Шепнещата земя

Обичаите на страната

Самолетът се придвижи по тъмното летище към пистата за излитане, очертана от двете страни с блеснали като диаманти светлини. Тук самолетът спря и двигателят увеличи броя на оборотите си, докато всяка частица от металното тяло на самолета започна да протестира със зловещо скрибуцане. След това се втурна неочаквано напред. Очертаващите пистата светлини останаха зад нас и изведнъж се оказахме във въздуха. Самолетът се разклати от една на друга страна и започна да се издига все по-високо и по-високо, като леко пийнала лястовичка. След малко Буенос Айрес се разстла в топлата нощ под нас като украсена с многоцветни звезди шахматна дъска. Аз разкопчах предпазния колан, запалих цигара и се отпуснах назад върху седалката, бликащ от добродушие след изобилно изпитото на прощаване бренди. Най-сетне пътувах за мястото, което от много отдавна имах желание да посетя, към мястото с вълшебното име Жужуй.

След връщането ни от юг започнаха да се проявяват последствията от автомобилната катастрофа, която преживяхме наскоро след пристигането си в Аржентина (при която пострада единствено Джеки). Ужасните разтърсвания по пътищата на Патагония и суровите условия, при които бяхме принудени да живеем, причиниха на Джеки непоносимо главоболие. Стана ясно, че тя няма да може да продължи пътешествието и ние решихме да я изпратим обратно в Англия. Тя замина, а ние със Софи останахме да довършим докрай пътешествието.

И така Софи остана в нашата малка вила да се грижи за животните, с които беше претъпкана градината, а аз се отправих за Жужуй да се опитам да попълня сбирката.

Самолетът бръмчеше монотонно в нощта, а аз дремех в креслото и се мъчех да си припомня крайно оскъдните си знания за Жужуй, северозападна провинция на Аржентина, граничеща от едната си страна с Боливия, а от другата с Чили. Това място е интересно по много причини, но главно поради това, че има тропически климат и погледнато на карта, наподобява вмъкнат в Аржентина език. От едната страна се издигат планините на Боливия, а от другата се простира сухата провинция Салта, между които е разположена сочната тропическа област на Жужуй, която не може да се сравни с нищо в Парагвай или Южна Бразилия. Знаех, че тук мога да намеря онези възхитителни тропически животни, населяващи само подстъпите към пампата, заради които всъщност и тръгнах. Заспах дълбоко с мисълта за тези великолепни животни. Тъкмо сънувах, че хващам с ласо страшно злобен ягуар, стюардът ме раздруса за рамото и се събудих. Очевидно бяхме пристигнали в някое забравено от Бога място и всички пътници трябваше да слязат, докато заредят наново самолета с гориво. Самолетът никога не е бил мое любимо превозно средство (с изключение на много малките самолети, в които действително се изпитва чувството, че се лети) и настроението ми не се подобри ни най-малко, когато ме извадиха в два часа след полунощ от дрямката, в която изпаднах след изпитото бренди, за да ме накарат насила да се шляя из някой малък бар, не предлагащ нищо по-съблазнително от изстинало кафе. Веднага след като ни разрешиха да се качим отново в самолета, аз се разположих в моето кресло и се опитах да заспя.

Почти в същия миг се събудих от спусналата се върху рамото ми ръка, която ми се стори не по-лека от десетина тона. Успях да се освободя с труд от нея, преди да ми е счупила някоя кост, и вперих поглед в нейния собственик. Оказа се трудна работа, тъй като салонът на самолета се осветяваше от малки лампички, наподобяващи болни от злокачествена анемия светулки. Успях само да видя, че съседното място (до преди малко гостоприемно празно) бе просто залято — друга по-подходяща дума не мога да намеря — от жена с колосални размери. Различните части на нейната анатомия, които не се побираха в креслото й, тя великодушно бе позволила да се прелеят в моето.

— Buenos noches14 — поздрави приветливо тя, като излъчваше в равни количества пот и парфюм.

— Buenos noches — смотолевих аз, затворих бързо очи и се свих в останалото свободно пространство на моето кресло, за да прекратя разговора.

За щастие след тази обмяна на любезности моята спътничка започна да се приготвя за спане с такова сумтене, въртене и дълбоки тръпнещи въздишки, че всичко това смътно ми напомни за морските слонове. След малко започна да потреперва и да мънка насън, после се раздаде продължително и интересно хъркане, което звучеше така, като че някой търкаляше равномерно малки картофчета по покрив от вълниста ламарина. Този звук ми подейства по-скоро приспивателно, отколкото дразнещо, и самият аз успях да заспя.

Когато се събудих, беше вече светло и започнах да разглеждам тайно своята още спяща спътничка. Както вече споменах, тя бе великолепна жена въпреки своите сто и тридесет килограма. Облякла пищното си тяло в жълто-зелена копринена рокля, тя носеше червени обувки, събути и оставени малко встрани от краката й. Черните й блестящи коси бяха направени на малки букли по цялата й глава, като всичко това се увенчаваше от сламена шапка, върху която като че бяха окачени половината от плодовете и зеленчуците на Аржентина. Това взимащо дъха селскостопанско достижение се бе смъкнало през нощта и сега стоеше килнато върху едното око, като й придаваше малко безочлив вид. Имаше закръглено лице с трапчинки, отделено от мощната й гръд посредством огромна тлъста гуша. Забелязах, че е скръстила скромно ръце в скута си. Макар зачервени и загрубели от работа, те бяха малки и красиви като ръцете на повечето пълни хора. Докато я наблюдавах, тя потръпна, въздъхна дълбоко, отвори големи, теменужено тъмни очи и се огледа безизразно като събуждащо се пеленаче. След това спря вниманието си върху мене и по закръгленото й лице се разля закачлива усмивка.

— Buenos dias, senor15 — поздрави тя и кимна към мен с глава.

— Buenos dias, senora — отвърнах аз и кимнах унило с глава.

Тя измъкна някъде изпод креслото ръчна чанта, голяма колкото малко куфарче, и се зае да оправя щетите, нанесени от нощния сън върху лицето й. Доколкото можех да видя, те се оказаха съвсем малко, тъй като кожата на лицето й беше гладка като венчелистче на магнолия. Удовлетворена от това, че няма да подведе своя пол, тя сложи чантата настрани, намести се по-удобно в креслото и обърна към мен блестящите си добри очи. Залостен в креслото, за мене нямаше никаква възможност за бягство.

— За къде пътувате, сеньор? — попита тя.

— За Жужуй — отвърнах аз.

— О, Жужуй! — възкликна тя, отвори широко тъмните си очи и повдигна вежди, сякаш Жужуй беше най-интересното и най-желаното място в света.

— Немец ли сте? — попита тя.

— Не, англичанин.

— О, англичанин! — произнесе удивена и възхитена тя, като че да бъдеш англичанин е нещо действително особено.

Почувствах, че е настъпило време да взема по-активно участие в разговора.

— Въобще не говоря испански — поясних аз, — само много мъничко.

— Но вие говорите прекрасно! — отвърна тя и ме тупна леко по коляното, а после поясни мисълта си. — Аз ще говоря бавно, за да можете да разбирате.

Въздъхнах и се предадох в ръцете на съдбата; не ми оставаше нищо друго, освен да скоча долу през прозорчето отляво. След като реши, че моите познания по испански език са ограничени, тя дойде до извода, че ще я разбера по-добре, ако говори със силен глас, ето защо сега всички пътници в самолета слушаха как се посвещаваме един друг в тайните си. Оказа се, че името й е Роза Лилипампила и отива на гости на своя женен син в Салта. Не го била виждала от три години и срещата обещавала да бъде много трогателна. При това пътуваше за първи път със самолет и се радваше като дете. От време на време тя прекъсваше своя разговор с пронизителни писъци (които караха по-нервните пътници да подскачат), навеждаше се над мен, обливаше ме с парфюма и гърдите си, за да зърне някоя от преминаващите под нас забележителности. Няколко пъти й предложих да си сменим местата, но тя не искаше и да чуе за това. Когато стюардът поднесе сутрешната чашка кафе, тя започна да тършува из чантата си, за да го плати, а когато й обясниха, че е безплатно, така се зарадва, като че щедрата авиокомпания не й предлагаше доста мръсна картонена чашка с мътна течност, а цяла бутилка шампанско. След малко светнаха червените светлини — знак, че отново кацаме за гориво в някое затънтено място — и аз й помогнах да се справи с предпазния колан и да го затегне около огромната си талия. Това се оказа трудна задача и нейните весели викове при общите ни усилия огласиха целия самолет.

— Виждате ли — каза тя, като се задъхваше между изблиците от смях, — когато родите шест деца и имате добър апетит, губите напълно контрол върху размерите на тялото си.

Най-сетне, тъкмо когато самолетът докосваше земята, успяхме да затегнем предпазния колан около талията й.

Ние се измъкнахме навън вдървени, с изпомачкани дрехи и аз видях, че моята приятелка пристъпва с грацията и лекотата на облак. Тя очевидно реши, че аз съм нейно завоевание през това пътуване, ето защо учтиво и със старомоден жест аз й предложих ръката си и тя ме хвана с кокетна усмивка. Хванати един за друг като влюбена двойка, ние се отправихме към неизбежното малко кафене и тоалетните, които украсяваха летището. Тук тя ме потупа леко по ръката, каза, че няма да се бави дълго и заплува към вратата с надпис: „Senoras“, през която се провря с мъка.

Докато тя общуваше с природата, аз се възползвах от случая да огледам един израснал край кафенето голям храст. Той имаше размери на средна хортензия и въпреки това по клонките и между листата му (дори при бегъл поглед) открих петнадесет различни вида насекоми и пет вида паяци. Беше ясно, че приближавахме тропическата област. След това забелязах една много стара моя приятелка — богомолката; кацнала върху един лист, тя се люлееше от една на друга страна и се оглеждаше със светлите си зли очи. Аз я свалих от листа и я оставих да се изкачи горделиво по ръката ми. Точно в този момент моята приятелка се върна. Когато зърна малкото същество, тя издаде такъв вик, който с помощта на попътния вятър можеше да се чуе дори в Буенос Айрес, но за мое учудване той не изразяваше ужас, а възторг от приятна среща.

— О, дяволски кон! — извика възбудено тя. — Когато бях дете, често си играехме с него.

Това ме заинтересува, защото като малък и аз често играех в Гърция с богомолката, а местните хора също я наричаха дяволски кон. Ние си играхме десетина минути с насекомото, карахме го да тича нагоре-надолу по ръцете ни и се смяхме толкова много, че останалите пътници очевидно помислиха, че не сме с всичкия си. Накрая оставихме богомолката обратно в храста и отидохме да пием кафе, но точно в този миг пристигна един служител и като размахваше извинително ръце, съобщи, че полетът се отлагал с два часа. Струпалите се пътници започнаха да се възмущават. Служителят обаче добави, че автобус на авиокомпанията ще ни закара до града и там в хотела авиокомпанията ни кани да консумираме, каквото си пожелаем, за нейна сметка. Моята приятелка изпадна във възторг. Каква щедрост! Каква любезност! Аз й помогнах да се качи в автобуса, после се понесохме с грохот по прашния път към града и спряхме пред чудноват хотел с викторианска фасада.

Вътрешността на хотела бе толкова пищна, че моята приятелка остана напълно зашеметена. Вътре се издигаха огромни кафяви колони от изкуствен мрамор, имаше множество саксии с жалки на вид палми, тълпи келнери, които приличаха на прекарващи годишния си отпуск посланици, и своеобразна мозайка от малки масички, пръснати като че до самия хоризонт. Моята приятелка се държеше здраво за ръката ми, докато я водех към една от масичките, около която седнахме. Цялото това великолепие, като че я лиши от способността да говори. Като се запъвах непрестанно, аз поръчах царско меню на един от „посланиците“ (който, изглежда, не се бе бръснал още от времето, когато за последен път е изпълнявал своите служебни задължения) и се настаних удобно, за да му се насладя. Много скоро под влияние на петте големи чаши кафе с каймак, чиния топли медиалунас16 с масло, последвани от шест парчета крем пита и около двеста и петдесет грама грозде, моята приятелка престана да се отнася с благоговение към заведението и дори поръча на един от „посланиците“ да й донесе празна чинийка за семенцата от гроздето.

След това, преситени от безплатна храна, ние се отправихме към автобуса. Шофьорът седеше на калника и мрачно човъркаше зъбите си с клечка кибрит. Попитахме го дали е време да се връщаме на аерогарата. Той ни огледа с явно отвращение.

— Media hora17 — отвърна шофьорът и се върна към дупката на кътния си зъб, в която вероятно се надяваше да открие богати залежи полезни изкопаеми, та дори и уран.

За да убием времето, двамата с моята приятелка тръгнахме да се разходим из града. Тя се зарадва на отдалата й се възможност да играе ролята на разводач на истински чужденец, като ми показа и обясни абсолютно всичко. „Това е магазин за обувки… виждате ли, на витрината има обувки“ — и аз разбрах без нито капка съмнение, че това наистина е магазин за обувки. „А това е градина, в която растат цветя. Онова там, завързаното за дървото животно, е магаре. О, а това тук е аптека, откъдето купувате лекарства, когато не се чувствате добре.“ Без да обръща внимание на пешеходците, които се мъчеха да си проправят път по тротоара, тя стоеше упорито пред витрината на аптеката и изобразяваше толкова живописно страданията на хората, че очаквах всеки миг някой да повика линейка (ако градът, разбира се, можеше да се похвали с такава придобивка). Общо взето, нашата разходка се оказа твърде успешна и аз изпитах съжаление, че трябва да се връщаме при автобуса и да отпътуваме за аерогарата.

В самолета отново се изправих пред херкулесовата задача да привържа моята приятелка за креслото, а след излитането да я развържа, но това беше последната отсечка от нашето пътуване. Местността, над която летяхме до сега беше истинска пампа, тук-там с групи от ниски хълмчета и пейзажът от самолета изглеждаше плосък и неизразителен. Сега срещахме все повече хълмове, при това все по-високи и по-високи, обрасли с храсти и гигантски кактуси, наподобяващи грамадни сюрреалистични свещници. А след това се появиха въздушните ями.

Първата се оказа доста дълбока и докато самолетът пропадаше, имах чувството, че стомахът ми е останал поне на тридесетина метра над главата ми. Моята приятелка, която по това време беше по средата на някаква заплетена и напълно непонятна история за някакъв неин далечен братовчед, отвори широко уста и издаде такъв пронизителен вик, че всички в самолета изтръпнаха. След това за мое облекчение тя се заля във весел смях.

— Какво беше това? — попита ме тя.

При моите ограничени познания по испански език аз направих всичко възможно да й обясня тайните на въздушните ями и в общи линии успях да се справя със задачата. Тя загуби всякакъв интерес към случката с нейния братовчед и започна да очаква с нетърпение нова въздушна яма, за да може напълно да й се наслади, тъй като, както обясни тя, не била подготвена за първата. Скоро тя бе възнаградена с превъзходна яма, която посрещна с възторжен вик и взрив от доволен смях. Тя се държеше като дете, качено на влакче в панаир, което прави стремглави спускания и изкачвания, и смяташе всичко това за особена заслуга на авиокомпанията, предназначена за нейно лично развлечение подобно на поднесената ни храна. Забелязах, че останалите пътници не изпитваха такова удоволствие от въздушните ями и поглеждаха сърдито към моята закръглена приятелка с лица, които с всяка измината минута ставаха все по-зелени и по-зелени. Сега ние летяхме над все по-високи възвишения и самолетът пропадаше и се вдигаше като останал без управление асансьор. Седналият от другата страна на пътеката мъж позеленя така, както според мен не може да позеленява лицето, на който и да е човек. Моята приятелка също забеляза това и се изпълни със състрадание. Тя се наведе през пътеката.

— Лошо ли ви е, сеньор? — попита тя.

Той кимна мълчаливо с глава.

— О, бедният! — промълви тя, зарови из чантата си, после измъкна огромен плик с много лепкави ароматични бонбони и му го подаде.

— Много помагат при прилошаване — обясни тя. — Вземете си едничко.

Бедният човечец хвърли поглед към ужасно втвърдената маса в книжния плик и заклати енергично глава. Моята приятелка сви рамене, погледна го жалостиво и напъха три бонбона в уста. Докато ги смучеше енергично и шумно, тя внезапно забеляза нещо, което дотогава се беше изплъзнало от острия й поглед — кафявата книжна торбичка, пъхната в джобчето на гърба на седалката пред нея. Тя я измъкна и надникна вътре, като очевидно очакваше да открие друг щедър подарък, скрит там от любезната авиокомпания. След това обърна озадачения си поглед към мен.

— За какво е това? — попита тя с развълнуван глас.

Обясних за какво служи книжната торбичка. Тя я повдигна и набързо я огледа.

— Всичко хубаво — промълви най-сетне тя, — но ако ми прилошее, тогава ще ми потрябва нещо много по-голямо от това.

Седналият през пътеката мъж хвърли поглед към обемистите й форми и кафявата книжна торбичка, и нейните думи нарисуваха във въображението му такава картина, която той не можа да понесе, защото се обърна бързо към своята торбичка и зарови лицев нея.

Когато в края на краищата самолетът кацна, всички пътници, с изключение на нас двамата с моята приятелка, се измъкнаха от него така, като че бяха преживели свиреп ураган. Във фоайето на аерогарата я очакваше нейният син — човек с приятно лице и напълно идентичен по форми със своята майка. Те издадоха пронизителни крясъци, понесоха се с вълнообразни движения един към друг и се прегърнаха така, че при сблъсъка тлъстите им тела се разтърсиха енергично. Когато привършиха прегръдката и бях представен, те ме обсипаха с благодарности за оказаните от мен грижи към моята спътничка. Шофьорът, който трябваше да дойде да ме посрещне, не се виждаше никъде и тогава цялото семейство Лилипампила (син, съпруга, три деца и бабата) хукна като глутница лисици из аерогарата, докато не го откриха. После ме отведоха до колата, прегърнаха ме, поканиха ме на всяка цена да ги посетя, докато съм в Салта, и стояха като солидна тлъста, усмихваща се и ръкомахаща фасада, докато колата ме откарваше към Калилегуа, където щях да отседна. Аржентинската любезност е съкрушителна. След като цялото семейство Лилипампила ме прегърна поред, почувствах как ме заболяха всички кости на тялото. Почерпих шофьора с цигара, аз самият запалих една, облегнах се назад и затворих очи. Чувствах, че съм заслужил напълно няколко минути почивка.

Жужуй

В Калилегуа се произвежда предимно захар, макар и да се отглеждат известно количество тропически плодове за пазара на Буенос Айрес. Местността е плоска равнина, заградена в полукръг от планини, обрасли с гъста, тропическа гора. Изглеждаше ми доста странно как така изведнъж попаднах сред такава буйна растителност. След като напуснахме аерогарата, цял час пътувахме из суха местност с полуизядени от ерозията хълмове, изпечена от слънцето и обрасла с храсталаци. Осеяна тук-там от пияни дървета с техните огромни подути стволове и кори, гъсто осеяни с бодли като таралежи. От време на време виждахме огромни, устремени към небето кактуси, високи около шест метра, украсени със странни, извити клони. Те също бяха покрити с бодли и изглеждаха неприветливи. След това направихме два завоя и от хълма се спуснахме в долината Калилегуа.

Точно тук растителността се промени толкова рязко, та чак ме заболяха очите. Започна ярката зеленина на тропиците в толкова много нюанси и с такава свежест, че в сравнение с нея зеленината на английския пейзаж изглежда сива. После, като че в потвърждение на това, че се намирах отново в тропиците, малко ято дългоопашати папагалчета прелетя с пърхане и цвъртене през пътя. Скоро след това преминахме край група индианци, облечени в раздърпани ризи и панталони, с огромни сламени шапки на главите. Те бяха ниски и тантурести, с монголоидни черти и необикновени, с цвят на трънка очи, излъчващи младежка свежест, което личеше в израза им. Огледаха ни равнодушно. След като живях толкова дълго между европейци, сред равнините на пампата и в Патагония, индианците, дългоопашатите папагали и яркият пейзаж, през който пътувахме, ме удариха като силно вино в главата.

Не след дълго колата намали своя ход и се отби от главния път по някакъв разровен друм, ограден от двете страни от гъсто израснал гигантски бамбук. Някои от стволовете, дебели колкото бедрото на човек, бяха бледо-восъчни, изпъстрени със зелено като шарките на тигрова кожа. Тези огромни бамбуци се привеждаха грациозно над пътя и преплитаха потрепващите си зелени листа толкова гъсто над главите ни, че отдолу цареше мрак като в нефа на някоя катедрала. Между гигантските стъбла мъждукаше и проблясваше слънчевата светлина, а през шума на двигателя до ушите ми достигаше странният стон и скрибуцането на разклащания от вятъра бамбук. След малко пристигнахме до една вила, полускрита в избуяли цветя и пълзящи растения. Тук колата спря. Излезе да ме посрещне Джоан Лет, която заедно със своя съпруг Чарлз ме покани в Калилегуа. Тя ме въведе вътре и ми поднесе чашка отдавна жадуван чай. След малко, когато Чарлз се върна от работа, седнахме на балкона и в спускащия се като индиго мрак започнахме да обсъждаме моя план за действие.

От натрупания в най-различни части на света опит зная, че когато попадна в някоя сравнително добре населена местност, мога без особени затруднения да се снабдя с повечето от обикновените за нея животни, тъй като местните хора ги отглеждат по домовете си, докато пораснат достатъчно, за да ги използват за прехрана. Така че първата ми работа е да обиколя всяка ферма и всяко село в околностите и да закупя каквото мога. След това преглеждам сбирката и правя опити да я попълня (обикновено с редки животни) със собствени сили. Аз изложих тези съображения на Чарлз под мелодичния звън на леда в чашите с джин и тоник, но за мой ужас той не се съгласи с мене. Според него индианците от Калилегуа не отглеждали по домовете си никакви животни, с изключение на обикновените котки, кучета и кокошки. Въпреки това обеща още на следния ден да помоли един от своите по-образовани помощници да разпита из селото и ми съобщи резултатите. Легнах си поободрен от джина, но в мрачно настроение. Дали не сбърках, че дойдох тук? Дори тихите песни на щурците в градината и огромните трепкащи звезди, които ми напомняха, че отново съм в тропиците, не успяха да подобрят настроението ми.

На следната сутрин обаче всичко изглеждаше по-оптимистично. След закуска отидох в градината и се загледах в рояк златисти, сини и сребристи пеперуди, накацали върху червените цветове на един храст. Пристигна Луна. Чух го как пее с прекрасния си теноров глас още докато се движеше по бамбуковата алея. Когато стигна до вратата, той спря да пее и плесна с ръце по възприетия в Южна Америка начин, с което се известява за пристигането на посетител във всяка къща. Отвори вратата и пристъпи до мен при храста с пеперудите. Той беше дребен човек, висок около метър и шестдесет сантиметра и слаб като четиринадесетгодишен юноша. Имаше красиво лице с не много резки черти, огромни черни очи и катранена, ниско остригана коса. Той протегна ръка, нежна като крилата на заобикалящите ни пеперуди.

— Сеньор Даръл? — попита той.

— Да — отвърнах аз и стиснах внимателно ръката му, понеже се страхувах, че ще се счупи в китката.

— Аз съм Луна — каза той, като че това обяснение беше напълно достатъчно.

— Сеньор Лет ли ви изпраща? — попитах аз.

— Si, si — отвърна той и се усмихна крайно чаровно.

Ние стояхме и наблюдавахме пеперудите, които кръжаха около червените цветове, а аз си блъсках ума да намеря необходимите ми изрази на испански.

— Que Undo! — каза Луна и посочи пеперудите. Que bichos mas lindos18!

— Si — свърнах аз.

Ние отново млъкнахме и се усмихвахме дружелюбно един на друг.

— Говорите ли английски? — попитах с надежда аз.

— Много малко — отвърна Луна, разпери ръце и се усмихна кротко, като че съжаляваше за този ужасен пропуск в своето образование.

Неговите познания по моя език очевидно не превишаваха моите по неговия език. Двамата разбирахме твърде сложни фрази на другия език, но и двамата не бяхме в състояние да направим повече, освен да свържем няколко съществителни с глагол, без при това да спазваме каквито и да е граматически правила.

— Вие… аз… отиваме Хелмут — предложи изведнъж Луна и махна с тънката си ръка.

Съгласих се, като се мъчех да отгатна какво е Хелмут. Думата беше нова за мене и можеше да означава каквото и да е: от нов вид реактивен двигател до най-долнопробното нощно заведение. Каквото и да се окажеше, искаше ми се да го опитам, особено ако се окажеше нощно заведение. Тръгнахме по мелодично скърцащата, стържеща, стенеща и шумяща бамбукова алея и стигнахме до огромна поляна, тук-там с гигантски палми със стволове, обвити от паразитни растения и орхидеи. Закрачихме край палмите към дълга, ниска постройка от червени тухли, а около нас пърхаха и жужаха колибри. Те проблясваха и преливаха във всички най-нежни нюанси на цветовете, които могат да се видят само върху сапунено мехурче. Луна ме преведе през закритата с марля врата в голяма и хладна столова. Там, седнал сам на края на огромна маса, закусваше около тридесетгодишен мъж с коса с цвят на небетшекер, живи сини очи и зачервено смешно лице с груба кожа. Той вдигна глава, когато влязохме, и ни възнагради с широка дяволита усмивка.

— Хелмут — произнесе Луна и посочи човека, като че току-що беше направил някой необикновено сложен фокус. Хелмут се надигна от масата, протегна голяма, покрита с лунички ръка.

— Здравейте — поздрави той и почти смачка ръката ми в своята. — Аз съм Хелмут. Сядайте и закусвайте.

Обясних, че вече съм закусвал. Хелмут продължи да се храни и разговаряше с пълна уста с мен, а Луна седна от другата страна на масата, отпусна се безжизнено на един стол и си затананика тихичко.

— Чарлз ми каза, че се интересувате от животни, а? — запита Хелмут. — Тук малко се интересуваме от животни. Животни, разбира се, има горе из хълмовете, но не зная какво бихте намерили из селото. Струва ми се, че няма да е много. Все пак, като се нахраня, ще отидем да видим, а?

Когато Хелмут се убеди с огорчение, че върху масата не остана нищо за ядене, той ни изблъска двамата с Луна към големия автомобил, натика ни вътре и тръгнахме към селото по прашния, изровен от коловози път, който при първия дъжд щеше да се изпълни с лепкава кал.

Селото се състоеше от малки колиби със стени, изградени от неравни изрезки, събрани от дъскорезницата и боядисани с вар. Всяка колиба се издигаше сред своя градинка, оградена с бамбукова ограда. Някои от тези градинки бяха пълни с необикновено разнообразни предмети, като стари консервни кутии, котли и счупени бурета, всички обрасли с цветя. Широки, пълни с мръсна вода канавки отделяха тези „градинки“ от пътя. Пред всяка врата, над канавката, бе прехвърлено малко разнебитено мостче, направено от грубо заковани клони. Хелмут спря пред едно от тези малки съоръжения. Той надникна с надежда в малката градинка над гъсто израсналите нарови дървета, осеяни с червени цветове.

— Струва ми се, че онзи ден зърнах тук голям папагал — обясни той.

Ние слязохме от автомобила и преминахме по разклатеното мостче към бамбуковата врата. Тук плеснахме с ръце и търпеливо зачакахме. Не след дълго от малката колиба изскочи рояк шоколадовокафяви дечурлига, всички облечени в чисти, но раздърпани дрешки. Те се подредиха в редица като отбраняващо се военно поделение, до едно засмукали палци, и започнаха да ни оглеждат с черните си очи. След тях се показа майка им, ниска и доста красива индианка, със срамежлива усмивка на лицето.

— Заповядайте, сеньори, заповядайте — покани ни тя и ни махна с ръка да влезем в градинката.

Прекрачихме прага на вратата и докато Луна приклекна и започна да разговаря тихо с очарованите деца, излъчващият доброжелателство и самостоятелност Хелмут се обърна с усмивка към жената.

— Този сеньор — каза той и ме сграбчи така здраво за рамото, като че се страхуваше да не избягам, — този сеньор иска бичос, живи бичос, а? Когато онзи ден минавах край вашата къща, видях, че имате папагал, обикновен и много грозен папагал, който ни най-малко не се съмнявам, че сеньорът няма да хареса. Все пак задължен съм да му го покажа, колкото и да не струва нищо.

Жената се наежи.

— Папагалът е красив — отвърна тя остро й възмутено, — много красив папагал, а на всичкото отгоре е и много рядък.

— Глупости — отвърна твърдо Хелмут. — Виждал съм много такива на пазара в Жужуй и те са толкова обикновени, че просто ги раздаваха даром. Този без съмнение е като тях.

— Сеньорът има грешка — отвърна жената, — това е най-необикновена птица, много красива и много питомна.

— Не смятам, че е красива — каза Хелмут и добави важно: — Това че е питомна, няма никакво значение за сеньора. Ако ще да е питомна, ако ще да е дива като пума.

Почувствах, че е време и аз да се намеся в спора.

— Слушай… Хелмут — започнах неуверено аз.

— Да? — отвърна той, обърна се и ме погледна със сините си очи, в които проблясваха войнствени пламъчета.

— Не ми се иска да се намесвам, но не е ли по-добре първо да видим птицата, а после да се пазарим? Искам да кажа, че може да се окаже много обикновена или пък много рядка.

— Да — отвърна Хелмут, поразен от необикновената идея — да, хайде да видим птицата.

Той се обърна и погледна жената.

— Къде е тази ваша жалка птица? — попита той.

Жената посочи мълчаливо над лявото ми рамо и когато се обърнах, видях, че папагалът е кацнал върху зелените листа на нара на около метър от мене и наблюдаваше с интерес нашата сделка. В мига, в който го зърнах, разбрах, че трябва да го взема, защото беше рядкост: червеночела тукуманска амазона. Казано по-просто, необикновена птица за всяка европейска сбирка. За амазона папагалът беше малък, затова пък имаше красива тревистозелена перушина, тук-там обагрена в жълто; около тъмните си очи имаше чисто бели кръгове, а челото бе обагрено в аленочервено. На краката, там, където свършваше перушината, като че носеше оранжеви жартиери. Гледах го с поглед, изпълнен с копнеж. След това, като се помъчих да си придам безстрастно изражение, аз се обърнах към Хелмут и свих с присторено безразличие рамене. Сигурен съм, че това не измами ни най-малко собственичката на папагала.

— Това е рядък папагал — казах аз, като се мъчех да придам на гласа си звучене на нетърпимост и отвращение от папагала. — Трябва да го взема.

— Виждате ли? — каза Хелмут и отново премина в настъпление — сеньорът казва, че птицата е много обикновена, той има вече шест такива в Буенос Айрес.

Жената ни погледна с голямо недоверие. Опитах се да си придам вид, че наистина притежавам шест червеночели амазони и всъщност не съм чак толкова заинтересован да се снабдя с още един. Жената се колебаеше, след което изигра най-силния си коз.

— Този папагал обаче знае да говори — заяви тържествено тя.

— На сеньора му е безразлично дали може да говори или не — парира бързо нейния натиск Хелмут. Ние всички пристъпихме към птицата и се събрахме в кръг около клончето, на което беше кацнала. Папагалът ни наблюдаваше безучастно.

— Бланко… Бланко — загука жената. — Como tevas19, Бланко?

— Даваме ви тридесет песо за него — предложи Хелмут.

— Двеста — отряза го жената, — за папагал, който може да говори, двеста песо са нищо.

— Глупости! — възмути се Хелмут. — А откъде да знаем, че говори? Досега не е казал нищо.

— Бланко… Бланко — викаше като вбесена жената, — кажи нещо на мама… говори, Бланко!

Бланко ни гледаше замислено.

— Петдесет песо и това са страшно много пари за птица, която при това не може и да говори — каза Хелмут.

— Madre de Dios20! Та той по цял ден дърдори едва не през сълзи промълви жената. — Говори чудесни неща… това е най-добрият папагал от всички, които съм слушала досега.

— Петдесет песо, вземате ли ги или не — произнесе решително Хелмут.

— Бланко, Бланко, говори — стенеше жената, кажи нещо на сеньорите… моля те!

Папагалът разтърси зелената си перушина и тя зашумя като коприна, наклони глава на една страна и проговори.

— Hijo de puta21 — произнесе ясно и бавно той.

Жената застина на едно място с отворена уста и не можеше да повярва във вероломството на своя любимец. Хелмут въздъхна дълбоко като човек, който знае, че битката е спечелена, и се обърна бавно и с явно злорадство към нещастната жена.

— Така значи! — изсъска той като злодей от мелодрама. — Така значи! Това ли според вас е говорещ папагал, а?

— Но, сеньор… — започна тихо жената.

— Достатъчно! — сряза я набързо Хелмут. — Чухме вече достатъчно много. При вас пристига чужденец, за да ви помогне, като ви предлага пари (от които имате нужда) за една не струваща нищо птица. А как постъпвате вие? Опитвате се да го измамите, като му казвате, че вашата птица говори, за да го принудите да плати повече.

— Но той наистина говори — запротестира плахо жената.

— Да, но какво говори? — съскаше Хелмут. Той млъкна, изпъна снага, пое дълбоко въздух и изкряска: — Той каза на този добродушен и любезен сеньор, че е копеле.

Жената наведе глава и започна да човърка из прахта с пръстите на босите си крака. Тя беше победена и разбираше това.

— Сега, когато сеньорът знае на какви отвратителни неща сте научили тази птица, мисля, че ще се откаже от нея — продължи Хелмут. — Мисля, че сега няма да иска да ви предложи дори и петдесет песо за птица, която обиди не само него, но и неговата майка.

Жената ме стрелна с поглед и отново се загледа в пръстите на краката си. Хелмут се обърна към мен.

— Тя е в ръцете ни — произнесе той с умоляващ тон в гласа, — остава само да се опитате да си придадете обиден вид.

— Да, обиден съм — отвърнах аз и се опитах да изглеждам оскърбен, като едва се сдържах да не прихна да се смея. — Всъщност сред многото обиди, които съм получавал, такава никога не е имало.

— Отлично се справяте — каза Хелмут и протегна ръце, като че ме молеше да смекча гнева си. — А сега поотстъпете малко.

Опитах се да изглеждам суров, но готов за прошка като някой от изписаните по иконите светци.

— Добре — отвърнах неохотно аз, — но за последен път. Нали каза за петдесет?

— Да — отвърна Хелмут и докато вадех портфейла си, той отново се обърна към жената. — Сеньорът е олицетворение на самата доброта, затова ви прощава оскърблението. Той ще ви плати петдесетте песо, които така алчно пожелахте.

Лицето на жената просия. Аз й връчих мърлявите банкноти и пристъпих към папагала. Той замислено ме погледна. Протегнах палец и папагалът се вкопчи важно за него, после се изкачи по ръката на рамото ми. Тук спря, погледна ме с разбиране и произнесе силно и ясно:

— Co mo te vas, co mo te vas, que tal22? — и лукаво се закиска.

— Хайде! — подкани ме Хелмут, оживен от този завършек на сделката. — Да отидем да видим какво друго може да се намери.

Ние се поклонихме на жената, а тя на нас. Когато затворихме бамбуковата врата зад гърба си и влязохме в колата, Бланко се обърна на рамото ми и изговори за прощаване.

— Estupido — извика той на бившата си собственичка, — muy estupido23.

— Този папагал — промърмори Хелмут и запали бързо двигателя — е същински дявол.

Напълно споделях неговото мнение.

Нашата обиколка из селото не беше съвсем безплодна. След като разпитахме по веднъж и по два пъти почти всеки срещнат, ние успяхме да намерим пет жълточели амазонски папагала, един броненосец и две пенелопи. Пенелопите са ловни птици и местното им наименование charatas е звукоподражателно, защото наподобява техния крясък. На пръв поглед птицата прилича на слаб и малко раздърпан женски фазан. Основният им цвят е някакво странно кафяво (като избелелия цвят на престоял шоколад), преливащо по шията в сиво. Погледнете обаче птицата на слънчева светлина и ще откриете, че онова, което сте вземали за сиво-кафяво, всъщност е леко шанжанено със златист блясък. Под клюна си имат две червени обеци, а перата по главите им, когато са възбудени, щръкват нагоре и приличат на ниско остригани мъжки глави. И двете птици бяха млади, собствениците им ги взели от гнездото, когато били на няколко дни, и после ги отгледали, затова се оказаха смешно питомни. И амазонските папагали също бяха питомни, но нито един от тях не притежаваше лингвистичните способности на Бланко. Те можеха да изговарят от време на време „Лорито“ и пронизително да свиркат. Независимо от това смятам, че свършихме нелоша работа за една сутрин. Аз тържествено отнесох покупките си в къщи, където Джоан Лет ми разреши великодушно да използвам опразнения им гараж за подслон на моите животни.

Тъй като не разполагах с готови клетки, сметнах за най-добре да пусна животните свободно из гаража. За моя изненада това се оказа много подходящо. Всички папагали си намериха удобни за кацане места, по-далеч един от друг, за да не се кълват. Макар очевидно всички да признаваха Бланко за главатар, нямаше никакви невъзпитани прояви. Пенелопите също си намериха места за кацане, но ги използваха само за спане, като предпочитаха да прекарват деня в дебнене около вратата на гаража, като от време навреме отхвърляха назад глави и издаваха оглушителни крясъци. Броненосецът избяга зад един голям сандък веднага щом го пуснахме и прекарваше там в размишления по цял ден. Само нощем топуркаше с крака, докато изяждаше храната си, като непрестанно хвърляше потайни и изплашени погледи към заспалите птици.

На следващия ден из селото се разнесе новината, че е пристигнал някакъв умопобъркан гринго, който плащал добри пари за живи животни. И така рукна първият поток от нови екземпляри. Пръв пристигна един индианец, привързал на края на дълго въженце коралова змия с жълти, черни и червени ивици, наподобяваща стара и крайно безвкусно направена училищна вратовръзка. Преизпълнен с вдъхновение, той за съжаление беше затегнал твърде силно клупа на въженцето и змията се оказа съвършено мъртва.

С другите предложения ми провървя повече. Притиснал нежно огромна сламена шапка към гърдите си, при нас пристигна нов индианец. След учтива размяна на поздрави го помолих да ми покаже какво държи толкова внимателно в шапката. С озарено от очакване лице, той протегна към мене ръце и аз надникнах в дъното на шапката, където свито седеше прелестно котенце и ме гледаше с влажен поглед. Оказа се новородено коте Жофруа, дребен вид дива котка, която сега се среща все по-рядко в Южна Америка. Имаше бледо бежова козинка, изпъстрена навсякъде с добре очертани тъмнокафяви петна. То ме гледаше от дълбините на шапката с големите си синьо-зелени очи, като че ме молеше да го измъкна от там. Не биваше да се поддавам на чувствата си. От собствен опит знаех, че най-невинните на вид животни винаги причиняват най-големите неприятности. Заблуден от ангелското му изражение, аз протегнах ръка и се опитах да го хвана за врата. В следващия миг то ме захапа за палеца и остави дванадесет дълбоки червени дупки на ръката ми. Отдръпнах ръка и изругах, а котенцето прие отново своята невинна поза, като очевидно очакваше да види каква друга игричка съм му измислил. Аз засмуках ръка като полугладен вампир, започнах да се пазаря с индианеца и в края на краищата купих своя противник. След това го извадих внимателно от шапката и го пуснах в сандъче, пълно със слама, а то не преставаше да ръмжи като малък ягуар. Оставих го там за около час, за да навикне с новото място. Смятах, че залавянето му и последвалото след това пренасяне в сламената шапка са главната причина за неговия страх и лошо настроение, тъй като, доколкото разбирах, котенцето беше само на две седмици.

Когато сметнах, че вече се е успокоило и е склонно да приеме моите първи прояви на приятелство, аз повдигнах капака на сандъчето и надникнах вътре, изпълнен с надежда. Едва не изгубих лявото си око, защото котенцето замахна приблизително на три милиметра от него. Избърсах замислено кръвта от бузата си; с последната ми придобивка нямаше да ми бъде никак лесно. Увих ръка в парче плат от чувал, турих в един от ъглите на сандъчето чинийка със сурово яйце и накълцано месо, а в другия — чаша с мляко и оставих котенцето на спокойствие. На следващото утро видях, че то не се е докосвало до храната. Изпълнен с предчувствие, че ще си изпатя повече от котенцето, аз напълних с топло мляко една бутилка с биберон, увих отново ръка с парчето плат от чувал и приближих сандъчето.

Неведнъж ми се е случвало да храня с бутилка изплашени, раздразнени или чисто и просто глупави животни и ми се струваше, че познавам всичките им хитрини. Котенцето Жофруа ми доказа, че съм същински новак в тази работа. За жалкия си ръст то беше толкова подвижно, бързо и силно, че след половинчасова борба имах чувството, че се мъча да уловя капка живак с два железни лоста. Целият напръскан с мляко и кръв, аз се изтощих напълно, а котенцето ме наблюдаваше с пламтящи очи и изглеждаше готово, ако се наложи, да продължи битката и през следващите три дни. Най-много ме дразнеше това, че имаше много добре израснали зъби, което изпитах на собствения си гръб, и не съществуваше никаква причина, поради която да не може да яде и пие самостоятелно. Знаех, че в глупавото настроение, в което се намираше, то можеше буквално да умре от глад. Изглежда, че можеше да бъде нахранено само с бутилка. Поставих котенцето обратно в сандъчето, промих раните си и тъкмо слагах лейкопласт върху по-дълбоките от тях, пристигна весело запелият Луна.

— Добро утро, Джери — поздрави той и изведнъж млъкна, забелязал, че съм окървавен. Очите му се разшириха, тъй като аз продължавах обилно да кървя от най-различни по-малки драскотини.

— Какво е това? — попита той.

— Котка… gato — отвърнах раздразнено аз.

— Пума… ягуар?

— Не — отвърнах аз без желание, — chico gato montes24.

— Chico gato montes — повтори недоверчиво той е направил това?

— Да. Проклетото малко глупаче не иска да яде. Опитах се да го нахраня с биберон, но то се държи като същински тигър. Необходимо е да последва примера на някого… — гласът ми секна, защото ми хрумна една идея. — Хайде, Луна, да отидем при Една.

— Защо при Една? — запита ме задъхан Луна, закрачил след мен към дома на Хелмут.

— Тя може да ни помогне — казах аз.

— Но, Джери, на Хелмут няма да му е приятно, ако gato montes ухапе Една — каза Луна на испански.

— Нищо, няма да я ухапе — обясних му аз. — Искам само да ми даде едно котенце.

Луна ме погледна с черните си недоумяващи очи, но тази загадка не беше по силите му и той просто сви рамене и ме последва до входната врата на Хелмутовия дом. Плеснах с ръце и влязох в уютната всекидневна на Хелмут и Една. Една се беше разположила пред огромна купчина чорапи, кърпеше ги спокойно и слушаше грамофона.

— Здравейте! — поздрави ни тя и се усмихна широко и приветливо — джинът е там, сипете си.

Една имаше прекрасен и спокоен характер, нищо като че не можеше да я развълнува. Сигурен съм, че ако някой влезеше във всекидневната й стая с четиринадесет марсианци, тя и тогава щеше просто да се усмихне и да посочи мястото на джина.

— Благодаря ти, скъпа — отвърнах аз, — но колкото и да ти звучи странно, не съм дошъл да пия джин.

— Наистина звучи странно — съгласи се Една и се усмихна дяволито. — Щом не искаш джин, какво искаш тогава?

— Едно котенце.

— Котенце?

— Да… нали разбираш, малко котенце.

— Днес Джери е loco25 — каза убедено Луна, напълни щедро две чаши джин и ми подаде едната.

— Току-що купих едно новородено gato montes — обясних аз на Една. — Напълно е диво. Не иска да яде и ето какво ми направи, когато се опитах да го храня с бутилка и биберон.

Показах раните си и очите на Една се разшириха.

— Колко е голямо това животно? — попита тя.

— Колкото двуседмично домашно котенце.

Една ме погледна сериозно и остави настрана чорапа, който кърпеше.

— Дезинфекцира ли си раните? — попита ме тя и явно се подготви да ми чете лекции по медицина.

— Тези драскотини нямат никакво значение… Промих ги… Искам да ми дадеш едно котенце, най-обикновено котенце. Нали онзи ден ми каза, че къщата ти гъмжала от котенца?

— Да — отвърна Една, — имаме много котенца.

— Добре. Може ли да получа едно? Една се замисли.

— Ако ти дам едно котенце, ще ми разрешиш ли да дезинфекцирам раните ти? — запита лукаво тя.

Аз въздъхнах.

— Добре, изнудвачко — съгласих се аз.

Една изчезна някъде към кухнята, откъдето се понесоха звучни възклицания и дълго хихикане. След това Една се върна със съд с топла вода и започна да се занимава с моите драскотини и ухапвания, а в това време в стаята нахлу цяла процесия от почти изпаднали в истерия домашни прислужнички индианки, понесли на ръце котенца от най-различни размери и цветове, от слепи до полу — пораснали и на вид толкова диви, колкото и моето коте Жофруа. В края на краищата си избрах едно пълничко и спокойно сиво женско котенце, приблизително еднакво на ръст и възраст с моето диво коте и го отнесох тържествено в гаража. Тук сковах за около час една груба клетка, а през това време сивото котенце мъркаше силно, търкаше се в краката ми и от време на време ме караше да се препъвам. Когато клетката стана готова, пуснах вътре сивото котенце и го оставих около час да навикне с нея.

У повечето диви животни чувството за територия е много силно. В диво състояние те имат собствен участък от гората или полето, който смятат за свой, и го защитават от всяко друго животно от същия вид (а понякога и от други животни), което се опита да влезе в него. Когато затваряте диви животни в клетки, тези места се превръщат от тяхна гледна точка в лични територии. Пуснете в същата клетка друго животно и първият наемател ще я защитава по всяка вероятност много енергично и вие лесно можете да станете свидетел на битка на живот и смърт. Затова се прибягва до коварни уловки. Да предположим например, че притежавате голямо и енергично животно, което очевидно е напълно в състояние да се грижи само за себе си и живее от няколко седмици в клетка. След това получавате второ животно от същия вид и за ваше улеснение решавате да ги настаните заедно. Поставяте новото животно в клетката на старото и старото може да го убие. Затова най-добре ще е да построите съвършено нова клетка и да настаните в нея по-слабото от двете животни. Когато свикне с клетката, поставете тогава при него по-силното. По-силното, разбира се, ще си остане господар на положението, дори може да малтретира по-слабото, но от негова гледна точка то е настанено в чужда територия и това притъпява остротата на потенциалната му ожесточеност. С такава организация на съвместно съществуване рано или късно може да се сблъска всеки колекционер на диви животни.

В дадения случай бях убеден, че малкото диво коте е в състояние да убие домашното котенце, ако пуснех котенцето при него вместо обратното. Така че, след като сивото котенце свикна с клетката, аз хванах котето Жофруа и независимо че ръмжеше и беснееше, го пуснах в клетката и отстъпих назад, за да наблюдавам какво ще се случи. Сивото домашно котенце остана възхитено. То приближи до разярения Жофруа, замърка силно и започна да се търка във врата му. Както и очаквах, дивото коте се изненада от това посрещане, изръмжа доста грубо и отстъпи в ъгъла. След като демонстрира първата проява на приятелство, Сивушка приседна и започна да се мие със самодоволен вид. Аз закрих предната част на клетката с парче чувал и ги оставих да навикнат с новото място. Сега бях сигурен, че дивото коте няма да направи нищо лошо на Сивушка.

Същата вечер повдигнах чувала и видях, че лежат едно до друго и вместо да заръмжи към мен, както правеше досега, дивото коте се задоволи само да повдигне предупредително горната си устна. Аз пъхнах внимателно в клетката голяма чаша с мляко и чиния с много ситно накълцано месо и сурово яйце, с които ми се искаше да нахраня дивото коте. Това беше решаващият опит, тъй като се надявах, че Сивушка ще се нахвърли върху вкусната храна и ще увлече със своя пример и дивото коте. И наистина Сивушка замърка като стар извънбордов двигател, хвърли се върху чашата с млякото, налочи се здравата, а след това се зае с месото и яйцето. Аз се оттеглих на място, от което можех да наблюдавам незабелязано дивото коте. Отначало то не прояви абсолютно никакъв интерес, а само лежеше с полузатворени очи. В края на краищата шумът, който вдигаше Сивушка, докато лапаше яйцето с месото (тя се хранеше много шумно), привлече вниманието му. То се повдигна внимателно, приближи чинията и аз затаих дъх. Котето подуши деликатно ръба на чинията, а Сивушка повдигна муцунка, от която капеше сурово яйце, и измяука окуражително, но леко приглушено, тъй като държеше парче месо в уста. Дивото котенце се замисли за миг, после за най-голяма моя радост се наведе над чинийката и започна да яде. Въпреки че беше много гладно, то се хранеше изискано, като хапна малко от суровото яйце, после взе късче месо и го дъвка много внимателно, преди да го погълне. Наблюдавах ги, докато не изядоха всичко от двата съда, след това им поставих още мляко, яйца и месо и си легнах много доволен. На следната сутрин и двата съда бяха чисто облизани, а дивото коте и Сивушка спяха прегърнати с издути коремчета, които приличаха на две малки космати балончета. Те не се пробудиха до обяд и изглеждаше като че преди това разгулно са пирували. Когато обаче ме зърнаха, че приближавам със съдовете с храна, те проявиха голям интерес и аз разбрах, че съм спечелил битката с дивото коте Жофруа.

Град на бичос

От самото ми пристигане в Калилегуа, Луна непрестанно ми вадеше душата да отидем до град Оран, разположен на около петдесет мили от нас, където ме уверяваше, че ще намеря много бичос. Аз се отнасях малко сдържано към тази идея, защото знаех колко лесно мога да се увлека в безумно местене от място на място и макар всяко от тях да се окажеше добър център на животни, пак да постигна твърде малко по силата на това, че действам като скакалец. Реших да се посъветвам с Чарлз и тази вечер, докато седяхме, пиехме спокойно джина и наблюдавахме луната, която посребряваше листата на палмите със синкавото си сияние, аз му описах своите затруднения.

— Защо Луна се стреми толкова към Оран? — попитах аз.

— Знаеш ли — отвърна Чарлз, — първо, той е родом от този град и второ, отиването ти може да се окаже много полезно, тъй като той се познава там с всички. Джери, според мен няма да ти струва нищо да отидеш и да провериш. Населението на Оран е много по-голямо от това на Калилегуа и като имам предвид какво намери тук, струва ми се, че там ще намериш два пъти повече.

— А можете ли да пуснете Луна? — попитах аз. Чарлз се усмихна с добродушната си усмивка.

— Смятам, че няма да почувстваме тридневното му отсъствие — каза той, — а това ще ти даде възможност да лишиш Оран от спотайващата се там фауна.

— Може ли да тръгнем в понеделник? — попитах, изпълнен с надежда.

— Разбира се — отвърна Чарлз, — това ще бъде добре.

— Чудесно! — възкликнах и си допих чашата. — А сега трябва да отида да се видя с Една.

— Защо ти е Една?

— Знаеш ли, някой трябва да храни животните ми, а струва ми се, че Една има добро сърце.

Заварих Хелмут, Една и Луна да спорят върху достойнствата на две народни песни, които непрекъснато пускаха на грамофона. Една посочи мълчаливо питието и аз си налях, после седнах на пода в краката й.

— Една — обадих се аз, като се възползвах от една пауза в спора, — аз те обичам.

Тя повдигна язвително вежда и ме погледна.

— Ако Хелмут не беше по-едър от мене, щях дати предложа да избягаме — продължих аз, — защото още от пръв поглед съм луд по тебе, по очите ти, по косата ти, по начина, по който наливаш джин…

— Какво искаш? — попита тя.

От гърдите ми се отрони въздишка.

— Ти си бездушна — оплаках се аз. — Тъкмо се канех да пристъпя към действия. Е, добре, Чарлз каза, че двамата с Луна можем да прескочим за три дни до Оран. Ще се грижиш ли вместо мен за моите животни?

— Разбира се — отвърна тя учудена, че въобще мога да се съмнявам в това.

— Разбира се — потвърди и Хелмут. — Джери, колко си глупав. Казах ти, че ще направим всичко възможно за тебе. Само искай. Ще се постараем да направим всичко.

Той наля още джин в чашата ми.

— Само — добави неохотно той — няма да ти разреша да избягаш с жена ми.

И така в понеделник рано сутринта двамата с Луна поехме с малък автомобил, шофиран от весел и полупиян субект с огромни мустаци. Със себе си взехме само най-необходимото за по пътя: китарата на Луна, три бутилки вино, пълния ми портфейл с песос, магнетофон и камери. Взехме си и по една чиста риза, която нашият шофьор почтително и нежно постави в локва с масло. Цялата предна нощ валя проливен дъжд, какъвто може да вали само в тропиците; сега от небето се стелеше само ситен дъждец, но шосето се беше превърнало в нещо като недовършено желе от мляко и нишесте. Луна, който не се вълнуваше нито от времето и състоянието на пътя, нито от съмнителните способности на нашия шофьор и съдбата на чистите ни ризи, нито от това, че покривът на колата течеше фино, но постоянно, си тананикаше весело, докато се носехме с поднасяния по пътя за Оран.

Пътувахме вече около три четвърти час, когато нашият шофьор, който се стремеше повече да приглася на Луна в изпълнението на някаква тъжна песен, отколкото да кара както трябва колата, взе един завой на две колела, ние се поднесохме и по някакво чудо не се преобърнахме. Тогава пред себе си зърнах нещо, от което сърцето ми просто щеше да изхвръкне. Пред нас се разстилаше червен, разпенен и мръсен буен поток, широк около четиристотин метра. На брега като унили слонове стояха три камиона, а в средата на потока, наклонен малко от напора на водата, се виждаше друг камион, който дърпаха усърдно към брега с някакъв механизъм, наподобяващ гигантски трактор, снабден с лебедка и дебело стоманено въже. Нашият шофьор се нареди на опашката на чакащите камиони, изключи двигателя и ни погледна с лъчезарна усмивка.

— Mucho aqua26 — каза ми той, като че имах повредено зрение и не забелязвах малкия Бискайски залив, който ни предстоеше да прекосим. Бях сигурен, че предния ден този широк и буен поток е бил малко и плитко поточе, проблясващо мирно над покритото си с чакъл корито, но нощният дъжд го бе раздул внезапно и неимоверно много. От собствен опит знаех как едно нищо и никакво поточе може за съвсем кратко време да се превърне в пълноводна река. Веднъж в Западна Африка моят стан едва не бе отнесен от едно поточе, от началото около метър широко и десетина сантиметра дълбоко, което само за около час се превърна в същинска Амазонка от горното й течение. Който не е виждал тези внезапни превъплъщения, не може да го повярва, но това би могло да се окаже най-неприятната (а понякога и най-опасната) страна на пътешествието в тропиците.

Най-после след едночасово чакане издърпаха камионите на другия бряг и дойде нашият ред. Завързаха въжето за предната броня и ни вкараха внимателно в потока. Водата започна, бавно да се покачва все по-нагоре и по-нагоре, течението се усили, а водата започна да шуми и пляска от едната страна на колата като вълна. Тя проникна през отворите на вратите и потече на тънки струйки по пода под краката ни. Нивото й постепенно се повдигна и заля обувките ни. Сега се намирахме приблизително по средата на пътя, а напорът на водата бавно, но сигурно ни изблъскваше надолу, така че, ако в началото се намирахме точно срещу трактора и лебедката, сега потокът ни отнесе на около петдесетина метра надолу по течението. Въжето се беше изпънало силно и ми се струваше, че сме някаква гигантска обезформена риба, с която си играят двамата мълчаливи на вид индианци от трактора. Водата достигна нивото на седалките; тук тя за момент се спря, след което заля обилно задниците ни. В този критичен момент, когато седяхме вече на мокро, чухме как лебедката спря да се върти.

— Р-р-р-р! — извика силно нашият шофьор и разклати величествено мустаци. — Que pasa27?

Единият от индианците скочи от трактора и тръгна бавно надолу по пътя, а другият килна огромната си сламена шапка на тила и приближи, без да бърза, към брега на реката.

— Nafta no hay28 — обясни той и почеса с голямо удоволствие стомаха си.

— Това проклето гориво сега ли намери да се свърши — обърнах се аз раздразнено към Луна.

— Да — отвърна унило Луна, — но нали другият индианец отиде да донесе гориво. Той няма да се бави дълго.

Измина половин час. После един час. За това време нашите долни части така измръзнаха, че се мъчехме да ги съживим, като се мърдахме неудобно на местата си и издавахме звуци като група забавляващи се хипопотами, които се търкалят в някое изключително пълноводно блато. Най-после, за наше облекчение, индианецът се появи на пътя, понесъл тенекия с гориво. След това двамата индианци поведоха дълъг спор как най-добре да налеят животворната течност в трактора, а през това време нашият шофьор тракаше зъби от студ и ги нагрубяваше със силен глас. В края на краищата индианците приключиха крайно сложната операция. Тракторът оживя, въжето се опъна и ние тръгнахме бавно и неумолимо към брега, а нивото на водата започна да спада.

Когато накрая достигнахме сушата, ние слязохме от колата, свалихме панталоните си и ги изстискахме. Нашият шофьор загълча индианците за това, че са направили опит за покушение върху живота ни, а двамата дружелюбно ни се усмихваха. След това, останал само по долна фланелка, той отвори капака на колата и надникна в двигателя. Като мърдаше с мустаци, той замърмори нещо на себе си. Преди да навлезем в потока, той уви с памучни отпадъци някои от важните вътрешни части на автомобила, които сега размотаваше. Накрая шофьорът се качи в колата, включи стартера и с горделива усмивка чу как заработи двигателят. Ние седнахме в колата и заподскачахме надолу по пътя, а индианците размахаха весело шапки на прощаване.

Преминахме около пет мили и тъкмо започнахме да изсъхвахме, пред нас се изпречи следващото водно препятствие. Пътят тук минаваше в подножието на планините и местността тук-там се пресичаше от дълбоки и тесни дефилета, по които се стичаше водата от планините. Там, където пътят пресичаше някоя от тези тесни, но буйни рекички, човек си мислеше, че няма нищо по-просто от това да се прехвърли малък мост от единия до другия бряг. Големият брой на тези рекички очевидно би оскъпил много този вид строежи, затова бяха използвали друг начин. Напряко на коритото на реките бяха поставени вдлъбнати циментови плочи, които даваха поне някаква подемна сила на колелата на превозните средства. По време на сухия сезон това съоръжение изглеждаше като продължение на самия път, но когато планинските води се устремяваха бурно надолу, те заливаха циментовата плоча над един метър и се изливаха от другата й страна в реката като красив триметров водопад. Останала няколко дни под водата, по циментовата плоча се полепваха водорасли и тя ставаше гладка като стъкло и по-опасна от самото речно дъно.

Тук вече нямаше лебедки, които да ни се притекат на помощ, затова шофьорът вкара внимателно колата в червените води и се начумери уплашено зад наежените си мустаци. Преминахме половината от циментовата плоча и двигателят угасна. Седяхме и се гледахме мълчаливо, когато водата се насъбра от едната страна и под нейния напор колата се придвижи по посока на водопада от дясната ни страна. Всички подскочихме като ударени от ток. На никой от нас не му се искаше да остане в автомобила, ако течението го подхванеше внезапно и го захвърлеше през ръба на площадката сред безразборно натрупаните под нас скали. Всички изскочихме навън като един.

— Бутайте… всички трябва да бутаме — извика Луна, като се опитваше да заглуши шума на водопада.

Той се хвана с две ръце за едната страна на колата, тъй като водата бушуваше с чувствителна сила. Луна бе толкова слаб, че всеки момент очаквах да видя как течението го подхваща като перце и го изхвърля през водопада.

— Мини от другата страна на колата — извиках аз, — ще те отнесе водата.

Луна схвана силата на този аргумент, прилепи се до колата като морска звезда и започна да се промъква от другата страна, докато колата не остана между него и водопада. След това подложихме рамене и започнахме да тикаме. Оказа се една от най-неблагодарните задачи, с които някога се бях захващал, защото ние се опитвахме да бутаме колата към отсрещния край на циментовата площадка, но и срещу течението, което през цялото време отново завърташе колата. След десетминутна борба успяхме да приближим колата с около метър до отсрещния бряг, а течението я премести с около метър до водопада. Започнах да се безпокоя не на шега; при този темп виждах как след половин час колата щеше да се напъха грациозно във водопада. Тримата нямахме достатъчно сили да я изтикаме както нагоре по склона на площадката, така и срещу течението. В багажника имахме въже и аз предложих, ако се окажеше достатъчно дълго, да завържем с него колата за някое дърво на брега и да изчакаме докато спадне нивото на водата. Тъкмо се канех да изложа този план на испански език и зад завоя на пътя срещу нас се появи добрата фея, преобразена неузнаваемо в хъхрещ и пръхтящ камион, който въпреки напредналата си възраст и покрилата го ръжда имаше мощен, но флегматичен вид. Ние го приветствахме с радостни викове. Шофьорът на камиона прецени с един поглед нашето бедствено положение, намали ход, вкара огромното тяло на своята машина в червения поток и доближи на няколко крачки от нас. Ние извадихме бързо въжето и завързахме двете машини една за друга, след това камионът потегли на заден ход и издърпа внимателно нашата кола от потока на суха земя. Благодарихме на шофьора на камиона, почерпихме го с цигара и видяхме със завист как прекара могъщия си стоманен кон през потока, като че той не съществуваше. След това насочихме вниманието си към уморителния и неприятен процес, свързан с подсушаването на двигателя.

В края на краищата пристигнахме в Оран в два часа следобед, като се наложи да преодолеем още три водни препятствия, които за щастие не бяха толкова лоши, колкото първите две.

Въпреки всичко пристигнахме в къщата на Луна в такъв вид, като да бяхме престояли целия ден в реката, което всъщност не беше далеч от истината. Прелестното семейство на Луна ни посрещна радостно, взеха дрехите ни, за да ги изсушат, сготвиха неимоверно количество храна и ни поканиха да се нахраним във вътрешния, препълнен с цветя двор, където едва проникваше слаба слънчева светлина. Докато се хранехме и пиехме хубаво червено сгряващо вино, Луна разпрати цял рояк от своите млади родственици с някакви тайни поръчения в различните части на града. Те се появяваха от време на време и му докладваха шепнешком, при което той ту кимаше важно глава и се усмихваше, ту се мръщеше страшно в зависимост от новината, която благоволяваше да изслуша. Когато Луна се изкашляше или поглеждаше към тях, всички се стараеха да въздържат вълнението си и замираха в очакване. Започнах да се чувствам така, като че обядвах с Уелингтънския херцог в навечерието на битката при Ватерло. Най-после той се приведе напред, наля на мен и на себе си последна чаша вино, после ми се усмихна и черните му очи заблестяха от едва сдържано вълнение.

— Джери — обърна се той към мен на испански, — намерих ти бичос.

— Вече? — възкликнах аз. — По какъв начин? Той посочи с ръка своята малка армия от родственици, застанали усмихнати в редица.

— Изпратих цялото семейство да разпита и те са открили хора, които имат бичос. Сега не ни остава нищо друго, освен да ги купим, ако това са бичос, които ти трябват.

— Чудесно! — отвърнах въодушевено аз и изпих на един дъх чашата си с вино. — Да вървим!

След десет минути двамата с Луна тръгнахме да оглеждаме Оран като ловци, предшествани от тълпата млади развълнувани родственици на Луна. Градът всъщност не беше голям, но доста разпръснат, построен по типичния за Аржентина шахматен ред. Както предсказа Чарлз, навсякъде, където отивахме, приветстваха Луна с радостни възклицания и се наложи да отклоняваме безбройните предложения от пиянско естество. С недоволен блясък в очите, Луна обръщаше решително гръб на подобни лекомислени предложения и ние продължавахме пътя си. В края на краищата един от младите членове на нашата свита изтича напред и забарабани силно по внушителната врата на някаква голяма къща. Когато стигнахме до нея, вратата беше вече отворена и на нея стоеше възрастна жена, облечена в черно и наподобяваща оръфана хлебарка. Луна се спря пред нея, поздрави я важно с добър вечер, а тя леко се поклони.

— Зная, че във вашата къща имате папагал — започна Луна с тон на полицай, който не дава възможност на престъпника да се оправдава, защото предварително знае, че трупът е скрит под дивана.

— Така е — отвърна леко озадачена жената.

— Този английски сеньор събира животни и птици за своята jardin zoologico29 в Англия — продължи Луна — и е възможно да поиска да купи вашата птица.

Старицата ме огледа, без каквото и да е любопитство с тъмните си сухи очи.

— Заповядайте — покани ни тя, — това е една мръсна птица, която дори не може и да говори. Донесе я синът ми, ще бъда доволна, ако мога да я продам. Влезте, сеньори, да я видите.

Тя затътри крака пред нас и ни въведе в неизбежния вътрешен двор, образуващ нещо като кладенец. Когато видях птицата, едва сдържах радостния си вик — оказа се жълтоглав ара, рядък член от семейството на папагалите. Той стоеше на дървен прът, който очевидно в продължение на изтеклата седмица бавно и систематично бе унищожавал. Когато се събрахме около него, той вдигна глава към нас и видяхме, че държи в клюна си малка тресчица, издаде кратък гърлен звук и възобнови разрушителната си дейност. Луна ме стрелна с блестящите си очи и аз кимнах енергично с глава. Той пое дълбоко въздух, огледа папагала с отвращение и се обърна към жената.

— Виждам, че е най-обикновен папагал — каза равнодушно той, — но независимо от това сеньорът е съгласен да го купи. Вие, разбира се, схващате, че за такава обикновена и пакостлива птица, която при това не знае да говори, не можем да си позволим особена щедрост. Сеньорът в никакъв случай не може да ви даде за тази твар повече, да речем, от двадесети пет песо.

След това скръсти ръце и впери поглед в жената, като очакваше, че тя ще избухне възмутено при споменаването на такава ниска цена.

— Съгласна сам — отвърна жената. — Вземете го.

Докато Луна я гледаше с отворена от учудване уста, тя грабна папагала, постави го безцеремонно върху рамото ми и протегна сбръчканата си длан за парите, които на бърза ръка отброих от портфейла си, преди да е променила решението си. Дар словото на Луна се върна едва когато излязохме на улицата, където папагалът започна да издава учудени и доволни гърлени звуци на ухото ми. Луна поклати унило глава.

— Какво има, Луна? — попитах аз. — Птицата е чудесна и я купихме невероятно евтино.

— Радвам се заради тебе — отвърна Луна, — но се страхувам за бъдещето на Аржентина, когато си помисля, че има хора, които приемат веднага, без ни най-малък пазарлък, първата предложена им цена. Къде ще отидем, ако всеки постъпва по този начин?

— Животът очевидно ще стане много по-евтин — забелязах аз, но той не желаеше да го утешавам, а продължи да се възмущава от поведението на жената през цялото време на обиколката ни из града. Вярата му в човечеството се възстанови едва след оживен половинчасов разговор с някакъв човек, който се пазари докрай за своя папагал.

Продължихме да обикаляме из града, докато се стъмни, когато понесохме към къщи цяла малка зоологическа градина. Имаше пет папагала (в това число, за мое най-голямо удоволствие, още един жълтоглав ара), два бразилски заека пигмеи с червеникавокафяви лапички и бели мъхести очила около очите и едно агути с оранжев задник — едър гризач с тъмни очи, изящни крака и нрав на състезателен кон, страдащ от остро нервно разстройство. Ние пренесохме разнообразните животни в дома на Луна и ги пуснахме свободно във вътрешния двор. Луна организира отново своя отряд от родственици и ги разпрати бързо по всички направления да донесат празни сандъци, телена мрежа, триони, чукове, пирони и разни други дърводелски съоръжения. След това в продължение на цели два часа ние майсторихме подходящи жилища за моите нови животни. Накрая, когато настанихме и последното животно в клетка, двамата с Луна седнахме на близката масичка и ядохме и пихме с апетит. В това време от купчината дървени сандъци се носеха леко стържене и крясъци, които звучат като райска музика в ушите на колекционера на диви животни. Малко по-късно с голяма чаша вино до себе си аз седнах да разглеждам на светлината на фенера моите повереници, а Луна помоли да му донесат китарата и запя мелодични и тъжни народни аржентински песни, като там, където беше необходимо, използваше дървеното тяло на китарата за барабан.

Папагалите, с които се сдобихме, се оказаха синьочели амазони, всички малко поодърпани поради лошо хранене, но достатъчно опитомени да произнасят неизбежното „Лорито“, което е равнозначно на нашето „Поли“. Тъй като всички бяха приблизително с едни и същи размери и на една и съща възраст, ние ги поставихме заедно в клетка и сега те седяха в един ред на светлината на лампата и приличаха на крайно разноцветно жури, което ме наблюдаваше с фалшиво умния поглед на древно влечуго, на който папагалите са големи майстори. Въпреки раздърпания им външен вид останах доволен от тях, защото знаех, че след няколкоседмично прилично хранене щяха коренно да се променят, а след поредната смяна на перушината перата им щяха да блеснат в лимоненожълти, сини и разни оттенъци на зеленото, пред които дори колекция от изумруди би изглеждала сива. Аз закрих внимателно с парче плат от чувал предната част на клетката и ги чух как отърсват и подреждат перата си (също като че някой разбърква колода карти за игра) и се подготвят за сън. След това насочих вниманието си към жълтоглавите ара и известно време им се наслаждавах. Поставихме ги пробно в една и съща клетка и начинът, по който веднага си допаднаха един на друг, като се заумилкваха и загугукаха, ме накара да си помисля, че от тях ще излезе истинска двойка. Те седяха на напречната пръчка и сериозно ме наблюдаваха, като от време на време навеждаха глави в страни, за да разберат дали така не изглеждам по-привлекателен. Имаха яркозелено оцветяване, само на врата им ясно се очертаваше широк и жълт като на канарче полумесец. За ара, които обикновено са най-едрите папагали, те бяха въздребни, дори по-малки и по-нежни от обикновените амазонски папагали. Те бърбореха нещо тихичко и бледите им клепачи се спускаха сънливо върху блестящите им очи, затова закрих и тяхната клетка с чувал и ги оставих на спокойствие.

След големите пъстри папагали най-много се зарадвах на бразилските зайци, за които мечтаех отдавна. Двата купени от нас заека се оказаха новородени. Когато ги извадих от клетката, те се разположиха удобно върху дланите на двете ми ръце и ги изпълниха с меката пухкава топлинка на телцата си, а нослетата им душеха непознатите за тях аромати на храна и цветя, с които бе препълнен задният двор. На пръв поглед можеха да се вземат за малките на обикновения европейски заек, но при по-близо оглеждане бързо открих различията. Преди всичко за своите размери те имаха много къси, добре оформени и изящни уши. Основният цвят на гърбовете им беше тъмнокафяв с ръждиви петна и резки. Лапите и част от краката бяха светло червеникавокафяви и, както казах по-рано, около всяко око имаха правилен кръг от бяла козина. Забелязах, че носовете и устните им също са очертани в бяло. Знаех, че когато пораснат напълно, пак ще си останат джуджетата сред заешкото племе, тъй като достигат половината от ръста на европейския заек. Доколкото ми беше известно, нито една зоологическа градина в света не притежаваше тези интересни малки същества и аз се радвах, че ги получих, макар и малко да се съмнявах дали ще успея да ги откарам в Европа, защото зайците изобщо преживяват тежко своето пленничество. Моите зайци обаче бяха млади и аз се надявах, че те ще се справят задоволително със своето положение.

Когато повдигнах чувала от клетката на агути, зверчето подскочи право нагоре във въздуха и тупна разтреперано с трясък върху сламената настилка. По лицето на агути се беше изписало изражението на застаряла девственица, надничала дълги години под леглото си и най-сетне съзряла там мъж. Все пак с помощта на парченце ябълка успях да я успокоя до такава степен, че дори ми позволи да я погаля. Агути са гризачи от огромното и интересно семейство, включващо от полската мишка, която може да се побере в чаена лъжичка, до капибарата, достигаща размерите на голямо куче, като между тези две крайности лежи голямо разнообразие от катерици, съсели, плъхове, таралежи и други неприличащи си едно на друго животни. Трябва да приемем веднага, че агути не са най-характерните членове на своето семейство. Ако говорим откровено, те приличат на кръстоска между един от по-малките предшественици на коня и някой опечален заек. Основното им оцветяване е на полиран махагон, преминаващо в червеникавокафяво по задната част на тялото. Краката им са шоколадово кафяви, много дълги, стройни, като на състезателни коне, завършващи с нежни и артистични пръсти, които им придават вид на древни коне. Задните им крака са силни, за да могат да поддържат непропорционалните им задни части, ето защо, ако мога така да се изразя, изглежда, че агути има гърбица на задницата си. Главата прилича на заешка, но е леко издължена, така че в нея отново има нещо, което напомня леко на кон. Агути имат големи красиви очи, добре закръглени уши и гъсти черни мустаци, които са непрестанно в движение. Ако се обедини всичко това с темперамента на животното, неговото постоянно невротично състояние, безумните му подскоци във въздуха при най-слабия шум, следвани от периоди на остра треска, започвате да се учудвате как този вид въобще се е запазил. Струва ми се, че ако някой ягуар изреве само веднъж, всяко агути в радиус от стотина метра около него ще загине моментално от разрив на сърцето. Като размишлявах за всичко това, спуснах чувалчето, закриващо предната страна на клетката на агути. В същия миг животното подскочи отново във въздуха и тупна разтреперано на земята. След няколко минути дойде на себе си от това ужасно преживяване и се нахвърли върху ябълката, която му оставих. По това време песните и виното докараха Луна до блажено състояние, той седеше на масата и си тананикаше тихичко като сънена пчела. Пихме по последна чаша вино и тръгнахме с тежки стъпки към леглата, като широко се прозявахме.

Стори ми се, че ме събудиха в най-неподходящия за цивилизования човек утринен час, когато откъм леглото на Луна, в противоположния ъгъл на стаята долетя силна песен. Песните и музиката бяха неизменна част от съществуването на Луна, подобно на кръвта, която течеше в жилите му. Той пееше или тананикаше дори когато говореше. За първи път в живота си срещах човек, който можеше да си легне в три часа след полунощ, да се събуди в пет и да се разпее, докато е още в леглото. Той пееше толкова приятно и с такова явно удоволствие, че човек не можеше да му се сърди дори в този ранен час. И тъй като го познавах вече от известно време, престанах да обръщам внимание на всичко това.

— Луната на небето е като малък бял барабан — пееше той изпод купчината завивки, — който ме води отвъд планината Тукуман при моята любима с тъмните коси и вълшебните очи.

— Ако пееш винаги на твоите познати жени в този утринен час — обърнах се сънено аз, — струва ми се, че ще оставаш твърде често сам в леглото. А тези неща се разчуват.

Той се разкиска и блажено се протегна.

— Днешният ден ще бъде чудесен, Джери!

Учудих се откъде знае това, когато капаците на двата прозореца бяха плътно затворени. Аржентинецът се заседява да диша до късна вечер и без никаква вреда нощния въздух, но веднага щом си легне, въздухът се превръща за него в смъртоносен газ, застрашаващ да го удуши. Ето защо всички капаци на прозорците се затварят много плътно, за да предпазят хората от тази опасност. Когато обаче се облякохме и излязохме във вътрешния двор да закусим, аз се убедих, че Луна имаше право — цялото дворче беше заляно от слънчева светлина.

Ние си допивахме последната чаша кафе, когато се яви на доклад нашата група разузнавачи. Те очевидно бяха тръгнали на разузнаване още при първите слънчеви лъчи и сега се отчитаха пред Луна, а той седеше, посръбваше кафе и само от време на време кимаше надменно с глава. След това дадохме пари на един от младите агенти и го изпратихме да купи продукти за моите животни, а когато се върна, всички разузнавачи се струпаха наоколо и гледаха с широко отворени очи как кълцам храната и зеленчуците, пълня чаши с мляко или вода и въобще прислужвам на животните. Когато и последното животно беше нахранено, ние се изнизахме един подир друг на обляната от слънчевата светлина улица и тръгнахме отново да прочистваме града. Този път Луна използва малко по-различно нашата свита. Докато двамата се отправяхме към някоя къща, в която знаехме, че има домашни любимци, младите ни помощници се пръскаха и изследваха всички разположени наоколо улички, пляскаха с ръце пред вратите и разпитваха съвършено непознати хора дали не отглеждат някакви животни. Всички се отнасяха много добродушно към това вмешателство в личния им живот и дори самите да нямаха животни, ни насочваха понякога към друга къща, в която се спотайваше по някой представител от местната фауна. По този начин изровихме още три заека пигмеи, един папагал, две кариами — странни, дългокраки птици, и две коати — много редки, дребни южноамерикански хищници от семейството на енотите. Пренесохме животните в дома на Луна, настанихме ги в клетки, наобядвахме се богато и въодушевени от утринния си успех, тръгнахме да изследваме покрайнините на Оран с един прастар автомобил, който ни даде някакъв приятел на Луна.

Луна узна от своя агент М.И., че в един от най-отдалечените райони на града живее човек, който притежава някаква дива котка, но никой не можеше да каже точно кой беше този човек и къде се намира неговата къща. В края на краищата ограничихме нашето изследване до една безредно застроена улица и чрез простия метод на чукане или пляскане с ръце пред всяка врата открихме накрая човека, когото търсихме. Оказа се висок, мургав, потен и нечистоплътен на вид мъж на около четиридесет години, с неестествено шкембе, с малки и лъскави очички, които излъчваха ту раболепие, ту хитрост. Да, призна той, имал дива котка, оцелот; след това с пламенното красноречие на политик, говорещ на предизборно събрание, той започна да ни описва красотата на животното, неговата грация, опитоменост, стойност, цвета, големината, апетита; докато ми се стори, че се опитва да ми продаде цяла зоологическа градина, а не едно-единствено животно. След като прекъснахме неговото астматично хвалебствие на семейството на котките изобщо и това на неговия оцелот в частност, ние помолихме да ни покаже животното. Той ни преведе край къщата до ужасно мръсен заден двор. Колкото бедни и малки да бяха къщите в Оран и Калилегуа, задните им дворове винаги се поддържаха чисти и пълни с цветя. Този двор приличаше на градско сметище. Наоколо се търкаляха стари и счупени бурета, ръждясали консервни кутии, купища стара телена мрежа, велосипедни капли и разни други вехтории. Нашият домакин пристъпи с тежки крачки към стоящия в единия ъгъл грубо скован дървен сандък, в който не би могъл да се побере дори средно голям заек. Той отвори вратичката, хвана някаква верига и измъкна навън едно съвършено жалко същество. Оцелотът се оказа наистина дребен, но за мене остана истинска загадка как успяваше да се побере в такава малка клетка. Особено ме потресе ужасното състояние на животното. Козината му беше толкова изпоцапана от собствените му изпражнения, че за естествения цвят на косъма човек можеше само да се досеща. На хълбока си имаше голяма влажна рана и беше толкова слаб, че под сплъстената му козина ясно личаха ребрата и гръбначният стълб. Когато го пуснаха на земята, той се олюля като пиян от слабост, отказа се да стои изправен и в края на краищата се отпусна унило върху мръсния си корем.

— Виждате ли колко е питомен? — запита мъжът и се усмихна подкупващо, разкривайки пожълтелите си, нащърбени зъби. — Държи се приятелски с всички. Никого не е ухапал досега.

Докато говореше, той потупваше оцелота с огромната си изпотена длан. Разбирах добре, че оцелотът не се нахвърля върху него не от любов към човека, а поради пълно безразличие, резултат от хронически глад. Оцелотът се намираше в почти безнадеждно състояние и се чувстваше толкова слаб, че всичко му се струваше безразлично.

— Луна — обърнах се аз към него, като едва сдържах гнева си. — Давам петдесет песо за тази котка и нито песо повече. Дори и това е твърде много, защото тя вероятно ще умре. Няма да се пазаря, затова можеш да кажеш на този подпухнал негодник, на това копеле, да ги взима или да се отказва.

Луна преведе думите ми, като изпусна тактично направената му от мене характеристика. Мъжът плесна ужасено ръце. Положително се шегуваме? За такова великолепно животно и триста песо са нищожна сума. Сеньорът, разбира се, ще види какво удивително създание… и т.н.

Но сеньорът видя достатъчно много. Аз плюх шумно и улучих една бъчва, нежно обгърната от велосипедна капла, погледнах човека, колкото се може по-презрително, обърнах гръб и излязох на улицата. Седнах в грохналия автомобил и тръшнах така яростно вратата, че колата едва не се разпадна на съставните си части. До ушите ми достигаше спорът на Луна с човека и след малко долових някаква нотка на слабост в противния глас на собственика, наведох глава през прозореца и изревах на Луна да се връща и да не губи повече време. Той се появи за тридесет секунди при мене.

— Джери, давай парите! — каза той.

Дадох му петдесетте песо, след малко той се появи със сандъчето и го постави върху задната седалка. Потеглихме мълчаливо. Не след дълго, когато се отказах повече да мисля какво бих направил на бившия собственик на оцелота, което не само щеше да бъде болезнено, но би го изправило пред невъзможност да изпълнява съпружеските си задължения, ако въобще ги изпълняваше, въздъхнах и запалих цигара.

— Трябва да се връщаме по-бързо у дома, Луна. На това животно е необходима прилична клетка и малко храна, в противен случай ще загине — казах аз. — Ще ми трябват също и малко дървени трици.

— Si, si — отвърна Луна, а в черните му очи се четеше загриженост. — Никога не съм виждал човек да се отнася така с животните. Оцелотът е полумъртъв.

— Струва ми се, че ще го спася — отвърнах аз. — Възможността ни поне е петдесетпроцентова.

Известно време пътувахме мълчаливо по изровения път, след това Луна отново се обади.

— Джери, нали нямаш нищо против да спрем само за минутка още веднъж — запита обезпокоено той. — На пътя ни е. Чух за още един човек с дива котка, която може би ще иска да продаде.

— Добре, да спрем, щом е на пътя ни. Надявам се, че тази котка ще се окаже в по-добро състояние от нашата.

След малко Луна отби колата от пътя на неголяма зелена полянка. В единия от ъглите й се издигаше стара шатра, а непосредствено до нея малка, също извехтяла въртележка и две панаирджийски палатки от раирано платно, сега така избеляло, че изглеждаше почти бяло. Наблизо пасяха три тлъсти и с блестящ косъм коня, единият от тях на петна, а около шатрата и палатките се разхождаха със самочувствието на професионалисти няколко добре охранени кучета.

— Какво е това? Прилича ми на цирк — обърнах се аз към Луна.

— И наистина е цирк — отвърна той и се усмихна, — само че много малък.

Останах учуден, че някакъв цирк, дори и малък, може да поддържа съществуването си в такова затънтено и малко място като Оран. Този цирк като че работеше твърде добре, защото въпреки разнебитените си съоръжения имаше хубави на вид животни. Когато излизахме от колата, изпод шатрата се показа едър мъж с рижава коса. Мускулест човек с живи зелени очи и силни, добре поддържани ръце. Той, изглежда, можеше да работи добре както на трапец, така и с лъвове. Здрависахме се и Луна обясни целта на нашето посещение.

— А, вие искате моята пума — усмихна се той. — Предупреждавам ви обаче, че искам много пари за нея… Същинска красавица, но яде твърде много и не мога да си позволя лукса да я държа. Елате да я видите, ей там е. Ще ви кажа, че е същински дявол. Не можем да направим нищо с нея.

Той ни отведе до голяма клетка, в единия от ъглите, на която седеше приведена красива пума на големина колкото голямо куче. Добре охранена и с лъскави косми подобно на всички млади котки. Тя имаше лапи, които изглеждаха поне три пъти по-големи за тялото й. Козината й имаше цвят на кехлибар, а пронизващите й тъжни очи бяха красиво зелени. Когато приближихме клетката, тя повдигна горна устна, показа добре развитите си млечни зъби и презрително изръмжа. Изглеждаше великолепно и след полугладното същество, което купихме, беше истинско удоволствие човек да я наблюдава, но като напипах портфейла си, знаех, че трябва да платя доста за нея.

Сделката продължи половин час и се проведе на чаша много хубаво вино, което съдържателят на цирка настоя да изпием заедно. Накрая се съгласих с една цена, която, макар и висока, ми се стори справедлива. Тъй като нямах готова клетка за пумата, запитах човека дали би могъл да я наглежда до следващия ден, като заплатя вечерната й храна, защото виждах, че я оставям в добри ръце. Нашият любезен риж приятел се съгласи и ние поляхме сделката с още една чаша вино, след което двамата с Луна тръгнахме за къщи да се опитаме да възкресим нещастния оцелот.

Когато направих клетката, се появи един от младите родственици на Луна, донесъл голям чувал, пълен с приятно ухаещи дървени трици. Аз извадих бедното животно от неговия вонящ сандък и промих раната на бедрото му. Оцелотът остана да лежи безчувствено на земята, макар и по всяка вероятност промиването на раната да му причини голяма болка. След това му направих инжекция пеницилин, на която той отново не обърна никакво внимание. Третата операция беше опит да подсуша малко козината му, защото бе пропита от собствената му урина и по кожата на корема и лапите си имаше вече възпаления, предизвикани от киселината. Единственото, което можех да направя, се свеждаше до това да го посипя с дървени трици, да ги втрия добре в кожата, за да попият влагата, след което внимателно да ги почистя. След това разчесах най-неприятно сплъстените места по козината му и когато завърших цялата тази работа, той заприлича малко на оцелот. Животното обаче продължаваше да лежи на пода и да не обръща внимание на нищо. Аз отрязах мръсния нашийник и настаних оцелота в неговата нова клетка, застлана с дървени стърготини и слама. След това поставих вътре чаша със сурово яйце и малко ситно накълцано прясно говеждо месо. Отначало той не прояви никакъв интерес към това и сърцето ми се сви, тъй като си помислих, че е достигнал онзи стадий на изгладняване, при който никаква храна не може вече да го съблазни. Изпълнен с отчаяние, аз го сграбчих за главата и потопих муцуната му в суровото яйце, за да го накарам да оближе поне мустаците си. Оцелотът понесе безропотно дори и това унижение, но приседна и облиза бавно и внимателно капките яйце от устата си, като че опитваше нова, непозната и поради това опасна храна. След това погледна чашата, като че не вярваше на очите си. Най-честно мисля, че поради лошо отношение и глад животното бе изпаднало в някакъв транс и не вярваше повече дори на собствените си сетива. Затаих дъх. Оцелотът се наведе напред и близна за опит суровото яйце. Само за тридесет секунди чашата беше облизана, а ние с Луна, за удоволствие на неговите млади родственици, затанцувахме от радост във вътрешния двор някакво сложно танго.

— Дай му още малко, Джери — предложи задъханият и засмян до уши Луна.

— Не, страхувам се — отвърнах аз. — Когато животното е изпаднало в толкова лошо състояние, може да го умориш от преяждане. Малко по-късно ще му дам да излочи чаша мляко, а утре може вече да се храни по малко на четири пъти. Сега вече мисля, че ще се оправи.

— Този човек беше същински сатана — каза Луна и заклати глава.

Поех дълбоко въздух и изказах на испански език моите впечатления от бившия собственик на оцелота.

— Никога не съм мислел, че знаеш толкова много испански ругатни, Джери — възкликна възхитено Луна. — Ти дори употреби една дума, която чувам за първи път.

— Имах добри учители — обясних аз.

— Добре, но се надявам, че довечера няма да кажеш нито една от тези думи — каза Луна със сияещи очи.

— Защо? Какво има тази вечер?

— Тъй като утре заминаваме обратно за Калилегуа, моите приятели устройват в твоя чест асадо, Джери. Те ще танцуват и ще пеят само много стари аржентински народни песни, за да ги запишеш на твоя магнетофон. Харесва ли ти тази идея? — запита нетърпеливо той.

— Няма нищо друго на света, което да обичам повече от асадо — отвърнах аз, — а асадо с народни песни е моята представа за рая.

И така към десет часа същата вечер един от приятелите на Луна ни взе с колата си и ни откара в, своето имение, разположено в околностите на Оран, където се организираше асадо. Мястото за асадо се намираше в малка горичка, разположена близо до естансията и представляваше площадка гола земя, отъпкана от краката на безброй танцували хора, заобиколена от шумолящи евкалипти и пищни олеандрови храсти. Дългите дървени пейки и маси се осветяваха от половин дузина газени лампи, а извън очертанията на този кръг с цвета на лютиче струеше сребристата светлина на луната. Имаше около петдесетина души, много от които срещах за първи път, като съвсем малко от тях надхвърляха двадесетте години. Те ни посрещнаха гръмогласно, завлякоха ни към дървените маси, които просто стенеха под тежестта на храната, и поставиха пред всеки от нас огромни хрускащи и цвъртящи късове месо, току-що извадени от огъня. Бутилките с вино се появяваха с монотонна последователност и само след половин час двамата с Луна се приобщихме напълно към духа на компанията, напълнили стомаси с вкусна храна и загрети от червеното вино. След това, докато наглася магнетофона, тези весели и приятни млади хора се събраха около мен и започнаха да наблюдават със съсредоточено внимание как тайнствено навивам магнетофонните ролки и изравнявам силата на звука. Накрая им казах, че съм готов и изведнъж, като по магически начин отнякъде се появиха китари, барабани, флейти и всички присъстващи започнаха да пеят. Те пяха и пяха и всеки път, когато изпяваха песента, някой подхващаше нова и всички запяваха отново. Понякога избутваха отпред някой срамежлив усмихнат младеж, единствен изпълнител на някакъв уникален номер и след много ободряващи викове и шумни приветствия той започваше да пее. След това идваше редът на някое момиче, което изпълняваше соловата партия на приятна тъжна песен, а през това време лампите блестяха в черните й коси, а китарите потръпваха и вибрираха под чевръстите кафяви пръсти на музикантите. Младежите танцуваха в един ред върху застланата с плочи пътека и шпорите им изтръгваха искри от камъните, а аз записах ударите на токовете им, сложна съставна част от ритъма на някои от техните песни; под весел и приятен мотив те танцуваха възхитителен танц с кърпа, после танцуваха танго, което нямаше нищо общо с вдървения, без капка еротика танц, известен под същото наименование в Европа. Когато се свърши магнетофонната ми лента и изпаднах в отчаяние, те избухнаха във весел смях, завлякоха ме отново на масата, накараха ме да ям и да пия, насядаха около мене и изпяха още по-очарователни песни. Повтарям отново, че това бяха предимно младежи, които умееха да се наслаждават на старите и прекрасни песни на своята страна, на старите и прекрасни танци и с блеснали от радост лица пред моя възторг, отдаваха уважение на един чужденец, когото не бяха виждали никога преди това и когото по всяка вероятност нямаше да видят никога вече.

Веселбата достигна своя апогей. След това всички започнаха вече да утихват, песните звучаха по-печално и все по-тихо и по-тихо, докато накрая разбрахме, че вечерта е завършила и би било грешка повече да я продължаваме. Подобно на ято чучулиги те се спуснаха с песен от небето на земята. Почервенели, с блестящи очи, нашите млади домакини настояха да пътуваме заедно до Оран в големия открит камион, с които бяха пристигнали. Ние се скупчихме в камиона, плътно прилепените ни тела се топлеха едно от друго и на нас ни ставаше приятно, защото нощта беше леденостудена. Докато камионът се носеше с рев към Оран, от ръка на ръка започнаха да се подават бутилки с червено вино и струните на китарите отново звъннаха. Ободрени от нощната прохлада, ние подхващахме припева и се носехме в кадифената нощ като някакъв небесен хор. Вдигнах глава и видях осветените от фаровете на камиона огромни бамбуци, сплели клони над пътя. Сториха ми се като ноктите на грамаден надвиснал над пътя зелен дракон, готов да се нахвърли отгоре ни, ако дръзнем дори за миг да преустановим песента. След това някой пъхна бутилка вино в ръката ми и когато отметнах назад глава, за да отпия от нея, видях, че драконът е изчезнал и към мен гледа луната, бяла като гъба на фона на тъмното небе.

Вампири и вино

Когато се завърнах от Оран, гаражът се препълни от животни. Трудно се заглушаваха пронизителните и неразбираеми разговори на папагалите (разнообразявани от време на време от някой проглушителен крясък, като че прелъстяваха някоя местна красавица), резките тракащи викове на пенелопите, невероятно силната и звучаща като тромпет песен на кариамите, бърборенето на коатите и раздаващият се нарядко глух и далечен като тътен рев на пумата, която кръстих Луна в чест на човека Луна. За фон на този шум служеше непрестанното стържене, което се раздаваше от клетката на агути, защото тя се стараеше непрестанно да преобразява жилището си с помощта на своите наподобяващи длета зъби.

Веднага след завръщането си се залових с майсторене на клетки за различните животни, като клетката на Луна оставих последна, защото тя пристигна в голям сандък, в който разполагаше с премного място за движение. След като настаних всички животни, се заех и със строежа на клетка, достойна за една пума, която се надявах, че ще подчертае още повече нейната красота и грация. Тъкмо бях завършил работата си и пристигна кръстникът на Луна. Както обикновено, той си тананикаше весело и предложи да ми помогне в трудната работа по преместването на Луна от сегашното й жилище в новата клетка. Ние затворихме много внимателно вратата на гаража, в случай на нещо непредвидено, за да не може пумата да се измъкне навън и да се изгуби. Човекът Луна забеляза, че при това положение ние оставаме заключени с пумата, към което се отнесе с тревога и униние. Успокоих го, като му казах, че пумата ще бъде къде-къде по-изплашена от нас, но в този миг тя изръмжа така тътнещо, зловещо и решително, че Луна видимо побледня. Когато започнах да го убеждавам, че животното ръмжи от страх пред нас, той ме изгледа напълно недоверчиво.

Планът на операцията беше следният: да се премести сандъкът с пумата срещу вратата на новата клетка, да се извадят няколко летви от едната страна на сандъка и да се остави животното да премине без много шум от старото на новото място. За съжаление, в резултат на малко ексцентричната конструкция на направената от мен клетка, ние не успях ме да долепим плътно сандъка до вратата на клетката и между тях остана да зее около двадесетина сантиметров отвор. Без да мисля много, поставих отстрани летви и те образуваха нещо като малък тунел между двата сандъка, след което започнах да свалям дъските от сандъка на пумата, за да излезе от него. По време на работата, в отвора неочаквано се показа една златиста лапа, голяма колкото свински бут, и върху горната страна на ръката ми се появи чудесна дълбока драскотина.

— А! — възкликна мрачно Луна. — Виждаш ли какво стана, Джери?

— То е само защото пумата се изплаши от ударите на чука — отвърнах аз с престорена веселост и засмуках раната на ръката си. — Струва ми се, че извадих достатъчно дъски, за да може да премине спокойно. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Зачакахме. След десетина минути надникнах през една дупка и видях как проклетата пума си лежи най-спокойно в стария сандък, дреме си мирно и не проявява ни най-малко желание да премине по нашия разнебитен тунел в новото си по-просторно жилище. Очевидно оставаше само едно: да я изплаша и по този начин да я накарам да премине от сандъка в клетката. Вдигнах чука и го стоварих шумно върху задната страна на сандъка. Може би трябваше да предупредя Луна. В един и същ миг се случиха две неща. Пумата, извадена внезапно от полудрямката, подскочи и се втурна в тунелчето, а от удара на чука се счупи част от дъската на тунелчето откъм страната на Луна. В резултат на това той погледна надолу, видя как крайно раздразнената пума подуши замислено краката му, изкрещя пронизително с теноровия си глас и подскочи вертикално във въздуха. Такъв крясък не бях чувал никога в живота си, но точно той спаси положението, защото обезкуражи пумата и тя се напъха колкото се може по-бързо в новата клетка. Спуснах моментално подвижната вратичка и добре я заключих. Луна се облегна на вратата на гаража и започна да трие лице с носната си кърпа.

— Виждаш ли — казах весело аз, — нали ти казах, че няма да бъде никак трудно.

Луна ме погледна с изпепеляващ поглед.

— Ти си събирал животни в Южна Америка и Африка? — запита най-сетне той. — Вярно ли е това?

— Да.

— И се занимаваш с тази работа вече четиринадесет години?

— Да.

— Сега си на тридесет и три години?

— Да.

Луна поклати глава като човек, изправен пред една от най-трудните загадки в света.

— Един Господ знае как си доживял толкова дълго — каза той.

— Омагьосан съм — отвърнах аз. — Впрочем защо дойде тази сутрин при мен, като изключим желанието ти да се пребориш с твоята съименничка?

— Отвън — отвърна Луна, като продължи да бърше лицето си, — чака един индианец с бичо. Срещнах го в селото.

— Какво е това бичо? — попитах аз, когато излязохме от гаража и отидохме в градината.

— Мисля, че е прасе — отвърна Луна, — поставено е в сандък и не успях добре да го видя.

Индианецът клечеше на полянката, а пред него се виждаше сандък, от който се носеха фалцетни крясъци и приглушено грухтене. Само представител на семейството на свинете можеше да издава тези необикновени звуци. Индианецът се усмихна, свали сламената си шапка, поклони се, вдигна капака на сандъка и извади отвътре прелестно малко същество. Оказа се съвсем малък огърличен пекари, обикновен вид диво прасе, обитаващо тропическите райони на Южна Америка.

— Това е Хуанита — каза усмихнат индианецът и пусна малкото същество на полянката, а то изгрухтя възторжено и започна да души очаквателно наоколо.

Винаги съм изпитвал слабост към свинете, а на новородени прасенца просто не мога да устоявам, затова само след пет минути Хуанита стана моя собственост за цена, два пъти по-висока от нейната собствена стойност, ако говорим от финансова гледна точка, но сто пъти по-евтина от гледна точка на нейното обаяние и лични качества. На дължина достигаше около петдесет сантиметра, а на височина около тридесетина. Покриваше я дълга, грубовата сива козина, а от ъгъла на устата и в кръг около врата си имаше чисто бяла ивица, като че си бе поставила итънска30 якичка. Имаше стройно тяло с изящно изострена зурличка, завършваща с прелестно чипо рило, тънки и нежни крака с малки лъскави копитца колкото шестпенсова монета. Походката й беше изящна и женствена, тя движеше така бързо крака, че копитцата й потропваха меко като дъждовни капки.

Смешно питомна, тя притежаваше милата привичка дори след петминутна раздяла да ви посрещне така, като че не ви е виждала дълги години, които е прекарала сиво и празно. Спускаше се напред със сподавени радостни крясъци, търкаше зурла и задница в краката ни и буквално се опиваше от срещата, като грухтеше и въздишаше съблазнително. Райският живот за нея настъпваше тогава, когато я вземех на ръце, обръщах я по гръб, люшках я като бебе и я почесвах по коремчето. Тя лежеше със затворени очи и потракваше възторжено с малките си зъбки като с кастанети. Много питомните и по-малко пакостливите животни продължаваха да се разхождат свободно из гаража и тъй като Хуанита се държеше като добре възпитана дама, разреших и на нея да се разхожда из гаража, като само нощем я затварях в клетка. Беше много забавно да се наблюдава Хуанита по време на хранене, когато зариваше зурла в голям съд с храна, заобиколена от най-различни животни — кариами, папагали, зайци пигмеи, пенелопи, — които се опитваха да се хранят от същия съд. Тя се държеше винаги безупречно, оставяше достатъчно място на останалите животни да се хранят и никога не проявяваше враждебност, дори когато някоя хитра кариама грабваше вкусни парченца изпод розовата й зурличка. Само веднъж забелязах как изгуби контрол върху себе си, и то стана, когато един от най-глупавите папагали изпадна в крайна възбуда при вида на съда с храната, политна с радостни крясъци надолу и кацна точно върху зурлата на Хуанита. Тя изгрухтя възмутено, отърси го от себе си и го подгони към единия ъгъл, а той крещеше и трепереше, докато тя се надвеси за миг отгоре му, заскърца заплашително със зъби и след това се върна да продължи прекъснатото си хранене.

Когато настаних най-после всички нови животни, отидох на гости у Една да й благодаря за грижите и вниманието, които бе оказала към животните, оставени тук по време на моето отсъствие. Заварих я с Хелмут пред огромен куп малки червени чушлета, от които варяха измислен от Хелмут сос. Когато този сос се прибавеше към супата, той можеше да смъкне кожата от устата още с първата хапка, но затова пък придаваше неземен вкус на гозбата. Сигурен съм, че всеки гастроном ще изяде с безкрайно удоволствие дори сварен стар ботуш, залят след това със соса на Хелмут.

— А, Джери! — посрещна ме Хелмут и се втурна към барчето. — Имам за тебе приятни новини.

— Да не искаш да кажеш, че си купил нова бутилка джин? — запитах аз, изпълнен с надежда.

— Да, това се разбира от само себе си — отвърна усмихнат той, — защото знаехме, че си се завърнал. Друго исках, да, ти кажа. В края на следващата седмица ще имаме почивка.

— И какво от това?

— Това означава — отвърна Хелмут и напълни непринудено и весело чашите, — че мога да те взема за три дни в планините на Калилегуа. Харесва ли ти, а?

Обърнах се към Една.

— Една — започнах аз. — Аз те обичам…

— Добре, добре — отвърна смирено тя, — но трябва да ме убедиш, че пумата ще си остане през цялото време в клетката. Това е единственото, което искам от теб.

Следващата събота сутринта точно когато зората осветяваше небето, Луна ме събуди, като провря глава през прозорчето и запя някаква неприлична любовна песен. Измъкнах се от леглото, нарамих екипировката си и тръгнахме през прохладната и преливаща от роса утрин към къщата на Хелмут. Пред нея чакаха вече няколко дръгливи кранти със закрепени върху гърбовете им необикновени седла, които се използват на север в Аржентина. Дълбокото и извито седло с много висок лък отпред, представляваше истинско кресло. Към предната част на седлото бяха прикрепени две огромни парчета кожа, наподобяващи крила на ангели, които предпазваха отлично краката и колената по време на преминаване през бодливи храсти. В неясната още светлина на зората, конете със странните си седла приличаха на митични същества, нещо като пегаси, които пасяха отчаяно мократа от росата трева. Наблизо си почиваха четиримата водачи и ловци, които идваха с нас. Видът им беше възхитително див и небръснат, носеха мръсни бомбачас — големи набръчкани ботуши и огромни, раздърпани сламени шапки. Те наблюдаваха как Хелмут, с блеснала от росата пшеничена на цвят коса сновеше от кон на кон и пъхаше разни неща в закачените за седлата торби. Хелмут ми каза, че в торбите са поставени провизиите ни за тези три дни. Надникнах в една от тях и разбрах, че нашите хранителни продукти се състоят главно от чесън и бутилки червено вино, а една от торбите беше натъпкана с огромни късове развалено на вид месо. Кръвта се отцеждаше през торбата и необикновените й форми създаваха неприятното впечатление, че превозваме човешки труп с отрязани крайници. Когато Хелмут реши, че вече всичко е наред, от къщата излезе Една. Потръпвайки от студ в халата си, тя ни пожела добър път. Ние се метнахме върху гърбовете на кокалестите кранти и се понесохме в тръс към планинската верига — целта на нашето пътешествие. Тя бе изпъстрена тук-там със златисти и зелени петна, и обгърната от светлината на зората.

Отначало яздихме по изровените пътеки през плантациите за захарна тръстика, която шумолеше и пращеше под напора на лекият ветрец. Нашите ловци и водачи се понесоха напред в галоп, а Луна, аз и Хелмут яздехме спокойно един до друг. Хелмут ми разказа своя живот — на седемнадесетгодишна възраст, когато бил още в Австрия, го записали насилствено в германската армия и после през цялата война воювал първо в Северна Африка, после в Италия и накрая в Германия, без да му се случи каквото и да било, с изключение на върха на единия му пръст, откъснат от настъпената от него мина, която едва не го убила. Луна седеше отпуснато в огромното си седло като поставена там марионетка и тихо си тананикаше. Когато двамата с Хелмут разрешихме световните проблеми и стигнахме до потресаващото заключение, че войната е безсмислена, ние млъкнахме и се заслушахме в мекия глас на Луна, в хора на тръстиките и в равномерното чаткане на конските копита, което приглушено от ситната прах наподобяваше леко и спокойно биене на сърце.

Скоро пътеката излезе от плантациите, заизвива се по подножията на планината и навлезе в същинска гора. Масивните стволове на дърветата, украсени с провиснали епифити и орхидеи, приличаха на верига роби, свързани един с друг от преплетените и огънати лиани. Пътеката сега вървеше по коритото на пресъхнала река (представях си я каква ставаше по време на дъждовния сезон), осеяно от кръгли камъни с най-различни размери, много от които бяха разклатени. Макар че бяха навикнали с околността и стъпваха сигурно, конете започнаха често да се препъват и едва не ни изхвърляха през главите си. За да не се намерим с разбити черепи на земята, държахме здраво поводите. Пътеката сега изтъня и така залъкатуши сред гъстите храсталаци, че макар и да яздехме непосредствено един зад друг, често се губехме от погледите си. И ако не чувах песните на Луна и ругателствата на Хелмут, когато конят му се препъваше, щях да си помисля, че яздя съвършено сам. След като се движихме така около час и от време на време си подвиквахме разни въпроси или бележки, чух гневния вик на Хелмут. Когато минавах завоя, разбрах причината за гнева му.

На това място пътеката се разширяваше, а от едната й страна имаше около двуметров скалист ров. Точно тук поради някаква необикновена причина, известна само на него, беше успял да падне един от товарните ни коне, независимо от това, че точно тук пътеката бе предостатъчно широка, за да се избегне подобна катастрофа. Стори ми се, че конят лежи самодоволно на дъното на рова, докато нашите диви на вид ловци се мъчеха да му помогнат да се изкачи отново на пътеката. Едната страна на коня беше покрита с аленочервена течност, която се стичаше надолу, също като че животното стои сред непрестанно увеличаваща се локва кръв. Отначало се учудих и не можех да повярвам, че животното е могло да се нарани така лошо при падане, от толкова малка височина. След това разбрах, че освен другите вещи конят носеше и част от нашето вино. Сега стана ясно откъде идваха лепкавата течност и гневът на Хелмут. В края на краищата измъкнахме коня отново на пътеката, Хелмут надникна в просмуканата от виното торба и изстена от мъка.

— Проклет кон — изруга той, — защо не падна върху другата си страна, където е месото?

— Остана ли нещо? — попитах аз.

— Не — отвърна Хелмут и ме погледна с поглед, изпълнен със страдание. — Всички бутилки са счупени. Знаеш ли какво означава това, а?

— Не — отвърнах чистосърдечно аз.

— Това означава, че са ни останали само двадесети пет бутилки — отвърна Хелмут.

Сломени от сполетялата ни трагедия, ние продължихме бавно пътя си.

Дори Луна изглеждаше разстроен от загубата и изпълняваше само траурни песни от своя обширен репертоар.

Продължавахме да яздим напред, а пътеката ставаше все по-стръмна. По обяд слязохме от конете край малко бурно поточе с плувнали в пот ризи, изкъпахме се и похапнахме леко с чесън, хляб и вино. Това може да прозвучи отвратително за придирчивия, но когато човек е гладен, няма по-вкусно съчетание. Отпочинахме си около час, възседнахме отново конете и яздихме целия следобед. Когато сенките се удължиха и през малките пролуки в короните на дърветата над нас съзряхме златистите светлини на залеза, наклонът изчезна и ние излязохме на равна и чиста горска поляна. Тук слезлите от конете ловци бяха свалили седлата и един от тях разпалваше огън със сухи клонки. Слязохме с вдървени тела от конете, разседлахме ги, после се облегнахме край огъня на седлата и на дебелите вълнени попони, наречени рекадо, и си починахме десетина минути. През това време ловците измъкнаха няколко къса от неприятното на вид месо и се заеха да го пекат на дървени шишове.

След малко вцепенението ми попремина и тъй като все още беше светло, реших да се поразходя из гората в непосредствена близост около нашия лагер. Когато се вмъкнах и закриволичих между гъстите й огрени от залязващото слънце храсталаци, листата много скоро заглушиха дрезгавите гласове на ловците. Над главата ми от време на време се появяваше по някое колибри, пърхаше с крила, пърпореше и заставаше пред някой цвят да смукне за последен път преди лягане нектар. Малко ято тукани размахваха крила от дърво на дърво, джавкаха като кутренца, разглеждаха ме с наклонени на една страна глави и хъхреха като ръждясали панти. Заинтересуваха ме не толкова птиците, колкото необикновеното количество гъби около мене. В никоя част на света не бях виждал такова разнообразие на гъби, осеяли почвата, повалените дървета, та дори и стволовете. Те пламтяха във всички цветове: от виненочервено до черно и от жълто до сиво, а по форма бяха фантастично разнообразни. Вървях бавно през гората в продължение на около петнадесетина минути и преминах приблизително един акър. За толкова кратко време и на такава малка площ събрах в шапката си двадесет и пет вида гъби. Някои от тях бяха аленочервени с формите на венециански чаши с изящни столчета; други, целите във филиграни с отворчета, напомняха малки жълто-бели масички, изрязани от слонова кост; трети приличаха на огромни и гладки капки от смола или лава, черни и корави, те растяха върху изгнилите стволове на повалените дървета; четвърти, разклонени и изкривени като миниатюрни рогца на елен, като че бяха изрязани от шоколад. Едни от гъбите растяха в редици като червени, жълти или кафяви копчета от нагръдниците на повалените дървета, а други висяха като стари жълти сюнгери от клоните и от тях се отцеждаше злокобна жълта течност. Същински пейзаж на вещиците от „Макбет“. Човек очакваше всеки миг да зърне някоя прегърбена набръчкана стара вещица, тръгнала да събира с кошница тази богата реколта от отровни гъби.

Скоро съвсем се стъмни и между дърветата не се виждаше нищо, затова се върнах в лагера, наредих моите гъби в редици и започнах да ги разглеждам на светлината на огъня. Неприятното на вид месо се бе превърнало по това време в най-възхитителното кафеникавичко и цвъртящо печено и всеки един от нас се привеждаше напред, отрязваше си най-вкусното парче, потопяваше го в соса на Хелмут (той предвидливо беше взел цяла бутилка от него) и слагаше ароматния къс в уста. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от време на време от някое оригване. Ние си подавахме мълчаливо виното и понякога някой се привеждаше и оправяше внимателно дървата в огъня, за да пламтят по-ярко пламъците, а остатъкът от печеното просъскваше кратко като гнездо сънени оси. Накрая се нахранихме до насита и се облегнахме на удобните си седла, а Луна отпи голяма глътка вино от една бутилка, взе китарата и дръпна тихо струните. Той запя много тихо някаква песен и гласът му едва-едва преливаше извън осветения от огъня кръг, а ловците започнаха да му пригласят със силните си красиви гласове. Аз си облякох пончото (тази безценна дреха, наподобяваща одеяло с дупка по средата), завих се плътно в него, но оставих свободна едната си ръка, за да поемам подаващата се в кръг бутилка с вино, нагънах рекадото в топла и удобна възглавница и легнах, заслушан в приятните песни и загледан в белия диск на луната, която се движеше бавно през черната плетеница на разпрострелите се над главите ни клони. След това внезапно и без никакви прозявки потънах в дълбок сън.

Събудих се така, както заспах, с лице, обърнато към небето, което сега беше бледосиньо със златист оттенък. Обърнах се настрани и видях, че ловците вече са станали, огънят гори и на него се пече много месо. Седнал край огъня, Хелмут пиеше горещо кафе от огромна чаша и когато се прозях, той се усмихна.

— Погледни Луна! — каза той и показа с чашата. — Хърка като прасе.

Луна лежеше до мен, напълно скрит под своето пончо. Аз измъкнах крак изпод моето пончо и го ритнах там, където предполагах, че се намират задните му части. Улучих, и в резултат на моята жестокост се раздаде жалък стон. След това се чу кикот, последван от песен. Луна подаде глава от дупката на пончото. Имаше много смешен вид и ми приличаше на пееща костенурка, подаваща се от черупката си. Не след дълго, затоплени от кафето и месото, ние оседлахме конете и навлязохме в мократа от росата благоухаеща гора, изпълнена с птичи песни.

Докато яздехме, мислите ми се въртяха около прилепите вампири. Разбирах, че през малкото време, с което разполагах в планината, едва ли ще ми се отдаде възможност да заловя действително интересни животни, но знаех, че мястото, където отивахме, гъмжи от прилепи. В миналото се опитали да създадат кафеена плантация в района, към който отивахме, но се оказало невъзможно да се държат коне именно поради вампирите и така идеята била изоставена. Сега изключително много ми се искаше да срещна прилеп вампир в, така да се каже, неговия собствен дом и ако е възможно да уловя няколко екземпляра и да ги закарам с мен в Европа, като ги храня с пилешка кръв. Пък ако се наложеше дори и с моята собствена и с кръвта на доброволци, които можех да спечеля за делото. Доколкото знаех, прилепи вампири не бяха изпращани в никоя европейска зоологическа градина, с изключение на няколкото екземпляра, които се отглеждаха с успех в Съединените щати. Опасявах се само от едно — да не би вампирите от кафеената плантация да са се преместили на по-тучни пасища поради това, че там няма вече с какво да се прехранват.

След около час пристигнахме до нашата цел, която се оказа някаква полуразрушена едностайна колиба с малка покрита веранда от едната си страна. Според мен ние пристигнахме точно навреме, защото след не повече от шест месеца тя положително щеше да се разпадне и да се превърне в част от гората. Всички ловци, Хелмут и Луна се зарадваха така, като че тази колибка беше някакъв разкошен хотел. Те вмъкнаха нетърпеливо седлата си в нея и започнаха добродушно да се препират кой в какъв ъгъл на изядения от червеите под ще спи. Аз предпочетох да спя на верандата не само заради това, че беше малко по-чисто, но и защото можех да наблюдавам от това място дървото с привързаните за него коне, които очаквах да станат първа жертва на прилепите вампири.

Когато се нахранихме, ние тръгнахме пешком из гората. Макар че видяхме безброй следи от тапири, ягуари и други по-дребни животни, самите животни въобще не срещнахме. Все пак, като преобръщах всички изгнили дънери по пътя, успях да хвана две красиви малки жаби, една дървесна жаба и за ужас на всички останали и една новоизлюпена коралова змия. Когато се върнахме в колибата за вечеря, аз ги поставих внимателно в специално донесените за целта платнени торби. Когато се нахранихме, ние насядахме край блесналите въглени на прегорелия огън и както обикновено, Луна започна да ни пее. След това всички, освен мен влязоха в колибата и затвориха внимателно прозореца и вратата, за да не ги лъхне смъртоносният нощен въздух (макар че предната нощ преспаха съвсем необезпокоявани на открито). Аз си постлах легло на верандата, повдигнах по-високо възглавницата, за да наблюдавам по-добре посребрените от луната коне, завързани наоколо седем метра от мене. Настаних се удобно, запалих цигара и вперих взор в лунната светлина да открия кога край конете ще се появят първите прилепи. Стоях буден около два часа, след което въпреки желанието си заспах.

Събудих се призори страшно недоволен от себе си, измъкнах се от пончото и отидох да огледам конете. Когато видях, че два от тях са били нападнати от прилепи вампири, докато сладко съм хъркал само на седем метра от тях, още повече се ядосах. И двата коня бяха ухапани точно на едно и също място — по вратовете, на една педя разстояние от гривата. Самите ухапани места бяха два равни и плитки разреза, дълги около сантиметър и половина. Ефектът от тези малки разрези обаче е ужасен, тъй като кръвта (както при всички ухапвания от вампири) не спира, след като прилепът престане да лочи своята зловеща храна, а продължава да тече, тъй като слюнката му съдържа противосъсирващи вещества. Ето защо, когато подутият от ядене прилеп отлети, раните на шията на коня продължават да кървят. Сега шиите на конете бяха набраздени от големи ивици засъхнала кръв, несъразмерно големи по отношение на раната. Забелязах също, че освен на едно и също място ухапванията се намираха и от една и съща страна на телата на конете — от дясната страна, като от лявата страна нямаше никаква рана или опит за ухапване. Животните, като че съвсем не се тревожеха от цялата тази работа и изглеждаха малко учудени от интереса, който проявявах към тях.

Убеден, че прилепите вампири се спотайват някъде наблизо, аз организирах след закуска всички да ги преследват. Ние се пръснахме наоколо и започнахме да оглеждаме в кръг гората около колибата, дори навлязохме около четвърт миля в нея и претърсихме всички хралупи и малки пещерки. Нашата безуспешна дейност продължи до обяд. Когато се събрахме отново в колибата, открихме, че единствените живи същества, с които действително можехме да се похвалим, бяха триста и четиридесетте черни кърлежа от различна възраст и размери, предпочели миризмата на Луна и Хелмут и затова полепнали само по тях. Наложи се двамата да отидат до близкото поточе и да се съблекат. Когато махнаха и най-здраво залепените за телата си кърлежи, те приседнаха голи на скалите и започнаха да пощят дрехите си като два бабуина, за да махнат и останалите по гънките и шевовете им кърлежи.

— Любопитни същества са това кърлежите — подхвърлих аз, когато слязох до потока да им съобщя, че яденето е готово, — изключително съзнателни паразити. Добре известен на естествените науки факт е, че те винаги нападат най-неприятните хора от дадена експедиция… това обикновено са пияниците, глупаците и развратниците.

Луна и Хелмут ме погледнаха кръвнишки.

— Не би ли желал — полюбопитства Хелмут — да те хвърлим с Луна хей в този водопад?

— Трябва да признаете, че всичко е много особено. Нито един от нашите ловци няма кърлежи, а те са добра примамка за тях. Аз също нямам. Само вас двамата ви нападнаха. Знаете ли, че има една много стара английска поговорка за паразитите?

— Каква стара английска поговорка? — запита недоверчиво Хелмут.

— Краставите магарета и през девет баира се подушват — и хукнах към лагера, преди да са ме сграбчили.

Слънцето беше така ослепително горещо, че след ядене всички се изтегнахме на верандата да си починем. Останалите захъркаха като прасета, а аз не можех да мигна. Прилепите вампири не излизаха от главата ми. Ядосвах се, че не открихме скривалището им, което, бях напълно уверен, се намираше някъде наблизо. Аз естествено разбирах, че тук може би имаше един или два вампира и да се намери скривалището им в този случай бе поне три пъти по-трудно, отколкото да се търси игла в купа сено. Когато останалите се събудиха със сумтене и прозявки, изведнъж ми хрумна една идея. Скочих на крака и влязох в колибата. Погледнах нагоре и за мое удоволствие видях, че единствената стая на колибата има дървен таван, а това означаваше, че между тавана и покрива има таванско помещение. Изскочих бързо навън и наистина видях квадратен отвор, който очевидно водеше в пространството между тавана и покрива. Сега бях убеден, че таванското помещение е просто претъпкано от вампири. Нетърпеливо изчаках, докато ловците направят на бърза ръка стълба от млади фиданки, и се изкачих до отвора. Въоръжен с торба за моите пленници и парче плат, с което да ги ловя, за да не ме изпохапят, аз се напъхах вътре. След мен се вмъкна Хелмут, който имаше задачата да пази отвора с помощта на една моя стара риза. Хванал електрическото фенерче в уста, аз пристъпих нетърпеливо в таванското помещение. Първото нещо, което открих бе, че таванът е крайно несигурен. На мене не ми се искаше да се строполя долу заедно с тавана, затова легнах по очи като морска звезда и разпределих равномерно тежестта си. Запълзях по корем като дебнещ червенокож индианец и започнах да изследвам таванското помещение.

Първото живо същество се оказа една дълга дървесна змия, която премина бързо край мен и се насочи към охранявания от Хелмут отвор. Когато му съобщих за змията и го помолих да се опита да я залови, той посрещна молбата ми с неудоволствие, придружено със сочни австрийски ругатни. За негово щастие змията откри някаква цепнатина в тавана, пъхна се в нея и повече не я видяхме. Аз продължих упорито да пълзя напред и изплаших три малки скорпиона, които се хвърлиха моментално към близката дупка, както и осем големи отвратителни паяка от най-окосмения вид, които само леко се помръднаха, когато лъчът ги освети, и после застинаха съзерцателно по местата си. От прилепи обаче нямаше и следа. Не се виждаха дори техни курешки и аз напълно се обезкуражих. Тъкмо се ядосах много на прилепите изобщо и на прилепите вампири в частност и лъчът на електрическото фенерче попадна в тъмнината на някакво кацнало невъзмутимо на напречната греда същество, което ме гледаше злобно, и аз тозчас забравих вампирите.

В светлия лъч на електрическото фенерче седеше кукумявка пигмей — птичка, малко по-голяма от врабче. Със своите кръгли жълти очи тя ме наблюдаваше с мълчаливото негодувание на свещеник, който по средата на службата разбира неочаквано, че органистът му е пиян. Аз изпитвам страст към всички видове кукумявки, но кукумявките пигмеи са сред моите най-големи любимци. Струва ми се, че ме привлича техният дребничък ръст, съчетан с пълното им безстрашие; във всеки случай реших, каквото и да стане, да прибавя тази кукумявка към моята сбирка. Насочих лъча право в очите й, за да не забележи какво върша, повдигнах внимателно ръка, хвърлих с бързо движение парчето плат отгоре й и я сграбчих. Тя изкряска с негодувание, запърха като обезумяла с крила и въпреки плата впи в пръстите ми малките си, но остри нокти. Поставих електрическото фенерче върху пода, завих кукумявчето здраво в плата, после пъхнах цялото вързопче в ризата си и я закопчах за още по-сигурно чак до врата си. След като се убедих още веднъж, че в таванското помещение няма прилепи, започнах да се връщам обратно към изхода. Меко казано, това се оказа трудна работа, защото кукумявчето се настани върху гърдите ми и се наложи да се придвижвам по гръб. Това ми предостави чудесната възможност да разгледам паяците по тавана. Сега те ми се сториха колкото супени чинии, готови да скочат отгоре ми при всяко мое невнимателно движение. Омаян от паяците, предпочетох да се държа по-далеч от по-едрите и по-косматите. Накрая достигнах отвора и изскочих на слънчевата светлина.

За моя изненада ловците се развълнуваха и останаха възхитени от улова на кукумявката пигмей. Това ме озадачи, докато не ми обясниха, че в Аржентина съществувало поверие, според което всеки притежател на такава кукумявка го очаквало голямо щастие в любовта. Това даде отговор на въпроса, който от известно време ме вълнуваше. На местния пазар за птици в Буенос Айрес открих една от тези кукумявки в клетка. Собственикът й пожела такава фантастична сума, че аз се отнесох с насмешка към това негово искане, докато не се убедих, че наистина държи на нея. Той отказа да се пазарим и когато си тръгнах, без да купя птицата, той дори не си помръдна и пръста. След три дни отново отидох и си помислих, че продавачът ще бъде по-склонен към пазарлъци, но установих, че е продал кукумявката за цената, която искаше за нея. Това ми се стори невероятно и не можех по никакъв начин да измисля каквото и да е задоволително обяснение. Едва сега разбрах, че някой влюбен до уши момък я е измъкнал под носа ми. Остана само да се надявам, че кукумявката ще му донесе очакваното щастие.

Това беше последната ни нощ в планината и аз реших, каквото и да стане, да уловя прилеп вампир дори да размърда едва-едва нощния въздух с крилата си. Реших дори да предоставя самия себе си за примамка. Това не само щеше да накара вампирът да се приближи достатъчно, за да го хвана, но щях да разбера дали ухапването му наистина е толкова безболезнено, колкото го описваха. И така, когато останалите се оттеглиха в своя лишен от въздух будоар, аз си постлах колкото се може по-близо до конете, но така, че да не изплаша прилепите. Завих се с пончото и оставих отвън само стъпалото на единия си крак, защото някъде бях чел, че вампирите обичали много човешки крайници, особено палци. Във всеки случай това беше единствената част от тялото ми, която бях готов да жертвам в името на науката.

Аз лежах на лунната светлина, вглеждах се в конете, а стъпалото ми измръзваше все повече и повече и аз започнах да се безпокоя дали на вампирите ще се харесат замразени палци от човешки крака. От тъмната гора се дочуха слабите звуци на нощта, милиони щурци работеха неуморната си дърводелска работа в шубраците, чукаха, режеха, изковаваха миниатюрни подкови, упражняваха се в свирене на тромбон, настройваха арфи и се учеха как да си служат с малки пневматични бургии. Дървесните жаби прочистваха дрезгаво гърла по върховете на дърветата като мъжки хор, който се подготвя за концерт. Всичко, в това число и моят крак, беше осветено великолепно от луната. Само прилепи не се виждаха никъде.

В края на краищата започнах да чувствам левия си крак така, като че е заминал със Скот на полюса и е забравен там, затова го вмъкнах на топло под пончото и предадох за жертвоприношение десния. Конете стояха спокойно с отпуснати глави на лунната светлина, само от време на време преместваха тежестта на телата си от едните на другите крака. След малко, за да размърдам краката си, отидох да огледам конете на светлината на електрическото фенерче. Нито един от тях не беше нападнат. Върнах се и продължих да се самоизтезавам. Какво ли само не правех, за да не заспя: пушех непрестанно цигари под пончото, съставях си на ум азбучен списък на всички южноамерикански животни, които можех да си спомня, а когато и това вече престана да дава резултати и ми се доспа, се замислих за превишаването на моя банков кредит. Това е най-доброто средство против сън, което познавам. Когато зората започна да изстисква тъмнината от небето, аз продължих да стоя съвсем буден и да се смятам единствено виновен за нарастването на държавния дълг. Когато стана достатъчно светло и можеше да се вижда без помощта на електрическо фенерче, тръгнах с тежки стъпки да огледам по-скоро формално конете. Едва повярвах на очите си. Алените нишки на кръвта им украсяваха шиите на два от тях. Аз наблюдавах тези коне през цялата нощ на ярката светлина на луната и се обзалагам срещу главата си, че на стотина метра около тях не се появиха никакви прилепи. Въпреки всичко два от тях се бяха угощавали, така да се каже, под носа ми. Да кажа, че бях огорчен значи да се изразя твърде меко. Струваше ми се, че стъпалата ми ще се откачат при най-лекото докосване, главата ми се пръскаше от болки и въобще се чувствах като измъкнат от дупката си през средата на октомври съсел.

Когато събудих Луна и Хелмут, на тях, разбира се, им стана много весело и сметнаха това за справедливо възмездие за плоските ми шеги за паразитите от предния ден. Едва след като закусих в унило, полусомнамбулно състояние и започнах да пия третата си чаша кафе, си спомних нещо, което дълбоко ме развълнува. В своя ентусиазъм да заловя на всяка цена прилеп и да изпитам върху себе си неговото ухапване съвсем забравих твърде неприятния факт, че може да се окаже носител на вируса на бяса и едно ухапване да доведе до твърде лошо въздействие. Спомних си, че противобясната ваксина (която с жестоко медицинско увлечение инжектират направо в стомаха) е изключително болезнена и трябва да ви напомпат огромно количество от нея, докато се окажете извън всякаква опасност. Не зная доколко това е необходимо или чисто и просто лекарите получават част от доходите на производителите на ваксината, но зная от хора, изпитали това „удоволствие“, че то е твърде неприятно. Възможността да се заразя от бяс чрез прилеп вампир в тази именно местност беше изключително слаба, но дори и в този случай трябваше да се инжектирам профилактично; всеки, който е чел описанието на последния стадий от развитието на болестта при болен от бяс, би се втурнал час по-скоро към най-близката болница.

И така без прилепи или ухапвания, но с моята безценна кукумявка пигмей, поставена в малка бамбукова клетка върху гърба ми, ние заслизахме от планината към Калилегуа. Когато достигнахме плантациите със захарна тръстика, падна зелен полумрак, а телата ни боляха от умора. Дори яздещият отпред Луна пееше все по-тихо и по-тихо. Накрая зърнахме светлинките на Хелмутовия дом. Когато вкочанени, потни и мръсни слязохме от конете и влязохме, вътре ни посрещна Една — свежа и мила, а на масата до нея стояха три много големи чаши, пълни с леденостуден джин с тоник.

Вагон пълен с бичос

По време на моите странствания по света срещнах много любопитни и интересни хора. Ако трябва да им съставя списък, то първите места ще се заемат от двама души, с които се запознах през последните десет дни от престоя ми в Калилегуа.

Една сутрин дойде Хелмут и ми съобщи, че отивал по своя работа в някаква естансия недалеч от Калилегуа и че близо до нея имало друга естансия, която се държала от човек, който (както му казали) имал опитомени животни. Така че, докато си вършел работата, можел да ме остави в другата естансия, за да видя какво мога да открия в нея. По пътя Хелмут ми разказа едно — друго за човека, с когото щях да се срещна.

— Никога не съм го виждал, но всички местни хора казват, че произхождал от много знатно европейско семейство. Говорят още, че приемал крале и принцове, когато баща му бил министър-председател на една от балканските страни. Не зная доколко това е истина… но, Джери, нали знаеш как се раждат слуховете в провинцията? Говорят какво ли не за твоето минало, а ако не могат да измислят нищо, започват да разправят, че не си сключил брак с жена си, че си пияница, хомосексуалист или нещо друго от този вид.

— Да, зная как стават тези работи — отвърнах аз. — Веднъж живях в едно много уютно английско село, където не можеш да размениш две думи, с която и да е жена от седем до седемдесетгодишна възраст, без да те обвинят в изнасилване.

— И все пак — забеляза философски Хелмут, — ако той има подходящи бичос за тебе, няма никакво значение какъв е.

След като пътувахме около два часа, той свърна от пътя и пое по някакви неравни пътеки през плантациите за захарна тръстика. Не след дълго пристигнахме до красива неголяма едноетажна постройка, заобиколена от добре поддържана градина. Из тревата се търкаляха детски играчки: люлеещо се конче и раздърпано мече, а в циментовото басейнче за детски игри плаваше малка яхта, наклонена силно на десния си борд.

— Пристигнахме — каза Хелмут. — Слизай. Ще те взема след около два часа, разбрано?

— Разбрано — съгласих се аз и слязох. — Впрочем, как се казва този човек?

— Капорал — отвърна Хелмут, потегли и ме остави обгърнат от облак прах.

Тук трябва да кажа, че въпросният човек не се казваше Капорал, но не споменавам истинското му име поради ред причини, най-главната от които е, че самият той не ми разреши да пиша за него. След като кихнах няколко пъти, за да прочистя прахта от носа си, аз плеснах делово с ръце пред вратата, отворих я и закрачих към къщата. Тъкмо наближих широката веранда и откъм единия край на къщата се показа някакъв мъж. Висок и добре сложен, той бе облечен в обикновен костюм, високи набръчкани ботуши бомбачас, стигащи до коленете, мръсна риза и смачкана филцова шапка с широка периферия.

— Buenos dias — поздрави той и приближи до мен.

— Buenos dias. Търся сеньор Капорал. В къщи ли е? — попитах аз.

Мъжът дойде до мен и свали шапка.

— Аз съм Капорал — представи се той, пое протегнатата ми ръка, чукна с токове и леко се поклони.

Жестът не беше театрален, а по-скоро инстинктивен. Човекът имаше красиво загоряло лице, а от тъмните му очи струеше доброта. Под орловия си нос носеше добре подстригани мустачки, но бузите и врата му бяха обрасли от гъста четина.

— Говорите ли английски? — попитах, изпълнен с надежда.

— Разбира се — отвърна без колебание той с безупречен акцент, вероятно научен още в училище. — Виждате ли, не го говоря много добре, но мога да водя доста свободен разговор. Но, моля ви, защо стоите тук? Заповядайте вътре на кафе, където ще ми разкажете с какво мога да ви услужа.

Той ме въведе през вратата в малка стая, която служеше както за столова, така и за всекидневна. Подът беше старателно излъскан и застлан с весели вълнени килими местно производство, а малкото мебели бяха полирани и блестяха. Той надникна през друга врата и извика: „Maria, cafe para dos, por favor31!“, после се обърна към мене и се усмихна.

— За мен е голямо удоволствие — каза искрено той. — Много рядко ми се отдава възможност да упражнявам английския си език. Но преди всичко моля да ме извините за момент. Кафето сега ще стане готово… ето и цигари… моля ви, чувствайте се като у дома си.

Той отново се поклони леко и излезе от стаята. Взех си машинално цигара и изведнъж забелязах с учудване, че кутията за цигари беше сребърна, а върху капака имаше красива сложна гравюра. Огледах стаята и забелязах и други сребърни предмети: прекрасна висока ваза с натопени в нея червени хибискусови цветове; красиво изработени свещници, поставени върху бюфета, а между тях — масивна фруктиера, която празна тежеше може би около един килограм. Започнах да си мисля, че слуховете за Капорал отговарят на истината, защото тези сребърни предмети не бяха произведени в Аржентина и струваха много пари. Той се върна скоро и забелязах, че се беше избръснал, измил и облякъл чисти бомбачас, ботуши и риза.

— Сега мога да ви приема, както подобава — каза той и се усмихна.

Домашната прислужничка индианка влезе с подноса с кафето.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Обясних му, че притежавам собствена зоологическа градина на остров Джърси и че съм пристигнал в Аржентина да събирам животни за нея. Това много го заинтересува. Оказа се, че доскоро имал няколко опитомени диви животни, които държал за забавление на децата си, но тъй като животните пораснали и не били вече толкова безопасни, изпратил ги на зоологическата градина в Буенос Айрес. Това станало само три дни преди пристигането ми в Жужуй, така че можете да си представите какво изпитах.

— Имах две нанду — обясни усмихнат той, когато видя мрачното изражение върху лицето ми, — лисица, оцелот и диво прасе. Много съжалявам, че ги изпратих. Само да знаех, че ще дойдете…

— Няма нищо — отвърнах аз. — Но ако ви попадне нещо през следващите десет дни, бихте ли ми ги изпратили в Калилегуа или само ми пишете и аз ще дойда да ги взема?

— Разбира се — отвърна той, — с най-голямо удоволствие.

Той ми наля кафе и заговорихме за други неща. Имаше не само безупречни маниери, но и вид на човек, навикнал да разполага с много пари и да заема високи постове. Той все повече и повече ме удивляваше, но доброто му възпитание не позволяваше да говори за себе си, затова се стараеше да насочва разговора към тези, които му се струваше, че ме интересуват. След това ми хрумна една идея. Използвах едно кратко затишие в разговора и се обърнах към него:

— Извинете ме, през цялото време, откакто съм тук, наблюдавам с възхищение вашите свещници. Прекрасни са! Никога по-рано не съм виждал подобни на тях.

Лицето му светна радостно.

— О, да, наистина са прекрасни — отвърна той и ги погледна. — Това са няколко дреболии от стария режим, на който служех… те и останалите сребърни предмети, които виждате тук.

Не казах нищо, но дадох да се разбере, че съм крайно озадачен.

— Виждате ли — продължи той — аз съм унгарец. Преди войната моят баща беше там министър-председател. След войната обаче баща ми почина, а аз имах жена и три деца… Заминахме и успяхме да вземем малка част от семейното ни имущество, по-голямата част от което се наложи да продадем при пристигането си в Буенос Айрес, за да можем да преживеем. Имах и известни трудности с намирането на работа, защото дотогава ме учеха да се държа само като благородник.

Той се усмихна стеснително, като че се срамуваше да ме занимава с личните си спомени.

— Все пак — каза той и ми предложи отново цигари — много е приятно да притежавате няколко предмета, които да ви напомнят за щастливите дни от живота ви. Струва ми се, че и вие бихте харесали Унгария от онова време. Какви ловни излети уреждахме! Вие ходите ли на лов или обичате твърде много животните?

— Не, аз не съм против лова — признах честно, — при условие, че животните не се изтребват безсистемно.

Очите му заблестяха.

— Може би — започна нерешително той — бихте желали да разгледате някои снимки?… — гласът му затихна с леко въпросителна нотка.

Отвърнах, че с удоволствие бих разгледал снимки. Той отиде бързо в съседната стая и се върна скоро с голямо с красива резба дървено сандъче, което постави върху пода.

Отвори капака, изсипа върху рогозката огромна купчина снимки и започна да рови бързо сред тях. Човекът вадеше снимка след снимка, пъхаше ги развълнувано в ръцете ми и се опитваше да ми предаде онова щастие, което му създаваха. За него те бяха ловни моменти, които нямаше никога да забрави, докато хората на снимките означаваха малко или нищо за него.

— Ето най-едрият див глиган, който някога сме убивали… това стана по време на лов, устроен в чест на краля на Швеция… погледнете какво великолепно животно, просто ме е срам, че го застреляхме… погледнете какви зъби!

На снимката се виждаше повален на земята огромен глиган с презрително повдигната над огромните зъби горна устна, а зад него позираше с оръжие в ръка шведският крал.

— А сега погледнете тази. Това е най-големият лов на патици в чест на принца на Сиам, петстотин чифта патици… денят беше прекрасен, а небето, почерняло от патици… като скакалци… краката ни премръзнаха, цевите на пушките се нагорещиха до червено, а ние стреляхме, стреляхме…

Разглеждахме снимките около час, истински парад на животни, крале и аристокрация. Накрая измъкнах от купчината голяма, блестяща снимка, на която се виждаше огромна столова, облицована в дърво. Полилеите приличаха на обърнати нагоре коледни дървета, увиснали над дълга маса, осеяна със сребро и кристал. На масата седяха красиво облечени мъже и жени. В началото й видях възстар мъж, от дясната страна на когото седеше някакъв обсипан със скъпоценни камъни индийски властелин, а от лявата разпознах моя домакин, безупречно облечен във вечерен костюм.

— А! — възкликна небрежно той. — Това беше банкет, който дадохме в чест на махараджата. По-добре погледнете тези елени, какви великолепни рога? Само в Унгария можете да видите такива рога.

Скоро чух клаксона от колата на Хелмут и станах с нежелание да си вървя. Моят домакин напъха обратно снимките в сандъчето и затвори капака.

— Извинете ме — каза той със съжаление, — че ви досаждах с моите снимки. Ако жена ми беше тук, тя щеше да ви забавлява много по-приятно.

Възразих и казах, че снимките са ми харесали твърде много и тъй като излязохме вече на верандата, почувствах, че трябва да му задам още един въпрос, но се страхувах да не проявя невъзпитание.

— Кажете ми, сеньор Капорал — попитах аз, — не Ви ли липсва сега всичко това? След такъв великолепен живот, когато сте имали много пари, лов, влиятелни приятели, не намирате ли Аржентина, меко казано, малко скучна?

Той ме погледна и се засмя.

— Сеньор Даръл — отвърна той, — онова, което ви показах, е минало, нещо като сън. Докато съществуваше всичко, беше великолепно, но сега водя съвсем нов живот. Спестявам пари, за да изпратя децата си да учат в Буенос Айрес. Надявам се, че ще ми останат достатъчно, за да купя една малка естансия за себе си и жена ми, когато децата пораснат. Какво повече ми е необходимо?

Замислих се над думите му, а той ме наблюдаваше усмихнат.

— Значи работата ви тук е приятна? — попитах аз. — Вие сте управител на тази естансия?

— Разбира се — отвърна той. — Работата ми е много по-добра от първата, която заемах след пристигането си в Аржентина.

— А каква беше тя? — полюбопитствах аз.

— Кастрирах бикове в Кордоба — засмя се той.

Тръгнах замислен към колата на Хелмут. Отдаде ми се удоволствието да прекарам два часа с един много необикновен човек, истински щастлив човек, без капка злоба у себе си.

Моята сбирка от животни нарасна толкова много, че работата около тях ми отнемаше по цял ден. Вече не можех да се отделям по три или четири дни и да оставям бедната Една да храни животните. Освен това се заех да правя клетки за онези опитомени животни, които до тогава се разхождаха на свобода или стояха завързани на верижка. Отначало ми се искаше да изпратя сбирката до Буенос Айрес със самолет, но когато получих сметката за разходите, стори ми се, че е разработена от Кралското астрономическо дружество, което борави със светлинни години.

За самолет следователно не можеше да става дума и се налагаше да тръгна с влака и да направя пътешествие от два дни и три нощи, което не беше никак по вкуса ми, но друг избор нямах. Чарлз уреди всичко с присъщата за него бързина и експедитивност, въпреки че имаше своя работа и се безпокоеше много за жена си Джоан, която лежеше в болница. И така аз чуках и режех в градинката, правех клетките за пътешествието с влака и не изпусках от поглед пуснатите на свобода животни, които можеха да направят някоя беля. Най-големите сред тях бяха коатите Марта и Матиас, завързани под дърветата с верижки. Аз обичам много коатите, макар и да зная, че не всички споделят мнението ми, че са едни от най-прелестните животни. Има нещо много трогателно в техните дълги, направени като че от гума нослета със скосени върхове, в техните пръсти като на гълъби, в мечешката им походка и начина, по който държат дългите си нашарени на колелца опашки, наподобяващи пухкави въпросителни. В диво състояние те живеят на големи стада и се придвижват на многобройни групи през гората, преобръщат повалени стволове и камъни, душат всяко ъгълче и цепнатина с приличните си на прахосмукачки носове и търсят храна, която варира от бръмбари до птички и от плодове до гъби. Подобно на повечето дребни и стадни животни, те общуват помежду си с помощта на богата гама от разни звуци и аз съм убеден, че „разговорът“ на стадо коати заслужава специално изследване. Матиас разговаряше по цели часове с мен, като издаваше всевъзможни звуци, подобни на птичи крясъци и трели. Когато изучаваше някое изгнило дърво или камък, под който смяташе, че се намира сочно бръмбарче или голо охлювче, звуците се превръщаха в гъгнещо грухтене, изпълнявано на различни височини, примесено със странни хрупкащи звуци, които издаваше с много бързо тракащите си зъби. Когато се ядосваше, цялото му тяло се разтреперваше от гняв, той кряскаше неистово и издаваше такива пронизителни и остри свирещи писъци, от които можеше да ви се пукнат тъпанчетата на ушите.

И двете коати бях завързал с доста дълги каишки за едно удобно дърво. Когато обърнаха и изследваха всички дънери и камъни в кръга, който им позволяваха каишките, аз ги привързах за друго дърво. При всяко преместване Матиас отделяше по десетина минути, за да обозначи своите нови владения с помощта на благоуханната си жлеза, която се намира в основата на опашката му. Той тръгваше тържествено в кръг с крайно съсредоточено изражение на муцуната и от време на време приклякаше да потърка задните си части върху някой камък или клонка, които особено му харесваха. След като извършваше всичко това, което у коати е равносилно на издигане на флага над завоюваната територия, той се отпускаше и се заемаше с чиста съвест с лов на бръмбари. Ако някое от местните кучета се заблудеше и се приближеше до територията на коати, втори път дори през ума не му минаваше да постъпва така. Коатът тръгваше бавно към кучето, тракаше заплашително със зъби, вдигаше право нагоре опашка като ръжен и я раздуваше два пъти повече от нормалните й размери. Когато наближеше, хвърляше се внезапно напред със странно олюляваща се стъпка и издаваше пронизителни и проглушителни крясъци. Този страхотен звук понижаваше духа на всяко не особено храбро куче и когато то се оттегляше бързо назад, Матиас тръгваше отново с тихо мърморене и крясъци в кръг, за да обозначи наново своите владения. По време на такива сцени Марта се отдръпваше колкото й разрешаваше веригата, наблюдаваше с обожание Матиас и издаваше тихи окуражителни звуци.

Всички останали животни се чувстваха превъзходно. Хуанита напълня и с всеки изминат ден ставаше все по-очарователна и разгонваше вече папагалите. Едва не получих инфаркт от моите безценни жълточели ара, когато забелязах, че нещо отпадат. В края на краищата открих съвсем случайно, че не са болни, а поради някаква неизвестна причина искат да спят нощем в сандък. Когато ги снабдих със спален сандък, апетитът им се повиши и те се поправиха. Малката дива котка се примири напълно с пленничеството и така усърдно играеше на криеница със сивото котенце, пък и на една друга измислена от тях игра, която можеше да се нарече „задуши съседа си“, че започвах да се безпокоя дали ще успея да ги заведа живи до Буенос Айрес, да не говорим за Англия. Пумата Луна се опитоми, дори ми разрешаваше да я чеша зад ушите, като при това ръмжеше дълбоко и доволно. Бедният полумъртъв от глад оцелот сега бе закръглен и с блестящ косъм. След като се отърси от причинената от глада апатия, той сега изяви напълно себе си, смяташе вътрешността на клетката си за неприкосновена, така че почистването й и храненето му станаха доста опасни. Такава е понякога отплатата за направеното добро.

Сред новите животни от моята сбирка се намираха и два от най-очарователните представителя на маймунското племе — двойка дурукули, заловени в гората от един ловец индианец. Той беше много добър ловец, но за нещастие му заплатих твърде щедро за маймунките и зашеметен от получената сума, той се оттегли в селото и се отдаде на пиянство, затова повече не купих нищо от него. Да се заплати точната сума за едно животно е истинско изкуство: ако платите прекалено много, можете да загубите твърде лесно добрия ловец, защото между вашия лагер и гората винаги се намират доста кръчми, а ловците са твърде слабоволеви в това отношение.

Дурукули са единствените маймуни в света, които водят нощен живот и дори само от тази гледна точка заслужават внимание. А когато прибавите към това и факта, че приличат на кръстоска между кукумявка и клоун, че от всички маймуни те са най-милите и прекарват по-голямата част от времето си прегърнати една с друга и се целуват съвсем като хората, дурукули поне за мен стават просто обаятелни. Те имат огромни, типични за нощните животни очи и бяла лицева маска с черен кант. Формата на устата им създава впечатление, че на нея всеки миг ще се появи тъжна и малко съжалителна усмивка. Гърбовете и опашките им са оцветени в приятно зеленикаво сивкав цвят, а по гърдите си имат големи пухкави нагръдници — от бледожълти до тъмнооранжеви в зависимост от възрастта. В диво състояние тези маймунки живеят подобно на коати на стада от десет до петнадесет животни и подскачат мълчаливо по дърветата. Те издават звуци единствено по време на хранене и точно тогава разговарят помежду си с помощта на силни и мъркащи сумтения, като издуват гърла или пък издават поредица от звуци, подобни на птичи чуруликания, котешки мяукания, свинско сумтене и змийско съскане. Когато ги чух за първи път да се хранят сред потъналите в тъмнина дървета, ги взех поред за различни животни, след това се обърках и реших, че съм открил някое ново за науката явление. Изкопавах за дурукули големи червени бръмбари, които те обичаха изключително много. Те наблюдаваха как приближавам с вкусните насекоми, отваряха широко очи, протягаха лапи и целите разтреперани, издаваха тихи възбудени крясъци. С непохватната прелест на малки деца, които поемат бонбони, те сграбчваха с лапи помръдващите бръмбари и започваха да ги хрускат и дъвчат, като от време на време спираха и издаваха радостни крясъци. Когато поглъщаха и последното парченце, те оглеждаха внимателно лапите си отдолу и отгоре, за да се убедят, че не е останало нищо, а след това оглеждаха и себе си по същата причина. Когато се убеждаваха, че не е останало дори парченце, те се прегръщаха и се целуваха около пет минути, като че взаимно и бурно се поздравяваха.

Наскоро след получаването на тези очарователни маймунки, Луна ме запозна с втория интересен човек.

Една сутрин Луна дойде при мен и ми каза, че отива по работа на няколко мили извън Калилегуа. В селото, в което отиваше, се носели слухове за някакъв човек, който се интересувал и дори отглеждал животни у дома си.

— Узнах само, че се казва Коко и че всички го смятат за loco32 — каза Луна, — но ти сигурно искаш да дойдеш и да се запознаеш с него.

— Съгласен съм — отвърнах аз, без да имам нищо против да изоставя за малко дърводелската си работа. — Почакай само да изчистя и нахраня животните.

— Добре — отвърна Луна, полегна търпеливо на полянката и започна да чеше Хуанита по коремчето, докато си свърша работата.

Когато стигнахме в селото, видяхме, че то е голямо, застроено безредно и има някакъв странен, мъртвешки вид. Дори къщите, построени както обикновено от летви, имаха неугледен и мръсен вид. Всичко изглеждаше прашно и унило. Коко очевидно го познаваха всички, защото, когато попитахме в местната пивница къде живее, се вдигна цяла гора от ръце, за да ни покаже посоката. Всички се усмихнаха и казаха: „А, Коко!“, като че ставаше дума за местния идиот. Следвайки указанията, ние намерихме много лесно неговата къща. За разлика от останалите къщи в селото, неговата беше ослепително чиста и блестеше като скъпоценен камък. Градинката пред къщата също беше грижливо подредена и съвсем невероятно, но до къщата водеше истинска хубава чакълеста пътечка. У мене се породи силно желание да се запозная със селския идиот, щом като живее в такава къща. В отговор на пляскането с ръце се появи слабичка смугла жена, която ми заприлича на италианка. Оказа се жената на Коко, която ни съобщи, че него го нямало вкъщи — денем работел в местната дъскорезница, чието бръмчене се носеше от далечината така, като че всички пчели в света са се събрали на конференция. Луна обясни целта на моето посещение и лицето на жената просия.

— О! — възкликна тя. — Ще изпратя веднага някое от децата да го извика. Никога няма да ми прости, ако не се срещне с вас. Моля, елате зад къщата и го почакайте… след минута ще се върне.

Градинката зад къщата също се оказа добре подредена като тази отпред и за мое учудване видях в нея два добре направени просторни птичарника. Надникнах в тях, изпълнен с надежда, но и двата бяха празни. Не се наложи да чакаме дълго пристигането на Коко. Той се появи тичешком по пътеката, която водеше към дъскорезницата, дойде задъхан при нас и свали сламената си шапка. Коко беше нисък, добре сложен мъж с катранено черна къдрава коса и (необичайно за Аржентина) носеше гъсти, добре подстригани черна брада и мустаци. Черните му очи горяха от вълнение, когато протегна красивата си мургава ръка на Луна и на мене.

— Добре дошли, добре дошли! — посрещна ни той. — Моля да извините моя английски език… той не е добър, защото нямам възможност да го практикувам.

Порази ме това, че той въобще можеше да говори английски.

— Нямате представа какво означава всичко това за мен — произнесе пламенно той и ми стисна ръката… — Да говоря с някого, който се интересува от природата… никога нямаше да простя на жена си, ако не ме бе повикала… не повярвах на ушите си, когато ми каза синът… при мене дошъл някакъв англичанин, при това за животни!

Той ми се усмихна, а от лицето му не слизаше изражението на леко благоговение от станалото чудо. Човек можеше да си помисли, че съм дошъл да го каня да стане президент на Аржентина. Зашеметен от това, че ме приемат за току-що пристигнал от небето ангел, аз намирах с труд необходимите ми испански думи.

— Е — обади се Луна, който очевидно реши, че си е свършил работата, като е свързал един лунатик с друг… — Отивам да си гледам работата, ще се видим по-късно.

Напявайки си нещо под носа, той се отдалечи, а Коко ме хвана нежно под ръка, като че бе крило на пеперуда и можеше да се счупи всеки миг, и ме поведе по стълбите към своя дом. Жена му беше приготвила чудесна, много подсладена лимонада от пресни лимони. Седнахме около масата, отпивахме от лимонадата и Коко започна да разказва. Той говореше спокойно и от време на време се запъваше, докато намери подходящата английска дума. Когато разбра, че зная достатъчно добре испански език, за да следя мислите му, той произнасяше някое изречение на испански. Изпитвах необикновено чувство, че слушам човек, на когото след дълги години немота се е върнала способността да говори. Той толкова дълго време беше живял в своя собствен затворен свят, че нито жена му, нито децата му, нито който и да било от мръсното село можеше да разбере неговите интереси. За него аз представлявах нещо като невероятен отговор от искрена молитва — човек, появил се от битието, който можеше да се съгласи с него, че някоя птица е красива или пък друго животно е интересно; човек, който можеше да говори с него на езика, така дълго заключен вътре в самия него, който никой от заобикалящите го не можеше да разбере. Докато говореше, той ме наблюдаваше със смутено изражение на лицето, някаква смесица от благоговение и страх — благоговение, че въобще се намирах пред него и страх да не би внезапно да изчезна като мираж.

— Изучавам преди всичко птиците — обясни той. — Зная, че птиците в Аржентина са каталогизирани, но кой знае нещо повече за тях? Кой е запознат с тяхната брачна игра, с видовете гнезда, които строят, колко яйца снасят, какво поколение отглеждат, мигрират ли? Нищо от това не е известно, а то е главният проблем. Аз се старая да помогна, доколкото мога, именно в тази област.

— Това е главният проблем в целия свят — отвърнах аз. — Ние знаем какви същества има по света, но не знаем нищо за техния личен живот.

— Желаете ли да видите мястото, където работя? Наричам го свой кабинет — предложи с умоляващ глас той… — Много е малък, но това е всичко, което мога да си позволя…

— С най-голямо удоволствие ще го видя — отвърнах аз. Той нетърпеливо ме поведе навън към миниатюрна пристройка на къщата. На вратата висеше голям катинар. Той измъкна ключ от джоба си и ми се усмихна.

— Никого не пускам вътре — обясни простичко той, — те не разбират нищо.

До този момент ентусиазмът на Коко към животинския свят ми направи огромно впечатление, но сега, когато прекрачих прага на неговия кабинет, бях повече от поразен, просто онемях.

Кабинетът му беше с размери около два и половина на два метра. В единия ъгъл се виждаше шкафче, в което държеше сбирката си от кожи на дребни бозайници, както и най-различни яйца от птици, които ми показа. Там имаше и една дълга и ниска пейка, на която щавеше кожите, а до нея грубо скован стелаж с четиринадесет тома на естествена история, една част на испански и една част на английски език. Под единствения малък прозорец стоеше триножник, а върху него акварел, изобразяващ птица, чието тяло лежеше наблизо върху един сандък.

— Вие ли сте нарисували това? — попитах, без да повярвам на очите си.

— Да — отвърна свенливо той, — виждате ли, нямам възможност да си купя кинокамера и това е единственият начин да изобразя тяхната перушина.

Втренчих поглед в полузавършената картина. Тя бе изпълнена великолепно, с чудесно точен рисунък и оцветяване. Казвам чудесно, защото рисуването на птици е едно от най-трудните неща в областта на естествената история. Пред себе си виждах творба, която се доближаваше до стандартите на най-добрите съвременни художници на птици, каквито бях виждал до тогава. Виждаше се, че това е работа на неопитен човек, но всичко бе извършено с такава педантична точност и любов, че птицата блестеше като жива върху листа. Взех мъртвата птичка в ръце, сравних я с рисунката и видях, че рисунката е много по-добра от редица други, каквито бях виждал из различни книги за птици.

Коко извади огромна папка и ми показа и останалите си работи. Имаше около четиридесет рисунки на птици, обикновено по двойки, за да се види половата разлика в перушината, всички чудесни като първата.

— Удивително хубави! — възкликнах аз. — Трябва нещо да направите с тях.

— Така ли мислите? — запита той, изпълнен със съмнение, и се загледа в рисунките: — Изпратих няколко от тях на директора на музея в Кордоба. Той също ги хареса. Каза ми, че можем да ги отпечатаме в малка книжка, когато направя повече, но се съмнявам. Нали знаете колко скъпо струва едно такова издание?

— Аз се познавам с ръководителите на музея в Буенос Айрес — казах аз. — Ще им разкажа за вас. Не мога да ви обещая предварително нищо, но е възможно да ви помогнат.

— Това би било чудесно — каза той и очите му заблестяха.

— Кажете ми — обърнах се аз към него, — харесвали ви работата в дъскорезницата?

— Да ми харесва ли? — повтори недоверчиво той. — Да ми харесва тази работа? Сеньор, тя измъчва душата ми, обаче ми носи достатъчно, за да преживяваме, а с малко спестявания мога да си купя и бои. Спестявам също и за малка кинокамера, защото колкото и изкусен да е даден художник, птиците имат някои особености, които могат да се уловят само върху филмовата лента. Тези кинокамери обаче са много скъпи и се страхувам, че ще мине доста време, преди да си позволя такава покупка.

Той говори енергично и ентусиазирано около час и ми разказа какво е направил и какво още се надява да направи. Непрекъснато се налагаше да си напомням, че този човек, този селяк, ако предпочитате тази дума, работеше в дъскорезница и живееше в чисто бяла къщичка на село. Ако бях открил Коко в покрайнините на Буенос Айрес, може би всичко нямаше да изглежда толкова невероятно, но да го срещна тук, в това отдалечено и най-неочаквано място, беше все едно да срещна еднорог по средата на Пикадили. Макар и да ми разказа, че се налагало да пести, за да си купува бои, и че мечтае и за кинокамера, той не направи дори и най-малък намек да получи някаква финансова помощ от мен. Говореше непринудено и с наивността на дете споделяше своите затруднения с човек, който разбира и цени неговото занимание. Сигурно аз съм му се сторил като милионер, макар и да знаех, че ако му предложа пари, ще престана да бъда негов приятел и ще се превърна подобно на останалите жители от селото в човек, който не разбира нищо. Всичко, което можех да направя за него, беше обещанието да поговоря с ръководителите на музея в Буенос Айрес (защото добрите художници на птици не се срещат на път и под път) и да му дам моята визитна картичка. Казах му, че ако иска нещо от Англия, което не може да се намери в Аржентина, да ми пише и аз ще му го изпратя. Когато накрая Луна се върна и трябваше вече да си тръгваме, Коко се сбогува натъжено като дете, на което са разрешили да поиграе с нова играчка, а после са му я взели. Когато потеглихме, той застана по средата на прашната мръсна улица, гледаше след колата и въртеше в ръце моята визитна картичка, като че тя беше безценен талисман.

За съжаление изгубих адреса на Коко на път за Буенос Айрес и разбрах това едва когато се завърнах в Англия. Той обаче имаше моя и аз бях сигурен, че ще ми пише и ще поиска да му изпратя някоя книга за птици или рисунки, защото такива неща се намират трудно в Аржентина, но не получих дори и един ред. Тогава му изпратих за Коледа картичка и повторих предложението да му изпратя всичко, от което има нужда. Изпратих картичката в Калилегуа на Чарлз, който от своя страна я предал любезно на Коко. След това Коко ми написа очарователно писмо, в което се извиняваше за слабите си познания по английски език, който се надявал полека-лека да овладее все повече и повече. Съобщаваше ми някои новости за своите птици и рисунки. В писмото обаче нямаше нито една молба. С риск да го обидя му изпратих пакет с книги, които смятах, че ще му бъдат от изключително голяма полза. И сега, когато се ядосвам, че не мога да се снабдя с необходимото ми животно, нова книга или някое приспособление за кинокамерата, винаги си спомням за Коко, който работи упорито и ентусиазирано с неподходящи инструменти и без пари в мъничкия си кабинет и всичко това ми действа благотворно. По пътя за Калилегуа Луна ме запита какво мисля за Коко, когото всички в село смятали за loco, и аз отвърнах, че според мен Коко е един от най-здравомислещите хора, които познавам, и безусловно един от най-забележителните. Надявам се, че един ден ще имам щастието да се срещна отново с него.

След това се спряхме за кратко в друго село, в което Луна подочул, че имало някакво бичо. За моя радост това беше възрастно диво прасе, добре опитомено и отлична партия за Хуанита, наречено от неговия собственик Хуан. Купихме го, поставихме го в багажника и продължихме победоносно за Калилегуа, а то се разгрухтя развълнувано отзад. Хуан беше толкова едър, нескопосан и опитомен, че се изплаших да не би с цялата своя простота да навреди на дребната и нежна Хуанита, затова се принудих да ги разделя в отделни клетки, докато Хуанита порасне достатъчно. Те обаче докоснаха зурли през решетките и явно се харесаха, а аз се обнадеждих, че в края на краищата ще ги бракосъчетаем успешно.

Най-после настъпи денят, в който трябваше да напусна Калилегуа. Никак не ми се искаше да си заминавам, защото всички тук се държаха много добре с мен. Джоан и Чарлз, Хелмут и Една, човекът — славей Луна разрешиха на мен, напълно непознатия им чужденец, да се вмъкна в техния живот, разрешиха ми да наруша въведения от тях ред, обсипаха ме с внимание и направиха всичко възможно да ми помогнат в работата. Макар и при пристигането си в Калилегуа да им бях напълно чужд човек, те проявиха такава доброта към мен, че само за броени часове сред тях се почувствах така, като че съм живял тук дълги години. Ако кажа, че изпитвах съжаление поради това, че напусках всички тези приятели, означава да се изразя твърде бледо.

Моето пътешествие се оказа малко сложно в първия си етап. Наложи се да превозя сбирката си по малката железопътна линия, която свързваше Калилегуа с най-близкия голям град. Оттук трябваше да прехвърлим животните на влака за Буенос Айрес. Когато разбра, че се безпокоя от това прехвърляне, Чарлз настоя Луна да ме придружи до града, а самият той, Хелмут и Една (тъй като Джоан все още боледуваше) щяха да отидат до града с колата, да ни посрещнат там и да ми помогнат да се справя с всички възникнали усложнения. Аз не желаех да им причинявам толкова много затруднения, но те не искаха и да чуят за това, а Една заяви, че ако не й позволя да ме изпрати, няма да ми налее нито капка джин тази вечер. Ужасната заплаха сломи окончателно всички мои протести.

И така, рано сутринта в деня на моето заминаване, пред къщата на Чарлз пристигна трактор с прикачена за него огромна плоска платформа. Ние натоварихме на нея клетките с животните и ги откарахме бавно на гарата. Тук ги разтоварихме на перона и зачакахме пристигането на влака. Когато разгледах релсите, настроението ми се помрачи. Напълно износени, те очевидно никога не бяха сменявани. Тук-там под влияние на тежестта на влака релсите и траверсите стояха затънали в земята и изобщо не се забелязваха. Цялата железопътна линия бе гъсто обрасла от бурени и треволяк и не се разбираше къде започва линията и къде завършва растителността. Изчислих, че ако влакът се движи със скорост, по-голяма от пет мили в час, ни предстои най-сензационната за века железопътна катастрофа.

— Това не е нищо — заяви гордо Чарлз, когато се оплаках от състоянието на релсите, — има участъци, които са къде-къде по-лоши.

— Страхувах се от самолета, с който пристигнах — казах аз, — но това е чисто самоубийство. Тези релси не биха могли да се нарекат дори железопътна линия, така са се огънали, че ми приличат на две пияни змии.

— Досега у нас не е имало никакви произшествия — заяви Чарлз и аз трябваше да се задоволя с тази ободряваща вест.

Когато се появи, влакът се оказа толкова невероятен, че всички мисли за лошото състояние на трасето изхвръкнаха от главата ми. Дървените му вагони приличаха на онези, които виждахме по старите филми за Дивия Запад. Особено забележителен обаче беше локомотивът. Очевидно много стар и отново взет от реквизита на филмите за Дивия Запад, той имаше отпред гигантска скара за предпазване от животни. Някой недоволник от неговия архаичен вид бе решил малко да го поосвежи, затова му бяха придали аеродинамична форма с няколко метални листа, боядисани с широки оранжеви, жълти и червени ивици. Меко казано, това беше най-веселият локомотив, който някога бях виждал; също като че пристигаше от карнавал. Той се зададе към нас с величествената скорост от двадесет мили в час. Зелената растителност скриваше сполучливо релсите и изглеждаше, че влакът се движи направо по земята. Навлезе с грохот в гарата, заскърца остро със спирачките си и избълва гордо огромен облак черен дим, който обгърна плътно всички ни. Ние с Луна наблъскахме на бърза ръка клетките с животните във фургона, заехме места на дървените седалки в съседния вагон и влакът дръпна няколко пъти, разтърси се и потегли.

През по-голямата част от пътя шосето се виеше успоредно на железопътната линия, отделено от нея чрез обрасла с храсти тревна ивица и ниска ограда от бодлива тел. Чарлз, Хелмут и Една се движеха успоредно с нас с колата и ни обсипваха с оскърбления и насмешки, заканваха ни се с юмруци и обвиняваха Луна и мен в безброй много прегрешения. Отначало останалите пътници се озадачиха много, но после, когато разбраха, че се шегувахме, се включиха с желание в играта и ни подсказваха най-различни ругателства, които ние крещяхме в отговор. Когато Хелмут обвини Луна, че имал сладък глас като на магаре, страдащо от ларингит, Луна го замери от прозореца на влака с портокал, който префуча на косъм от главата на Хелмут. Скоро целият влак се присъедини към нашето детско, но приятно забавление. На всяка от безбройните малки гари, на които спирахме, „тъпаците“ от колата задминаваха влака и ми връчваха огромен букет увехнали цветя, а в отговор аз произнасях от прозореца на влака дълга и страстна реч на новогръцки език и заинтригувах до крайна степен онези пътници, които току-що се качваха и очевидно ме вземаха за държавен деятел, пристигнал на официално посещение в тяхната страна. И така ние се забавлявахме великолепно, докато пристигнахме в града, където щяхме да се прехвърлим на другия влак. Струпахме внимателно сбирката на перона, поставихме до нея един носач да не позволява на зяпачите да дразнят животните и отидохме да похапнем, защото преди тръгването на влака за Буенос Айрес имахме няколко часа на разположение.

Когато се върнахме на гарата, вече падаше мрак и след малко буеносайреският влак пристигна с пъхтене и грохот, обвит във внушителен облак от искри и пара. Локомотивът обаче беше съвсем обикновен и не приличаше ни най-малко на живописния залитащ дракон, който ни докара с такова достойнство от Калилегуа. Хелмут, Луна и аз наредихме внимателно клетките с животните в заетия от мен вагон, който се оказа много по-малък, отколкото предполагах. Междувременно Чарлз намери спалното ми място и внесе вътре моите вещи. В купето щяхме да бъдем четирима души, но нито един от тях не се появяваше и аз оставах с надеждата, че ще бъдат интересни хора. След това, когато нямаше вече какво повече да върша, аз седнах на стъпалото на вагона, а приятелите ми се наредиха пред мен. Една бръкна в чантата си и извади нещо, което блесна на слабите светлини на гарата. Бутилка джин!

— Прощален подарък — каза тя и лукаво ми се усмихна. — Не можах да се примиря с мисълта, че ще пътуваш такъв дълъг път без храна.

— Хелмут — казах аз, след като изпратих Луна за тоник и чаши, — имаш жена за милиони!

— Може би — отвърна мрачно Хелмут, — но тя върши всичко това само заради тебе, Джери. Когато аз заминавам някъде, не ми дава джин. Чисто и просто казва, че много съм пиел.

Застанали на перона, ние вдигнахме наздравица за здравето на всички ни. Не успял още да си допия чашата, се раздаде свирката на кондуктора и влакът потегли. Хванали чашите в ръце, моите приятели се затичаха край влака и ми стискаха ръцете, а когато целунах Една за сбогом, едва не паднах от влака. Влакът набираше скорост. Аз гледах как моите приятели стоят с вдигнати чаши за прощален тост под мъждивите светлини на перона, докато не се скриха от погледа ми, после тръгнах унило към купето с остатъка джин в бутилката.

Пътуването с влака не беше чак толкова лошо, колкото предполагах, макар че придвижването с повече от четиридесет клетки с най-различни животни в аржентински влак да не е приятно развлечение. Най-много се страхувах да не би през нощта (или през деня) да откачат вагона с животните, да го бутнат в някоя глуха линия и да го забравят там. Такова нещастие се случи веднъж в Южна Америка с един мой приятел, също колекционер на диви животни. Докато открие загубата и се върне на гарата, почти всички животни измрели. Поради това реших, че където спрем през деня или нощта, да излизам на перона и да следя за моя безценен товар. Аз често скачах посред нощ от леглото и това мое необикновено поведение озадачи много спътниците ми — трима млади и много приятни футболисти, които се завръщаха от Чили, където бяха участвали в някакви мачове. Когато им обясних моите действия, те ме съжалиха, че едва смогвам малко да мигна, пожелаха да се сменяваме през нощта и изпълняваха най-добросъвестно своите задължения през цялото пътуване. Тази работа сигурно им се е сторила безкрайно смешна, но те се отнесоха сериозно към нея и ми помогнаха извънредно много.

Другата трудност се състоеше в това, че можех да се добера до животните само когато влакът беше на някаква гара, тъй като техният вагон не бе свързан с коридор с влака. Тук ми дойде на помощ придружителят на спалния вагон. Десетина минути преди пристигането на гарата той ме предупреждаваше и ми казваше какъв е престоят. Това ми даваше възможност да премина през целия влак до вагона с животните, а когато влакът спираше, да скоча и да отида да им помогна.

Трите вагона, през които преминавах, докато стигна до моите животни, бяха третокласните вагони на влака, на чиито дървени пейки седяха много хора, помъкнали пеленачета, тъщи, дамаджани с вино, кози, пилета, прасета, кошници с плодове и разни други необходими за пътуване вещи. Когато тази весела, енергична, дъхаща на чесън тълпа узна причината на моите чудновати непрестанни странствания до последния вагон, обедини своите усилия в моя полза. Спреше ли влакът, те ми помагаха да изляза на перона, откриваха най-близката чешма, изпращаха децата си по всички посоки да купуват банани, хляб или каквото беше необходимо за животните и когато свършвах работа, ме издърпваха приятелски във вагона на вече потеглилия влак, като се интересуваха живо от здравословното състояние на пумата, от това как птиците понасяли горещините и дали е истина, че имам папагал, който знаел да казва „hijo de puta“? След това ми предлагаха бонбони, сандвичи, чаши вино, късове месо, показваха ми своите бебета, козите, пилетата или прасетата си, пееха ми песни и въобще се отнасяха с мен като с човек от тяхното семейство. Всички бяха толкова обаятелни и мили, толкова приятелски разположени, че когато в края на краищата влакът навлезе бавно в огромната и шумна гара на Буенос Айрес, почти съжалявах, че пътуването завърши. Животните натоварихме на камион, а стотици хора ми стиснаха ръката. После тръгнахме да закараме животните, които издържаха удивително добре пътуването, при останалата колекция, разположена в грамадния склад на територията на музея.

Узнах с ужас, че същата вечер един мой добър приятел устройва коктейл, за да отпразнува моето завръщане в Буенос Айрес. Мразя коктейлите, но не можех да измисля никакво извинение да се отърва от този, без да оскърбя домакина. Независимо от умората двамата със Софи се издокарахме и отидохме. С повечето хора не се познавах и нямах особеното желание да се запознавам, но там присъстваха и много мои стари приятели, заради които си заслужаваше да отида. Докато с един мой приятел спокойно обсъждахме въпроси от взаимен интерес, към мен приближи тип, когото ненавиждах. Той беше един от онези типични англичани, които подобно на най-отвратителните бурени процъфтяват най-добре на чужд климат. Този човек бях срещал и по-рано и той още тогава не ми хареса. Човекът закрачи към мен и като че за да ме раздразни още повече, беше поставил старата си училищна вратовръзка. Неговото безизразно лице приличаше на лошо направена посмъртна маска, а надменният му и провлачен говор сякаш имаше предназначението да докаже на света, че и без мозък можеш да изглеждаш добре възпитан.

— Чух — каза снизходително той, — че току-що се връщате от Жужуй.

— Да — отвърнах кротко аз.

— С влак ли? — попита той и по лицето му се изписа леко отвращение.

— Да.

— И как пътувахте? — попита той.

— Много добре… великолепно — отвърнах аз.

— Предполагам, че влакът е бил претъпкан от най-обикновени мъжища — произнесе съчувствено той.

Погледнах глупавата му физиономия и безизразните очи и си спомних за моите спътници от влака: плещестите млади футболисти, които ми помогнаха в нощните дежурства; старецът, който ми рецитира наизуст „Мартин Ейро“, докато в самоотбрана трябваше да изям цяла глава чесън между тринадесетия и четиринадесетия куплет; милата стара пълна жена, с която се сблъсках и която падна заднешком в своята кошница с яйца, после отказа да й заплатя щетите, защото, както заяви тя, не се била смяла така от дълги години. Гледах този блудкав представител на моите кръгове и не можах да се стърпя.

— Да — отвърнах натъжено аз. — Влакът беше претъпкан с най-обикновени мъжища. И знаете ли, много малко носеха вратовръзки и нито един не знаеше английски.

След това го оставих сам и отидох да си взема нещо друго за пиене. Чувствах, че той си заслужи всичко това.

Краят на пътуването

Когато ви се наложи да превозите голяма сбирка животни от единия край на света до другия, вие не можете, както изглежда смятат много хора, да ги натоварите на първия попаднал ви параход и да отплавате, като махнете весело с ръка за сбогом. Работата е малко по-друга. Първата ваша задача е да намерите параходна компания, която да се съгласи да превози животните. Когато чуят думата „животни“, повечето служители от тези компании пребледняват и тяхното живо въображение започва да им рисува следните картини: капитанът е изтърбушен на мостика от ягуар; старшият помощник умира бавно в прегръдките на огромна змия; множество най-различни отвратителни и смъртоносни животни преследват пасажерите от единия край на кораба до другия. Всички служещи от параходните компании, изглежда, са под впечатлението, че искате да пътувате с техен параход с едничката цел да пуснете от клетките всички животни, които цели шест месеца сте събирали с пот на челото.

След като веднъж преодолеете тази психологическа бариера, остават за решаване още много други проблеми. Трябва да се посъветвате със старшия стюард колко място ще ви отпусне в хладилниците за вашето месо, риба и яйца, за да не гладуват пасажерите; трябва да се поговори със старшия помощник и с боцмана къде и колко клетки да се поставят, как да се обезопасят по време на бури, колко параходни платнища може да заемете.

След това правите официално посещение на капитана и обикновено на чашка джин го уверявате (почти със сълзи на очи), че няма да му причините никакви безпокойства на борда, че той дори няма да забележи вашето присъствие — изявление, в което не вярвате нито вие, нито той. Най-важното от всичко е, че обикновено се налага да подготвите своята сбирка за товарене десетина дни преди отплаването на парахода, защото поради ред причини в различните пристанища той може да замине по-късно или по-рано, което е още по-досадно, тъй като трябва да сте на място, за да получите нареждания. Ако примерно поредица стачки на докерите задържат парахода, вие може да седите и да кипите от нетърпение месец или повече, през което време апетитът на вашите животни като че се увеличава право пропорционално на силно разклатените ви финанси. Краят на пътуването представлява най-бедствената, най-обърканата, най-уморителната и най-страшната част. Когато ме попитат за „опасностите“, свързани с моите пътувания, винаги се изкушавам да кажа, че „опасностите“ в гората бледнеят в сравнение с опасностите да увиснете във въздуха в някое затънтено място на света със сбирка от сто и петдесетина животни, които трябва да храните дори тогава, когато нямате вече пари.

Сега като че преодоляхме всички тези затруднения. Осигурихме парахода, консултациите с ръководните хора на борда завършиха задоволително, поръчахме храната на животните и всичко като че вървеше гладко. Точно в този момент Хуанита реши да разнообрази живота ни и се разболя от пневмония.

Както вече казах, животните живееха сега в огромното неотоплено складово помещение на музея. Това очевидно не безпокоеше нито едно от животните (макар да започваше аржентинската зима и времето да ставаше все по-студено). Хуанита обаче реши да се покаже оригинална. Без дори предварително да се разкашля, за да ни предупреди, тя направо се предаде. Сутринта се натъпка до насита с боб, а вечерта, когато щяхме да завиваме клетките за през нощта, изглеждаше вече съвършено болна. Хуанита стоеше облегната на едната страна на клетката, като че се подпираше, очите й бяха полузатворени, а дишането — учестено и с хрипове. Отворих бързо вратичката на клетката и я повиках. Тя направи огромно усилие, изправи се разтреперана, излезе с олюляващи се крачки и падна в ръцете ми. Всичко беше изпълнено в най-добрите традиции на киното, но аз се изплаших. Докато я държах, чух как нещо хъхри и бълбука в малкия й гръден кош, а телцето й легна отпуснато и студено в ръцете ми.

За да изразходваме по-икономично бързо стопяващия ни се запас от парични средства, двама наши приятели от Буенос Айрес предложиха на Софи и на мен да отседнем в техните жилища, за да спестим поне хотела. И така Софи се настани удобно в апартамента на Блонди Мейтлънд-Хериът, а аз заех походното легло в квартирата на Дейвид Джоунз. В момента, когато открих заболяването на Хуанита, с мен беше и Дейвид. Аз завих прасенцето в палтото си и се замислих трескаво. Животното се нуждаеше от колкото се може повече топлина. Знаех, че нямаше откъде да му я доставим в огромния ламаринен склад, дори да запалехме огън като големия лондонски пожар. У Блонди вече се намираше един мой болен папагал, който дъвчеше замислено тапетите в банята на нейния красиво подреден апартамент и аз чувствах, че нашите приятелски отношения ще отидат твърде далеч, ако я помоля да приюти и едно диво прасе. Дейвид се върна тичешком от лендроувъра, откъдето донесе едно одеяло да завием прасето. В едната си ръка стискаше бутилка пълна до половината с бренди.

— Това не може ли да й помогне? — попита той, докато завивах Хуанита в одеялото.

— Ще й помогне, при това великолепно. Моля те, загрей малко мляко на спиртника и налей в него една лъжичка бренди.

Докато Дейвид вършеше това, Хуанита кашляше тревожна в своя пашкул от моето палто и одеялото. Накрая млякото и брендито бяха готови и аз с голям труд успях да й налея две супени лъжици в гърлото, докато тя лежеше почти в безсъзнание.

— Какво друго можем да направим? — запита, изпълнен с надежда Дейвид, привързал се като мен изключително много към малкото прасенце.

— Нуждае се от огромна инжекция пеницилин и колкото се може повече топлина и чист въздух.

Погледнах го, изпълнен с надежда.

— Да я заведем у дома — предложи, както очаквах, Дейвид. Ние не изгубихме нито минута време. Лендроувърът се понесе с бясна скорост по блесналите от дъжда улици и истинско чудо е, че се добрахме живи и здрави до апартамента. Докато бързах нагоре по стълбите с Хуанита, Дейвид изтича до Блонди, понеже Софи държеше при себе си аптечката с пеницилина и спринцовките.

Поставих окончателно изгубилата съзнание Хуанита върху дивана на Дейвид и макар апартаментът да се отопляваше с парно отопление, включих и електрическа печка, после отворих няколко прозореца, но така, че да не става течение. Дейвид се върна за невероятно кратко време, после изварихме бързо спринцовката и аз направих на Хуанита най-голямата доза пеницилин, на която се осмелих. Тя можеше или да я усмърти, или да я излекува, защото никога преди това не бях инжектирал диви прасета с пеницилин и не знаех дали въобще го понасят. След това седнахме и чакахме около един час. В края на краищата се убедих, че дишането й малко се подобри, макар да продължаваше да е в безсъзнание, но разбрах, че ще мине дълго време, преди да се оправи напълно.

— Слушай — обърна се Дейвид към мене, докато за кой ли път преслушвах гръдния кош на Хуанита, — нима й помагаме, като седим и я наблюдаваме?

— Не — отвърнах неохотно аз. — Смятам, че в продължение на три-четири часа няма да настъпят никакви промени. В момента се чувства по-добре, но като че ли и брендито малко й помогна.

— Е, добре — произнесе делово Дейвид. — Да отидем да хапнем нещо при Оли. Не зная ти как се чувстваш, но аз съм гладен. Необходим ни е около три четвърти час.

— Добре — отвърнах аз с не особено голямо желание. — Прав си.

Когато се убедихме, че на Хуанита е удобно и електрическата печка няма да подпали одеялата й, ние отидохме в „Мюзик бара“ на Оли на улица „Мейо“ 25 — улица, успоредна на стария бряг на Буенос Айрес. Тази улица е оградена от двете страни от малки заведения с най-възхитителни наименования „Мое желание“, „Къщата на тъжните красавици“, а някои и по-мистериозни, като „Ужасите на Джо“.

На тази улица не се срещаха порядъчни хора, но аз отдавна престанах да се вълнувам от понятия като порядъчност. С различни приятели бяхме посетили повечето от тези малки, полутъмни и опушени барове, където за колосални суми пиехме мънички чашки с някакво питие и наблюдавахме как „домакините“ се занимават със своя прастар занаят. От всички тези барове най-много ни харесваше „Мюзик бара“ на Оли, където винаги си правехме срещите. При Оли ни харесваше поради много причини. Първо, заради самия Оли с набръчкано като орехова черупка лице и неговата жена. Второ, Оли не само наливаше полагаемото се количество в чашите, но често си пийваше и с нас. Трето, неговият бар беше добре осветен и човек виждаше лицата на своите събеседници. В останалите барове трябваше да се превърнеш в прилеп или кукумявка, за да виждаш, както трябва. Четвърто, на неговите „домакини“ не беше позволено да безпокоят постоянно посетителите и да ги карат да им купуват питиета и, пето, тук имаше двама музиканти, брат и сестра, които пееха и прекрасно свиреха с китара. Накрая, което може би е и най-важното, аз видях как „домакините“ вечерно време след приключване на работа целуваха нежно за довиждане Оли и неговата жена, като че им бяха родители.

Слязохме надолу по стълбите към бара, където ни посрещнаха радостно Оли и неговата жена. Обяснихме причината на нашето лошо настроение и целият бар ни изказа своето съчувствие. Оли изпи с нас една голяма водка, а „домакините“ се събраха наоколо и ни убеждаваха, че Хуанита непременно ще оздравее и въобще се стремяха да ни ободрят. Хапнахме топли наденички и сандвичи и пихме водка, но нито това, нито дори веселите карнавалитос, които братът и сестрата изпяха специално за нас, не успяха да повишат настроението ми. Бях убеден, че Хуанита ще умре, а обикнах извънредно много това малко същество. Когато хапнахме и пийнахме, ние се сбогувахме, изкачихме стълбите и излязохме на улицата.

— Елате утре да ни кажете как е животинката извика след нас Оли.

— Si, si — обадиха се „домакините“ като гръцки хор, — елате утре да ни кажете как се чувства pobrecita33.

Когато се върнахме в апартамента на Дейвид, аз бях уверен, че ще заварим Хуанита мъртва. На влизане във всекидневната погледнах купчината одеяла на дивана и буквално насила пристъпих към нея. Повдигнах внимателно ъгъла на одеялото и отдолу ме погледна с любов едно мигащо тъмно око, после болната повдигна тъпата си розова зурличка и изгрухтя едва-едва от удоволствие.

— Боже Господи, тя е по-добре! — възкликна Дейвид, без да вярва на очите си.

— Не съвсем — отвърнах внимателно аз. — Все още не е извън всякаква опасност, но може да се надяваме, че ще оздравее. Като в потвърждение на думите ми Хуанита отново изгрухтя.

Страхувах се, че Хуанита ще изрита през нощта одеялото си и отново ще се простуди, затова я взех да спи при мене на дивана. Тя легна спокойно върху гърдите ми и заспа дълбоко. Макар че дишането й все още беше хрипливо, онова ужасно стържене в гърдите, което чувах отначало при всяко нейно вдишване, беше вече изчезнало. На следващата сутрин се събудих от докосването по окото на студена и грапава муцунка и до ушите ми достигна весело хрипливо грухтене. Махнах одеялото от прасенцето и все едно, че видях съвършено друго животно. Очите му блестяха, температурата беше нормална, а дишането, макар и хрипливо, беше много по-равномерно. Най-главното то можеше вече да се изправя за съвсем кратко време на крака. От този момент Хуанита започна много бързо да се поправя, но колкото по-добре се чувстваше, толкова по-зле се държеше като пациентка. Когато започна да ходи, без да пада на всяка втора крачка, тя настояваше по цял ден да тича из стаята и се възмущаваше до крайност, че я принуждавам да носи едно малко одеялце, завързано като наметало под брадата й. Хранеше се с голям апетит и ние я отрупвахме с лакомства. Особено мъчително ми стана с нея нощем. Тя сметна за фантастично добра идеята да спим заедно, но колкото и това да беше комплимент за мен, аз не споделях нейното мнение. Двамата имахме различни представи относно целта, с която човек си ляга в леглото. Аз си лягах, за да спя, докато Хуанита смяташе, че настъпва най-удобният момент за приятни лудории. Малките диви прасенца имат изключително остри бивни зъби и копитца, а зурличките им са корави, еластични и влажни и когато тези три вида оръжия се обърнат против тялото на човек, който се готви да потъне в спокоен сън, най-меко казано, е мъчително. Понякога тя танцуваше върху гърдите и стомаха ми някакво свинско танго, а друг път преследваше в кръг опашката си, докато започвах да се чувствам като нещастната жертва от „Кладенецът и махалото34“. От време на време тя преустановяваше своя танц, пъхаше влажната си зурла в окото ми и чакаше да види дали ще ми хареса. Друг път я обземаше мисълта, че някъде около себе си съм скрил лакомства, дори и трюфели, но каквото и да беше, тя го търсеше със зурла, бивни зъби и копитца и когато не го намираше, грухтеше пронизително и раздразнено. Към три часа след полунощ се унасяше в дълбок непробуден сън. След това към пет и половина започваше да бяга в галоп нагоре-надолу по цялото ми тяло, за да се убеди, че ще се събудя в добро настроение. Това продължи четири изпепеляващи душата ми нощи, докато накрая реших, че се е поправила достатъчно и започнах нощем да я пропъждам в едно сандъче, въпреки пронизителното й възмущение.

Изправих Хуанита на крака точно навреме. Тъкмо се оправи и получихме съобщение, че корабът е готов за отплаване. Щеше да ми е твърде неприятно да тръгна на път с болната Хуанита, тъй като положително щеше да умре.

Така в определения ден два камиона с екипировката и клетките пристигнаха на пристанището, следвани от лендроувъра, и започна дългата и уморителна работа по натоварването на животните и подреждането на клетките. Това винаги е съпроводено с хабене на много нерви, защото натоварените с клетки огромни мрежи се извисяват във въздуха и вие винаги мислите, че хей сега ще се скъса някое въже и всички ваши безценни животни ще паднат или в морето, или ще се строполят в безредна купчина върху циментовия пристан. Привечер и последната клетка се издигна благополучно на борда, последният предмет от нашата екипировка потъна в трюма и ние въздъхнахме облекчено.

Дойдоха да ни изпратят всички наши приятели. В очите на някои от тях прочетох едва прикрито облекчение, но можех ли да им се сърдя, когато в едно или друго отношение ги превърнах в истински мъченици. Бяхме уморени, но спокойни и се заехме да опустошаваме бутилките, които предвидливо поръчах в моята каюта. Всичко се намираше на борда, всичко беше наред и сега не ни оставаше нищо друго, освен да се чукнем на сбогуване, тъй като след около час корабът тръгваше на път. Тъкмо напълних за пети път чашите, на вратата на кабината се появи дребен мъж с митничарска униформа, а в ръцете му шумолеше снопче листа. Погледнах го влюбено, без да подозирам каквато и да е опасност.

— Сеньор Даръл? — попита учтиво той.

— Сеньор Гарсия? — попитах на свой ред аз.

— Si — отвърна той и разцъфтя от удоволствие, че зная името му. — Аз съм сеньор Гарсия от Адуаната. Мари първа долови опасността.

— Случило ли се е нещо? — запита тя.

— Si, si, сеньорита, документите на сеньора са вред, но няма подпис от деспачанте.

— Какво за Бога е деспачанте? — изстенах аз.

— Това е човек — обясни разтревожена Мари и отново се обърна към дребничкия митничар.

— Нима това е важно, сеньор?

— Si, сеньорита — отвърна сериозно той, — без подписа на деспачанте не можем да разрешим износа на животните и ще се наложи да ги разтоварим.

Почувствах, като че изведнъж измъкнаха целия ми стомах, тъй като до отплаването оставаха всичко на всичко само четиридесет и пет минути.

— Няма ли тук някой деспачанте, който да ги подпише? — попита Мари.

— Сеньорита, късно е вече, всички си отидоха по домовете — отвърна сеньор Гарсия.

Това беше едно от онези положения, при което човек скъсява изведнъж живота си поне с двадесет години. Представих си реакцията на служителите от параходната компания, ако отидем и им съобщим, че вместо да отплаваме весело след час за Англия, трябва да задържим поне за пет часа парахода, докато разтоварят моите животни, и което беше още по-лошо, да измъкнат цялата ми екипировка и лендроувъра, потънали дълбоко в утробата му. Моите нещастни приятели, свикнали вече да преживяват подобни кризи, запретнаха моментално ръкави. Мерцедес, Жозефина, Рафаел и Дейвид отидоха да се разправят с дежурния по митница, а Вили Андерсън, един друг наш приятел, тръгна веднага с Мари за дома на познат негов деспачанте. Той живееше в околностите на Буенос Айрес и те се понесоха с бясна скорост, за да успеят да се върнат навреме. Щастливата прощална сбирка се разпадна като възпламенена бомба. Всичките ни приятели се пръснаха в различни направления. Софи и аз останахме да чакаме и да се надяваме, а аз репетирах мислено как ще съобщя новината на капитана, без той да ме „осакати“ чак толкова много, ако се наложеше да разтоварваме.

След малко се завърна унила групата, която отиде да се разправя с дежурния по митница.

— Безполезно е — каза Дейвид, — упорит е като бик, няма ли подпис, няма заминаване.

— Той е нещо като мръсен свирчо, както му казвате вие — възмути се Жозефина и изведнъж й мина нещо през главата. — Джери, кажи ми какво означава точно свирчо? Погледнах в речника и разбрах, че е човек, който свири. Та това не е никак обидно, нали?

Съвсем не бях в състояние да помогна на Жозефина в нейните езикови затруднения. Оставаха само двадесет минути. Точно в този момент чухме как изскърцаха остро спирачките на някаква кола. Всички се струпахме на палубата. По мостчето се изкачваха с победоносна усмивка Мари и Вили, размахали в ръце необходимите документи, всички до един подписани от най-прекрасния и най-благороден деспачанте в света. Останаха ни десет минути за по една чашка. Налях дори на сеньор Гарсия.

След това в каютата се подаде главата на стюарда, който обяви, че след малко тръгваме. Излязохме на палубата да се сбогуваме и цялата група наши приятели заслиза надолу по стълбичката. Откачиха швартовете, пространството между парахода и кея започна бавно да се разширява и ние видяхме в тъмната вода поклащащите се отражения на светлините. След малко параходът набра скорост и скоро изгубихме от поглед нашите приятели. Виждаха се само огромните многоцветни светлини на Буенос Айрес.

Когато се отдръпнахме от перилата и тръгнахме към каютите си, си припомних думите на Дарвин, написани преди век. Ето какво е казал той за пътуващия естествоизпитател: „Той ще разбере колко много истински добросърдечни хора съществуват на този свят, с които не е имал по-рано никакви отношения и с които няма да има нищо общо занапред, но които са готови винаги да му окажат най-безкористна помощ.“