Шпионинът, който дойде на Коледа

Четвърта частДетето на мира

— Коул, скрий се зад шкафа за телевизора! Мередит, отнеси бебето в пералното помещение!

Докато детето продължаваше да плаче силно, Каган се смъкна надолу в кожения стол и сграбчи пистолета с две ръце, пренебрегвайки болката в лявата. Въпреки че си даваше сметка за безумността на идеята, всичките му инстинкти крещяха, че бебето се опитва да му каже нещо, че плаче, за да го предупреди. През всичките тези години беше оцелявал благодарение на инстинктите си, а в момента те го предупреждаваха за надвиснала опасност.

Андрей ще се приближи фронтално към къщата — напомни си той, докато пулсът му се ускоряваше. — Ще се опита да ми отвлече вниманието, докато другите атакуват отстрани. Обичайният му метод. Също като в хотела. Той знае, че ще го очаквам, но това е без значение. Това е най-добрата тактика в случая.

Въпреки това, колкото и да се взираше през прозореца в сипещия се сняг и в почти неразличимата койотова ограда, Пол не видя никого.

Може би си въобразявам — помисли си с надежда той. — Може би наистина са си отишли.

Но той знаеше, че ако наблюдават къщата, в момента със сигурност чуват плача на бебето. Собствените му уши пищяха от рева на новороденото.

Как ще чуя, ако някой се опита да влезе?

Плачът спря така внезапно, както беше почнал.

Каган чу някакво стържене. Идваше от Мередит, която дърпаше трескаво плетения кош към пералното помещение, където щеше да се опита да скрие бебето зад пералнята и центрофугата.

В къщата настана необичайна тишина.

Може би се поддадох на нервността си — помисли си Пол, въпреки че не го вярваше. — Може би бебето плаче просто защото иска да му сменят пелените.

В следващия момент му се стори, че вижда как портата се отваря и затваря и от снежната пелена изплува една фигура.

Каган повдигна още малко пистолета заради тежестта на заглушителя и се прицели. Дали Андрей си въобразява, че снегът го прикрива? Мога да го застрелям още сега. Тогава ще трябва да се тревожа само за…

Но светлината на лампата над входната врата се отразяваше в снега и той видя, че фигурата е облечена в светлосиво палто, а не в черното скиорско яке на Андрей. Освен това мъжът не беше със скиорска шапка, а носеше шапка с козирка и наушници. И въпреки че беше висок колкото Андрей, беше слаб и раменете му не бяха широки като неговите. А когато се приближи още повече, Каган видя, че има мустаци.

— Мередит?

— Какво?

— Ела бързо във всекидневната. Идва някой. Съпругът ти има ли мустаци? Това той ли е?

Пол чу забързаните й стъпки по тухления под. И този път не се наложи да й напомня да се движи приведена.

— Аз… — Тя погледна през прозореца и дъхът й секна. — Да. Това е Тед.

Входната врата се намираше от дясната страна на прозореца. Каган се придвижи наляво. Като използваше прикритието на мрака, той се приближи плътно до прозореца и огледа фасадата на къщата. Не се виждаше никой. Не че можеше да обхване цялата дължина на къщата, но видя достатъчно от нея и реши да рискува.

От ъгъла, под който мъжът се приближаваше, разбра, че се е насочил към страничната врата, а Каган не искаше Тед да влезе от тази посока. Там нямаше прозорец. И той нямаше как да провери дали някой не се крие зад другата врата. Човек би могъл лесно да притича зад гърба на Тед.

— Мередит, отвори входната врата. Кажи му да влезе през нея.

Тя стоеше и го гледаше. Въпреки тъмнината, той видя контурите на отоците по бузата и в ъгълчето на устата й.

— Няма да те удари отново. Обещавам.

Мередит кимна и колебанията й изчезнаха. Завъртя кръглата дръжка и отвори вратата. Светлината, която идваше отвън, очерта силуета й. Във всекидневната нахлу студен въздух и тя извика:

— Тед, ела. Оттук.

— Мередит? — Гласът му прозвуча несигурно, може би заради алкохола. — Това тук стъпки ли са? Снегът почти ги е заличил, но сякаш отиват към къщата. Идвал ли е някой, докато ме нямаше?

— Влез вътре — каза му решително Мередит.

— Бебешки плач ли чух преди няколко секунди?

— Тед, за бога, студено е. Влизай.

Мъжът се приближи към вратата.

— Мередит, моля те, прости ми — каза той. — Да те ударя беше най-лошото нещо, което съм правил през целия си живот. Бих дал всичко да върна времето назад. Нямаш представа колко много съжалявам. — Вятърът навя сняг във всекидневната. Тед си свали ръкавиците и прекрачи прага. — Тези стъпки… от кого са?

Мередит затвори бързо вратата и я заключи. Каган спъна мъжа, събори го по корем на пода, притисна глока към главата му и каза:

— Ръцете на тила.

— Какво става? Това пистолет ли е?

— Сложи си ръцете на тила.

— Кой по…

Пол го сграбчи за косата и удари челото му в тухлите.

— Ох!

— Прави каквото ти казвам. Мередит, дръж прозореца под око.

Тя се настани в кожения стол.

Разтреперан, Тед се подчини на заповедите на Каган и сложи ръцете си на тила. В дъха му се долавяше слаб мирис на уиски, но говорът му не беше завален, затова Пол реши, че не е близвал алкохол поне от няколко часа.

— Какво става, по дяволите?

— Внимавай — каза Каган. — Има ли някого отвън?

— Как така? Кой може…

Той блъсна челото му отново в тухлите, този път по-силно.

— Хей, причиняваш ми болка!

— Това е идеята, Тед. Кой е отвън?

— Бъдни вечер е, за бога. Навън е пълно с хора.

— На улицата?

— Не, на Кениън Роуд.

— Питах за улицата.

— Пуста е. Намира се доста далеч от Кениън Роуд, а и по нея няма много украса. Защо трябва да има някого на улицата? Кой си ти, по дяволите!

— Не мърдай.

Като държеше дулото на пистолета опряно в тила на Броди, Пол го претърси с ранената си ръка. Започна от десния глезен на мъжа и продължи нагоре по крака му, като опипа бедрото и слабините му.

— Хей!

Пол не му обърна никакво внимание и повтори същото с левия му крак, после претърси и останалата част от тялото му. Не намери никакви оръжия. Всичко, което напипа, беше един портфейл, който не го интересуваше.

— Мобилните телефони. — Ако се добереше поне до единия, можеше да повика помощ. — Излязъл си от къщата с два телефона, твоя и този на Мередит.

— Откъде знаеш? Защо се интересуваш от…

— Къде са?

— Откраднаха ги.

— Какво?

— На Кениън Роуд — отговори Тед. — Някой се блъсна в мен и после се скри в тълпата. Тогава усетих, че палтото ми е олекнало. Бръкнах в джобовете си. Телефоните бяха изчезнали.

— Някой е свил телефоните и не ти е взел портфейла?

— Те бяха на лесно място, в джоба на палтото ми, а портфейлът ми е под него. Мередит, кой е този човек? Как е влязъл в къщата ни?

— Тишина! Още не съм решил дали да ти повярвам — каза Каган.

— Защо ми е да те лъжа? Не те познавам, приятел, но това е между мен и жена ми, окей?

Инстинктите на Пол му подсказаха да остави Тед да говори, защото имаше шанс неволно да му каже нещо полезно.

Броди погледна умолително жена си.

— Мередит, кълна се, че никога не съм съжалявал повече за нещо. Каквото и да иска този човек, двамата с теб ще се разберем с него. Но няма да постигнем нищо, ако не ми простиш. Дълго скитах по улиците след онова, което ти причиних. Чувствах се толкова зле, че сигурно щях да се хвърля под някой камион, ако Кениън Роуд не беше затворена за автомобили.

— Застани на четири крака — заповяда му Каган.

— Всички се радваха на коледните украси, на песните, а на мен ми идеше да се самоубия — продължи с напрегнат глас Тед и огледа набързо тъмната всекидневна. — Не знам какво ме накара да я забележа, но видях стара кирпичена постройка с табела, на която пишеше „Приятелите“. Надписът ме накара…

— На колене — нареди му Пол. — Мушни ръце в джобовете на палтото си.

Тед се подчини, разтвори колене, за да не затисне диплите на палтото и пъхна непохватно ръце в джобовете си, като през цялото време не спря да говори.

— Помисли за това, Мередит. Единствената нощ в годината, когато наистина ми трябва приятел, някой, който да ми помогне да се излекувам. И виждам тази табела.

Каган се отдръпна до страничната стена на всекидневната, далеч от прозореца.

— Сега можеш да станеш.

Броди се изправи несигурно в тъмнината, като едва не изгуби равновесие заради напъханите в джобовете си ръце. Изглеждаше нервен и не спираше да говори.

— Влязох вътре и видях хора, насядали върху пейки край стените на една голяма стая. Всички мълчаха, с наведени глави. Не разбирах какво става, докато не видях една метална табела на стената, на която пишеше „Религиозна общност на приятелите“. Тед направи пауза и огледа отново всекидневната.

— Бяха квакери15, Мередит. Спомних си, че бях чел една вестникарска статия, в която се казваше, че квакерите се събират в някаква къща на Кениън Роуд. Хората бяха с наведени глави, защото се молеха. Седнах на една от пейките и осъзнах, че не съм се молил от години. Почти бях забравил как се прави, а бог ми е свидетел, че имах да се моля за много неща. За теб. За Коул. Да намеря сили да спра да пия.

Тед продължи да оглежда всекидневната. В поведението му имаше нещо, което смущаваше Каган.

— След известно време те вдигнаха глави и започнаха да разговарят помежду си. Гласовете им бяха толкова миролюбиви. Лицата им сякаш светеха. Гледаха ме така, сякаш съм най-желаният гост на света. Един от тях ми донесе чаша кафе. Не ме разпитваха, но съм сигурен, че усетиха болката ми.

Досега бях при тях, Мередит, и чаках да изтрезнея достатъчно, за да се върна вкъщи. Мислех си за живота си, за теб и за Коул… Коул? Къде си, синко? Добре ли си?

— Тук съм — дойде приглушеният отговор на момчето от ъгъла на всекидневната.

— Зад шкафа за телевизора? Какво правиш там отзад!

— Крия се.

— Защо? Този мъж нарани ли те? Ако…

— Не — прекъсна го Мередит. — Не ни е наранил.

— Тогава някой да ми каже какво става.

— Преследват ме трима мъже — обади се Каган.

— Преследват те? Какво говориш?

— Просто млъкни и ме изслушай. Те са високи. Едри. С вид на здравеняци. Четиридесет и няколко годишни. Лицето на единия изглежда така, сякаш е изсечено от парче дърво. Има дебели вежди. Белег на лявата буза. Мощна челюст. Сигурен ли си, че не си видял някой от тях там отвън?

— Нали ти казах, няма никого на улицата. Не съм виждал жива душа, откакто напуснах тълпите на Кениън Роуд. Хей, свали този пистолет. Изнервя ме.

— Не се съмнявам. Дръж си ръцете в джобовете.

— Тук е прекалено тъмно. Не мога да видя лицето ти. Мередит, включи някоя от лампите.

— Не — каза Пол.

— Значи те преследват трима мъже? Какво искат? — Тед млъкна, сякаш се опитваше да си събере мислите. — Сигурен съм, че чух някакво бебе да плаче. Къде е?

Той тръгна към задната част на всекидневната, като се оглеждаше наляво и надясно. Очите му започваха да привикват с тъмнината.

— Какво правят всички тези чекмеджета в коридора пред спалните?

Каган последва Тед, който тръгна към кухнята и го сграбчи за ръката в момента, в който се опита да натисне ключа на една лампа.

Броди проговори отново, като повиши глас:

— Защо варите…

— Връщай се тук. — Каган го дръпна обратно във всекидневната.

Имаше нещо нередно в това, което беше или по-скоро не беше намерил, претърсвайки Тед. Никакви оръжия, което не беше изненадващо. Портмоне, но никакви мобилни телефони. Обяснението за липсващите телефони беше смислено. Бъдни вечер беше идеално време за кражби. Тълпи от хора, хаос. Телефоните във външния джоб могат да бъдат отмъкнати много по-лесно от скрития под палтото портфейл.

Но имаше нещо друго, което безпокоеше Каган. Нещо, което се въртеше в периферията на съзнанието му. Нещо липсваше.

Нещо, което всеки мъж носи в джоба на панталоните си.

— Тед, къде са ключовете ти?

— Какво?

— Когато те претърсих, не намерих никакви ключове. Как смяташе да влезеш обратно в къщата?

— Ключовете ми? Не съм… — Броди отново млъкна, сякаш се опитваше да си събере мислите. — Сигурно съм бил толкова пиян, че съм забравил да ги взема.

— Не — намеси се Мередит. — Прибра ги в джоба си. Искаше да вземеш рейнджроувъра, но аз настоях, че си прекалено пиян, за да шофираш. Ти ме удари. Казах ти, че Кениън Роуд е затворена за автомобили, и ти ме удари отново. Но в крайна сметка явно схвана мисълта ми, защото тръгна пеша, вместо да вземеш колата.

— Казах ти, че съжалявам, Мередит. И ще продължа да го повтарям, докато е нужно. Сгреших. Имаше съвсем основателна причина да не ми позволиш да шофирам. Повече няма да пия и кълна се в Бог, никога повече няма да те удрям.

— Спри да извърташ въпроса! — намеси се Пол. — Къде са ключовете ти?

Броди млъкна за трети път.

— Джебчията. Сигурно той ги е взел. Бил съм толкова пиян, че изобщо не съм обърнал внимание.

— Значи крадецът е успял да задигне два мобилни телефона и ключовете от колата, но не и портфейла, така ли?

— Ключовете бяха в джоба на палтото ми при мобилните телефони. Сега се сетих. Не му е било трудно да ги вземе. — Тед направи пауза за четвърти път.

После проговори отново, като повиши глас:

— Знам, че чух някакво бебе да плаче.

— Защо говориш по такъв начин?

Тед наклони глава.

— Плачът сякаш идваше от… кухнята? Не… от пералното помещение.

— Защо продължаваш да правиш паузи?

— Нямам представа. Просто искам да знам какво става тук.

— Не ми харесваш, Тед.

— Пералното помещение.

— Изобщо не ми харесваш. Мъжете отвън — излъга ли ме за тях?

— Защо да…

— Обещаха ли ти, че ще пуснат Мередит и Коул, че няма да те наранят, ако им помогнеш?

— Казах ти, навън няма никого — започна да протестира Тед. Но в гласа му прозвуча още по-голяма несигурност и това разтревожи допълнително Пол.

— Те са убийци, Тед. Всичко, което са ти казали, е лъжа. Те имат едно желязно правило — да не оставят свидетели.

Мередит извърна глава от прозореца.

— Мили боже, Тед, излъга ли ни?

— Не, разбира се.

— Там отвън ли са? Помагаш ли им?

— Не помагам на никого — отговори бързо той. Прекалено бързо.

— Застани отново на колене — нареди му Каган.

— На колене?

— Продължаваш да правиш паузи, докато говориш. Все едно слушаш някого. Защо си все още с шапка на главата?

Пол спъна мъжа и го принуди да застане на колене. Свали му шапката. Бръкна в дясното му ухо, но не намери нищо.

— Хей! — възропта Тед, като се опита да извърне глава.

Каган бръкна в лявото му ухо и пръстът му докосна нещо. Извади слушалката.

— Къде е микрофонът?

— Микрофон?

Удари Броди по слепоочието с дулото на пистолета.

— Глупак такъв, дай ми шибания микрофон!

Тед изохка и вдигна ръка към челото си.

— Микрофонът! — Каган го удари отново с дулото. — Къде е?

— Под яката на палтото ми.

Каган го намери и го махна.

— Къде е предавателят?

— В една от ръкавиците ми. Когато ме събори на земята, я бутнах под онзи стол.

Докато търсеше предавателя, Пол изкрещя:

— Мередит, знаеш къде да отидеш. Побързай. Коул, той им каза, че се криеш зад шкафа. Намери си друго място.

— Но те обещаха, че няма да ни наранят! — възпротиви се Броди, като повиши глас. — Никога не бих изложил сина си на опасност!

— Но го направи.

— Не! Всичко, което искам, е да защитя семейството си. Мередит, просто се опитвах да ви помогна, на теб и на Коул. Сигурен съм, че ме разбираш.

— Чуй ме — каза му Каган. — На кого ще повярваш? На жена ти и сина ти, които ми имат доверие, или на онези мъже отвън, които са готови да направят всичко, за да вземат бебето? Повярвай ми, ще ни убият всички, без дори да се замислят. Никога не оставят свидетели.

— Всичко, което исках, беше да…

— За бога, млъкни и помогни на семейството си!

Спотаен във всекидневната, Каган чу как Мередит бърза към пералното помещение, където беше скрила бебето.

Нямаше представа къде е решил да се скрие Коул, а и не смееше да попита, защото Андрей щеше да чуе през микрофона, който Пол беше свалил от Броди. Канеше се да изключи предавателя или да даде воля на гнева си, като хвърли микрофона на тухления под и го счупи, но внезапно осъзна, че устройството може да му е от полза.

Пъхна слушалката в лявото си ухо и каза в микрофона:

— Андрей?

— Разкайваш ли се, приятелю? — попита злобно руснакът. — Предупредих те как ще свърши всичко.

Пол отправи следващите си думи инстинктивно към прозореца.

— В къщата има компютри. Изпратих имейл за помощ. Полицията идва насам.

— Не, Пьотър. Когато обсъждахме нещата с моя не особено добър шпионин, той ми каза, че достъпът до интернет е блокиран с парола.

— С парола значи — повтори Каган, като гледаше към Тед.

Броди изглеждаше вцепенен от бъркотията. После внезапно промърмори:

— Ще се погрижа за това. — Той пропълзя през всекидневната, промъкна се през чекмеджетата в коридора и влезе в кабинета си.

— Дай ми пакета, офертата ми още е в сила — каза рязко Андрей. — Можеш да си тръгнеш.

— Защо ли не ти вярвам? — рече Каган в микрофона.

— Тогава помисли върху това. Заради глупостта ти ще си изпатят и други хора. Ти си виновен за всичко, което ще се случи с това семейство. Те ще умрат по твоя вина.

Пол не се стърпя и погледна през рамо — първо към тъмното перално помещение, където се криеше Мередит с бебето, после към светлината в кабинета на Тед, която навярно идваше от екрана на монитора. Чу как пръстите на мъжа тракат по клавиатурата.

„Къде е Коул?“ — запита се той.

— Но ако ми дадеш пакета — продължи Андрей, — ще оставя семейството живо.

— Независимо от това, че са свидетели?

— Само мъжът ни видя. Но ще направя изключение и ще му пощадя живота, както и този на жена му и сина му. Ще сме далеч от Санта Фе, преди полицията да успее да се организира. Не рискувам много, като оставям семейството живо. Това е жест към теб, Пьотър, защото ценя приятелството ти, въпреки че ти не държиш на моето. Дай ми пакета. Приеми наказанието си. Щом имаш съвест, поне ще знаеш, че няма да пострадат други заради теб.

— Това е бебе, Андрей. Не е пакет. Ако направя това, което искаш, какво ще стане с него?

— Нашите клиенти ще го задържат, за да накарат Хасан да се откаже от каузата си и да стане отново лекар. Така е по-добре за тях, защото ако го убият, ще го превърнат в светец. В речите си Хасан обещава на последователите си, че ще се бори неуморно за постигането на траен мир. Докато се кълне „никога няма да се откажа“, около него ще се събират хиляди. Щом се оттегли, последователите му ще бъдат толкова разочаровани, че с каузата му ще бъде свършено.

— А като мине една година? Две? Какво ще стане с детето тогава? — попита Каган.

— Ще позволят на Хасан и жена му да го виждат от време на време на улицата. То има белег по рождение на лявата пета.

— Да, с формата на роза.

— Това ще е доказателство, че то още е живо, че не са го подменили. Хасан и жена му ще се страхуват за живота му и никога няма да се осмелят да възобновят делото си.

— Продължаваш да наричаш бебето „то“. Не е „то“, Андрей. „Той“ е. Момче. Човешко същество.

— Пьотър, знаеш, че има само обекти. Ако беше запомнил това, нямаше да си създадеш тези неприятности. Как е истинското ти име?

Каган не отговори на въпроса. Интересуваше го друг въпрос, много по-важен.

— Враговете на Хасан ще отгледат ли детето му?

— Да. Докато той стане достатъчно голям, за да бъде обучен като терорист самоубиец.

Стомахът на Пол се сви, сякаш някой го беше ударил. Целият изтръпна. Едва след няколко секунди осъзна, че този път Андрей беше нарекъл детето „той“, а не „то“.

— Как е истинското ти име? — повтори Андрей.

Да бъде обучен като терорист самоубиец? Стана му толкова противно, че изгуби способността да говори.

Тед излезе от кабинета си и се промъкна до Каган, който притисна микрофона към крака си, за да попречи на Андрей да чуе шепота му.

— Мога да провеждам телефонни разговори от компютъра, но когато набрах номера на полицията на Санта Фе, чух единствено сигнал за заето. Заради снега сигурно са станали много инциденти. Изпратих имейли на хора, които познавам в Санта Фе, в които ги умолявам да уведомят полицията, за да изпратят тук екип на Специалните части.

Каган кимна и си придаде възможно най-оптимистичен вид. Въпреки това, мислите му препускаха трескаво: Бъдни вечер е. Не е ли това единствената нощ в годината, в която на хората няма да им хрумне да проверят електронните си пощи? И няма ли опитите им да се свържат с 911 само да блокират още повече линията? Колко ли часа ще минат, докато полицията най-накрая пристигне?

Светлината от кабинета на Тед го правеше лесна мишена. Той му прошепна:

— Светлината от мониторите. Изключи ги.

После махна микрофона от крака си и каза в него:

— Истинското ми име? Ти вече го знаеш. Пьотър. Не съм те лъгал за нищо. Приятелството ни е истинско.

— Разбира се. А фамилията ти? — попита Андрей.

— Знаеш, че няма да ти я кажа. Длъжен съм да защитя семейството си.

— Твоето семейство!? — възкликна възмутено Андрей. — Искаш да кажеш, че имаш жена и не си ми казал?

— Не! Как бих могъл да работя под прикритие толкова време и да бъда женен? Да не мислиш, че не искам да имам съпруга и деца като теб? Да не мислиш, че не ти завиждам? Майка ми и баща ми. Те са моето семейство.

Каган едва потисна скръбта в гласа си. Родителите му всъщност бяха починали — жертва на пиян шофьор, който преди две години беше блъснал колата им челно. Но трябваше да накара Андрей да си мисли за него като за човешко същество, а едни родители, които все още са живи, му даваха основателна причина да не разкрива истинската си фамилия.

— И работиш за американското разузнаване?

— Да.

— Призна си. Най-накрая малко истина.

— Андрей, помниш ли деня, в който отидохме с кола при търговеца на оръжия в Мериленд, за да вземем пратката, която искаше паханът? Убедихме търговеца да ни даде двата глока като бонус. Прекарахме следобеда на стрелбището, за да проверим кой е по-добър стрелец.

— И точно моят глок е оръжието, от което ще загинеш.

— Изслушай ме. През последните няколко години не съм имал по-хубав следобед — каза Пол и се съсредоточи върху кухненската врата, готов да стреля, ако някой се опита да влезе. — Аз съм ти приятел, Андрей. За мен беше чест да гостувам в твоя дом. Беше истинско удоволствие да познавам жена ти и дъщерите ти. Те са семейството, което никога не съм имал. Помниш ли как ти спасих живота в Колумбия?

— Не разчитай много на това, Пьотър.

Каган насочи вниманието си към тъмния коридор, наострил слух за всеки звук от проникване в къщата.

— Наркобосът се почувства ужасно прецакан, когато разбра, че подводницата от ерата на Съветския съюз, която му продаде, ще потъне при първия му опит да я използва, за да вкара кокаин в Съединените щати. Аз бях този, който забеляза засадата в онзи паркинг. Ти вървеше по-напред от мен и от другите мъже. Можех да те зарежа и да избягам, както направиха останалите. Но те измъкнах оттам, а другите дори не се опитаха.

— В знак на благодарност смъртта ти ще бъде мигновена.

— Някои неща са чиста истина, Андрей. И приятелството ни е едно от тях. Ако съм се преструвал, щеше да усетиш. Никога не съм казвал на началниците си за операция, в която си замесен лично. Никога не съм те излагал на риск.

— Освен когато открадна бебето.

Каган забеляза, че руснакът каза „бебето“, а не „пакета“. Това му даде искрица надежда.

— Никой не е по-безмилостен от нашите клиенти — настоя Андрей. — Ако не им доставя това, за което ни платиха, никога няма да спрат да ме преследват. Паханът също.

— Има алтернативен вариант! — Каган продължи огледа си, като провери кухненската врата и коридора.

— Не виждам какъв е той.

— Мини на моята страна.

— Твоята страна?

— Работи за нас.

— Полудя ли? — каза вбесено Андрей.

— Представи си, че си част от Студената война.

— Да се присъединя към Американското разузнаване? И ми правиш това предложение на радиочестота, която се подслушва от моите шефове? На такъв шпионаж ли са те научили началниците ти?

— Това е единственият начин, по който мога да разговарям с теб! Чуй ме, Андрей. Да работиш за моята страна е много по-добре, отколкото да крадеш бебета. Нямаш ли морал, граница, която ако преминеш, ще се намразиш? Никога ли не си се чувствал засрамен от себе си? Или нещо по-лошо? Отвратен?

Андрей замълча.

— Ето така се чувствам от много време насам — продължи Пол. — Отвратен от себе си.

— Правя това, което е необходимо за бизнеса — отговори Андрей.

— Но има и други начини за препитание. Жена ти дори не подозира колко много хора си убил, за да купиш тази хубава къща на брега на океана. Дъщерите ти нямат представа колко кръв си пролял, за да им платиш таксите в реномираното частно училище, което посещават. Как мислиш, че ще реагират, ако научат с какво се занимаваш в действителност? Един ден правителствените агенти ще потропат на вратата ти. Или още по-лошо, някоя нощ отмъстителни гангстери ще нахлуят в дома ти и…

— Млъкни!

— Андрей, веднъж каза, че не можем да избираме какъв живот да живеем. Е, сега ти давам шанс да направиш своя избор. Присъедини се към мен. Няма ли да е страхотно да можеш да кажеш на жена си и дъщерите си с какво се занимаваш, да узнаят каква благородна професия имаш? Моите хора ще ги преместят на друго място. Всички ще получите нова самоличност. Жена ти и дъщерите ти ще бъдат защитени. Няма да се налага да се страхуваш за тях.

Каган се надяваше това да е истина. Не беше забравил страха, в който той и родителите му бяха живели независимо от обещанията на Държавния департамент.

— Ще си изкарваш почтено парите, като вършиш добри дела — продължи Пол. — Няма ли да се почувстваш прекрасно, ако дадеш възможност на Детето на мира да изпълни това, което му е предопределено?

— Предопределено? — присмя му се Андрей. — Звучиш като политик.

— Докато бягах от теб тази вечер, имах чувството, че бебето се опитва да комуникира с мен, че ми казва накъде да вървя и ме предупреждава, когато сте наблизо.

— Имал си халюцинации заради раната.

— Но аз вярвам, че бебето има мисия, Андрей. Баща му е изумителен — могъщ водач, който вдъхновява последователите си, който проповядва надежда вместо омраза. Представи си колко по-изумителен човек може да стане синът му. Може би нашата съдба е да му помогнем той да осъществи своята. Защо да не направим всичко възможно бебето да се върне при родителите си?

— Тогава клиентите и паханът ще подгонят и двама ни. И моята смърт, и тази на семейството ми те бъде дълга и мъчителна.

— Това няма да стане, ако ние ги погнем първи, Андрей. Можем да ги накараме да съжаляват, че някога изобщо им е хрумвало да отгледат бебето и да го превърнат в камикадзе. Какво чудовище трябва да си, за да ти хрумне подобна идея? Имаш ли някакъв морал изобщо? Нека да им покажем, че сме по-добри от тях. Да им покажем, че сме човешки същества.

Каган направи пауза и обърна глава към външната врата на кухнята. „Чух ли нещо? Вкарване на ключ в ключалка?“

Той притисна отново микрофона към крака си, за да не чуе Андрей какво ще прошепне на Тед.

— На печката има тенджера с вряща вода. Сложи я върху микровълновата. Когато изкрещя „сега“, натисни копчето за пускане. Таймерът вече е нагласен.

Въпреки че беше тъмно, Каган се намираше достатъчно близо до Броди, за да види, че мъжът се намръщи.

— Нямам време за обяснения, Тед. Просто го направи заради Мередит и Коул. Животът им зависи от теб.

Броди се поколеба, после изненадващо кимна.

— Както кажеш. И без това им дължа прекалено много.

Приведен към земята, той изтича в кухнята. Пол махна микрофона от крака си и го закачи на ризата си.

— Андрей, там ли си още? Изглежда снегът пречи на връзката. Чува се само някакво пращене.

— Опасявам се, че е малко късно да се преструвам на човешко същество, Пьотър — рече в отговор гласът на Андрей. — Бебето на безопасно място ли се намира?

Каган забеляза, че руснакът отново каза „бебето“ вместо „пакета“. Все още се надяваше, че е успял да събуди съвестта му.

— Да. Намира се на безопасно място.

— Мисля, че Тед беше прав, когато предположи, че е в пералното помещение. Честита Коледа.

Имаше нещо особено в начина, по който Андрей наблегна на последните думи.

Внезапно бебето се разплака.

Куршумите пробиха дупки в предния прозорец и във всекидневната се разлетяха парчета стъкло.

Изстрелите бяха тихи. В сравнение с тях трясъкът на счупеното стъкло и плющенето на куршумите по задната стена бяха изненадващо оглушителни, но не чак толкова, че Каган да не чуе разбиването на прозореца в голямата спалня. Някой се опитваше да проникне в къщата.

Ще нападнат от три посоки.

— Сега, Тед! Сега! — изкрещя той. — Включи я.

Чу бръмченето на микровълновата въпреки плача на бебето. Приведен към земята, Тед се втурна обратно във всекидневната, а от кухнята се разнесе някакво пращене. Каган зърна периодични проблясъци на светлина през сводестата врата — смачканото фолио в микровълновата печка беше образувало волтова дъга, която приличаше на миниатюрна светкавица.

Вратата на кухнята се отвори с трясък. През нея нахлу приведена фигура, като стреляше по всичко пред себе си, куршумите плющяха по стените и шкафовете, а звукът от приглушените изстрели се губеше в общата какофония.

Внезапно се разнесе оглушителен пукот, придружен от ослепителен блясък. Нагорещената пластмасова туба с лепило се пръсна в микровълновата печка, а волтовата дъга, образувана от фолиото, подпали лесно възпламенимите пари.

Микровълновата избухна и Каган видя как вратата й излетя като ракета към стрелеца, следвана от тенджерата с вряла вода, която се изсипа върху него.

Експлозията изпълни кухнята с пушек. Той чу писъци, претича през сводестата врата, видя някаква фигура, която се гърчеше в агония на пода и я простреля два пъти в главата. Беше Яков. Приглушените изстрели прозвучаха в малката стая не по-силно от звуците от пневматичен чук.

Каган изтича при външната врата, затвори я и я заключи.

Пушекът се сгъсти. По шкафа, срещу мястото, на което се беше намирала микровълновата печка, пълзяха пламъци.

— Добре ли си? — извика Тед от всекидневната. Гласът му сякаш идваше от много далеч, защото ушите на Пол все още бяха заглъхнали от експлозията.

— Кухнята гори! — изкрещя му той в отговор. Следващите му думи бяха заглушени напълно от вика на Тед:

— Има някого в голямата спалня! Чух нещо да пада!

С насълзени от дима очи, Каган се промъкна до сводестата врата, през която се излизаше от всекидневната. Избърса с ръкав очите си и се прицели в коридора, който водеше към другия край на къщата.

Пламъците зад гърба му се разгоряха по-силно. Блясъкът им го лиши от прикритието на тъмнината. Нещо профуча край главата му.

Отново.

И отново.

Куршуми. Някой го обстрелваше от дъното на коридора, но шумът от изстрелите беше почти недоловим. Освен това заглушителят скриваше проблясъците на цевта и не даваше възможност на Каган да се прицели.

Той произведе два бързи изстрела към голямата спалня. Не искаше да хаби патроните си по цел, която не вижда, но трябваше да накара стрелеца да остане в спалнята.

— Тед, скоро ще чуеш друга експлозия! Когато това стане, изтичай веднага в кухнята и се опитай да угасиш огъня!

Броди не отговори.

— Тед! — изкрещя Пол.

— Той чу какво ми каза! Ще изчака да побегна! Ще ме застреля, щом ме види на светлината на пламъците!

— Довери ми се! Направи каквото ти казах!

Броди отново не отговори.

Единственият шум беше пращенето на пламъците, които обхванаха вратата на кухненския шкаф и се разрастваха.

Каган се помъчи отчаяно да сдържи кашлицата си. Усети, че покрай него профучава друг куршум и стреля още веднъж към дъното на коридора.

Прозорецът на всекидневната издрънча, надупчен от три нови куршума. Някой — навярно Андрей — стреляше от предната страна на къщата.

Бебето заплака.

— Тед! — изкрещя Каган. — Единственият начин, по който Мередит и бебето могат да излязат от пералното помещение, е да минат през кухнята! Трябва да угасиш огъня, преди да се озоват в капан!

— Обещах, че ще правя каквото ми наредиш! Само кажи кога!

— Приготви се!

Той натисна два пъти спусъка. Куршумите му бяха насочени към пода в края на коридора, към флаконите с лак за коса и пяна за бръснене, които беше оставил там. Те се намираха на девет метра от него, което ги превръщаше в трудни мишени дори и на дневна светлина. Но огънят зад гърба му се разрастваше и нямаше друг избор, освен да продължава да стреля.

Предположи, че предупреден от думите му, стрелецът ще се отдръпне от вратата на спалнята, за да се прикрие. Това, заедно с експлозията от флаконите, би трябвало да осигури на Тед достатъчно време да се добере необезпокояван до кухнята. Поне така се надяваше.

Пол стреля още веднъж и подскочи от оглушителния трясък, който изпълни ушите му. Единият флакон експлодира и обсипа другия край на коридора с метални отломки и течност под налягане.

— Сега, Тед! Сега!

Но Броди вече се беше задействал, притича покрай него и влетя в кухнята. Спъна се в трупа на Яков, хвана се за масата, за да запази равновесие и се завъртя към мивката. Силата на въздушната струя, която образува, раздели пушека и раздуха пламъците, които станаха още по-ярки и се люшнаха нагоре по шкафа до кухненската врата.

Останах почти без патрони — помисли си Пол.

От мивката се разнесе шуртене, някаква тенджера издрънча и водата започна да се лее в нея. Изсъскване на пара — Тед беше излял тенджерата върху горящия шкаф.

Светлината на пламъците намаля. Водата зашуртя отново по дъното на тенджерата. После Тед я плисна върху шкафа.

— Угасих го! — извика той. Сгъстяващият се пушек потвърди думите му. Пистолетът на Яков — помисли си Каган. — Ако успея да го взема…

Каган отмести поглед от коридора и погледна към трупа. Но след ярките пламъци очите му още не можеха да привикнат към мрака, затова не успя да види пистолета.

Профучаха още куршуми. Само че този път не бяха насочени към него, а към пода зад гърба му. Той осъзна, че огънят трябва да е осветил флаконите под налягане, които беше оставил до кухненската врата. Стрелецът беше решил да използва собствената му тактика.

— Тед, махни се от мивката! — Оглушителното бам, с което един от флаконите избухна, го блъсна в ушите като шамар.

Сгърчен от болка, Каган се опита да се съвземе от шока. Прицели се в дъното на коридора и видя как от спалнята изскача някаква фигура.

Знае, че куршумите ми свършват!

Стрелецът имаше едрата осанка на Михаил. „Трябва да е сложил нов пълнител“ — помисли си той, защото фигурата продължи да стреля, сякаш разполагаше с безкрайно количество патрони.

Предупреден за чекмеджетата по пода, Михаил вървеше на зигзаг. Хаотичното му движение не позволяваше на Каган да се прицели.

Пол стреля още веднъж, два пъти, но после оръжието вече не му трябваше — затворът спря да се движи, защото пълнителят беше празен. Убеден, че това е краят, той се претърколи отчаяно към мъртвото тяло на Яков, като опипваше пода за пистолета му. Само че ранената ръка на Каган беше толкова обездвижена, че едва успяваше да я помръдне.

Пол вече беше сигурен, че ще умре, когато усети как един куршум се забива в пода до него, посипвайки го с парчета тухла. Все още не можеше да напипа пистолета на Яков.

Внезапно Михаил се спъна и се просна по лице върху едно от чекмеджетата. Нещо в начина, по който падна, му се стори странно, но Каган нямаше време да мисли. Вместо това извади ножа от джоба си и се надигна.

Куката от задната страна на ножа се закачи в плата и острието се отвори.

Пол се хвърли в атака и видя как Михаил се изправя от пода и насочва пистолета към него. Сряза външната страна на китката му и руснакът изпусна оръжието. Замахна отново, но Михаил сграбчи глезена му със здравата си ръка и го събори. Каган падна тежко.

Удари се в пода сред хрущене на счупени стъкла, но успя да се изправи навреме, за да посрещне атаката на Михаил, който също се надигна и се хвърли напред. Въпреки ранените си ръце, двамата мъже се сбориха ожесточено, пързаляйки се по парчетата стъкло. Единият се опитваше да наръга противника си, а другият се мъчеше да му отнеме ножа.

Сърцето на Пол препускаше толкова бясно, че му беше невъзможно да използва прецизните движения на което и да било бойно изкуство. Двамата мъже се бореха като диви зверове.

Михаил беше по-тежък и реши да използва масата си като оръжие. Той стисна със здравата си ръка китката на ръката, в която Каган държеше ножа и го завъртя с гръб към себе си. После уви окървавената си ръка около врата му и започна да го души. Пол усети върху ларинкса си натиск, който непрекъснато се увеличаваше.

Чу се трясък.

Андрей влиза през предния прозорец!

Но трясъкът беше придружен от удар изотзад, който накара Михаил да отпусне хватката си.

Тед го удари с нещо!

Каган се изви трескаво и се освободи от хватката на мъжа. Опита се да го наръга с ножа, но Михаил сграбчи отново китката му и го блъсна. Каган се удари в стената на коридора и счупи с глава стъклото на картината, която висеше там.

Замаян от удара, той се опита да ритне с коляно противника си между краката, но вместо това улучи бедрото му. Когато руснакът го притисна към стената, за да му отнеме ножа, Пол стовари петата на обувката си върху единия му крак и чу стон. Тогава усети студения въздух, който влизаше през отворената врата на кабинета на Тед и използва всичките си сили, за да се завърти заедно с Михаил и да го изтласка през вратата.

Кабелът, който беше опънал през стаята, се вряза в глезените на руснака. Той се олюля и Каган го блъсна. Михаил падна на пода, а Пол се стовари върху него, като му изкара въздуха. Хватката около китката му се разхлаби достатъчно и най-сетне успя да освободи ръката си.

С яростен вик Каган заби ножа в гърлото на Михаил чак до дръжката и усети как противникът му се загърчи. Започна да движи острието назад-напред, като разширяваше дупката и стържеше по костта, докато горещата кръв бликаше по пръстите му. Михаил раззина уста в отчаян опит да си поеме въздух.

Ръцете му се мъчеха да отблъснат Пол. Отвори отново уста и от пълното му с кръв гърло се разнесе гъргорене. Ръцете му губеха сила. Каган продължи да върти ножа. Най-сетне ръцете на Михаил се отпуснаха върху пода, потрепериха и застинаха.

Пол пусна ножа.

Андрей! — помисли си с тревога.

Замаян и задъхан, той се втурна към мястото, където Михаил беше изпуснал пистолета си. Сграбчи оръжието, изтича във всекидневната, приклекна и се прицели в надупчения от куршуми прозорец. По пода бяха разпръснати парчета от счупеното стъкло. Вятърът навяваше сняг в стаята.

Къде беше Андрей?

Ушите му още бучаха болезнено. Бебето продължаваше да плаче в пералното помещение, но плачът му достигаше до Пол приглушено.

Каган забеляза нещо странно и необяснимо — прозорецът беше счупен само в горната си част. Всички куршуми бяха изстреляни там, където можеха да причинят най-малко вреда.

Какво по…

Внимавай! — изкрещя Тед зад него.

Той се обърна и видя една фигура да излиза от кабинета. От дупката в гърлото на Михаил се чуваше хриптене и бликаше кръв. Ножът вече не беше в нея. Беше в ръката му и той замахна с острието към Пол, но от кухнята изскочи Тед и се метна върху него. Двамата се строполиха на земята. Михаил замахна яростно към Броди, който го ритна и се опита да избяга.

Ножът одраска бузата на Тед и той изохка. Но вече се намираше достатъчно далеч, така че Каган можеше да застреля руснака, без да се притеснява, че ще го улучи. Пол изстреля два куршума зад дясното ухо на Михаил и този път, когато руснакът се строполи на пода, беше сигурен, че наистина го е убил.

Андрей. Къде е Андрей?

Той се извърна отново към предния прозорец.

Беше подгизнал от пот. Едва си поемаше дъх. Знаеше, че са минали само две минути, но заради ожесточената схватка имаше чувството, че е изтекло много повече време.

Бебето продължаваше да плаче. После внезапно спря.

В същия момент Каган чу гласа на Андрей, но този път не от слушалката. Беше слаб и сякаш идваше от някакво място извън къщата. Пол предположи, че руснакът вика, но експлозиите го бяха оглушили и се налагаше да се напряга, за да разбере какво му казват.

— Пьотър! — изкрещя Андрей.

— Чувам те — отвърна той, като имаше чувството, че собственият му глас сякаш идваше изпод земята.

— Свърши ли се, Пьотър?

— Ти кажи! — каза Каган, прицелвайки се към наполовина счупения прозорец.

Вятърът навя още сняг в стаята.

— Изключих предавателя си, — извика Андрей. — Клиентите и паханът не могат да ни чуят.

— Какви ги вършиш? През цялото време си стрелял твърде високо. Ако беше атакувал фронтално, сега щях да съм мъртъв.

— Ти спомена съдбата. Реших да оставя Михаил и Яков да решат вместо мен. Ако бяха спечелили, това щеше да означава, че детето е трябвало да бъде доставено на нашите клиенти.

— Мислех, че не вярваш в съдбата. — Пол продължи да държи прозореца на мушка.

— Разбира се, че вярвам. Аз съм руснак.

— Кажи ми защо размисли.

— Тази вечер се случиха някои неща.

— Да, беше доста напрегната Бъдни вечер.

— Паханът ме нарече с разни думи — каза Андрей.

— Какви думи?

— Шибаняк. Говно. Сукин син.

— Проявил е голямо неуважение.

— Съюзи се с клиентите срещу мен. Заплаши ме. По-лошо, заплаши моето семейство.

— А никой не може да заплашва семейството ти.

— Така е. И аз ще го предам. Къде според теб да поискам да бъдат преместени жена ми и дъщерите ми? Познаваш Анна. Къде би й харесало?

— Като се има предвид какво е времето тази вечер, може би на някое топло място. — Каган си спомни защо родителите му бяха избрали Маями.

— А може би й е омръзнало да живее близо до вода и ще се зарадва на смяна на обстановката.

— Това е нещо, което трябва да обсъдиш с нея.

— Веднага щом приключим тук — каза Андрей. — Двамата с теб трябва да половуваме. Ако ще минавам на вражеска страна, не мога да оставя враговете си живи, защото ще тръгнат след мен и семейството ми.

Каган чу някакъв напрегнат глас зад гърба си. Беше на Тед. После осъзна, че Броди не говори с някого, който се намира в къщата, и че е направил нещо забележително.

— Андрей — рече той през счупения прозорец, — Тед се оказа много по-корав, отколкото си мислехме. Рискува живота си, за да спаси жена си и сина си. Претърсил е един от труповете за мобилен телефон. В момента разговаря с полицията. Не знам как е успял да се свърже с тях. Но го е направил. Казвам ти всичко това, в случай че си намислил нещо изненадващо.

— Мислиш, че те лъжа?

— Мисля, че ако това е номер, с който целиш да вземеш бебето, разполагаш с не повече от пет минути.

— Що за приятели сме, щом не си вярваме? — смъмри го Андрей. — Всъщност ти си този, който разполага с не повече от пет минути. Ако искаме да оправим нещата, трябва веднага да се махнем оттук. Когато дадох ключа за къщата на Яков, задържах ключовете за колата. Използвах ги преди няколко минути, за да изкарам рейндж роувъра от гаража.

— Не чувам двигателя.

— Нищо чудно, като се има предвид какво са причинили експлозиите на ушите ти. Какво стана?

— Голямата беше от микровълновата, която взривих.

— Находчив, както винаги. Сигурен съм, че Яков и Михаил са били крайно изненадани.

— Яков със сигурност беше.

— Така му се пада на копелето, да не беше бягал, когато онзи наркобос се опита да ме убие в Колумбия. Решавай, Пьотър. Ако искаш да мина на твоя страна, трябва да излезеш от къщата и да ми помогнеш да направя онова, което е необходимо.

Снегът вече валеше толкова силно, че Каган не можеше да различи почти нищо през прозореца. Дали не се опитва да ме подлъже да се покажа?

— Андрей, знаеш ли какво означава Санта Фе?

— Някой в тълпата го спомена тази вечер. Светата вяра.

— Предполагам, че е време и аз да проявя малко вяра.

Готов съм на всичко за бебето. Трябва да задържа вниманието на Андрей. Трябва да не го допускам в къщата.

— Добре, излизам. — Той се обърна към Тед, който отдръпна мобилния телефон от ухото си и му каза: — Един екип на Специалните части и една линейка идват насам.

— Слава богу — обади се Мередит. Тя излезе от пералното помещение и силуетът й изплува от дима, който излизаше на талази от кухнята. Каган видя на оскъдната светлина, която влизаше отвън, че държи бебето.

— Добре ли си? — попита я той.

— Уплашена съм. И ми се гади. — Тя погледна нервно към трупа на Яков, после бързо отмести поглед.

— А бебето?

— Невредимо е.

Каган изпита облекчение, но изведнъж се сепна.

— Чакай малко. Къде е Коул?

— Коул? — извика Тед с изстинал глас. — Къде си, сине?

— Коул? — Мередит се огледа отчаяно.

Пол беше на път да изпадне в паника, уплашен, че момчето е било застреляно, когато се чу слаб гласец:

— Тук съм — каза Коул. И излезе с накуцване в тъмния коридор. После тръгна с несигурна крачка между чекмеджетата по пода, като влачеше след се бе си бейзболната си бухалка.

Трупът на Михаил се виждаше ясно дори и в мрака. Момчето спря пред него.

— Коул, виждаш ли ме? — попита го Тед. — Гледай към мен. Не гледай надолу, синко. Сега ще дойда да те взема.

Под обувките на Броди захрущяха стъкла. Той вдигна сина си и го пренесе над трупа.

Когато го остави долу, Каган сложи окуражително ръка на рамото му. По време на схватката се беше случило нещо, което го беше озадачило, но сега всичко му стана ясно.

— Коул, когато ти казах да си потърсиш ново скривалище, ти къде отиде? — попита го той. — Дойде от коридора. В банята ли беше?

— Да. — Коул звучеше така, сякаш е в шок. — Бях легнал във ваната.

— Вторият мъж ни нападна от голямата спалня — продължи Пол. — Но на мен ми свършиха патроните. Имах време да си извадя ножа само защото се спъна.

— Разбира се — обади се Мередит. — Спънал се е в едно от чекмеджетата.

— Не, той знаеше за тях — каза й Каган. — И се движеше предпазливо. Не мисля, че се е спънал в чекмедже.

— Тогава какво е станало? — попита Тед. — Защо падна?

— По-добре попитай Коул.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Кажи им, Коул — рече Каган. — Майка ти и баща ти трябва да знаят колко си смел.

— Смел? — повтори слисано Броди.

Момчето се поколеба.

— Трябваше да помогна. Беше толкова шумно, че мъжът не ме чу да излизам от ваната. Когато претича край банята, го спънах с бухалката.

— Ти си го спънал? — попита удивена Мередит.

Коул се заигра нервно с бухалката.

— Не знаех какво друго да направя.

Мередит каза нежно:

— Милото ми смело момче.

— Той вече е мъж — обади се Пол.

— Чувам сирени — каза Коул, като вдигна поглед. Каган разбра, че разполага с малко време, затова пристъпи към Мередит и бебето, което държеше. Сложи пръст на малкото му чело.

— Детето на мира… Бог ми е свидетел, че се надявам да е така. Порасни силен и здрав, малкия. Накарай ме да повярвам, че на земята може да има мир и хората да са добри.

Андрей извика отвън. В гласа му се долавяше нервност.

— Сирените, Пьотър.

Каган погледна към Тед.

— Лявата ти буза кърви.

— Какво? — Броди вдигна ръка към лицето си и докосна кръвта. — Може да е от някое летящо стъкло или…

— Не. От ножа е. Разрезът е дълбок. Опасявам се, че ще ти остане белег.

— Това е хубаво.

— Не разбирам.

— Ще ми напомня за това, което едва не изгубих. — Тед се обърна към Мередит и Коул.

Каган направи същото.

— Мередит, някой казвал ли ти е някога колко си хубава?

Тя сведе засрамено поглед. Пол беше сигурен, че ако лампите светеха, щеше да види, че се е изчервила.

— Тед, не мислиш ли, че е красива?

— Много.

— Казвай й го всеки ден.

Каган отиде в кухнята и си облече шубата, за да прикрие ризата си, която беше обагрена от кръвта на Михаил. Пусна пистолета на руснака и своя глок в десния си джоб. После взе пистолета на Яков и го зареди с единствения останал пълнител, който намери в дрехите му.

— Мередит, разкажи на полицията всичко, което се случи. Не пропускай нищо. Не знаеш нищо, което може да ми навреди. Просто им кажи истината. А ти, Коул, не забравяй историята за влъхвите.

— Шпионската версия на Коледа. — Момчето звучеше замаяно.

— Каква е тази история?

— Синът ти ще ти я разкаже.

— Пьотър! — извика предупредително Андрей. — Полицията! Нямаме време!

— Тед, ела с мен. — Те отидоха при входната врата. — Когато се биех с втория мъж, усетих, че нещо го удари. Ти ли го удари изотзад?

— С една лампа. — От бузата му капеше кръв.

— Значи за теб все още има надежда. Стрелял ли си някога с пистолет?

— Не.

— Насочваш цевта и натискаш спусъка. Има си разни тънкости, но това е основното.

— Има ли някаква причина, поради която искаш да знам това?

— Вземи този пистолет. Ако мъжа, с когото си говорил — онзи с ръбатото лице и дебелите вежди — се опита да влезе в къщата, не му позволявай.

— Мислиш, че може да наруши думата си? Съмняваш се, че ти е устроил капан?

— Очаквам го — отвърна Каган, като избегна погледа на Броди. — Коул, какво е основното шпионско правило?

Коул отговори механично:

— Винаги си имай едно наум.

— А другото?

— Винаги разполагай с резервен план.

— Гордея се с теб. — Той изгледа втренчено баща му. — Тед, мога ли да разчитам, че ще спреш онзи мъж, ако се опита да влезе вътре?

— Ще направя всичко, за да защитя семейството си.

— Не забравяй това. Да защитаваш семейството си.

— Имаш думата ми.

— Ако някога го забравиш, ако някога нараниш отново жена си и сина си, един ден ще се върна и ще ти припомня този разговор.

— Няма да е необходимо. — Тед протегна ръка. Пол се здрависа с него, като забеляза, че въпреки всичко, което се беше случило, мъжът стисна ръката му здраво.

— Вярвам ти. — Вече на вратата, той се обърна и погледна към бебето, което се беше сгушило доволно в ръцете на Мередит. Отново ли ми даваш знак? Че всичко ще бъде наред?

— Наслаждавай се на розите си, Мередит.

— Благодаря, че ни спаси живота.

— Няма за какво да ми благодариш. Аз съм този, който ви въвлече в опасност. Нямаше да оцелеем, ако не бяхте толкова силни. — Каган посочи към Коул. — Познавам шпиони, на които имам по-малко доверие.

— Благодаря ти все пак — каза Мередит, — че изпълни обещанието си. — Тя погледна към Тед, после отново към него. — Благодаря за коледния подарък.

Когато Пол събра смелост и посегна към дръжката на вратата, тя добави:

— Така и не ми каза как се казваш. Мъжът отвън те нарече Пьотър. Това същото като Питър ли е? Така ли се казваш?

— Така ме нарича той.

Мередит помисли върху думите му и кимна.

— Разбирам. Който и да си, честита Коледа.

Каган отвори вратата и излезе под светлината на лампите. Ако Андрей възнамеряваше да го застреля, това беше неговият шанс. Но не се случи нищо. Всичко е въпрос на вяра — помисли си той. Като трепереше от студ, напусна къщата и тръгна под сипещия се сняг към портата. Чу тихото бръмчене на двигател. А когато излезе на алеята, видя тъмния силует на рейндж роувъра.

Ще се случи, когато отворя портата.

Прозорецът от страната на пасажера се спусна надолу.

— Пьотър, ти обеща, че ще ми помогнеш! Не мога да мина на твоя страна, ако клиентите и паханът преследват мен и семейството ми. А те ще бъдат за последен път заедно тази вечер! Това е единственият ми шанс.

Може да е клопка — каза си Пол. — Но поне спасих детето.

— Отсега нататък между нас няма да има никакви лъжи — заяви той, като вътрешно все още изпитваше съмнения. — Истинското ми име не е Пьотър.

— Представи си каква изненада.

— Казвам се Пол. — Каган пристъпи към вратата. Надяваше се, че по тона му Андрей е разбрал, че му казва истината.

— Никога няма да свикна да те наричам така.

— Тогава продължавай да се обръщаш към мен с Пьотър.

— Да не възнамеряваш да ме застреляш през прозореца? — попита го Андрей.

— Всъщност имам намерение двамата с теб да направим нещо добро — отговори му Каган. Вече чуваше значително по-добре и осъзна, че сирените са много по-близо, отколкото му се искаше.

— Да направим нещо добро? — Андрей се замисли и сви рамене. — Защо не? За предпочитане е пред това да крадем бебета.

Когато отвори вратата на пасажера, Пол видя, че и двете ръце на Андрей са стиснали здраво волана.

— Сега е моментът, ако искаш да ме застреляш — каза Андрей. — Безпомощен съм.

Каган влезе на топло в колата.

— Не мога да си представя, че някога ще бъдеш безпомощен — отвърна Каган и затвори вратата.

Андрей включи на скорост и подкара рейнджроувъра по уличката. Дълбокият сняг скрипеше под високите гуми на автомобила. Малко по-надолу той зави надясно по Кениън Роуд, където вече беше разрешен достъпа за коли.

— Чуваш ли това? — попита Андрей.

Пол се напрегна да чуе.

— Сирените?

— Камбаните на катедралата. Полунощ е.

— Коледа.

Тази дума върна Пол към спомена за покойните му родители и за коледите, които никога нямаше да прекарат заедно.

— Погледни зад нас — рече Андрей.

Каган се обърна. Прозорецът на рейнджроувъра беше с реотан, който топеше снежинките, които падаха по него. В далечината се виждаха проблясващите червено-сини светлини на полицейски коли, които се движеха бързо по Кениън Роуд. Примигващите светлини му заприличаха на лампичките на коледно дърво. После снегът се усили и ги скри.

Андрей зави наляво по друга улица и следите от гумите на рейндж роувъра се смесиха с други следи от автомобили. Стигнаха до малък мост със знак „Стоп“, Андрей изчака светлините на една кола да ги подминат и подкара след нея наляво. Няколко секунди по-късно в улицата зад тях се появиха светлините на фаровете на друга кола.

Андрей погледна в огледалото.

— Ще търсят син рейндж роувър. Центърът на града е след няколко пресечки. Ще изоставим колата на някой паркинг. Едва ли ще е трудно да откраднем някоя друга. Никой няма да забележи липсата й преди сутринта.

— Планът ми допада.

Андрей посочи трепкащите светлини на къщите, покрай които минаваха.

— Там, където израснах, нямаше такова нещо като Коледа. Когато Съветският съюз се разпадна и избягах в Щатите, бях поразен от цялата тази украса.

— Само от украсата? Ами от коледния дух?

— След като съвестта ти, изглежда, се е пробудила, може би ще ме научиш как да събудя и моята.

— Твоята съвест вече е будна — възрази Каган.

— Не ме карай да съжалявам.

Андрей бръкна под скиорското си яке. За момент Пол се уплаши, че другият мъж го е измамил и се кани да извади пистолет. Едва не го удари в опит за самозащита. Но после осъзна, че руснакът иска да включи радиопредавателя, който беше закачен на кръста му.

— Тук е Мелхиор — каза Андрей в микрофона на якето си. — Пакетът е у мен. — Той направи пауза и се заслуша какво му нареждаха отсреща, докато шофираше през бавно движещия се трафик. — Невредим е и е готов за доставка. Онзи мудак16 вече не е в бизнеса.

Андрей се заслуша отново.

— Да, това беше жалък опит да ме убеди да се присъединя към него. Накрая се постарах да разбере какъв глупак е. Верен съм единствено на теб. — От среща отговориха нещо. — Важното е, че поправих грешката си. Кажи на клиентите, че държа на думата си. Когато доставя пакета, искам извинение в добавка към бонуса. Ще бъдем при теб след половин час. О, и кажи на румсървиса да ни донесат водка.

Андрей натисна някакъв бутон и изключи предавателя.

— Половин час. Ще имаме време да се подготвим.

— Мудак. Беше доста обидно от твоя страна да ме наречеш така — каза Каган.

— Не колкото нещата, които ме нарече паханът. Наистина ли се казваш Пол?

— Имам ти доверие.

— Пол — каза бавно Андрей, опитвайки се да свикне с името на приятеля си. — Не, няма да стане. Пьотър, след като ми помагаш да мина на твоя страна, може би няма да имаш нищо против да прекараш следващата Коледа с мен и семейството ми.

— За мен ще бъде истинско удоволствие да ги видя отново.

Бебето е в безопасност — мислеше си Каган. — Нищо друго няма значение. Аз спасих детето. А сега седя тук и се опитвам да се шегувам с Андрей, докато пътуваме към предстояща престрелка. Ще му помагам с каквото поиска. Докато бебето е в безопасност.

— Може би тук в Санта Фе. Може би на Анна и момичетата ще им хареса да живеят тук — продължи Андрей.

— Не е ли прекалено близо до работата ти?

— Знам как да ги съчетавам.

— Така е — призна Каган.

— Планините. Слънцето. Спокойствието. Тук има много неща, които ще им харесат.

— Спокойствието е хубаво нещо — съгласи се Пол.

Слава богу, че бебето е в безопасност — продължаваше да си мисли той. Слухът му се беше възстановил почти напълно и вече чуваше камбаните на катедралата.

— Имаш ли достатъчно амуниции? — попита го Андрей.

— Глокът ми е празен. Заредил съм пистолета на Михаил с един частично пълен пълнител.

— Ето ти резервен пълнител за глока.

Каган се напрегна, когато руснакът бръкна в скиорското си яке. Но когато извади ръката си, в нея държеше единствено обещания пълнител.

— Пьотър, ще ми обясниш ли нещо?

— Всичко, което поискаш. Казах ти, отсега нататък ще бъда напълно откровен с теб.

— Гледал ли си филма Животът е прекрасен?

Каган прикри объркването си и отговори:

— Много пъти. Родителите ми го гледаха всяка година.

— Изненадан съм, че си успял да го изгледаш дори веднъж. Това е загадка за мен. Защо хората го харесват толкова много? Не мислиш ли, че дебелият ангел изглежда глупаво? Ами Джеймс Стюарт? Той е твърде кльощав. Трябвало е да се тъпче повече на коледните вечери.

— Ако ядеше повече, щеше да изглежда досущ като ангела — отбеляза Пол.

— Не казах, че трябва да се тъпче чак толкова. Но героят, който играеше, беше толкова доверчив, че е цяло чудо как не му взеха всичко, което притежаваше.

— Някой трябва да се погрижи на хората да не им се случват подобни неща — каза Каган.

Звънът на камбаните се усили.

— Честита Коледа, Андрей.

— Каквото и да означава това. — Андрей се замисли. — И на теб, Пьотър. Честита Коледа.