Сити

20.

Нелсън дойде сутринта на закуска. Изглеждаше възбуден.

— Имам новини.

Луиш вдигна глава. Закуската му беше почти непокътната.

— За Изабел?

— Да. Полицията е получила анонимно обаждане. Нали знаете Диск Денунсиа?

Луиш кимна.

— Това е анонимна телефонна линия за обществено ползване, по която се докладват случаи на престъпна дейност. Преди седмица някой забелязал как извеждат една жена с вързани очи от лека кола до някаква малка складова постройка. Било посред нощ. Постройката се намира в Ирая, на север от града. Полицията възнамерява да направи проверка тази сутрин.

— Ще бъдат внимателни, нали? Нямат намерение да атакуват мястото или нещо такова?

— Да Силва ме увери, че няма да го направят. Ако открият Зико и приятелите му, само ще ги наблюдават и ще ги арестуват едва след като Изабел бъде освободена.

— Сигурен ли сте? — Луиш изгледа с подозрение Нелсън.

— Познавам Да Силва от петнадесет години. Даде ми дума.

Луиш изглеждаше разтревожен. Споделях безпокойството му. Нелсън беше бивше ченге, така че можеше да си позволи да има доверие на полицията. Но пък от друга страна, едва ли беше вероятно да си позволят да го излъжат. Щяхме да го разберем. Така или иначе, изобщо не се съмнявах, че всякакви фронтални атаки с престрелки са най-неподходящият начин за освобождаването на Изабел. Тревогата ми нарастваше с всяка секунда.

Нелсън също виждаше Луиш като на длан.

— Складът ще бъде взет под наблюдение — каза той. — Да Силва каза, че ще ни се обади още тази сутрин.

Детективът изпълни обещанието си. Полицията бе открила склада празен. Имало мазе, пълно с признаци, че е било използвано за скривалище от похитителите. Имало следи от палатка, издигната на средата на пода. Това явно беше обичаен начин за държане на жертвата, така че да не може да вижда нападателите си. Имало пръснати опаковки от хранителни продукти, празни пластмасови бутилки от минерална вода и няколко парчета хляб, съвсем пресен. Нямало следи от кръв.

Някой беше бил там и съвсем скоро бе успял да се премести.

Половин час по-късно телефонът иззвъня. Но не беше Да Силва, а Зико.

Този път разговорът протече доста разгорещено. Успях да хвана съвсем малко от него, но видях за пръв Луиш страшно разгневен. След две минути той затръшна телефона и се обърна към Нелсън с пламнали очи.

Размениха няколко остри думи на португалски, след което Луиш изхвърча като буреносен облак към градината. Хвърлих поглед към Нелсън. За пръв изглеждаше угрижен и ядосан. Последвах Луиш.

Заварих го свъсен, дишаше тежко. Над планината се събираше облак, готов всеки момент да залее долината.

— Какво стана? — попитах го.

— Merda — изръмжа той. — Merda! Merda! Merda!

Зачаках.

— Зико искаше да знае защо сме съобщили на полицията. Обясних му, че не сме казвали нищо, че те са получили анонимно обаждане. Но не ми повярва. — Луиш рязко си пое дъх. — Зико каза, че съм извадил страшен късмет, че Изабел е още жива. Каза, че ще ми даде само още една възможност. Трябва да му платя десет милиона долара утре вечер или Изабел ще умре. Каза, че сега полицията била по петите му и повече не можел да си позволи да изчаква. Ще ми позвъни след два часа. Беше съвсем сериозен. — Луиш гневно кимна към къщата. — Казах на онзи идиот, че полицията трябва да съгласува първо с мен действията си, преди да тръгне към скривалището им. Не трябваше да му се доверявам!

Оставих го да побушува още минута-две, докато му премине гневът.

— Какво възнамерявате да правите?

— Не знам. Ще платя откупа. Не мога да подлагам повече живота й на риск.

— Можете ли да съберете до утре десет милиона долара?

— Не знам. Ще ми бъде трудно.

— Какво казва Нелсън?

— Пет пари не давам какво казва Нелсън.

Вървяхме по пътеката към езерото. Едно дърво пред нас изгаряше в оранжевия пожар на залеза. Облаците над долината се сгъстяваха, но самата градина още беше огряна от слънцето.

Поех си дълбоко дъх.

— Изглежда така, сякаш полицията е допуснала грешка. Може би Нелсън е сбъркал, като им се е доверил. Но до този момент съветите му бяха винаги правилни. Той е обективен и освен това има богат опит с отвличанията. Може би трябва да се вслушаме в думите му.

Продължихме да крачим в мълчание. Бях страшно уплашен за Изабел. Но като размислях трезво, най-големият ни шанс беше да запазим спокойствие и да следваме правилата на играта. Зико беше готов да освободи Изабел жива; Луиш беше готов да плати откуп. Това беше изходът от ситуацията, стига само да си сдържахме нервите.

— Добре, нека поговорим с него — каза Луиш.

Забързахме обратно към къщата точно когато небето потъмня и закапаха едри капки дъжд.

— Продължаваме преговорите — каза Нелсън. — Той е свалил цената си толкова бързо, защото знае, че вие сте разтревожен заради полицията. Надява се да приключи сделката бързо. Е, това ни устройва идеално, но не и на ниво десет милиона. Известно време качвахме офертата си през половин милион. Сега ще забавим темпото, като му дадем да разбере, че вече сме близо до тавана си. Предложете му два милиона и двеста хиляди.

— Не! — заяви Луиш. — Мога да платя повече от тази сума. Защо да не предложим три?

— Защото тогава той ще си помисли, че сте готови да качите цената още! — възрази Нелсън, който вече започваше да губи търпение. — Не виждате ли, че ако офертата ви продължи на големи подскоци, преговорите ще се проточат още повече?

Видях логиката в думите на Нелсън. Накрая я видя и Луиш.

Зико се обади точно както беше обещал. Луиш му предаде офертата си от два милиона и двеста хиляди. Разговорът беше кратък. Луиш побледня, но не отстъпи.

— Какво каза той? — попитах го веднага щом затвори телефона.

— Поиска пет милиона — отвърна Луиш. — И ми каза, че Изабел със сигурност ще бъде мъртва утре вечер, ако не платя. Мисля, че този път му повярвах. Ще се обади пак след два часа.

Обърнах се към Нелсън. Той се беше замислил.

— Той сваля страшно бързо — каза Нелсън. — Никога не съм виждал толкова бързо да свалят исканата сума. И наистина е искрен, като казва, че иска да приключи сделката колкото може по-бързо.

— Той си мисли, че полицията е по петите му — изръмжа Луиш.

— Не мисля, че това го тревожи кой знае колко — поклати глава Нелсън и се навъси. — Всички похитители са наясно, че полицията е по петите им.

— Какво има? — попитах го.

— Мисля, че трябва пак да поискаме доказателство за живота на Изабел — въздъхна той.

— Вие го чухте! — избухна Луиш. — Той изобщо няма да го направи. Няма никакво време!

Нещо сви всичките ми вътрешности на кълбо. Знаех какво му е на ума на Нелсън.

Луиш видя изражението ми.

— Какво?

Не казах нищо. Не можех.

— Какво има? — попита настойчиво Луиш.

— Нелсън мисли, че тя може да е мъртва — изрекох с равен глас. — И че затова похитителите искат толкова бързо да получат парите.

— Не! — изкрещя той. — Нямаме причини да мислим така. Не мога да го приема!

— Може и да сте прав — вдигна ръце Нелсън. — Надявам се да сте прав. Но трябва да се уверим.

— И предполагам, ще поискате да увелича малко офертата и този път?

Нелсън кимна.

— Е, няма да го направя! Приемам условието им за петте милиона и утре вечер Изабел ще бъде тук.

Погледнах Нелсън, който следеше отблизо Луиш. Той повдигна рамене.

— Аз мога само да ви предложа съвета си, нищо повече.

— Добре.

— Луиш? — обадих се колебливо.

Той се извърна свъсен към мен.

— Знам, че можете да платите пет милиона и искате да го направите. Това е чудесно. Бих дал всичко, само и само Изабел да се върне жива и невредима. Но Нелсън е прав, трябва просто да проверим дали е жива. Защо не се съгласите на пет милиона при условие, че ви дадат доказателство, че е жива? Ако тя е при тях и те знаят, че ще си получат петте милиона, тогава няма причина да се забавят с отговора си, нали?

Погледнах Нелсън за подкрепа. Той кимна.

— Добре — произнесе Луиш. — Но вие измислете въпроса.

Въпросът беше „От кой град е Дейв?“. Луиш обаче така и не можа да го зададе.

Зико отказа да представи доказателство, че Изабел е жива. Луиш беше твърд в искането си, но без успех. След малко разговорът приключи, като Зико се кълнеше, че ще убие Изабел.

Луиш затвори телефона. Лицето му бе застинало и студено.

— Знаете какво означава това, нали? Тя вече може да е мъртва — каза спокойно Нелсън.

Луиш стоеше пред мен, висок и изнурен. Събитията от последните няколко дни и особено последните минути го бяха състарили.

— Ще се кача до стаята й — каза той.

Вървях по пътеката сред дърветата и храсталаците на тропическата гора, но изобщо не гледах буйната растителност. Очите ми бяха забити в пръстта под краката ми. Разумът ми беше съсредоточен в Изабел.

Чувствата ми представляваха истински хаос от противоположности. Познавах я много слабо и въпреки това се чувствах така, сякаш съм я познавал по-добре от всяко друго човешко същество на света. Отново и отново в съзнанието ми се извървяха разговорите, които бяхме водили, особено онези спорове, които ни бяха карали да оставаме будни до късни нощи, без да имаме нещо определено наум. Виждах части от нея — ту големите й очи, ту срамежливата й усмивка иззад кичур черна коса. Спомних си когато я бях видял за пръв път, облегната на бюрото си в борсовия салон на „Декер“, изпълнена със сексапил и вътрешен огън.

Излязох от гората и се озовах на пасищата над нея. Под мен се намираше изключителната гледка на фазендата и предградията на Петрополис. Но аз не ги погледнах. Главата ми беше приведена, очите ми бяха забити в земята.

Бях страшно разгневен, че Изабел може да е мъртва. Страшно разгневен на себе си, задето я бях изоставил, разгневен на Нелсън, задето не бе предотвратил нескопосното поведение на полицията, стреснало похитителите, разгневен на Луиш, задето вече не можеше да се владее. Но което беше най-лошо, и това беше нещо, което не исках да призная дори и на себе си, бях разгневен на Изабел. Тя знаеше, че има опасност от отвличане, защо не бе внимавала тогава? Защо бе допуснала да загине точно когато разбрах какво означава за мен?

Само че всъщност не знаех колко много означава тя за мен. И за това се чувствах объркан. Ние бяхме едва в началото на връзката си. Как ли щеше да се развие? Дали въобще щеше да стигне до сериозен завършек? Форсирах въображението си какво ли би представлявал цял един живот с нея. Дали щеше да се впише в малкото ми апартаментче на Примроуз Хил? Беше ми трудно да си я представя в онази теснотия.

Беше пълен абсурд. По всяка вероятност нищо нямаше да се получи. А сега, заради Зико и неговите приятели, никога нямаше да разбера как би се развил съвместният ни живот.

Не. Не можех да приема такъв ход на мислите.

Беше ли наистина мъртва? Нелсън смяташе, че вече са я убили. Луиш мислеше точно обратното. Зико още не се бе обадил.

Логиката подкрепяше Нелсън, а той имаше богат опит в тия неща. Но докато не получехме доказателство за смъртта й, аз нямаше да го повярвам. Бях с Луиш. Бях длъжен да се надявам и да се моля да е жива, без значение дали имаше смисъл, или не.

Накрая, близо до върха на стръмния планински склон, спрях и приседнах. Виждах фазендата сгушена в долината под мен.

Бяха минали два ужасни дни. Луиш бе заприличал на призрак. Корделия бе постъпила в болница: лекарите й бяха разтревожени, че това натоварване може да навреди на плода. Нелсън Зарур бе предложил да се откаже от възнаграждението си, но накрая Луиш го бе платил.

Телефонирах на Рикардо и му казах, че всичко изглежда така, сякаш Изабел вече не е между живите. Беше ми много трудно. Той се опита да го приеме спокойно, но гласът му изведнъж стана безплътен. Казах му, че скоро ще се прибирам в Лондон. Той не беше многословен. Изабел се бе оказала права: тя наистина бе означавала нещо за него.

— Тя е още жива, да знаеш.

Беше вечер. Последните алени лъчи на слънцето зад френските прозорци се разтрошаваха о скалите в устието на долината. Пожарът на слънцето поглъщаше местността пред нас. Бяхме мълчали повече от половин час, всеки с чаша „Балантайнс“.

— Знам — кимнах.

Последва тишина.

След малко Луиш се размърда.

— Как беше тя? В работата си, имам предвид.

— Спокойна. Сериозна. Много добра в това, което прави. Справяше се с нещата. Мисля, че хората я уважаваха.

— Изненадан съм, че се захвана с банкерството — поклати глава Луиш. — В известен смисъл дори съм разочарован. Тя ми изглеждаше толкова идеалистично настроена. Разбира се, не се съгласих с нея и имахме много спорове. Но аз уважавах идеалите й. И тогава тя замина за Щатите и се върна кипяща от желание да докаже на света, че може да бъде по-добър банкер от мен. Защо?

— Не знам. Но със сигурност имаше много хъс. Искаше да докаже нещо, и по мое мнение, на вас.

— Но на нея изобщо не й се налагаше! — запротестира Луиш. — Стигаше ми, че ми е дъщеря. Изобщо не съм си и помислял, че трябва да става банкер като мен.

Размислих над думите му.

— Може би самият факт, че не сте очаквали нищо от нея, я е тласнал по този път. Не знам. Но не обвинявайте себе си. Вие сте отгледали чудесна дъщеря. Трябва да се гордеете с това.

Луиш се втренчи в огъня.

— Тя не беше загубила идеалите си — продължих. — Онова с фавелата беше прекрасна идея. И тя вярваше в нея. За нея това беше голям шанс да използва уменията си, за да направи нещо добро.

— То беше добро. Истински срам е, че не се получи.

— Не се получи, защото Рикардо Рос го унищожи.

— Освалдо Бочи е отпадък. Рикардо е глупак, щом поддържа връзки него. Знам, че „Декер Уорд“ са много добри, но понякога отиват прекалено далеч. Бих искал Изабел да работеше за някого другиго.

— С лоша репутация ли се ползват?

— Да. Не са точно корумпирани, Рикардо не е чак толкова глупав. Но има… — той потърси точната дума… — има нещо около тях. Работят с хора, с които не бива да се работи. Като Освалдо Бочи например. Престъпват правилата.

Не бях изненадан.

— Предполагам, че Изабел е знаела това, когато е започвала работа при тях.

— Да — отвърна Луиш. — Опитах се да я разубедя, но това само я накара да се амбицира още повече. Каза ми, че за нея това било голяма възможност да направи кариера и че тя щяла да бъде абсолютно честна. И мисля, че беше. Имаше добра репутация тук, в Бразилия.

Цепениците пукаха и съскаха в камината. Мракът вече беше почти пълен; огънят в камината плахо се опитваше да го разсее.

— Когато се върна в Лондон, мисля да напусна — казах.

— Така ли? — Луиш се изпъна в стола си. — Защо?

— Не обичам банкерството. Или може би не обичам „Декер“. Бях го решил преди още да тръгна насам с Изабел.

Луиш не отговори. Отново потънахме в тишина. Мислите ни се върнаха към Изабел.

— Можем да спасим сделката за фавелата — каза Луиш.

— Как?

За пръв път от няколко дни той се усмихна. Не беше широка усмивка. Начинът, по който изви ъгълчетата на устата си, ми напомни за Изабел.

— Бочи е още в началото на бизнеса си в медийния свят на Рио. Аз имам приятели с по-големи вестници. Можем да обърнем стратегията на Рикардо срещу самия него. Ще го накарам да страда. Това все пак е нещо, което можем да направим за Изабел.