Синдикатът на престъпниците

Глава единадесетаНЕ СБОГОМ, А ДОВИЖДАНЕ

В Съединените щати, където хората бяха травматизирани от вълната на насилие и несигурност по времето на сухия режим, гангстеризмът заемаше важно място във всички вестници.

Средните американци все повече и повече се възмущаваха от скандалните убийства. Това не им пречеше да ходят на кино, за да гледат филми на ужасите, филми за гангстери, които, ако не най-хубавата, най-малко играеха първостепенна роля. По свой начин Холивуд фабрикуваше герои, като произвеждаше филми като „Малкият Цезар“ с Едуард Робинсън, пресъздаваше муцуната на главатаря Ъруин Голдстейн в „Човека с белега“ с Пол Муни и Джордж Рафт и още в „Общественият враг“, „Убиецът“, „Доковете на Сан Франциско“, „Звездна белота“, „Аз съм един беглец-каторжник“, „Подкупът“, „Човек под прикритие“, „Отдел за борба с порока“, „Шегаджията на бандата“, които освен всичко друго утвърждаваха таланта на Джеймс Кагни и Хъмфри Богард. Настъпи времето, когато кинозвезда от мъжки пол не можеше истински да се наложи, ако не покажеше способност да играе ролята на твърд, безмилостен, озверял бандит. Дори благородният Мики Руни беше принуден да пресъздаде „Кели Картечницата“.

Журналистите изписаха милиони редове за Ма Бекер и нейните синове, за Клайд Бароу и Бони Паркър, за Прити Бой Флойд, за Бейби Фаст Нелсън, за Елвин Каритс, за Джон Дилинджър и Кели Картечницата… Списъкът им е почти толкова дълъг, колкото и броят на жертвите им.

По този начин „неподкупният“ Томас Дауей след своята серия от подвизи срещу основателите на Синдиката на престъпниците и след разкритията, засягащи ужасяващата дейност на Анонимното дружество за убийства, се ползваше с огромната популярност на силен човек, смел американец, безстрашен, безупречен, рицар в съвременните смутни времена, отдаден изключително в служба за защита на вдовиците, сираците, бедните и ограбените. Той беше олицетворение на добродетелта, победила порока. Един карикатурист го беше нарисувал с неговите малки гъсти мустаци как, издул бузи, с едно духане измиташе авгиевите обори.

Със своите непрекъснати действия, насочени към унищожаване на престъпния свят, Дауей стана символ на превъзходството на законността над силата. Яхнал своята увеличаваща се от ден на ден популярност, той можеше да мечтае за най-високите политически постове. И с право, защото вече се говореше, повече за него, отколкото за Рузвелт.

Лучиано никога не забравяше за тези негови бесни амбиции. Той чудесно знаеше как да ги подклажда. Макар да излежаваше от дълго време доживотната си присъда в Данемора, Лучиано не се съмняваше, че един ден ще се намери с най-добрите карти в ръка и че след една чудесна комбинация ще потвърди окончателно дадения му прякор Щастливеца. Комбинация, както винаги колкото забележителна, толкова и отвратителна.

След като примами Дауей, като му предаде Лепке, той започна атака срещу съдията Маккук, същият съдия, който проведе съдебните заседатели по лабиринта на тяхната съвест, а след това му подписа и присъдата.

Маккук, станал вече съдия във Върховния съд на щата Ню Йорк, имаше възможност да поизкриви решението на съда, взето срещу него. Да бъдеш съдия още не значеше да живееш в пълно спокойствие. Маккук сам трябваше да се убеди в това…

Три години след осъждането на Лъки Лучиано съдбата се обърна срещу него. Ако не намереше захар в резервоара на колата си, то се чупеше кормилото или отказваха спирачките. Броят на катастрофите му по пътищата стана такъв, че всички полицаи по движението го поздравяваха на малко име. Един ден изгоря гаражът му заедно с новия „Крайслер“, който току-що беше купил. За нещастие пламъците обхванаха и къщата, която още не беше изплатена. После жена му почина при извънредно загадъчни обстоятелства и докторът дълго се бави, преди да даде разрешение да я погребат. После същото се случи с един от синовете на съдията… И добрият съдия Маккук поиска да види Лучиано в Данемора. Те прекараха заедно два часа в стаята на лекаря на затвора д-р Мартин и съдията излезе със сълзи на очи. Оттогава неприятностите спряха. Не бива да се приема като лошо отношение забележката, че когато през 1943 г. Мое Полакоф поиска за своя клиент Лучиано условно предсрочно освобождаване, съдията Маккук (независимо че според предишните му изявления Лучиано, „опасно извратен престъпник, неспособен да се поправи“, беше излежал само непълни седем години от присъдата) даде благоприятно мнение: „Ако Лучиано продължава да сътрудничи и да се държи в затвора примерно, то той може да се обърне с молба за смекчаване на наказанието.“

Неприятностите направиха съдията любопитно снизходителен, като не забравяме, че показанията на Релис потвърдиха: Лучиано е човек далеч по-опасен, отколкото си представяха по време на процеса му. Всъщност без всякакво съмнение той беше най-големият престъпник на всички времена. Значи… помилване!

За Лъки това беше само първият жалон към свободата. Така е, нещастието на едни носи щастие на други. На 11 декември 1942 г. като камбанен звън отекна катастрофата от Пърл Харбър. Съединените щати побързаха да влязат във въоръжения конфликт. На Лучиано се предостави изключителен шанс да спечели своята собствена война за извоюване на победата. Той го виждаше ясно. Събитията, ако ги използваше внимателно, можеха да му позволят да се измъкне от затвора. Той знаеше да използва обстоятелствата. Затова трябва да му имаме доверие.

Още преди светкавичната японска атака над Пърл Харбър, през 1940–1941 г. американските военни разузнавателни служби имаха сериозни съмнения, че по цялата територия на страната е организирана немска пета колона. Фашистките организации, за чието съществуване се знаеше от дълго време, процъфтяваха. Те охотно създаваха тесни контакти с някои секции на Ку Клукс Клан на основата на расизма и антисемитизма.

Чарлз Брейтъл ни го потвърди: „Много се опасявахме от германската активност в страната. Най-страшни от всички бяха саботажите по кейовете на пристанищата. Най-вече от германските диверсанти, дебаркирали от подводниците на остров Лонг Айлънд. Нямаше съмнение, че те опитваха мощни акции срещу доковете, откъдето тръгваха всички материали, предназначени за нашите армии и армиите на нашите съюзници.“

Това Лучиано го знаеше прекрасно. Още веднъж моментално всичко му стана ясно. Извика Меир Лански и Франк Костело в Данемора и разкри разположението на батареите на своята армия.

— Меир, и ти, Франк, правите всичко, което е по силите ви. Трогнат съм. От дълго време виждам по вашите муцуни, че независимо от нашите усилия, независимо от всичките мангизи, излезли от Банката за смазване за избирателната кампания на този изтърсак Дауей, вие не вярвате и за миг, че той ще ме освободи, дори ако прибавим, според обичая, допълнително пакет от долари на него лично. Не е вярно, че той не иска да го направи, той не може да го стори. Да си представим за момент, че губернаторът Дауей освобождава условно Лучиано — той ще загуби всякакъв морален престиж, ще бъде обвинен от своите политически противници в извършване на длъжностно престъпление и злоупотреба. Довчерашният герой ще се превърне в изкупителна жертва и ще унищожи всичките си възможности да стане президент на САЩ. Но ако ние намерим хитрост, годна да му спаси авторитета без риск от катастрофа, той ще участвува… Достатъчно е да имаме тайно силен коз, за да го принудим да удържи дадената дума, тъй като този мерзавец не зачита нищо. Зная как да му попреча да ни направи отново номера, който ни скрои Рузвелт…

Костело се оживи.

— Добре! Дотука чудесно загрявам номера, но ти забравяш най-важното — хитрината, хватката, каква ще бъде, според теб?

Лъки се протегна с изпънати далеч напред ръце и се подхили:

— Момчета, аз ще стана национален герой, едно момче, което чудесно ще подпомогне своята родина в борбата срещу вътрешните и външните врагове… и нищо няма да може да бъде отказано на един герой. Добрите поданици ще бъдат щастливи да видят как Дауей ще ми отвори вратите към свободата. Те дори ще решат, че този човек здравата се е изхитрил да забрави миналото и злобата срещу такива типове като мен и ще кажат: „Сваляме ти шапка, Дауей!“

Програмата, която ви предлагам, се състои в две части. Вие знаете и тези истории с нацистките шпиони, и че там работите не вървят. Погледнете „Ню Йорк Америкън Джърнъл“ и заглавието на осем колони „Затворете си устата“… Военните започват да се паникьосват. Ти, Франк, ще внушиш на политици, близки до Генералния щаб на отбраната, че нашите хора като бивши контрабандисти на алкохол познават брега като петте си пръста, значи и всички възможни места за таен десант. Във всеки случай те достатъчно дълго време са водили за носа бреговата охрана, нещо, което ще трябва да направят и нацистите, ако искат да постигнат някакъв резултат. Добре, ти ще им предложиш тяхната безусловна помощ. Ти, Меир, от своя страна, ще гарантираш неприкосновеността на кубинските брегове… Ще ти бъде лесно с Батиста, ако трябва, ще му пробуташ нещо допълнително… На Бахамските острови ти си човекът, който командува. Флотът ще се впечатли, но преди да направите всичко това, ще трябва да се предизвика истинска паника… това ще бъде бачкане за Албърт Анастасия и Тони. Отсега нататък ще трябва да се поразвъртите, какво казваше тоя глупак Уинкъл? А, да, точно така — да се насади психоза за голям саботаж, за разрушаване на инсталации от най-голяма важност. Трябва да се задвижат нещата… Трябва да се говори само за това.

Двамата слушатели не можаха да сдържат възхищението си от способностите на този гигант на мисълта, който не преставаше да ги учудва. За да покаже, че го слуша внимателно, Лански попита:

— Да, ясно… но ти говореше и за втора част?

— Нека започнем с тази, а после ще поставим в действие и втората. Не искам да крия от вас, става дума за това какво тайно ще надроби Вито Дженовезе в Италия, преди всичко в Сицилия, където го изпратих да навести няколко донове. Карло Гамбино и Кармине Галанте ще му отворят вратите си. (Нека припомним, че Вито Дженовезе не беше сицилианец.)

А сега на работа.

На пристанищата имаше голямо движение. По кейовете имаше кораби от най-различни националности. СССР искаше военни материали. Трябваше да се доставят срочно на СССР танкове, различни превозни средства, джипове, муниции, оръжие. Всички те трябваше да бъдат прехвърлени през Иран. Всеки кораб беше много нужен, още повече че германските подводници разрушаваха конвой след конвой, а и войната в Тихия океан също изисквате голям брой транспортни кораби за пренасяне на хора и материали.

Хората от Организацията впрегнаха таланта си, за да накарат всички да повярват, че има шпиони навсякъде. Само че в края на краищата нищо не се случваше. Никакви разрушения, никакви сериозни тревоги.

Дойде време Албърт Анастасия да изиграе своята роля. Той имаше идеи, достойни за Макиавели, а и не вършеше работата наполовина. На кея се намираше най-хубавият пътнически кораб на всички времена, плаващ луксозен дворец, гордостта на Трансатлантическата компания — „Нормандия“.

Американските власти със съгласието на генерал Дьо Гол получиха разрешение да преустроят гиганта на моретата за транспортиране на войски. Новината зарадва сърцата на американците. Печатът побърза да осведоми за новите преустройства, за фантастичните възможности на кораба, способен да транспортира наведнъж 5000 войника. (През 1937 г. „Нормандия“ стана носител на „Синята лента“.)

Всички работници, които се трудеха на френския пътнически кораб, бяха членове на профсъюза. Във вътрешността на гиганта сваляха преградите от червено дърво, за да монтират метални конструкции. На 9 февруари 1942 г. от кея на западната страна на Манхатън пристигат трима заварчици, качват се на борда на „Нормандия“ и слизат във вътрешността. После никои не ще чуе повече да се говори за тях. Това не е причина да се притесняваме за тяхната съдба, те водят златно съществуване и споменът за обхванатия изведнъж от пламъци „Нормандия“ съвсем не им пречи да спят. Обхванат от страшен пожар, корабът гори в продължение на малко повече от 24 часа. Под звуците на същите сирени, които го посрещнаха при неговото триумфално влизане в пристанището на Ню Йорк по време на връчването на „Синята лента“, със същите фонтани на пожарните кораби, които този път не рисуваха гейзери в негова прослава, а се опитваха безнадеждно да загасят огъня, обхванал бордовете му, шампионът на моретата започва да се накланя и свършва, като поляга с бълбукане, наподобяващо морски прилив, във водата.

Хиляди американци със сълзи на очи присъствуваха на тази агония. От уста на уста се носеше думата „саботаж“. Анастасия довърши работата си, като заповяда обща стачка.

Начинът на мислене се промени изведнъж на 180°. Фашистка Италия на Мусолини воюваше на страната на Райха на Адолф Хитлер, а по-голямата част от докерите бяха от италиански произход, потомствените американци, от англосаксонски произход започнаха открито да ги подозират. Най-лошите оскърбления се стоварваха върху родените на Апенинския полуостров, епитети като предател и шпионин бяха най-безобидните.

Плъзна и слух, според който флотилиите на морските рибари (всички от италиански произход) снабдявали с продоволствие и взимали със себе си шпиони, изпратени от Италия и Германия, специалисти по саботаж, дошли да приготвят нападението на ордите от хуни с пречупен кръст върху свещената земя на Америка.

Когато разбра, че феноменът на отровата е достигнал опасна точка, от която връщане назад няма, Костело започна контраоперацията.

По негова команда полицаи от италиански произход, получили американско поданство, взимаха думата при всеки възможен случай, за да разкажат за лоялността на своите съотечественици. Полицаи от американски произход, но „смазани“, поемаха щафетата, за да разобличат този свиреп расизъм, недостоен за страната на свободата. После Просперо Винсънт Виджиано, едно от божествата на Тамани Хол, личен приятел на Джо Адонис, заяви на една умишлено предизвикана пресконференция: „Може да бъдеш италиански гангстер, свързан с подземния свят, сицилианец, член на мафията, без при това да си изоставил най-светите патриотични чувства. Това е още по-вярно, като се има предвид, че главатари на банди се свързаха с мене, за да ми потвърдят, че дори с риск на живота си те ще докажат при всички случаи своята вярност към скъпото отечество, което са си избрали, на което дължат всичките си благодарности за чудесното гостоприемство.“

Този намек има пряко отражение в редиците на достолепния американски военен флот. Той се принуди да свали по-ниско вирнатия си нос и да поиска от Вашингтон разрешение да потърси тайно пряка връзка с хората на подземния свят, по-специално с тези от доковете.

Вашингтон и Рузвелт дадоха незабавно съгласие за започване на операцията „Престъпен свят“.

За да се прикрие, Генералният щаб на марината даде пълномощия на енергичния капитан-корвета (Чинът отговаря на нашия капитан III ранг.) Чарлз Хафенден, командирован в Генералния щаб от Манхатън.

Интересно е, че Хафенден не е имал никакъв пряк контакт с Томас Дауей, който независимо от смутните времена се интересуваше само от избирателната си кампания за губернатор на щата. Той разговаря с Франк Хоган, евентуалния заместник на Дауей, в случай че бъде избран, и с Мърей Гърфейн, един от хората, които настървено искаха гибелта на Лучиано по време на разследването, предхождащо процеса и тежката присъда на Лъки.

Ние дълго време разпитвахме Мърей Гърфейн за този интересен период. Той с желание ни разказа следното:

"В тогавашния момент едно огромно количество военни материали попадаха в ръцете на германците. Това беше драматично ембарго, което блокираше цялото товарене на военни материали не само за нашата армия, но и за всички армии на съюзниците. Именно тогава един офицер от секретните служби на марината, Хафенден, се свърза с Франк Хоган и го попита: „Има ли начин да се преговаря с признатите главатари на незаконния бизнес?“

Причините бяха следните: ако успеем да проникнем сред престъпниците, или още по-добре, ако можем да се съюзим с тях, ние ще можем да откриваме предварително всяка опасност от саботаж по кейовете от страна на германските или италианските шпиони.

Главатарите на незаконния бизнес, с които се срещах, се похвалиха, че те могат да направят много в този смисъл… но че нямат право да го направят без разрешението на някого… Аз попитах: „На кого?“ Отговориха ми: „На Лучиано, но за нещастие той е в затвора…“ Тогава, по техен съвет аз влезнах във връзка със Сокс Ланца, шеф на профсъюза на рибарите…

И ето как краят на конеца ги заведе при Лучиано!

Така нещата се наредиха точно както той искаше. Сега трябваше да стигнат до него, минавайки през Сокс Ланца.

От петнадесет дни Джоузеф Сокс Ланца си учеше урока при Франк Костело и го знаеше наизуст. Приятелите му го наричаха Джо Сокс, беше персонаж а ла Спенсър Трейси, но за отрицателен герой. Напълно неграмотен, той стана крал на пазара за риба, като изнудваше всички рибари в пристанището на Ню Йорк. Тарифата беше 100 долара за всеки пълен с риба кораб, 50 долара за всеки камион, натоварен на кейовете с вече веднъж таксуваната риба. Той не търпеше никакви извъртания. Първо предупреждение: една котвичка се насочваше с всичка сила в тялото на своенравния рибар, понякога го убиваше. Тогава всичко изглеждаше като нещастен случай. Второ и последно предупреждение: вироглавецът се виждаше притиснат между стената на кея и борда на някой кораб. От това действие се получаваше отвратителна каша, която после си оспорваха големите черни плъхове с червени очи. Той имаше известни проблеми, когато поиска да разшири изнудванията и върху консервните фабрики. Осъден и изпратен в затвора във Флинт (Мичиган), той не изостави управлението. Неговият приятел Албърт Маринели, един от боговете в Тамани Хол, и зет му Просперо Венсънт Виджиано го извадиха бързо оттам.

Трябваше да направи няколко фасона, докато се съгласи да бъде представен на капитан Хафенден. По-специално той настояваше капитанът да дойде на срещата цивилен: „Разговор с тип в униформа, това ще ми навреди…“ Срещата се осъществи в полунощ на една пейка близко до гробницата на генерал Грант, на края на Ривърсайд драйв.

Сокс следваше точно наставленията на Костело, правеше се на добър поданик, уверяваше офицера, че когато става дума за корабите в открито море, той гарантираше за всички хора от своята флотилия: готови били да застанат на стража. Очите на моряците виждали надалеч и точно. Те щели също да отбелязват всичко подозрително, което влиза и излиза от пристанището. Но за това, което става по доковете, не можел да помогне. Това не бил неговият ресор. Би имал големи неприятности. Там той не притежавал нито сила, нито власт.

— Това засяга кого — пита Хафенден, — господин Анастасия?

— В известен смисъл да, малко…

— Но тогава кой?

Сокс приготви своя ефектен удар.

— Някой, който може да уреди всичко, по простата причина, че е голям бос… само че нямате късмет, той е в затвора в Данемора. Това е Чарли Лъки Лучиано…

Рибата се хвана на въдицата.

Хафенден разговарял дълго с Гърфейн как да направи така, че да омилостиви Лучиано, ядосан от процеса, ядосан, че е в затвора. Щеше ли да се съгласи да го приеме?

Разбира се, Лъки прие молбата високомерно:

— Какво, да приемам един офицер в тази яма с лайна, в която са ме оставили да гния! Дума да не става. Отвратително е за него, а не за мен.

Решен да успее, Хефенден се среща с адвоката на Лъки Мое Полакоф, който за всички отговори го свързва с Франк Костело.

Костело му обяснява, че не е никак справедливо и дори е неприлично да иска да преговаря с човек, с когото се отнасят така зле. Хафенден се съгласил, поискал среща с Дауей, който изпратил прошение до съдията Маккук Лучиано да бъде прехвърлен в Синг Синг за исканата среща.

Така е, когато човек печели малките сражения, накрая взима и голямата победа.

В новата си килия, съоръжена с течаща топла и студена вода, Лъки приел Мърей Гърфейн, Хафенден, Полакоф, Джордж Уолф, Франк Костело и Меир Лански.

Докато към него се обръщат с официална молба, Лъки не преставал да гризе малки зелени краставички, специално доставени за него от Меир Лански от фабриката на Дилейни стрийт. Двамата се поглеждали съучастнически и се усмихвали.

Лучиано дал своето съгласие по принцип, но при определени условия.

Сега в играта трябваше да се включи Дауей.

Голям играч на покер, а и мошеник от висока класа, Лъки си беше раздал най-добрите възможни карти.

Най-напред, ако Дауей не се присъедини към неговите искания, той ще предаде на печата всичките фалшиви доказателства, провокирани от прокурора, за да е сигурен, че ще го осъди. За тези фалшификации той имаше доказателства.

Освен това сега, когато Дауей, станал губернатор, благодарение на неговата помощ, визираше президентския пост, Лучиано щеше да направи всичко, за да му помогне, но само срещу нещо, което би му дало действителна гаранция, ако Дауей непочтено забрави направената му услуга.

И за да завърши окончателното изпълнение на набелязания план, той остави отворена вратичка за едни последни задължителни преговори. В тях той изискваше незабавно да бъде освободен под гаранция.

Тук трябва да признаем, че Дауей разигра една забележителна комбинация. Дори Чарли признава това. Прилагаме превод на оценката му за новия губернатор:

"Аз веднага разбрах какво иска този малък мустак, за да му помогна, и нещо, което е много по-важно — за да не заема позиция против него и да компрометирам шансовете му да стане президент. Този мръсник е готов да ме освободи, но при условие че литна далече, много далече. Това ще рече, че ще трябва да приема да напусна моята страна, страната, на която съм легален поданик, откакто беше натурализиран моят баща, още когато бях момче. Но той няма да може да ме депортира без моето съгласие. Разбрах и още нещо: той иска да има възможност да се фука, че е отървал Съединените щати от страшния гангстер Лъки Лучиано.

Но има и нещо друго. Аз ще трябва да остана в тази колиба до края на войната. Не могат да ме изпратят в Италия, докато тя трае, защото става дума за вражеска държава. Тогава да видим какво ще ми се случи? Същото като при тези момчета, които искат да извършат идеалното престъпление. Аз разработих точен план и всичко вървеше като по ноти, докато Дауей не постави своето условие…

Вярно е, в определена степен Лучиано беше попаднал в клопка, но както винаги той преувеличаваше. Няма ли да бъде освободен в края на войната? Това е по-добре, отколкото като плъх да гние в затвора. Освен това Дауей го настани в най-хубавия затвор на щата Ню Йорк, Грейт Медой в Камсток, на север от Албани. Настанен повече от удобно, той получаваше храна от най-добрите готвачи на града, поливаше я с уиски „Джи енд Би“ и имаше винаги студено шампанско за гостите си. Разполагаше и със стая, за да посреща капитан Хафенден, Мърей Гърфейн, Сокс Ланца по проблемите на операция „Престъпен свят“. Директорът на затвора Бърнън Мороус се грижеше специално за него. Естествено беше му разрешено да се среща също и с приятелите си Анастасия, Лански, Костело и други бандити, шефове на семейства и главатари на банди. Тук идваха всички: Джо Бонано, Джо Профачи, Томи Лукезе, Тони Акардо, и те организираха фантастична пиянска оргия, за да полеят важното събитие. По уговорка с Лучиано губернаторът Дауей, бивш шампион по безпощадна борба срещу злото, обещаваше, че „ако се държат тихо, момчетата от бандите няма да бъдат повече преследвани…“

Хафенден имаше пълното право на поздравления от началниците; по кейовете вече не се случваше нищо. Докерите товареха военните материали денонощно, без дори да мечтаят за увеличение на заплатата. Всички станаха добри и участвуваха с всички сили и от сърце във военните усилия на страната.

Сега сигурно е моментът да споменем, че уреждането на нещата беше сделка, изгодна за всички.

За да ускори хода на събитията около своето освобождаване, във всеки случай, а и може би и за да даде подходяща възможност на Дауей да изпълни както трябва поетото задължение, без да рискува окончателно пропадане, Лъки Лучиано трябваше да изпълни втората част от маневрата. Да мести и да размества пионката Вито Дженовезе.

Това беше интересен персонаж, за който е необходимо да се дадат по-подробни разяснения. Той беше високопоставен главатар на престъпниците, хитър, лукав, находчив, изпълнен с противоречия и в края на краищата труден за разбиране. Един журналист го описа така: „С неслизаща от лицето крокодилска усмивка, с мек и абсолютно равен говор.“

Дон Витоне, роден през 1897 г. в Неапол, емигрира с цялото си семейство в Ню Йорк през 1912 година. Ние вече обяснихме как се е срещнал с Лъки Лучиано. Бързо се превръща в неговата дясна ръка. Специализира се в проституцията и изглежда непреодолимо привлечен от трафика на наркотици. Неговият шеф Лъки Лучиано, суеверно загрижен да изглежда настрани от подобен вид дейност, го оставяше на преден план и дърпаше конците зад гърба му.

От първите улични боеве дон Витоне запази за цял живот два големи белега на дясната си буза. За да прикрие тази видима обида на личността му, той се принуди да опира тази част от лицето си върху рамото. Така доби типичната гангстерска стъпка и силно наклонената походка. Нисък, дебел, той носеше очила против слънце, за да намали ефекта от черния, рядко жесток поглед.

През 1930 г. Дженовезе отпътува за три месеца до Италия, за да постави основите на евентуален трафик. В противовес на Лучиано него го влечеше към Европа. Двамата мъже взаимно се допълваха много добре. Като отчиташе все пак неговите лични качества, Лъки не му се доверяваше и дори го ненавиждаше. Само че дон Вито Дженовезе се оказа много полезен…

Своите първи капитални вложения той направи в едно заведение за хомосексуалисти и мъже с променен пол. Това не му пречеше да доказва нежните си чувства към противния пол. Неговата първа жена Ана Рагоне беше човек с благ характер, тежко преживяваше престъпната дейност на мъжа си и почина от мъка през 1931 г., макар че се опитаха да я представят като починала от туберкулоза. Не е известно дали той я е оплакал.

През 1932 г. той срещна на един обед в „свой кръг“ едно вулканично момиче, дванадесет години по-младо от него, Ана Петило Вернотико. Нейният съпруг Джерард Вернотико беше един от членовете на специалния екип на дон Вито. Много поласкана, тя седеше между двамата. Както си бъбреха, изведнъж откриха, че Петило са братовчеди на семейство Дженовезе. Значително по-силно го развълнува коляното на Ана под масата… Лудо влюбили се един в друг, техният устрем беше изведнъж спрян от факта, че Ана не желаеше да измени на съпруга си. Тя не желаеше да стане любовница на дона на мъжа си. Имаше принципи и религия, на които държеше.

Дженовезе беше както последователен, така и методичен. Той натовари двама от своите убийци, Питър Майон и Майкъл Барезе, да ликвидират неделикатния съпруг, който си позволява да поставя на изпитания съвестта на жена си, а това страшно измъчваше дон Вито.

На 16 март 1932 г. Джерард Вернотико беше удушен с рибарска корда на покрива на едно здание в Манхатън от своите колеги. За да бъдат сигурни, му теглиха няколко куршума в главата и тялото и го наръгаха единадесет пъти с кама. Човек трябва да бъде много предпазлив, особено с чувствителните съпрузи, които имат навик да се връщат неочаквано. Да се върне от другия свят, естествено, е по-трудно.

За негово нещастие някой си Антонио Лонзо се качил на покрива да подиша чист въздух. Един куршум в главата го лиши от простора с чистия въздух.

Петнадесет дни по-късно Дженовезе се ожени за Ана. Не може току-така една братовчедка да остане вдовица.

През 1932 г. той стана член на Висшата директория на престъпния синдикат, винаги до своя пряк шеф Лъки Лучиано.

През септември 1934 г. неговото скъперничество го принуди да се върне към предишните си лоши навици. По време на една подставена партия покер в дъното на една от залите на ресторанта, държан от Фердинанд Босиа (Сянката), Дженовезе съдра кожата на един наивен италиански бизнесмен. Обра му 160 000 долара. Босиа поиска 35 000 „мано“, което беше нормално, той беше дал помещението, той беше „подредил“ играта и накрая той беше поканил Дженовезе да оскубят перата на „гълъбчето“. Дженовезе имаше угризения на съвестта, когато се налагаше да даде дори и един долар от своите печалби, но обеща да помисли. И измисли всичко. На 9 септември 1934 г. той побърза да се разплати с Босиа с помощта на най-добрите си стрелци Гу Граска, Джордж Смура, Майк Миранди и Ърнест Руполо (Ястреба), които му платиха с град от куршуми, калибър 11,43.

Докато квартетът от убийци се завръщаше в базата си, Миранди се сети изведнъж, че неговият подчинен Уили Гало или е в течение на много работи, или като свидетел на тази акция се държеше като човек, който се чувствува виновен за това, че знае повече, отколкото би трябвало да знае. Миранди незабавно се обърна към своя съучастник Ърнест Руполо (Ястреба) да му направи услугата да убие Гало. Той нямаше да бъде толкова предпазлив, защото двамата бяха добри приятели.

Ястреба заведе Гало на гангстерски филм. Излезнаха през един запасен изход на една безлюдна уличка. Изведнъж Руполо извади своя колт, насочи го към Гало и стреля. Но пистолетът каза само „щрак“ и засече.

— Побърка ли се, та си правиш подобни шеги?

Без да каже нито дума, Руполо опита още веднъж!

— Ей, кофа с лайна, какво правиш! — каза разтрепераният Гало.

— Това е шега — избухна Руполо, — нали видя, че ютията не е заредена, иначе щях да съм ти пръснал черепа.

Двамата мъже се засмяха на хубавата шега.

— Хайде! Ще отидем да ударим по едно последно у дома — предложи Ястреба. И отидоха.

Руполо се затвори в тоалетната, за да провери тайно оръжието си и го зареди отново. Изпиха по две чаши и Руполо предложи:

— Добре, ще те изпратя малко, не ми се спи. На улицата той застана зад Уили Гало и стреля многократно. Гало падна окървавен.

Това, че можем така подробно да ви разкажем тази история, дължим на факта, че Гало я разказа на съдията. Той не умря вследствие на това уреждане на сметките. Заловен, Руполо-Ястреба беше отсъден на двадесет години затвор. Това стана в края на 1934 година.

Дълго време той спазваше закона за мълчание. Не се оплакваше от нищо. През всичкото време очакваше намеса от страна на Дженовезе, за да се облекчи затворническата му съдба. Той беше забравил за невероятното скъперничество на дон Вито, който забравяше всичките си дългове.

През 1937 г., уморен от егоистичното държане по негов адрес, Руполо поиска разрешение да говори с федерални длъжностни лица, за да помоли за евентуално скорошно условно освобождаване. В това рисковано действие го последва и Питър Ла Темпа, който можеше да потвърди основната част от неговите думи.

От своята разузнавателна служба, обхванала всички затвори на щата, Лъки Лучиано разбра за тяхното гибелно решение. Той заповяда на дон Вито Дженовезе да изчезва за Италия по тревога. После повика Лански и Костело в Данемора и им обясни как трябва да действува Дженовезе.

Идеята на Лъки беше проста. За такъв изпечен мошеник като него това беше просто рефлекс. Той започва двойна игра. От момента, когато дойде на власт, Бенито Мусолини водеше безмилостна война в Сицилия срещу традиционната мафия. Той заявяваше: „Аз ще я пресуша, както пресуших блатата в Понтинс.“ (Дуче вече беше върнал обратно в Ню Йорк Джони Торио.)

Когато дон Вито напусна САЩ през 1937 г., той разполагаше с богатство от 75 000 долара в налични (което се увеличаваше при всяко пътуване, което правеше жена му до официалното обявяване на войната). Той ги получаваше със строгата заповед да се постави в услуга на фашисткия режим, в случай че съюзниците загубят войната. Заповедта изискваше да се правят максимум услуги на Мусолини и ако е възможно, да се корумпират и натопят най-близките му сътрудници по същия начин, както бяха корумпирани хората на Тамани Хол.

Дженовезе се справяше отлично с поставената задача, която специалистите от американските разузнавателни служби определяха като неосъществима.

Трябва да признаем съвсем определено, че е имало връзки между него и американските разузнавателни служби, но задълбоченото им разглеждане не е предмет на настоящото изследване.

Първоначално, Дженовезе се установи в Неапол, ловейки риба в мътните води на режима със съвсем определен успех. По това време той успя да създаде мрежа за доставка на наркотици от Ливан и Турция и увеличи даренията за италианския Червен кръст и за черните каси на „Ризите“, не по-малко черни. Той направи дарение от 250 000 долара за построяването на най-луксозното седалище на фашистите в Нола. По негово искане те пък му осигуриха връзка с печално известната тайна полиция. Дон Вито й помогна да изпратят на небето всички сицилиански мафиози, които не знаеха как да вървят в крак с времето. С този удар той завоюва абсолютен авторитет сред най-перспективните, онези, които служеха на интересите на майка мафия, а не на интересите на една несъществуваща родина.

Уведомен за неговите подвизи, Бенито Мусолини поиска да се срещнат. Те са се виждали дванадесет пъти и дълго са разговаряли насаме.

Едно от безпокойствата на Дуче беше констатацията, че милионите италиански емигранти в Америка не разбираха нищо от доктрината за Велика Италия и добродетелите на старите римляни. Той искаше да обедини стадото си. Опасността от подобна акция стана очевидна по време на събитията от 1941–1942 г., когато, след като Организацията парализира работата по кейовете на Ню Йорк, всред американците англосаксонци се пробудиха расистки чувства към „макаронаджиите“-италианци и другите малцинства. Те останаха под подозрение до края на войната. Да ограничи това мнение се зае един италиански журналист, Карло Треска, който посвети на това дело целия си ум и голям талант. Той формира издателска група, която започна да издава на италиански език седмичника „Il Mortello“ („Чукът“). Скоро той стана най-популярният печатен орган сред всички емигранти от полуострова. Вестникът водеше много умно организирана пропаганда, правейки със стрелите си на решето Мусолини.

В Рока деле Каминале беше подписан договор между двамата мъже. И двамата съвестно го изпълняваха. Пръв трябваше да поднесе доказателства, че изпълнява поетите задължения дон Вито. И той го направи.

На ъгъла на 15-а улица и 5-о авеню на Ню Йорк един човек се готвеше да пресече: Карло Треска. Един друг тръгна пред него, като че ли го покани да го последва. Прокънтяха няколко изстрела. Карло Треска падна най-напред на колене, избърса челото си, където се беше забил един от куршумите, погледна окървавената си ръка, изтри я в сакото си и падна мъртъв. Убиецът пресече сам, със спокойни крачки, без никой да го обезпокои. (Това убийство може да бъде приписано на Кармине Галанте (Частна архива на авторите). Тони Бендер „организира“ акцията на професионалния убиец. Лучиано им вдигна луда патърдия, че са действували по команда на Дженовезе, без съда „Кенгуру“, единствената инстанция, която можеше да съди и осъжда на смърт. Накрая, беше военно време…

Кармине Галанте беше застрелян с девет куршума на 21 юли 1979 г. в Ню Йорк (по този повод виж статията „Убийството на кръстника“ от Жан Марсили в „Paris — match“, N1574).) Това се случи през януари 1943 година.

През февруари същата година за неговите добри и лоялни услуги дон Вито Дженовезе получи най-високото звание във фашистката държава. Дуче собственоръчно закачи на гърдите му ордена „Комендаторе“.

Най-стабилна подкрепа дон Вито получаваше от префекта на Неапол Албини, изцяло корумпиран под грижите на първооткривателя на системата за смазване, самия Франк Костело.

Влиянието на Дженовезе пред Дуче стана такова, че през зимата на 1943 г. той успя да подреди Албини като заместник-държавен секретар по вътрешните работи. Вътре в апарата на партията злоупотребите на префекта на Неапол бяха известни на всички, но въпреки това Мусолини потвърди назначението. За Дженовезе това беше голяма победа: „Сега ще има възможност да си напълня гушата“ — заявяваше той, потривайки ръце.

Но неговият успех в обществото стана колосален, когато успя да оплете в мрежите си наистина много голяма риба, граф Чано, министъра на външните работи, зет на Дуче.

Една вечер дон Вито се забавляваше да слуша от едно момиче разкази за любопитни подробности от държанието на графа в любовните игри, когато съвсем случайно тя му подхвърли, че графът, макар и засега в съвсем малки дози, взима наркотици. Дженовезе скочи веднага върху плячката, която се оказа сговорчива. Оплетен от главата до петите в отровната паяжина, нещастникът не можеше вече да се измъкне и изпълняваше все нови и нови добре подбрани искания. Трафикът на наркотици се извършваше с личния самолет на Чано. При това в разгара на войната.

По-специално те отиваха заедно в Истанбул, взимаха „брутна“ пратка, която се рафинираше в Милано от двама специалисти, единият от които е още жив и си припомня с удоволствие преживяните красиви мигове от живота. (Частна документация на авторите.)

От този момент благодарение на Чано влезе в действие главозамайваща мрежа за доставки на наркотици. Канала образуваха пилотите на военни самолети, в много случаи герои от войната, но и кокаинисти. Един от тях беше съвипускник на Бруно Мусолини, той беше набраздил контролираната от Ромел Северна Африка с нелегални канали, а транзитният пункт Танжер се превърна в световна база на трафика с наркотици. Дон Вито имаше напълно свободен достъп до Вила Торлония, а граф Чано го въведе в най-високопоставените кръгове. Джузепе Бастианини му предостави неизброимо число паспорти.

Много е трудно да бъдат приведени материални доказателства, но силното влияние на Дженовезе върху граф Чано може би е повлияло, на графа да премине на страната на Бадолио в хода на съзаклятието на Големия съвет на фашистите (25 юли 1943), което доведе до отстраняването на Дуче. Мусолини обичаше да казва, често: „Ние сме трима, които управляваме: Краля, Папата и Аз…“, като забравяше да спомене за един коварен слушател, винаги в някоя от първите ложи, преждевременно осведомен за всички събития — мафията. Тя си служеше с него, но той не знаеше да си служи с нея, а неговата кожа не струваше вече нищо. Очакваше се само как ще го сдъвче.

Дженовезе, който играеше играта докрай — както е известно, на покер карти се сменят бърже, — не остави работата си да пропадне. От една страна, той продължаваше да предоставя милиони долари за временното правителство на Дуче, а на място вече работеше в тясно сътрудничество с американските окупационни сили.

Войските на съюзниците дебаркираха в Сицилия, без да срещнат никаква съпротива (по-късно Лучиано цинично разкри, че цялата история е измислена от начало до край, за да маскира пред американската общественост истинските причини за своето освобождаване), с помощта на дълбоката подмолна дейност, извършена от дон Вито Дженовезе и неговите тайни съдружници дори в самата фашистка партия.

Като че ли случайно, след като Италия се предаде на съюзниците през лятото на 1944 г., Генералният щаб на американската армия назначи за военен губернатор на цялата окупирана Италия Чарли Полети. Полети беше бивш заместник-губернатор на Ню Йорк, а след заминаването на Леман в армията и временно изпълняващ длъжността губернатор. По-късно стана един от приближените на Дауей, новия губернатор на щата, но имаше връзки и с някои политици от Тамани Хол. При това положение не бива да се учудваме, че дон Вито Дженовезе, бивш приятел на Чано и Мусолини, беше посрещнат с разтворени обятия. Вместо да му сложат белезници в очакване на разстрел за измяна и на двете си родини, той беше назначен за официален преводач! Назначението стана в Нола, мястото, където дон Вито се беше отличил, предлагайки 250 000 долара за изграждането на сградата на фашистката партия…

За няколко месеца той организира едно чудесно действуващо предприятие на черния пазар, което покриваше целия полуостров, като компрометира военни от най-висок ранг в най-различни сектори. Той вършеше търговия на черно с военни материали, кораби, самолети, камиони, въобще с всичко, което можете да си представите. Забогатяваше от болници, пеницилин, лекарства от първа необходимост, антибиотици, хранителни продукти, цигари, зехтин, брашно, като за да ги пренася, използваше военен транспорт.

Няма да говорим за веригата от бардаци, организирана по цялата страна за дребните удоволствия на съюзническите войски. Неговата мощ биеше на очи. Как бихме обяснили по друг начин писмото, написано от Чарлз Дън, командуващ Военната полиция.

„Донасям Ви, че Вито Дженовезе ми служеше за личен преводач от 28 януари 1944 година. Той ми беше особено полезен. Дори той ми разкри няколко случая на корупция и на черноборсаджийство, засягащи цивилния персонал на американската армия. Той има ясна мисъл. Познава както никой друг италианците. Той е предан не само на родината си — Съединените американски щати, но и на всичко, което засяга американската армия.“

Значи така.

Междувременно, много сръчен при воденето за носа на големите началници, Вито Дженовезе за малко да се издъни вследствие на усърдието на един подофицер. Старши сержантът от криминалното следствие на армията Орандж Дики беше прочел с най-голямо внимание хвалебствените препоръки. Тези на майор Хълмгрен, натоварен с гражданската администрация, цитираме: „Дженовезе не получава никаква заплата, плаща сам разходите си, работи денонощно и прави големи услуги на американската военна администрация.“ Майор Стивън Юнг заявява: „Аз го смятам за честен и лоялен. Може да се разчита на него.“

Защо тогава Орандж Дики се заема с Дженовезе? По инстинкт. Той води разследването по загадъчното изчезване на военни материали. Малко по малко следствието го довежда до дон Вито. През юли 1944 г. той докладва за резултатите от следствието срещу Дженовезе на своя началник капитан Дън, който го праща по дяволите. Дики обаче, нарушавайки правилата, отиде и до генерала, като прескочи полковника. Чрез неговия адютант пристигна суха заповед: „Веднага изоставете този въпрос.“

Дики реагира като опасно вманиачен службаш. Той задържа черната овца Дженовезе и през август 1944 г. изпрати по съответния ред рапорт.

Началниците освободиха дон Вито. Вбесен, сержантът пише този път до ФБР, потвърждавайки, че се случват някои доста сериозни неща, че той е уверен — Вито Дженовезе е гангстер, а заедно с това и шпионин, който е работил за фашистите. Нанесен беше непоправим удар върху Управлението за стратегическо разузнаване и военната администрация. (След войната то прераства в Централно разузнавателно управление. — Бел. прев.)

Военният губернатор Чарли Полети, подтикван от сицилианската мафия, която би била много щастлива да запази в Италия такъв коз като Дженовезе, прави всичко, което беше в неговата власт. Невъзможно, ФБР беше вече заработило. Дон Вито се зае да обработи Дики:

— Хайде, сержант, оставете тази работа. Твоите шефове са ми приятели. Ние заедно организирахме десанта. Не разбираш ли, че ние сме свързани? Мисли за бъдещето си…

После с разбиране продължи:

— Добре, приятел, твоя дял от тортата. Нормално. 250 000 долара… и повишение в службата. Става ли?

За нещастие тези неща не вървяха пред Орандж Дики. Малкият сержант от американската армия ни разказа тези подробности, като от скромност забрави да сподели, че Дженовезе надълго му е разказвал какво смята да направи с майка му и сестра му. Но ние го знаем…

Когато Дженовезе под конвой беше докаран в Ню Йорк, настъпи голяма паника.

За рекорден срок Организацията успя да го измъкне от военен съд. Катастрофа — съдията Джули Хелфанд от Бруклин, който трябваше да разглежда делото му пред щатския съд, беше непристъпен.

Франк Костело и Уили Морети бяха натоварени от Лъки Лучиано да извадят от калта нещастника: „Докато аз не изляза, той ме представлява в Сицилия и аз не мога да мина без него. Направете всичко възможно или аз свършвам.“

Костело предаде това на Анастасия.

Проблемът беше прост. Вито Дженовезе се оказа обвинен от Ърнест Руполо и Питър Ла Темпа в убийството на Фердинанд Бокиа. Една заплашителна сянка, която трябваше да отведе Вито на електрическия стол.

Анастасия изучи проблема и намери решение. Вероятно се досещате какво.

Питър Ла Темпа, затворен в Бруклин при прекрасни условия (правосъдието очакваше много от него — главата на Дженовезе), страдаше от нефрит, който предизвикваше чести и болезнени атаки. Лекарят на затвора имаше на разположение обезболяващи таблетки с бързо действие.

На 15 януари 1945 г. Ла Темпа, който беше сигурен в специалната закрила, която имаше, получи поредната криза. Донесоха му таблетките. Изведнъж той се почувствува още по-зле. Удвоиха дозата и страданията свършиха. Той почина, виейки от болка, и с кървава пяна между зъбите.

Методът на Анастасия лекуваше всички болести.

Така свидетел остана само Руполо и доказателствата срещу Дженовезе, засягащи убийството на Бокиа, не бяха достатъчни. Във всеки случай законът на щата Ню Йорк е категоричен: той изискваше в областта на криминалните престъпления потвърждението на най-малко двама свидетели. Но можем ли да твърдим, че Руполо е все още свидетел? Той не знаеше вече какво е говорил, нито какво точно с станало. Той загуби паметта си.

На 11 юни 1946 г. съдията Лейбовиц беше принуден да освободи дон Вито Дженовезе, оправдан от съда.

Говорихме толкова надълго и нашироко за личността на Вито Дженовезе, защото той беше вратата за излизането на Лъки Лучиано от затвора и изход за губернатора Дауей. Без него нищо не би станало. Прецизният механизъм, поставен от майсторски ръце, щеше да работи на празни обороти, а това не беше изгодно на никого. Но случаят не беше такъв. Нека да видим как и защо.

Да разгледаме внимателно фактите.

На 7 май 1945 г. завърши войната в Европа. Същия ден губернаторът Томас Дауей получи молба за помилване, в която се искаше освобождаването на Чарли Лучиано. Капитан Хафенден подкрепя искането: „Усилията на Лучиано намалиха времетраенето на войната в Сицилия и Италия.“

Комисията за условно освобождаване поиска да научи нещо повече, тя получи категоричен отказ от военноморските сили под предлог „запазване на тайните, отнасящи се до всички секретни операции“. Това не попречи на комисията да препоръча най-горещо на Дауей да освободи Лучиано…

Без ни най-малко притеснение Томас Дауей обяви на 3 януари 1946 г., че Чарли Лучиано е освободен, че се експулсира в Сицилия и не може да бъде преследван на територията на Съединените щати. Той трябваше да уточни:

„От момента на влизането на САЩ във войната армейските служби потърсиха помощта на Лучиано. Тя се състоеше в получаване на информация за евентуални вражески нападения. Той вероятно е сътрудничил на разузнавателните служби, макар че за реалната стойност на предоставената информация нямаме уточнени данни. Според докладите неговото държане в затвора е било напълно задоволително.“

По-късно, по понятни причини, той отиде още по-далеч. Дауей заяви в интервю пред „Ню Йорк пост“: „Задълбочена анкета установи, че помощта, оказана от Лучиано на военноморските сили през войната, е била ценна и значителна. Десет години затвор е може би най-тежката присъда, налагана някога за сводничество. Това са причините, които накараха Комисията за условно освобождаване да препоръча намаляването на присъдата, като се държи сметка и за това, че Лучиано ще бъде осъден на вечно изгнание.“

Това не звучи много убедително, като имаме предвид, че тези думи излизат от устата на страшния Дауей, „прокурора-унищожител на престъпността“, неподкупния мъж, достигнал фантастично издигане благодарение на това, че преследваше неотклонно Синдиката на престъпниците, който с незаконни средства взе главите на Дъч Шулц, Лепке Бухалтер и много други, като оставим настрана присъдата на Лучиано, осъден „без право на обжалване“ на тридесет до петдесет години затвор.

Доколкото беше възможно, ние очертахме този странен проблем. Нашето гледище е очевидно. Нека сега просто се обърнем към изказванията на нашите свидетели, продължително разпитвани по наша молба. Най-малко към тези, които се съгласиха да бъдат цитирани. (Другите в своето мнозинство споделяха мнението, че е съществувала уговорка Дауей — Лучиано. Ние съжаляваме за тяхното решение да запазят мълчание, но се надяваме, че това е било само за момента, още повече че някои от тях имат решаващи доказателства.)

Чарлз Брейтъл (съдия от Върховния съд на щата Ню Йорк):

„Невъзможно е да се каже доколко в действителност тази помощ е била ефикасна. Всички, които са били забъркани в тази афера, твърдят, че той действително е сътрудничил лоялно. Това е възможно. Имаше тайно разследване на правителството, за да се реши как да се действува. Въз основа на неговите резултати правителството сметна за възможно да замени присъдата с експулсиране.“

Том Дауей (син на Томас Дауей, сега адвокат):

„Министерството на марината навремето е потвърдило, че той не е играл никаква роля, нито е имал каквото и да било сътрудничество по време на войната… Вярно е, че имаше слухове и протести. Обвиняваха баща ми, че е взимал подкупи и е правил компромис по политически причини. Но всичко от начало до край е фалшификация. Никога не е имало никакво доказателство.“

Чарлз Сиракуза (бивш директор на Бюрото за борба с наркотици за Европа. Беше успял да се внедри в мафията и сам да играе ролята на трафикант. Достигнал е забележителни успехи, преди да бъде разобличен от Организацията):

„Двама от моите приятели работиха като сътрудници на Дауей и в секретната служба на Марината. Те са ме уверявали, че никога Лъки Лучиано не е участвувал по никакъв начин във военните усилия. Това е само една широкомащабна фалшификация! В действителност, когато Дауей водеше кампанията си за преизбиране, Лъки Лучиано е прехвърлил голяма сума на един от неговите, финансови агенти. След победата на Дауей в изборите Лучиано изтъква доказателство за това, че е давал бакшиш: «Сега ще искам нещо насреща…» И го помилваха!“

Ако Чарлз Сиракуза говореше открито, Лучиано също не му отстъпваше.

Той ненавиждаше Дауей: „Тази мърша ме отвращава. Той е такъв като нас, само че е от другата страна, за да избегне всякакъв риск. Той е много опасен, защото не знае какво е това порядъчност. Винаги е в някаква комбина, но никога честна. Когато си от тази страна, която наричат право, най-незначителното необходимо изискване е да действуваш в съгласие с правото. Той е мошеник от най-висока класа. Не сме си правили никакви подаръци един на друг.“ Факт е, защото в края на краищата в своето „Завещание“, трябва да признаем, Лучиано е изложил истината или поне своята истина:

„Всичките истории, свързани с помощта, която съм дал на правителството, както и това, което говориха през следващите години за участието ми в нахлуването в Сицилия, като съм сполучил да постигна сътрудничеството на момчетата от мафията, всичко това си беше пълна глупост и шега, предназначена за глупаците. Беше ми много лесно да претендирам, че има нещо вярно в това, защото хората го хапнаха и защото в продължение на години ги накарах да вярват, но не е имало такова нещо. Що се отнася до помощта, която съм бил давал в Сицилия на нашата армия, спомнете си само на колко години съм бил, когато съм я напуснал, на девет години. Единственото момче, което познавах наистина добре там, не беше дори сицилианец. Това беше онзи мръсник Вито Дженовезе. Всъщност в този момент този ситен парцал живееше като цар в Рим, лижейки гъза на Мусолини, а по отношение на това, което ме засяга, аз винаги съм го смятал за негодник и предател на Съединените щати.“

Разбира се, Лъки в най-висока степен владееше изкуството да мами, да представя нещата както му е изгодно и да отмъщава на онези, които мрази. Той ненавиждаше Дженовезе, независимо че той играеше честно своята роля, така както беше уговорено през 1938 година. През първите две години Дженовезе установи преки връзки с мафията, защото Кармине Галанте, сицилианец по произход (роден в Кастеламаре) осигуряваше връзката между Италия и Дженовезе и Съединените щати, в услуга на семейство Масерия-Лучиано, за което отговаряше Франк Костело.

Връзките с Лучиано бяха толкова тесни, че през 1940 г. от затвора в Данемора той се замисляше по въпроса „да теглят куршума на Хитлер“, когато разбра, че Вито Дженовезе беше извънредно близък с граф Чано и Дуче и благодарение на тях един ден можеше да се окаже в непосредствена близост до фюрера.

„Вие имате на ваше разположение в Италия най-добрия убиец в света. Елитен убиец, мой човек. Той ще го направи“ — уверяваше Лъки агентите на секретната служба на Марината и капитан Хафенден.

Доказано е, че Лъки Лучиано е страдал ужасно в своето изгнание. По свой начин той е обичал Съединените щати, американския начин на живот. Ню Йорк и неговите луксозни и топли квартали му липсваха. Той си го признаваше. Но Лъки не униваше никога, дори и в най-лошите моменти, той се надяваше да обърне в своя полза положението. Изглежда напълно естествено той да се опита да играе ролята на героя на десанта в Сицилия, където разпространяваха шалчета с изрисувана буква „Л“.

Един герой винаги би могъл да се завърне в родината.

Какво е накарало Лъки Лучиано да говори открито, направо, вместо евентуалната възможност да излъже?

Невъзможно е да дадем отговор.

Това ще си остане негова тайна. Една от многото. Но можем да вярваме на неговите думи.

Вярно е също, че на 2 февруари 1946 г. губернаторът Дауей освобождава физическото лице Салваторе Лукания, който е в същото време най-страшният мозък на организираната престъпност, най-гениалният престъпник на всички времена.

Преместиха го от Грейт Медоу в Елис Ислънд, в очакване на 9 февруари, деня, в който корабът „Лаура Кин“ ще го вземе, за да свали в Генуа най-големия главатар на Синдиката на престъпниците. В този ден на борда имаше изключително представителство от шефове на банди на мафията и от членове на Висшия съвет на Организацията. Нуки Джонсън беше дошъл от Атлантик сити. Ятото соколи още веднъж кацна за един момент. Големите хищници се бяха събрали като за погребението на един от тях, те подушваха миризмата на кръв и си представяха как им падат кубчета долари, както кубчетата лед падаха на дъното на чашите им с уиски.

Те дойдоха, те бяха тук всички, за да видят заминаването на големия бос в изгнание. Всеки искаше още веднъж да покаже своите верноподанически чувства и да се закълне в бъдещата си вярност.

В действителност отплаването на „Лаура Кин“ не беше краят, а новото начало.

Началото на нов период в организираната престъпност, по-безсрамен, по-гнусен от този, който завършваше.

Със сбогуването на Лъки Лучиано с американската земя за жалост се видя изгревът на едно ново кърваво слънце, една нова вълна от престъпност, чиито жестоки пръски ще потопят в ужас втората половина на XX век, и тази нечувана жестокост ще продължи до наши дни. Това създава следваща възможност да повдигнем „Кървавата завеса“ в едно ново „Голямо разследване“.(Книгата е от серията на френското издателство, озаглавена „Големите разследвания“. — Бел. прев.)