Сините пеперуди

8

Екранът светна и в същия миг Алек видя разтревоженото лице на Казимир.

— Алек! — възкликна той. — Какво се беше случило?

— Нищо особено — отвърна Алек спокойно. — Имахме едно малко премеждие, но всичко мина…

— С пеперудите?

— Пеперудите се превърнаха на гъсеници!… Искаш ли да ги видиш?

— Ами щом нямам по-добър избор! — засмя се Казимир.

Известно време Казимир с мълчаливо любопитство наблюдава картините на телеекрана.

— Да, сносна архитектура! — каза той. — Високи врати!… Те прави ли ходят?

— Сега ще разбереш… Но сградите си имат и своите неудобства, разбира се. Стълбите им приличат на детски дървени пързалки… Да се изкачиш до втория етаж е истински подвиг.

— Това ли са те! — трепна Казимир.

— Защо, не ти ли харесват? — усмихна се Алек.

— Бррр!… Навярно ги сънуваш нощем…

— Отблизо са по-симпатични — каза Алек. — И в края на краищата няма никаква опасност да те поканят на танц. Те са съвършено глухонеми.

— Тъй ли?

Няколко минути Казимир ги наблюдава мълчаливо и съсредоточено.

— Факт, че са поносими — обади се той най-сетне. — Изследователите на Алфагея имаха по-лош шанс от теб… Какво ти сториха, Алек?…

— Ще ти разкажа по-късно… Но сега сме в добри отношения, водим философска дискусия…

— На каква тема?

— Старите досадни теми, разбира се.

— Алек, да не криеш нещо от мен?… Къде е Дирак?…

— Бъди спокоен, в пълна изправност е! — отвърна Алек. — Те ни смятаха за нещо като свои пленници, но сега сме свободни… При едно условие, че ще докажем съществуването на звездолета.

Нещо лошо се появи в погледа на пилота.

— Това не е проблем…

— Не, моля ти се, Казимир, не прави глупости. От теб искам само едно — довечера в 11 часа да пуснеш сигнална ракета… Избери най-мощната…

— Сигурен ли си, че си в пълна безопасност? — запита Казимир намръщено.

— Напълно сигурен…

— Колко време ще останеш между тях?

— Мисля, още десетина дни…

— И все пак предупреди ги да внимават… Ако стане нещо с вас, ще им пукна планетата като сапунен мехур.

— Не знаех, че си толкова кръвожаден — усмихна се Алек. — Но кажи нещо за себе си…

— Какво мога да кажа за себе си? — вдигна рамене Казимир. — Просто скучая като бесен… Иде ми да курдисам Дирак втори път, за да побъбря с него.

— Не е лоша идея. Но не забравяй да го прибереш, когато се върнем…

— Защо?

— Как да ти кажа — може би на Дирак първи ще му бъде неприятно да види своето второ аз…

Казимир се засмя.

— Ти си все същият — каза той. — Не забравяй да поздравиш Дирак. Може би е станал чувствителен между тия гъсеници.

— В края на краищата Багратионов не изключва и такава възможност…

— Хайде, не ме разсмивай!…

— Трябва да вървя, Казимир… — каза Алек. — В бъдеще ще поддържаме редовна връзка…

— На банкет ли си канен?

— Слава богу, поне тая беда ме е отминала — усмихна се Алек. — В менюто си нямат нищо друго освен хлорофил… А понякога дори той е изкуствен.

— Наистина не ти завиждам…

— Довиждане, Казимир…

Екранът угасна.