Шпионинът, който дойде на Коледа

Втора частКоледната роза

Каган чу приглушените гласове на коледните певци, които пееха Тиха нощ, свята нощ… Беше замаян и минаха няколко минути, докато осъзнае, че тихата музика идва от радио или CD плейър и източникът й не се намира в стаята, на чийто под лежеше по гръб.

Над него се беше надвесила някаква жена, а до нея стоеше момчето, което едва не го цапардоса с бейзболната бухалка. От ярката светлина на лампата над главата му го заболяха очите. Докато се мъчеше отчаяно да се ориентира, Каган зърна блясъка на неръждаема стомана. Готварска печка. Хладилник.

Намирам се в кухня — осъзна той. Направи опит да се изправи, но не му достигнаха силите и се отпусна отново върху това, което усещаше под себе си като тухлен под.

— Ранен сте — каза жената. — Не се опитвайте да се движите.

— Бебето — промълви разтревожено Пол.

И въпреки че беше замаян, се стресна от звученето на гласа си. В продължение на близо година беше говорил толкова много на руски, че английският му беше с акцент. Притесни се, че това ще разтревожи допълнително жената.

— Ето. Държа го в ръцете си — каза тя. Бебето все още беше увито в малко синьо одеяло. Зрението на Каган се проясни достатъчно, за да види, че жената е притиснала пеленачето към гърдите си.

От неговата перспектива таванската лампа светеше през дългата й руса коса и образуваше ореол около главата й. Жената беше около тридесет и пет годишна. Слаба е, даже прекалено слаба — отбеляза Пол, като отчаяно се опитваше да се съсредоточи. Животът му зависеше от това, което би могъл да научи за нея през следващите няколко минути. Беше облечена в червена, разкроена сатенена рокля, сякаш се канеше да ходи на парти, въпреки че тя висеше малко накриво върху раменете й, което го наведе на мисълта, че се е облякла набързо. И имаше нещо странно на лицето й, което жената не искаше Каган да види и затова държеше главата си извърната наляво.

Тя се взираше в пурпурното петно върху левия ръкав на шубата му.

— Защо кървите? — попита го жената. Челото й се сбърчи загрижено. — И защо носехте бебето под шубата? Да не сте претърпели инцидент?

— Загасете лампите.

— Какво?

Каган се помъчи да сведе акцента си до минимум.

— Лампите. Моля ви…

— Дразнят ви очите, така ли?

— Обадете се в полицията — успя да каже той.

— Да. Имате нужда от линейка. — Като притискаше бебето към гърдите си, жената продължи да държи лицето си извърнато наляво, явно смутена от нещо.

Какво не е наред с бузата й? — запита се Пол.

— Само че няма как да се обадя — продължи тя. — Съжалявам. Телефоните са повредени.

Каган се мъчеше да подреди мислите си, от косата му капеше разтопен сняг. Осъзна, че ципът на шубата му е отворен почти докрай. Дрехите му отдолу бяха подгизнали от пот. От тухлите се излъчваше топлина — усещане, което го накара да си помисли, че халюцинира, преди да си спомни какво му беше казало едно пиколо: че хотелът му има подово отопление — гореща вода, течаща в гумени тръби.

— Повредени? — Той си пое дъх. — Телефонните жици са се скъсали от снега?

— Не. Не жиците. Телефоните са… — Жената продължи да държи лицето си извърнато и не довърши изречението.

— Счупени — обади се момчето. Гласът му беше натежал от горчивина. Тялото му беше слабо и имаше почти крехък вид, но това не го беше спряло да атакува Каган с бейзболната бухалка. Беше около дванадесетгодишно, с очила и рошава коса, руса като на майка му. Щом спомена за счупените телефони, то се изчерви.

Бейзболната бухалка — помисли си внезапно Пол. — Все още ли я държи? Но видя с облекчение, че бухалката е подпряна на един шкаф. Недоумяваше защо момчето го беше нападнало, само че нямаше време да задава въпроси.

Все още замаян, той се опита да седне. И се сети за микрофона, който носеше. Жената или момчето можеха да кажат нещо, което да издаде местонахождението му на Андрей. Като се преструваше, че разтрива схванат мускул, той бръкна под шубата си и изключи предавателя. Канеше се да го стори, откакто взе бебето, но едва сега и двете му ръце бяха свободни.

От лявата му страна имаше кухненска мивка, а над нея — малък прозорец.

— Моля ви. — Пол се помъчи да прикрие акцента, който беше придобил, и да изговаря думите като истински американец. — Трябва да спуснете пердето на прозореца. Изгасете лампите.

Бебето се размърда в ръцете на жената, зарита и се разплака отново.

— Направете го — настоя той. — Изгасете лампите.

Жената и момчето отстъпиха назад; явно се притесняваха, че е получил нервно разстройство.

— Нали виждате колко съм слаб, не съм заплаха за вас.

— Заплаха? — Очите на жената се разшириха.

— Едни мъже ме преследват.

— За какво говорите?

— Искат бебето. Трябва да изгасите лампите, за да не ни видят.

— Някакви мъже се опитват да отвлекат това бебе? — На лицето й се изписа шок. Тя притисна още по-силно бебето, сякаш да го защити. Ръкавите на червената й рокля закриха синьото одеяло.

Не трябва да бързам толкова — прецени ситуацията Каган. — Всичко се случва прекалено бързо за нея. Нужно й е малко време да се адаптира.

Той вдиша бавно, задържа дъха си, после издиша, като всеки път броеше до три — техника, която използваше, за да се успокои преди стрелба. Като се стараеше да звучи спокойно, Пол попита:

— Как се казвате?

Жената изглеждаше изненадана от рязката смяна на темата. Тя се поколеба, като продължаваше да държи лицето си извърнато наляво. Бебето проплака в ръцете й и сбръчканото му личице явно я подтикна да му отговори.

— Мередит — каза накрая тя.

Слава богу — помисли си Каган. — Даде ми някаква информация за себе си. Забеляза, че до печката срещу него има нощна лампа.

— Ако се притеснявате да останете на тъмно с мен, включете онази нощна лампа. Светлината няма да се забелязва от улицата. Важното е да няма ярка светлина. Обещавам, че после ще ви обясня защо съм ранен и какво прави бебето у мен.

Мередит не отговори.

— Слушайте — събра сили Пол и продължи да говори. — Не съм искал да ви навличам неприятности. Възнамерявах да се скрия в бараката или в гаража. Но нещата не се развиха според плана ми. Съжалявам, че ви замесих, но вече няма връщане назад. Тези мъже са готови на всичко, за да се доберат до бебето. Не трябва да ги караме да мислят, че то е тук. Само така двамата със сина ви ще останете невредими.

Ако не държеше пеленачето в ръце, жената несъмнено щеше да сграбчи момчето и да избяга от къщата. Но бебето променяше нещата, затова тя остана на мястото си.

— Нали виждате колко съм безпомощен — продължи Каган. — Какво ще ви стане, ако пуснете пердето над мивката и включите нощната лампа? На вас няма да ви навреди, но може да спаси бебето.

Мередит продължи да се колебае, напрегнатите й черти издаваха колко е объркана.

— Освен това може да спаси и вас със сина ви — подчерта Пол. — Тук ситуацията ви е позната. Пеленаче, което се нуждае от помощ. Ранен мъж. Но нямате никаква представа за бедата, която ви дебне отвън.

Когато бебето проплака отново, жената сведе очи към нещастното му личице и се замисли. Погали тъмната му, рядка косица, после погледна намръщено към прозореца.

След това каза неохотно на момчето:

— Коул, направи каквото иска.

— Но…

— Направи го — рече твърдо тя, после добави по-меко: — Моля те.

Синът й я изгледа въпросително и се обърна към прозореца.

— Благодаря — каза Мередит.

Коул кимна и Каган не скри облекчението си.

Когато момчето тръгна към другия край на кухнята, Пол забеляза изненадано, че то леко накуцва. Коул се пресегна нервно над мивката и дръпна пердето. После включи нощната лампа, чийто тенекиен абажур на дупки с формата на елха приглушаваше светлината й.

Докато наблюдаваше клатушкащата се походка на момчето, което вървеше към сводестия вход на всекидневната, Каган престана да се мръщи, защото разбра на какво се дължеше накуцването. Единият му крак беше по-къс от другия. Токът на дясната му обувка беше с около пет сантиметра по-висок от този на лявата.

Въпреки това, Пол не спря да пришпорва наум момчето да побърза.

То натисна електрическия ключ на стената и угаси кухненската лампа. Сега единствената светлина в къщата идваше от нощната лампа, от камината и от лампичките на коледното дърво във всекидневната. Каган се обнадежди.

— Добре, казахте, че телефоните в къщата не работят. Но нямате ли мобилен телефон?

— Не — отговори неловко Мередит. — А вие!

Той си помисли за джоба на шубата, който се бе скъсал по време на бягството.

— Изгубих го.

— Той взе телефона на майка — обади се Коул.

— Той? — Пол запълзя мъчително към един от дървените столове до кухненската маса.

Момчето и жената не отговориха. Някъде в другия край на къщата един мъжки глас пееше: Навън е яслите, без кошче за легло… Каган установи с изненада, че се е заслушал и е разпознал гласа — беше на Бинг Кросби6.

Съсредоточи се, по дяволите! — рече си той.

— Някакъв мъж е взел мобилния ви телефон? — Дясната му ръка напипа стола и Пол изпита чувството, че е постигнал малка победа.

— Обещахте да ни кажете защо искат бебето — каза Мередит. — Направих грешка. Не знам защо ви внесох вкъщи.

— Внесли сте ме, защото сте чули детски плач. — Той се опита да събере сили. — Защото не сте намерили сили да оставите бебето навън в снега. — Пое си дълбоко дъх. — Защото сте добър човек и не може да не се погрижете за някого, който е ранен, особено в навечерието на Коледа.

Каган седна с усилие на стола. Погледът му се спря върху стенен телефон до нощната лампа срещу него.

По-точно върху това, което някога е било телефон. Някой го беше разбил на парчета с помощта на чук. Чукът лежеше върху плота на мивката.

— Мъжът, който отмъкна мобилния ви телефон, ли направи това! — посочи той към останките.

От това положение виждаше по-голяма част от извърнатото настрани лице на жената. Въпреки слабата светлина на нощната лампа, беше очевидно, че бузата й е насинена, а окото й е затворено от оток. В единия край на устата й имаше засъхнала кръв.

— Този мъж ли ви удари? — попита Пол.

Въпросът го изпълни с горчивина. Беше му се налагало да пребива доста хора, за да се докаже пред руската мафия. Паханът често го беше карал да налага с юмруци лицата на жени, да ги удря с коляно в слабините, да ги събаря на пода и да ги рита в краката или в ребрата, за да накара съпрузите, бащите, синовете и братята им да направят това, което иска от тях.

Хората, които контролираха мисията му, бяха възхитени от ефективността, с която подобни действия му бяха осигурили достъп до вътрешния кръг на мафията.

Но Каган беше сънувал кошмари всяка нощ и всяка сутрин се беше будил, изпълнен със срам.

Сега срамът му подсили още повече гнева от стореното с Мередит. От силните емоции адреналинът му се покачи и той усети прилив на сила.

— Ако не ми кажете защо онези мъже искат бебето, двамата с Коул ще извикаме полиция — заплаши го жената.

— Не — рязко се възпротиви Пол. — В никакъв случай не излизайте навън. Опасно е.

Бебето отново стана неспокойно. Личицето му се сбръчка и мъжът се уплаши, че всеки момент ще заплаче отново.

— Не можем да му позволим да вдига шум — каза той. — Гладно е. Трябва да го нахраните и да му смените пелените. Ще го направите ли? Ще помогнете ли на бебето? Направете каквото и да е, само не му позволявайте пак да се разплаче.

Бебето проплака и се притисна в Мередит.

— Коул — каза настойчиво Каган. — Ще помогнеш ли на мен и на майка си? Имате ли стая, която да гледа към предната част на къщата и в която да има телевизор?

Момчето изглеждаше озадачено.

— Моята.

— Отиди там и пусни телевизора. Дръпни пердетата, но остави малка пролука, така че да се вижда блясъкът от телевизионния екран. Трябва да ги накараме да си мислят, че тук всичко е нормално.

Коул се намръщи.

— После отиди във всекидневната и погледни през прозореца. Престори се, че се любуваш на снега — продължи Пол. — Ако видиш някого отвън, не реагирай по никакъв начин. Просто се взирай през прозореца, сякаш чакаш Дядо Коледа.

— Прекалено съм голям, за да вярвам в Дядо Коледа.

— Разбира се. Как можа изобщо да ми хрумне? Очевидно е, че си прекалено голям, за да вярваш в Дядо Коледа. Просто се постарай да заблудиш всеки, който би могъл да те наблюдава. Наслаждавай се на снега. Представи си, че си шпионин. Искаш ли да се научиш да бъдеш таен агент?

— Да не твърдите, че сте такъв? — попита Мередит. В гласа й се прокрадна ужас.

— Да. — Каган се прегърби върху стола, чувстваше се смазан от изтощение. — Господ да ми е на помощ, да, аз съм шпионин.

Андрей следваше отпечатъците от стъпки по уличката, като обръщаше особено внимание на всяка следа, която завиваше към високите до гърдите огради на къщите — вероятно доказателство, че някой се е прибрал у дома.

Или поне аз трябва да си помисля така, нали Пьотър? Кой знае, може би една от тези следи е твоята.

Самотен чифт стъпки водеше към една дворна врата вдясно. Андрей се вгледа през сипещия се сняг в прозореца на всекидневната. До окичената с коледни лампички камина стоеше мъж и държеше лакомство, а един далматинец гледаше търпеливо нагоре към него и чакаше господарят му да го възнагради.

Андрей върна глока в дясната си ръка и мушна лявата в джоба на якето си, за да стопли премръзналите си в тънките ръкавици пръсти. Продължи да върви по следите и да ги оглежда, но полезрението му вече не беше стеснено като на ловец, който всеки момент ще хване плячката си. Сега не изпускаше от очи дърветата и сенките от двете страни на уличката, беше нащрек да не попадне в засада. Преди това, когато Михаил и Яков го пазеха от двете страни, беше сигурен, че Пьотър ще продължи да бяга.

Но сега, когато съм единствена мишена? Пьотър, ще рискуваш ли да ме нападнеш, когато съм сам?

Нещо просветна. Въздухът се изпълни с остра миризма.

Андрей се завъртя, като едва не натисна спусъка на глока, когато зърна сред снежинките да пада нещо горящо. После осъзна, че това е найлонова торба за боклук, надута като балон с горещ въздух. Вътре, върху хиксобразна поставка от балсово дърво, бяха прикрепени няколко горящи свещи. Те бяха нагорещили въздуха в торбата и тя бе полетяла. Но тя нямаше да лети повече. Свещите я бяха подпалили.

Торбата падна на земята, разхвърчаха се искри, пламъците гаснеха, изви се дим.

Андрей реши, че няма да позволи на сюрреалистичната случка да го разсее. Той се завъртя с пистолет в ръка и огледа забулената в сняг обстановка. В съзнанието му се прокраднаха важни въпроси.

Беше ли логично Пьотър да поеме по този път? Ранен? С бебето, за което да се грижи? Тук, далеч от тълпата, той беше безпомощен. Ако припаднеше от загуба на кръв, двамата с бебето щяха да измръзнат до смърт.

Може би греша — помисли си Андрей. — Може би вярва, че има по-добри шансове сред хората на Кениън Роуд. А може би иска аз да си мисля така.

Андрей бръкна в палтото си и превключи радиопредавателя на честотата, която екипът беше използвал в началото на мисията — същата честота, на която беше разговарял по-рано с Пьотър. Надяваше се звукът от дишането да му подскаже дали беглецът все още бе в движение, или бе спрял, за да му устрои засада. Но този път нямаше звук. Само тишина.

Дали не си изключил предавателя, за да не се издадеш къде се намираш? Е, това няма да ти помогне особено. Ще те намеря, приятелю.

Той превключи устройството на новата честота, която използваше екипът. Междувременно не беше спирал нито за миг да оглежда потенциалните скривалища от двете страни на уличката.

С готов за стрелба пистолет Андрей продължи по чезнещите дири.

— Благодаря, че ме покани в дома си, Андрей. За мен е чест да вечерям с жена ти и дъщерите ти.

— Честта е моя, Пьотър. Дължа ти живота си.

— Но ти щеше да направиш същото за мен. Нали затова са приятелите — да си пазят взаимно гърба.

— Да. Да си пазят взаимно гърба. Останалите хора на пахана избягаха. Ти си единственият, който ми помогна да се измъкна от онзи капан. А копелето те наруга, че си се изложил на риск. Той би ме оставил с удоволствие да умра, за да спаси останалите си хора от смърт.

— Труден живот си избрахме.

— Избрахме? Наистина ли вярваш, че сме имали избор, Пьотър?

— Стоим тук, нали?

— Къде другаде би отишъл, без да привлечеш внимание? Вярваш ли, че с фалшивата ти лична карта можеш да бъдеш счетоводител или брокер на недвижими имоти на някое място като Омаха? Колко време мислиш, че ще мине, преди агентите на правителството да цъфнат на вратата ти? Но преди това паханът ще изпрати някой да ти пререже гърлото, за да ти попречи да кажеш на правителството каквото знаеш за него.

— Повярвай ми, Андрей, не исках да се оплаквам.

— Разбира се, че не си искал. Виж: колко е студено. Погледни леда на плажа. Според прогнозата за времето, която чух по телевизията, ще паднат още шест инча сняг. Въпреки всичко, не знам как някой би могъл да се оплаква. Брайтън Бийч не е нищо в сравнение с това да прекараш една зима в руската армия.

— Или в сибирски затвор. Може би трябва да влезем вътре и да си изядем десерта. Жена ти ще си помисли, че не харесваме оладите, които е направила.

— След малко. Първо трябва да обсъдим една работа. Затова те накарах да излезем на верандата.

— Защо се мръщиш, Андрей? Да не би нещо да не е наред? Кълна се, че не се оплаквах.

— Ха, хвана се. Просто исках да те разтревожа, за да направя изненадата ти още по-голяма. Имам чудесни новини, приятелю. Повишен си.

— Повишен?

— Паханът е доволен от това, което му разказвам за теб, и от онова, което сам е видял. Харесва с какво настървение вършиш работата си. Доволен е от резултатите. Не си прави планове за Коледа. Двамата с теб, плюс още няколко души, в това число и паханът, отиваме в Санта Фе.

— Къде е това?

— В Ню Мексико.

— В пустинята? Добре. Нямам нищо против да изкарам една слънчева Коледа, като пия ром и кока-кола край някой плувен басейн.

— Това не е такава пустиня, каквато си мислиш, Пьотър. Намира се на голяма надморска височина. Има борови дървета. Студено е и навярно има сняг. Ще бъдем близо до един ски курорт в планината Сангре де Кристо.

— Сангре де Кристо?

— Проверих името в интернет. Испанско е. Означава „кръвта на Христос“. Изглежда откривателите и са оприличили на това светлината на залязващото върху снега слънце.

— Андрей, не разбирам защо паханът иска да прекараме празниците на място, където е студено.

— Не отиваме там на почивка. Отиваме да вземем едно бебе.

— Шпионин? — повиши глас Мередит. — Изобщо не трябваше да ви пускам в къщата. Вървете си. Махайте се.

— Бебето. Искахте да помогнете на бебето.

— Направих ужасна грешка. Тръгвайте. Ако съпругът ми ви завари тук, когато се върне…

— Той ли е мъжът, който ви удари? — Въпросът свари жената неподготвена.

Каган се обърна към Коул.

— Баща ти ли е човекът, когото искаше да повалиш с бейзболната бухалка?

Момчето намести очилата върху носа си на светлината на нощната лампа.

— Не исках да му позволя да влезе вътре и да нарани отново мама. Снегът наваля очилата ми. Стъклата им се замъглиха. Не мислех, че може да дойде някой друг.

— Но спря, когато разбра, че съм непознат.

— Ако беше той, щях да използвам бейзболната бухалка. Кълна се, че щях.

— Вярвам ти. — За да подкрепи думите си, Пол постави ръка върху слабичкото рамо на момчето.

Бебето се разплака и затърси с уста гърдите на Мередит.

— Моля ви — обърна се към нея Каган. — Направете нещо. Ако мъжете отвън го чуят…

— Откъде да знам, че вие не сте този, който е опасен? — попита го тя.

Въпреки че вниманието й беше насочено към него, жената залюля инстинктивно бебето. Повишеният тон на гласа й го накара да протегне малките си ръчички разтревожено.

— Приличам ли ви на човек, който иска да ви нарани? — Пол усети, че кръвта от ръката му капе върху тухления под. Трябваше да се погрижи за нея, преди да изгуби толкова много кръв, че да остане съвсем без сили. — Приличам ли ви на човек, който е в състояние да ви нарани?

— Случиха се толкова много неща. Съпругът ми…

— Няма да ви удари отново — прекъсна я Каган. — Обещавам.

Думите му постигнаха желания ефект. Мередит застина намясто. Тя го изгледа втренчено, без да крие повече лицето си. Дори на слабата светлина си личеше, че бузата й е по-лилава, а окото — по-подуто, откакто я видя за пръв път. Цепнатината в ъгълчето на устната й беше по-голяма, отколкото му се беше сторила първоначално. Въпреки това, Пол остана с впечатлението, че някога е била привлекателна жена.

Много е слаба, защото е нервна — помисли си той.

— Няма да ме удари отново? — Гласът на Мередит заглъхна. — Иска ми се да го вярвам.

— Хей, Коледа е. Пожелайте си го и ще се сбъдне.

— Ако направите нещо на Тед, той ще си го изкара после на мен.

— Така ли се казва? Тед? Не се притеснявайте. Няма да направя нещо, заради което да ви нарани.

— Тогава как ще го принудите да спре?

— Хей, не обичате ли подаръците изненади? Помогнете на бебето и ви обещавам, че Тед няма да ви удари отново.

Каган не можа да си спомни някой някога да го е гледал по-втренчено.

— Не знам защо — рече жената, — но ви вярвам.

Бебето изплака и започна да рита в ръцете й. Тя бръкна под одеялцето му.

— Памперсът е подгизнал. Но аз нямам какво… Кърпа за съдове. — Мередит хвана бебето с една ръка, а с другата извади две кърпи за съдове от едно чекмедже. — Да видим дали още помня как се прави.

Тя разстла едната кърпа върху един от плотовете и сгъна другата. После сложи бебето върху първата кърпа и положи главата му върху импровизираната възглавница, която беше направила от втората.

Докато жената разкопчаваше гащеризончето на пеленачето, Пол осъзна, че Коул все още не е направил това, за което го беше помолил. Той отново се обърна настойчиво към него:

— Отиди в стаята си. Пусни телевизора. Отиди до прозореца във всекидневната. Виж дали някой наблюдава къщата. Ако я наблюдават, ги заблуди по начина, по който ти казах.

— Ами ако някой вече наблюдава къщата? — попита го момчето. Очилата правеха очите му да изглеждат огромни.

— Няма да се опитат да влязат веднага. Няма да са сигурни, че съм тук.

— Мислиш, че някой ще се опита да нахлуе вътре? — попита Коул с разтреперан глас.

Каган зърна някакво движение и се обърна към Мередит. Жената съблече гащеризончето на бебето и то сви крачета към коремчето си, сякаш да покаже колко е уязвимо. После изведнъж протегна ръчички и проплака.

— Няма да се опитат да нахлуят тук, освен ако не чуят плача му — каза Пол.

— Правя каквото мога — обади се рязко Мередит. — Трудно се вижда на тази слаба светлина.

— Не, нямах това предвид — отговори бързо Каган. — Моля за извинение.

— Какво? — погледна го изненадано жената.

— Предполагам, че думите ми са прозвучали като неодобрение. Нямах такова намерение. Сигурно често ви критикуват. Бебето не би могло да желае нищо по-добро от това, което правите за него.

Тя го изгледа, сякаш го виждаше за пръв път. После бебето се размърда отново и тя разгъна залепващите крилца на памперса. Коул продължаваше да стои в кухнята.

Трябва да го спечеля на моя страна — мислено реши Пол.

Той извади миниатюрния микрофон, който беше скрил под закачените за шубата му билети от ски лифта. Набута го дълбоко в един от джобовете на панталона си, където шумоленето на плата щеше да заглушава звука от гласовете им. После измъкна предавателя и го подаде на момчето.

— Какво е това? — попита с любопитство и подозрение Коул.

Каган извади слушалката от ухото си, избърса я в панталоните си и му подаде и нея.

— Това са двете части на устройство за двупосочна радиовръзка. Това е предавателят, а това — слушалката. Бутонът за пускане е от горната страна на предавателя. Копчето за силата на звука е отстрани. Копчето за честотата е от другата страна. Играеш ли видеоигри?

— Разбира се. — Коул изглеждаше озадачен от въпроса, сякаш нямаше човек, който да не играе видеоигри.

— Тогава трябва да умееш да правиш много неща наведнъж. Докато наблюдаваш за движение през прозореца, искам да държиш слушалката в ухото си и да сменяш постоянно честотата на предавателя. Може би ще попаднеш на канала, който използват онези мъже. Може би ще успеем да научим какво планират.

Момчето разгледа предметите, които държеше.

— Все едно слушаш с iPod7 — каза му Пол.

— Аха, iPod — Коул приключи с огледа на екипировката и кимна. — Ще се справя. — Събрал кураж, той влезе с накуцване във всекидневната.

Каган усещаше, че жената го е наблюдавала през цялото време, докато разговаряше с момчето. Сега бебето се размърда и тя махна памперса.

— Момченце — промърмори Мередит. — Като го гледам, е на не повече от четири-пет седмици.

— Пет седмици. Добро предположение — каза Пол. — Ако беше почакало още малко, щеше да стане коледен подарък.

Жената пусна памперса в коша за боклук под мивката.

— Бях забравила колко малки са бебетата. Има рождено петно на лявата си петичка. Прилича донякъде на роза.

— Детето на мира.

— Какво?

Каган осъзна, че е казал твърде много.

— Нали това символизират бебетата по това време на годината? Както се пее в коледната песен: Мир на земята, добруване за хората. Може да е малко сантиментално, но звучи добре.

Мередит отново го изгледа вторачено. След това пак прехвърли вниманието си върху бебето.

— Не е англо.

— Англо? — повтори озадачено Пол.

— Така местните наричат „белите“. Но не прилича и на латиноамериканче, нито на индианче. Кожата му е с цвят на канела. Прилича на…

— На бебе от Близкия изток. — Каган се изправи и залитна. Щом успя да си възвърне равновесието, той отиде до кухненската мивка и надникна предпазливо през пердето на прозореца.

— Нямам достатъчно големи безопасни игли, с които да закопчая тази кърпа, за да стане като памперс — рече жената.

Потръпвайки от болка, Пол свали шубата си, за да се освободи от тежестта на пистолета в десния й джоб. Когато я бе разгърнала, за да вземе бебето, жената не се бе сетила да повдигне капаците на джобовете от двете й страни, затова не бе разбрала какво има вътре. Той остави дрехата на кухненската маса, като се погрижи оръжието да не се удари в дървото и да възпроизведе звук, който да предизвика въпроси.

— Случайно да имате изолирбанд? — попита я Пол.

— Изолирбанд? Да, той би могъл да замести безопасните игли. Но как се сетихте за него?

— Изолирбандът има много приложения. Къде е?

— В долното чекмедже от лявата страна на мивката. Преди време тръбата течеше.

Каган отвори чекмеджето и извади ролката изолирбанд. Откъсна две парчета и ги залепи на местата, където Мередит притискаше сгънатата кърпа към коремчето на бебето. После откъсна още няколко, по-дълги, и ги залепи за ръба на плота.

— Тези засега няма да ми трябват — каза жената.

— Те са за нещо друго — отговори й Пол.

Той се обърна с гръб към нея, разкопча ризата си и я свали внимателно. Не искаше руските затворнически татуировки на гърдите му да я стреснат.

Въпреки че кожата му лъщеше от пот, Каган трепереше. Светлината на нощната лампа му помогна да потвърди предположенията си — куршумът беше минал през месестата част на лявата му ръка в областта между лакътя и рамото. Раната беше подута, но доколкото виждаше, костта и артерията не бяха засегнати. Това са добрите новини за лошите новини.

Той се опита да си вдъхне кураж за това, което трябваше да направи.

Ще се справиш — каза си, като се бореше с болката.

Мередит, която стоеше зад гърба му, очевидно беше видяла раната.

— Какво ви се е случило?

Пол не отговори.

— Да не би… Боже мой, това рана от куршум ли с? Прострелян ли сте?

— Докато спасявах бебето.

Потискайки замаяността си, той се наведе над мивката и насапуниса раната.

— Имате ли аптечка за първа помощ? — Положи усилие да не гримасничи, докато отмиваше сапуна с топла вода.

Изглежда, жената бе изгубила ума и дума.

— Аптечка за първа помощ? — Беше толкова объркана, че явно не можеше да схване какво я пита. — Първа помощ…? Съседното чекмедже горе.

Каган извади аптечката, отвори я и със задоволство видя, че вътре има антибиотичен крем. Докато мажеше внимателно раната, надникна през пролуката между завесите над мивката. Все още валеше сняг. Огледа двете дървета до койотовата ограда и улицата. Не се виждаше никой.

Може би ще извадим късмет — рече си той. — Разбира се, че ще извадим.

Забеляза един сух парцал до мивката. Като прехапа долната си устна, Пол го притисна към раната и го залепи за кожата си с парчетата изолирбанд. Докато увиваше няколко пласта около пострадалата ръка, за да направи стегната превръзка, лицето му се покри с пот.

Зачака да види дали ще избие кръв.

Бебето проплака. Той погледна през рамо и видя, че то се опитва да смуче едното си юмруче.

— С какво ще го нахраним? — попита Мередит.

— Нямате ли мляко?

— Бебетата не се хранят с обикновено мляко.

— Световната здравна организация има рецепта за спешни случаи, при която млякото се разрежда с вода и се добавя захар.

— Нямаме краве мляко, организмът на Коул не може да го усвоява. Имахме оризово, но свърши.

— Тогава сложете половин чаена лъжичка сол в четвърт литър вода.

— Сол?

— После добавете половин чаена лъжичка сода за хляб и три супени лъжици захар.

— Това ваша рецепта ли е?

— На „Мейо Клиник“ е.

Каган мушна пръст в дупката, която куршумът беше пробил в ризата му и скъса ръкава, за да направи място за превръзката. Щом я облече отново, каза на Мередит:

— Стоплете водата, докато солта, содата и захарта се разтворят.

— Световната здравна организация? „Мейо Клиник“? Откога шпионите знаят всичко за храненето на бебетата?

— Преди време бях охрана на един лекарски екип в Сомалия.

Пол реши, че това е достатъчно близо до истината, за да му повярват. Всъщност страната беше Афганистан и не ставаше въпрос за охрана. Задачата му беше да се преструва, че е член на медицинския екип и да се опита да измъкне информация от афганистанските селяни за местоположението на тренировъчните лагери на терористите. Познанията му за това, как може да бъде спасен животът на едно бебе, можеха да му осигурят нужното съдействие.

— Бебетата гладуваха — добави той. — Лекарите ми обясниха какво да правя. Беше хубаво, че можех да помогна.

Мередит притисна пеленачето към гърдите си, сякаш искаше да потвърди думите му.

— Сместа няма да замести храната. Но ще му осигури електролити и ще го предпази от обезводняване — продължи Пол. — Бебето ще се нуждае от около триста и петдесет милилитра през следващите дванайсет часа. След това вече ще трябва да му намерим мляко.

Дванайсет часа — помисли си той. — Ако дотогава не сме извън опасност, ще е без значение дали бебето ще получи храна, или не.

— Идва някой — обади се Коул от всекидневната.

Като държеше под око сенките от двете си страни, Андрей продължи да върви по следите.

Снегът вече стигаше до глезените му. Отпечатъците от стъпки пред него бяха станали почти незабележими.

Два чифта завиваха към една къща вдясно. По-нататък други два чифта се отклоняваха към една къща вляво. Следите бяха успоредни и не бяха оставени от човек, който си е тътрил краката. Но Андрей подозираше, че ако Пьотър е използвал оръжието си, за да принуди някой минувач да го отведе в къщата си, вероятно го е направил с опрян в гърба му пистолет. В такъв случай единият чифт следи щеше да е пред другия. Освен това предните стъпки щяха да са неравномерни — свидетелство, че човекът е бил блъскан.

Андрей продължи нататък и на слабата светлина, която се отразяваше в снега, видя, че са останали само един чифт пресни следи. Забеляза, че те са успоредни на друг чифт стъпки, почти напълно затрупани от снега и насочени срещу него, които очевидно идваха от една къща, разположена в далечния край на уличката.

Твои ли са тези следи, Пьотър? — помисли си обнадеждено той. — Пипнах ли те най-сетне? Или може би това е капан.

Андрей забави крачка, като оглеждаше внимателно снежната покривка пред себе си. Студът скова страните му и мислите му отново поеха в друга посока. Веднъж, по време на службата му в руската армия, беше марширувал двадесет и четири часа в снежна виелица. През цялото това време не беше пил и ял нищо, защото водата и провизиите му бяха замръзнали. Правим това, за да се калите — бяха му казали офицерите.

Е, тези копелета постигнаха целта си — помисли си горчиво той. — Едва ли някой би могъл да бъде по-издръжлив и по-твърд. И ти, Пьотър, скоро ще разбереш какво означава това.

Единствените останали скорошни стъпки завиваха наляво към една койотова ограда от кедрови клони. На това място в оградата имаше порта. Андрей забеляза, че другите следи, които бяха почти заличени от снега, идваха от същата порта.

Оставени са от някого, който е излязъл да разгледа коледните украси и после се е прибрал — реши той. Усети, че тръпката от преследването започна да се изпарява. — Вървял съм по следите на някого, който живее в квартала. Изгубих ценно време. Трябваше да остана с Михаил и Яков и да продължа да претърсвам района около Кениън Роуд.

Чакай. Не прави прибързани заключения.

Андрей продължи да следва отпечатъците в снега, като се концентрира още повече върху двата чифта стъпки. Старите идваха откъм лявата страна на къщата. Новите отиваха в същата посока и се губеха в петно от тъмнина, където навярно имаше странична врата. Като се взря по-внимателно, различи очертанията на барака и гараж вляво. После премести погледа си върху самата къща и видя, че тя има онази характерна архитектура — плосък покрив, заоблени ъгли, мазилка с цвят на пръст, — която се срещаше почти навсякъде из Санта Фе.

Коледни лампички висяха над венец, закачен на предната врата. Непосредствено вляво бледа светлина се процеждаше иззад пердето на малък прозорец, който вероятно гледаше към кухнята. От дясната страна на вратата имаше голям прозорец, през който се виждаше всекидневна, осветена единствено от гаснещия огън в камината и от светлините на коледна елха. Още по-надясно, през спуснатите завеси на прозореца на друга стая се виждаше светещият екран на телевизор.

Решен да не пропуска нищо, Андрей премести поглед към покрива. На слабата светлина, която хвърляха крушките на предната врата, видя, че там се издига заснежена сателитна чиния.

Руснакът не огледа къщата демонстративно. Тренираните му очи уловиха всички тези подробности, докато минаваше покрай нея и се преструваше, че се възхищава на живописния зимен пейзаж. Снегът леко проскърцваше под краката му. Двадесет секунди по-късно къщата се намираше извън полезрението му, а това означаваше, че и той не можеше да бъде видян от нея.

Вече нямаше отпечатъци, които да следва, и ставаше безсмислено да продължава да върви по уличката. Разочарованието започна да го обзема отново. Той спря, за да прецени ситуацията. И реши неохотно, че първоначалното му предположение е било вярно. Стъпките бяха оставени от един и същи човек.

Но ако някой се беше върнал наскоро в къщата, вътре нямаше ли да светят повече лампи? Беше ли логично човекът, който живееше там, да си е легнал толкова рано в навечерието на Коледа — нощта, в която повечето американци будуват, нетърпеливи да получат подаръците си?

„Колко е часът?“

Андрей придърпа нагоре ръкава на скиорското си яке и откри дисплея на дигиталния си часовник. Подчинявайки се на стар армейски навик, той закри внимателно екранчето с другата си ръка и едва тогава натисна бутона, за да светнат червените цифри. После побърза да освободи бутона и блясъкът угасна.

Часовникът показваше 21,41.

Ако човекът, който живееше в къщата, беше на преклонна възраст, като нищо би си легнал рано в коледната вечер. Проблясъците от телевизора показваха, че някой действително си е легнал и може би гледа сладникав празничен филм като „Животът е прекрасен“8 — заглавие, което винаги караше Андрей да се подсмихва.

Животът е прекрасен? Единствените реални неща във филма бяха онзи възрастен мъж, който изгуби парите на път към банката, и богаташът, който искаше да я управлява, за да взема по-големи лихви и да заграбва домовете на хората. Ако историята се придържаше към реалния живот, главният герой — Как му беше името? Джеймс Стюарт — щеше да загине, когато се хвърли в наполовина замръзналата река.

И защо беше толкова кльощав? — запита се Андрей. — Нарочно ли е гладувал? Само в Америка, където има толкова много храна, хората гладуват, за да бъдат слаби. Отиди да се сражаваш с бунтовниците в Чечня с половината от дажбите, които ни даваха. Скоро ще забравиш, че искаш да си кльощав.

Внезапно в скритата под скиорската му шапка слушалка се разнесе гневният глас на пахана:

— Намери ли го?

— Не още — промърмори Андрей в замаскирания върху якето му микрофон, като се стараеше да говори възможно най-тихо.

— Когато клиентите научат, че не разполагаме с това, за което са ни платили…

— Търсим с всички сили.

— Ако се наложи да им върна парите, кълна се, че ще им помогна да те открият.

— Каза ми го вече. Не съм забравил.

Винаги съм бил лоялен към теб. Винаги съм правел повече от това, което си искал.

— Просто ми трябва още малко време — каза в микрофона, като се стараеше да прикрие горчивината в гласа си.

— Сукин син, ти май не схващаш с колко малко време разполагаш.

Стомахът на Андрей се сви. Мразеше да го обиждат не по-малко, отколкото да го заплашват, но беше още по-ядосан от факта, че паханът е готов да подкрепи чуждите хора, а не него.

Не мога да говоря повече — рече той и прекъсна бързо връзката по-скоро от гняв, отколкото от необходимост.

Руснакът се обърна към участъка от заснежената уличка, който бе извървял в търсене на следи. Тръгна обратно по стъпките си, като си даваше сметка, че трябва да побърза да се присъедини към Михаил и Яков, за да претърсят други места, да наваксат времето, което беше загубил. Но инстинктът му подсказваше да не бърза.

Къщата отново изникна пред погледа му, този път от дясната му страна. Докато минаваше покрай нея, той я огледа за втори път, като се приближи повече. Отблясъците от телевизора. Коледните лампички. Гаснещите пламъци в камината. Влизащите в двора и излизащите оттам стъпки. Портата.

Портата.

В нея имаше нещо, което го човъркаше и не му даваше мира, но не можеше да разбере какво е то. Андрей продължи да върви, докато не се озова извън полезрението на обитателите на къщата. После спря, обърна се и се приведе, така че главата му да не се вижда от другата страна на оградата.

Тръгна крадешком към портата с все така наведена глава.

Понеже беше приведен, задната част на врата му беше изложена на пронизващия студ. Но той не обърна почти никакво внимание на неприятното усещане, до такава степен беше погълнат от портата. Промъкна се по-наблизо да огледа вертикалните кедрови колове. В тях имаше нещо нередно. Нещо, което не можеше да подмине, без да провери.

Стигна до портата и се отпусна на колене в снега. Без да обръща внимание на студа, който се просмукваше през панталоните му, руснакът приближи лицето си към портата и към кората на кедровите колове. После вдигна поглед към снега, който се беше натрупал по отрязаните им с трион върхове.

Част от снега беше изпадал, съборен от движението на вратата. В това нямаше нищо странно. Нещо повече — имаше вероятност човекът, който бе отворил портата, да я е бутнал с тяло и да е съборил още повече сняг.

Да е бутнал портата с тяло — помисли си Андрей.

Той присви очи в бледата светлина, отразявана от снежинките. Вратата се отваряше наляво и навътре. Нищо чудно някой да я бе бутнал с лявата страна на тялото си, докато е влизал.

Андрей се взря и видя малко тъмно петно близо до резето.

Обзе го вълнение. Петното беше на височината на човешка ръка. Когато бе минал за пръв път покрай портата, го бе забелязал, но не му беше обърнал внимание, отдавайки го на обезцветяване на дървото.

Руснакът докосна петното, размазвайки го с един от пръстите на облечената си в ръкавица ръка и през тялото му сякаш премина електричество. Защото, въпреки че беше започнало да замръзва, петното все още беше полутечно.

Не можеше да определи цвета му заради сенките, но това несъмнено беше кръв.

— Ислямските терористи благодарят на Аллах, когато попаднат на руската мафия, Пол. В страните от Близкия изток екстремистите от „Ал Кайда“ не изглеждат много по-различно от останалите хора, които не желаят нищо друго, освен да бъдат оставени на спокойствие. Но ако напуснат родината си и се опитат да проведат операция в страна от Запада, веднага се набиват на очи.

Преди единадесети септември можеха да се движат спокойно между нас. Посрещахме добре чужденците. Бяхме наивни. Сега терористите от Близкия изток знаят, че ще бъдат проучвани, ако направят нещо по-необичайно, затова се нуждаят от някого, който да им свърши мръсната работа, някого, който не се набива на очи.

Да намерят западняци, които да им съдействат, е почти невъзможно. В края на краищата, дори и най-закоравелите престъпници притежават някакъв инстинкт за самосъхранение. Не говоря за любов към родината, Пол. Това е нещо прекалено възвишено за тези хора. Но почти всеки, независимо колко е корумпиран, ще откаже да извърши нещо, което застрашава собствения му малък свят — неговия квартал, неговата улица, неговата къща или апартамент. Това е вроден инстинкт за самосъхранение.

Одеските мафиоти обаче не притежават такъв инстинкт, Пол. Те не са привързани към страната, която ги е подслонила, не дават пет пари дори за собствените си домове. Ако им платят достатъчно, за да взривят мръсна бомба в Манхатън — бомба, която със сигурност ще разпръсне радиоактивни частици чак до домовете им в Брайтън Бийч, — те просто ще си съберат багажа и ще се преместят по-далече, преди да я детонират. Ще направят всичко, стига да им се плати достатъчно.

И няма да работят само за „Ал Кайда“. Ще приемат пари и от „Хамас“.

— Пред къщата има някакъв човек — каза Коул.

Каган пусна копчето на ризата си и се вцепени. Съмняваше се, че някой би могъл да го види през завесите на кухненския прозорец на слабата светлина на нощната лампа. Въпреки това се отдръпна по-навътре в стаята.

Обичайно пулсът му беше шейсет и пет удара в минута. Но сега, изглежда, беше скочил на сто и десет и продължаваше да се ускорява. Той взе със свито сърце шубата от кухненската маса и усети успокоителната тежест на пистолета в десния й джоб.

Застана на сводестия вход към всекидневната.

— Какво виждаш?

— Един мъж. — Гласът на момчето звучеше уплашено.

Само един? — помисли си Пол. — Не, трябва да са повече. После му хрумна, че преследвачите може да са се разделили, за да покрият по-голям район. А може би това е фалшива тревога.

— Коул, спомни си какво ти казах — прави се, че не го забелязваш. Преструвай се, че се любуваш на снега.

— Не съм на прозореца. Той не знае, че го наблюдавам.

— Как така?

— Седя на един стол, който е далече от камината и от светлините на елхата. Тук е тъмно. Не може да ме види.

— Сигурен ли си?

— Хей, аз съм просто едно малко дете. Никой няма да обърне внимание на малко дете, сгушено в стол. А и не виждам как би могъл да ме забележи.

— Какво прави?

— Просто върви край къщата. Сякаш разглежда коледните украси и снега. Вече го няма.

— Може би наистина се наслаждава на светлините и на снега. Може би живее някъде наоколо.

— Преместихме се тук в началото на лятото. Не познавам всички съседи, но не съм го виждал преди.

— Може би отива на гости на някого. Опиши ми го.

— Не можах да го разгледам добре. Висок е — това поне видях. С широки рамене. Носи шапка, която покрива ушите му. И има формата на главата му.

— Нарича се скиорска шапка. — Каган бе връхлетян от предчувствие за надвиснала опасност. — Какъв цвят е якето му?

— По него имаше сняг, но мисля, че беше тъмно.

— А шапката му? И тя ли е тъмна?

— Върху нея имаше прекалено много сняг. Не мога да кажа.

Не позволявай на момчето да усети какво изпитваш.

— Това е правилният отговор, Коул. Винаги си признавай, когато не можеш да отговориш. Един шпионин толкова много искаше да запази работата си, че вместо истината каза на шефовете си това, което искаха да чуят. И причини доста неприятности на света. От коя посока дойде мъжът?

— Отдясно.

От Кениън Роуд — помисли си Пол.

Момчето заговори отново:

— Тъмна… как я нарекохте… скиорска шапка? Да не би някой от мъжете, които ви преследват, да носи такава? Почакайте. Ето го, връща се. Този път отляво. Връща се по пътя, по който дойде.

На Каган отчаяно му се прииска да отиде във всекидневната, да се сниши на пода и да погледне през прозореца. Но не посмя да го направи, защото рискуваше да го забележат.

— Този път, изглежда, бърза — обади се Коул.

Руснакът изобщо не се учуди. Мъжът отвън — навярно беше Андрей, ако се съдеше по описанието на момчето — сигурно бе проследил всички онези стъпки, докато последният чифт не го е довел до къщата. Но номерът на Пол е проработил и Андрей е решил, че следите са оставени от един и същи човек. Сега е ядосан, защото е изгубил ценно време.

— Пак си замина — каза момчето.

— Това е добре. Все пак продължавай да наблюдаваш.

Джуди Гарланд пееше на заден фон: Направи си весела малка Коледа само за теб. Единствените други звуци бяха пращенето на едно дърво в камината и хленченето на бебето.

Трябва да го накарам да спре да плаче.

Като се опитваше да прикрие обзелото го напрежение, Каган се извърна от сводестия вход на всекидневната и погледна към Мередит и детето.

— Какво става със сместа?

Жената стоеше на разстояние от тенджерата върху газовия котлон на печката, като държеше бебето далече от пламъка.

— Притоплям я. Но как да го нахраня? Нямам шише с биберон.

— Имате ли чаша за алкохол?

— Предполагам, че ще се намери поне една. — Гласът й прозвуча остро.

Пол забеляза, че жената гледа намръщено една почти празна бутилка уиски върху кухненския плот. До нея имаше чаша за алкохол.

— Разбирам какво имате предвид.

— Надявам се, че няма да започнете да пиете — рече тя.

— Не се тревожете. — Каган взе чашата, застана в единия край на мивката, който не се виждаше от прозореца, и я изплакна от алкохола с гореща вода. — За едно бебе няма да е проблем да пие от нещо с толкова малък отвор.

— Не. Когато се роди Коул, педиатрите ми казаха да не му давам да пие от чаша, преди да е навършил четири месеца.

— Всъщност бебетата са способни да пият от малък съд скоро след раждането си.

— Измисляте си — рече Мередит. — Наистина ли очаквате да повярвам, че и на това са ви научили в Световната здравна организация?

— Сериозно. Номерът е как го правите. — Той се приближи до нея и имитира, че слага ръка под бебето, за да направи демонстрация. — Накланяте го леко назад ето така. Слагате ръка под главата му, за да му пазите врата. Притискате чашата към горната му устна. Не наливате. Така ще се задави. Ако го оставите само да прецени колко да изпие, то ще се справи чудесно със задачата.

Руснакът хвърли тревожен поглед към прозореца, после отиде до печката и започна да бърка течността, за да се разтворят по-бързо солта и захарта. Лъжицата издаде стържещ звук.

— Коул, някаква следа от движение отвън? — Въпреки привидното си спокойствие, Пол прецени, че пулсът му е достигнал сто и двадесет удара в минута. Вените му бяха набъбнали от напрежение.

— Не — отговори момчето.

— Справяш се отлично. Продължавай да наблюдаваш.

Бебето се размърда, сякаш се канеше да заплаче. Той извади бързо лъжицата и капна малко от разтвора върху вътрешната страна на китката си.

— Постоплила се е. Готова е. — Изключи печката и пресипа течността в чашата. — Напълних я до чертичката, отбелязваща една унция9. Можем да измерим количеството, което ще изпие бебето.

Мередит хвана пеленачето по начина, който й бе показал Каган, за да предпази врата му.

— Хайде, приятелче. — Тя взе чашата от руснака. — Има ли си име?

Той не отговори.

— Съжалявам. Предполагам, че това не е сред нещата, които трябва да знам.

— Всъщност така и не ми казаха как се казва. — Инстинктът му подсказваше да не разкрива повече информация, но това така или иначе вече беше без значение. Ако мъжете отвън хванеха жената, последиците щяха да са фатални независимо дали знаеше нещо за бебето, или не.

Той смени темата.

— Облечена сте така, сякаш се каните да ходите на парти.

— Родителите на един съученик на Коул ни поканиха на гости — отговори унило тя.

— Ще се притеснят ли от отсъствието ви? — попита бързо Пол. — Ще се чудят ли къде се губите? Ако не успеят да се свържат с вас по телефона, може би ще се разтревожат достатъчно, за да…

— Преди да счупи телефоните, Тед им се обади и каза, че Коул е болен.

— А. — Напрежението в гласа на Каган намаля. — Тед е умен мъж.

— Да. Умен мъж. — Мередит си пое дълбоко дъх и сведе поглед към бебето. — Бях забравила какво е да държиш толкова безпомощно същество в ръцете си. Точно така, приятелче. Продължавай да сърбаш. Обзалагам се, че си жадно. Не се безпокой. Имаме много и всичкото е за теб.

— Не съвсем — каза Пол. Беше обезводнен от кървенето и изпитваше ужасна жажда. Бръкна в аптечката за първа помощ, отвори едно шишенце тиленол10 и напъха четири таблетки в пресъхналата си уста. После се приведе, за да не се вижда силуетът му през прозореца, и се върна при печката, увери се, че дръжката на тенджерата не е прекалено гореща и изсипа част от разтвора в една чаша, която намери край мивката.

Отпи две големи глътки, за да преглътне таблетките. Усети вкуса на солта и захарта. Стомахът веднага го присви, усилвайки още повече гаденето, предизвикано от раната му. Той изчака малко и отпи още една глътка, топлата течност изпълни устата му.

— Виждаш ли нещо, Коул?

— Изглежда наистина си е отишъл — отвърна момчето от всекидневната.

— Въпреки това, не спирай да наблюдаваш. Предпазливостта никога не е излишна. Шпионите винаги си имат едно наум.

— Сменям непрекъснато честотите на предавателя, който ми дадохте, но не чувам нищо. Може би не го правя както трябва.

— Щом играеш видеоигри, сигурен съм, че ще се справиш и с този радиоприемник. — Микрофонът в джоба на панталона на Пол беше прекалено далече от устата му, за да се чуе нещо, в случай че Андрей подслушваше първоначалната честота, която бяха използвали. — Онези мъже няма да говорят, освен ако не е наложително. Шансът да уцелиш честотата, която използват в момента, е минимален. Но сме длъжни да опитаме всичко. Справяш се чудесно.

Каган изключи нощната лампа и Мередит не възрази — явно вече му имаше достатъчно доверие. Възползвайки се от прикритието на тъмнината, той открехна завесите на прозореца с още няколко сантиметра.

Различи очертанията на коловете на койтовата ограда през сипещия се сняг. Оглеждаше се за някакво движение в сенките отвъд нея.

— Мередит, опишете ми плана на къщата.

Андрей пропълзя чевръсто през снега, който се бе натрупал в основата на оградата. Дишането му се учести, а горещината от възобновения лов прогони студа от бузите му. Когато се отдалечи на безопасно според него разстояние от къщата, той се изправи и вдигна поглед към един електрически стълб.

Към къщата отиваха два кабела. Той напрегна очи в слабата светлина, която се отразяваше от снега, и видя, че един от кабелите минава през прикрепен към стълба изолатор — това беше електричеството. Другият кабел беше за телефон или за кабелна телевизия. После се сети за сателитната чиния, която бе видял на покрива, и реши, че вторият кабел все пак трябва да е за телефона.

При подходящи условия стрелбата на Андрей беше изключително точна. Но сега му трябваха четири изстрела, за да успее да прекъсне дебелия кабел. Сипещият се сняг приглуши още повече звуците, които излизаха от заглушителя, затова изстрелите не бяха достатъчно шумни, че да привлекат нечие внимание.

Той извади незабавно изпразнения отчасти пълнител, пъхна го в джоба на панталона си и сложи на негово място нов, с петнадесет патрона. Едва тогава проговори в микрофона, шептейки напрегнато:

— Намерих го.

В скритата под шапката му слушалка се чу силна въздишка на облекчение.

— Слава богу — каза паханът.

Каква ирония — шефът му, който също бе отраснал в Съветския съюз, да използва подобен израз.

— Клиентите ни вече са тук — продължи паханът. Никога не съм виждал по-разгневени хора. Колко бързо можеш да доставиш пакета?

— Не зная — отговори Андрей.

— Какво?

— Пьотър се е скрил в една къща. Трябва да измисля как да се добера до него.

— Не му позволявай да избяга отново — предупреди го паханът.

— Не и този път. Наш е.

— Пет пари не давам за това говно. Разправи се по-бързо с него! Пакетът! Просто ми донеси пакета!

Андрей се притесни, че паханът е толкова разтревожен. Обикновено се стараеше да угоди на клиентите си в границите на нормалното. Ако някой се оплачеше от услугите му, той заповядваше на хора като Андрей да подпалят къщата му. Хората, които се обръщаха за услуга към одеската мафия, по правило бяха отчаяни. И паханът смяташе, че трябва да са благодарни и на най-малката оказана помощ.

Но тези клиенти бяха друга работа. Трите милиона долара, които му бяха платили за седмица работа — при това в курортен град, — бяха твърде примамливи, за да ги откаже. Тогава ги бе нарекъл лесна плячка.

Те организираха всичко. Подкупиха необходимите хора. Научиха графика на мишената, кога и къде може да бъде свършена работата. Биха могли лесно да я свършат и сами. Но не могат да изпълнят същинската операция. Нуждаят се от нас, защото ние ще останем незабелязани сред жителите на Санта Фе, докато те веднага ще привлекат внимание. Затова гледах да изкопча колкото се може повече пари от проклетите араби.

Свикнал да предизвиква страх, а не да се страхува, сега паханът си даваше сметка колко лошо би могъл да си изпати от бизнеса с клиенти, които бяха по-безмилостни дори от самия него.

Андрей тръгна към една ела, откъдето би могъл лесно да наблюдава къщата.

— Останалите чуха ли? — промърмори той в микрофона.

— Да — разнесе се гласът на Яков в слушалката. — Къде си?

— Следвайте пътя, по който тръгнах. Няколко минути по-късно видя двама едри мъже, които се приближаваха бързо през сипещия се сняг, и каза в микрофона:

— Намирам се от дясната ви страна. До една ела. Мъжете се спряха и погледнаха в неговата посока.

— Ето те и теб — промърмори Михаил. — Добре. Не бихме искали да те застреляме по погрешка. — Той се ухили на шегата и двамата с Яков се прикриха зад дървото, за да огледат къщата.

— Колко души има вътре? — Яков прошепна едва чуто.

— Нямам представа — отговори тихо Андрей. — Някой е излязъл по-рано и е оставил стъпки, но онези следи, които минават през портата на двора и продължават към къщата, са на Пьотър.

— Откъде знаеш?

— На портата има кръв.

— Аха.

— Има светлина — вероятно от телевизор, в най-дясната стая. — Андрей я посочи. — Може би в къщата има някого, който не знае, че Пьотър се е вмъкнал вътре. А може би къщата е празна и той е включил телевизора, за да създаде впечатление, че вътре има хора.

— Твърде много „може би“-та — рече Михаил. — Пьотър си изгуби мобилния телефон. Но ако наистина е вътре, може да използва стационарния, за да повика полиция.

— Прострелях телефонния кабел — съобщи му Андрей.

— Може да им е позвънил, преди да го простреляш. Или пък в къщата да има мобилен телефон.

— Тогава защо полицията още не е дошла? Защо не чуваме сирените?

Яков сви рамене.

— На Кениън Роуд празнуват Бъдни вечер. На полицейските коли няма да им е лесно да си пробият път през тълпата.

— Добре, но не можем да си тръгнем, нито пък да нахлуем в къщата, само защото си мислим, че полицията може да пристигне всеки момент — настоя Андрей. — Ако се издъним, по-добре да бягаме и да не се обръщаме назад. Ще трябва вечно да бягаме, защото знаем, че клиентите и паханът никога няма да спрат да ни преследват.

Както и моето семейство — помисли си той. — Ако паханът не успее да ме намери, ще тръгне след жена ми и дъщерите ми.

— Тогава какво предлагаш? — поиска да узнае Михаил.

— Ще се приближим до къщата от три страни. Пьотър не може да я отбранява от няколко места едновременно. Поне двама от нас трябва да успеят да проникнат вътре.

— Шансовете ни са доста добри, стига аз да не съм застреляният — каза Яков.

— Пьотър е ранен и слаб от загубата на кръв — възрази Андрей. — Мерникът му едва ли ще е точен. Има голяма вероятност и тримата да останем невредими.

— Тази „голяма вероятност“ не ми вдъхва кураж. Онзи, който атакува къщата фронтално, поема най-голям риск. Как ще решим кой…

— И двамата звучите като баби. Аз ще нападна фронтално — каза раздразнено Андрей.

Те го изгледаха втренчено.

— Пьотър знае, че аз съм този, от когото трябва най-много да се страхува. Ще се покажа пред фасадата на къщата. Вниманието му ще бъде съсредоточено върху мен. Това ви дава по-добра възможност да проникнете вътре от различни посоки. Ако синхронизираме прецизно атаката…

— Имаме си компания — предупреди ги Яков.

Андрей се обърна към улицата. Отначало се притесни, че пристига полиция. Но фигурата, която видя, беше сама и крачеше бавно през снега — мъж със закопчано бледосиво палто и шапка с наушници. Вървеше със силно наведена глава и имаше изтощен вид.

Прекалил е с празнуването? — зачуди се той. — Или просто крие лицето си от снега.

После му хрумна друга мисъл.

А може би е полицай, който разиграва някаква инсценировка. В такъв случай няма да е сам. Навярно ни подготвя някакъв капан.

Андрей си помисли за пахана, за клиентите, за Пьотър. За жена си и дъщерите си.

Мъжът се приближи и се запъти с тромави крачки към противоположната страна на уличката, към портата.

Ще рискувам — реши Андрей.

— Отиваме в Санта Фе заради някакво си бебе?

— Да, Пьотър. Заради Детето на мира.

— Не разбирам.

— Не четеш ли вестници? Не гледаш ли новините по телевизията?

— Новините? Да, бе. Всичко, което ни казват в тях, е пропаганда, също както правеха в Русия.

— Значи никога не си чувал за Ахмед Хасан?

— Така ли се казва детето?

— Баща му. Той е акушер.

— Андрей, английският ми не е…

— Хасан изражда бебета. Той е хирург, който в миналото е практикувал лечение на палестинци, ранени по време на престрелки с израелците. През годините е оперирал близо две хиляди пациенти с огнестрелни рани. „Но това не промени нещата към по-добро“, казва самият той. Затова сменил специалността си и станал акушер. Хиляди деца са на този свят благодарение на него, много повече от всички пациенти с огнестрелни рани, които е спасил. Както казва на последователите си, той е избрал живота вместо смъртта, надеждата вместо омразата.

— Последователи? Говориш така, все едно Хасан е някакъв религиозен водач.

— В известен смисъл наистина е такъв. Въпреки че няма такива пълномощия, речите му са толкова пламенни, че много хора се екзалтират от самото му присъствие. Той говори като пророк и с всеки изминал ден привлича все повече последователи. Те вярват, че той е имал видение. Хасан проповядва, че палестино-израелският конфликт ще доведе до унищожението на региона, а покрай него и на целия свят. И много палестинци — онези, които са уморени от десетилетията на убийства и разрушение — са съгласни с него. „Децата — напомня им той. — Мислете за нашите деца. Ако наистина ги обичаме, ако ги ценим толкова, колкото твърдим, ще им осигурим бъдеще и траен мир“.

— Мир. Ти използва тази дума, за да опишеш бебето.

— Да, Пьотър. Детето на мира. Детето на ХАСАН. Враговете му ни дават три милиона долара, за да го отвлечем вместо тях.

— Планът на къщата? — В гласа на Мередит прозвуча тревога. — Защо ви интересува?

Каган различи силуета й в сумрака на кухнята — беше застинала, с допряна до устните на бебето чаша.

— Без конкретна причина — отговори той. — Обикновена предпазна мярка. Начин да си запълня времето.

— Предпазна мярка?

— Така ще съм подготвен.

— Подготвен за какво? Нали чухте Коул. Мъжът си отиде.

— Може би. Хубаво е човек винаги да разполага с резервен план.

Светлината беше прекалено оскъдна, за да види очите на Мередит, но беше сигурен, че го гледат с притеснение. Тъмното петно, което представляваше главата й, кимна към сводестата врата до хладилника и фризера, които бяха разположени в една ниша в задната част на кухнята.

— Там се намират фурната и пералното помещение — рече тя. — Има и малка баня, която е просто една тоалетна с мивка.

— Тези помещения имат ли прозорци?

— Не.

Отговорът й изпълни Каган с облекчение.

— А останалата част от къщата? Коул каза, че стаята му е разположена отпред.

— Да. Отпред са всекидневната, една баня и стаята на Коул.

— А отзад?

— Кабинетът на Тед е зад всекидневната. До него е голямата спалня.

— Срещу стаята на Коул?

— Да. В края на коридора, който отделя тази част на къщата.

— Колко външни врати имате?

Когато Мередит отговори, гласът й трепереше — явно беше осъзнала какво се крие зад всичките тези въпроси.

— Три. Предната врата, страничната врата тук в кухнята и още една в кабинета на Тед. Тя води към градината в задния двор.

— А в мазето?

— Няма мазе. Повечето къщи в Санта Фе са построени върху скални плочи.

Една грижа по-малко — помисли си Каган.

— Таван?

— Не и при този плосък покрив.

— Вратата в кабинета на Тед дървена ли е, или плъзгаща се?

— Дървена.

„Поне не могат да влязат лесно“.

— Заключена ли е?

— Да. Проверих я, когато се канихме да тръгваме за партито. После я проверих пак, след като Тед… излезе.

— А другите врати? — Той отиде до вратата в кухнята, за да се увери, че е залостена.

— След яростния изблик на Тед заключих всички, повярвайте ми.

Каган хвърли още един разтревожен поглед през кухненския прозорец.

— Невинаги е бил такъв — каза Мередит.

— Тоест? — Окуражи я да продължи да говори с надеждата, че това ще я разсее.

— Той знае, че има проблем с алкохола. Когато се преместихме тук от Лос Анджелис, беше решил да започне на чисто. Именно затова дойдохме тук. Миналата пролет посети Санта Фе, за да участва в една бизнес конференция. Когато се върна, цяла нощ говореше само за планините, за светлината и за въздуха, който бил толкова чист, че всичко се виждало като на длан. Непрекъснато повтаряше, че наричат щата Вълшебната земя. Знаех какво има предвид. Определено имахме нужда от някакво вълшебство.

— И се преместихте тук? — насърчи я той.

— Два месеца по-късно, през юни, вече живеехме в тази къща. Спомням си, че на четвърти юли на площад Плаза имаше празнична закуска с палачинки, бяха се събрали хиляди хора. Седяхме под дърветата и гледахме музикантите на естрадата, които свиреха блуграс11. Хората танцуваха и се забавляваха. Тед ми се усмихна широко и каза: Днес е Денят на независимостта, обещавам.

Два пъти седмично посещаваше сбирки на анонимните алкохолици. Дълго време бяхме истинско семейство. Ходехме на ски. Пропътувахме цялата долина до Лос Аламос, за да видим къде са изобретили атомната бомба. Разгледахме скалните руини в Бендълиър каньон, испанския пазар, индианския пазар, фиестата. Това беше най-хубавото лято в живота ми.

През септември работата на Тед стана доста напрегната и той започна да прекарва по-малко време с нас. Не се оплаквах. Някой трябваше да ни плаща сметките. И аз дадох своя принос, започнах работа в един от музеите. После дойде Денят на благодарността и той се прибра вкъщи с една бутилка вино. Сигурно съм имала разстроен вид, защото каза: „Хей, това дори не е червено вино. Бяло е. Нищо няма да ми стане. Работя седем дни в седмицата. Какво е една печена пуйка без малко бяло вино?“

— И сега, един месец по-късно… — рече Пол, като остави гласа си да заглъхне.

— Ново място. Същите стари проблеми. Предполагам, че няма такова нещо като „да започнеш на чисто“. — Настъпи неловка пауза, после Мередит смени темата. — Бебето заспа. — Тя остави чашата на кухненската маса и излезе с детето през сводестата врата до хладилника.

Каган чу как върви пипнешком в другата стая и се зачуди какво е намислила. По пода се чу стържене. Силуетът на Мередит се появи отново и той я видя да влиза заднешком в кухнята, влачейки след себе си някакъв плетен кош.

— Беше в пералното помещение. Постлах вътре няколко хавлиени кърпи. Стана почти като истинско детско кошче. — Тя остави бебето в коша и го зави с една от кърпите.

— В пералното помещение има ли празно място зад пералнята и центрофугата? — попита я Каган. — Достатъчно голямо, че да ви побере?

— Да. — Гласът на жената прозвуча озадачено.

— Ако се случи нещо, вземете бебето и се скрийте там. Металните уреди могат да ви предпазят.

— Да ме предпазят от…?

Каган се обърна към вратата на всекидневната.

— Коул, чуваш ли ме?

— Да.

— Да ме предпазят от куршуми? — попита Мередит.

— Да стоите заедно е лоша идея — продължи Пол. — Така се превръщате в една мишена. Коул, ако нещо се случи, има ли място, на което можеш да се скриеш?

Момчето се умълча и се замисли.

— Тук има голям шкаф за телевизор. Мисля, че мога да се напъхам зад него. — Гласът му трепереше.

— Ако се стигне дотам, скрий се зад него. Трябва да си представиш това, което искаш да направиш. Ако го виждаш в съзнанието си, ако го репетираш наум и разбираш какво трябва да направиш, когато настъпи моментът, няма да допуснеш грешка. Ако се случи нещо…

— Не ме е страх.

— Браво.

— Бях уплашен, когато баща ми удари мама, но сега…

— Да? Какво сега?

— Вече не ми пука.

Андрей наблюдаваше иззад елата приближаването на мъжа през сипещия се сняг. Раменете му бяха прегърбени. Вървеше с наведена глава.

След няколко мига беше достатъчно близо до него, за да реши, че първоначалното му впечатление е било вярно — непознатият изглеждаше изтощен, сякаш носеше на плещите си тежестта на целия свят. Той вдигна очи само веднъж, колкото да се ориентира, след което зави към портата в оградата.

— Господине.

Андрей излезе от сенките и го пресрещна на място, което не се виждаше от къщата.

— Аз съм полицай.

— Полиция? — Мъжът изглежда се стресна. Беше слаб, около метър и осемдесет. Държеше ръцете си в джобовете на палтото. На Андрей му беше трудно да прецени на каква възраст е на слабата светлина, която се отразяваше от снега, но реши, че е трябва да е около тридесет и пет годишен. Имаше мустаци, овално лице и измъчено изражение. В дъха му се усещаше лека миризма на уиски. — Какво търси полицията тук? — Изражението на непознатия вече не беше мрачно, а разтревожено.

— Това вашият дом ли е?

— Да, но…

— Как се казвате, господине?

— Броди. Тед Броди. Защо ми задавате всичките тези въпроси? Какво става?

— В квартала имаше инцидент.

— Инцидент?

— Знаете ли колко души има в къщата ви, господин Броди?

— Жена ми и синът ми. Защо…? Боже мой, да не им се е случило нещо?

— Господин Броди, моля ви, просто отговорете на въпросите ми. На колко години е синът ви?

— На дванайсет, но…

— Опишете ми къщата. Начертайте скица в снега.

— Скица? Не разбирам.

— Стаите. Прозорците. Външните врати. Това е много важно. Покажете ми разположението на всички изходи от къщата.

— Исусе, да не ми казвате, че някой е проникнал незаконно в къщата? — Броди се обърна и се засили към портата.

Андрей го стисна здраво за рамото и го дръпна назад.

— Спрете… Трябва да… — Мъжът започна да се бори. — Боли ме. Махнете ръката си от мен.

— Говорете по-тихо — предупреди го руснакът. — Не искате той да разбере, че сме тук, нали?

— Той?

Андрей издърпа Броди още по-назад.

— Не говорете толкова силно. Преследвахме един беглец. Влезе в къщата ви, преди да успеем да го спрем.

— Тогава трябва да отида там. Трябва да…

Андрей застана пред него и го стисна за раменете. Приближи лицето си до неговото и рече тихо, но твърдо:

— Изслушайте ме, господин Броди. Ако влезете вътре, просто ще му осигурите още един заложник. Не излагайте семейството си на още по-голям риск.

— Но…

Руснакът го прекъсна.

— Най-доброто нещо, което можете да направите, е да ни помогнете. Имате ли мобилен телефон? Ако нямате, ще ви дам моя.

— Мобилен телефон? Защо?

— Има вероятност беглецът да не знае, че сме го проследили. Искам да се обадите на жена си и да се опитате да научите какво става там, в коя стая са двамата със сина ви, всичко, което може да е от полза за екипа на Специалните части, когато нахлуе вътре. — Андрей знаеше много добре, че телефонната линия не работи, но искаше да разбере дали има мобилен телефон в къщата.

— Специалните части? — изстена Броди. — Защо позволих това да се случи? Какво направих? Не трябваше да се отделям нито за миг от семейството си.

— Успокойте се, господин Броди. Ще ви инструктирам какво да говорите по телефона. Беглецът навярно ще подслушва разговора с жена ви. Ще ви обясня какви въпроси да задавате, така че да не го разтревожите. Трябва да разберем какво е местоположението му в…

— Я почакайте. — Броди се втренчи в някаква точка зад гърба на Андрей.

— Какво има?

— Онези мъже ей там. Какви са? — Той посочи към елата.

— Другите полицаи от екипа. Детектив Харди и детектив Грант.

Михаил и Яков му помахаха, влизайки в ролите си на ченгета.

— Много е важно по време на телефонния разговор да звучите естествено, да не показвате колко сте притеснен — обясни му Андрей. — Най-добре да…

— Оставете. Безсмислено е.

— Моля?

— Няма смисъл да се обаждам.

— Няма смисъл…? Защо?

— Телефоните не работят — каза Броди.

Мускулите на Андрей се напрегнаха. „Да не би да е видял прекъснатия кабел?“ Реши да измъкне още информация от мъжа.

— Не работят ли? Как така?

— Счупени са.

— Искате да кажете, че снегът е скъсал телефонните кабели?

— Не, говоря за телефоните. — Броди изглеждаше подразнен от факта, че Андрей не може да проумее нещо толкова очевидно.

— Всички телефони в къщата? Как е възможно всички да са счупени?

Броди избърса снега от мустаците си, но не отговори.

— Не можем да си позволим да изгубим повече време — рече руснакът. — Безопасността на жена ви и сина ви зависи от вас. Как така всички телефони са счупени?

— Аз го направих.

— Какво говорите?

— Строших телефоните с чук — отговори мъжът гневно.

Андрей не можа да прикрие изненадата си. Точно когато си мислеше, че вече всичко му е ясно, се появяваше някой и му казваше нещо, което никога не би му хрумнало.

— Защо, за бога, ви е притрябвало да трошите телефоните?

— За да попреча на жена ми да ви се обади.

— Да се обади на мен? — Руснакът поклати изумено глава.

— На вас. На полицията. — Броди сведе очи към обувките си. — Изпуснах си нервите. — В гласа му се прокрадна отчаяние. — Двамата с жена ми се скарахме. Не помня каква беше причината, навярно моето пиене. Аз…

— Но защо решихте, че може да се обади в полицията?

— Защото я ударих. — Тед продължаваше да гледа надолу. От срам шепнеше.

— А — каза Андрей. Това вече беше нещо, което разбираше.

— Случва се за първи път. Щом осъзнах какво съм направил, прекарах последните два часа в очакване да изтрезнея достатъчно, за да се върна и да й поискам прошка. — Той погледна внезапно нагоре. — Аз съм виновен за всичко. Ако не бях излязъл от къщи, щях да съм там, когато онзи тип е нахълтал. Щях да…

— Не разбирате ли? Това ви дава основателна причина да й се обадите.

— Какво имате предвид?

— Можете да й кажете, че съжалявате и да разберете какво става. Нормално е да искате да й се извините, така че беглецът няма да заподозре нищо. Сигурен ли сте, че сте повредили всички телефони? Съпругата ви няма ли мобилен телефон?

— Аз го взех с мен. Телефонът й е в джоба ми.

— Синът ви няма ли телефон?

— Не.

Андрей се помъчи да прикрие радостта си. Нямаше причини да се тревожи, че Пьотър е извикал полиция, преди да простреля телефонния кабел. Без телефон предателят беше напълно изолиран.

— Скицирайте къщата.

— Пьотър, противниците на Хасан са се опитвали многократно да го убият. Последното нещо, което искат, е да има мир. От залагането на коли бомби по пазарите и от стрелянето със снайпер по патрулиращи израелски войници се печелят много пари.

Всяка седмица им доставят хартиени пликове с пари в брой от дарения, направени в целия свят; милиони, събрани от симпатизанти, които си мислят, че подпомагат страната или религията, а всъщност спонсорират хора, които използват парите за разрушителни цели — да сеят насилие и смърт. Тези хора се препитават с това от десетилетия. Ако има мир, откъде ще идват пликовете им с пари в брой? Хасан има удивително въздействие върху последователите си, но е малко вероятно речите му да постигнат желания резултат. Въпреки това, враговете му се страхуват от нарастващото му влияние и искат да са сигурни, че ще се провали.

Когато научил, че жена му е бременна, Хасан се уплашил за безопасността й и я изпратил в Съединените щати. От юли насам тя живее в Санта Фе, където има малка мюсюлманска общност, поддържаща каузата на Хасан. През ноември той отишъл тайно в Санта Фе, за да следи последните етапи от бременността и да изроди бебето. Но съжалил, че е скрил жена си. Осъзнал, че не може да иска саможертви от последователите си, ако той и семейството му не са готови на същото.

Щом бебето укрепне достатъчно, за да пътува, Хасан възнамерява да се върнат в Ивицата Газа. Има намерение да застане пред последователите си и да им покаже детето като символ на надеждата. Да го нарече Детето на мира и да каже, че всеки родител има едно такова дете на мира. Но противниците му искат седмичните си приходи толкова силно, че са готови на всичко, за да му попречат да привлече още симпатизанти.

Каган претърси в тъмнината шкафа под готварската печка и намери още една тенджера. Напълни я с вода, сложи я върху котлона и отвори дюзата за газ.

— Защо ви е още гореща вода? — попита го Мередит. — Има достатъчно смес за бебето.

— Понякога врялата вода може да бъде полезна.

— За какво? Да не би раната ви да се нуждае от още почистване?

— Имате ли фолио?

— Защо ви е… — Мередит се предаде и посочи объркано към лявата страна на печката. — Средното чекмедже.

Пол отвори чекмеджето, извади една кутия, откъсна две парчета фолио и ги намачка леко.

— А бързо съхнещо лепило? — попита той.

Въпреки объркването си, този път жената не го попита нищо, а просто каза:

— В долното чекмедже.

— Благодаря. — Каган отвори чекмеджето и се зарадва, защото намери вътре голяма, почти пълна туба лепило.

Той отиде при микровълновата фурна, която стоеше на плота от дясната страна на газовата печка. Плотът се намираше до вратата, през която се излизаше на двора. Пол отвори микровълновата, напъха вътре двете парчета смачкано фолио, мушна тубата с лепило между тях и нагласи таймера на две минути.

— Почакайте — предупреди го Мередит. — Не е безопасно да пускате микровълновата с тези неща вътре.

— Просто ще я оставим така. С нагласения таймер. — Той завъртя фурната с лице към страничната врата.

Шубата му лежеше върху плота. Каган извади пистолета от десния й джоб, чието дъно беше срязал леко, така че да има място за заглушителя.

Въпреки че беше доста тъмно, беше очевидно, че Мередит го наблюдава с ужас. Каган си представи колко страховито изглежда в очите й оръжието с металния цилиндър, прикрепен към цевта му.

— И това е било с вас през цялото време? — попита го тя.

— Не намерих подходящ момент да ви кажа.

— Можехте да ни убиете, когато си поискате.

— Фактът, че не ви заплаших с него, би трябвало да ви подсказва, че съм съвсем различен от мъжете отвън.

— Ако изобщо са отвън все още — отбеляза Мередит и Пол я остави да потърси спасение в тази мисъл. — Не обичам оръжията — добави тя.

— И аз не ги харесвам особено, но понякога са полезни. Всъщност, не би било зле да разполагаме с още оръжия. Съпругът ви има ли ловна карабина или ловджийска пушка?

— Тед не е ловец.

— Някои хора държат оръжие вкъщи, в случай че някой влезе незаконно.

— Не и ние. Никакви оръжия. Не и с Коул в къщата. — Тя започна да казва още нещо: — Не и с… — Каган мислено довърши изречението: Не и с алкохолните проблеми на Тед.

Той бръкна механично в левия джоб на шубата, но всичко, което напипа, беше скъсан плат. По-рано тази вечер там имаше два резервни пълнителя с амуниции, но ги беше изгубил някъде по време на бягството.

Разполагам само с амунициите в пистолета — помисли си. — Петнайсет патрона в пълнителя плюс един в патронника. Не са много.

— Къде са аерозолните ви флакони? — попита той. — Препарати за почистване на прозорци и лъскане на мебели, каквото и да е от този сорт.

Мередит отново не му зададе никакви въпроси.

— В шкафа над хладилника.

Каган отвори шкафа и свали долу четири флакона под налягане. Два от тях остави до страничната врата на кухнята.

Бебето проплака.

Без да изпуска другите два флакона, той отиде при коша за пране и надникна вътре, като силно се надяваше, че пеленачето няма да се разплаче.

— Сънува — рече Мередит.

— Бебетата сънуват?

— Не са ли ви казвали от Световната здравна организация?

Пол я изгледа.

— Съжалявам. — Тя отмести очи.

— Хуморът винаги е добре дошъл. Повдига духа. — Той погледна отново към бебето. — Странно какви трикове поражда съзнанието.

— Трикове?

— Докато бягах от мъжете отвън по Кениън Роуд, бебето ме риташе от време на време. А аз бях толкова замаян, че имах чувството, че едва ли не то ме напътства, че ми показва накъде да вървя, сякаш искаше да ме доведе тук.

— Както казахте, били сте замаян.

От другата стая се чуваше песента: Ще се прибера за Коледа, в изпълнение на Розмари Клуни12.

Каган си пое дъх.

— Май ще е по-добре да се залавям за работа. — Той пъхна пистолета в колана си, наведе се и се промъкна във всекидневната.

Камината се падаше вляво и приличаше на тази във фоайето на хотела му. Огнището се намираше на една стъпка над пода. Имаше овален отвор и извити стени. Огънят бе угаснал и се бе превърнал в жарава, така че вероятността да го забележат беше още по-малка. Без да обръща внимание на впилото се в дясната страна на кръста му оръжие, Пол се обърна надясно. В средата на полутъмната стая имаше голям кожен фотьойл, който бе обърнат с лице към прозореца.

— Как върви наблюдението, Коул?

— Трудно е да се взираш в нещо толкова дълго време — чу се гласът на момчето от посока на фотьойла. — Все още не мога да хвана нищо по предавателя.

— Справяш се чудесно. Скоро ще те сменя.

Коледното дърво се намираше до отсрещната стена. Все така приведен, Каган отиде при него и изключи лампичките.

Вече е достатъчно късно — реши той. — Една елха с угаснали лампички няма да изглежда необичайно.

Входната врата беше вдясно от прозореца. Пол се промъкна до нея и се увери, че е заключена. После остави двата флакона до вратата.

Запъти се към задната част на всекидневната. Песента на Розмари Клуни се чуваше от една отворена врата от дясната страна на камината. Влезе в кабинета и видя пред себе си маса с три компютърни монитора и три клавиатури. Самите компютри се намираха под масата. Въпреки тъмнината, остана с впечатление, че в стаята има множество лавици с електронни уреди.

— Мередит, защо е цялата тази техника?

— Тед изработва уебсайтове за различни корпорации. Понякога работи едновременно върху три различни сайта.

Пол почувства искрица надежда.

— Значи можем да влезем в интернет. Можем да изпратим имейли със зов за помощ.

— Не. Тед заключи достъпа до интернет. Не знам каква е паролата.

Въодушевлението на Каган се изпари.

— Тед мисли за всичко.

Видя един iPod, свързан с докинг станция13 и чифт тонколони. Това беше източникът на музиката. Сега Розмари Клуни пееше, че може би само ще сънува как се прибира за Коледа. Той изключи колоните и в къщата стана съвсем тихо, ако не се брои припукването на въглените в камината и слабият шум от телевизора в стаята на Коул надолу по коридора.

Каган отиде в задната част на кабинета и се увери, че външната врата е заключена. Пердетата бяха спуснати, затова никой не можеше да го види, когато избута масата пред прозореца. Част от нея затисна вратата, образувайки барикада. Остра болка прониза ранената му ръка, когато вдигна един стол и го сложи до мониторите върху масата. Преследвачите му биха могли да счупят прозореца и да преодолеят препятствията, но това щеше да им отнеме известно време, щяха да вдигнат шум и освен това съществуваше риск да се наранят.

Докато барикадираше кабинета, той не спря да се тревожи, че ако не е успял да спечели доверието на Мередит, тя може да се възползва от отсъствието му, за да вземе Коул и да избягат от къщата. Може би в същия този момент двамата с момчето отваряха страничната врата. Той се наклони и погледна надясно към кухнята, но различи силуета на жената, която все още беше там. Мередит стоеше до коша с бебето.

Може би ще го направи след малко — помисли си Пол. — Ако се изгубя от погледа и достатъчно дълго, може би ще събере смелост да избяга с момчето. И с бебето — вероятно ще вземе и него.

Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че тя няма да се поддаде на страховете си и да предизвика смъртта на всички.

Мога да го направя сега — мислеше си Мередит.

Единствената светлина в тъмната кухня идваше от пламъка на газовата печка и от часовника на микровълновата фурна. Тя си помисли за това, как непознатият беше завъртял микровълновата към страничната врата, как беше сложил вътре две парчета намачкано фолио и тубата с бързо съхнещо лепило. Все още виждаше ясно в съзнанието си ужасяващия пистолет с дълга цев, който мъжът беше затъкнал в колана си.

Образът я накара да потрепери.

Краката на масата в кабинета на Тед изскърцаха. Изглежда непознатият мъж местеше мебелите. Барикадира прозореца? — зачуди се тя. — Мога да го направя, докато е в кабинета. Мога да извикам Коул, да взема бебето и да избягаме. Не зная нищо за този мъж. Може да е откраднал бебето от родителите му. Или пък хората, които го търсят, да са полицаи. Може човекът, който го е прострелял, да е бил полицай.

Мога да го направя — повтори си тя. — Мога да го направя сега.

Докато се взираше в бебето, Мередит си представи как отива във всекидневната и слага пръст на устните си, за да предупреди Коул да запази мълчание. После му дава знак да я последва. Грабва бързо бебето, отваря вратата и заедно с Коул побягват в нощта.

Няма да имат време да си вземат палтата. Но докато тичат през сипещия се сняг, тя ще притиска детето към себе си, а одеялото ще го пази от студа и влагата. Няма да спират, за да молят съседите за помощ. Това ще ги забави и непознатият мъж може да ги настигне. Двамата с Коул ще бягат през целия път, чак до многолюдната Кениън Роуд.

Там ще сме в безопасност — помисли си тя. — Ще може ли Коул да тича толкова дълго? Може би няма да сме в състояние да се придвижваме достатъчно бързо.

Зачуди се дали непознатият ще стреля. Мисълта я накара да потрепери, защото си представи агонизиращата болка от куршума, който се забива в гърба й. А може би нямаше да усети нищо. Може би щеше да я убие намясто.

Не — реши Мередит. Едно нещо знаеше със сигурност — че бебето е важно за този мъж. Начинът, по който говореше за него. Начинът, по който го гледаше. Нямаше да направи нищо, което би го изложило на риск. Беше ли логично тогава да е похитител?

От кабинета на Тед се дочу шум — мъжът, който твърдеше, че е шпионин, режеше нещо. Но какво? Стържещите звуци продължиха и тя си помисли: Сега е моят шанс.

Пристъпи към всекидневната, готова да я прекоси до мястото, от което Коул наблюдаваше прозореца, но се сети за начина, по който мъжът я беше погледнал и беше казал: Обещавам, че Тед няма да ви удари отново. Сериозният му поглед, успокоителният тон на гласа му и решителното изражение я бяха убедили, че наистина го мисли.

Не обичате ли подаръците изненади? — беше я попитал той. Помогнете на бебето и ви обещавам, че Тед няма да ви удари отново.

Не каза „помогнете ми“, а каза „помогнете на бебето“. Не, мъжът никога не би направил нещо, което ще нарани бебето, реши тя. Можем да избягаме, без да се страхуваме, че ще ни застреля.

Звуците сега приличаха на рязане с трион.

Това е нашият шанс! — помисли си Мередит. — Ами ако казва истината? Ако отвън наистина има мъже, които са готови на всичко, за да получат бебето? Ако двамата с Коул избягаме от къщата, можем да налетим право на тях. Не мога да поема подобен риск. Не мога да поставя живота на Коул в опасност.

Обещавам, че Тед няма да ви удари отново.

Мередит знаеше, че непознатият ще изпълни обещанието си, освен това беше убедена в още нещо. Заради по-късия десен крак на Коул възрастните често се отнасяха към него като към идиот или просто се преструваха, че го няма в стаята. Но този мъж го беше гледал в очите и беше разговарял с него така, сякаш не е на дванадесет, а много по-възрастен. Беше му се доверил да наблюдава прозореца. Беше му дал радиостанцията, за да подслушва честотите за разговори. Почтителният начин, по който мъжът се отнасяше към Коул, изпълваше Мередит с увереност, че той ще направи всичко възможно синът й да не пострада.

Пистолетът не беше единственото оръжие на Каган.

От външната страна на десния джоб на панталона му имаше черен метален клипс, който почти не се забелязваше на фона на черния плат. Клипсът беше част от скрития в джоба му сгъваем нож „Емерсън“ и му позволяваше да извади оръжието, без да се налага да бърка в джоба. Тъпата страна на острието беше снабдена с кука, проектирана така, че при измъкване на ножа се закачаше за ръба на джоба и острието се разтваряше само. Тази възможност — да отваря ножа с една ръка — беше спасявала многократно живота на Каган.

Руснакът се приближи до една нощна лампа върху масата в кабинета, изключи я от контакта и притисна острието към електрическия кабел. Сряза гумената изолация с лекота, но медната жица се оказа значително по-твърда и се наложи да натисне силно и повече да търка, отколкото да реже. Не обърна никакво внимание на болката в ранената ръка, която се засили от усилието да държи жицата неподвижна.

Щом преряза кабела, Пол го привърза към крака на един стол и го опъна през кабинета на височината на прасеца си, като завърза другия му край за тежка кутия, оставена върху един от рафтовете. За щастие кабелът беше тъмен на цвят. Ако някой от преследвачите му счупеше прозореца и успееше да се провре между препятствията върху масата, вниманието му щеше да е съсредоточено върху отворената врата на всекидневната и може би нямаше да забележи почти неразличимия в тъмнината кабел.

— Мередит, казахте, че в задния двор има градина, нали?

Тя му отговори от кухнята и Каган изпита облекчение, че все още е в къщата.

— Малка градинка. На тази надморска височина въздухът е сух и растенията се нуждаят от много вода.

— Лесно ли е да се влезе в градината? Има ли странични врати?

— Не. Трябва да се мине през двора и да се заобиколи къщата.

— Или да се прескочи оградата на съседите? — Той се позамисли. — Може би съседите ще забележат, че някой се е вмъкнал в двора им и ще позвънят на полицията.

— Не и тази вечер — каза Мередит. — Празник е и семейството отляво е на гости на болен роднина в Албакърки, а двойката отдясно обича да играе блекджек. Отидоха в едно индианско казино.

Каган си припомни шофирането от голямото летище в Албакърки, на север, до Санта Фе. Беше подминавал индианско казино кажи-речи на всеки двадесет мили.

— Раздавачите на карти навярно са облечени като Дядо Коледа, но имам дълбоки съмнения, че шефове те им са склонни да правят подаръци — отбеляза той.

Надяваше се, че опитът му да се пошегува ще подейства успокояващо на Мередит. После мислите му се върнаха отново към градината и той се сети за халюцинацията, която бе получил при приближаването си до къщата.

— Мередит, мисля, че видях едно цвете в снега пред къщата.

— Да.

— През зимата? — Пол се помъчи да звучи непринудено, да я накара да се отпусне. — Как е възможно това? Защо не е измръзнало?

— Нарича се коледна роза.

— За пръв път го чувам.

Усещайки напрежение в слепоочията си, той се приведе, излезе от кабинета, зави наляво и тръгна по коридора. Подмина една баня вдясно и влезе в голямата спалня срещу стаята на Коул.

Въпреки тъмнината успя да види два прозореца — един над леглото срещу него и друг, вдясно от първия. Пердетата и на двата бяха спуснати.

До леглото се виждаха неясните очертания на няколко куфара.

— Да не заминавате някъде? — попита Каган.

— По-далеч от съпруга ми — веднага щом тази вечер отворят Кениън Роуд за автомобили.

— Обзалагам се, че ви се иска да бяхте тръгнали по-рано.

— Тогава щях да изпусна цялата тази предколедна забава.

— Аха, голям купон.

Той вдигна един стол върху леглото, после премести нощното шкафче и две лампи до куфарите, създавайки допълнителни препятствия, които да забавят всеки, решил да проникне в къщата през прозореца над леглото. Избута едно високо бюро пред другия прозорец, като по този начин го блокира отчасти. После отиде при третата лампа, изключи я от контакта и отряза кабела. Завърза го за крака на един шкаф до вратата и го опъна до една тоалетна масичка, залагайки още един капан.

Благодарение на светлината на една стенна лампа в банята до спалнята забеляза флакон с лак за коса и още един — с пяна за бръснене. Пол излезе от спалнята и остави двата флакона в края на коридора.

Когато се прокрадна в стаята на Коул, видя малък телевизор, на екрана на който Бинг Кросби пееше монотонно Бяла Коледа на войниците в една странноприемница, а през това време една от задните стени на декора се отвори, разкривайки мост над поток, над който се сипеше сняг. Премина теглена от кон шейна. Всички изглеждаха щастливи. Каган изключи телевизора.

Стаята имаше само един прозорец и той гледаше към предния двор на къщата. Руснакът избута едно бюро пред него, но то се оказа по-ниско от онова в спалнята и се наложи да сложи телевизора отгоре, за да препречи прозореца.

Заложи още един кабел като капан. После извади чекмеджетата от бюрото на Коул и ги нареди по пода на стаята. Извади чекмеджетата от бюрото в голямата спалня и направи същото. Накрая взе чекмеджетата от тоалетната масичка и ги наслага по пода на коридора.

Пистолетът се вряза още по-силно в кръста му. Когато се промъкна отново в кухнята, пламъкът под тенджерата с вода едва се забелязваше в мрака.

— Значи се нарича коледна роза? — Останал почти без сили, Каган се отпусна върху един стол и си пое няколко глътки въздух.

— Добре ли сте? — попита го Мередит.

— По-добре от това няма накъде — излъга я той. — Разкажете ми за коледната роза.

— Наистина ли искате да знаете?

— Повярвайте ми, не бих ви питал, ако не исках.

— Ами това е вид вечнозелено растение — отговори тя.

Той кимна, окуражавайки я да продължи.

— В някои райони на Европа расте през зимата. Приспособява се към студа и често цъфти около Коледа. Има големи бели цветове.

— Значи не съм халюцинирал.

— Дори има легенда за коледната роза.

— Разкажете ми я.

— Едно малко момиче видяло даровете, които влъхвите били оставили на Исус: злато, ливан и смирна.

— И? — Каган искаше да я накара да продължи да говори.

— Малкото момиче се разплакало, защото не притежавало нищо, което би могло да поднесе на младенеца. Тогава се появил един ангел, разчистил снега от земята и докоснал оголената земя. Момиченцето видяло, че там, където били покапали сълзите му, поникнали бели цветя. Вече имало какво да даде на младенеца — коледна роза.

Пол събра сили и се изправи. Застана на безопасно разстояние от прозореца и затърси с поглед движещи се в снеговалежа сенки.

— Бели цветя. Точно това видях.

— В Лос Анджелис обичах да се занимавам с градинарство — продължи Мередит. — Бях чувала за коледните рози, но така и не успях да отгледам нито една. Когато се преместихме тук, си мислех за ново начало и реших да пробвам още веднъж. Един служител в местен разсадник ми каза, че си губя времето, защото не са подходящи за тънката, скалиста почва на Санта Фе, но трябва да съм си помислила, че ако успея да отгледам поне едно стръкче от тези цветя, това ще бъде нещо като знак, че нашите проблеми с Тед са останали в миналото. Не точно чудо, но нещо подобно. И коледната роза наистина разцъфна. Тя…

Мередит не се доизказа.

— Съжалявам — рече Каган.

— Предполагам, че това е просто едно инатливо цвете. Утре с Коул ще си тръгнем. — Значимостта на думата изглежда я стресна. — Утре.

Не й отнемай надеждата — помисли си Пол и каза на глас:

— На сутринта ще ви помогна.

Продължаваше да вали сняг. Броди се наведе и нарисува с пръст схема на къщата.

— Стаята на Коул е отпред, вдясно. До нея има баня. — Той посочи една врата в коридора. — После е всекидневната.

Андрей, Михаил и Яков бяха застанали до него и изучаваха неясните линии в снега.

— А отзад? — попита Андрей.

— Голямата спалня е вдясно — каза Броди. — До нея има баня, в която може да се влезе само през спалнята. А това е моят кабинет — зад всекидневната.

— Кухнята се пада вляво, когато съм с лице към къщата, нали? А какво има зад нея? — попита Андрей.

— Перално помещение и още една баня.

Много бани — помисли си Андрей. Въпреки че живееше в Съединените щати от десет години, още не беше свикнал с наличието на няколко бани в американските домове. Като малък двамата с майка му бяха делили една и съща баня с още шест семейства.

— Покажете ни всички прозорци. Броди им ги показа.

— А отзад — продължи Андрей, — има ли нещо, върху което някой от нашия екип може да се покатери, за да надникне в къщата? Така ще придобием по-ясна представа какво става вътре.

Мъжът посочи гърба на къщата.

— Има заградено с тухлени стени дворче с навес. Там държим барбекю и метална маса с метални столове. Някой може да премести един от столовете до някой от прозорците и да се покатери върху него.

— Добре. А сега ни покажете всички външни врати. Броди ги добави на чертежа.

— Когато екипът на Специалните части пристигне, няма да нахлуе веднага вътре, нали? Ако има престрелка, Мередит и Коул могат да…

— Не се тревожете. Нашите хора са професионалисти. Не стрелят на посоки. Първо се уверяват, че са взели на мушка правилната мишена и дори тогава не стрелят, освен ако не стане абсолютно наложително.

— Ако нещо се случи с жена ми и сина ми… Какво е направил този тип?

— Обра един магазин за алкохол.

— Искате да кажете, че е въоръжен?

— Говорете по-тихо, господин Броди. Да, подозираме, че е въоръжен.

Тед изстена.

— Ако не си бях изпуснал нервите… ако не ги бях оставил сами… — После му хрумна една успокояваща мисъл. — Може би ще се вслуша в здравия разум. Ако преговаряте с него, нещата може би няма да излязат от контрол.

— Трудно бихме могли да го направим без телефон. Но има още една възможност… Броди пристъпи към него.

— Каква?

— Рисковано е.

— Кажете ми я.

— Може би сгреших — започна Андрей.

— Какво имате предвид? Сгрешихте за какво?

— Че не ви пуснах да влезете. Тед поклати объркано глава.

— Но вие казахте, че ако вляза вътре, само ще влоша положението. Ще му осигуря още един заложник.

— Казах го, преди да разбера, че телефоните не работят. Трябва да преговаряме с него и вие сте идеалният за целта човек. Имате всички основания да влезете в къщата. Когато съпругата ви обясни кой сте, престъпникът няма да заподозре, че работите за нас. Детектив Харди ще ви екипира с миниатюрен микрофон и слушалка.

— Слушалка?

— Мъничка слушалка за уши, която работи като радиоприемник. Микрофонът ще ни позволи да чуваме всичко, което кажете, а може би и това, което каже престъпникът. А слушалката е необходима, за да ви давам инструкции.

— За какво?

— За нещата, на които искам да обърнете внимание. В момента престъпникът навярно подготвя някаква отбранителна система. Импровизирани капани. И ще е съвсем естествено да дадете израз на изненадата си, ако видите нещо необичайно. Въпросите ви няма да му се сторят подозрителни. Това ще даде някаква идея на специалните части какво да очакват, ако се наложи да нахлуят вътре.

— Да нахлуят вътре? — разтревожи се отново Броди. — Искате да кажете, че ще разбият вратите и…

— Може би няма да се стигне дотам — вдигна успокоително ръка Андрей. — Вие сте умен мъж. Може би ще успеете да го убедите да освободи семейството ви.

Тед се замисли над този вариант.

— Аха — каза обнадеждено. — Мога да се опитам да го накарам да се вслуша в здравия разум.

— Точно така.

— Ами ако не се съгласи?

— Винаги имам резервен план. Ако не освободи вас и семейството ви, микрофонът и слушалката ще ми дадат възможност да преговарям директно с него.

Броди изглеждаше крайно объркан от решението, което трябваше да вземе. Накрая попита:

— Наистина ли мислите, че планът ще проработи?

— Заподозреният е бил арестуван многократно за грабежи, но никога не е откривал стрелба. Не виждам защо този път да е различно. Има голям шанс всичко да приключи благополучно. Въпросът е дали сте готов да направите всичко възможно, за да спасите съпругата и сина си.

— Да направя всичко възможно? По дяволите, че нали аз съм причината сега да са в опасност. Ако не се бях напил и не си бях изпуснал нервите, сега всички щяхме да сме на друго място и да се забавляваме.

Андрей сложи утешително ръка върху рамото му.

— Тогава е крайно време да оправим нещата.

— Пьотър, в деня след Коледа Хасан, жена му и новороденият им син ще се върнат в Близкия изток с реактивен самолет.

Като подарък за жена си обаче — скоро няма да има възможност да се наслаждава на подобен лукс — той е уредил семейството му да прекара последните четири дни в един апартамент в хотел на площад Плаза. За бебето ще се грижат трима телохранители и една бавачка. Като знае, че детето и е добре защитено, съпругата му навярно няма да е толкова притеснена да напусне хотела, за да разгледа прочутата коледна украса на града.

Санта Фе е столицата на Ню Мексико. На Бъдни вечер, в осем часа вечерта, Хасан и жена му ще бъдат откарани в приемната на кметството, което се намира на петнайсет пресечки от хотела. Там Хасан ще застане пред цял куп телевизионни камери и ще произнесе пламенна реч за целите си в Близкия изток.

Въпреки че е мюсюлманин, той ще използва Бъдни вечер, за да призове хората към взаимно разбиране и толерантност. Ще използва изключителните си ораторски способности, за да произнесе реч за Детето на мира, което, въпреки че е негов син, олицетворява всяко едно палестинско дете. Ще съобщи на света, че връща новороденото в Близкия изток като символ на вярата си в бъдещето на всички деца в региона. Ще заяви, че ако хората наистина обичат децата си, ще направят всичко възможно да се възцари продължително примирие.

Пьотър, това, което Хасан не знае, е, че въпреки че телохранителите на бебето са му верни, бавачката работи за враговете му, които нямат интерес да има мир. Те искат само едно — да запазят кървавия си бизнес, от който печелят толкова много — повече, отколкото двамата с теб можем да си представим.

Утре вечер, в осем и пет минути, бавачката ще отключи секретните ключалки на две от вратите на апартамента. Освен това ще залепи парчета пластмаса върху гнездата на езичетата на бравите, така че те ще останат извън рамките на вратите. Докато Хасан и жена му са в кметството, ние ще влезем в апартамента, ще застреляме пазачите и ще отвлечем бебето.

Каган се хвана за кухненската маса и се изправи на крака.

— Коул, сега ще те отменя.

Отпи още малко от сместа, която Мередит беше приготвила, и устата му се изпълни с вкус на сол и захар. Хладката течност се спусна надолу по гърлото му. Този път стомахът му я прие, без да се възпротиви.

Просто ми дай достатъчно сили да продължа да действам — каза си той, без да е сигурен към кого са отправени думите.

Влезе в тъмната всекидневна и се промъкна до кожения фотьойл. Когато тънкият силует на момчето се плъзна настрани, руснакът се отпусна в него и кожата изскърца. Остави пистолета в скута си, за да усеща успокоителната му тежест, и се загледа в прозореца.

Коледните лампички върху венеца на входната врата осветяваха част от района. Зад двете голи дървета се виждаха бледите очертания на койотовата ограда, защото високите до кръста на човек кедрови пръти се открояваха на фона на снега, но уличката отвъд нея беше почти неразличима. Ако не беше заплахата, която се спотайваше някъде там, гледката щеше да е съпоставима с тази, която Каган беше видял преди малко на телевизора в стаята на Коул — Бинг Кросби, който пее Бяла Коледа, докато снегът се сипе на фона на красивия пейзаж.

Внезапно Пол осъзна, че момчето все още стои до него. Може би се взира в оръжието в скута ми? Дали то го плаши още повече?

— Трябва… — обади се смутено Коул, — да отида до… Мъжът се поотпусна, защото разбра, че момчето не се е паникьосало от пистолета.

— По-добре отиди в тоалетната до пералното помещение — рече му той. — Сложил съм импровизирани капани в коридора. Навярно ще ти е трудно да се добереш до другите тоалетни. — Не можеше да си спомни кога за последен път е облекчил пикочния си мехур. Въпреки това, не усещаше напрежение в него и това го притесни. Изглежда раната го беше обезводнила повече, отколкото предполагаше. — Когато свършиш, ела пак във всекидневната, става ли?

— Разбира се. Не ми се иска да оставам сам.

— Вземи бейзболната бухалка. Застани ето там. — Каган му посочи големия шкаф за телевизор в предния ляв ъгъл на стаята. Коул го беше споменал малко по-рано. — И не спирай да си представяш как ще се навреш зад шкафа и ще останеш да се криеш там, ако се случи нещо.

— Може би няма да ми се наложи — промълви момчето.

— И аз се надявам на това. Нещата започват да се нареждат в наша полза. Но, както казах, шпионите винаги си имат едно наум.

— Може би…

— Може би какво?

— Не мисля, че искам да бъда шпионин — каза Коул.

— В момента и аз не искам да бъда. — Пол се заслуша в колебливите стъпки на момчето, когато прекоси тухления под и влезе в кухнята. — Мередит?

— Да? — долетя тихият й отговор през сводестата врата.

— Моля ви, донесете бебето тук и седнете на пода до него. Но бъдете готова да го грабнете и да изтичате в пералното помещение, ако чуете, че някой се опитва да влезе в къщата.

— Ако — натърти тя. — Може никой да не се опита.

— Така е. Може би ще прекараме една тиха и спокойна Бъдни вечер.

Докато говореше, Каган не изпускаше от поглед пейзажа зад прозореца, като наблюдаваше особено внимателно оградата и улицата.

Замисли се за мъжа, който беше някъде там отвън и пред когото се бе представял за приятел.

Заблудих ли те, Андрей? Още ли ме търсиш близо до Кениън Роуд? Когато не ме намериш, ще се върнеш ли тук да огледаш мястото още веднъж?

Бях чест гост в дома ти. Вечерял съм многократно с жена ти и дъщерите ти. Покани ме на тържеството по случай рождения и ден. Веднъж, когато беше пиян, ме нарече „брат“.

Дори пистолетите, които носим, са еднакви — два 10-милиметрови глока, част от оръжейна пратка, която паханът ни изпрати да вземем от един търговец на оръжия в Мериленд. Изпробвахме ги на стрелбището на търговеца. И улучихме по равен брой пъти главата на мишената.

Знам, че никога няма да спреш да ме преследваш, защото те предадох и те накарах да се почувстваш като глупак. И накрая ще ме намериш, ако не тази нощ, утре или някой друг ден. В това поне съм сигурен.

Каган си помисли за многобройните мисии, в които бяха участвали двамата с Андрей. И си припомни с възобновена самоненавист страданията, които беше причинил на жертвите си, за да спечели доверието на руснака. Заради тайните, които беше научил, и заговорите, които беше разкрил — гранатомети, пластични експлозиви, биологични и други видове терористични оръжия, вкарвани нелегално в страната — беше пожертвал цял куп невинни животи.

Никога нямаше да забрави тракането на зъбите, когато ги вадеше от устата на собственика на ресторанта и ги пускаше на пода, домовете, които беше изгорил, и жените, които беше пребил пред очите на Андрей и пахана.

Мередит и Коул са невинни като всички други, чийто живот съм спасил. И сега са в опасност заради мен. Ако им се случи нещо…

Мислите му бяха прекъснати от шуртенето на вода в тоалетната зад кухнята. Шумът прозвуча оглушително в тишината. Той чу как Коул прекоси с куцукане всекидневната и седна на пода до елхата с изключените лампички. Бейзболната бухалка издаде стържещ звук, когато момчето я остави на пода.

— Обичаш ли да играеш бейзбол, Коул?

— Не мога с този крак.

— Тогава защо имаш бухалка?

— Баща ми ми я подари за рождения ден. Надяваше се, че като порасна достатъчно ще свикна да тичам с по-късия крак и ще мога да играя. Не след дълго спря да се надява. Но на мен ми харесва да си го представям.

Разнесе се друг стържещ звук — този път идваше от плетения кош, който Мередит издърпа във всекидневната. Каган я чу да сяда до отсрещната стена. Бебето проплака и пак замлъкна.

Добро бебе — помисли си той. — Моля те, не плачи.

— Коул, видях подаръци под дървото.

— Предполагам.

— Надяваш ли се да получиш нещо по-специално?

— Баща ми да спре да пие.

— Когато тази бъркотия приключи, ще поговоря с него. — Нарочно употреби думата „когато“, за да ги накара да си представят бъдещето и да им вдъхне оптимизъм.

— Той няма да ви послуша — каза момчето.

— Ще останеш изненадан. Аз съм много убедителен. Споменах подаръците, защото си помислих, че има някой по-специален, който би искал да отвориш. Празник е все пак. Какво ще кажете, Мередит?

Тя не отговори веднага.

— Да, отвори някой, Коул — каза тихо накрая. — Няма смисъл да чакаш повече.

Момчето не помръдна от мястото си.

— Коул? — подкани го Каган.

— Мисля, че нямам настроение за това.

— Сигурно. Разбирам те. Е, ако промениш решението си… — Въпреки напрежението, което изпитваше, клепачите му започнаха да натежават. Изтощението, предизвикано от раната, започваше да си казва думата.

— Мередит, ще бъдете ли така добра да направите кафе? Ако може да е с кофеин. И захар. Трябва ми захар.

Той я чу да се промъква в кухнята.

— Коул, ясли ли видях на масата до елхата?

— Ясли?

— Макет на витлеемските ясли. Малки фигурки на Исус, Мария и Йосиф. Магарета, агънца и други животни, каквито обикновено се гледат в обор. Пастирите.

— Да, има една на масата — каза Коул. — Тримата влъхви. Забравихте да ги споменете. Те са до пастирите.

— Тримата влъхви. Да. Не трябваше да ги забравям. За тях се говори малко в евангелията, но те са по-важни, отколкото си мислят повечето хора.

Каган седеше в мрака и усещаше как умората му се засилва. В същото време сърцето му биеше тревожно, караше ушите му да бучат и стопяваше още повече енергийните му запаси. Белите му дробове непрестанно се издуваха в отчаян стремеж да поемат все по-бързо и по-дълбоко въздух, като по този начин го изтощаваха допълнително.

Прибягна до метода на стрелците — задържаше дъха си и броеше до три, после издишаше бавно, като пак броеше до три.

Скоро щеше да има остра нужда от кафето на Мередит, защото без стимулант силите му накрая щяха да се изчерпат и изтощението щеше да го надвие.

Не мога да позволя Мередит и Коул да разберат какво става с тялото ми. Трябва да продължа да им отвличам вниманието.

Тримата влъхви.

Спомените му го върнаха четиринадесет години назад в Промишлена академия „Роки Маунтин“ — тайното училище за шпиони до Форт Колинс, Колорадо. Припомни си нещо, което беше научил от един от инструкторите си, Робърт Маккадам, легендарен шпионин, който според слуховете някога бил йезуитски свещеник.

Маккадам, който по онова време беше на седемдесет и пет, виждаше примери за шпионаж навсякъде. По Коледа обичаше да застава до камината, да разпалва лулата си и да преподава това, което наричаше „истинската история на сезона“.

— Коул, нека ти разкажа една история. Искаш ли? Тя ще ни помогне да усетим духа на Коледа.

— Каква история? — Ако се съдеше по гласа му, момчето изпитваше дълбоки съмнения, че нещо е в състояние да му помогне да усети коледния дух.

— Историята е за тримата влъхви. — Пол прехапа устна, за да превъзмогне болката в ранената си ръка. — Но първо трябва да проумееш, че те не са били истински влъхви.

— А какви са били?

— Ще останеш изненадан.