Глава двайсет и първа

Небето беше облачно и сиво, а лакираната черна карета на Джейсън, теглена от четири дорести коня с великолепни сребърни юзди, бавно си проправяше път през претъпканите улици на Лондон. Начело на процесията вървяха шестима мъже, облечени в зелени кадифени ливреи, а други четирима в униформи яздеха зад каретата. Двама кочияши седяха гордо изправени отпред, а други двама — в задната част на каретата.

Виктория се беше сгушила в меките луксозни възглавници на каретата на Джейсън, загърната в изключително красива, пищна наметка, а мислите й бяха мрачни като времето навън.

— Студено ли ти е, мила моя? — загрижено попита Чарлз, седнал точно срещу нея.

Тя поклати глава, като през цялото време нервно се питаше защо Джейсън беше настоял за толкова грандиозно сватбено шествие.

След няколко минути подаде ръка на Чарлз и слезе от каретата, поемайки бавно нагоре по широките стъпала на голямата готическа църква като дете, доведено от родителите си на някакво страшно събитие.

Зачака заедно с Чарлз зад църквата, опитвайки се да забрави за греховността на това, което се канеше да извърши. Мислеше си за огромните различия между лондонските аристократи, облечени в коприна и изящен брокат, които бяха дошли на сватбата й, и обикновените дружелюбни селски хора, които винаги бе искала да бъдат до нея на сватбения й ден. Почти не познаваше повечето от гостите, а някои от тях виждаше за пръв път. Бавно отмествайки поглед от олтара, където скоро щеше да я очаква Джейсън, а не Андрю, тя се загледа в пейките в църквата. На първата отдясно имаше свободно място, запазено за Чарлз, но останалите вече бяха заети от гости. Точно от другата страна, на първата пейка, където обикновено заставаха най-близките на булката, стоеше възрастна дама с коси, прибрани под яркочервен сатенен тюрбан, която се подпираше на бастун от абаносово дърво.

Лицето й й се стори някак познато, но Виктория беше твърде напрегната, за да си спомни къде я е срещала, освен това Чарлз насочи вниманието й към лорд Колингуд.

— Джейсън пристигна ли? — попита Чарлз, когато Робърт Колингуд се приближи до тях.

Графът, който беше кум на младоженеца, целуна ръка на Виктория, усмихна се окуражително и каза:

— Той е тук и е готов да започваме, ако и вие сте готова.

Коленете на Виктория се подкосиха. Тя не беше готова. Съвсем не беше готова да стори това!

Каролайн опъна шлейфа на синята сатенена одежда на Виктория, обсипана с диаманти:

— Лорд Филдинг напрегнат ли се чувства?

— Казва, че не е — отвърна Робърт, — но би желал церемонията вече да започне.

„Каква студенина — помисли си Виктория, а страхът й прерасна в паника. — Без капчица емоция. Типично за него.“

Чарлз беше неспокоен и нетърпелив и въодушевено заяви:

— Готови сме. Да започваме.

Виктория се почувства като марионетка, чийто конци дърпаха всички останали. Постави ръка върху ръката на Чарлз и пое по безкрайната, осветена от свещи пътека, която водеше към олтара. В просторната ложа отгоре пееше хорът, но Виктория не го чуваше и с всяка стъпка се отдалечаваше от смеха и безгрижните дни на моминството си. А пред нея… пред нея беше Джейсън, облечен във великолепен костюм от наситено тъмносиньо кадифе с цвят на нощ. Изглеждаше много висок и мрачен. Мрачен като неизвестността… като бъдещето й.

„Защо го правиш?!“ — крещеше ужасената й съвест, докато Чарлз я водеше към Джейсън.

„Не зная. Джейсън има нужда от мен.“

„Това не е причина! — упрекна я съвестта й. — Все още можеш да избягаш. Обърни се назад и бягай.“

„Не мога!“ — изплака сърцето й.

„Можеш. Просто се обърни и бягай. Веднага, докато не е станало твърде късно.“

„Не мога. Не мога просто ей така да го оставя тук.“

„Защо?“

„Ще го унизя — ще го унизя много повече и от първата му жена.“

„Спомни си какво ти казваше баща ти — никога да не допускаш да те убедят, че можеш да бъдеш щастлива с човек, който не те обича. Спомни си колко нещастен беше той. Бягай! Бързо! Махни се от тук, преди да е станало твърде късно.“

Тя изгуби битката срещу страха, когато Чарлз постави студената й длан в топлата ръка на Джейсън и отстъпи назад. Тялото й се напрегна, сякаш всеки миг щеше да побегне, свободната й ръка се вкопчи в полите й, а дишането й се учести. В мига, в който пръстите на ръката му хванаха нейните като стоманен капан, тя се опита да измъкне дясната си ръка, но той рязко извърна глава към нея, а неумолимите му зелени очи сякаш я приковаха на място, предупреждавайки я да не се опитва. После неочаквано той отпусна хватката си. Освободи ръката й и погледна епископа.

„Той ще го спре!“ — с ужас осъзна Виктория, когато епископът се поклони и попита:

— Да започваме ли, милорд?

Лорд Филдинг поклати глава и понечи да каже нещо.

— Не! — прошепна тя, като се опита да спре Джейсън.

— Какво казахте? — намръщено я погледна епископът.

Виктория вдигна очи към годеника си и видя обидата, която се опитваше да прикрие зад привидно циничното си безразличие.

— Просто съм уплашена, милорд. Моля, вземете ръката ми.

Той колебливо се вгледа в очите й и на лицето му се изписа облекчение. Ръката му докосна нейната и окуражително я стисна.

— А сега мога ли да продължа? — надменно прошепна епископът.

— Моля ви — отвърна Джейсън.

Епископът започна да чете дългата си проповед, а щастливият Чарлз през цялото време радостно ги гледаше. После той зърна нещо яркочервено, което заедно със странното усещане, че някой го наблюдава, го накара рязко да погледне встрани и в същия миг се вцепени от изненада, когато срещна погледа на херцогинята на Клермонт. Чарлз я изгледа втренчено, а на лицето му се изписа студено победоносно изражение; после се извърна и се опита да забрави за присъствието й. Той гледаше сина си, застанал до Виктория, двама млади, горди и красиви, които се обричаха един на друг завинаги. Сълзи опариха очите му, когато епископът се обърна към Виктория с напевен глас:

— Ти, Виктория Сийтън…

„Катрин, любов моя — шепнеше Чарлз в сърцето си, — виждаш ли децата ни? Не са ли красива двойка? Баба ти ни попречи да имаме свои деца, скъпа моя, тогава тя победи, но този път победата е наша. Ще си имаме внуци, любима. Моя любима, прекрасна Катрин, ще си имаме внуци.“

Наведе глава, защото не искаше старицата да го види, че плаче. Ала херцогинята на Клермонт не виждаше нищо от сълзите, които капеха от очите й и се стичаха по набръчканото й лице. Тя си мислеше: „Катрин, любов моя, какво направих! В глупавата си сляпа себичност не ти позволих да се омъжиш за него и да имаш деца от него. Но сега сторих така, че да можете да имате свои внуци. О, Катрин, толкова много те обичах! Исках целият свят да бъде в краката ти и не можех да повярвам, че ти си искала единствено него…“

Когато епископът помоли Виктория да повтори клетвата си, тя си спомни за уговорката си с Джейсън да се постарае да изглежда пред хората така, сякаш наистина го обича. Вдигна очи към него и се опита да говори ясно и уверено, но когато се вричаше в любов към него, Джейсън изведнъж вдигна очи към купола на църквата и на устните му се появи иронична усмивка. Виктория разбра, че той очаква върху покрива да падне гръм, нервно се засмя, а епископът укорително смръщи вежди.

Веселото настроение на Виктория в миг премина, когато плътният глас на Джейсън прокънтя в църквата, обещавайки й всичките си земни блага. И после всичко приключи.

— Можете да целунете булката — каза епископът.

Джейсън се обърна и я погледна, а в очите му заблестя победоносен пламък, толкова силен, толкова неочакван и толкова ужасяваш, че тя се вцепени, когато той я прегърна. Навеждайки глава, той дръзко и продължително я целуна, с което предизвика гнева на епископа и накара някои от гостите да се подсмихнат. След това я освободи и хвана ръката й.

— Милорд — умолително прошепна тя, докато вървяха по пътеката към вратите, които водеха навън от църквата, — моля ви, не мога да ви настигна.

— Наричай ме Джейсън — троснато каза той, но забави хода си. — И следващия път, когато те целувам, престори се, че ти харесва.

Вледеняващият му тон й подейства така, сякаш изсипаха върху й ведро с леденостудена вода, но Виктория намери сили да застане между Чарлз и Джейсън пред църквата и да се усмихне на осемстотинте гости, които спряха да им пожелаят щастие.

Чарлз се обърна да поговори с един от приятелите си точно когато и последният гост се показа от църквата, като се подпираше тежко на бастуна си от абаносово дърво.

Пренебрегвайки Джейсън, херцогинята се приближи до Виктория.

— Знаеш ли коя съм аз? — направо попита тя, когато младоженката й се усмихна вежливо.

— Не, госпожо — отвърна Виктория. — Съжалявам, но не зная. Мисля, че съм ви виждала и преди, защото ми изглеждате позната, и въпреки това…

— Аз съм твоята прабаба.

Виктория се вкопчи в ръката на Джейсън. Това беше прабаба й, жената, която бе отказала да й даде подслон и която бе погубила щастието на майка й. Вдиша глава и отвърна напълно спокойно:

— Аз нямам прабаба.

Тази категорична присъда въздейства много странно на херцогинята. Очите й заблестяха от възхищение и лека усмивка смекчи суровите й черти:

— Напротив, мила моя, имаш. Ти си копие на майка си, ала тази гордост… си наследила от мен.

Тихичко се засмя и поклати глава, когато Виктория понечи да й възрази.

— Недей — не се опитвай отново да отречеш съществуването ми, защото кръвта ми тече в жилите ти и в брадичката ти виждам собствената си упоритост. В очите на майка ти се е моята решителност…

— Стой настрана от нея! — гневно просъска Чарлз. — Махай от тук!

Херцогинята настръхна и очите й гневно запламтяха.

— Не ми говори с такъв тон, Атъртън, или…

— Или какво? — прекъсна я той. — Не си прави труда да ме заплашваш. Вече имам всичко, което искам.

Херцогинята на Клермонт го погледна високомерно и победоносно:

— Имаш го, защото аз ти го дадох, глупак такъв. Без да обръща внимание на изумения, разгневен поглед на Чарлз, тя отново се обърна към Виктория. Протягайки нежната си ръка, погали страната й, а очите й се замъглиха сълзи.

— Може би ще дойдеш у дома да видиш Дороти, когато се върне от Франция. Не беше лесно да я държа далеч от теб, но щеше да развали всичко с глупавите си брътвежи за стари скан… за стари клюки — бързо се поправи.

След това се обърна към Джейсън и строго изрече:

— Поверявам ти и правнучката си, Уейкфийлд, но ще те държа лично отговорен за щастието й, ясно ли е?

— Напълно — тържествено отвърна той, но погледна дребничката жена, която му отправяше празни заплахи, с умело прикрита развеселеност.

Херцогинята го изгледа строго, сякаш се опитваше да прочете изписаното на спокойното му лице, после кимна.

— Разбрахме се и вече мога да си вървя. Можеш да целунеш ръката ми — каза тя.

Джейсън пое подадената ръка и галантно я целуна. Херцогинята се обърна към Виктория с тъга в гласа:

— Предполагам, че ще бъде твърде много, ако попитам… Тя почти нищо не разбра от казаното от мига, в който прабаба й се беше приближила до нея, но знаеше със сигурност, че това, което видя в очите на старицата, беше любов — любов и разкаяние.

— Бабо — развълнувано прошепна и в следващия миг се оказа в прегръдките на баба си.

Херцогинята леко се отдръпна; после хвърли самоуверен поглед на Джейсън:

— Уейкфийлд, няма да умра, докато не взема правнук в ръцете си. Тъй като не мога да живея вечно, няма да приема никакво закъснение от твоя страна.

— Незабавно ще обърна внимание на този въпрос, ваша милост — отвърна Джейсън, но зелените му очи гледаха развеселено.

— Няма да приема никакви извинения и от твоя страна, мила моя — предупреди тя поруменялата си правнучка и като потупа ръката й, добави тъжно: — Реших да се оттегля в провинцията. Клермонт е само на час път на кон от Уейкфийлд, та може би ще ме посещавате от време на време. — С тези думи тя махна на адвоката си, който стоеше на вратата на църквата, и тържествено изрече: — Подай ми ръката си, Уедърфорд. Видях, каквото исках да видя, и казах, каквото имах да казвам.

Отправи последен тържествуващ поглед към смаяния Чарлз, обърна се и се отдалечи; раменете й бяха гордо изправени, а бастунът й едва докосваше земята.

Много от гостите на сватбата все още очакваха каретите си, когато Джейсън поведе Виктория през тълпата към каретата си. Тя механично се усмихваше на хората, които им махаха и ги изпращаха, и осъзна къде се намират едва когато приближиха до селото близо до Уейкфийлд.

Погледна крадешком изпод дългите си мигли красивия мъж, който пече беше неин съпруг. Той беше извърнал лице, профилът му напомняше на строга, сурово издялана маска, лишена от всякакво съчувствие и разбиране. Виктория знаеше, че й е сърдит за това, че се опита да го изостави пред олтара. Трескаво започна да се пита дали не му е нанесла рана, която никога няма да зарасне.

— Джейсън — плахо се обърна към него. — Съжалявам за случилото се в църквата.

Той сви рамене с напълно спокойно изражение.

Мълчанието му я изнервяше, а през това време каретата направи завой и се спусна в живописното селце близо до Уейкфийлд. Тъкмо се канеше отново да се извини, когато внезапно забиха църковни камбани и тя видя селяни, застанали край пътя, облечени в най-хубавите си празнични дрехи.

Те се усмихваха и махаха, когато каретата минаваше край тях. Деца с букети от диви цветя се втурнаха напред и започнаха да ги поднасят на Виктория през отворения прозорец на каретата.

Едно четиригодишно момченце се спъна и се просна на земята върху букета си.

— Джейсън — обади се Виктория, забравила за студенината между тях, — кажи на кочияша да спре. — Моля те!

Той се съгласи и тя отвори вратата.

— Прекрасни цветя! — каза на детето, което се изправяше от земята до каретата, а през това време няколко по-големи момчета му се присмиваха. — За мен ли са? — възторжено попита Виктория и кимна към смачканите цветя.

Момченцето подсмръкна, избърсвайки сълзите от очите си с изпоцапано юмруче:

— Да, госпожо, бяха за вас, преди да падна върху тях.

— Мога ли да ги взема? Ще изглеждат прекрасно сред другите цветя в букета ми.

Момченцето срамежливо й ги подаде.

— Сам ги набрах — гордо прошепна то с разширени от удивление от очи, когато младоженката внимателно постави две стръкчета в букета си. — Казвам се Били — продължи то. — Живея в сиропиталището ей там горе.

Виктория се усмихна:

— Аз съм Виктория, но най-близките ми приятели ме наричат Тори. Искаш ли да ме наричаш така?

То изпъчи гърди, изпълнено с гордост, ала хвърли предпазлив поглед към Джейсън и изчака кимването му, преди само да закима възторжено в знак на съгласие.

— Искаш ли да дойдеш в Уейкфийлд тези дни и да ми помогнеш да пуснем хвърчило? — продължи тя, докато Джейсън я наблюдаваше замислен и изненадан. Детето се натъжи.

— Не мога да тичам добре. Падам често — призна с болка то. Виктория кимна съчувствено:

— Сигурно е заради окото. Но може и да намерим начин да го излекуваме. Някога познавах едно момченце с око като твоето. Веднъж, докато играехме на заселници и индианци, то падна и нарани здравото си око. Баща ми трябваше да му сложи превръзка, докато оздравее. Докато здравото око беше покрито, болното започна постепенно да се изправя — баща ми реши, че е станало така, защото болното око е трябвало да работи, докато здравото е било покрито. Искаш ли да дойда да те видя и ще се опитаме да направим такава превръзка?

— Ще изглеждам странно, госпожо — колебливо отвърна то.

— Ние мислехме, че Джими — другото момченце — изглежда като пират и много скоро всички се опитвахме да носим превръзки на едното си око. Искаш ли да те посетя и ще поиграем на пирати?

То кимна, обърна се и доволно се усмихна към по-големите деца.

— Какво каза дамата? — настойчиво започнаха да питат те, след като Джейсън кимна на кочияша да продължи.

Били пъхна ръце в джобовете, въздъхна и гордо заяви:

— Каза, че мога да я наричам Тори.

Децата се присъединиха към възрастните, които оформиха процесия и тръгнаха след каретата нагоре по хълма, което Виктория прие за някакъв празничен селски обичай, изпълняван в чест на сватбата на господаря на имението. Когато конете преминаха през масивните железни порти на Уейкфийлд Парк, след тях вървеше малка армия от селяни, а други ги очакваха край алеята, която прекосяваше парка. Виктория неуверено погледна към Джейсън и можеше да се закълне, че той едва сдържаше усмивката си.

Причината за усмивката му скоро стана очевидна, когато каретата наближи голямата къща. Тя му каза, че винаги е искала да се омъжи в малко селце и всички хора от селото да се включат в тържеството й. Загадъчният мъж, за когото току-що се бе омъжила, се опитваше да изпълни поне част от мечтата й. Той беше превърнал поляните на Уейкфийлд в приказни цветни градини. Огромни балдахини от бели орхидеи, лилии и рози висяха над масите, отрупани със сребърни блюда, китайски порцелан и всевъзможни ястия. Павилионът в далечния край на ливадите беше отрупан с цветя и окичен с цветни лампички. Горящите факли прогонваха настъпващия мрак и придаваха празничен, загадъчен блясък на цялата картина.

Вместо да се ядоса от това, че е оставил повечето гости в Лондон, Джейсън очевидно беше похарчил цяло състояние да превърне имението в приказно място за нея, след което беше поканил цялото село да отпразнува сватбата им. Даже природата се опитваше да му помогне, защото облаците започнаха да се разсейват, а залязващото слънце оцвети небето в яркорозови и пурпурни краски.

Каретата спря пред къщата и Виктория започна да се наслаждава на плода на усилията на Джейсън. Тя го погледна, забелязвайки леката усмивка, въпреки че той полагаше усилия да я прикрие, и постави нежно ръка върху неговата.

— Джейсън, благодаря ти — прошепна с треперещ от вълнение глас.

Спомняйки си съвета му да му благодари с целувка, сложи ръка върху силната му гръд и срамежливо го целуна. Мъжки смях рязко върна Виктория към действителността:

— Джейсън, момчето ми, ще излезеш ли от каретата да ме представиш на булката си или трябва сам да се представя?

Приятно изненадан, Джейсън се извърна, а после скочи от каретата. Протегна се, за да стисне мускулестата ръка на ирландеца, но той го сграбчи в силна мечешка прегръдка.

— Така значи — най-накрая каза непознатият, като го хвана за раменете и му се усмихна, — най-сетне си намери жена, която да стопли този твой голям студен палат. Можеше поне да изчакаш, докато пристигне корабът ми, за да присъствам на сватбата ти.

— Не очаквах да пристигнеш по-рано от идния месец — отвърна Джейсън. — Кога се върна?

— Изчаках, докато разтоварят, и днес се прибрах у дома. Дойдох тук преди час, но вместо да те намеря потънал до гуша в работа, научих, че се жениш. Е, няма ли да ме представиш на съпругата си? — добродушно настоя той.

Джейсън се обърна да помогне на Виктория да слезе от каретата, след което й представи моряка, като капитан Майкъл Фаръл. Той беше около петдесетгодишен, предположи тя, имаше гъста кестенява коса и най-веселите очи с цвят на лешник, които някога беше виждала. Лицето му беше загоряло и обрулено от вятъра, с малки бръчки около очите, които свидетелстваха за живот, прекаран на открито. Виктория го хареса, но когато чу да се обръщат към нея като съпругата на Джейсън, толкова се смути, че поздрави Майк Фаръл твърде резервирано.

Изражението на капитан Фаръл се промени. Изгледа я неодобрително, а поздравът му надхвърли нейния по своята скованост и студенина.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, лейди Филдинг — хладно изрече той и леко се поклони. — Моля да извините липсата на подходящо облекло. Когато пристигнах, нямах представа, че тук се готви тържество. А сега, ако позволите, бил съм по море в продължение на шест месеца и жадувам за собственото си огнище.

— О, но не можете просто ей така да си тръгнете! — реагира Виктория с неподправената сърдечност, която й беше много по-присъща от официалностите. Тя разбра, че капитан Фаръл е много добър приятел на Джейсън, и отчаяно искаше да го накара да се почувства като у дома си. — Със съпруга ми сме облечени неподходящо за това време на деня. Освен това, докато аз самата пътувах по море в продължение само на шест седмици, определено копнеех да мога да се храня на маса, която не се накланя и клатушка, и съм убедена, че нашите маси няма да мръднат от местата си.

Капитанът внимателно я изгледа, сякаш не знаеше точно как да приеме думите й.

— Предполагам, че не сте се наслаждавали особено на пътуването си, лейди Филдинг? — попита той колебливо.

Виктория поклати глава с пленителна усмивка.

— Не повече отколкото, когато си счупих ръката или когато боледувах от шарка — тогава поне не повръщах, както правих цяла седмица, докато пътувах. За съжаление не съм добър моряк, защото когато се разрази буря, преди още да съм оздравяла от морска болест, за мой голям срам ме обзе неописуем страх.

— За Бога! — възкликна Фаръл, а усмивката му си възвърна част от сърдечността. — Не се наричайте страхливка. И най-калени моряци са се страхували да не загинат по време на буря в Атлантика.

— Но аз се страхувах, че няма да умра — отвърна Виктория през смях.

Майк Фаръл отметна глава и се засмя; после хвана ръцете й с огромните си мазолести лапи и широко се усмихна:

— С най-голямо удоволствие ще остана и ще се присъединя към вас двамата с Джейсън. Простете ми за това, че бях толкова… толкова колеблив преди малко.

Виктория кимна щастливо. После взе чаша вино от подноса, разнасян от един лакей, и отиде да види двамата фермери, които я бяха докарали до Уейкфийлд в деня на пристигането й.

Когато тя се отдалечи, Майк Фаръл се обърна към Джейсън и тихо каза:

— Когато я видях да те целува в каретата, веднага я харесах, Джейсън. Но когато ме поздрави толкова сдържано, с онзи празен израз в очите, сякаш изобщо не ме вижда, за миг ме обзе страх, че си се оженил за някоя друга арогантна кучка като Мелиса.

Джейсън наблюдаваше как Виктория се опитва да предразположи непохватните фермери.

— Тя е всичко друго, но не и арогантна. Кучето й е наполовина вълк, тя е наполовина риба. Всички прислужници я обичат, Чарлз я обожава, а всяко глупаво конте в Лондон си мисли, че е влюбено в нея.

— Включително и ти — подчерта приятелят му. Джейсън гледаше как Виктория изпи виното си и взе друга. Единственият начин, по който успя да понесе брачната церемония, беше, като си представяше, че е Андрю, и даже едва не го остави пред олтара пред очите на осемстотин гости. Тъй като до този момент не я беше виждал да пие повече от глътка вино, а вече посягаше към втора чаша, Джейсън реши, че сега се опитва да притъпи отвращението си от брачното ложе.

— Не изглеждаш като особено щастлив младоженец — каза Майк Фаръл, забелязал мрачното му изражение.

— Никога не съм бил по-щастлив — горчиво отвърна Джейсън и се отправи да поздрави гостите, чиито имена не знаеше, за да може да ги представи на жената, за която започваше да съжалява, че се е оженил. Играеше ролята на щастлив домакин и младоженец, без да забравя нито за миг, че Виктория едва не беше избягала от него в църквата. Този факт беше твърде болезнен и унизителен.

Звезди блещукаха в небето, а Джейсън стоеше настрани и я гледаше как танцува с местния земевладелец, с Майк Фаръл и после с няколко селяни. Той знаеше, че го отбягва, и в редките случаи, когато очите им се срещнеха, тя бързо отместваше поглед.

Отдавна беше махнала булото си и беше помолила музикантите да изсвирят нещо по-живо, след което помоли селяните да я научат на местните танци, с което напълно ги очарова. Когато луната вече беше високо в небето, всички танцуваха, пляскаха с ръце и истински се забавляваха, включително и Виктория, която вече беше изпила пет чаши вино. Очевидно се опитваше да се напие до безсъзнание, иронично си помисли Джейсън, забелязвайки руменината по бузите й. Стомахът му се сви от отвращение, като се сети за надеждите си за тази вечер, за бъдещето им. Като пълен глупак беше повярвал, че най-сетне ще бъде щастлив.

Облегнат на едно дърво, той я гледаше и се питаше защо жените толкова го желаеха, а съпругите му го ненавиждаха. Отново го беше направил, помисли си гневно той. Беше допуснал същата глупава грешка — беше повярвал на жена, съгласила се да стане негова съпруга, само защото искаше нещо от него, а не заради самия него.

Мелиса беше пожелавала всеки срещнат мъж, но не и него. Виктория искаше единствено Андрю — добрия, нежен, мил, безгръбначен Андрю.

Единствената разлика между двете беше, че Виктория бе много по-добра артистка, реши Джейсън. Още от самото начало той знаеше, че Мелиса е себична, пресметлива кучка, мислеше, че Виктория е едва ли не ангел… паднал ангел, разбира се — благодарение на Андрю, и не я винеше за това. Сега обаче я презираше, че се е отдала на Андрю, а искаше да избегне съпруга си, изпивайки толкова вино, че да не чувства нищо. Той се отвращаваше от начина, по който трепереше в ръцете му и отбягваше погледа му, докато танцуваше с него прели няколко минути, а после усети как я полазиха тръпки, щом й каза, че е време да се прибират.

Джейсън се питаше защо е в състояние да накара любовниците си да стенат от удоволствие, а онези, за които се женеше, отблъскваше веднага след тържественото вричане. Той се питаше защо правенето на пари му се удаваше с такава лекота, а щастието винаги му се изплъзваше. Онази зла стара вещица, която го бе отгледала, очевидно се бе оказала права — той беше дяволска семка, не заслужаваше да живее.

Единствените жени, които някога са били част от живота му — Виктория, Мелиса и мащехата му — бяха забелязали у него нещо, което го правеше да изглежда омразен и противен в очите им, макар че и двете му съпруги бяха съумели да прикрият отвращението си до сватбата, когато богатството му най-сетне вече беше и тяхно.

Неумолимо и решително той се приближи към Виктория и докосна ръката й. Тя подскочи и се отдръпна, сякаш докосването му я изгори.

— Късно е, време е да се прибираме — каза й.

Лицето й пребледня и очите й се разшириха като на преследвано и уловено в капан животно.

— Н-не е чак толкова късно.

— Достатъчно късно е за лягане, Виктория — без заобикалки каза той.

— Но на мен никак не ми се спи!

— Добре тогава — каза Джейсън умишлено грубо. Знаеше, че го е разбрала, защото цялото й тяло започна да трепери. — Сключихме сделка — рязко каза той — и очаквам да изпълниш своята част от нея, независимо колко ти е противна мисълта да легнеш с мен.

Леденият му властен тон я смрази. Тя кимна и влезе със свито сърце в къщата, а после продължи нагоре по стълбите към новите си покои, които бяха непосредствено до тези на Джейсън.

Доловила настроението на Виктория, Рут мълчаливо й помогна да си свали булчинската рокля и да облече кремавата нощница от сатен и дантела, която мадам Дюмос й беше ушила специално за първата брачна нощ.

Гняв се надигна в гърдите на Виктория и стомахът й се сви от ужас, когато Рут отиде да оправи леглото. От виното, което беше изпила с надеждата да се успокои, сега й се замая главата и й прилоша. Вместо да се успокои, сега тя се чувстваше много зле, неспособна да овладее емоциите си. Съжаляваше за изпитото вино. Единственият път, когато беше пила повече от глътка, беше на погребението на родителите й, когато доктор Морисън настоя да изпие две чаши. Тогава тя повърна и той й каза, че вероятно е от хората, чийто организъм не понася алкохол.

Със зловещото описание на госпожица Флоси, което бучеше в главата й, Виктория тръгна към леглото. Скоро кръвта й щеше да обагри чаршафите, с ужас си помисли тя. Колко ли кръв щеше да изтече? Колко ли силна щеше да е болката? Студена пот изби по тялото й, зави й се свят, когато Рут оправи възглавниците. Тя послушно се качи на леглото, като се опитваше да овладее нарастващата паника и гаденето. Не трябва да крещи и да показва отвращението си, беше й казала госпожица Флоси, но когато Джейсън отвори вратата, която свързваше покоите им, и влезе в стаята, Виктория не можа да потисне страха си.

— Джейсън! — извика тя и се притисна назад върху възглавниците.

— А ти кого очакваше — Андрю ли? — подхвърли той. — Посегна към колана на халата си и страхът й прерасна в паника.

— Недей, не го прави — умоляваше ужасено тя, загубила ума и дума. — Един джентълмен със сигурност не се съблича пред дама, даже и пред собствената си съпруга.

— Мисля, че вече сме говорили за това, но в случай, че си забравила, ще ти припомня отново, че аз не съм джентълмен. Но ако все пак видът на неджентълменското ми тяло те обижда, можеш да решиш проблема, като си затвориш очите. Единственият друг изход е да се кача в леглото и тогава да сваля халата си, а това би било обидно за мен.

Той разтвори халата си и го съблече, а Виктория онемя от ужас при вида на мускулестото му тяло.

И най-малката надежда, която Джейсън беше таил, че тя доброволно може да му се отдаде, угасна, когато Виктория затвори очи и извърна лице от него.

Той се загледа в нея, грубо дръпна чаршафите от ръцете й и ги хвърли настрани. После се качи в леглото до нея и безмълвно развърза панделката на дълбоко изрязания й корсаж, а дъхът му секна, когато голото й тяло се разкри в цялото си съвършенство.

Гърдите на Виктория бяха едри и стегнати, талията — тънка, бедрата й — леко заоблени. Краката й бяха дълги и съвършено оформени. Дръзкият му поглед я накара да се изчерви, а когато ръката му внимателно докосна гърдата й, тя се напрегна.

За опитна жена беше студена и непреклонна като камък, лежеше с обърнато настрани лице, сгърчено от отвращение. Джейсън се замисли дали ласките му няма да я направят по-отзивчива, но после отхвърли тази идея. Тя едва не го беше изоставила пред олтара и очевидно нямаше никакво желание да търпи повече милувки.

— Не го прави — ужасено молеше тя, докато той милваше гърдата й. — Повдига ми се! — проплака тя и се опита да изскочи от леглото. — Ще ме накараш да повърна!

Думите й се забиха в съзнанието му като пирони и безсилна ярост забушува в гърдите му. Той зарови пръсти в гъстата й коса и легна върху нея.

— В такъв случай — изръмжа той — да приключваме по-бързо.

Мисълта за ужасната болка засили гаденето, предизвикало от виното.

— Не искам! — сърцераздирателно проплака тя.

— Сключихме сделка и докато сме женени, ще я спазваш — прошепна той, докато разтваряше стегнатите й бедра. Виктория простена, когато той рязко проникна в нея, но знаеше, че той е прав за сделката, и престана да се бори.

— Отпусни се — предупреди я той, — може и да не съм толкова нежен като скъпия ти Андрю, но не искам да те нараня.

Споменаването на името на Андрю в такъв момент я прониза чак до сърцето и цялата й мъка изригна в болезнен вик, когато Джейсън проникна в нея. Тялото й се гърчеше под неговото, а от очите й рукнаха горещи сълзи на унижение, докато собственият й съпруг я използваше без капчица нежност или любов.

В мига, в който той се надигна от нея, Виктория се обърна настрана, зарови лице във възглавницата, а цялото й тяло се разтърсваше от ридания.

— Махни се — болезнено изхлипа тя и се сви на кълбо. — Махни се, махни се!

Джейсън се поколеба за миг, после стана от леглото, вдигна халата си и отиде в стаята си. Затвори вратата след себе си, ала риданията й го последваха. Съвсем гол, отиде до тоалетката си, взе една кристална гарафа с бренди и си наля половин чаша от силното питие. После изгълта наведнъж огнената течност, опитвайки се да удави спомена за нейната съпротива, сърцераздирателните й ридания, да заличи мисълта за ужасеното й лице, когато се опита да отскубне ръката си от неговата пред олтара.

Колко глупав е бил да си помисли, че е почувствал топлина в целувката й. Когато за пръв път й беше предложил да се оженят, беше му заявила, че не иска да се омъжи за него. Когато бе научила за фиктивния им годеж, му беше казала какво всъщност мисли за него: „Ти си студено, коравосърдечно, арогантно чудовище… Никоя жена с ума си няма да се ожени за теб… Не струваш и една десета от това, което е Андрю…“

И наистина вярваше на всяка думичка от това, което беше казала.

Колко глупав е бил да убеждава себе си, че тя наистина има чувства към него… Джейсън се обърна да постави чашата на тоалетката и видя отражението си в огледалото. По бедрата му имаше следи от кръв.

Кръвта на Виктория.

Сърцето й може да е принадлежало на Андрю, но не и красивото й тяло — него тя бе отдала единствено на Джейсън. Той се гледа в отражението си, а в жилите му подобно на киселина ненавист към самия него. Толкова силна беше ревността му, толкова наранен се бе почувствал от опита й да избяга от него пред олтара, че дори не бе забелязал, че е девствена. Той затвори очи, обзет от угризение, отвратен от собствения си образ в огледалото. Беше показал на Виктория толкова нежност и внимание колкото пиян моряк на платена проститутка.

Той си помисли колко суха и стегната я беше почувствал, когато проникваше в нея, колко малка и крехка беше в ръцете му, как безпощадно я бе използвал и сърцето му се сви от и угризение.

След малко отвори очи и се загледа в отражението си в гледалото с ясното съзнание, че е превърнал първата й брачна нощ в кошмар. Виктория наистина беше онзи нежен, смел изпълнен с дух и плам, за какъвто я бе помислил от самото начало. А той беше точно това, което мащехата му бе нарекла като дете: дяволско изчадие. Джейсън извади кадифена кутийка от едно чекмедже и се та в стаята на Виктория. Тя спеше и той застана до леглото, загледан в нея.

— Виктория — прошепна. Тя трепна в съня си, чувайки гласа му, и сърцето му се сви от болка. Колко уязвима и наранена изглеждаше; колко поразително красива беше с разпилените си върху възглавниците коси, които блестяха на светата на свещите.

Джейсън мълчаливо я наблюдаваше, не искаше да я смути. Най-накрая протегна ръка и внимателно покри крехките й голи рамене със завивката, после приглади назад тежките й коси.

— Съжалявам — прошепна той на спящата си съпруга. После угаси свещта и постави кадифената кутийка върху масичката до леглото й, където със сигурност щеше да я намери, когато се събуди. Диамантите щяха да я успокоят. Жените биха простили всичко за диаманти.

Загрузка...