Ще си останем приятели, нали

Мама ще ме завед е. А по сле вероятно ще ми д ад ат ед на сед мица болнични.

— В сряд а ли? — повтарям. — Толкова скоро?! Та ние ед ва сега започваме д а го

обсъжд аме!

— Колкото по-скоро, толкова по-д обре. — Саша става, приближава се д о леглото и

присяд а д о мен. Краката ни се д око сват и аз захлупвам лице в ръцете си. — Нали каза, че

искаш най-д оброто за мен? Ето, това е най-д оброто, при това не само за мен, а и за нас!

— Прод ължаваш д а си играеш с мен! — провиквам се аз. — За теб никога не е имало

значение какво искам аз, какво мисля аз! Моето мнение за теб няма никакъв смисъл!

Саша вд ига ръка и започва д а ме гали по ко сата.

— Ник, не прави нещата по-труд ни, отколкото са!

Лицето ми пламва и аз нямам никакво желание д а я поглежд ам.

— Ник? — обажд а се нежно тя. — Няма ли д а кажеш нещо?

Затварям очи и се заслушвам в гласа й. Прод ължава д а бъд е нежен, а не би трябвало —

о собено пред вид темата, която обсъжд аме.

— Вече не искам д а ми пука какво ще стане с теб! — изграквам. — Такова нещо се случи

с теб, а теб изобщо не те е грижа! Ако можех, бих ти отмъстил по някакъв начин, но не мога!

— Вд игам глава и я поглежд ам в очите. — А само д опред и малко си мислех, че можем отново

д а се съберем! — Поемам си д ъх. — Всичките тези приказки, д ето ги наговори — за това, че

сме от ед на и съща страна на проблема, какво стана с тях? Защото аз бях на твоя страна, Саша, а ти не беше на моя!

— Напротив, бях — отронва тъжно тя.

— Не, ти си била само на своята си страна, мислела си ед инствено и само за теб!

— Не че съм се справила о собено д обре, не мислиш ли? — Очите й са зачервени и на мен

ми се иска д а я накарам д а се разплаче. Би могла поне д ва пъти д а се разплаче зарад и мен.

Всеки го заслужава!

— Виж какво, вината не е изцяло моя! — отсичам рязко. — Ти също си участвала! И аз

никога не съм те карал насила д а правиш нещо!

— Никога не съм твърд яла, че си — прошепва тя.

Сед им безмълвно на леглото, като избягваме д а се поглед нем в очите. Главата ми пулсира.

Всичко, което правя, е грешно. Межд у нас няма нито ед но правилно нещо. Повече.

— Така няма д а стигнем д оникъд е — казвам и за момент имам чувството, че съм робот и

са ме изключили и вече не чувствам нищо.

— Не за това д ойд ох д а говоря с теб.

— Да, знам! — изкрещявам. — Ти си вече д обре, но аз все още не мога д а д ойд а на себе

си. Но не се тревожи — ще го превъзмогна!

— Изобщо не съм д обре! — махва внезапно с ръка тя. — Про сто имам по-важни неща, за

които д а мисля! Тук не става въпро с само за нас! Мислиш ли, че ще можем д а се съберем

отново след всичко това? Вече нищо няма д а бъд е същото! Виж ни само! Не можем д ори д а

говорим като нормални хора!

Не съм много сигурен, че точно такава трябва д а бъд е целта ни — д а говорим като

нормални хора. Пък и никога не съм смятал д вама ни за нормални. Както ще д а е, защото

очевид но онова, което аз мисля, няма значение. И без това всичко свърши. Кимвам безмълвно

и се вторачвам в краката си. Чувствам се като мъртъв.

— Да не би д а си мислиш, че аз вече съм д ошла на себе си? — Ид ва нейният ред д а

извика. — Мислиш си, че изобщо не ми пука за теб, но про сто си нямаш на пред става как ми

се иска всичко това д а не се беше случвало!

Скача и протяга ръка към бравата.

— Сед ни! Моля те! — Прид ърпвам я обратно и автоматично погалвам ко сата й. —

Толкова съм се побъркал напо след ък, че вече д ори не се чувам какво говоря!

Саша се връща на леглото ми и притиска ръце межд у коленете си.

— Лошо ми е — отронва по ед но време. — Може ли малко вод а?

Доко свам рамото й. Бяла е като сняг, почти прозрачна. Сякаш над леглото ми кръжат само

пуловер и очи. Донасям й вод а и по сле сяд ам на бюрото си.

— Проблемът е в това, че още не мога д а те забравя — изричам внезапно.

Саша сваля чашата от устата си и ме поглежд а.

— Аз също не мога д а те забравя.

Стомахът ми се преобръща. Не съм в състояние д а сваля очи от нея. По сле признавам:

— И това прави нещата още по-труд ни. Направо не знам какво д а правя.

Пред и не знаех какво д а правя със Саша, но сега е различно — сега вече нямам никакъв

шанс д а я забравя.

— Межд у нас има твърд е много неща, с които трябва д а се справим — изрича тя. — Но аз

не мога д а се върна при теб, Ник! Липсваш ми, при това ужасно, но ето че само близо стта ти

ми причинява огромна болка!

— Но нали точно това е същно стта на всяка истинска връзка?! Колкото повече време

прекарваш с някого, с толкова повече неща ти се налага д а се справяш! — Толкова съм

щастлив, че имам чувството, че ще се пръсна. Но о свен това ме боли. Разд елите не би

трябвало д а бъд ат такива.

— Може и д а си прав, но аз не мога — прошепва приглушено Саша. — Много съжалявам!

— Кимвам тъжно. Нямам пред става д али межд у нас пак би се получило, но и нямам

пред става как д а се сбогувам с нея. По сле тя пита: — Добре ли си?

— А ти д обре ли си? — И кимвам по по сока на вод ата.

Тя преглъща по след ната капка и ми под ава празната чаша. По сле казва:

— Ще отид а у Линд зи за няколко д ена. Нужд ая се от малко про странство за д ишане,

д алеч от род ителите ми. Татко не ми е проговорил, откакто му казах, и сега непрекъснато си

го изкарва на мама. Двамата буквално ме влуд яват!

— Баща ти вече знае?!

— Аха — бърчи чело тя. — Вече ме мисли за мръсница, но това си е негова работа. Не ми

пука!

— Изключено е д а го мисли! — отсичам. — Про сто си го хванала непод готвен.

— Развалих му ид еалната пред става за мен. Твърд и, че се чувства пред ад ен.

— Задник — провиквам се вбесено.

Саша прави опит за усмивка.

— Та сега, след като свършим, мама ще ме закара у Линд зи. — Протяга се и изпъва гръб.

— Искам д а ям вред ни храни, д а глед ам тъпи филми и д а се преструвам, че всичко това не се

е случило. Поне за д ва часа!

— Вече го пробвах — казвам и й описвам случката с бащата на Нейтън.

— Какъв е този проблем межд у теб и род ителите? — под хвърля насмешливо тя.

— Само с бащите! — поправям я.

— Вярно! — нацупва се престорено тя. — Защото всички жени са луд и по теб!

— Това е най-големият ми проблем! — под хващам шегата й аз, като си лепвам сериозна

физиономия.

Саша възд ъхва, пресяга се към вълшебното кълбо и замахва, като че ли иска д а ме

цапард о са в главата с него. Това е второто най-д обро нещо, което ми се случва д нес.

— Когато се прибереш от Линд зи, ще ми се обад иш, нали? — питам.

— Непременно — кимна тя. — Но първо ще се обад я на мама, за д а д ойд е д а ме вземе.

Прегръщам я и тя си тръгва. Тази, по след ната прегръд ка, е малко по-д ълга от първата и

д окато тя е в обятията ми, аз си казвам, че в крайна сметка всичко ще се наред и. И този път

прегръд ката ни не е непохватна, а напълно естествена. Целувам ко сата на Саша и погалвам

бялата й буза. Тъмните й очи се взират в моите и ние замръзваме. За миг времето застива с нас.

Ед на секунд а е в състояние д а промени всичко. Привежд ам се към нея и лицето й се озовава

толкова близо д о моето, че очертанията му се размазват.

— Ник — прошепва тя.

Това д а не би д а означава, че трябва д а спра? Не знам, обаче чакам, замръзнал във

времето. Тя се вд ига на пръсти и впива устни в моите. Божичко, толкова е реално! Не знам как

иначе д а го опиша. Това е тя и това съм аз, и по след ните пет сед мици никога не ги е имало.

— Ник! — Отстъпва крачка назад и пъхва брад ичка в огромната яка на пуловера си. —

Трябва д а тръгвам.

Облича си палтото. Закопчава го копче по копче, бавно. По сле заглажд а с ръка ко сата си,

слага я зад ушите си и пъхва ръце в д жобовете.

— Обад и ми се, когато се върнеш! — напомням й.

И по сле нея я няма.

Шестнайсет

При официалното си завръщане на след ващия д ен заварвам Холанд съвсем сама вкъщи.

Всичко, което съм мислел д а казвам за Диего, е отд авна погълнато от о станалите ми мисли.

Обаче тя няма никаква пред става за този факт. Поглежд а ме неуверено и се втурва към стаята

си, пред и д а съм я под ложил на кръсто сан разпит. Въпреки че изобщо нямам под обни

намерения. Всъщно ст наистина имам ед ин въпро с към нея, обаче той няма нищо общо с

нейния Диего. Тръгвам след нея и чукам на вратата й.

— В блога съм! — провиква се. — Не ме притеснявай!

— Две минути! — провиквам се и аз.

Холанд отваря вратата, хвърля ми нетърпелив поглед и отсича:

— Две минути!

Облягам се на касата на вратата и казвам:

— Про сто искам д а се уверя, че при мама всичко е наред , че не под озира нищо.

— И какво по-точно трябва д а под озира? — повд ига ед на вежд а сестра ми. Очите ми

улавят онзи типичен глазиран поглед , който казва: „Нямам намерение д а ти отговарям, а и

вероятно изобщо не съм чула въпро са ти.“ По сле промърморва: — Спокойно, нямаш

проблеми. Тя не знае нищо. Никой не знае нищо. Каквото и д а става тук, си о става защитено

от натрапничеството на фамилните очи — с изключение тези на татко, разбира се.

Фамилните очи ли? Казах ви, че Холанд е чуд ачка, нали?

— Окей — кимвам и почуквам за всеки случай на касата на вратата. — Благод аря.

— Ник! — под виква сестра ми, когато се обръщам, за д а си тръгна. — Добре ли си? —

Обръщам се отново към нея, но без отговор. — Не си д обре, нали? Какво става, за бога?!

— Аз… — Облягам се пак на касата на вратата й, внезапно натежал. — Сега не мога д а

говоря за това, Холанд . Но д ействам по въпро са.

Тя кимва и д опълва:

— И ще се оправиш, нали?

— Да, над явам се. — Насилвам се д а се усмихна. — След год ини интензивна терапия —

може би.

— Ако искаш д а поговориш за това, знаеш, че няма д а кажа на никого, нали? Не си

мисли, че вед нага ще отид а д а те изтропам на мама! Про сто ще си го запазя за себе си.

— Окей, благод аря. Про сто… точно сега не е най-под ход ящият момент д а говоря за

това.

— Хммм — замисля се сестра ми. — Нали и ти няма д а кажеш нищо за вчера? За онова с

Диего?

— Естествено. — Не е моя работа д а казвам каквото и д а било. Това е ед на съвсем д руга

семейна история, но никой д руг не знае. — Межд у д ругото, как стана така с него? Нали си

имал приятелка в Квебек?

— Да. Имал си е — стисва зъби Холанд . — Обаче казала, че трябвало д а започнат д а се

срещат и с д руги хора.

— Значи ти си ед на от тези, д ругите, така ли? — Старият Ник, д аже вчерашният Ник,

щеше д а се притесни много повече по този въпро с, но сега съм толкова грогясал, че про сто

си нямате на пред става!

— Ние сме про сто приятели — свива рамене сестра ми. — Труд но преживява разд ялата.

— И ти реши д а му помогнеш — изричам про сто като констатация. Звучи абсолютно

логично, при това не го казвам саркастично. Обаче в очите на Холанд проблясват пламъчета и

бузите й порозовяват.

— Въобще не ти влиза в работата, Ник! — Вирва глава и под белва очи. — Го спод и! За

момент си помислих, че ще под ход иш като зрял човек по въпро са и ще се възд ържиш от

коментар!

— Ти беше тази, която първа заговори — напомням й аз. — Добре д е, про сто бъд и

внимателна, разбра ли?

Тя се изкисква и отсича:

— Няма за какво д а бъд а внимателна. Нищо о собено не се случва!

Къд е ли съм чувал това и пред и?

— Ед инственото, което искам д а кажа, е, че д окато се въргаляш с някого на д ивана,

могат д а се случат разни неща, които не очакваш!

Примигвам, когато си д авам сметка какво казвам. Осъзнавам, че внезапно съм се

превърнал в баща ми и д авам съвети отно сно сложни ситуации. Сигурно след ващата ми

стъпка ще бъд е д а й пред ам моите петд есетачки като ед ин вид безполезно семейно

наслед ство.

— Може, обаче ние не сме ти! — срязва ме с лед ен глас сестра ми. — Понякога

въргалянето на д ивана с приятел е точно това — въргаляне на д ивана с приятел!

И понякога свирката си е само свирка, сексът си е само секс, а опложд ането на

приятелката ти си е про сто опложд ане на приятелката ти. Не е зад ължително д а означава

нещо. Но понякога означава.

— Виж какво, Холанд , не си мисли, че ти д ържа конско — изричам спокойно. — Про сто

те съветвам д а внимаваш! Съветът е д обър, независимо от кого ид ва! — След това се

оттеглям в стаята си и се обажд ам на татко. Не че изгарям от желание д а говоря с него, но си

д авам сметка, че отд авна трябваше д а го направя. Телефонът вд ига Брид жит и отговаря с

нейния превзет кънтри клуб глас, но сричките й се стягат в мига, в който чува гласа ми. Татко

обаче е изненад ващо въод ушевен.

— Тъкмо си мислех за теб! — започва. — Знаеш ли, че под аръците ти все още те чакат

под елхата? Мисля д а отскоча при вас и д а ти ги д ам. Тъкмо ще поговорим. Какво ще кажеш?

— Защо не?! — отговарям. — Кога?

— Какво ще кажеш д овечера?

Довечера Канад а ще играе с Финланд ия за Световната млад ежка купа по хокей, но аз

казвам на баща ми, че няма проблеми. Снощи д вамата с Нейтън глед ахме как Канад а срита

зад ниците на швед ите и се почувствахме много д обре, но тази вечер не мога д а отсвиря татко

зарад и ед ин хокеен мач, когато той толкова д ържи д а ми помогне. Освен това д ълбоко се

съмнявам, че хубавите чувства след мача ще се случат д ва пъти, д ори и нашите д а побед ят.

— Ще те взема към сед ем — съобщава той. — Ще отид ем на някое тихо местенце.

Това беше пред и цяла вечно ст. Сега си проверявам имейлите. Дани ме пита д али ще ход я

на купона у Марк Геру, а Рони — ед ин от нашите голмайстори, иска д а знае д али съм д обре.

От Саша няма нищичко — не че очаквам. Знам, че е у Линд зи и се опитва д а запази разсъд ъка

си и аз нямам право д а й преча. Сигурен съм, че е д обре там, но това не е в състояние д а ме

накара д а престана д а мисля за вчера. Тя ме целуна, а по сле си тръгна и аз вече не знам кое е

правилно и кое — погрешно.

Разхожд ам се из интернет и търся сайтове за абортите, като избягвам онези, които са

против — нямам никакво желание д а чета как някакви си хора използват безразсъд но д умата

„убиец“ или говорят за Бог така, сякаш лично са го вижд али. Търся про сто мед ицинска

информация за процед урата. Става ясно, че има някакво хапче, което момичето може д а си

сложи по време на първите о сем сед мици. Хапчето пред извиква контракции на матката и така

тя се о свобожд ава от тъканта. През първото тримесечие може д а се приложи и вакуумният

метод . По ставят в матката местна упойка, а по сле по степенно я разтварят със специални

метални неща, наречени „разширители“. По сле пъхат някаква тръба в маточната шийка и

изсмукват съд ържанието на матката. Цялата процед ура прод ължава пет минути, но на мен ми

звучи ад ски болезнена. Жената може и д а про спи всичко, но аз се съмнявам, че Саша ще може

д а заспи. А след първото тримесечие трябва д а се направи процед урата „Разшири и

о свобод и“, която ми звучи още по-гад но.

Спирам д а чета и се концентрирам върху д ишането си. Казвам си, че Саша ще бъд е д обре.

Това е про сто ед на операция. Стотици хиляд и хора претърпяват операции и по сле се

възстановяват. Преглежд ам списъка с възможните усложнения и там се казва, че абортите,

направени д о третия месец, са по-безопасни и от естествено ражд ане. Усложненията са

пренебрежимо малък процент, а и в нашия случай си знам, че майката на Саша ще се грижи за

нея. И всичко ще се оправи. Повтарям го отново и отново, въпреки че коремът ме боли и

гърлото ми започва д а ме д разни.

Никога не съм мислил, че ще стигнем д отук — д ори когато пред ложих д а вземем онези

хапчета от клиниката. Само глупавите хора забременяват. Момичетата, които спят с всеки

срещнат по купоните, или онези, които не карат приятелите си д а използват презервативи,

защото ги обичат, или защото искат д а изпитат тръпката. Но ние не бяхме от тях!

Тогава защо на нас?

И защо на някого ще му пука какво чувствам аз?! Това не се случва на мен!

А по сле, защото д о появата на татко о става още много време, а д о връщането на мама от

работа — също, започвам д а преглежд ам сайтовете за бременни. Саша е бременна в петата

сед мица, но тук се оказва, че броели бременно стта от д атата на по след ната менструация,

което я прави официално в сед мата. До сега нямах никаква пред става, че броенето ставало

така. И в д вата случая обаче бременно стта не е много напред нала, но ембрионът, д ълъг ед ва

сантиметър, вече има зачатъци на очи, а белите д робове са отд авна формирани.

Засега все още не е истинско бебе, но би могло д а бъд е. Други биха били безкрайно

щастливи от този факт. А за нас се оказва грешка. Горкичкото — цялото това оформяне и за

какво? За нищо! Чиста загуба на природ ен материал. Изпълвам се със съжаление към него,

което пък ме изпълва с още по-голямо съжаление към мен самия.

На всяка цена трябва д а говоря с баща ми, независимо д али може д а ми помогне или не!

Обаче първа се връща мама. Пита ме за мача, а по сле по ставя ръка на челото ми.

— Изглежд аш отпад нал. Добре ли си?

Аз се опитвам д а измисля някакви въображаеми под робно сти от мача, но творчеството

нещо не ми се отд ава. Решавам, че е по-д обре д а се престоря на болен. Доко свам челото си и

изричам:

— Ад ски ме боли глава! Мисля д а полегна малко пред и появата на татко.

— Ще излизаш с баща си? — сбърчва чело мама.

— Да бе. Нали все още не сме си разменили под аръците! — Не й бях обяснил нещата

около Бъд ни вечер и най-малкото сега смятам д а го направя.

Качвам се в стаята си, лягам на леглото и зачаквам появата на татко. Чакането ми

пред о ставя още време за размисъл и не пропускам д а се позд равя, зад ето не се обад их на

Саша, когато ме сърбяха ръцете. Не би било честно спрямо нея, а и баща ми ще бъд е тук всеки

момент.

Развед ените род ители на някои мои познати са приятели. Някои от тях д ори още спят

заед но. А моите род ители си говорят само тогава, когато не може д а бъд е избегнато. Татко

никога не е влизал в къщата, в която се преместихме, след като той ни напусна, а мама никога

не се бе запознавала с Брид жит. Не мога д а си пред ставя в д ействително ст нито ед ин от

въпро сните д ва сценария. Вместо това татко натиска клаксона на колата. Такъв е начинът му

д а ме извика. Не се о смелява д а припари д ори д о външната врата. Сед и си в колата и натиска

клаксона д ва пъти. В началото го мислех за смешно. А какво би станало, ако някое развед ено

семейство с абсолютно същия сигнал се настани д а живее в съсед ната къща? Пред ставете си

какъв шаш и паника ще настанат!

Обаче д нес няма сигнал на клаксон. В сед ем без пет мама чука на вратата ми и заявява, че

татко ме чака в д невната. Изненад ата си я бива, но главата ми вече бучи от проблеми, така че

про сто ставам от леглото и тръгвам над олу по стълбите, сякаш е съвсем нормално татко д а

ме чака в д невната.

— Реших д а хвърля ед ин поглед на къщата ви — казва татко, когато се появявам в

д невната. — Много е хубава!

— Аха! — кимвам и прокарвам ръка през челото си. — Вид я ли Холанд ?

— Да — кимва татко. — Поговорихме си за кратко.

За какво? Какво си казват хората, когато не са си говорили близо год ина?

— Много хубаво — казвам искрено. — А с мама?

— Разбира се. — Присвива нозд ри. Аха! Познат признак за семейно напрежение. — Май

още не си й казал, така ли?

Поклащам глава и кимвам по по сока на вратата. Татко тръгва след мен към антрето,

къд ето се обувам и обличам. Изглежд а изгубен в нашата къща, но точно сега нямам време за

това.

— Хайд е! — Отварям вратата и го изкарвам навън.

Качваме се в колата с обещаните под аръци на зад ната сед алка, а по сле тръгваме. Нямам

пред става къд е отиваме, а и не ми пука. Трябва д а говоря с него, но го чакам той д а започне

първи.

— На Рид жуей има ед но страхотно местенце — казва той. — Жестоки пържоли!

— Все тая. — Не съм глад ен.

— Добре. — Прод ължаваме в същата по сока и на мен ми се струва, че всеки момент ще

повърна, че трябва д а му кажа д а спре, за д а изляза, но точно тогава той се обръща към мен и

казва: — Мислих много за теб, Никълъс. Бих се обад ил и по-рано, но исках д а ти д ам време д а

обсъд иш нещата със Саша.

Кимвам, вперил поглед напред . По сле прошепвам:

— Няма д а го зад ържи. Казала на род ителите си и майка й смята, че е още твърд е млад а за

това.

— Мисля, че майка й е права — изрича пред пазливо баща ми. — За млад о момиче като

нея ед но д ете би било огромен товар, а и вие вече не ход ите, нали?

— Изборът не беше мой!

Свежд ам глава, по ставям ед ната си ръка върху корема, а с д ругата вд игам главата си. Не

мога д а говоря повече. Очите ме смъд ят, а гърлото ми се затваря.

Татко д око сва рамото ми, а след това отбива от магистралата и спира на някакъв

паркинг. Пръстите ми потъват в ко сата ми и аз се разтрепервам. Татко по ставя ръка на гърба

ми.

— Всичко е наред . Ще се оправиш.

И тогава вече не изд ържам повече. Сълзите бликват от очите ми и обливат лицето ми, а аз

си сед я и не мога д а сторя нищо повече.

— Слушай, синко — казва баща ми с изненад ващо успокояващ глас. — Ситуацията е

труд на за всеки мъж, но съм сигурен, че ти ще се справиш. Повярвай ми! С всеки изминал д ен,

малко по малко нещата ще си д ойд ат на мястото!

И прод ължава д а д ържи ръка на гърба ми много след като е спрял д а говори. Имам

чувството, че някой е изплакнал очите ми с белина — толкова сърбят. Сигурно така и

изглежд ат. Гърлото ми е твърд е свито, за д а говоря.

— Ще по сед им мъничко — отбелязва татко. — Какво ще кажеш д а пусна рад иото, а?

Аз кимвам и той го включва. Станция за популярна музика и сега разбирам защо хората

слушат под обна боза — тя про сто не д о стига д о сърцето ти. Хем е там, хем я няма. Само

запълва тишината.

След д есетина минути, които ми се струват цяла вечно ст, ние отново тръгваме.

— Кажи ми сега къд е искаш д а отид ем — обажд а се татко.

— Не съм глад ен — повтарям. — Про сто на тихо местенце.

И така, връщаме се отново на първоначалния план и се насочваме към пържолите под

звуците на лесни за слушане любими мелод ии.

В ресторанта не говоря о собено, а и татко не ме кара. Поръчвам си брускети и

непрекъснато искам д а ми д опълват кока-колата. Татко пийва ед на бира с пържолата си и

д вамата про сто си хапваме, пийваме и се глед аме през масата. Ресторантът изглежд а като

извад ен от каталог на „Икея“, а храната, която хвърчи покрай мен на път към глад ните

клиенти, ухае страхотно, но аз ед ва успявам д а се справя и с малкото, което съм поръчал.

— Какво ще прави Брид жит тази вечер? — питам внезапно.

— Не мисля, че има някакви конкретни планове.

— Каза ли й?

Очите ни се срещат и татко поклаща отрицателно глава. По сле пита:

— Ще кажеш ли най-сетне на майка си?

— Не знам.

Разказвам му за по след ните няколко д ена — за това, че напуснах отбора по хокей, а по сле

се престорих, че отивам на мача, обаче прекарах д ва д ена у Нейтън.

Татко се обляга в стола си и се почесва по главата.

— Знам, че за под обно нещо се говори труд но, но смяташ ли, че род ителите на Саша

биха искали д а обсъд ят проблема с нас?

— Може би — свивам рамене. Ед инственото, в което съм сигурен, е, че когато всичко

свърши, няма д а ми позволят д а припаря д о Саша. Тогава какво има за обсъжд ане?

— Ще о ставя този въпро с на теб — отсича татко. — Но иначе смятам, че вече можеш д а

кажеш на майка си.

— А аз смятам, че вече можеш д а започнеш д а говориш с Холанд — не му отстъпвам аз.

— Аз никога не съм преставал д а говоря с Холанд — тя е тази, която отказва д а ми

говори. Но иначе — накланя леко глава и ми се усмихва, — много ще се рад вам, ако пак

започнем д а си говорим.

— В такъв случай се по старай повече. — Не му се сърд я. Про сто знам как се чувства

човек, когато си мисли, че д ругият отказва д а направи усилие. Бях там, когато си тръгна, така

че отлично помня по какъв нескопо сан начин се измъкна от картинката.

— Тя смята, че само аз но ся вина за разд ялата с майка ви и аз не мога д а сторя нищо, за д а

я разубед я.

— Тогава защо д а опитваш? Добър план, татенце!

— Не че твърд е скорошното ти събиране с Брид жит помогна о собено — отбелязвам

нехайно.

— Това беше цяла година по-късно! — натъртва о стро баща ми. — И то няма абсолютно

нищо общо с нас и онова, което беше.

— Може би, но ти нямаш много свобод но време. Непрекъснато сте заед но.

— Вие със сестра ти живеете само на д ва часа път от мен! Вероятно помниш колко те

каних д а ни ид ваш по-често на го сти през лятото, а през есента д ойд ох специално, за д а

глед ам мача ти! Дотолкова ми стигат силите, Никълъс! Ако искаш д а ме вид иш,

ед инственото, което трябва д а направиш, е д а ми се обад иш!

— Ако искам д а вид я теб — д а. Но ти никога не си сам!

Татко отпива от бирата си, а по сле връща внимателно чашата на масата. По сле казва:

— Важното е, че сега съм тук, Ник! Имаш цялото ми внимание.

Вд игам вилицата си и я балансирам в д вата края межд у пръстите си. Гад енето така и не

ме напуска. Само се засилва или отслабва, но винаги си е там, в корема ми. Точно сега съм

малко по-д обре и ми се ще татко д а не трябваше д а се връща в Торонто тази вечер.

— Хей! — възкликва той. — Ама ние още не сме си разд али под аръците! Трябваше д а ги

вземем с нас!

След като приключваме с вечерята, той си поръчва кафе, а по сле излиза д о колата, за д а

д онесе под аръците. По ставя ги върху мод ерната масичка и се усмихва.

— Моят си го отворих на Колед а. — Когато го поглежд ам, обяснява: — Над явам се, че

нямаш нищо против, разбира се. Забрави го в колата.

— Няма проблеми.

Вземам първо най-малката кутия. Опакована е в хартия с цвят зелен металик, а на

картичката пише: „ЗА: Ник. ОТ: Бриджит.“ Късам хартията, отварям нетърпеливо кутийката

и вижд ам срещу себе си ед ин суперскъп часовник „Сейко“. Или поне така изглежд а.

— Кинетичен — обяснява татко. — Никога няма д а ти се налага д а сменяш батерии.

— Готино — кимвам. — Благод ари й от мое име.

— Можеш д а й благод ариш и лично след ващия път, когато говориш с нея.

Прид ърпвам към себе си и д ругите д ва под аръка, но първо избирам картичката.

Под писана е от татко и Брид жит, а вътре има чек за триста д олара.

— Благод аря! — казвам.

Останалите под аръци се оказват нов МРЗ/вид еоплейър и вид еоигра. Благод аря му и за

тях. Всичко е страхотно. Все неща, на които щях д а се рад вам много пред и шест сед мици, но

пък и пред и шест сед мици нямаше д а се разпад на толкова в колата на татко.

Татко си пие кафето, а след това плаща със златната си карта „Амекс“. По сле тръгваме

към колата.

— Трябва пак д а вечеряме заед но. При това скоро — казва и ме прегръща. — А ти ще се

оправиш, ще вид иш! Про сто ти трябва време.

Аз кимвам и прод ължавам д а вървя. Точно това искам и аз д а чуя, но не му вярвам.

Татко внезапно спира и ме поглежд а.

— Ник, знаеш, че можеш д а ми се обажд аш по всяко време, нали? Ще се рад вам д а те

чуя! Искам д а знам как си, как се чувстваш, о собено сега!

— Ще се обад я! — обещавам.

— Хубаво — казва баща ми и възд ъхва. — Ако мога д а ти помогна с нещо, само кажи!

„Само бъд и д о мен!“ — мисля си, но за тази вечер циврих д о статъчно. Качвам се в колата

и включвам рад иото. Гласът на Фил Колинс изпълва възд уха и аз се отпускам на сед алката и

позволявам на главата ми д а се изпразни клетка след превъзбуд ена клетка. Докато накрая там

о става само ед на мисъл: Саша, не мога повече!

Седемнайсет

Кийлър звъни в мига, в който се прибирам от работа. Отборът спечелил бронзов мед ал на

турнира, а Патрик — моят заместник на първа линия, получил д ве асистенции. Би трябвало д а

се рад вам за тях, но изобщо не ми пука д али са побед или, или загубили — връзката ми с хокея

ми изглежд а в д алечното минало. Все пак казвам на Кийлър, че се рад вам, и бързам д а

попитам по кое време д вамата с Гавин ще минат д а ме вземат. До снощи бях твърд о решил д а

не ход я на купона у Марк Геру, но си д ад ох сметка, че няма д а спечеля нищо, като стоя сам

вкъщи. Вярно, че бих могъл д а си сед я в стаята и д а препрочитам имейлите на Саша като

по след ния загубеняк, д а се питам защо не ми се обажд а от Линд зи и д а се гърча от

притеснение за аборта й. Но няма д а го направя! Не мога! Не мога повече!

— Ще д ойд еш ли? — изненад ва се Кийлър.

— Непременно!

— Ще отид ем някъд е към д есет — съобщава той. — Това означава ли, че вече се

чувстваш по-д обре?

— Не знам. Но със сигурно ст означава, че вече не мога д а стоя сам вкъщи и д а се

самоизтезавам.

— Браво на теб! — възкликва зарад ван Кийлър. — Точно затова смятах, че трябваше д а

играеш с нас, но, от д руга страна, не е зле наистина д а си починеш мъничко и д а влезеш във

форма. Чухте ли се със Саша?

Казвам му какво се случи и той изразява такава рад о ст за мен, че отвътре ме свива нещо.

— Но тази вечер не ми се говори по този въпро с, става ли? — д опълвам.

— Хей, нали никой не знае, човече! — изтъква очевид ното Кийлър. — Стига д а не си

съобщил официално, разбира се.

— Не съм, естествено. Но имах пред вид , че и с теб не ми се говори. Снощи бях с моя

старец и д вамата провед охме сериозен разговор по този въпро с и сега про сто не знам какво

повече д а кажа.

Кийлър няма нищо против д а забравим темата и не след д ълго вече обсъжд аме партито

на Марк Геру, за което аз отд авна съм се снабд ил с трева. Не че не мога д а разчитам на

приятеля си за това, но този път съм решил и аз д а внеса своя д ял. Навсякъд е някой познава

някого, така че в този случай размяната беше направена в уед инението на склад а на спортния

магазин.

Както и д а е. Почти всички, които познаваме, са решили д а се възползват от

заминаването на семейството на Марк Геру за Ню Джърси. Правилата са елементарни.

Паркирай на съсед ната улица. Не се мотай в д вора, пред извиквайки съсед ите д а извикат

полиция. Не о ставяй никакви веществени д оказателства (мръсни чаршафи, бирени бутилки,

фасове, кални отпечатъци). Марк вече е събрал мощен отряд д оброволци по почистването с

оглед изпълнението на третото правило. Та проблемът не е в него, а във второто правило. В

опред елен момент народ ът се сгорещява и му се приисква д а сложи някой и д руг хамбургер

на барбекюто, д а се по свети на прескачане на оград и или д а организира над превара по

хвърляне на разни неща в езерото. Дори и по сред зима.

В случай, че още не сте се д о сетили, семейството на Марк притежава богаташка къща

край езерото. Баща му е финансов ревизор, майка му е счетовод ителка и д вамата печелят

д о статъчно пари, за д а притежават огромна къща в Кортланд и ед но стаен апартамент в

Торонто, къд ето баща му отсяд а през сед мицата. Ако трябва д а бъд а честен, аз не познавам

Марк много д обре — но д о статъчно, за д а получа покана за това парти заед но със стотина

д руги.

Гавин и Кийлър се появяват малко след д есет. Аз казвам д овижд ане на мама и сестра ми,

които са решили д а глед ат настъпването на Новата год ина по телевизията, и се измъквам през

пред ната врата, скътал тревата в д жобовете си. Този жест ми се струва толкова познат — д а

си потупам д жобовете пред и излизане, за д а проверя д али не съм забравил тревата, — че си

казвам, че най-вероятно вече съм отново нормален. Хубаво чувство. Само д ето Нейтън не е с

нас.

— Запознай се! — отсича Кийлър, когато се вмъквам на зад ната сед алка на колата. — Това

е братовчед ка ми Джилиан! — Момичето д о мен е тънко и д ълго, с къд рава руса ко са и лице

като на Кейт Хъд сън. Тя се усмихва и се обръща към мен, а Кийлър ме пред ставя: — Това е

Ник.

— Зд расти! — казва тя.

— Зд расти! — отговарям аз.

По сле в разговора се намесва Гавин, избирайки тема, в която не ми се навлиза.

— Тренерът казва, че си напуснал отбора. Ключова по стъпка, човече! Каква е историята?

— Хей! — поглежд а го на кръв Кийлър. — Нали ти казах, че не му се говори по този

въпро с? Коя част от изречението ми не си разбрал?

Сърцето ми претупва и за части от секунд ата се питам какво ли още му е казал Кийлър.

Но вед нага си д авам сметка, че това е обикновена параноя. Знам, че приятелят ми за нищо на

света не би изръсил пред някой д руг нещо, което съм спод елил с него като тайна.

— Семейни проблеми, с които… ми е труд но д а се справя — смотолевям. Ето какво

става, когато се опитваш д а измисляш лъжи в д вижение. Трябваше д а го планирам по-

навреме, но вече е прекалено късно. Сега всички ще ме глед ат и ще се чуд ят каква е голямата

ми тайна. Хей, защо ли Ник Севърсън се отказа от хокея? — Треньорът прие вестта много

д обре — д опълвам. — Каза, че ако искам, по-късно мога пак д а се върна.

Което си е също голям жест. Защото би означавало д а върнат заместника ми в старата му

лига.

Гавин все още прод ължава д а ме зяпа от пред ната сед алка, когато Джилиан се привежд а

напред и потупва Кийлър по рамото.

— Хей, кой организира това парти?

— Има ли значение? — обажд ам се аз с антисоциалния си тон. — И без това не познаваш

никого! — Добре д е, може би отиването ми на това парти не беше чак толкова д обра ид ея.

Или може би про сто не съм в настроение за разговори.

Джилиан се смръщва. Не прилича на Кейт Хъд сън, когато се мръщи — прилича на

обикновена тийнейд жърка.

— Хубави приятели си имаш, Оуен! — казва, стиснала с д ве ръце сед алката пред нея.

— Ама аз не съм казал нищо! Не говори в множествено число! — защитава се Гавин.

— Про сто ед но момче, което познаваме от училище — обяснява й Кийлър, без д а обръща

внимание на язвителния й тон. — Неговите са заминали за Ню Джърси заед но със сестра му.

Гавин усилва музиката, така че д а не ни се налага д а говорим, и ето че не след д ълго вече

се вмъкваме през парад ния вход на Марк и оглежд аме обстановката. Музиката е над ута д о

д упка, а мацките изглежд ат горещи — изобилие от голи пъпове, тесни панталони и

престъпно къси полички. Вики, с ко са, нарочно изправена за вечерта, се но си с танцова стъпка

към нас и вед нага пъха език в устата на Кийлър. Той стиска зад ника й, който е ед ва

символично покрит от кафява кожена поличка. Аз прод ължавам напред към препълнената

кухня, къд ето Марк, Скоти, Хънтър и още цяла банд а момчета се наливат с бира.

— Ник! — над виква Марк силната музика.

Вад и ед на бира от хлад илника и ми я под ава и аз автоматично ставам ед ин от тях.

Говорим си така, че по-скоро крещим, д окато някакво момиче на име Денис не се появява в

кухнята и не отвлича Хънтър в д ругата стая. Аз пресушавам бирата си и също се насочвам към

бърлогата. На под а сед ят шестима и си д елят купичка трева. Ето това търсех! Присяд ам д о

ед но момиче, което познавам от групата по математика миналия срок, и си чакам ред а. Пред и

д а стигне д о мен, купичката свършва. Аз вад я моето пакетче трева и го под авам на ед но

момче на име Джона, което пълни купичката, взема си д оза, а по сле ми под ава хартията и

запалката. Момичето д о мен се пресяга, взема запалката и ме изчаква д а си свия д жойнта.

По сле ми го запалва. Вд ишвам бавно, като внимавам д а не погълна прекалено много д им, за

д а се разкашлям. Правя го вед нъж, д ва пъти, а след това под авам д жойнта на момчето от

д ругата ми страна.

Той ми се усмихва и аз му връщам усмивката. Вече усещам разликата. Тялото ми най-

сетне се отпуска и ед новременно с това се събужд а. Момичето от групата по математика има

д ълги мигли и големи пори на кожата. Никога не съм се д оближавал д о нея толкова много, че

д а забележа. Музиката звучи по-ясно, по-д обре и аз слушам и глед ам, и си чакам ред а, без д а

бързам си чакам ред а, и по сле отново започвам отначало. Не бих имал нищо против д а

изкарам така цялата нощ — в тази стая, с тези хора. Но по ед но време бирата, която изпих

пред и това, ми напомня за себе си и ми се налага д а отид а д о тоалетната.

Събувам си обувките и се насочвам към горния етаж на разузнаване. Никой не използва

спалните — всички врати са широко отворени и аз ги обикалям, а краката ми потъват в

меките килими и накрая отивам в банята д о главната спалня. Там има д ве мивки и д жакузи и

на мен ми минава през ума д а заключа, д а си го напълня и д а вляза в него. Но към този момент

устата ми е вече толкова пресъхнала, че се връщам в кухнята за още бира.

— Зд расти — промърморва някой, промушвайки се покрай мен.

Това е Джилиан, с бутилка бира в ръка. Облечена е със селска блузка с мъниста и впити в

бед рата д ънки. Тоалетът е нов за мен, което ме кара д а о съзная, че сигурно не съм я вижд ал,

откакто си е съблякла палтото.

— Зд расти! — позд равявам д ружески. — Как е?

— Добре. Вероятно не толкова, колкото за теб. — Кимва по по сока на очите ми и аз

потвържд авам с глава, че д а, знам, че зениците ми сигурно са разширени и нефокусирани.

— Къд е е Кийлър? — питам без никаква о собена причина, о свен това, че той е

ед инственият ни общ познат.

— Оуен е ето там! — по сочва тя към силно зад имената д невна, която функционира като

о сновен д ансинг. Тогава ми про светва, че тя над али изгаря от нетърпение д а разговаря с мен

след онзи крайно нелюбезен епизод в колата.

— Значи ти му викаш Оуен, така ли? — Това е ед но от най-гад ните имена, които съм

чувал. Точно като Фред ерик или Алистър. Освен това той си изглежд а като типичен Кийлър,

порад и което всички в град а го наричат с фамилното му име.

— Така съм свикнала — о свед омява ме тя. — Вече изглежд аш с ед на ид ея по-общителен.

— Про сто пред и ме хвана в лош момент. — Глед ам д а се уверя, че звуча любезно, за д а

компенсирам пред ишното си повед ение. — Но не трябваше д а си изкарвам безсилието на теб!

Не ми се сърд и, става ли?

Джилиан отпива от бирата си и се метва на барплота. По сле се провиква:

— Да пием за втория шанс!

Аз грабвам ед на бира от хлад илника и се приближавам д о нея.

— Е, какво правиш тук? Имам пред вид в Кортланд ? — питам.

— Дойд ох за малко на го сти на семейството на Оуен — отговаря тя. — Вие д вамата

отд авна ли сте приятели?

— Много отд авна. — Въпреки бирата, устата ми пресъхва все повече и аз прод ължавам

д а пия и се вторачвам в циците й. Малки са, но това не ме притеснява.

— Ехоооо! — размахва ръка пред лицето ми тя. — Пред полага се, че трябва д а глед аш

момичетата в очите!

Аз се усмихвам, глътвам още малко бира и се извинявам. Тя наистина прилича на Кейт

Хъд сън и аз се опитвам д а си спомня какви са циците на Кейт Хъд сън, но не съм сигурен

някога д а съм ги вижд ал.

— Би трябвало д а се целя по-високо — изричам с извинителен тон. — Но не позволявай

на никое д руго момче д а говори на циците ти, става ли?

Джилиан се смръщва, скача от барплота и се измъква към д невната. А моя мило ст тръгва

след краката си към любимата ми стая, къд ето прод ължавам д а се д русам. Когато най-сетне

отново излизам оттам, то е само защото съм преглад нял като вълк. Народ ът вече е накацал по

веранд ата, но за съжаление не вижд ам барбекю. Марк примамва всички ни вътре с гигантски

пакет крекери и стотици пакетчета чипс. Това е моята програма: д русане, пиене, храна, пиене,

храна. Схванахте картинката, нали? През о станалата част от нощта малко няма д а съм във

форма, но на кого му пука! Само външен проблем. Вътре всичко е наред . Спокойно и

безгрижно.

Музиката бучи в ушите ми. Нели, Никълбек, Джей Зи. Танцувам по-д обре, когато съм

над русан, така че танцувам, по сле пия (този път вод ка), а по сле след ва голямо пишкане и

очите ми не могат д а д ойд ат на фокус, но не ми пука. Повличам крака към кухнята, която сега

е пълна с момичета, които си правят препечени филийки, сед ят около масата и говорят.

Елд жения и Дани също са там и аз заставам на прага и ги слушам как успокояват плачещото

момиче на масата. По степенно се изяснява, че баща й бил арестуван за измами и всички

повтарят, че той щял д а се оправи, защото това не било истинско престъпление, примерно

като въоръжения грабеж, а след това Елд жения внезапно ме забелязва как вися на вратата.

— Ник, искаш ли препечена филийка с фъстъчено масло? — пита.

Дани също поглежд а към мен и казва:

— Аз не бих отказала!

Елд жения грабва д ве филийки хляб и ги слага д о то стера в готовно ст за след ващата

партид а. По сле казва:

— Ще ти ги д онеса.

Разговорът им очевид но е личен, порад и което аз се отправям към телевизионната стая в

д ругия край и сяд ам, за д а наблюд авам вихрещата се вид еоигра.

— Зд расти, Ник! — казва някой.

— Зд расти! — казвам на празното про странство в главата си.

Всъщно ст изобщо не след я д ействието на екрана. Мислите ми са насочени пред имно към

препечената филийка с фъстъчено масло. Ако трябва д а бъд а честен, по-голямата част от

тялото ми се намира успоред но на под а и безмълвно се моли за по-скорошната поява на тази

филийка. Точно в този момент се появява и Дани.

Сяд ам като примерен, ид еално функциониращ член на обществото и тя ми под ава

чинийка с препечена филийка и чаша с нещо оранжево.

— Какво е това? — питам, като поемам чашата.

— Обикновен портокалов сок — отговаря тя и сяд а д о мен.

— Благод аря! — Отпивам от портокаловия сок и по ставям чашата внимателно на

килима.

Дани привежд а глава към моята и русата й ко са се разлива по раменете й.

— Е, как мина Колед ата?

— Окей — кимвам. — А твоята?

— Страхотно! Трите ход ихме на ски за д ва д ена! — Трите ще рече тя, майка й и по-

голямата й сестра Ленор, която учи в университета на Монреал. Мисля, че точно това правиха

и миналата год ина и тъй като си го спомням, го изричам на глас, а Дани се усмихва и казва: —

Вярно е. Откакто татко се премести в Сиатъл.

По сле прод ължава д а ми разказва за ски ваканцията си, а през това време аз си поглъщам

препечената филийка. Която е толкова възхитителна, че ми струва огромно усилие на волята

д а не я вд игна и д а не обявя на всички колко е възхитителна. А по сле Дани казва:

— Не вярвах, че ще д ойд еш тук. Така и не отговори на имейла ми.

Да, наистина не ми хрумна д а отговоря на имейлите, които ми изпратиха за това парти.

Защото, първо, д о снощи нямах пред става, че ще ид вам и, второ, защото не ми се сториха

лични. Изричам и това на глас, а тя започва д а чопли килима и пита:

— Все още ли се занимаваш със Саша?

— Не — излъгвам.

Дани прод ължава д а чопли килима, сякаш там се съд ържа решението за по стигането на

глобален мир.

— Напротив! — изрича с вид на човек, който знае по-д обре.

И знаете ли какво? Изобщо не ми се занимава със спорове.

— Както кажеш, Дани.

Думите ми звучат така, сякаш излизат от тонколона. Нейните също. Всичко около мен се

д вижи на забавен ход .

— Малко ме боли, д а знаеш — смотолевя тя. — Това, че толкова нерви похаби зарад и нея.

— Хей, не го приемай лично! — Оставям филийката в чинията си и д око свам крака й. —

Това няма нищо общо с теб. Винаги съм те смятал за страхотна!

— Или про сто год на за чукане. — Дани свежд а глава и ко сата й пад а върху лицето й като

завеса.

Да, и това също, само д ето и д вамата знаем, че така и не стигнахме д отам.

— Пияна ли си? — питам и разд елям ко сата й, за д а й вид я очите. — Мислех си, че всичко

межд у нас е наред . Онзи път, когато ме взе в колата си…

— Да — изрича внезапно тя. — Малко съм пияна. — Изправя се на крака, вторачва се в

мен и д опълва: — Изобщо не мисля за теб!

По сле се обръща и напуска стаята.

Довършвам си филийката и се опитвам отново д а глед ам вид еоиграта. Гавин, който на

някакъв етап се е промъкнал в стаята, без д а го забележа, обявява:

— Ник, Дани те търси!

— Вече не — казвам му.

Вземам чинията и чашата си и ги о ставям на масичката. Иска ми се д а съм по-близо д о

музиката. Краката ми ме отвежд ат обратно в д невната и вед нага щом се озовавам там, ми се

иска д а не бях ход ил. Пред и д а чуя самата музика, чувам гласа на Аврил. Сякаш шепти право в

ухото ми: Аз съм с теб!

И в гърлото ми отново се над ига онова познато гад ене. Човекояд ното растение най-

сетне пробива д упка в стомаха ми и показва, ед но от листата си на външния свят. Намразвам

се. Не мога д ори д а се напия или над русам д о статъчно, за д а забравя! Започвам д а си

проправям път през бавно танцуващите д войки, без д а имам пред става накъд е отивам.

В ъгъла на стаята ед на д еветокласничка на име Меган е сед нала в скута на Марк Геру, но с

гръб към него. Той опипва циците й, а ед ин д руг тип, сед нал на стола срещу нея, опипва

коленете й и я мляска. Тя се кикоти и ед новременно с това го целува и аз не съм ед инственият,

който ги вижд а. Цялата стая ги глед а.

— Да не би д а чакаш шоуто секс на живо, а? — прошепва в ухото ми някакво момиче.

Обръщам се и се оказвам очи в очи с Джилиан. — Както изглежд а, след д есетина минути ще

стигнат и д отам.

И се обръща, пред и д а съм успял д а отговоря каквото и д а било, а аз започвам д а търся

някой, с когото д а си поговоря, но който няма д а ми зад ава глупави въпро си или д а ме

обвинява, че съм искал само д а чукам. И накрая се озовавам сед нал на д ивана д о Хънтър, който е изгубил пред ишното си момиче или може би е свършил с нея, или кой знае какво.

Проточвам врат и оглежд ам помещението за Кийлър, но не го вижд ам никъд е.

Наблизо танцува Джилиан. Вижд ам я в пролуките сред тълпата. Танцува като хипи, но на

нея някак си й отива и аз започвам д а местя поглед встрани и обратно към нея и д а поглежд ам

назад , смеейки се на някаква шега на Хънтър, която така и не съм чул. Сигурен съм, че

Джилиан е най-високото момиче в стаята, по-висока д ори и от мен. И тъкмо се питам точно

колко ли е висока, опитвайки се д а зад ействам окомера си, когато тя улавя поглед а ми.

Под хилва се и извръща глава. Аз също извръщам глава, а когато отново поглежд ам напред , тя

стои пред мен и хваща ръката ми. Аз се изправям, обаче не ми се танцува и й го казвам.

— На мен също не ми се танцува — казва тя. — Ела горе!

Стиска ръката ми и аз тръгвам след нея, а килимът гъд еличка стъпалата на краката ми

през чорапите. Стигаме д о горния край на стълбите и аз се вкаменявам като статуя. Някои от

вратите са вече затворени и се сещам, че би трябвало д а я пред упред я, но д окато се сетя д а го

направя, тя вече отваря вратата на главната спалня. Там Кийлър и Вики вече работят с пълна

газ и аз започвам д а се смея. Джилиан затръшва вратата, пред и те д а са успели д а се обърнат и

д а ни вид ят. Поглежд а ме смръщено, като че ли съм ид иот, и аз пак се разсмивам.

Не вижд ам д обре и не мога д а спра д а се смея. Сигурно окончателно вбесявам Джилиан,

обаче не ми пука. Даже не знам какво точно правя. Тя пробва след ващата врата, която обаче

не помръд ва, и се обръща към мен с изражение, което казва: „Защо не направиш и ти нещо?“ И

аз го правя. Пак се разсмивам, този път още по-силно. Докато накрая третата врата се отваря и

вътре се оказва чисто.

Влизаме и тя затваря вратата зад нас. Стените са бояд исани в прасковено и покрити с

плакати на коне. По рафтовете се вижд ат мед али и трофеи, а на нощното шкафче е по ставена

снимка — момиче в ко стюм за езд а с някаква възрастна д войка — твърд е стари, за д а й бъд ат

род ители.

— Това трябва д а е стаята на сестрата на Марк — казвам. Започвам д а се разхожд ам и д а

разглежд ам трофеите. На всички тях пише ед но и също име: Селин Геру.

Джилиан присяд а на леглото и ме поглежд а сконфузено.

— Може би не трябва д а бъд ем тук.

— Не мисля, че има проблеми — казвам и сяд ам д о нея. — Пред и всички врати бяха

отворени — като че ли нарочно.

Джилиан кима и пита:

— И сега ли ще се разсмееш?

— Ще се опитам д а се възд ържа — казвам и смръщвам сериозно лице.

— Ами вратата? Като глед ам, няма ключалка.

— А, д а!

Ставам, пъхвам облегалката на ед инствения стол в стаята под бравата и отново се

връщам на леглото.

Джилиан си събува обувките и ляга. Вижд ам зърната й под блузката и се изпъвам д о нея и

потърквам ед ното с върха на пръста си. Целуваме се. Аз се претъркулвам върху нея, пъхвам

ръка под блузата й и разкопчавам сутиена й. Готино! Събличам я и свежд ам поглед към онова,

което д око свам. Да, малки са, точно както си мислех, обаче са готини, и усещам, че вед нага

се над ървям. Джилиан очевид но също го усеща и прид ърпва лицето ми към себе си и пак ме

целува.

Толкова искам д а го направя! Искам тя д а ме д око сва и д а ми позволи д а правя с нея

каквото си поискам. Нещо ми под сказва, че ще бъд е много д обра. Може би начинът, по който

се усмихва.

— Джилиан — изричам. Гласът ми звучи странно, като че ли е чужд . — Не но ся нищо!

— Нямаме нужд а — прошепва тя. — Аз не искам д а стигам д отам. Про сто д а си

поиграем.

Това също не би било зле, д аже като че ли е по-д обре. И аз възд ъхвам, когато тя д око сва

д ънките ми. Готино! Го спод и, колко ми липсваше това! Вероятно не би трябвало, обаче ми

липсваше, но д о този момент изобщо нямах пред става колко ми е липсвало.

Обаче не мога. Не мога д ори това.

Сграбчвам ръката й.

— Не мисля, че мога д а го направя. — Джилиан ме поглежд а изненад ана. — Няма нищо

общо с теб! — побързвам д а д обавя. — В момента с никого не мога д а го направя!

Тя сяд а и притиска колене към гърд ите си.

— Извинявай — казвам.

— Няма проблеми. Про сто си мислех, че начинът, по който ме глед аш…

— Да, наистина те глед ах. Много хубаво танцуваш. — Поглежд ам тайничко към краката

й. Не си спомням д а съм я забелязал д а си сваля чорапите, но сега краката й са голи и ноктите

им са лакирани в бебешко розово. — Имаш страхотни крака! — д обавям.

По-глупаво нещо от това не можах д а измисля! Но в момента мозъкът ми е прекалено

развод нен, за д а измисли нещо умно.

— Благод аря — кимва тя и ме поглежд а.

Започвам д а се питам д али нямаше д а бъд е по-д обре д а не се бях д рогирал и д а се бях

прид ържал само към бирата. Онова гад но растение пак се разд вижва в мен и аз нямам понятие

как д а го спра.

— При мен нещата са много сложни — обяснявам. — И това няма нищо общо с теб!

— Казах, че няма проблеми! — повтаря тя. — Про сто ми се искаше д а поизпусна малко

парата, нищо повече. И реших, че мога д а ти вярвам — нали си най-д обрият приятел на Оуен!

— Мамка му! — цапвам се по челото. — Какво правя?! — Напълно бях забравил, че

Джилиан е братовчед ка на Кийлър. Как мога д а забравя под обно нещо?!

— Спокойно! — кимва тя, кръсто сва крака и помръд ва розовите си пръсти. — Нищо не е

станало.

Обаче аз исках д а стане и сега от самата мисъл за това, за нещата, които ми минаваха през

главата само пред и няколко минути, ми прилошава.

— Ами… в такъв случай… — Привежд а се и вд ига чорапите си. — Може би е време д а се

връщам д олу.

— Да си намериш някой д руг ли? — под хвърлям.

Джилиан свива рамене и оглежд а стаята за обувките си.

— Няма д а имаш проблеми в това отношение.

— Благод арско, човече! — промърморва саркастично тя и се изправя.

— Почакай още малко! — спирам я. Отчаянието е жалко нещо — над али някой го знае

по-д обре от мен. Ала не ми се иска нито д а о ставам сам, нито д а се връщам на купона. —

Защо не по сед иш още малко при мен и д а поговорим?

— За какво д а говорим?

— Нямам пред става. За каквото и д а е. — Разравям отчаяно мозъка си в опит д а измисля

нещо смислено. — Как е у Кийлър? Колко време ще о станеш при тях?

Зачатък на усмивка преминава през лицето й. Но тя прод ължава д а стои права.

— Хубаво е — казва. — Много харесвам семейството му. — Кръсто сва ръце пред гърд и и

ме поглежд а изпитателно: — Ти д а не би д а си размислил?

— Не, не! Само искам д а поговорим.

— Странна работа. Не о станах с впечатление, че те интересуват разговорите с ед но

момиче! — изрича насмешливо. По сле присяд а отново д о мен и аз съм й толкова благод арен,

че се ухилвам като първия глупак. — Е, каква е историята ти? Добре ли си прекарваш тази

вечер?

— В началото, д а — отговарям искрено. — Но мисля, че това започва д а се променя.

Джилиан се втренчва в мен, а аз в нея, но лицето й се размазва пред поглед а ми.

— Защо? — пита накрая.

— Защото изобщо не трябваше д а ид вам. — Познавам това момиче от не повече от три

часа, но внезапно това няма значение. Съпротивата ми се стопява и вече не мога д а го крия.

— Добре ли си? — поглежд а ме истински съчувствено тя.

— Добре съм — отговарям с изненад ващо твърд глас. — Но бившата ми приятелка е

бременна. — Джилиан д ори не примигва. Би трябвало д а стане ад вокат или психотерапевт. —

Много си устойчива на изненад и.

— Про сто не те познавам — казва и отпуска ръце върху д ънките си. — Освен това

под обни неща не са нещо необичайно. И какво ще правите сега?

— Нямам пред става. — В гърлото ми отново се появява познатата топка. Разказвам й за

Бъд ни вечер, за баща ми, за род ителите на Саша и за това как наскоро тя е отишла на го сти у

Линд зи, а Джилиан си сед и д о мен и кима и ме слуша внимателно.

— Ед на от приятелките ми има д вегод ишно д ете — казва, след като свършвам. — Казва

се Санд и. Бившият й ги по сещава всяка нед еля.

— На колко год ини е приятелката ти?

— На сед емнайсет. Труд но й е, но майка й много и помага. А и д вамата с бившия й все

още преспиват от време на време. — Възд ъхва. — А аз толкова често й повтарям д а го о стави,

че тя вече избягва д а го споменава пред мен. Обаче съм сигурна, че прод ължават.

— Вероятно. Случва се често. Но не и при нас. — Отпускам ръце в скута си и се

вторачвам в килима. И той е в прасковен цвят като стените, със съвсем пресни след и от

прахо смукачка, и никак не ми се иска д а повърна върху него. — Знам, че не би трябвало д а ти

разказвам всички тези неща. Сигурно превъртам. Ако съм ти писнал, можеш д а си вървиш. —

Оборвам глава и млъквам.

— Да не би д а възнамеряваш д а повръщаш? — оглежд а ме внимателно тя. — Да ти

д онеса ли нещо?

— Не. — Облягам ед на възглавница на стената и се отпускам върху нея. — Като си отспя,

ще се оправя. Иначе благод аря.

— Окей. — Изправя се на крака, но внезапно се обръща към мен и заявява: — Струва ми

се, че първо трябва д а си изясниш някои неща с приятелката си, пред и д а започнеш д а

преслед ваш хората по стаите. Но сигурно и ти вече си се д о сетил.

— Да, знам. — Клепките ми натежават.

— Вероятно утре няма д а си спомняш нищо от този разговор. — Прави крачка напред и

се привежд а над мен. — Колко пъти си го правил пред и? Имам пред вид с момиче, което

почти не познаваш?

Поклащам глава и тя сяд а отново на леглото и ме поглежд а в очите. Ако вече не бяхме

минали през всичко това, бих си помислил, че се кани д а ме целуне.

— Довед ох те тук, за д а се разсея — отронва, усмихвайки се на себе си. — Но не стана

така, както си мислех. Не че имам нещо против. — От какво да се разсееш? Сигурно съм го

изрекъл на глас, защото тя се под пира на брад ичка и отговаря: — Майка ми е в болницата. И

сега съм на го сти у Оуен, защото трябваше д а се махна за малко от нас.

— Защо?

— До гуша ми е д ошло от всичките й проблеми. И от известно време имам чувството, че

разболяват и мен. Вече не знам кое е реално и кое — не. — Поглежд а към кувертюрата, а по сле

бързо вд ига глава. — Направи опит за самоубийство. Говореше често за това, но никога не го

направи. Допред и д ва д ена. Сега баща ми е с нея в Уинд зор, но аз не мога повече. — Раменете

й се отпускат. — Както и д а е. Сигурно това ме е направило толкова устойчива на изненад ите.

— Съжалявам. — Сяд ам на леглото и погалвам рамото й. — Дали ще се оправи?

— О, ще се оправи! Но някой д ен пак ще се влоши. При нея нещата са така. Никога не се

променят.

— Съжалявам — повтарям. — Не знам какво д а кажа.

— Не е необход имо д а казваш нищо. И не искам повече д а говоря за това.

Аз протягам ръка и хващам нейната. Част от мен усеща, че не би трябвало д а го правя и

че всяко ед но от нещата, които направих тази вечер, би накарало Саша отново д а ме намрази.

Но все пак го правя. Джилиан свежд а очи към ръцете си и се приближава д о мен.

— Само не си въобразявай нещо — промърморва.

Главите ни се отпускат на възглавницата и тя обгръща с ръка гърд ите ми. Диша

повърхно стно, но не се разплаква. Труд но ми е д а направя това с нея. То е точно толкова

лично, колкото и д ругото, което правихме пред и. Напомня ми за про стичките неща межд у

Саша и мен. И ме заболява толкова много, че ми е невъзможно д а се отпусна.

Никой от нас не го прави.

Осемнайсет

Когато се събужд ам, установявам, че лявата ми ръка се е схванала. Часът е три и

сед емнайсет, а Джилиан д иша леко д о мен. Изглежд а абсолютно невинна в съня си, д о ста по-

малка, отколкото в буд но състояние, и аз свежд ам поглед към розовите нокти на краката й и

от гърд ите ми се изтръгва възд ишка на облекчение. Нещата межд у нас стигнаха много по-

д алече, отколкото би трябвало, но можеше д а бъд е и по-зле. Измъквам се от леглото и

започвам д а въртя лавата си ръка, за д а я накарам отново д а проработи.

Засега не се чувствам още съвсем нормален, но отивам натам. Вече вижд ам д обре, което

е показателно. Онова, което ми трябва сега, е вод а или още по-д обре — кока-кола. Разресвам

ко сата си с пръсти и тръгвам към д олния етаж.

В кухнята цари тишина, а запасите от безалкохолни напитки се оказват изчерпани, така че

изплаквам ед на от мръсните чаши в мивката и я пълня с обикновена чешмяна вод а. Това е

най-слад ката вод а, която някога съм пил, и пред и д а се усетя, съм изгълтал д ве чаши. Странно

е как човек може д а прод ължава д а крачи из света, независимо колко гад но се чувства.

Правя завой към д невната. Две момичета танцуват и пушат, а под ът и д иванът около тях

са пълни с тела в различни фази на заспиване. Метан — д еветокласничката, която сед еше в

скута на Марк, също е там, но аз съм сигурен, че все някой ще ме светне какво е станало по-

нататък. Насочвам се към телевизионната стая и ед ва не се препъвам в Кийлър. Той сед и на

под а с блажено заспалата в обятията му Вики и изглежд а ненормално трезвен насред стая,

пълна с момчета и момичета в полу и безсъзнание.

— Кийлър! — Измина д о ста време, откакто говорих за по след ен път, така че гласът ми

прозвучава по-силно, отколкото съм възнамерявал.

Той по ставя пръст на устата си и сочи към Вики, която отд авна е в страната на сънищата.

Премества я колкото му е възможно по-внимателно и тя се опъва на под а, без д а отвори очи.

— Вижд ал ли си Джилиан? — пита, когато д вамата се запътваме към кухнята. — Реших,

че сигурно сте си тръгнали. Къд е бяхте през по след ните д ва часа?

— Горе е и спи. Добре е.

— И през цялото това време си бил с нея, така ли? — сепва се приятелят ми.

— Не се тревожи! — вд игам ръка. — Нищо не е станало. Само говорихме.

Кийлър стиска устни и изръмжава:

— Не ме лъжеш, нали? Над явам се, че не би сторил нищо лошо на братовчед ка ми! В

момента има големи проблеми. Не мога д а говоря за това, но истината е, че по след ното,

което сега й трябва, е някой д а си поиграе с нея и д а я захвърли.

— Да, знам. Каза ми за майка си.

Кийлър примигва изненад ано.

— Защото аз започнах д а губя контрол и й разказах за Саша — прод ължавам. — Сериозно

ти казвам, бе, човек! Само си говорихме, а по сле заспахме!

Кийлър се отпуска на барплота и промърморва:

— А аз си мислех, че не искаш никой д руг д а знае за Саша.

— Про сто не бях на себе си. Лоша работа. И все още не се чувствам д обре. — Грабвам

чашата, която ползвах пред и малко, пълня я отново и поглъщам още вод а. — Смятам д а се

измъкна със след ващия с кола, който мисли д а си тръгва.

— Окей — изрича колебливо Кийлър. Не ми е ясно д али се притеснява за мен, или не

вярва на историята ми.

— Виж какво, можеш д а я питаш и сам, когато се събуд и!

— А, не, вярвам ти! — Махва с ръка той. — Мисля, че Джона се канеше скоро д а си

тръгва. Виж д али няма д а може д а те откара.

Джона ме хвърля д о нас и аз влизам на пръсти в къщата. Не че нарушавам някакъв вечерен

час или нещо под обно, обаче не искам мама д а ме вижд а в под обно състояние. Щом се

д обирам д о стаята си, се хвърлям вед нага на леглото и заспивам върху завивките. Сънувам

безброй сънища. Всички се сливат в ед ин и сякаш цяла нощ сънувам ед ин безкраен епо с. Само

д ето моят няма никакъв смисъл. Когато накрая се събужд ам, имам чувството, че съм спал д ни

наред , обаче рад иочасовникът ми показва ед ва 7:39 часа. Звънецът на вратата звъни, обаче аз

се претъркулвам по корем и не му обръщам внимание. В мига, в който спира, автоматично се

връщам в безсъзнание.

— Ник! — Това е гласът на мама и аз се претъркулвам обратно и отварям очи. — Нейтън е

д олу и те чака. — Облечена е във виолетовия си халат и звучи много сънено.

— Нейтън ли? — Потривам залепналите си от гурели очи и о ставам в леглото. Езикът ми

е като мръсен парцал.

— Връщам се в леглото — казва тя. — Ти се оправяй.

Глед ам невижд ащо след нея няколко секунд и, след което се насилвам д а стана от

леглото. По след ното нещо, което си спомням, е как ям портокали и споря с Брид жит в

някакъв безсмислен сън. Не че това, което сега се случва, е нещо по-д обро. Нейтън в д ома ми

пред и о сем сутринта на Нова год ина не би могло д а е д обра новина.

Слизам д олу, все още облечен във вчерашните си д рехи, и заварвам Нейтън в кухнята,

вторачен в гъргорещата кафемашина.

— Извинявай. Знам, че е рано — казва и очите му се стрелват за миг към мен. — Опитах

д а се свържа с теб по мобилния, но сигурно батерията му е свършила.

Пак започвам д а търкам очи и присяд ам д о него на масата.

— Прав си, че е рано. Какво става?

— Новогод ишното парти снощи. — Потропва по масата. — Баща ми вд игна голям

сканд ал зарад и него. Прибрах се вкъщи пред и д ва часа и му споменах някои неща, които той

не искаше д а чуе. И сега ми трябва местенце, къд ето д а се скатая за д вайсет и четири часа, д окато той се успокои.

— Няма проблеми.

Гъргорещото кафе и изглежд а, и вони отвратително. Ед инственото нещо, за което си

мечтая на този свят, е портокалов сок. Затова ставам и си наливам ед на чаша, д окато Нейтън

още чака кафето си.

— И какво по-точно му каза? — питам, след като отпивам няколко глътки.

— Ник. — Нейтън се смръщва и свежд а глава. — Не мисля, че и ти би искал д а знаеш.

Прав е. Обаче и не бих го признал. Глед ам как кафеварката се пълни с мръсната кафява

течно ст и прод ължавам д а пия портокалов сок. Какво е количеството информация, която

човек би трябвало д а знае за приятелите си? Какво би трябвало д а го питам — д али е отгоре

или отд олу ли? Или нещо д руго?

— Окей — изричам. — Няма нужд а д а ми казваш.

— По-скоро не искаш д а ти казвам — повтаря той. — Но няма проблеми.

— Виж какво. — Оставям чашата си на масата и го поглежд ам в очите. — Аз също не ти

казвам всичко, нали? Може би и за теб не е необход имо д а знаеш всичко за мен, както и за мен

не е необход имо д а знам всичко за теб.

— Да, ама, Ник… — Поглежд а ме тъжно Нейтън. — Някой д ен все ще бъд а с някого.

Над явам се, д е.

— Знам! — срязвам го. — Схващам, Нейт, но не искам д а знам под робно стите.

— Защото мислиш, че е против природ ата. — Гласът му звучи спокойно, но очите му

изд ават гняв.

— Никога не съм казвал под обно нещо! Защо д ойд е у д ома, щом смяташ, че така мисля?

— Защото си най-д обрият ми приятел. И не искам д а ми се налага д а ход я никъд е

д ругад е.

Пръстите ми обгръщат плътно чашата. Не искам д а говоря за това. Не искам д ори д а

мисля за това!

— Не е необход имо д а ход иш никъд е д ругад е — казвам му. — Откъд е ги измисляш тези

глупо сти? Май забравяш какво казах на баща ти, а?

— Не съм забравил, но когато разговаряме, го усещам. Ти всъщно ст не искаш д а знаеш!

Казваш правилните неща, но не искаш нищо д а става. Искаш от мен д а бъд а нормален.

Не искам той д а бъд е нормален. Не искам д ори аз самият д а бъд а нормален. Тази д ума

вече не означава нищичко.

— Ще се оправя — казвам. — По степенно ще свикна с това. — Снишавам глас и

д опълвам: — Про сто не искам д а вижд ам ясната картина в главата си!

Нейтън поклаща глава и се опитва д а скрие усмивката си.

— Искаш д а кажеш, че си пред ставяш ясно всичките си приятели как правят секс?

— Знаеш какво имам пред вид . — Но, да, обаче само когато ми го описват в подробности.

— Е, ще о станеш ли у нас?

Нейтън полага д лани върху масата и казва:

— Снощи на купона имаше ед ин тип, студ ент по журналистика. Поразгорещихме се

малко, но нищо сериозно. Сигурно никога повече няма д а го вид я.

Кимам, сякаш не вижд ам нищо лошо в това. Да го вземат мътните, Нейтън! Оказа се прав

за мен!

— Това ли каза на баща си? — питам.

— В общи линии — д а. Той беше първият човек, когото съм целувал от

четиринайсетгод ишен. Тъжна работа, нали? — прод ължава Нейтън, без д а ме изпуска от

поглед . — Даже не го харесах кой знае колко. Про сто ми се искаше за разнообразие д а бъд а с

някого.

— Всички се нужд аем от това.

— Опитай се д а го кажеш на баща ми.

Кафето най-сетне става. Грабвам ед на чаша за Нейтън и му я пълня. По сле казвам:

— Искам д а по спя още малко. Прибрах се малко пред и четири.

Той се прозява и промърморва:

— А аз д ори не съм лягал.

— Окей. — Под авам му кафето. — Хайд е!

Отиваме в стаята ми и аз вад я спалния чувал от гард ероба си и го хвърлям на под а,

заед но с ед на възглавница. Покатервам се в леглото си и вед нага затварям очи. Обаче Нейтън

още не е приключил с приказките си. Разпитва ме за партито у Марк и аз му разказвам

повечето от нещата, които си спомням. И макар че умирам за сън, се поколебавам, когато

стигам д о Джилиан. И Нейтън автоматично разбира, че крия нещо. Мисли, че е свързано с

Дани, обаче аз се пречупвам и му разказвам за случилото се с Джилиан.

— Чувствам се като парцал — признавам. — Вече не знам какво правя!

— Вие със Саша вече не ход ите — напомня ми той. — Така че, практически поглед нато,

не си сторил нищо лошо. — Казва го, само защото е мой приятел. Знае не по-зле от мен, че

съм по стъпил лошо.

Отварям очи и поглежд ам към Нейтън. Той също лежи със затворени очи.

— Не искам д а бъд а с никоя д руга — казвам. — Искам само Саша! — Това е и вярно, и не.

Не знам как би могло д а бъд е и д вете, но е така. Така го чувствам.

— Ник, сега не трябва д а се обвързваш с никоя! Твърд е си съсипан, за д а си наясно какво

искаш.

— Да, знам — прошепвам. И това е по след ното, което си спомням, пред и окончателно д а

откъркам.

* * *

Хубаво е, че Нейтън ми е на го сти, но след като на след ващия д ен той се прибира вкъщи,

за д а се изправи очи в очи с баща си, вече не мога д а под минавам факта, че Саша не се е

обад ила. Затварям вратата на стаята си, грабвам телефона и сяд ам на под а. Минава цяла

минута, д окато набера номера, а когато накрая се свързвам, вд ига майка й.

— Ник, не мисля, че трябва д а ти става навик д а прод ължаваш д а звъниш в нашия д ом —

казва го спожа Ясински.

Навик ли? Това ли правя? Но пред и д а успея д а кажа каквото и д а било, в ухото ми запява

гласът на Саша:

— Ник?

— Да. — Всичко, което мислех д а кажа, внезапно ми се струва много глупаво. Не мога д а

й кажа, че е непрекъснато в мислите ми или колко щастлив ме е направила, когато ми каза, че

й липсвам. — Не се обад и.

— Прибрах се от Линд зи ед ва тази сутрин.

— Е, помогна ли го стуването ти там? — питам с д обре изигран равен тон.

— Татко не ми е проговорил, откакто съм се върнала, но пък и не съм много сигурна, че

искам д а ми говори, така че… — Възд ъхва. — Не знам. Донякъд е.

Настъпилата пауза прод ължава ед на секунд а повече и аз стисвам зд раво слушалката,

поемам си д ълбоко д ъх и питам:

— Саша, искаш ли д а д ойд а с теб в сряд а?

Тя си прочиства гърлото и изрича:

— Не мисля, че от това ще ми стане по-лесно.

— Окей. Про сто искам д а бъд а сигурен, че си д обре.

— Ще се опитам — казва тя. — Ами ти?

— Липсваш ми.

— Ник…

— Не се притеснявай! Знам, че всичко свърши! Ще можеш ли само д а ми звъннеш след

онова, за д а съм спокоен, че си д обре?

— Разбира се — обещава тя. — Нищо не ми пречи. А ти се пази, чуваш ли?

— И ти също! Можеш д а ме потърсиш по всяко време.

Все още не съм готов д а сложа край на този разговор. Не я попитах д али ще бъд е буд на,

нито д али е уплашена. Но затварям. Вероятно така може д а се обобщи и цялата наша, вече

приключила връзка — аз никога за нищо не бях готов.

Деветнайсет

Ед инственият пред мет в училище, с който мога д а се справя, е изобразително изкуство.

Го спожица Наваро ни о ставя д а си рисуваме всичко, което ни ид ва отвътре — опред еля го

като загрявка. Нейтън е сед нал срещу мен и рисува старица в д ълга рокля по тялото. Лицето й

е сбръчкано, но тялото й е млад о. Той непрекъснато рисува такива откачени истории. Лично

аз пред почитам пейзажите или истински лица. Обикновено ги пред авам по памет и при това

го правя д о ста д обре. Но въображението е запазена територия само за Нейтън.

Неговият баща му е забранил д а ход и, къд ето и д а било цял месец, д ори и в училищния

клуб. Но иначе се справя д обре, д о ста по-д обре от мен. Снощи съм спал не повече от четири

часа и сънувах разни ид иотщини, които д ори не желая д а си спомням. И най-странното е, че

тази сутрин ад ски ми се ход еше на училище. Ала когато се озовах тук, сърцето ми пак се

разтуптя.

От часа по информационни технологии не помня нищичко. Не, чакайте, спомням си как

Джона ме плесна по гърба и каза колко страхотно било партито у Марк. Точно толкова

стимулиращи бяха и часовете по английски и физика. Ед ин от д аскалите направи някакъв

коментар, че сега всички сме били „вселени в развитие“.

Тук вече не изд ържах и обявих на всео слушание: „Не и аз! Аз приключих!“ Но ако

прод ължавам така, хората ще ме вземат за чуд ак. Истината е, че не искам никой д а разговаря с

мен, затова възд ъхвам облекчено, когато Дани ме под минава като малка гара в корид ора. Не

би трябвало д а се чувства засрамена от онази нощ у Марк, но точно сега не разполагам с

енергията, за д а й го кажа. Пък и не може д а се каже, че с нея някога сме били истински

приятели. Така д е! Не й се обад их нито вед нъж само за д а я питам как е. Но и не искам д а й

причинявам болка.

И това е най-д оброто, което мога д а кажа за нея, което не е кой знае колко.

Кийлър обаче няма как д а избегна. Затова, когато той се спира край моето шкафче,

незнайно защо започвам д а се чувствам така, както Нейтън се чувства с мен: Той всъщност не

иска да знае. Лошият късмет е най-вероятно заразителен. Всеки от нас би могъл д а стане

причина някое от момичетата д а забременее. Ед инственото условие е презервативът ти д а се

изплъзне в най-непод ход ящия момент.

— Тя ще се оправи, човече! — казва Кийлър. — Онези там знаят какво правят. Кога се

връща на училище?

— След ващата сед мица — отговарям. — Но вече няма д а бъд ем в ед ин поток — по

нищо.

— Така е по-д обре. За теб, имам пред вид .

Съмнявам се. Но той няма как д а го знае.

Точно в този момент покрай нас минава Нейтън, позд равява и д вама ни и прод ължава

напред . Щом отминава, Кийлър под хвърля:

— Нали ти казах, че той няма д а д ойд е на купона у Марк?!

— Той беше на д руг — в Торонто.

— Сигурно е бил само с обратни, нали? Разбирам, че е гей, но забелязваш ли как

напо след ък всичко започва д а се върти около тази тема?

— Точно както при теб всичко се върти около темата за свалките — под смихвам се аз.

— Глупо сти! — възкликва възмутено Кийлър, но по сле се изхилва. — Е, и за хокея също.

— Вярно.

Направо не мога д а повярвам как д о неотд авна тримата с Кийлър и Нейтън бяхме

практически ед ин човек. Ед инствената причина за разминаването ни, която ми хрумва, е, че

всъщно ст никога не е било така.

След ващите д ва д ена ми минават като насън — д аскало, работа, д аскало, работа, все

ед но и също. И не съм на нито ед но от тези места. Стряскам се, когато някой ме заговори, а

Брайън ми напомня д а се усмихвам и д а глед ам клиентите в очите. Това е ед но от д вете най-

важни неща, които той казва на всеки новод ошъл на работа в спортния магазин —

отношението към клиентите и къд е е мястото на палтото му. Обикновено мога д а върша тази

работа и насън, защото хората обичат д а пазаруват, но сега д ори и тази част от мозъка ми е

изключила.

Затова си налагам д а започна д а играя ролята на Ник Севърсън. Ха-ха-ха! Добър избор!

Даже отличен! Кво играеш, мой човек? Това е най-доброто от вида си! С кредитна карта?

Няма проблеми!

Няма начин някой д а направи разлика межд у истинския Ник и фалшивия Ник. Което си е

смущаващо. Бих могъл д а се правя на Ник Севърсън цял живот и никой не би забелязал

разликата. Стига д а не стъпвам на лед а, разбира се.

В края на работния д ен ме взема мама. Настанява се на мястото за пътника и затваря очи,

сякаш вече ми има пълно д оверие, че мога д а я откарам вкъщи без над зор. Но го прави някак

си много натрапчиво. Сигурно това е нейният начин д а ми каже, че ми има д оверие, без д а го

казва наистина. Аз също би трябвало д а й имам д оверие, обаче все още не съм й казал

нищичко за Бъд ни вечер. Тя безсъмнено прод ължава д а ми е обид ена за това и чувството като

че ли няма д а отмине скоро. Онова, което обаче не разбира, е, че аз прозирам мотивите зад

всяко нейно д ействие, което изобщо не спомага за сближаването ни — точно обратното,

отд алечава ме от нея.

— Как беше на работа? — пита накрая и бавно отваря очи.

— Нормално.

— Още ли ти е приятно там?

— Няма проблеми. — Глед ам си пътя, но я усещам как се смръщва д о мен.

— Утре, когато станеш за училище, вече ще съм излязла — съобщава. — Имам интервю за

нова работа.

— Страхотно! — Усмихвам й се. Онези резюмета, д ето ги пращаше, й о сигуриха вече д ве

интервюта по телефона, но засега нищо. — Желая ти късмет! Убед ен съм, че ще ги разбиеш!

— Виж в по след ното не съм много сигурна! — засмива се майка ми. — Онези

провокативни въпро си направо ме съсипват. „Какъв би бил вашият личен прино с за тази

работа? Опишете случай в настоящата си работа, когато благод арение на вас е била

пред отвратена потенциална катастрофа!“ И д руги от този род .

— Защо не си завед еш и ад воката? — под мятам на шега.

— А защо не вземеш ти д а отид еш вместо мен на тези интервюта, а? — парира ме мама.

— Теб те бива много повече в измисляне на отговори в д вижение — точно като баща ти.

Не би го казала, ако знаеше и половината от нещата, които се случиха напо след ък. Бих се

разсмял, ако имах сили. Но сега прод ължавам д а си карам — самото олицетворение на

сериозно стта.

— О, Никълъс! — възд ъхва мама, кръсто сва ръце пред гърд и и се втренчва през

прозореца.

— О, какво?

— Защо вече не можем д а си говорим като нормални хора? — свежд а тъжно глава тя.

— Мамо! — Толкова съм станал безчувствен, че изобщо не ми пука. — Стига с тази

мелод рама! Сега про сто си говорим за твоето интервю! Непрекъснато измисляш разни повод и

д а се оплакваш!

— Наистина — изрича хлад но мама. — Мисля, че е крайно време д а се науча в твое

присъствие д а се изключвам от чувства.

— Мамка му! — Изключително стимулиращо, мамо, няма що! — Разбери, не си играя

игрички с теб! Само защото не ти казвам всичко, не означава, че ти имаш право д а се д ържиш

така!

— Никълъс, не можеш д а очакваш д а се д ържиш така, както си искаш, и д а се

разминаваш без по след ствия!

— Но аз Не Съм Ти Направил Нищо! — изкрещявам.

— А аз Не Съм Ти Казала Нищо! — крещи в отговор тя.

Това са по след ните д уми, които си разменяме за този д ен.

Мама се измъква от колата в мига, в който спирам на алеята, след което аз отварям гаража

и паркирам колата вътре. Гневът ми се стопява в мига, в който прекрачвам стаята си. Свивам

се на леглото и се заслушвам в музиката на сестра ми, която д о стига д о мен през стената.

Чувствам се толкова самотен! Но тази вечер никой не може д а ми помогне, д ори и Саша. Утре

вечер всичко ще бъд е различно и повечето хора сигурно няма д а забележат. Пред и полагахме

такива усилия всичко д а се ръковод и от „ние“, а не от „аз“ и „ти“, и тази вечер пред почитам

също д а мисля за нас като за „нас“, но какво е онова нещо вътре в нея, ако не „ние“?!

Не по стъпихме честно с това същество. И изобщо не знам д али съществува начин д а

по стъпим така, че абсолютно всички д а бъд ат д оволни. Та онова мъниче си има и сърце, и

всичко! Вярно, че лекарите все още не биха могли д а чуят сърцето му, но то си е там! А скоро

няма д а бъд е! Скоро то няма д а бъд е абсолютно нищо и аз ще прод ължа напред , без него, но

вече нищо няма д а бъд е същото.

Много съжалявам, мъниче! Знам, че това няма д а промени нищо. Безполезно е д а

съжалявам, но не мога иначе.

Съжалявам!

Изгасям лампата и се пъхвам под завивките. Сънят ид ва на приливи и отливи. Не сънувам.

Про сто прехвърлям нещата отново и отново в съзнанието си и съм напълно буд ен много

пред и включването на алармата. Вчерашните д рехи са залепнали за тялото ми и аз ги обелвам

от него и се затътрям под д уша, а след това със същото темпо се насочвам към кухнята. Мама

тъкмо д овършва кафето си. Облечена е със светло сив ко стюм. Вд ига очи към мен и казва:

— Много рано си станал!

— Аха. Ти излизаш ли вече?

— Да. За онова интервю, за което ти споменах — отговаря в телеграфен стил тя.

— Спомням си. Късмет!

— Благод аря! — отвръща тя, внезапно разчувствана. Оставя чашата си в мивката и леко

се усмихва. — По-д обре д а взема д а тръгвам. Не е хубаво д а закъснявам.

— Много късмет! — повтарям. Късметът никога не е излишен и колкото повече, толкова

по-д обре. Освен това нямам какво д руго д а й кажа.

Присяд ам на кухненската маса с чаша портокалов сок в ръце и купичка корнфлейкс. А

по сле отивам на училище. Никога д о сега не съм тръгвал толкова рано за д аскало и когато

пристигам, там няма почти никой. Вземам на аванта ед на цигара от някакъв д еветокласник с

рошава рижа ко са и я изпушвам на паркинга д о училище. А хлапето, чието име изобщо не

запомням, ме глед а така, сякаш съм царска о соба, и непрекъснато повтаря името ми. По сле

ид ват д ве негови приятелчета и също го муфтят с цигари. Ед ин от тях пита д али и аз съм

ход ил на купона у Марк Геру и д али слуховете за Меган са верни. Казвам им, че не трябва д а

обръщат внимание на клюки и че по купоните стават какви ли не глупо сти. Вярно, и аз вид ях

част от нещата, но не е моя работа д а ги приказвам.

— Спокойно, човече! — под хвърля пъпчивия д еветокласник. — Про сто си питам!

— Но зад аваш глупав въпро с! — отсичам и сигурно изглежд ам много кръвожад но,

защото в очите на хлапетата прочитам страх.

Хвърлям фаса си и се връщам към д аскало. Холанд и Диего разговарят в корид ора. Тя

тъкмо прибира палтото си в шкафчето, а той се е облегнал д о него и се хили така, сякаш тя

току-що е изрекла нещо ад ски смешно. Не ме забелязват, а и аз не ги закачам.

Първите д ва часа имаме физика. Хвърлям тухлата, наречена учебник, на масата пред мен,

грабвам ед ин молив и започвам д а си д раскам нещо на хвърчащ лист. Не ми е възможно д а

стоя мирен. Непрекъснато шавам в стола и от време на време потропвам с пръсти по масата.

Момичето вляво от мен ми хвърля гневни поглед и и скърца със зъби.

След ващите няколко часа не д опринасят с нищо за под обряването на д еня ми. Учителят

ми по английски, го спод ин Дийбъл, трябва д а повтори името ми няколко пъти, д окато го чуя.

Нямам никаква пред става какви ги приказва — блея си нанякъд е и си мисля за след обед а.

Нямам пред става точно в колко часа ще се случи, но с всяка след ваща секунд а паниката ми се

засилва. Гласът ми глъхне, когато се опитвам д а кажа нещо, а го спод ин Дийбъл изсумтява

презрително, като че ли съм про сто поред ният му тъп ученик, нед о стоен за неговото време и

усилия.

— Благод аря за проникновеното тълкувание, Ник — изрича сухо, правейки се на

интересен.

Накрая ид ва време за обяд , обаче аз не съм глад ен. Социализирането изобщо не стои на

д невен ред . Нямам никакво желание д а сед я с Кийлър и Гавин и д а се преструвам, че всичко е

наред . Тялото ми само взема решение. Измъква се от стола и излиза под зимното слънце.

Възд ухът е студ ен, но за рад о ст няма вятър и аз тръгвам напред . Краката ми ме отвежд ат чак

д олу, д о езерото, къд ето спирам и се вторачвам във вод ата. Като я глед а човек, направо д а не

повярва, че някога става д о статъчно топла за плуване. Спомням си за онзи първи д ен със

Саша, за това колко неспокоен се чувствах. Сега всичко ми се струва нереално, сякаш никога

не е било, сякаш съм си го измислил. Почти съм сигурен, че от д нес нататък вече нищо никога

няма д а бъд е ид еално.

Прикляквам и пъхвам ръка във вод ата. Тя е лед ено студ ена и инстинктът ми за

само съхранение ми под сказва вед нага д а я извад я, но прод ължавам д а я д ържа така цяла

минута, д окато ме заболи.

По сле краката ми отново решават д а тръгнат и аз тръгвам след тях към парка на хълма.

Двама възрастни люлеят на люлките д ве момченца с д ебели плетени ръкавички. Друга жена

стои в о сновата на д ървената катерушка и не отлепя очи от малко момиченце с къд рава рижа

ко са, кацнало на върха.

— Пени! — провиква се жената. — Не си ли глад на?

— Не, мамо! — провиква се д етето. Има перфектен британски акцент, който я кара д а

изглежд а неестествено голяма. — Искаш ли вече д а слизам?

— Както ти искаш, миличка! — отговаря майката.

Момиченцето сяд а на върха на катерушката и се оглежд а важно. По сле пак се провиква:

— Скоро ще сляза, но не вед нага!

Говори толкова перфектно, че направо ме убива. Поглежд ам тази малка Пени, опакована

като за полюса, и й се усмихвам. Тя ми помахва от върха на катерушката и вика на майка си:

— Мамо, онова момче ни глед а!

Странно. Пени не е на повече от пет, обаче вече знае, че не съм мъж.

— Няма нищо, Пени — отговаря майка й и в гласа й се усеща леко притеснение. — Няма

д а ти направи нищо.

— Знам бе, мамо! — махва с ръка тя и се спуска от катерушката.

Обръщам им гръб и прод ължавам напред , но все още ги чувам:

— Мамо — казва д етето, — ти ще бъд еш д о мен много време, нали?

Направо не е за вярване как на ед но малко д ете могат д а му хрумнат под обни зрели неща.

Очевид но на някои се отд ава.

— Разбира се — отговаря майката. — Год ини и год ини наред !

— Год ини и год ини наред — повтаря Пени и в този момент сякаш я чувам как си казва:

„Колко време всъщно ст е това?“

Човек никога не може д а бъд е сигурен в нищо, д ори когато е на пет год инки. Вече ми

писва д а вървя и не знам къд е още д а отид а. Главата ми бучи и ми ид ва д а си изповръщам

червата, само д ето вътре няма нищо д руго, о свен корнфлейкс и портокалов сок.

Пресичам улицата и тръгвам покрай магазините на главната улица. Неколцина смелчаци

са решили д а се възползват от слънцето и разхожд ат кучетата си. Черен лабрад ор ретрийвър,

завързан за уличен знак пред вход а на „Старбъкс“, поглъща о статъците от пакетче чипс.

По сле пак започват къщите и аз тръгвам на север, след което завивам наляво. Това е

кварталът на Кийлър. Прекарал съм толкова много време тук, че ми е като втори д ом.

Повечето от съсед ите на приятеля ми все още не са свалили колед ните си украси, а семейство

точно срещу тях д ържи на моравата си шест елена. Дяд о Колед а обаче очевид но се е

поуморил и е прилегнал д а си почине. Отивам при него, изправям го и се зад ържам за малко

пред алеята на Кийлър.

Би трябвало д а се прибера у д ома и д а се заключа в стаята си. Не би трябвало д а отивам

д о вратата на Кийлър и д а звъня. Братовчед ка му може би не е вкъщи. Ами ако е?

Ала не мога д а се контролирам. Тръгвам нагоре по алеята и натискам звънеца. Джилиан

отваря. Смръщва се, когато ме вижд а, и казва:

— Го спод и, каква жалка картинка си само!

Нищо под обно. Игра на въображението.

Та тя застава пред мен в д ънки и пуловер на червени ивици, глед а ме изненад ано и ме

чака д а кажа нещо.

— Зд расти! — смотолявам.

— Зд расти! — позд равява тя. — Какво правиш тук?

— Аз про сто… разхожд ах се — опитвам се д а намеря д уми аз. — А по сле извед нъж се

озовах наблизо. — И по сочвам към Дяд о Колед а на отсрещната морава.

— Не си ли на училище? — пита и ме оглежд а внимателно.

— Всъщно ст, д а. — Тя протяга ръка и ме д ръпва вътре.

Джилиан се обляга на стената и ме глед а как си събувам обувките.

— Добре ли си? — пита. Щях ли д а бъд а тук, ако бях д обре? Поклащам глава и се

изправям неловко в антрето. — Искаш ли д а поговорим? — пита.

— Не. — Отсичам, обръщам се и се привежд ам за обувките си. — Трябва д а тръгвам.

— Не, о стани! — настоява Джилиан. — Ще ти направя нещо топло. — Доко сва ръката ми

и казва: — Много си студ ен. От колко време се разхожд аш навън?

Мисълта ми се връща към Пени и майка й в парка. Глад на ли си? Какво ме кара д а мисля,

че мога д а се натреса така на момиче, което познавам ед ва от шест д ена?

— Няма нищо, д обре съм — казвам. — Не е чак толкова студ ено.

Отиваме в кухнята и Джилиан приготвя д ва горещи шоколад а. Под ава ми ед иния и се

насочва към д невната. От стереоуред бата се но си някакъв д жаз, а на масичката вижд ам

отворен роман на Клайв Баркър.

— Трябваше д а ти се обад я, че тръгвам. Тогава д е, на Нова год ина — казвам, като се

отпускам д о нея на д ивана. — Про сто се чувствах много странно от цялата работа — не само

зарад и теб, но и зарад и онова, с моята приятелка.

— Бившата ти приятелка — напомня ми тя и накланя къд равата си руса глава.

— Да, права си, но точно в това е проблемът — че не я чувствам като бивша. — Отпивам

от горещия шоколад , а по сле си топля ръцете на чашата. — А ти имаш ли вести за майка си?

— Всъщно ст, д а. Баща ми казва, че вече била по-д обре. — Поглежд а ме ко со. — Иска

този уикенд д а се прибирам.

— Мислех, че ще о станеш по-д ълго.

— И аз така си мислех. Знам, че татко се справя с нещата по-д обре, когато не съм около

него. Когато съм там, започва д а ми се яд о сва, че не съм проявявала д о статъчно разбиране. —

Стисва зъби. — Проблемът обаче е, че вече изпускам от училище, а това ми е по след ната

год ина пред и университета.

— Майка ти трябва д а е била д о ста нещастна. — Не би трябвало д а проявявам такова

любопитство, но не мога д а се спра.

— Така е — кимва Джилиан и лицето й става безизразно. — Но всичко е въпро с на

химични реакции. За нея няма нужд а от причина, за д а бъд е нещастна. Всичко би могло д а я

направи нещастна, когато не взема лекарствата си. — Оставя чашата си д о романа на Клайв

Баркър и се обръща към мен. — Всъщно ст, защо д ойд е?

Отпивам пак от шоколад а си и казвам:

— Днес не мога д а изд ържа в училище. Опитах, но не се получава. — Ръцете ми са по-

студ ени от всякога, нищо, че д ържа топлата чаша. Чувствам се така, както онзи д ен в колата

на баща ми, но не искам д а изключвам като тогава. — Днес бившата ми приятелка прави

аборт. — Отд ръпвам се от Джилиан и заговорвам на стената: — Никой в д аскало… така д е, не

мога д а говоря с никого… а тя вече не ми позволява д а се д оближавам д о нея и… — Скачам

на крака и се уд рям в масичката. — Извинявай, много глупаво от моя страна д а д ойд а тук! Ти

си имаш д о статъчно грижи, за д а слушаш и моите. Пък и почти не те познавам!

Джилиан се изправя д о мен и казва:

— Моля те, сед ни! Няма нищо. Всъщно ст изобщо не искам д а се връщам към проблемите

на майка ми. Снощи с баща ми говорихме цял час и аз… — Поема си д ълбоко д ъх. — Да, не е

лесно. — Доко сва ръката ми и вплита пръсти в моите. — Хайд е, сед ни!

Аз сяд ам и тя сяд а д о мен. Знам, че тя чу как Гавин ме пита защо съм се отказал от хокея,

но този път решавам д а й обясня истинската причина, както и че д ва д ена се крих у Нейтън. À

тя ми казва, че трябва д а се върна в отбора колкото ми е възможно по-скоро. По сле спод еля,

че в род ния си град играе в някаква юношеска театрална трупа, която много й помагала —

много било полезно д а се преструваш, че си някой д руг. Може би точно това е и проблемът

ми с хокея — винаги съм си аз. Разпитвам я за театралната трупа, а тя казва, че през есента са

по ставяли ед ин мюзикъл и тя получила главната роля.

— Ти можеш д а пееш? — поглежд ам я изумено.

— Да, много обичам д а пея — отговаря с лека усмивка тя. — Когато бях малка, пеех на

всеки, който ид ваше у д ома. Организирах измислени конкурси с хлапетата от нашия клас и

слагах род ителите им за съд ии. Голяма отврат!

Усмихвам се и я моля д а изпее любимата си песен.

— Какво, сега д а пея?!

— Защо не! Мъничко.

Скръствам ръце пред гърд и и потъвам още по-д ълбоко в д ивана, очаквайки я д а откаже.

Вместо това обаче тя отпива глътка вод а, пред упрежд ава ме, че песента е мръсничка, и

започва. Държи главата си високо изправена и пее много приятно и тъжно, като ме глед а

право в очите. Оставям я д а изпее цялата песен, без д а я спра, но накрая тя сама спира точно

след припева.

— Наистина си д обра! — казвам напълно искрено. — Но ти сигурно си го знаеш.

Телата ни се намират толкова близо ед но д о д руго, че безпроблемно се сливат. Но на

Нова год ина прекарахме д ва часа прегърнати, без д а правим нищо д руго, така че сега

близо стта ид ва естествено, и по степенно се отпускаме на д ивана, д окато накрая телата ни се

преплитат. Чувствам как сърцето й бие срещу моето и ми ид ва д а се разплача, но не си

позволявам. Заравям лице във врата й и нежно я целувам. Прод ължаваме д а лежим

непод вижно. Старая се д а не мърд ам, за д а не сложа край на мига. Очевид но съм пристрастен

към това, а въобще не трябваше д а ид вам тук. Пръстите ми се плъзват по бузата й и аз се

отд ръпвам, за д а я поглед на.

Обаче Джилиан сигурно влад ее телепатия, защото се обръща ед новременно с мен и казва:

— Знаеш, че межд у нас нищо не може д а стане, нали? Не сме избрали под ход ящия

момент.

— Да, знам — кимвам тъжно. — Съжалявам. — Съжалявам за всичко и о свобожд авам

ръцете и краката си и усещам как кръвта се изтича от лицето ми.

— Питам се д али бихме се харесали, ако се бяхме срещнали при нормални обстоятелства

— размишлява на глас Джилиан, изправя се и протяга ръка към чашата си. — И какво щеше д а

се случи на онова парти?

— Пак щях д а те харесам — казвам аз. — Но какво би се случило, виж това не знам.

— При нормални обстоятелства сигурно изобщо нямаше д а бъд а на партито.

— Сигурно.

Сигурно и аз нямаше д а бъд а, ако д вамата със Саша още ход ехме. Всъщно ст и за трима ни

съществува цяла алтернативна поред ица от събития, които са могли д а ни се случат.

След ващите д вайсетина минути прекарваме в опити за разговори на всякакви д руги

теми, само не и на тези, които ни тормозят. Но те очевид но пак намират начин д а си

проправят път към нас, защото по ед но време Джилиан пита:

— Какво ще правиш, когато си тръгнеш оттук?

— Ще си отид а у д ома.

— А по сле?

— По сле ще я чакам д а ми се обад и. — Часовникът ми показва д ва и д вайсет и ед на

след обед . Може и вече д а е станало. Над явам се. Пак оборвам глава, но бързам д а си напомня,

че е за д обро. Дали и аз щях д а мога д а извед а това д ете в парка, д а вися под катерушката и

д а му обещавам, че ще бъд а винаги с него?

— Трябва д а тръгвам! — казвам.

— Няма нужд а д а бързаш — казва Джилиан. — Пред и три и половина не очаквам никого.

— Все пак трябва д а вървя. — Ставам и тръгвам бавно към вратата, като я чакам д а

тръгне след мен. — Извинявай за онова пред и!

— Така стана по-д обре — отговаря Джилиан. — И мисля, че ти също го знаеш.

Знам го. Ръцете ми висят като ненужни прид атъци и усещам, че д ушата ми е празна.

— Може ли д а те прегърна за д овижд ане? Сигурно никога повече няма д а те вид я.

— Разбира се! — изрича Джилиан с блеснали очи, сякаш изобщо не е било необход имо д а

питам. Пристъпва към мен и обгръща гърба ми с ръце. Аз също я прегръщам.

— Нищо не се знае! Някой д ен пак може д а се срещнем! — прошепва.

Аз я пускам и кимвам. Знам, че нищо повече няма д а се случи, но тя е права — така е по-

д обре. Онова, което е межд у нас, ще си о стане нед око снато. Това е точно вкусът на

чистотата, пред и д а я омърсиш.

Двайсет

Нейтън се обажд а в четири. Не знаел, че няма д а ход я след обед на училище, и искал д а се

увери, че съм д обре. Бих могъл д а му кажа за Пени — момиченцето в парка, и как накрая се

озовах пред къщата на Кийлър и се срещнах с Джилиан, но това ще почака. Напо след ък ми

писна д а се обяснявам, а о свен това всичко е само фон. Той знае, че Саша д нес е на аборт и

знае какво изпитвам. Той винаги знае.

— Не знам д али утре ще мога д а д ойд а на училище — казвам му. — Искам д а я вид я.

— Дали нейните ще ти позволят?

— Да, това е проблемът.

— Нали е казала, че в понед елник ще бъд е на училище? — напомня ми той.

А аз се опитвам д а чакам търпеливо обажд ането й. В сряд а вечерта стоя д о късно и

непрекъснато проверявам ту есемесите, ту имейлите си. Убед ен съм, че все някой щеше д а ми

се обад и, ако нещо не беше наред , но сега се налага д а чуя гласа й, про сто за всеки случай.

Рано на след ващата сутрин обаче се пред авам и й изпращам есемес.

Снишавам се, д окато мама излезе, а по сле казвам на Холанд , че няма д а ход я на училище.

Тя изобщо не се изненад ва и д ори не пита защо — вече знае, че няма д а й кажа.

Вземам мобилния и слушалката на д омашния телефон в банята и се пъхвам под д уша.

След сед мица и половина без хокей тялото ми вече се чувства различно — лениво от липса на

употреба. С изключение на лятната ваканция това е най-д ългият период , в който не съм бил на

лед а, откакто пред и д ве год ини изкълчих глезена си. Понякога обаче изкълчването може д а

бъд е по-фатално и от счупването и д есният ми глезен така и си о стана по-слаб от левия.

И най-д ребното нещо е в състояние д а те промени.

Избърсвам се и се паркирам пред телевизора. Може би Саша няма д а провери есемесите

си д нес. Може би си мисли, че съм на училище и затова ще се обад и чак д овечера. Но ще й

д ам още малко време. Не искам д а я буд я, ако още спи.

Така минават още час и половина — аз все така глед ам музикални клипове по

телевизията, а телефонът все така не звъни. Качвам се в стаята си и проверявам имейлите си.

Има някакъв спам, който ми обещава фиксирана ипотечна лихва, д руг, който пред лага

сед емд есет и пет процента отстъпка от мастило за принтери, а трети, който се опитва д а ме

под мами д а си уголемя пениса. Изтривам всичките и чакам точно д о 10:46. И тогава се

пред авам и набирам мобилния телефон на Саша. На второто позвъняване отговаря го спожа

Ясински и аз д отолкова се шашвам, че чувам нейния глас от телефона на Саша, че замръзвам.

— Ало? — повтаря го спожа Ясински. — Кой е?

— Да, аз съм. Ник.

— Зд равей, Ник. — Гласът й звучи официално и сд ържано, като че ли се опитвам д а й

прод ам прозорци, от които тя няма нужд а.

— Може ли д а говоря със Саша? — питам. — Още не ми се е обад ила, а искам д а се

уверя, че е д обре.

— Тя спи.

— Но д обре ли е?

— Справя се. — Тонът на го спожа Ясински се изо стря. — Ник, не искам повече д а се

обажд аш тук! Знам, че в училище ще се вижд ате, но е по-д обре д а спазвате д истанция. Зарад и

нея, разбираш ли?

— Про сто исках д а съм сигурен, че е д обре — повтарям. — Все още мисля за нея. — Това

е повече, отколкото исках д а кажа, но не спирам д отук. — Не исках д а става така! Знам, че тя

е много специална!

— Да, така е — съгласява се майка й. — Сега аз ще се грижа за нея. Не се притеснявай!

И телефонът в ръката ми замлъква. Първоначално си казвам, че Саша все пак ще ми се

обад и. Нали знае, че искам д а я чуя? Но часовете си текат и по сле ид ва след обед ът.

Понед елник е чак след три д ена. Той е про сто бъд еще — д ен, който може и никога д а не

настъпи.

Вече окончателно полуд явам. Не ме интересува какво казва майка й. Разбирам го, но

отказвам д а го чуя. Пъхвам мобилния в д жоба си, обувам си обувките, хвърлям палтото на

гърба си и тръгвам към къщата на Саша. Тя изглежд а самотна без колед ните си украси. А

Бъд ни вечер ми се струва точно толкова отд авна, колкото и лятото.

Тръгвам бавно по алеята на семейство Ясински и натискам звънеца. Лицето на го спожа

Ясински се изопва, когато отваря и ме вижд а.

— Ник, не трябва д а ид ваш тук! — казва и бръчките по челото й се увеличават. —

Мислех, че вече сме се разбрали! Това е по след ното, което й трябва сега на Саша!

— Съжалявам! — Привежд ам глава, но не помръд вам. — Трябва д а я вид я!

— Значи ще ми създ аваш проблеми, така ли? — Го спожа Ясински стяга зд раво колана на

жилетката си и ме изпепелява с поглед .

— Не, но… — Започвам д а търкам ръбовете на д ънките си. — Може ли поне д а я питате

д али иска д а ме вид и? Моля ви се! — Гърлото ми пак започва д а се стяга. Не мога повече д а

изд ържам д а говоря с майка й, обаче краката ми отказват д а помръд нат.

— Защо правиш нещата по-труд ни, отколкото вече са? — вирва глава го спожа Ясински.

— Разбираш ли какво правиш, Ник?

Да разбирам, обаче пак не мога д а помръд на.

— Моля ви! — изричам прегракнало. — Само я попитайте!

И д вамата чуваме стърженето в гласа ми и аз примигвам срещу отворената врата, като се

моля д а не се разрева. Моментът се проточва. Аз не мога д а говоря повече, а тя отказва д а

говори повече. Накрая пускам д ънките си и вижд ам как го спожа Ясински свива устни и

отсича:

— Добре, ще я попитам! Изчакай тук!

Затръшва вратата под но са ми и за момент си казвам, че това е краят, че съм пропилял и

по след ния си шанс. А по сле тя се появява отново и ме кани вътре, като шепне

съзаклятнически:

— Саша е в стаята си!

Пуска ме д а мина покрай нея. Чувствам поглед а й в тила си, д окато се качвам по

стълбите. Вратата на Саша е затворена. Отварям и тихо се намъквам вътре. Пуловерът под

палтото ми е залепнал на гърба ми. Побързвам д а изтрия д лани в д ънките си, защото те също

са влажни.

Саша лежи на леглото в тъмнозелен анцуг, под пряла гръб на възглавниците. Ко сата й е

сплескана и под очите й има огромни тъмни кръгове, но иначе е д обре. Глед а телевизия, което

е нещо ново в стаята й. Поглед ът й се плъзва към мен, когато ме вижд а.

— Зд расти! — изричам тихичко. — Обажд ах се, но ти още спеше.

— Да, мама ми каза. Мислех д а ти се обад я по-късно.

— Няма д а се застоявам. — Заставам пред тоалетката й и усещам гърлото си като

изстъргано с шкурка. — Про сто исках д а вид я как си.

— Добре съм — отговаря тя и започва д а върти ръкава си. — Малко ме боли още.

Тогава забелязвам шишенце тиленол на нощното шкафче д о нея, точно д о висока чаша с

натурален сок, който ми прилича на червени боровинки. Там е и нейното любимо старо мече.

Облягам се на тоалетката, стискам зд раво ръба й и свежд ам глава.

— Ник, нед ей! — заповяд ва ми Саша.

— Няма. — Преглъщам. — Рад вам се, че си д обре. — Преглъщам пак, твърд о решен д а не

влошавам нещата, но когато вд игам очи, вижд ам, че по бузите на Саша се стичат сълзи. И

тогава моите също бликват неуд ържимо. Няма що, много твърд мъж съм!

— Гад но ли беше? — питам прегракнало.

Саша изтрива очи, но сълзите й прод ължават д а се стичат.

— Про сто бях много уплашена. — И ме поглежд а право в очите. Не трябваше д а го

правя! — Никога не съм мислела, че ще извърша под обно нещо! Понякога д ори не ми

изглежд аше реално — д о вчера. — Плъзга пръсти в ко сата си и потреперва. — Но най-лошото

е, че се рад вам, зад ето всичко свърши.

Присяд ам на леглото д о нея. Прод ължавам д а под смърчам, но разкопчавам бързо палтото

си и го хвърлям на под а.

— Беше права — прошепвам. — Още не сме готови д а имаме д ете!

— Да, знам. — Тя стисва очи и аз погалвам ко сата й. Тя примигва и по ставя ръка в моята.

Прегръщам я много внимателно и нежно и тя заравя лице в рамото ми.

И по сле д ълго време никой от нас не отронва и д умица. В мене всичко бучи и трещи,

очите ми горят, а Саша прод ължава д а потреперва лекичко д о мен. Сритвам обувките си и

вд игам крака на леглото. Саша се измества, за д а ми направи място. Лежим с глави на

възглавницата, д окато накрая вече не чувствам нищо. Мисля, че онзи бурен в червата ми най-

сетне е мъртъв, но не знам как д а събуд я чувствата си.

— Мога д а се върна на училище и още утре — промърморва по ед но време Саша, а

лицето й е само на сантиметри от моето.

— Но мисля, че е най-д обре д а изчакам д о понед елник. — Отмята кичур ко са от очите си

и д опълва: — Утре няма д а мога д а се концентрирам.

— Кога трябва д а отид еш пак на лекар? — питам, вече значително по-спокоен.

— След около д ве сед мици. На контролен преглед .

Кимам с очи и прод ължавам:

— Баща ти още ли ти се сърд и?

— Не съвсем — възд ъхва Саша и стисва устни. — Имам чувството, че про сто вече не знае

какво д а ми каже. — По сочва към новия телевизор в стаята си и обяснява: — Купи ми го

пред и няколко д ена. Каза, че и без това възнамерявал д а ми купи телевизор за рожд ения ми

д ен, та нямало значение, ако ми го купи и по-рано.

Лежим и примигваме и се опитваме д а се успокоим.

— Майка ми е страхотна — обажд а се по ед но време Саша. — Взе си отпуска, за д а стои

при мен. И знам, че ти е казала, че не иска д а се вижд аме д нес.

— Аха. Освен това ми затвори телефона, но аз не изд ържах.

— Зад ържам за момент д ъха си, а по сле изд ишвам. — Не можех д а спра д а мисля за теб и

за онова, което става. Даже вчера се чупих от д аскало. След обед . Не бях в състояние д а се

концентрирам за каквото и д а било.

Саша впива очи в моите. По лицето й се изписва тъга и тя протяга ръка и д око сва бузата

ми. Аз съм си все така безчувствен, но някак си успявам д а я усетя, и в този момент ми хрумва,

че никога повече няма д а бъд ем толкова близки. Кожата ми се затопля там, къд ето са били

пръстите й, но съм твърд е изцед ен, за д а стана още по-тъжен, отколкото съм.

— Можеш ли д а о станеш още малко? — пита.

Като че ли може д а разбере всяко нещо, което си мисля, само от ед ин поглед . Колко

време трябва за разпад ането на под обна връзка? Част от мен се над ява д а е д ълго, много

д ълго. Другата част обаче иска д а си о стана безчувствен. Аз съм вселена в развитие, а Ник от

този момент отваря уста и казва:

— Докогато искаш. Или д окато майка ти не ме изгони.

Саша почти успява д а се усмихне, когато казва:

— Няма д а го направи. Тя знае, че искам д а бъд еш при мен.

Сгушваме се ед ин в д руг на леглото и глед аме някаква сапунка, която никой от нас не

след и. Ако трябва д а бъд а честен, аз д ори не глед ам. Само д ишам спокойно д о Саша,

по степенно ид вайки на себе си. След като сапунката свършва, тя се изправя, взема чашата си и

изпива сока от боровинки.

— Искаш ли още? — питам.

— Благод аря — казва и ми под ава празната чаша. — В хлад илника има още много. Ако

искаш, и ти си вземи нещо.

Отивам тихичко д о кухнята на семейство Ясински и отварям хлад илника. Той се оказва

д обре заред ен със сокове, безалкохолни напитки и три различни вид а прясно мляко. Напълвам

чашата на Саша със същия сок и си вземам ед ин „Севън ап“. Кръглата маса си е пак д о стената,

точно както беше, когато вечерях тук за по след ен път. На нея лежи кутията с моливи на

Питър. Жълто-зеленият е наполовина извад ен. Това е любимият му цвят. Книжките му за

оцветяване са пълни с хора с жълто-зелени лица. Някои неща никога не се променят.

Го спожа Ясински се появява в кухнята, пред и д а съм успял д а се измъкна незабелязано.

Застава пред затворения хлад илник и пита:

— Тя д обре ли е?

Странна работа. Прекарах по след ните няколко сед мици с мисълта, че аз съм по след ният

човек, който е в състояние д а д ад е правилен отговор на този въпро с, а сега се оказвам

ед инственият, който го знае.

— Добре е — отговарям любезно. — Ще й занеса още натурален сок.

Го спожа Ясински кимва и излиза от кухнята. Връщам се в стаята на Саша, под авам й сока

и присяд ам на ръба на леглото.

— Майка ти току-що пита за теб. И межд у д ругото, иска д а стоя д алече от теб.

Дори не я обвинявам. Про сто такъв е животът.

— Да, знам — кимва Саша. — И д вамата ми казаха д а стоя д алече от теб.

— А на училище?

Върху лицето й се разлива позната физиономия на концентрация.

— Само д а си по смял д а ме игнорираш там! — Отсича. — Не искам д а се д ържим като

непознати както през по след ните сед мици!

— Аз също не искам. — Като че ли е възможно. — И не мисля, че след всичко това сега

бих могъл д а те игнорирам!

— Правилно — кимва и по сле прошепва: — Но ще бъд е различно. В училище ще си

говорим, но никакви обажд ания повече вкъщи! На род ителите ми никак няма д а им хареса, а

и аз искам д а запазим известна д истанция. — Потрива очи. — Сега всичко се върна.

— Разбирам те. — Поглежд ам към черните чорапи, смъкнати д о глезените й. По след ния

път, когато бяхме на това легло, межд у нас се случиха толкова много неща. — Знаеш, че

винаги, когато ти се прииска, можеш д а ми се обад иш — ако ти се говори с някого, д е.

— Благод аря — отговаря, но и д вамата знаем, че няма д а го направи. Познавам я толкова

д обре, че разбирам д ори и най-д ребния й жест.

Саша ме поглежд а с уморени очи. Слепената й от пот ко са виси безжизнено на раменете

й, а изпитото й лице е точно толкова бяло, колкото и стената зад нея. Обичам я толкова

много! Само д ето сега любовта ми се превръща в болка. Не искам д а я помня така. Не искам,

когато я поглед на, д а се чувствам по същия този начин. Но вероятно ще стане точно така.

Това не е нещо, от което мога д а избягам.

— Изглежд аш уморена — казвам тихо. — Още сън няма д а ти се отрази никак зле. — Не

ме разбирайте накриво! Не искам д а си тръгвам, но рано или късно и това трябва д а стане.

— Вече звучиш като майка ми — промърморва тя и се прозява.

— Но би могло д а бъд е и по-зле — д а звуча като баща ти! — отвръщам шеговито.