Синдикатът на престъпниците

Глава десета„КАНАРЧЕ“, ПЪК НЕ ЗНАЕ ДА ЛЕТИ!

Кое накара така внезапно Релис най-спокойно да продаде организацията, към която принадлежеше?

Според О’Дуайър и Туркъс сигурно не беше страхът, независимо от показанията на Сам Левин и Дъки Мейфтор. Угризенията на съвестта или, молбите на жена му? Това е, в което нещастникът се силеше да убеди всички да повярват, но без особен успех. Не беше убедителен. Дори раждането на първия му син навремето, когато беше шеф на палачите, не го накара да допусне и за секунда, че трябва да смени работата си. А когато по време на едно кратко посещение в затвора момченцето му повери, плачейки: „Татко, аз не смея да изляза. Всички приятели те считат за педерастче“, Ейб не прояви и най-малка чувствителност пред патетичната му тъга. Истинските причини да говори може би са били по-потайни и са предизвикани от хладния цинизъм на този хитър и умен сметкаджия. Без съмнение, той се е убедил, че рано или късно тази чудовищна индустрия за смърт, в чийто механизъм той заемаше едно от най-важните места, ще бъде непременно открита. За предпочитане беше да вземе преднина, да напусне кораба, преди да е потънал, и да се измъкне ловко от положението, като доброволно сътрудничи на закона и преговаря, за да получи всички изгоди от това сътрудничество. Дотолкова, доколкото Ейб Релис притежаваше икономисани приблизително около 100 000 долара, с тази сума той би могъл да изчезне със семейството си в Южна Америка, под чуждо име, далече от възможните репресии на синдиката, а пък освен това неговите разкрития ще спомогнат за неутрализирането на екипа от убийци.

Нито един-единствен път той не показа най-малък срам от предателството. „Всеки един от тези плъхове в подобно на моето положение щеше да направи същото“ — злостно се подиграваше той.

Каквото и да е, Релис не се хвалеше. Като предоставяше на О’Дуайър възможност да разкрие и разруши най-широкото обединение на убийци, което съществуваше след изчезването на сектата Нашисшин в Средния изток и на Тунг в Индия, доносникът правеше невзрачния бруклински заместник-окръжен прокурор най-популярния човек в Съединените щати. Разследванията на О’Дуайър намираха място във всички американски вестници, неговата слава затъмни славата на другите двама герои в борбата срещу престъпността — Томас Дауей и Едгар Джон Хувър.

След първите показания на Ейб Релис Туркъс пусна своите кучета. Хепи Майон, Франк Абандандо, Луис Капоне бяха спипани по домовете им, преди въобще да усетят катастрофата, която изведнъж се стоварваше върху „Murder Incorporated“. Уоркман беше задържан в Бруклин, а на свой ред Али Таненбаум беше закарфичен при спешното си завръщане от Флорида да проси средства за бягство. Той веднага беше обвинен в убийството на един от „шофьорите“ Ирв Ашкеназ, застрелян от него и Питсбърг Фил с шестнадесет куршума през 1936 година. Издаден от Ейб Релис, Али Таненбаум издържа шест седмици. После, като се видя натясно, пред неизбежната възможност да седне на електрическия стол той изведнъж рухна. Така се започнаха преговори между него и О’Дуайър и Туркъс, същия пазарлък, който вече беше направил Релис.

Заместник-окръжният прокурор и неговият помощник отбелязаха решителна точка. Обикновено партньор на Релис и Питсбърг Фил, Али Таненбаум освен повече от дванадесет договора, които беше изпълнил сам, беше участвувал в много други екзекуции. Той знаеше огромен брой тайни и можеше в повечето от случаите да подкрепи решително обвиненията на Релис, така както изискваше законът.

Арестите и предявяването на обвинения се увеличаваха. Туркъс хвърляше в затвора всички убийци, които му посочваха двете „канарчета“, дори и най-дребните фигуранти, способни да свидетелствуват. По този начин предвидливо ги скриваше. Настана паника не само сред наемните убийци, които се укриваха или бягаха, но и на всички равнища на Анонимното дружество за убийства, та дори до Висшия съвет на синдиката. Албърт Анастасия, предупреден същата нощ, в която Релис започна да приказва, начаса изчезна от кейовете на Бруклин, като остави управлението на брат си Тони. Релис го замеси във формално участие в екзекуцията на Пъги Фънстейн, професионален играч, убит по договор от Питсбърг Фил и Сам Голдстейн. Примерът на Анастасия пъргаво последва Джо Адонис.

Големият съвет свика по спешност един Комитет по кризата.

От Калифорния дотича в Ню Йорк Бъкси Сийгъл, мина и през Детройт и натовари шефа на бандата „Пърпъл“. През следващите осем дни под неговото председателство още свободните главатари на синдиката, сред които Меир Лански, братя Мангано, Лонджи Цвилман, Уили Морети и Франк Костело, се събраха на съвет тайно и без да напускат последния етаж на най-големия хотел на Парк авеню. Високото положение, което Релис заемаше в синдиката, му позволяваше да знае всичко за безбройните уреждания на сметки, заповядани от тях през последните десет години. Бърже, с присъщата им страшна ефикасност те измислиха методична контраофанзива в най-висок стил.

Тя трябваше да се развие в три насоки:

1. Най-напред синдикатът като цяло ще трябва да действува чрез печата, за да хвърли сянка от съмнение върху стойността на признанията на доносниците, върху това, какво доверие може да се гласува на подобни индивиди, готови, за да си спасят кожата, да повторят всичко, което ще им подскажат О’Дуайър и Туркъс. Трябваше с ред машинации да убедят американското обществено мнение, че тези двамата, жадни да се изфукат на политическа основа, преувеличават и раздуват няколко обикновени случая на убийства без връзка помежду им, за да накарат да им повярват, че съществува гигантска криминална организация, която съществува единствено в тяхното въображение.

2. Големият съвет гласува също създаването на фонд за защита и помощ с неограничен бюджет. Той трябваше да бъде създаден чрез допълнителен висок налог не само върху всички банди в Съединените щати, но и върху касите на работническите организации и организациите на работодателите под техен контрол. Това съкровище, предназначено за война, щеше да помогне на всички застрашени членове на синдиката да заминат в чужбина или да живеят толкова продължително, колкото е необходимо, в нелегалност.

Пари щяха да се осигурят на онези, които бяха задържани и си държаха езика зад зъбите, най-добрата възможна защита. В случай на нужда от този фонд трябваше да плащат и необходимите вноски за освобождаване под гаранция, колкото и високи да са те. Най-големите адвокати-криминалисти на САЩ бяха мобилизирани от синдиката. Един от най-известните юристи на Ню Йорк — Сам Лейбовиц, получи лично 100 000 долара, за да представлява Албърт Анастасия и няколко важни обвиняеми. Немалко хиляди бяха изразходвани при опитите да се измъкне от аферата Питсбърг Фил Страус, чиито показания, ако видят бял свят, щяха да бъдат смъртоносни за главатарите на синдиката.

3. Накрая Висшият съвет заповяда война до пълно изтребление по цялата американска територия не само на опасните свидетели, но и на всички членове на „Murder Incorporated“, все още на свобода, които можеха рано или късно в случай на арестуване да се опитат да повторят номера на Релис, Таненбаум, Левин и Мейфтор. Разбира се, бяха обещани огромни суми на всяко лице, което успееше да ликвидира четирите канарчета. Само главата на Изчанчения беше оценена на 100 000 долара. На Бъкси Сийгъл с основното съдействие на бандата „Пърпъл“ от Детройт беше дадена пълна власт да докара до успешен край тази кървава чистка. Но от дъното на затворническата килия Хепи Майон, загубил ума и дума от страх и злоба, също нареди чрез посредничеството на брат си Дъки и на Вито Гурио, за да се измъкне от клопката, да насочат неговите собствени екипи от убийци дори срещу най-верните му лейтенанти. През следващите няколко седмици започна масово клане.

Терорът се стовари върху целия престъпен свят.

Ликвидирани бяха убийците Бени Таненбаум, Дърти Джими Ферасо, Денди Джак Таризи, Тони Ромеро и десетки други, които своевременно бяха избягали.

Гурио дори направи няколко опита да измъкне от затвора определени затворници, за да може да ги убие без свидетели. Ловът на хора стана толкова убийствен, че О’Дуайър и Туркъс се принудиха, колкото и парадоксално да изглежда, да разпратят по целите Съединени щати бързи предупреждения до бегълците от „Murder Incorporated“. Цялата полиция се хвърли в борба за време с убийците на Сийгъл и Майон, като се надяваше да намери по-бързо хората, белязани за смъртта.

Но тази безмилостна война на масово изтребление се обърна против синдиката. Голям брой от закоравелите убийци, от които дори в затвора и поставени при най-тежки условия не можеха да изтръгнат нито дума, изведнъж загряха, че са направили капитална грешка, че нито предишните им заслуги, нито тяхната репутация, нито закрилата от висшите кръгове, нищо и никой няма да ги отърве. Рано или късно те щяха да попаднат под ударите на екзекуторите, освен ако отидат… при органите на правосъдието. В напълно безнадеждно положение много от тези бегълци решиха да се предадат и по този начин често избягваха смъртта. За да си отмъстят, започнаха да сътрудничат на полицията. Такъв беше случаят с Анджело Каталано, най-добрия „шофьор“ на Хепи Майон, чиито показания щяха да натопят окончателно бившия му шеф. Той разказа на следователите, че на 6 февруари миналата година Майон не се поколеба да се дегизира като колгърл (Особен вид проститутки от по-висока категория, които разполагат със собствено жилище и кола за обслужване на клиентите — Бел. прев.) и да приеме двама особено предпазливи профсъюзни дейци, които трябваше да убие заедно с Торио и Абандандо.

Шофьорът Джо Либерито и Шолем Бърнстейн се предадоха също на полицията. И Блу Магун, който оспорваше рекорда по убийства на Питсбърг Фил Страус, ги последва, когато разбра, че е осъден от бившите си съучастници. Допълнителната информация, която той даде на О’Дуайър и Туркъс за Лепке Бухалтер, Джо Адонис и Албърт Анастасия, беше просто унищожителна.

Така накрая О’Дуайър и Туркъс разполагаха с двадесет и двама свидетели на обвинението. Те веднага започнаха да действуват с нарастваща бързина.

Два месеца след арестуването на Ейб Релис процесите на звездите на „Murder Incorporated“ следваха като урагани едни след други.

В края на април 1940 г. Чарлз Уоркман беше прехвърлен и изправен пред криминалния състав на съда на Ню Джърси за убийството на Дъч Шулц. С апломб той започна да пледира невинност, но в хода на процеса, смазан от свидетелските показания на Изчанчения и Али Таненбаум, той се видя принуден да се признае за виновен. Бързата смяна на държането му имаше за цел да го измъкне от електрическия стол и присъдата му да се изчерпи с доживотен затвор. (През 1955 г. той ще бъде пуснат условно на свобода.)

На 13 май 1940 г. в 10 ч. в Бруклин започна процесът на Майон и Франк Абандандо. За да спечели време, окръжният прокурор се ограничи с едно-единствено обвинение, но подкрепено с неопровержими доказателства и подсилено от свидетелските показания на Ейб Релис, Али Таненбаум и Магун: убийството на лихваря Джордж Уитни Кубик. Техният процес завърши само с няколко заседания на съда. Не помогна и намесата на фалшив свидетел, който трябваше да облекчи съдбата на обвиняемите. Той беше контриран от Туркъс с доказателство, че е платен от брата на Майон. Присъдата беше категорична, смърт и за двамата. Молбата за помилване на убийците, подадена незабавно, беше отхвърлена.

На 12 февруари 1942 г. двамата седнаха на електрическия стол в Синг Синг.

На 9 септември 1940 г. дойде ред на Сам Голдстейн и Питсбърг Фил да застанат пред същия съдебен състав. Макар че бяха начело на ужасния списък, О’Дуайър и при този случай ограничи обвиненията до едно предумишлено убийство. В деня на Празника на труда през 1939 г. те бяха убили професионалния играч Пъги Фънстейн. Смъртта беше настъпила вследствие на бавно задушаване с гарота, след това тялото беше надупчено с пикел и накрая запалено в една кола на едно празно място в Бруклин.

От момента на арестуването му злокобният Питсбърг Фил симулираше лудост. Той, известният денди, „красивото цвете“, който прекарваше всеки ден по един час, при своя фризьор, си остави огромни нокти, брада и дълги коси. Отказваше да се мие, носеше кирливи дрехи и се държеше наистина странно. Но той направи две недопустими грешки. От една страна, той методично и тайно си водеше съвсем смислени бележки във връзка със своята защита, които Туркъс успя да залови, а, от друга, написа на окръжния прокурор писмо, в което арогантно предлагаше да се договорят за уреждане, подобно на това с Релис и Таненбаум. В него той обещаваше в замяна на свободата си лавина от нови разкрития.

За О’Дуайър това предложение беше напълно неприемливо. Той не можеше да сключи никаква спогодба с това чудовище, отговорно за повече от сто убийства, още повече че благодарение на двете „канарчета“ той и нямаше нужда от нови разкрития. Окръжният прокурор отхвърли предложението, но запази писмото. С тези два документа на процеса за Туркъс не беше трудно да убеди съдебните заседатели, че става дума за симулация. Това потвърдиха и трима психиатри независимо от протестите на адвоката Дейниъл Ритос, един от най-известните специалисти на криминални дела в САЩ, нает за огромна сума от синдиката.

Между другото с откриването на дебатите съдията Джон Фицджералд поиска Страус да бъде избръснат и подстриган късо. Последва един забавен епизод, по време на който убиецът се позова на конституционните си права, за да откаже, но съдът прецени, че прекалената окосменост е мотивирана единствено от надеждата да се попречи за формалното идентифициране от страна на свидетелите и отхвърли исканията.

Другият обвиняем — Голдстейн, който от момента на арестуването си беше надебелял с десет кила, се задоволи да протестира против количеството и качеството на храната в затвора и като на представление поздравяваше шумно и сърдечно всички познати журналисти в залата.

Нито за секунда двамата убийци не се смутиха. Дори пред събраните неоспорими свидетелства, дадени от Магун, Дък Мейфтор и Сам Левин. Още един път техният бивш шеф и приятел Ейб Релис хитро, ефикасно и с най-голямо удоволствие ги топеше. Той правеше всичко, за да получат те безпощадна присъда. И за да направи добро впечатление, Релис обвини конкретно Албърт Анастасия, че е издал заповед за отстраняването на Пъги Фънстейн по искане на братя Мангано — кръстниците на мафията в Бруклин. Показанието направи сензация, но любопитно защо от страна на окръжния прокурор не беше започнато съдебно преследване срещу шефа на профсъюза на докерите, между другото вече изчезнал. Никога Анастасия не беше истински търсен или безпокоен за участие в убийството на Фънстейн. Не го обезпокоиха и за другите двадесет убийства, които беше извършил, или за ръководното му положение в Анонимното дружество за убийства. Защо О’Дуайър действуваше толкова бързо и решително, когато ставаше дума да бъдат осъдени изпълнителите, и, по всичко личи, се превръщаше изведнъж в безволев човек и действуваше като парализиран, когато му поднасяха на табличка възможност да унищожи онзи, който всъщност беше главният убиец и дясната ръка на зловещия Лепке Бухалтер? За отговора на тази мистерия човек би могъл да се досети едва десет години по-късно. През 1951 г. О’Дуайър беше изправен срещу Франк Костело пред сенатската комисия за разследване на организираната престъпност. Комисията беше ръководена от сенатора Естес Кефовер. Избраният междувременно за кмет на Ню Йорк на мястото на честния Фиорело Ла Гуардия О’Дуайър ще направи мъчителното признание, че е имал отлични връзки с гангстерите и е получил от тях на няколко пъти с посредничеството на шефа на пожарникарите в града значителни вноски за избирателния си фонд! Добродетелна Америко!…

От 1940 г. О’Дуайър, който вече поглеждаше към кметството на големия американски град, знаеше съвсем точно, че няма и най-малък шанс да бъде избран, ако докерите застанеха срещу него. Така че ако посмееше да прати в затвора свирепия и всесилен шеф на профсъюза Албърт Анастасия, щеше да ги отблъсне напълно и съвсем сигурно. О’Дуайър не можеше също така да мине и без поддръжката на гласовете от останалите нюйоркски профсъюзи, които се контролираха от другите шефове на синдиката, приятели и съдружници на същия този Анастасия. Несъмнено Костело, „министър“ на политическите връзки на Организацията тогава, е бил натоварен да уведоми дискретно за всичко това амбициозния О’Дуайър, като му даде няколко бащински съвета, придружени с изобилни и тайни субсидии…

Добре и точно замесен от Ейб Релис и Магун, Албърт Анастасия игра ролята на Арлезианката (Известен разказ на Алфонс Доде. Арлезианката е момиче, което постъпва непочтено спрямо млад селянин и той се самоубива. В случая авторите имат предвид, че Анастасия е причината за смъртта на тримата, но остава ненаказан. — Бел. прев.) в процеса срещу Хари Страус и Сам Голдстейн. След тридневни заседания те чуха обявената им смъртна присъда. Широко усмихнат, Голдстейн не трепваше освен, веднъж, когато чу своя най-верен приятел, почти брат Блу Магун да го „топи“ без сянка на угризение.

Същата нощ, когато завърши процесът на двамата убийци, Вито Гурио, безпощадният помощник на Майон, който от началото на аферата участвуваше във войната за отстраняване и ликвидиране на много опасни свидетели на своя шеф, се скри полудял от ужас при кюрето на църквата на 10-о авеню в Манхатън.

— Не ги оставяйте да ме убият … — хленчеше той.

Той знаеше, че се намира в листата, съставена от Бъкси Сийгъл, на фигурите, подлежащи за унищожаване по причини за сигурност. Гурио се опита да изчезне. Без успех. Подгонен от убийците на бандата „Пърпъл“, като не знаеше вече къде да се скрие, нервите му не издържаха. Той се предаде на О’Дуайър и Туркъс и веднага беше обвинен в убийството на двамата бивши екзекутори, Сицилиано и Латаро.

Страус и Голдстейн получиха трагичната привилегия да бъдат първите членове на Анонимното дружество за убийства, седнали на електрическия стол. Те бяха екзекутирани на 12 юли 1941 г., десет месеца след произнасянето на присъдата. Те умряха така цинично, както и живяха. Голдстейн се провикна: „Ако можех още да изкажа последното си желание, то щеше да бъде да стисна в ръцете си този парцал Ейб Релис в момента, когато включват тока!“

До края Хари Страус играеше на умопобъркан, по-космат и по-мръсен от когато и да било, очевидно противно на здравия разум е хранел някакви надежди. Направил беше ново предложение да сътрудничи. Той дори молеше настойчиво Бъртън Туркъс за разрешение за съвсем кратка среща без свидетели с Ейб Релис. Тези преговори, обещаваше той, щели да позволят на помощник-окръжния прокурор да хвърли светлина и върху престъпления, с които още не бил запознат, и да повдигне нови обвинения, този път на по-високо равнище в синдиката. Недоверчивият Туркъс отказа. За щастие… Питсбърг Фил му довери, хилейки се, че единствената му цел при искането на тази очна ставка е била да се хвърли изненадващо върху Релис, да го хвърли на земята, да го захапе за гърлото и да го прегризе.

Сутринта, в деня на екзекуцията, този отвратителен човек най-накрая се отказа да симулира лудост. И без това неговият другар в килията на смъртните Сам Голдстейн непрекъснато го укоряваше и през цялото времетраене на процеса се оплакваше от вонята, която се разнасяше от неговия съучастник. Накрая Фил Питсбърг се обръсна, подстрига и си облече най-хубавите дрехи. Отказа да се срещне с родителите си, но получи един час, преди да седне на електрическия стол, милостта да се срещне за последен път с любовницата си, Евелин Митълман, затворена по едно и също време с него и току-що освободена.

Тя беше на двадесет и седем години. Пепеляворуса готина блондинка, малко вулгарна, със сладострастни форми и пламенен темперамент, тя беше дебютирала в занаята на шестнадесет години. Целият нюйоркски подземен свят я познаваше само под прозвището Death Kiss Girl — Момичето със смъртоносната целувка. Прякорът беше съвършено точен, защото всеки едни от нейните четирима последователни любовници намираше смъртта, убиван от следващия!… Без да дава пет пари, хубавата Евелин винаги се отдаваше на убиеца на предишния си покровител!… Последният беше Питсбърг Фил. Той я завладя в голяма борба, като счупи черепа на своя предшественик с щека за билярд. Другият успя да се измъкне, но не за дълго време. Една година по-късно, посочен на убийците на Анонимното дружество за убийства по договора със Стокс Ланца, шеф на изнудванията в рибопреработвателната промишленост на Ню Йорк, нещастникът беше убит от същия Фил Страус по време на сватбеното му пътешествие с една богата наследница, за която се беше оженил, за да забрави Евелин Митълман.

Безмилостният палач N1 на Корпорацията за убийства също не можа да се измъкне от неумолимото проклятие, като по чудо стоварващо се върху всички любовници на Death Kiss Girl, с която живееше в пълно любовно съгласие през последните три години. Любов, която трогна всички клюкарки в Бруклин. Евелин Митълман, Момичето със смъртоносната целувка, беше последната, която целуна Хари Питсбърг Фил, малко преди да седне на електрическия стол на 12 май 1941 г. на тридесет и две години.

Без съмнение тя се опитваше да преутвърди отново точността на своя страшен прякор.

Безмилостните присъди, които получаваха един след друг и все по-нагоре в йерархията убийците на Анонимното дружество за убийства, доведоха докрай паниката в седалището на Синдиката на престъпниците. След Джо Адонис и Албърт Анастасия в началото на юни 1940 г. и Бъкси Сийгъл изчезна в нелегалност, без да престане да ръководи войната за „прочистване“.

Ейб Релис и Али Таненбаум не се поколебаха нито за миг да го обвинят в убийството на Хари Гринбърг. За да бъдем по-точни, Таненбаум беше този, който пръв „изплю камъчето“ и разказа за убийството на Гринбърг. Ейб Релис, който беше следил хода на операцията по голямата хайка против Грини, веднага побърза да потвърди точка по точка казаното от Таненбаум.

Сдобил се по фантастичен начин с тези сведения, Туркъс излетя за Лос Анжелос, подсили калифорнийското правосъдие, което, без да чака дълго да го молят, издаде заповед за арестуването на Сийгъл, Карбо и Сегал. Естествено те по още по-фантастичен начин бяха предупредени и се разбягаха… Колкото до Бухалтер, т. е. „високото място“, откъдето идваха заповедите за екзекуцията, той беше вече зад решетките в Ню Йорк. Какъв късмет!

На 17 август, убеден от знаменития адвокат Джери Гейслер, Бъкси Сийгъл с цинична усмивка на устните се остави да бъде арестуван. Няколко дни по-късно Карбо и Сегал се оставиха да бъдат „заловени“ в Сиатъл и изпратени по етапен ред.

На края на август тримата се изправиха пред съда на Лос Анжелос по обвинения в убийство. По този случай независимо от яростната съпротива на Туркъс и О’Дуайър двете „канарчета“ Ейб Релис и Али Таненбаум бяха извикани да изнесат любимия си рецитал пред съда. Пазени по-добре, отколкото златото във Форт Нокс, те бяха прехвърлени в Калифорния. Многобройни убийци не ги изпускаха от очи, но мерките за сигурност бяха добре организирани. Нито веднъж дори на най-старателните не се отдаде възможност да стрелят по „малките птички“, които се надпяваха. Ако се докажеха техните смазващи показания, над тримата обвиняеми надвисваше страшната заплаха да се окажат в газовата камера. Джери Гейслер коварно засипа съда със скъпо наети фалшиви свидетели. След като дадоха под клетва показания срещу обвиняемите, съучастниците се отрекоха и цинично приеха, че са престъпили дадената клетва. Въз основа на това дяволският адвокат нямаше вече никакви затруднения да пледира, че заседанията на съда са недействителни и да постигне освобождаването им… Законът не е направен за кучета… Вярно е, че тримата клиенти на Джери Гейслер бяха освободени под гаранция, но през декември новият окръжен прокурор на Лос Анжелос (в избирането на който Сийгъл тайно бе участвувал) започна процедура за прекратяване на углавното преследване на Бъкси и съучастниците му.

Разрази се такъв скандал, че под натиска на О’Дуайър и Туркъс органите на калифорнийското правосъдие изискаха избирането на нови съдебни заседатели, ново явяване пред съда на Али Таненбаум и запазване на обвиненията срещу Сийгъл, Карбо и Сегал. Предвидливо на 21 юли 1941 г. тези тримата предпочетоха отново да изчезнат. Винаги е по-добре да изоставиш залога, отколкото да си оставиш кожата.

По това време от всички големи главатари на Синдиката на престъпниците несъмнено най-голяма и непосредствена смъртна опасност дебнеше Лепке Бухалтер. Той в действителност даде на Анонимното дружество за убийства национални мащаби. Той от името на Върховния съвет дирижираше и контролираше стотици убийства по цялата американска територия. При това без да влизат в сметката убийствата, които бяха извършени по негова лична заповед по време на кървавата му кариера в незаконния бизнес, особено през 1938 г. и 1939 година. Тогава, окопан в своята бърлога в Бруклин, той изпращаше глутници от убийци да ликвидират всички, които евентуално биха могли да свидетелствуват против него пред Дауей. Беше достатъчно само някоя от жертвите на неговите изнудвания да бъде извикана при специалния прокурор, за да бъде екзекутирана веднага, независимо дали е говорила или не. Според Хервиц и Гърфейн, двама от помощниците на Дауей, от двадесет потенциални свидетели, посочени на убийците, седем са били зверски ликвидирани, а останалите изпратиха на оня свят отрядите на Релис, Питсбърг Фил и Майон. Тези, които оживяха, бяха спасени благодарение на фантастичната мрежа за закрила около тях, организирана от ФБР и Специалния „летящ“ отряд на полицията на Ню Йорк под командуването на комисаря Валънтайн.

След двойната си присъда — четиринадесет години за контрабанда на наркотици и тридесет години за изнудване с цел незаконно забогатяване, Лепке смяташе, че се е отървал с минимални загуби. Вярно, че по време на безмилостния процес, заведен срещу него от Томас Дауей, го подозираха и за други престъпления, но нищо не излезе наяве за масовите убийства, извършвани под негово ръководство в продължение на десет години. Независимо от тежките присъди Лепке се чувствуваше щастлив. Той успя да избегне електрическия стол, на който непременно щеше да седне, ако следователите бяха добили и най-малка представа за тази ужасяваща негова дейност.

С други думи, признанията на Ейб Релис прозвучаха като погребален звън за всички надежди на тази гадна личност. Истината, която той успяваше да скрие под похлупака на терора, упражняван върху свидетелите, в един ден неочаквано избухна с цялата си ужасяваща голота и подкрепена с неоспорими доказателства. Ейб Релис беше неизчерпаемият източник на показания, когато се отнасяше за бившия му работодател. Той нееднократно изпълняваше ролята на шофьор и телохранител по време па двегодишната нелегална дейност на Лепке Бухалтер. По-конкретно Релис описа фамозната нощ през 1938 г., когато придружаваше страшния си шеф на едно бурно събрание на Големия съвет, поискано от Том Лукезе, на което присъствуваха Албърт Анастасия, Уили Морети, Джери Сатена, Джо Адонис и Лонджи Цвилман. На него Лукезе едва не се сби с Бухалтер, който го обвиняваше солидарно с Анастасия, че искат да го отстранят от някои сектори на конфекцията, които той лично контролираше. Също така Релис беше човекът, който получаваше направо от Бухалтер заповеди за отстраняването на всички свидетели, посочени от него. С организацията се занимаваше Ейб.

Така нареченото „канарче“ предостави на О’Дуайър и Туркъс елементите, необходими за необоримо обвинение срещу неговия бивш шеф. От края на май 1940 г. прокурорът на Бруклин поиска да получи разрешение от властите Бухалтер, който излежаваше първата си присъда в един федерален затвор, да му бъде предаден. Той веднага го обвини в предумишлено убийство. Той нареди също да бъде задържан и най-близкият човек на Лепке, Луис Капоне. Другият лейтенант, Менди Уейс, успя да се измъкне. Търсен от цялата полиция на САЩ, най-накрая беше арестуван през юни 1941 г. в Канзас сити точно навреме, за да се присъедини към двамата си съучастници на подсъдимата скамейка пред криминалния съд на Бруклин. Докато водеха процесите на Фил Страус и Сам Голдстейн, О’Дуайър и Туркъс успяха да завършат и подготовката на делото на шефовете-убийци, чийто процес трябваше да започне на 21 ноември 1941 година.

За тримата, намиращи се под ключ, нямаше никаква възможност да се измъкнат. Освен една-единствена надежда, да се лиши обвинението от най-важния свидетел, преди да стигнат до съда в Бруклин! Ужасяващата непосредствена близост на разплатата направи от Бухалтер див звяр, побеснял от страх и ярост. От дъното на килията той заплашваше синдиката, като настоятелно искаше незабавно да се затвори човката на канарчето. Подобна заплаха беше безполезна. И без нея всички големи босове, намиращи се още на свобода, бяха единодушни по този въпрос, включително и Франк Костело, който единствен в миналото изпитваше отвращение да се обръща за услуги към Анонимното дружество за убийства, макар да беше убеден в необходимостта от съществуването на такъв организъм за поддържане на реда в организацията. Независимо от приказните суми, отпуснати от Върховния съвет, за да се ограничи с всички възможни средства катастрофата, предизвикана от признанията на Ейб Релис и Али Таненбаум и компания, над Синдиката като цяло беше надвиснала смъртна опасност. Защото двамата доносници не се задоволяваха вече да разказват само за действията на Бруклинската комбина, те бъбреха с желание за всичко, което знаеха за американския престъпен свят. Нямаше нито един от главатарите на престъпниците, нито една от бандите, свързана със Синдиката, които да не бяха се обръщали многократно за помощ към убийците от Анонимното дружество за убийства. Освен това по силата на своите служебни задължения — шеф на палачите, Ейб Релис беше работил за всеки от тях. Той познаваше движението на бизнеса им, техните връзки с деловите среди и профсъюзите. Между два договора всички те ги бяха използвали, него и неговите хора, за изнудване и шантаж, за сплашване на нерешителни жертви или неизправни длъжници. Дори Лъки Лучиано в затвора Данемора се чувствуваше директно и опасно засегнат. Защото по негова заповед навремето Маранзано беше екзекутиран от Сам Левин и още трима убийци от Бруклинската комбина. И екипите, предоставени от Бухалтер, бяха тези, които ликвидираха четиридесетте Мустакати дедици, жертва на Сицилианската вечерня от 11 септември 1931 година. Като водач на синдиката Лучиано възхвали премахването на Шулц; дори поставен „на сянка“, той беше човекът, който потвърждаваше всички смъртни присъди, издадени от Големия съвет. Брътвежите на Релис от този момент нататък представляваха смъртна опасност дори и за него. Неприятностите, които се случиха на неговия приятел Бухалтер, нагледно показваха това, което можеше да се случи и на самия него. Вън от себе си от гняв, Лучиано безпокоеше неспирно Сийгъл. Трябваше на всяка цена, независимо с какви средства, да се ликвидира час по-скоро този изменник, който предаваше най-дълбоките тайни на синдиката. Оставянето на един-единствен предател жив представляваше недопустим прецедент. Отсега нататък възникваше рискът всеки заловен бандит, заплашен от смъртна присъда, да повтори действията на Релис! Той трябваше да бъде убит демонстративно и много бързо. Това изискваше и авторитетът на синдиката сред американския престъпен свят.

От началото на дългодневното му предателство въпросът за сигурността на доносчика стоеше непрекъснато пред О’Дуайър и Туркъс. Заплашеният смъртно синдикат щеше да реагира. Нито един затвор в Ню Йорк не изглеждаше достатъчно сигурен на окръжния прокурор, за да защити скъпоценния свидетел на обвинението.

След като по време на признанията беше настанен в една изолирана част на хотел „Босерт“, точно срещу кметството на Бруклин, и плътно охраняван като каса със скъпоценности, след няколко тайни смени на местата, където беше държан, Ейб Релис беше прехвърлен на остров Кони Айлънд в хотел „Халф мун“. Това беше висока изолирана постройка над почти безлюдния през този сезон плаж. Там бяха настанени и Али Таненбаум и Шолем. Тук тримата в пълна изолация очакваха момента, за да свидетелствуват срещу бившите си шефове и съучастници. Те излизаха от „Халф мун“ само с блиндиран фургон, заобиколен и ескортиран от въоръжен до зъби ескадрон на полицията, и само когато трябваше да седнат на свидетелската скамейка пред Криминалния съд на Бруклин. Пътуваха по различни маршрути, избирани в последния момент. Съдебната палата беше нагъчкана с детективи. Трябваше да се предоставят специални пропуски, за да се влезне в миниатюрната заседателна зала. След всеки влезнал вратите се заключваха много солидно. Туркъс нае целия шести етаж на „Халф мун“ и един от асансьорите отиваше единствено до него. Другите въобще не спираха на етажа. За да се използва асансьорът, трябваше да се премине през първата преграда от пазачи в хола на хотела, а после се извършваше щателен обиск. На излизане от кабината на шестия етаж всеки посетител се натъкваше на втория пост на охраната. След това се преминаваше през няколко бронирани врати. Ейб Релис заемаше стая 623, тази в дъното на коридора. Вратата не се затваряше никога, така че осемнайсетте пазачи, разделени на три смени, да не го изгубват от очи дори за миг. Всички бяха щателно подбрани лично от О’Дуайър и въоръжени до зъби. Пазачите носеха храната в стаите на затворниците, настанени в съседни стаи. От време на време разрешаваха на Релис посещения на жена му, която междувременно роди…

Подобно посещение тя направи и призори в сряда на 12 ноември 1941 г., десет дни преди определената дата за започването на процеса на Бухалтер, Уейс и Капоне. Сутринта, в 6,45, офицерът от полицията Джеймс Бойл хвърлил поглед върху стаята на Релис. Той спял дълбоко, потънал в мекото легло. Малко преди седем часа управителят на хотела Ал Литзбърг, който живеел в стая на третия етаж, точно под гангстера, твърдеше, че чул падането на тежък предмет на терасата, която беше покрив на третия етаж. Първите три етажа на хотела бяха силно издадени напред в сравнение с останалата част от постройката. В 7,10 часа на шестия етаж детективът Виктор Робинс влезнал на свой ред в стаята на Релис за нова проверка. Тези обичайни прегледи трябвало по правило да се извършват всеки четвърт час. Значи Робинс е закъснял с десет минути. Този път леглото било празно, липсвали чаршафите и прозорецът бил отворен широко. Полицаят се хвърлил към него, навел се навън и изригнал страшна псувня. Тринадесет метра по-надолу, на терасата на третия стаж лежало простряно тяло, сковано в последен предсмъртен гърч. Тялото на Ейб Релис, Изчанчения, напълно облечен. Близо до него се намирало собственоръчно направено спасително въже от завързани един за друг чаршафи. Смъртта на Релис настъпила мигновено вследствие на счупен череп и шийни прешлени, без да се броят останалите фрактури. Трупът лежал на шест метра от фасадата на сградата.

Като надгробно слово за човека, който накара синдиката да трепери, от килията на Лъки Лучиано се чу цинично и победоносно хихикане, щом научи добрата новина: „Това канарче знаеше да пее, но затова пък, за негово нещастие, не знаеше да лети!“

За О’Дуайър и Туркъс това беше страшен, непоправим удар. Окръжният прокурор подгони капитан Франк Балс, шеф на неговия екип от следователи и отговорен за безопасността на Релис и Таненбаум, да хвърли обилна светлина върху случая. За няколко часа Балс претупа следствието. Според него най-напред няма нищо ненормално в това, че Релис се е намирал сам в стаята в момента на своята гибел. Това било обичайно, за да можел да спи. Във всеки случай вратата била винаги отворена и проверките следвали всеки четвърт час, а пазачите се намирали в съседната стая. Тази версия беше категорично отхвърлена от Али Таненбаум, който беше поставен при същия режим на задържане, както Релис. Според него никога затворниците не са били оставяни сами за секунда, дори когато са спели или са задоволявали естествените си нужди. Следствието на Балс приключи с тъжно и изключително просто заключение: Релис е искал да се измъкне, за да извади от скривалището си 100 000 долара и да ги предаде на жена си. Няколко секунди по-късно полицаите откриват трупа. Аутопсията не показва никакви следи от отрова или наркотици, но по-късно, в 1961 г., беше доказано пред комисията Кефовер, че Релис, който никога не е пиел, междувременно е бил погълнал голямо количество алкохол. Ако е бил в пълно съзнание в момента на падането, как ще обясним, че Релис не е извикал, нито някой го е чул да пъшка?

Той е навързал чаршафите от леглото, за да си направи въже, с надеждата по този начин да достигне долния етаж, но „въжето“ се скъсва и той пада върху покрива на третия етаж. При това положение можем само да се учудваме, че не са взети никакви предпазни мерки за блокиране или за поставяне на решетки върху прозореца на толкова важния затворник, непрекъснато заплашван да бъде ликвидиран. И при това положение да се претендира, че същият този затворник е поискал да се измъкне, той, който нямаше да може да направи и десет крачки навън, без да бъде веднага застрелян, и който знае, че където и да се скрие, синдикатът ще преобърне небето и земята, за да го намери и накаже за назидание за неговото предателство, такава претенция е чиста глупост. Освен това достатъчно беше Изчанчения да разкаже на Рози къде се намира скритият капитал по време на някоя от техните срещи. Пред лицето на всеобщото възмущение, което неговите заключения единодушно повдигнаха в печата и сред обществеността, капитан Балс реши да опита още по-смехотворна хипотеза.

„Както е известно, Ейб Релис беше веселяк, винаги готов да изиграе някоя шега на своите пазачи. Една от най-любимите му шеги се състояла в това, да се спусне през прозореца на петия етаж в стаята, която се намира под неговата, за да изненада и унижи охраната с вик: «Куку! Аз съм тук…» Според Балс сутринта на 12 ноември Изчанчения е повторил още веднъж играта. Но този път шегата се обърнала на зле!“

Едва ли някой може да си представи на този свят по-открита подигравка! Започнаха да пълзят слухове, които поставяха под съмнение невинността на Балс и неговите помощничета. За да ги откъсне, полицията в Бруклин завърши там, откъдето трябваше да започне. Излезе с официално становище, че измъчван от угризения на съвестта и подлудял от перспективата в бъдеще да се превърне в човек, когото цял живот ще преследват, Релис е предпочел доброволно да сложи край на дните си. Но тази трета теория дойде много късно. Тя не можеше да обясни присъствието на навързаните чаршафи близо до трупа, нито как Релис е прелетял пространството до точката на падането на терасата на разстояние шест метра от фасадата на сградата. Картината на един доносчик с опънати докрай нерви не се връзваше никак със свидетелските показания на полицая, който го беше забелязал да хърка здраво, десет минути преди да се хвърли от прозореца. От друга страна, известният радиожурналист Уолтър Уинчел представи неопровержими доказателства, че Релис е получавал много писма с шантажи и заплахи по адрес на жена му, ако той не спре да плюе.

Тези опити за изнудване бяха предприети от един съучастник на Шолем Бърнстейн. И за да бъде изложението пълно, трябва да прибавим, че Изчанчения беше ненавиждан дори и от другите доносници — Али Таненбаум, Магун и Каталано, които го бяха кръстили Распутин.

Днес всред началниците на нюйоркската полиция обяснението, което се смята за официално, публично признато, е следното: синдикатът в Бруклин, пък и другаде е подкупвал безбройно много полицаи и детективи на всички равнища. При посредничеството на Костело сигурно са били позлатени и някои агенти от близкия антураж на О’Дуайър и Туркъс, включително и от „неподкупния“ екип, предполагаха те, натоварен с охраната на особените наематели в хотел „Халф Мун“. Значи, отстраняването на Ейб Релис е било въпрос само на време и пари. Известно е, че Организацията е била готова да плати максимума, за да накара да замълчи окончателно неизтощимият бъбривец от стая 623. Значи Ейб Релис е бил просто изхвърлен от собствената му охрана, която го е ненавиждала, и презирала за неговата дебелащина и нахалството му спрямо тях. Те са хвърлили близко до неговото тяло завързаните един за друг чаршафи, за да направят приемлива версията „опит за бягство“. При това сам човек нямаше да може да повдигне това „канарче“, тежащо деветдесет килограма и притежаващо херкулесова сила. Освен това нека си припомним, че поне официално, в момента на настъпването на смъртта той не е поемал нито отрова, нито е бил под наркоза. Вероятно в началото той е бил ударен с полицейска палка, увита в бельо, за да няма следи. Това обяснява също, че при падането не е имало никакъв вик и неговият съсед Али Таненбаум не е чул никакъв шум от борба.

И все пак скандалът, повдигнат от „обясненията“ на капитан Балс, беше такъв, че всички детективи, натоварени с охраната на Релис във фаталната сутрин, бяха разжалвани в обикновени полицаи и изпратени да регулират уличното движение. Изпаднал за известно време в немилост, капитан Балс беше произведен в началник отдел на полицията на Ню Йорк от О’Дуайър още на другия ден след избирането му за кмет на Ню Йорк през 1945 година. По думите на редица гангстери и на други началници от полицията от този момент нататък най-важната задача на Балс е била да получава и разпределя между продажните ченгета манната небесна във вид на субсидии, редовно получавани от Синдиката на престъпниците.

Години след това Бъкси Сийгъл ще даде своя собствена версия на екзекуцията на Ейб Релис, в която се препоръчваше за вдъхновител и висш организатор на екзекуцията.

Според него скоро, след като синдикатът му възложил задачата да отстрани доносчика, той си намерил подробен план на хотел „Халф Мун“, като в същото време старателно се осведомил за личностите от полицията, осигуряващи охраната на наемателите от шестия етаж. Един от тях, който той посочваше само по прякор Вътрешния, привлякъл вниманието му. Този полицай имаше две необуздани страсти — жените и парите.

За да си осигури съучастник сред полицаите, Сийгъл се обърнал към талантите на Евелин Митълман, бившата любовница на Страус, екзекутиран миналия юни, тази, която в целия престъпен свят беше известна под името Момичето със смъртоносната целувка. Никой не можеше да устои на чара и сръчността на това похотливо и от изключителна класа момиче, удвоени от страшни актьорски способности. Вътрешния бил съблазнен в момента, когато я срещнал. За четири месеца тя направила от него истинска изцяло предана играчка, готова на всичко, за да не я загуби. През това време Карбо, най-преданият човек на Сийгъл, си осигурил срещу 10 000 долара съучастничеството на един от администраторите в хотел „Халф Мун“, който получил кодираното име Посредника. Този човек имал за задача да направи така, че стаята под тази на Ейб Релис да остане свободна до идването на един „турист“ от Монреал. След като направел подходящия знак за разпознаване, той щял да му я предостави. Туристът бил убиец, изнамерен от Сийгъл за изпълнението на този труден договор. Той се казвал Франк Левек, по произход от Квебек, непознат на американската полиция, така че не рискувал да бъде открит. В продължение на седмици уединен в ранчото на Сийгъл в пустинята Мохев, Левек тренирал да пълзи по една скалиста стена от двадесет метра, отвесна и съвършено гладка. На нея художниците от киното, без да знаят за какво ще служи, нарисували точно копие на фасадата на „Халф Мун“ и възстановили точно наредбата на стаята на Ейб Релис и на стаята, намираща се под нея, на петия етаж.

Сийгъл, който също се бил скрил в ранчото, наблюдавал тренировките на Левек и на двама други съучастници — Рет Менахам и Пол Кели, които играли ролите на Вътрешния и Посредника.

Когато се приготвили, Хубавата Евелин убедила новия си любовник да се срещне със Сийгъл под прикритието, че отиват на почивка. Нейните целувки и 100 000 долара накарали полицая да се остави да бъде убеден да участвува в отстраняването на Релис. Той настоявал убийството да изглежда като самоубийство или нещастен случай. Приел пазарлъка. Вътрешния, който познавал навиците на затворниците и на тяхната охрана, помогнал на Левек точно да изпълни предвидения план. Когато всичко било готово, Сийгъл наредил да унищожат декоративната фасада, после се предал да го затворят на 8 октомври 1941 г., за да си осигури алиби. Между другото, мерките, взети срещу него в затвора, не можеха в никакъв случай да се нарекат драконовски. Сийгъл излизаше всеки ден, купуваше си обяд и с реки от шампанско посрещаше по свое желание куп звезди и големи имена на киното.

Вътрешния и Евелин Митълман се завърнали в Бруклин, а Левек в Квебек.

В края на октомври Левек се представил в „Халф Мун“ и се оставил с удоволствие на всички обиски, изисквани от полицаите, с които изобилствува постройката. Той направил така, че да бъде разпознат от служителя на рецепцията и както било предвидено, той му дал празната стая на петия етаж под стаята на Ейб Релис. В продължение на петнадесет дни Левек се държал като скромен търговски пътник. Правил се коварно на невзрачен добродушко, който редовно влизал и излизал от хотела по своите работи. Така приспал бдителността на охраната. На края на втората седмица никой полицай не му обръщал внимание. Той се превърнал в обичайна част от хотела и бил вече „извън всяко подозрение“.

На 11 ноември Левек поискал да смени стаята. Съучастникът от рецепцията го настанил в друга стая, но направил така, че стаята на петия етаж, напусната от убиеца, да остане празна. Левек си бил направил ключ от нея. Същата вечер Ейб Релис бил посетен от съпругата си. Между двамата избухнал голям скандал. Когато към двадесет и три часа Рози оставила съпруга си, той бил извън себе си от ярост. За да се успокои, без да чака да го молят, той, който никога не пиел, приел пълна чаша уиски, предложена му от Вътрешния, влязъл малко след скандала на контролно посещение. Алкохолът бил смесен с опиати. И Изчанчения след малко заспал тежък сън, от който никой не могъл да го събуди.

През нощта Левек напуснал своята нова квартира и с помощта на фалшивия си ключ се върнал в предишната си стая. В 5,30 часа била осъществена нова обиколка и Вътрешния проникнал при Релис, който хъркал с всичка сила. Полицаят повдигнал леко прозореца, после го спуснал и така затиснал края на една стоманена нишка с дължина два метра, която увиснала навън по дължината на фасадата пред прозореца на стаята на долния етаж, където чакал Левек. Той закачил на свободния край на жицата въжена стълба, снабдена с две стоманени закачалки, обвити с памук, за да не оставят следи по стената.

В 6,45 часа детективът Джеймс Бойл направил обичайната обиколка в стаята на Релис и не намерил нищо особено. В 7 часа дошъл ред на Вътрешния да направи следващата проверка. Той отворил бързо прозореца, изтеглил до себе си въжената стълба и закрепил здраво куките за дограмата на прозореца. Няколко секунди по-късно двамата облекли бързо безчувствения Релис и после с всичка сила го изхвърлили през прозореца заедно със завързаните един за друг чаршафи, за да инсценират опит за бягство. След това Левек слезнал обратно по същия път на долния етаж, прибрал стълбата и стоманената нишка, затворил прозореца след себе си и напуснал стаята на петия етаж, като не забравил да я заключи.

В 7,10 детективът Виктор Робинс открил липсата на Релис, а няколко секунди по-късно трупа му на терасата три етажа по-ниско. Левек останал до 8,30 часа сутринта, уредил сметката и напуснал хотела. Преди това той, както и другите клиенти на хотела, любезно се съгласил да отговори на въпросите на следователите на капитан Балс, който въобще не подозирал за изключителните акробатични номера на канадеца от предишната нощ и за съществуването сред посетителите на хотела на съучастник на Бъкси Сийгъл.

Той пък, след като научил новината в Калифорния, поръчал дванадесет бутилки „Моет е Шандон“ в килията, за да полее събитието с пазачите и многобройните си гости.

Независимо че версията, предложена от Бъкси Сийгъл, беше привлекателна, експертите винаги са се отнасяли към нея с недоверие. Според тях тя е от начало до край измислена от Бъкси, за да подчертае ефикасността си пред другите главатари на синдиката и да прикрие, истинските палачи от личната охрана на Релис.

Както и да е, целта е била постигната. О’Дуайър и Туркъс загубиха най-важния си помощник. Отгоре на всичко вече имаше неопровержимо доказателство, че правосъдието независимо от нечуваните предпазни мерки е неспособно да осигури безопасността на своите най-важни свидетели.

Демонстративното изхвърляне на Ейб Релис през прозореца изплаши до смърт останалите „канарчета“. Много от тях не пожелаха да потвърдят предишните си показания. По време на последвалите процеси в паметта им се появиха големи празноти. Те се показаха много нерешителни като свидетели на обвинението.

На 30 януари 1942 г., когато Бъкси Сийгъл, Франки Карбо и Чемп Сегал отново бяха изправени пред съд за убийството на Големия Гринбърг, дори Али Таненбаум, закаран отново в Калифорния за случая, се показа толкова неубедителен в качеството си на свидетел на обвинението, а и след грубия тормоз, на който го подложи адвокатът Джери Гейслер направи най-лошото възможно впечатление на съдебните заседатели. Съдът оневини окончателно тримата убийци и те бяха освободени на 21 февруари същата година.

Смъртта на Релис не спаси нито Бухалтер, нито неговите лейтенанти Менди Уейс и Луис Капоне. Представените до този момент доказателства бяха толкова тежки, че Али Таненбаум не можеше със своите показания да направи нищожни направените вече разкрития на Изчанчения. Али рискуваше да бъде обвинен в престъпване на клетвата и той самият да бъде изпратен на електрическия стол. Освен това каузата на Бухалтер и неговите сподвижници беше предварително загубена. В съзнанието на останалите на свобода главатари на Синдиката на престъпниците пожертвуването на тримата се разглеждаше като необходима компенсация. Тя трябваше да бъде подхвърлена като плячка на побеснялото от изчезването на Ейб Релис обществено мнение, което живееше с чувството, че се опитват да скрият от него истината. По лична заповед на Лучиано и въпреки протестите на Анастасия Големият съвет изостави Лепке Бухалтер и неговите сподвижници на произвола на съдбата.

Дауей, убеден, че нещата трябва да се доведат докрай, преследваше обществения враг N1 Бухалтер със страст и цялата строгост на закона. На 21 септември 1941 година мрачното трио Бухалтер, Менди Уейс и Луис Капоне беше изправено пред Криминалния съд на Бруклин, същият, който вече беше изпратил на електрическия стол Хепи Майон, Абандандо, Сам Голдстейн и Страус. В прокурорското кресло седеше отново страшният Бъртън Туркъс. По стар навик, за да постигне едновременно бързина и ефективност, заместник-окръжният прокурор само се ограничи с едно общо обвинение за тримата, за което те можеха да получат солидарно смъртна присъда. Ставаше дума за убийството на Джоузеф Розен! Аферата беше от 1936 година. Ключът за нейното разрешаване дадоха показанията, предоставени от „канарчето“ Ейб Релис. Навремето тя не само че не беше осветлена, но четиримата следователи, натоварени да я разгадаят, бяха отстранени с височайша заповед.

Розен управляваше малко предприятие в Ню Йорк — камиони, които работеха в индустрията за облекло. Когато Бухалтер взе контрола върху този сектор, той заплаши Розен, за да го накара да спре транспорта за онези фабриканти на дрехи, които отказваха да плащат данъка. Розен се опита да откаже. Веднага той загуби клиентелата и работата си, но запази дълбока неприязън към Бухалтер, независимо от няколкото кокала, които Лепке му беше подхвърлил да глозга. Окончателно обезверен от действията на бандата, Розен смени няколко професии за шест месеца и накрая взе заем и откри малка сладкарска работилница в Бруклин. Когато Дауей начена издирванията върху незконната дейност на Бухалтер, Розен, надявайки се да го уплаши, се опита да му измъкне пари в замяна на собственото си мълчание и обяви открито своето намерение да представи доказателства на екипа на окръжния прокурор. Така той си подписа смъртната присъда. Бухалтер изпрати веднага срещу този непредпазливец група убийци под ръководството на Луис Капоне. Сутринта в събота на 13 септември 1936 г., в 6,45 часа, в момента на отваряне на магазинчето Розен беше убит със седемнадесет куршума, от които седем на места, причиняващи незабавна смърт. Работата свършиха Менди Уейс, Хари Страус и Джими Ферако. Шолем Бърнстейн управляваше колата, в която седнаха убийците, за да отидат да докладват на Луис Капоне, че са изпълнили задачата.

Четири години по-късно Ейб Релис издаде цялата афера и най-накрая, на 21 септември 1941 г. Туркъс изправи тримата още живи виновници пред Криминалния съд в Бруклин. Питсбърг Фил вече беше минал през електрическия стол за убийството на Пъги Фънстейн, а Ферако беше елиминиран от убийците на Сийгъл през време на войната за отстраняване.

По време на процеса на Бухалтер и неговите двама лейтенанти бяха взети извънредни мерки за сигурност. Туркъс беше предупреден, че синдикатът е мобилизирал трима елитни убийци да ликвидират свидетелите дори в залата на съда, ако се окаже възможно. Но беше сигурно, че други убийци се навъртаха около тях. Туркъс поиска група от петдесет специално подбрани детективи да засили обичайния кортеж на тримата подсъдими. Те бяха ангажирали за своята защита истински щаб от специално подбрани най-добри адвокати-криминалисти и бивши съдии, най-добрите оратори и, разбира се, Сам Лейбовиц.

Общо за цялата защита синдикатът изплати хонорари най-малко за четвърт милион долара. Защитниците не получаваха напразно тези пари. Знаейки, че каузата на техните зловещи клиенти е абсолютно загубена, те проведоха без затруднения операция по нескончаемо протакане. Бяха необходими осем дни, за да приемат да започне избора на съдебни заседатели, след което отхвърлиха двеста и петдесет кандидатури, и бяха необходими пет седмици, за да се изберат съдебните заседатели. Други битки по процедурните формалности забавиха започването на същинската част на процеса до 21 ноември. Към тази дата бяха минали вече десет дни от изхвърлянето през прозореца на ключовия свидетел Ейб Релис.

Изчезването му не спаси обвиняемите, натопени от другите доносници и най-вече от Макс Рубен, стар приятел на Розен, изхвърлен също със сила от Бухалтер и подложен на непрекъснат терор, защото беше станал неволен съучастник в екзекуцията на бившия притежател на камиони. Без съмнение той никога не би посмял да говори, след като беше мълчал в продължение на месеци, ако неговият страшен главатар не бе допуснал фаталната грешка да се опита да му затвори устата завинаги. На 1 октомври 1937 г. по Макс Рубен стреля насред улицата един от убийците на Бухалтер, вероятно Менди Уейс. Действието се разви на тротоара пред една болница. Това обстоятелство спаси живота на Рубен. Навременната първа помощ и незабавната трапанация на черепа помогнаха по чудо на Рубен да оживее. В продължение на осемнадесет дни той висеше между живота и смъртта и хирурзите даваха надежда едно към десет хиляди да се отърве.

От този момент, изправен на крака след продължително възстановяване, Рубен беше пазен денонощно от трима детективи, избрани измежду най-бързите стрелци, чиято предпазливост успя да осуети всички по-късни опити на убийците на Бъкси Сийгъл, натоварени от Лепке да довършат работата, започната от Менди Уейс.

Независимо от първия атентат, извършен срещу него, независимо от смъртната заплаха, която продължаваше да заплашва живота му, Рубен, парализиран от страх, много месеци се съпротивяваше на натиска на О’Дуайър и Туркъс, които се опитваха да го убедят да свидетелствува срещу Бухалтер, като му обещаваха неприкосновеност и абсолютна защита срещу всякакви нови агресивни актове.

Може би угризенията на съвестта и желанието да отмъсти за своя стар приятел, може би усетеното ледено дихание на смъртта, може би личната омраза към Бухалтер, а най-вероятно съзнанието, че след неговите разкрития големият шеф на Анонимното дружество за убийства от този момент ще бъде в невъзможност да осъществява репресии срещу него, накараха Рубен да се съюзи със закона. На процеса въпреки усилията на защитниците на Бухалтер да го дескредитират, той представи унищожителни доказателства. Той обвиняваше категорично гангстерите, че в 1937 г. са ползвали облагите от тайно споразумение на свои съучастници чак в седалището, на Върховния съд на Ню Йорк, който разследвал тяхната дейност.

— В момента, когато получих този куршум в главата — заяви той, — аз отидох в съда, за да дам показания пред Голямото жури, но само няколко от членовете му знаеха кой съм, защо съм извикан и кой ден, ще давам показания…

Свидетелските показания на Рубен, истинска статуя на Каменния гост, излязъл от гроба, където искаха да го изпратят подсъдимите, оказа решително влияние на съдебните заседатели. Мъртвобледен, но надменен, сочейки с пръст Бухалтер, Рубен продължи безмилостно:

— Този човек се опита да ме убие, защото аз познавам в най-малки подробности цялата истина за убийството на, Розен. Аз бях свидетел и съучастник в цялата подготовка за това убийство, а за неговото осъществяване научих от устата на Лепке. Той цинично ми го описа, за да ме измъчва и за да ми докаже, че никой от тези, които са го предали, не е успял да се измъкне от неговото отмъщение — продължи Рубен, заобиколен от петдесетте телохранители. — Той успя и аз си мълчах, лъгах дори, за да спася живота си, престъпих дадената пред съда клетва. Но това не беше достатъчно за този подозрителен маниак. Когато усети, че е станал прицелна точка на Дауей и въпреки доказателствата ми за лоялност, които му предоставих, той поиска да ми затвори устата завинаги.

След Рубен последва Шолем Бърнстейн, който по време на убийството на Розен играеше ролята на „шофьор“, след него някой си Пол Бъргър, който беше идентифицирал и посочил на убийците нещастния сладкар. И двамата потвърдиха точка по точка показанията на починалия вече Ейб Релис и обвиненията на Рубен и Али Таненбаум. Туркъс пазеше Таненбаум за накрая. „Канарчето“ обясни, че най-напред се е срещнал с Менди Уейс и Капоне. Но Бухалтер е бил този, който по време на едно събрание в главната квартира на неговата Релинг Манифекчъринг Къмпани, в края на Пето авеню, потвърдил задачата и определил точната дата на екзекуцията. Макс Рубен наистина защити тезата на своя приятел Розен.

Кралят на Анонимното дружество за убийства беше допуснал не по-малко фатална втора грешка, като пренебрегвайки обикновените правила, беше влязъл в личен контакт с убийците. А лейтенантът му е допуснал друга, като е настоявал за привилегията сам да участвува в екипа.

Али Таненбаум по-нататък уточни начина по който Питсбърг Фил, Уейс, Ферако и той самият са ликвидирали Розен и как след като е паднал мъртъв, за по-сигурно са му изпратили в главата допълнително още четири куршума.

По време на тези показания в залата на съда цареше гробна тишина. Напразно защитниците на Бухалтер се опитваха да разсеят страшното впечатление от разказа на Таненбаум, като го подложат на контраразпит в продължение на повече от час. Също така напразно главатарят на Анонимното дружество за убийства и неговите двама лейтенанти свирепо отхвърляха обвиненията. Те не бяха в състояние да представят никакво приемливо алиби. Последният удар нанесе Магун, който също даде показания, че е чул от устата на Луис Капоне разказ за убийството на Розен.

В последната минута защитата реши да използва една последна възможност, като представи лъжесвидетелството на един приятел на Розен, който се опита да оневини обвиняемите. Но когато се наложи да подпише под клетва дадените показания, човекът се изплаши, отрече се и накрая се провали окончателно. Същото стана и с брата на Гурах Шапиро, и с брата на жената на Менди Уейс, дошли да потвърдят, че са се намирали единият с Лепке, а другият с неговия лейтенант в момента на престъплението.

От този момент делото беше решено. В продължение на три дни след безмилостна обвинителна реч на Туркъс адвокатите на Бухалтер се опитваха злобно да отрекат чудесния наниз от свидетели и доказателства, събрани от заместник-окръжния прокурор. Безуспешно. И защитниците на Менди Уейс и Луис Капоне нямаха повече щастие…

През нощта в петък на 30 ноември 1941 г. в 22,15 часа съдът се оттегли на съвещание. Към полунощ съдбата на тримата подсъдими беше решена. Те бяха признати за виновни за предумишлено убийство. Следващият понеделник, за девет минути, Бухалтер, Менди Уейс и Луис Капоне чуха присъдата си — смърт на електрическия стол. В десетдневен срок те трябваше да бъдат прехвърлени в Къщата на смъртта в Синг Синг, където тяхната екзекуция беше определена за 4 януари 1942 година. В цялата история на престъпността това беше първият случай, когато смъртна присъда се стоварваше върху главата на един от главатарите на Синдиката на престъпниците.

Но защитата на осъдените веднага започна една безнадеждна борба за забавяне на трагичната развръзка. Използваха се всички легални хитрини и се разчиташе на влиятелни политически покровители на всички равнища. При това по такъв скандален начин, че станалият междувременно губернатор на щата Ню Йорк Том Дауей отиде дотам, че публично обвини президента на Съединените щати, великия Рузвелт, че спъва работата на правосъдието.

Във всеки случай непрекъснатите протакания забавиха екзекуцията на зловещото трио до 1944 година. Но едно след друго безбройните обжалвания пред всички висшестоящи инстанции бяха отхвърлени. Отхвърлени бяха и молбите за помилване. И накрая след две години на уморителни, изкуствено създадени съдебни процедури осъдените, държани до този момент във федералния затвор в Ню Йорк, бяха прехвърлени в Синг Синг и тяхната електроекзекуция беше предвидена за нощта на 2 март 1944 година. В 21,40 часа, преоблечени в специални дрехи, Бухалтер и сподвижниците му, подчертано горди, бяха заведени в помещението, което в подземния свят беше известно като „залата за танци“, стаята на смъртта. До екзекуцията оставаха осемдесет минути. Осъдените се срещнаха за последен път със семействата си. Усмихнат, Лепке успокояваше жена си и двамата си лейтенанти. Нещо трябваше да се случи. И той го знаеше.

В последните петнадесет минути това „нещо“ дойде във формата на телефонно обаждане на губернатора. Екзекуцията се отлагаше с една седмица, докато Върховният съд не се произнесе върху последната молба на защитата на осъдените по параграфа за допустимостта на изпълнението на присъдата.

Сутринта на следващата събота молбата беше отхвърлена и екзекуцията беше насрочена за 23 часа същия ден. Осъдените не изглеждаха много притеснени. В Синг Синг екзекуции през почивните дни не се извършваха. Това беше ненарушима традиция. Така тримата мъже с апетит унищожаваха обилното меню, което се смяташе за тяхната последна вечеря, абсолютно убедени, че последното им пътуване ще бъде при всички случаи отложено до понеделник.

— Това ще ни даде възможност поне още веднъж да се натъпчем за сметка на данъкоплатците… — подхилваше се Менди Уейс. Той вярваше на Лепке Бухалтер, който им беше заявил, на него и на Капоне, че през неделния ден сигурно ще се случат нови „неща“.

Но техните красиви надежди изведнъж рухнаха, когато в 21,55 часа директорът на затвора се обади за последен път по телефона на губернатора Дауей, от когото зависеше отлагането на екзекуцията до понеделник. Скъсвайки с традицията, която се спазваше стриктно в продължение на 27 години, т. е. от когато Синг Синг беше построен, Томас Дауей отказа поредното, отлагане с две кратки, решителни думи: „Няма промяна!“

В 22,02 часа Луис Капоне проникна в стаята на смъртта, претъпкана с журналисти, и без да каже дума, седна на електрическия стол. Три минути по-късно той беше само издъхнал труп. В 22,10 ч. дойде ред на Менди Уейс… С глава под черната качулка още мълвеше: „Аз съм невинен! Аз съм само изкупителна жертва! Предайте дълбоките ми чувства на моето семейство.“ Ударът от 3400 волта окончателно прекъсна последния му вик.

В 22,15 часа влезе този, когото всички очакваха като звезда… — Самият Луис Лепке Бухалтер!… Малките кафяви очи на краля на престъпниците бяха загубили кадифената си мекота. Той стрелкаше присъствуващите журналисти с ледени и яростни погледи. Осем кожени ремъка го приковаха неподвижно върху зловещия стоманен стол. Палачът закачи електродите за смъртнобледата кожа и стегна челото му във фаталната каска, после го покри с качулката. В тясната задушна стая се чу бръмченето на муха. Директорът на затвора повдигна ръка, палачът грубо блъсна надолу прекъсвача. За един миг светлината в целия затвор намаля. В стаята на смъртта премина бърза и отвратителна тръпка, докато тялото на осъдения се сгърчи в коланите и се разнесе непоносима миризма на озон и изпечена човешка плът. Големият шеф на Анонимното дружество за убийства, главният убиец, отговорен за смъртта на стотици, най-сетне си плати. В 22,19 часа съдебният лекар официално констатира смъртта му.

Осъждането и смъртта на Лепке Бухалтер и неговите двама лейтенанти представляваше, последната кървава сензационна страница от разкази, които травматизираха Америка в продължение на година и половина.

Междувременно О’Дуайър не преставаше да тръби високо за своята решимост да намери Албърт Анастасия, изчезнал още в деня на предателството на Разпети петък, и да го изправи пред Криминалния съд. На няколко пъти той се изфука пред целия печат, че има в ръцете си „образцово обвинително досие“ срещу великия диктатор на кейовете, което ще му позволи да получи без затруднения нова смъртна присъда. Доказателствата, предоставени от Ейб Релис съдържаха точни обвинения лично срещу Анастасия за повече от двадесет убийства, по-специално за убийството през май 1939 г. на Морис Даймон, делегат на профсъюза на каруцарите, и на Питър Панто(Питър Панто беше прототип на човека, пресъздаден от Марлон Брандо в известния филм „На кейовете“ („On the Waterfront“), друг работнически представител, мистериозно изчезнал през същата година.

Със свойствената на младостта храброст (той няма двадесет и пет години) Панто има смелостта да се противопостави на терористичния режим, наложен от Анастасия по кейовете на Бруклин и Ню Йорк. Той дори се осмели да се кандидатира срещу него в новите избори, които трябваше да се състоят през същата година за президентското място в профсъюза на докерите. На 8 юли 1939 г. по време на голямо събрание той публично осъди съдружника на Бухалтер пред повече от хиляда работници от пристанището. Той успя да ги въодушеви и да ги убеди да му помогнат да изгонят от кейовете гангстерите, които контролираха борсата на труда. На 8 август младият активист, който трябваше да се ожени през октомври, изведнъж изчезна безследно. Неговата годеница Ана Мафия (Sic!) преобърна небето и земята, за да го намери. Нито полицията, нито приятелите на Панто не успяха да разберат дали е мъртъв или още е жив, нито дори да определят при какви обстоятелства е могъл да изчезне, без да остави следа. Показанията на Ейб Релис девет месеца по-късно дадоха възможност да се разбере какво се е случило. По заповед на Анастасия, Питър Панто е бил тайно отвлечен от Менди Уейс, Ферако и някой си Тони Ромеро и после удушен от Уейс, докато другите се опитвали да го озаптят. Независимо от малкия си ръст и слабата си фигура нещастникът се защитавал яростно. Успял е почти да отхапе палеца на Менди Уейс. След като е бил зверски довършен, тайно са го погребали в едно малко гробище на Ню Джърси. Анастасия не желаеше по никакъв начин да бъде намерен трупът, тъй като той веднага щеше да бъде посочен като убиец. Всички знаеха за злобата, която изпитваше към Панто, а и убийството можеше да направи младежа мъченик в очите на всички докери.

Още един път обвиненията на Ейб Релис се оказаха съвършено точни. Предприет беше незабавен обиск в посоченото от него гробище. Извадиха, някаква безформена маса, но с помощта на Х-лъчи беше категорично установено, че това са останките на нещастния Питър Панто, смесени с трупа на неизвестно лице.

Предупреден по неведоми пътища, за това вече стана дума, Албърт Анастасия се укри същата нощ, когато Изчанчения начена своите дълги и, общо взето, повтарящи се разкрития. О’Дуайър изпрати веднага по неговите следи група полицаи. Техните издирвания ги заведоха дори в Куба и до Италия, но независимо от огромните, явно показно разгърнати усилия не се получаваше никакъв резултат. В продължение на деветнадесет месеца Анастасия не беше намерен. Всички работници от пристанището, до последния бяха уверени, че Анастасия въобще не се е отдалечавал от Бруклин. От своето скривалище с посредничеството на брат си Тони той продължаваше да упражнява своята желязна власт по кейовете. По време на арестуването му Гурио издаде едно от скривалищата му — фермата Милтън, недалеч от Ню Йорк. Въпреки натиска на общественото мнение, печата и собствените му сътрудници О’Дуайър се въздържа да иска задочна присъда на съдиректора на Анонимното дружество за убийства, като продължаваше, да бъде сигурен, че ще успее да получи за него смъртна присъда. Окръжният прокурор изтъкваше несъстоятелни претексти за протакане. Неочакваното изхвръкване на Ейб Релис през прозореца на 12 ноември 1941 г. като че ли дойде тъкмо навреме. Според изявлението на окръжния прокурор това било катастрофа, тъй като липсва ключовият свидетел, върху който е построена цялата негова чудесно действуваща система.

От този момент вече нямаше кой да отправи обвинение срещу Анастасия. Особено след това, което се случи с Изчанчения!… Али Таненбаум, който беше присъствувал на убийството на Морис Даймонд, изведнъж получи амнезия. А и какъв е смисълът от потвърждението, неговото единствено свидетелство беше недостатъчно.

Между другото една далеч по-голяма трагедия от този момент травматизира САЩ. На 11 декември 1941 г. изненадващата японска бомбардировка над Пърл Харбър унищожи целия американски тихоокеански флот и хвърли страната във Втората световна война.

По-нататък процесите срещу фигури от Анонимното дружество за убийства се отразяват с по няколко реда в скандалните хроники на американските вестници.

Съдебните процеси на Али Таненбаум, Шолем Бърнстейн, Блу Магун, Гурио, Мейфтор, Левин, Голоб, Катено и други по-дребни представители на Анонимното дружество за убийства преминаваха при пълно безразличие от страна на обществото. Независимо от това, че някои от тях влизаха на първите места в ужасяващия списък, нямаше смъртни присъди и по-голямата част по-късно се възползваха от възможността да бъдат освободени условно.

Самият О’Дуайър търсеше добра избирателна платформа. На 1 юни 1942 г. той напусна длъжността си и се включи в армията.

Той остави на 8 април на Бъртън Туркъс, натоварен да изпълнява длъжността, доклад от капитан Балс, според който в Бруклин нито едно убийство не е извършвано без съгласуване с Анастасия. Освен убийствата на Морис Даймонд и Питър Панто Балс изброяваше още шестнадесет други убийства, които Анастасия (Балс го наричаше Анастасио) лично е наредил да бъдат извършени и ги е следял отблизо. Но той заключава, че смъртта на Релис унищожава всяка надежда да бъде изправен пред съда главатарят на убийците.

Изпратен в задморски територии, О’Дуайър отиде да става герой и дослужи до длъжност бригаден генерал. Демобилизираха го през 1945 г., точно навреме, за да се кандидатира и да победи Фиорело Ла Гуардия с голяма преднина в местните избори за кмет на Ню Йорк. Победата му се осъществи с подкрепата на политиците-демократи от Тамани хол, които бяха тясно свързани с Франк Костело и синдиката.

Сигурен в своята ненаказуемост, Албърт Анастасия беше заплувал отново на повърхността. В началото на 1942 г. той най-безсрамно се появи на кейовете.

Повече никой никога не го притеснява, нито го разпитва. Мобилизиран на място, в Пенсилвания, във връзка със „своята компетентност“, той беше назначен за инструктор в спомагателните войски, използвани за товарене на снабдителни кораби, извършващи доставки на съюзническите сили по целия свят. Така той заслужи медал, получи американско поданство и стана старши сержант!

През 1945 г. всички обвинения срещу него бяха обявени за недостатъчни и бяха окончателно снети! Голямото жури на Бруклин изрази официален протест. Напразно! То трябваше да се ограничи с официално осъждане на възмутителната небрежност и отклонения, които са позволили на този голям главатар на престъпници да се измъкне от всякакво преследване. При това събраните от О’Дуайър улики биха били напълно достатъчни да го пратят безвъзвратно и още преди много години на електрическия стол!…

От нелегалност излезе и Джо Адонис, но и него, както и Албърт Анастасия, никой не безпокоеше.

Както излиза, в добродетелна Америка едно канарче може да пее, докато си загуби дъха и умре, без много по-страшни птици да заемат мястото му в клетката.

В края на краищата това предателство на Разпети петък удари само по неколцина лоши крадци, докато хората, призвани да раздават правосъдие, в сянката на своите тоги станаха безсилни свидетели на въздигането на всемогъщите сеньори на злото, при това с тайната закрила на официално избраните защитници на доброто.