Шепнещата земя

Обичаите на страната

Пролетно нагизденият Буенос Айрес изглеждаше великолепно. Високите и елегантни сгради блестяха на слънцето като айсберги, а широките булеварди се ограждаха от джакаранди, обвити в мъглявина от сини цветове, и от palo borracho1 с техните странни, наподобяващи бутилки стволове и вретеновидни клони, обсипани с жълти и бели цветове. Пролетната атмосфера като че бе опиянила всички пешеходци и те пресичаха тичешком булевардите пред самите превозни средства, и то с много по-малка предпазливост, отколкото обикновено. В същото време шофьорите на трамваите, автобусите и леките коли се съревноваваха помежду си в дълговечната буеносайреска игра — да се доближават колкото се може повече с максимална скорост, без да се блъскат един в друг.

Тъй като не съм склонен към самоубийство, отказах да шофирам в града, затова зад волана на нашия лендроувър2 седеше Жозефина и ни возеше стремително по смъртно опасния път. Възниска, с къдрави кестеняви коси и огромни кафяви очи, Жозефина притежаваше усмивка като прожектор и можеше да парализира с нея и най-неподатливия мъж от двадесет крачки разстояние.

До мен седеше Мерседес — висока и стройна синеока блондинка. По лицето й обикновено бе изписана безкрайна кротост, скриваща много сполучливо желязната й воля и непреклонност, граничещи с упоритостта на булдог. Тези две момичета бяха част от моята лична гвардия от красавици, на която се осланях в схватките си с аржентинската бюрокрация. В тази минута ние се движехме по посока на една масивна сграда, наподобяваща кръстоска между Партенона и Райхстага, в чиято солидна утроба се спотайваше Адуаната (митницата) — най-страшният враг на здравия разсъдък и свободата в Аржентина. Преди три седмици, когато пристигнах в страната, митничарите пропуснаха без една излишна думичка всичките мои предмети, подлежащи на облагане с високи мита, като кинокамери, филми, лендроувъра и т.н., но поради някакви причини известни само на всевишния и на блестящите умове от Адуаната те конфискуваха всичките ми мрежи, капани, вратички за клетки и други евтини, но необходими предмети от моята ловна екипировка. И така през изминалите три седмици Мерседес, Жозефина и аз потъвахме всеки ден в недрата на масивната митница, където ни препращаха от кабинет в кабинет с точността на часовников механизъм, и то толкова монотонно и безнадеждно, че се учудвахме докога мозъците ни ще издържат всичко това. Мерседес ме наблюдаваше обезпокоено, докато Жозефина лавираше между притичващите пешеходци по начин, от който направо ми призляваше на стомаха.

— Как се чувстваш днес, Джери? — попита ме тя.

— Чудесно, просто чудесно! — отвърнах аз с горчивина. — За мене няма нищо по-привлекателно от това да стана от леглото в подобно прекрасно утро като днешното, изпълнен със съзнанието, че имам на разположение един слънчев ден за установяване на по-близки отношения с митницата.

— Моля те, не говори така — каза тя, — обеща ми да не избухваш повече. Това само ще ни навреди.

— Може и да ни навреди, но поне ми олеква на душата. Заклевам ти се, че ако ни държат половин час пред някой кабинет и неговият обитател в края на краищата ни съобщи, че сме чакали напразно, защото трябва да отидем в стая номер седемстотин и четири, не отговарям за постъпките си.

— Но днес ще се срещнем със сеньор Гарсиа — каза Мерседес с тон на човек, обещаващ бонбони на малко момиченце.

Аз се разфучах.

— Доколкото си спомням, през последните три седмици ние се срещнахме в тази сграда поне с четиринадесет сеньори Гарсиа. Племето Гарсиа, изглежда, смята митницата за своя стара семейна фирма. Лесно мога да си представя как малките Гарсиа се раждат с миниатюрни гумени печатчета в ръце продължих разпалено аз. — Когато ги кръщават, те получават като подарък избелели портретчета на Свети Мартин, та когато пораснат, да ги окачват в кабинетите си.

— Драги Джери, според мен по-добре ще е да останеш в колата — каза Мерседес.

— Какво? И да се лиша от удоволствието да продължа изследването на родословието на семейство Гарсиа?

— Добре, но обещай ми тогава, че през цялото време ще си мълчиш — каза тя и ме стрелна умолително със сините си като на рибарче очи. — Моля те, Джери, нито думичка.

— Но аз никога не съм говорил нищо — запротестирах аз, — изкажа ли с думи онова, което мисля, тогава ще се разтресе цялото здание.

— Ами онзи ден, когато каза, че по време на диктатурата си внасял и изнасял без никакви затруднения своите вещи от страната, а сега при демокрацията се отнасяли към тебе като с контрабандист?

— Добре де. Това е самата истина. Нима на човек е забранено да изкаже собствените си мисли дори в едно демократично общество? През последните три седмици не правим нищо друго, а само се борим с тези умствено недоразвити личности от митницата. Нито един от тях като че не е в състояние да каже каквото и да е освен да ни посъветва да отидем и се срещнем с поредния сеньор Гарсиа, който се намирал надолу по коридора. Изгубих цели три седмици скъпоценно време, когато можех вече да снимам и да събирам животни.

— Ръката… ръката!… — неочаквано и силно извика Жозефина.

Аз извадих ръка от прозореца и засилилата се върволица превозни средства зад нас спря внезапно със скърцане на спирачките, понеже Жозефина зави стремително с лендроувъра в страничната улица. Зад нас заглъхнаха яростните викове, сред които се открояваше думата „animal“3!

— Жозефина, настоятелно те моля да предупреждаваш своевременно за завоите, които ще правиш казах аз. Жозефина се обърна с ослепителна усмивка към мен.

— Защо? — попита тя просто.

— Много е полезно. Това ще ни даде възможност да се подготвим по-добре за срещата с всевишния.

— Правила ли съм някога катастрофа с тебе? — попита тя.

— Никога, но според мен това е само въпрос навреме.

В този миг ние профучахме величествено през една пресечка с четиридесет мили в час и едно идващо от страничната улица такси се наложи да използва внезапно спирачките си, за да не се забие в нашия автомобил.

— Проклето копеле! — изруга невъзмутимо Жозефина.

— Жозефина! Не бива да си служиш с подобни изрази — запротестирах аз.

— Защо не? — запита невинно Жозефина. — А ти защо си служиш с тях?

— Това съображение не е убедително — възразих рязко аз.

— Но е истинско удоволствие да ги употребяваш, нали? — каза тя с удовлетворение. — Научила съм и други. Зная „проклето копеле“, зная…

— Стига, стига — прекъснах я бързо аз. — Вярвам ти. За Бога, не ги употребявай пред майка си, в противен случай ще ти забрани да караш моята кола.

Все пак, мислех си аз, когато прибягвам до помощта на красиви млади жени, ще трябва да умея да се справям и с отрицателните страни на тази помощ. Вярно, те можеха да очароват когото си пожелаят, но, от друга страна, имаха силна памет за солените англосаксонски ругатни, към които се виждах принуден да прибягвам в моменти на силни вълнения.

— Ръката… ръката!… — извика отново Жозефина и ние пресякохме за втори път булеварда с мълниеносна бързина, оставихме зад себе си същинско стълпотворение от превозни средства с разярени шофьори и спряхме пред масивната и мрачна фасада на Адуаната.

Три часа по-късно се измъкнахме от там с парализирани мозъци и подути от чакане крака и се натръшкахме в лендроувъра.

— Къде да карам сега? — запита безразлично Жозефина.

— В бар — отвърнах аз, — в който и да е бар, където мога да пия чаша бренди и два аспирина.

— Добре — отвърна Жозефина и отпусна амбреажа.

— Струва ми се, че утре ще ни провърви — забеляза Мерседес и направи опит да повдигне отпадналия ни дух.

— Слушай! — обърнах се аз малко грубо към нея. — Сеньор Гарсиа, да благослови Бог посинялото му лице и напръсканото му с одеколон чело, ще ни помогне на куково лято. И ти добре знаеш това.

— Не, не, Джери. Той обеща да ме заведе утре при един от най-високопоставените чиновници от Адуаната.

— Как се казва… Гарсиа?

— Не, името му е сеньор Данте.

— Знаменито! Само човек, наречен Данте, може да остане жив в ада на Гарсиите.

— А ти едва не провали всичко — укори ме Мерседес, — като го запита дали портретът в кабинета не е на баща му. Прекрасно знаеш, че това е Свети Мартин.

— Да, зная, но чувствах, че ако не изрека някоя глупост, ще ми се пръсне мозъкът.

Жозефина спря пред някакъв бар. Всички седнахме на една масичка до самия бордюр на тротоара и започнахме да посръбваме от чашите си в подтиснато настроение. След малко все пак успях да отърся мозъка си от онова вцепенение, което винаги ми причиняваше митницата, и насочих вниманието си към други въпроси.

— Ще ми услужиш ли с петдесет цента? — помолих аз Мерседес. — Искам да позвъня на Мари.

— Защо?

— Ще ти кажа. Обеща да ми намери място за тапира. В хотела няма да ми разрешат да го държа на тавана.

— Какво е това тапир? — заинтересува се Жозефина.

— Животно на височина колкото пони и с дълъг нос. Прилича на малко уродливо слонче.

— Не се учудвам, че в хотела не ти разрешават да го държиш на тавана — каза Мерседес.

— Този тапир е малък, роден е наскоро… колкото прасе е.

— Добре де, ето ти петдесет цента.

Намерих апарат, успях да се справя със сложната аржентинска телефонна система и избрах номера на Мари.

— Мари? Тук е Джери. Някакви новини за тапира?

— Знаеш ли, приятелите ми са заминали и няма как да го закараш у тях. Мама каза, че можеш да го донесеш у нас и да го оставиш в градината.

— Уверена ли си, че е удобно?

— Все пак идеята е на мама!

— Добре де, сигурна ли си, че тя знае какво е тапир?

— Разбира се, казах й, че е малка животинка с козина.

— Описанието ти не е зоологически точно. Какво ли ще каже, когато се появя у вас със същество, голямо колкото прасе и почти без козина!

— След като веднъж дойде тук, значи остава тук — отвърна логично Мари.

Аз въздъхнах.

— Добре тогава. Ще го докарам тази вечер. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Не забравяй да му донесеш нещо за ядене.

Върнах се при Жозефина и Мерседес, които ме очакваха, изгаряйки от любопитство.

— Какво ти каза? — запита ме най-после Мерседес.

— Днес, точно в четири часа следобед преминаваме към изпълнение на операция „Тапир“.

— Къде ще го закараме?

— В къщата на Мари. Майка й предлага да го държим в градината.

— Боже милостиви! В никакъв случай! — отвърна Мерседес с трагичен жест.

— А защо не? — попитах аз.

— Не бива да го водиш там, Джери. Градината е много малка. При това госпожа Родригес е влюбена в цветята си.

— Какво общо има това с тапира? Ще го завържа за каиш. Все пак той трябва да отиде някъде, това е единственото предложение, което ми правят.

— Добре, добре, отведи го там — съгласи се Мерседес с вид на човек, който е убеден в своята правота и не се мъчи да я скрие, — само не забравяй, че съм те предупредила.

— Добре. Да отидем сега да обядваме, защото в два часа ще взема Джеки. Трябва да уредим параходните билети за връщането. След това можем да отидем за Клавдий.

— Какъв Клавдий? — запита учудено Мерседес.

— Тапирът. Кръстих го така, защото с неговата римска зурла ми заприлича много на един от древноримските императори.

— Клавдий! — произнесе Жозефина и се разкиска. — Проклетият му Клавдий, ужасно е смешно!

И така в четири часа същия следобед ние измъкнахме дърпащия се тапир и го откарахме с колата до къщата на Мари. По пътя купихме дълга кучешка каишка и нашийник, достатъчно голям дори за датски дог4. Мерседес се оказа права, градинката беше много малка — шестнадесет на шестнадесет метра, нещо като квадратна яма, оградена от три страни с черните стени на съседните къщи. От четвъртата се намираше малка веранда с френски прозорци, която водеше до жилището на семейство Родригес. В малката градинка цареше влага и мрак поради високи те сгради, които я ограждаха, но госпожа Родригес бе направила истинско чудо, защото засадените от нея подбрани цветя и храсти се развиваха чудесно в зле осветената среда и много я освежаваха. Клавдий се задърпа яростно, ето защо се наложи да го пренесем през къщата и да го завържем за най-долното стъпало на стълбището пред френските прозорци. Той надуши миризмата на влажна земя и цветя, изсумтя благородно с римската си зурла и въздъхна дълбоко с облекчение. Аз поставих до него съд с вода и огромен куп нарязани зеленчуци и плодове и си отидох. Мари обеща да ми позвъни в хотела на следното утро и да ми съобщи как се е настанил Клавдий. Тя изпълни много точно своето обещание.

— Джери? Добро утро.

— Добро утро. Как е Клавдий?

— Струва ми се, че е по-добре да наминеш насам каза тя с тон на човек, който се старае да съобщи внимателно някоя неприятна новина.

— Защо, какво се е случило? Да не би да се е разболял? — запитах разтревожено аз.

— О, не, нищо му няма — отвърна Мари с гробовен глас. — Снощи успял да скъса каишката и докато го търсехме, изял половината от бегониите на мама. Затворих го в мазето при въглищата, а мама седи горе с ужасно главоболие. Мисля, че ще е добре да дойдеш и да донесеш нова каишка.

Проклинайки всички животни изобщо и тапира специално, аз скочих в едно такси и се понесох към дома на Мари, като по пътя спрях да купя четиринадесет саксии от най-хубавите бегонии.

Клавдий стоеше покрит с въглищен прах и дъвчеше замислен един лист. Смъмрих го, поставих му нова и по-здрава каишка (толкова здрава, че човек можеше да си помисли, че е предназначена за динозавър), написах бележка на госпожа Родригес, с която й се извиних, и си отидох. Мари обеща да ми се обади незабавно, ако се случи нещо. На следващото утро тя отново ми позвъни.

— Джери? Добро утро.

— Добро утро. Всичко ли е наред?

— Не — отвърна мрачно Мари. — Всичко се повтори отново. Мама няма вече бегонии, а градината изглежда така, като че ли през нея е минал булдозер. Струва ми се, че трябва да го вържеш с верига.

— Боже господи! — простенах аз. — От Адуаната и този проклет тапир не ми остава нищо друго, освен да се пропия. Добре, идвам с верига.

Отново пристигнах у семейство Родригес, донесъл този път верига, с която можеше да се закотви презокеанският параход „Куин Мери“, и саксии цветя за залесяване на цяла леха. Клавдий остана очарован от веригата. Хареса я и на вкус, особено когато я смучеше звучно. Доставяше му обаче по-голямо удоволствие, когато клатеше, нагоре-надолу глава и веригата дрънчеше така, като че в градината на семейство Родригес работеше малка стоманолеярна. Побързах да напусна къщата, преди госпожа Родригес да е слязла долу да се заинтересува от причината на този шум.

Мари позвъни отново на следната сутрин.

— Добро утро — отвърнах аз, изпълнен с острото предчувствие, че утрото ще се окаже всякакво, само не и добро.

— За съжаление, мама те моли да прибереш Клавдий — каза Мари.

— Какво е направил и този път? — запитах разгневено аз.

— Знаеш ли — започна Мари и едва се въздържаше да не прихне да се смее. — Снощи мама покани гости на вечеря. Едва седнахме на масата и отвън се разнесе ужасен шум. Не мога да си представя как, но Клавдий успял да откачи веригата от перилата. Във всеки случай, преди да предприемем каквото и да е, той се втурна към нас през френския прозорец, повлякъл веригата след себе си.

— Боже господи! — едва промълвих напълно слисан аз.

— Да, да — продължи Мари и прихна да се смее неудържимо. — Беше страшно смешно. Всички гости наскачаха ужасени, Клавдий бягаше като призрак около масата, а веригата подскачаше и дрънчеше след него. След това се изплаши от целия този шуми направи… нали се сещаш… украшение върху пода.

— Боже мой! — простенах аз, защото знаех много добре какво „украшение“ е в състояние да направи Клавдий, стига да си науми това.

— Вечерята на мама се провали. Тя каза, че за голямо нейно съжаление ще трябва да го махнеш от тук. Смята, че му е противно да стои в градината и че въобще не е симпатично животно.

— Майка ти сигурно лежи горе с главоболие?

— Според мен сега е нещо много повече от главоболие — отвърна благоразумно Мари.

— Добре, добре — казах аз. — Остави всичко на мене. Все ще измисля нещо.

Това се оказа последното звено от веригата неприятности, тъй като съвсем неочаквано всичко се оправи. Митницата освободи моята екипировка и което се оказа още по-важно, открих неочаквано жилище не само за Клавдий, но и за останалите животни. В покрайнините на Буенос Айрес ни заеха малка къщичка, в която настанихме временно цялата сбирка.

И така, разрешили поне за момента всичките си затруднения, ние измъкнахме картите и започнахме да обсъждаме нашия маршрут на юг, към крайбрежието на Патагония, в чиито ледени води плуваха южни тюлени и морски слонове.

На пръв поглед всичко като че вървеше нормално. Мари успя да си вземе отпуск и идваше с нас като преводачка. Нашият маршрут бе разработен с най-малките подробности, както биха го разработили хора, чийто крак не е стъпвал никога по тези места. Проверихме екипировката на два пъти, после много внимателно я опаковахме. След три седмици в Буенос Айрес, изпълнени с неприятности и досада, започнахме да чувстваме, че наистина сме тръгнали на път. След това на нашия последен военен съвет (проведен в ъгъла на малко кафене) Мари изказа едно съображение, което очевидно бе обмисляла доста дълго време.

— Джери, струва ми се, че ще бъде много добре, ако вземем с нас някой, който познава пътищата каза тя и преглътна хапка от дебело парче хляб с огромен говежди език, което в Аржентина минава за сандвич.

— Защо ни е? — попитах аз. — Нали имаме карти?

— Вярно, но ти не си пътувал никога по тези патагонски пътища, а трябва да знаеш, че са съвсем различни от всички останали пътища в света.

— Как така различни?

— В отрицателен смисъл — отвърна Мари, която не обичаше да говори излишни думи.

— Аз съм склонна да приема — каза Джеки. — Разказвали са ни ужасни неща за тези пътища.

— Скъпа, ти не по-зле от мен знаеш, че в която и част на света да попаднеш, винаги чуваш какво ли не за пътища, за комари, за диви племена и тям подобни, които в края на краищата се оказват празни приказки.

— Все пак мисля, че Мари направи разумно предложение. Ако намерим човек, който познава пътищата и ни отведе направо на юг, тогава поне ще знаем какво ни очаква на връщане.

— Но такъв човек няма — отвърнах раздразнено аз. — Рафаел има занятия в колежа, Карлос замина на север, Брайън учи…

— Но Дики е тук — обади се Мари.

Аз вперих поглед в нея.

— Кой е този Дики? — попитах най-сетне аз.

— Един мой приятел — отвърна спокойно тя, — той е отличен шофьор, познава Патагония и е много приятен човек. Навикнал е да ходи на ловни походи, така че няма нищо против да се поизмъчи с нас.

— Под „измъчване“ ти разбираш лишения или намекваш, че нашата компания ще се окаже оскърбителна за неговата изтънчена натура?

— Я не се занасяй — обади се Джеки. — Мари, това момче иска ли да дойде с нас?

— Разбира се — отвърна тя. — Каза, че би дошъл с най-голямо удоволствие.

— Добре тогава. Кога можем да се срещнем с него? — попита Джеки.

— Ами аз му казах да намине след десетина минути — отвърна Мари. — Помислих си, че Джери ще пожелае да го види дори и да е против неговото идване.

Аз ги наблюдавах, без да продумам думичка.

— Според мен идеята й е много добра, нали? — запита Джеки.

— Да ви кажа ли моето мнение? — запитах аз. Според мен вие вече сте се разбрали помежду си.

— Сигурна съм, че Дики ще ти хареса… — започна Мари и в този миг се появи самият Дики.

От пръв поглед реших, че Дики съвсем не е по вкуса ми. Стори ми се човек, който никога не се е „измъчвал“, а и въобще не е в състояние да се „измъчва“. Беше облечен изискано, дори прекалено изискано. Имаше кръгло и пълно лице и очи, подобни на маниста; тънки рижи мустачки украсяваха като „пеперудка“ горната му устна, а тъмните му коси бяха така старателно за лизани, че стояха като нарисувани на главата му.

— Това е Дики де Сола — представи го Мари с леко разтреперан глас.

Дики ми се усмихна и усмивката преобрази цялото му лице.

— Мари вече ви е казала? — започна той и преди да седне, изчисти деликатно стола с носната си кърпичка. — За мене голямо удоволствие идва с вас, ако вие доволни. За мене голямо удоволствие отива в Патагония, която обичам.

Започнах да изпитвам топло чувство към него.

— Ако аз безполезен, аз няма да идва, но ако позволите, аз мога да съветвам, защото зная пътища. Имате ли карта? А, чудесно, а сега нека обясни аз на вас.

Ние сведохме глави над картата и само за половин час Дики ме покори напълно. Той не само познаваше с най-малки подробности страната, която щяхме да прекосим, но неговият своеобразен английски език, обаянието и заразителният хумор ме накараха да взема окончателно решение.

— Добре — казах аз, когато сгънахме картите и ги сложихме настрана. — Ако действително разполагате със свободно време, ще ни бъде много приятно да дойдете с нас.

— Непреодолимо! — отвърна Дики и протегна ръка.

С този твърде загадъчен възглас сделката бе сключена.

Шепнещата земя

Ние се отправихме на юг в седефено сивата светлина на едно предвещаващо чудесен ден утро. Улиците бяха пусти и стъпките по тях отекваха ясно. По ъглите на окъпаните от росата паркове и площади се виждаха огромни, наподобяващи пяна, купища окапали блестящи сини, жълти и розови цветове на пияни дървета и джакаранди.

Когато завивахме край един ъгъл в покрайнините на града, ние се натъкнахме на първите признаци на живот — група боклукчии, заети с изпълнението на утринния си „балет“. Гледката се оказа толкова необикновена, че забавихме хода си и известно време ги следвахме, за да ги наблюдаваме. Огромната боклукчийска кола трополеше по средата на улицата със скорост пет мили в час, а отзад, затънал до колената в боклука, стоеше изправен работник. Четирима други мъже притичваха край колата като същински вълци, от времена време се вмъкваха неочаквано в тъмни входове, откъдето се появяваха отново с пълни кофи смет върху раменете си. Те се затичваха край колата и подхвърляха ловко кофите във въздуха, а застаналият горе работник ги хващаше, изпразваше ги и ги хвърляше обратно с едно-единствено движение. Разпределението на времето беше великолепно; когато празната кофа се хвърляше надолу, пълната политаше нагоре. Кофите се срещаха по средата на пътя, пълната се хващаше и се изпразваше. Понякога, във въздуха се намираха едновременно четири кофи. Цялата работа се извършваше в пълно мълчание и с невероятна бързина.

Скоро след това напуснахме пределите на града, който тъкмо започваше да се пробужда, и полетяхме из позлатената от изгряващото слънце равнина. Дики бе облечен подходящо за прохладния утринен въздух. Той носеше дълго палто от груб вълнен плат и бели ръкавици, а тъмните му ласкави очи и изискано оформените като „пеперудка“ мустачки надничаха изпод смешна старомодна шапка, която носеше, както ми обясни той, за да „подгрява ушите“. Софи и Мари седяха свити отзад в лендроувъра в необикновени ембрионални пози върху огромен куп от нашата екипировка, която според тях била опакована в сандъци с остри като бръсначи ръбове. Двамата с Джеки седнахме на предната седалка до Дики с разтворена върху колената ни карта. Свели над нея глави, ние се стараехме да следим пътя. Някои от местата, през които щяхме да преминем, носеха очарователни имена: Часкомус, Долорес, Некочеа, Трес Аройос и други подобни възхитителни думи, които се изговаряха просто съблазнително. След това преминахме две села, разположени на няколко мили едно от друго. Първото се наричаше Мъртвият християнин, а второто — Богатият индианец. Мари обясни странните им имена. Индианецът забогатял поради това, че убил християнина и заграбил всичките му пари, но колкото и забавно да звучеше тази история, тя ми се стори твърде далеч от истината.

В продължение на два дни летяхме из типичния пейзаж на пампата — равнина със затънал до колената в златиста трева добитък. От време на време срещахме групички евкалипти с побелели и белещи се стволове подобно краката на прокажени; малки спретнати естансии, блеснали с белотата си в сянката на огромни, месести дървета амбу, застанали солидно върху грамадните си приклекнали стволове. На някои места спретнатите огради около пътя се скриваха от погледа под дебелото покривало на поветицата, обсипани с цветя колкото чинии в цвят електрик, а върху почти всеки стълб от оградата се крепеше по едно чудновато, наподобяващо футболна топка, гнездо на лещарка. Ако се добавеше още малко към този сочен, пищен и подреден пейзаж, той щеше да стане твърде скучен.

Привечер на третия ден сбъркахме пътя, отбихме встрани, извадихме картата и поведохме спор. Трябваше да пристигнем в град Кармен де Патагонес, разположен на северния бряг на Рио Негро. Аз настоявах да пренощуваме там, защото в него бе отсядал Дарвин по време на пътешествието си с „Бийгл“ и ми се искаше много да разбера доколко се е изменил градът за последните сто години. Ето защо независимо от желанието на останалите членове на експедицията, които настояваха да спрем на първото удобно място, с риск от бунт, ние продължихме напред. Оказа се, че не бихме могли да постъпим по друг начин, защото не срещнахме никакво населено място, докато не зърнахме отпред малка група слаби светлинки. След десетина минути вече се движехме внимателно по покритите с калдъръм улици на Кармен де Патагонес, осветени от бледи мигащи улични лампи. Беше два часът след полунощ и всички къщи си приличаха със здраво затворените капаци на прозорците. Възможността да срещнем някого, който да ни посочи къде да отседнем, бе нищожна, а сами не можехме да се ориентираме, тъй като къщите съвсем приличаха една на друга и нямаше никакви указания коя от тях е хотел и коя частно жилище. Спряхме на главния площад на града и започнахме уморено и унило да спорим, когато неочаквано изпод светлината на една от уличните лампи се появи нашият ангел спасител в образа на висок и строен полицай, облечен в безупречно чист мундир и блеснали от чистота колан и ботуши. Той отдаде стегнато чест, поклони се на представителите на нежния пол от нашата компания и ни насочи със старомодна галантност към някакви странични улички, където, по неговите думи, сме щели да открием хотела. Ние достигнахме до голяма мрачна постройка със затворени капаци на прозорците и масивна входна врата, която можеше да направи чест на всяка катедрала. Забарабанихме върху изядената й от времето повърхност и търпеливо зачакахме. Изминаха десетина минути, но обитателите на къщата не проявяваха никакви признаци на живот. Тогава, изпълнен с отчаяние, Дики се хвърли с пристъп върху вратата и така заблъска върху нея, че грохотът можеше да разбуди дори мъртвец. После Дики ритна вратата и тя се отвори загадъчно сама под неговия напор. Видяхме дълъг и слабо осветен коридор с врати от двете му страни и мраморна стълба, водеща към горните етажи. Смъртно уморени и гладни като вълци, ние нямахме намерение да се съобразяваме с чуждата собственост и нахълтахме в кънтящия отстъпките ни коридор като армия окупатори. Там спряхме и се развикахме: „Hola!5“, докато хотелът не екна от нашите викове. Отговор обаче нямаше.

— Джери, според мене всички са измрели — обади се Дики.

— Ако е така, тогава предлагам да се пръснем и сами да си намерим легла за спане — казах аз.

И така ние се изкачихме по мраморната стълба и като отваряхме подред всяка изпречила се пред очите ни врата, намерихме три спални със застлани легла. След като намерихме място за спане, двамата с Дики слязохме долу по стълбите, за да узнаем дали хотелът може да се похвали с някакви санитарни удобства. Първата врата, която отворихме, ни въведе в зле осветена спалня с огромно двойно легло под старомоден балдахин. Не успели още да изскочим обратно от стаята, изпод завивките подобно на изплуващ на повърхността на водата кит се надигна грамадна фигура и се насочи към нас. Оказа се облечена в развяваща се фланелена нощница жена с гигантски размери, тежаща не по-малко от сто килограма. Тя излезе в коридора и като примигваше с клепачи, облече светлозелено кимоно с огромни розови рози, като че най-екзотичните цветя от изложбата в Челси оживели неочаквано пред нас. Върху мощната й гръд се разпиляха два дълги потока сиви коси, които тя преметна през рамо, когато облече кимоното, и все още сънена, приветливо ни се усмихна.

— Buenos noches6 — поздрави тя учтиво.

— Buenos nochec, senora — отвърнахме ние, изпълнени с желание да не се покажем по-малко учтиви в този ранен час.

— Hablo con la patrona7? — заинтересува се Дики.

— Si, si, senor — отвърна тя и широко се усмихна, — que queres8?

Дики се извини за нашето късно пристигане, но la patrona махна с ръка. Дики попита дали можем да получим сандвичи и кафе. „Защо не?“ — отвърна la patrona. Освен това — продължи Дики — нуждаем се незабавно от тоалет, дали ще бъде така любезна да ни упъти. Тя ни отведе с голямо чувство за хумор в малка, облицована с плочки стаичка, показа ни как се пуска водата и докато двамата с Дики се облекчавахме, тя разговаряше приятелски с нас. След това с пъшкане и поклащане тя се понесе към кухнята, приготви огромен куп сандвичи и свари цяло канче кафе. Като се убеди, че от нея не се иска повече, тя се отправи с клатеща се походка към леглото си.

На следващото утро закусихме и обиколихме набързо града. Доколкото успях да видя, той се бе изменил твърде малко от времето на Дарвин, ако не се смяташе прокарването на електричеството. Ето защо седнахме в колата и се спуснахме по един хълм, а после преминахме по широкия железен мост, прехвърлен над ръждивочервените води на Рио Негро. Изтрополихме по моста от провинция Буенос Айрес в провинция Чубут и след като пресякохме реката потънахме в съвсем различен свят.

Тучните зелени равнини на пампата останаха зад нас. От двете страни на прашния път, докъдето ни стигаше погледът, се простираше суха и пустинна равнина, обрасла с равна покривка от сивозеленикави храсти, въоръжени с огромно разнообразие от бодли и шипове. В тези сухи шубраци като че не живееше нищо; когато спряхме, не чухме нито чуруликане на птици, нито жужене на насекоми. Само вятърът шепнеше сред бодливите шубраци на този едноцветен марсиански пейзаж. Единственият движещ се предмет освен нас беше огромният облак прах, който вдигахме, зад автомобила. Пътуването из този край беше твърде изтощително. Набразденият с дълбоки коловози и дупки път се изпъваше като стрела към хоризонта и след няколко часа тази еднообразна обстановка сковаваше мозъците ни, всички внезапно задрямвахме и се събуждахме от яростното скърцане на спирачките на изскочилия от пътя и навлязъл в бодливите храсталаци лендроувър.

Вечерта преди пристигането ни в Десеадо ни се случи неприятност. За нещастие повърхността на един участък от пътя, наводнен от падналия наскоро дъжд, се бе превърнала в същинска ивица гъсто лепило. Шофиращият от дълго време Дики започна да клюма над кормилото и преди да съобразим какво да направим, лендроувърът и ремаркето се поднесоха неудържимо в бухналата отстрани на пътя кал, колелата забуксуваха като безумни и заседнахме. Ние се измъкнахме с нежелание от колата на хапещия вечерен вятър и при слабата светлина на залязващото слънце запретнахме ръкави да откачим ремаркето от колата, след което да ги измъкнем по отделно от калта. Когато свършихме работа, петимата се вмъкнахме на завет в лендроувъра с премръзнали ръце и крака и започнахме да наблюдаваме залеза, като предавахме от ръка в ръка бутилка с шотландско уиски, което пазех за подобни критични случаи.

От двете страни на пътя се разстилаше обраслата с храсти местност, толкова тъмна и плоска, че на човек му се струваше че е попаднал в центъра на гигантска чиния. Със спускането на слънчевия диск небето се оцвети в зелено, после неочаквано се премина в много бледо сиво синкаво. Разкъсаните облаци на хоризонта на запад изведнъж почерняха, само краищата им пламтяха в огненочервено и напомняха Великата армада от испански галеони, устремени един към друг на небето в жестока морска битка. Черните им силуети се открояваха ярко на фона на ослепителните пламъци, изригващи от дулата на техните оръдия. Слънчевият диск се спускаше все по-ниско и по-ниско и от черни, облаците започнаха да преливат в сиво, а небето зад тях се покри със зелени, сини и бледо червени ивици. Изведнъж нашият флот от галеони изчезна и на негово място се образува красив архипелаг от острови, които се разпръснаха по небето, наподобяващо сега спокойно и оцветено от залеза море. Илюзията беше пълна: в скалистия и нарязан морски бряг се забелязваха малки заливчета, очертани от бялата линия на прибоя и дългата бяла ивица на пясъка; купчинка облаци наподобяваха опасни рифове пред входа на спокойни места за хвърляне на котва; причудливите планински островчета бяха като че покрити с напукана кожа от обвитата във вечерен мрак гора. Ние седяхме затоплени от уискито и изучавахме възторжено географията на този разкрил се пред очите ни архипелаг. Всеки от нас си избра по един остров, който му харесваше най-много и на който мечтаеше да прекара годишния си отпуск, и заговорихме за съвременните удобства, които всеки мечтаеше да намери в хотела на своя остров.

— Голяма, много голяма вана и много дълбока каза Мари.

— Не, не, само приятен топъл душ и удобно кресло — каза Софи.

— Само легло — каза Джеки, — огромно пухкаво легло.

— Бар, в който слагат истински лед в напитките — произнесох замечтано аз.

Дики малко се позамисли. После хвърли поглед върху напръсканите си с гъста и бързо съхнеща кал обувки.

— Трябва да намеря някой, който да ми изчисти обувките — каза твърдо той.

— Съмнявам се, че ще намериш такъв човек в Десеадо — отвърнах унило аз, — но по-добре да тръгваме.

Когато в десет часа сутринта на следващото утро влязохме в Десеадо, веднага ни стана ясно, че не можем да разчитаме на такъв разкош като пухени легла, лед в напитките, та дори и ваксаджия. Оказа се най-запустелият град, в който някога съм попадал. Напомняше декор от евтин холивудски каубойски филм и създаваше впечатление, че неговите обитатели (две хиляди души според пътеводителя) са събрали на бърза ръка вещите си и са оставили своя град на пронизващите ветрове и палещото слънце. Из пустите и изровени улици и между безмълвните къщи от време на време подухваше вятър и образуваше малки вихрушки, които се издигаха за миг нагоре във въздуха и след това падаха уморено върху земята. Ние се придвижвахме бавно към онази част от града, която си въобразявахме, че е негов център, и срещнахме само едно куче, затичало се бързо по негова си работа, и едно детенце, седнало увлечено в някаква загадъчна детска игра по средата на пътя. След това завихме с лендроувъра край ъгъла и просто се сепнахме, когато зърнахме човек на кон, който се движеше бавно по улицата със сломения вид на човек, единствено оживял след страшна катастрофа. Той спря коня и поздрави учтиво, без да проявява какъвто и да е интерес към нас, след това ни упъти към единствените два хотела на града. Те се оказаха един срещу друг и с еднакво непривлекателен външен вид, затова хвърлихме чоп и прекрачихме прага на единия от тях.

Собственикът открихме в бара. С вид на човек, току-що претърпял тежка загуба, той призна с нежелание, че има свободни стаи и през тъмни коридори ни поведе към три малки и не особено чисти стаи. Дики се изправи по средата на своята стая с тикната назад старомодна шапка и докато сваляше белите си ръкавици, огледа провисналото легло и посивялото бельо с котешка придирчивост.

— Знаеш ли, Джери? — каза уверено той. — Това е най-миризливият хотел, който някога съм си представял.

— Надявам се, че няма да си представиш и друг, по-миризлив от този — успокоих го аз.

След малко всички се отправихме към бара да пийнем по нещичко и да изчакаме пристигането на някой си капитан Гири, за когото ми разказваха, че е един от най-добрите познавачи на колониите пингвини в околностите на Пуерто Десеадо. Насядахме около малка масичка, пийвахме от време на време от чашките си и разглеждахме с интерес останалите посетители на бара. Повечето от тях като че бяха стари хора, защото носеха големи, увиснали мустаци и имаха кафяви, сбръчкани и насечени от вятъра лица. Те седяха на малки групички със склонени глави над чашки коняк или вино. Всички имаха безразличен вид, сякаш зимуваха в този мрачен бар, с устремени безнадеждни погледи в дъната на своите чаши, замислени дали вятърът ще престане да духа, когато знаеха прекрасно, че това няма да стане. Дики пушеше изящно и оглеждаше опушените от цигарения дим стени, редиците прашни бутилки и пода с двадесетгодишен слой от добре утъпкана кал.

— Бива си го барът, нали? — обърна се той към мене.

— Не е чак толкова празничен.

— Толкова е стар… всичко мирише на старост каза той и се огледа наоколо. — Знаеш ли, Джери, бас държа, че тук дори и мухите имат бради.

Вратата внезапно се разтвори. В бара нахлу струя студен въздух. Старците повдигнаха безжизнените си като на влечуги очи към вратата, през която премина капитан Гири. Оказа се висок, добре сложен рус мъж с лице на естет, с живи и прями очи, каквито не бях виждал никога през живота си. След като се представи, той седна на нашата маса и ни огледа толкова дружелюбно и весело със съвсем детските си очи, че угнетяващата атмосфера на бара изчезна и ние изведнъж се почувствахме ободрени и въодушевени. Всички се чукнахме, после капитан Гири извади голямо руло карти, разгъна ги върху масата и ние склонихме глави над тях.

— Пингвините — произнесе замислено капитанът и прокара пръст по картата. — Ето, най-добрата колония е тук… най-добрата и най-многобройната, но мисля, че е малко далече за вас, как смятате?

— Да, далечко е — съгласих се аз. — Ако има друга възможност, не ни се отива толкова далече на юг. Всъщност това е въпрос на време. Надявах се, че наблизо около Десеадо ще се намери някоя прилична колония.

— Намира се, намира се — каза капитанът, разбърка картите като фокусник и измъкна една от купчината. — Ето, виждате ли, тук на това място… на около четири часа път с кола от Десеадо… все покрай този залив.

— Прекрасно! — отвърнах въодушевено аз. — Това е най-удобното за нас разстояние.

— Едно само ме безпокои — каза капитанът и обърна разтревожените си сини очи към мен. — Ще се намерят ли там достатъчно птици за това, което искате… за вашите снимки?

— Да — произнесох аз, изпълнен със съмнение. — Колко ли наброява тази колония?

— По приблизителни данни около един милион отвърна капитан Гири. — Достатъчно ли са?

Аз го погледнах с отворена от удивление уста. Той обаче ни най-малко не се шегуваше. Капитанът се тревожеше напълно сериозно, че един милион пингвини може да се окажат твърде недостатъчни за моите намерения.

— Струва ми се, че ще ми стигне един милион отвърнах аз. — Надявам се да открия един или два фотогенични екземпляра сред такова голямо множество. Кажете, заедно ли живеят или са пръснати из цялата местност?

— Приблизително половината или три четвърти са групирани тук — отвърна той и чукна с пръст по картата. — Останалите са пръснати из целия залив, ето тук.

— Това е превъзходно за мене. А къде можем да си устроим лагер?

— А! — възкликна капитан Гири. — Това вече е трудна работа. Впрочем точно тук се намира естансията на моя приятел сеньор Уичи. В момента той не е там. Ако го потърсим в града, сигурно ще се съгласи да се настаните в естансията. Знаете ли, намира се на около два километра от основната колония, тъй че за вас мястото е много удобно за отсядане.

— Би било великолепно — отвърнах възторжено аз. — Кога можем да се срещнем със сеньор Уичи?

Капитанът погледна часовника си и си направи някаква сметка.

— Ако ви е удобно, бихме могли да го навестим и сега — предложи той.

— Отлично! — възкликнах аз и си допих чашката. — Да вървим!

Къщата на Уичи се намираше в околностите на Десеадо, а самият Уичи, след като ни представи капитан Гири, ми хареса още от пръв поглед. Нисък и тантурест, с обветрено лице, той имаше черна като катран коса, гъсти черни вежди и мустаци и тъмнокафяви очи, добри и весели, с гънчици в ъглите. От движенията и от говора му лъхаше спокойна увереност, която ни вдъхваше сили. Той изслуша мълчаливо Гири, докато му обясняваше целта на нашето посещение, и от време на време поглеждаше към мен, като че ме преценяваше. След това ми зададе няколко въпроса и накрая за безкрайно мое облекчение протегна ръка и широко се усмихна.

— Сеньор Уичи е съгласен да ви предостави своята естансия — съобщи Гири — и сам ще ви придружи. Иска му се сам да ви покаже най-добрите места с пингвини.

— Много любезно от страна на сеньор Уичи… ние сме му безкрайно благодарни — казах аз. — Можем ли да тръгнем още утре следобед, след като изпратя моя приятел до самолета?

— Si, si, como no9? — отвърна Уичи, след като му преведоха моя въпрос.

И така уговорихме се да се срещнем рано следобед на следващия ден, след като изпратим Дики до самолета, с който се връщаше в Буенос Айрес.

Тази вечер седяхме в унилия бар, сръбвахме от чашите и мислехме с тъга, че Дики ни напуска на следващия ден. Той се оказа обаятелен и весел спътник, примиряваше се безропотно с неудобствата и през цялото време повдигаше отпадналия ни дух с шеги, фантастично построени на английски език забележки и ритмични аржентински песни. Той щеше да ни липсва, а и самият Дики беше разстроен от мисълта, че ни напуска в момент, когато пътешествието ставаше интересно. Собственикът на хотела изведнъж реши да се наслади на живота и включи малък радиоприемник, поставен тактично на една полица между две бутилки бренди. По радиоприемника се разнесе проточено и тъжно танго. Ние го слушахме мълчаливо, докато замря и последният отчаян вопъл.

— Преведи ми това приятно музикално парченце — помолих аз Мари.

— Говори се за един мъж, който разбрал, че жена му е болна от туберкулоза — обясни тя. — Той загубил работата си и децата му гладували. Жена му е на смъртно легло. Крайно опечаленият мъж се пита какъв е смисълът на живота.

От радиото плисна нова ридаеща мелодия, твърде близка до предишната. Когато свърши, погледнах Мари и вдигнах въпросително вежди.

— Пак за мъж, който открил, че неговата жена му изневерява — преведе унило тя, — затова я убил с нож. Осъдили го на смърт чрез обесване и децата му остават без майка и баща. Той е много натъжен и пита какъв е смисълът на живота.

Въздухът се раздра от трета мелодия. Погледнах към Мари. Тя се вслуша за миг и сви рамене.

— Пак същото — съобщи накратко тя.

Всички станахме заедно и отидохме да спим.

Рано на следната утрин двамата с Мари откарах ме Дики до самолетната писта, а Софи и Джеки тръгнаха да обикалят трите магазина в Десеадо и да на купят необходимите продукти за престоя ни в естансията на Уичи. Самолетната писта се оказа най-обикновена изравнена ивица земя в околностите на града. До нея се извисяваше хангар, прояден като че от молци, дъските на който хлопаха и скърцаха под на пора на вятъра. Единствените живи същества бяха три понита, които пасяха изоставени из тревата. Изминаха двадесет минути от обявеното време за пристигане на самолета, но от него нямаше и следа. Започнахме да мислим, че на Дики въпреки всичко ще се наложи да остане с нас. След това по прашния път от града се зададе с тракане малък товарен автомобил. Той спря до хангара и отвътре излязоха двама души с чиновнически вид, облечени в дълги сиво кафяви униформени палта. Те разглеждаха дълго и съсредоточено ветропоказателя, после вдигнаха очи към небето и като смръщиха лица, започнаха нещо да се съвещават. След това погледнаха часовниците си и се заразхождаха насам-натам.

— Това сигурно са механиците — предположи Дики.

— Видът им действително е много официален съгласих се аз.

— Чуйте! — каза Дики, когато до ушите ни долетя слабо бръмчене. — Пристига!

На хоризонта се показа малко петънце, което бързо увеличаваше размерите си. Двамата мъже със сиво кафявите палта пристъпиха към своите задължения. Те се спуснаха с пронизителни крясъци по пистата и започнаха да гонят понитата, които дотогава пасяха спокойно в центъра на онова място, което се оказа сега площадка за кацане. В момента на кацането на самолета изживяхме още един вълнуващ момент. Едното пони понечи да се върне назад, но един от двамата мъже се хвърли напред и успя в последния момент да го сграбчи за гривата. Самолетът подскочи, потрепери и спря. Двамата мъже оставиха понитата на мира, измъкнаха от глъбините на хангара паянтова стълбичка на колела и я подпряха отстрани на самолета. Очевидно Дики беше единственият пътник от Десеадо.

Дики стисна ръката ми.

— Джери — каза той, — ще ми направиш една услуга, да?

— Разбира се, Дики — отвърнах аз. — Всичко, каквото пожелаеш.

— Погрижи се нито едно от тези проклети копелета, понитата, да не се изпречи на пътя ни, когато излитаме, а? — помоли ме той напълно сериозно и закрачи към самолета, а капаците за уши на старомодната му шапка се заклатиха насам-натам от вятъра.

Самолетът излетя с грохот, понитата се дотътриха отново на пистата, а ние обърнахме тъпата муцуна на лендроувъра към града.

Малко след дванадесет часа по обяд взехме Уичи и той седна зад волана на лендроувъра.

Аз се зарадвах искрено на това, защото едва изминахме две мили от Десеадо и свърнахме от пътя по нещо, на което би се оказало голяма чест да се нарече дори пътека. От време на време тя изчезваше напълно от погледа и ако останех сам, щях да се окажа напълно безпомощен. Уичи обаче насочваше лендроувъра към гъсталака от непроходимите на пръв поглед бодливи тръни, през които все пак успявахме да се промушим. Бодлите драскаха по лендроувъра като духове, предвещаващи смърт, но ние преминахме от другата им страна и попаднахме отново на едва забележимите следи на пътеката. На други места пътеката се превръщаше в нещо като изсъхнало корито на река, дълбоко около метър и широко колкото лендроувъра. Ние преминахме внимателно, като левите колела се движеха по единия бряг, а десните по другия. При най-малкото невнимание колата щеше да попадне в трапа и да се загнезди безнадеждно в него.

С нашето постепенно приближаване към морето околният пейзаж се променяше. Вместо равнинна, местността стана леко вълнообразна, като вятърът беше оголил тук-там горния слой на почвата и разкрил огромни петна жълт и ръждив чакъл, петна, наподобяващи язви, върху окосмената кожа на земята. Тези пустинни участъци, изглежда, бяха любими места на онези чудновати животни — патагонските зайци, — защото ги срещахме винаги из блестящите чакълести петна по двойки, а понякога и на малки групички от по три-четири животни. Тези странни същества създаваха впечатление, че отделните части на телата им са слепени твърде небрежно. Имаха тъпи муцуни като на зайците, малки, деликатни заешки уши, добре оформени гърди и стройни предни крака. Задната част на телата им обаче беше едра и мускулеста, със силни задни крака. Най-привлекателната част от цялата им анатомия бяха очите — големи, тъмни и блестящи, с гъсти ресници. Патагонските зайци се излежаваха върху чакъла, препичаха се на слънцето, наблюдаваха високомерно над тъпите си муцуни и наподобяваха миниатюрните лъвове на Трафалгар скуеър. Те ни допускаха съвсем близо до себе си, отпускаха дългите си клепачи над очите, скачаха с поразителна бързина и присядаха. Извръщаха глави, оглеждаха ни за миг и се устремяваха с гигантски скокове към трепкащия от маранята хоризонт, като че бяха поставени върху пружини. Черно-белите петна върху задниците им се мяркаха като отдалечаващи се мишени. Привечер, при косите лъчи на залязващото слънце, пейзажът придоби ново оцветяване. Ниската бодлива растителност стана пурпурна, тъмно пурпурна и кафява, а чакълестите петна се осветиха в алено, ръждиво бяло и жълто. Когато се придвижвахме с хрущене през една многоцветна чакълеста местност, забелязахме в самия й център някакво черно петно, което се оказа огромна костенурка, придвижваща се тромаво върху нагорещените камъни с мрачна упоритост на глетчер. Спряхме и я взехме, а ужасеното от тази среща влечуго започна обилно да уринира. За нас остана истинска загадка откъде е намерила толкова много влага в тази изсушена земя, за да създаде такова мощно отбранително средство. Ние кръстихме костенурката Етелберт, сложихме я отзад в лендроувъра и продължихме нататък.

След малко, при залез слънце, пейзажът леко се начупи и когато преминахме през последното възвишение, ние се оказахме на площадка, която на пръв поглед приличаше на дъно на древно езеро. Заобиколена в кръг от ниски хълмове, тя се оказа всъщност миниатюрна пустинна област, творение на вятъра, прехвърлил пясък от разположения зад хълмовете морски бряг, натрупал се след това на дебел пласт, който задушил цялата растителност. Когато колата премина с рев през тази равна площадка и вдигна облак бял прах зад себе си, ние зърнахме сред хълмовете пред нас горичка зелени дървета, първите, които срещахме след излизане от Десеадо. Когато наближихме, забелязахме, че този малък оазис е ограден от спретната бяла ограда, а в средата му, в завета на дърветата, се издигаше красива дървена постройка, боядисана в ярки сиви и бели тонове.

Посрещнаха ни двама твърде груби на външен вид пеони на Уичи. Облечени в бомбачас и раздърпани ризи, те имаха дълги черни коси и смугли, блестящи очи. Помогнаха ни да разтоварим колата и да пренесем багажа в къщата, а след това, когато разопаковахме вещите си и се измихме, те отидоха заедно, с Уичи да заколят една овца и да приготвят в наша чест асадо. В дъното на склона, на който се издигаше къщата, Уичи бе направил специално място за приготвяне на асадо. За него е необходим много силен огън, а поривистият вятър, който духа постоянно в Патагония, налага човек да проявява голямо внимание, в противен случай целият огън може най-неочаквано да се вдигне във въздуха, да се разнесе наоколо и да подпали сухите храсталаци на много мили разстояние. За да се предпази от това, Уичи бе засадил на дъното на хълма кипариси във формата на голям квадрат. Дърветата били оставени да израстат до около четири метра височина, после прекършили върховете им и те се разлистили твърде много. Кипарисите от самото начало били засадени твърде нагъсто и сега клоните им се бяха така преплели, че дърветата образуваха почти непроходим жив плет. Уичи бе направил тесен проход към центъра и разчистил площадка от седем метра. Асадо се приготвяше на това място, тъй като под закрилата на гъстата стена от кипариси можеше съвсем безопасно да се пали огън.

Докато се измием и преоблечем, овцата бе вече заклана и одрана, а навън падна мрак. Ние се спуснахме до полянката, където един от пеоните бе запалил вече огромен огън. Близо до него стоеше забит в земята голям кол с набучената на него и разтворена като стрида овца. Ние насядахме на земята около огъня и докато се печеше месото, започнахме да пием червено вино.

Много пъти съм бил на асадо в Аржентина, но този първи път в естансията на Уичи се е запечатал дълбоко в съзнанието ми. Чудесният аромат на пламтящите храсти, примесен с миризмата на печено месо, розовите и оранжеви пламъци, осветяващи зелените стени от кипариси, воят на вятъра, който се блъскаше неистово в тези стени, а след това замираше с тиха въздишка сред преплетените клони, нощното небе над нас, изпълнено с трептящи звезди и осветено от нащърбената луна… Като че никога не бях изпитвал удоволствие, както тогава, когато пиех на големи глътки леко и топло червено вино, навеждах се напред да си отрежа ароматно парче месо от порозовялата и цвъртяща овца пред нас, когато го топвах в оцет, чесън и червен пипер и го пъхах в устата.

Когато започнахме по-рядко да се навеждаме към опечената овца, Уичи отпи голяма глътка вино, избърса уста с опакото на ръката си и ми се усмихна над червените трептящи въглени на жаравата, полегнала като огромен залез върху земята.

— Manana10 — каза той и се усмихна — тръгваме за pinguinos.

— Si, si — отвърнах сънен аз и отново се наведох напред, обхванат от истинска алчност, за да си отщипя още едно парченце от хрускавата кожичка на вече изстиналите остатъци от овцата — Manana pinguinos.

Море от стари келнери

На следващата сутрин Уичи ме събуди още по тъмно. Той се разхождаше из кухнята, подсвиркваше си тихичко, потропваше с кафеничето и чашите, и се опитваше да ни събуди колкото се може по-внимателно. В отговор на събуждането аз се сгуших още повече под купчината меки и топли, светлокафяви кожи от гуанако, покриващи огромното двойно легло, върху което се бяхме разположили с Джеки. После се поразмислих за миг и реших, че щом Уичи е станал, време е да ставам и аз — във всеки случай трябваше да измъквам и останалите от леглата. И така, поех дълбоко въздух, отметнах завивките и скочих чевръсто от леглото. Рядко ми се случва да съжалявам толкова много за някоя моя постъпка, както този път: все едно, че излязох от затоплено котелно помещение и се хвърлих в леден планински поток. Зъбите ми затракаха от студ, аз навлякох всички дрехи, които имах под ръка, и влязох с тежки крачки в кухнята. Уичи се усмихна и ми кимна с глава, след това наля с напълно съчувствен вид два пръста бренди в една голяма чаша, доля я с горещо кафе и ми я подаде. След малко, загрят до краен предел, аз съблякох единия от трите си пуловера и изпълнен със злорадство, започнах да измъквам от леглата останалите членове от нашата компания.

Натъпкани с бренди и кафе, ние се отправихме в бледожълтата светлина на изгрева към поселището на пингвините. Пред самия нос на лендроувъра побягнаха уплашени тълпи от глупави овце и затръскаха руна. Край брега на дълго и плитко езерце от дъждовна вода, образувано в малката низина между два хълма, край което преминахме, се хранеха шест фламинго, розови като пъпки на циклама. Ние пътувахме около четвърт час, след това Уичи свърна с лендроувъра от пътеката и тръгна през тревата нагоре по склона на нисък хълм. При приближаването на върха той се обърна към мен и ми се усмихна.

— Ahora — каза той, — ahora los pinguinos11.

Ние стигнахме върха на склона и видяхме колонията на пингвините. Пред нас вече не растяха ниски кафяви храсталаци, а се простираше истинска голяма пустиня от препечена на слънцето земя. Сърповиден хребет от бели, високи около седемдесет метра и много стръмни пясъчни дюни я отделяше от морето. В това именно пустинно място, защитено от морския вятър от разположените в полукръг дюни, пингвините бяха основали своя град. До където стигаше погледът, земята беше надупчена като от шарка от ямките на гнездата им — някои представляваха просто разрит пясък, а други бяха дълбоки повече от метър. Тези малки кратери правеха местността да прилича на участък от повърхността на луната, наблюдавана с мощен телескоп. Между тези кратери сновяха пингвини. За първи път в живота си виждах такова огромно сборище. То приличаше на море от келнери — лилипути, закрачили важно насам-натам с отпуснати от умора рамене, резултат от носените цял живот претоварени подноси. Бяха изумително много на брой и се простираха чак до хоризонта, където черно-белите им тела трепкаха в маранята. От това зрелище на човек просто се вземаше дъхът. Ние се придвижвахме бавно през храстите, докато се добрахме до самия ръб на тази гигантска восъчна пита от гнезда, спряхме и слязохме от лендроувъра.

Стояхме и наблюдавахме пингвините, а те също стояха и ни наблюдаваха с огромно уважение и интерес. Докато се навъртахме около лендроувъра, те не проявяваха никакви признаци на страх. По-голямата част от тези птици бяха, разбира се, възрастни, но във всяка една от дупките се намираше по едно или две малки, все още облечени в пухкави бебешки палтенца. Те ни оглеждаха с големите си черни, сантиментални очи и приличаха на закръгленички и срамежливи дебютанти, облечени в твърде широки за тях палта от сребърни лисици. Възрастните птици, пригладени и стегнати в черно-белите си костюми, имаха червени обици в основата на клюновете си и блестящи хищнически очи на улични амбулантни търговци. Когато пристъпвахме към тях, те се отдръпваха към своите ямки, заклащаха заканително насам-натам глави, като ги отпускаха все по-ниско и по-ниско, и започваха да ни гледат отдолу нагоре. Пристъпехме ли още по-близо, те влизаха заднешком в дупките си и изчезваха постепенно от погледа, като не преставаха даже за миг да клатят енергично глави. Малките постъпваха точно обратно. Те ни позволяваха да ги наближим на около метър и половина, след това нервите им не издържаха, те се обръщаха, гмуркаха се в дупките си и от тях остава ха да се виждат само пухкавите им задничета, и безумно размахващите им се крачета.

Шумът и кипежът в тази огромна колония отначало ни подействаха объркващо. На фона на непрестанния шепот на вятъра се чуваха писъкът на малките и силният, проточен вик на възрастните, напомнящ магарешки рев. Изправени в цял ръст, разперили широко крила и насочили клюнове към синьото небе, те ревяха радостно и възбудено. Преди всичко човек не знаеше накъде първо да обърне поглед. Непрестанното движение на възрастните и малките пингвинчета изглеждаше безредно и безцелно. После, след няколко часа пребиваване сред това огромно птиче сборище, нещата полека-лека се поизясняваха. Преди всичко се разбираше, че се движат предимно възрастните птици. Много от тях стояха до своите гнезда — ямки очевидно на пост при малките си, а между тях се движеха насам-натам също голям брой птици — едни отиваха към морето, а други се връщаха оттам. Дюните в далечината бяха като изпъстрени с лунички от малките фигурки на пингвините, които се изкачваха бавно по огромните склонове или се спускаха надолу. Това непрестанно пътешествие до морето и обратно заемаше голяма част от деня на пингвините и представлява такъв огромен подвиг, че заслужава да се опише подробно. Ден след ден в течение на трите седмици, които прекарахме сред колонията, ние наблюдавахме пингвините и ето какво ставаше:

Рано сутрин единият от родителите (мъжкият или женската) се отправяше към морето и оставяше своята половинка да се грижи за гнездото. За да се добере до морето, птицата трябваше да премине около миля и половина по най-изморителния и труден терен, който можеше да си представи човек. Отначало те лавираха сред мозайката от ямки на гнездата и когато достигаха края на колонията, така да се каже до нейните покрайнини, пред тях се изпречваше пустинната местност, където пясъкът бе така отъпкан и напукан от слънцето, че всичко наоколо наподобяваше гигантска картина — загадка. Пясъкът в тази местност още от ранно утро се нагряваше до такава степен, че не можеше дори да се докосне, но въпреки това пингвините крачеха тежко из нея, изпълнени с чувство за дълг, спираха често да си отдъхват и застиваха като в транс. Това им отнемаше обикновено около половин час. Когато се добираха до противоположния край на малката пустиня, пред тях се изправяше ново препятствие — пясъчните дюни. Те се извисяваха над миниатюрните фигурки на птиците като снежната верига на Хималаите, тъй като дюните достигаха около седемдесет метра височина, а стръмните им склонове бяха образувани от дребен и сипкав подвижен пясък. Преминаването на дюните представляваше трудност за самите нас, а за една птица като пингвина това беше чувствително по-трудно.

Когато достигаха подножието на дюната, птиците обикновено си отдъхваха в продължение на десетина минути. Някои просто стояха потънали в размисъл, а други се хвърляха по корем и лежаха така задъхани. След като си отпочиваха, те се изправяха упорито на крака и започваха изкачването. Пингвините събираха сили и се втурваха нагоре по склона, като очевидно се надяваха да преодолеят колкото се може по-скоро най-стръмната част от склона. Това стремително изкачване приключваше приблизително на една четвърт от пътя; изкачването ставаше все по-бавно и по-бавно и те все по-често и по-често спираха да си почиват. Тъй като наклонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, в края на краищата пингвините се принуждаваха да легнат по корем и да пълзят нагоре с помощта на крилата си. Накрая с отчаян бърз устрем те изскачаха победоносно на върха, изправяха се с цял ръст и започваха да пляскат радостно с крила, след което отново се отпускаха по корем да си починат десетина минути. Изминали половината път, те лежаха на острия като нож гребен на дюната и гледаха разположеното на половин миля от тях море, което проблясваше прохладно и примамващо. Но преди да го достигнат, им предстоеше да се спуснат от другата страна на дюната, да преминат четвърт миля през обрасла с храсти местност, а след това още няколкостотин метра чакълест бряг.

Спускането по дюната, разбира се, не представляваше никаква трудност за тях и те го правеха по два начина, еднакво забавни за наблюдение. Те или тръгваха надолу, като започваха да крачат много спокойно и постепенно увеличаваха крачки в зависимост от увеличаващия се наклон на склона, докато се впускаха в някакъв галоп, лишен от каквото и да е достойнство, или пък се хлъзгаха надолу по корем и с помощта на крилата и краката се движеха по пясъка така, като че плуваха. Прилагайки единия или другия метод, те достигаха подножието на дюната, обгърнати от цяла лавина пясък, изправяха се на крака, отърсваха се и продължаваха неумолимо през шубраците към морето. Последните няколкостотин метра от морския бряг като че ги измъчваха най-много. Пред тях се разстилаше морето — синьо, блестящо, плискащо съблазнително брега, но за да го достигнат, те трябваше да тътрят уморените си тела по каменистия бряг, където всяко камъче хрущеше, поклащаше се под краката им и ги караше да губят равновесие. Накрая преодоляваха и това препятствие, втурваха се със странно приведени тела през последните няколко метра към вълните, после изведнъж се изправяха и се хвърляха в прохладната вода. Цели десет минутите се въртяха и гмуркаха в блесналите на слънчевите лъчи вълни, измиваха прахта и пясъка от главите и крилата си, пляскаха възторжено в морето прегретите си и наранени стъпала, въртяха се, подскачаха, изчезваха под водата и изплуваха след това като коркови тапи от нея. След като се освежаваха напълно, те се заемаха сериозно с ловене на риба, без да се безпокоят от това, че преди да занесат уловената храна на своите малки, ги очакваше отново трудното пътешествие по обратния път.

След като преминаваха натъпкани с риба през палещия пясък до колонията, те се заемаха трескаво храненето на своите прегладнели малки. Това приличаше на нещо средно между бокс и борба, а като гледка бе очарователно и занимателно. В една ямка близо до мястото, където всеки ден паркирахме лендроувъра, живееше семейство пингвини. Както родителите, така и техните малки навикнаха с нашето присъствие и ни допускаха да ги снимаме от около седем — осем метра. Така ние имахме възможност да наблюдаваме много ясно и най-малките подробности от процеса на храненето. Докато възрастната птица се добереше до колонията, тя преминаваше през редиците на няколко хиляди малки и едва тогава достигаше ямката на собственото си гнездо с пиленцата. Всички малки пингвинчета, край които преминаваше, бяха твърдо убедени, че ако се нахвърлят енергично върху възрастния пингвин, ще го накарат да повърне носената от него храна. Ето защо възрастната птица се принуждаваше да отбива нападението на тези тлъстички и пухкави пиленца, като се провираше бързо между тях, както опитен център — нападател по футболното поле. Родителят обикновено пристигаше до своята ямка, преследван по петите от две-три чужди малки, обзети от твърдата решимост да го принудят да ги нахрани. При пристигането си в къщи, възрастният пингвин понякога неочаквано изгубваше търпение, обръщаше се към своите преследвачи и започваше да ги бие по най-жесток начин, като ги кълвеше яростно така, че им отскубваше големи парчета пух, които се разхвърчаваха из цялата колония като семенца от магарешки бодили.

Отблъснал чуждите пиленца, родителят се обръщаше сега към собствените рожби, които от глад и нетърпение издаваха пронизителни и хрипливи крясъци и се нахвърляха отгоре му така, както правеха и останалите. Пингвинът приклякваше пред входа на своята ямка и се заглеждаше замислено към краката си, после правеше движения, като че се мъчеше да сподави остър пристъп на хълцане. Виждайки това, малките изпадаха в безумно и радостно очакване, те издаваха своите диви и хрипливи крясъци, размахваха неистово крила, притискаха се плътно до тялото на своя родител, повдигаха клюнове и чукаха с тях по неговия клюн. Това продължаваше примерно около тридесетина секунди, след което неочаквано и с явно облекчение родителят започваше да бълва обилно храна и пъхаше толкова дълбоко клюн в отворените гърла на своите малки, че човек оставаше с впечатление, че няма да може да го извади обратно. Задоволените малки, на които не се случваше нищо лошо от този начин на доставяне на храна, сядаха на тлъстите си задничета и се замисляха за малко, а техният родител се възползваше от случая и оправяше на бърза ръка тоалета си, почистваше перушината по гърдите, махаше малките парченца кал от краката си, прокарваше клюн по крилата и тракаше с него като с ножица. След това родителят изпадаше в състояние на транс, в което преди това бяха изпаднали неговите малки. За около пет минути се възцаряваше пълна тишина, след което родителят отново започваше своите необикновени хълцащи движения и врявата избухваше начаса. Птиченцата се отърсваха от унесеното си състояние, с което смилаха храната си, хвърляха се върху възрастния пингвин и всяко едно се стараеше да подложи първо клюн. Отново родителският клюн се забиваше като че до сърцето на всяко едно от пингвинчетата и те отново изпадаха в сънливо състояние.

Семейството, което заемаше гнездото, където снимахме целия процес на хранене, нарекохме за удобство Джоунз. Съвсем близо до жилището на Джоунз се намираше друга ямка — с едно-единствено малко с твърде недохранен вид, което нарекохме Хенриета Вакантум. Хенриета бе отроче от несполучлив брак. Подозирах, че нейните родители са или възглупави, или просто мързеливи, защото намирането на храна за Хенриета им отнемаше не само два пъти повече време, отколкото на останалите пингвини, но я доставяха в такива минимални количества, че Хенриета оставаше винаги гладна. Показателно за привичките на нейните родители бе и немарливо направеното гнездо — небрежна драскотина в земята, толкова плитка, че едва предпазваше Хенриета от лошото време. То се различаваше напълно от дълбоката и внимателно изкопана вила — резиденция на семейство Джоунз. Ето защо умореният, полугладен и нездрав вид на Хенриета не ни учудваше, но ни беше много мъчно за нея. Тя непрестанно търсеше храна. Когато възрастните Джоунз минаваха пред входната й врата, запътени към своето спретнато жилище, тя винаги предприемаше смели опити да ги накара да избълват храната, преди да са се прибрали у дома.

Тези усилия обикновено се оказваха напразни и за всичките свои старания Хенриета получаваше жестоки удари по главата, от които пухът й се разхвърчаваше във вид на големи облаци. Тя отстъпваше раздразнена и наблюдаваше със страдалчески поглед как двете отвратително тлъсти малки на Джоунз поглъщаха храната си. Един ден Хенриета съвсем случайно откри начин да си краде храна от семейството на Джоунз без неприятни за нея последици. Тя изчака, докато единият родител започна да прави хълцукащите си движения, което означаваше, че ще избълва храна, а малките се завъртяха като обезумели около него с пляскане на крила и хрипливи крясъци. В критичния момент Хенриета се включи към групата, като приближи внимателно родителя откъм гърба. После тя отвори клюн със силни хрипливи крясъци и запровира глава над рамената или под крилата на възрастната птица, като продължаваше да стои зад нея, за да не я познае. Разтревожен от зяпналите към него малки и залисан напълно от задачата да избълва достатъчно скариди, възрастният Джоунз, изглежда, не забеляза как в общата бъркотия около него се появи и трета глава. Той пъхаше глава в първия попаднал му отворен клюн подобно на отчаян пътник в самолет, който посяга към кафявата найлонова торбичка при петнадесетата въздушна яма. Едва след преминаването на спазъма възрастният Джоунз се съсредоточи върху заобикалящата го действителност и разбра, че храни чужд наследник. Тогава Хенриета се стрелна елегантно с огромните си плоски стъпала и избегна неговия гняв. Впоследствие, когато не й се отдадеше да се измъкне достатъчно бързо и получеше някой удар за своето злодеяние, задоволеното изражение върху лицето й говореше, че си е заслужавало да понесе всичко това.

По времето, когато Дарвин е посетил тези места, все още са се срещали остатъци от патагонски индиански племена, водили отчаяни битки с колонистите и войниците, за да се предпазят от изтребление. Тези индианци са описвани като недодялани и нецивилизовани и въобще без всякакви качества, за да заслужат поне мъничко християнско милосърдие. Ето защо подобно на много животински видове и те изчезнали от лицето на Земята, след като попаднали под благотворното влияние на цивилизацията, и очевидно никой не е оплакал тяхното изчезване. В различни музеи из цяла Аржентина може да се видят някои останали от тях предмети (копия, стрели и други подобни) и неизбежната голяма и твърде мрачна картина, показваща най-отвратителната черта от характера на индианците — тяхната склонност към разгулен живот. На всяка една от тези картини е изобразена група дългокоси и свирепи индианци, яхнали диви коне, като водачът на групата неизбежно носи напреки на седлото си бяла жена в прозрачни одеяния и с такъв бюст, на който би завидяла всяка съвременна кинозвезда. Картината във всеки музей е почти една и съща, разликата е само в броя на изобразените индианци и в пищността на бюста на тяхната жертва. Колкото и да са привлекателни тези картини, мен винаги ме е озадачавало защо редом до нея не е окачена и друга картина, показваща група цивилизовани бели хора, понесли на коне някоя съблазнителна индианка, тъй като това се е случвало често — дори по-често от похищението на бели жени. Това би хвърлило интересна светлина върху историята. Независимо от всичко, тези одухотворени, но зле нарисувани картини на похищение, имат една привлекателна черта. Те очевидно са нарисувани, за да създадат възможно най-лошата представа за индианците, но въпреки това индианците правят силно впечатление на буйни и дори красиви хора, което ни изпълва със съжаление, че не са вече между нас. Ето защо, когато отидохме в Патагония, аз започнах страстно да търся останки от тези индианци и молех всеки да ми разкаже нещо за тях. Всички разкази за съжаление се оказаха приблизително едни и същи и аз не научих особено много от тях, но що се касаеше до останките, оказа се, че не бих могъл да намеря по-добро място от столицата на пингвините.

Една вечер се върнахме в естансията след уморително целодневно снимане, седнахме край огъня да пием мате и чрез Мари запитах сеньор Уичи дали из тези места са живеели индиански племена. Аз формулирах много внимателно моя въпрос, защото ми бяха казали, че в жилите на Уичи тече индианска кръв и не знаех дали той се гордее с това, или не. Уичи се усмихна със своята добродушна усмивка и отвърна, че на територията на неговата естансия и около нея са живеели най-многобройните индиански племена от цяла Патагония. Всъщност, поясни той, в населения от пингвините район все още се намирали доказателства за тяхното съществуване. Попитах го нетърпеливо за какви доказателства става дума. Уичи отново се усмихна, изправи се и изчезна някъде в своята тъмна спалня. Чух как издърпа нещо изпод леглото си, след малко се върна, донесъл някаква кутия в ръце, която постави на масата. Той вдигна капака, изтърси съдържанието й върху бялата покривка и аз зяпнах от учудване.

Както вече казах, бях виждал разни останки от музеите, но нито една от тях не можеше да се сравни с тези. Уичи изтръска върху масата цяла грамада каменни изделия с всички цветове на дъгата. Пред техните багри и красота на човек просто му секваше дъхът. Тук имаше най-различни върхове за стрели от миниатюрни и нежни колкото нокъта на малкия ми пръст до големи колкото кокоше яйце. Имаше лъжици от разрязани на две морски раковини и внимателно шлифовани, дълги и издълбани каменни лопатки за изгребване на мекотели от техните черупки; остриета за копия с изострени като бръсначи върхове; топки за болеадорас, кръгли като тези за билярд, с плитки улеи по средата за ремъчетата, за които са били захванати — невероятно съвършени и човек не можеше да повярва, че такава точност в изработката е възможна без използването на съответна машина. Имаше и чисто декоративни предмети: изящно пробити раковини, служили за обици, огърлици от красиво подбрани зелени и млечни камъчета, наподобяващи нефрит, нож от тюленова кост, служил повече за украшение, отколкото за употреба. Върху него имаше несложни, но издълбани с голяма точност черти.

Седях и оглеждах възторжено предметите. Някои от върховете за стрели бяха толкова малки, че изглеждаше невероятно човек да ги издяла от камък, но като се повдигаха, на светлината се виждаха нежните нащърбвания на издялания камък. Още по-невероятно бе това, че колкото и малки да бяха остриетата на стрелите, върхът на всяко имаше назъбвания, за да се захващат по-добре за жертвата. Докато разглеждах всичките тези предмети, неочаквано ме порази тяхното оцветяване.

По разположеното близо до колонията на пингвините крайбрежие се срещаха почти само кафяви или черни камъни; трябваше доста да се търси, докато се намери цветен камък. Въпреки това всеки връх на стрела, колкото и малък да беше, всеки връх на копие, всъщност всяко парченце използван камък очевидно е било подбирано според багрите му. Аз подредих всички върхове на стрели и копия върху покривката, те лежаха и проблясваха като красивите листа на някакво приказно дърво. Тук бяха червени предмети с тъмночервени жилки, наподобяващи засъхнала кръв; зелени, покрити с тънка и бяла ажурна украса; синьо — бели, направени като че от седеф; жълти и бели, изпъстрени със сини и черни петна из местата, където земните сокове са оцветили камъка. Всеки предмет беше истинско произведение на изкуството, красиво оформен, внимателно и точно одялан, заострен и шлифован, направен от най-красивия камък, намерен от неговия създател. Виждаше се, че предметите бяха изработени с любов. А те, не излизаше от мисълта ми, бяха направени от диви, недодялани, свирепи и напълно нецивилизовани индианци, за чието изчезване от лицето на Земята, изглежда, никой не съжаляваше.

Уичи остана доволен, че проявих такъв очевиден интерес и възхищение от неговите реликви, защото се върна в своята спалня и измъкна нова кутия. В нея се намираше някакво необикновено каменно оръжие, наподобяващо малки гири. Централната дръжка, която съединяваше двете големи и с неправилна форма кълба, се хващаше удобно с ръка и по този начин човек се въоръжаваше с по една голяма каменна топка над и под юмрука си. Тъй като цялото съоръжение тежеше около килограм и половина, то представляваше страшно оръжие, с което лесно можеше да се пръсне черепът на всеки човек. В кутията имаше още един увит в лигнин предмет, който Уичи разгърна с голямо благоговение. Предметът като че бе изпитал върху себе си влиянието на това каменно оръжие. Оказа се череп на индианец, бял като слонова кост, отгоре с голям и неравен отвор.

Уичи обясни, че години наред, когато отивал по работа в онзи ъгъл на естансията, където живееха пингвините, винаги търсел там останки от индианците. Очевидно, каза той, индианците са използвали много активно този район, макар и да не се знаело точно с каква цел. Според него те са използвали огромната площадка, където гнездяха сега пингвините, като арена, на която младежите от племето са се упражнявали в стрелба с лък, в хвърляне на копие и в изкуството да обвързват краката на своите жертви с болеадорас. От другата страна на големите пясъчни дюни, допълни Уичи, можело да се намерят огромни купчини празни раковини. Аз също забелязах тези огромни, бели купчини раковини, някои от които покриваха район от около четвърт акър на дебелина близо метър, но снимането на пингвините ме бе дотолкова погълнало, че дори не се замислих за тях. Уичи смяташе, че тези места са представлявали нещо като летен курорт, своеобразен индиански Маргейт12. Индианците са идвали тук да се хранят със сочни стриди и миди, които се срещат в изобилие, да търсят камъни по брега, от които да майсторят своите оръжия, и да използват чудесната равна площадка, на която са се учили да си служат с тези оръжия. Поради каква друга причина биха се срещали огромните купчини празни раковини и многобройните върхове за стрели и копия, скъсани огърлици, а от време на време и пробити черепи по пясъчните дюни и чакълестият бряг? Трябва да кажа, че мнението на Уичи ми се стори твърде разумно, макар и някой професионален археолог вероятно да открие някакъв метод и да го опровергае. Ужасяваше ме мисълта, колко ли много нежни и чудесни върхове на стрели са се изпочупили под колелата на лендроувъра, докато се движехме насам-натам из града на пингвините. Реших на следващия ден след привършване на снимките да отидем да търсим върхове на стрели.

Случи се така, че на следващия ден имахме само два часа подходяща за снимки светлина, затова останалата част на деня прекарахме из пясъчните дюни, пълзяхме в странни пози на четири крака и търсехме върхове на стрели и други останки от индианците. Много скоро се уверих, че тази работа не била толкова проста, колкото изглеждаше. След дълги години практика Уичи можеше да открива такива предмети от голямо разстояние и с фантастична точност.

— Esto una13 — казваше той усмихнато и показваше с върха на обувката си огромна купчина чакъл. Вглеждах се в показаното от него място, но не виждах нищо, освен най-обикновена необработена скала.

— Esto — казваше отново той, навеждаше се и вдигаше красив връх на стрела във формата на лист, който се намираше едва на няколко сантиметра от ръката ми. След като веднъж ми го посочваше, предметът естествено започваше да се вижда толкова ясно, че просто се чудех как съм пропуснал да го забележа. Постепенно, в течение на целия ден, ние станахме по-опитни и купчинката на нашите находки започна да нараства, но Уичи продължаваше да ме следва изправен и с лукаво задоволство по петите, докато аз пълзях старателно по дюните. Когато смятах, че съм проучил основно дадено място, той се спускаше надолу и намираше три остриета на стрели, които не зная защо, аз бях пропуснал. Това се случваше с такава монотонна последователност, че когато гърбът започна да ме наболява от умора, а очите ми се поръсиха с пясък, започнах да подозирам, че той крие остриетата в ръка като фокусник и след това се преструва, че ги е намерил, само и само да си прави смях с мене. Скоро моите несправедливи подозрения се разсеяха, защото той неочаквано се наведе напред и посочи към едно чакълесто място, из което ровех.

— Esto — каза той, наведе се напред и посочи малък жълт камък, който се подаваше от чакъла. Аз гледах камъчето и не вярвах на очите си. После го хванах внимателно с пръсти и издърпах от чакъла превъзходно жълто острие на стрела със старателно назъбен връх. То стърчеше над земята едва около шест милиметра, но въпреки това Уичи успя да го забележи.

Все пак не след дълго успях да си разчистя сметките с него. Аз се придвижвах по една пясъчна дюна към следващото чакълесто място, когато изрових с обувката си нещо блестящо бяло. Наведох се и го вдигнах. За моя най-голяма изненада установих, че държа в ръце красив наконечник за харпун, дълъг около петнадесетина сантиметра, изрязан великолепно от кост на тюлен. Извиках Уичи и когато видя какво съм намерил, очите му се разшириха от учудване. Той го пое внимателно от мен, изчисти го от пясъка, започна да го върти в ръце и радостно да се усмихва. Той обясни, че изключително рядко можело да се намери такъв наконечник. Самият той успял да намери само един, но толкова изпочупен, че просто не си заслужавало да го запази. Оттогава непрестанно, но безуспешно търсел такъв, за да попълни колекцията си.

След малко започна да се смрачава, но ние стояхме пръснати из пясъчните дюни, погълнати от работата си. Аз заобиколих една пясъчна издатина и се озовах в малка долчинка, оградена от високи дюни и украсена от няколко сухи възлести дървета. Спрях да запаля цигара и да отпочине малко гърбът ми. Небето ставаше розово и зелено, приближаваше залезът и освен лекия шепот на морето и вятъра, наоколо цареше пълен мир и спокойствие. Закрачих бавно нагоре по малката долчинка и неочаквано право пред мен забелязах слабо движение. Малък и много космат броненосец, приличащ на механична играчка, се движеше бързо по гребена на дюните, излязъл в сумрака да търси храна. Наблюдавах го, докато се скри зад дюните, и продължих пътя си. Под един храст зърнах с изненада двойка пингвини, тъй като пингвините обикновено не копаят своите ямки в толкова ситен пясък. Тази двойка бе избрала долчинката поради някоя известна само на тях причина и бе изровила кръгла дупка, в която седеше единственото им пухено пиленце. Родителите затракаха като кастанети клюнове към мен и завъртяха отдолу нагоре глави, крайно възмутени, че нарушавам тяхното усамотение. Аз ги поогледах за малко и точно тогава забелязах нещо, полускрито в купчината пясък, изхвърлен след изкопаването на тяхното гнездо. То бе гладко и бяло. Пристъпих напред и въпреки, че пингвините почти изпаднаха в истерия, разгребах пясъка с ръце. Пред мене лежеше отлично запазен череп на индианец, изровен по всяка вероятност от птиците.

Седнах на земята, сложих черепа на коляното си изпуших замислено още една цигара. Мислех си що за човек е бил този изчезнал вече от лицето на Земята индианец. Представих си го как клечи на морския бряг и дялка внимателно и майсторски малки отломки от камък, за да направи един от чудесните върхове за стрели, които потрепваха и, стържеха сега в джоба ми. Представих си го с чудесно смугло лице и черни очи, с разпиляна по раменете коса, с богат и плътно увит около тялото му плащ от кафяви кожи на гуанако, седнал изправен върху своя див неподкован кон. Гледах в празните очни кухини на черепа и изпитвах силно съжаление, че не мога никога да срещна човека, създал такива прекрасни вещи, като тези остриета за стрели. Помислих си дали да не отнеса черепа в Англия и да го поставя на почетно място в кабинета си сред останалите негови изкусни произведения. После се огледах и реших да се откажа. Небето сега бе станало бледосиньо с розови и зелени зацапани петна на облаците. Вятърът посипваше надолу пясък на малки ручейчета и те тихо съскаха. Странните, прилични на вещици храсти скърцаха приятно и мелодично. Почувствах, че индианецът няма да има нищо против да раздели мястото на своето последно поселище със съществата, населяващи земята, която някога е била негова родина — с пингвините и броненосците. Тогава изкопах дупка в пясъка, поставих черепа в нея и внимателно го зарих. Когато се изправих, тъмнината бързо се сгъсти, цялата местност като че потъна в тъга и аз изпитах много близо до себе си присъствието на отдавна изчезналите индианци. Бях почти уверен, че ако хвърля бърз поглед през рамо, ще видя на фона на оцветеното небе силуета на някой възседнал своя кон индианец. Изтръпнах и успях да се отърся от това видение, после закрачих бавно към лендроувъра.

Когато с трясък и подскачания се отправихме в мрачината към естансията, Уичи промълви много тихо на Мари:

— Знаете ли, сеньорита, това място изглежда винаги тъжно. Тук всеки път чувствам много силно присъствието на индианците. Техните духове са навсякъде наоколо и на човек му става мъчно за тях, защото тези духове са нещастни.

И аз изпитвах абсолютно същото.

На следващия ден преди тръгване подарих на Уичи наконечника за харпуна. Сърцето ми се късаше, когато му го давах, но Уичи направи толкова много за нас, че това беше малка благодарност за неговата любезност. Уичи много се зарадва и аз зная, че наконечникът сега е увит благоговейно в лигнин и поставен в кутията под леглото недалеч от онова място, където бе стоял зарит в големите блестящи дюни, отдолу на движещия се под краката на уверено крачещите пингвини пясък.

Златният рояк

Колонията пингвини до естансията на Уичи беше най-южната точка на нашето пътешествие. Оставили Десеадо зад нас, сега ние се придвижвахме на север по обрасла с пурпурни храсти равнина към полуостров Валдес, където, както ме уверяваха, щях да намеря големи колонии южни тюлени и единствената останала в Аржентина колония южни морски слонове.

Полуостров Валдес се намира в провинция Чубут. Това парче суша с очертания на брадва е дълго осемдесет и широко тридесет мили. Полуостровът всъщност е остров, защото е свързан със сушата с такава тясна ивица земя, че когато се движите по нея, виждате морето от двете страни на пътя. При влизане в полуострова изпитвате чувството, че сте попаднали в нова страна. Дни наред се движехме из еднообразната и едноцветна патагонска равнина, плоска като билярдна маса и съвършено лишена от живот. Сега, когато достигнахме тясната земна ивица, от другата страна на която се простираше полуостровът, пейзажът изведнъж се промени. Вместо ниските бодливи храсти, украсили равнината в пурпурен цвят до самия хоризонт, ние попаднахме в някаква жълта като лютиче панорама с по-големи, по-зелени и обсипани с дребни цветчета храсти. Местността вече не бе плоска, а леко хълмиста и се простираше чак до хоризонта като блеснало на слънцето жълто море.

Промени се не само цветът, но и настроението на пейзажа, той изведнъж оживя. Пътувахме по път с червена пръст, буквално изровен в главозамайващи дупки, когато съвсем неочаквано забелязах в храстите отстрани на пътя как нещо за миг помръдна. Откъснах очи от дупките, обърнах се надясно и натиснах моментално спирачките толкова рязко, че жените от нашата компания запротестираха бурно. Аз обаче посочих с ръка и те млъкнаха.

От другата страна на пътя, потънали до колене в жълтите храсти, стоеше стадо от шест гуанако и ни наблюдаваха внимателно с умни погледи. Гуанако са диви родственици на ламата и аз очаквах да видя нещо като набитата лама, покрито с мръснокафява козина. Поне си спомних, че онова гуанако, което видях преди много години в една зоологическа градина, изглеждаше именно така. Но или паметта ми изневеряваше, или пък това гуанако е било много дребно. То безусловно ме остави напълно неподготвен за великолепното зрелище, което представляваха дивите гуанако.

Едно от животните, по всяка вероятност мъжкият, стоеше малко пред стадото — на около десетина метра от нас. Имаше дълги и стройни крака като на състезателен кон, източено тяло и дълга и грациозна шия, напомняща тази на жираф. Муцуната му бе по-дълга и по-изящна от тази на ламата, но със същото горделиво изражение. Очите бяха черни и огромни. Малките му красиви уши потрепваха насам-натам, когато повдигна брада и ни заоглежда като през въображаем лорнет. Зад него плътно и боязливо стояха трите му жени и двете малки, всяко едно колкото териер и с такъв невинен израз на лицата, който изтръгна странни антропоморфични гукания и охкания от страна на женската половина на експедицията. Козината на тези животни не беше мръснокафява, както очаквах, а почти червеникава. Шията и краката бяха оцветени в светложълто — багрите на слънчевата светлина върху пясъка, а телата покриваше гъсто руно от плътен жълто-кафяв цвят. Помислих, че едва ли ще ми се отдаде отново такъв случай и реших да сляза от лендроувъра и да ги снимам. Грабнах камерата и отворих бавно и внимателно вратичката. Ушите на мъжкия щръкнаха напред. Той започна да следи моите движения с явно подозрение. Аз затворих бавно вратичката на лендроувъра и вдигнах камерата. Това се оказа предостатъчно. Те нямаха нищо против моето излизане от лендроувъра, но когато започнах да вдигам към рамото някакъв черен предмет, наподобяващ подозрително пушка, те не издържаха. Мъжкият изпръхтя, обърна се, подгони своите жени и малките и се втурна в галоп. Малките гуанако отначало сметнаха, че всичко това е някаква весела шега и побягнаха в кръг, докато с няколко точни ритника бащата не ги укроти. След като малко се поотдалечиха, те намалиха лудия си галоп и преминаха в по-спокоен ход. Със своите жълтеникавокафяви кожухчета те приличаха на необикновени ярко изписани играчки, поставени върху извити шини, които се поклащаха и навеждаха в златистите храсти.

Докато пресичахме полуострова, срещнахме още много други гуанако, които се движеха обикновено в групи от по три или четири, а веднъж видяхме стадо от осем животни, застанали на един хълм, ясно откроили се на фона на синьото небе. Направи ми впечатление, че стадата се срещаха по-често в средата на полуострова, отколкото по крайбрежието. Но където и да ги срещахме, те се държаха предпазливо и неспокойно, готови да побягнат при най-малкия признак за нещо необикновено, тъй като са преследвани от местните овцевъди и от горчив опит знаят, че няма смисъл да се излагат на излишни рискове.

Късно следобед наближихме Пунта дел Норте, разположен на източния бряг на полуострова, и пътят постепенно се превърна в две едва забележими следи от колела; те се провираха и криволичеха така неопределено между храсталаците, та по едно време помислих, че няма да ни отведат никъде. Тъкмо си мислех, че наистина сме объркали пътя, и забелязах някъде пред нас малка бяла естансия с плътно затворени прозорци, а от лявата й страна голям навес за сено или галпон, както го наричат тук. Знаех, че галпонът обикновено е центърът на дейността във всяка естансия, затова приближих до него и спрях. Отнякъде начаса изникнаха три големи тлъсти, кучета и ни залаяха силно, след това явно сметнаха, че са си изпълнили дълга и се заеха с очарователната задача да подмокрят колелата на лендроувъра. Изпод навеса излязоха трима пеони — изпечени от слънцето, слаби и с недодялан вид, но с широки и приветливи усмивки на лицата. Те очевидно ни се зарадваха, тъй като из тези места чужденци се срещат много рядко. Пеоните настояха да влезем вътре, донесоха ни столове и само за половин час заклаха овца и приготвиха асадо, докато ние през това време седяхме, пиехме вино и им разказвахме защо сме пристигнали.

Пеоните останаха възхитени от това, че съм преминал такъв дълъг път от Англия, само и само да ловя и да снимам бичос и без съмнение допуснаха, че не съм съвсем с всичкия си, но доброто възпитание не им позволи да ми го кажат. По въпроса за морските слонове и южните тюлени те ни съобщиха доста сведения и ни помогнаха много. Казаха, че морските слонове имали вече малки и ги отглеждали. Това означавало, че сега не може да се намерят близо до тюлените, т.е. на определени места по брега, които им служели за родилни домове. Сега плували нагоре-надолу покрай брега в зависимост от настроението, в което се намирали, и трудно се откривали, но имали две-три любими места, където можело да се намерят. Тези любими техни места носят прелестното наименование елефантерии. Пеоните ни показаха елефантериите на картата, както и местата на най-големите колонии от южни тюлени. Казаха ни, че тюлените можело да се намерят лесно, тъй като малките им все още били с тях и следователно се трупали по брега, така че човек лесно можел да се добере до тях. Освен това, продължиха пеоните, близо до колонията на южните тюлени имало удобно място за лагеруване — равно тревисто място, заобиколено от ниски възвишения, които го защитавали от вятъра. Ободрени от тези сведения, ние пихме още по едно вино, унищожихме големи количества от печената овца, после се качихме отново в лендроувъра и тръгнахме да търсим мястото за лагеруване.

Намерихме го без особено много трудности и то се оказа точно такова, каквото го описаха пеоните малка равна полянка, обрасла с жилава трева, тук-там осеяна с малки, изкривени и изсъхнали храсталаци. От трите страни я защитаваше извита верига от ниски хълмове с жълти храсти, а от четвъртата висока грамада чакъл, която я отделяше от морето. Това все пак представляваше някакво убежище за нас, но дори и тук откъм морето подухваше силен и постоянен вятър, който привечер ставаше много студен. Решихме трите жени от нашата компания да спят вътре в лендроувъра, а аз под него. След това изкопахме дупка, събрахме сухи клонки от храсти и запалихме огън да сварим чай. Налагаше се да бъдем особено внимателни с огъня, защото ни заобикаляха километри сухи храсталаци. При невнимание силният вятър можеше да вдигне целия огън във въздуха и да го захвърли върху храстите. Косата ми настръхваше от ужас, когато си помислех какъв огромен пожар можеше да избухне.

Слънцето залезе в истинско обкръжение от розови, алени и черни облаци и падна кратък зелен сумрак. После се стъмни, изгря огромна жълта луна и погледна надолу към нас как сме насядали около огъня с всички дрехи, които можехме да навлечем отгоре си, защото вятърът започна вече да хапе. След малко с много мърморене и спорове, коя къде да пъхне краката си, жените се вмъкнаха в лендроувъра, а аз затрупах огъня с пръст, взех трите си одеяла и се настаних на земята под задния мост на колата. Независимо от това, че си бях сложил три пуловера, два чифта панталони, палто, вълнена шапка и се бях увил в три одеяла, пак ми беше студено. Като треперех от студ, си мислех в полусън, че на другия ден трябва да преразгледаме споразумението за спане.

Събудих се точно преди разсъмване, в тишината на полумрака, когато дори шумът на морето изглеждаше приглушен. Вятърът бе променил посоката си през нощта и колелата на лендроувъра сега не ме предпазваха ни най-малко от него. На фона на синьо-зеленото преди изгрева небе се открояваха черните силуети на хълмовете и не се чуваше никакъв шум, освен шепота на вятъра и слабият тътен на прибоя. Аз лежах разтреперан от студ в своя пашкул от дрехи и одеяла и размишлявах дали да стана, да запаля огъня и да направя чай или да остана така.

Колкото и да ми бе студено под одеялата, все пак бе с няколко градуса по-топло, отколкото отвън, където трябваше да събирам и клонки от храсти. Реших да остана на мястото си. Тъкмо се мъчех да бръкна в джоба на палтото си, където държах цигарите, без да позволя на вятъра да проникне в моя пашкул, неочаквано разбрах, че имаме гост.

Пред мен стоеше гуанако, изникнало като по някакъв вълшебен начин направо от небитието. Животното стоеше съвсем тихо на десетина метра от мен, оглеждаше ме учудено и неприязнено, и мърдаше напред-назад красивите си уши. То извърна глава, подуши въздуха и аз видях профила му на фона на небето. По лицето си носеше надменното изражение на своята раса — едва забележимото аристократично презрение, като че знаеше, че последните три нощи спях, без да си свалям дрехите. Гуанако повдигна грациозно предния си крак и ме огледа внимателно. Не зная дали вятърът в този момент не донесе до него миризмата ми, но то изведнъж се вцепени, замисли се за миг и се оригна.

Това не беше случайно оригване, малко отстъпление от добрите маниери, което от време на време сме склонни да допускаме всички. Това беше предварително обмислено, силно и продължително оригване, в което то вложи чисто източен жар. Гуанако замлъкна за миг, погледна ме, за да се увери, че оценката му за мен ме е накарала да осъзная своето нищожество, обърна се и изчезна така внезапно, както се и появи, и аз чух само слабото, шумолене на храстите под краката му. Почаках известно време, изпълнен с надежда, че ще се върне, но гуанако очевидно бе тръгнало по някаква своя работа. Тогава запалих цигара, лежах и пушех, разтреперан от студ, докато не изгря слънцето.

След като закусихме и дойдохме малко на себе си, ние откачихме ремаркето, извадихме цялата си екипировка от лендроувъра, струпахме я на земята и я завихме с брезент. След това проверихме снимачната апаратура, приготвихме сандвичи и кафе, и тръгнахме да търсим южните тюлени. Пеоните ни казаха, че ако се движим около половин миля по пътя, а след това свърнем встрани от него по посока на морето, ще открием много лесно колонията. Те, разбира се, не ни казаха, че движението с кола направо през местността представлява огромно психическо и физическо напрежение, тъй като земята бе изровена и осеяна с дупки по възможно най-невероятен начин. Повечето от тези смъртоносни капани се скриваха от храстите, и човек попадаше в тях, преди да ги е видял. Храстите драскаха отвън по лендроувъра и издаваха пронизителни звуци, напомнящи истеричния смях на луд човек. Накрая реших, че докато не сме счупили ресор или спукали гума, по-добре е да продължим напред пешком. Когато намерихме що-годе равно място, аз спрях лендроувъра и ние излязохме от него. Веднага ми направи впечатление странният шум, наподобяващ далечния лудешки рев на футболни запалянковци. Закрачихме, потънали до кръста в златистите храсти, докато стигнахме до края на малка скала и точно там, на чакълестия морски бряг, в самата пяна на прибоя пред нас лежеше колонията на южните тюлени.

Когато достигнахме това удобно за наблюдение място, шумът, който издаваха животните, просто ни порази. Рев, мучене, бълбукане и кашлица — едно непрестанно кипене на звуци, като че клокочеше огромен казан с каша. Колонията наброяваше около седемстотин тюлена, разположени покрай брега в редица от по десет — дванадесет животни, толкова близо прилепени едно до друго, че когато се мърдаха и преместваха на слънцето от едно място на друго, те проблясваха в златисто и приличаха на разбунен кошер пчели. Забравил напълно за кинокамерата, аз приседнах на крайчеца на скалата и вперих очарован поглед в чудесната колекция животни.

Както и при колонията пингвини, това непрестанно движение, тази бъркотия и шум отначало ни смутиха. Очите ни шареха непрестанно нагоре-надолу из огромната и движеща се животинска маса в усилията да уловят и проследят всяко движение, докато главите ни се замайваха. След един час обаче, когато първото смущение от близката гледка на такава внушителна маса животни попремина до известна степен, ние установихме, че все пак можем да се концентрираме.

Най-напред привличаха вниманието възрастните мъжки, защото бяха много масивни. За пръв път виждах животни с такъв горд и необикновен вид. Те седяха с вдигнати към небето муцуни, така извили назад косматите си вратове, че мазнината им се надипляше на гънки. Тъпите им носове и тлъстите като че пиянски муцуни гледаха към небето с цялата надута арогантност на Тантурко от илюстрациите на Тениъл. Имаха тела като боксьори — огромни и мускулести рамене, които, постепенно изтъняваха към стройните задни части и завършваха съвсем неподходящо с два смешни крайника с дълги и тесни пръсти с ципи помежду им. Създаваше се впечатление, че южните тюлени по известни само на тях причини носят по чифт много елегантни плавници. От време на време върху пясъка виждахме по някой заспал мъжки. Той мърмореше нещо насън, похъркваше и размахваше насам-натам своите големи плавници, като изпъваше тънките си пръсти с изяществото и изтънчеността на танцьорка от остров Бали. Когато ходеха, техните огромни и прилични на жабешки лапи крайници стърчаха в разни страни, а тялото на животното се подрусваше в ритъма на румба и всичко това беше безкрайно смешно. Цветът им се менеше от шоколадов до тъмножълт, преливащ в червеникавокафяв по окосмените части на раменете и вратовете. Поради това те приятно контрастираха на своите много по-дребни съпруги, облечени в сребристи и златисти кожухчета. Огромните и несръчни мъжки приличаха на същински танкове, затова пък жените им бяха стройни, кръшни и съблазнителни, с красиви, изострени муцунки и големи сантиментални очи. Истинско превъплъщение на женственост: грациозни, изящни, прелестни, кокетливи и в същото време нежни. Същински небесни създания. Реших, че ако изведнъж се случи така, че се превърна в животно, бих предпочел да стана южен тюлен, за да се наслаждавам на такива великолепни съпруги.

Макар и да имаха на свое разположение бряг от шест мили, животните предпочитаха да лежат в плътна група, заемаща не повече от четвърт миля дължина. На мене ми се струваше, че ако се разположеха малко по-нашироко, всички безпокойства в колонията щяха да се намалят наполовина, защото, натъпкани по този начин, мъжките постоянно се безпокояха за своите жени и в колонията избухваха непрестанно дрязги. Според мен причината в много от случаите бяха женските. Веднага след като си помислеха, че съпрузите им не ги наблюдават, те изпълзяваха с грациозни вълнообразни движения по пясъка към съседната група, сядаха там и отправяха разнежени погледи към мъжкия. Мъжкият южен тюлен не е непоколебим пуритан, за да устои на призива на такива умоляващи и нежни очи. Преди обаче женската да успее да извърши измяна, „законният съпруг“ преброяваше на бърза ръка своите жени и откриваше, че са с една по-малко. Той се оглеждаше и се спускаше моментално след нея, като огромното му тяло разпръскваше встрани чакъла, а от устата му, въоръжена с два големи бивни зъба, се изтръгваше продължителен лъвски рев. Когато я достигаше, той я сграбчваше за задната част на врата и жестоко я разтърсваше. После с едно рязко движение на главата я подхвърляше презглава по пясъка към останалите жени от своя харем.

В това време другият мъжки също изпадаше в нервно напрежение. Недоволен от това, че съперникът му е приближил твърде много до неговите жени, той също се втурваше с отворена уста напред, издаваше страхотни бълбукащи ревове и двамата започваха да се бият. По-голямата част от тези битки бяха на шега, известно време те отваряха уста, ревяха и се подбутваха, докато успяваха да защитят честта си. Понякога обаче и двамата мъжки се ядосваха и тогава ставаше невероятно и страшно — двете масивни и подпухнали животни се превръщаха в бързи, ловки и безпощадни борци. Чакълът се разхвърчаваше встрани, когато грамадните животни започваха да се хапят и налитат към тлъстите си вратове и кръвта им бликаше върху възхитените им жени и деца. Една от любимите маневри по време на тези двубои се състоеше в това единият противник да наближи с вълнообразни движения другия и да заклати глава от една на друга страна, така, както боксьорите правят своите лъжливи движения. Приближавайки по този начин, той се хвърляше напред върху противника и се опитваше да го захапе отстрани или отдолу и да разкъса дебелата кожа на врата му. Вратовете на повечето стари мъжки бяха украсени с пресни рани или бели драскотини, а на един от тях видях рана, направена като че от сабя — раната бе дълга около петдесет и дълбока около петнадесет сантиметра.

Когато някой мъжки се завърнеше обратно при своите жени след подобна битка, те се струпваха възхитени и любвеобилни около него, протягаха гъвкави вратове, за да достигнат, подушат и целунат муцуната му, търкаха златисти и сребристи тела в мощната му гръд, а той вдигаше високомерно глава към небето и от време на време свеждаше снизходително глава, за да захапе нежно за врата някоя от жените си.

Голяма част от нервното напрежение и схватките между женените мъжки се дължеше на ергените; Това бяха веселите млади мъжки, много по-слаби и не така мускулести като възрастните, неуспели да си намерят женска или женски в началото на брачния сезон, когато стават схватките между съперниците. Тези млади животни прекарваха по-голямата част от времето си в спане на слънце или пък плуваха в плитчините до самия морски бряг. От време навреме ги обземаше дяволитото желание да подразнят своите по-стари и по-добри събратя. Те тръгваха бавно с широко разкрачени жабешки крака край колонията и се оглеждаха с такъв невинен вид, като че в главите им нямаше и помен от лоша мисъл. След това, когато преминаваха край някое семейство, в средата на което, загледан към небето, седеше старият мъжки, младият тюлен изведнъж се отбиваше от пътя си и тръгваше с вълнообразни движения, като усилваше все повече и повече своя ход, колкото повече приближаваше групата. Женските се разпръсваха ужасени, когато той връхлиташе в техния кръг, а младият се хвърляше върху стария, захапваше го светкавично за врата и след това се отдръпваше бързо назад, преди старият да осъзнае какво всъщност се бе случило. Старият мъжки се хвърляше да го гони с гневен рев, но по това време младият веселяк бе вече до морето и се гмуркаше в него, а старият се връщаше обратно при жените си, мърмореше нещо на себе си, настаняваше се сред тях и се отдаваше на нови астрономични изследвания.

Най-безгрижно и весело си живееха младите, но напълно развити мъжки, успели да си намерят само по една женска. Те обикновено се излежаваха малко встрани от главната колония заедно с жена си и своето малко и прекарваха по-голямата част от времето си в спане. Те можеха да си позволят това, защото очевидно много по-лесно се справяха с една от тези буйни женски, отколкото да превъзмогват прищевките на шест или седем. При една двойка от тези младоженци имах щастието да наблюдавам хармонията на семейното им щастие. Никога преди това не бях виждал толкова нежна и красива любовна игра между две животни.

Близо до подножието на скалата, от която снимах, младият мъжки си беше изкопал в чакъла нещо като вила за прекарване на медения месец. Вилата се състоеше от голяма и дълбока яма, направена от мъжкия с предните перки. Той бе изгребал връхния слой на напечения от слънцето чакъл и разкрил по-долния хладен и влажен слой. Мъжкият лежеше в тази дупка със своята жена в твърде типична поза, положил огромната си глава върху нейния гръб, докато тя спеше под прав ъгъл спрямо него. Двамата лежаха така през цялата сутрин почти без никакви движения. По средата на деня, когато палещото слънце се издигна точно над главите им, те започнаха да стават неспокойни. Мъжкият заразмахва насам-натам във въздуха задните си перки, започна да върти разтревожено тяло, загребваше влажен чакъл и го посипваше върху гърба си, за да се разхлади. Обезпокоена от неговите движения, съпругата му се събуди, огледа се наоколо, прозя се широко, после отново легна с дълбока и доволна въздишка, като се озърташе спокойно с огромните си черни очи. След като се позамисли няколко минути, тя се обърна, легна успоредно със съпруга си и по този начин го лиши от възглавница. Той изгрухтя недоволно с дебел глас, повдигна се и се стовари тежко върху нея, като я закри наполовина с туловището си. След това затвори очи и се приготви да спи. Неговата съпруга обаче, наполовина притисната от огромното му туловище, имаше други намерения. Тя заогъва тяло и приличното на бъчва туловище на мъжкия се подхлъзна от нейния гръб и плесна върху чакъла. След това тя се приведе напред и започна да го хапе много нежно по устата и брадата с бавни и замечтани движения. Мъжкият продължаваше да стиска здраво очи, приемаше ласките и от време на време изсумтяваше като че от смущение. В края на краищата любовната игра на женската го съблазни, той отвори очи и започна да я хапе за лъскавия врат. Тази проява на любов от страна на нейния господар доведе женската до крайна възбуда и тя започна да се търкаля и да огъва тяло под огромната му глава, гризеше го за изпъкналата гръд и издаваше приглушени и „страстни“ носови звуци, а дългите й мустачки се изправиха като ветрила от стъклени нишки над красивата й муцунка. Докато тя се огъваше върху чакъла, той наведе глава и започна да души много внимателно задните й части подобно на подпухнал стар гастроном, който вкусва с наслада букета на рядко бренди. След това се покачи бавно и тежко върху нея и започна да я обладава. Сега тя повдигна глава така, че мустачките им се преплетоха и започна да го хапе за муцуната, носа и гърлото, а той на свой ред също я хапеше страстно, но внимателно за врата или гърлото. Задните части на телата им се поклащаха вълнообразно и едновременно; те правеха всичко, без да бързат, без да проявяват нетърпение и без онази грубост, характерна за много животни, а бавно и внимателно, с меки и отмерени движения, като че се изливаше мед от гърне. След малко, разтреперени и силно притиснати един към друг, те достигнаха връхната точка на наслаждението и телата им се отпуснаха. Мъжкият слезе от съпругата си, плясна тежко до нея и двамата продължиха да лежат, като се хапеха с изумителна нежност за муцуните. Целият акт представляваше красиво зрелище, истински урок по обуздана любов, от който можеха да се поучат и много хора.

Аз все още не съм споменавал нищо за малките на южните тюлени, важна и забавна съставна частна колонията. Те наброяваха стотици, непрестанно се пъхаха като оживели мастилени петна през масата на спящите, любещите се и биещите се възрастни. Заспиваха върху чакъла в най-необикновени и непринудени пози и приличаха на надуваеми гумени играчки, от които внезапно въздухът е изпуснат наполовина. Някое от тях неочаквано се събуждаше, откриваше, че майка му не е наблизо, повдигаше се на своите перки и тръгваше самоуверено по брега със същите странни движения на възрастните, наподобяващи румба. Като стъпваше решително по чакъла с перките си, малкото спираше на всеки няколко метра, отваряше розовата си уста и започваше да блее жално като агънце. След като изминаваше известно разстояние в търсене на своите родители, неговото любопитство и сили го напускаха, то изблейваше отчаяно още един път, после се пльосваше по корем и почти в същия миг потъваше в дълбок и ободрителен сън.

За някои от малките в колонията съществуваха нещо като детски ясли, защото на равни места се срещаха групи от по десет — дванадесет новородени, които приличаха на купища каменни въглища с необикновена форма. При тях най-често стоеше млад мъжки или двойка женски, които спяха наблизо и очевидно отговаряха за яслите, тъй като ако някое от малките излезеше извън наблюдаваната зона около яслите, някой от възрастните се надигаше, спускаше се подире му с извиващо се тяло, хващаше го с голямата си уста, разтърсваше го здравата и го хвърляше отново в яслите. Колкото и внимателно да наблюдавах, не успях да реша напълно дали тези групи от малки животни бяха потомство на едно семейство южни тюлени, или тук са събрани малките на няколко семейства. Ако бяха от няколко семейства, тогава тези групи действително представляваха своеобразни ясли или детски градини, в които родителите оставяха малките си, когато отиваха да се къпят в морето или да се хранят. На мен ми се искаше да заснема, поведението на малките през деня, но за тази цел трябваше да подбера едно малко, а това се оказа трудно, понеже всички бяха еднакви по ръст и цвят. Тъкмо когато започнах да се отчайвам, видях едно малко, което лесно се отличаваше от другите. Явно родено по-късно от останалите, то бе два пъти по-малко от тях, но онова, което не му достигаше в килограми, си го набавяше със своята решителност и ярка индивидуалност.

Когато забелязах за първи път Осуалд (ние така го нарекохме), той дебнеше много съсредоточено една паднала върху чакъла дълга лента от блестящо зелено водорасло, която вероятно му приличаше на някаква огромна морска змия, заплашваща цялата колония. Осуалд се затътри към водораслото с размътени очи и се спря на около метър от него, за да подуши въздуха. Лек ветрец размърда края на водораслото и при тази очевидна заплаха, Осуалд се обърна и побягна с максималната скорост, с която го придвижваха перките му. Той спря на безопасно разстояние и се огледа през рамо, но вятърът утихна и водораслото лежеше неподвижно. Той отново внимателно го приближи, спря на около два метра и отново задуши. Изпънал малкото си тлъсто и разтреперано телце, той бе готов да побегне при най-слабото движение на водораслото. То обаче продължаваше да лежи неподвижно на слънцето, блеснало като лента от нефрит. Осуалд приближи бавно и внимателно, създавайки дори впечатление, че той стъпва на пръсти на огромните си плоски перки и притайва дъх в случай, че стане някоя неприятност. Въпреки всичко водораслото продължаваше да стои неподвижно. Окуражен от това излагане на опасност, Осуалд реши, че негов дълг е да спаси колонията от този очевидно опасен враг, който можеше да завари всички неподготвени. Той завъртя смешно задничето си насам-натам така, че задните му перки се забиха здраво в чакъла и се хвърли към водораслото. Препълнен от въодушевление, той пропусна целта си и падна по очи върху чакъла, но все пак успя да хване здраво в уста голяма част от морското водорасло. Изправи се с доволен вид, че с първото захапване е обезвредил напълно неприятеля, а морското водорасло висеше от двете страни на устата му като зелени мустаци. Осуалд разтърси глава от една на друга страна и развя водораслото, а след това се затътри с перките си и се втурна по брега, повлякъл от двете страни на тялото си морското водорасло, като продължаваше от време на време да разтърсва енергично глава, сякаш искаше да се увери, че жертвата му наистина е мъртва. Той си игра така с водораслото в продължение на четвърт час, докато от него останаха само няколко разкъсани парченца. След това Осуалд се хвърли изнемощял върху пясъка и потъна в дълбок сън с парченца морско водорасло, омотани като пояс около коремчето му.

Когато се събуди, Осуалд си спомни, че преди водораслото да бе привлякло вниманието му, всъщност бе тръгнал да търси майка си. Той се повдигна на перки, заблея жаловито и тръгна надолу по брега. Овладян от своята мъка, той внезапно забеляза една чайка, приклекнала наблизо върху чакъла. Осуалд забрави майка си и реши да даде урок на чайката. Изгърби се възмутено и тръгна свирепо към нея, като поклащаше тяло в движения, наподобяващи румба. Чайката наблюдаваше хладно и недружелюбно неговото приближаване с края на окото си. Леко задъхан, Осуалд усукваше тяло по чакъла с мрачна решимост на лицето, а чайката язвително го наблюдаваше. С вид на професионален матадор, изплъзващ се от крайно неопитен бик, Осуалд започна да се мята ту отляво, ту отдясно, като ситнеше с ципестите си лапи. Той повтори своите маневри четири пъти, докато на чайката й дойде до гуша. На петия път тя разпери крила, размаха ги лениво няколко пъти и се зарея да търси някое по-спокойно място надолу по брега.

Когато обектът на неговия гняв изчезна, Осуалд си спомни изведнъж за майка си и отново тръгна да я търси със силно блеене. Насочи се към най-гъстонаселената част на колонията, представляваща безпорядъчна маса от мъжки и женски животни, които се наслаждаваха на следобедната си почивка. Осуалд тръгна направо през тях, като стъпваше напълно безпристрастно върху мъжките и женските, катереше се по гърбовете им, настъпваше опашките им, пъхаше перки в очите им. Зад себе си оставяше разярени възрастни животни, събудени от освежителния им сън от голяма перка с налепени по нея камъчета, която се залепваше по най-безцеремонен начин върху телата им. На едно място Осуалд откри легнала по гръб женска, изложила цицките си на слънчевите лъчи, и реши, че му се е отдал удобен случай да спре и да се нахрани. Едва налапа здраво една от цицките и се приготви да вкуси от живителната влага, женската се събуди и погледна надолу към него. В продължение на секунда тя се взираше с любов към малкото, защото все още се намираше в полусънно състояние, след това внезапно разбра, че това не е нейният син, а някой подъл натрапник, който иска да се насучи безплатно. Тя изсумтя гневно, наведе се напред, пъхна нос под тлъстото му коремче и с бързо движение го подхвърли презглава във въздуха. Осуалд тупна върху заспалия мъжки, който не остана ни най-малко възхитен. Тогава малкото тюленче побягна с всички сили с перките си, за да се отърве от наказанието. С мрачна упоритост продължи да се катери по цели планини от спящи южни тюлени. Накрая, докато преодоляваше една много закръглена женска, той се подхлъзна и падна точно върху заспалия до нея млад мъжки. Мъжкият се изправи, изпръхтя възмутено, наведе се и хвана Осуалд с огромната си уста, преди малкият да е успял да се изплъзне. Хванат за врата, Осуалд висеше във въздуха, без да смее да мръдне, докато мъжкият реши какво да го прави. Накрая той сметна, че един малък урок по плуване няма да навреди на Осуалд и зашляпа към морето, а през това време Осуалд висеше безжизнено от устата му.

Аз често наблюдавах как мъжките дават на малките уроци по плуване. Това беше ужасна гледка, затова ми стана мъчно за Осуалд. Мъжкият застана при самия прибой и започна да тръска Осуалд насам-натам, докато започнах да си мисля, че положително е счупил врата му, след което го хвърли на десетина метра във вълните. След като постоя доста дълго под водата, Осуалд изскочи на повърхността, зацапа отчаяно с перки, заплюва, закашля и загреба към брега. Мъжкият обаче влезе във водата и преди Осуалд да достигне плитчините, отново го сграбчи за врата. Започна да го държи по пет — десет секунди под водата, след това го отпускаше, Осуалд изскачаше като коркова тапа нагоре и поемаше задъхан въздух с широко отворена уста. След три-четири такива потапяния, уплашен и уморен, Осуалд отвори уста, издаде пронизителен вик и направи опит да нападне огромния мъжки. Все едно, че китайски мопс се нахвърли върху слон. Мъжкият чисто и просто повдигна Осуалд във въздуха, раздруса го здравата, хвърли го в морето и повтори цялата процедура от началото. В края на краищата, когато стана съвсем очевидно, че Осуалд е уморен и не може повече да плува, мъжкият го измъкна на плиткото и му даде възможност малко да си отпочине, като продължаваше да го пази, за да не избяга. Когато си отдъхна, отново хвана Осуалд, хвърли го в морето и целият урок отново се повтори. Това продължи половин час и не се знае кога щеше да завърши, ако не се бе появил друг мъжки и не бе започнал кавга с инструктора на Осуалд. Докато двамата се биеха в плитчините, Осуалд успя да офейка по брега колкото му държаха перките — мокър, изпоцапан и напълно наказан.

Както вече казах, тези уроци по плуване можеха да се видят твърде често и беше много мъчително да се наблюдават не само защото съжалявах за изпитвания от малките ужас, но и защото вярвах, че мъжките можеха да се увлекат повече и да удавят някое от тях. Малките, изглежда, имаха здрави тела и духове и понасяха тези дивашки уроци без особени затруднения.

Възрастните прекарваха деветдесет и девет процента от времето си в спане, като само от време навреме младите мъжки и женски си позволяваха да влязат във водата. Затова пък вечер цялата колония се отправяше до един на плуване. Колкото повече слънцето се спускаше към хоризонта, толкова повече колонията биваше обхващана от някакво безпокойство, докато женските тръгваха изгърбени към водата и водният балет започваше. Първоначално в плитчините навлизаха две-три женски и започваха бавно и методично да плуват насам-натам. Мъжкият ги съзерцаваше надменно известно време, после повдигаше огромното си туловище навлизаше в прибоя с рамене напред, също както боксьорите от тежка категория се качват на ринга. Тук той се спираше и оглеждаше гъвкавите снаги на своите жени, а морската пяна се събираше като бяла елизъбетска яка около тлъстия му врат. Неговите жени правеха отчаяни опити да го въвлекат в своята игра, те се премятаха и извиваха във водата пред него и кожухчетата им проблясваха потъмнели от морската вода. Мъжкият неочаквано се потопяваше и представителното му тяло изчезваше под водата с потресаваща бързина и грациозност. Муцуната му с чип нос се появяваше между телата на женските и тогава цялата картина се променяше. Ако преди това движенията на женските бяха бавни и те извиваха спокойно тела на повърхността и под водата, сега темпът на тяхната игра се засилваше, те обкръжаваха тясно мъжкия и той се превръщаше в център на забавленията им. Движенията им ставаха плавни, като че се изливаше масло, те се огъваха над и под него и той заприличваше на масивно майско дърво с тънки, и бързо подвижни ленти от тела на женски южни тюлени, които плуваха и се развяваха около него. Той седеше така със самодоволен вид, извадил над водата масивната си глава и врат, а жените му кръжаха като водовъртеж около него, извиваха се и се хлъзгаха все по-бързо и по-бързо, като се стараеха да привлекат вниманието му. Ненадейно мъжкият се поддаваше на общото настроение, навеждаше глава и захапваше игриво някое от преминаващите край него тела. Това беше сигналът за започване на истинския балет.

Бързите като стрели тела на женските и на мъжкия се преплитаха във водата подобно на блестяща черна плитка и приемаха най-изящни и сложни очертания — като развят на вятъра вимпел. Виждаше се, че докато се премятат във водата и оставят разпенена следа зад себе си, те се хапят един друг с упоителна ласка; тези нежни ухапвания изразяваха любов, обладание и покорност. Нямаше никакво вълнение и южните тюлени ту се хлъзгаха по водата, без да оставят някаква вълничка върху нейната повърхност, ту изскачаха от, глъбините й, обгърнати от бяла пяна. Блестящите им тела се извиваха във въздуха като черни бумеранги, преди да се обърнат и отново да се гмурнат под прав ъгъл във водата, като едва-едва размърдваха нейната гладка повърхност.

Някои от младите и не привързали се още към никого мъжки правеха от време на време опити да се включат в играта на тези семейни групи, но старият мъжки моментално забравяше забавлението. Той се потапяше и обгърнат в пяна се появяваше до младия мъжки, издаваше гърлен рев, зародил се още под водата. Ако младият мъжки се отдръпнеше достатъчно бързо встрани, тогава скокът на стария се оказваше напразен и той падаше обратно във водата с грохот, наподобяващ топовен гърмеж, ехото на който се разнасяше надолу по крайбрежието. После всичко зависеше от това, кой ще дойде пръв на себе си — дали младият след неговия труден скок встрани или старият мъжки след болезненото падане по корем. Ако старият се съвземеше пръв, тогава той хващаше младия за врата и те започваха да се премятат и да се бъхтят във водата, да реват и да се хапят, да вдигат вълни от пяна, докато женските през това време се хлъзгаха край тях и наблюдаваха с интерес хода на битката. Младият мъжки в края на краищата се освобождаваше от жестоките обятия на своя съперник и се гмуркаше под водата, следван по петите от стария. В плуването под водата обаче младият получаваше известно предимство. Понеже не беше толкова едър, той развиваше по-голяма скорост и обикновено успяваше да избяга. Старият мъжки се връщаше надуто при своите жени във водата, заглеждаше се надменно в небето, а те плуваха около него, изваждаха острите си муцунки от водата, целуваха го и го гледаха с огромните си нежни очи, изпълнени с възхищение и любов.

Слънцето по това време залязваше в розови, зелени и златисти тонове и ние се връщахме в лагера, прикляквахме разтреперани от студ край огъня, а постоянно духащият студен нощен вятър донасяше от далечината до ушите ни крясъците на южните тюлени, които ръмжаха, ревяха и пляскаха в черната ледена вода край опустелия морски бряг.

Надутите животни

След като прекарахме десет дни в снимане на южните тюлени, реших, че настъпи време да напуснем тези красиви животни. Налагаше се да продължим по-нататък и да се опитаме да открием морските слонове, преди да са напуснали полуострова и да са се преместили на юг. Ето защо в следващите четири дни пребродихме полуострова надлъж и нашир в търсене на елефантериите. Видяхме най-различни диви животни, но от морските слонове нямаше и следа.

Изобилието на животни, които видях на полуостров Валдес, ме порази и зарадва. Трудно можеше да се повярва, че на няколко мили отвъд провлака се ширеха стотици мили обрасла с храсталаци страна, през която преминахме, без да зърнем нито едно живо същество, докато тук на полуострова кипеше толкова активен живот. Също като че полуостровът и неговият тесен провлак представляваха задънена уличка, в която са се наблъскали всичките диви животни на Чубут, от която не можех да се измъкна и аз. Искаше ми се аржентинското правителство да превърне целия полуостров в резерват, за което той като че бе предопределен от самата природа. Преди всичко тук съществуваше великолепен подбор от фауната на Патагония, концентрирана в неголям район и достъпна за разглеждане. На второ място целият район можеше лесно и ефикасно да се контролира чрез тесния провлак, който го съединяваше с континента; един пропускателен пункт на провлака можеше да упражни щателен контрол върху всички хора, които влизат и излизат от района, и да се следи за всякакъв вид „спортисти“ (каквито съществуват във всички страни на света), забавляващи се, като преследват гуанако с бързи коли или обстрелват мъжките южни тюлени с едри сачми. Полуостровът е разделен на няколко големи овцевъдни естансии, но това според мене не е от особено голямо значение. Вярно, че гуанако и лисицата се преследват и убиват от обитателите на естансиите: гуанако затова, че унищожава пашата и овцете остават гладни, а лисицата затова, че е много едра и може да краде агнета и пилета. Въпреки това по време на нашето посещение тези две животни се срещаха твърде често. Ако овцевъдите се държат разумно, според мен може да се поддържа някакво равновесие между домашните и дивите животни. Обявеше ли се още сега полуостровът за резерват, в последствие, когато Южна Америка се развие още повече (което е неизбежно) и удобните пътища направят този полуостров по-лесно достъпен, тогава той ще привлича много туристи и ще носи значителен доход.

Докато търсехме елефантериите, ние пропътувахме голяма част от полуострова и най-често срещаната птица без съмнение беше мартинета. Това е малка тлъста птица с форма на яребица, голяма колкото банкивска кокошка. Има кафява перушина с богата палитра от есенни тонове, изпъстрена със златисти, жълти и кремави петънца и ресни, образуващи сложна и красива плетеница. На бледокремавата й глава се открояват ярко две черни ивици — едната, идваща от ъгъла на окото до шията, а другата от края на клюна също до шията. Върху главата й расте гребен от тъмни пера, извит като полумесец. Има големи тъмни очи и прилича на безобидна истеричка.

Навсякъде край изровените пътища се виждаха мартинети, събрани на малки групи от пет или десет. Смешно питомни, те заставаха по средата на пътя, наблюдаваха с широко отворени очи приближаването на лендроувъра, поклащаха глави така, че техните глупави качулчета трептяха и се развяваха и хич не им идваше на ум да се дръпнат, докато се принуждавах да намаля хода и да натисна на няколко метра от тях клаксона. Едва сега те изпъваха вратове, навеждаха глави, като че търсеха нещо изгубено и се пъхаха бързо в храстите. Мартинети не обичат да летят и за да ги накарам да сторят това, трябваше да ги преследваме дълго из храстите. Едва когато почувстваха, че сме се приближили твърде много, те се издигаха стремително, изпълнени с отчаяние, към небето. Летяха някак странно и трудно, като птици, които никога не са се учили да използват както трябва крилата си. Размахваха безумно четири-пет пъти крила, след това политаха, докато тлъстите им тела почти докосваха земята, отново размахваха няколко пъти крила като луди и пак се вееха още по-нататък. По време на полета поривът на вятъра в перушината им изтръгваше странни ридаещи нотки, които се извисяваха и снижаваха като звук на флейта, докато те размахваха крила и се рееха във въздуха. Тяхното пристрастие да стоят по средата на пътя според мен се дължеше на факта, че единствено върху гола земя те можеха да майсторят дупки, в които да правят прашните си бани. На много места из червената пръст те бяха изкопали доста дълбоки ямки и човек можеше да види как три-четири от тях чакаха търпеливо своя ред, докато някой член от ятото се търкаляше, риташе с крака в „банята“ и пърхаше с крила, с които хвърляше върху тялото си прах.

Тези мили и малко глупави птици гнездят; разбира се, по земята и според мен те самите, яйцата и малките им съставляват съществена част от храната на хищните бозайници, особено на степните лисици — най-често срещаните в тази област хищници. Това са сиви и изящни зверчета с невероятно тънки и крехки на вид крака. Те като че ходеха на лов денем и нощем, и се срещаха обикновено по двойки. Лисиците пресичаха внезапно пътя пред автомобила, пухкавите им опашки се извиваха зад тях като кълбо сив пушек и когато преминаваха на другата страна, спираха, присядаха на задни крака и дяволито ни поглеждаха.

На едно от местата, където си бяхме устроили лагер, ни посетиха двойка от тези дребни лисици, нещо, което дотогава си бяха позволили само гуанако. Беше около пет часа сутринта и от моето легло под задния мост на лендроувъра наблюдавах как небето позеленяваше преди изгрева. Както обикновено, аз се мъчех да събера кураж да напусна топлинката на одеялата и да запаля огъня, за да приготвя закуската. Изведнъж от заобикалящите ни жълти храсти неочаквано и тихо като привидения се появиха две лисици. Те приближиха предпазливо лагера със заговорническия вид на ученици, решили да оберат чужда овощна градина и спираха често да подушат духащия преди изгрева вятър. За щастие в този момент никой не хъркаше. Мога писмено да заявя, че няма нищо по-ефектно за сплашване на диви животни, отколкото три жени, захъркали в различни тоналности отзад в лендроувъра.

След като обиколиха лагера, без да открият нещо подозрително, те се окуражиха. Лисиците приближиха пепелта на огнището, подушиха го и се разкихаха силно, от което взаимно се изплашиха. Когато се отърсиха от уплахата, те продължиха своето проучване, откриха една празна консервна кутия от сардини и след кратка препирня я облизаха, докато тенекията лъсна. Следващото им откритие беше голямо руло розова тоалетна хартия, един от малкото луксове в нашата екипировка. След като се убедиха, че не е за ядене, те откриха, че ако се удари бързо с лапа, рулото се размотава по най-удивителен начин. В следващите десет минути те танцуваха и се въртяха на тънките си крачета, подмятаха тоалетната хартия насам-натам, от време на време хващаха с уста дълги парчета от нея, подскачаха във въздуха и падаха на земята с увити по вратовете и краката книжни ленти. Те играеха толкова безшумно и толкова грациозно, че изпитвах истинско удоволствие да ги наблюдавам. Подвижните им тела се открояваха ярко на фона на зеленото небе, обсипаните с жълти цветове храсти и розовата тоалетна хартия. Цялата лагерна площадка придоби весел карнавален вид, когато някой от лендроувъра се прозя силно. Лисиците замръзнаха моментално на местата си, като от устата на едната от тях висеше парче хартия. Прозявката се повтори и лисиците изчезнаха така безшумно, както се и появиха, като оставиха след себе си за спомен около четиридесет метра развята на вятъра розова хартия.

Друго животно, което виждахме много често, беше дарвиновото нанду — южноамериканският двойник на африканския щраус. Тези птици са по-дребни от северноаржентинското нанду, имат по-нежни тела и са по-светлосиви на цвят. Те се струпваха обикновено на малки групи от по пет или шест и ние неведнъж ги виждахме как се движат из храсталаците заедно с гуанако. Според мен една от най-красивите гледки, която наблюдавахме на полуострова, беше стадо от шест гуанако с три грациозни светлокафяви малки, тръгнали в бавен тръс през златистите храсти в компанията на четири дарвинови нанду, зад чиито огромни крака ситнеха дванадесет малки, всяко едно покрито с раирана перушина, същински малки тлъсти оси. Докато малките нанду се държаха много мирно и послушно, като ученички, тръгнали по двойки на разходка, малките гуанако буйстваха и немирстваха, припкаха около възрастните и правеха възбудени, рисковани и объркани скокове. Едно от тях подскочи и се блъсна във възрастно гуанако, но получи за наказание такъв силен удар в стомаха, че веднага се усмири и побягна спокойно след майка си.

Ако не се обезпокояват, нанду бягат по много царствен начин. От време на време ние се натъквахме на тях с колата и те моментално изпадаха в паника. Вместо да свърнат в шубраците, те хукваха безредно по пътя с лекотата и грацията на професионални футболисти. Колкото повече ги настигаше лендроувърът, толкова по-бързо бягаха те, привели към земята дългите си шии и вдигнали толкова високо стъпала, че почти докосваха онова, което можеше да се вземе за брада. Аз гоних по този начин едно нанду само на около два метра пред капака на лендроувъра в продължение на половин миля със скорост от четиридесет до петдесет километра в час. В края на краищата, когато ги преследват по този начин, на тях изведнъж им идва на ум, че могат да намерят убежище в храстите. Тогава неочаквано увеличават скоростта си, разперват красиво светлите си крила, отбиват се от пътя с грацията на балерина и изчезват с подскоци в далечината.

Тези нанду подобно на обикновените нанду от север си строят обществени гнезда, т.е. Няколко женски снасят яйцата си в едно и също гнездо. Това гнездо, в което могат да се открият до петдесет яйца, представлява обикновена дупка в земята, оградена със суха трева или няколко клонки. Както и при обикновените нанду, мъжкото дарвиново нанду полага много труд при мътенето на яйцата и отглеждането на малките след тяхното излюпване. Току-що снесените яйца имат ярко полирана повърхност и красив зелен цвят, но обърнатата към слънцето страна скоро избелява, покрива се с бледи зеленикави петна, после става жълтеникава, бледосиня и накрая побелява. Дарвиновото нанду е толкова плодовито, че неговите яйца, а до голяма степен и неговите малки са съществена част от храната на хищниците от полуострова.

Друго обикновено животно, което срещахме често из пътищата, беше пинхе, или косматият броненосец. Ние срещахме космати броненосци и денем, и нощем, но предимно привечер, в лъчите на залязващото слънце, когато притичваха насам-натам по пътя, душеха енергично и наподобяваха странни механични играчки, защото малките им крачка се движеха толкова бързо, че изглеждаха като мъглявина под броните им. Обрасли са с гъсти, дълги и груби бели косми, но не смятам, че те ги предпазват зимно време от студа. Предполагам, че през зимата спят зимен сън, тъй като по замръзналата на около метър дълбочина земя няма абсолютно нищо за ядене. Всички заловени от нас броненосци имаха дебел слой тлъстина под кожата и бледорозовите им и много набръчкани стомахчета бяха винаги препълнени с храна. Основното им ядене се състои от бръмбари, техните ларви, малките и яйцата на гнездящите по земята птици, като мартинета, макар и понякога неочаквано да им се усмихнеше щастието под формата на умряла овца или гуанако. Често се виждаха да тичат непосредствено до прибоя — на самия морски бряг. Тогава ми приличаха на малки, закръглени полковници, вдъхващи животворен озон на плажа в Борнмът, макар и от време на време да разрушаваха илюзията, защото спираха и закусваха леко с някой умрял рак, нещо, което по мои наблюдения, не е правил нито един полковник.

Да се наблюдават всички тези диви животни беше без съмнение прекрасно, но това не ни приближаваше ни най-малко към нашата цел — леговището на морските слонове. Ние обходихме безуспешно голяма част от морския бряг и аз започнах да си мисля, че сме закъснели и че морските слонове вече плуват на юг към Огнена земя и Фолкландските острови. Бях загубил всякаква надежда, когато открихме една елефантерия, за която никой не ни беше казал нищо. Това стана по щастлива случайност. Вървяхме по една доста висока скала, като на всяка четвърт миля спирахме да огледаме дали по разположения под нас бряг няма признаци на живот. Не след дълго заобиколихме малък нос и попаднахме в залив, брегът на който се намираше в подножието на скалата и беше осеян с огромни заоблени камъни. Някои от камъните бяха толкова големи, че от мястото, на което се намирахме, не виждахме нищо зад тях. След като се огледахме наоколо, открихме изровена пътека и се спуснахме по нея до брега, за да разберем какво има там.

Брегът беше покрит с блестящ пъстър чакъл. Всяко отделно камъче беше така излъскано от морето, че просто искреше на лъчите на залязващото слънце. Надолу по брега безразборно се трупаха огромните сиви и бежови камъни, някои от тях с размери на къща. Под въздействието на вятъра и морето някои от тях бяха силно проядени и придобили най-фантастични форми, така че ние с труд се изкачвахме по тях под тежестта на камерите и екипировката. Преминахме известно разстояние по камъните и почувствахме, че сме изгладнели. Избрахме си удобен камък, превърнат от природата в естествена пейка, седнахме и извадихме храната и виното. Чувствах пълна увереност, че на няколко мили наоколо няма и помен от морски слонове, затова бях напълно потиснат и ядосан на себе си, че изгубих толкова много време с южните тюлени.

— Може пък утре да открием нещо — успокояваше ме Джеки и ми подаде сандвич, три четвърти от който се състоеше от полепнала по него патагонска земя.

— Не — отвърнах аз и приех неприязнено тази нейна подкрепа, защото не желаех никой да ме утешава. — Заминали са вече на юг. Имат си малки и са заминали. Ако не бях изгубил толкова много време с тези проклети тюлени, може би щяхме да ги открием.

— Сам си виновен за това — отвърна убедително Джеки. — През цялото време ти казвах, че направи предостатъчно снимки на южните тюлени, но ти все настояваше да останем поне още един ден.

— Зная — отвърнах унило аз, — те са толкова чудесни създания, че просто не можех да се откъсна от тях.

Мари грабна една бутилка с вид на човек, който не губи присъствие на духа, при каквито и да е обстоятелства. Когато тапата излезе с пукот от бутилката, един издължен като яйце голям камък, разположен на около три метра от нас, издаде дълбока и печална въздишка, отвори две огромни, кротки, блестящи, черни като катран очи и спокойно ни погледна.

След като се представи по този начин и ние разбрахме, че това е морски слон, всички останахме учудени, защото първоначално го взехме за нещо друго. Едно бързо, но внимателно оглеждане наоколо ни показа, че всъщност сме се настанили съвсем близо до дванадесет гигантски животни, които си спяха най-спокойно, докато ние като туристи в Маргейт бяхме приближили до тях, седнали и извадили храната си. Те толкова много приличаха на заобикалящите ги огромни камъни, че се замислих покрай колко ли подобни групи бяхме минали, докато се мъчехме да ги открием. След като се нагледах на южни тюлени, очаквах, че колонията на морските слонове ще се окаже по-шумна и оживена, но те лежаха отпуснато на брега и шумяха толкова, колкото група болни от водянка, участващи в турнир по шахмат в турска баня. Закрачихме между огромните хъркащи тела, огледахме ги и открихме, че от дванадесетте животни три са мъжки, шест женски и три поотраснали вече малки. Малките бяха дълги около два метра, а женските — около четири, четири и половина метра. Мъжките бяха истински гиганти. Два от тях достигаха над пет метра и половина, а най-старият към шест и половина метра.

Старият мъжки беше великолепно животно с грамадно, наподобяващо бъчва тяло и огромен месест нос като на страстен пияница. Той лежеше върху блестящия чакъл подобно на колосален къс маджун, от време на време въздишаше дълбоко и носът му затреперваше като желе или пък се събуждаше за малко, за да нахвърля с едната си перка мокър чакъл върху тялото си. Той се отнасяше необикновено спокойно към нашето натрапничество, тъй като го наближихме на около метър, за да го измерим и снимаме. Той само отвори очи, огледа ни със сънен поглед и отново потъна в сън.

Всичко това беше необикновено вълнуващо преживяване. У някои хора може да съществува пламенното желание да зърнат наклонената кула в Пиза, да посетят Венеция или да видят Акропола, преди да умрат. Моето пламенно желание беше да видя жив морски слон в неговата естествена среда и ето сега лежах върху чакъла и дъвчех сандвич само на около метър и половина от него. Той приличаше на баражен балон, напълнен по грешка с тесто. Със сандвич в едната ръка и секундомер в другата, аз следях дишането му, едно от многото удивителни неща у морския слон. Тези животни правят за пет минути около тридесет равномерни вдишвания и издишвания, след което престават да дишат за пет до осем минути. Когато са в морето, това вероятно им е от голяма полза, защото излизат на повърхността, после се потапят и остават дълго под водата, без да е необходимо да излизат и да вдишват отново въздух в дробовете си. Толкова се бях увлякъл, че стоейки редом до това гигантско и фантастично животно, започнах да чета на останалите лекция за морските слонове.

— Те спят необикновено дълбоко. Знаете ли, че някакъв естествоизпитател се качил върху един морски слон и легнал отгоре му, без да го събуди.

Джеки обгърна с поглед колосалното животно пред мен.

— Той може да се е качил върху него, но не и аз — каза тя.

— Женските очевидно достигат полова зрелост едва на двегодишна възраст. Те имат закъсняла имплантация… когато се съешават, задържат спермата в телата си за различни периоди, преди да й дадат възможност да се развие. Ето тези малки са от тазгодишното котило. Това означава, че не са още в състояние да се размножават…

— Котилото от тази година ли? — прекъсна ме учудено Джеки. — Мислех, че са поне на една година.

— Не, аз не бих им дал повече от четири, пет месеца.

— Колко ли са едри тогава при раждане?

— Мисля на половината, колкото са сега.

— Господи! — възкликна съчувствено Джеки. — Представи си само да родиш такова чудо!

— Ето — казах аз, — това показва само, че има и такива, които са по-зле от теб.

Като че в потвърждение на моите думи морският слон въздъхна дълбоко и сърцераздирателно.

— Знаете ли, че червата на един възрастен морски слон могат да достигнат около двеста метра дължина? — попитах аз.

— Не зная — отвърна Джеки — и мисля, че всички ще изядем с по-голям апетит сандвичите си, ако се въздържиш от разкриване тайните на вътрешната анатомия на животните.

— Смятах, че ви интересува.

— Интересно ми е — отвърна Джеки, — но не когато ям. Предпочитам да получавам подобна информация в друго време.

Когато човек привикне с невероятните размери на южните морски слонове, веднага започва да обръща внимание и на други особености. Първото нещо, разбира се, са смешните му задни части. Южният тюлен (всъщност морският лъв) има добре развити задни крайници, така че, когато ходи, той се изправя на четири крака и се движи като куче или котка. Морският слон обаче е същински тюлен, задните му крайници са малки и съвсем безполезни и завършват със смешни перки, наподобяващи празни ръкавици. Морските слонове се придвижват като огъват вълнообразно масивния си гръб и си служат само с предните перки. Този начин на движение е бавен и тромав и на човек просто му става болно да гледа.

Цветът на животните от стадото беше различен. Кожата на стария мъжки имаше красив тъмносив цвят, изпъстрен тук-там със зелено. Младите и женската бяха много по-светлосиви. Малките не бяха голи и с плътни кожи като своите родители, а носеха прекрасни кожухчета в сребристобял цвят, гъсти и плътно прилепнали като плюш. По кожата на възрастните имаше много гънки и бръчки, също като че имаха нужда от питателна храна, за да я загладят, затова пък закръглените и блестящи малки изглеждаха като току-що напомпани с велосипедна помпа и при най-малкото невнимание ще полетят във въздуха.

От гледна точка на операторската работа стадото морски слонове беше труден обект за снимане. Те не искаха нищо друго, освен да спят. Не правеха и никакви движения, като изключим това, че отваряха и затваряха огромните си ноздри при дишане и от време навреме някой от тях загребваше мокър чакъл и го посипваше върху гърба си, но и това се правеше без предварително предупреждение и аз изгубих немалко време, преди да заснема всичко това на лента. Понякога някой от морските слонове се изгърбваше, без да отваря очи, и забиваше нос в чакъла като същински булдозер. Дори когато запечатах всичко това на филмовата лента, все ми се струваше, че морските слонове не са изявили достатъчно добре себе си — липсваше каквото и да е движение, което в края на краищата е един от необходимите елементи на киното. Една от необикновените особености на морските слонове е гъвкавостта на гръбначния им стълб. Независимо от своята маса и дебелина те са способни да се огъват назад като обръч, докато главата опре повдигнатата им опашка. Блъсках си главата как да ги накарам да покажат всичко това, за да го заснема, а не само да лежат безчувствени като пушачи на опиум. Накрая успяхме да постигнем това със стария мъжки чрез много прост начин — хвърляхме с шепи чакъл върху опашката му. След първата шепа чакъл той леко се размърда и въздъхна дълбоко, без при това да отваря очи. Втората шепа го накара да отвори очи и да ни огледа с леко учудване. При третата шепа той вдигна глава, отхвърли назад муцуна, при което тя се нагъна като хармоника, отвори уста и издаде свистящ рев след това отново се повали върху чакъла, като че изнемощял от толкова много усилия и отново заспа.

В края на краищата обаче нашата бомбардировка му подейства на нервите. Всичко това, разбира се, не му причиняваше никаква болка, но непрестанната каменна градушка върху задните му части, когато се мъчеше да заспи, се оказа крайно неприятна. Той неочаквано се разсъни напълно, изправи се, вдигна право във въздуха глава и заприлича на латинската буква „J“, после отвори широко уста и издаде продължителен свистящ рев, необикновен звук, характерен по-скоро за влечуго, отколкото за такъв грамаден бозайник. Той се изправи така четири пъти и когато видя, че това не оказва никакво вредно влияние върху нашия морален дух, постъпи така, както постъпват в тежки минути всички тюлени: избухна в плач. От очите му рукнаха огромни мътни сълзи и се застичаха печално по муцуната му. Той се излегна с цял ръст върху чакъла и започна да се придвижва заднешком към морето подобно на гигантска гъсеница. Изкриви тяло от огромните усилия, които правеше, а мазнината върху гърба му се нагъна на вълни. Най-сетне с последен жаловит рев, целият облян в сълзи, той влезе във водата, връхлитащата вълна се разби в плещите му и го обгърна в бяла пяна. Останалите морски слонове се разтревожиха от изчезването на своя господар, повдигнаха глави и впериха обезпокоените си погледи в нас. След това едно от малките изпадна в паника и заогъва тяло към морето, а по бялата му муцунка непрестанно се стичаха сълзи. Това преля чашата на търпението на останалите животни. Не измина и минута и цялото стадо се втурна към морето като огромни ларви, плъпнали към парче сирене.

Ние прибрахме натъжени съоръженията си и се заизкачвахме по скалата; натъжени, защото току-що приключихме и последната си задача. Това означаваше, че е време да напуснем полуострова с неговите удивителни животни и да се насочим към Буенос Айрес за следващата част от нашата експедиция. Докато крачехме в полумрака по пътеката, ние видяхме за последен път стария мъжки. Той подаде глава от една вълна и ни огледа озадачено с черните си очи. Морският слон изпръхтя, ехото отекна силно в скалите и носът му затрептя. След това, като не сваляше тъжния си поглед от нас, той се потопи бавно в ледените води и изчезна.