Ще си останем приятели, нали

поговорим. Над игнах се върху д ървения сал, а по сле се гмурнах обратно във вод ата. Чувствах

се като д елфин — можех д а плувам с часове, без д а се изморя. И за известно време правих

точно това — хвърлях се няколко пъти във вод ата, а по сле отново се връщах на сала. Когато

почувствах, че главата ми най-сетне се прояснява, заплувах към брега и се върнах при Нейтън

и Саша.

— Мислехме, че никога няма д а се върнеш! — пошегува се приятелят ми.

— Про сто се сгорещих — отбелязах. Сто процента истина.

Нейтън кимна и каза:

— Вече трябва д а тръгвам. Смяната ми в ресторанта наближава, помниш ли?

Не, не си спомнях. Но схванах ид еята. Той про сто бе решил д а ни о стави насаме. Чуд ех се

д али Саша му е споменала нещо за мен в мое отсъствие — нещо, което д а го е накарало д а си

сътвори тази измислена смяна.

Слънцето започваше д а прежуря като пещ, затова малко след като Нейтън си тръгна,

д вамата със Саша се преоблякохме и също си тръгнахме. Вървяхме покрай езерото, въпреки че

в д рехите вече бяхме като в сауна. Наливахме се с тонове газирана вод а. По ед но време казах:

— Там, на хълма, има горичка. Искаш ли д а присед нем на сянка?

Изкатерихме се на хълма и си намерихме сенчеста пейка. Лицето на Саша бе зачервено, а

но сът й — порозовял като раменете на Нейтън.

— Но сиш ли си плажно масло? — попитах. — Мисля, че няма д а е зле д а си намажеш

лицето.

Тя извад и някакво шишенце от плажната си чанта и намаза внимателно лицето и ръцете

си.

— Ти също си започнал д а изгаряш — заяви по ед но време. — Да намажа ли и теб?

— Става.

Затворих очи и я о ставих д а размаже маслото с нежните си ръце. Усещах я как се вглежд а

в мен, сякаш ме изучава, а по сле устните й д око снаха моите, меки като перце. Облизах ги

нежно, а след това пъхнах език в устата й. Нежно и бавно. Нещо ми под сказваше, че трябва д а

бъд а много внимателен с нея, защото в противен случай ще съжалявам.

Езикът й се заигра изпитателно с моя. Целувахме се д о ста д ълго. Дясната ми ръка беше

зад тила й, а лявата — върху коляното й. А по сле тя се отд ръпна и се усмихна.

— Това се казва изненад а! — отбелязах.

— Над явам се, че ти е харесала.

— И още как! — Ухилих се и я прид ърпах обратно към себе си. Започнах д а обсипвам с

целувки устните и врата й и по ед но време прошепнах: — Ухаеш на слънце!

— Ти също — кимна тя, а по сле наклони замечтано глава. Тъкмо се канех д а я запитам за

какво си мисли в този момент, когато тя свед е очи и промърмори: — Трябва д а тръгвам. Баща

ми ще д ойд е д а ме вземе в шест и половина. Искаш ли д а те откараме у д ома?

— Окей. — Бях разочарован, че не разполагаме с повече време, а и изобщо не изгарях от

нетърпение д а се запознавам с бащата на Саша. Тръгнахме бавно обратно към плажа, а когато

стигнахме паркинга, на мен внезапно ми хрумна гениална мисъл: — Дай ми телефона си! Ще

ти се обад я!

— Нямам химикал — прошепна тя и оглед а паркинга. Очите й спряха върху ед ин

сребрист д од ж „Дуранго“. Мъжът зад волана на колата я глед аше изпитателно. Саша

примигна, обърна се към мен и попита: — Можеш ли д а го запомниш?

Изрецитира телефонния си номер, а аз го повторих, запечатвайки всяка цифра в главата

си. По сле тръгнахме по слушно към колата на баща й — засега не съвсем приятели, не съвсем

гад жета, не съвсем каквото и д а било. Про сто д вама д уши, които по ед на случайно ст са си

разменили целувки край езерото в горещ юлски д ен.

Шест

Заварих мама в кухнята д а похапва гръцка салата, с крака, вд игнати на съсед ния стол, и

вестник, разстлан на масата пред нея. Когато влязох, тя вд игна очи, о стави вилицата си, сгъна

вестника и изрече:

— Никълъс! Мислех, че ще о станеш д а преспиш у Нейтън. В хлад илника има салата и

хляб, ако искаш.

— Може би по-късно — казах. По сле обясних, че ид вам д иректно от плажа и в момента

все още ми е твърд е горещо, за д а ям.

— До ста си загорял — отбеляза тя, като оглед а лицето ми. — Трябва д а внимаваш със

слънцето! Имаш кожата на баща си. Той винаги изгаряше бързо. — Винаги говореше така за

баща ми, сякаш той беше някакъв д алечен, ряд ко вижд ан род нина — което, може би, си беше

отчасти точно така. — Обад и се Дани. Пред и не повече от д есетина минути. Пита къд е си. —

Мама взе отново вилицата си, набод е ед на голяма черна маслина и д обави: — Трябва д а я

поканиш някой път. Добре е д а ме запознаеш с гад жето си.

— Тя не ми е гад же — изрекох нехайно и забарабаних с пръсти по барплота, сякаш

наистина го мисля. — Про сто сме приятели. — Май напо след ък го повтарям д о ста често.

Мама се смръщи и пъхна поред ната маслина в устата си. Откакто татко ни напусна, през

лятото яд яхме обикновено само това — студ ени салати и нарязано студ ено месо. Мама

твърд еше, че не можела д а понася тежки ястия в горещините.

— Вече нищо не ми казваш! — оплака се тя. — А пред и беше толкова отворено

момченце! Сега трябва д а ти изтръгвам всяка д ума с ченгел от устата!

— Няма нищо за казване. — Ха! Отворено момченце значи! Да не би д а очаква д а се

покатеря в скута й, д а я прегърна през врата и д а й разкажа всичко, което се е случило д нес на

д етската площад ка? След д есет год ини някои неща се променят, мамо!

— Винаги казваш така — прод ължи тя. — А поне с баща си разговаряш ли за тези неща?

— Кои неща? — попитах, леко повишавайки глас. — Не може ли д а не го обсъжд аме?

— Кое? — Мама забод е вилицата в сред ата на салатата си и ме изглед а свирепо.

— Про сто няма проблеми! — свих рамене. — Не вижд ам защо трябва д а се заяжд аш с

мен.

— Добре тогава — възд ъхна тя и вд игна ръце. — Добре, Никълъс!

— Хубаво — кимнах и побързах д а се отд алеча от барплота. — По-късно ще хапна.

— Добре — повтори уморено тя.

Отид ох в д невната, тръшнах се на д ивана и грабнах д истанционното. Холанд сед еше в

ед ин от фотьойлите със слушалки в ушите и книга в ръка. Тя е ед ин от най-умните хора,

които познавам, и хубавото е, че за разлика от повечето умници, никога не го крие. Над явах се

гимназията д а не я развали и д а я превърне в ед но от онези момичета, които непрекъснато си

сверяват часовника по момчетата, за д а са сигурни, че ги забелязват. Или още по-лошо — д а

започне д а се изживява като гениална и д а не д опуска д о себе си никой с коефициент на

интелигентно ст по-малък от 130.

До скоро мислех и Саша за точно такава, но ето че д нес, на плажа, тя не се бе д ържала

като гений. Беше толкова хубаво, когато я целувах, че не можех д а се възд ържа д а не си

пред ставям как би било и по-нататък.

— Мама каза ли ти, че те търси Дани? — попита сестра ми, като вд игна очи от книгата

си.

— Да! — озъбих й се аз. Не може ли да минат поне десет минути, без някой около мен да

спомене Дани?!

— Хубаво д е! — вд игна ръце тя. — Не е необход имо вед нага д а ме хващаш за гърлото!

— Извинявай! Про сто пред и малко мама пак беше решила д а ми мели сол на главата

зарад и гад жетата ми.

— Така ли? — присви очи Холанд . — И ти какво й каза?

— Няма нищо за казване — натъртих аз.

— Лъжец!

Ухилих се и прошепнах:

— Е, може би нищо.

— „Може би нищо“ не е същото като „нищо“, Ник!

— Права си — кимнах и се заех с крайно отговорната зад ача по смяната на канали с

д истанционното. — Обаче това не ти влиза в работата, Холанд !

* * *

Майката на Дани беше над ула климатика д о точката на замръзване. Благод арение на чичо

й, сега стените на стаята й бяха перфектно бояд исани — в блед о бежово, без никакви бучки!

Безупречният им вид прид аваше на къщата още по-студ ен вид . Прид ърпах Дани под од еялото

д о мен и за момент се запитах д али ед на невинна настройка на климатика у д ома не би

поправила апетита на мама и не би я накарала д а сготви по изключение и нещо топло.

Дани не ме попита какво съм сънувал снощи. Очевид но не й се приказваше. Както

впрочем и на мен. Мислех си, че всичко ще си прод ължи по старому и че няма д а ми се наложи

д а се притеснявам за никого. Мислех си всичко това някъд е около час, но по сле вината ме

сграбчи за гърлото и започна д а хапе. Вероятно си мислите, че съм се почувствал виновен,

зад ето съм целувал Саша, а сега съм с Дани. Но не беше така. Не можех д а спра д а мисля за

глад ката кожа на Саша и за начина, по който извика, когато Нейтън я намокри. Саша никога не

би ме целунала, ако знаеше за Дани. Сигурно щеше д а си каже, че про сто бройкам

момичетата.

— Какво ще кажеш д а слезем д олу и д а поглед аме нещо? — пред ложих, като се изправих

в леглото. — Не можем непрекъснато д а стоим в стаята ти! Дали всъщност не си измислях

извинение, за да се измъкна от леглото на Дани? Безкрайно глупаво от моя страна. Обаче

наистина ми се искаше д а се измъкна от това легло. Мислех си глупави неща, опитвах се д а

измисля как д а прекратя сексуалните елементи и д а запазя приятелството си с нея. Хората

непрекъснато го правят, нали така? Не е кой знае каква работа! В крайна сметка ние с Дани

така и не сме гад жета, нали?!

— Можем д а прод ължим д а си лежим и д а глед аме някое д ивид и на лаптопа ми. Хубаво е

про сто д а си лежим голи, не мислиш ли? — каза Дани.

Да д е, ама…

— Мисля, че може би не трябва д а го правим — казах и вед нъж започнал, про сто не успях

д а се спра. — Не ми се струва много правилно. Ти вероятно трябва д а бъд еш с човек, който

би искал д а има сериозна връзка с теб, д а бъд ете истински гад жета. — Тук Дани сед на д о мен

и прид ърпа од еялото към себе си. — Искам д а кажа… така д е… харесвам те. Даже много те

харесвам. Но смятам, че е най-д обре д а си о станем приятели, а това сега ще разруши

приятелството ни, не мислиш ли?

Колкото повече се взираше в мен Дани, толкова повече поруменяваше. Реших, че сигурно

ще се разреве и ми се прииска д а можехме д а превъртим набързо напред д о онази част, къд ето

аз трябва д а се почувствам като ид иот. Обаче тя пусна од еялото и започна д а се облича.

— Има д руга, нали? Познавам ли я? — Звучеше по-спокойна, отколкото изглежд аше, а

когато се извъртя отново към мен, руменината й беше изчезнала.

— Дори не съм сигурен д али има д руга.

— А тя има ли си име? — настоя Дани.

Аз протегнах ръка към под а и взех боксерките и тениската си.

— Само не се яд о свай! Межд у нас няма нищо и…

Дани сложи ръцете си на кръста и се заглед а в мен как се обличам. С всяка след ваща

секунд а въпро сът й набираше все по-голяма сила.

— Казва се Саша Ясински — признах неохотно, д окато обувах д ънките си. — Но ние не

ход им или нещо под обно.

Дани отпусна ръце, направи гримаса и отсече:

— Правиш огромна грешка! Тя не е твой тип! Само след д ва д ена ще бъд еш отегчен! До

смърт!

— Е, това не е много любезно от твоя страна. — И глупаво, като се има пред вид , че

излиза от моята уста. Вд игнах си ципа и реших д а си затворя устата.

Дани ме изглед а смръщено и изрече:

— Само ми помогни д а оправим леглото, Ник. А по сле си свобод ен д а си тръгваш!

Така и направихме. Помогнах й д а опъне чаршафите, а по сле напуснах д ома й и излязох

навън, във влажната пещ. На част от мен й ид ваше д а си уд ари зад ника в тавана от рад о ст.

Друга част обаче се притесняваше, че Саша няма д а ме харесва д ълго, въпреки че фактите

сочеха точно обратното. На всичко отгоре вече умирах от глад , а си знаех, че вечерята пак ще

бъд е символична.

Прибрах се пеша. Чувствах се изпразнен като рибна консерва. Когато стигнах д о нашата

къща, я заварих празна. Първото, което направих, бе д а пъхна ед на пица в микровълновата.

Изяд ох я пред телевизора, заед но с кутийка лед ено студ ена кока-кола. Опитвах се д а не мисля

за по след иците от онова, което току-що бях сторил. А по сле второто нещо, което направих,

бе д а вд игна телефона и д а набера номера на Саша Ясински.

Седем

Род ителите на Саша бяха създ али безкраен списък с правила по отношение на момчетата.

И точно те превърнаха лъжите в необход имо ст. Още от самото начало. От време на време

прекарвахме вечерите у тях, като вечеряхме, а по сле глед ахме телевизия в стаята д о кухнята.

Понякога ход ехме и у д ома, а майка ми най-сетне се почувства поласкана, че съм я запознал с

гад жето си. Но през повечето от времето ход ехме в мола, на кино, на плажа или д иректно в

моята стая след обед (благод арение на алибитата, о сигурявани от Линд зи и Ясмин). Холанд

никога не ни изтропа. Не че там се случваше кой знае какво. Саша бързо д ад е д а се разбере, че

за много неща все още не е готова. Казах й, че нямам нищо против и в известен смисъл си

беше точно така. Изобщо не исках д а я пришпорвам.

Не че нещата стояха толкова про сто. Защото аз наистина я желаех. Непрекъснато си

мислех за нея. Понякога си пред ставях как д вамата правим онези неща, които правехме с

Дани. Друг път се улавях, че набирам мобилния й, само и само д а й изтърся някоя глупо ст.

Като онзи път, когато й звъннах само защото някаква песен ми напомни за „Неизпратено“ —

любимата песен на Саша на Аланис Морисет. Имаше и случаи, когато глед ахме заед но „От

местопрестъплението“, но по телефона и през рекламите си говорехме. При ед ин такъв

случай накрая Саша внезапно каза:

— В събота ще трябва д а глед ам ед ни хлапета. Искаш ли д а д ойд еш и ти?

— Не знам — изрекох с прегракнал глас. — Какво казва списъкът с правила по този

въпро с?

— Същото както винаги — отговори тя. — Обаче семейство Уилкинсън ще се приберат

чак след полунощ. — Боже, д ва часа и половина след вечерния час на Саша! Ид еята ми

хареса, но се изненад ах, че го пред ложи точно тя. Не обичаше д а нарушава правилата,

опред елени от род ителите й. — Наближава краят на лятото — прод ължи тя. — Когато почнем

училище и ти тръгнеш на хокей и д руги под обни, няма д а имаме много време д а се вижд аме.

— Сигурно — съгласих се аз, въпреки че ид еята изобщо не ми хареса.

И без това напо след ък Кийлър непрекъснато ми мелеше сол на главата, че съм зарязал

тренировките. За цялата ваканция успях д а участвам само в д ва сред нощни мача и уд арът ми

със стика беше започнал д а ръжд ясва. Знаех си, че през есента ежед невните тренировки и

натовареният график на срещите ще оправят всичко, но д о този момент никога не бях излизал

д отолкова от форма.

— Отсега си знам, че ще ми липсваш — прошепна Саша.

Усмихнах се и отвърнах:

— Но все ще намираме време и за нас, нали?

Няма съмнение. Е, вероятно вече няма д а имаме време д а глед аме „От

местопрестъплението“ по телефона, но иначе за нас д вамата все ще успяваме д а открад нем

по някой и д руг час. Знаех си, че не бих могъл д а изд ържа повече от сед мица, без д а я вид я.

Странна работа е това животът. Минават месеци, без изобщо д а забелязваш съществуването

на някого, а по сле най-неочаквано — бум! — и ставаш емоционално пристрастен към него.

Науката може би ще го отд ад е на разните там химикали, гените или нещо точно толкова

логично, но ако питате мен, аз не вижд ах никаква логика във всичко това.

Понякога улавях Саша как ме целува с отворени очи. Усещането беше странно — д а

знаеш, че някой те глед а толкова отблизо. И обикновено ме разсмиваше и ме принужд аваше

д а спра.

— Пак го правиш! — казвах.

Вед нъж, при точно такъв случай, тя обгърна с д ве ръце лицето ми и отговори:

— Обичам начина, по който изглежд аш, когато ме целуваш! Когато глед ам лицето ти,

знам как се чувстваш!

Разбирах какво има пред вид . И аз непрекъснато я съзерцавах. Начинът, по който тя

отвръщаше на поглед а ми, ме караше д а се чувствам така, сякаш тя наистина ме вижд а. Такъв,

какъвто съм. Защото повече хора всъщно ст не те вижд ат. По принцип хората не ги бива много

в глед ането. Повечето от тях от време на време д олавят по някоя и д руга част от теб, но

ряд ко схващат цяло стната картина. Така че сигурно можеш д а се наречеш и късметлия, ако

някой наистина те вид и. А може би и ние, хората, не сме пред назначени д а вижд аме всички

около нас — защото, ако бяхме в състояние д а го правим, щеше д а настане шаш и паника.

Всъщно ст нямах точна пред става как става всичко това — знаех само, че Саша наистина ме

вижд а и че аз също я вижд ам. Изцяло.

Та нямаше начин д а не приема поканата й за събота вечер. Аз не страд ах от чувство за

вина, когато ми се налагаше д а се измъквам тайничко от къщи — за разлика от нея.

Род ителите не би трябвало д а ни принужд ават д а лъжем. Разбирам, че повечето род ители

забраняват го сти с преспиване, когато става въпро с за противоположния пол. Разбирам, че

никой род ител не желае д етето му д а попад не под нечие незд раво словно влияние. Обаче

вечерен час в д евет и половина си е истинска ид иотщина! Как, например, д а се прибера в

д евет и половина, когато работя вечерна смяна в магазина, а?!

Прекарах съботния след обед с Кийлър. Той се беше хванал с ед но маце на име Карин

само няколко д ена след купона у Дани, та сега вече не се вижд аше с Вики. Този факт ни

по ставяше в сход но положение с гад жетата, но бях сигурен, че той изобщо не разбира какво

точно вижд ах в Саша. Миналия месец например прекарахме цяла вечер заед но четиримата —

учтива, но напрегната вечер, от която стана ясно, че Кийлър и Саша не желаят д а се опознаят

повече, отколкото вече се познаваха.

А когато по-късно говорих със Саша за въпро сната вечер, тя каза:

— Миналата год ина карах с него математика. И много д обре знам какво пред ставлява.

Ед инственото, което прави, е д а ръси глупави сексуални намеци! При него всичко се върти

около секса! Сякаш за него няма никакъв д руг начин д а общува с момичетата. Точно така се

д ържеше и с Карин.

— Ама с теб не се д ържи така, нали? — изтъкнах очевид ното.

— Би могъл — ако му позволя.

— Знаеш ли, мисля си, че понякога приемаш нещата твърд е на сериозно — отбелязах аз.

— Карин очевид но го харесва. Какво те кара д а мислиш, че си в състояние д а опред елиш

д али нещата межд у д вама д уши вървят д обре или зле?

Пред почетох д а не споменавам нейните изумително д о сад ни приятелчета. Както и д а не

й напомням, че Линд зи беше буквално вманиачена по това как се развиват отношенията ни

със Саша, защото нямаше никакъв личен живот извън образователната система. Или пък, че

Ясмин си вярваше, че като смъкне д есет килограма, ще си реши всичките проблеми, когато

истинският проблем при нея беше характерът й!

— Не мога д а знам как вървят нещата при д ругите — изтъкна Саша. — Виж, Ник, знам, че

вие с Кийлър сте приятели от д о ста време. Не си мисли, че ти забранявам д а бъд еш с него или

нещо под обно! Про сто спод елям с теб, че той не ми харесва. Това е!

— Да д е, на мен обаче ми харесва! — настръхнах аз. За мен нямаше значение д али тя е

права или не. В случая най-важното бе, че тя зло слови по негов ад рес.

На този етап Саша вече стана прекалено сериозна. Заяви, че не трябвало д а повд игам

въпро са, щом не съм искал д а чуя истината. Аз пък я срязах, че тя така и не д ава на Кийлър

възможно ст д а я опровергае. С което разговорът ни се завъртя в порочен кръг и заплаши д а

прод ължи в същия д ух часове наред . Вярно е, че не ми беше приятно зад ето най-д обрият ми

приятел и гад жето ми не се спогажд аха, но не бих могъл д а кажа, че бях изненад ан — в

крайна сметка, аз бях ед инственият общ знаменател межд у тях. Затова по спорихме още малко,

което изобщо не ни накара д а променим съответните си мнения, и накрая проявихме

д о статъчно разум, за д а прекратим темата.

Решението беше ясно — д а избягваме пресичането на пътищата на Саша и повечето от

моите приятели. Което, разбира се, изискваше известна изобретателно ст, когато опреше д о

под режд ането на графика. Точно така се стигна и д о онзи съботен след обед с Кийлър. Взех си

кънките за зала, с Кийлър поиграхме малко, а след това отид охме у Гавин и играхме

вид еоигри, д окато майка му не извика и трима ни в кухнята, за д а ни наго сти с д омашна

лазаня. Гавин открай време се чувстваше леко притеснен зарад и майка си. От нея би излязла

перфектна д омакиня от 1950-те — непрекъснато готвеше, чистеше, под режд аше и се суетеше

около Гавин и баща му и изобщо не се притесняваше, че няма професионална кариера. Бащата

на Гавин също не пад аше по-д олу от нея. Ръсеше странно сти, като например „Извинете“ и

„Изключително любезно от ваша страна“. Сигурно щеше д а получи уд ар, ако вид еше

снимките, които Гавин д ържеше в компютъра си. Иначе не мога д а не призная, че и д вамата

му род ители бяха готини. Най-лошото, което можеше д а се каже за тях, бе, че се

престараваха. Онази вечер бащата на Гавин настоя д а ни закара с Кийлър д о къщите ни, а

накрая ме откара д ори д о семейство Уилкинсън, след като д очу разговора ни с Кийлър.

Благод арих му, като обясних, че гад жето ми се изнервя, когато й се налага д а глед а д еца

толкова късно през нощта.

— Да, тук си е страшничко — съгласи се той.

Беше почти д есет, когато спряхме на алеята пред къщата на Уилкинсън. Изчаках бащата

на Гавин д а д ад е на зад ен и д а се омете, след което почуках тихо на вратата — опасявах се д а

не събуд я хлапетата. Саша вед нага отвори и ми се усмихна.

— Теренът е чист! — изрече зад ъхано и сграбчи ръката ми. — Влизай!

По след вах я д о д невната, къд ето телевизорът вече работеше. Даваха някакво британско

д етективско шоу. Саша грабна д истанционното и изключи звука.

Сед нахме на д ивана, плътно ед ин д о д руг.

— Е, какви прави д нес? — попита Саша, като метна ед иния си крак върху моя и се гушна

в мен.

Разказах й за Гавин и Кийлър и тя изхъмка нещо в отговор. След това беше мой ред д а я

попитам какво е правила. Пощипнах лекичко бед рото й. Ръката ми се плъзна нежно по

блузката й, а тя започна д а погризва ухото ми и д а ме влуд ява. Плъзнах я под мен и телата ни

заеха целия д иван. Пъхнах ръка под блузката й. Нейното правило винаги д а си бъд ем с

д рехите понякога ме вбесяваше, фактът, че ръцете ми са в състояние д а д око сват нещо, което

не вижд ам, ме караше д а се чувствам безсилен и излишно потаен. Но пък, ако трябва д а бъд а

честен, този начин на д око сване ме възбужд аше много повече, отколкото голотата на Дани.

Започнахме с онова, което винаги правехме — зад вижихме се ед ин срещу д руг, д окато аз

не свърших. Саша плъзна ръце по гърба ми под тениската. По сле прехапа устни и прод ължи д а

се д вижи под мен.

— Знаеш, че така не можеш д а свършиш, нали? — прошепнах, като погалих ко сата й.

Никога не бяхме говорили по този въпро с, но на мен не ми беше труд но д а се д о сетя.

Тя извърна глава, като скри наполовина лицето си.

— Да. Но иначе не е зле.

— А това? — Пъхнах ръка межд у краката й. — Как е?

Тя затвори очи и ми позволи д а прод ължа, като се д вижеше под мен. Ед инствено

правилата й ме спираха д а пред приема нещо по-д растично. И в главата ми течеше ед ин

странен разговор с мен самия — чуд ех се какво е най-под ход ящо д а й кажа, д окато я

д око свах. Човек би си помислил, че такова ед но д ействие би изцед ило цялата ти

концентрация, но невинаги е така. На този етап си мислех само, че много ми се иска и на нея

д а й бъд е приятно точно толкова, колкото и на мен.

Накрая се привед ох към ухото й и прошепнах:

— Така ли го правиш, когато си сама?

И за това никога не бяхме говорили. Вероятно бях започнал д а си въобразявам твърд е

много, но пък откъд е д а знам?!

— Не точно. — По устните й заигра срамежлива усмивка. Тя свали ръката си и д ръпна

ципа на панталоните си. Само д окато я глед ах, усетих, че пак се над ървям. — Но ти не сваляй

нищо, ясно ли е?

Кимнах и пъхнах ръка в бикините й. Усетих, че са обикновени, памучни и се уплаших д а

не би пак д а свърша пред и нея. Ед инственото решение бе отново д а се концентрирам.

— Ако искаш, можеш д а ми покажеш как ти харесва — прошепнах.

Саша пъхна ръка над моята и ми показа и аз се концентрирах. Или поне се опитах. Дад ох

всичко възможно от себе си, за д а се концентрирам, пред вид факта, че ръцете и на д вама ни се

намираха под бикините й.

А по сле онова хлапе се оказа точно д о нас, д о д ивана, попивайки всяка стъпка от

сцената.

— Илия! — изкрещя Саша. Докато се усетя, вече беше вд игнала ципа на панталоните си и

бе скочила от д ивана. — Какво има?

Аха, хлапето, което обича д а се катери по покриви. Спомних си. Трябваше д а се д о сетя,

че ще бъд е проблем. Както и се оказа. Момченцето се навед е и повърна на под а. И не беше

никак малко. Сериозно ви говоря! Всичко, което това хлапе беше хапнало за вечеря, сега се

намираше върху килима на д невната — купища макарони, плуващи в оранжева слуз и

поръсени с о станките на някакъв неясен зелен зеленчук.

Част от повръщаното беше кацнало и върху пижамата му. Хлапето се вторачи в

купчинката пред себе си, а очите му бяха станали стъклени от огромното усилие.

— Няма нищо — успокои го Саша, като го хвана за ръка. — Хайд е сега д а облечем чиста

пижамка!

Извед е го от стаята, а аз се заглед ах в онази британска д етективска програма, която

прод ължаваше беззвучно на екрана пред мен. Межд увременно мозъкът ми се опитваше д а

обработи току-що случилото се.

Повръщаното опред елено д ад е нова насока на ситуацията. Първо трябваше д а се

почистя. След това отид ох в кухнята и започнах д а отварям шкафовете ед ин по ед ин в

търсене на кухненски ролки. Няколко минути по-късно вече бях изцяло отд ад ен на поливане

на произвед ението на Илия, което вонеше почти така, както обикновено вони сакът на

Кийлър за хокей. По сле изцед их малко препарат за премахване на петна върху бежовия килим

на семейство Уилкинсън и д окато го правех, не можах д а не си пред ставя безупречните стени

в къщата на Дани. Понякога не можех д а повярвам, че скъсах с Дани само и само, за д а тръгна

със Саша Ясински. Не че съжалявах за това — по-скоро все още бях изненад ан от самия себе

си.

Двайсетина минути по-късно се появи и Саша, с од еяло и възглавница в ръце, след вана

плътно от хлапето Илия. Беше преоблечено и чистичко, а ко сата му стърчеше в стотина

различни по соки — като моята сутрин, когато много съм се въртял в леглото.

— О, благод аря! — възкликна Саша, заглед ана във влажното място върху килима. —

Почти не се забелязва!

По сле о стави възглавницата и од еялото на д ивана д о мен и сложи ръка върху рамото на

Илия.

— Не иска д а си стои в стаята. Казах му, че ако иска, може д а полежи тук мъничко. —

Кимнах и побързах д а о свобод я д ивана. Илия сед на, стисна ко стеливите си коленца и се

заглед а право пред себе си. — Брат ми е същото прилепало, когато е болен — прод ължи Саша.

— Не иска д а бъд е сам.

Братът на Саша беше на сед ем год инки и половина и бе направо луд по нея. И никога не

би си помислил д а вземе и сламка без разрешение от големите. Не можех д а си пред ставя по-

малко проблемни д еца от тях д вамата със Саша.

Отпуснах се на фотьойла и попитах Илия:

— Какво искаш д а глед аш?

Детето легна и Саша го зави с од еялото. А след това хлапето за първи път проговори:

— „Спайд ърмен 3“! — И по сочи към д ивид и плейъра.

— Добър филм — отбелязах аз, д окато Саша слагаше д ивид ито в плейъра.

Присед на на д ругия фотьойл и ми се усмихна. Аз също й се усмихнах, макар д а изпитвах

по-скоро притеснение, отколкото щастие. Детето не отлепяше очи от своя Спайд ърмен и

така, като глед ах, то си прекарваше по-д обре, отколкото аз. Но не престанах д а храня

над ежд а, че възстановяването му ще стане бързо или че Саша ще му каже, че вече е време д а

си върви в леглото.

Нищо под обно, филмът прод ължаваше ли, прод ължаваше. Някъд е към сред ата аз се

отказах и заявих:

— По-д обре д а вървя. Наближава полунощ.

Илия промърмори някакво „д овижд ане“ в моя по сока. Аз му отговорих и отчасти

съжалих, че тази вечер се срещнах само с блед ата имитация на хлапето, което нагъва бонбони

и се катери по покривите.

Саша ме изпрати и на вратата се увеси на врата ми.

— Много съжалявам за тази вечер! Наистина много ми се искаше д а о станем за малко

сами!

— А аз — д а д овършим онова, което правехме.

Сега, като го изрекох, чувството стана по-силно и аз не изд ържах, навед ох се и я целунах

страстно.

— Аз също — изрече тя, когато се отд ръпнахме ед ин от д руг. Бузите й бяха поруменели, а

поглед ът й — виновен. — Нали знаеш, че понякога ме влуд яваш, а?

Прид ърпа ме обратно към себе си и този път тя ме целуна. Притисна се плътно към мен,

сякаш не можеше д а ми се насити. Започна д а д ърпа леко ко сата ми и д а ближе врата ми. Този

път беше неин ред д а ме влуд и — правеше го, когато знаеше, че не можем д а сторим

нищичко и че аз трябва д а тръгвам.

— Аз ли те влуд явам? — изрекох зад ъхано. — Не аз съм този, който непрекъснато се

сд ържа!

— И как би трябвало д а се чувствам, когато говориш по този начин? — рече тя, като се

д ръпна леко. — Това по ставя цялата ни връзка на грешна о снова! Сякаш сме от

противоположните страни на пропаст!

— Не съм искал д а кажа под обно нещо! Само, че би трябвало д а ми вярваш малко

повече! — Погалих врата й. — Дори нямам пред става как изглежд аш под блузката си. Някой

вижд ал ли те е?

Саша сбърчи вежд и, като че ли току-що бях д оказал тезата й.

— Защо непрекъснато трябва д а пришпорваш нещата?

— Пак не ме разбра. Не се опитвам д а те принуд я д а го направиш! — Но бихме могли да

бъдем близки и по други начини. Това, по след ното, разбира се, не го изрекох на глас. Отпуснах

ръце, изд ишах бавно и д обавих: — Про сто… в началото нещата наистина вървяха много

д обре. И аз наистина те харесвам! Сигурно затова малко ми е труд но д а забавя нещата — поне

в мислите си.

— Ник, много д обре знаеш как стоят нещата! — настоя тя. — Аз също много те харесвам.

Но още от самото начало ти казах — все още не съм готова за онези неща! Защо не можем

про сто д а бъд ем заед но и д а се наслажд аваме на онова, което правим, без д а бързаме?!

— Можем, разбира се! — казах. И наистина го мислех. Бях наясно, че сега, като се

прибера, ще преповторя цялата сцена в главата си и ад ски ще се вбеся, че изобщо съм си

отворил устата. — Права си. И аз не искам д а пришпорваме нещата. — Целунах я най-невинно

по челото и д опълних: — Хей, а какво ще стане с онова хлапе? Дали ще каже на род ителите

си?

— Ще го пред упред я д а си мълчи — увери ме тя. — Той е готино момченце. Мисля, че

няма д а ни изпорти.

— Хубаво. Сега по след ното, което ми трябва, е д а си навлека неприятно сти за нещо,

което д ори не успях д а д овърша!

Върху устните на Саша се разля усмивка. Тя ме целуна бързо и по сле отвори вратата. Аз

грабнах кънките си и си помислих, че с Дани никога не бях попад ал в под обна ситуация.

Чисто. Непланирано. Перфектно. Всичко това се стопи още в началото на юли. Тръгнах към

къщи. Вечерният вятър разхлажд аше тила ми. Оставих д обрите и лошите чувства д а се

струпат ед но върху д руго, д окато накрая вече изгубих пред става какво точно чувствам.

Ед инственото, което знаех, бе, че не мога д а спра, а д ори и д а можех, не съм сигурен, че бих

го направил.

Осем

Саша се оказа напълно права за есента. Почти не ни о ставаше време д а се вижд аме. Аз

имах по д ва хокейни мача на сед мица, тренировки, смени в спортния магазин и нарастващи

камари от д омашни. Двамата със Саша бяхме в ед ин клас по право и тя ми д аваше д а

препиша д омашното й поне вед нъж сед мично. В началото това никак не ми харесваше — не

само защото никога не съм обичал д а преписвам д омашни, но най-вече — защото бяхме

гад жета, а аз не исках д а я използвам по този начин. След време обаче това се превърна ед ва

ли не в необход имо ст — почти като лъжите. Аз пък на свой ред д авах д омашното си по

математика на Кийлър, което някак си ми помагаше д а по стигна вътрешен баланс с

несправед ливо стта.

Този септември Холанд беше приета в гимназията, така че от време на време се отбивах

д а проверя как е. Мотаеше се най-вече с някаква групичка генийчета в изкуството — хлапета,

които сигурно бяха погълнали цялата трилогия на „Властелинът на пръстените“ още в

д етската град ина и сега пишеха изпълнени с болка и нега поезия по блоговете си. Сестра ми

обаче упорито отказваше д а ми д ад е интернет ад реса на своя блог. Твърд еше, че най-важното

при тях била анонимно стта, която й позволявала д а пише, каквото си поиска.

— Какво толкова криеш? — попитах я вед нъж на шега аз.

Тя ми се изплези и заяви наперено:

— Никога няма д а ти кажа!

Реших, че няма защо д а се тревожа. Сестра ми беше д обро хлапе. Би могла д а бъд е д ори

от семейството на Саша, ако не беше бояд исаната й във всички цветове на д ъгата ко са, за

която мама й беше д ала разрешение в края на август.

Ед на вечер, след ед на приятна смяна минус Грейсън в спортния магазин, попитах Холанд

какво мисли за гимназията.

— Същата работа с тук-там някое ново лице — сви рамене тя. — Ханант е много д обър.

Пред авал ли ви е по история?

— Не. — Същото твърд еше и училищната клюка, която — невероятно, но факт — не се

бе повлияла този път от външния му вид . Иначе Ханант имаше не сключени вежд и, а по-скоро

ед на д ебела вежд а, мацната през цялото му чело, и ко смати, под обни на мечешки лапи ръце.

— Рейнс също е д обра — реших д а не о стана назад аз. — Невинаги върви по метод ическите

указания. Имаш чувството, че всичко, което прави, го измисля сама, често на място.

— Да, и аз чух така — кимна Холанд . — Диего твърд и, че тя била най-д обрата учителка,

който имал миналата год ина, а пред и няколко год ини д ори била публикувала цяла

стихо сбирка!

— Познаваш ли Диего?

Ед инственият Диего в гимназия „Кортланд “ беше в д ванайсети клас. Имаше силен

италиански акцент и беше звезд ата на училищния футболен отбор. С него имахме д вама общи

приятели, така че от време на време се засичахме по купоните.

— Е, училището е малко — отново сви рамене сестра ми. — Знаеш как е — всеки познава

всички.

Да, що се отнася д о Диего, в това нямаше спор. Него всички го познаваха. Той беше ед но

от онези момчета, по които всички момичета си изплакваха очите. По след ната клюка, която

чух за него, беше за сериозна връзка с някакво момиче в Квебек, което като че ли го правеше

още по-неустоим за всички негови съученички.

— Може би си права — отбелязах.

— Както и д а е. Важното е, че гимназията само зад ържа развитието ни. Няма нищо общо

с онова, което се случва наистина.

— Да се над яваме, че този път не си права — изрекох мрачно.

Холанд наклони глава и ме изглед а изпитателно.

— Това са най-хубавите год ини от твоя живот! — изрече с д аскалски тон, а по сле се

разкиска. Точно в този момент телефонът иззвъня. Тя грабна слушалката, повтори великата

фраза и след това я сложи д о ухото си. — За теб е! — извика и ми под ад е слушалката.

— Никълъс, това сестра ти ли беше? — изгърмя в ухото ми гласът на баща ми.

— Аха. Същинска маниачка е — потвърд их.

Татко се засмя суховато. Когато се стигнеше д о Холанд , той никога не знаеше какво д а

каже. Особено след като тя бе избрала д а игнорира съществуванието му.

— Как върви хокеят? — побърза д а смени темата той. — Държите ли се?

— Съмняваш ли се?!

— Браво, браво! — изрече той с непод правена горд о ст в гласа. — Мисля някой д ен д а се

отбия и д а ви вид я на лед а. Това като че ли е ед инственият начин д а се вмъкна в натоварения

ти график.

— Ти сериозно ли? — усъмних се д ълбоко аз. — Кога?

Татко ми беше над ул главата д а съм му отид ел на го сти през лятото в Торонто. Но

сед енето в апартамента му, глед ането на спортните канали и нетърпението д а разбера какво

става с приятелите в Кортланд ми беше д отегнало бързо. Прекарах там трийсет и шест часа в

сред ата на август, три и половина от които бяха изгубени в слушане как Брид жит превъзнася

прод укцията на „Жизел“, която била глед ала д ва д ена по-рано. Забелязах, че д ори на татко му

писна.

— Ами, първо ми кажи какъв ви е графикът на мачовете — пред ложи татко. Запознах го с

под робно стите и той заяви, че ще д ойд е на след ващия ни д омакински мач. По сле д опълни: —

Ще се рад вам д а се запозная и с приятелката ти. Защо не я поканиш и нея?

Тази ид ея като че ли не ме изпълни с о собен ентусиазъм. И без това все още не можех д а

свикна, че Саша се познава д обре с мама и сестра ми. Не ме разбирайте накриво — трите

много се харесаха. Проблемът беше в мен. Никога д о този момент не бях смесвал род нини с

приятели, но знаех, че със Саша е различно. Тя ме караше някак си д а стана отново открит. В

известен смисъл като че ли точно за това си мечтаех, но не исках д а се чувствам открит с

абсолютно всички. Човек трябва д а запазва по нещичко и за себе си, нали така?!

Саша много се зарад ва, когато я поканих д а се запознае с баща ми — въпреки че й

обясних какъв точно е той.

— Сигурно ще започне д а ти зад ава въпро си — позволих си д а я пред упред я. — Не се

чувствай зад ължена д а отговаряш на всичките. Това про сто е неговият начин д а те опознае.

— И защо трябва д а ме опознава? — изненад а се тя.

— Нямам пред става. Сигурно, за д а се опита д а проумее защо сме заед но. Не знам.

Всъщно ст баща ми непрекъснато се опитваше д а проумява разни неща. Спомням си как

вед нъж, когато бях на ед инайсет, д вамата с мама се скараха. Бяхме на път към Ниагарския

вод опад и от рад иото в колата се но сеше безтелесната синтезирана музика на о семд есетте.

Тогава изобщо не ги слушах какво си говорят, но внезапно гласът на мама се извиси и нямаше

как д а не чуя: „Важен е ед инствено твоят анализ на обстоятелствата, нали така?! Чуд я се как

изобщо успяваш д а не се изгубиш в собствените си про стотии!“

Татко шумно про стена и под бели очи, като че ли искаше д а каже: „Не е моя вината, че

майка ти е емоционално нестабилна, Ник! Добре, че има ед ин глас на разума в това семейство

и това съм аз!“

— Не се притеснявай! — ухили се Саша. — Ще отговарям уклончиво. Ще го побъркам!

Аз също се засмях, но бях сигурен, че Саша изобщо няма д а се д ържи така, когато се

срещне с баща ми — щеше д а отговори точно и д о стоверно на всеки негов въпро с.

Всъщно ст въпро сите започнаха още от колата, когато татко реши д а пренасочи целия си

чар към зад ната сед алка.

— Обичаш ли хокея, Саша?

— Не о собено — призна тя. — Но пък обичам д а глед ам Ник на лед а. Страхотен е!

— И така трябва д а бъд е! Кара кънки, откакто е проход ил! — отбеляза горд о татко, като

ме изглед а од обрително. — Долу-горе от същия период и плува.

Само споменах за интереса на Саша към лод ките и навигацията и това отприщи цяла

тирад а от страна на баща ми. Докато стигна д о съблекалнята, под кожата ми вече пълзяха

иглички от напрежение. Отчасти — порад и пред стоящия мач, което винаги ме напрягаше,

д ори когато срещата беше с някой ид иотски отбор, като например „Храбреците на Гаритаун“.

Но най-вече — защото знаех, че съм о ставил татко и Саша сами, а Саша изгаря от желание д а

му се хареса. Потенциалният свобод ен поток на информацията ме караше д а се чувствам

д о ста по-притеснен, отколкото би трябвало. Хвърлих спортния си сак на под а и се опитах д а

изчистя главата си от всичко д руго, за д а се концентрирам върху мача.

Кийлър вече се занимаваше с опаковането на стика си — първата стъпка от неговия

пред стартови ритуал. Повд игна очи и попита:

— Как е старецът?

— Същият както винаги — отговорих.

Откакто татко ни напусна, род ителите на Кийлър винаги вземаха и мен, когато трябваше

д а ни карат или прибират от мач. Мама не проявяваше никакъв интерес към спорта.

— Браво! — кимна Кийлър. — Да знаеш, че си късметлия, зад ето не ти се мота ред овно в

краката. Моят например тази сутрин реши д а ми изнесе конското на света!

— И защо?

— За тревата в бюрото ми — възд ъхна приятелят ми. — Пред ставяш ли си само?

Преровили са бюрото ми! Толкова с д оверието! — През това време аз отворих сака си и

прод ължих д а слушам. — Заявиха, че напо след ък съм се д ържал непо след ователно. —

Изкиска се. — Е, изглежд ам ли ти непо след ователен?

— Откъд е въобще им е хрумнало?! — На този свят имаше не повече от трима-четирима

д уши, които не ми се струваха непо след ователни.

— От онзи път, когато с Карин бяхме в д невната — напомни ми той. — А по сле Бекър се

обад ила у д ома зарад и онзи час по геогъзия, който бях пропуснал! Мамка му!

Географията беше ед инственият час, който човек можеше д а пропусне без обичайните

по след ствия. А го спожа Бекър беше истинско ход ещо природ но бед ствие, с кошмарен акцент,

който превръщаше д умите в неразбираеми звуци.

— Гад на работа, човече! Може би трябва д а им кажеш, че с Карин вече сте скъсали.

Може д а помогне.

— О, казах им! — извика той. — Не че нещо се промени! Не мисля, че д ори са ми

повярвали!

Това също беше истина. Странна работа защо хората, които те познават най-д ълго, не са в

състояние д а разпознаят истината, когато я чуят от устата ти. Може би това означаваше, че в

крайна сметка няма защо д а се притеснявам за татко и Саша.

В мига, в който стъпих върху лед а, главата ми се изпразни. Дробовете ми се изпълниха със

студ ения възд ух и аз забравих за всичко о станало. Усещах само себе си и онова познато

чувство под кожата ми, което ми под сказваше, че скоро ще се случи нещо много хубаво.

Понякога играта върви по-д обре, когато се чувстваш д обре. И наистина — още в

д ванайсетата минута на първото полувреме получих асистенция и запратих шайбата към

Кийлър в горния квад рант на лед а. Той се прицели и отбеляза първия гол в нещо, което

завърши като хеттрик. „Храбреците“ вед нага го погнаха — не че това го спря. Той прод ължи

д а се насочва към мрежата, както и аз. И тъкмо се озовах на голлинията, когато излових

вратаря на противника отд ад ен на храбра д рямка и запратих шайбата над рамото му.

Когато се върнахме в съблекалнята, Гавин, Кийлър и о станалата част от отбора

започнахме шумно д а се позд равяваме. Потупвахме се по гърбовете, позд равявахме се за

побед ата с четири на ед ин и говорехме как „Храбреците“ изобщо не могат д а се ориентират в

коя част на лед а се намират.

— Ник, това навън баща ти ли беше? — под викна по ед но време Гавин.

— Сигурно. Днес се запознава със Саша — потвърд и Кийлър.

Във възд уха полетя ед на под плънка за рамене и Гавин съчувствено изръмжа. Аз върнах

под плънката към по соката, от която беше д ошла, и започнах д а развързвам кънките си, за д а

се отд ам по-скоро на вечерта. Добре, че поне Брид жит не се бе решила на това пътешествие.

Не мисля, че бих преживял още ед на лекция по балетно изкуство — е, поне не толкова

учтиво.

Иначе бях самата учтиво ст, д окато слушах как татко и Саша си говорят за наука,

политика и изтъняването на озоновия слой. Гмурвах се и бързо излизах от разговора им,

д окато тайничко наблюд авах мача на „Кленовите листа“ от Торонто на монитора в

ресторанта.

— Смяташ ли някога д а спреш д а играеш? — запита внезапно татко, фокусиран върху

мен. — Очевид но хокеят заема голяма част от времето ти, а за университета ще ти трябват

по-високи оценки!

— Да, знам. — Очевид но бе настъпила онази част от вечерта, когато той трябваше д а

покаже зад ължителната си бащинска загрижено ст за моето д обруване. Схванах намека,

татко! Сега може ли да продължим по-нататък? — По-скоро бих напуснал работата си,

отколкото хокея! — заявих.

— Тогава защо не го направиш? — прод ължи той.

Фокусирах поглед а си някъд е в неговата по сока и отговорих:

— Защото парите ми трябват.

Заплатата на мама и изд ръжката на баща ми покриваха о сновните разход и, но откога

човек живее само с о сновни разход и?!

Татко повд игна вежд и, а след това уд обно измести поглед към Саша.

— Ти също ли ход иш на работа?

— Аз глед ам д еца — изгука тя. — Но заплащането е отвратително.

— Да не говорим за болните хлапета и електрическите резачки! — вметнах услужливо.

— Именно! — кимна тя и ме поглед на съзаклятнически.

Попитах я как се чувства напо след ък млад ият Илия и за няколко секунд и имах

усещането, че в сепарето сме си само д вамата — разговорът се лееше толкова безметежно. И

когато гласът на татко отново се появи, почувствах, че уед инението ми липсва.

Най-общо казано, вечерта не мина никак зле. Нещата никога не се провалят точно тогава,

когато очакваш. Правят го тогава, когато си напълно отпуснат, когато не мислиш за никакви

потенциални опасно сти. Затова съм на мнение, че когато някой те вид и д а се разхожд аш

безгрижно, би трябвало д а те уд ари с мокър парцал по главата и д а ти напомни д а стоиш

нащрек.

Когато завед охме Саша д о д ома й, род ителите й настояха татко д а се отбие у тях на кафе.

Го спожа Ясински го оглед а толкова внимателно, като че ли се готвеше д а запамети вид а му,

за д а може д а го опише на полицията. Накрая отсече:

— Вие д вамата много си приличате! Сигурно непрекъснато го чувате.

Да бе. След това майката на Саша разпита баща ми за работата му като главен архитект

на град а, което пред о стави изобилие от теми за разговор.

— Изглежд ат приятно семейство — отбеляза татко по-късно в колата. Аса. — И Саша е

много умно момиче. — Ъхъ. — Никълъс!

— По след ната д ума увисна във възд уха. Татко се втренчи в мен. — Всичко наред ли е

межд у вас д вамата? — Разбира се. — Искам д а кажа… внимаваш, нали?

Да внимавам ли?! Мозъкът ми изключи, пред и д а успея д а го спра. Това беше разговор, който не желаех д а вод я по много причини. Първо на първо, изобщо не му влизаше в работата

какво правя аз с моята приятелка. Второ на второ, на тази тема не й беше д ошло времето, но

аз не исках д а му казвам и това. Фактът, че все още не сме спали заед но, бе точно толкова наш

личен проблем, колкото и ако бяхме спали.

— Всичко е наред , татко — отговорих на глас. — Не се налага д а говорим за това.

— Не съм много сигурен — прод ължи той, като върна поглед върху пътя пред себе си. —

Но все пак смятам, че би трябвало д а говорим. Само защото не се вижд аме непрекъснато не

означава, че аз не искам д а бъд а част от твоя живот. Винаги можеш д а говориш с мен. За

всичко. Над явам се, че го знаеш.

— Благод аря! — извиках малко по-рязко от възпитаното.

Беше хубаво д а го знам, но точно сега не ми се навлизаше в тази тема. Нейтън беше

ед инственият от нас, който получаваше някаква информация по проблема, но и на него не

казвах кой знае колко. Най-многото, което знаеше, бе, че д вамата със Саша не бързаме и че

новите правила — с д рехи по желание — сработват много д обре.

— Тогава нека ти кажа все пак как стоят нещата. — Гласът на баща ми зазвуча абсурд но

д обро съвестно, сякаш се страхуваше, че ще обърка репликите си. — Повечето от млад ите

хора правят секс, без д а мислят за по след иците. Но истината е, че трябва д а се пазят и от

разните там болести, и от бременно ст, което ще рече, че и д вамата трябва д а бъд ете

отговорни към себе си. Мъжът е д лъжен д а се грижи за момичето, с което е. Дори и то д а му

каже, че взема противозачатъчни или че е в цикъл. Схвана ли? — Аз кимнах така, като че ли

животът ми зависеше от това. Цялото ми тяло ме сърбеше от неуд обство. — Не е необход имо

д а попад аш в сложна ситуация, д окато не си готов д а се справиш с нея. Което ще рече —

никога не забравяй презервативите! Ясен ли съм?

— Повече от ясен — прошепнах ед ва чуто.

В стомаха ми беше започнал д а израства гад ен бурен — о стрите му листа ме д разнеха

ад ски неприятно. Поглед нах крад ешком през прозореца на колата и с ед ва скрито облекчение

констатирах, че се намираме само на д ве пресечки от д ома.

— Окей — кимна татко. — Добре.

Никой от д вама ни не каза нищо повече, д окато не влязохме в нашата алея. Благод арих на

татко, че д ойд е на мача ми, а по сле побързах д а грабна спортния си сак от багажника на

колата.

— Мачовете ти ми липсват — отбеляза той.

Двамата стояхме д о колата и аз усещах, че онзи бурен вече е израснал д о гърлото ми и

заплашва д а ме зад уши. И на мен понякога ми липсват д о ста неща, но няма никакъв смисъл д а

говоря за тях.

— Не е нужно д а ти липсват — рекох. — Аз все още играя.

— Точно така — кимна небрежно татко. — Тук си напълно прав. — Бръкна в д жоба си и

ми под ад е д ве чисто нови петд есетачки. — Резерви за безопасен секс — отбеляза.

— Благод аря — кимнах унило и се вторачих в новите банкноти в ръцете си. По сле ги

пъхнах в зад ния си д жоб, а мислено вече казвах на Саша за тях и я чувах как възкликва

възмутено: „Не мога д а повярвам, че си го о ставил д а си мисли под обни работи!“

— Обажд ай се! — под викна баща ми, д окато се връщаше в колата. — Ще се рад ваме пак

д а ни д ойд еш на го сти!

Пак множествено число. Това ми напомни д а им се обад я вед нага, след като чуя, че са

по ставили нова балетна по становка. Как ще мога д а мигна иначе без под робно описание на

ко стюмите и състава?! Татко д ад е колата на зад на и натисна клаксона. Аз помахах със сака, а

след това занесох себе си и него в къщата и вед нага изпратих есемес на Саша.

* * *

Саша д ържеше на леглото си ед но мече на име Тоби — д о ста разръфано, с шарени

шевове по корема. Вид ях го за първи път, когато тя ме развед е официално из къщата си през

юли.

— Откога го имаш? — попитах я. — С него ли спиш нощем? — И знаех отговора, още

пред и тя д а си отвори устата. — Толкова е слад ко! — измърках и я поех в прегръд ките си на

прага. — И ти си толкова слад ка!

Това момиче беше склад ирало в стаята си цялата си история — наград и от състезания по

плаване, албуми с над писи от кръстници и стари лели, д ори и бебешкия й албум.

— Не трябва ли д а стои при майка ти? — попитах, д окато го разглежд ах.

— В д невната имаме ужасно много семейни албуми — отговори Саша, д окато навиваше

кичур ко са на пръста си. — Този специално си е мой, за, когато напусна бащиния си д ом.

Странно е д а глед аш… — Замълча и се заглед а в нейна снимка като ед ва проход ило бебе, което се опитва д а върви по тъмнобежовия килим. — Това д ете изобщо не прилича на мен!

— И аз си мисля същото, когато глед ам моите бебешки снимки.

Особено ед на. На нея съм на три и съм облечен в ед ни тъмнокафяви рипсени панталони,

по които на времето бях буквално луд . Зима е и аз съзерцавам снега като хипнотизиран. Ще ми

се д а можех д а си спомня какво съм си мислел, когато са ми правили тази снимка. Обаче не

мога. Както каза и Саша, там д ори не съм аз.

— Трябва д а ми ги покажеш! — изписка Саша. — Всичките д о ед на!

— Няма начин! — пошегувах се аз, но всъщно ст много ми се прииска д а й ги покажа.

Особено тази на снега.

Двамата със Саша не о станахме нито за миг сами в нейната къща. Или брат й Питър

под скачаше пред нас и телевизора, разказвайки ни случилото се в училище, или сед яхме на

масата в кухнята, притиснати межд у род ителите й. Масата беше кръгла и твърд е малка за

петима и аз въобще не се чувствах на мястото си, когато сед ях там. Чувствах се като

натрапено д ете и това чувство ме караше почти непрекъснато д а мълча.

Ед на вечер към началото на октомври петимата пак си сед яхме на тази маса, натъпкани

ед ин д о д руг. Вечеряхме пиле с ориз, а род ителите на Саша обсъжд аха пред стоящата

пристройка към къщата. Питър метод ично загребваше ориза зрънце по зрънце и гълташе

съсред оточено — процес, който, както вървеше, сигурно щеше д а отнеме поне сто год ини.

Мобилният в д жоба ми завибрира, но ако го вд игнех по сред ата на вечерята, сигурно щеше д а

се отчете като кръвна обид а. Затова не му обърнах внимание. Две минути по-късно звънна

д омашният телефон, а го спожа Ясински грабна механично слушалката от стената, като

прод ължи д а си говори.

Позд рави изискано, а миг след това ми под несе слушалката.

— Всъщно ст търсят теб, Ник. Някой си Нейтън.

Скочих като ужилен и грабнах телефона, усещайки четири чифта очи, залепени за гърба

ми.

— Зд расти, Нейт! — позд равих тихо в слушалката. — Точно сега вечеряме, та…

— Да, знам — рече Нейтън. — Много се извинявам, но наистина ми се налага д а говоря с

теб. Още сега! Холанд ми каза, че си у Саша, та аз… — Замълча. — Това не може д а чака, Ник!

Казах на баща ми и… и… Про сто трябва д а те вид я, разбра ли?

— Разбрах. — Кръвта ми нахлу в главата, но не исках д а показвам пред о станалите

никакви признаци на тревога. Всички вече отново глед аха в чиниите си, но знаех, че ме

слушат внимателно. — Къд е си?

— В мола — изписка приятелят ми. — Не можах д а се сетя къд е д ругад е д а отид а.

— Окей. Дай ми пет минути. Ще се вид им на етажа на ресторантите.

— Окей — възд ъхна безсилно Нейтън.

— Ей, всичко ще се оправи, Нейт! Само че изчакай, става ли?

— Чакам! — отсече той и затвори.

Цялото семейство на Саша се обърна към мен.

— Наред ли е всичко? — попита го спожа Ясински. Изглежд аше искрено разтревожена,

което ме накара д а я харесам още повече.

— Това е приятелят ми. Трябва д а тръгвам.

— Искаш ли д а те закарам? — Го спод ин Ясински вече буташе стола си назад , за д а се

изправи.

— Няма нужд а — преглътнах аз. — Още не сте си свършили вечерята.

Вече си пред ставях сцената в колата — бащата на Саша ме глед а в очакване д а му обясня

какво е станало. Не че имах право д а го виня — на негово място и аз щях д а искам д а знам.

Саша ме изпрати д о вратата, стисна ми ръката и каза:

— Обад и ми се, когато се прибереш.

Тръгнах над олу по улицата и започнах д а бърникам в д жобовете си за д ребни. Зад ъгъла

имаше автобусна спирка и с малко повечко късмет можеше д а хвана и автобус. На спирката

чакаше и старица с д ълга жилетка. Тя ме изглед а така, сякаш бях малолетен престъпник.

— Знаете ли кога ще д ойд е автобусът? — попитах. Тя поклати глава, като избягваше д а

ме поглед не. — На често ли вървят? — прод ължих. Същият отговор.

Когато д есет минути по-късно автобусът се появи, вид ях, че на него все още стоеше

знакът на Ню Йорк. Очевид но автобусната компания на Кортланд не си беше направила труд а

д ори д а го замаже. Хвърлих поглед през рамо, твърд о решен д а измъкна от старицата поне

ед на позитивна реакция.

— И вие ли сте за Ню Йорк? — попитах и се усмихнах мило.

Жената ме изглед а на кръв и под ход и пред пазливо към борд юра. Започнах д а се питам

д али не й хлопа д ъската, но вед нага, след като автобусът спря и вратите се разтвориха, тя

започна д а бъбри с шофьора. При това напълно нормално.

Петнайсет минути по-късно вече тичах към Кортланд Плейс. Нейтън сед еше на ед на

масичка — блед и ад ски самотен. Пъхнах се на стола срещу него и стоварих ръце върху

масата.

— Извинявай, че толкова се забавих. Ял ли си нещо? — Очевид но не беше, но аз про сто

не знаех какво д руго д а кажа. — Искаш ли д а ти взема нещо?

— Не съм глад ен — изрече Нейтън глухо.

— Можем ли д а говорим тук? — попитах, като сниших глас. — Казвай сега какво стана!

— Про сто ми писна д а се д ържа като страхливец, затова му казах истината и… — Оглед а

обстановката, облакъти се на масата и под пря глава в ръцете си. — Той заяви, че това било

про сто фаза, нещо като експериментално повед ение, което щяло д а премине. Аз изтъкнах, че

не е така — че винаги съм си бил такъв, откакто се помня.

— Откакто се помниш ли? — повторих аз. — Като например от шестгод ишен?

— И по-рано — кимна той. — Пред и д ори д а знам как се нарича и за какво става въпро с.

Винаги съм знаел, че в мен има нещо различно. — Кимнах окуражаващо, като си ни

пред ставих на ед инайсет как караме скейтборд ове в парка и как той вече е знаел за себе си. —

Но той отказва д а повярва. Каза, че няма д а приеме под обни д уми от шестнайсетгод ишен

хлапак и че повече не желаел д а чува и д умица по този въпро с. Каза, че когато порасна и се

изнеса, мога д а си бъд а какъвто пожелая, но сега не. В неговата къща трябвало д а се спазват

неговите правила.

— Е, може би про сто му трябва малко време — под хвърлих услужливо. — Сигурно и за

него е било голям шок.

— За теб обаче не беше — възд ъхна Нейтън. — Знаеш какъв е баща ми, Ник! Все се мисли

за слабак.

Присви очи и се заглед а невижд ащо в масата. Забелязах, че очите му са вече зачервени, и

реших, че вед нага трябва д а го измъкна оттук, пред и д а се е разревал насред мола.

— Хайд е! — Протегнах ръка през масата и го бутнах по ръката, за д а му напомня, че още

съм тук. — Да вървим у д ома!

— Ами… не знам — промърмори той и когато вд игна очи, вид ях, че вече блестят. — Не

искам д а разговарям с никого д ругиго.

— Няма д а ни притесняват — обещах му аз. — Ще бъд ем в моята стая. Хайд е! — И се

изправих.

Нейтън потри очи и бавно се изправи на крака. Почувствах се изцед ен, д окато го

наблюд авах. Искаше ми се д а кажа на баща му, че Нейтън е много д обър човек и че няма

нищо, зад ето е такъв, както и че ако някой трябва д а се променя, това е самият той. И без това

в д ома на Нейтън открай време се правят на големи мъжкари. Това на свой ред ме накара д а се

почувствам д оволен, че имам такива род ители. Ако аз, например, кажех на баща си, че съм

гей, той вероятно щеше д а изглежд а про сто още по-уплашен и д а ми д ад е още повече пари за

безопасен секс.

Чуд ех се как ли би реагирала майката на Нейтън. Тя почина от рак, когато той беше само

на о сем, а баща му никак не обичаше д а говори за нея. Сигурен съм, че на него никога не би

му хрумнало д а накара сина си д а сед не и д а заяви: „Необход имо ни е известно време, за д а се

приспо собим към този факт като семейство.“

Нейтън ме поглед на притеснено и тръгна д о мен.

— Благод аря — промърмори и се прегърби, сякаш се готвеше д а по срещне студ а навън.

— Про сто не знаех какво д а направя.

Нейтън ми беше приятел много повече от всички, които познавах. Можеше д а се обад и и

на д руги хора, но вероятно не е бил сигурен, че ще го разберат. Аз също не бях убед ен д али го

разбирам на сто процента, но бях повече от сигурен, че каквото и д а се случи, ще бъд а д о

него.

Той би направил същото за мен. И винаги го е правил.

Девет

Нейтън о стана у нас четири д ена. Мама го накара д а се обад и у тях и д а о стави

съобщение къд е е. А по сле на неговия баща му трябваха три д ена, за д а го потърси. Двамата

се скараха жестоко по телефона, а Нейт заяви, че няма д а се преструва, че е нещо, което не е,

и затвори. На след ващия д ен баща му се появи с колата си. Майка ми прегърна Нейтън и го

попита д али поне няма д а се опита д а поговори с баща си. Под очите на баща му имаше

огромни тъмни кръгове. Отид оха в кухнята, за д а си поговорят. Насаме. Четирийсет и пет

минути по-късно си тръгнаха заед но.

Когато по сле попитах Нейт какво е станало, той отговори:

— Татко каза, че ме обича. Никога д о сега не ми го беше казвал.

— Ами правилата?

— Не знам — сви рамене той. — Само каза, че сега най-важното било, че съм се върнал

вкъщи.

Саша намина вед нъж, д окато Нейтън живееше у нас. Той й разказа всичко, което беше

разказал и на мен още през лятото. Включително и онази работа за Ксавие. А тя рече:

— Отлично знаеш, че всички красиви мъже са мръсници!

След което и д вамата се вторачиха саркастично в мен, ухилени д о уши.

— О, я стига! — опитах се д а протестирам, но по сле не изд ържах и се усмихнах.

— Трябва ти д обър мъж — прод ължи по сле тя. — Красавците очакват д а изгубиш ума и

д ума по тях. И тогава преслед ването о става изцяло в твои ръце. Да не говорим за сексуалните

очаквания! — При тези д уми ме сръга в ребрата.

— Сексуалните очаквания са хубаво нещо — изрече жад но Нейтън. — Аз също имам

сексуални очаквания! — Прид ад е си суперсериозно изражение и д опълни мъд ро: — С

под ход ящото момче, разбира се.

По след ва д ружен смях, макар всички д а знаехме, че въпро сът е всъщно ст много

сериозен. Докато наблюд авах Саша как говори с Нейт, си д ад ох сметка, че съм много по-

зад ръстен, отколкото си мислех. Тя се д ържеше напълно естествено. Прегърна го и каза:

— Съжалявам, че ти се налага д а преживяваш такива труд но сти за нищо! — Потърка

гърба му. — Да знаеш, че онези, които имат значение за теб, накрая ще го приемат спокойно.

Даже баща ти!

По след ното ми беше д о ста труд но д а си го пред ставя. А за Нейтън сигурно е било

невъзможно. От д руга страна, може би Саша беше права. В крайна сметка нали му е казал, че

го обича?! Любовта върши странни неща с хората. Може д а те накара д а кажеш или д а

направиш неща, за които си знаеш, че по сле ще съжаляваш, но пак ги казваш или правиш.

Не похарчих парите на баща ми за безопасен секс. Сложих ги в кутията на фотоапарата,

която пък стоеше на горния рафт в гард ероба ми — заед но с кутийката презервативи, която си

бях купил в началото на лятото, когато се над явах д а го направя с Дани. Тогава д ори се

упражнявах д а си слагам, за д а не се мотая като ид иот, когато настъпи моментът. Само че

моментът не настъпи — поне не тогава.

Никога не забравих, разбира се, къд е точно са презервативите. Усещах ги във всеки миг,

който Саша прекарваше в стаята ми. Но никога не споменах за тях. Не исках тя д а си мисли, че

имам някакъв план-график. Исках д а бъд а търпеливият приятел. И през по-голямата част от

времето бях изненад ващо д обър в тази роля. Колкото повече я харесвах, толкова по-лесно

ставаше.

Беше толкова красива гола, че почти ме болеше, д окато я глед ах. Понякога се глед ах как

я д око свам — като че ли се бях отд елил от тялото си и над ничах над собственото си рамо. И

направо не можех д а повярвам, че ми е позволено д а върша такива неща с нея. Друг път се

чувствах такъв късметлия, че почти ми прилошаваше от щастие. А от време на време се чуд ех

д али всичко това не се д ължи на факта, че миговете ни насаме бяха толкова кратки — все

ед но си близнал само капка вод а, когато всъщно ст умираш от жажд а.

Вероятно не бих се побърквал толкова, ако можех д а получа повече. Но това вече не

знаех как д а го по стигна. Ежед невието поглъщаше почти цялото ми време, а онези д ни с

Нейтън направо го изцед иха. Двамата със Саша обикновено си говорехме по телефона.

Понякога успявахме и д а се вид им, но обикновено в присъствието на семействата или

приятелите ни. Ед ин път бащата на Нейтън му позволи д а вземе колата и по сле петимата

(Саша, Линд зи, Ясмин, Нейтън и аз) отид охме на боулинг. Ясмин не спираше д а говори, а

Линд зи непрекъснато прид ърпваше Саша настрани, за д а си говорели нещо по женски, но все

пак вечерта мина много д обре. Въобще всичко си беше д обре — само д ето аз прод ължавах д а

откачам.

И когато ед на сряд а след часа по право Саша се изправи д о чина ми и ме попита д али

можела д а ми д ойд е за малко на го сти, аз й се ухилих като главен актьор в реклама за паста за

зъби. Вед нага след края на часовете побързахме д а отид ем у д ома и се запътихме право към

моята стая. Пет минути по-късно се появи Холанд и огласи цялата къща с хеви метъла си.

Беше пуснала музиката толкова високо, че сигурно и не разбра, че ние сме там. Но накрая аз не

изд ържах, станах, уд арих няколко юмрука по вратата й и я пред упред их д а не ид ва при нас —

за всеки случай. Тя вече ми беше свикнала на тази реакция и само кимна, като прод ължаваше

д а клати глава в такт с музиката.

По сле д вамата със Саша започнахме д а белим д рехите си като д ве глави лук. Тя но сеше

бял пуловер с о стро д еколте и синя блузка отд олу, а под панталоните си имаше сини бикини.

Що се отнася д о мен, аз вече бях над ул пакета и про сто не можех д а го спра. Тя плъзна ръка в

боксерките ми и каза:

— Кога го правихме за по след ен път? Имам чувството, че беше пред и цяла вечно ст!

— Девет д ена — промърморих аз, защото си ги броях. — Наистина твърд е отд авна!

И започнах д а свалям бельото й.

Саша се усмихна и ме прид ърпа към себе си.

— И ти ми липсваше! — прошепна.

Този след обед на моето легло я почувствах страшно близка, много по-близка от всеки

д руг път. Всичко межд у нас беше както трябва. Желаех я толкова много, че про сто не можах

д а спра д а треперя. Дълбоко в себе си знаех, че можем д а сложим край на това треперене по

трад иционния за нас начин, но някак си вече не ми се искаше.

— В гард ероба си имам презервативи — промърморих, д окато галех зърната й. — Искаш

ли д а опитаме?

Саша ококори очи. В стаята ми беше много светло и зениците й бяха станали като

главички на топлийки.

— Ник, знаеш, че когато се реша д а го направя, ще бъд е с теб!

— Да, знам. Про сто толкова много те желая! Непрекъснато мисля за теб! — Положих

д ясната си ръка върху гърд ите й и д обавих: — Не само в сексуален смисъл, разбира се. Про сто

непрекъснато мисля за теб! И смятам, че съм започнал д а полуд явам!

Саша се засмя нежно. Вд игна ръце и зарови пръсти в ко сата ми.

— Ако това наричаш полуд яване, мисля, че аз също започвам д а полуд явам! — Сед на в

леглото и пъхна език в устата ми. Мислех си, че вече ще свърша, но точно тогава тя сложи

ръка на гърд ите ми, блъсна ме лекичко и прошепна: — Окей! Извад и ги!

Аз станах и тръгнах към гард ероба, като се стараех д а не ми личи колко съм шокиран. Бях

изгубил над ежд а, че тя някога ще каже „д а“ — за сед мици, месеци и д ори год ини наред .

Разкъсах пакетчето с презервативите на път към леглото и тъкмо се канех д а се обърна, за д а

си сложа ед ин, когато се сетих, че щом ще стигнем д отам, няма за какво д а ме е срам, д окато

си слагам презерватива.

Саша ме про след и с очи какво правя. По сле легна и разтвори крака и аз се настаних

межд у тях, като си казах, че нямаше д а е зле д а го бях направил вече с Дани, та д а съм по-

опитен.

Влязох бавно в нея. Не беше никак лесно. Тя беше ужасно стегната там д олу. Саша изохка

и аз я поглед нах в очите.

— Искаш ли д а спра?

— Не! — Изрече го с онази нейна типична съсред оточена физиономия, която много

приличаше на смръщване.

Натиснах по-силно и влязох още мъничко, а тя прод ължаваше д а ми се мръщи. По сле

започнах д а се д вижа — колкото ми бе възможно по-бавно. Но някак си не ми беше приятно.

— Причинявам ти болка — промърморих.

— Прод ължавай! — каза ми тя с лед ено студ ен глас.

Та аз си прод ължих. Не че стана по-д обре. Имах чувството, че съм я под ложил на

огромно мъчение, което ме караше д а свърша колкото е възможно по-бързо. Обаче не можех.

Не и когато тя ме глед аше по този начин. Всеки знае, че за момичетата първият път никога не

е приятен, но неизвестно защо си бях решил, че при нас ще бъд е различно. И в крайна сметка

изобщо не можах д а свърша. Про сто спрях. Втвърд яването ми изчезна в мига, в който го

извад их от нея. Вед нага обелих презерватива и се вторачих в Саша.

Музиката от стаята на сестра ми прод ължаваше д а гърми, а аз се чувствах празен. Грабнах

бързо д рехите си от под а и започнах д а се обличам. Саша не помръд ваше.

— Знаеш, че можеше д а ми кажеш, ако наистина не си искала — изрекох тихо.

— Какви ги говориш, за бога?! — Лицето на Саша стана безизразно и тя извед нъж се

превърна в момиче, което не познавах. Все ед но бях с някоя случайно срещната.

— Про сто ти през цялото време лежеше като пън. И изглежд аше така, сякаш не ти беше

приятно!

— А ти какво очакваше? — изкрещя тя. — Това ми беше за първи път!

— Няма съмнение — поклатих унило глава. — И очевид но изобщо не беше с мен. Това

провали всичко.

Саша се изправи в леглото и тогава го забелязах — петното кръв върху чаршафите ми на

ивици. Сърцето ми се сви. По сочих го и попитах:

— Искаш ли д а ти д онеса нещо?

Саша поглед на над олу към петното. Помислих си, че ще ми каже какво голямо магаре

съм, но тя само промърмори:

— Като че ли д а.

Грабнах ед на от превръзките на сестра ми от банята и я под ад ох на Саша. Дотогава тя

вече се беше облякла. Изд ърпа превръзката от ръката ми и се втурна към тоалетната. Аз

затворих вратата след нея и присед нах на леглото, изпълнен със себеомраза.

Когато се върна, тя ме поглед на отново, но беше с онова същото безизразно лице, което

про сто не можех д а разгад ая. Може би точно това беше моментът д а й се извиня, но не го

направих. Нямах сили д а я поглед на в очите.

— Аз по-д обре д а тръгвам — рече глухо тя. — Майка ти всеки момент ще се върне.

— Искаш ли д а те изпратя? — попитах, макар това д а беше по след ното нещо, което ми

се искаше точно сега.

— Няма нужд а. Все още е светло.

— Окей.

Изпратих я д о външната врата. Всяка крачка натам ми причиняваше все по-силна болка.

Понякога си мисля, че нещо с мен сигурно не е наред . Не би трябвало д а е чак толкова труд но

д а се извиниш, когато знаеш, че си сгрешил! Но точно тогава не исках д а мисля по този

въпро с. Ед инственото, което си мислех, бе, че ще се почувствам по-д обре, когато Саша вече

не стои д о мен.

Все пак направих нещо хубаво. Пред и тя д а си тръгне, сложих ръце на раменете й и я

целунах по челото. По сле се качих в стаята си, изд ърпах д олния чаршаф от леглото и изпрах

кръвта на мивката в банята. След това хвърлих влажния чаршаф на д ъното на гард ероба ми и

грабнах чист от килера в корид ора. Чувствах се като тотален беглец. Всеки момент очаквах

Холанд д а се появи с гръм и трясък в корид ора и д а ме насоли, обаче тя така и не излезе от

стаята си.

А по сле нямах пред става какво д а правя със себе си. Затова слязох д олу, тръснах се пред

телевизора и започнах д а се разхожд ам по каналите. В стомаха ми всичко вреше, но изобщо не

изпитвах глад . Прод ължавах д а натискам д истанционното: „Съд ия Ейми“, „Доктор Мартин“ и

някакъв античен сезон от „Сабрина, млад ата вещица“. Пълна отврат!

Накрая грабнах телефона и звъннах на Кийлър.

— Зд расти! — казах. — Какво става?

Гласът му звучеше точно така, както си звучеше винаги, и точно това ми трябваше.

— Скука! — беше моят отговор. — Какво ще кажеш д а намина покрай теб?

— Супер! Тъкмо ще глед аме мача заед но!

Вярно бе. В сед ем „Листата“ щяха д а играят срещу нюйоркските „Рейнд жъри“. Очевид но

тази живото спасяваща информация се бе изплъзнала от ума ми някъд е межд у изгубването на

д евствено стта ми и изпращането на приятелката ми д о вратата.

Написах бележка на мама, залепих я на кухненската маса и отпраших към къщата на

Кийлър. Отвори баща му и ме изпрати направо в неговата стая. Напо след ък не се д ържеше

о собено любезно с мен и аз не можех д а не се запитам д али това няма нещо общо с тревата,

която намериха у Кийлър. Като стана въпро с за трева, точно в този момент ед ин д жойнт

щеше д а ми се отрази много д обре. Наистина се нужд аех от нещо силно, за д а се успокоя.

— Да не би баща ти д а ме мисли за наркод илър или нещо такова? — пошегувах се аз.

— Не си виновен ти — отговори приятелят ми. — Все още е яд о сан на мен. Въобразява

си, че съм само на д ве крачки от превръщането в наркоман. — Ако познавахте Кийлър така

д обре, както го познавам аз, вед нага щяхте д а разберете колко превратно е под обно мислене.

Кийлър д ържеше главата му д а е бистра. Затова и д вамата се прид ържахме само към трева и

алкохол. — Имаш ли нещо против д а глед аме мача горе? Напо след ък глед ам д а не им се

вясвам пред очите много-много!

— Няма проблеми.

Взехме си няколко парчета пица от „Джино“ от отсрещната страна на улицата, а по сле се

настанихме на неговите ниски кръгли възглавнички, за д а глед аме мача.

Точно пред и началото на мача баща му почука на вратата.

— Няма ли д а д ойд ете д олу, за д а го глед ате на плазмата? — попита.

Огромният, 46-инчов плазмен телевизор в сутерена беше запазен специално за глед ане на

хокей. Цялото семейство на Кийлър бяха запалянковци. По време на мачовете майка му

крещеше по-силно и от баща му, а д ванайсетгод ишният му брат играеше защитник в Детската

лига.

Аз свих рамене и поглед нах към Кийлър, защото решението си беше негово.

— Добре д е — каза той.

Първото полувреме мина д о ста напрегнато. Вратарят на „Листата“ излезе от игра зарад и

травма в коляното, обаче резервата му се оказа също толкова д обър и прод ължи д а уд ържа

резултата нула на нула, въпреки че почти всички усилия на противника бяха насочени към

тяхната врата. А майката на Кийлър вероятно си мислеше, че е на стад иона. Пищеше и

крещеше окуражителни д уми, от които главата ме заболя. Обикновено ентусиазмът й не ме

притесняваше, но точно сега имах известни проблеми с концентрацията. Саша непрекъснато

изскачаше в главата ми и ме глед аше така, сякаш бях непознат. Ед ва успявах д а след я играта

на екрана.

През почивката не изд ържах и казах на Кийлър, че се налага д а се обад я по телефона. Той

ме изглед а и автоматично схвана ситуацията.

— Вие д вамата д а не би д а сте се карали?

— Нещо такова — кимнах и се втурнах към стаята му.

Първо пробвах мобилния на Саша, но не се изненад ах, когато тя не отговори. По сле си

поех д ълбоко д ъх и набрах телефона на род ителите й. Както винаги, вд игна го спожа Ясински

и вед нага отид е д а извика Саша. Няколко секунд и по-късно обаче тя се върна и каза:

— Ник, тя току-що била започнала д а си пише д омашните. Може ли д а ти се обад и по-

късно?

— Разбира се — отвърнах със свито сърце.

Не че бях очаквал Саша д а иска д а говори с мен, но все пак го приех като шок. Започнах

д а обяснявам, че в момента не съм си у д ома, но че тя може д а се свърже с мен по мобилния.

— Ясно — изрече майка й. — Може би по-късно ще ти се обад и.

Може би по-късно. Про сто така! Може би по-късно, а може би — не! Вие бихте ли

говорили с някой, който д ори не ви е изпратил д о вкъщи след това? Какво, по д яволите, съм

си въобразявал?!

Слязох в сутерена и казах на Кийлър, че трябва д а тръгвам.

Той се изправи, потупа ме по гърба и ме извед е от помещението.

— Тя ще почака, Ник! — рече. — Успокой се и о стани д а глед аме мача!

— Не! — Вече бях взел решение. — Трябва д а говоря с нея вед нага!

Кийлър се отпусна на стената и възд ъхна, като че ли ме смяташе за изгубена кауза.

— Човече, ти май наистина си позволил на това момиче д а ти влезе под кожата! Не го ли

разбираш? Това е прекалено! Да не би д а сте женени или какво?! Не можеш ли от време на

време д а изглед аш и ти някой мач, а?!

— Изобщо не знаеш за какво става въпро с. — Усетих, че кръвта ми започва д а кипва, а не

го исках. Знаех, че трябва д а бъд а спокоен, когато говоря със Саша. — Освен това, вече почти

не я вижд ам извън училище.

— Да бе! Я се поглед ни? Изглежд аш така, сякаш е д ошъл краят на света! Животът е

борба, Ник, обаче ти трябва д а запазиш самооблад ание!

— И защо? — скръстих ръце пред гърд и. — Защо д а запазвам самооблад ание? Според теб

най-д обре е д а не ни пука за нищо, така ли?

— Че кога съм казал, че не ми пука за нищо, а? — повиши глас и той. — Казвам го само

защото сега става въпро с за теб, а не искам д а те вижд ам в такова състояние! Откакто започна

д а се срещаш със Саша, не мога д а те позная! Като че ли си съвсем д руг човек!

— Не съм д руг човек! — запротестирах аз. — Аз съм си! Същият! — свалих ръце, сниших

глас и д опълних: — Знам, че ти не я харесваш, но аз я харесвам!

Кийлър уд ари безсилно с юмрук по стената и про съска:

— Това няма нищо общо с факта д али аз я харесвам или не! Само смятам, че ти я

харесваш малко прекалено!

Или може би про сто никак не ме бива д а се оправям в тези работи.

— Трябва д а тръгвам — казах.

— Окей — отговори Кийлър. — Ако не се получи, върни се! Или ако се получи. Все тая.

Само казвам, че можем д а поговорим, ако искаш. — Навири брад ичка и д обави с усмивка: —

Нейтън над али може д а ти бъд е полезен с нещо в тази сфера.

Благод арих му и отпраших бързо към къщата на Саша. В гърлото си усещах огромна буца.

Давах си сметка, че наистина не знам как д а се оправям с хората. Трябваше д а се извиня още

д нес, когато имах тази възможно ст!

Вратата отвори майка й.

— О, Ник! Ама ти очевид но не се отказваш! — възкликна, безсъмнено изненад ана д а ме

вид и.

— Няма д а ви бавя — обещах. — Само искам д а поговоря за малко със Саша.

Го спожа Ясински поглед на колебливо през рамо и по сле каза:

— Почакай тук!

Изчезна навътре в къщата и я чух д а казва:

— Изглежд а много разстроен! Да не би д а сте се скарали?

Саша отговори нещо шепнешком. Петнайсет парализиращи секунд и по-късно се д овлече

д о вратата. Ко сата й беше вд игната на конска опашка. Беше облечена с обикновено д олнище

на пижама и черна тениска.

— Не трябваше д а ид ваш, Ник! — прошепна. — Мама започва д а зад ава въпро си!

— Извинявай! — промърморих. — Може ли д а вляза?

— Заета съм — каза тя.

Ухаеше на д иня и аз си помислих д а я поканя д а д ойд е у д ома и д а си вземе д уш. Запитах

се д али все още кърви.

— Само за няколко минути! — настоях. — Няма д а мога д а спя тази нощ, ако не

поговорим! — Саша сви рамене, като че ли това изобщо не я вълнуваше. — Добре ли си? —

попитах. — Искам д а кажа… у д ома беше…

— Истината ли? Чувствам се отвратително! — Изрече го толкова хлад но, че чак ме

побиха тръпки.

— Аз също. Няма ли д а ме пуснеш?

— Не искам д а говоря за това — каза тя. — Все още ли искаш д а влезеш?

— Да! — отсякох.

Минахме по корид ора и се запътихме към празната кухня. Бях толкова благод арен, че ме

пусна в къщата си, че чак ми се виеше свят. Саша д ръпна ед ин стол от масата и сед на, като се

почеса по крака. Аз сед нах точно д о нея, целият облян в пот.

— Саша, много съжалявам! Наистина!

— Сега ли се сети, че съжаляваш? — изрече безизразно тя. — Не вижд ам никакъв смисъл.

— Да, знам. — Доко снах ръката й. — Но наистина съжалявам. Не можах д а спра д а мисля

за теб. Можем ли д а излезем навън? — Кимнах по по сока на френския прозорец.

Саша сви рамене и д ръпна вратата. Няма съмнение, че след този ход род ителите й вече

наистина щяха д а се зачуд ят какво става, обаче не ме интересуваше — налагаше се д а

поговоря с нея насаме!

Излязохме навън и ед новременно се вторачихме в топлата светлина, която струеше от

кухнята. Мълчахме. Накрая тя отрони:

— Това беше толкова отвратително, че про сто си нямаш на пред става! А по сле ме о стави

д а си тръгна, сякаш въобще не те интересувам. — Аз примигнах, но прод ължих д а слушам. —

И ми заяви, че аз съм била развалила всичко!

— Не е вярно! — прошепнах д резгаво. — Аз съм този, който развали всичко! Не мога д а

разбера какъв ми е проблемът. — В този момент майката на Саша над никна от кухнята с

крайно нед оволно изражение. Сигурно след ващият ще бъд е баща й, за д а ни заповяд а д а

влезем вътре. — Про сто се чувствах много гад но… Знам, че грешката е моя. Така д е, не

можах д ори д а свърша! А можехме про сто д а си стоим и д а чакаме. Това никога нямаше д а се

случи, а ти… — Преглътнах д ълбоко, а по сле си наложих д а прод ължа: — Ти си уд ивителна!

Всичко в теб е уд ивително! Начинът, по който се д ържиш с хората. Начинът, по който си

самата ти! Про сто всичко и… — Саша вече ме глед аше право в очите. Искаше ми се д а

потъна в д ън земя. — Имам чувството, че не бях д о статъчно д обър за теб, че бях

непод ход ящият човек, с когото д а го направиш. — Вд игнах безпомощно рамене. — Много

съжалявам!

Саша приглад и ко сата си. Челото й се сбърчи.

— Виж какво, исках д а бъд е с теб, защото си ти! Не го ли разбираш?

— Ще ми се д а можех д а върна всичко! — Бих сторил всичко на света, само и само д а

можех д а изтрия целия този д ен и по сле д а го поправя, обаче на този етап мозъкът ми вече

беше като каша. Не бях в състояние д а свържа ед но изречение. — Трябваше д а бъд е

незабравимо, а аз се д ържах като негод яй! Затова наистина не знам какво д руго д а кажа, о свен

че съжалявам!

Стояхме си там, в зад ния д вор, и се съзерцавахме мълчаливо. Накрая го спод ин Ясински

наистина отвори вратата, под ад е глава и отсече:

— Става късно! Саша, след пет минути д а си се прибрала! — По сочи пижамата й и

д опълни: — Дори не си облечена д о статъчно д обре, за д а стоиш навън!

— Добре, пет минути — кимна по слушно тя. Го спод ин Ясински затвори вратата и излезе

от кухнята. Саша притисна челото си, обърна се към мен и каза: — Трябва д а вървя.

— Ще те вид я ли скоро? — попитах. Чувствах се по-д обре, че си казах всичко, което ми

тежеше, но това невинаги е д о статъчно, за д а оправи всичко.

— Обад и ми се. Ще поговорим повече. — Направи крачка към вратата, а по сле се обърна

и д око сна ръката ми толкова нежно, че изтръпнах. — Нямам пред става какво си очаквал.

Според мен най-важното бе, че сме д вамата. Заед но!

И според мен. Как изобщо можах д а забравя най-важното?!

Десет

След ващите д ве сед мици бяха неясна смесица от сериозни разговори, д ълги паузи и

целувки пред вратата на къщата й. Хокеят, училището и работата се случваха някак си межд у

д ругото. Изгубихме ед ин мач, но пък спечелихме три. Написах си съвсем сам д омашното по

право и оцелях. Не знам как точно д а опиша положението на нещата. Сякаш със Саша се

бяхме върнали в самото начало, но този път — изкупвайки лошата си карма. Ед на вечер

глед ахме телевизия с мама и сестра ми, но в мига, в който те напуснаха стаята, ние

замръзнахме по местата си — като че ли най-лошото нещо, което можеше д а ни се случи, бе

д а о станем сами.

Вероятно звучи по-зле, отколкото наистина беше. Все пак прод ължавахме д а ход им.

Прод ължавахме д а си д аваме целувки за лека нощ в края на д еня. А ед на вечер д ори

приготвихме вечеря за нейното семейство. Е, вярно, че беше само спагети и чеснови

хлебчета, но все пак беше вечеря, при това нелоша. Не че толкова се притеснявах д а о стана

насаме с нея — притесняваше ме по страд алата ми самоуверено ст. През първите няколко д ни

след онова фиаско д ори и целувките ми се струваха странни.

Нейтън забеляза, че има нещо, и попита какво става. Казах му, че сме го направили и че

сега ни се иска д а не го бяхме правили, а той не попита защо. Саша пък разказала на Линд зи

всичко, а по сле цяла сед мица Линд зи се д ържеше с мен така, като че ли съм сериен убиец. В

началото не ми стана никак приятно, че някой д руг знае, обаче Саша заяви, че трябвало д а

поговори с някого. Линд зи пък я по съветвала никога повече д а не спи с мен, а Саша

отговорила, че д ори не възнамерява. Не че аз не го знаех. Но и аз самият не исках д а го правя

повече. Исках само нещата д а се върнат на положението, на което бяха.

Татко ми каза вед нъж, че винаги, когато имам нужд а д а поговоря с мъж, мога д а му се

обад я. Пред ставете си обаче как набирам номера му и започвам д а му разказвам за фиаското

межд у Саша и мен! Гаранция, че ще си глътне езика.

Смятам, че някои неща е по-д обре д а си о станат ненаказани, защото понякога човек

про сто се уморява от много приказки. Да вземем например Нейтън. Напо след ък той беше

станал д о ста мълчалив по темата за гейовете. Баща му смяташе, че като изгаси лампите,

проблемите ще изчезнат. Ще станат невид ими. Не знам откъд е му беше хрумнала абсурд ната

ид ея, че Нейтън ще може д а крие самолично стта си още д ве год ини. В началото д вамата с

приятеля ми си говорихме често по този въпро с, за това колко е странно някой д а ти казва, че

те обича и че иска най-д оброто за теб, а по сле д а отрича същно стта ти. И след известно

време о съзнах, че въртим същия разговор отново и отново — като нашия със Саша, по повод

сексуалното ни фиаско.

— Прекалено съм млад , за д а бъд а толкова отегчен от себе си — оплака се Нейтън ед на

събота, д окато обяд вахме в мола. Остави чилито си и прокара ръка по масата. — Ето така

звучи д ушата ми, Ник. Защо изобщо прод ължаваш д а бъд еш с мен?

— Че имам ли избор?! — пошегувах се аз. А по сле, твърд о решен д а изместя уд арението

на разговора от баща му, изрекох: — Межд у д ругото, какво става с онзи Ксавие?

— Нищо о собено. Прод ължава д а си бъд е същият зад ник. И вероятно прод ължава д а си

мисли, че възд ишам по него. — Преглътна пълна лъжица чили и д обави: — Което, всъщно ст, е

вярно, обаче той е хетеро. Нали знаеш — „Кортланд : хомо сексуалисти — трима“.

— Двама — поправих го аз. — Дакота е бисексуална. — Тя и Джереми Ийстман бяха

ед инствените членове на училищния гей клуб, макар положението с го спожица Наваро —

пед агогическия съветник, д а о ставаше все още под въпро с. — Но, от д руга страна, не може

д а няма и още. Про сто не ги знаем.

— Вероятно все непод ход ящите хора — възд ъхна Нейтън, сниши глас и д обави: —

Например над али сред спортистите!

Именно към този етап от разговорите ни започваше д а не ме свърта на ед но място —

като че ли под робно стите правеха хомо сексуално стта на Нейтън прекалено реална. Улавях се

д а се питам как ли ще реагирам, когато той най-сетне си намери приятел? Дали тогава пак

няма д а мога д а понасям под робно стите?

— Не можеш д а по ставяш етикети на хората само по това д али са спортисти или не —

отбелязах. — Точно това прави баща ти, а ти знаеш, че са пълни глупо сти!

Нейтън облиза зъби с език и отсече:

— Прав си. И аз не знам какви ги приказвам. Проблемът е в това, че про сто не мога д а си

позволя д а храня над ежд и за когото и д а било. А ти извад и късмет със Саша. Пред полагам, че

го знаеш.

— Да, знам го.

И с всеки изминал д ен го вярвах все по-силно, въпреки неловките паузи и сериозните

д искусии, които провежд ахме напо след ък.

— Про сто не мога д а си пред ставя какво е д а бъд еш толкова силно свързан с някого —

д опълни замечтано той.

— Ще разбереш. И това ще стане някой д ен. — Тук се опитах д а се върна мислено към

пред ната тема от разговора ни и се залових за д умата „спортисти“. — Но за кого всъщно ст

става въпро с? Кой е този спортист?

Нейтън направи пауза, през която разбърка чилито си, а накрая ми заяви, че съм имал

много развинтено въображение.

— Глупо сти! — срязах го аз, целият настръхнал от нетърпение. — Става въпро с за някой,

когото познавам, нали? Хайд е, Нейт! Нали ти беше първият, на когото казах за Саша?!

— Но това е съвсем различно! Защо правиш такъв въпро с от него? — Нейтън о стави

лъжицата си и се заглед а в мен така, като че ли искаше д а прогори д упка в сред ата на челото

ми. — Севърсън, знаеш ли, че понякога можеш д а бъд еш голям трън в зад ника, а?! —

Примигна неспокойно, по сле се отпусна назад на мястото си и прошепна: — Диего! Имах

пред вид Диего. Не че точно го харесвам. Про сто той е много красив и никога не се над ува!

— Така твърд и мълвата — махнах с ръка, като се опитвах д а си пред ам безгрижен вид . —

Но д а знаеш, че Холанд май също му е хвърлила око.

Няколко пъти вече ги засичам д а си говорят в корид ора на гимназията. А по след ния път

сестра ми ме изглед а така, сякаш съм открад нал д невника й.

— Над явам се, тя знае, че той има приятелка в Квебек и че е свикнал момичетата сами д а

му се хвърлят на врата — отбеляза Нейтън. — Номерът с изкусителните не му минава.

Довърших обяд а си, казах „д о скоро“ на Нейтън и се запътих към спортния магазин. Тази

вечер Линд зи организираше в д ома си парти за Хелоуин, така че нашата групичка беше

поканена. Нейтън се беше съгласил д а го играе наш шофьор. Баща му нямаше нищо против д а

му д ава колата и всеки д ен, стига д а знае с кого излиза синът му и д а го од обрява. А можете

д а ми вярвате, че на света няма род ител, който д а не од обри купон, организиран от Линд зи!

Събитието включваше кротки игри, швед ска маса и наград а за най-д обър ко стюм.

Всеки, който ме познава, ще ви каже, че не обичам д а се маскирам. Според мен д ори най-

готиният ко стюм изглежд а ид иотски. Но има и д алеч по-лоши неща — например

над преварването кой ще захапе ябълката, което не може д а бъд е измислено от никого

д ругиго, о свен от скучната Линд зи. Рад вах се, че съм канен на това парти само защото там

щеше д а бъд е и Саша.

А самата тя, разбира се, много си пад аше по маскарад и. Както и можеше д а се очаква,

макар че точно това ми харесваше у нея. Нямаше нищо против д а се над преварва д а захапе

ябълката — поне зарад и Линд зи, но най-голямата й мечта беше д а се облече като някой д руг.

И упорито отказваше д а ми каже като каква ще се облече. Наложи се д а чакам, д окато не се

качи в колата на Нейтън с черни кичури в ко сата и тяло, облечено в някакъв абсурд но д ълъг

черен тренчкот, който покриваше д ори глезените й.

— Нали каза, че ще се маскираш! — отбеляза, като ме оглед а.

— Не, ти каза, че трябва д а се маскирам. — И нея вечер бях облечен със същия сив

пуловер, бяла тениска и д ънки, с които бях и пред ния д ен.

Нейтън хвърли поглед през рамо и рече:

— Хайд е, Саша! Нали знаеш, че Ник е прекалено готин, за д а но си маскарад ни ко стюми!

— Но ти също не си облечен! — изтъкна очевид ното тя. И беше права, защото той пак си

беше с вечните стари д ънки и червения суичър.

— Ето там! — кимна той по по сока на торбичката на зад ната сед алка, точно д о нея. Тя

бръкна вътре и извад и ед на смела перука. — Инстантен Моби Дик! — обясни през смях той.

— Хитро! — отбелязах. — Защо не се сетих и аз! — Извърнах се към Саша на зад ната

сед алка и попитах: — А ти коя си? Или трябва д а чакаме, д окато стигнем у Линд зи?

Тя се усмихна, разкопча тренчкота си и го свали. И отд олу се показа най-готиният

готически корсет, който бях вижд ал! Гърд ите й всеки момент щяха д а изхвръкнат в горната

му страна, а в д олната се белееше пъпчето й. От черната кад ифена каишка на врата й висеше

голям кръст. Не можех д а откъсна очи от черната й пола, цепната чак д о бед рото й и

разкриваща ед ин божествен гол крак.

— Го спод арката на мрака! — обяви тържествено тя. — Какво ще кажеш, а?

— Го спод и! — възкликнах, все така неспо собен д а отлепя очи от нея. — Изглежд аш

невероятно!

Как можах д а твърд я, че маскарад ните ко стюми изглежд ат ид иотски?! Изобщо не съм

знаел какво приказвам!

По сле взехме Ясмин, а тя вед нага настоя д а ни покаже котешкия си ко стюм — с опашка

и всичко о станало. Набръчканото трико от ликра и страховитите наситено лилави сенки ме

изпълниха с неприятни пред чувствия за пред стоящия купон. Но в крайна сметка се оказа, че в

сутерена на Линд зи няма ябълки. Ед но момиче, облечено като Мад она, и някакъв тип с маска

сед яха съсред оточени върху д ъска за спиритически сеанси, а самата Линд зи обикаляше

наоколо с колод а карти таро. Прид ърпа ме на кожения д иван и ме накара д а разбъркам

картите. Заглед ах се в нея как ги под режд а, а след това се наложи д а изслушам глупо стите й

за някакви неочаквани финансови по стъпления и пред стоящо пред ателство. Трябваше д а се

преструвам, че проявявам интерес към д умите й, защото знаех, че все още се опитва д а

превъзмогне омразата си към мен.

— Саша каза, че ти за нищо на света не би облякъл маскарад ен ко стюм — отбеляза тя,

като сбърчи но с.

— Не изглежд ам д обре маскиран — отвърнах с извинителен тон. Линд зи е д обър човек

— не е нейна вината, че не може д а организира свестен купон.

В този момент се появи Ясмин и помоли д а й глед ат на карти, та аз се запътих към

фонотеката на д омакинята. Най-отгоре сед яха четири сид ита с над писи „Хелоуин микс“. В

момента звучеше „SOS“. Според заобления почерк на Линд зи, след него ид ваха „Пусикет

д олс“, а по сле „Нека партито започне“ на Пинк. Както изглежд аше, купонът не вървеше към

скорошно под обрение.

Нейтън вече си беше намъкнал плешивата перука на Моби Дик и се опитваше д а извлече

максималното от ситуацията — танцуваше, размахващ ръце във възд уха. Аз грабнах кутийка

сод а и се оттеглих в ъгъла, за д а оглед ам помещението за Саша.

Джереми Ийстман, в сиви памучни панталони и елегантно шалче на врата, наклони глава

и извад и ед на бутилка от тъмночервения си блейзер.

— Нещо за под силване?

Аз кимнах, глътнах повечко сод а, за д а отворя място за д жина, а по сле си д олях

кутийката. В този момент отнякъд е се появи Саша, обгърна кръста ми и измърка:

— Танцувай с мен!

По след вах я д о д ансинга и затанцувах под звуците на отвратителния хелоуински микс на

Линд зи, д окато накрая не се обезвод них. Очевид но Джереми бе горд ият притежател на

ед инствения алкохол на купона, така че всички се изрежд аха д а минават покрай него за

д опълване, включително и д омакинята.

По сле д вамата със Саша се настанихме на д ивана с под обрените си сод и. Аз я прегърнах,

а тя се сгуши в мен. Изглежд аше д оволна. Щеше ми се д а можехме д а сед им така цяла нощ —

въпреки че очите ми започваха д а сълзят, а ръцете — д а ме сърбят. Разтрих очи с д ругата си

ръка, за д а не притесня Саша.

— Добре ли си прекарваш? — попита тя.

— С теб — д а — отговорих искрено.

Тя вд игна глава и ме целуна по устните. Започна ад ски леко. Като първа целувка, когато

не планираш нищо повече. Но напо след ък д вамата бяхме о ставали сами толкова ряд ко, че

д ори целувките ни бяха ограничени. Затова не след д ълго тази целувка започна д а напомня на

телата ни за нещо д руго. И пред и д а се усетим, вече се бяхме награбили на кушетката, с

ръката на Саша плътно под ризата ми, напълно забравили, че сме на парти за Хелоуин.

А по сле някой ме бутна по рамото, за д а ми напомни. Вд игнах глава и вид ях как майката

на Линд зи ме глед а неод обрително от стълбите. Саша също я вид я. Тя о стана там д о статъчно

д ълго, за д а ни пред ад е по сланието си, а след това се обърна и се върна горе.

— Го спод и! — про стена Саша. — Само ед на целувка, какво толкова!

Към този момент очите ми вече течаха, така че се залових за тях с д ве ръце, макар д а е

всеобщо известно, че най-лошото в случая е д а ги чешеш.

— Алергичен съм към Ясмин! — оплаках се аз. — Трябва д а тръгвам.

— О, не! — про стена Саша и оглед а очите ми. — Котаракът на Линд зи! Но той е горе, не

е тук!

— Няма значение — смотолевих и вд игнах ръкава си, за д а оглед ам нарастващата

колекция обриви, които пълзяха нагоре. — Сигурно козината му е навсякъд е.

— Изобщо не се сетих за това! — Саша прокара пръсти по голата ми ръка. — Нямаш ли

някакво лекарство за тази алергия? — Поклатих глава. — Значи вед нага трябва д а излезем

навън. Поне за известно време! — отсече решително и свали ръкава ми. По сле се втурна към

Линд зи, за д а обсъд ят въпро са, а тя пък се качи горе, за д а ни д онесе палтата.

По сле д вамата със Саша сед нахме на люлката на веранд ата, заглед ани в д ъха си. Беше

толкова студ ено, че не бих се изненад ал, ако още сега започнеше д а вали.

— Ад ски студ ! — смотолеви тя през тракащи зъби. — Сякаш сме в разгара на януари!

— Ела насам! — прид ърпах я към себе си и я целунах по бузата.

— Даваш ли си сметка, че от сед мици не сме били по-сами от сега? — попита, като също

ме прегърна.

— Разбира се.

— Е, вече безопасно ли е? — попита и се отд ръпна леко, за д а ме поглед не в очите. —

Можем ли вече д а бъд ем сами, без нищо о собено д а се случва?

— Разбира се, че е безопасно — усмихнах се аз и сплетох пръсти в нейните. — Знам, че

напо след ък нещата малко се пообъркаха и никак не ми е приятно. Искам само всичко д а бъд е

така, както беше пред и. Мислиш ли, че можем д а го направим?

— Ами… не знам — отговори тя, като разд вижи люлката. — Вече е различно, не мислиш

ли?

— Само ако позволим д а бъд е различно!

— Може би, но… — Вятърът се втурна межд у нас и вд игна ко сата на Саша напред , така

че не можех д а вижд ам лицето й. — Мисля… — Думата увисна заплашително във възд уха.

Вцепених се, ужасен, че тя ще скъса с мен.

— Какво? — обад их се плахо.

Тя прибра ко сата от лицето си и отново ме целуна. Езикът й беше по-студ ен от моя. Аз

обгърнах нежно врата й и също я целунах. Но този път не беше никак нежно. Нещо ми

под сказваше, че точно така го желае и тя.

— Какво? — повторих, когато се разд елихме, за д а си поемем възд ух. Любопитството ме

изгаряше отвътре. На всяка цена трябваше д а разбера какво иска д а каже тя.

— Род ителите ми не са вкъщи — започна тя. — Заминаха в Пикъринг за хелоуинския

купон на леля и няма д а се върнат скоро. Питър също е с тях. Всички са там. Всички мои

чичовци и лели. Правят го всяка год ина. — Думите й се лееха бързо като поток и това

започваше д а ме изнервя. — Ед инствената причина, порад и която род ителите ми не ме

накараха д а отид а с тях, е, че знаеха, че ще бъд а тук, а нали знаеш колко вярват на Линд зи! —

Кимнах. — А аз не ти казах, защото реших, че ако се окажем там съвсем сами, не мога д а бъд а

сигурна как ще реагираме.

След тази тирад а тя прибра ко сата си зад ухото и д око сна коляното ми.

— Няма проблеми — кимнах аз. — Разбирам защо не си ми казала нищо, но не искам д а се

притесняваш за онези неща. Спомням си, когато ми напомни д а се рад ваме, че сме само ние.

Заед но.

— Рад вам се, че си спомняш.

— Но? — напомних й аз. Онова нед овършено изречение от пред и все още висеше във

възд уха. Усещах го така, както усещах разочарованието й през онзи д ен в часа по английски.

— Но — повтори тя и изпъна гръб, — искам д а д ойд еш с мен у д ома!

Аз се облегнах назад , като си сед нах на ръцете.

— Сега ли?

— Аха!

— Нещо като тест, така ли?

— Не. — Гласът й звучеше тихо, но напълно уверено. — Не съвсем.

— Е? — Тя започваше д а ме плаши. — Какво по-точно искаш?

Ед ва сега усетих, че ме побиват тръпки от страх.

— Про сто за д а вид им какво ще стане! — Тя по стави ръце на коленете ми и д обави: —

Не че е зад ължително. Про сто ид ея.

— Окей — изрекох бавно. Мозъкът ми вече беше успял д а отд ели ид еята и сега я

оглежд аше от всеки ъгъл. Но още не си д авах сметка, че съм се съгласил. — Щом така искаш.

По сле изнесохме цял спектакъл с повторната си поява в сутерена, а след това Саша и

Линд зи провед оха ед но още по-сериозно съвещание. Линд зи я слушаше, но без д а отлепя очи

от мен, и свиваше устни, точно както майка й ги свиваше пред и малко на стълбището.

Ид ваше ми д а отид а при нея, д а под ред я картите таро и д а й заявя: „Ед на д обра приятелка ще

пренебрегне съвета ти и ти няма д а бъд еш в състояние д а сториш нищо по този въпро с!“

На партито имаше д о статъчно хора, за д а успеем д а скрием факта на нашето напускане,

обаче Линд зи имаше изрични инструкции д а ни се обад и, ако майка й случайно забележеше

отсъствието ни. Тогава аз щях д а се втурна тук, използвайки алергията си като извинение за

излизането си навън, а Нейтън щеше д а се закълне, че вече отд авна е закарал Саша у тях.

Пред и д а си тръгнем обаче, Нейтън говореше нещо с Джереми Ийстман, така че ми се наложи

д а ги прекъсна, за д а му съобщя за нашия план. Никак не ми беше приятно д а го правя, защото

те сигурно обсъжд аха въпро си от естеството на гей клуба, но в случая нямах много голям

избор. Не можехме д а си позволим никакви пробиви в системата.

Къщата на Саша беше само на петнайсет минути път от тази на Линд зи, така че краткото

разстояние беше изминато в мълчание. Стисках ръката й и се опитвах д а прогоня тревогата,

която се стрелкаше по вените ми. Понякога напрежението е полезно нещо. Като например

пред и мач, когато ад реналинът ти скочи д о висините. Друг път обаче е ужасно вред но. Тогава

нервите ти настояват д а поемат контрола над цялото ти същество. Провалят всичко и имат

нагло стта д а го мислят за смешно. Ха-ха-ха! Вижте сега какво стана с Ник! Аз не мога д а си

позволя това.

Саша закачи палтата на д вама ни в гард ероба в антрето и каза:

— Няма д а се върнат скоро. Ела горе!

По след вах я към нейната стая. Разбира се, че ще тръгна след нея! Кой може д а устои на

ед на го спод арка на мрака?! И тогава направих онова, което цяла вечер ми се искаше д а

направя — плъзнах ръка в цепката на черната й пола и д око снах голия й крак. Ед инственото,

което но сеше отд олу, беше копринени бикини. Доко снах и тях. Тя най-неочаквано свлече

полата си и вд игна очи към мен. Ха-ха-ха! Моментално над ървяне!

То не убягна от вниманието на Саша. Тя свали ципа на д ънките ми и започна д а ме

д око сва. Очевид но знаеше какво прави. Опитах се д а прочистя главата си, за д а уд ължа

наслад ата, но знаех, че няма д а стане. Затова пъхнах ръка под бикините й и също я д око снах.

Над явах се, че този път по стъпвам правилно. И че ще стигнем само д отук.

А по сле Саша прошепна:

— Искаш ли пак д а опитаме?

Спрях каквото правех и се вторачих в сериозните й кафяви очи. Разбира се, че искам! Ние,

момчетата, сме програмирани за това, нали?! Обаче гърлото ми трептеше и нещо не можех д а

д ишам.

— Ник, искаш ли го? — повтори Саша и аз ед ва тогава о съзнах, че не съм отговорил.

Осъзнах, че си стоя в сред ата на стаята й и вод я спор със самия себе си.

— Не съм о собено убед ен, че ид еята е д обра — отговорих най-сетне. Искрено. — Не ми

се иска д а стане като миналия път!

— Да, знам — каза тя. — Знам също така, че няма д а бъд е ид еално, така че, ако

прод ължаваш д а мислиш така, по-д обре д а не го правим!

Всъщно ст онова, за което мислех, бе ед но уравнение, което не разбирах. И също така, че

много ми се иска д а я съблека цялата, д а я по ставя по гръб на леглото и д а я целуна на някое

ново място. Стомахът ми се преобърна само при мисълта за това.

— Но про сто не мога д а избия от главата си по след ния път — прод ължи тя. — И откакто

прахо сахме толкова много време в опити д а се избягваме, смятам, че трябва д а прод ължим

точно оттам, за д а престанем д а избягваме проблема!

— Няма д а бъд е ид еално? — Това беше ед инственото, което успях д а кажа, при това с

големи усилия. Дори самият факт д а стоя пред нея ми струваше усилия. Нямах никаква

пред става, че тя през цялото това време се е чувствала по този начин.

— Да, няма — кимна тя и се зае д а сваля корсета си. — Но само ако го искаш!

Съблече се, присед на на леглото, вд игна колене д о брад ичката си и ми се усмихна

притеснено.

— Ама аз не си но ся нищо! — извиках и бръкнах в д жобовете си, сякаш това обясняваше

всичко.

— Линд зи отмъкна няколко презерватива от стаята на брат си — отговори тя, като се

усмихна в коленете си. — Честно д а ти кажа, почваш д а ме изнервяш, като прод ължаваш д а

стоиш там!

Ко съмчетата на тила ми застанаха мирно. Усещах, че или точно в този момент ще ме

уд ари светкавица, или ще го направим. Присед нах на леглото д о нея и прокарах пръсти по

голия й крак. По сле залепихме устни в д ълга и страстна целувка. След това започнах д а я

целувам навсякъд е. Бях престанал д а мисля. Не възнамерявах д а спирам и д а твърд я, че не

трябва д а го правим.

Саша започна д а съблича моите д рехи. По сле бръкна в чантичката си, извад и оттам ед ин

презерватив и го под несе в про странството межд у нас — символ на затаения й д ъх. Аз

протегнах ръка и го взех.

— Хей! — извика тя, като повд игна ръката ми. — Излекуван си!

Така си беше. Обривите бяха изчезнали. Сложих си презерватива и я целунах. Тя ме

сграбчи за ко сата и ме опакова с краката си, а на мен не ми прилоша. Не чувствах нищо д руго,

о свен онова, което правехме.

— Може би ще те боли по-малко, ако вод иш ти! — пред ложих. — Защо не минеш върху

мен?

За нищо на света не исках д а й причинявам болка! Нали точно това бе развалило всичко

миналия път!

— Ама аз нямам пред става какво трябва д а правя там! — запротестира Саша.

— Сякаш аз знам! — ухилих се аз.

— Добре д е, но ми помагай! — кимна тя и ме възсед на.

Така го направихме. Направихме го заед но. Наистина не беше ид еално, но беше хубаво.

Леглото й започна д а скърца и това ни разсмя. След това телата ни се сплетоха и Саша изрече

тихо:

— Беше приятно. Може ли д а смятаме този път за първи, а?

Разбира се, че можехме. Всичко можехме! Това момиче про сто нямаше цена!

— Съгласен съм — прошепнах в ко сата й. Усещах твърд ите й зърна как галят гърд ите ми.

Не си спомнях кога за по след ен път съм се чувствал толкова щастлив.

Тоби лежеше на под а, забил но с в д ъските. По сочих го на Саша и тя каза:

— Сигурно е пад нал, д окато леглото се тресеше.

Ухилих се, когато го каза. Направо ми ид ваше д а си уд аря зад ника в тавана, зад ето

накарахме леглото д а се тресе.

По сле се сгушихме под юргана й и започнахме д а ид ваме на себе си, говорейки. Саша ме

накара д а си призная, че съм сметнал купона на Линд зи за д о сад ен.

— Знаех си! — извика след признанието ми. — Знаех си, че го мислиш!

— Ама род ителите й бяха вкъщи, скъпа! А Ясмин беше облечена като котка! Как д а ми

хареса?!

Саша се изкиска и близна леко но са ми. Действието беше ед новременно мръсно и

смешно.

— Знаеш ли, понякога си голям сноб! — каза. — Оплакваш се от всички в училище, че се

д вижат на групи, обаче искаш всички д а отговарят на твоите собствени станд арти за

готино ст!

— Не мога д а бъд а д руг, щом хората очакват от мен д а съм образец на готино ст! —

изрекох с престорена над менно ст аз.

Тя пак облиза но са ми, аз про стенах и й го върнах. По след ва гола борба в леглото на

Саша Ясински. Животът е странна работа, човече! Сграбчих д ясната й ръка и я стиснах в

своята. До ставяше ми уд оволствие д а глед ам как миниатюрната й ръчичка правеше моята д а

изглежд а великанска.

— Хей, не мога д а повярвам, че Линд зи е открад нала презервативи зарад и теб! — сетих

се по ед но време. — Ще й бъд а вечно благод арен за това, но не бих повярвал, че точно тя ще

го направи! Мислех, че съм първи в списъка й на най-омразните хора на света!

— Тя е д обра приятелка — д ори и когато не од обрява онова, което правя — отговори

Саша и ми уд ари лек лакът в стомаха, с намерението д а прод ължи битката.

Добре д е. Бях зад ължен и на брата на Линд зи. Както и на самата нея, и на Нейтън, че ни