Скарлет

Глава единадесета

Яйцето се плъзна в разтопеното масло и изсъска, а яркият жълтък се разтече в белтъка. Скарлет махна перцето от следващото яйце, а после го счупи с една ръка, докато с другата прокара шпатулата по дъното на тигана. Гъстите белтъци побеляха, надуха се и потъмняха, хванаха тънка, пукаща коричка по краищата на тигана.

Иначе в къщата бе тихо. Когато се прибра от боя, Скарлет надникна да види как е баща й и го намери да лежи в безсъзнание на леглото на баба й, а на тоалетната масичка стоеше отворена бутилка уиски, открадната от кухнята.

Тя изсипа останалото в бутилката уиски в градината заедно с всички други шишета алкохол, които успя да намери, а после четири часа не спря да се върти в леглото си. В главата й се въртяха събитията от миналата вечер — следите от изгаряния по ръката на баща й, ужасът, изписан на лицето му, отчаяното му желание да намери какво е скрила grand-mere.

И Вълка с неговата татуировка, с настоятелния поглед и почти убедителен тон: Не бях аз.

Скарлет остави шпатулата върху тигана, извади една чиния от шкафа и си отряза голям комат от самуна сух хляб на плота. Хоризонтът просветля ваше и чистото небе обещаваше още един слънчев ден, но през нощта вятърът се бе усилил и сега шибаше царевицата и свиреше в комина. В двора изкукурига петел.

Скарлет въздъхна и след като прехвърли яйцата с лъжица в чинията, седна на масата. После натъпка храната в устата си, докато тревогата отново не измести глада й. Тогава със свободната си ръка тя се пресегна към портскрийна и се свърза с нет линка.

— Търси — рече тя с пълна уста. — Татуировка С-О-Г-Л.

„Командата не е разпозната“

Тя изпъшка, сетне изписа думите и лапна, каквото беше останало от яйцата. В това време потече цяла река от линкове: екстремни татуси. Дизайн на татуировки. Виртуални модели на татуировки. Науката за отстраняването на татуировки. Най-новите технологии в татуирането — напълно безболезнено.

Опита и с: ТАТУИРОВКА СОГЛ962

„Не бяха открити резултати“

Тя взе хляба и отхапа едно голямо парче.

Татуировки с числа на ръката.

На екрана се появиха множество изображения на ръце — имаше слабички и грамадни, бели и черни, изрисувани в крещящи цветове или с малки, дребнички символи върху китките. Числото тринайсет, римски цифри, рождени дати и географски координати. Доста често се срещаше и първата година от мира, „1 д.е.“.

Челюстите започнаха да я болят, затова Скарлет остави остатъка от хляба в чинията и потърка с длани очите си. Татуировки на улични бойци? Татуировки на похитители? Татуировки на мафията?

Какви бяха тези хора?

Стана и включи каната за кафе.

— Вълка — произнесе тя гласно на себе си, докато кафето започна да тече. Остави думата да се повърти в устата й, за да може да я усети. За едни вълкът беше див звяр, хищник и напаст. За други — боязливо животно, което хората не разбираха.

Но стомахът й все още беше свит на топка от безпокойство. Не можеше да изтрие от ума си как Вълка едва не уби противника си пред очите на онези зрители, а после изхвърча в полето като обладан от духове. Тогава си беше помислила, че воят, който чу минути след това, беше дошъл от истински вълк, дебнещ за плячка из фермите — вълците се срещаха често, след като още преди векове беше приет законът за опазването на вида им. Но вече не беше толкова сигурна.

На борбите ми викат Вълка.

Скарлет сложи чинията и празния тиган в мивката и пусна отгоре им студена вода, а в това време огледа през прозореца полюшващите се сенки в полето. Скоро фермата щеше да се изпълни с живот — андроиди, работници и генетично подобрени пчели.

Наля си кафе, още преди да е изтекло докрай, сипа му няколко капки прясно мляко и пак седна на масата.

Вълци.

Върху целия екран се показа снимката на сив вълк с оголени зъби и присвити уши. По дебелия му кожух бяха полепнали снежинки.

Скарлет прокара пръст по екрана и снимката се скри. Следващите бяха по-миролюбиви: вълци се бореха с вълчиците, малки вълчета спяха скупчени едно върху друго, величествени сиво-бели вълци се прокрадваха през есенни гори. Избра един от линковете на организациите за опазване на вълците, прегледа набързо текста и се спря, когато стигна до пасажа за воя.

Скарлет потрепери толкова силно, че от чашата й се разля кафе. Тя изруга и стана да вземе кърпата, за да го почисти, като се ядосваше, че някаква си глупава статия я бе поуплашила. Нима наистина си мислеше, че лудият уличен боец се бе опитал да предупреди глутницата си?

Хвърли кърпата в мивката, грабна портскрийна и прегледа отгоре оставащата статия, сетне продължи да чете за йерархията в глутницата.

Вълците се придвижват на глутници. Това са:

Сред кокошките настъпи смут, който уплаши Скарлет.

Тя остави порта на плота и надникна през прозореца. Стомахът й се обърна.

През градината се простираше сянката на мъж, от когото кокошките се бяха разбягали право към кокошарника си.

Вълка сякаш я подуши, надигна глава и зърна Скарлет на прозореца.

Тя се завъртя. Преглътна паниката си и изтича в антрето, за да вземе пушката на баба си, която стоеше в ъгъла под стълбите.

Когато отвори широко входната врата, Вълка стоеше там, без да се е поместил. Кокошките бяха започнали да свикват с непознатия и сега кълвяха около краката му и ровеха за паднали зрънца.

Скарлет вдигна пушката и свали предпазителя.

Вълка с нищо не показа да е изненадан.

— Какво искаш от мен? — викна тя и подплаши кокошките, та те пак побягнаха от него. Светлината от къщата се разливаше край нея по чакъла. Сянката й се придвижи по пътеката и почти докосна краката на Вълка.

По лицето му нямаше и следа от лудостта на битката, а и отоците почти не личаха. Пушката явно не го плашеше, въпреки че не понечи да я приближи.

След продължително мълчание той вдигна ръце с отворени длани до главата си.

— Съжалявам. Пак те уплаших. — И сякаш за да изкупи провинението си, отстъпи назад с две-три крачки.

— Бива си те — рече тя без следа от вълнение. — Дръж ръцете горе.

Той сви пръсти да покаже, че е чул.

Скарлет пристъпи няколко крачки напред, но спря, щом чакълът се заби в босите й крака. Цялата беше нащрек и чакаше Вълка да направи само едно рязко движение, но той стоеше, застинал като каменната къща зад гърба й.

— Вече съобщих на полицията — излъга тя и мислите й се върнаха към портскрийна, който бе оставила на кухненския плот.

Светлината се отрази в очите му и Скарлет изведнъж си спомни, че баща й спеше на горния етаж. Дали ще извади късмет и силният й глас ще успее да го изтръгне от пиянското му вцепенение?

— С какво дойде дотук?

— С нищо, вървях. Всъщност, повече тичах — отвърна той, без да сваля ръце. Вятърът си играеше с косата му и я рошеше. — Искаш ли да си тръгна?

Въпросът я свари неподготвена.

— Искам да ми кажеш какво търсиш тук. Ако си мислиш, че ме е страх от теб.

— Не се опитвам да те уплаша.

Скарлет погледна свирепо над цевта, за да се увери, че все още го държи на прицел.

— Исках да поговорим за това, което ми каза на борбите. За татуировката… и случилото се с баба ти. И с баща ти.

Тя стисна зъби.

— Откъде научи, че живея тук?

Объркан, той сключи вежди.

— Името на фермата ви е написано на кораба ти, така че направих справка. Не искам да ти причиня зло. Просто ми се стори, че имаш нужда от помощ.

— Помощ ли? — Бузите й пламнаха в огън. — Помощ от психопата, който е измъчвал баща ми и е отвлякъл баба ми?

— Не съм бил аз — твърдо рече той. — Има и други с татуировки като моята. Друг е бил, не аз.

— О, нима? Значи си член на някаква секта или нещо подобно, така ли? — Една кокошка се опря в крака й и перцата стреснаха Скарлет, така че тя едва успя да задържи пушката изправена срещу него.

— Нещо подобно — рече той и сви рамене, като че засрамен. Единият му крак изхруска на чакъла.

— Стой там! — кресна Скарлет. Кокошките закаканижиха и бавно се отдалечиха. — Ще стрелям, да знаеш!

— Знам. — Мигновен изблик на добрина мина през него и той посочи слепоочието си. — Цели се в главата. Там изстрелът обикновено е смъртоносен. Но ако ръката ти се колебае, тогава стреляй в торса, защото е най-голям.

— Оттук главата ти изглежда достатъчно голяма.

Той се засмя и целият се преобрази. Позата му стана по-непринудена, лицето му се стопли.

Скарлет заръмжа от отвращение. Този мъж нямаше право да се смее, не и докато баба й все още бе в неизвестност.

Вълка свали ръцете си и ги скръсти на гърдите си. И проговори, преди Скарлет да успее да му заповяда пак да ги вдигне:

— Надявах се да те впечатля снощи, но изглежда съм се провалил.

— Обикновено не се впечатлявам от мъже, които не умеят да владеят гнева си, отвличат баба ми, следят ме и…

— Не съм отвлякъл баба ти. — За първи път думите му прозвучаха остро, прекъсвайки тирадата на Скарлет. Погледът му падна върху кокошките, които тъпчеха около вратата. — Но ако наистина е бил някой с татуировка като моята, може би ще мога да ти помогна да разбереш кой е бил.

— И защо да ти вярвам?

Той взе въпроса на сериозно и се замисли за известно време.

— Нямам друго доказателство, освен това, което вече ти казах снощи. Пристигнах в Рийо преди почти две седмици — познават ме в таверната, познават ме и на борбите. Ако баща ти ме види, няма да ме разпознае. Нито пък баба ти. — Той прехвърли тежестта си на другия крак, сякаш от стоенето на едно място ставаше неспокоен. — Искам да помогна.

Начумерена, Скарлет присви очи и погледна над двуцевката. Ако лъжеше, то тогава беше един от хората, отвлекли баба й. Жесток и зъл, той заслужаваше куршум право в десетката.

Но беше единствената й следа.

— Ще ми кажеш всичко. Всичко. — Тя свали пръста си от спусъка и снижи пушката така, че сега тя сочеше в бедрата му. Куршумът там щеше само да го рани. — И ще си държиш ръцете, така че да ги виждам през цялото време. Това, че те пускам да влезеш в къщата, не означава, че ти вярвам.

— Разбира се. — Кимна той отстъпчиво. — Аз сам не бих се доверил на себе си.

Глава дванадесета

Скарлет подкани с пушката вълка да влезе. Зяпайки го гневно, докато той се влачеше към площадката пред къщата. Огледа стените с мазилката и стълбището с тъмните петна по него и сякаш напрегна сили, за да мине край нея и да влезе в антрето. Наведе си главата, за да не се удари в рамката над вратата.

Скарлет затвори с ритник, без да изпуска от очи Вълка, който стоеше прегърбен и неподвижен, а тялото му се бе смалило, доколкото можеше. Той премести поглед върху въртящите се дигитални снимки на стената, на които се виждаше как Скарлет дъвче суров грах от градината като дете, после златните есенни поля и баба й в първата й военна униформа и по-млада с четирийсет години.

— Насам.

Той последва жеста й и влезе в кухнята. Скарлет погледна бегло към снимката, но тогава баба й се скри и тя влезе след него.

Видя на плота портскрийна си, на който все още стоеше снимката на алфа самеца и женската му, и бързо го мушна в джоба си.

Без да обръща гръб на уличния боец, Скарлет подпря пушката в ъгъла, образуван от шкафовете, и взе червеното си яке от облегалката на стола. Мушна ръцете си в ръкавите и се почувства по-защитена. Но за още по-голяма сигурност грабна и големия нож от поставката на плота.

Вълка мярна ножа с очи, а сетне огледа и цялата кухня. Погледът му се спря върху плетената кошница до мивката и зениците му се разшириха от глад.

В кошницата имаше шест лъскави домата.

Скарлет се намръщи, когато Вълка сведе поглед.

— Сигурно си гладен — измърмори тя. — След цялото това тичане.

— Нищо ми няма.

— Седни — каза му тя и посочи масата с ножа.

Вълка се поколеба за миг, а сетне издърпа един стол. Седна, но не го придърпа навътре към масата, сякаш искаше да си остави достатъчно място да скочи и да побегне, ако това се наложеше.

— Дръж ръцете така, че да ги виждам.

Почти развеселен, той се приведе напред и разпери широко пръсти на ръба на масата.

— Чудно ми е какво ли си мислиш за мен след снощи.

Тя се изсмя.

— Чудно ти е какво си мисля? — Тя взе дъската за рязане и я тръшна на масата срещу Вълка.

— Искаш ли няколко жокера?

Той сведе очи и потърка с пръста си една стара резка в дървото.

— Много отдавна не съм губил контрол както снощи. Не знам какво ми стана.

— Дано не си дошъл тук да търсиш съчувствието ми. — Без да оставя ножа и да се обръща с гръб към него, тя направи още две разходки от плота до масата — първо, за да вземе самуна хляб, а после и два домата.

— Нали ти казах защо съм дошъл. Цяла нощ мислих и се опитвах да разбера какво се обърка.

— Може би трябва да се върнеш в миналото към онзи момент, когато си избрал да станеш уличен боец.

Последва дълго мълчание, в което Скарлет, без да седне, отряза един голям комат от хляба и го хвърли на Вълка, а той го улови с лекота.

— Имаш право — рече той и докосна с пръсти коричката. — Сигурно всичко е започнало още тогава. — Той забоде зъби в хляба и преглътна, почти без да дъвче.

Озадачена, че не започна да се оправдава или да се извинява, Скарлет взе един от доматите и като имаше нужда да прави нещо с ръцете си, сложи го на дъската за рязане. После заби безмилостно ножа в месото на домата и по дъската потекоха семки, но тя не обърна внимание.

Набоде резенчетата на върха на ножа и му ги подаде, без да ги слага в чиния. Белите трохи хляб върху масата бързо си намериха компания — воднистия червен сок от доматите.

С отнесен поглед той взе от нея резенчетата.

— Благодаря ти.

Скарлет хвърли дръжките на доматите в мивката и отри ръцете си в дънките. Навън слънцето бързо се показваше, кокошките ставаха все по-неспокойни и по-шумно каканижеха и сигурно се питаха защо Скарлет не ги бе нахранила, когато беше излязла навън.

— Тук е толкова тихо и спокойно — каза Вълка.

— Няма да те взема на работа. — Скарлет беше забравила изстиналото си кафе и сега го взе и най-накрая седна срещу Вълка. Ножът стоеше на дъската за рязане точно до ръката й. Тя го изчака да оближе и последната капка доматен сок от пръстите си.

— Е, казвай. Каква е тази история с татуировките?

Вълка погледна ръката си. От светлината в кухнята очите му блестяха като скъпоценни камъни, но този път те не смутиха Скарлет. Единственото, което я интересуваше сега, бяха отговорите, които очите му криеха.

Той протегна ръка върху масата, така че светлината я огря напълно, и опъна кожата си, сякаш виждаше татуировката за първи път. СОГЛ962.

— Страж от Ордена на глутницата — произнесе той. — Номер 962. — Сетне пусна кожата, сви рамене и се отпусна удобно на стола. — Най-голямата грешка в живота ми.

Скарлет настръхна.

— И какво точно представлява Ордена на глутницата?

— Банда. Често им казват Вълците. Те предпочитат да се наричат отрядници, бунтовници или предвестници на промяната, но… не са по-различни от обикновени престъпници. Ако някога събера достатъчно пари, ще си махна тази гадна татуировка.

Внезапно вятърът развя клоните на дъба пред входната врата и листата му шумно изплющяха по прозореца.

— Значи вече не членуваш при тях, така ли?

Той поклати глава.

Скарлет се взираше в него, без да можеше да го разгадае. Не можеше да долови дали казва истината.

— Вълците — промърмори тя и остави името да се запечата в паметта й. — И често ли правят така? Често ли отвличат невинни хора от домовете им без никаква причина?

— Имат причина.

Скарлет дръпна вървите на качулката, докато те едва не я задушиха, после ги пусна и ги оправи.

— Защо? За какво им е притрябвала баба ми?

— Не знам.

— Не ми ги пробутвай тези. Откуп ли искат? Какво?

Той сви пръсти на масата.

— Тя е служила в армията — рече Вълка и посочи към коридора. — На снимките отвън беше с униформа.

— Баба ми е била пилот в ЕФ, но много отдавна. Още преди аз да се родя.

— В такъв случай тя сигурно знае нещо. Или поне те така мислят.

— Какво например?

— Някакви военни тайни? Свръхсекретни оръжия?

Скарлет рязко се наведе напред, докато коремът й се притисна плътно в ръба на масата.

— Нали каза, че били обикновени престъпници. Какво ги интересуват тях тези неща?

Вълка въздъхна.

— Престъпници, които се имат за…

— Предвестници на промяната. — Скарлет задъвка устните си. — Ясно. Е, и какво? Опитват се да свалят правителството, така ли? Или да започнат война?

Вълка хвърли поглед през прозореца, когато светлините на един малък пътнически кораб опасаха полето по края — първите работници пристигаха на смяна.

— Не знам.

— Напротив, знаеш! Ти си един от тях!

Вълка се усмихна сериозно.

— За тях не означавах нищо — бях обикновено момче за поръчки. Не са ми поверявали нищо от оперативните планове.

Скарлет скръсти ръце.

— Тогава направи интелигентна догадка.

— Знам, че са откраднали много оръжия. Искат хората да се боят от тях. — Той разтърси глава. — Вероятно се стремят да сложат ръка върху някое военно оръжие.

— Баба ми не знае нищо по въпроса. Дори да е знаела нещо, когато е била пилот, сега вече няма откъде да знае.

Вълка разтвори широко ръце.

— Съжалявам. Не знам и аз какво друго би могло да бъде. Освен ако ти не се сещаш за нещо, в което може да е била въвлечена.

— Откакто е изчезнала, се чудя каква може да е причината, но просто не виждам причина. Тя беше… тя е моята баба. — Скарлет посочи нивите навън. — Фермата е нейна. Винаги казва, каквото мисли, и не обича да й казват какво да мисли, но няма врагове или поне аз не знам да има. Е, вярно, хората в града я мислят за малко по-ексцентрична, но няма човек, който да не я обича. Тя е само една възрастта жена. — Скарлет стисна чашата с две ръце и въздъхна. — Не знаеш ли поне къде мога да ги открия?

— Искаш да ги намериш ли? Не, това би било самоубийство!

Тя се наежи.

— Не ти е работа да взимаш решението вместо мен.

Вълка се почеса по врата.

— Колко време мина, откакто са я отвлекли?

— Осемнайсет дни. — В гласа й се промъкнаха истерични нотки. — Държат я вече осемнайсет дни!

Погледът му се бе приковал върху масата и тревожни линии браздяха челото му.

— Много е опасно.

Скарлет скочи от масата и столът се удари с трясък в пода.

— Недей да ми четеш лекция. Поисках от теб само малко сведения. Не ме е грижа колко са опасни! Това дори е още една причина да я намеря по-скоро! Имаш ли представа какво може да й причиняват в този миг, докато ти стоиш тук да ми губиш времето? Знаеш ли какво са направили с баща ми?

Силен удар отекна в къщата и Скарлет подскочи, като едва успя да се задържи да не падне върху катурнатия стол. Тя надзърна зад Вълка, но коридорът беше празен. Сърцето й се сви.

— Татко? — Тя хукна към антрето и отвори входната врата. — Татко!

Но навън алеята беше пуста.

Глава тринадесета

Скарлет се затича с все сила по алеята, а чакълът се забиваше в краката й. Вятърът развяваше къдриците й и ги запращаше в лицето й.

— Къде ли е отишъл? — рече тя и затъкна косата си под качулката. Слънцето се бе показало напълно над хоризонта и сега изпъстряше царевицата със златни петънца и пълнеше алеята с полюшващи се сенки.

— Може би е отишъл да нахрани кокошките? — Вълка посочи един петел, който кълвеше отстрани на къщата и тъкмо закриволичи към лехите със зеленчуците.

Без да обръща внимание на острия чакъл, Скарлет хукна и зави зад ъгъла. Листата на дъба се въртяха от вятъра. Хангарът, плевнята и кокошарникът стояха притихнали в бавно настъпващата зора. От баща й нямаше и следа.

— Сигурно е търсил нещо или пък… — Сърцето на Скарлет подскочи. — Корабът ми!

И тя се спусна по каменистата алея, без да й обръща внимание нито на нея, нито на бодливите тръни. Почти се блъсна във вратата на хангара, но успя навреме да хване дръжката, отвори и в този миг силен грохот разтърси сградата.

— Татко!

Но баща й не беше в кораба, приготвяйки се да отлети, както тя се опасяваше. Беше се покатерил върху шкафовете, които вървяха край стената, ровеше в тези над главата си и хвърляше на земята, каквото докопа. Кутии за боя, удължителни кабели и свредла.

Беше прекатурил на земята цял шкаф за инструменти и върху бетонния под сега се беше плиснало море от болтове и гайки, а двата метални шкафа на стената в дъното стояха зинали широко и вътре се виждаха различни военни пилотски униформи, работнически комбинезони и една градинска сламена шапка, запокитена в ъгъла.

— Какво правиш? — Скарлет тръгна с широки крачки към него, но после се приведе и се закова на място, защото край главата й прелетя гаечен ключ. Очакваният трясък не последва, затова тя хвърли поглед назад и видя Вълка да стиска ключа на една ръка от лицето си и да примигва изненадано. Скарлет се извърна към баща си. — Татко, какво…

— Тук има нещо! — викна той и отвори поредния шкаф. Грабна отвътре една метална кутия, обърна я и загледа хипнотизиран как стотици ръждясали пирони се удариха в пода и задрънчаха.

— Татко, спри! Тук няма нищо! — Тя тръгна през хаоса, като внимаваше да не стъпва върху острите ръждясали пирони, повече отколкото се бе пазила от нащърбените камъни навън. — Спри!

— Скар, тук има нещо! — Баща й пъхна под мишница една метална туба, скочи от шкафа и клекнал започна да се мъчи да извади тапата. Макар и той да беше бос, бъркотията от гайки и пирони явно не го тревожеше. — Тя има нещо, което те искат. Трябва да е тук някъде… но къде.

Баща й наведе тубата и остави жълтеникавата течност да потече с бълбукане над разпилените винтове и пирони, а въздухът се напълни с острите пари на машинно масло.

— Татко, остави тубата! — Тя грабна един чук от земята и го вдигна над главата си. — Кълна се, ще те ударя!

Най-накрая той я погледна със същата лудост и страх от предишната вечер. Това не беше баща й. Този мъж не беше суетен и пленителен, нито егоцентричен — всички качества, на които като дете се бе възхищавала и които като младо момиче презираше. Този мъж бе развалина.

Потокът от масло понамаля.

— Татко, остави тубата. Веднага.

Устните му затрепериха, когато вниманието му се премести върху малкия кораб за доставки, който беше само на една-две крачки от него.

— Тя обичаше да лети — промърмори той. — Обичаше корабите си.

— Татко. Татко!…

Баща й се изправи и запрати тубата в задния прозорец на кораба. Стъклото се напука като паяжина.

— Само не кораба ми! — Скарлет пусна чука и се втурна към него, като се препъваше в отломките и инструментите.

При втория удар стъклото се строши и баща й се хвърли навътре през стърчащите късове.

— Спри! — Скарлет го улови през кръста и го изтегли от кораба. — Остави ми кораба!

Той взе да рита и я удари с коляно отстрани на тялото. Двамата се стовариха на пода. Една метална кутия се заби в бедрото на Скарлет, но тя мислеше единствено как да заклещи до тялото му ръцете, които той размахваше, и да го държи здраво, без да го пуска. Там, където беше стиснал счупеното стъкло, по дланите му имаше кръв, а дълбоката рана в бедрото му беше започнала да потъмнява.

— Пусни ме, Скар! Ще го намеря! Аз ще го…

Някой го измъкна от нея и той изкрещя. Скарлет се вкопчи в него инстинктивно, като се опитваше да го усмири, дордето не разбра, че Вълка дърпаше баща й, за да го изправи на крака. Задъхана, тя го пусна. С едната ръка потърка пулсиращия си от болка хълбок.

— Пусни ме! — Баща й проточи врат и щракна със зъби във въздуха.

Без да забелязва опитите му да се отскубне, Вълка стисна с една ръка китките на баща й и протегна другата към Скарлет.

Едва-що дланта й потъна в неговата, и крясъците на баща й започнаха наново.

— Той е от тях! Той е един от тях!

Вълка изправи Скарлет на крака и я пусна, за да хване с две ръце бунтуващия се мъж. Тя вече очакваше да види пяна в ъгълчетата на устата му.

— Скар, татуировката! Това са те! Те са!

Тя отметна косата от лицето си.

— Знам, татко. Успокой се! Ще ти обясня…

— Не можеш да ме отведеш обратно! Още търся! Не съм свършил! Трябва ми време! Моля те! Не отново там! Не отново. — И той се разрида.

Вълка погледна отблизо врата на баща й, докато главата му висеше отпуснато напред, свъси вежди, а сетне рязко грабна тънката верижка от врата му и като дръпна, я откъсна.

Мъжът се сви и щом Вълка го пусна, се свлече тежко на пода.

Скарлет гледаше с облещени очи верижката, която се поклащаше в юмрука на Вълка — от нея висеше малко украшение, което не бе виждала никога преди. Доколкото помнеше, баща й никога не бе носил бижута, освен брачната си халка. И нея беше свалил само дни, след като майка й реши, че пръстенът не върши никаква работа, и го напусна.

— Предавател — каза Вълка и вдигна нагоре медальона, така че сребърното му покритие проблесна под светлината. Не беше по-голям от нокътя на кутрето на Скарлет. — Следили са го и, както предполагам, всичко са подслушвали.

Бащата на Скарлет гушна колената си и взе да се поклаща напред-назад.

— Мислиш ли, че ни слушат сега? — попита тя.

— Най-вероятно.

В гърдите й избухна експлозия, тя се хвърли напред и с две ръце стисна юмрука на Вълка.

— Тук няма нищо! — изкрещя тя в медальона. — Нищо не крием! Заловили сте друга жена! И по-добре върнете баба ми, защото, кълна се в къщата, в която съм родена, че ако и един косъм падне от главата й, ако оставите и една бръчица или едно петънце по тялото й, ще ви намеря всички и ще ви откъсна вратленцата като на пилци! Разбрахте ли ме? Върнете ми я!

С прегракнало гърло тя отстъпи назад и пусна ръката на Вълка.

— Свърши ли?

Скарлет кимна, като трепереше от гняв.

Вълка пусна предавателя на земята, взе чука и с един-единствен прецизен удар го смаза. Металът изхрущя на цимента и накара Скарлет да подскочи.

— Как мислиш, дали са знаели, че баща ти ще дойде тук? — попита Вълка изправен.

— Те са го оставили в полето.

Сух и празен, помежду им се чу гласът на баща й.

— Те ми казаха да го намеря.

— Какво да намериш? Какво? — попита го Скарлет.

— Не знам. Не ми казаха. Казаха само… че крие нещо. Нещо ценно и тайно, което им трябва.

— Чакай малко… ти си знаел? — прекъсна го Скарлет. — Знаел си, че те подслушват и не ми каза? Ами ако бях казала нещо, ако бях направила нещо, с което да ме заподозрат? А, татко? Ами ако аз съм следващата, която ще отвлекат?

— Нямах избор — рече той. — Само при това условие се съгласиха да ме пуснат. Казаха ми, че ще ме пуснат на свобода само ако намеря онова, което баба ти крие от тях. Ако намеря нещо, което би могло да им помогне. Скар, трябваше да се измъкна оттам. Не знаеш какво беше.

— Знам, че те още я държат в плен! И знам, че ти си такъв страхливец, че те е грижа само за собствената ти кожа и пет пари не даваш какво става с нея, нито какво може мен да ме сполети.

Скарлет замълча и зачака той да отрече. Зачака го да си измисли някакво усукано оправдание, както винаги бе правил, но той стоеше безмълвен. И дума не отронваше.

От гняв лицето й почервеня.

— Ти си позор за нея и за всичко, в което някога е вярвала. Тя би рискувала живота си, за да ни защити! Би рискувала живота си дори за непознат, щом трябва. Но ти мислиш само за себе си. Не мога да повярвам, че си неин син. Не мога да повярвам, че си мой баща.

Той вдигна уплашените си очи към нея.

— Бъркаш, Скарлет. Тя гледаше, докато ме измъчваха. Гледаше ме. И пак не издаде тайната си. — На лицето му присветна искра на неподчинение. — Има нещо, което баба ти никога не ни е казвала, Скар, и това нещо поставя живота и на двама ни в опасност. Тя е егоистката.

— Ти какво ли знаеш за нея!

— Не, ти нищо не знаеш за нея! Прекланяш се пред нея като пред божество, откакто стана на четири! Заслепена си и не виждаш истината! Тя предаде и двама ни, Скарлет.

Кръвта заблъска в слепоочията й и Скарлет посочи вратата.

— Махай се. Махай се от фермата ми и никога повече не се връщай! Не искам да те виждам никога вече!

Той пребледня и кръговете под очите му заприличаха на синини. Надигна се бавно от пода.

— И ти ли ще ме изоставиш, а? Собствената ми дъщеря и собствената ми майка се обръщат срещу мен, така ли?

— Ти пръв ни изостави.

Изведнъж Скарлет си даде сметка, че за петте години, през които не бе виждала баща си, бе израснала колкото него на височина. Двамата се гледаха очи в очи — тя кипеше отвътре, а той се мръщеше, като че ли искаше да изпита разкаяние, но не беше съвсем сигурен как.

— Сбогом, Люк.

Той раздвижи устни.

— Те пак ще ме намерят, Скарлет. И вината за това ще тежи на твоите плещи.

— Да не си посмял да ме виниш! Ти носеше предавателя на врата си, ти си този, който искаше да ме продаде.

Той дълго задържа очите си върху нейните, сякаш я чакаше да смени решението си. Чакаше я да го посрещне пак у дома и в живота си. Но в ушите си Скарлет чуваше само как чукът строшава предавателя. Спомни си изгарянията по ръката му и разбра, че и за миг не би се поколебал да я предаде, ако започнат отново да го измъчват, ако това ще спаси собствената му кожа.

Накрая той сведе очи и без повече да погледне дъщеря си или Вълка, повлече крака през отломките в хангара.

Скарлет отпусна юмруци до тялото си. Щеше да се наложи да почака. Той ще отиде в къщата, за да си събере нещата. Представи си го как тършува из кухнята за храна, преди да потегли, или пък рови за някоя изостанала бутилка с уиски. Реши да не рискува пътищата им да се пресекат отново, преди да си е тръгнал завинаги.

Страхливец. Предател.

— Ще ти помогна.

Тя скръсти ръце, за да предпази гнева си от благостта в гласа на Вълка. Огледа бъркотията наоколо — щяха да минат седмици, преди да смогне да сложи всичко в ред.

— Не ми трябва помощта ти.

— Исках да кажа, че ще ти помогна да върнеш баба си. — Вълка се отдръпна, като че ли сам бе изненадан от предложението си.

Трогателно дълго време й трябваше да смени посоката на мислите си от вътрешната високопарна реч против вероломния си баща към внушителното значение на думите на Вълка. Тя примигна и затаи дъх, представи си думите му, затворени в балон, който вятърът можеше да отнесе.

— Наистина ли?

Той рязко тръсна глава.

— Щабквартирата на Вълците се намира в Париж. Сигурно там я държат.

Париж. Думата изпълни мислите й. Една нишка. Една надежда.

Хвърли поглед към кораба и разбитото стъкло. Гневът й пак пламна, но този път бързо се стопи — нямаше време. Не и сега, когато за първи път от две седмици имаше лъч надежда.

— Париж — измърмори тя. — Може да хванем влака от Тулуза — осем часа са дотам, нали? — Ядосваше се при мисълта, че бе останала без кораб, но дори с ужасно бавния влак Маглев щеше да е по-бързо, отколкото да сменя стъклото. — Някой ще трябва да наглежда фермата, докато ме няма. Може Емили, след работа. Ще й пратя съобщение, после само ще си взема малко дрехи и…

— Скарлет, почакай. Не може просто така да се втурнем натам. Трябва добре да обмислим всичко.

— Да се втурнем ли? Не можем да се втурнем ли? Държат я повече от две седмици вече! Не бих казала, че се втурваме натам!

Погледът на Вълка се помрачи и Скарлет спря — за първи път усети безпокойствието му.

— Виж — рече тя и навлажни език, — имаме осем часа да измислим нещо във влака. Но не мога да остана тук и един миг още.

— Ами ако баща ти се окаже прав? — Раменете му бяха сковани. — Ако тя наистина крие нещо тук? И те дойдат да го търсят?

Тя поклати глава енергично.

— Могат да търсят, където си поискат — нищо няма да намерят. Баща ми греши. Аз и grand-mere нямаме тайни една от друга.

Глава четиринадесета

Почти цяла сутрин Кай се бе взирал през прозореца, заслушан в монотонния брътвеж на новинарските емисии и военните, които му докладваха за бягството на най-търсения затворник в цялата Източна Република. Сега се извърна и видя, че на вратата стоеше министър Хюи, а до него Торин. И двамата имаха крайно нещастен вид.

Кай преглътна.

— Е?

Хюи пристъпи напред.

— Изплъзнали са се.

Пулсът на Кай спря. Направи неуверена крачка към бюрото на баща си и стисна облегалката на стола.

— Издадох заповед в издирването незабавно да се включат и резервните кораби. Уверен съм, че до залез-слънце ще проследим бегълците и ще ги заловим.

— С цялото ми уважение, господин министър, но не изглеждате съвсем убеден.

Хюи изпъчи гърди, но при все това лицето му порозовя.

— Напротив, Ваше Величество, убеден съм. Можем да ги открием. Само че… по-трудно става, защото корабът е краден. Цялото оборудване за проследяване е било свалено.

Торин въздъхна гневно.

— Момичето се оказа по-умно, отколкото го мислех.

Кай прокара ръка през косата си, угасявайки неочакваната искра на гордост.

— А освен това да не забравяме, че е лунитянка — добави Хюи.

— Човекът, който ще я залови, трябва да бъде нащрек — предупреди ги Кай. — На всички трябва да им стане ясно, че тя несъмнено ще опита да бръкне в умовете им, така че сами да се наранят.

— И това е вярно, но аз говорех за друго. В миналото сме срещали трудности при проследяването на лунните кораби. Изглежда, че знаят някакъв начин за обезвреждането на радарите ни. Боя се, че не сме съвсем сигурни как точно го правят.

— Те могат да обезвреждат радарите ни? — Кай хвърли поглед към Торин. — Вие знаехте ли?

— Чувал съм различни слухове — призна Торин. — С баща ви предпочитахме да вярваме, че това не са нищо повече от слухове.

— Не всички мои връстници приемат възгледите ми по въпроса — обади се Хюи. — Но аз самият съм убеден, че лунитяните обезвреждат радарите ни. Дали го правят чрез силата на ума си, или имат някакъв друг талант — не мога да кажа. Но дори и така, Лин Синдер няма да стигне далеч. Ще съсредоточим всичките си възможности в издирването й.

Кай успокои вътрешното си вълнение и лицето му застина като камък.

— Дръжте ме в течение.

— Разбира се, Ваше Величество. Има и още нещо, което, струва ми се, бихте искали да видите. Вече приключихме с гледането на записите от охранителните камери в затвора. — Хюи посочи бюрото на Кай с вградения в него екран.

Кай заобиколи стола, запретна дългите си ръкави, тъй като изведнъж му стана горещо, и седна. В ъгълчето се въртеше съобщение от съвета по националната сигурност.

— Приеми съобщението.

На екрана светна картина от затвора с чисто белите, лъскави стени. По протежението на коридора имаше гладки врати и идентификационни скенери. Появи се един от пазачите и посочи с ръка вратата. След него вървеше нисък, възрастен мъж със сива шапка на главата.

Кай подскочи. Това беше доктор Ърланд.

— Усили звука!

От екрана се разнесе познатият глас на доктора.

— Аз съм водещият учен в кралския екип за изследвания на летумозиса, а това момиче е най-важният обект на изследванията ми. Трябва да й взема кръвни проби, преди да е напуснала Земята. — Леко разсърден, той бръкна в торбата и извади нещо — една спринцовка, но торбата остана все така издута. Вътре имаше и друго.

— Имам заповед, господине — отвърна пазачът. — Трябва да получите официално разрешение от императора, за да ви пусна.

Докторът Ърланд прибра спринцовката обратно в торбата, а Кай се намръщи, защото знаеше, че той не бе искал подобно разрешение от него.

— Добре. Щом такъв е редът, разбирам — каза докторът. И тогава той просто застана там, спокоен и търпелив. И само след миг Кай зърна усмивката на лицето му. — Ето, виждате ли? Получих нужното разрешение от императора. Може да отворите вратата.

Долната челюст на Кай увисна, когато за негово удивление пазачът се обърна към вратата на килията, прокара чипа си през скенера и набра кода. Зелената лампичка светна и вратата се отвори.

— Много ви благодаря — каза докторът и мина край пазача. — Ще ви помоля да ни оставите за малко насаме. Няма да се бавя повече от минутка.

Без да спори, пазачът затвори вратата и тръгна безцелно в посоката, от която бяха дошли, оставяйки екрана празен.

Кай вдигна очи към Хюи.

— Разпитахте ли пазача?

— Да, сър, и той твърди, че си спомня как отказва да пусне доктора при момичето, след което той си е тръгнал. Беше объркан, когато му пуснахме записа. Казва, че не помни нищо от случилото се.

— Как е възможно?

Хюи се зае да закопчава сакото си.

— По всичко личи, Ваше Величество, че доктор Дмитри Ърланд е използвал обаянието си върху пазача, за да бъде допуснат в килията на затворничката.

Косата на Кай настръхна и той се тръшна на стола.

— Обаянието си? Смятате, че той е лунитянин?

— Това е теорията ни.

Кай се загледа втренчено в тавана. Синдер се оказа лунитянка. Доктор Ърланд — и той.

— Това някаква конспирация ли е?

Торин се покашля, както правеше винаги, когато Кай подхвърлеше някоя глупава теория, макар че според императора въпросът беше зададен съвсем на място.

— В момента разследваме всички възможности — отвърна Торин. — Поне вече знаем как е избягала.

— Имаме още два записа, на които се вижда как затворничката омайва пазача от следващата смяна — каза Хюи, — и след това бива преместена в нова килия. На въпросния запис тя има два крака, а лявата й ръка е различна от онази, с която е влязла в затвора.

Кай стана от стола.

— Торбата — рече той и тръгна към прозореца.

— Да. Доктор Ърланд е занесъл частите, трябва да заключим, с намерението да подпомогне бягството й.

— Значи затова е напуснал. — Кай поклати глава и се запита откъде ли се познаваха двамата със Синдер и какво ли бяха правили в действителност всеки път, когато тя идваше при него в болницата. Чертаели са планове, заговорничели са, замисляли са конспирации? — А аз си мислех, че само му поправя мед дроида — промърмори той под носа си. — Дори не се усъмних — звезди! Ама че съм глупак!

— Ваше Величество — обади се Хюи, — малкото сили, които не сме хвърлили в издирването на Лин Синдер, бяха насочени към проследяването на Дмитри Ърланд. Той ще бъде арестуван като предател на короната.

— Моля извинете, че ви прекъсвам — рече Нанси, андроидът, който бе преподавал на Кай като дете, а сега бе заел важната роля на негов личен асистент. Андроидът, който, преди колко — няма и четири седмици даже — се бе повредил и за първи път го бе отвел при Лин Синдер. Тогава тя не бе за него нищо повече от прочут механик. — Нейно Величество лунната кралица Левана желае незабавно да се срещ…

— Няма да позволя влизането ми да бъде възвестявано от андроид!

Хюи и Торин се извърнаха. В този миг с пламнали очи в кабинета връхлетя кралица Левана и изневиделица нанесе удар с ръка по синия сензор на Нанси. Без съмнение андроидът щеше да се катурне назад, ако не беше стабилизиращата хидравлика, която се задейства тъкмо навреме, за да предотврати падането.

След нея влезе и обичайният й антураж: Сибил Мира — главна чародейка в двора на кралицата, чиято роля бе смесица между кученце, сляпо привързано към господарката, и ликуващ слуга, който извличаше наслада от това да изпълнява най-жестоките желания на Левана. Веднъж Кай бе станал свидетел как по заповед на кралицата тя нападна и едва не ослепи една невинна прислужница, и то без капка колебание.

След нея влезе друг чародей — с по-нисък ранг от Сибил, който имаше тъмна кожа и пронизващи очи и, както се струваше на Кай, единствената му задача бе да стои зад кралицата и да излъчва самодоволство.

После влезе личният охранител на Сибил — русият мъж, който бе държал Синдер на бала, когато Левана за първи път заплаши да отнеме живота й. Въпреки че цял месец вече бяха негови гости в двореца, Кай и досега не бе научил името му. Вторият охранител, с огненочервената коса, беше онзи, който на бала се бе хвърлил между куршума и Левана и го бе поел право в рамото си. Очевидно раните от куршум не стигаха, за да получи човек почивка от изпълнението на дълга си като кралски страж. Впрочем, единствената следа от раната беше издутината от бинта под униформата му.

— Ваше Величество — обърна се Кай към кралицата — както той смяташе, със забележително отсъствие на презрение. — Каква приятна изненада.

— Само още един снизходителен коментар и ще ви накарам да откъснете сам езика си и да го заковете на портите на двореца.

Кай пребледня. Гласът на Левана, тъй приятен и мелодичен обикновено, сега беше твърд като стомана и въпреки че неведнъж я бе виждал разгневена, тя никога досега не бе сваляла тънкото покривало на дипломатичността.

— Ваше Величество.

— Вие сте я оставили да избяга! Моята затворничка!

— Уверявам ви, че правим всичко по силите ни…

— Аймъри, запуши му устата.

Кай усети как езикът му се отпуска. С разширени очи той посегна към устните си и тогава разбра, че не беше само езикът, а и гърлото, и челюстта му. Мускулите му бяха като атрофирали. Което все пак бе за предпочитане пред това да закове сам езика си за портите на двореца, но пък…

Погледът му се стрелна към чародея с яркочервената дреха, който се ухили очарователно насреща му. Кай кипна от гняв.

— Правите всичко, което е по силите ви, така ли? — Левана разпери длани върху бюрото на Кай. Двамата поведоха сражение с очи над нетскрийна, който още показваше в стопкадър празния коридор на затвора, застинал във времето. — Искате да ми кажете, млади императоре, че не сте подпомогнали бягството й? Че от самото начало не сте имали никакво намерение да ме унижите на ваша земя?

Кай почувства, че тя искаше от него да падне на колене и безмълвно да помоли за прошка, да обещае, че ще обърне небето и земята, за да задоволи желанията й — но гневът надви страха му. И тъй като способността му да говори му бе отнета, той сключи ръце на гърба на стола и зачака.

С крайчеца на окото си успя да види Торин и Хюи, които стояха неподвижни като статуи и само лицата им бяха смръщени. Сибил Мира невинно бе затъкнала ръце в ръкавите си с цвят на слонова кост и сигурно ги държеше на разстояние с лунната си мисловна магия. Единственото същество в стаята, което лунитяните не можеха да контролират с мисловните си трикове, беше Нанси. Тя беше уловена в ръцете на русия страж, а сензорът и вградената й камера бяха завъртени така, че да не могат да запишат случващото се.

Пръстите на кралицата побеляха върху бюрото.

— Очаквате да ви повярвам, че не сте поощрили бягството? Че нямате нищо общо с него? — Изражението й се изопна. — Със сигурност нямате вид на твърде покрусен човек, Ваше Величество!

Вътрешно Кай се смути дълбоко, но лицето му остана безизразно. В главата му се завъртяха слухове и суеверия, за които бе слушал през годините — слухове за това как Левана винаги узнава, когато някой говори за нея, все едно къде се намира на Луна, че дори и на Земята. Но той подозираше, че свръхестествените й способности да научава неща, които не биваше да стигат до ушите й, имаха съвсем правдоподобно обяснение.

Шпионирала го е, а преди него и баща му. Не се съмняваше в това, просто не знаеше как.

Кай разбра, че тя очакваше отговор от него, затова изви вежди и възбудено размаха ръка към устата си.

Левана затрепери от гняв и се отблъсна назад от бюрото. Източи врат, докато започна да гледа покрай носа си надолу към него.

— Говори.

Езикът му върна чувствителността си и Кай метна една недоволна усмивка на Аймъри.

Сетне стори най-непочтителното нещо, което можа да му хрумне — дръпна стола от бюрото си и седна. Облегна се назад и скръсти ръце на корема си.

Гневът запращя в тъмносивите очи на Левана, докато за кратък миг тя стана почти грозна.

— Не — рече Кай. — Не съм поощрявал лунитянката да бяга, нито съм й помагал с нещо.

— И защо да ви вярвам, след като на бала изглеждахте така омаян от нея?

Той сви вежди.

— Ако отказвате да ми повярвате, защо тогава не измъкнете насила признанието ми и да приключим с това?

— О, Ваше Величество, бих могла да пъхна в устата ви всички думи, които би ми се приискало да чуя. Но за беда, ние не четем мисли, а мен ме интересува единствено истината.

— В такъв случай, позволете да ви я поднеса. — Кай се надяваше, че изглежда повече снизходителен и по-малко ядосан. — Предварителното ни разследване показа, че за да избяга от килията си, тя е използвала едновременно способностите си на лунитянка и киборг и при все че е вероятно да е получила помощ от двореца, това е станало без знанието ми. Боя се, че не бяхме подготвени да задържим затворник, който е киборг и в същото време лунитянка. Разбира се, занапред ще работим по засилването на сигурността в затвора ни. А междувременно правим всичко по силите ни, за да открием бегълката и да я арестуваме. Направих сделка с вас, Ваше Величество, и смятам да спазя своята част.

— Вие вече се провалихте във вашата част от сделката — изплю тя в отговор, но после лицето й се смекчи. — Млади императоре, нали не сте си въобразили, че сте влюбен в това момиче?

Кай стисна ръце, дордето кокалчетата не го заболяха непоносимо.

— Всички чувства, които ми се е сторило, че изпитвам към Лин Синдер, очевидно не са били нищо повече от лунен трик.

— Очевидно. Доволна съм, че признавате това. — Левана сключи ръце отпред с престорена скромност. — Аз приключвам с фарса тук и незабавно отпътувам за Луна. Давам ви три дни да откриете момичето и да ми го доведете. Ако не успеете, ще пратя собствената си армия да я намери, а те ще разрушат всеки кораб, всяка товарна станция и всяка къща на смешната ви планета, докато не я заловят.

Бели петна засвяткаха пред очите на Кай и той скочи на крака.

— Защо не си признаете? От десет години си търсите причина да нападнете Земята и сега използвате това избягало, нищо и никакво момиче, за да осъществите плановете си.

Устните на Левана се свиха в ъгълчетата.

— Вие, изглежда, разбирате мотивите ми погрешно, затова нека ви кажа точно какво мисля. Някой ден аз ще управлявам Източната република, но от вас зависи дали това ще стане чрез война, или чрез мирен и дипломатичен брачен съюз. Но случаят с момичето няма нищо общо с войната и политиката. Искам това момиче живо или мъртво! И ако трябва, ще изпепеля страната ви до основи, за да го намеря.

Левана се отдръпна от бюрото и напусна кабинета, а антуражът й я последва, без да каже и дума и без да изрази емоция.

Когато всички си тръгнаха, Хюи и Торин се разтопиха пред очите на Кай — и двамата с вид, сякаш след пристигането на кралицата сега за пръв път си поемаха дъх. И вероятно бе точно така — Кай не знаеше какво им бе причинила Сибил, но можеше да се догади, че не е било приятно.

Нанси се изви на колелата си.

— Простете, Ваше Величество. Никога нямаше да я пусна да влезе, ако вратата не беше вече отворена.

С един жест Кай я накара да замлъкне.

— Какво съвпадение, че е избрала единствения момент, в който вратата не беше заключена и кодирана, да връхлети тук, не мислиш ли?

Процесорът на Нанси забръмча — очевидно изчисляваше вероятностите.

Кай прокара ръка през лицето си.

— Но както и да е. Напуснете всички. Моля ви.

Нанси изчезна през вратата, но Хюи и Торин останаха.

— Ваше Величество — обади се Хюи. — С цялото ми уважение, но имам нужда от разрешението ви…

— Да, добре. Направете, каквото трябва. Но сега ме оставете сам. Моля ви.

Хюи чукна петите си.

— Както пожелаете, Ваше Величество. — Торин изглеждаше готов да спори, но не го направи и след миг вратата изсъска след двамата.

Щом ключалката щракна, Кай рухна върху стола. Цялото му тяло се тресеше.

Изведнъж прозря, че не бе готов за това изпитание. Не бе достатъчно силен и умен, за да заеме мястото на баща си. Не можеше дори да опази кабинета си от Левана — как тогава щеше да защити страната си от нея, че и планетата?

Завъртя се в кръг на стола и прокара ръце през косата си. Градът под него привлече погледа му, но скоро той бе притеглен от безоблачното, яркосиньо небе. Някъде отвъд него бяха луната и звездите, и десетките хиляди кораби: товарни кораби, пътнически кораби, военни кораби, кораби за доставки и всички се бореха за пространството отвъд озоновия слой. А Синдер беше на един от тях.

Една част от него, една огромна част от него — и той не можеше да направи нищо — се надяваше, че Синдер просто ще изчезне като загасваща опашка на комета. Ей така, напук на кралицата, та да не може тя да се докопа до това единствено нещо, което толкова много желаеше. Най-сетне, тирадата й бе предизвикана чисто и просто от суетата й — нали Синдер бе направила онази глупава бележка, че кралицата не била хубава.

Кай потърка слепоочието си и си даде сметка, че ще трябва да се откаже от тези мисли. Трябваше да открият Синдер, и то бързо, преди милиони хора да са загинали заради нея.

Вече всичко опираше до политика. За и против, взимаш — даваш, сделки, договорки. Трябваше да намерят Синдер, трябваше да усмирят Левана, Кай трябваше да спре да се държи като измамено и възмутено момче и да започне да се държи като император.

С чувствата му към Синдер — истински или въображаеми — беше свършено.

Глава петнадесета

Синдер спря душа и се облегна на стената от фиберстъкло, а накрайникът продължи да капе на главата й. Искаше й се да поостане още в банята, но се тревожеше да не би запасите от вода да свършат, че ако се съдеше по половинчасовия душ, който Трън си беше взел, на него не можеше да се разчита да пести.

Но поне беше чиста. Миризмата на канал я нямаше, беше измила и потта. Тя излезе от общата баня, изтри косата си с една твърда кърпа, а после попи всички процепи и свръзки на протезите си от водата, за да не ръждясат. Беше й навик, макар че новите части си имаха защитно покритие. Доктор Ърланд явно не се бе поскъпил за нищо.

На плочките в ъгъла, свити на топка, стояха мръсните й затворнически дрехи. В стаите за екипажа Синдер беше намерила една захвърлена военна униформа — чифт огромни тъмносиви панталони, които трябваше да запаше в кръста с колан, и една обикновена бяла тениска. Облекло, което не беше много по-различно от работните панталони и тениските, с които беше свикнала, преди да започне да бяга от закона.

Пусна кърпата и дрехите от затвора в улея за пране и отключи вратата на банята. Тесният коридор разкриваше отворен портал към кухнята надясно, а също и към товарния отсек вляво, който бе задръстен от пластмасови щайги.

— Мил, роден дом — промърмори тя и тръгна към товарното отделение, като по пътя изцеди няколко капчици от косата си.

От тъй наречения капитан нямаше и помен. Само слабите крушки по пода светеха, а тъмнината, тишината и съзнанието за празнотата на пространството около кораба, протягащо се към вечността, оставяха у Синдер странното усещане, че е привидение, което обитава корабокруширал кораб. Тя внимателно заобиколи препятствията от пластмасови щайги, които препречваха пътя й, и потъна в седалката на пилотската кабина.

През прозореца се виждаше Земята — под покривалото на въртящите се облаци се забелязваха бреговете на Американската република и по-голямата част от Африканския съюз. А отвъд Земята бяха звездите — неизброимо множество звезди, които се движеха и образуваха безброй мъгляви галактики. Бяха красиви, но едновременно с това вдъхваха ужас, намираха се на разстояние от милиарди светлинни години, но изглеждаха толкова ярки и толкова близки, че Синдер почти се задушаваше.

Винаги бе мечтала за свобода. Свобода от мащехата си и деспотичните й правила. Свобода от постоянната работа без никаква отплата. Свобода от подигравките и думите на ненавист на непознатите, които нямаха вяра на момичето киборг, защото тя беше твърде силна, твърде умна и много я биваше с машините, за да е нормална.

Е, вече беше свободна, но не така си бе представяла свободата си.

Синдер сложи с въздишка левия си крак на коляното, вдигна панталона нагоре и отвори празното отделение в прасеца си. Когато влезе в затвора, бяха претърсили и изпразнили отделението й — поредното им посегателство, но така и не бяха обърнали внимание на най-ценното съдържание в него. Без съмнение, пазачът, който я бе претърсвал, си бе помислил, че чиповете в гнездото от жици са част от компютърната система на Синдер.

Три чипа. Един по един тя ги извади и ги остави на облегалката на стола.

Пръв беше блестящият бял чип за директна връзка. Това беше лунен чип, изработен от материал, какъвто Синдер не беше виждала досега. Левана бе заповядала да го инсталират в Нанси, андроида на Кай, и го бе използвала, за да събира поверителна информация. Момичето, което го беше програмирало — вероятно личният програмист на кралицата, беше използвало чипа по-късно, за да се свърже със Синдер и да й предаде, че Левана замисля да се омъжи за Кай. А сетне да го убие и като използва силата на Източната република, да нападне останалите страни от Земния съюз. Заради тази информация Синдер отиде на бала преди няколко дни, макар че оттогава сякаш бе минала цяла вечност.

Не съжаляваше за постъпката си. Знаеше си, че пак би поела същия риск, въпреки че това единствено прибързано решение обърна живота й в хаос.

Идваше ред на чипа на Ико. От трите той беше най-голям и най-изстрадал. От едната страна имаше ясен отпечатък от машинно масло — вероятно оставен от палеца на Синдер, а в едното ъгълче се виждаше тънка пукнатина. И въпреки това Синдер беше уверена, че чипът още работи. Прислужник андроид, Ико доскоро принадлежеше на мащехата й и беше една от най-близките приятелки на Синдер. Но в пристъп на гняв и отчаяние Адри бе разглобила Ико, за да я продаде на части, като беше оставила само безполезните парчетии, в това число и чипа за индивидуалността й.

Третият чип, който Синдер беше скътала, сви сърцето й, щом го взе в ръка. Идентификационният чип на Пеони.

По-малката й доведена сестра беше починала преди почти две седмици. Чумата бе отнела живота й, защото Синдер не успя да занесе навреме лекарството. Синдер беше пристигнала със закъснение.

Какво ли би си помислила Пеони сега? Ако можеше да научи, че Синдер е лунитянка, че тя е принцеса Селена, че бе танцувала с Кай, че го бе целунала.

— Йъъък! Това идентификационен чип ли е?

Тя подскочи и стисна чипа в юмрука си, докато Трън се настаняваше на втория стол.

— Не се промъквай така зад гърба ми!

— Ти защо имаш идентификационен чип? — рече той и подозрително надзърна към другите два чипа върху облегалката на стола й. — Дано не е твоят, след като ти ме накара да си махна своя.

Тя поклати глава.

— На сестра ми е. — Тя преглътна и разтвори ръка. Една люспа засъхнала кръв се бе отчупила върху дланта й.

— Само не ми казвай, че и тя е избягала от затвора като теб. Чипът не й ли е нужен?

Синдер затаи дъх и почака, докато болката в гърдите й отмине, а сетне изгледа гневно Трън. Той срещна погледа й и постепенно на лицето му се изписа разбиране.

— О, съжалявам.

Тя взе да си играе с чипа, като го местеше от едното си метално кокалче на другото.

— Отдавна ли?

— Преди две седмици. — Мушна чипа в юмрука си. — Беше само на четиринайсет.

— Чумата?

Синдер кимна.

— Андроидите, които се грижат за болните в изолаторите, събираха чиповете на починалите. Мисля, че ги дават на осъдени затворници и избягали лунитяни… хора, които се нуждаят от нова самоличност. — Тя сложи чипа на облегалката при другите. — Не можех да ги оставя да вземат и нейния.

Трън се отпусна назад в стола. Добре се беше нагласил след банята — косата му беше подстригана спретнато, лицето му — гладко избръснато и освен това миришеше на много скъп сапун. Беше се накичил със старо кожено яке, а на яката си беше закачил една-единствена значка с ранга на капитан.

— Андроидите, които работят в изолаторите, не са ли собственост на правителството? — попита той, загледан в Земята през прозореца.

— Да, така би трябвало да е. — Синдер се намръщи. Никога не се бе замисляла върху това, но произнесени гласно, думите надигнаха у нея вихрушка от подозрения.

Трън пръв изрече мисълта:

— Защо правителството ще програмира андроидите така, че да събират чиповете на починалите?

— Може би, за да не стигат на черния пазар — предположи Синдер и натисна чипа на Пеони върху облегалката на стола. — А може би ги почистват да станат като нови и ги пускат в обръщение.

Но и тя сама не вярваше, че е така. Производството на идентификационни чипове изобщо не струваше скъпо и ако хората научеха, че самоличността на техните близки бива изтривана, щеше да се вдигне доста шум.

Тя прехапа устни. Дали имаше друга причина тогава? Дали правителството използваше чиповете за нещо друго? А може би някой бе успял да препрограмира андроидите от изолаторите без знанието на правителството?

Стомахът й се сви. Искаше да може да поговори с Кай.

— Ами другите два какви са?

Тя погледна надолу.

— Единият е чип за директна връзка, а другият е чипът за индивидуалността на андроид — мой приятел.

— Ти какво — да не би да колекционираш чипове, а?

Синдер се намръщи.

— Само ги съхранявам, докато реша какво да правя с тях. Все някога ще трябва да намеря ново тяло за Ико, нещо, което да може да й. — Гласът й замря, после тя извика. — Сетих се!

Натика набързо другите два чипа в прасеца си отново. После грабна чипа на Ико и излетя право към товарното отделение. Трън я последва — от коридора през люка към долното ниво до машинното отделение — и застана на вратата, докато Синдер се мушна под въздушните тръби и изскочи до главния компютър.

— Имаме нужда от нова система за автоматичен контрол — рече тя, отвори панела и прокара пръст по етикетите. — Ико е именно система за автоконтрол! Като всеки друг андроид. Разбира се, тя е свикнала с функционалните параметри на много по-малко тяло, но… колко по-различно би могло да бъде?

— Нека отгатна — много по-различно?

Тя поклати глава и тикна чипа в системата на главния компютър.

— Не, не. Ще стане, ще видиш. Трябва ни само адаптер. — Докато говореше, тя работеше — вадеше жиците от местата им, като ги усукваше насам-натам, пренареждаше ги, пак ги свързваше.

— А ние имаме ли адаптер?

— След малко ще имаме.

Тя се извърна и огледа контролния панел зад нея.

— Нали няма да използваме вакуумния прахосъбирател?

— Вакуумния какво?

Тя дръпна един кабел от панела и пъхна единия му край в главния компютър, а другия в изхода към системата за автоматичен контрол — същата, която за малко не опече собствената й електрическа верига.

— Това ще свърши работа — рече тя и клекна на пети.

Системата светна и се чу познатият на Синдер звук от вътрешната диагностика. Сърцето й се разтуптя, като си помисли, че вече няма да бъде сама, че беше успяла да спаси поне едно от любимите си същества.

Главният компютър отново стихна.

Трън погледна към тавана, сякаш очакваше той да се срути на главата му.

— Ико? — изрече Синдер с лице към компютъра. Да не би високоговорителите да бяха изключени? Правилно ли са въведени настройките за звука? Не бе срещнала никакви затруднения да разговаря с Трън, докато бяха в склада, но.

— Синдер?

Тя възкликна от облекчение и едва не се прекатури назад.

— Ико! Да, аз съм, Синдер! — Тя гушна една охладителна тръба, която висеше отгоре и беше част от двигателя и кораба.

Това сега беше Ико.

— Синдер. Нещо не е в ред със зрителния ми сензор. Не мога да те видя и се чувствам странно.

Синдер подаде език между зъбите си и се наведе да огледа слота, в който чипът на Ико бе намерил своя нов дом. Той пасваше съвсем точно, беше защитен и работеше отлично.

Нямаше и намек от проблем със съвместимостта. Усмивката й се разтегна от ухо до ухо.

— Знам, Ико. За известно време нещата ще бъдат малко по-различни от обичайното. Трябваше да те инсталирам като система за автоматичен контрол на един космически кораб. Рампион, А 214, клас 11.3. Имаш ли връзка с нета? Би трябвало да можеш да свалиш спецификацията.

— Рампион ли? Космически кораб?

Синдер се сви цялата. Макар в машинното отделение да имаше само един говорител, гласът на Ико отекна от всяко ъгълче.

— И ние какво търсим на космически кораб?

— Това е дълга, дълга история, но не можах да измисля какво друго да направя с…

— О, Синдер! Синдер! — разнесе се като вопъл гласът на Ико и я накара да настръхне. — Къде беше цял ден? Адри е побесняла, а Пеони… Пеони.

Езикът на Синдер пресъхна.

— Мъртва е Синдер. Адри получи съобщение от изолатора.

Синдер се взираше безмълвно в стената.

— Знам, Ико. Това беше преди две седмици. Две седмици минаха, откакто Адри те изключи. Това е първото… тяло… което успях да намеря.

Ико замълча. Синдер се огледа, усещайки присъствието й навсякъде около себе си. За миг двигателят се завъртя по-бързо, сетне върна на обичайната си скорост. Температурата спадна едва забележимо. В коридора зад Трън светна една лампичка, а той стоеше вцепенен на вратата и имаше вид като че ли някой дух тъкмо бе превзел любимата му Рампион.

— Синдер — обади се Ико, след като няколко минути бе мълчала и изследвала кораба. — Та аз съм огромна. — В металния й глас отчетливо се долови хленч.

— Ти все пак си кораб, Ико.

— Но аз… как ще… без ръце, без зрителен сензор, с тези гигантски неща за кацане — това ли са ми краката?

— Ъ, не. Това е приспособлението за кацане.

— О, какво, какво ще стане с мен? Аз съм ужасно грозна!

— Ико, това е само временно.

— Хей, я чакай малко, малка госпожице Безплътен глас. — Трън влезе в машинното и скръсти ръце на гърдите си. — Какво искаш да кажеш с това „грозна“?

Този път температурата рязко скочи.

— Кой си ти? Кой говори?

— Аз съм капитан Карсуел Трън, собственик на този прекрасен кораб, и няма да търпя обиди в мое присъствие по адрес на любимата ми Рампион!

Синдер изви очи.

— Капитан Карсуел Трън ли?

— Точно така.

Кратка тишина.

— В мрежата намирам само един Карсуел Трън, кадет от Американската република, постъпил в затвора на Нов Пекин на…

— Той е — обади се Синдер и изобщо не се трогна от свирепия поглед на Трън.

Последва нова тишина и горещината в машинното отделение отново се повиши, но не много. И тогава се чу:

— Вие сте… доста красив, капитан Трън.

Синдер простена.

— А вие, моя мила лейди, сте най-великолепният кораб в тези небеса и никога на никого не позволявайте да ви казва противното.

Температурата литна нагоре, докато Синдер не пусна ръцете си с въздишка.

— Ико, нарочно ли се изчервяваш?

Температурата падна, докато стана приятна.

— Не — отвърна Ико. И добави: — Наистина ли съм красива? Даже и като кораб?

— Най-красивата — рече Трън.

— На лявата врата имаш нарисувана гола мадама — додаде Синдер.

— Сам я нарисувах.

Няколко от вградените в тавана крушки примигнаха и засияха с мъждив пламък.

— Ико, това е само временно. Наистина. Ще намерим нова система за автоматично управление на кораба и ново тяло за теб. Все някога. Но сега искам да се погрижиш за кораба, да провериш данните, да направиш диагностика.

— Акумулаторът почти е паднал.

Синдер кимна.

— Да, това вече го знам. Нещо друго има ли?

Моторът забръмча наоколо й.

— Мисля, че мога да направя пълна проверка на системата.

Сияеща, Синдер пропълзя обратно към вратата и когато се изправи, бе посрещната от Трън, който имаше доволен вид.

— Благодаря ти, Ико.

Лампите отново изгаснаха, тъй като Ико пренасочи енергията си.

— Но пак ще питам — какво правим тук на този космически кораб? И то в компанията на углавен престъпник? Нищо лично, капитан Трън.

Синдер направи физиономия — бе твърде уморена да разказва приключенията си, но като знаеше, че не може вечно да държи в неведение спътниците си, рече:

— Добре, да се върнем в пилотската кабина — и се мушна край Трън, за да излезе в коридора. — Нека поне да се настаним удобно.

Глава шестнадесета

Скарлет повика кораб, който да ги откара в Тулуза и почти изпразни сметката си от последния превод на Жил. Настани се срещу Вълка, за да не го изпуска от очи, и през цялото пътуване усещаше как пистолетът се забива в гърба й. Знаеше, че в това малко пространство той нямаше да й свърши никаква работа. Вече бе виждала бързината на Вълка, и то повече от веднъж. Той можеше да я затисне и да я удуши, още преди да е успяла да измъкне пистолета от кръста си.

Но й беше невъзможно да изпита страх от този почти непознат, който седеше насреща й. Вълка беше очарован от хълмистите ферми, край които минаваха, и зяпаше с отворена уста тракторите, добитъка и старите порутени хамбари. През цялото време краката му играеха, но тя бе сигурна, че той не го съзнаваше.

Почти детският му интерес беше в пълно противоречие с всичко останало у него. Заздравяващото му посинено око, избледнелите белези, широките рамене, несмутимото спокойствие, с което почти удуши Ролан, свирепата жестокост в погледа му, когато едва не погуби противника си на борбите.

Скарлет задъвка долната си устна и се запита кое от двете му лица бе истинското и кое беше престореното.

— Откъде си? — попита го тя.

Вълка завъртя очи да срещне нейните и любопитството изчезна от лицето му. Сякаш беше забравил, че и тя е там.

— Оттук съм. От Франция.

Устните й трепнаха.

— Странно. Имаш вид на човек, който никога не е виждал крава.

— О, не. Не съм от Рийо. От града съм.

— От Париж?

Той кимна и подскачащите му крака превключиха на нов ритъм, като се редуваха един друг. Скарлет не можеше повече да търпи това подскачане, затова се пресегна, хвана твърдо с ръка едното коляно и го застави да стои мирно. При допира й Вълка се дръпна рязко.

— Подлудяваш ме — рече тя и оттегли ръката си. Краката му застанаха неподвижни поне за момента, но изненаданият му поглед се застоя върху нея. — Е? Как от всички възможни места се озова тъкмо в Рийо?

Вниманието му се върна към прозореца.

— Отначало просто исках да избягам. Хванах Маглев до Лион и оттам започнах да следя борбите. Рийо е малко градче, но в него се събира добра компания.

— Забелязах. — Скарлет облегна глава на седалката. — Живяла съм в Париж за малко, като дете. Преди да дойда да живея тук с grand-mere. — Тя сви рамене. — Градът никога не ми е липсвал.

Бяха подминали вече фермите, маслиновите горички, лозята и предградието и се спускаха в сърцето на Тулуза, когато тя чу Вълка да казва:

— И на мен не ми е липсвал.

Подземното ниво на гара Маглев беше осветено непоносимо ярко от флуоресцентните лампи, които компенсираха излишно липсата на слънчева светлина. Те слязоха надолу с ескалатора, а в подножието ги чакаха два андроида и детекторът за оръжия, който изпищя още щом краката на Скарлет докоснаха платформата.

— Открит личен пистолет Лео 1272 ТСР 380. Моля, подайте идентификационния си чип и отстъпете встрани.

— Имам разрешително — обади се Скарлет и подаде ръка.

Светна червена светлина.

— Оръжието е законно. Благодаря ви, че използвате влака Маглев на Европейската федерация — издекламира андроидът и се върна на поста си.

Скарлет мина край андроидите и намери една празна пейка точно до релсите. Въпреки че близо до тавана имаше половин дузина малки сферични камери, които се движеха в кръг, стените бяха изписани през годините с изящни графити и призрачните образи на разкъсани плакати от концерти се вееха от тях.

Вълка седна до нея и след миг буйното му, енергично подскачане започна отново. И макар че той бе оставил място помежду им, Скарлет усети, че вече е привикнала към шаването на пръстите му, подскачането на коленете и въртенето на раменете му. Енергията му беше почти физически осезаема.

Скарлет се умори само докато го гледаше.

Като се стараеше да не му обръща внимание, тя измъкна портскрийна от джоба си и провери съобщенията си, но нямаше нищо важно — само реклами и спам.

Три влака пристигнаха и отпътуваха. Лисабон. Рим. Западен Мюнхен.

Скарлет стана неспокойна и без да се опомни, започна да потропва с крак в същия ритъм като Вълка, докато той не я докосна леко с пръст по коляното.

Тя застина и Вълка мигновено се отдръпна.

— Извинявай — каза тихо и стисна ръце в скута си.

Скарлет замълча, тъй като не бе съвсем сигурна за какво й се извиняваше. Не можеше да реши също дали ушите му порозовяха, или това беше отражението от мигащите светлини на една реклама наблизо.

Видя как Вълка изпусна премерено дъх и тогава, без никакво предупреждение, застина и извърна рязко главата си към ескалаторите.

Обезпокоена, Скарлет тозчас проточи врат, за да види какво го бе сепнало така. Мъж, облечен в делови костюм, тъкмо минаваше през детекторите в края на ескалатора. След него мина друг мъж със скъсани дънки и пуловер. След това беше ред на една майка, която с едната си ръка буташе въздушна количка, а с другата проверяваше портскрийна си.

— Какво има? — попита Скарлет, но думите й бяха удавени от гърмящите високоговорители, които обявиха влака за Париж през Монпелие.

Напрежението в мускулите на Вълка изчезна и той скочи на крака. Магнитите на линиите забръмчаха и той тръгна енергично към края на перона заедно с другите пътници. По лицето му нямаше и следа от безпокойството му.

Скарлет метна на рамо чантата си, хвърли още един поглед назад и тогава го настигна.

Размитите очертания на заострения нос на влака се плъзнаха край тях, а сетне той спря с лекота. Плавно вагоните се спуснаха върху релсите със силен звън и вратите на целия влак изсъскаха и се отвориха. От всеки вагон слезе по един андроид и монотонните им гласове заговориха едновременно:

— Добре дошли на борда на влака Маглев на Европейската федерация. Моля, протегнете ръце за проверка на билетите. Добре дошли на борда на…

Веднъж щом скенерът мина над китката й и тя се качи на влака, тежестта се свлече от гърдите на Скарлет. Най-накрая! Най-накрая беше на път. Повече нямаше да седи със скръстени ръце. Повече нямаше да чака.

Намери едно празно, уединено купе с легло на два етажа, бюро и нетскрийн на стената. Вагонът имаше застоялия мирис на стая, напръскана с твърде много освежител за въздух.

— Пътуването ще е дълго — рече тя и сложи чантата си на бюрото. — Може да погледаме малко в нета. Имаш ли си любим канал?

Застанал в средата на купето, Вълка погледна от пода към екрана, после обходи стените, като се мъчеше да намери място, на което да спре поглед. Всичко друго, само не и върху Скарлет.

— Не, нямам си — отвърна той и се запъти към прозореца.

Скарлет приседна на ръба на леглото и забеляза по стъклото отражението на нетскрийновете, от което зацапаните петна от пръсти лъснаха ясно.

— И аз нямам. Откъде ти време за гледане, а?

Тъй като той не отговори, тя се подпря назад на ръце и се престори, че не забелязва внезапно настъпилото смущение.

— Екран, включи се!

Около една маса седяха група светски репортери. Злобните им, празни приказки влизаха от едното ухо на Скарлет и излизаха от другото, тъй като мислите й бяха твърде объркани. Но не след дълго тя осъзна, че обсъждат бала в Нов Пекин и лунното момиче, отвратителната й коса, безобразното състояние на роклята й и ръкавиците — това по тях петна от машинно масло ли бяха? Пълна трагедия.

Една от жените се закиска като кокошка:

— Колко жалко, че в космоса си нямат молове. Това момиче има нужда от пълно преобразяване — нова прическа, нова рокля!

Останалите гости се захилиха сподавено.

Скарлет поклати глава.

— Горкото момиче ще го екзекутират, а те седнали да си правят шеги с него.

Вълка хвърли поглед към екрана.

— За втори път те чувам да я защитаваш.

— Ами да, опитвам се от време на време да мисля със собствената си глава и да не взимам за чиста монета глупавите пропаганди на медиите. — Скарлет се намръщи, защото си даде сметка, че говори точно като баба си. Но успокои раздразнението си с една въздишка. — Хората винаги бързат да сипят обвинения и критики и дори не се запитват какво е преживяла, а още по-малко какво я е накарало да постъпи така. Изобщо, знаем ли със сигурност, че е направила нещо нередно?

Механичен глас предупреди, че вратите се затварят, и Скарлет чу как след миг те се долепиха със свистене. Влакът се надигна от релсите и се плъзна вън от гарата, потапяйки ги в мрак, разкъсван единствено от светлините в коридора и сините нетскрийнове. Набра скорост и полетя по релсите като куршум — без усилие, дордето в един миг изскочи от земята и слънчевата светлина се разля през прозорците.

— На бала са прозвучали изстрели — обади се Вълка, докато на екрана говорещите глави продължаваха да ломотят. — Има хора, които мислят, че момичето е искало да организира масова сеч и че е цяло чудо как всички са се отървали без драскотина.

— Да, но има и такива, които казват, че е отишла на бала, за да убие кралица Левана. Тогава не трябваше ли да я обявят за герой? — Скарлет разсеяно местеше каналите. — Аз просто мисля, че не бива да съдим никого, даже и нея, без да се помъчим първо да разберем тоя човек. Може би, преди да си правим прибързани заключения, трябва да чуем цялата история. Шантав възглед, знам.

Тя изпухтя раздразнено, когато усети, че в лицето й нахлу червенина. Каналите продължаваха да се въртят. Реклами. Реклами. Новини. Светски хроники. Риалити шоу за група деца, които се опитват да управляват своя собствена малка държава. Пак реклами.

— Плюс това — смънка тя почти на себе си само — момичето е само на шестнайсет. Струва ми се, че всички реагират прекалено остро.

Като се почесваше зад ухото, Вълка се отпусна на леглото колкото се можеше по-далеч от Скарлет.

— Имало е случаи, в които седемгодишни лунитяни са били осъждани за убийство.

Тя се намръщи.

— Доколкото знам, това момиче никого не е убило.

— Снощи аз не убих Ловеца, но това не ме прави безобиден.

Скарлет се поколеба.

— Да, предполагам, че не те прави безобиден.

Настъпи тежко мълчание, а след това тя върна нетскрийна на риалити шоуто и се престори, че го гледа с интерес.

— Започнах да се бия, когато бях на дванайсет.

Тя плъзна очите си обратно върху него. Вълка се бе вторачил в стената, в нищото.

— За пари?

— Не. За уважение. Бях в глутницата едва от няколко седмици, но бързо ми стана ясно, че ако не се биеш, ако не можеш да се защитаваш, тогава си едно нищо. Другите те тормозят, взимат те на подбив… превръщаш се в слуга, без да можеш да направиш нищо. Само борбата може да те спаси да не се превърнеш в омега. И победата. Затова се бия. Затова съм толкова добър.

Скарлет така силно беше свила веждите си, че главата започна да я боли, но така и не можа да се отпусне, докато слушаше.

— Омега — повтори тя. — Съвсем като истинска глутница вълци.

Той кимна и нервно взе да чопли късите си нокти.

— Видях колко много се беше уплашила от мен. И не просто се беше уплашила, беше се… отвратила. И с пълно право. Но нали каза, че преди да съдиш някого, първо искаш да чуеш цялата история, да се опиташ да разбереш. Е, това е историята ми. Така се научих да се бия. Без никаква милост.

— Но ти каза, че вече не членуваш в бандата, нали? Вече няма защо да се биеш.

— И какво друго да правя? — попита той и се засмя сухо. — Та аз само това мога, само в това ме бива. Довчера дори не знаех какво е домат.

Скарлет потисна напиращата си усмивка. Раздразнението му беше почти обаятелно.

— А днес вече знаеш — рече тя. — И знае ли човек? Утре може да научиш как изглеждат броколите, а до другата седмица вече ще можеш да различаваш зеле от карфиол.

Вълка я изгледа ядно.

— Не се шегувам. Ти да не си като куче, което не може да научи нови номера. Ще се научиш на нещо ново, в което ще те бива. Ще намерим нещо друго, което да можеш да правиш.

Вълка разроши косата си с юмрук и тя стана дори по-чорлава от обичайно.

— Не затова ти разказвам всичко — рече той вече по-спокойно, макар гласът му да бе все така обезсърчен. — Веднъж като стигнем в Париж, вече всичко ще е без значение. Но сякаш за теб е важно да знаеш, че борбите не ми доставят удоволствие. Мразя да губя контрол, както стана снощи. Винаги съм го мразел.

Споменът за битката мина пред очите на Скарлет — Вълка пуска бързо съперника си, после се прехвърля през въжетата, сякаш се опитва да надбяга себе си.

Тя преглътна.

— Ти някога бил ли си… омега?

На лицето му светна обида.

— Естествено, че не съм.

Скарлет изви вежди, но Вълка бе почувствал арогантността на тона си твърде късно. Явно силното желание да бъде уважаван още не го бе напуснало.

— Не съм — повтори той, но по-тихо. — Постарах се никога да не бъда омега. — Изправи се, върна се до прозореца и надникна към хълмистите лозя.

Усетила нещо близко до вина, Скарлет сви устни. Беше лесно да забрави риска, на който се излагаше Вълка, когато мислеше единствено как да върне баба си обратно. Да, той вероятно се беше измъкнал вече от шайката, но сега се връщаше право в лапите им.

— Благодаря ти, че се съгласи да ми помогнеш — рече тя след дълго мълчание. — Не се е наредила опашка от желаещи да ми се притекат на помощ.

Той сви рамене вдървено и когато стана ясно, че няма да отговори, Скарлет въздъхна и продължи да сменя каналите. Но спря, когато пак попадна на текст с новини.

Тя подскочи рязко.

— Избягала ли?

Вълка се обърна, прочете лентата с текста и се намръщи.

— Не си ли чула?

— Не. Кога?

— Преди ден-два.

Очарована от историята, която се разгръщаше пред нея, Скарлет подпря брадичка в дланите си.

— Нямах представа. Но как е възможно?

На екрана отново пуснаха кадрите от бала.

— Казват, че някой й е помогнал отвътре. Служител от правителството. — Вълка се подпря на перваза на прозореца. — Човек започва да се пита как би постъпил в такава ситуация. Ако да речем, някой лунитянин се нуждае от помощ и ти имаш способността да му помогнеш, при все че така ще подложиш на опасност себе си и семейството си, ти какво би направила в този случай?

Скарлет се намръщи — почти не го слушаше.

— За никого не бих рискувала семейството си.

Вълка сведе поглед към евтиния килим.

— Семейството или баба ти?

Гневът се изля в нея като от отворен докрай кран, когато си спомни баща си. Как само бе дошъл във фермата й с предавателя! Как бе разхвърлял всичко в хангара й!

— Grand-mere е единственото семейство, което ми е останало. — Скарлет отри потните си длани в панталоните си и се изправи. — Едно кафе ще ми дойде добре.

Като не беше сигурна какъв отговор иска да получи, поколеба се, преди да го попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен до вагон-ресторанта?

Погледът му се плъзна покрай рамото й към вратата — изглеждаше разкъсван.

Тя посрещна колебливостта му с усмивка — едновременно шеговита и приятелска. И може би малко кокетна.

— Вече почти два часа минаха, откакто не си хапвал. Сигурно си прегладнял.

Нещо мина по лицето на Вълка, нещо, граничещо с паника, и той побърза да каже:

— Не, благодаря ти. Ще остана тук.

— О. — Краткотрайното блъскане на сърцето й отмина. — Добре. Аз няма да се бавя.

Когато затваряше вратата, Скарлет видя Вълка да прокарва бурно ръка през косата си и да въздъхва с облекчение — сякаш току-що на косъм се бе разминал с капана.

Глава седемнадесета

Коридорът във влака гъмжеше от хора и шумове.

Докато вървеше към вагон-ресторанта, Скарлет се размина с няколко андроиди от обслужването, които доставяха обяд в кутии по купетата; с една жена в строг, делови костюм, която говореше сериозно и твърдо на порта си; едно бебе, което се клатушкаше като патица и любопитно отваряше всяка врата, край която минаваше.

Скарлет се промъкна край тях през половин дузина еднакви вагони, покрай безбройните обикновени пътници, които бяха тръгнали за обикновената си работа, отиваха на обикновена почивка или на обикновен пазар, а може би се прибираха в обикновените си домове. Емоциите й постепенно започнаха да стихват: първо беше ядосана на медиите, които демонизираха едно шестнайсетгодишно момиче, докато не разбра, че момичето е избягало от затвора и още е на свобода. Съчувствието й към нещастното детство на Вълка пък бе последвано от внезапния му отказ да дойде с нея. Растеше и ужасът й от неизвестността какво ставаше с баба й, докато влакът бавно, бавно се люшкаше през полята, а единственото й успокоение бе, че вече е на път. И поне се приближаваше към нея.

Умът й още се въртеше като калейдоскоп и тя с радост откри, че вагон-ресторантът беше почти празен. Отегченият барман стоеше зад кръглия бар и гледаше едно интервю по нетскрийна в предаване, което Скарлет никога не беше харесвала. На малка масичка две жени пиеха коктейл „Мимоза“. В едно от сепаретата млад мъж с вдигнати крака бясно чукаше по порта си. Четири андроида безделничеха край стената и чакаха нови поръчки, които да отнесат до купетата.

Скарлет седна на бара и остави порта си до стъклена чаша със зелени маслини.

— Какво ще желаете? — попита я барманът, без да сваля очи от интервюто на водещия с някаква залязваща екшън звезда.

— Кафе. С едно захарче, моля.

Отпусна брадичка върху дланта си, докато барманът натисна бутоните на машината за поръчката й. Прокара пръст по портскрийна и написа:

„Орденът на глутницата“

На страницата се изсипа дълъг списък от музикални банди и групи по интереси, които всички до една зовяха себе си глутница вълци и тайни общества.

„Страж от ордена на глутницата“

Нула резултата.

„Вълците“

Още щом въведе думата, разбра, че терминът бе твърде общ. И бързо го поправи на „Шайката на вълците“.

Насреща й замигаха двайсет хиляди и четиристотин резултата и тогава добави „Париж“. Излезе една музикална банда, която преди две лета беше ходила на турне в Париж.

„Улична банда Вълците“

„Отряд Вълците“

„Кръвожадни похитители, които се представят за справедливи подражатели на вълците“

Нищо. Нищо. Нищо.

Разгневена, тя набута косата си в качулката. Кафето беше цъфнало пред нея, без да забележи, и като поднесе чашката към устните си, тя духна парата и отпи една глътчица.

Орденът на глутницата явно съществуваше отдавна, щом бе събрал деветстотин шейсет и двама членове, и в такъв случай все трябваше да има някаква информация за тях. Престъпления, убийства, общи хулигански прояви срещу обществото. Тя се напъна да измисли нов термин за търсенето си и съжали, че не бе разпитала Вълка по-подробно.

— Доста особено търсене.

Тя завъртя глава към мъжа, който седеше през два стола от нея и който се бе настанил там напълно безшумно. Той й се усмихваше закачливо с притворените си клепачи, а на едната му страна имаше съвсем малка трапчинка. Стори й се смътно познат, което я изненада, дордето не си спомни, че само преди час го беше видяла на перона на гарата в Тулуза.

— Търся нещо много особено — отвърна тя.

— Очевидно. „Справедливи подражатели на вълците“ — дори не мога да си представя какво означава това.

Барманът ги погледна смръщено.

— Вие какво ще желаете?

Непознатият премести погледа си.

— Мляко с шоколад, ако обичате.

Скарлет се подсмихна, докато равнодушният барман взе една празна чаша.

— Никога не бих предположила.

— Така ли? И какво би предположила?

Тя го огледа внимателно. Едва ли беше много по-голям от нея и въпреки че не бе красив според класическите разбирания, с прекалената си самоувереност вероятно винаги бе имал успех сред жените. Беше нисък, но як, с коса, грижливо сресана назад. В поведението му имаше една острота, която граничеше със самонадеяност.

— Коняк — отсъди тя. — Любимото питие на баща ми.

— Боя се, че никога не съм го вкусвал. — Трапчинката се вряза навътре и в това време пред него се появи една висока чаша разпенено шоколадово мляко.

Скарлет изключи порта си и взе чашката кафе. Изведнъж ароматът му й се стори прекалено силен, прекалено горчив.

— Всъщност млякото изглежда доста добре.

— И е удивително богато на протеини — каза той и отпи една глътка.

Скарлет сръбна от чашката си и откри, че вкусовите й рецептори не одобряват кафето. Остави го обратно в чинийката.

— Ако беше истински джентълмен, щеше да ме почерпиш едно мляко с шоколад.

— Ако ти беше истинска дама, щеше да изчакаш сам да ти предложа да те почерпя.

Скарлет се ухили глупаво, а в това време мъжът повика бармана и му поръча още едно мляко с шоколад.

— Впрочем, аз съм Ран.

— Скарлет.

— Заради косата ли?

— О, уха! Това беше много оригинално. Как ти хрумна?

Барманът сложи млякото пред нея, обърна се и усили звука на нетскрийна.

— И закъде пътувате, мадмоазел Скарлет?

Париж.

Думата звънна в главата й и натежа в мислите й. Погледът й се премести бавно към екрана на стената, за да провери колко е часът, за да изчисли колко още оставаше, докато пристигнат.

— Париж. — Тя отпи една голяма глътка. Млякото не беше прясно издоено, както тя го обичаше, но беше плътно и сладко на вкус и удоволствието й беше несравнимо. — Отивам при баба.

— Така ли? И аз отивам в Париж.

Скарлет кимна разсеяно и изведнъж й се прииска да прекрати разговора. Хрумна й, докато отпиваше от чашата, че бе получила млякото по нечестен път, макар и не съзнателно. Мъжът не я бе заинтригувал и тя не искаше да знае нито защо отива в Париж, нито дали някога пак ще го срещне. Беше поискала да докаже на себе си, че може да събуди неговия интерес, а сега усети раздразнение, че бе сполучила толкова лесно.

Точно както би постъпил и баща й — тази мисъл обърна стомаха й. Прииска й се да бутне шоколадовото мляко настрани.

— Сама ли пътуваш?

Тя наклони глава назад и се усмихна, сякаш му се извиняваше.

— Не. И всъщност трябва да се връщам при него. — Тя натърти на „него“ повече от необходимото, но той не трепна.

— Разбира се — отвърна непознатият.

Изпиха си млякото почти едновременно и Скарлет поднесе шумно ръката си пред скенера на бара, за да плати за своето, преди непознатият да възрази.

— Барман — викна тя и слезе от стола. — Имате ли някаква пакетирана храна? Сандвичи или нещо друго?

Барманът посочи с палец вградените екрани на бара.

— Меню.

Скарлет се намръщи.

— Все едно. Ще поръчам нещо от купето.

Барманът с нищо не даде вид, че я е чул.

— Приятно ми беше да се запознаем, Ран.

Той се облакъти на бара и изви стола си към нея.

— Кой знае — пътищата ни може пак да се пресекат. В Париж.

Вратът й настръхна, а той спокойно облегна брадичка на дланта си. Със силна погнуса Скарлет видя, че всеки нокът на пръстите му беше със съвършено изпилен остър връх.

— Кой знае наистина — отвърна тя любезно.

Вътрешната й тревога не я напусна и след като бе извървяла цели два вагона на връщане през влака. Тя се опита да се отърси от неспокойствието си. Нервите й бяха опънати след случилото се с баба й и баща й и параноята най-накрая я завладяваше. Беше удивително, че изобщо можеше да води разговор при цялата паника, която се бе стаила точно под повърхността на кожата й.

Той се бе държал учтиво. Като джентълмен. Може би острите като на хищна птица нокти тъкмо бяха излезли на мода в града.

Скарлет най-сетне реши, че внезапното й пламенно недоверие към Ран беше напълно неоснователно, и тогава си спомни.

Беше го видяла на платформата в Тулуза, докато слизаше от ескалатора, облечен с дрипавите си дънки и без багаж, когато Вълка ненадейно стана напрегнат. Когато сякаш дочу нещо, а може би разпозна някого.

Дали беше съвпадение?

Високоговорителите над главата й изпукаха. Отначало нищо не се чу от шума в коридора, но съобщението бе повторено и разговорите около нея постепенно стихнаха. „… временно ще се забави. Всички пътници да се върнат незабавно по купетата и да не излизат в коридорите до второ разпореждане. Това не е проба. Влакът временно ще се забави.“

Глава осемнадесета

Скарлет затвори вратата след себе си и с облекчение видя, че Вълка не беше мърдал никъде. Крачеше напред-назад. Завъртя се към нея.

— Тъкмо чух обявлението — каза тя. — Имаш ли представа какво става?

— Не. А ти не знаеш ли нещо?

Тя бръкна в джоба си за портскрийна.

— Има някакво забавяне. Странно е обаче, че ни накараха да опразним коридорите.

Той замълча. Свъсеното му лице доби ожесточеност, стана почти гневно.

— Миришеш.

Той не довърши и от нея се изтръгна обиден смях.

— Мириша ли?

Вълка разтърси бурно глава, а косата му се замята през набразденото му чело.

— Не исках да кажа това. С кого си говорила навън?

Тя се смръщи и се облегна на вратата. Ако Ран е бил с парфюм, то той е бил доста слаб, защото тя нищо не беше усетила.

— Защо? — сопна му се тя, ядосана както от обвинението му, така и от неочакваното чувство на вина, което я загложди. — Това не ти влиза в работата.

Той стисна зъби силно.

— Не, не това имах. — Той млъкна, а погледът му светна към вратата.

Почукването накара Скарлет да подскочи от стената. Тя се обърна и рязко отвори вратата.

В стаята се плъзна един андроид на колела, а в края на тънката му ръка имаше скенер.

— Заради сигурността на всички пътници извършваме проверка на самоличността.

Скарлет вдигна ръката си по навик. Дори не си помисли да оспори заповедта, докато червената светлинка не мина по кожата й, после изпищя и андроидът се обърна към Вълка.

— Какво става? — попита тя. — Нали си сканирахме билетите при качването във влака.

Ново пищене.

— Не бива да напускате купето, докато не получите нови инструкции.

— Това не е отговор — рече Скарлет.

Панелът в торса на андроида се отвори и оттам — за да ги поздрави, се подаде трета ръка, но в края й имаше спринцовка.

— Трябва да ви взема задължителна кръвна проба. Моля, протегнете напред дясната си ръка.

Скарлет зяпна проблясващата игла.

— Ще ни взимате кръвни проби, така ли? Но това е нелепо. Ние просто отиваме в Париж.

— Моля, протегнете напред дясната си ръка — повтори андроидът, — в противен случай ще трябва да докладвам, че сте отказали да спазите правилата за безопасност на компанията Маглев. Билетите ви ще бъдат отчетени като невалидни и на следващата гара ще бъдете свалени от влака под охрана.

Скарлет се наежи и хвърли поглед към Вълка, но той беше сляп за друго, освен за спринцовката. За миг тя си помисли, че ей сега ще разбие на парчета сензора на робота, но после той с неохота си подаде ръката. Лицето му изглеждаше отнесено, когато иглата прободе кожата му.

Щом андроидът взе пробите и прибра ръката си, която приличаше на скелет, Вълка отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си.

Страх от игли? Скарлет го измери с присвити очи и подаде ръката си напред, докато андроидът извади новата спринцовка. Помисли си, че едва ли болеше повече отколкото татуировката.

Гледаше навъсено, докато спринцовката се пълнеше със собствената й кръв.

— Какво точно търсите? — попита тя, когато андроидът свърши и прибра и двете спринцовки в торса си.

— Започвам да сканирам кръвта — каза андроидът и след това се чу тропане, бръмчене и пищене. Вълка допря ръката отстрани до тялото си и в това време андроидът обяви: — Сканирането завърши. Моля, затворете вратата и не напускайте купето, докато не получите по-нататъшни инструкции.

— Това ни го казахте — тросна се Скарлет, но андроидът вече й бе обърнал гръб и излизаше в коридора.

Тя притисна с палец раничката от убождането и хлопна вратата с крак, за да затвори.

— За какво беше всичко това? На път съм да пратя съобщение до отдела за обслужване на клиенти на Маглев и да подам жалба.

Тя се обърна и видя, че Вълка стоеше до прозореца — не беше чула тихите му стъпки.

— Влакът намалява.

Измина един мъчителен миг на мълчание и тогава Скарлет също усети, че влакът намалява скоростта си.

През прозореца тя видя дебелия покрив на гората, който закриваше пладнешкото слънце.

Нямаше пътища, нито сгради. Не спираха на никоя гара.

Отвори уста, но Вълка спря с поглед въпроса й, още преди да го е задала.

— Чу ли това?

Скарлет свали ципа на якето си, за да се разхлади, и се заслуша. Магнитите бучаха. Въздухът свистеше през отворения прозорец в съседното купе. Куфари потропваха.

Чу се вопъл. Толкова далечен, че приличаше на избледняващ кошмар.

Кожата й настръхна.

— Какво става?

Говорителят на стената издрънча:

— Уважаеми пътници, говори ръководителят на влака. Имаме спешен случай на борда. Временно ще се забавим, докато изчакваме медицинските органи. Молим всички пътници да останат в купетата си и да се съобразяват с исканията на андроидите от персонала. Благодарим ви за търпението.

Говорителят замлъкна, а Скарлет и Вълка стояха и се гледаха един друг.

Буца заседна на гърлото на Скарлет.

Кръвни проби. Спринцовки. Забавяне.

— Чумата.

Вълкът мълчеше.

— Ще заключат целия влак — рече тя. — Ще ни сложат под карантина.

Отвън в коридора се тряскаха врати, съседите си задаваха въпроси кресливо, правеха догадки, без да ги е грижа за настояването на ръководителя на влака да си останат по купетата. Андроидите сигурно бяха минали в следващия вагон.

Скарлет дочу бързо изговорените думи „епидемия от летумозис“, поставени като въпрос, със страх.

— Не. — Тя изстреля думата като куршум. — Не могат да ни задържат тук. Баба ми…! — Гласът й спря — заля я вълна от паника.

Някой хлопаше безразборно в коридора по някаква врата. Далечният вопъл се усили.

— Събери си нещата — каза Вълка.

И двамата се раздвижиха едновременно. Тя метна портскрийна в раницата си, а в това време Вълка отиде до прозореца и го отвори. Земята бягаше бързо под тях. Оттатък линиите се простираше гъста гора, която се размиваше в сенки.

Скарлет провери дали пистолетът е още на мястото си.

— Ще скачаме ли?

— Да. Но може и да са предвидили това, затова трябва да действаме, преди влакът да е забавил скорост. Вероятно в момента подготвят андроидни полицаи, които да арестуват бегълците.

Скарлет кимна.

— Ако наистина е летумозис, сигурно вече сме под карантина, като в изолатор.

Вълка подаде глава през прозореца и огледа целия влак и в двете посоки.

— Сега е моментът.

Той се дръпна навътре и метна чантата на рамо. Скарлет надникна надолу, видя как земята бяга под тях и за миг й се зави свят. Беше невъзможно да се фокусира върху едно място, докато пъстрото слънце грееше право в дърветата.

— Хм… вижда ми се опасно.

— Няма страшно.

Тя погледна нагоре към него, като за миг очакваше да срещне в лицето му отново онзи побъркан луд, но сега то бе спокойно и студено като камък. Беше се съсредоточил изцяло върху пейзажа, който профучаваше край тях.

— Пускат спирачките — каза той. — Сега ще започнем да намаляваме по-бързо. — И отново трябваше да минат няколко секунди, преди Скарлет да почувства едва доловимата промяна в скоростта, да усети колко бързо намаляваха сега и как вече не се движеха по инерция, изчаквайки влакът сам да спре.

Вълка наклони глава.

— Качи се на гърба ми.

— Мога и сама да скоча.

— Скарлет!

Тя срещна очите му. Детското му любопитство от началото на пътуването се беше изпарило, заменено от строгост, която не бе очаквала.

— Какво толкова? Все едно да скочиш от хамбара в купа сено. Правила съм го стотици пъти.

— Купа сено ли? Скарлет, това тук няма нищо общо със скок в купа сено.

Но преди да успее да му възрази, преди да смогне да бетонира непокорството си, той се наведе над нея и я грабна в двете си ръце.

Тя ахна и тъкмо се канеше да отвори уста и да поиска да я пусне на земята, когато Вълка вече се бе покачил на перваза, а вятърът го зашиба по врата с къдриците й.

Той скочи. Скарлет изпищя и се вкопчи в него, стомахът й се преобърна и тогава ударът от падането пробяга нагоре по гръбнака й.

Тя заби пръсти в рамената му. Всяка част от тялото й трепереше.

Вълка се беше приземил в едно сечище на осем стъпки от релсите. Той се запрепъва към дърветата и приклекна под сенките.

— Добре ли си? — попита я.

— Точно същото, като да скочиш — тя си пое дъх — в купа сено.

В гърдите му прокънтя смях и отекна в нея, но преди тя да се опомни, Вълка я пусна да стъпи върху едно парче земя, обрасло в мек мъх. Тя слезе от ръцете му, олюля се за миг, а сетне го удари право в ръката.

— Никога повече не скачай от влак.

Вълка изглеждаше почти доволен от себе си, когато нададе ухо към гората.

— Трябва да влезем още навътре, в случай че някой ни е видял.

Тя се заслуша във влака, който прелиташе край тях, а сърцето й биеше тежко и неравно, когато последва Вълка навътре сред дърветата. Не бяха изминали и десетина крачки, когато бръмченето на влака стихна надолу по релсите, докато изчезна напълно.

От чантата на гърба на Вълка Скарлет измъкна порта си и провери местоположението им.

— Страхотно. Най-близкият град е на трийсет и два километра оттук. Не ни е на път, но може пък някой да ни закара до следващата гара Маглев.

— Защото видът ни вдъхва толкова доверие, нали?

Скарлет го погледна и забеляза избледнелите белези, пръснати по тялото му, и посиненото око.

— Имаш ли нещо друго наум?

— Трябва да останем близо до релсите. Рано или късно ще мине друг влак.

— И той ще спре, за да ни качи, така ли?

— Естествено.

Този път бе сигурна, че долови палавост в очите му, когато той тръгна обратно към релсите. Но не бяха направили и десетина стъпки, когато той спря.

— Какво.

Вълкът се завъртя към нея и с една ръка я стисна отзад за главата, а с другата запуши здраво устата й.

Скарлет се напрегна да се откопчи от хватката му, но нещо я накара да спре. С набърчено чело той се взираше навътре в гората. Вдигна носа си нагоре и подуши въздуха.

Когато се увери, че тя няма да издаде и звук, той дръпна рязко ръцете си, като че нещо го бе ужилило. Като не очакваше, Скарлет се олюля назад.

Стояха неподвижно, притихнали, а Скарлет се напъваше да чуе какво бе уплашило Вълка. Тя бавно извади пистолета, който стоеше на кръста й. Освободи предпазителя, а щракването отекна сред дърветата.

Някъде дълбоко в гората се чу вой на вълк. Самотният рев я накара да потръпне.

Вълка не изглеждаше изненадан.

Тогава зад тях се чу нов вой, но този идваше от по-далеч. После още един от север.

Когато виенето заглъхна с копнеж във въздуха, тишината изпълзя наоколо им.

— Това твои приятели ли са? — попита Скарлет.

Лицето на Вълка просветна и той погледна първо нея, а после и пистолета. Стори й се странно, че се сепна от него, докато воят съвсем не го бе обезпокоил.

— Няма да ни закачат — каза той най-сетне и тръгна към релсите.

Скарлет изпръхтя и заприпка подире му.

— Е, това вече ме успокои! Намираме се насред пущинака с диви вълци наоколо, но щом ти казваш, че няма да ни закачат. — Тя сложи обратно предпазителя на пистолета и вече го затъкваше на кръста си, когато Вълка й даде знак да спре.

— Няма да ни закачат — повтори той и слабо се усмихна. — Но не прибирай това нещо засега, просто за всеки случай.

Глава деветнадесета

— Какви са всичките тези боклуци? — Синдер стисна зъби и се напъна да бутне една пластмасова щайга, висока почти колкото нея самата.

До нея Трън изпухтя.

— Това… не са… боклуци. — Сухожилията на врата му се издуха и в същото време щайгата се блъсна в стената на товарното отделение.

Трън хвърли ръце отгоре й, а Синдер изнемощяло се свлече на земята, опряла се върху щайгите. Раменете я боляха и бяха вдървени точно като метала на левия й крак, а ръцете й сякаш всеки миг щяха да се разкачат. Но като се огледа наоколо из товарното помещение, изпита чувство на задоволство от свършената работа.

Бяха избутали всички щайги до стените и така бяха разчистили пътека от кабината до спалните помещения. По-малките и по-леки щайги бяха наредени една върху друга, а от някои от тях си бяха направили импровизирани мебели, на които да сядат пред главния нетскрийн.

Беше станало почти уютно.

Сега трябваше да разопаковат щайгите или поне онези, които си струваше да бъдат разопаковани, но за днес вече стигаше.

— О, нима? — каза тя, когато успя да си поеме дъх. — Какво е това?

Трън се плъзна надолу до нея и обърса челото си в ръкава.

— Не знам — призна си той и огледа щампованите етикети на най-близката щайга, но кодът с нищо не помогна. — Запаси. От храна. Мисля, че в една от всичките има и оръжия. И знам, че бях скрил някъде няколко скулптури от онзи художник от втората ера, дето работите му наистина стават за колекциониране. Щях да направя цяло състояние от тях, но ме арестуваха, преди да съм успял. — Той въздъхна.

Синдер го погледна с присвити очи. Като знаеше със сигурност, че скулптурите са крадени, не можа да се насили да изпита никакво съчувствие.

— Засрами се — смънка тя и бухна главата си в щайгата.

Трън вдигна ръка под носа на Синдер и посочи нещо на другата стена.

Тя проследи жеста му намусено, а после с пъшкане едва успя да стане на крака. Зад една камара щайги, които бяха оставили до стената, се виждаше ъгълът на метална рамка.

— Врата. — Тя извика схемата на кораба върху ретина-дисплея си. — Да не би да е лазаретът?

Лицето на Трън светна, когато си спомни.

— О, вярно. Този кораб наистина имаше такова нещо.

Синдер скръсти ръце на хълбок.

— Запушил си входа към лазарета?

Трън се изправи.

— Като не ми е трябвал досега.

— Не мислиш ли, че ще е добре да може да се влиза там, ей така — за всеки случай?

Трън сви рамене.

— Ще видим.

Синдер погледна с досада, после хвана най-горната щайга и я свали на пода, така че вече съсипа пътеката, която с толкова усилия си бяха извоювали.

— И откъде да знаем дали в тези кутии няма нещо, с което да ни проследят?

— Ти за какъв ме взимаш? Аз да не съм ти някой аматьор! Всичко, което е влязло в тоя кораб, е било щателно прегледано. Иначе Републиката отдавна щеше да го е конфискувала и нямаше да го остави да си стои спокойно там в оня склад.

— Устройства за следене може и да няма — обади се Ико, а Синдер и Трън подскочиха и двамата. Още не можеха да свикнат с невидимия си, вездесъщ спътник. — Но могат да ни засекат с радар. Правя всичко по силите си да стоим далеч от пътя на сателитите и корабите, но тук горе било доста населено.

Трън пусна ръкавите си.

— И направо е невъзможно да навлезеш в атмосферата на Земята, без да те засекат. Точно така ме пипнаха последния път.

— Няма ли някакъв номер да не те засекат? — попита Синдер. — Сигурна съм, че съм чувала, че има начин да се промъкнеш, без да те забележат. Но не помня откъде.

— За пръв път научавам. Доста подобрих техниката си да се вмъквам в обществените хангари със сладки приказки, но в компанията на такъв известен престъпник като теб това вече няма да върши работа.

Синдер беше намерила в кухнята един стар ластик и сега, като го измъкна от джоба си, се върза на конска опашка. Мозъкът й отмяташе спомените, докато накрая неочаквано се сети. Доктор Ърланд й бе казал, че на Земята има повече лунитяни, отколкото хората подозирали, и че те си имали начин да кацнат на планетата, без правителството да ги усети.

— Лунитяните знаят как да маскират корабите си.

— А?

Тя се отърси от замайването си и примигна към Трън.

— Лунитяните могат да маскират корабите си. И така не позволяват на земните радари да ги засекат. Точно по този начин толкова много от тях успяват да се доберат до Земята — стига да успеят първо да се измъкнат от Луната, разбира се.

— Това е ужасяващо — обади се Ико, която бе приела истината за расата на Синдер, както бе приела и че Трън е престъпник — предано и благосклонно, но без да промени мнението си, че лунитяните и престъпниците по правило си бяха непоправими и на тях не можеше да се разчита.

Синдер още не беше измислила как да й съобщи, че тя се бе оказала изчезналата принцеса Селена.

— Знам — съгласи се Синдер, — но ако имах представа как го правят, това щеше да е много полезно.

— Смяташ ли, че използват — Трън завъртя китката си към нея — шантавото си лунитянско магическо чудо?

— Казва се биоелектричество — отвърна тя, като цитираше доктор Ърланд. — Да се твърди, че е магия, им дава само още повече сила.

— Все едно.

— Не знам. Може би инсталират някаква специална техника на корабите си.

— Оптимистично вярваме, че го правят с магия, и затова предлагам да започнеш да се упражняваш, а?

Синдер захапа бузата от вътрешната си страна. Да започне да се упражнява, но в какво?

— Не пречи да опитам. — И като се върна отново към щайгата, тя вдигна капака й и насреща си видя кутия с малки топчета стиропор. Навря металната си ръка в тях и извади отвътре Венецуелска кукла на сънищата.

— Отвратително грозна е.

— Струва някъде към дванайсет хиляди униви.

Сърцето на Синдер спря и тя върна куклата обратно в кутията на сигурно.

— Нищо полезно ли нямаш във всичките тези щайги? Например, знам ли и аз, нещо подобно на зареден акумулатор?

— Едва ли — отвърна Трън. — Нашият още колко ще издържи?

— Приблизително трийсет и седем часа — мелодично изрецитира Ико.

Трън вдигна палците си нагоре и каза:

— Времето е предостатъчно, за да научиш някой нов лунен номер, нали?

Синдер затвори капака на щайгата и я бутна обратно до другите, като се опитваше да скрие паниката си — изобщо не желаеше да използва новата си дарба, още по-малко пък за замаскирането на такъв огромен товарен кораб.

— А в това време аз ще направя малко проучване, за да реша къде ще е най-добре да кацнем. Явно няма да е Източната република. Но съм чувал, че по това време на годината на Фиджи е доста приятно.

— Или Лос Анджелис! — направо изпя Ико. — Там има грамаден магазин, в който правят разпродажби на дроиди компаньонки. Много ще се радвам да се сдобия с тяло на компаньонка. Някои от по-новите модели се продават с оптично меняща цвета си коса.

Синдер се тръшна пак на земята и се почеса по китката — тик, който ставаше неприятен сега, когато ръкавиците й ги нямаше да си играе с тях.

— За нищо на света няма да кацаме с краден американски кораб насред Американската република — изрече тя и погледна към нетскрийна, на който собствената й снимка от затвора стоеше в единия ъгъл. Беше й дошло до гуша от нея.

— Имаш ли други предложения? — попита Трън.

Африка.

Чу се да произнася думата, но от устата й така и не излезе звук.

Това беше мястото, на което трябваше да стигне. За да се срещне с доктор Ърланд, който щеше да й каже какво да прави по-нататък. Той имаше планове за нея. Кроеше да я направи герой, спасител, принцеса. Замисляше да свали Левана и да възкачи на трона истинската кралица — Синдер.

Дясната й ръка започна да трепери. Доктор Ърланд бе организирал тегленето на киборгите само заради нея; той се бе отнесъл с дузина от тях, а може би и стотици, като с ненужни вещи — и всичко това само за да открие Синдер. А след като я бе открил, бе пазил тайната за истинската й самоличност, докато накрая й призна всичко — просто защото не му бе останал друг избор, но в същото време продължи да прави планове за нейното бъдеще. Желанието му за мъст се бе превърнало в единствения му стремеж.

Но докторът бе пропуснал да вземе под внимание един факт — Синдер не желаеше да бъде кралица. Не желаеше да бъде принцеса, нито наследник на империя. През целия си живот — или поне през онази част от него, която помнеше — беше искала само едно: свобода. Сега за първи път беше свободна, въпреки че свободата й бе доста крехка. Никой не й казваше какво да прави. Никой не я съдеше, никой не я критикуваше.

Но ако замине при доктор Ърланд, щеше да изгуби свободата си. Той щеше да очаква от нея да си върне полагащото й се място на престола на Луна, а това — осени я изведнъж — бяха най-тежките окови.

Синдер хвана треперещата си ръка с металната, която стоеше непоклатима. Беше й дошло до гуша все някой друг да решава бъдещето й вместо нея. Беше готова сама да избере коя да бъде, без никой да й казва.

— Ъъ… Синдер?

— Европа. — Тя се облегна здраво на касата, седна изправена и си придаде по-уверен вид. — Отиваме в Европа.

Последва кратко мълчание.

— Има ли някаква по-особена причина да тръгнем натам?

Тя срещна погледа му и дълго обмисля думите си, преди да отговори.

— Ти вярваш ли в лунния наследник?

Трън облегна брадичката си върху двете си длани.

— Естествено.

— Не, исках да кажа — вярваш ли, че още е жива?

Той се вгледа в нея, сякаш поведението й беше наистина очарователно.

— Първият ти въпрос наистина беше много неясен. Да, естествено, че мисля, че е жива.

Синдер се отдръпна.

— Наистина ли?

— Разбира се. Знам, че има хора, които смятат, че това са само теории на конспирацията, но аз съм чувал лично, че месеци след пожара кралица Левана се е държала доста параноично, когато е трябвало да скача от радост до тавана, защото най-накрая е станала кралица, нали така? Може би е знаела, че принцесата се е измъкнала.

— Да, но… това може да са само слухове — отвърна Синдер, без да й е ясно защо се опитваше да го разубеди. Може би защото тя самата, преди да научи истината, никога не бе вярвала в тези истории.

Той вдигна рамене.

— Това какво общо има с Европа?

Синдер се премести, така че да е точно срещу него, и скръсти крака.

— Има една жена, която живее там или поне някога е живяла там. Работила е за европейската армия. Казва се Мишел Беноа и ми се струва, че може би е свързана с изчезналата принцеса. — Тя пое бавно дъх, като се молеше да не бе казала нещо, с което да се издаде.

— Ти откъде знаеш това?

— Един андроид ми го каза. Кралски андроид.

— О! Андроидът на Кай ли? — попита Ико и смени картината на екрана с една от страниците на почитателите на Кай.

Синдер въздъхна.

— Да, андроидът на Негово Величество.

Без знанието на Синдер, по онова време мозъкът й на киборг бе записал всяка дума, излязла от устата на андроида Нанси, сякаш е знаел, че някой ден тя ще поиска отново да използва тази информация.

Според проучването на Нанси след проваления опит за убийство на Левана един лунен лекар на име Логан Танер донесъл Синдер на Земята, когато била още малко дете. В крайна сметка той бил затворен в психиатрична клиника, където се самоубил, но преди това успял да предаде грижите за Синдер на друг. Според Нанси този друг бил бивш пилот от Европейската федерация.

Това била Мишел Беноа, подполковник от авиацията.

— Кралски андроид ли? — зачуди се Трън и даде първи признаци на размисъл. — И откъде се е сдобил той с тази информация?

— Това вече не знам. Но искам да издиря тази Мишел Беноа и да видя дали историята е вярна.

И дано тази Мишел Беноа има отговорите, които доктор Ърлнад не знаеше. Може би тя щеше да може да й разкаже нещо за миналото й и какво се бе случило с нея през тези дълги единайсет години, от които не помнеше нищо; за операцията и за лекарите, за изобретението на Лин Гаран, което не бе позволило на Синдер да използва лунната си дарба, докато доктор Ърланд не го бе извадил от строя.

Може би и тя имаше своите идеи каква трябва да е следващата стъпка на Синдер. И може би тези идеи щяха да й дадат правото да избере как да изживее живота си.

— Аз съм вътре.

Тя се сепна.

— Наистина ли?

— Естествено. Това е най-голямата нерешена загадка на третата ера. Пък и сигурно някой е обявил награда за принцесата, нали така?

— Да, кралица Левана.

Трън се наведе към нея и я сръга с лакът.

— В такъв случай вече имаме нещо общо с принцесата.

Той й смигна и Синдер се изпоти.

— Дано поне да е симпатична.

— Ще опиташ ли да се съсредоточиш върху съществените неща, моля те?

— Това е доста съществено. — Трън се изправи и изохка, тъй като още всичко го болеше от преместването. — Гладна ли си? Струва ми се, че чувам кутията с боб да ме вика от ей там.

— Не, благодаря ти. Не ми се яде.

Той излезе, а Синдер се покачи на най-близката щайга и разкърши раменете си. На екрана все още предаваха новините, но звукът беше спрян. Отдолу вървеше текст: „Продължава издирването на лунната бегълка Лин Синдер и предателя на короната Дмитри Ърланд.“

Гърлото й се стегна — предател на короната ли?

Но защо се изненадваше? Колко време бе очаквала, че ще им трябва да разберат кой е подпомогнал бягството й?

Синдер се отпусна назад, поклати крака и се взря в лабиринта от тръби и сплетени жици по тавана на кораба. Дали не правеше грешка с отиването си в Европа? Но това беше избор, на който й се струваше, че не ще може да устои. Не само заради откритията на Нанси, но и заради собствените си объркани спомени. Винаги е знаела, че е осиновена в Европа, но помнеше всичко много смътно. Спомените й бяха размътени от упойващите лекарства и винаги бе мислила, че те са просто сън. Хамбарът. Полето, отрупано със сняг. Сивото небе, което нямаше край. А след това дълго, много дълго пътуване с влак, което я бе довело тук, в Нов Пекин, при новото й семейство.

Усещаше непреодолимо желание да се върне там. Да разбере къде е била през тези изгубени години, кой се бе грижил за нея, кой друг знаеше най-голямата й тайна.

Ами ако това беше напразен опит да избегне неизбежното? Ако си търсеше повод да не замине при доктор Ърланд и да приеме съдбата си? Докторът поне можеше да я научи да бъде лунитянка. И да се пази от кралица Левана.

Та тя дори не знаеше как да използва обаянието си. Не и както му беше редът.

Тя сви устни и вдигна киборгската си ръка пред лицето си. Металното покритие светеше почти като огледало под мъждивите лампи на кораба. Беше толкова безупречно чиста, така майсторски изваяна — и при все това не приличаше на нейната ръка. Поне не още.

Синдер наклони глава на една страна, вдигна металната и човешката си ръка и опита да си представи какво би било да бъде изцяло човек. Да има две ръце от кожа, плът и кости. Кръвта бавно да тече по синкавите вени под повърхността. Плюс всичките десет нокътя.

По нервите й потече електричество и изкуствената й ръка започна да се променя пред очите й. Малки гънчици се показаха по кокалчетата й. Под кожата й се опънаха сухожилия. Краищата се загладиха. Затоплиха се. Превърнаха се в плът.

Пред погледа й имаше две ръце, две човешки ръце — малки, изящни, със съвършено оформени пръсти и деликатни, заоблени нокти. Синдер сгъна пръстите на лявата си ръка в юмрук, а после пак ги разпъна.

От устата й се изтръгна лекомислен смях. Беше го направила. Беше използвала обаянието си. Вече не й трябваха ръкавици. Можеше да убеди всеки, че ръката й е истинска.

Никой вече нямаше да узнае, че тя е киборг.

Мисълта я порази неочаквано — ясна и смайваща.

Но тогава — уви, много бързо — в ъгълчето на окото й замига оранжевата лампичка и мозъкът й я предупреди, че това е измама. Ръката й не беше истинска, никога нямаше да бъде истинска.

Тя седна изправена, въздъхна и стисна очи, а в това време ретина-скенерът й започна да открива всички дребни неточности и лъжи, както бе направил и с обаянието на Левана, когато Синдер видя истинското й лице през него. Беше ядосана на себе си, възмутена колко лесно се бе поддала на желанието.

Ето как успяваше Левана. Тя държеше хората си здраво като мамеше очите и сърцата им. Управляваше чрез страх, но също така разчиташе и на обожанието им. Лесно беше да заблудиш някого, когато той никога нямаше да разбере, че това е заблуда.

Но и онова, което тя бе сторила, когато омая Трън, не бе по-различно.

Беше овладяла ума му, без дори да се напъва да го прави, а той с радост бе готов да й се подчини.

Тя постоя така трепереща, заслушана в тананикането на Трън, който тропаше из кухнята.

Ако това беше нейният шанс да избере коя е и коя иска да бъде, то първото решение се оказа лесно.

Тя никога нямаше да бъде като кралица Левана.

Глава двадесета

Линиите Маглев бяха замлъкнали, а на тяхно място се чуваше шумът от собствените им стъпки в шубраците и граченето на отлитащите птици. Слънцето едва се провираше през дебелия листак, а в гората миришеше на мъзга от дърветата и на приближаващата есен.

Времето сякаш се точеше като безкраен еон1, но портскрийнът на Скарлет показваше, че не бе минал и час, откакто се бяха натъкнали на спрелия влак. Тя първа бе дочула звуците, несвойствени за гората — хрущенето на колелата по земята и чакъла, докато дузини андроиди обикаляха около влака.

Вълка остави релсите и тръгна през шубрака, отвеждайки я в безопасността на гората. Скарлет прибра порта си, за да може да използва и двете си ръце, когато се катереше по падналите дънери, а също и да пази косата си от клончетата и паяжините. Не след дълго наметна качулката на главата си и макар, че тя и пречеше да вижда добре, така се чувстваше защитена от всички неща, които се протягаха към нея и я мушкаха.

Покатериха се на някакво възвишение, като се държаха за корените на един бор, който сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса върху линиите. Отгоре Скарлет успя да види шарения отблясък на слънцето от металния покрив на влака. От време на време някой пътник хвърляше сянка по прозорците. Не можеше да си помисли да бъде сред тях. Досега вече сигурно всички бяха научили какъв е бил „спешният случай“. Колко ли време щеше да отнеме да вземат проба от всеки пътник и да решат кой може да си тръгне? Колко ли време можеха да държат изолирани здравите хора?

И изобщо дали щяха да ги пуснат да си идат?

Малка армия от андроиди патрулираше около влака, за да пази хората да не избягат, а жълтите им сензори кръжаха по прозорците и вратите и понякога се стрелкаха към гората. Скарлет не вярваше да успеят да я видят толкова нависоко над линиите, но въпреки това се промъкна назад от възвишението и бавно, бавно разкопча якето си. Вълка хвърли поглед назад точно когато тя измъкна ръцете си от ръкавите, доволна, че отдолу беше сложила черна тениска, която служеше по-добре за камуфлаж. Якето върза здраво около кръста си.

— По-добре ли е така? — попита тя Вълка беззвучно, но той само извърна очи и прошепна:

— Сигурно вече са открили, че ни няма.

Най-близкият андроид се завъртя към тях и Скарлет приклекна, като се уплаши, че дори косата й можеше да привлече внимание.

Когато андроидът отново се отдалечи, Вълка се прокрадна напред и задържа един клон, за да може Скарлет да мине под него.

Вървяха с бързината на охлюви, приведени ниско, за да не ги забележат. С всяка крачка, която правеше Скарлет, някое дребно животинче — катеричка или врабче — бягаше уплашено от нея и тя се боеше, че андроидите ще съумеят да ги проследят само по разтревожените диви животни, но от линиите така и не дойде звук от предупредителна аларма.

Спряха само веднъж, когато над главите им затанцува лъч синя светлина. Скарлет следваше Вълка, притисната почти до земята, заслушана в тежкото биене на сърцето си и втурналия се в ушите й адреналин.

Изведнъж се сепна, когато усети топлите пръсти на Вълка да се притискат в гърба й. Те стояха неподвижни, успокояваха я, докато тя наблюдаваше как прожектора на андроида претърсваше внимателно дърветата и шареше напред-назад по горския навес. Скарлет се реши да наклони леко главата си, така че да вижда Вълка, който стоеше до нея неподвижен, с напрегнати мускули и само пръстите на другата му ръка потропваха ли, потропваха по големия камък, намирайки така отдушник за напрежението, което иначе нямаше къде да изтече.

Гледаше пръстите му като хипнотизирана и дори не разбра, че прожекторът се бе отдалечил, докато Вълка не вдигна ръката си от гърба й.

Продължиха крадешком напред.

Скоро оставиха влака назад зад гърба си, а шумът от изгубената цивилизация заглъхна сред цвърченето на щурците и крякането на жабите. Когато Вълка се увери, че не ги следят, я изведе от гората и двамата се върнаха обратно на линиите.

Разстоянието между тях и влака растеше, но въпреки това никой не продумваше.

Когато ослепително яркото слънце се наведе да целуне хоризонта в един от редките мигове, в които човек можеше да го зърне през дърветата, Вълка спря и се обърна назад. Скарлет спря на няколко крачки пред него и проследи погледа му, но не срещна нищо, освен бодливите храсти и дългите сенки, които нямаха край.

Беше наострила уши и се ослушваше за нов вой, но дочу единствено чуруликането на птичките и цвърченето на колония прилепи някъде над главите им.

— Пак ли вълци? — попита тя накрая.

Той мълча дълго, а сетне кимна рязко:

— Пак вълци.

Скарлет си отдъхна, когато той отново потегли. Вървяха часове наред, без да срещнат друг влак, разклонение на линиите или знак от цивилизацията. От една страна тук беше хубаво — въздухът бе чист, имаше диви цветя, а малките зверчета идваха до самия край на шубрака, за да огледат Скарлет и Вълка, а после тичаха обратно в папратите.

Но от друга, краката и гърбът я боляха ужасно, коремът й къркореше, а сега и Вълка й съобщаваше, че немного обичаните обитатели на гората дебнеха наблизо.

Хлад полази по ръцете й. Тя отвърза якето от кръста си, навлече го и се закопча догоре. Извади портскрийна си и обезкуражена видя, че са изминали едва трийсетина километра. Оставаха им четирийсет и осем, докато стигнат най-близката гара.

— На около километър оттук има разклонение на линиите.

— Добре — каза Вълка. — Влаковете, които е трябвало да минат по разписание оттук, скоро няма да се появят. Но като стигнем дотам, ще започнат да минават по-начесто.

— И когато се появи влак — попита тя, — как смяташ да се качим на него?

— Както слязохме от този. — Той й се усмихна закачливо. — Все едно скачаш от хамбара, нали така каза?

Тя го изгледа гневно.

— Сравнението не върши работа, когато ще скачаме на влака.

Той не й отговори — само пак се усмихна шеговито, а Скарлет се обърна напред и си помисли, че може би не й трябваше да знае какъв беше планът му, щом все пак имаше някакъв план. Един късно цъфтящ храст се разлюля точно до пътеката и сърцето й подскочи, но отдолу изпълзя само една безобидна бялка и изчезна между дърветата.

Въздъхна, ядосана на собствената си тревожност.

— Е — обади се тя и хвърли нов поглед през рамо, който смути Вълка. — Ако се изправиш срещу една глутница, кой ще спечели в битката — ти или те?

Той се намръщи — беше напълно сериозен.

— Зависи — рече премерено, сякаш се мъчеше да разбере защо му задаваше този въпрос. — Колко голяма е глутницата?

— Ами откъде да знам. Колко вълка има обикновено в една? Шест?

— Мога да надвия шестима — каза той. — Но един повече и положението ще стане напечено.

Скарлет се подсмихна широко.

— Е, няма страшно — поне самочувствие не ти липсва.

— Какво намекваш?

— Нищо. — Тя изрита един камък от пътеката. — Ами ако трябва да се изправиш срещу… лъв?

— Срещу котка? Моля те, не ме обиждай.

Тя се засмя с остър, неочакван смях.

— Ами срещу мечка?

— Защо питаш? Да не би да видя някоя в гората?

— Не съм, но искам да съм подготвена, в случай че се наложи да ти спасявам кожата. Усмивката, която беше чакала, стопли лицето му и белите му зъби проблеснаха.

— Не съм сигурен. Никога преди не съм се борил с мечка. — Той наклони главата си на изток. — Натам има езеро, на триста метра може би. Трябва да си напълним вода.

— Стой.

Вълка спря и я погледна.

Скарлет го приближи бавно, а челото й беше набраздено цяло.

— Направи го пак.

Той направи малка крачка назад, а в очите му светна ненадейна тревога.

— Кое?

— Усмихни се.

Вместо да се подчини, той направи точно обратното — сви се назад и стисна зъби, сякаш се боеше, че устните му може да се разтворят сами.

Скарлет се поколеба за миг, а сетне се пресегна към него. Той трепна, но не се помести, когато тя хвана лицето му в двете си ръце и леко повдигна горната му устна с палци. Въздухът изсвистя между зъбите му и той докосна с език върха на десния си зъб.

Това не бяха обикновени зъби. Приличаха много на кучешки — остри и издължени.

Много бавно тя осъзна, че те бяха точно като на вълк.

Вълка извърна лицето си и отново стисна устни. Цялото му тяло беше изопнато, напрегнато. Тя го видя, че преглъща.

— Присадени ли са?

Той се почеса по врата, без да може да я погледне.

— Орденът на глутницата май взима тези неща с вълците доста насериозно, а? — Тя изведнъж усети, че ръката й все още стоеше във въздуха, а пръстите й опасно се канеха да дръпнат отново лицето на Вълка към нея, затова я пусна и я пъхна в предния си джоб. Сърцето й изведнъж се бе заблъскало в гърдите й. — А други странности, за които трябва да знам, имаш ли? Опашка да речем?

Най-накрая той срещна погледа й почервенял от обида, но тогава видя, че тя му се усмихваше.

— Шегувам се — рече тя и се усмихна извинително. — Това са само едни зъби. Поне не си ги присадил на главата си както онзи мъж на борбите.

След известно време стеснението му започна да се топи и намусеното му изражение се смекчи. Устните му отново се извиха нагоре, но този път усмивката му не беше истинска.

Тя го ритна лекичко по палците.

— Добре де, засега ще приема тази усмивка. Нали каза, че наблизо има река?

Благодарността на Вълка бе явна, когато тя смени темата на разговора. После той се дръпна назад от нея и каза:

— Езеро е. Подушвам го.

Скарлет присви очи в посоката, която той й сочеше, но не видя друго, освен дървета, и още дървета, и пак дървета.

— Да, разбира се, че го подушваш — рече тя и го последва, когато той навлезе сред гъсталаците.

И се оказа прав, макар че езерото повече приличаше на вир. В далечния му край се вливаше и се оттичаше малка рекичка, която поддържаше водата чиста. Тревата по брега преминаваше в камънаци, които изчезваха под повърхността, а една група от брези бяха надвесили клоните си над водата.

Скарлет вдигна ръкави, напръска лицето си с вода и шумно засърба от шепите си. Дори не знаеше, че толкова много е ожадняла и сега не можеше да се насити. Вълка натопи ръцете си и прокара мокрите си пръсти през косата си, така че тя отново застана на всички страни, сякаш по време на дългото им ходене бе станала прекалено кротка.

Поосвежена, Скарлет клекна на пети и погледна Вълка.

— Не е за вярване.

Той я погледна.

— Ръцете ти не играят — рече тя и посочи дланта, положена спокойно на коляното му. Но почувствали се неловко под наблюдателния й поглед, пръстите му в миг се свиха в юмрук. — Гората сигурно ти се отразява добре.

Вълка се замисли над думите й и леко свъсен допълни бутилката догоре и я сложи внимателно в чантата.

— Сигурно — каза той и добави, — има ли още храна?

— Свърши. Не бях предвидила, че ще се наложи да разчитаме на собствените си запаси. — Скарлет се засмя. — Аз си мислех, че чистият въздух те е преобразил, а на теб — сега, като казваш това, ми хрумва — просто ти е паднала кръвната захар. Хайде, сигурно ще намерим по пътя диви ягоди или нещо друго.

Тя понечи да се надигне, когато от отсрещния бряг на езерцето се чу крякане. Шест патици бяха нагазили и шляпаха във водата, потапяйки главите си под повърхността.

Скарлет прехапа устни.

— Освен ако… дали няма да можеш да уловиш една патица?

Вълка премести поглед върху патиците и лицето му се разтегли в дръзка усмивка. Той направи всичко да изглежда отстрани като детска игра и се промъкна към нищо неподозиращите птици като роден хищник. Но дори Скарлет да остана впечатлена — и може би тя наистина остана впечатлена, нищо не можеше да се сравни с неговото възхищение, докато тя с вещината на експерт изчисти перата на мъртвата птица, а после надупчи кожата й, за да може външния слой мазнина да изтече, докато се пече.

Най-трудно се оказа да запалят огъня, но след като потърси информация набързо на портскрийна си и като използва барута в един от патроните за пистолета си, Скарлет скоро стоеше хипнотизирана от сивите струйки дим, които се заизвиваха към листнатия покрив на дърветата.

Вълка гледаше съсредоточено към гората, когато протегна дългите си крака напред.

— Откога живееш във фермата? — попита той и заби петите си в земята.

Скарлет подпря лакти на коленете си и се вторачи нетърпеливо в патицата.

— Откакто навърших седем.

— Защо напусна Париж?

Тя надигна очи към него, но той гледаше към спокойната вода.

— Там бях нещастна. След като майка ми ни изостави, баща ми предпочиташе да виси по баровете, вместо да прекарва времето си с мен. И така, аз отидох да живея при баба.

— И какво — стана ли по-щастлива при нея?

Тя сви рамене.

— Трябваше ми време да свикна. Бях доста разглезено градско хлапе, а се научих да ставам на разсъмване и да си върша задълженията, които се очакваха от мен. Е, в началото се бунтувах. Но не беше същото… когато живеех при баща ми, ревях и се тръшках, чупех разни неща и си измислях истории, само и само да ми обърне внимание. Да се погрижи за мен. Но при grand-mere никога не съм се държала така. Вечер, когато беше топло, сядахме навън в градината, разговаряхме и тя наистина се вслушваше в казаното от мен. Зачиташе мнението ми, сякаш то трябваше да се чуе. — Очите й се замъглиха, докато се взираше в пепелта под пламъците. — Често пъти разговорите ни се обръщаха на препирни, защото и двете не отстъпваме от възгледите си и сме прекалено големи инатлии, за да си признаем, че грешим по един или друг въпрос. Но при всеки спор стигахме до тази точка, в която една от нас избухваше и бе на път да скочи, да излети от стаята и да тръшне вратата, но тогава баба просто започваше да се смее. И, разбира се, аз също се разсмивах и тогава тя ми казваше, че съм точно като нея. — Тя преглътна и стисна по-силно колената си с ръце. — Казваше ми, че и моят живот щял да бъде тежък, защото съм била точно като нея. — Скарлет потърка с длани очите си, за да размаже сълзите си, преди да са потекли.

Вълка изчака тя да се съвземе, а после я попита.

— Винаги ли сте живели само двете?

Тя кимна и когато бе сигурна, че е задушила сълзите си, отлепи ръце от лицето си. Подсмръкна, после обърна крилата, тъй като вече бяха почернели.

— Да, винаги. Grand-mere никога не се е женила. Който и да е бил дядо ми, той отдавна е изчезнал от живота й. Тя никога не говореше за него.

— И никога не си имала брат или сестра? Или… осиновени брат или сестра? Някой, за когото сте се грижили?

— Осиновени ли? — Скарлет обърса носа си в ръкава и примигна. — Не, само аз съм. — Тя сложи още един клон в огъня. — Ами ти? Имаш ли братя и сестри?

Вълка сви пръсти и ги заби в камъните.

— По-малък брат.

Скарлет едва успя да го чуе от припукването на пламъците.

Почувства тежестта на трите думи. По-малък брат. По изражението на Вълка не личеше нито привързаност, нито хладност. Имаше вид на човек, който би се грижил за по-малкия си брат, но лицето му показваше някаква суровост срещу този инстинкт.

— Той къде е сега? — попита тя. — Още ли живее с родителите ти?

Вълка се приведе напред и намести единия крак на патицата.

— Не. От дълги години и двамата не поддържаме връзка с родителите ни.

Скарлет се обърна към патицата на огъня.

— Не се разбираш с родителите си. Е, значи имаме нещо общо.

Вълка стисна силно бутчето и чак когато една искра го парна по ръката, се отдръпна от огъня.

— Обичах родителите си — изрече той с нежност в гласа, която липсваше, когато беше заговорил за брат си.

— О — каза тя тихо. — Починали ли са?

Сви се от собствената си недодяланост и й се прииска поне този път да бе държала езика си зад зъбите. Но Вълка изглеждаше повече смирен, отколкото наранен, когато взе в шепа камъните до себе си.

— Не знам. Когато те приемат в глутницата, трябва да спазваш някои правила. Едно от тях е да прекъснеш всички връзки с хората от миналото си, включително и семейството ти. Най-вече със семейството ти.

Тя поклати глава объркано.

— Но щом си имал добро семейство, защо изобщо ти е трябвало да ставаш един от тях?

— Нямах друг избор. — Той се почеса по ухото. — Брат ми също нямаше избор, когато няколко години след мен дойдоха да го вземат, но това не го тревожеше, както измъчваше мен. — Гласът му заглъхна и той метна едно камъче във водата. — Сложно е. А и без това вече няма никакво значение.

Тя се намръщи. За нея бе непонятно как бе възможно човек да не може да избира сам живота си и би напуснал дома и семейството си, за да стане част от една жестока банда. Но преди да успее да му зададе още въпроси, Вълка извърна поглед обратно към линиите и скочи на крака.

Скарлет се обърна, а сърцето й слезе в петите.

Тихо като котка от сенките се измъкна мъжът от вагон-ресторанта. Той пак се усмихваше, но този път съвсем не така закачливо, както когато флиртуваше с нея.

Озадачена, тя бавно си припомни името му. Ран.

Като вирна нос, Ран подуши въздуха с копнеж.

— Отлично — пророни той. — Пристигам точно за вечерята.

Глава двадесет и първа

— Съжалявам, задето ви прекъсвам — Обади се Ран, като стоеше под клоните на дърветата и не помръдваше. — Но миризмата бе твърде изкусителна, за да я отмина. — Докато говореше, не сваляше очите си от Вълка и искрата в очите му накара Скарлет да свие в обувките си пръстите на краката си. Тя хвана дръжката на пистолета и го придърпа по-близо до хълбока си.

— Разбира се — отвърна Вълка след дълго мълчание, а в мрачния му глас прозвучаха предупредителни нотки.

— Благодаря ти, приятел.

Мъжът заобиколи огъня и мина тъй близо до Скарлет, че ако тя не се бе дръпнала, кракът му щеше да обърше лакътя й. Космите по ръцете й настръхнаха.

Ран се опъна срещу нея от другата страна на огъня и се излегна, сякаш брегът беше частният му плаж. След миг Вълка се настани помежду им. Но само приклекна.

— Вълк, това е Ран — рече Скарлет и се изчерви от неудобство. — Срещнах го във влака. — И като искаше да си придаде равнодушен вид, тя се зае да обръща парчетата патешко месо. Въпреки че лицето му беше почервеняло от близостта до патиците, Вълка се приближи още малко към нея, сякаш искаше да я отдели от Ран като с преграда.

— Разговорът във вагон-ресторанта беше приятен — каза Ран. — За… за какво беше? За справедливите подражатели на вълците?

Скарлет го изгледа кръвнишки.

— Тема, която не спира да ме пленява — произнесе тя с равен тон, докато вадеше крилцата и бутчетата от жарта. — Тези са готови.

Тя взе едното бутче за себе си и подаде другото на Вълка. Ран не се оплака от двете тънки крилца, а когато разчупи първото и хрущялите изпукаха силно в ставите, Скарлет направи гримаса на отвращение.

— Bon appetite2 — пожела им Ран и откъсна месото със зловещо острите си нокти, а сокът потече надолу по ръцете му.

Скарлет отхапа малко късче от месото, но двамата й другари се нахвърлиха на своя пай като животни, като всеки зорко следеше другия.

— Та разкажи ни, Ран, как успя да се измъкнеш от влака?

Ран хвърли оглозганите кости от едното крило в езерото.

— Аз бих могъл да ви попитам същото.

Тя си даде вид, че е спокойна.

— Скочихме.

— Било е рисковано — усмихна се глуповато Ран.

Вълка се наежи. От спокойствието, което бе облагородило чертите му, вече нямаше и следа — на негово място се беше настанил надигащият се гняв, който бе забелязала на борбите.

Той потропваше с пръсти, а краката му играеха.

— Още доста път има до Париж — рече Ран, без да обръща внимание на въпроса й. — Ама че нещастен обрат в събитията. За жертвата на чумата, естествено.

Скарлет намести бялото месо.

— Ужасна работа. Добре че Вълка беше с мен, иначе още щях да седя затворена там.

— Вълка — изрече Ран много внимателно. — Какво необикновено име. Твоите родители ли са те кръстили така?

— Какво значение има? — попита Вълка и хвърли кокала.

— Само поддържам разговора.

— Предпочитам тишината — отвърна Вълка и леко изръмжа.

След един дълъг миг, в който недоверието помежду им можеше ясно да се долови, Ран престорено ахна.

— Съжалявам — каза той и откъсна последното парченце месо от кокала. — Да не би да сте на меден месец? Голям късметлия си ти! — Лицето му се изопна, когато напъха късчето месо в устата си.

Вълка стисна пръсти в пясъка.

Скарлет примигна през мъглата от пушека и горещината и се приведе напред.

— Аз ли си въобразявам, или всъщност вие двамата се познавате вече?

Нито единият не отрече това. Вниманието на Вълка бе приковано върху Ран — той бе на косъм да се хвърли отгоре му.

Подозрението преряза мислите на Скарлет и тя стисна пистолета си.

— Вдигни си ръкава.

— Моля? — каза Ран и облиза потеклия по китките му сос.

Тя се изправи на крака и насочи цевта към него.

— Веднага.

Той се поколеба за миг. После с непроницаемо изражение хвана и нави левия си ръкав до лакътя. Напряко през ръката му имаше татуировка: СОГЛ1126.

Скарлет кипна от гняв така жарко, както и въглените под огъня.

— Защо не ми каза, че той е един от тях? — изсъска тя, без да откъсва очите си и пистолета от татуировката.

За пръв път Ран застана нащрек.

— Надявах се да разбера какво търси тук и защо те е заговорил във влака, без да те тревожа — отвърна Вълка. — Скарлет, това е Ран Кесли, страж от Ордена на глутницата. Не се бой, той не е нищо повече от една омега.

Ран набърчи нос от подлата — както се стори на Скарлет — обида.

Тя непрестанно местеше погледа си ту към единия, ту към другия.

— Ти си го подушил по мен — рече тя. — Когато се върнах от ресторанта, ти си знаел! И си знаел, че ни следва! През цялото време си знаел! Как…? — Тя се взираше във Вълка. Неестествените му очи. Свръхестествените му сетива. Зъбите. Воят. Фактът, че никога не беше опитвал домати. — Кои сте вие?

Лицето на Вълка трепна, но Ран заговори.

— Какво си й казал, брат?

Вълка се изправи, принуждавайки Ран да вдигне глава, за да може да го вижда.

— Тя знае, че с теб не сме братя вече — каза той. — А също така знае, че ако някой носи този знак, не бива да му се има доверие.

Ран се усмихна иронично.

— Само това ли?

— Знам, че вие държите баба ми! — викна тя и подплаши ято врабчета от близкото дърво. Когато пляскането на крилата им затихна, гората потъна в плътно мълчание и само думите на Скарлет продължаваха да звънят. Ръката й затрепери и тя се насили да я държи неподвижно, макар че Ран все така се изтягаше спокойно, сякаш беше у дома си на брега.

— Вие държите баба ми — повтори тя, този път по-бавно. — Ще отречеш ли?

— Е, може да се каже.

Бели петна засветиха пред очите на Скарлет и тя трябваше да вложи цялата сила на волята си, за да не дръпне спусъка и да изтрие самодоволството от лицето му.

— Защо ни следиш? — попита тя, когато пулсиращият й гняв се поуталожи.

Виждаше го как премерва отговора си. Тогава Ран облегна дланта си на каменистия бряг и се изправи на крака, а после изтупа ръцете си от пръстта.

— Изпратиха ме да върна обратно брат си — каза той така небрежно, сякаш го бяха пратили до магазина за хляб и мляко. — Може би той не ти е казал, че двамата сме част от елитна група със специална задача. Задачата беше отменена и господарят Яил иска да се върнем. Всички до един.

Ран погледна многозначително и стомахът на Скарлет се сви, но лицето на Вълка потъмня и върху него се изписа недоверие повече от всеки друг път.

— Аз няма да се върна — рече той. — Яил вече не ме контролира.

Ран се изсмя пренебрежително.

— Съмнявам се. Освен това знаеш много добре, че ние не оставяме братята си да си тръгнат. — Той пусна ръкава си над татуировката. — Но трябва да призная, че с една алфа по-малко наоколо ми беше по-добре.

Вятърът промени посоката си и запрати искри от огъня в лицето на Скарлет; тя се препъна назад и запримигва.

— Наистина ли мислиш, че е разумно да идваш тук, когато Яил го няма, за да те защити? — попита го Вълка.

— Защитата на Яил не ми е нужна.

— И откога?

Ран се озъби и скочи напред, но Вълка грациозно му се изплъзна и замахна с юмрука си право в брадата му. Ран обаче блокира удара, улови ръката на Вълка и възползвайки се от момента, го завъртя с гръб и заключи врата му с ръката си. Вълка се пресегна назад, хвана Ран за раменете и го прехвърли над главата си. Той падна и краката му цопнаха във водата с тежко охкане.

Но само след миг беше се изправил пак.

Пистолетът на Скарлет танцуваше между двамата, ръката й трепереше, пулсът й галопираше. Ран се тресеше от стаен гняв, докато Вълка беше като издялан от камък, хитър и пресметлив.

— Наистина мисля, че вече ти е време да се върнеш, братко — изсъска Ран през зъби.

Вълка поклати глава, а мокрите кичури се удариха в челото му.

— Никога не си бил достоен съперник за мен.

— Ще видиш, че съм станал по-добър, Алфа.

Вълка изсумтя и Скарлет почувства, че той не вярва от Ран някога да излезе равностоен противник.

— Ти затова ли ни проследи? Видял си шанс да повишиш ранга си? Като ме победиш и така ме изгониш от глутницата?

— Казах ти вече защо съм тук. Яил ме изпрати. Задачата е отменена. Когато научи за неподчинението ти…

Вълка се хвърли върху Ран и го събори на земята. Главата на Ран падна във водата и Скарлет дочу ужасен хрущящ звук, когато се блъсна в твърдите камъни на дъното. Тя изпищя, втурна се към двамата и заби ноктите си в ръката на Вълка.

— Недей! Спри! Той може да ни каже нещо!

С оголени зъби Вълка замахна отдалече с юмрук и фрасна Ран в лицето.

— ВЪЛК! Спри! Баба ми! Той знае… Вълк, пусни го!

Когато той не се прегъна, Скарлет стреля предупредително във въздуха. Ехото изпълни сечището, но Вълка остана невъзмутим. Ран спря да маха с ръце, отпусна ги немощно надолу по тялото на Вълка и падна във водата.

— Ще го убиеш! — изпищя тя. — Вълк! ВЪЛК!

От устата на Ран се надигнаха няколко последни мехурчета и тогава Скарлет отстъпи назад, въздъхна и натисна спусъка отново.

Вълка изсъска и падна на една страна. Притисна лявата си ръка под рамото, където кръвта вече се бе просмукала в ръкава му. Раната не беше дълбока. Куршумът едва го бе одраскал.

Той примигна към Скарлет.

— По мен ли стреля?

— Ти не ми остави друг избор. — Ушите й пищяха, когато падна на колене, вдигна Ран за раменете и го сложи да легне под неудобен ъгъл на брега. Той се завъртя на едната си страна — лявото му око вече се бе подуло и почти затворило, а от носа и устните му се стичаха кръв и вода. Той се закашля силно и от устата му се изляха още кръв и вода, които образуваха малка локва в пясъка.

Скарлет изпусна сподавена въздишка и погледна нагоре към Вълка. Той не се бе поместил, но бе отърсил безумния гняв от лицето си и на негово място сега имаше нещо, близко до възхищение.

— Хубаво е да знам, че когато ме посрещна с пушката на вратата ти — каза й той, — наистина си имала намерение да стреляш.

Скарлет го измери намусено.

— Честно, Вълк, ти какво си мислиш? Та той може да ни каже нещо. Може да помогне да си върна баба!

Слабата му усмивка се смекчи и за миг той изпита съжаление. Към нея.

— Той не би проговорил.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Отговорът ти не ми е достатъчен!

— Пази си пистолета.

— Какво. — Тя погледна надолу към брега и видя как Ран обгръща с пръстите си дръжката на пистолета й. Тя грабна дулото и го издърпа от него.

Немощен смях докара още кървави храчки на устните му.

— Някой ден ще те убия, братко. Ако Яил не ме изпревари преди това.

— Стига си го предизвиквал! — изкрещя Скарлет. После се изправи на крака далеч от досега на Ран, пусна предпазителя и мушна пистолета в дънките си на кръста. — Не се намираш в най-изгодната позиция да отправяш заплахи точно сега.

Ран замълча. Очите му се затвориха, устните му останаха отворени, на бузата му имаше размазана кръв. Дишаше с мъка, накъсано.

Погнусена, Скарлет се обърна към Вълка, който отлепи ръката си от раната и с изумление се вторачи в кръвта, покрила дланта му. Облегна се на лакът и размаха ръката си във водата, за да изчисти петното.

С въздишка тя взе забравената си раница и извади оттам една чантичка за първа помощ. Вълка не възрази, когато Скарлет разкъса дупката от куршума в ръкава му и захвана да почисти и превърже раната. Куршумът само беше облизал бицепса му.

— Съжалявам, че те прострелях — каза тя, — но иначе щеше да го убиеш.

— Още не е станало късно — отвърна Вълка, без да сваля очи от ръцете й.

Тя поклати глава и върза здраво бинта на възел.

— Той не ти е истински брат, нали? Това е просто обръщение в бандата ви, а?

Вълка изсумтя. Не каза нищо.

— Вълк?

— Никога не съм казвал, че се разбираме добре.

Скарлет погледна лицето му — там се четеше диво презрение. Зелените му очи горяха, вперени в простряното тяло на Ран зад нея.

— Добре.

Свирепостта в гласа й го сепна, изтривайки част от омразата му, и Вълка върна вниманието си отново към нея.

— Ти сигурно познаваш недостатъците му. Знаеш как да го разпиташ. Отново съжалителният поглед.

— Ние сме обучени да издържаме при разпити. Той няма да ни помогне.

— Но той вече ни даде малко информация. — Тя събра останалите неща в чантичката и я хвърли към раницата си. Не уцели и тя падна на земята. — Ясно е, че той знаеше нещо, когато го попитах за баба ми. А после и тази задача, която е била отменена — какво е това? Има ли нещо общо с нея?

Вълка поклати главата си, но тя видя, че през очите му премина сянка.

— Той ни каза само това, което искаше да научим, тоест, аз да науча. Или да повярвам. Не бих се доверил на нищо, излязло от устата му.

— Как може да си сигурен?

Пръстите му пак започнаха да се свиват.

— Познавам Ран. Би направил всичко, за да подобри репутацията си. Това се е надявал да постигне, като ме е проследил дотук, за да ме накара да се върна. И е искал да им даде доказателство, че се е бил срещу мен и е спечелил. Колкото до задачата, от която и аз бях част, когато напуснах… те не биха я отменили. Беше твърде важна за тях.

— Ами баба ми?

Той отърси загрижеността от лицето си.

— Хайде. Трябва да продължим. — Опита силата на ранената си ръка, преди да се подпре на нея, за да стане. Огънят беше угаснал и само няколко тлеещи въглена стояха още, но той бързо ги стъпка, без да го е грижа за патешкото месо, което се беше свило и станало черно като въглен.

— Не това имах наум — отвърна Скарлет, без да се отмества от брега. — Не трябва ли поне да опитаме да го разпитаме?

— Скарлет, чуй ме. Дали той знае нещо, което би ни помогнало? Вероятно. Но няма да ни го каже. Освен ако не възнамеряваш да го измъчваш. Но дори и тогава, каквото и да направиш, няма да можеш да го уплашиш повече от глутницата, ако пропее. Вече знаем къде е баба ти. Губим си времето, като стоим тук да се разправяме с него.

— Ами ако го вземем с нас и им предложим да го разменим за нея? — попита тя, докато наблюдаваше Вълка, който събираше нещата им в раницата.

Вълка се засмя.

— Размяна? За една омега? — Той посочи Ран. — Та той не струва нищо. — И макар че гневът му бе доловим под повърхността, Скарлет се зарадва, че временната лудост бе изчезнала от очите му.

— Той ще се върне при тях — обади се тя, — и ще им каже, че си с мен.

— Няма значение. — Вълка преметна на рамо торбата и прати последен, презрителен поглед към брат си. — Ние ще стигнем преди него.

Глава двадесет и втора

Нощта пълзеше бързо. Гората се привеждаше към тях като масивна стена от сенки под мъждивия прожектор на смаляващата се луна. Бяха подминали само едно разклонение и оттам продължиха безмълвно на север. Когато видя новите линии да се съединяват с техните, Скарлет се обнадежди — сега поне имаха шанс да срещнат нов влак. Но линиите мълчаха. За известно време светлината от портскрийна стигаше да се придвижват на нея, но Скарлет се тревожеше, че батерията ще падне, и знаеше, че скоро ще трябва да спрат.

Вълка вече не се обръщаше назад на всеки няколко минути и тя подозираше, че е знаел, че са ги следвали през целия път.

Ненадейно той спря и сърцето на Скарлет подскочи — за миг беше сигурна, че пак е чул вълци.

— Ето това тук ще ни свърши работа. — Той погледна нагоре към един дънер, който беше паднал върху насипите от двете им страни и така беше образувал мост над линиите. — Какво ще кажеш?

Скарлет го последва през храстите, които стигаха до кръста й.

— Мислех си, че си се пошегувал. Наистина ли смяташ, че ще можем да скочим на влака в движение оттук?

Той кимна.

— Без да си строшим краката?

— Няма да си строшим нито краката, нито главите.

Той срещна замисления й поглед със сянка на надменност. Тя сви рамене.

— Всичко друго е за предпочитане пред гората.

Гредата беше на около метър над главата й, но тя се покатери без проблем, като се улавяше в корените и щръкналите камъни. Отдолу се чу съскане, тя се наведе и видя, че лицето на Вълка се бе изкривило от болка, когато се повдигна нагоре след нея. Тя затаи дъх и почувства вина, докато той изтупваше ръцете си от прахоляка.

— Дай да видя — рече тя, хвана ръката му и освети превръзката с портскрийна. Още не беше потекла кръв. — Наистина съжалявам, че те прострелях.

— Нима?

Ръката й опита възела, за да види добре ли е стегнат, и тя не побърза да я отмести.

— Какво искаш да кажеш?

— Подозирам, че би ме направила на решето, без да ти мигне окото, ако мислиш, че това ще помогне на баба ти.

Тя примигна изненадано, когато откри колко близо стояха един до друг.

— Прав си — призна тя. — Но това не означава, че после няма да съжалявам.

— Радвам се, че не се вслуша в съвета ми да стреляш в главата — каза той и зъбите му се показаха на светлината на портскрийна. Пръстите му едва шавнаха до джоба на якето й и я накараха да подскочи.

После се отдръпнаха и Вълка примигна срещу ярката светлина от портскрийна.

— Извинявай — измънка Скарлет и го насочи към земята.

Вълка мина край нея и натисна с крак падналия дънер.

— Изглежда благонадежден.

Скарлет откри необичайна ирония в думите му.

— Вълк — каза тя и изпита ехото на гласа си в горската пустош. Той се изопна, но не се обърна. — Когато ми каза, че си напуснал шайката ви, си помислих, че оттогава са минали месеци, дори години, но от устата на Ран ми прозвуча, че се е случило съвсем скоро.

Едната му ръка се вдигна, разроши косата му и той се обърна към нея.

— Вълк?

— Напуснах преди три седмици — прошепна той. После вметна: — По-малко от три седмици.

Тя пое рязко дъх, задържа го, после изведнъж го изпусна.

— Точно по времето, когато баба ми изчезна.

Той сведе глава, без да може да срещне погледа й.

Скарлет потрепери.

— Ти ми каза, че си просто пионка, нищо повече от едно момче за поръчки, но Ран те нарече „алфа“. Това не е ли доста висок ранг?

Видя как гърдите му се издуха бавно и напрегнато.

— А сега признаваш, че си напуснал по същото време, когато баба ми беше отвлечена.

Той поглади разсеяно татуировката, без да отговори. Скарлет чакаше, кръвта й започна да кипи, докато накрая той се осмели да я погледне.

Портскрийнът хвърляше в краката им синкава светлина, но не можеше да освети лицето му.

В тъмнината виждаше смътно само очертанията на скулите, челюстта и косата му, която беше щръкнала от скалпа му като топка борови иглички.

— Каза ми, че нямаш никаква представа защо биха взели баба ми. Но ме излъга, нали?

— Скарлет…

— Е, каква е истината? Ти действително ли си ги напуснал, или си съчинил историята само за да ме отведеш при… — Тя ахна и залитна назад. Мислите й се преобърнаха и я заля водопад от въпроси и съмнения. — Да не би аз да съм мисията, за която говореше Ран? Онази, която уж била отменена?

— Не…

— Ах! Татко ме предупреди! Той ми каза, че един от вас ще дойде и за мен, и ето те теб, при това аз знаех, че си един от тях. Знаех си, че не бива да ти се доверявам и пак се оставих да повярвам…

— Скарлет, спри!

Тя стисна в юмрука си връзките на качулката и ги стегна около гърлото си. Сърцето й се блъскаше, а кръвта кипеше под кожата й.

Чу Вълка да си поема дъх и го видя как разперва ръце под лъча от портскрийна.

— Права си — излъгах те, че не знам защо са отвлекли баба ти. Но ти не си мисията, за която говореше Ран.

Тя помести порта си така, че да освети лицето му. Вълка се сви, но не извърна поглед.

— Но тя е свързана по някакъв начин с баба ми.

— Мисията е свързана по всякакъв начин с баба ти.

Тя прехапа долната си устна, като се мъчеше да овладее надигащата се у нея вълна от гняв.

— Съжалявам. Просто знаех, че ако ти кажа, няма да ми се довериш. Знам, че все пак трябваше да го направя, но… не можах.

Ръката, която стискаше порта й, започна да се тресе.

— Кажи ми всичко.

Последва дълго мълчание.

Ужасно дълго мълчание.

— Ти ще ме намразиш — измърмори той. Гърдите му потънаха и той отново се опита да се смали, както беше направил в уличката под фаровете на кораба й.

Скарлет тъй силно натисна хълбоците си с ръце, че костите започнаха да я болят.

— Двамата с Ран бяхме част от глутницата, изпратена да отвлече баба ти.

Стомахът на Скарлет се сви на топка. Глутницата, изпратена да отвлече баба й.

— Аз не бях с тях, когато е била отвлечена — добави бързо. — Още щом пристигнах в Рийо, видях възможност да избягам. Знаех, че тук мога да изчезна, без градската мрежа да може да ме открие. И се възползвах от нея. Това беше в утрото, когато я отвлякоха. — Той скръсти ръце, сякаш да се защити от омразата й. — Можех да ги спра. Бях по-силен от всички тях взето заедно. Можех да предотвратя станалото. Можех да я предупредя. Или пък теб. Но не го направих. Просто побягнах.

Очите на Скарлет започнаха да хвърлят искри. Тя пое рязко въздух, обърна се с гръб към него и вдигна нагоре глава към черното небе, за да задържи бликналите сълзи, без да се налага да ги трие. Изчака, докато се увери, че може да говори, а после се извърна към него.

— Тогава ли започна да ходиш на борбите?

— А също и в таверната — рече той и кимна.

— И после какво? Почувства вина и затова реши да тръгнеш по петите ми, а може би и да помогнеш малко във фермата? Като че ли това щеше да изкупи вината ти, а?

Той трепна.

— Не, разбира се. Знаех, че ако се забъркам с теб, това ще е самоубийство и те рано или късно ще ме намерят, ако не избягам от Рийо, но аз… но ти. — Той се разгневи, че думите не искаха да излязат от устата му. — Просто не можах да си тръгна.

Скарлет чу как пластмасата на портскрийна изпука в ръцете й и се застави да разхлаби малко хватката си.

— Защо са я отвлекли? Какво искат от нея?

Той отвори уста, но не каза нищо.

Скарлет повдигна вежди. Пулсът й тътнеше гръмовно.

— Е?

— Опитват се да намерят принцеса Селена.

Ушите й звънтяха и за миг тя си помисли, че не го е чула добре.

— Кого се опитват да намерят?

— Лунната принцеса Селена.

Тя отстъпи назад. Хрумна й, че Вълка си правеше някаква жестока шега с нея, но изражението му беше прекалено сериозно и пълно с ужасяващ страх.

— Какво?

Той започна неловко да мести тежестта си от крак на крак.

— Те от години търсят принцесата и мислят, че баба ти знае къде е.

Озадачена, Скарлет го погледна с присвити очи — беше сигурна, че е разбрала погрешно. Но Вълка я гледаше неподвижно с проницателен и уверен поглед.

— Откъде баба ми би могла да… — Тя поклати глава. — Лунната принцеса е мъртва!

— Има свидетелства, че тя не е загинала в пожара, а е била спасена и доведена тук, на Земята — обясни Вълка. — И, Скарлет…

— Какво?

— Ти сигурна ли си, че баба ти не знае нищо?

Ченето й увисна и стоя така толкова дълго, че езикът й изсъхна и стана лепкав в устата й.

— Та тя е фермерка! Цял живот е живяла във Франция. Откъде би могла да научи такова нещо?

— Преди да се захване с фермата, тя е била в армията. И по онова време е пътувала.

— Това е било преди повече от двайсет години. Кога е изчезнала принцесата? Преди десет, петнайсет години. В това изобщо няма логика.

— Не можеш да отхвърлиш възможността.

— О, да, мога!

— Ами ако все пак тя знае нещо?

Тя се намръщи, но недоверието й се стопи, когато видя нарастващото отчаяние на Вълка.

— Скарлет — рече той, — Ран каза, че задачата е отменена. Не вярвам да е говорил за друго, освен за издирването на принцесата. Не мога да си представя защо биха спрели търсенето след толкова години… но ако е вярно, тогава вероятно няма да имат повече нужда от баба ти.

Болка проряза стомаха й.

— Значи ще я пуснат да си тръгне?

Малки гънки се появиха около устата на Вълка и нещо затисна тежко гърдите на Скарлет. Нямаше нужда да продължава — бе прочела отговора в очите му.

Не. Не. Те нямаше да я пуснат да си тръгне.

Тя пое замаяно дъх и погледна надолу към ивиците лунна светлина на релсите.

— Ако бях знаел… ако те бях срещнал по-рано… искам да ти помогна, Скарлет. Искам да опитам да поправя нещата, но на тях им трябва информация, с която аз не разполагам. Най-важното нещо е баба ти да им бъде от полза. Дори да са спрели издирването на Селена, тя пак може да знае нещо, нещо от миналото й, все едно какво, което да им е необходимо. Затова, ако има нещо, което ти знаеш, някакви сведения, които имаш. Това е най-добрата ти възможност да я спасиш. Можеш да размениш информацията срещу баба ти. Дай им, каквото искат.

Раздразнението й я обви почти цялата.

— Не знам какво искат.

— Помисли. Имало ли я някога нещо подозрително? Нещо, което баба ти да е казала или направила и което ти се е сторило необичайно?

— Тя прави необичайни неща всеки ден.

— Нещо, което да е свързано с лунитяните? Или с принцесата?

— Не, тя… — Скарлет замълча. — Тя винаги е изпитвала съчувствие към тях, за разлика от повечето хора. Никога не бърза да ги съди.

— Нещо друго?

— Нищо. Нищо друго. Тя няма нищо общо с лунитяните.

— Има доказателства, че това не е истина.

— Какви доказателства? За какво говориш?

Вълка се почеса по главата.

— Сигурно ти е казвала, че е ходила на Луната.

Скарлет притисна очите си с длани и разтреперано си пое дъх.

— Ти си луд. Защо й е на баба ми да ходи на Луната?

— Била е част от единствената дипломатическа мисия, изпратена от Земята на Луна през последните петдесет години. Тя е била пилотът, който е закарал делегацията от Земята. Посещението е продължило почти две седмици и през това време сигурно е имала контакти с лунитяните. — Той се намръщи. — Никога ли не ти е казвала нищо за тези неща, а?

— Не! Не, никога не ми е казвала такова нещо! Кога се е случило това?

Вълка извърна поглед и тя видя колебанието му.

— Вълк. Кога се е случило това?

Той преглътна.

— Преди четирийсет години — каза той и гласът му отново се снижи. — Девет месеца преди да се роди баща ти.

Глава двадесет и трета

Светът се завъртя под краката и. Скарлет потърси знак по лицето на Вълка, че това е шега, но нищо не откри.

— Баща ми.

— Съжалявам — промърмори той. — Мислех си, че ти е казала… нещичко от тази история.

— А ти… откъде знаеш всичко това?

— Всичко отново е свързано с принцесата. Доказателствата сочат, че е била отведена от Луна от мъж на име Логан Танер — лекар по професия. — Той я изгледа изпитателно дали ще познае името, но тя го чуваше за първи път. Вълка продължи. — Единствените земляни, с които доктор Танер е могъл да влезе в контакт, преди да отведе принцесата, са били дипломатите от мисията, на която е била и баба ти. Хората, които го познавали, подозирали, че е имал връзка с Мишел Беноа по време на престоя й. Тези теории станаха още по-правдоподобни, когато научихме, че девет месеца след това Мишел Беноа е родила син, но данни за бащата няма.

Без да може да стои на краката си, Скарлет се отпусна на земята. Ако Вълка казваше истината… ако тези теории бяха верни… то тогава дядо й е бил лунитянин.

Пред нея се завъртя вихрушка от мисли. Улики, които никога не си бе дала сметка, че е събрала, изведнъж си дойдоха на местата. Защо баба й проявяваше такова съчувствие към лунитяните? Защо никога не говореше за дядо й? Защо бе настоявала Скарлет и баща й да бъдат родени у дома — задължителните кръвни тестове в болницата биха разкрили потеклото им.

Как бе могла да опази всичко това в тайна толкова време?

Изведнъж я осени, че баба й никога не бе имала намерение да разкрие тайната си. Никога не бе имала намерение да каже истината на Скарлет.

Нещо толкова значимо. Нещо толкова важно. А баба й винаги го бе пазила в тайна от нея.

— Ние нямаме тайни — каза тя тихо на себе си, главата й клюмна и очите й започнаха отново да се пълнят със сълзи! — Ние нямаме тайни една от друга.

— Съжалявам — каза Вълка и клекна пред нея. — Бях сигурен, че знаеш поне нещо от цялата история.

— Не знаех нищо. — Тя изтри сълзите си. Защо баба й не й беше казала за този Логан Танер? Дали се е опитала да я предпази от недоверието и предразсъдъците, които можеше да срещне заради това, че е наполовина лунитянка, или е имало и още нещо? Дали е пазила някаква, дори още по-невероятна, тайна.

Гърдите я заболяха, когато се запита колко тайни още бяха пазили от нея.

Вниманието на Вълка се обърна на юг и той надигна едното си ухо към небето.

В миг мислите на Скарлет се успокоиха. Тя се заслуша, но не чу друго, освен бриза в гората и пленителния хор на щурците. При все това Вълка прошепна:

— Идва влак. — Той я погледна съсредоточено, а на челото му се вряза дълбока бразда на загриженост. Очевидно смяташе, че й е казал твърде много, но тя жадуваше да чуе още.

Скарлет кимна, сложи ръка на земята и се надигна на крака.

— Значи тези хора смятат, че баба ми знае нещо за принцесата, защото…?

Вълка заобиколи по края на късата скала и надникна надолу към релсите.

— Те смятат, че доктор Танер е поискал съдействие от баба ти, когато е довел на Земята принцесата.

— Но те няма как да знаят това със сигурност.

— Да, вероятно. И точно затова са я отвлекли — рече той и опита отново с крака си падналия дънер. — За да научат какво знае.

— А някога хрумвало ли им е, че може и нищо да не знае?

— Те са убедени, че тя знае нещо. Или поне бяха убедени, когато аз ги напуснах, макар да нямам никаква представа дали оттогава са научили нещо повече.

— Ами защо не открият този доктор Танер и не го попитат?

Вълка стисна зъби.

— Защото е мъртъв. — Той се наведе, сграбчи забравената раница и я метна на рамото си. — Самоубил се е малко по-рано тази година. В една лудница в Източната република.

Част от гнева на Скарлет изчезна и на негово място се появи съжаление към един мъж, който допреди минути не бе съществувал за нея.

— В лудница ли?

— Да, бил е пациент в нея. Сам е постъпил.

— Как така? Та нали той е бил лунитянин. Защо не са го заловили и не са го изпратили обратно на Луна?

— Сигурно е измислил някакъв начин да се слее с хората на Земята.

Вълка й подаде ръка и Скарлет инстинктивно я улови, но се сепна, когато горещите му пръсти обгърнаха нейните. Но щом стъпи върху дънера, той отпусна стискането си.

Скарлет насочи портскрийна си към коварния дънер и се опита да улови нишката на мислите си въпреки бученето в ушите й.

— Но сигурно е имало и други хора, с които Танер е поддържал връзка на Земята. Дирята не може да води единствено към баба ми. Баща ми мисли, че тя не им е казала нищо след седмици на… кой знае какво ли са й причинили. Те трябва да проумеят, че са заловили грешния човек!

Когато Вълка проговори, в отговора му имаше особена сдържаност.

— А ти сигурна ли си, че е грешният?

Тя го изгледа свирепо. Лунната принцеса беше мит, конспирация, легенда. Как би могла трудолюбивата, горда жена, която живееше в малкото градче Рийо, да е замесена в това?

Но вече не беше сигурна в нищо. Не и след като баба й беше пазила дълго от нея нещо толкова голямо.

Слабо бръмчене проряза горския шепот. Магнитите се събудиха.

Вълка стисна ръката й и прати шок от електричество по гръбнака й.

— Скарлет — каза той, — във ваш интерес е да им дадете нещо. Моля те, помисли си. Ако знаеш нещо, каквото и да е, може да го използваме в наша полза.

— За принцеса Селена ли?

Той кимна.

— Но аз не знам нищо. — Скарлет сви рамене безпомощно. — Нищо не знам.

Почувства се като впримчена в погледа му, докато накрая той не я пусна с мрачно изражение на лицето. Ръката му се плъзна надолу и увисна до тялото му.

— Добре. Все ще измислим нещо.

Но Скарлет си мислеше, че той греши. Нищо не беше добре. Тези чудовища преследваха някакъв призрак и баба й беше уловена в центъра на събитията само заради един любовен роман, който според слуховете е изживяла преди четиридесет години… а Скарлет не можеше да направи нищо.

Тя хвърли поглед надолу и коремът й се обърна, когато видя колко нависоко стояха. Настъпващият мрак я караше да се чувства, сякаш стои на ръба на пропаст.

— Имаме около половин минута — обади се Вълка. — Щом влакът дойде, трябва да действаме бързо. Без колебание. Можеш ли да се справиш?

Скарлет опита да намокри езика си, но той бе станал сух като кората, която пращеше под краката й. Опита се да успокои блъскането на сърцето си. Броеше наум секундите. Времето летеше прекалено бързо. Бученето на магнитите се усили. Дочу се свистенето на въздуха по линиите.

— Сама ли ще ме оставиш да скоча този път? — попита тя и тогава на близкия завой видя ярка светлина. Фаровете гръмнаха по върховете на дърветата и отекнаха сред тях безкрайно. Магнитите под краката им изпукаха.

— Ти искаш ли да скочиш сама? — Той остави раницата помежду им.

Скарлет огледа линиите и си представи летящия влак. Леки вибрации я погъделичкаха по краката. Колената й се сковаха.

Хвърли портскрийна си в чантата и стъпи върху един чвор, който стърчеше от стъблото.

— Обърни се.

Той се усмихна слабо, но между веждите му остана една гънка — някаква трайно насадила се разсеяност. Той я остави да се покатери на гърба му, като повдигна краката й, докато тя успя да се хване здраво за него.

Скарлет обви ръцете си около раменете на Вълка и изведнъж й дойде наум, че има пълно право да го презира. Той бе имал шанса да спаси баба й, но бе избягал. Беше я лъгал, беше крил от нея чудовищните тайни, които тя бе в правото си да научи.

Но това не променяше факта, че той още беше тук с нея. И пак рискуваше живота си заради нея, изправяйки се срещу изтезателите си, повел я да открият баба й.

Тя прехапа устни и се наведе напред.

— Благодаря ти, че ми каза всичко.

Тялото му под нея сякаш загуби увереността си.

— Трябваше по-рано да ти го разкажа.

— Да, трябваше. — Тя склони главата си до неговата. — Но аз пак не те презирам. — Тя го целуна бързо по бузата и усети как тялото му се парализира. Пулсът му забумка бясно по китката й, когато сключи ръце около врата му.

Влакът — гладък като змия — направи завоя. Лъскавото му бяло тяло летеше към тях, а вакуумът създаваше вятър, който блъскаше дърветата от двете страни на канавката.

Скарлет отлепи главата си от рамото на Вълка, погледна го и забеляза още един белег, но този път на врата му. За разлика от другите този беше малък и съвършено прав и по-скоро бе причинен от скалпел, отколкото от някоя шумна кавга.

В следния миг Вълка вече беше приклекнал, а сърцето й подскочи и тя върна вниманието си върху влака. Той стисна раницата в ръце. Мускулите му бяха все така сковани, пулсът му препускаше бясно и тя не можа да не го сравни с неестественото спокойствие, което излъчваше, когато бяха скочили от прозореца предишния път.

Влакът вече беше под тях и тресеше дънера, та чак зъбите на Скарлет тракаха.

Вълка грабна чантата и скочи. Скарлет заби ноктите си в ризата му и стисна зъби, за да не извика.

Приземиха се тежко върху покрива, който беше гладък като стъкло, но издигнатият във въздуха влак почти не се помести от сблъсъка. Скарлет почувства мигновено неумелия скок. Неточността. Вълка се подхлъзна и раменете му тежко се килнаха наляво, загубил равновесие под тежестта й.

Скарлет изкрещя, инерцията от скока я превъртя няколко пъти, запращайки я към ръба. Тя заби пръсти в рамото му, но ризата се скъса и тя падна, а светът наоколо й се преобърна.

Ръката му я улови за китката, рамото й болезнено се извади и тя спря да пада. Изпищя и размята крака, докато земята профучаваше под нея. Вятърът запрати косата в лицето й и попречи да вижда, затова тя размаха към него другата си ръка, хвана се за ръката му и отчаяно я стисна с хлъзгавите си пръсти.

Чу го как изстена, почти изрева, а сетне я повдигна нагоре. Краката й задращиха по влака — мъчеха се да я избутат към него, докато най-сетне той я издърпа на покрива. Вълка я превъртя навътре — далеч от ръба, и падна отгоре й. Ръцете му стремглаво отметнаха къдриците от лицето й, опипаха раменете й, разтриха наранените й китки — бе отдал всяка капчица от обезумялата си енергия, за да се увери, че тя е там, че е добре.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Разсеях се, подхлъзнах се. Съжалявам. Скарлет. Добре ли си? Кажи ми.

Дъхът й потрепери. Светът спря да се върти, но от притока на адреналин всеки нерв у нея играеше, всяка частица трепереше из основи. Тя погледна нагоре към Вълка и обви с пръстите си неговите, за да ги укроти.

— Добре съм — изрече тя задъхано и се усмихна отпаднало. Той не отвърна на погледа й. Очите му бяха пълни с ужас. — Може би си разтегнах рамото, но. — Тя млъкна, защото върху превръзката на Вълка забеляза червено петно. Беше я уловил с простреляната си ръка, отваряйки отново раната. — Кървиш.

Тя посегна към превръзката, но той улови ръката й и силно я стисна, дори много силно. Скарлет се озова прикована под напрегнатия му, пълен с ужас поглед. Той все така дишаше тежко. Тя не спираше да трепери. Не можеше да спре да трепери.

Умът й беше празен и усещаше единствено повея на вятъра и колко слаб изглеждаше в този кратък миг Вълка, сякаш едно движение щеше да стигне, за да го разтвори.

— Добре съм — увери го тя отново, уви свободната си ръка около гърба му, придърпа го към себе си, дордето се сви под заслона на тялото му, и зарови главата си във врата му. Усети го как преглътна, сетне ръцете му я обгърнаха, притискайки я силно към гърдите му.

Влакът пое на запад, а от двете им страни гората изгуби очертанията си. Сякаш цяла вечност измина, докато адреналинът се оттече от тялото на Скарлет и тя започна да диша, без дробовете й да се свиват с усилие. Вълка продължаваше да я стиска силно. Единственото доказателство, че бе от плът и кръв, а не от камък, беше дъхът му, който усещаше в ухото си.

Когато най-сетне спря да трепери, Скарлет се отлепи от него. Здравите му ръце я пуснаха с неохота и тя се осмели да срещне погледа му.

Уплахата и ужасът го бяха оставили и на тяхно място се виждаха горещина и копнеж, но и неувереност. И страх, толкова много страх, но тя не вярваше причината за него да е падането й.

С пламнали устни тя изви врата си към него.

Но той се отдръпна от нея и помежду им се настани острият, пронизващ вятър.

— Трябва да се спуснем долу, преди да влезем в някой тунел — каза той с дрезгав, развълнуван глас.

Скарлет седна изправена, а лицето й пламна, когато усети почти неустоимо желание да изпълзи до него и да не слиза от покрива на влака, а ръцете му отново да я притиснат до тялото му. Да почувства топлината, сигурността и блаженството само за един миг още.

Тя потисна желанието си надълбоко. Вълка беше извърнат встрани и тя знаеше, че той има право. Тук не беше безопасно.

Тъй като не се чувстваше сигурна да се изправи, тя тръгна към предната част на вагона, като хем пълзеше, хем се влачеше, приспособявайки се към едва доловимото полюшване на влака. Вълка кръжеше до нея, без да я докосва, но и достатъчно близо, за да я улови, ако се приближи твърде много до ръба.

Когато стигнаха края, Вълка се спусна върху платформата между двата вагона. Скарлет надникна след него и видя раницата в краката му. Съвсем я беше забравила и сега от устата й се изтръгна изненадан смях. Беше се прицелил съвсем прецизно за скока. Може би ако не го бе целунала по бузата точно преди да скочат, той нямаше да загуби равновесие.

Мисълта накара сърцето й да запърха и тя се запита дали не бе станала причина за неговата разсеяност.

Седна на края и провеси крака.

— Хайде, фукльо — рече тя, протегна ръце и скочи, като се остави той да я хване. Ръцете му бяха болезнено нежни, когато я свалиха на платформата. Задържаха се един миг по-дълго върху кръста й, след като краката й бяха стъпили здраво на земята, а може би не съвсем достатъчно дълго.

Видът му беше уплашен и объркан, а челото напрегнато.

Без да я погледне в очите, той грабна раницата и влезе във вагона.

Скарлет гледаше вратата и чакаше поривите на вятъра да я разхладят от изгарящия спомен за ръцете му, които докосват кръста й, раменете й, китките й. Главата й бе замаяна от спомена и твърде скорошната агония на желанието да го целуне.

Отпусна се тежко на парапета и напъха косата си в качулката. Смътно си каза, че Вълка бе постъпил правилно, когато се отдръпна от нея. Тя все така се втурваше към всичко, без да мисли, и винаги се забъркваше в някоя каша. Още един пример как емоциите й я бяха отнесли и бе загубила ума си по мъж, когото познаваше само от… тя се напрегна да пресметне дните и осъзна с известен шок, че се познаваха едва от един ден.

Само един ден. Възможно ли беше това? Наистина ли онази ужасна улична борба се бе случила преди една вечер? Наистина ли баща й бе изпаднал в истерия и бе разхвърлял хангара днес сутринта?

Но дори и сега чувствата й не се промениха. Кожата й не изстина. Не отмина и желанието й да се сгуши под ръката му. Беше пожелала той да я целуне. И още го желаеше.

Тя въздъхна и когато краката й отново бяха в състояние да я носят, се мушна във вагона.

Това беше товарен вагон, доста широк и натъпкан с пластмасови щайги с различни пратки. През отворената врата падаше един квадрат от лунна светлина. Вълка се бе покатерил върху една камара каси и ги преместваше, за да разчисти място.

Скарлет се покатери при него, за да помогне. Тишината бе мъчителна, но не можа да измисли да каже нищо, което да не звучи банално и превзето. Затова извади гребена от раницата си и започна да разресва възлите, на които вятърът бе вързал къдриците й. Накрая Вълка приключи с разместването и се настани до нея. Скръсти крака. Стисна ръце в скута си. Приведе рамене. Без да я докосва.

С ъгълчето на окото си Скарлет го разгледа подробно, като се изкушаваше да затвори разстоянието помежду им, та дори само за да облегне глава на рамото му. Но вместо това се пресегна и прокара пръста си по татуировката, която едва се виждаше в полумрака. Той се скова.

— Ран истината ли каза? Мислиш ли, че ще те убият, защото си ги напуснал?

Моментната тишина накара пулса й да забие тревожно в пръста, допрян до ръката му.

— Не — рече той накрая. — Не се безпокой за мен.

Тя прокара пръста си по един дълъг белег, който някога е бил дълбока рана от китката до лакътя му.

— Ще спра да се тревожа, когато всичко свърши. Когато всички сме далеч от тях, на сигурно.

Очите му се преместиха към нейните, после пак към белега и пръстите й, които стояха отпуснати на китката му.

— А този белег от какво е? — попита тя. — От борбите ли?

Той кимна с глава почти незабележимо.

— От глупост.

Като прехапа устните си, тя се приближи към него и докосна лекичко един избелял белег на слепоочието му.

— Ами този тук?

Той вдигна главата си и се отдръпна назад.

— Тази рана беше тежка — каза той, но не обясни нищо повече.

— Хъм! — каза Скарлет замислено и прокара пръст по най-малкия белег на устната му. — Ами този.

Той улови ръката й, за да спре ласката й. Не я стискаше грубо, но беше непримирим.

— Моля те, спри — каза той, но погледът му падна на устните й.

Инстинктивно Скарлет ги облиза и видя, че очите му полудяха.

— Какво има?

Удар на сърцето й.

— Вълк?

Той не пусна ръката й.

Скарлет подаде и другата си ръка към него и го погали по външната страна на ръката му. Той пое жадно въздух.

Пръстите й се качиха нагоре по ръката му, по превръзката и засъхналото петно от кръв. Той бе изопнат като тетива на лък, залепил се за стената. Пръстите, с които стискаше ръката й, се свиха.

— Това е… това е всичко, с което съм свикнал — рече той с напрегнат глас.

— Какво искаш да кажеш?

Той преглътна. Но не отговори.

Тя се приведе напред и докосна брадата му. Издадените скули. Косата му, която беше точно толкова буйна и нежна на допир, колкото й се бе сторила. Най-накрая той наведе главата си към ръката й и нежно се притисна в пръстите й.

— Това ми е от една битка — измърмори той. — Поредната безсмислена борба. Както и всички останали. — Очите му отново се спряха на устните й.

Тя се поколеба. Той не помръдна и тогава Скарлет се приближи към него и го целуна.

Нежно. Само веднъж.

Едва успя да си поеме дъх от блъскащото се сърце в гърдите й и се отдръпна назад толкова, колкото помежду им да се промъкне топъл въздух, и тогава Вълка се разтопи пред нея, а примирената му въздишка докосна устата й.

Той я дръпна към себе си и я сграбчи в обятията си. Скарлет издаде тих звук, когато Вълка зарови ръката си в плетеницата от къдрици и отвърна на целувката й.