Сините пеперуди

3

Когато слязоха на брега, валеше слаб, светъл дъждец, но скоро облаците се разкъсаха и над тях светна чистото небе.

Алек стоеше на брега и усещаше земята под себе си като жива. Той гледаше небето и не можеше да спре сълзите, които свободно течаха по лицето му. Всичко в него трепереше. И все пак наистина се беше случило чудото, което очакваха през дългите години. Имаше отново земя, небе и облаци. Имаше естествен въздух и чиста небесна светлина. Имаше топлина, която извираше от природата. Имаше сетива, които му служеха. Но глас нямаше, гласът бе угаснал в гърлото му, не можеше да каже нито дума. И не можеше да направи нищо в тоя миг, освен да диша дълбоко и да усеща как постепенно се възвръщат силата му и неугасимата жажда за живот.

На две крачки от него стоеше роботът и въртеше бавно като камера своята желязна глава. И всъщност тя наистина беше камера. От тоя миг всичко около него щеше да се запечата в миниатюрните му касетки като образ и звук. И щеше да се възпроизвежда след това хиляди и милиони пъти, докато хората желаят да го виждат. Всичко, което докосваха студените му очи, ставаше в тоя миг безсмъртно.

Най-после Алек каза:

— Как ти се струва, Дирак?

— Всичко очаквах да видя — отвърна роботът, — само не и това…

Той наистина беше запознат с всичко, което космонавтите бяха открили досега.

— Какво толкова чудно? — запита Алек.

— Прилича ми на някаква бутафория…

Алек беше готов да се закълне, че в гласа му прозвучаха нотки на разочарование. Едва сега той обхвана гледката около себе си с критичен поглед. Да, наистина имаше нещо нередно, но още не можеше да го разбере. Дърветата около него не приличаха на земните дървета, а на гигантски цветя. Огромните мечовидни листа, няколко десетки метра високи, никнеха направо от земята. Масивните стебла, гладки и зелени, растяха между тях и завършваха с гигантски цветове с формата на камбани — жълти, бледорозови, синьозелени. В един миг Алек изпита неясното чувство, че се е превърнал в нищожна мравчица и в тоя вид пълзи из безкрайна леха от лалета. Земята бе покрита с жилав мъх, който по-скоро приличаше на някаква синтетична материя. Наистина странна гора, чиста и непокътната, сякаш това беше първият ден на нейното сътворение.

— Всъщност какво ти прави впечатление? — запита Алек.

— Не виждаш ли? — каза Дирак. — Абсолютно никакъв белег на живот. Вече двайсет минути стоим на брега, а не съм видял дори мушица…

— Тъй ли? — запита Алек неуверено.

— Бих забелязал и мравчица всред тревата — каза Дирак уверено. — Но наистина няма. Като че ли всичко това е сътворено в някаква гигантска лаборатория…

Алек го погледна озадачен. Някакво неясно чувство на страх мина като полъх през душата му.

— Не бързай, Дирак! — каза той. — Ще се поразходим, ще видим…

— Да, разбира се — отвърна бързо работът. — Всъщност не виждам нито една причина да няма и по-висш живот…

— Тогава да вървим… Взе ли оръжие?

Дирак би се усмихнал снизходително — ако можеше. Понякога хората задаваха наистина невероятно глупави въпроси. Неговата главна задача в тая експедиция беше да охранява човека, да бди над неговата безопасност и сигурност. Всичко друго беше второстепенно.

Те тръгнаха бавно край брега. Не беше възможно да бързат — така жилава беше тревата и на всяка крачка ги спъваше като изкуствено заложени примки. Дирак успя да откъсне един стрък и внимателно го разгледа.

— Съвсем обикновено растение — констатира той. — На принципа на фотосинтезата. И не може да бъде друго, иначе откъде би се взел тоя кислород?

Те скитаха тъй около един час, докато Алек съвсем се умори.

— По-добре да се върнем — предложи той. — Ще продължим с всъдеходката…

Точно в тоя миг прелетя първата пеперуда. Тя се откъсна от едно огромно жълто цвете и кацна на десетина метра от тях. Беше наистина грамадна пеперуда — размахът на крилете й надминаваше три метра. Но тя порази Алек не толкова с размерите си, колкото с необикновената си красота — малко странна и декоративна като всичко друго наоколо. Крилете й бяха кадифено-сини с тъмни жилчици и бледожълти петна. Грациозни пипалца, които завършваха с малки жълти топчици, мърдаха неспокойно над главата й. Тялото й сякаш бе облечено в някаква нежна материя с меки отблясъци, каквато човешката ръка надали би могла да сътвори. Въпреки грамадните си размери тя изглеждаше лека, стройна и изящна като цветче.

— Тя ни гледа! — каза Алек развълнувано. Пеперудата наистина гледаше право към тях със своите грамадни черни очи, бляскави като диаманти. Колкото и да бе далече, Алек съвсем ясно почувствува в нейния поглед любопитство, вълнение, жив интерес. Внезапно пеперудата раздвижи леко крилете си, някаква странна музика долетя до слуха им.

— Тя ни проговори! — възкликна Алек.

Но Дирак загадъчно мълчеше. Неговият суперум навярно правеше своите хиляди преценки в секундата. И все пак изводът му беше съвсем скромен.

— Това е обикновено насекомо! — каза той.

Алек се запъти към пеперудата — съвсем бавно, за да не я изплаши. Тя не помръдна, само пипалцата й щръкнаха като антенки. Но той ясно забеляза тревогата в погледа й, която постепенно премина в уплаха. Внезапно пеперудата разтвори криле и литна. Летежът й бе спокоен и хармоничен, не приличаше никак на хаотичното движение на земните пеперуди. И тъкмо когато приближаваше най-близкото дърво, тя внезапно се превъртя във въздуха и тежко полетя към земята.

Алек се обърна поразен. Зад гърба му Дирак, както винаги спокоен и безучастен, тъкмо прибираше своето ужасно фотонно оръжие.

— Ти луд ли си?

Дирак го погледна с кухите си безизразни лещи.

— Тя щеше да ни избяга, Алек — отвърна той спокойно. — Така или иначе, но трябва да занесем един екземпляр на Земята…

— Но това не е насекомо, глупако! — изкрещя Алек яростно. — Не виждаш ли, че това е разумно същество.

Неговият гняв смути робота, той объркан наведе глава.

— Да разсъдим спокойно, Алек — обади се Дирак с понижен тон. — Очевидно това е най-обикновено насекомо. Разумно същество не лети по дърветата, то живее в домове, труди се, създава блага… А ти видя много добре, че пеперудата дори няма ръце, как би могла тя да се труди?

В миг Алек разбра колко е безсмислен гневът му.

— Ти не си никакъв Дирак — каза той с горчивина. — Ти си най-обикновен дурак…

Но роботът не се предаваше.

— Не се сърди, Алек, само спокойно помисли! — продължи той с равния си глас. — Ти знаеш много добре, че дори кроманьонският човек е носил със себе си някакво оръдие — камък или дърво. Имал е орган, за да си служи с него. Носил е все пак някаква дреха. А тая пеперуда нямаше нищо друго освен това, което природата й е дала. Съвсем очевидно е, че не може да бъде разумно същество. Ти просто се поддаваш на импулси и афектации…

Както винаги, логиката на Дирак беше безупречна.

— И все пак ти извърши днес едно убийство — каза Алек. — Ти си първият робот-убиец на света…

Но това беше мисъл, която Дирак не можеше да възприеме. Тя се самоизключваше в неговия мисловен апарат.

— Добре, Алек, кажи ми поне своите основания — отвърна той. — От какво съдиш, че е разумно същество?

— От погледа й! — каза човекът троснато. — Само от поглед… Такъв поглед не може да има ни звяр, ни насекомо… Такъв поглед може да има само разумно същество.

— Това не е научно обяснение! — отвърна Дирак уверено.

Алек махна с ръка и се запъти към мъртвата пеперуда. Дирак бе стрелял превъзходно, светлинният лъч бе улучил пеперудата в гръдния кош, малко обгоряло петно показваше точното място на попадението. Черните красиви очи бяха угаснали, мъртвата пеперуда едва напомняше за това изящно същество, което преди малко го бе гледало с очи на човек.

— Пренеси я в ракетата — каза Алек сухо. — И се опитай да я балсамираш.

Дирак вдигна пеперудата и мълчаливо я понесе. Сините й криле висяха към земята като криле на ангел. Алек разстроен тръгна след него. Едва когато наближиха ракетата, Дирак тихо се обади:

— Нямаш представа колко е лека… Човекът мрачно мълчеше.

След два часа те потеглиха на път с малката електрическа всъдеходка. Облаците бяха изчезнали от целия хоризонт, на чистото небе като грамадна звезда светеше далечното слънце. Машината се хлъзгаше безшумно по мекия килим на почвата без никаква нужда да търси път, тъй като дърветата растяха доста отдалечени едно от друго. И двамата мълчаха — Алек все още потиснат от неприятния инцидент, Дирак зает със своите уреди. Не бяха изминали няколко километра, и Дирак внезапно спря.

— Пеперуди! — каза той тихо.

— Тоя път бяха три пеперуди, все тъй сини и изящни като тая, която бяха убили. Те без никакъв страх кацнаха точно пред всъдеходката. Алек ясно забеляза в погледите им любопитство, но не и тревога. След като я разгледаха добре, пеперудите като три стари приятелки обърнаха глави една към друга, пипалцата им оживено замърдаха. Отново на Алек се стори, че до слуха му достигна тиха музика.

— Подай ми магнетофона! — каза той.

Алек бързо смени ролката, след това предпазливо отвори вратата. Отначало пеперудите не реагираха, но когато той се отдели съвсем от машината, те ужасено трепнаха с крилете си, после с паническа бързина отлетяха.

— Басирам се, че ще се върнат! — каза Алек тихо. — Но ти не излизай, ще ги изплашиш с твоята желязна глава…

Той остави магнетофона на земята и натисна контакта. Само след миг в странната гора зазвуча една от прелюдиите на стария Бритън. Звуците излизаха от миниатюрния апарат чисти и съвършени, гората ги поемаше, мекият кристален въздух ги отнасяше в далечината. Измина близо минута, преди да долети първата пеперуда. Тя кацна съвсем близо и впери своя очарован поглед в магнетофона. Веднага след това прелетяха и другите две. Алек дори не помръдна — те го погледнаха с плахо любопитство и веднага след това сякаш го забравиха. Малкият апарат ги привличаше с някаква неудържима сила, те пристъпваха все по-близо и по-близо до него, доверчиви и кротки, забравили сякаш всичко друго на света. Сега в погледите им нямаше нищо друго освен някаква тиха радост, някакво щастливо опиянение. Но при мотива на бурята те внезапно се разтревожиха, дори политнаха уплашено във въздуха, но бързо се върнаха. Финалната част изслушаха като втрещени. Алек натисна контакта, музиката прекъсна. Настана дълъг миг на тишина, след това към небето се понесе хор от неописуеми звуци — едновременно и нежни, и умолителни. Алек се усмихна.

— Искат още — каза той тихо.

— Несъмнено — измърмори в своята желязна кабинка роботът.

Пеперудите уплашено погледнаха нататък и веднага отлетяха, Алек забеляза, че кацнаха на близките дървета, и до слуха му отново стигна тяхната нежна молба.

— Е, стига за днес! — усмихна се отново Алек и влезе в машината. — Карай, Дирак!…

Всъдеходката безшумно запълзя по килима.

— Имаш думата, Дирак! — обади се Алек. — Чакам да чуя твоето компетентно мнение…

Но тоя път роботът не бързаше да отговори.

— Първите изводи ми се виждат доста абсурдни! — каза Дирак някак без желание.

— А именно? — запита иронично човекът.

— Направи ми впечатление, че те не се изплашиха от машината, а от нас. Може да се допусне, че машина са виждали и друг път, а хора не. Това, че именно ние излязохме от машината, ги изненада, може би те са очаквали да видят нещо друго…

— Точно тъй… — кимна Алек. — И друго?

— Това е същественото…

— Не ти ли направи впечатление как възприемаха музиката? Та те я слушаха съвсем като хора… Й при това като че ли по-добре от хората я разбираха…

Но по тоя пункт Дирак не беше съгласен.

— Не знам дали си чел книгата на Фанзен „Животните и музиката“ — каза той. — Там има описани дори още по-любопитни случаи…

В продължение на няколко часа сините пеперуди се мяркаха непрекъснато пред очите ми, след това безследно изчезнаха. Едва към обяд те направиха едно откритие, което накара мисловният апарат на Дирак да се нажежи едва ли не до бяло. Те намериха домовете на пеперудите.

А бяха наистина домове, строени от разумни същества, в това нямаше никакво съмнение. Дори Алек, който очакваше да види нещо подобно, стоеше пред тях озадачен. Къщите бяха три, изработени от стъкло или някаква подобна на стъкло материя. И трите бяха вдигнати на няколко метра от земята върху метални пилони. Всички връзки между отделните стени и детайли също бяха метални. И домовете не приличаха всъщност на жилища, а на огромни кафези, без никакви вътрешни съоръжения освен няколко тънки напречни греди. На една от тях бяха кацнали две пеперуди и ги гледаха стреснато и уплашено. Всезнаещият Дирак веднага се зае да анализира обстановката.

— Металът е по всяка вероятност никел — каза той. — А стъклото е много фино производство, почти не отстъпва на нашето кристално стъкло. Вдигнати са над земята вероятно за да се избягнат влагата и наводненията. Прозорци няма, но виждам нещо, което прилича на естествени вентилатори.

— А според теб за какво служат тия гълъбарници? — попита Алек.

— Очевидно в тях живеят пеперудите…

— Искаш да кажеш, че неразумни същества могат да строят жилища от стъкло и никел? — запита Алек иронично.

— Съвсем не искам да кажа това — отвърна Дирак. — Но ясно е, че разумни същества са построили това за твоите музикални безделници.

Изразът съвсем не беше лош за един робот и Алек се усмихна.

— А къде са според теб тия разумни същества? Нима те нямат свои собствени къщи?… Нима нямат пътища, складове, магазини?

Дирак мълчеше затруднен.

— Наистина всичко това е много странно — отвърна най-сетне той. — Но ако смяташ, че тия пеперуди влизат в шахти да копаят руда и след това леят от нея метал — горчиво се лъжеш…

— Все пак размърдай си малко ума! — каза Алек отмъстително. — Все трябва да имаш някакви предположения…

— Имам най-малко двеста — отвърна Дирак недоволно. — Но е безсмислено да се правят предположения, преди да имаш достатъчно факти…

— Все пак кажи най-сериозното между тях.

— Най-сериозното?… Ами да кажем, че това е някакъв резерват за пеперуди и че разумните същества са им осигурили тук възможно най-добри условия за съществуване…

— Можеш пък да излезеш прав — вдигна рамене човекът.

До вечерта те видяха още няколко групи домове за пеперуди. И те бяха направени от същите материали, макар да се различаваха по форма. Можеше наистина да се говори за някакво архитектурно разнообразие, но по своето вътрешно устройство всички бяха еднакви. И в нито един от тях не намираха някаква вещ, която да докаже, че пеперудите водят разумно съществуване.

Нощта ги завари всред безкрайния лес. Въпреки че нямаше от какво да се плашат, Дирак настоя да пренощуват във всъдеходката. Наистина на Алек щеше да му бъде много по-удобно да преспи на открито в спален чувал, но роботът беше неумолим. Алек веднага се свърза със звездолета и подробно разказа на Казимир последните новини. Казимир го изслуша внимателно, без да го прекъсва, но накрая отбеляза:

— Не е възможно, Алек, да няма никакъв друг живот. Щом има пеперуди, не може да няма поне и гъсеници…

— Наистина — трепна Алек. — Как не ми мина през ума…

— На мене ми мина — обади се Дирак. — Но факт е, че не срещнахме нито една… Възможно е тук пеперудите да се размножават по някакъв друг начин.

— Може и така да е — вдигна рамене Казимир. — Ако има гъсеници, те трябва да бъдат големи като телета… Не е възможно да не ги забележите…

— Не сме ги търсили — каза Алек.

— Не, по дърветата няма гъсеници — каза категорично Дирак. — Аз установих това… Пък в края на краищата те нали ще се хранят с листа? Колкото и да гледах — не видях нито един прояден лист…

— И все пак внимавайте! — каза загрижено пилотът. — Тая прекалено стерилна природа крие в себе си някакви съвсем непознати опасности…

След разговора с Казимир те угасиха всички светлини и всьдеходката като че ли потъна в някаква черна бездна — така тъмна беше нощта. Хела нямаше луни, само звездите трепкаха на далечното непознато небе. Никакъв звук не достигаше до слуха им, сякаш се намираха в някаква изолационна камера. Пустош и тишина, по-потискащи, отколкото в междузвездните пространства. Алек се опитваше да заспи, а не можеше — въображението му бе все още възбудено, сетивата изострени. „Що за призрачен свят! — мислеше той неспокойно. — Нима е възможно природа, която да роди само един-единствен животински вид?“

— Не спиш ли, Алек? — чу той мекия глас на Дирак до себе си. — Да ти дам някакво успокоително хапче?

— Не, няма нужда, приятелю! — отвърна с благодарност човекът.

Той заспа с тревожните мисли и все пак сънят му бе спокоен и непробуден. Когато отвори очи, стори му се, че е спал едва ли не мигове, а над него в илюминатора блестеше ярко и топло синьото небе.