Сладкодумен гост на държавната трапеза ((Очерк))

II

Бирарията беше доста опустяла през това време. Чиновниците бяха се разотишли да вечерят. Шумът бе поотслабнал; мътните облаци дим на гъсти пластове свободно и мудно плаваха над масите и над главите на петнайсетината руменолици чехи и немци, които храбро стояха на поста си пред една батарея пълни и празни чаши. По-близо до ламбите няколко български дипломати бяха се углъбочили над вестниците и четяха между редовете на „Нойе Фрайе Прессе“, за да отгатнат какво ще произлезе от руската нота за нихилистите. Оставаха още десетина души българи, които нито пиеха, нито четяха: разговорът им се въртеше около баловете и други дневни въпроси.

Жоржу запали нова цигара, изхвърли дълга струя дим из устата си, но лицето му пазеше вече някаква угриженост, която Аврамов забеляза.

— Кой беше негова милост, одевешният господин? — попита той. Жоржу се намръщи, па му разправи ниско видния служебен чин на Даскарова и учреждението, в което служеха и двамата.

— Опасно животно е — продължи той, — дойде ли му нещо до ухото, тозчас при началството, а аз загълчах високо… Представи си, отвращение ми вдъхва, когато му подавам ръката си… Утре, представи си, например една интрига, един донос… и ти се чудиш и се маеш… Да! Вие сте честити, бай Аврамов, в благословената провинция… там такива неща не съществуват.

— Ба, и по нас ги има, само че там може би по-лесно знаеш кой ти е враг и кой приятел — отговори Аврамов.

— Да, да — пое горещо Жоржу, — тук е разврат и лицемерие навсякъде… Не търси характер у тукашните чиновници, тия „солидни винтове на правителствената машина“, както ги наричат някои, те са на онова убеждение, на което им кажат да бъдат, и на оня бог се покланят, когото им посочат. За да запазят топличкото си местце, готови са да жертвуват всичко онова, което им дава човешка физиономия. Чиновник ме виждате и мен, но убежденията си не отричам… Опозиция съм… На черното, да ме убиеш, не казвам бяло… такава ми е натурата. Истина, не отивам по мегданите да се провиквам… Има много пък, които мислят като мене и така гледат на работите, но заравят мисълта си дълбоко като в кладенец и както щеш ги души, не можеш позна косъма им. Има и стотици такива политически хамелеони, на които те е срам да подадеш ръка, разбираш? И сега са важни птици, влиятелни чиновници, и къщи си направили, и земното си благополучие устроили… А честните, независимите натури гладуват по улиците или подсмърчат в кьошетата, забравени и презрени. Например Аврамов… ах, какъв честен човек, какъв добросъвестен службаш, рядкост, ви казвам. Вие можете да се гордеете с такъв един брат…

— Не, той ми не е брат.

— Да, пардон, сетих се… едноименник. Все едно, прекрасен чиновник, а ще си умре на тоя скромен пост — архивар… Да? Майка му не се е потрудила, когато го е родила, да му претроши гръбнака, за да може да се кланя — ето неговия важен недостатък, разбираш? Просто ужас…

Жоржу заръча още две чаши. Той се разпаляше от собствените си думи: осъждането на обществените пороци усилваше възбуждението му заедно със словоизвергателството му — защото критиката е най-благодарната почва за красноречието: тя го питае и дразни. Еднаж минал на тая трепещуща тема, Жоржу не искаше да я остави. Внимателното слушане пък на Аврамова го насърчаваше. Той пое пак:

— Да, такова е обществото ни, любезни Аврамов, нашата столична, чиновническа интелигенция — мъжката… А женската — съвсем зарежи я! Тоест как? Кукли… Само за моди мислят… На всеки час модните магазини са натъпкани с госпожи нашенски… Една рокля не знаят да ушият, а вече знаят названието и качествата на всичките скъпи щофове и дрехи: и плюш, и брокар, и сатен де лион, и сорти де бал, и резен-мантел, и сатен-мервельо, и всякаква парижка попара… Писарските жени ламтят да бъдат облечени като началническите, началническите — като министерските, министерските — като майорските, а майорските си докарват рокли от Берлин, също, каквито носи германската императрица… Скандал цял! Възмущаваш се… Особено баловете, там вече, въображаваш си, жените в елемента си… Там можеш най-нагледно да се увериш колко е смешно това женско същество, което може да диша само под товара на разни фльонги, флинтифлюшки, турнюрчета, шарени дрипелчета, дантелки и корделки, и джунджурии, и безименни глупости. Най-ограничената, най-празната женска главичка у нас може да не знае хиляди работи, които трябва да знае всяка една жена, но знае всичките танцове, що са играли при дворовете на Лудвика XIV, XV и XVI: и полките, и кадрил-монстр, и лансието със смешното му кълчене, което наричат „реверанс“, и това всичкото господин Балтов също ще нарече напредък и цивилизация?… Обяснявам си обаче пустотата на жените: жената е една смес от суетност, капризи и глупост… Тя не е съвършен човек, както е казал един учен. Но мъжете, мъжете със своите фракове и клакове, с които се маскират на баловете… бедни кавалери, просто срам! И всичко това е напредъкът, цивилизацията, българската столица!

И Жоржу яростно тупна с ръка по масата и отхлупи съвсем шапката си назад.

— Какво имаш да кажеш ти! — попита той внезапно Аврамова със сърдито устремен поглед на него.

Аврамов се поизчерви, изненадан от това питане, па зина да каже нещо, нещо напосока, защото той никак не мислеше да говори, а, напротив, беше решен да слуша още. Жоржу обаче го избави от мъчното положение, защото тутакси нов поток от мисли нахлу във възбудения му мозък и той пак почна: той пренесе атаките си в други сфери на българския живот; но фразата му ставаше вече уморена, мислите му излизаха на парцали, без яка свръзка, а ненавистта, която гореше в гърдите му, против всичко лошо и пошло се изказваше без въодушевление… Разговорът, или по-право, монологът на Жоржа губеше бързо живостта си, завяхваше… И най-после с една голяма прозявка той тури край на красноречието си и стана да се разплаща. Това действие предизвика пак препирня, сега с Аврамова, но Жоржу и тоя път остана победител.

Когато двамата другари излязоха из „Червен рак“, на улицата беше съвършено тъмно. Студено беше, но вятърът бе престанал и мек снежец сипеше. Няколко минути те вървяха мълчешката, всеки под впечатлението на чувствата и мислите, които разговорът у бирарията беше събудил в душата му. Аврамов беше още цял развълнуван; пред взора му се откриваше един нов кръгозор; той гледаше сега с други очи на онова, което днес още го възхищаваше. Ето какво значи да оставиш провинциалното си задушено гнездце и да се прахосаш по столицата… Ето, човек се среща тука с хора като Жоржа, хора просветени, които умеят да съдят и критически да се отнасят към всичко, което лъщи отвън. Тоя Жоржу каза златни думи. Той още повече се издигаше пред очите му. Скоро и двамата се изгубиха в мрака на Александровската площад, пред двореца.