Книга първа

„Тя не знаеше, че вълкът е зъл, и затова не се страхуваше от него.“

Глава първа

Скарлет се спускаше към задната уличка на таверна „Рийо“, когато портскрийнът на седалката до нея иззвъня и механичен глас изрече:

„Съобщение от полицията в Тулуза,

отдел «Издирвания».

До мадмоазел Беноа“.

Сърцето й подскочи и тя зави в последния момент, преди корабът да е остъргал каменната стена отдясно, после пусна спирачките и той спря ход напълно. Изключи мотора и грабна захвърления на седалката портскрийн. Контролното табло в кабината отрази бледосинята му светлина.

Бяха намерили нещо. Полицаите сигурно бяха намерили нещо.

— Приемай! — извика тя и стисна силно порта в ръцете си.

Но вместо видеовръзката, която очакваше с детектива, натоварен със случая на баба й, получи единствено няколко кратки, делови изречения.

28 август 126 д.а.

ОТНОСНО: Иск № AIGОО155819, подаден на 11 август 126 д.а.

С настоящето съобщение уведомяване СКАРЛЕТ БЕНОА, Рийо, Франция, ЕФ, че, считано от 15 часа и 42 минути на 28 август 126, издирването на изчезналото лице МИШЕЛ БЕНОА, Рийо, Франция, ЕФ, се преустановява поради липса на доказателства за насилие или умишлено убийство. Хипотеза: Лицето е избягало по свое желание и/или е извършило самоубийство.

СЛУЧАЯТ СЕ ПРЕКРАТЯВА.

Благодарим ви, че използвахте нашите детективски услуги.

След съобщението се завъртя видеореклама, с която полицията напомняше на всички пилоти на корабите за доставки да не свалят предпазните колани, преди да са изключили моторите.

Скарлет впи очи в малкия екран, докато накрая думите не се размазаха в черно — бял вик и земята под кораба не изчезна. Пластмасовият панел на портскрийна изпука в пръстите й, които се затягаха все повече и повече.

— Идиоти — процеди тя през зъби в празния кораб.

Думите „Случаят се прекратява“ се изсмяха насреща й. Скарлет нададе гърлен вик и тресна с все сила порта в контролното табло — искаше да натроши на парчета и метала, и пластмасата, и жиците. Но и след трите удара екранът — едва ожулен — само примигна.

— Идиоти такива! — Тя запрати порта на пода пред седалката до нея, отпусна се тежко назад и опъна къдриците си като струни.

Коланите се впиваха в гърдите й и изведнъж започнаха да я задушават. Тя откопча механизма и едновременно с това отвори вратата с ритник, като едва не се приземи по очи в сенчестата уличка. Миризмата на мазнина и уиски от таверната я задави, когато си пое жадно въздух, мъчейки се да отрезви гнева си със здрава мисъл. Щеше да отиде до полицейския участък — сега беше станало късно, затова по-добре утре. Още призори. Щеше да бъде спокойна и разумна, щеше да им обясни защо предположенията им са погрешни. Щеше да ги убеди да отворят случая отново.

Скарлет прокара рязко чипа в китката си пред скенера до товарното отделение на кораба и вдигна капака по-силно, отколкото хидравликата позволяваше.

Щеше да каже на детектива, че не бива да спира издирването. Щеше да го накара да я изслуша. Щеше да го накара да проумее, че баба й не е изчезнала по своя воля и положително не се е самоубила.

В багажника на кораба бяха натъпкани около половин дузина щайги, но Скарлет не ги забелязваше. Тя беше далеч оттук — в Тулуза, и планираше мислено разговора, призовавайки на помощ всичката си убедителност и цялата си способност да разсъждава логично.

Нещо се беше случило с баба й. Нещо не беше наред и ако полицията спре да я издирва, Скарлет ще отиде в съда и няма да се откаже, докато не забранят и на последния тиквеник от техните детективи да работи повече, и…

Тя стисна силно по един домат във всяка ръка, завъртя се на пети и замери каменната стена. Доматите се размазаха, а сокът и семенцата опръскаха купчините боклук, който чакаше да замине за компактора.

Почувства се по-добре. Грабна още един домат и си представи как се опитва да обясни на детектива, че баба й няма навика да изчезва така ненадейно, но той пак не й вярва. Представи си как доматът изплесква самодоволното му малко.

Тъкмо когато и четвъртият домат бе заличен, една врата се отвори. Скарлет се пресягаше за нов домат, но в този миг не друг, а собственикът на таверната се облегна на дървената рамка. Тя замръзна. Слабото лице на Жил лъщеше. Очите му обходиха стената на таверната и слузестата оранжева цапаница, сътворена от Скарлет.

— Дано това не са моите домати.

Тя дръпна ръка от щайгата и я отри в мръсните си дънки. Лицето й гореше, а пулсът й биеше тежко и неравно.

Жил обърса потта от плешивата си глава и я стрелна с обичайния си свиреп поглед.

— Е?

— Не са твоите — промълви тя. И това беше истината — докато той плати, технически погледнато доматите бяха нейни.

Той изръмжа.

— В такъв случай ще ти орежа само три униви за почистването на тази свинщина. Ако вече си свършила със стрелбата по мишената, може би ще благоволиш да ги внесеш вътре. От два дни сервирам увехнали марули.

И той се шмугна обратно в ресторанта, без да затваря вратата. По уличката се разляха смях и шум от прибори — звуци съвсем обичайни и затова толкова по-странни.

Светът на Скарлет се сгромолясваше, но никой не забелязваше това. Баба й беше изчезнала, но никого не го беше грижа.

Скарлет се обърна към багажника, хвана двата края на щайгата с домати и зачака сърцето й да спре да блъска в гърдите й. Думите от съобщението все още бомбардираха съзнанието й, но мислите й бяха започнали да се проясняват. Първата вълна на агресията остана да гние при размазаните домати.

Щом успя да си поеме спокойно дъх, тя сложи щайгата върху червеникавите картофи и ги извади от кораба.

Редицата готвачи не й обърна никакво внимание, докато отбягваше съскащите им тигани, за да стигне до склада. Там напъха щайгите по рафтовете, които бяха надписани с маркер, после изтрити, а сетне надписвани отново поне дузина пъти през годините.

— Bonjour, Скарлинг!

Скарлет повдигна косата от потния си врат и се извърна.

На вратата сияеща стоеше Емили, а в очите й блестеше тайна. Но щом видя лицето на Скарлет, тя веднага се отдръпна назад.

— Какво.

— Не ми се говори. — Скарлет се плъзна край келнерката и се запъти обратно към кухнята, но Емили издаде пренебрежителен звук и заприпка подире й.

— Че кой те кара да говориш? Аз само се радвам, че си дошла — каза тя и стисна Скарлет за лакътя. Двете излязоха отново на уличката. — Той се завърна. — Въпреки ангелските къдрици, които опасваха лицето й, усмивката на Емили загатваше доста дяволити мисли.

Скарлет се отскубна, взе едно сандъче с пащърнак и репички и ги подаде на сервитьорката. Не отвърна нищо — не бе в състояние дори да се поинтересува кой беше той и защо беше толкова важно, че се е завърнал.

— Чудесно — каза тя и взе да пълни една кошница с червен лук.

— Забравила си, нали? Хайде, Скар, спомни си — това е уличният боец, за когото ти разказвах онзи… о, дали пък това не беше София?

— Уличният боец?! — Скарлет стисна очи — челото й започна да пулсира от главоболието.

— Той ли, Ем?

— Не бъди такава. Той е мил! И тази седмица почти всеки ден е тук и винаги сяда на някоя от моите маси, което определено означава нещо, не мислиш ли? — Скарлет не отговори и момичето остави сандъчето на земята, за да извади от джоба на престилката си пакетче дъвки. — Много е тих. Не е като Ролан и шайката му. Мисля си, че е свенлив… и самотен. — Тя мушна една лентичка в устата си и предложи на Скарлет.

— Свенлив боец? — Скарлет отказа дъвката с жест. — Чуваш ли се какви ги приказваш?

— Трябва да го видиш, за да разбереш какво искам да кажа. Има едни очи, които просто.

— Емили размаха ръка пред лицето си, сякаш беше слънчасала.

— Емили! — на вратата отново се бе появил Жил. — Стига си дрънкала, ами се хващай на работа. Чакат те на четвърта маса. — Той хвърли кръвнишки поглед на Скарлет — мълчаливо предупреждение, че ще ореже още униви от цената, ако продължава да разсейва работниците му. А после се вмъкна вътре, без да дочака отговор. Емили се оплези зад гърба му.

Скарлет подпря кошницата на хълбока си, затвори багажника и мина край келнерката.

— Той ли чака на четвърта маса?

— Не, той е на девета — измърмори Емили и вдигна зеленчуците от земята. Докато минаваха през запарената кухня, тя възкликна:

— О, как може да съм толкова глупава! Цяла седмица забравям да ти пратя съобщение, за да питам за grand-mere. Има ли нещо ново?

Скарлет стисна зъби, а в главата й като стършели забръмчаха думите от съобщението. Случаят се прекратява.

— Нищо — отвърна тя и разговорът им се изгуби в хаоса от крясъците на готвачите, които си викаха един на друг през плота.

Емили отиде с нея до склада и стовари там сандъчето. Скарлет побърза да се заеме с нареждането на кошниците, преди момичето да й е подхвърлило някоя и друга окуражителна дума.

— Не се тревожи, Скар. Ще се върне. — Каза Емили, както бе прието, и влезе обратно в таверната.

От толкова стискане челюстите на Скарлет започнаха да я болят. Хората говореха за изчезването на баба й, сякаш беше котка, която се е изгубила, но щом огладнееше, щеше да намери пътя към дома. Не се тревожи. Ще се прибере.

Но вече две седмици бяха изминали, откакто баба й я нямаше. Беше изчезнала, без да изпрати съобщение, без да се сбогува, без никакво предупреждение. Дори беше пропуснала осемнайсетия рожден ден на Скарлет, при все че седмица по-рано сама купи продуктите за любимата лимонова торта на внучката си.

Ратаите не я бяха видели да заминава. Андроидните работници не бяха записали нищо подозрително. Беше оставила портскрийна си, но съхранените на него съобщения, календарът и архивът от нета не даваха никаква следа. Това, че беше тръгнала без него, също беше доста подозрително. Та днес хората носеха портовете навсякъде със себе си.

Но най-лошото не беше, че е оставила портскрийна си или че не е приготвила тортата.

Скарлет беше намерила идентификационния чип на баба си. Идентификационният й чип! Увит в тензух на червени петна от кръвта и оставен като малък пакет върху кухненския плот.

По думите на детектива именно така постъпвали всички бегълци, които не желаели да бъдат заловени — изрязвали чиповете от ръцете си. Беше изрекъл думите, сякаш вече е разрешил загадката. Но Скарлет си помисли, че вероятно и за повечето похитители тази хитрост не бе никаква тайна.

Глава втора

Зад плота с топлите заливки, Скарлет забеляза Жил, който сипваше с черпака сос бешамел върху сандвич с шунка. Тя заобиколи от другата страна и викна, за да привлече вниманието му, но беше посрещната от раздразнението му.

— Свърших — рече тя също толкова навъсено. — Хайде, подпиши се, че си получил доставката.

До сандвича Жил наблъска една камара пържени картофи и плъзна чинията по металния плот към Скарлет.

— Занеси това на първа маса и докато се върнеш, аз ще съм оправил всичко.

— Жил — наежи се Скарлет, — аз не работя за теб.

— Благодари се, че не те пращам с телена четка на улицата. — Той й обърна гръб — от потта бялата му риза беше пожълтяла през годините.

Пръстите на Скарлет се свиха конвулсивно. Представи си как запраща сандвича в тила му, а после сравнява резултата с доматената пихтия отвън. Но строгото лице на баба й бързо проникна в съзнанието й. Колко разочарована щеше да бъде, ако се прибереше у дома и откриеше, че в изблик на гняв Скарлет е загубила един от най-верните им клиенти.

Тя грабна чинията и гневно изхвърча от кухнята. Вратата едва се бе затворила зад гърба й, когато един от келнерите насмалко не я отнесе. Таверна „Рийо“ беше неугледно място — подът лепнеше, масите и столовете бяха евтини и не си подхождаха, а въздухът беше напоен с мазнина. Но клюките и силният алкохол бяха любимите развлечения на хората от града и таверната винаги беше пълна — особено в неделните дни, когато ратаите от околността оставяха посевите си, без да ги наглеждат за цяло денонощие.

Докато Скарлет чакаше сред навалицата да се разчисти път, по който да мине, вниманието й беше привлечено от трите нетскрийна над бара. Всички до един предаваха все същия репортаж, който от миналата вечер насам се въртеше по новините. Хората говореха само за едно — годишния бал на Източната република, на който почетен гост била лунната кралица и как едно момиче киборг успяло да проникне на празненството в двореца, разрушило няколко полилея и опитало да убие кралицата… а може би не нея, а новия император. Всеки си имаше своя версия. Статичното изображение на екрана показваше момичето в едър план — по лицето му имаше петна от кал, а няколко мокри кичура се бяха измъкнали от опашката. Пълна загадка бе как изобщо момичето е било допуснато на бала на благородниците.

— Защо ли не са я избавили от страданията й, още щом е паднала по стълбите? — обади се Ролан, — един от редовните посетители в таверната, който имаше вид на човек, залепен на бара още от обяд. Той насочи пръст към екрана и се престори, че стреля. — Пръскам й черепа с един куршум право в главата. Много й здраве!

Сред постоянните посетители наблизо премина шепот на съгласие, а Скарлет изви очи от отвращение и се запровира сред множеството към първа маса.

Веднага разпозна красивия уличен боец на Емили — донякъде заради множеството белези и синини по смуглата му кожа, но най-вече защото беше единственият странник в таверната.

След припадъците на Емили, Скарлет не очакваше видът му да е толкова неугледен — сплъстените кичури на главата му стърчаха на всички страни, а едното му око беше посинено и подуто съвсем отскоро. Двата му крака подскачаха под масата, навити като на пружина.

Пред него имаше три празни чинии, опръскани тук-там с мазнина, една-две хапки, останали от яйчената салата, няколко недокоснати резена домати и марули.

Скарлет почувства как втренчено го е зяпнала едва когато погледът му се вдигна и се сблъска в нейния. Очите му бяха неестествено зелени — подобно на неузряло грозде, все още неоткъснато. Тя стисна по-здраво чинията и внезапно проумя защо Емили се бе прехласнала така. Има едни очи, които…

Като си проправи път през тълпата, Скарлет сложи сандвича на масата.

— За вас ли е този croque, monsieur?

— Благодаря. — Гласът му я сепна, но не защото беше силен и груб, както бе очаквала, а защото звучеше нисък и колеблив.

Може би Емили имаше право. Може би той наистина беше свенлив.

— Какво ще кажете да ви поднесем направо цялото прасе? — попита тя и постави празните чинии една върху друга. — Така ще спестите тичането на келнерите напред-назад от кухнята дотук.

Очите му се разшириха и за миг Скарлет си помисли, че той ще я попита дали това е възможно, но сетне вниманието му отново се върна към сандвича.

— Храната ви тук е добра.

Тя се сдържа да не се разсмее. Според нея таверна „Рийо“ и „добра храна“ бяха несъвместими думи.

— От боя човек сигурно огладнява.

Той замълча. Пръстите му си играеха със сламката в чашата и Скарлет забеляза как масата започна да подскача ведно с краката му.

— Е, добър апетит — рече тя и вдигна чиниите. Но тогава спря и ги наклони към него. — Не искате ли да опитате доматите? Много са вкусни и освен това са расли в моята градина. Марулите също, но когато ги брах, бяха свежи, а не така спаружени. Е, все едно, марулите няма да ви харесат. Но какво ще кажете за доматите?

Част от напрежението изчезна от лицето на боеца.

— Никога не съм опитвал домати.

Скарлет повдигна вежди.

— Никога?

След като се поколеба за миг, той остави чашата, взе двете резенчета и ги мушна в устата си.

Както дъвчеше, изражението му замръзна — сякаш за миг се замисли, с очи, зареяни в нищото, после преглътна.

— По-различни са на вкус от това, което очаквах — каза той и отново вдигна очите си към нея. — Но не са противни. Ще си поръчам още домати, ако може.

Скарлет намести чиниите в ръцете си, за да не изпусне ножа за масло.

— Всъщност аз не работя.

— Ето, започва! — извика някой от бара и в таверната на вълни се разнесе шепот на възбуда. Скарлет надигна очи към нетскрийновете. Те показваха тучна зелена градина с бамбук и лилии, блестяща от скорошния проливен дъжд. Червена топлина се разливаше по голямото стълбище от балната зала. Охранителната камера над вратата улавяше дългите сенки, които се протягаха по пътеката. Всичко излъчваше красота. Спокойствие.

— Имам десет униви и ги залагам, че ей сега някой ще си изгуби крачето по стълбите! — изрева един мъж и целият бар се разсмя. — Кой иска да се обзаложи с мен? Хайде, та какви са изгледите ми да спечеля?

Миг след това на екрана се появи момичето киборг. То излетя от вратата надолу по стълбите и с плющящата си сребърна рокля разби на парчета покоя в градината. При все че знаеше какво следва, Скарлет затаи дъх и трепна, когато то се препъна, сгромоляса се, а сетне се изтърколи надолу по стъпалата и тромаво се просна върху каменната пътека в подножието им. Звук нямаше, но във въображението си Скарлет чуваше тежкото дишане на момичето, докато то се обръща по гръб и се взира нагоре към вратата. Няколко сенки паднаха върху стълбището и над нея се появиха неразличими силуети.

След като беше чула разказа повече от дузина пъти, Скарлет откри с очи върху стъпалата липсващия метален крак, отразил светлината от балната зала. Изкуственият крак на момичето киборг.

— Говори се, че това вляво била кралицата — каза Емили.

Скарлет подскочи — не беше чула келнерката да се приближава.

Принцът, тоест императорът, слезе по стълбите с бавни, тихи стъпки, наведе се и вдигна крака. Момичето хвана крайчеца на полите си и ги дръпна над прасците си, но така и не можа да скрие жиците, които висяха като мъртви пипала от металното чуканче.

Скарлет знаеше какви слухове се носеха. Съвсем сигурно било, че момичето е лунитянка — незаконен и опасен беглец за населението на Земята — и освен това била успяла да промие мозъка на император Кай. Според някои тя се стремяла да се сдобие с власт, според други — с богатства. Имаше и такива, които мислеха, че се е опитвала да започне войната, с която дълго заплашваше Земята. Но независимо какви са били кроежите й, Скарлет не можеше да не изпита известно съжаление към нея. Та тя беше малка още, по-малка от Скарлет дори, и имаше такъв окаян вид, просната там в подножието на стъпалата.

— Някой май предложи да я избавим от страданията й? — обади се един от мъжете на бара. Ролан насочи пръст към екрана.

— Именно. Никога преди не съм виждал нещо толкова гнусно.

В края на бара един мъж се приведе напред, тъй като другите посетители му пречеха да види Ролан.

— Аз не съм съгласен. Момичето е доста чаровно така, както се преструва на невинно и безпомощно. Вместо да го пращат обратно на Луната, защо ли не вземат да го пратят при мен?

Думите му бяха посрещнати от груб смях. Ролан стовари ръката си върху бара и чинийката с горчицата се раздрънча.

— Свиня — промълви Скарлет, но гласът й бе удавен в силния смях.

— Аз не бих имал нищо против да я постопля малко! — обади се друг мъж и масите се затресоха от смях и бурни възгласи.

Гневът заби нокти в гърлото на Скарлет и тя тръшна чиниите върху масата. Без да обръща внимание на изненаданите лица наоколо, се провря през тълпата и заобиколи зад бара.

Разчисти от пътя си няколко бутилки с уиски и пред очите на слисания барман се покатери върху плота, който вървеше по протежението на стената. Като се надигна, отвори панела в стената под рафта с чашите за коняк и издърпа кабела за нет линка. Трите екрана угаснаха, а градината в двореца и момичето киборг изчезнаха.

Около нея се надигна протестен вой.

Скарлет се обърна с лице към хората и, без да иска, ритна една бутилка вино от бара. Стъклото се пръсна на пода, но тя не чу нищо и размаха кабела пред разгневената тълпа.

— Имайте малко уважение! Момичето ще бъде екзекутирано!

— Това момиче е лунитянка! — провикна се една жена. — То трябва да бъде екзекутирано!

Множество кимания подкрепиха това мнение и някой замери Скарлет по рамото с коричка хляб. Тя скръсти ръце на хълбок.

— Момичето е само на шестнайсет.

Избухнаха остри спорове, мъжете и жените наскачаха от масите и закрещяха против лунитяните, против злото и против момичето, опитало да убие съюзнически лидер!

— Хей, хей, успокойте се всички! Оставете Скарлет на мира! — викна Ролан, чиято самоувереност бе подкрепена от уискито, което бе изпил. Той вдигна ръце към развълнуваната тълпа. — Всички знаем, че цялото им семейство са смахнати. Първо старата квачка отлита нанякъде, а сега и Скарлет защитава правата на лунитяните!

Шествие от смях и подигравки мина край ушите на Скарлет и с него се смеси шумът от кипналата й кръв. Преди да се опомни, тя скочи от барплота, прекоси половината бар и удари Ролан по ухото, разпръсквайки наоколо няколко чаши и бутилки.

Той извика от болка и се извърна с лице към нея.

— Какво.

— Баба ми не е смахната! — Тя стисна ризата му. — Ти това ли каза на детектива, когато те разпита? Това ли му каза? Че е смахната?

— Естествено, че това му казах! — извика той в отговор и вонята на алкохол я заля цялата.

Тя стисна още по-силно ризата му, докато пръстите не я заболяха. — И се обзалагам, че не съм бил само аз. Като живее свряна в оная стара дупка, говори с животните и андроидите, сякаш са хора, и гони народа с пушката си.

— Само веднъж! И онзи беше продавач на андроидни компаньонки!

— Хич не се учудвам, че и последният бушон на баба Беноа е гръмнал. Струва ми се, че това отдавна се задаваше.

Скарлет блъсна силно Ролан с две ръце. Той залитна и се удари в Емили, която се бе опитала да ги разтърве. Емили изпищя. Ролан заплашваше да се стовари отгоре й и в усилието си да се предпази тя падна върху една маса.

Ролан все пак се задържа на краката си, а на лицето му се изписа нерешителност — не знаеше дали да се разсмее, или да заръмжи.

— Скар, ако не внимаваш, ще свършиш като старата.

По пода проскърцаха краката на маса и в следния миг боецът вече беше стиснал Ролан за гърлото, повдигайки го целия от пода.

Таверната притихна. Равнодушен, боецът държеше Ролан във въздуха, сякаш беше играчка, без да обръща внимание на това, че той се задушава.

Скарлет зяпаше с отворена уста, а ръбът на бара се забиваше в стомаха й.

— Мисля, че й дължиш извинение — рече боецът с тихия си, равен глас.

От устата на Ролан се чу клокочене. Краката му се мятаха, търсейки пода.

— Хей, я го пускай! — извика един мъж и скочи от стола си. — Ще го убиеш така! — той сграбчи боеца за китката, но със същия успех можеше да помести железен кол. Почервенял от гняв, мъжът пусна хватката си и отстъпи назад, за да нанесе удар, но точно когато замахна, боецът вдигна свободната си ръка и го парира.

С несигурна крачка Скарлет отстъпи назад от бара и с недоумение забеляза, че върху ръката на боеца бяха татуирани безсмислени числа и букви. СОГЛ962.

Боецът продължаваше все така да е ядосан, но по изражението му сега личеше, че е и мъничко развеселен — сякаш тъкмо си бе спомнил правилата на някаква игра. Той пусна Ролан на земята и едновременно с това освободи и ръката на другия мъж.

Ролан се подпря на един стол, за да не падне.

— Какво ти става, бе? — изрече той гневно и разтри врата си. — Ти да не си някой побъркан преселник от града или какво?

— Ти се държа непочтително.

— Аз съм се държал непочтително?! — излая Ролан. — Та ти насмалко не ме уби!

През летящите врати от кухнята изскочи Жил.

— Какво става тук?

— Ей този се опита да започне свада — викна някой от множеството.

— А пък Скарлет повреди екраните!

— Не съм ги повредила, идиот такъв! — кресна Скарлет, без да знае на кого говори.

Жил се огледа — екраните бяха угаснали, Ролан още търкаше врата си, а по мокрия под се въргаляха счупени чаши и бутилки. Той изгледа кръвнишки уличния боец.

— Ти — рече той и го посочи с пръст. — Омитай се от таверната ми.

Стомахът на Скарлет се стегна.

— Той не е направил ни.

— Моля те, Скарлет, не започвай. Не ти ли стигат опустошенията, които нанесе днес? Нали не се опитваш да ме накараш да затворя сметката си?

Скарлет се наежи, а лицето й още пламтеше.

— Искаш ли да си взема обратно стоката? Нека да видим колко доволни ще останат клиентите ти, когато отсега нататък започнеш да им сервираш изгнили зеленчуци!

Жил заобиколи зад бара и дръпна кабела от ръцете на Скарлет.

— Ти да не си мислиш, че вашата ферма е единствената във Франция? Скар, ще ти го кажа направо — поръчвам от теб, защото в противен случай баба ти ще превърне живота ми в ад!

Скарлет сви устни и се въздържа да му напомни гневно, че баба й вече я няма, така че, ако желае, би могъл да поръчва от друг.

Жил върна вниманието си обратно към боеца.

— Казах ти да се омиташ!

Боецът не му обърна внимание. Той подаде ръка на Емили, която все още стоеше свита до масата. Лицето на момичето гореше, полата й беше подгизнала от бирата, но когато той я вдигна на крака, очите й засветиха, заслепени от любов.

— Благодаря — промълви тя и необичайната тишина понесе шепота й.

Най-сетне боецът се обърна към смръщения Жил.

— Ще си тръгна, но не съм си платил за обяда. — Той се поколеба. — Мога да платя и за счупените чаши.

— Какво? — примигна Скарлет.

— Не ти ща парите! — викна обидено Жил. Думите му поразиха Скарлет дори повече, защото той вечно се оплакваше как снабдителите му съдирали кожата и парите никога не стигали. — Изчезвай оттук!

Светлите очи на боеца се стрелнаха към Скарлет и за миг тя усети, че нещо ги свързва.

И двамата бяха отритнати от обществото. Нежелани. Безумни.

Пулсът й пееше, но тя зарови мисълта. Този мъж създаваше главоболия. Изкарваше си хляба, като се биеше за пари, а кой знае — може би дори за развлечение. И тя не можеше да реши кое беше по-осъдително.

Като се извърна настрани, боецът сведе ниско глава, сякаш се извиняваше, а после повлече крака към вратата. Когато мина край нея, Скарлет не можа да не си помисли, че въпреки жестокостта си сега той приличаше на безобидно куче, което бяха изпъдили навън.

Глава трета

Скарлет издърпа от най-долния рафт щайгата с картофи, пусна я тежко на пода, а сетне с мъка сложи отгоре и щайгата с домати. До тях свали лука и ряпата. Пак щеше да се наложи да занесе зеленчуците на два пъти до кораба и това я разлюти. Не ще може да си тръгне от таверната с достойнство.

Тя хвана дръжките на долната щайга и повдигна и двете.

— Какво правиш? — Жил стоеше на вратата с преметната през рамото кърпа.

— Взимам си доставката обратно.

Той въздъхна и се подпря на стената.

— Скар, това, което казах в бара — не го мисля.

— Не ти вярвам.

— Виж, аз харесвам баба ти. Харесвам и теб. Вярно е, че тя ми взима много скъпо, а ти понякога си като бодлив таралеж в гащите. Също е вярно, че понякога и двете сте малко шантави. — Той вдигна ръце отбранително, щом видя, че Скарлет се наежи като петел. — Хей, чакай. Ти си тази, дето се покачи на бара, за да държи речи, тъй че не си и помисляй да ме обвиняваш, че си съчинявам.

Тя сбърчи носа си.

— Но ако трябва да съм честен, grand-mere стопанисва добре фермата си и година след година вие произвеждате най-добрите домати в цяла Франция. Не искам да закривам сметката си при вас.

Скарлет наклони щайгата така, че червените лъскави кълбета се търколиха и се удариха едно в друго.

— Хайде, остави ги, Скар. Вече се подписах на доставката.

И Жил се отдалечи, преди тя да е избухнала отново.

Скарлет духна една къдрица от лицето си, сложи щайгите на земята и ритна с крак картофите обратно под рафта. От кухнята се чуваше сподавеният смях на готвачите, които се кикотеха на разигралата се в салона драма. След разказа на сервитьорите случката се беше превърнала в легенда. Готвачите говореха, че Ролан паднал в несвяст на земята, след като уличният боец строшил една бутилка в главата му и междувременно в суматохата счупил и един стол. Той и на Жил щял да свети маслото, ако Емили не смогнала да го усмири с една от своите красиви усмивки.

Скарлет нямаше желание да изправя разказа, затова отри ръце в дънките си и се върна в кухнята. Докато прекосяваше помещението, за да стигне до скенера на задната врата, във въздуха увисна една студенина между нея и служителите в таверната. Жил не се виждаше никъде, от салона се чуваше кикотът на Емили. Скарлет се молеше да си фантазира, че всички свеждат очи, щом минеше край тях. Питаше се за колко време слуховете щяха да се разпространят в града. Скарлет Беноа защитила киборга! Лунитянката! Ясно, че е откачила.

Тя поднесе китката си под древния скенер. По навик провери ордера за доставката на екрана, за да е сигурна, че Жил не я е измамил, както често правеше, и забеляза, че всъщност е приспаднал трите униви за размазаните домати. Шестстотин осемдесет и седем униви, внесени по сметката на продавача: ФЕРМА И ГРАДИНИ „БЕНОА“.

Без да се сбогува, тя излезе през задната врата.

Сенките в уличката бяха още топли от слънчевия следобед, но след знойния задух на кухнята действаха освежително и Скарлет остави страстите си да охладнеят, а в това време се зае да пренареди щайгите в багажника на кораба. Закъсняваше с доставките. Щеше да се прибере у дома чак по тъмно. А на сутринта трябваше да стане призори, за да отиде до полицейския участък в Тулуза. В противен случай щеше да изгуби един цял ден, в който никой нямаше да си мръдне пръста, за да намери баба й.

Две седмици. Цели две седмици, откакто баба й беше изчезнала незнайно къде, сама. Безпомощна. Забравена. Може би… може би дори мъртва. Може би я бяха отвлекли, после я бяха убили и накрая бяха захвърлили трупа й в някоя тъмна, кална канавка. Но защо? Защо, защо, защо, защо?

Сълзи на ярост замрежиха очите й, но тя ги отпъди с няколко примигвания. Скарлет тръшна капака, заобиколи кораба и замръзна.

Отпуснал гръб на каменната сграда, там стоеше боецът. И я наблюдаваше.

От изненада, една сълза се търкулна навън. Скарлет я отри, преди да е пропълзяла надолу по бузата й, и на свой ред се вторачи в него, като се помъчи да прецени дали позата му излъчваше заплаха. Той стоеше на десетина крачки от носа на кораба и по лицето му се четеше по-скоро колебливост. Но от друга страна, лицето му не излъчваше заплаха и когато той едва не удуши Ролан.

— Исках да се уверя, че си добре — рече боецът и гласът му почти се изгуби сред врявата, която идеше от таверната.

Скарлет разпери пръсти върху задницата на кораба. Беше разгневена — нервите й бръмчаха, сякаш не можеше да реши дали трябва да се страхува от него, или да се чувства поласкана.

— По-добре съм от Ролан — отвърна тя. — Когато тръгнах, вратът му беше почнал да посинява.

Боецът светкавично стрелна очи към вратата на кухнята.

— Малко му беше.

Тя искаше да се засмее, но след като цял следобед беше преглъщала гнева и безсилието си, сега се чувстваше омаломощена.

— Не биваше да се намесваш. Държах нещата под контрол.

— Така е. — Той присви очите си, като че ли се мъчеше да реши някаква загадка. — Просто се уплаших да не извадиш пистолета, защото такава сцена нямаше да ти помогне при това положение — да докажеш, че не си луда, де.

Косата на тила й настръхна. С ръката си Скарлет инстинктивно докосна долната част на гърба си, където топлият малък пистолет стоеше опрян в тялото й. Беше подарък от баба й за единайсетия й рожден ден и беше придружен с параноичното предупреждение: „Никога не знаеш кога някой странник ще поиска да те отведе на място, на което ти не искаш да отидеш.“ Баба й беше я научила как да използва пистолета и оттогава Скарлет не излизаше от къщи без него и не я беше грижа колко налудничаво и ненужно беше това.

Седем години по-късно тя бе напълно уверена, че никой никога не бе забелязал пистолета, скрит под червеното й яке, което не сваляше от гърба си. До този момент.

— Как разбра?

Той сви рамене, но някак рязко и сковано.

— Видях дръжката, когато се качи върху бара.

Скарлет повдигна гърба на якето си, колкото да намести пистолета в колана на дънките си.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, но въздухът беше изпълнен със зловонието на лука и боклуците на уличката.

— Благодаря ти за загрижеността. Добре съм. И вече трябва да тръгвам — закъснявам с поръчките… изоставам с всичко. — Тя направи крачка към пилотската кабина.

— Останаха ли ти домати?

Скарлет спря.

Боецът се сви още по-навътре в сянката. Изглеждаше малко смутен.

— Още съм гладен — промълви той.

На Скарлет й се стори, че подушва аромата от месото на доматите на стената зад себе си.

— Ще ти платя — додаде той бързо.

Тя поклати глава.

— Не, няма нужда. Имам, колкото искаш. — Без да го изпуска от очи, тя отиде отзад и отвори багажника. Взе един домат и връзка криви моркови. — Дръж — викна му тя. — Морковите също са вкусни сурови — и му ги хвърли.

Той ги улови чевръсто — доматът изчезна в огромната му длан, а другата ръка сграбчи морковите за стъблата с перестите им листа. Той внимателно ги изучи от всички страни.

— Какво е това?

От устните й се изтърколи изненадан смях.

— Моркови. Наистина ли не знаеш?

За сетен път стеснението му издаде, че разбира колко необичайно звучат думите му. Раменете му се превиха в напразен опит да се смали.

— Благодаря ти.

— Майка ти никога ли не те е карала да си изяждаш зеленчуците?

Погледите им се сблъскаха и тозчас помежду им настъпи неловкост. В таверната нещо се разби на парчета и Скарлет подскочи. Последва гръмък смях.

— Както и да е. Вкусни са и ще ти харесат. — Тя затвори багажника, мина отпред и прокара чипа пред скенера на кораба. Вратата се отвори — сякаш помежду им се издигна стена — и фаровете светнаха, подчертавайки синината около окото на боеца, така че сега то изглеждаше още по-тъмно отпреди. Той се сви подобно на престъпник под прожектор.

— Питах се дали ти трябват работници за фермата? — попита той и в бързината да ги изрече, думите му излязоха неясни.

Скарлет спря и изведнъж разбра защо я бе чакал, защо я бе дебнал толкова дълго. Тя огледа широките му рамене и грамадните му ръце. Той бе създаден за тежък, физически труд.

— Работа ли търсиш?

Устните му започнаха да се разтеглят в усмивка. Погледът му излъчваше опасна дяволитост.

— Парите от борбите са добри, но това не е истинска работа. Мислех си, че може да ми плащаш с храна.

Тя се разсмя.

— След като станах свидетел на вълчия ти апетит, с такава сделка скоро ще остана и без риза на гърба. — Скарлет се изчерви, още щом изрече шегата — без съмнение той вече си я представяше без риза. Но за нейна изненада лицето му запази спокойното си равнодушие и тя побърза да запълни тишината, преди той да реагира. — Впрочем, как ти е името?

Отново онова тромаво свиване в раменете.

— На борбите ми викат Вълка.

— Вълка ли? Колко хищническо.

Той кимна напълно сериозен.

Скарлет преглътна усмивката си.

— Ами ако поискаш да скриеш в автобиографията си, че си бил уличен боец?

Той се почеса от вътрешната страна на ръката, където странната татуировка едва се виждаше в мрака, и тя си помисли, че може би го е смутила. Може би Вълка беше любимият му прякор.

— На мен пък ми казват Скарлет. Точно като косата ми. Каква изумителна наблюдателност!

Изражението му се смекчи.

— Каква коса?

Скарлет облегна ръката си на вратата и подпря брадичка върху нея.

— Хубава шега.

За миг на лицето му се изписа доволство и Скарлет изпита топло чувство към този толкова необичаен странник. Уличният боец с тихия глас.

В ума й затрептя предупреждение — губеше ценно време. Баба й беше в неизвестност. Сама. Уплашена. Захвърлена мъртва в някоя канавка.

Скарлет стисна силно вратата на кораба.

— Съжалявам наистина, но нямаме свободни места. Не ни трябват нови работници. Блясъкът в очите му угасна и в следния миг той изглеждаше отново смутен. Объркан.

— Разбирам. Благодаря ти за храната. — Той ритна един изгорял фойерверк на тротоара — остатък от снощните празненства на мира.

— Защо не се отправиш към Тулуза или Париж? В града има повече работа, а и тукашните хора не обичат много пришълците. Както вече сигурно си забелязал.

Той килна глава така, че изумрудените му очи заблестяха още по-ярко, окъпани от светлините на кораба. Изглеждаше почти развеселен.

— Благодаря за съвета.

Скарлет се обърна и потъна в седалката на пилота.

Вълка се прилепи до стената, когато тя запали мотора.

— Ако ти потрябва ратай, почти винаги можеш да ме откриеш в изоставената къща на Морел. Може и да не се разбирам много с хората, но мисля, че във фермата ще се справя. — Някаква веселост докосна ъгълчетата на устните му. — Животните ме обожават.

— О, не се и съмнявам — рече Скарлет с престорено насърчение. После затвори вратата и промълви: — Кое ли домашно животно не обича вълка?

Глава четвърта

Със злополучния сапунен бунт и всичко покрай него пленничеството започна зле за Карсуел Трън. Но след като го преместиха в самостоятелната килия, той се бе превърнал в олицетворение на изискания джентълмен и след шест месеца образцово поведение убеди единствената жена сред пазачите, които се сменяха на пост, да му даде един портскрийн.

Съмняваше се, че това щеше да се случи, ако жената не бе твърдо убедена, че той е идиот, който не можеше да прави друго, освен да брои дните и да търси неприлични картинки на момичетата, които някога е познавал или е рисувал във въображението си.

И разбира се, тя имаше пълно право. Трън не проумяваше технологиите и дори да разполагаше с подробен наръчник „Как да избягаме от затвора с портскрийн“, не би могъл да използва таблета за нищо полезно. Така и не беше успял да прочете съобщенията си, нито да се свърже с новинарския поток, нито да научи нещо за затвора в Нов Пекин или заобикалящия го град.

Но да, той наистина беше благодарен за открито неприличните, макар и доста цензурирани, картинки.

На двеста двайсет и осмия ден от своето пленничество Трън преглеждаше портфолиото си и се питаше дали сеньора Сантяго все още е женена за онзи смрадливец, който миришеше на лук, когато тишината в килията бе нарушена от ужасно стържене.

С присвити очи той погледна нагоре към гладкия, ослепително бял таван.

Шумът спря и след него се чу влачене на крака. Два глухи удара. Ново стържене.

Трън скръсти крака на леглото си и зачака, а в това време шумът се усили, дойде по-наблизо, подхлъцна и пак продължи. На Трън му трябваше известно време да разбере какъв е този звук, но след като дълго се вслушва и мисли, реши, че шумът идеше от моторна бормашина.

Сигурно някой от другите затворници си правеше ремонт.

Звукът спря, но споменът от него остана да вибрира по стените. Трън се огледа. Килията му беше във формата на идеален куб с шест гладки, искрящо бели стени. Тя съдържаше чисто бялото му легло, писоара, който се вадеше и прибираше в стената с натискане на копчето, и него самия, ведно с бялата му униформа.

Ако някой си правеше ремонт, той се надяваше следващата килия да е неговата.

Звукът започна отново, този път по-стържещ, а сетне един дълъг винт проби тавана и издрънча на пода в центъра на килията. След него паднаха още три.

Трън проточи врат, тъй като един от винтовете се изтърколи под леглото.

Миг след това една квадратна плоча падна с трясък, а след нея от тавана увиснаха два крака и се чу вик на изненада. Краката бяха обути в бял памучен анцуг, същия като на Трън, но за разлика от простите му бели обувки ходилата, закачени за тези крака, бяха боси.

На едното имаше кожа.

На другото — огледална метална обшивка.

Момичето изпъшка, пусна ръцете си от тавана и падна на земята в средата на килията.

Трън се облакъти на коленете си и без да се помества от сигурното си местенце до стената, се приведе напред, за да го разгледа по-добре. Момичето беше слабичко, с мургава кожа и права кафява коса. Както левият му крак, така и лявата ръка също беше изработена от метал.

Като се опомни, момичето стана и изтупа анцуга си.

— Съжалявам — промълви Трън.

Тя се извърна към него с див поглед.

— Изглежда сте се натъкнали на грешната килия. Нуждаете ли се от помощ? Бих могъл да ви упътя как да се върнете във вашата.

Тя примигна.

Трън се усмихна.

Момичето се намръщи.

Раздразнението й я разхубавяваше още повече и Трън облегна брадичка в дланите си, за да я разгледа по-добре. Никога преди не беше срещал, а още по-малко беше флиртувал с киборг. Но всяко нещо си имаше първи път.

— Килиите тук трябваше да са празни — тросна се момичето.

— Обстоятелствата бяха особени.

Тя се вгледа в него продължително със свити вежди.

— Убийство?

Усмивката му се разшири.

— Благодаря ви, но боя се, че не познахте. Аз поведох бунта на двора. — Той намести якичката си и сетне додаде: — Протестирахме срещу сапуна.

Объркването й нарасна и Трън забеляза, че тя все още стоеше в отбранителна позиция.

— Сапунът — рече той отново, като се питаше дали не го беше чула. — Много изсушава кожата.

Тя мълчеше.

— А моята е чувствителна.

Тя отвори уста. Той очакваше съчувствие, но всичко, което излезе оттам, бе едно безразлично „А“.

Като се изпъна, момичето изрита падналата плоча изпод краката си, а после се завъртя в пълен кръг, изучавайки килията. Устните й се извиха гневно.

— Ама че съм глупава — тихо каза тя и като приближи стената вляво от Трън, допря до нея ръката си. — Една стая по-натам.

Тя изведнъж замига с клепачи, като че ли очите й се бяха напълнили с прах. Като простена ядно, момичето удари няколко пъти слепоочието си с ръка.

— Вие бягате от затвора.

— Не точно в този момент — процеди тя през зъби, като силно тръскаше главата си. — Но, да, това общо взето е идеята ми. — Лицето й се озари, щом съзря порта в скута му. — Какъв модел е портскрийнът?

— Нямам никаква представа. — Той й го подаде. — Правя си портфолио със снимки на жените, които съм обичал.

Тя се отблъсна от стената, дръпна портскрийна от ръцете му и го обърна. Един от металните й пръсти се отвори и оттам се показа малка отвертка. Тя набързо отви капака от долната страна на порта.

— Какво правите?

— Ще взема видео кабела.

— За какво ви е?

— Моят е изгорял.

Тя издърпа една жълта жичка от екрана, хвърли го обратно в скута на Трън и седна на пода със скръстени крака. Трън я наблюдаваше смаяно. Тя заметна косата си на една страна и отвори панела в основата на черепа. След миг пръстите й се показаха, стиснали жица, подобна на онази, която тъкмо бе откраднала от него, но чийто край беше почернял. Лицето на момичето се разкриви, докато монтираше новия кабел.

Най-сетне тя въздъхна облекчено, затвори панела и подметна старата жица на леглото до Трън.

— Благодаря.

Той направи гримаса на отвращение и се отдръпна от жицата.

— Вие имате портскрийн в главата си?

— Нещо такова. — Момичето се изправи и отново прокара ръка по стената. — А, така вече е по-добре. Сега как да. — Думите й постепенно заглъхнаха. Тя натисна копчето в ъгъла.

Лъскавият бял панел се плъзна нагоре по стената и оттам леко и безпрепятствено се подаде писоарът. Пръстите й се мушнаха в дупката между него и стената и заопипваха.

Като се отдръпна от захвърления на леглото кабел, Трън изчисти от съзнанието си картината на момичето, което отваря панела в черепа си, отново възприе ролята на изискания джентълмен и докато то работеше, поведе незначителен разговор. Попита я за какво я бяха пъхнали зад решетките и й направи комплимент за изящната изработка на металните крайници. Но тъй като тя не му обърна внимание, за миг той се запита дали не е бил откъснат от нежната половина на човечеството вече толкова време, че да е започнал да губи очарованието си.

Но това беше малко вероятно.

Няколко минути изтекоха. Накрая момичето намери онова, което търсеше, и Трън отново чу звука на моторната бормашина.

— Когато ви арестуваха — обади се Трън, — нима не взеха под внимание факта, че мерките за сигурност в затвора може да се окажат недостатъчни?

— Тогава бяха достатъчни. Ръката е ново допълнение. — Тя спря и се вгледа зорко в ъгъла на нишата, сякаш се опитваше да види през стената. Може да има рентгенови очи. А, ето това би му свършило отлична работа.

— Нека позная — изрече Трън. — Влизане с взлом?

След като дълго мълча и се взира в механизма за прибиране, момичето сбърчи нос.

— Две обвинения за измяна, ако искаш да знаеш. Плюс оказване на съпротива при ареста и незаконна употреба на биоелектричество. О, също и нелегална имиграция, но ако трябва да съм честна, това ми се вижда прекалено.

Той погледна тила й с присвити очи и в лявото му око се появи тик.

— На колко години сте?

— На шестнайсет.

Отвертката в пръста й отново се завъртя. Трън почака, докато стърженето стихна.

— Как се казвате?

— Синдер — рече тя и шумът отново писна.

А когато замря:

— Аз съм капитан Карсуел Трън. Но обикновено ме наричат просто…

Ново стържене.

— Трън. Или Капитана. Или капитан Трън.

Без да отвърне, тя намушка ръката си в нишата. Изглежда се опитваше да отвие нещо, но то вероятно не помръдна, защото само след секунда седна и изпухтя сърдито.

— Виждам, че се нуждаете от съучастник — каза Трън и изпъна анцуга си. — Имате късмет, защото аз случайно съм гениален престъпник.

Тя го изгледа намръщено.

— Омитай се.

— В тази ситуация молбата ви е трудна за изпълнение.

Тя въздъхна и изтупа от отвертката си стружките бяла пластмаса.

— Какво възнамерявате да правите, когато излезете оттук? — попита той.

Тя се обърна отново към стената. Стърженето продължи известно време, докато накрая тя спря, за да разкърши схванатия си врат.

— Най-прекият път вън от града е на север.

— О, каква наивна, малка каторжница сте. Не мислите, че те именно това очакват от вас?

Тя напъха отвертката в нишата.

— Моля те, спри да ме разсейваш.

— Казвам само, че може би ще можем да си помогнем един на друг.

— Остави ме на мира.

— Имам кораб.

За кратък миг тя го стрелна предупредително с очи.

— Космически.

— Космически — повтори тя провлечено.

— За по-малко от две минути може да ни отведе почти до звездите. И освен това е съвсем близо до града. Лесно се стига дотам. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че ако не млъкнеш и не ме оставиш да работя, няма да стигнем почти доникъде.

— Приемам забележката — рече Трън и вдигна примирително ръце. — Но все пак обмислете предложението ми с хубавата си главица.

Тя се изопна, но продължи да работи.

— Като се замисля всъщност, сещам се, че през една пряка оттук някога имаше отличен бар, в който сервираха дим сум. Правеха миниатюрни свински ролца, от които да си оближеш пръстите. Сочни и питателни. — Той притисна пръстите си и при спомена устата му се напълни със слюнка.

Синдер присви очи и започна да масажира врата си.

— Ако имаме време, може да се отбием и да си вземем нещо за хапване за из път. Ще ми дойде добре след понесеното страдание от буламача, на който тук казват храна. — Той облиза устни, но когато отново върна вниманието си към момичето, чертите й се бяха изопнали от болка. По челото й бяха избили капчици пот.

— Добре ли сте? — попита той и протегна ръка към нея. — Искате ли да ви разтрия гърба? Тя го плесна силно по ръката.

— Моля те — пророни тя и изпъна ръцете си, за да го задържи на разстояние. На пресекулки си пое с мъка въздух.

Трън я гледаше неподвижно и постепенно образът й затрептя, както топлината, която се издига над релсите Маглев. Той се олюля назад. Пулсът му се ускори. Мозъкът му сякаш изтръпна и оттам усещането се втурна по нервите из тялото му.

Тя беше красива.

Не, божествена.

Не, съвършена.

Пулсът му туптеше тежко и той мислеше неясно — боготворя я, предан съм й. Предавам се във властта й. Отстъпвам.

— Моля те — въздъхна тя отново и се скри зад металната си ръка. Гласът й беше пълен с отчаяние. Тя се отпусна тежко върху стената. — Спри да говориш. Остави ме на мира.

— Добре. — Той беше напълно объркан — киборг, съкилийничка, богиня. — Разбира се. Както пожелаете. — С просълзени очи той отстъпи с несигурна крачка назад и потъна в леглото си ослепял.

Глава пета

Скарлет извади празните щайги от багажника на кораба и ги понесе през зиналите врати на хангара, докато мислите се блъскаха гневно в главата й. Беше намерила портскрийна си на пода в кораба и съобщението от полицията изгаряше крака й през джоба, докато тя вършеше разсеяно вечерните си задължения.

Най-много от всичко се гневеше на самата себе си, задето беше позволила на едно красиво лице и щипка опасност да отвлекат вниманието й, и то толкова скоро, след като бяха прекратили издирването на баба й. Интересът й към уличния боец я караше да се чувства като изменник, предал всичко, което му е скъпо.

А сетне идваше ред на Ролан и на Жил и на всеки друг вероломник в Рийо, който бе забил нож в гърба им. Хората вярваха, че баба й е смахната, и така бяха казали на полицаите.

Никой не беше споменал, че тя е най-трудолюбивата жена в околността. Никой не им беше казал, че прави най-вкусните еклери от тази страна на Гарона. Никой не беше подметнал, че в продължение на двайсет и осем години тя е изпълнявала дълга си към страната си като военен пилот на космически кораб. И до днес носеше върху любимата си карирана домашна престилка медала за безупречна служба.

Никой. Полицаите бяха повярвали на хората, че баба й е луда.

И бяха спрели издирването.

Но не за дълго. Баба й беше изчезнала и Скарлет щеше да я намери, дори ако трябваше да изрови мръсотиите на всеки един детектив в Европа и да започне да го изнудва с тях.

Слънцето бързо се скриваше и издължената й сянка стигаше далеч по чакъла. Отвъд пътеката царевицата и листнатото захарно цвекло шепнеха и се протягаха на всички страни, за да срещнат първите звезди. На запад една къща, облепена с обли камъни и два прозореца, които светеха в оранжево, накъсваше пейзажа. Това бяха единствените им съседи на километри наоколо.

През по-голямата част от живота й фермата беше раят на Скарлет. През годините тя се бе влюбила по-силно в мястото, отколкото смяташе, че е възможно човек да се влюби в парче земя и къс небе. И чувстваше, че и баба й изпитва същото. Макар и да не обичаше тези мисли, тя знаеше, че някой ден ще наследи фермата, и понякога си представяше как остарява тук. Доволна и честита, вечно с кал под ноктите и една стара къща, която все плаче за ремонт.

Доволна и честита — точно като баба си.

Скарлет си знаеше — не може просто така да е избягала.

Тя завлече щайгите в хамбара и ги нареди една върху друга в ъгъла, за да могат андроидите утре отново да ги напълнят. После взе кофата с храната за кокошките. Вървеше и хвърляше пълни шепи зърно по пътеката, а кокошките се щураха в краката й.

Щом зави зад ъгъла на хангара, спря.

В къщата светеше лампа. На втория етаж. В стаята на баба й.

Кофата се изплъзна от пръстите й. Кокошките закудкудякаха и се разбягаха, а после се скупчиха около разпиляното зърно.

Тя ги прескочи и хукна с всички сили. Чакълът се хлъзгаше под обувките й. Сърцето й се издуваше — щеше да се пръсне. Дробовете й горяха от спринта, когато рязко отвори задната врата. Взе стълбите по две наведнъж, а старото дърво простена тежко.

Вратата на стаята на баба й зееше отворена и тя замръзна там задъхана, стиснала силно рамката.

През стаята беше преминал ураган. Всяко чекмедже беше извадено, а по земята се въргаляха дрехи и тоалетни принадлежности. Завивките бяха натрупани в безпорядък в единия край на леглото, матракът беше извит на една страна, а дигиталните фотографии до прозореца бяха извадени от поставките им и след тях на стената бяха останали тъмни петна, неизбледнели от слънцето.

Застанал на колене до леглото, някакъв мъж ровеше в кутията със старите военни униформи на баба й. Щом зърна Скарлет, той скочи на крака и едва не си удари главата в ниската дъбова греда, която вървеше от единия край на тавана до другия.

Светът се завъртя. Скарлет едва го позна — бяха минали години, откакто го бе видяла за последно, и за това време той много се бе състарил. На обикновено гладко обръснатото му лице бе пораснала брада. От едната страна косата му бе сплескана, а от другата стърчеше право нагоре. Беше блед и изнемощял — сякаш от седмици не бе хапвал сносна храна.

— Татко?

Той стисна до гърдите си синьото пилотско яке.

— Какво правиш тук? — Тя отново обгърна с поглед хаоса. Сърцето й все така блъскаше бясно. — Какво правиш?

— Тук има нещо — каза той и гласът му прозвуча дрезгав от дългото мълчание. — Скрила е нещо. — Той погледна към якето после го захвърли на леглото. Коленичи и пак зарови в кутията. — Трябва да го намеря.

— Да намериш какво? За какво говориш?

— Тя си е отишла — промълви той. — Няма да се върне. Никога няма да узнае и… трябва да го намеря. Трябва да проумея защо.

Миризмата на коняк се завъртя във въздуха и сърцето на Скарлет се вледени. Тя не знаеше откъде бе научил за изчезването на майка си, но очевидно доста бързо и лесно бе приел, че всяка надежда е загубена, и вече смяташе, че всичко нейно му принадлежи по право, въпреки че някога бе изоставил и двете. Години наред не бе им изпратил дори едно съобщение, а днес се появяваше пиян, за да разрови вещите на баба й.

Внезапно Скарлет изпита неудържимо желание да се обади в полицията. Проблемът беше, че и на тях им бе много ядосана.

— Махай се! Махай се от къщата!

Без да се уплаши, той започна безразборно да тъпче дрехите обратно в кутията.

С пламтящо лице Скарлет заобиколи леглото, сграбчи ръката му и се опита да го изправи на крака.

— Спри!

Той изсъска и падна върху старите дъски на пода. И тогава избяга от нея като от бясно куче, притискайки ръката си до тялото. Погледът му беше напълно обезумял.

Скарлет се отдръпна назад, а после сви юмруци на хълбок.

— Какво се е случило с ръката ти?

Той не отговори, само продължи да придържа ръката до гърдите си.

Скарлет стисна зъби, стигна го с няколко твърди крачки и го улови за китката. Той изскимтя и се опита да издърпа ръката си, но тя го стисна здраво и вдигна ръкава до лакътя му. — Възкликна уплашено и го пусна, но ръката му остана да виси във въздуха, сякаш бе забравил да я прибере.

Цялата му кожа бе покрита със следи от изгаряния. Всеки отпечатък представляваше правилен кръг, подреден в равни, безупречни редици. Ред след ред, те опасваха ръката му в кръгове от китката до лакътя. Някои лъщееха с набръчканата тъкан на белезите, други бяха черни и подути от мехурите. На китката му, там, където някога е бил имплантиран чипът, имаше рана с коричка.

Стомахът й се обърна.

Облегнат на стената, баща й зарови лице в матрака — далеч от Скарлет, далеч от изгарянията.

— Кой ти причини това?

Ръката му падна и се сви до стомаха му. Той замълча.

Скарлет се отблъсна от стената и изтича до банята в коридора. Миг след това се върна с тубичка с мехлем и руло бинт. Баща й не се бе поместил.

— Те ме накараха — с тих глас каза той. — Истерията му преминаваше.

Съвсем леко Скарлет притегли ръката му и започна да превързва раната, колкото се може по-внимателно, при все че ръцете й трепереха.

— Кои са тези хора? И какво са те накарали да направиш?

— Не можех да избягам — продължи той, като че ли не я чу. — Разпитваха ме, задаваха ми много въпроси, а аз не знаех нищо. Не знаех какво искаха от мен. Опитах се да им отговоря, но не знаех нищо.

Скарлет вдигна очи от превръзката — баща й бе наклонил главата си към нея и гледаше с празен поглед към разхвърляните завивки. Очите му се бяха налели със сълзи. Баща й плачеше. Това й се стори дори по-страшно от изгарянията му. Гърдите й се стегнаха и тя спря — бинтът увиваше ръката му до средата. И тогава осъзна, че не познава този тъжен, грохнал мъж. Нищо не беше останало от баща й. Нищо не беше останало от обаятелния й, себелюбив и безполезен баща.

Там, където доскоро бушуваха гневът и омразата, сега се бе настанило болезнено чувство на състрадание.

— Дадоха ми ръжена — продължи той, а очите му бяха широко отворени и далечни.

— Дадоха ти…? Но защо…?

— И ме заведоха при нея. И тогава разбрах, че тя знае всичко. Тя имаше нужната информация. Те искаха нещо от нея. Но тя само гледаше… гледаше ме и плачеше… но когато й зададоха същите въпроси, мълчеше. Мълчеше и не им отговори. — Гласът му секна, а на лицето му пламна неочакван гняв. — Тя ги остави да ми причинят това!

Скарлет преглътна с мъка, довърши превръзката и с треперещи крака се облегна на матрака.

— Grand-mere? Ти си я видял?

Вниманието му се върна към нея. Погледът му отново бе обезумял.

— Държаха ме седмица и после ме пуснаха ей така. Разбраха, че тя не дава пет пари за мен. И никога не би се прекършила заради мен.

Без предупреждение той се стрелна напред, допълзя на колене до Скарлет и сграбчи ръцете й. Тя опита да се отскубне, но той стискаше толкова здраво, че ноктите му се забиха в кожата й.

— Какво е това, Скар? Какво е това толкова важно нещо? По-важно даже и от собствения й син.

— Татко, успокой се. Трябва да ми кажеш къде е баба. — Мислите й се накъсаха. — Къде е? Кой я е пленил? Защо?

Баща й се вгледа изпитателно в нея — уплашен и треперещ. После бавно поклати глава и заби поглед в земята.

— Тя крие нещо — прошепна той. — Искам да узная какво. Какво крие, Скар? Къде го е скрила?

Той се обърна и зарови енергично в едно чекмедже със стари памучни ризи, което вече беше преровено. Целият се беше облял в пот и косата край слепоочията му беше мокра.

Скарлет се хвана за леглото, за да се повдигне и да седне на матрака.

— Татко, моля те — тя се опита да го успокои, макар че сърцето й биеше така тежко, че чак болеше. — Къде е тя?

— Не знам. — Той заби пръстите си в дупчицата между корниза и стената. — Бях в един бар в Париж. Сипали са опиат в чашата ми. Когато се събудих, се намерих в тъмна стая. Миришеше на мухъл, въздухът беше застоял. — Той подсмръкна. — И когато ме пуснаха, пак ме упоиха. В един миг бях в тъмната стая, в следващия се озовах тук. Събудих се на полето.

Скарлет я побиха тръпки. Тя прокара ръце през косата си, докато къдриците не се усукаха на възли около пръстите й. Бяха го довели тук, на същото място, от което бяха отвлекли и баба й. Но защо? Дали тези хора знаеха, че Скарлет е единственият негов близък? Дали мислеха, че тя най-добре ще се погрижи за него?

Не, в това нямаше логика. Очевидно беше, че тези хора не даваха пукната пара за здравето на баща й. Тогава какво? Дали това не беше предупреждение към нея? Или заплаха?

— Все нещо трябва да помниш — рече тя с нотка на отчаяние в гласа. — Например стаята или нечии думи. Успя ли да ги зърнеш? Ще можеш ли да опишеш някой от тях на полицаите? Нещо дребно не помниш ли?

— Бях упоен — побърза да каже той, но тогава сбърчи вежди, като че се мъчеше да си спомни. Понечи да докосне следите от изгарянията, но отпусна ръката си в скута. — Не ми позволиха да ги видя.

Скарлет едва се удържа да не го разтърси и да изкрещи, че трябва да помисли по-усилено.

— Бил си с вързани очи?

— Не. — Той примигна. — Беше ме страх да ги погледна. Сълзи на безсилие запариха в очите й и Скарлет отпусна назад глава, поглъщайки въздуха на търпеливи глътки. Най-ужасните й страхове, прокрадващите се мъчителни съмнения се оправдаха.

Баба й е била отвлечена. При това от жестоки, безпощадни хора. Дали и с нея се отнасяха сега както със сина й? Какво ли й бяха сторили? Какво искаха от нея?

Откуп?

Но тогава защо не бяха поискали нищо от Скарлет? И защо бяха отвлекли и баща й само за да го освободят след това? В това нямаше никакъв смисъл.

Страхът замъгли разума й и въображението й потече, за да роди всички възможни ужаси — мъчения, изгаряния, тъмни стаи.

— Какво искаше да кажеш с това, че са те накарали? Какво са те накарали да направиш?

— Накараха ме да се изгоря сам — промълви той. — Дадоха ми ръжена.

— Но как.

— Толкова много въпроси. Не знам. Никога не съм виждал баща ми. Тя не говори за него. Не знам какво прави тук в тази голяма, стара къща. Не знам какво се е случило на луната. Не знам какво крие, но тя крие нещо. — Той повдигна немощно завивките на леглото и надникна вяло под чаршафите.

— Говориш глупости — каза Скарлет с разтреперан глас. — Трябва да се напрегнеш да си спомниш. Все нещо трябва да помниш.

Дълго, дълго мълчаха. Кокошките каканижеха на двора, а люспестите им крака дращеха по пясъка.

— Помня татуировката.

Тя се намръщи.

— Какво?

Той докосна с пръст една от раните на вътрешната страна на ръката си, точно под свивката.

— Онзи, който ми подаде ръжена, имаше татуировка. Ето тук. Някакви букви и числа.

Бели светлинки като иглички забодоха Скарлет в очите и тя се улови за смачкания юрган — за миг почувства, че ще падне. Букви и числа.

— Сигурен ли си?

— С… О… — Той поклати глава. — Не мога да си спомня. Имаше и още.

Устата й пресъхна. Омразата взе превес над слабостта й. Беше виждала тази татуировка.

Той се бе престорил, че е благ човек. Престорил се бе, че си търси почтена работа.

Когато само преди дни, а може би часове? — бе измъчвал баща й. Държал бе баба й като затворник.

А тя почти му повярва. Доматите, морковите… помисли си, че му помага. Небесни светила! Тя дори флиртува с него, а през цялото време той е знаел. Спомни си особената му веселост, блясъка в очите му и стомахът й се сви. Беше се подиграл с нея.

Ушите й пищяха. Тя погледна надолу към баща си. Той тъкмо обръщаше джобовете на чифт панталони, които бяха умалели на баба й още преди двайсет години.

Скарлет се изправи. Кръвта нахлу в главата й, но тя не обърна внимание. С отсечени крачки отиде до ъгъла на стаята и вдигна портскрийна на баба си, който баща й беше захвърлил на пода.

— Дръж — рече тя и хвърли порта на леглото. — Отивам във фермата на Морел. Ако не се върна до три часа, извести полицията.

Замаян, баща й се пресегна и взе порта.

— Мислех, че всичките Морел са мъртви.

— Чуваш ли ме? Искам да заключиш вратите. Никъде няма да излизаш. Изчакай три часа и тогава извести полицията. Разбираш ли ме?

Отново лицето му бе завладяно от онова, по детски уплашено изражение.

— Не отивай там, Скар. Не разбираш ли? Използваха ме за примамка и ти ще си следващата. Те ще дойдат за теб.

Скарлет стисна зъби и закопча якето си догоре.

— Смятам първо аз да ги открия.

Глава шеста

Карсуел Трън

Идентификационен номер 0082888359

Роден на 22 май 106 д.т. Американска република 437 медийни резултата, обратен хрон. ред 12 януари 126 д.т. Военновъздушни сили.

След двуседмични дела по бързата съдебна процедура кадет Карсуел Трън беше признат за виновен и осъден на шестгодишен затвор.

Дългият зелен текст се нижеше пред очите на Синдер и документираше престъпленията на някой си Карсуел Трън, който, макар да бе прехвърлил двайсетте едва преди няколко месеца, вече беше оставил зад гърба си изобилна хроника от закононарушения: едно обвинение в дезертьорство, две обвинения за участие в международни кражби, едно обвинение за опит за грабеж, шест обвинения за пренос на крадени стоки и едно обвинение за кражба на държавно имущество.

Последната присъда не беше достатъчно строга. Та той беше откраднал космически кораб от армията на Американската република.

Ето значи откъде бил корабът, с който толкова се гордееше.

В момента той излежаваше шестгодишна присъда в Източната република за опит за кражба на колие от нефрит, датиращо от втората ера, но Австралия и, разбира се, родната му Америка също го издирваха, за да започнат съдебни дела срещу него. И без съмнение, затворът не му мърдаше и в двете страни за причинените там вреди.

Синдер се тръшна върху таблото с бушоните — искаше й се да не беше проверявала нищо. Не стига, че тя самата бягаше от затвора, ами сега помагаше и на този престъпник, и то истински престъпник, а на всичкото отгоре двамата щяха да офейкат с краден кораб.

Тя преглътна мъчително и надникна през отвора, който беше направила между техническото помещение и затворническата килия. Подпрял лакти на коленете си, Карсуел Трън все така седеше на леглото и въртеше палците си.

Синдер отри потната си длан в искрящо белия анцуг. Та тук изобщо не ставаше дума за Карсуел Трън. Тук ставаше въпрос за кралица Левана, император Кай и принцеса Селена — невинното дете, което преди тринайсет години Левана опитала да убие, но което било спасено и пренесено тайно тук, на Земята. Детето, което и днес все така беше най-издирваният човек в целия свят. Детето, което случайно се оказа, че е Синдер.

Беше научила това преди по-малко от двайсет и четири часа. Доктор Ърланд, който знаеше от седмици, реши да й съобщи, че е направил ДНК анализ, за да докаже кръвното й родство с лунната кралица едва когато Левана я разпозна на годишния бал и заплаши да нападне земята, ако Синдер не бъде хвърлена зад решетките като незаконен емигрант от Луна.

И така, доктор Ърланд се бе промъкнал в килията й, за да й поднесе нов крак (старият беше паднал на стълбището в двореца), киборгска ръка — ултрамодерна, оборудвана с вълшебни джаджи, с които и тя все още свикваше, и най-голямата изненада в живота й. След това й бе заръчал да избяга от затвора и да замине за Африка, където той щеше да я чака. И всичко това, сякаш бягството не бе по-сложно от инсталирането на нов процесор на Гард 3.9.

Но тази заповед — едновременно така проста и толкова неосъществима — й помагаше да не мисли за новооткритата си самоличност. А това беше добре, защото от мислите тялото й се парализираше, отказваше да й служи, а моментът не беше никак подходящ за проява на нерешителност. И нямаше значение какво ще прави, когато веднъж се измъкне от затвора, защото едно беше сигурно: останеше ли тук, това означаваше сигурна смърт, когато кралица Левана дойде за нея.

Тя отново надникна през дупката към затворника. Ако измислеше къде да отидат — някъде немного далеч, корабът можеше да се окаже ключът към успеха на бягството им.

Трън все така въртеше палците си и изпълняваше заповедта й — да я остави на мира. Когато изрече думите, те изгориха езика й като огън, кръвта й закипя, а кожата й пламна. Чувството на прегряване беше страничен ефект от дарбата й на лунитянка — сила, която доктор Ърланд успя да отключи у нея, след като имплантираното в гръбнака й устройство години наред й бе пречило да я използва. Тя все още гледаше на дарбата си като на магия, но това всъщност беше генетично умение, с което лунитяните се раждаха. То им позволяваше да контролират и манипулират биоелектричеството на другите живи същества. Лунитяните можеха да накарат хората да виждат несъществуващи неща или да им внушат въображаеми емоции. Под тяхното въздействие те извършваха постъпки, които в други случаи не биха извършили. И то, без да спорят. Без да се съпротивляват.

Синдер все още се учеше как да използва „дарбата“ си и не беше съвсем сигурна как бе успяла да въздейства върху Карсуел Трън. А също не беше напълно сигурна как бе успяла да убеди един от пазачите да я премести в по-удобна килия. Знаеше само, че много силно й се прииска да удуши Трън, задето не спираше да дърдори, а дарбата й някак се беше надигнала от основата на врата й, подбудена от стреса и напрежението. За миг тя бе изгубила контрол над нея и в този отрязък той стори точно това, което тя поиска от него — да спре да бърбори и да я остави на мира.

Но вината на мига я загриза. Тя не знаеше какво влияние оказваше върху човека това манипулиране на мозъка. И освен това не искаше да е като онези лунитяни, които се възползваха от силата си само защото можеха да го направят. И изобщо не искаше да е лунитянка.

Тя изпъшка и духна един кичур от лицето си. После се мушна в дупката, останала в стената, след като изкърти писоара.

Трън вдигна очи, когато тя спря пред него с ръце на кръста. Все още изглеждаше замаян и макар Синдер да не искаше да си признае, той всъщност беше доста привлекателен — при условие, че момичето случайно хареса тази четвъртита челюст, ясните сини очи и дяволитите му трапчинки. Въпреки че отчаяно плачеше за подстрижка и бръснене.

Тя пое дъх, за да се успокои.

— Накарах те по моя воля да направиш нещо, а не трябваше. Злоупотребих със силата си и се извинявам.

Той погледна металната й ръка и стърчащата от пръста й отвертка и примигна.

— Ти същото момиче ли си? Онова, което беше тук преди малко? — попита той с учудващо ясен глас въпреки силния американски акцент. По някаква причина Синдер очакваше след манипулирането той да заваля думите.

— Разбира се.

— О! — Той свъси вежди. — Преди малко изглеждаше много по-хубава.

Синдер се наежи и дори помисли дали да не оттегли извинението си. Но вместо това скръсти ръце на гърдите си.

— Кадет Трън, нали така?

— Капитан Трън.

— Според досието ти, когато си дезертирал, си бил кадет.

Той се смръщи все така озадачен, но после лицето му се проясни и той вдигна пръст.

— Портскрийнът в главата ти?

Тя захапа вътрешната страна на бузата си.

— Е, само ако държиш на техническите подробности — призна той. — Но вече съм капитан. Харесва ми как звучи. А и момичетата остават по-впечатлени.

Не особено впечатлена, Синдер посочи техническото помещение от другата страна на стената.

— Реших да те взема с мен в случай, че успеем да се доберем до кораба ти. Моля те… опитай да не плещиш толкова много.

Той беше скочил от леглото, още преди тя да довърши.

— Неустоимият ми чар те убеди, нали?

С въздишка тя се пъхна обратно в дупката, като внимаваше да не стъпи върху разкачените тръби.

— Значи този твой кораб — откраднал си го, нали? От американската армия?

— Не обичам да мисля за него като за „откраднат“. Нямат доказателства, че не съм искал да им го върна.

— Шегуваш се, нали?

Той повдигна рамене.

— Ти също нямаш доказателства.

Тя го погледна с присвити очи.

— Да не би да имаше намерение да им го върнеш?

— Може би.

В ъгъла на полезрението й оранжевата лампичка замига — киборгската система на Синдер беше засякла лъжата.

— И аз така си помислих — тихо каза тя. — Могат ли да проследят кораба?

— Естествено, че не могат. Отдавна махнах оборудването за проследяване.

— Отлично. Което ми напомня нещо. — Тя вдигна ръка, прибра отвертката и след два опита успя да извади и ножчето. — Трябва да отстраним чипа ти.

Той отстъпи малко назад.

— Не ми казвай, че ти става лошо.

— Не, разбира се — той се изсмя неловко и стисна левия си ръкав. — Просто… ножчето стерилизирано ли е?

Синдер го изгледа заплашително.

— Не се сърди — сигурен съм, че държиш на хигиената и прочие, но просто. — Гласът му секна. Той се поколеба, а сетне протегна към нея ръката си. — Както и да е, все едно. Само гледай да не клъцнеш нещо важно.

Синдер се приведе над ръката му и допря острието до китката му, колкото се може по-нежно и внимателно. Там вече имаше избледнял белег — вероятно още от времето, когато за първи път е бягал от полицията.

Когато сряза плътта, пръстите му потръпнаха, но иначе Трън стоеше неподвижен като статуя. Тя извади кървавия чип и го метна в една купчина жици на пода. Сетне отряза една ивица плат от ръкава му и го накара да превърже с нея раната.

— Дали на мен така ми се струва, или този миг е съдбовен за връзката ни?

Синдер се изсмя. Като се обърна настрани, тя посочи решетката близо до тавана. Около нея имаше жици, които изпълзяваха от електрическото табло и се губеха в дузина дупчици по стените.

— Можеш ли да ме повдигнеш догоре?

— Какво е това? — попита Трън и събра пръстите си едни в други.

— Въздуховод. — Синдер стъпи на ръцете му, без да обръща внимание на пъшкането му, когато я повдигна. Беше го очаквала — заради металния крак беше много по-тежка, отколкото изглеждаше.

С помощта на „столчето“ тя отмести решетката за секунда. После безшумно я остави върху водопроводните тръби над главата си и без да се бави, се покачи в отвора.

Докато чакаше Трън да се покатери след нея, Синдер свали вътрешната схема на затвора, за да провери в коя посока трябваше да поемат. След това включи вграденото си фенерче и запълзя напред.

Придвижването обаче се оказа трудна и опасна работа, тъй като на всеки половин метър левият й крак стържеше по алуминиевата тръба. На два пъти тя спря, за да се ослуша — беше й се сторило, че чува стъпки някъде под тях. Дали щяха да задействат алармата, когато открият бягството им? Учудваше се, че това все още не се беше случило. Трийсет и две минути. Беше излязла от килията си преди трийсет и две минути.

От потта, която капеше от носа й, и от бързото тупкане на сърцето й времето се разтягаше до безкрай и на нея й се струваше, че часовникът в главата й бе спрял. Присъствието на Трън бе започнало да я изпълва със съмнения. И без друго щеше да е трудно сама да се измъкне оттук — как щеше да успее с него?

Отговорът мина през главата й — ясен и обезпокоителен.

Можеше да промие мозъка му.

Можеше да го убеди да й издаде къде е скрит корабът и как да се добере дотам, а после щеше да го накара да размисли и да се откаже да дойде с нея. Щеше да го прати назад. И на него нямаше да му остане друг избор, освен да я послуша.

— Всичко наред ли е?

Синдер изпусна въздуха, който бе заседнал на гърлото й.

Не. Тя не би се възползвала нито от него, нито от друг. Винаги досега беше успявала да се справи и без лунната си дарба — щеше да успее и сега.

— Извинявай — измърмори тя. — Тъкмо проверявах схемата. Почти стигнахме.

— Схемата ли?

Тя не отговори. Само след няколко минути зави зад един ъгъл и на тавана на въздуховода видя светъл квадрат на кръстосани линии. Облекчение и надежда запърхаха в сърцето й, когато бавно подаде главата си над решетката.

Пред очите й се разкри бетонна площадка с малък басейн със застояла вода и на около шест стъпки от него — друга решетка, но кръгла и по-голяма.

Отводнителният канал. Намираше се точно там, където сочеше схемата.

Скокът оттук щеше да се превърне в епичен разказ, но ако успееха да се разминат без счупени крака, останалото щеше да е лесно.

— Къде сме? — прошепна Трън.

— Това е подземната товарна рампа. Тук стоварват храната и другите доставки. — Тя прескочи решетката, колкото се може по-грациозно, после направи ловка маневра назад, за да могат и двамата с Трън да надникнат през нея.

— Трябва да се доберем до канала ей там.

Трън се намръщи и посочи с ръка:

— Това там не е ли изходът за навън?

Тя кимна, без да поглежда.

— Тогава защо не опитаме да стигнем до него?

Тя вдигна очите си и го погледна — решетката хвърляше странни сенки по лицето му.

— И да повървим пеша до кораба ти? С белите анцузи на затвора?

Той се смръщи, но трябваше да замълчи, защото се чуха гласове. И двамата се отдръпнаха назад.

— Аз не съм го видяла да танцува с нея. Сестра ми го е видяла — рече някаква жена. Думите й бяха придружени от стъпки, а сетне с глух метален звук една врата се вдигна по релсите.

— Роклята й била подгизнала и смачкана като чувал за боклук.

— Но защо му е на императора да танцува с киборг? — попита мъжки глас. — А и тя — така да се нахвърли върху лунната кралица… не може да бъде. Сестра ти си измисля. Главата си залагам, че момичето е просто една луда, която е обикаляла по улиците. Вероятно някоя несправедливост срещу киборгите я е ожесточила така.

Разговорът бе прекъснат от грохота на кораба за доставки.

Синдер се престраши да надникне през решетката и видя един кораб, който обърна под тях, даде на заден ход към товарната рампа в нишата и спря точно на пътя между Синдер и Трън и отводнителния канал.

— Добро утро, Риуджи — поздрави мъжът, щом пилотът слезе от кораба. Размяната на поздравите помежду им беше удавена от съскането на хидравликата, докато местеха подвижната платформа.

Възползвайки се от шума, Синдер разви решетката с отвертката си. Когато кимна на Трън, той внимателно я повдигна.

Пот се стичаше по врата на Синдер и сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши, да не би да напука гръдния й кош. Като се наведе надолу, огледа площадката за други признаци на живот и тогава на бетонния таван забеляза въртящата се камера. Само на една ръка разстояние.

Бързо се дръпна назад, а пулсът засвистя в ушите й. Имаше късмет, че камерата гледаше в другата посока, но дори така беше невъзможно и двамата с Трън да слязат, без да ги забележат. Освен това трябваше да се справят и с тримата работници, които разтоварваха кораба, а всяка една изгубена минута ги приближаваше към залавянето им — всеки миг някой от пазачите можеше да открие празните им килии.

Синдер затвори очи и си представи местоположението на камерата. Сетне ръката й се плъзна навън от дупката и застина, плътно прилепнала до тавана. Камерата се оказа по-далеч, отколкото й се бе сторило след този бърз поглед. Но тогава пръстите й я напипаха. Тя улови лещата и я стисна. Титановата й ръка смачка пластмасата като сливка и произведе удовлетворително хрущящ звук, който обаче отекна гръмовно.

Тя се ослуша — отдолу шумът от разговора и стоварването продължаваше и това я успокои.

Но времето им беше свършило. Само след минута някой щеше да разбере, че една от камерите не работи.

Тя вдигна глава и кимна на Трън, а след това застана над отвора.

В следващия момент Синдер се стовари върху покрива на кораба и металът под нея издрънча и се разтресе. След нея с приглушен ропот кацна и Трън.

Разговорът утихна.

Синдер се извъртя точно когато трите фигури изникнаха от товарната рампа. Смутът бе разкривил лицата им.

Когато зърнаха нея и Трън върху кораба, те замръзнаха. Синдер виждаше как очите им поглъщат белите им униформи. Металната й ръка.

Единият от мъжете посегна към портскрийна на колана си.

Синдер стисна зъби и протегна ръката си към него, като мислеше единствено за това как мъжът няма да стигне порта си и няма да изпрати сигнал за тревога. Мислеше как ръката му се вкаменява само на сантиметри от колана му.

По нейна заповед ръката му спря и увисна във въздуха неподвижно.

— В очите на мъжа се четеше ужас.

— Не мърдай — рече Синдер с дрезгав глас. Вината вече дращеше с нокти по гърлото й. И макар да знаеше, че тя самата беше също толкова уплашена колкото и хората пред нея, страхът върху техните лица беше очевиден.

Изгарящото усещане отново я обхвана, като започна от юрната част на врата, разпростря се надолу по гръбнака, раменете и хълбоците и запари там, където срещна протезите. Но вече не беше нито толкова болезнено, нито толкова неочаквано, както когато доктор Ърланд отключи лунната й дарба. Всъщност беше повече отпускащо, почти приятно.

Синдер усещаше хората на платформата — биоелектричеството им се търкаляше от тях на вълни, пукаше във въздуха и чакаше някой да го овладее.

Обърнете се!

Със сковани и тромави тела тримата работници се обърнаха едновременно.

„Затворете очи! Запушете уши! Тя се поколеба, преди да добави: Тананикайте си!“

В този момент тримата започнаха да тананикат и жуженето им изпълни заглъхналата товарна площадка. Синдер се надяваше, че това ще стигне да не чуят как с Трън отварят решетката в бетонния под. Молеше се да си помислят, че двамата са избягали през изхода на рампата или че са се промъкнали тайно на някой от корабите за доставки.

Синдер се обърна към Трън, който я зяпаше с увиснало чене.

— Какво правят тези хора?

— Подчиняват се — рече тя сурово. Мразеше себе си, задето ги контролираше. Мразеше тананикането, което изпълваше ушите й. Мразеше дарбата си, която беше толкова неестествена, толкова могъща, толкова несправедлива.

Само че мисълта да ги освободи от контрола си над тях, така и не й мина през ума.

— Хайде — подкани тя Трън и като се плъзна по кораба, скочи от него. Пропълзя отдолу и намери решетката между колелата за кацане. Въпреки че ръцете й трепереха, тя успя да завърти капака и да го повдигне.

Плитък басейн от застояла вода проблесна в тъмнината към нея.

Не беше много високо, но когато босите й крака се приземиха в мазната вода, й се повдигна. След миг Трън се намери до нея и сложи обратно решетката в дупката.

В стената имаше кръгъл бетонен тунел, който едва стигаше до кръста й и вонеше на зеле и плесен. Синдер сбърчи нос, приведе се и заджапа през него.

Глава седма

С всеки изминал час купчината с иконки върху нетскрийна на император Кай растеше.

Доста документи чакаха подписа на новия император и още толкова — да бъдат прочетени. Но истината беше, че те се трупаха, най-вече защото той не си даваше много зор да прочете или подпише ни един от тях. Заровил пръсти в косата си, Кай се бе вторачил с празен поглед във вградения екран — в момента вдигнат изправен от бюрото му — и с нарастващ ужас гледаше как иконките се множат пред очите му.

Беше още много рано, но след като часове наред бе зяпал сенките над леглото си, той най-сетне се отказа да спи и реши да дойде тук и да се опита да свърши малко работа. Отчаяно се нуждаеше от нещо, което да отвлече вниманието му. Все едно какво. Стига да го разсее от мислите, които не спираха да се въртят в главата му.

Но дотук с добрите намерения.

Кай пое бавно дъх и огледа празния кабинет. Това беше кабинетът на баща му, но изведнъж стаята му се видя твърде екстравагантна за работно място. От червено-златния таван висяха три богато украсени фенера с пискюли и ръчно изрисувани изящни дракони. Вляво от него имаше холографско огнище, вградено в стената. В далечния ъгъл беше разположен малък бар, заобиколен с мебели от кипарисово дърво с резба. До вратата в рамки за картини трептяха неми филми на майката на Кай, понякога придружени с кадри от детството му, а понякога тримата бяха всички заедно.

Откакто баща му почина, нищо не се бе променило. Само собственикът на кабинета сега беше друг.

А може би и миризмата. На Кай му се струваше, че си спомня аромата от одеколона на баща си. Но сега в стаята се усещаше острата миризма на белина и препарати, останала след бригадата чистачи, изтъркали цялата стая, когато баща му се зарази с летумозис — чумата, погубила стотици хиляди хора през последните десетина години на Земята.

От снимките погледът на Кай се премести надолу и се препъна в малкото метално ходило с омазани с грес стави, което се беше настанило в ъгъла на бюрото му. Като въртящо се колело мислите му отново направиха един пълен кръг.

Лин Синдер.

Той остави стилуса, който стискаше в ръка, и със свит стомах посегна към ходилото, но спря, преди пръстите му да го стигнат.

Кракът принадлежеше на красивата млада механичка от пазара. Момичето, с което толкова лесно се разговаряше. Момичето, което беше толкова неподправено и никога не се преструваше на това, което не беше.

Поне така беше вярвал.

Пръстите му се свиха в юмрук и той отдръпна ръката си. Искаше му се да има някого, с когото да поговори.

Но баща му си беше отишъл. А сега и доктор Ърланд беше заминал — напуснал поста си и тръгнал, без да се сбогува.

Оставаше Кон Торин — съветникът на баща му, който сега беше негов помощник. Но със своята вечна разсъдливост и дипломатичност Торин никога нямаше да разбере. Самият Кай не бе напълно сигурен какво изпитваше, когато мисли за Синдер. Лин Синдер, която го бе излъгала за всичко.

Тя беше киборг.

Не можеше да отпъди спомена за нея — как лежи в подножието на градинското стълбище с откъснато ходило, с нагорещена до бяло ръка, върху която се виждаха стопените следи от копринената ръкавица — неговият подарък за нея.

Тя трябваше да го отвращава. Но преживявайки спомена отново и отново, той се мъчеше да изпита погнуса от искрящите жици, от мръсните й, зацапани кокалчета и от факта, че нервните рецептори, които пренасяха информацията към и от мозъка й, не бяха истински.

Тя не беше естествена. Вероятно живееше в бедност и той не можеше да спре да се пита дали семейството беше платило за операцията, или бяха получили пари от държавата. Питаше се кой човек се бе смилил толкова много над нея, че бе решил да й даде втори живот, и то когато човешкото й тяло е било така обезобразено. Питаше се преди всичко каква е била причината за обезобразяването й или кой знае — може и да е била родена с недъзи.

Той се питаше ли, питаше и усещаше, че всеки следващ въпрос, останал без отговор, трябваше да го смущава все повече и повече.

Но всъщност не това го тревожеше. Не това, че Синдер беше киборг, смразяваше кръвта му.

Погнусата му започна в мига, в който тя затрептя пред очите му като развален екран. Той примигна и тя вече не беше безпомощният киборг, прогизнал от дъжда, а най-ослепително красивото момиче, което някога бе виждал. Беше обаятелно, смайващо прелестна — с безукорна кожа и блестящи очи и с толкова пленително изражение, че колената му се подкосиха.

Лунното й обаяние беше по-могъщо и от това на кралица Левана, а нейната красота беше болезнена. Кай знаеше сега — това, което ту се появяваше, ту чезнеше, докато той стоеше надвесен над нея и се опитваше да проумее случващото се пред погледа му, това е било обаянието на Синдер.

Но така и не знаеше колко пъти е успяла да го омае преди това. Колко ли пъти го бе измамила? Колко ли пъти го бе направила да изглежда като пълен глупак?

А дали все пак мръсното и чорлаво момиче от пазара не беше истинската Синдер? Момичето, което бе рискувало живота си, за да дойде на бала и да предупреди Кай, и то на нестабилния изкуствен крак и всичко останало.

— Няма значение — рече той на глас на празния кабинет и на откъснатия крак.

Която и да беше Лин Синдер, тя вече не беше негова грижа. Скоро кралица Левана щеше да отпътува за Луна и щеше да отведе Синдер като затворник. Такава беше сделката и Кай бе дал съгласието си за нея.

Той бе принуден да направи избор на бала и веднъж завинаги бе отказал предложението за брачен съюз на Левана. Бе решен никога да не поставя народа си под властта на толкова безсърдечна императрица и в този момент Синдер се оказа последният му коз. Мир в замяна на киборга. Свобода за народа му срещу лунитянката, която бе дръзнала да не се подчини на кралицата си.

Невъзможно бе да се предвиди колко дълго щеше да продължи това споразумение. Левана все така отказваше да подпише мирния договор за съюзничество между Луна и Земния съюз. Жаждата й да се възкачи на императорския престол или да стане завоевател нямаше да бъде заситена за дълго с жертвоприношението на едно обикновено момиче.

А следващия път Кай едва ли ще има какво да й предложи.

Той стисна косата си и насочи вниманието си обратно към поправката в закона на нетскрийна. Прочете първото изречение три пъти, без да може да осмисли думите. Трябваше да намери нещо друго, за което да мисли, каквото и да е, преди безкрайните въпроси да го подлудят.

Монотонен глас го прекъсна и той подскочи.

— Кралският съветник Кон Торин и министърът по националната сигурност, Хюи Дешал, молят да влязат.

Кай погледна часа. Шест и двайсет и две.

— Пуснете ги.

Вратата леко се отвори. Макар и двамата мъже да бяха облечени за работа, Кай никога не ги бе виждал в толкова смачкан вид. Очевидно ги бяха измъкнали от кревата набързо, макар че по тъмните кръгове под очите на Торин Кай съдеше, че и той не бе мигнал цяла нощ.

Кай стана да ги посрещне, като в това време докосна леко крайчеца на нетскрийна и той се прибра в бюрото.

— Рано сте се надигнали и двамата.

— Ваше Императорско Величество — с дълбок поклон проговори министър Хюи. — Радвам се да открия, че сте буден. За съжаление, трябва да ви съобщя, че имаме случай на нарушение на сигурността, който изисква незабавното ви внимание.

Кай застина. Терористична атака, неконтролируеми протестиращи… война, обявена от кралица Левана? Мислите му се прескачаха.

— Какво се е случило? Какво?

— В затвора в Нов Пекин е имало бягство — отвърна Хюи. — Преди около четирийсет и осем минути.

Раменете на Кай се сковаха от напрежение. Той хвърли поглед към Торин.

— Бягство ли?

— Да, двама затворници са избягали.

Кай се подпря на бюрото.

— Нямаме ли протокол за действие в подобни случаи?

— Да, имаме. Но обстоятелствата тук са необичайни.

— Защо?

Линиите около устата на Хюи станаха по-дълбоки.

— Ваше Величество, един от избягалите затворници е Лин Синдер. Бегълката от Луна.

Светът се обърна наопаки. Погледът на Кай падна върху киборгския крак, но той бързо вдигна очи.

— Как?

— Един от екипите ни направи анализ на видеозаписа от охранителната камера, за да определи как точно е действала. Научихме, че е успяла да омае един от пазачите и го е убедила да я премести в самостоятелно крило в затвора. Оттам е съумяла да пробие в системата за охлаждане на въздуха. — Изведнъж Хюи се почувства неловко. Той вдигна два прозрачни плика. В единия имаше ръка на киборг, а в другия — малък чип със засъхнала кръв по него. — Открихме това в килията й.

Кай раздвижи устни, но гледката го бе слисала. От една страна изпитваше любопитство, от друга — страх от отрязаната ръка.

— Това нейната ръка ли е? Защо я е свалила?

— Все още работим по детайлите. Знаем обаче, че се е добрала до товарната рампа на затвора. В момента се опитваме да завардим всички възможни пътища за бягство оттам.

Кай пристъпи към огромните прозорци, които гледаха към западните градини на двореца. Шумящите треви искряха от сутрешната роса.

— Ваше Величество — обади се Торин за първи път, — бих ви посъветвал да пратите военни подкрепления, които да проследят и заловят бегълците.

Кай разтри челото си.

— Военни подкрепления ли?

Торин отвърна бавно:

— Във ваш интерес е да направите всичко по силите си, за да я откриете.

Кай преглътна с мъка. Знаеше, че Торин има право. Всяко колебание ще бъде тълкувано като признак на слабост и дори бе възможно да наведе на мисълта, че той е помогнал за бягството. Кралица Левана нямаше да се зарадва на това.

— Кой е другият избягал? — попита той, печелейки време, докато се мъчеше да обхване всички подробности. Синдер — лунитянката, киборга, беглеца, който той бе осъдил на смърт.

Беше избягала.

— Карсуел Трън — отвърна Хюи, — бивш кадет от въздушните сили на Американската република. Преди четиринайсет месеца откраднал един военен товарен кораб и дезертирал. Понастоящем не го считаме за опасен.

Кай се върна на бюрото си и видя, че информацията за беглеца беше прехвърлена на екрана му. Челото му се навъси още повече. Може и да не беше опасен, но беше млад и безспорно привлекателен. А затворническата снимка показваше как се усмихва игриво на камерата.

Кай мигновено го намрази.

— Ваше Величество, трябва да вземете решение — подкани го Торин. — Ще разрешите ли да изпратим военни подкрепления за залавянето на бегълците?

Кай се изопна.

— Да, разбира се. Щом смятате, че обстоятелствата го налагат.

Хюи чукна петите си и с отсечени крачки тръгна към вратата.

Хиляди въпроси нахлуха в ума му и Кай поиска да ги спре. Искаше светът да забави ход и да му даде време да осмисли случващото се, но преди колебливото „чакайте“ да се отрони от устните му, двамата мъже си бяха отишли.

Вратата се затвори и той остана сам. Крадешком хвърли поглед към изоставения крак на Синдер, а сетне тежко се стовари върху бюрото и допря челото си в хладния екран.

Не можеше да не си представи как баща му седи зад бюрото, изправен пред същата ситуация, и тогава разбра, че той вече щеше да разпраща съобщения, правейки всичко по силите си да намери момичето и да го залови, защото това би бил най-добрият изход за Републиката.

Но Кай не беше като баща си. Липсваше му неговото себеотрицание.

Където и да бе отишла Синдер, Кай се молеше никога да не я открият, макар да знаеше, че това не е редно.

Глава осма

Всички членове на семейство Морел бяха мъртви.

От седем години фермата пустееше, след като за един месец — през октомври — майката, бащата и ротата от шест деца бяха откарани в чумния изолатор в Тулуза, а след тях останаха изгнилите постройки — къщата, хамбара, кокошарника — и стотици акра засята земя, за която нямаше кой да се погрижи. Насред занемарената житна нива самотно се издигаше непокътната куполовидна сграда, в която някога се помещаваха тракторите и се съхраняваха балите сено.

Една стара, прашна калъфка за възглавница, боядисана в черно, още се вееше от предната веранда, предупреждавайки съседите да стоят надалеч от чумавата къща. В продължение на години калъфката си бе вършила работата, докато бандитите, които организираха борбите, не откриха къщата и не си я присвоиха.

Когато Скарлет пристигна, боевете вече бяха започнали. От кораба си тя набързо изпрати съобщение до полицейския участък в Тулуза, като пресметна, че с цялата им безполезност щеше да има на разположение около двайсет-трийсет минути, преди да реагират. Времето щеше да й стигне да измъкне информацията, която й трябваше, преди Вълка и останалата сган да бъдат арестувани.

Като пое няколко глътки от хладния нощен въздух, които така и не укротиха учестеното й сърцебиене, Скарлет влезе решително в изоставената сграда.

Тълпата се гърчеше и крещеше по посока на набързо скованата арена, върху която с противна решимост един мъж нанасяше юмруци в лицето на противника си. От носа на победения потече кръв. Тълпата ревеше екзалтирано и насъскваше победителя.

Скарлет тръгна покрай публиката, като стоеше близо до полегатите стени. Всяка педя от тях, до която стигаше човешка ръка, беше изрисувана в живописни графити. По земята се въргаляше слама, стъпкана почти на прах. Евтини крушки висяха на ярки оранжеви върви, но няколко от тях примигваха и заплашваха да изгорят. Жаркият въздух бе пропит от потта на телата и от сладкия дъх на полето, на който сякаш мястото му не бе тук.

Скарлет не бе очаквала да види толкова много хора тук. Имаше над двеста зяпачи и тя не разпозна нито един от тях. Това не бяха хора от градчето Рийо — много вероятно мнозина да бяха дошли от Тулуза. Забелязваха се доста татуировки, пиърсинг и хирургически манипулации. Скарлет мина край едно момиче с коса, боядисана с шарките на зебра, и един мъж на каишка, развеждан наоколо от андроидна компаньонка с апетитни форми. Сред навалицата имаше дори киборги и този факт изглеждаше още по-необичаен, тъй като никой от тях не се и опитваше да се прикрие. Те с гордост се перчеха с какво ли не — от излъскани метални ръце до черни, блестящи очни ябълки, които се подаваха зловещо от гнездата си. Скарлет не повярва на очите си, когато подмина някакъв мъж, който се фукаше с малък нетскрийн, имплантиран в надутия му бицепс, и се заливаше от смях, докато гледаше скования водещ на новините.

Внезапно тълпата нададе радостен гърлен рев. Мъж, татуиран по цялата дължина на гръбначния стълб и гръден кош, беше останал прав на ринга. Но от гъстата навалица Скарлет не можеше да види противника му.

Тя тикна ръце в джобовете на якето си и продължи да оглежда внимателно непознатите лица и странните дрехи. Обикновените й дънки, скъсани на колената, и дрипавото червено яке, което преди години баба й беше й подарила, привличаха като магнит погледите върху нея. В Рийо всички се обличаха еднакво небрежно и якето обикновено й служеше за камуфлаж, но сега изведнъж се оказа издокарана като хамелеон сред комодски варани — накъдето и да се завъртеше, я следваха любопитни погледи. Тя им отвръщаше с решително предизвикателство в очите и продължаваше да се оглежда.

На задната стена на сградата още стояха наредени високо една върху друга метални и пластмасови щайги. Скарлет стигна там, без да зърне никъде Вълка. Тогава застана в един ъгъл, за да вижда по-добре, и свали качулката още по-ниско над очите си. Пистолетът се заби дълбоко в хълбока й.

— Дошла си значи.

Тя подскочи. Вълка изникна от графитите и изведнъж се намери до нея. Зелените му очи улавяха неясните отблясъци от крушките.

— Извинявай — рече той и отстъпи половин крачка назад. — Не исках да те уплаша.

Скарлет пренебрегна извинението му. В полумрака виждаше само края на татуировката, която допреди няколко часа беше толкова маловажна за нея, а сега изгаряше паметта й.

Онзи, който ми подаде ръжена, имаше татуировка.

Огън заля лицето й — гневът, който бе заровила в името на практичността и хладнокръвието, сега се надигна на повърхността. Тя скъси разстоянието помежду им и заби свития си юмрук в гърдите му, без да дава пукната пара, че той се извисяваше над нея с цяла глава. Омразата й даваше сили и на нея й се струваше, че би могла да му строши главата с голи ръце.

— Къде е тя?

С отпуснати до тялото ръце Вълка гледаше недоумяващо.

— Кой?

— Баба ми! Какво си й сторил?

Той примигна. На лицето му едновременно се бяха изписали объркване и размисъл — сякаш тя говореше език, който на него му трябваше време да си преведе.

— На баба ти ли?

Скарлет стисна зъби и отново го удари с юмрук в гърдите — този път по-силно. Той трепна, но сякаш повече от изненада, отколкото от болка.

— Знам, че си бил ти! Знам, че ти си я отвлякъл и сега я криеш някъде! Знам, че ти си измъчвал баща ми! Не знам какво се опитваш да докажеш, но искам да ми я върнеш и то още сега!

Той погледна крадешком над главата й.

— Извинявай… викат ме на ринга.

Кръвта блъскаше в слепоочията на Скарлет. Тя грабна лявата му китка и едновременно с това измъкна пистолета си, сетне опря дулото в ръката му.

— Баща ми е видял татуировката ти, въпреки старанието ви да го държите упоен. Никак не ми се вярва да има друга татуировка като твоята. Както ми се струва невероятно, че ти се появяваш в живота ми в същия ден, в който похитителите на баща ми го освобождават след седмица изтезания.

В миг очите му се проясниха, но след това лицето му се смръщи и от това бледият белег отстрани на устата му изпъкна по-силно.

— Някой е отвлякъл баща ти и баба ти — произнесе той бавно. — Някой със същата татуировка като моята. Но днес са освободили баща ти, така ли?

— Ти за глупачка ли ме взимаш? — кресна тя. — Да не се опитваш да ми кажеш, че нямаш нищо общо с тази работа?

Вълка отново надникна към ринга, а Скарлет затегна хватката си около китката му, но той дори не понечи да тръгне.

— Седмици наред всеки ден се отбивам в таверна „Рийо“. Питай сервитьорите. А всяка вечер идвам тук. Всеки ще го потвърди.

Скарлет се навъси.

— Извинявай, но хората наоколо не вдъхват особено доверие, не мислиш ли?

— Така е — призна той. — Но те ме познават. Гледай и ще видиш.

Той опита да се промуши край нея, но Скарлет се извъртя с него и качулката й падна. Тя заби нокти в кожата му.

— Никъде няма да ходиш, преди да… — тя млъкна и погледна към тълпата около ринга.

Всички очи бяха вперени в тях и по тялото й — от главата до петите — се стрелкаха одобрителни погледи.

Един ухилен мъж се подпираше на въжетата на ринга и щом видя, че е уловил вниманието на Вълка и Скарлет, повдигна вежди.

— Май Вълка си е намерил крехък къс за тази вечер — каза той. Гласът му бе увеличен от високоговорителите някъде отгоре.

На ринга зад него се изправи втори мъж, който гледаше Скарлет похотливо. Той беше два пъти по-огромен от мъжа, който се обади, и се извисяваше над него с две педи. Беше напълно плешив и на мястото на косата му имаше два реда мечи зъби, имплантирани в скалпа му като зейнала челюст.

— Искам да си го взема вкъщи това късче. Но първо ще размажа хубавото лице на песа!

Подигравките разсмяха публиката. Чуха се подсвирквания и дюдюкания. Един човек наблизо попита Вълка дали се бои да опита късмета си.

Вълка се обърна невъзмутимо към Скарлет:

— Този е непобедим — обясни той. — Но и аз също.

Скарлет се разгневи, че дори за миг е могъл да си помисли, че я е грижа. Тя пое гневно дъх.

— Вече известих полицията — ще бъдат тук всеки момент. Кажи ми къде е баба ми и може да си вървиш. Ако искаш, дори предупреди и приятелчетата си. Обещавам, че няма да те застрелям и няма да те издам на полицията. Кажи ми само къде е тя. Моля те.

Той спокойно погледна надолу към Скарлет, въпреки че тълпата ставаше все по-войнствена. Бяха започнали да припяват нещо, но кръвта бучеше в ушите й и заглушаваше думите им. За миг тя си помисли, че той щеше да се предаде. Щеше да й каже всичко, а тя ще спази думата си, докато открие баба си и я измъкне от лапите на чудовищата, които я бяха отвлекли.

И тогава ще се разправи с него. Веднъж баба й да се прибере на сигурно у дома, тя ще го проследи и ще накара всички, които са му помагали, да си платят за стореното.

Той сигурно забеляза как лицето й потъмня от горчивина, защото взе ръката й и внимателно разтвори пръстите й. Инстинктивно тя заби пистолета в ребрата му, макар да знаеше, че няма да стреля. Не и преди да бе получила отговорите си. Той не се обезпокои. Изглежда това му беше ясно.

— Мисля, че баща ти е видял татуировка като моята. — Той приведе главата си към нея. — Но не съм бил аз.

И се отскубна. Скарлет пусна ръка и остави пистолета да увисне безсилно до тялото й, докато гледаше как припяващата тълпа се разделя, за да пропусне Вълка. Зяпачите бяха уплашени, но и развеселени. Повечето се усмихваха и се подбутваха един друг. Имаше хора, които вървяха през тълпата и сканираха китките или събираха залозите.

Вълка може и да бе непобедим, но повечето залози бяха сложени на противника му.

Тя стисна пистолета, докато неравната дръжка не остави отпечатък върху дланта й.

Татуировка като моята.

Какво искаше да каже с това?

Опитваше се да ме заблуди, реши тя, когато Вълка се прехвърли над въжетата на ринга с ловкостта на акробат. Съвпаденията бяха прекалено много.

Но все едно — беше му дала шанс. Скоро полицията щеше да пристигне и да го арестува. По един или друг начин, тя щеше да си получи отговорите.

Като се тресеше от гняв, Скарлет затъкна пистолета обратно на кръста си. Туптенето в слепоочията й бе започнало да се уталожва и вече можеше да различи какво припява тълпата. Ловеца. Ловеца. Ловеца.

Замаяна от жегата и притока на адреналин, тя обърна взор към огромния вход на сградата, където се виждаха избуялите плевели и житни стъбла, окъпани от лунната светлина. Погледът й падна на късо подстригана жена, която я гледаше свирепо като ревнива съпруга. Скарлет й върна кръвнишкия поглед, а сетне насочи вниманието си към ринга. Застанала най-отзад на тълпата, тя отново надяна качулката, за да скрие лицето си в сянката й.

Тълпата се устреми напред и отнесе Скарлет по-близо до битката.

Ловеца беше разкъсал ризата си и сега показваше груба маса от мускули и настървяваше тълпата. Зъбите, поставени в главата му, проблясваха, докато той подскачаше от единия край на ринга до другия.

Вълка беше висок, но до Ловеца приличаше на малко момче. И все пак, от своя ъгъл на ринга той излъчваше надменно спокойствие — беше качил единия си крак на въжетата и почти се бе излегнал.

Ловеца не му обръщаше внимание и само крачеше напред-назад като затворен в клетка звяр. И ръмжеше. Проклинаше. Подаряваше тълпата. До безумие.

Онзи, който ми подаде ръжена.

Стомахът на Скарлет се сви. Вълка й трябваше. Трябваха й отговорите му. Но в този миг нямаше да съжали, ако го видеше разкъсан на парчета на ринга.

Сякаш доловил прилива й на ярост, очите на Вълка светнаха към нея. Арогантната му развеселеност угасна.

Скарлет се надяваше, че лицето й разкриваше кого щеше да поддържа.

Холографът над главата на коментатора светна. Думите бавно се завъртяха и замигаха. Ловеца — 34 срещу Вълка — 11.

— Тази вечер нашият настоящ и непобедим шампион — Ловеца! — провикна се коментаторът и тълпата зарева, — ще се изправи срещу непобедимия пришълец, Вълка! — Чу се смесица от освирквания и аплодисменти. Явно не всички бяха заложили срещу него.

Скарлет напрегнато се взираше в холографа и почти не слушаше. Вълка — 11. Единайсет победи, помисли си тя. Единайсет борби.

Единайсет вечери?

Баба й беше изчезнала преди седемнайсет дни. Ами баща й? Май беше казал, че са го държали само седмица? Тя се смръщи, ядосана от изчисленията.

Ловеца изрева:

— За вечеря днес ще има вълк!

Гръмовен тътен прозвуча, когато стотици ръце удариха по периферията на ринга.

Съсредоточеното изражение на Вълка потъмня и бе сменено от жадност, примесена с търпение.

Холографът светна в яркочервено и когато прозвуча ревът на рога, се изпари.

Коментаторът слезе долу при тълпата и боят започна.

Ловеца пръв замахна. Скарлет ахна — движението бе светкавично, но Вълка с лекота се приведе и се изплъзна от сянката на Ловеца.

За размерите си Ловеца беше удивително бърз, но Вълка беше още по-бърз. Той отклони серия от удари, докато накрая юмрукът на Ловеца го уцели. Чу се ужасно хрущене. Скарлет отстъпи назад.

Тълпата изригна — отвсякъде я блъскаха и крещяха в ушите й. Безумието беше осезаемо. Тълпата искаше кръв.

Сякаш изпълняваше стъпките в танц, Вълка отправи мощен удар в гърдите на Ловеца. Силен тътен разтърси земята, когато той се строполи по гръб. Ловеца остана да лежи така само за миг, после скочи на крака. Вълка отстъпи назад, като изчакваше. От устните му течеше кръв, но това изглежда не го притесняваше. Очите му горяха.

Ловеца атакува с подновена енергия. Вълка пое един юмрук в стомаха, изпъшка и се преви надве. Последва нов удар, който го запрати в другия край на ринга. Той се подпря на едно коляно, но преди Ловеца да успее да се приближи, вече беше на крака.

По необичаен начин Вълка разтърси глава като куче и буйната му коса се разхвърча на всички страни. Сетне клекна на земята — големите му ръце стояха в готовност до тялото му — и се загледа в Ловеца с онази особена усмивка.

Скарлет стисна в пръстите си ципа на якето и се зачуди дали Вълка не дължеше прякора си именно на този тик.

Ловеца се засили през ринга и като стигна Вълка, онзи се мушна край него и го ритна право в гърба. Ловеца падна на колене. Тълпата изрази недоволството си. Вълка замахна широко с крак и пак удари Ловеца — този път в ухото, запращайки го проснат на една страна на земята.

Ловеца понечи да се изправи, но Вълка се прицели в ребрата му и го прати обратно на пода. Тълпата беше в екстаз и крещеше, силеше хули.

Вълка отстъпи назад, за да даде време на Ловеца да се изправи по въжетата и да заеме поза за бой. В очите му светеше нов блясък — като че ли се забавляваше. Когато езикът му се стрелна навън, за да оближе кръвта по устата му, Скарлет се извърна с отвращение.

Като разярен бик Ловеца се втурна отново напред. Вълка блокира с ръка първия удар, но втория пое отстрани в тялото. Тогава лакътят му се стрелна навън и посрещна Ловеца в челюстта и Скарлет веднага разбра, че умишлено бе поел удара. Ловеца се олюля назад. Една пета в гърдите почти го свали отново на земята. Вълка стовари нов удар в носа му и по брадичката на Ловеца бликна кръв. Едно коляно в ребрата — и Ловеца издаде стон и се преви надве.

При всеки удар Скарлет потрепваше и стомахът й се надигаше. Не можеше да проумее как бе възможно хората да стоят и да гледат боя, дори да се развличат с него.

Ловеца падна на колене. Мигновено Вълка се намери зад него и с разкривено лице сграбчи главата му с две ръце.

… който ми подаде ръжена.

Този мъж — това чудовище — държеше баба й!

С две ръце Скарлет затисна устата си, за да задуши вика, докато чакаше да чуе как вратът на Ловеца ще изпука пречупен.

Вълка застина, примигна и я погледна. Очите му искряха — празни и безумни в един миг, почти замаяни в следващия. Беше изненадан, че я вижда там. Зениците му се разшириха.

Скарлет цялата пламна от омерзение. Искаше да извърне очи, искаше да избяга, но стоеше там като закована.

Тогава Вълка отскочи назад и остави Ловеца, който се свлече на земята под собствената си тежест.

Рогът отново изсвири. От тълпата се чуха едновременно гневни освирквания и радостни, одобрителни възгласи. Хората откровено ликуваха, защото виждаха великия ловец победен. Никой не възразяваше срещу сляпата жестокост, никой не роптаеше срещу факта, че за малко щяха да станат свидетели на убийство.

Коментаторът се покачи през въжетата на ринга, за да обяви Вълка за победител, но в този миг Вълка отлепи поглед от Скарлет, мушна се край мъжа и се прехвърли през въжетата.

Тълпата се отдръпна от него, изтиквайки Скарлет назад. Движещата се маса от хора почти я премаза и тя едва се задържа на крака.



Вълка хукна напред, като използваше ръцете и краката си, за да се движи по-бързо. Като тичаше с пълна сила, той изхвърча през зейналата врата и се изгуби в посребрелите треви.

В далечината присветна червено-синя светлина.

Объркана, тълпата се роеше и жужеше от любопитство. Общото мнение, изказано полугласно, бе, че Вълка е новият герой, но че той е дивак.

Не след дълго някой забеляза светлините и сред множеството премина паника — хората първо взеха да леят негодуванието си срещу полицията, а сетне се втурнаха към вратата и се пръснаха в изоставените ниви.

Въпреки че трепереше, Скарлет вдигна качулка и побягна с тях. Но не всички се мъчеха да избягат — някой зад нея се опитваше да въдвори ред. Чу се изстрел и след него див смях. Момичето с косата като зебра се беше покатерило върху една щайга, сочеше с пръст страхливците, които бягаха от полицията, и се смееше.

Скарлет се измъкна навън в среднощния въздух и без ехото от склада шумът затихна. Воят на сирените се смеси с песента на щурчетата. Отвън пред сградата тя се завъртя в кръг на черния път, докато тълпата се блъскаше край нея.

От Вълка нямаше и следа.

Струваше й се, че бе тръгнал надясно. Корабът й бе паркиран отляво. Пулсът й препускаше и тя с мъка си поемаше въздух.

Не можеше да си тръгне. Не беше получила това, за което беше дошла.

Каза си, че пак ще го намери. Трябваше й време да си събере ума. След като разговаря с детективите и ги убеди да издирят Вълка, да го арестуват и да намерят къде е отвел баба й.

Тя мушна ръце в джобовете си и с бърза крачка зави зад ъгъла на сградата към кораба си.

Смразяващ кръвта вой я закова на място, изсмуквайки въздуха от гърдите й. Нощните шумове замряха и дори градските плъхове, които се въртяха без работа, спряха и се заслушаха.

Скарлет и преди беше чувала дивите вълци, които кръстосваха страната в търсене на лесна плячка от фермите.

Но за първи път воят на вълк я караше да настръхне от ужас.

Глава девета

— Аааа! Махни я! Махни я от мен! — Синдер се завъртя и като се закрепи на извитата, хлъзгава стена, светна с фенерчето назад. Трън се гърчеше в тесния тунел, виеше се като червей, бухаше се силно по гърба и ту ругаеше надълго, ту надаваше писъци като жена.

Синдер насочи лъча на фенерчето към тавана и там видя огромно гъмжило от хлебарки, които бягаха на всички страни. Потрепери, но се обърна напред и продължи да върви.

— Това е една хлебарка — викна му тя през рамо. — Няма да те изяде, я.

— Влезе под дрехите ми!

— Ще спреш ли да викаш? Минаваме под канал.

И тя се изсмя, заета повече с картата на канализацията в главата й, отколкото с придирчивия си спътник. Въпреки че и тя потръпна при мисълта да не я полази хлебарка под ризата, все пак реши, че това бе за предпочитане пред вървенето на бос крак в тинята от нечистотии, които стигаха до глезена, и при това тя не хленчеше.

Минаха под канала и Синдер чу, че равномерният звук от вода се усилва.

— Почти се добрахме до главния комбиниран ръкав — рече тя, отпърво нетърпелива да го стигнат, защото в тесния тунел беше горещо като на Марс, а и бедрата й вече я боляха от полуклекналото ходене. Но тогава я лъхна такава силна воня, че стомахът й се обърна и тя едва не повърна.

Вече нямаше да газят само в оттеклите се от дъжда води.

— О, чудно! — изохка Трън. — Кажи ми, че това не е, каквото си мисля, че е.

Синдер набърчи нос и се съсредоточи върху това да поема горещия въздух на малки глътки.

Миризмата стана почти нетърпима, докато напредваха мъчително през тинята, за да стигнат накрая до канализационната връзка, озовавайки се на ръба на една бетонна стена.

Вграденото фенерче на Синдер зашари по тунела под тях, като се стрелкаше по слузестите бетонни стени. Главният тунел беше достатъчно висок, че да ходят изправени. Лъчът на фенера се отрази в тясна метална решетка по протежението на отсрещната стена. Покрита с миши дарадонки, решетката беше достатъчно стабилна, че да издържа работниците от поддръжката. Между нея и двамата бегълци обаче прииждаше и се пенеше река от нечистотии, която беше широка поне два метра.

Синдер се пребори с поредния пристъп на гадене, когато смрадта от канала обгърна ноздрите, гърлото и дробовете й.

— Готов ли си? — попита тя и направи малка крачка напред.

— Чакай! Какво правиш?

— На теб на какво ти прилича?

Трън примигна към нея, после към каналните нечистотии, които почти не се виждаха в тъмното.

— Нямаш ли някоя джаджа в причудливата си ръка, която да ни пренесе оттатък?

Леко замаяна от инстинктивната реакция на тялото й да поема въздуха на малки глътки, Синдер му хвърли един кръвнишки поглед.

— Олеле! Как можах да забравя, че имам абордажна кука?

И като му обърна гръб, тя пое още една глътка от вонящия въздух и стъпи долу в мръсотията. Нещо се скашка под пръстите й. Течението блъскаше краката й, докато тя вървеше към другия бряг, а водата стигаше до бедрата й. Въпреки че вътрешно се гърчеше, Синдер се стараеше да върви по-бързо, като с мъка се удържаше да не повърне. Тежестта на металния крак я държеше здраво на земята, така че течението не можеше да я повали, и скоро тя стигна другата страна и се покатери отгоре на решетката. Опря гърба си на стената на тунела и погледна назад към мнимия капитан.

Той се взираше в краката й с неприкрито отвращение.

Синдер погледна надолу. Подгизналото й чисто бяло долнище сега беше станало зеленикаво — кафяво на цвят и стоеше прилепнало на краката й.

— Виж — викна тя и насочи фенерчето към Трън, — или ще се дотътриш дотук, или се връщаш обратно да си излежиш присъдата на спокойствие. Но трябва да вземеш решение, и то сега.

След порой от ругатни и закани, вдигнал ръце над главата си, Трън бавно нагази в мръсотията. През цялото време, докато се промъкваше към решетката, той се мръщеше, но най-сетне се изкачи при Синдер.

— Така ми се пада, като се оплаквам от сапуна — измърмори той и се отпусна на стената. Решетката се забиваше в босия крак на Синдер и тя премести тежестта си върху изкуствения.

— Дотук добре, кадет. А сега накъде?

— Капитан. — Той отвори очи и надзърна и в двете посоки на тунела, но отвъд слабата светлина, която се процеждаше от най-близкия канал, всичко се губеше в мрак. Синдер увеличи мощта на фенера си и той се стрелна по разпенената повърхност на водата и по сълзящите бетонни стени.

— Мястото е близо до стария парк Бейхай — каза Трън и се почеса по брадата. — Той накъде е?

Синдер кимна и се обърна на юг.

Вътрешният й часовник показваше, че са вървели само дванайсет минути, а на нея й се струваше, че са минали часове. С всяка крачка решетката се забиваше в ходилото й. Мокрите й панталони бяха залепнали за краката й, а потта се стичаше по врата й и от време на време тя си въобразяваше, че някой паяк е полазил под горнището й. Тогава изпитваше вина, задето така бе нахокала Трън. Не видяха нито един плъх, но ги чуха да се разбягват от светлината по безбройните тунели, които се разклоняваха под града.

Докато вървяха, Трън си говореше сам и човъркаше ръждясалата си памет. Корабът му със сигурност беше някъде около парка Бейхай. В индустриалния район. На по-малко от шест преки от линиите Маглев… е, добре де, може и да бяха осем.

— Намираме се на една пресечка от парка — обади се Синдер и спря пред метална стълба.

— Това ще ни отведе в Западен Юнксин.

— Юнксин ми звучи познато. Или поне така ми се струва.

Синдер призова себе си да бъде търпелива и започна да се изкачва.

Стъпалата се забиваха в крака й, но към върха въздухът стана благодатно свеж. Шумът от препускащата вода бе сменен от бръмченето на линиите Маглев. Тя хвана с ръце капака на канала, ослуша се дали има някого навън и тогава го отмести встрани.

Над тях прелетя кораб.

Сърцето й подскочи и тя сведе глава. Осмели се да надзърне лекичко нагоре и върху кораба забеляза светлините на сирена, но звук не се чуваше. Корабът беше от частите за извънредни ситуации. Синдер потрепери при вида на андроидите, въоръжени с електрошокови пистолети за блокиране на мозъчния интерфейс. Но когато корабът зави зад ъгъла, тя видя отстрани червения кръст — беше на спешна помощ, а не на служителите на реда. Синдер се свлече от облекчение.

Намираха се в старата индустриална част, близо до изолаторите за болните от чума. Беше нормално да има медицински кораби.

Тя хвърли поглед и на двете страни по пустата улица. Макар да беше рано, денят вече бе станал горещ и от асфалта се вдигаха странни миражи, забравили поройната лятна буря отпреди два дни.

— Чисто е. — Синдер се изкачи на пътя и с пълни гърди пое влажния въздух на Нов Пекин. След нея се показа и Трън. Униформата му блестеше ослепително на яркото слънце, само без крачолите, които още бяха мръснозелени и миришеха на канализация. — Накъде сме?

Трън закри очите си с ръка, примигна, огледа бетонните сгради и се завъртя в пълен кръг.

Обърна се на север. Почеса се по врата.

Синдер изгуби надежда.

— Кажи ми, моля те, че нещо ти изглежда познато.

— О, да, да. Познато ми е — каза той и махна с ръка. — Просто отдавна не съм идвал тук.

— Мисли бързо, че малко се набиваме на очи с тези бели, вмирисани анцузи.

Трън кимна и тръгна по улицата.

— Насам.

Направи пет крачки, спря, размисли и се обърна назад.

— Не, не, насам.

— Мъртви сме.

— Не, вече сме на прав път. Насам е.

— Нямаш ли адреса?

— Един капитан винаги знае къде е корабът му. Нещо като телепатия.

— Ако можеше отнякъде да се снабдим и с капитан!

Без да й обърне внимание, той продължи да върви с поразително уверена стъпка. Синдер го следваше на три крачки зад гърба му и при всеки шум подскачаше: първо някакъв боклук се плъзна по улицата, а после и един кораб пресече кръстовището, което се намираше две улици по-надолу. Блясъкът на слънцето се отразяваше в прашните прозорци на складовете.

След като подминаха три пресечки, без да срещнат жива душа, Трън забави крачка и взе да потърква брадичка и да оглежда фасадата на всяка сграда, край която минаваха.

Синдер отчаяно започна да напряга мисълта си за план Б.

— Ето там е! — Трън хукна през улицата към един склад, който по нищо не се отличаваше от всички останали с огромните си ролетни врати и шарени графити, правени през годините. Той зави зад ъгъла на сградата и опита вратата.

— Заключено е.

— Каква изненада! — До вратата Синдер забеляза идентификационен скенер и изруга. Тя клекна и изтръгна предния панел. — Може би ще успея да го извадя от строя. Мислиш ли, че има аларма?

— Дано да има. Аз за какво плащам наем? За да седи любимата ми летателна машина в неохраняван склад?

Синдер тъкмо бе свалила упътването за програмирането на този модел скенери, когато вратата до тях се отвори и един мъж с козя брадичка се показа на слънчевата светлина. Синдер замръзна.

— Карсуел — излая мъжът. — Тъкмо даваха новините и си помислих, че може да наминеш насам.

— Алак, как си? — На лицето на Трън изгря усмивка. — Наистина ли са ме дали по новините? Добре ли изглеждах?

Без да отвърне, Алак обърна вниманието си към Синдер. Благоразположението му изчезна и на негово място се показа известно притеснение. Синдер преглътна, затвори капака на скенера и се изправи. Нет линкът й вече се свързваше с новинарския поток, който беше зарязала по време на бягството им. И действително: река от предупреждения примигваше върху собствената й снимка — онази, която й бяха направили, когато влезе в затвора, избягала жена затворник. Предполага се, че е въоръжена и опасна. В случай, че я забележите, веднага известете на този линк.

— И теб те дадоха по новините — каза Алак и хвърли поглед към металния й крак.

— Алак, дойдох да си взема кораба. Нямаме много време.

Ъгълчетата на устата на Алак се набраздиха от малки бръчици на съчувствие, но той поклати глава.

— Не мога да ти помогна, Карсуел. И така федералните агенти ме следят изкъсо. Едно е да пазиш краден кораб — винаги мога да кажа, че не съм знаел. Но съвсем друго е да помогнеш на осъден престъпник… и то… на една от тях. — Без да откъсва очи от Синдер, той сви нос, но побърза да отстъпи назад, сякаш уплашен, че тя ще му отмъсти. — Не мога да рискувам да ви проследят дотук и да научат, че съм ви помогнал. Това са много неприятности, даже и за мен. По-добре се покрийте някъде за известно време. Няма да казвам, че съм ви видял. Но няма да ти позволя да си вземеш кораба. Не сега. Когато всичко свърши, тогава. Разбираш ме, нали?

Трън пламна, без да може да повярва.

— Но… Корабът си е мой! Аз си плащам! Не може да ме спреш да си го взема!

— Всеки за себе си. Знаеш как стоят нещата. — Алак плъзна поглед към Синдер. Страхът му все повече и повече преминаваше в отвращение. — Вървете си сега и няма да съобщя на полицията. Ако дойдат да ви търсят тук, ще им кажа, че не съм те виждал, откакто миналата година дойде да оставиш кораба. Но ако останете още и минутка, кълна се, сам ще ги извикам!

Той тъкмо спря да говори и Синдер чу, че по улицата приближава кораб. Сърцето й подскочи, когато видя белия кораб на частите за извънредни ситуации, и то без червен кръст отстрани, но той сви по друга уличка. Тя се обърна отново към Алак.

— Няма къде другаде да отидем! Корабът ни трябва!

Той отново отстъпи назад от нея и застана в рамката на вратата.

— Виж какво, момиченце — тонът му беше категоричен, при все че погледът му непрестанно се местеше надолу към металната й ръка. — Опитвам се да ви помогна, защото Карсуел ми е добър клиент, а и аз не издавам клиентите си. Не ти правя услуга на теб. Окото ми няма да мигне да те пратя да гниеш в затвора. Такива като теб точно това заслужават. А сега се омитайте от склада ми, преди да съм размислил.

В гърдите на Синдер се надигна отчаяние. Връхлетя я силна електрическа вълна и тя стисна юмруци заслепена. В основата на врата й изригна изгаряща болка и за блажено кратък миг заля главата й, а след това пред очите й светнаха ярки петна.

Задъхана, тя прибра обратно горящата енергия тъкмо навреме, за да види как Алак обърна очи и падна напред право в ръцете на Трън.

Замаяна, Синдер се опря на стената.

— О, звезди! Мъртъв ли е?

Трън изпъшка под тежестта.

— Не, но мисля, че получи инфаркт!

— Не е инфаркт — рече тя тихо. — Той… ще се оправи. — Каза го, колкото да убеди него, толкова и себе си. И с надеждата, че случайните изригвания на лунната й дарба не бяха опасни и че тя не се превръщаше в ужаса за обществото, както си мислеха хората.

— Чудесно! Само че тежи цял тон!

Синдер хвана Алак за краката и двамата го завлякоха вътре. Вляво беше офисът и в него имаше два нет скрийна — единият показваше входа на склада от охранителната камера, където вратата тъкмо се затвори зад двамата бегълци, облечени в бяло, и припадналия мъж. По другия без звук вървяха новините.

— Алак може и да е егоистична мижитурка, но безспорно има вкус към бижутата. — Трън вдигна ръката на Алак за пръста и завъртя в ръцете си обшитата със сребро гривна, която представляваше миниатюрен портскрийн за ръка.

— Ще опиташ ли да се концентрираш? — Синдер помогна на Трън да се изправи на крака. После се обърна и огледа огромния склад. Той се простираше по дължината на цялата улица и вътре имаше дузина космически кораби — и малки, и големи, и стари, и нови. Имаше товарни кораби, капсули, частни летателни машини, състезателни кораби, пътнически кораби, кораби за пътешествия.

— Кой от всичките е твоят?

— Ей, виж! Има още един беглец от затвора.

Синдер погледна екрана, на който в момента се виждаше как министърът по националната сигурност разговаря с тълпа журналисти. Отдолу се четяха думите: ЛУНИТЯНКА бяга от ЗАТВОРА НА НОВ ПЕКИН. СЧИТА СЕ, ЧЕ Е МНОГО ОПАСНА.

— Това е чудесно! — каза Трън и така я тупна по гърба, че едва не я прати на земята. — Че кой ще се загрижи за нас, щом имат да гонят цяла лунитянка.

Синдер извърна очи от предаването и в този миг усмивката му угасна.

— Чакай. Ти си била лунитянка?

— А ти си бил гениален престъпник? — Тя се завъртя на пети и влезе наперено в склада. — Къде е корабът?

— Чакай малко, малка изменнице. Едно е да избягаш от затвора, но съвсем друга работа е да станеш съучастник на някаква луда лунитянка. Това е над възможностите ми.

Синдер се обърна и го нападна.

— Първо, не съм луда. И второ, ако не бях аз, още щеше да стоиш в затвора и да гледаш влюбено портскрийна си. Задължен си ми. А и без друго теб вече са те набелязали като мой съучастник. И ако искаш да знаеш, на снимката приличаш на идиот.

Трън проследи жеста й. На екрана, точно до нейната, стоеше уголемена неговата затворническа фотография.

— Мисля, че изглеждам доста добре…

— Трън. Капитане. Моля те.

Той примигна и самодоволството му бързо бе заличено от рязко кимване.

— Добре. Давай да се измъкваме оттук.

Синдер въздъхна с облекчение и тръгна след Трън, който решително навлезе в лабиринта от кораби.

— Дано не е чак в средата.

— Не пречи — рече той и посочи нагоре. — Покривът се отваря.

Синдер вдигна глава и видя тънката цепнатина в средата на тавана.

— Това е удобно.

— Ето го и него!

Синдер проследи ръката на Трън. Корабът му беше по-голям, много по-голям, отколкото очакваше. Товарен кораб Рампион, А 214, клас 11.3. Синдер пусна ретина-скенера си и свали схемата на кораба, останала без думи пред онова, с което той разполагаше. В най-долната част се намираше машинното отделение и напълно оборудвана площадка с две сателитни капсули, а на основното ниво се помещаваха товарното отделение, кабината, кухнята, шест стаи за екипажа и една обща баня.

Тя заобиколи откъм главния вход и видя, че върху знака на Американската република набързо бе нарисуван силуетът на полегнала гола жена.

— Хубаво се е получило.

— Благодаря. Сам я нарисувах.

Макар да се безпокоеше, че картината лесно щеше да ги издаде, Синдер не можеше да сдържи възхищението си.

— По-голяма е, отколкото очаквах.

— Някога машината ми приютяваше дванайсетчленен екипаж — каза Трън и погали корпуса.

— Ще има достатъчно място тогава, че да не се срещаме често. — Синдер мина под отвора и зачака Трън да отвори, но когато се обърна назад, откри, че той любящо потъркваше лицето си в долната страна на машината и с нежно гукане й казваше колко много му е липсвала.

Синдер тъкмо се канеше да вдигне с досада очи, когато нечий непознат глас отекна в склада:

— Насам!

Тя се обърна и видя един мъж да се надвесва над тялото на Алак, което бе обвито в ореол от светлина. Мъжът беше облечен във военна униформа, която нямаше как да се сбърка — униформата на Източната република.

Синдер изруга.

— Трябва да тръгваме! Веднага!

Трън се приближи приведен към отвора.

— Рампион, паролата е: Капитанът е цар. Отвори капака.

Те почакаха, но капакът не помръдна.

Синдер повдигна вежди паникьосано.

— Капитанът е цар. Капитанът е цар! Рампион, събуди се! Аз съм Трън, капитан Карсуел Трън! Какво по…

Синдер му изшътка. От другата страна на корпуса на кораба четирима мъже се придвижваха в претъпкания склад, а фенерите им се отразяваха в колесниците.

— Може би акумулаторът е паднал — предположи Синдер.

— От какво? Нали само тук е седял.

— Да не би да си оставил фаровете включени? — сопна му се тя.

Трън се покашля важно и се приведе към кораба. Стъпките се усилиха.

— Може да е от системата за автоконтрол — размишляваше Синдер и ровеше из мозъка си. Никога не беше работила на нещо по-голямо от обикновена капсула, но едва ли бяха чак толкова различни. — У теб ли е ключът за ръчно управление?

Той примигна.

— Да, разбира се. Дадоха ми го, преди да си тръгна от затвора. Ей сега ще го извадя от джоба и излитаме.

Синдер му хвърли кръвнишки поглед, но замълча, тъй като през две пътеки от тях мина един офицер.

— Не мърдай оттук — прошепна тя. — Продължавай да опитваш да влезеш и ако успееш, отлитай незабавно.

— Къде отиваш?

Без да отговори, тя се прокрадна край кораба, а схемата вече се беше разгънала на ретина-дисплея й. Тя стигна до отвора за достъп и го отвори, колкото се може по-тихо, а сетне пропълзя в ходовата част на кораба, извивайки тялото си така, че да не докосва жиците и кабелите, които бяха наблъскани вътре. Затвори люка с тихо щракване и се намери обгърната в тъмнина. Втората вътрешна врата се оказа по-трудна за превземане, но с помощта на фенерчето и отвертката не след дълго Синдер се измъкна от изолационното помещение и влезе в машинното отделение.

Лъчът на фенерчето й се стрелна по масивния двигател. Върху сините линии, които покриваха зрението й, тя намери компютърното табло майка и се запровира към него.

Извади от ръката си универсалния кабел за свързване и го включи към главния компютърен терминал.

Фенерчето потъмня, тъй като собствената й енергия беше, пренасочена. Пред очите й се показа бледозелен текст.

„Диагностика на компютърна система.

Модел 135–8.2

5%. 12%. 16%.“

Глава десета

Над главата му нещо издрънча и Трън подскочи.

Мъжки глас попита:

— Чу ли това?

Трън клекна между краката на кораба и долепи гръб до един метален лост.

— Капитанът е цар — прошепна той. — Капитанът е цар, капитанът е ца…

Едва доловимо бучене завибрира над главата му. Близо до носа се запалиха бледите навигационни светлини.

— Капитанът е…?

Но преди да смогне да довърши, корабът се затресе. Люкът се отвори и рампата започна да се спуска към бетонния под. Сърцето на Трън подскочи и той се хвърли настрани тъкмо навреме, за да не го смаже.

— Ето там е!

Един лъч освети Трън, когато той се залюля върху спускащата се рампа, за да се покатери отгоре й.

— Рампион, затвори люка!

Корабът не реагира.

Чу се изстрел от пистолет. Куршумът изсвистя покрай лампата на тавана.

Трън се скри зад една от пластмасовите щайги в товарното отделение.

— Рампион, затвори люка!

— Не ми давай зор! Работя по въпроса!

Трън се вкамени, после вдигна очи и огледа тръбите на тавана.

— Рампион?

Последва тишина, която бе прекъсната от трясъка на рампата в бетона навън и тропота на ботушите на войниците, а сетне се чу скърцане и рампата започна да се вдига. Дъжд от куршуми заби по пластмасовите щайги, отскачайки от металните стени. Трън покри главата си и зачака рампата да се затвори достатъчно, че да препречи пътя на куршумите, а сетне се измъкна иззад щайгата и хукна към пилотската кабина.

Целият кораб се тресеше, когато рампата се затвори с трясък. Залп от куршуми отскочи от корпуса.

Като буташе настрани неотворените щайги, Трън бързо се затича към аварийните светлини, които обграждаха кабината. Удари си коляното в нещо твърдо и като зареди ругатня след ругатня, тръшна се на седалката на пилота. Прозорците бяха мръсни и в тъмния склад не се виждаше друго, освен мъждивите лампи в офиса на Алак и фенерите, които шареха по Рампион, търсейки друг вход за кораба.

— Рампион, приготви се за излитане!

Основните екрани и копчета на контролното табло светнаха, но само те.

От високоговорителите се чу същият сух женски глас.

— Трън, не мога да пусна автоматичното излитане. Трябва ръчно да вдигнеш самолета.

Той се облещи пред таблото.

— Защо корабът ми разговаря с мен?

— Това съм аз, идиот такъв!

Той наостри уши и се приближи към високоговорителя.

— Синдер?

— Чуй ме! В системата за автоматичен контрол има неизправност. Акумулаторът също не е наред. Мисля, че все пак ще може да тръгне, но ще се наложи да излетиш ръчно, без помощта на компютъра.

Думите отекнаха сухо в компютърния глас и бяха прекъснати от нов снаряд от куршуми по затворения люк на кораба.

Трън преглътна тежко.

— Без помощта на компютъра ли? Как така?

След кратка пауза отново се чу гласът и Трън си помисли, че въпреки монотонното му звучене може да различи крясъците на Синдер.

— Можеш да управляваш кораб, нали?

— Ъх. — Трън поогледа копчетата на таблото. — Ами май да.

Той изправи раменете си и дръпна лоста на тавана. След миг складът бе разсечен от слънчевата светлина и покривът се отвори в средата.

Нещо тропна силно отстрани на кораба.

— Добре де, чувам ви. — И Трън натисна стартера.

Двигателят забръмча и светлините на таблото потъмняха.

— Потегляме!

Нов удар проехтя отвън пред люка. Трън включи няколко копчета, приведе в действие режима на висене и бавно вдигна кораба от земята. Магнитите под града повдигнаха машината с лекота като пух от глухарче и тя се надигна плавно, а Трън изпусна дълга въздишка.

Тогава корабът затрепери несигурно и започна да се накланя на една страна.

— Уха, стой! Уха! Уха, недей така, де! — пулсът на Трън заби бясно, докато изправяше кораба.

— Акумулаторът ще падне! Трябва да включиш резервните двигатели!

— Какво трябва да вклю… о, забрави! Намерих ги!

Моторът се запали наново. От внезапната мощ корабът се килна на другата страна и Трън чу хрущене, когато се блъсна в съседния кораб. Рампион потрепери и започна да се спуска обратно към земята. Нов порой от куршуми забарабани по десния борд. По гърба на Трън се търкулна капчица пот.

— Какво правиш?

— Престани да ме разсейваш! — викна той и стисна ръчката, за да изправи кораба. Но прекали. Този път корабът се килна много надясно.

— Ще загинем!

— Не е толкова лесно, колкото изглежда! — Трън изправи кораба отново. — Обикновено за това се грижи автоматичният стабилизатор, а не аз!

За негова изненада ни един саркастичен отговор не се изсипа отгоре му.

Миг след това светна нов екран. МАГНИТНИТЕ ПРОВОДНИЦИ СЕ СТАБИЛИЗИРАТ. ИЗХОДНА МОЩНОСТ: 37/63… 38/62… 42/56…

Като се разтресе още веднъж във въздуха, корабът под него застана неподвижно.

— Браво! Точно така!

Кокалчетата на Трън побеляха, докато стискаше лоста, за да извие носа на кораба нагоре към отворения покрив. Мъркането на двигателя прерасна в рев, когато се понесе нагоре. Капитанът чу как и последният рикошет от куршуми заглъхна, а корабът излетя от склада и бе окъпан в светлината на жълтото слънце.

— Хайде, миличка Рампион — рече той нежно и стисна очи, докато корабът — без да се съпротивлява, без да трепне — остави назад защитното магнитно поле на града и с пълната мощ на двигателите си прониза тънките облаци, които се носеха в сутрешното небе. Високите небостъргачи в центъра на Нов Пекин се изгубиха и тогава останаха само той, небесната шир и безпределният пейзаж на космоса.

Пръстите на Трън стискаха лоста за управление с желязна хватка, докато корабът не изхвърча вън от атмосферата на Земята. Леко замаян, той регулира мощта на двигателите, докато корабът премина в естествено орбитално движение, и едва тогава откъсна ръцете си от управлението.

Треперещ, той се отпусна тежко назад в стола. Дълго време мълча, като изчакваше ритъмът на сърцето му да се успокои.

— Добра работа, момиче киборг — рече той. — Ако си се надявала да получиш постоянно назначение в моя екипаж, наета си!

Високоговорителят мълчеше.

— При това не на някоя скромна позиция. Постът първи помощник-капитан е свободен. Е, всъщност, кажи-речи всички постове са свободни. Механик… готвач… пилот. Би било добре да станеш пилот. Така няма да ми се налага да мина през всичко това отново. — Той почака. — Синдер? Там ли си?

Когато отново никой не отговори, той се надигна от стола си и с несигурна крачка излезе от кабината, мина край товарното отделение и излезе в коридора, който се разклоняваше към стаите на екипажа. Краката му едва го държаха, когато отвори люка, който водеше към долното ниво на кораба. Трън затропа шумно по стълбата и слезе в малкия коридор между машинното отделение и площадката с двата малки кораба. Екранът до машинното отделение не показваше никакво предупреждение, че вътре има космически вакуум или опасна компресия. Не казваше нищо и за това, че там има живо момиче.

Трън докосна с пръст иконата за отключване на екрана, дръпна ръчното резе на вратата и отвори.

Двигателят бучеше оглушително, вътре беше топло и миришеше на гума.

— Ехо? — викна той в мрака. — Момиче киборг? Тук ли си?

Ако беше отвърнала, то думите й се бяха удавили в бученето на мотора. Трън преглътна.

— Включи… лампите?

Една червена лампа светна над вратата и хвърли мрачни сенки над огромния въртящ се двигател и множеството жици и намотки, които изпълзяваха изпод него.

Трън присви очи — беше забелязал нещо почти бяло.

Като застана на четири крака, той залази към нея.

— Ей, момиче киборг?

Тя не помръдна.

Трън приближи и видя, че Синдер лежи по гръб, а тъмната й коса е разпиляна по лицето й. Роботизираната й ръка беше включена към компютърния порт в отворения панел.

— Хей, Синдер — каза той, като се надвеси над нея. Повдигна клепачите й, но погледът й беше тъмен и празен. Като проточи врат, Трън долепи ухо до гърдите й, но дори сърцето й да биеше, пулсът й бе удавен от рева на двигателя.

— Хайде де — измърмори той и като взе ръката й, извади конектора от компютъра. Най-близкият панел угасна.

— Автоматичната система за управление е изключена — изпя някъде отгоре машинен глас и стресна Трън. — Включвам системата по подразбиране.

— Добър план — каза той под нос и хвана Синдер за глезените. Бавно я издърпа в коридора и я облегна на стената. От каквото и да бяха направени киборгските й части, то беше доста, доста тежко.

Той отново долепи ухо до гърдите й. Този път се чу слабо пулсиране.

— Събуди се — каза той и я разтърси. Главата на Синдер падна рязко напред.

Трън седна на пети и стисна устни. Момичето беше ужасно бледо и мръсно заради прехода им през канализацията на града, но на светлината в коридора се виждаше, че диша, макар и много слабо.

— Какво? Да не би да си имаш копче за включване или нещо друго такова?

Погледът му падна върху металната й ръка, от която все още висяха кабелът и накрайникът за свързване. Трън взе ръката й и я огледа от всички страни. Помнеше, че в три от пръстите й имаше фенерче, отвертка и ножче, но не знаеше какво бе скрито в показалеца й. Ако там имаше бутон за включване, то той не виждаше как да стигне до него.

Но от друга страна, конекторът.

— Точно така! — Трън скочи и едва не се блъсна в стената. Натисна нещо по екрана, който отваряше вратата към площадката с малките кораби. Щом влезе, над главата му се запалиха белите лампи.

Той хвана Синдер за ръцете, завлече я вътре и я остави между двата малки сателитни кораба, които клечаха като отровни гъби сред бъркотията от кабели и инструменти.

Като дишаше тежко, той отви кабела за зареждане на единия кораб, сетне спря и се вторачи в кабела на момичето, после в кабела на кораба, после в момичето… отново изруга и пусна и двата. Бяха мъжки. Дори и той виждаше, че няма как да се свържат.

Трън заудря с кокалчета слепоочията си и се насили да мисли, да мисли, да мисли.

Осени го нова идея и той погледна надолу към Синдер с присвити очи. Тя сякаш бе пребледняла още повече, но може и да изглеждаше така от светлината.

— О… — промълви той. Още една мисъл му бе хрумнала. — Олеле. Нали не мислиш, че… о, това е отвратително!

Той отпъди погнусата си и внимателно придърпа момичето към себе си, така че тялото й се отпусна над едната му ръка. С другата той заопипва през сплетената коса главата й, докато накрая намери малкото резенце точно над врата й.

Извърна поглед встрани, докато го отваряше и едва после се осмели да надникне с крайчеца на окото си.

В малката кутия в черепа й цареше пълен хаос от жици, компютърни чипове и превключватели, чието предназначение Трън изобщо не разбираше. Но той си отдъхна, щастлив, че контролният панел скриваше напълно от поглед мозъчната тъкан. Най-отдолу забеляза миниатюрен контакт, голям колкото двата накрайника.

— Ох — измърмори Трън и взе отново кабела от кораба, като се молеше да не прави огромна грешка.

Напъха края на кабела за зареждане в контролния панел. Той пасна точно.

Трън преглътна.

Нищо не се случи.

Настани се удобно, като държеше Синдер на една ръка разстояние. Отмести косата от лицето й и зачака.

След дванайсет удара на сърцето й нещо забръмча в черепа й. Звукът се засили, а после спря напълно.

Трън преглътна.

Лявото рамо на момичето рязко се дръпна от ръката му. Той я пусна на пода и главата й застана на една страна. Кракът й отхвръкна и едва не го удари в слабините, затова Трън се отдръпна назад и се облегна върху гумите на кораба.

Момичето пое бързо дъх, задържа го за няколко секунди, а сетне го изпусна, като издаде стон.

— Синдер? Жива ли си?

Последваха няколко по-леки спазма в изкуствените й крайници, а после тя сгърчи лицето си, като че ли бе отхапала лимон. Клепачите й потрепваха, но накрая смогна да го погледне с присвити очи.

— Синдер?

Тя се надигна и седна. За известно време устата и езикът се движеха, без да издадат никакъв звук и когато заговори, думите й излязоха силно завалени.

— Автоматичното управление… изцеди енергията ми почти докрай.

— Струва ми се, че не е било „почти“.

Тя се смръщи, без да разбира какво й казва, а сетне хвана кабела, включен в мозъка й.

Дръпна го силно и тръшна вратичката със замах.

— Отворил си контролния ми панел? — попита го тя и зад думите й този път малко по-ясно се долови гняв.

Той се смръщи.

— Не съм искал да го правя.

Синдер го погледна сърдито — не беше ядосана, но не изпитваше и благодарност. Дълго време те се взираха един в друг, а оттатък коридора моторът бръмчеше и една лампа в ъгъла започна ту да присветва, ту да гасне — скоро щеше да изгори.

— Е — измърмори накрая Синдер. — Може да се каже, че си мислил бързо.

На лицето на Трън изгря усмивка на облекчение.

— С това важните мигове в отношенията ни стават два, нали така?

— Ако под „миг“ разбираш, че за първи път, откакто те срещнах, не ми се ще да те удуша, е, тогава, струва ми се, имаш право. — Синдер се тръшна тежко на пода. — А може би съм твърде уморена да душа, когото и да било.

— Ще се възползвам от това — каза Трън, опъна се до нея и изпита наслада от коравия, студен под, под гърба му, извънредно неприятната ярка светлина от лампите над тях, вонята на канализация по дрехите им и съвършеното усещане за свобода.

Загрузка...