Глава трийсет и трета

— Стига, скъпа моя. — Херцогинята на Клермонт потупа Виктория по рамото. — Не мога да те гледам толкова нещастна.

Младата жена прехапа устни, загледана в моравата пред къщата.

— Не мога да повярвам, че съпругът ти още не е дошъл да ти се извини за ужасната измама, която двамата с Атъртън са ти скроили — раздразнено заяви възрастната дама. — Може би не се е прибрал миналата нощ.

Започна неспокойно да се разхожда из стаята, като се подпираше на бастуна си, а живите й очи непрекъснато се стрелкаха към прозореца, сякаш и тя очакваше Джейсън Филдинг да пристигне всеки момент.

— Когато все пак се появи, ще бъда изключително доволна, ако го накараш да падне на колене!

Виктория тъжно се усмихна:

— В такъв случай ще трябва да те разочаровам, бабо, защото мога да те уверя, че Джейсън няма да го направи. По-скоро би се опитал да ме целуне и…

— …и да те придума да се върнеш у дома? — завърши херцогинята.

— Точно така.

— А може ли да го постигне? — Тя наклони побелялата си глава.

Виктория въздъхна, обърна се и облегна глава на рамката на прозореца:

— Вероятно.

— В такъв случай доста се бави. Наистина ли вярваш, че е знаел за писмата на Бейнбридж? Искам да кажа, че ако наистина е знаел, е било твърде безпринципно от негова страна да не ти каже.

— Джейсън няма принципи — ядосана отвърна Виктория. — Не вярва в тях.

Херцогинята продължи да се разхожда замислено, но изведнъж спря, когато стигна до Улф, който лежеше пред камината. Потрепери и тръгна в другата посока.

— Какъв ли грях съм извършила, че да заслужа този звяр в къщата си.

Виктория тъжно се засмя:

— Да го завържа ли навън?

— За Бога, не! Разкъса панталоните на Майкълсън, когато се опита да го нахрани тази сутрин.

— Подозрителен е към мъже.

— Мъдро животно, макар и толкова грозно.

— Мисля, че има дивата красота на хищник. — „Като Джейсън“ — помисли си тя.

— Преди да изпратя Дороти във Франция, вече беше осиновила две котки и едно врабче със счупено крило. И тях не харесвах, но поне не ме гледаха като това животно. Казвам ти, че си точи зъбите да ме изяде. Дори сега се чуди какъв ли вкус имам.

— Гледа те, защото си мисли, че те пази — обясни с усмивка внучката й.

— Мисли, че пази следващата си плячка! Не, не — вдигна ръка тя, когато Виктория тръгна към Улф с намерението да го върже навън. — Умолявам те, не излагай повече на опасност слугите ми. Освен това не съм се чувствала толкова сигурна в къщата си, откакто прадядо ти беше жив — призна тя.

— Няма защо да се тревожиш, че някой може да се вмъкне в къщата ти — съгласи се Виктория и поднови бдението си до прозореца.

— Да се промъкне ли? Скъпа, никой няма да посмее да влезе в тази стая, дори и пари да му даваш.

Виктория постоя още малко до прозореца, после се обърна и се насочи към лъскавата масичка от полирано дърво, върху която беше оставена някаква книга.

— Седни, Виктория, и нека аз да повървя малко. Няма смисъл да се блъскаме една в друга, докато сновем насам-натам. Защо ли толкова се бави този твой красив дявол?

— По-добре, че не дойде до този момент — отпусна се в един стол младата жена и се втренчи в ръцете си. — Трябваше ми много време да се успокоя.

Херцогинята отиде до прозореца и се загледа към алеята с присвити очи:

— Мислиш ли, че те обича?

— Така си мислех.

— Разбира се, че те обича! Цял Лондон говори за вас двамата. Той е лудо влюбен в теб. И несъмнено затова се е съгласил с плана на Атъртън и не ти е казал за писмата на Андрю. Хубаво ще го наредя аз Атъртън! Въпреки че вероятно и аз бих постъпила така при такива обстоятелства — смело добави тя, като продължаваше да се взира през прозореца.

— Не мога да повярвам.

— Разбира се, че щях да постъпя така. Ако трябва да избирам между това да те оставя да се омъжиш за някакъв си мъж колониите, когото не познавам и на когото нямам никакво доверие, и да се противопоставя на собственото си желание да те видя омъжена за най-добрата партия в Англия — мъж с богатство, титла и красота — щях със сигурност да постъпя като Атъртън.

Виктория се въздържа да не изтъкне, че именно този начин на мислене е донесъл толкова страдание на майка й и на Чарлз Филдинг.

Херцогинята отново проговори:

— И ти си сигурна, че искаш да се върнеш в Уейкфийлд?

— Не съм си и помисляла да го напускам завинаги. Предполагам, че исках просто да накажа Джейсън заради начина, по който Андрю беше принуден да научи, че съм омъжена. Бабо, ако само беше видяла изражението му, щеше да разбереш. Ние бяхме най-добри приятели още от деца. Той ме научи да плувам, да стрелям и да играя шах. Освен това бях много ядосана на Джейсън и Чарлз за това, че са ме използвали като играчка, като пионка. Не можеш да си представиш колко дълго се чувствах самотна и нещастна, когато си мислех, че Андрю ме е изоставил.

— Е, къпа моя — замислено каза старицата. — Няма още дълго да си сама. Уейкфийлд току-що пристигна — не, чакай, това е негов пратеник! Кой е този човек?

Виктория изтича до прозореца.

— Та това е капитан Фаръл — най-добрият приятел на Джейсън.

— Ха! — радостно възкликна херцогинята и тропна с бастун по пода. — Изпратил човек да те уговаря. Не допусках, че Уейкфийлд може да направи такова нещо, но така да бъде!

Тя незабавно махна с ръка към Виктория:

— Тичай в гостната и да не си показала хубавото си лице тук, докато не те извикам.

— Какво? Бабо, не!

— Хайде! — отвърна херцогинята. — Веднага! Ако Уейкфийлд иска да играем на дуел и праща някого да преговаря за условията, така да бъде! Аз ще съм твой представител и ще съм безпощадна — каза тя и намигна.

Виктория неохотно се подчини и отиде в гостната, но беше твърдо решена, че няма да остави капитан Фаръл да си тръгне, без да е говорила с него. Ако баба й не я извикаше до пет минути, щеше да се върне в салона и да поговори с него.

Само три минути бяха изминали, когато вратите на гостната се отвориха със замах и баба й застана на прага. На лицето й бяха изписани развеселеност, страх и ужас.

— Мила моя — обяви тя, — изглежда, че все пак си поставила Уейкфийлд на колене, макар и неволно.

— Къде е капитан Фаръл? — нетърпеливо попита Виктория. — Не си е тръгнал, пали?

— Не, не, тук е. Разположил се е най-безочливо на дивана ми и очаква освежителните напитки, които бях така щедра да му предложа. Предполагам, че ме мисли за най-безсърдечното същество на земята, защото когато ми съобщи новината си, бях толкова смутена, че му предложих напитка вместо съболезнованията си.

— Бабо! Не разбирам за какво говориш. Джейсън изпратил ли е капитан Фаръл да ме отведе у дома? Затова ли е тук?

— Със сигурност не — повдигна вежди херцогинята. — Чарлз Филдинг го е изпратил, за да ми съобщи скръбната вест за преждевременната ти смърт.

— Какво?

— Удавила си се — поясни старицата. — В реката. Или най-малкото това е сполетяло твоето бяло наметало.

Тя хвърли поглед към Улф:

— Смятат, че този крастав звяр е избягал отново в гората, откъдето е дошъл, преди да го опитомиш. Слугите в Уейкфийлд са в траур. Чарлз е на легло — напълно заслужено, а съпругът ти се е заключил в кабинета си и не пуска никого при себе си.

Виктория едва не се свлече на земята от изумление и ужас. После рязко се обърна.

— Виктория! — извика херцогинята и бързо последва внучката си, която се втурна по коридора и влетя в салона.

— Капитан Фаръл!

Той рязко вдигна глава и се втренчи в нея, сякаш виждаше привидение, после погледът му се стрелна към другия „призрак“, който внезапно спря и оголи зъби срещу него.

— Капитан Фаръл, не съм се удавила — каза Виктория, изненадана от изумения му поглед. — Улф, стига!

Ирландецът се изправи на крака, а изумлението бавно отстъпи пред радостта, а после и на гнева.

— Това някаква шега ли е! — каза той. — Джейсън е обезумял от скръб…

— Капитан Фаръл! — властно прокънтя гласът на херцогинята, която гордо изправи дребната си фигура. — Ще ви бъда благодарна, ако се обръщате както подобава към внучката ми. Тя нямаше представа, че те са мислели, че може да е някъде другаде освен тук, където изрично е казала, че ще бъде.

— Но наметалото…

— Някой ме преследваше — мисля, че беше един от онези бандити, за които ми споменахте, затова хвърлих наметалото върху седлото на коня ми и го изпратих по пътеката край реката, за да заблудя бандита.

Гневът изчезна от лицето на капитана и той поклати глава.

— Този някой, който те е преследвал, е бил О’Мейли. За малко не се е удавил, опитвайки се да те спаси в реката, където забелязал наметалото ти.

Виктория отпусна глава назад и затвори очи. Чувстваше се виновна. После внезапно отвори очи и започна да се суети. Прегърна баба си и припряно заговори:

— Бабо, благодаря ти за всичко. Трябва да тръгвам. Отивам у дома…

— Не и без мен, без мен няма да тръгнеш! На първо място за нищо на света не бих пропуснала това завръщане. Не съм се вълнувала толкова от… всъщност няма значение…

— Можеш да ме последваш с каретата — каза Виктория, — но аз ще яздя, на кон ще стигна по-бързо.

— Ще пътуваш в каретата с мен — заповяда й херцогинята. — Предполагам не ти е хрумвало, че когато мъжът ти се съвземе от внезапната радост, може да реагира точно като невъзпитания си пратеник преди малко. — Тя хвърли бегъл поглед към капитана, преди да продължи: — Само че доста по-грубо. Накратко, мило дете, след като те целуне, което вярвам, че ще направи, най-вероятно ще поиска да те убие, защото ще реши, че си му изиграла жестока шега. Затова ще бъда наблизо, за да ти се притека на помощ. — Нортън — извика тя и тропна повелително с бастуна по пода. — Веднага да впрегнат конете ми!

Тя се обърна към капитан Фаръл и царствено заяви:

— Можете да пътувате с нас в каретата. — След което мигновено развали впечатлението, че великодушно е простила грубото му поведение, добавяйки: — За да мога да ви държа под око. Няма да рискувам да известите Уейкфийлд за пристигането ни, за да ни посрещне обезумял на прага.

Сърцето на Виктория биеше лудо в гърдите й, когато каретата спря пред Уейкфийлд. Нито един лакей не се появи да свали стъпалата на каретата и да им помогне да слязат, а от безбройните прозорци, които гледаха към парка, мъждукаха само няколко светлинки. Цялото имение изглеждаше изоставено, помисли си Виктория и тогава с ужас забеляза, че на прозорците на долния етаж висяха черни завеси, а на вратата беше закачен черен венец.

— Джейсън мрази траура — извика тя и започна обезумяло да бута вратата на каретата, опитвайки се да я отвори. — Кажете на Нортръп да махне тези неща от прозорците!

Нарушавайки тягостната тишина, капитан Фаръл хвана ръката й и нежно каза:

— Джейсън нареди да го направят, Виктория. Той почти е загубил ума си от мъка. Прабаба ти има известно право — не зная как ще реагира в първия миг, когато те види.

Виктория нехаеше какво ще направи Джейсън, беше важно единствено да разбере, че е жива. Тя скочи от каретата, оставяйки капитан Фаръл да се погрижи за прабаба й и се втурна към входната врата. Беше заключена и започна силно да удря по нея. Най-сетне вратата бавно се отвори.

— Нортръп! — извика Виктория. — Къде е Джейсън?

Икономът започна да примигва в сумрака.

— Моля те, не ме гледай така, сякаш съм призрак. Станало е недоразумение! Нортръп — отчаяно каза тя и постави топлата си длан върху студената му буза. — Не съм мъртва!

— Той е… той е… — Широка усмивка изведнъж озари строгото лице на Нортръп. — Той е в кабинета си, милейди, и позволете да кажа колко съм щастлив…

Виктория хукна по коридора към кабинета, оправяйки косата си в движение.

— Виктория? — силно извика Чарлз от балкона на горния етаж. — Виктория!

— Баба ще ти обясни всичко, чичо Чарлз — отвърна тя и продължи да тича.

Пред кабинета на Джейсън спря и сложи ръка на дръжката на вратата, поразена от мисълта за това какво беше предизвикала. После си пое въздух и влезе, затваряйки вратата след себе си.

Джейсън седеше на един стол до прозореца с лакти на коленете, подпрял глава с двете си ръце. На масата до него стояха две празни шишета от уиски и ониксовата пантера, която му беше подарила.

Виктория преглътна и тръгна към него.

— Джейсън — нежно промълви тя.

Той бавно вдигна глава и се загледа в нея с изтерзано лице, сякаш беше привидение.

— Тори! — простена измъчено.

Ужасена, Виктория спря, когато той се облегна назад и затвори очи.

— Джейсън — извика обезумяло тя. — Погледни ме.

— Виждам те, любов моя — прошепна той, без да отваря очи, протегна ръка към пантерата върху масичката до него и нежно започна да милва гърба й. — Говори ми — умоляваше с изтерзан глас. — Не спирай да ми говориш, Тори. Нямам нищо против да бъда луд, стига да мога да чувам гласа ти.

— Джейсън! — изкрещя Виктория, затича се към него и вкопчи ръце в широките му плещи. — Отвори очи. Не съм умряла. Не съм се удавила! Чуваш ли ме, не съм!

Угасналите му очи се отвориха, но той продължи да й говори така, сякаш беше призракът на любим човек, на когото отчаяно искаше да обясни нещо.

— Не знаех за писмото на Андрю — прошепна с болка той. — Сега вече го знаеш, нали, мила? Сега вече знаеш…

Изведнъж той вдигна измъчен поглед към тавана и започна да се моли със сгърчено тяло, сякаш изпитваше ужасна болка.

— О, моля те — стенеше той, — моля те, кажи й, че не съм знаел за писмото! Проклет да си! — гневно извика той към Бог. — Кажи й, че не съм знаел!

Виктория панически се отдръпна.

— Джейсън — трескаво извика тоя. — Помисли! Аз плувам като риба, нали не си забравил? Наметалото ми беше трик. Знаех, че някой ме преследва, но нямах представа, че е О’Мейли. Помислих си, че е някой престъпник, затова свалих наметалото и го хвърлих върху коня, а после отидох в дома на баба и… о, Господи!

Тя се хвана отчаяно за главата и започна да се оглежда из мрачната стая, опитвайки се да се сети как да го накара да й повярва, после хукна към бюрото му. Запали лампата върху него, след което изтича до камината и запали още една от лампите, които стояха на полицата. Тъкмо се пресягаше към другата, когато ръцете му се вкопчиха в раменете й. Той я обърна и я притисна в спираща дъха прегръдка. Тя видя в очите му, че е дошъл на себе си миг, преди устните му да се впият в нейните със свиреп глад, а ръцете му започнаха да се плъзгат по гърба и бедрата й, притискайки я към него, сякаш се опитваше да слее тялото й със своето. Потрепери, когато тя се притисна към него и обви ръце около врата му.

След известно време Джейсън внезапно откъсна устни от нейните, освободи се от прегръдката й и се вторачи в нея. Виктория бързо отстъпи назад, забелязвайки гнева, който проблесна в красивите му зелени очи.

— Сега, след като приключихме с това — мрачно изрече той, — ще те напердаша така, че да не можеш да седнеш.

Виктория извика, когато се пресегна да я сграбчи и отскочи назад.

— Не, няма да го направиш — отвърна тя с усмивка.

— На колко се обзалагаш, че няма? — попита нежно той, приближавайки се бавно към нея, докато тя отстъпваше назад.

— Не много — колебливо отвърна Виктория и избяга зад бюрото му.

— А когато приключа, ще те окова с верига до мен.

— Това вече можеш да направиш — заобиколи бюрото тя.

— И никога вече няма да те изпусна от поглед.

— Не мога да те виня. — Виктория хвърли поглед към вратата, преценявайки разстоянието.

— Не се опитвай — предупреди я той.

Виктория видя страшния блясък в очите му и не обърна внимание на предупреждението му. Замаяна от щастие, тя рязко отвори вратата, вдигна полите си и хукна по коридора към стълбището. Джейсън я последва, като почти я настигаше, без да тича.

Като се смееше, тя тичешком премина през мраморното фоайе, покрай Чарлз, капитан Фаръл и прабаба си, които изтичаха от салона, за да могат да виждат по-добре.

Виктория стигна тичешком до средата на стълбището, после се обърна и започна да се изкачва заднешком, без да изпуска от очи Джейсън, който преодоляваше стъпало след стъпало към нея.

— Джейсън — каза тя, без да може да сдържи усмивката си, като протегна ръка към него, опитвайки се да изглежда разкаяна. — Моля те, бъди разумен…

— Продължавай да вървиш, скъпа моя — каза той, принуждавайки я да се изкачи на следващото стъпало, — можеш да избереш между моята спалня и твоята…

Виктория се обърна и тичешком изкачи останалите стъпала, после се втурна по коридора към спалнята си. Беше прекосила наполовина покоите си, когато Джейсън рязко отвори вратата, после я затвори и я заключи.

Виктория се извърна към него, а сърцето й биеше лудо от любов и страх едновременно.

— А сега, скъпа моя — каза той тихо и многозначително, като се опитваше да разбере в коя посока се готви да хукне.

Виктория се втренчи с обожание в красивото му бледо лице и после се затича — право към него, хвърляйки се на гърдите му.

— Недей! — проплака тя.

За миг Джейсън остана неподвижен, а после напрежението напусна тялото му и той омекна. Бавно повдигна ръце и ги обви около кръста на Виктория, после силно я притисна в прегръдките си.

— Обичам те — прошепна и зарови лице в косите й. — Господи, толкова много те обичам!



В подножието на стълбището капитан Фаръл, херцогинята и Чарлз с облекчение се усмихнаха, когато на горния етаж настъпи тишина.

Първа проговори херцогинята:

— Е, Атъртън, сега вече знаеш какво е да се намесиш в живота на двама млади и после да понесеш последствията от провала, така както аз трябваше да ги понасям през всичките тези години.

— Трябва да се кача и да поговоря с Виктория — каза той. — Трябва да й обясня, че постъпих така, защото мислех, че ще бъде по-щастлива с Джейсън.

Пристъпи напред, но бастунът на херцогинята препречи пътя му.

— Не си го и помисляй да им се месиш точно сега — дръзко заповяда тя. — Аз искам правнук и ако не се лъжа, вече се опитват да ми го осигурят. А ти междувременно можеш да ми предложиш чаша шери — добави.

Чарлз откъсна поглед от балкона и се втренчи в старата жена, която беше мразил повече от две десетилетия. Той беше страдал заради намесата си само два дни; тя го беше понасяла цели двайсет и две години. Нерешително й подаде ръка.

Херцогинята се загледа в подадената ръка, знаеше, че това е предложение за мир, после бавно постави старческата си длан върху ръкава му.

— Атъртън — обърна се към него тя, докато вървяха към гостната, — Дороти си е вкарала някакъв бръмбар в главата. Решила е да не се омъжва и да се занимава с музика. Но аз смятам, че трябва да се омъжи за Уинстън, и имам план…

Загрузка...