед но, ако имах някаква гаранция, че ще можем д а избегнем въпро сния

сценарий. Тревожеше ме също така вероятно стта, че вед нага, след като преспим, ще пожелая

д а се прехвърля на някоя д руга — например на ед но от онези д ългокраки момичета с

изд ухани ко си, които непрекъснато влизаха в спортния магазин, за д а търсят маратонки. Не че

бях взел някакво твърд о решение, но все пак д ържах д а не оплескам нещата с Дани, ако

нещата се развият в тази по сока. Затова запазването на отно сителната необвързано ст межд у

нас о ставаше като че ли ед инственият правилен отговор.

— Ти не искаш приятелка — каза ми ед на вечер Нейтън по телефона. — Искаш секс! —

Прозвуча като обвинение, макар че Нейтън не беше от хората, които обичат д а съд ят д ругите.

— Всъщно ст и аз не знам какво точно искам — отвърнах. — А може и д а не искам д а

бързам д а разбера.

— О, я стига! — сряза ме Нейтън. — Разбира се, че бързаш! Ти си точно като Кийлър! Вие

д вамата сте род ени хищници!

От устата на Нейтън това изобщо не звучеше като комплимент. Тримата бяхме стари

приятели — наблягам на стари. А те д вамата вече се вижд аха ед инствено в мое присъствие.

Аз бях спойката, която ги д ържеше заед но — или поне им помагаше д а се преструват, че е

така. Нямам пред става защо прод ължавахме с този театър, о свен ако не е зарад и мен. Лично аз

под хожд ах твърд е сантиментално към приятелското ни минало — празнували сме заед но

толкова много побед и и сме тъгували за толкова много глупави загуби. Но нещата не опираха

само д о хокея. Про сто тогава знаех, че мога д а разчитам на тях, а те — на мен.

Кийлър беше страхотен по време на развод а на род ителите ми — непрекъснато ме

разсейваше с нещо, не ми позволяваше д а се засед явам и д а роня сълзи зарад и внезапното

напускане на баща ми. Спомням си, че по ед но време мама беше започнала д а ме моли д а не

излизам толкова много с Кийлър, за д а сме „прекарали известно време заед но, та д а се

ад аптираме към този факт като семейство“. Много ме беше вбесила, ама направо не знаете

колко! Как пък вед нъж не й хрумна, че точно това ми помага?! А нейните д уми с нищо не ми

помагаха. Ед инственото, което означаваха, бе тримата д а си сед им вкъщи и д а оплакваме

самотата си. По този въпро с си говорех с Нейтън, с когото пък прекарвахме много часове на

телефона. С него се говореше по-лесно, отколкото с Кийлър.

Вярно е, че приятелството ни си е имало и своите приливи и отливи — като всички

о станали. На Нейтън не му беше никак лесно, след като се отказа от хокея. Баща му е от онези

типове, които, макар че изглежд ат като бъчви, смятат за свестни ед инствено онези, които се

занимават с някакъв спорт. Та можете д а си пред ставите как прие новината за напускането на

Нейтън. Въпреки че понякога си мисля д али той не го направи точно зарад и това — за д а го

вбеси. Понякога човек прави такива неща, макар д а си знае, че и него ще го заболи. Но ако е

наясно, че д ругият ще го заболи повече, сигурно си казва, че си струва.

Но повечето от тези неща в момента нямаха никакво значение. Значение имаше

ед инствено фактът, че аз не съм „род ен хищник“. Не мога д а отрека, че се бях над ървил, но

чак пък хищник… Ако бях такъв, д о сега отд авна д а го бях направил с Дани, при това без

въобще д а се замислям! А аз се замислях. За не ед но и д ве неща.

— Такова ли ти е мнението за мен? — повиших глас. — С ед на д ума, че съм зад ник?

— Не ми се прави на обиден, Ник! — извика Нейтън. — Никога не съм казвал, че си зад ник!

Очевид но про сто още не си готов за сериозна връзка.

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо. — Съд еше ме човек, от когото най-малко бях

очаквал присъд и.

— Нали знаеш, че Кийлър би приел тези мои д уми като комплимент?

— На мен пък не ми прозвуча така! — срязах аз приятеля си. — Вероятно вече започваш

д а се объркваш с кого говориш. Може би д ълбоко в себе си ти се иска д а звъннеш на Кийлър и

д а си наваксате изгубеното! Мина д о ста време, нали?

— Така си е — възд ъхна Нейтън в телефонната слушалка. — Е, може пък и д а ревнувам.

— Какви ми ги приказваш, за бога?!

— Ами… — Нейтън замълча и д о ухото ми д о стигна смехът, който се лееше от неговия

телевизор. — Ти имаш избор — можеш д а бъд еш и с Дани, и с всички онези момичета, които

непрекъснато срещаш. С д руги д уми, не ти е труд но д а си намериш някоя, ако поискаш.

Ед инственото, което трябва д а сториш, е д а излезеш от вас и — бинго! Вече чака поред ната,

готова д а ти стане гад же!

— Аз нямам гад же — вметнах ни в клин, ни в ръкав.

— Все тая. Ама можеш д а си намериш, ако поискаш. Ник, ти на практика би могъл д а

имаш всяка, която си пожелаеш!

— И ти можеш д а срещнеш някой — изрекох неопред елено и стомахът ми се преобърна в

пред вкусване на отговора му. — Теб всички те харесват.

— Не и онези, които харесвам аз — отговори той. — И не мога д ори д а им кажа как се

чувствам! — От телевизора му избухна нова порция смях, уд обно запълващ сконфузената

тишина межд у д вама ни. Пред положих, че се опитва д а реши д али д а ми каже, макар пък

лично аз д а нямах никаква пред става как д а реагирам.

— Окей — възд ъхна тежко, сякаш бяхме взели някакво решение по време на мълчанието

си. — Окей!

Хайде, изплюй камъчето най-сетне!

— Онзи французин, за когото ти разказвах. От работата. Ксавие — прод ължи накрая. —

Вчера го чух как говори с ед на от сервитьорките, и знаеш ли какво каза?

— Какво? — Гърлото ми пресъхна.

— Каза: „Онзи млад пед ал от кухнята непрекъснато ме след ва с умилителен поглед !“

Обаче това не е вярно, Ник! Аз не го след вам! Истината е, че го мразя и в червата! Толкова се

над ува! И защо? Защото е красив! Сигурно така се е д о сетил — сигурно ме е забелязал, че го

глед ам, защото това пък е вярно. — Това по след ното Нейтън го прошепна. — Разбери, този

човек го мразя! Мразя го от д ън д уша! Но не мога д а спра д а го глед ам!

Ясно. Ето, че най-сетне си призна. За първи път.

— Няма нищо, Нейт — заговорих с необичайна решително ст аз. — На всеки му се е

случвало д а попад не в странни ситуации, нали така? — Например като мен и Саша в корид ора

на д аскало.

— Да д е, ама тази е повече от странна, Ник! — Прозвуча сериозно уплашен. На негово

място и аз бих бил уплашен. Не е малка работа д а си признаеш под обно нещо.

— Ще бъд е точно толкова странна, колкото ти позволиш, Нейт! — Не бях свикнал д а

вод я под обен разговор с приятеля си, но знаех, че точно сега не мога д а го пред ам. — Той не

знае нищо със сигурно ст, нали така? Ти не си му казвал нищо, нали?

— Не съм. Обаче той е прав. Наистина ми харесва. Много!

— Това няма значение! — прод ължих д а нарежд ам мъд ро. — Важното е, че не го знае със

сигурно ст!

— Не става въпро с само за него. А за всички! Аз… Дали някога ще мога д а харесам

някого и д а му го покажа, и… — Тук гласът на Нейтън заглъхна, а по сле отново започна, но

толкова тихо, че трябваше д а се напрегна, за д а го чувам. — Цял живот ли ще трябва д а се

д ържа като някакво си неутрално, безполово същество?

Межд у нас отново се настани тишина. Този път сконфузена. Никога не бях поглежд ал на

нещата от този ъгъл — че ограниченията на д ругите могат д а ограничат и теб. А по сле

Нейтън, звучащ толкова близо, като че ли стоеше точно д о мен, прошепна:

— Ти знаеше ли?

— Не бях сигурен.

— Аз бях. Обаче не знаех какво д а правя — изрече тъжно той.

— А сега?

Нейтън се засмя и отвърна:

— Може пък д а взема д а пробвам новината върху Кийлър — нещо като пробна репетиция

за пред баща ми! Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че Кийлър може би също се е д о сетил.

— Хубаво — възд ъхна Нейтън. — Така поне ще бъд е по-лесно.

* * *

Не споменах пред Нейтън нито за езерото, нито за Саша. Не че бях забравил. Про сто

реших, че от моя страна вече не се изисква нищо. Няма начин някой д ен Саша д а не го срещне

— тогава ще го попита. Може пък той д а реши д а се отбие при нея и д а й спод ели онова, което каза на мен. Или пък ще го зад ържи само за нас, тримата. Не ми изглежд аше като твърд о

решен на някакви окончателни д ействия. Прекарваше д о ста време в онзи сайт за тийнейд жъри

гейове и лесбийки, за д а се запознае с проблемите на д ругите. И всеки път, когато

разговаряхме, ми разказваше за някой от тях. Каза ми за онова пакистанско момче, д ето

тринайсетгод ишната му сестра му ход ела на го сти всяка сед мица, макар че род ителите му се

били отказали от него; за онази о семнайсетгод ишна, която обичала тройки, защото й било

по-приятно с момичета, отколкото с нейния приятел; за ед ин четиринайсетгод ишен тип,

който го направил с най-д обрия си приятел, когато били пияни, а по сле бил твърд е уплашен,

за д а го обсъд ят.

Кийлър пък ми спод ели, че от цялата тази история го побивали тръпки. Безсъмнено

съчувстваше на Нейтън. Знаеше, че му е много тежко, но му беше кофти, зад ето не знае какво

точно д а му каже. Лично аз не смятах, че има някакво значение какво казваме на приятеля си

— важното е, че го слушахме. Признавам, че някои от под робно стите и на мен ми ид ваха в

повече, обаче Нейтън като че ли усещаше тези моменти и бързо се поправяше — като

например онзи път, когато започна д а ми описва Ксавие — как циганският му поглед и

силният му квебекски акцент, който се търкалял в д ълбините на гърлото му, създ авали

впечатление за „сексуална жестоко ст“.

— Вед нъж каза, че бил зад ник — позволих си д а му напомня аз.

— Такъв е — призна Нейтън и побърза д а смени темата.

Откровението на Нейтън беше ед ва втората изненад а за това лято (за първо броя

промяната на решението на Дани). Налагаше се д а взема някои извънред ни смени в магазина,

за д а замествам хора в отпуски. Иначе д ните ми бяха по-мързеливи от нощите. На работа

имаше пред о статъчно време д а зарежд ам рафтовете и д а уд ължавам почивките си (когато,

разбира се, менид жърът Брайън не се мотаеше наоколо). Това може и д а ви звучи д обре, ама

истината е, че беше ад ска д о сад а. Разполагах с твърд е много часове, които трябваше д а

запълвам с глупави бръщолевения с клиентите или д а слушам как Грейсън ни запознава с

под робно стите на по след ната си сексуална авантюра. Тогава разбрах, че понякога човек

харесва някого само защото не е прекарал с него или нея д о статъчно време, за д а го разбере

що за стока е.

Тази сед мица Грейсън ми лазеше по нервите за втори път. Беше започнало д а ми писва от

тази негова наперено ст. Глед аше женските така, сякаш целият свят бе негов. Улових се как си

казвам, че Саша автоматично ще намрази този тип. Ще присвие очи и ще го изглед а на кръв.

Лично аз не по стъпвам като него. Ето, като изключим Нейтън и Кийлър, не съм казвал на

никого за нас с Дани.

— Ти никога не ми казваш нищо, човече — отбеляза сега Грейсън, сякаш разчел мислите

ми. — А не може д а си нямаш нещичко! Не ме о ставай д а монополизирам разговора!

— Пред почитам д а не говоря за тези неща — отговорих небрежно. — Затова.

— Да бе, д ържиш д а се изкараш много мистериозен и гад ен, а? Е, няма нищо. Твоя си

работа.

Мистериозен и гад ен. Да, това съм аз. Вече наистина започвах д а мразя Грейсън. Оглед ах

магазина в търсене на клиенти, спешно нужд аещи се от мистерии и д руги под обни. И очите

ми попад наха на ед на женска форма, тъкмо влизаща в магазина. Тя ме вид я и вед нага се

насочи към нас с Грейсън. Саша Ясински! Загоряла, отпочинала, с изсветляла от слънцето ко са.

Грейсън се плъзна безшумно зад мен и с всяка нейна след ваща стъпка към нас излъчването му

ставаше все по-отвратително.

Насочих се право към Саша и се ухилих, сякаш нейната поява е най-хубавият миг в

живота ми. Забелязах, че на д ънките й има нарисувани миниатюрни жълти цветя, а краката и в

маратонките са бо си. Ухаеше на слънце и д иня.

— Зд расти! — позд равих, заковавайки се пред рафтовете с бейзболните шапки. — Как си?

— Благод аря, д обре — отвърна тя и прокара пръсти през ко сата си. — А как върви твоето

лято?

— Интересно — отговорих съвсем сериозно. — А как са твоите уроци?

— Мокри — ухили се тя, наслажд авайки се на собствената си шега. — Трябва д а наминеш

някой д ен.

— Да. Ще ми уред иш д а вляза безплатно на плажа — кимнах, цитирайки д умите й.

— Разбира се. Това е ид еята. — Пъхна нехайно ръце в зад ните си д жобове, поглед на ме и

попита: — Как е? Заети ли сте много? — И кимна по по сока на магазина. Грейсън тъкмо

маркираше някаква стока, а ед но от д ругите момчета насочваше нов клиент към района с

боксовите круши. — Можеш ли д а си вземеш малко почивка? Да хапнем слад олед или нещо

под обно?

— Защо не! — Все още не я бях разбрал напълно, но като че ли вече започвах. Схванах, че

тя наистина много д ържи д а й отид а на го сти на езерото. Ако не беше така, нямаше д а вод им

този разговор, нали?!

Съобщих на Грейсън, че ще изляза за малко, и тръгнах след Саша. Молът беше голям и

както винаги — отвратителен.

— Е, катерила ли си някакви покриви напо след ък? — попитах, като вървях небрежно д о

нея. Вече се чувствах по-спокоен и свобод ен д а я д разня, след като бях разбрал, че

пред имството е на моя страна.

— Напо след ък не — отговори тя, насочвайки се към щанд а на „Баскин и Робинс“. —

Какъв слад олед обичаш, Ник? — попита и плъзна ед на д есетд оларова банкнота към касата.

— Ами… — замислих се аз, но накрая поръчах същото, което винаги си поръчвам —

шоколад ов с парченца шоколад .

— Обичаш слад кото — отбеляза, като си поръча слад олед с шамфъстък и бад еми.

— Май си права. — Усещах как поглед ът й ме пронизва и как обработва отговора ми,

сякаш е кой знае колко важен. Да бе, аз обичам сладкото и съм мистериозен и гаден. След това

незнайно защо изтърсих: — Да ти призная, изобщо не мислех д а ид вам на езерото. Мислех, че

поканата ти не е сериозна.

Това може и д а ви звучи като опит за искрено ст, ама не беше точно така. Истината бе, че

исках нещо от нея — исках д а й д ръпна връвчиците и д а я глед ам как скача. Да, знам, че не е

о собено почтено от моя страна, но така си беше.

— Сигурно мислиш, че не съм се д ържала справед ливо с теб — отбеляза тя, без д а

отлепва поглед от момичето, което в момента сипваше слад олед ите ни. — Но про сто мразя

под обни неща. И сигурно мъничко съм се уплашила. — Очите й отскочиха за миг към моите и

по сле пак се върнаха върху слад олед а. — Истината е, че не бях планирала д а те каня на

езерото, но щях д а се рад вам, ако се беше появил.

Момичето зад щанд а ни под ад е фунийките със слад олед и ние поехме отново из мола.

Когато наближихме спортния магазин, Саша ми хвърли крад ешком поглед и рече:

— Е, очевид но ид еята ми не е била много д обра. — Обърнах се към нея и я заглед ах как

д еликатно отхапва от вафлената си фунийка. Знаех си, че никак не улеснявам нещата. —

Про сто те зърнах в магазина и реших, че ми се иска д а си поговорим. Обикновено не правя

такива неща. — Върху горната й устна се залепи слад олед и тя побърза д а го изтрие със

салфетката си. — Това сигурно е луд о ст! Така д е, нали ход иш с Дани и прочее…

Вижд ах я как затъва още и още в блатото, как тревожно стта й нараства и внезапно

установих, че това изобщо не ми д о ставя уд оволствие, че съвсем сериозно започва д а ми

д омъчнява за нея. Поклатих глава, заглед ах се в пръстите й, стиснали салфетката, и изрекох:

— Аз не ход я с Дани. Про сто сме приятели.

— Така ли? Ама вие сигурно не сте и… Божичко! Започвам д а бъбря несвързано! Когато

пак ме вид иш, би ли ми направил услуга никога д а не споменаваш този момент? Нямам

пред става какво съм си мислела. Случвало ли ти се е д а направиш нещо, без д а мислиш, а

по сле д а се чуд иш как д а го върнеш назад ?

Протегнах ръка и д око снах нейната.

— Няма нищо, Саша.

Плъзнах поглед към д еколтето на блузката й — не д о статъчно д ълбоко, за д а показва

д олината межд у гърд ите й, но д о статъчно д ълбоко, за д а ми позволи д а си го пред ставя.

Пред ставих си как я повалям по гръб, как свалям блузката й и целувам това място. Дали и на

вкус ще бъд е като д иня? Гърд ите ми се стегнаха. Отворих уста и изд ишах д ълбоко.

— Благод аря! — отговори жизнерад о стно тя. — Май вече трябва д а те пускам д а се

връщаш на работа. — Закова се на място и свали ръката си със слад олед а, сякаш вече не й се

яд еше.

— Наистина го мисля. Няма нищо — повторих. — Всъщно ст често си мисля за теб. —

Прозвуча като истина и, като се замисля, общо взето, си беше така. Не се бях сещал много

често за нея след края на училище, но иначе в клас д о ста я наблюд авах. Може пък всъщно ст

д а съм се питал каква е по характер и д а ми се е искало д а разбера. Тогава межд у нас нищо не

беше сигурно и затова е твърд е труд но д а се каже. — Виж какво, сега наистина трябва д а

тръгвам. Но пак ще поговорим. Кога е след ващият ти урок на езерото?

Поглед нахме се в очите и ед ва не се разхилихме.

— Утре след обед — отговори тя.

— Окей. Значи д отогава! Може д а д овед а и Нейтън.

По сле ми хрумна, че включването на Нейтън може би не е най-д обрата обстановка за

разговори. Очевид но беше мой ред д а не мисля какво правя. Гърд ите все още ме боляха от

онова гад но напрежение. Не можех д а престана д а мисля какво ли ще бъд е д а сваля блузката

й и д а погаля онова място.

Тя се ококори, като че ли изобщо беше забравила за Нейтън. Отстъпихме по ед на крачка

ед ин от д руг и тя се провикна:

— Ами Дани? Чувам, че вие…

— Казах ти. Не ход я с нея!

Саша се поколеба. Клепките й запърхаха.

— Окей. Тогава д о утре!

Извъртях се на пети и тръгнах по по сока на спортния магазин. Езикът ми беше залепнал

от слад кия шоколад ов слад олед . Хвърлих го в най-близкото кошче и ед ва устоях на

желанието д а се обърна и д а поглед на към Саша. Все пак си я пред ставих — как върви, с

пръсти, залепени около нежелания шамфъстък. Сигурно се усмихва вътрешно, макар д а не е

все още сигурна в мен. Межд у д ругото, аз също не бях сигурен в себе си. Но д окато се пред ам

и се обърна, тя беше изчезнала.

Пет

Тази вечер след работа се отбих у Дани. Тя затвори бързо вратата на стаята си, сграбчи ме

за зад ника и се притисна в мен. На д олния етаж чичо й бояд исваше антрето и го чувахме как

наставлява майката на Дани с рязък и висок глас:

— Гласуването на избори е социална отговорно ст на всеки инд ивид ! Измъкването е

признак на лено ст!

Включихме телевизора на Дани и си поиграхме тихичко на леглото й. Аз свалих блузката

й и започнах д а целувам гърд ите й, като си мислех за Саша. Обаче работата не вървеше по

план — смятах, че като се залисам с Дани, ще успея д а изхвърля Саша от главата си.

Забелязали ли сте, че нещата никога не вървят така, както сте ги планирали? Пред и татко д а

ни напусне например, мама планираше д а отид е в университет. Искаше д а вземе степен по

социология, д а разшири кръгозора си. А сега хабеше почти цялата си енергия в опити д а

избегне токсичните по след ици от непрестанните си битки с го спожа Скофилд . Самият татко

пък, след като ни напусна, заяви, че по след ното нещо, което му трябвало, било нова връзка.

Скоро на сцената се появи Брид жит.

Затова съм на мнение, че най-д обрият под ход е д а д ържиш плановете си в рамките на

критичния минимум. Добре д е, но тогава защо утре ще ход я на езерото? Защото Саша хареса

есето ми ли? Или защото ме накара д а се почувствам като магаре през онзи юнски д ен в

училище? Не разполагах с отговори — само с ед но странно безпокойство, което ме гризеше

отвътре и ми казваше все пак наистина д а се обад я на Нейтън и д а го поканя д а д ойд е с мен.

Езерото Милсайд беше изкуствено. Около него бяха разположени пред град ията на

горните слоеве от сред ната класа, които, благод арение на пластичните си хирурзи и

треньорите по фитнес ставаха с всяка изминала год ина все по-млад и. По-голямата част от

езерото беше забранена за външни лица, а и за онази от нея, която беше разрешена, трябваше

д а си платиш. Да си платиш, за д а се намокриш. Дивотия! Както и д а е. Двамата с Нейтън

също се под ред ихме на опашката.

— Чувствам се като трето колело — промърмори той. — Няма ли д а бъд е по-д обре и без

мен, а?

Групичка нед од ялани момиченца на пред пубертетна възраст стоеше малко по-встрани от

заград ената част на плажа и се преструваше, че не ни глед а.

— Виж само какво изпускаш! — отбелязах саркастично, като кимнах към тях.

Червеноко со момиченце с лунички и с парчета тлъстини, преливащи точно от грешните

места, ми показа сред ен пръст. Приятелките й се изкискаха и прод ължиха д а се преструват, че

не ни глед ат.

— Не трябва д а ги яд о сваш! — прошепна Нейтън. — Това е територия на бъд ещото ти

гад же!

— А ти си мислиш, че имаш проблеми! — не му о станах д лъжен.

По сле д вамата ед новременно им направихме смешни физиономии, което пред извика

нови пристъпи на д ружеско кискане.

Саша вече беше пред упред ила касиера за нашата поява, така че той про сто ни сложи по

ед ин печат на ръцете и каза, че тя щяла д а ни се обад и, когато свърши урока. Двамата с

Нейтън си намерихме ед но празно местенце на плажа и разстелихме кърпите си. Почувствах се

притеснен, когато се наложи д а си сваля тениската, а след това и засрамен, че съм се

почувствал така. Побързах д а си лепна ед на усмивка с над ежд ата, че Нейтън не е забелязал

този мой миг на колебание.

— Ник, д а не вземеш сега д а се притесняваш от мен? — обад и се той настръхнал. — Не

искам това д а промени нищо, разбра ли? Така д е, в известен смисъл го е променило, но то

няма нищо общо с нас д вамата като приятели!

— Да, знам — побързах д а смотолевя.

— Искам д а кажа, знам, че си хетеро сексуален и това е супер. Да не си мислиш, че сега

ще започна д а се опитвам д а те променя, а?

— Честно д а ти призная, този разговор малко ме поизнервя — казах аз. — Пред полагаше

се ти д а ме успокояваш, а не д а ме изнервяш.

— Нямах пред става, че имаш нужд а от успокоение — отбеляза Нейтън, про сна се по

корем и започна д а рови пясъка с ръцете си. — Отлично знаеш, че тя те харесва. Разбрах го

още онзи д ен в мола.

Аз заслоних очи с ръка и го поглед нах.

— И как по-точно разбра?

— Ами нали знаеш — когато човек е гей, улавя по-лесно женските чувства — каза

шеговито той.

— Жалко, че не можеш д а го използваш и за себе си — отбелязах и се обърнах към него.

— Иначе е д обре д а знам, че не се каниш д а ми налетиш.

— Да, точно затова реших д а ти кажа. — Усещах, че той се шегува, че се опитва д а ме

успокои. — Не че не си готин — напротив. Про сто харесвам по-зрели мъже.

— Млъквай! — про съсках. А по сле: — Ти сериозно ли? За зрелите мъже?

— Аха. Така мисля. Оглед ай се само какви са връстниците ни. Никой няма пред става

какво точно иска и какво точно прави, а ако има, става член на някой клуб по интереси и

изпуска всички готини купони, защото е твърд е фокусиран върху по стигането на нещо и не

си позволява д а върши нищо д руго, защото се ужасява д а не стане наркоман, д а не пипне

СПИН или никога д а не успее д а си намери д обра работа! Това не е д обър начин д а си

прекарваш времето.

— Ти също не си прекарваш времето д обре! — изтъкнах.

— Нищо под обно! — възпротиви се той и зарови и д вете си ръце в пясъка. — Ами ти?

— Не знам. Понякога си мисля, че си прекарвам д обре — отговорих чисто сърд ечно. —

Друг път усещам, че про сто убивам времето в очакване д а ми се случи нещо по-хубаво.

— Вижд аш ли? Ето за това ти говорех! — кимна той.

— Но ти винаги изглежд аш така, сякаш всичко ти е наред !

— Да бе, знам. Аз съм самата позитивно ст — усмихна се той.

— Но напо след ък нещата позагрубяха. Налага ми се д а търся отговорите на твърд е

големи житейски въпро си и порад и това имам чувството, че съм от външната страна на

всичко хубаво, което се случва. Както и сега, на плажа. Не мога про сто д а тръгна и д а

оглежд ам мъжете. Някой със сигурно ст ще ми потроши челюстта. И вед нага ще вляза във

вечерните новини.

— Гад но е — съгласих се аз. — Очевид но всеки си има някакви проблеми, с които трябва

д а се справя.

По сле разказах на Нейтън за онзи д ен в корид ора, за онази работа с Кийлър и Вики и за

това как по сле Саша се втурна покрай мен, сякаш съм невид им, а аз я принуд их д а ми

отговори защо.

Нейтън се обърна настрани, под пря се на лакът и каза:

— Да си знаеш още отсега, че това момиче няма д а ти търпи номерата! Тази уговорка,

която си имате с Дани — при Саша няма д а се получи!

— Да, знам — възд ъхнах.

— Тогава наясно ли си какво правиш? — Въпро сът не прозвуча обвинително — беше по-

скоро като проверка на готовно стта. Не ми беше труд но д а д оловя разликата в тона му. Той

наклони глава, усмихна се и д опълни: — В крайна сметка нещата ти се нарежд ат, не мислиш

ли?

Докато чакахме Саша, решихме д а отид ем д а поплуваме. По сле си купихме по ед на

газирана вод а от бара на плажа и се върнахме при хавлиите си. Няколко минути по-късно я

вид ях как върви към нас, облечена в цял бански. Почувствах се странно, когато я вид ях така,

въпреки че банският беше цял, и се зарад вах, че не сме сами.

— Рад вам се д а ви вид я, момчета! — извика тя и се стовари върху хавлията на Нейтън. —

Имахте ли проблеми с влизането?

Никакви проблеми. Заглед ах се в краката й и забелязах, че са абсолютно глад ки. Както и

под мишниците й, както и всичко, което се вижд аше. Ко сата й беше влажна. Тя я събра с

д ясната си ръка, а с лявата я върза с ластик.

— Както вижд ам, вече сте успели д а поплувате — отбеляза, като кимна към влажните ни

ко си.

— Денят е горещ — отбелязах. Пръстите на краката й бяха точно толкова миниатюрни и

фини като тези на ръцете й. Прииска ми се д а обгърна с пръсти глезена й — про сто за д а

д око сна нещо, което няма д а се разпад не.

— И влажен — д опълни тя.

По сле тримата се засед яхме, заглед ани мъд ро във вод ата. Тъкмо бях започнал д а се чуд я

д али цял д ен ще цитираме свод ки от метеорологичната прогноза, когато Нейтън се впусна в

интересна и безопасна тема — ново сти около познатите от училище и неговата пред стояща

почивка в Аризона. А след това, тъкмо когато бях започнал д а се отпускам, той обяви, че

възнамерявал пак д а се гмурне, и затепа ситно към езерото.

— Нейтън е страхотен! — отбеляза Саша, вперила поглед в гърба му. — Отд авна ли сте

приятели?

— Откакто се помним. Аз, той и Кийлър.

Пред почетох д а не се впускам в под робно сти отно сно скорошния разрив межд у тях

д вамата. Всъщно ст не ми се занимаваше с обяснения. За нищо. Това бе ед но от качествата на

Дани, които харесвах — тя никога не искаше д а й обясняваш. Приемаше нещата такива,

каквито са. Както д ойд ат. Запитах Саша как е минал урока по навигация и по сле се заслушах в

нейния разказ за д ецата в групата й. Чувствах се странно, когато си я пред ставих в ролята на

учителка. Не си спомням кога за по след ен път лично аз бях научил някого на нещо полезно.

Вярно, че научих Холанд как д а си връзва обувките, но това беше пред и цяла вечно ст.

Род ителите ми по светиха месеци наред в опити д а го направят, а накрая мама реши, че

отд авали на този факт твърд е голямо значение и че сестра ми сама щяла д а поиска помощ, когато е готова за това. Обаче Холанд така и не потърси помощта им. Обърна се към мен и

д вамата започнахме д а се упражняваме, д окато накрая тя вече можеше д а си връзва обувките

толкова д обре, колкото и аз. Когато беше хлапе, Холанд влагаше изключително настървение в

научаването на всичко. Искаше винаги д а бъд е перфектна, във всяко ед но отношение.

Вед нъж татко каза, че точно в това се състояла разликата межд у нас — че Холанд

повтаряла нещо, д окато не го усвои ид еално, а аз още от самото начало съм си мислел, че съм

ид еален. Когато го изтърси, ми беше д о ста яд о сан. Двамата с Кийлър бяхме взели колата на

майка му, а по сле я ожулихме, д окато се опитвахме д а я върнем обратно в гаража. Тогава мама

заяви на татко, че не трябвало д а ми говори такива неща, защото щял д а ми създ ад е

комплекси. „Критикуваш самоуверено стта му и се наслажд аваш на собствената си

арогантно ст!“ — бе натъртила. И това беше, когато бях на четиринайсет, малко пред и той д а

ни напусне.

— За какво си мислиш? — попита Саша, излегнала се на кърпата на Нейтън. — Изглежд аш

на светлинни год ини оттук. Впрочем д о ста често изглежд аш така, знаеш ли?

— Не, не знаех — отговорих. — Може д а ми има нещо.

Саша се обърна настрани и се вторачи в мен.

— Да не би д а се чуд иш защо изобщо д ойд е тук?

— Глупо сти! Про сто ми е странно д а си сед я тук, с теб, и ти д а ми зад аваш под обни

въпро си, въпреки че почти не се познаваме. — Отпих от вече поряд ъчно стоплилата се вод а и

я поглед нах с присвити очи. — Вероятно се опитвам д а те разгад ая.

— Е? Какво искаш д а знаеш за мен? — под кани ме тя.

— Про сто така? Като лексикон?

— Е, може би не. — Опита д а се засмее, но не й се получи о собено. — Притесняваш ме.

Това ли искаш всъщно ст?

— Ти също ме притесняваш. — За моя изненад а в гласа ми се прокрад на изненад а. —

Знаеш ли, че често съм те наблюд авал в час по английски? — Давах си сметка, че искрено стта

й ме прави д ързък. Изглежд аше великолепно така, излегнала се на кърпата на Нейтън, с бански,

прилепнал за тялото й като втора кожа.

— Така ли? — изглед а ме тя.

— Аха. — Протегнах ръка и погалих нейната. Беше обсипана с лунички и загоряла от

слънцето. — Нямам пред става какво очакваш от мен. Какво трябва д а стане сега, когато вече

съм тук?

Саша се засмя и свед е поглед към ръката си. По сле рече:

— Нямам никаква пред става.

— А аз си мислех, че ти винаги знаеш какво правиш. В час по английски поне разполагаш

с всички отговори.

— Не съвсем — отбеляза тя. — Про сто обичам д искусиите. В повечето от часовете

нямаме тази възможно ст. Математиката е правила. Науките — факти.

— Да не би д а не обичаш природ ните науки?

— Нищо под обно. Про сто там е различно. — По сле обясни, че баща й бил лекар и че тя

била наслед ила научното му мислене. Призна, че искала д а стане криминолог, защото там

имало категорични отговори, очакващи д а бъд ат разкрити, но същевременно д руга част от

нея обичала д войствено стта, порад и което й било интересно и по английска литература. —

Обичам истории, които не ти казват всичко, които ти о ставят място за мислене. Сънищата са

почти такива. Никога не можеш д а бъд еш сигурен точно какво означават. Например снощи

сънувах, че брат ми има орел и наближава буря и вътрешно усещах, че това има нещо общо с

птицата. Бях ад ски уплашена. Сед ях си в стаята и очаквах бурята д а се разрази, обаче никой в

семейството ми не д аваше и пукната пара за тази работа. Беше ужасно странно! Спомняш ли

си какво сънува снощи?

— Обикновено не си спомням сънищата — отговорих.

Точно в този случай обаче си спомнях, при това твърд е ясно, но информацията не беше

под ход яща за нейните ушички. Вместо това реших д а й разкажа ед ин сън от миналата

сед мица. Пързалях се на най-голямата външна пързалка, която можете д а си пред ставите, но

когато д ойд е време д а се прибирам вкъщи, не можах д а си спомня къд е живея. И колкото

повече се опитвах д а си припомня, толкова повече се паникьо свах.

Саша потъна в мълчание. Претърколи се по корем и промърмори:

— Понякога се питам защо най-лесно се помнят лошите сънища?

— Сигурно защото са повече — пред положих.

— Над явам се д а не е така. Възможно ли е д а ги помним по-д обре, защото са ни

разтревожили?

— Може би. Обаче този разговор започва д а става твърд е фило софски за д ен на плажа!

— Ти не мислиш ли понякога за такива неща? — изглед а ме тя.

— Естествено — свих рамене. — Про сто ряд ко ги споменавам в разговор.

Някъд е по това време Нейтън благоволи д а се върне. Ко сата му капеше, а гърбът му бе

прид обил болезнено розов оттенък.

— Започнал си д а изгаряш! — пред упред и го Саша.

Той се строполи на хавлията си д о Саша и я изпръска със студ ени капки вод а.

— Олеле! — изписка тя и се обърна по гръб. — Колко охлажд ащо!

Нейтън се привед е над нея и разтръска енергично ко сата си като мокро куче. Върху

банския, ръцете й и раменете й се приземиха миниатюрни капчици вод а. Саша се засмя и го

плесна по рамото. Сцената си беше д о ста еротична и мозъкът ми автоматично включи на

бързи обороти. Знаех си, че щях д а ревнувам, ако не знаех истината за Нейтън. По-скоро —

щях д а побеснея.

— Сега е мой ред ! — обявих и скочих на крака.

Насочих се към езерото, нагазих д о кръста, по сле се хвърлих напред и заплувах към сала.

Сигурно точно тук Нейтън бе изгорял — сед ял си е и е изчаквал, за д а ни д ад е възможно ст д а