Сити

19.

Следващите два дни бяха по-леки. Зико се обади след половин час с правилния отговор на въпроса — Лулу. Той отправи заплахи за това как щяла да умре Изабел, ако до края на седмицата не получи петдесет милиона долара, но Луиш не му повярва, нито пък аз. Бяхме радостни, че най-после бе започнал процесът, който трябваше да доведе до освобождаването на Изабел.

Седяхме около масата за закуска заедно с Нелсън. Луиш беше почти усмихнат.

— Сега трябва да обсъдим тактиката — започна Нелсън. Беше облякъл една особено яркопурпурна риза. От разкопчаната му яка надзъртаха гъсти сиви валма. Говореше спокойно и бързо. Беше доказал правотата си с подозрението за фалшивото искане за откуп и сега вече беше по-лесно да му се доверяваме.

— Добре — каза Луиш.

— Трябва да решим колко сте готови да платите за Изабел.

— Но това е нелепо! — бурно възнегодува Луиш. — Готов съм да дам всичко!

— Не, не това е отговорът — възрази Нелсън. — Не забравяйте, че това е търговска сделка. Отговорът е най-ниската сума, с която можете да си получите дъщерята обратно. Вижте, похитителите не знаят с колко точно пари разполагате. Ще стигнем до един момент, когато ще трябва да заявим, че това е нашата окончателна оферта. После, в случай че похитителите ни повярват, ще ни предадат дъщеря ви.

Луиш си пое дълбоко дъх.

— Дано.

— Добре. А сега, с каква сума мислите, че можете да разполагате? В брой, имам предвид.

Внезапно изпитах страшно неудобство. Щях да чуя всичко за личните работи на човек, когото едва познавах, всъщност собственик на банка съперник на моя работодател. Понечих да стана.

— Може би е по-добре да ви оставя…

— Не. Остани, моля те — вдигна ръка Луиш.

Замълчах. Той беше искрен. Нелсън кимна.

— Добре — казах и седнах.

— Мога да събера някъде към пет милиона долара — каза Луиш. — Може би и малко повече. Но тогава ще се наложи да говоря с някои колеги. Ще трябва да взема на заем.

— Добре — повтори Нелсън. — Надявам се да минем с далеч по-малка сума от тази. — Той извади бележника си и химикалката еднодневка. — Ще трябва да обмислим някои числа. Средната сума за откуп в Рио в момента е двеста хиляди долара. Но аз си мисля, че те имат добра представа за богатството ви или поне могат да предположат с голяма вероятност. Първото настояване беше за много висока сума.

— Не мога да платя петдесет милиона — каза Луиш.

— Нито пък те се надяват на това. Друго правило е, че окончателната сума представлява приблизително една десета от първоначалната обявена. В нашия случай това е пет милиона долара. Но и това е прекалено висока сума за пазара в момента в Рио.

— Мога да я платя, ако се наложи. Все ще намеря начин.

Нелсън вдига ръка.

— Не. Според мен два милиона са напълно нормална сума. Вие ще можете и да изискате един милион от застрахователите на „Декер“, макар че първоначално вероятно ще се наложи да дадете цялата сума сам.

— Може би „Декер“ биха могли да я осигурят? — предположих.

Очите на Луиш за миг се присвиха.

— Не, благодаря. Не искам да вземам пари на заем от Рикардо Рос.

Скоростта на реакцията му ме изненада, но в известен смисъл бях доволен, че не е загубил бързината на деловата си мисъл.

Двамата с Нелсън дълго спориха върху окончателната сума и накрая се споразумяха на три милиона долара.

— Добре. Вече уточнихме парите — каза Нелсън. — Не можем да се надяваме на скорошно споразумение за цената. Ще трябва да оставим похитителите да се попазарят още малко, за да си мислят, че държат нещата в ръцете си. В противен случай няма да повярват, че трите милиона са окончателната ни оферта.

Луиш отвори уста да протестира, но Нелсън вдигна ръка.

— И да предложим по-висока сума, пак няма да ускорим освобождаването на Изабел.

Луиш беше логичен мъж и се примири.

— Предлагам да почнем с един милион долара и после да качваме с по половин до два милиона. След това ще ни се наложи да качваме с още по-малки стъпки, за да изглежда, сякаш всяко качване е съпроводено с огромни трудности. Нашата цел е да приключим с преговорите малко преди трите милиона.

— На мен ми изглежда доста дълъг път — от петдесет милиона до един — изрече със съмнение Луиш.

— Повярвайте ми — един милион е много голяма оферта за начало при отвличане.

Повярвахме му. Зико се обади в четвъртък вечерта. Отнесе се с насмешка към офертата на Луиш от един милион долара. Известно му било, че Луиш е собственик на „Банко Оризонте“. Луиш обясни, че притежава само част от нея и че не може да продаде дела си. Изпълнението му беше добро. В началото звучеше сдържано, но с напредването на разговора започна да се разгорещява. Твърдението му, че не е в състояние да събере повече от един милион, ми прозвуча съвсем убедително.

Прослушах записа. Макар и да не можех да разбера какво си говореха, бях впечатлен от гласа на Зико. Спокоен, премерен, студен, интелигентен. Задължителните заплахи по отношение живота на Изабел нямаха нищо общо с истеричните крясъци на първия фалшив похитител. Но студенината сама по себе си беше много по-застрашителна. Зико нямаше да убие Изабел, освен ако не му се наложеше. Но ако нямаше друг изход…

Дойде полицията. Взеха лентата с разговора, за да анализират гласа на Зико. Бяха успели да проследят разговора до някакъв мобифон някъде в някаква претъпкана пазарна улица в северната зона. Мобифоните бяха нещо обикновено в Рио. Наземната система от телефонни кабели беше в толкова лошо състояние, че гражданите на Рио бяха принудени да използват само мобифони. А те са буквално невъзможни за проследяване.

Полицията претърсваше и горите Тихука, но до този момент не бе открила нищо.

Мария не спираше да ни хока. Тя, изглежда, понасяше добре напрежението, докато в един момент не изтича внезапно от стаята, за да не видим, че плаче. Корделия отскачаше всеки ден за по час-два, но и за нея чакането беше непоносимо. Бе станала съвсем друга, напълно различна от онази корава жена, с която се бях запознал в детския дом. Беше спряла да ходи там. Само засега, така ни обясни.

Оставах в апартамента на Луиш през деня, а нощите прекарвах в хотела. Два пъти излизах на разходка по богатите улици на Ипанема. Беше хубаво да се разхождам така, да гледам как хората пазаруват в скъпите бутици, да скитам покрай сергиите, където продаваха цветя или индианска бижутерия. Ипанема представляваше основно гора от здания с луксозни апартаменти, сбити между брега и лагуната. От време на време сред тях се мяркаше и някое старо колониално здание, но според стандартите на Ипанема „старо“ означаваше нещо отпреди петдесет години. Открих един много приятен бар в една такава „стара“ сграда и се отбивах за по някоя бира. Бях чел някъде, че „Момичето от Ипанема“ е била написана от мъж, който редовно киснел в някакъв местен бар и гледал местните хубавици. И действително тук бе пълно с безброй млади, загорели и чудесни момичета. Но те само ми напомняха за Изабел.

Опитах се да си представя къде ли се намира и в какво състояние е. Дали я хранеха добре? Дали й позволяваха да се мие? На нас ни беше много трудно, но на нея сигурно й беше още по-трудно. Но тя беше силно духом момиче. Ако някой можеше да се справи с такова изпитание, това беше тя.

Не трябваше да я изоставям. Не трябваше да я изоставям!

Заобикалях отдалеч плажа на Ипанема. След отвличането бях забравил за известно време наръгването си. И исках да си остане забравено. Страховете ми от прането на пари и загрижеността ми по отношение на „Декер“ бяха отстъпили на заден план. Просто исках Изабел да е свободна. Само това ми беше в главата.

Редовно разговарях с Рикардо и го информирах за напредъка с преговорите. Уравновесеният му глас ми действаше успокоително. Той беше впечатлен от Нелсън като преговарящ. За него беше удоволствие да продължи с плащането на сметката за хотела. Беше разговарял с Луиш, който му бе заявил твърдо, че има голяма нужда от мен тук.

Говорих и с Джейми. Беше олицетворение на съчувствието. Каза, че целият салон бил в шок, но че животът си има своите закони. Ставаше дума за продажбата на сделката за Мексико. Не вървяла много добре и в счетоводните книги на „Декер“ имало още голямо количество облигации. Самата ситуация в Мексико започваше да се клати: хората започваха да се питат дали правителството ще съумее да рефинансира дълговете си, които трябваше да се погасяват тази година.

Не давах пет пари.

Полицията идва отново. Бяха успели да идентифицират гласа на Зико с два предишни записа, правени при други отвличания. И в двата случая с жертвите се бяха отнасяли добре и накрая ги бяха освободили. Това повдигна духа на Луиш. Също и моя.

Самото очакване обаче започваше да ни тежи. Бяха изтекли едва четири дни от отвличането на Изабел, но на нас ни се струваха много повече. Нелсън ни предупреди да се подготвим за продължително чакане — тези случаи се проточвали със седмици, а понякога и с месеци, не с дни. Но въпреки това при всяко иззвъняване на телефона тримата с Луиш и Корделия все си мислехме, че това ще е окончателното споразумение за освобождаването на Изабел. Разбира се, че грешахме.

По предложение на Корделия през уикенда посетихме фазендата на Луиш близо до Петрополис — тя чувстваше, че една смяна на обстановката ще се отрази добре на Луиш. Той се тревожеше, че Зико няма да може да се свързва с нас, но тя му посочи, че ако Мария му даде номера в Петрополис, той едва ли ще се откаже да говори.

Луиш ме взе от хотела в късния петъчен следобед. Шофьорът му ни откара до летището „Сантос Дюмон“ в центъра на града. Останах изненадан. Петрополис беше само на четиридесет километра и никой не ми беше обяснил, че ще пътувам дотам по въздуха. Луиш се поразсея малко, докато ме водеше през летището до един малък микробус, който ни откара до един син хеликоптер. Беше с пет места. Корделия и съпругът й вече ни чакаха. Аз също се качих, като се преструвах, че за мен това е най-обикновеното нещо на света. След две минути хеликоптерът се издигна във въздуха и полетяхме над залива Гуанабара.

Двайсет минути по-късно се озовахме над планините. Под нас, сред гънките на възвишенията, се точеха шосета и сгради. Снижихме и обраслите в гори склонове се издигнаха и от двете ни страни. Стрелнахме се в едно дефиле и там, под една гола скала, изскочи голяма бяла къща, обградена от буйна градина. Имаше и езеро, а до къщата — затревена площадка.

Стаите на фазендата бяха просторни и прохладни. Мебелите бяха избирани с вкус, без да бъдат крещящи: тъмно колониално бразилско дърво, персийски вази, френски картини от деветнадесети век. Тук беше няколко градуса по-хладно, отколкото в Рио, но въпреки това все пак горещо според стандартите ми. И въпреки това в камината във всекидневната гореше силен огън.

Луиш видимо се отпусна. Сега разбрах защо Корделия бе настояла за това. Беше му навик да се прибира тук всяка петък вечер, за да си почине. А точно от това се нуждаеше най-много сега.

Тази вечер атмосферата беше почти нормална. Съпругът на Корделия, Фернандо, беше добър компаньон. Беше адвокат с отлично чувство за хумор и неспособност да взема на сериозно нито себе си, нито Бразилия. Шегуваше се и с Корделия, впрочем.

Смяхме се, наистина се смяхме, докато вечеряхме, събрани в единия край на една смешно дълга маса, когато телефонът иззвъня.

В трапезарията имаше дериват. Не беше трудно да разберем по реакцията на Луиш кой се обажда. Луиш беше подготвен. Играеше разстроен човек, който се опитва да се владее. Разговорът продължи по-малко от две минути. Зико каза, че един милион долара било оскърбително предложение. Луиш му отвърна, че петдесет милиона пък са абсурд. Зико упорстваше. Тогава Луиш покачи офертата на милион и половина. Искаше да накара Зико да разбере, че има представа от правилата на играта и е готов да я играе.

Веднага след това Луиш телефонира на Нелсън, който каза, че на следващия ден идва. Той отново ни вдъхна кураж. Според Нелсън всичко се развивало по плана.

На следващата сутрин, в събота, Луиш ме разведе из градината. Тя се простираше в котловината под къщата на почти половин миля и се сливаше с гората. Дъхът ми секна от гледката. От двете ми страни и пред нас се издигаха големи, с абсурдни очертания планини, очевидно със същия геологически произход като тези, които обграждаха Рио. Една от тях представляваше отвесна гола скала, докато останалите бяха покрити с дървета в ниското, а по-нагоре се откриваха чудесни ливади. В единия край на градината имаше продълговато езеро. Въздухът беше студен и чист, макар и малко влажен, и изпълнен със звуците на течаща вода и птича гълчава. Имаше лебеди, бели и черни, фламинго, екзотични патици и цял куп други, които не познавах.

— Красиво е — казах.

— Проектирано е от Бърл Маркс, германец, дошъл тук в края на войната. В тази градина има две хиляди вида растения. Тук са се правели разкошни увеселения.

Погледнах го. Не ми приличаше на голям любител на увеселенията. Приличаше ми на висок самотен мъж, който мъжествено посреща несгодите.

— От колко време е ваше?

— Почти от пет години.

Сигурно струваше купчина пари. Знаех, че Изабел произхожда от заможно семейство, но нямах и представа за степента на богатството им. Струваше ми се много странно такава сграда и градина да се използват като обикновена къща. В Англия щеше да е изпъстрена с прелестни дами с туидови поли, които вежливо напътстват посетителите откъде да минат.

Луиш сякаш прочете мислите ми.

— Невинаги сме имали пари. Или поне при мен беше така. Произхождам от древна фамилия, от едно от четиристотинте португалски семейства, дошли в Бразилия преди четиристотин години. Моят прапрадядо е имал плантации в щата Сао Пауло с площ колкото тази на някои европейски държави. Притежавал е тридесет хиляди роби. После дошла отмяната на робството. После сривът на цените на кафето. Накрая катастрофата от 1929 година. Прадядо ми не бил от особено предприемчивите. Брат ми все още управлява останките от земите ни, една малка кафеена плантация. Но аз се махнах оттам.

Разнесоха се птичи крясъци — бял лебед се мъчеше да яхне друг, черен.

— Виждаш ли ги! — засмя се Луиш. — Истински бразилци!

— И се преместихте в Рио — подсетих го.

— Да. Влязох да уча в университета и започнах работа в една банка. Открих, че работата с парите е очарователна. Дълги години бразилската финансова система е била страшно усложнена. С инфлацията и лихвените проценти, възлизащи на няколко хиляди годишно, имаше възможности да се натрупат много пари. През 1986 година реших да направя малко пари и за себе си и така дадох началото на „Банко Оризонте“. Както знаеш, сега тя е една от най-големите инвестиционни банки в Бразилия и в действителност вече започваме да мислим за разширяване на дейността си и отвъд океана. Така че това ми даде възможност да си позволя ето това.

Луиш не направи опит да скрие гордостта си. И действително имаше с какво да се гордее.

— Но е истински срам да построя всичко това и да го видя да умира с мен. Много искахме да имаме син, двамата с Вивиан.

— Съпругата ви?

Той кимна. Обърна се и погледна към фазендата.

— Тя така и не можа да я види. А може би я вижда…

— Имате Изабел и Корделия.

— Ха, Изабел! — изсумтя той. — Мога ли въобще да я накарам да работи за банката ми? Тя е прекалено вироглава. Чу я как говори с мен. Дъщери! Никой баща не може да разбере дъщерите си. Но аз просто не мога да проумея защо Изабел и Корделия не могат поне веднъж да направят нещо смислено. Може би сегашният ужас ще ги накара да се позамислят.

— Възможно е. Но не съм сигурен, че е добра идея.

Той ме изгледа втренчено.

— Те са също като вас, нали? Искат да вървят по пътя, който са си избрали. Фактът, че не одобрявате това, което вършат, само им придава допълнителен кураж. Сигурен съм, че е така поне при Изабел.

Луиш се изсмя горчиво.

— Сигурно си прав.

Последва тишина. Той ме изучаваше.

— Вие сте близки, нали? Повече от колеги, повече от просто приятели?

За момент изпаднах в паника. Имах чувството, че досущ като разгневен латиноамерикански баща от книгите и филмите, той ще се нахвърли върху мен с обвинения. Но погледът на Луиш беше топъл, окуражаващ.

Кимнах.

Луиш се обърна и продължихме. Стори ми се, че каза „добре“, но не бях много сигурен.

Решихме да останем във фазендата. За Нелсън настанаха трудни дни — всеки ден му се налагаше да пътува по час и половина от Рио. Това обаче беше добре и за Луиш, и за мен. И двамата бяхме оптимисти. Изабел щеше да е свободна, трябваше само да издържим на чакането.

В неделя вечер Корделия и Фернандо си тръгнаха за града с хеликоптера. Зико отново се обади. Заслушах се в разговора. Долових нещо, което ми се стори тридесет милиона, и миг по-късно Луиш отвърна с два милиона. Имаше да извървим още дълъг път, но вече започвахме да сближаваме позициите. С това темпо в близките седмици Изабел щеше да бъде на свобода. Мислех си за връщането в Лондон. Нещата си вървяха по утъпкан коловоз и не можех да направя нищо, за да ги променя. А и времето ми на престой тук все пак беше ограничено.

Започвахме да привикваме към мудното темпо на преговаряне. Но във вторник, на осмия ден, всичко това се промени.