Сладкодумен гост на държавната трапеза ((Очерк))

III

Сутринта, точно в девет часа, Жоржу се намираше в канцеларията при писмения стол. Който видеше Жоржа в „Червен рак“ или на улицата, не би повярвал очите си, че е същият, когато го видеше на работа при ореховата маса със зелено сукно. Лицето му беше пак така пълно, румено, доволно, но как беше сега съсредоточено и осериозничало над купа канцеларски книжа! Една маска от студена замисленост бе метната въз него; очите му имаха строг и безстрастен поглед с отпечатъка на съзнанието на дълга, погледа на един човек, комуто службата е едно свещенодействие. Би казал човек, че тоя поглед никога не е знаял що е веселост и усмивка, а човекът, на когото принадлежеше — че си е израсъл на тоя писмен стол и че си е слял съществуванието с книжата на него.

С една реч, Жоржу съвсем не приличаше на Жоржа.

Внезапно лицето на Жоржа се замрачи. При деловата, служебната сериозност сега се присъедини и друга грижа, вътрешна и лична. Защото току-що му дойде на ума за снощната непредпазливост, която можеше да има фатални сетнини за него.

И едно неодолимо желание се появи в него да се види с Даскарова, да разбере как е работата, да се успокои.

„Ах, тоя Даскаров, ако ме е чул“!

Той попита един разсилен ниско за Даскарова.

— Дойде и влезе у господин министъра.

Жоржу трепна.

— У господин министъра влезе?

— Да.

— И щом дойде?

— Щом дойде.

— И още е там?

— Още е там.

Лошо предчувствие го обзе. "Защо така бързо е отишъл Даскаров при министъра? — помисли си той. — Навярно да направи доклада за онова…? И други път Даскаров тъй скоро влазяше у министъра и стоеше при него по цели часове, но на Жоржа се чинеше, че пръв път днес това става и именно за него, за Жоржовата гибел. При тия мрачни мисли Жоржу остави перото и се облегна отпаднал на стола си. Погледът му се устреми разсеяно на срещната страна, но тая разсеяност изразяваше силна грижа и безпокойство; устните му машинално и нечуто шушнеха: „Уволнен, уволнен, уволнен!“ Червенината съвсем изчезна от бузите му и гаче и те внезапно се слепиха. „Уволнен, уволнен, уволнен“ — шушнеше му нещо на ухото.

Вратата се отвори, влезе един друг разсилен.

— Господин министърът ви вика — каза той смирено на Жоржа и чака солдатски изправен отговор.

Жоржу попита със схванат глас:

— Мене вика? — И той втренчи очи в разсилния, като че искаше в лицето му да открие някой страшен секрет.

— Да — отговори слугата.

Жоржу скокна изведнаж, поправи с ръка вратовръзката, хвърли поглед на облеклото си и излезе,

Жоржу влезе в стаята на министъра доста пребледнял.

Министърът пишеше при голямото си писалище в ъгъла на широката, постлана с цветни и скъпи ковьори стая. Една голяма венска соба весело бумтеше.

До писалището стоеше Даскаров.

Жоржу се поклони ниско.

Въпреки всяко ожидание началникът му го погледна благосклонно и му поиска някакви сведения по едно служебно дело. Жоржу му ги даде и с облекчена душа се приготви да си иде.

— Ха, почакайте — обърна се пак министърът.

Жоржу наостри уши.

— Аврамов как ви се види? — попита министърът.

— Архиварят?

— Да, той. — И министърът пак се наведе.

— Добросъвестно се занимава, господин министре, добър чиновник — отговори Жоржу. В тоя миг той срещна недоволния поглед на Даскарова.

И министърът се понавъси.

— Да, занимава се добросъвестно, обаче повече с партизанство — забележи натъртено и пораздражен Даскаров, като хвърли строг, почти злобен поглед на колегата си. От вида на лицето и от отзива на Даскарова Жоржу сега напълно се убеди, че той е вън от всяка опасност и че всичко се касае до кожата на бедния Аврамов. Тая увереност изведнаж го охрабри и той дойде на себе си. Мина му през ума даже да се застъпи за приятеля си, да протестува против уверенията на Даскарова, но тая мисъл изчезна като мълния из главата му; чувството на самосъхранение преоблада над всички други душевни движения и той не зина нищо да възрази.

„И да кажа нещо, какво ще помогна?… Само ще въоръжа Даскарова против мене“-помисли си той.

— В партизанство не меси ли се? — попита министърът.

— Господин министре, нищо положително не мога да ви кажа… В канцеларията… гледам го… върши си работата… Какво прави обаче повън, нищо положително не зная, не гарантирам нищо…

Тоя уклончив отговор косвено потвърди клеветата на Даскарова. Той беше подписване смъртната присъда на бедния архивар.

Министърът поклати глава знаменателно и погледна Даскарова, комуто лицето сдоби самодоволно изражение.

Министърът кимна благоволително на Жоржа и се наведе пак над работата си. Жоржу се поклони и отиде в канцеларията си. Погледът му светеше; лицето му веднага сдоби прежнята си самодоволна гладкост, закръгленост и симпатичност. Подир страшното стряскане и уплашване идеше пълнейше успокоение. И пак заработи строго над книжата си.

На дванайсет часа Жоржу излезе из министерството. Той се запъти към тях си, като се здрависваше усмихнато с тогова и оногова. Маската на канцеларската сериозност пак остави лицето му изново благо и щастливо.

Когато се озова на „Дондуков“ булевард, той забележи на един ъгъл залепено траурно известие. Той приближи и прочете името на умрелия.

— Рачев — избъбра той поразен. После прочете няколко реда под името на покойника.

— В три часа ще го погребват… Трябва да поискам отпуск за следобед — каза си той. И продължи пътя за към тях си.

Внезапно го извикаха от една бакалница. Той се извърна и видя Балтова.

— Здравствуй, Балтия!

— Здравствуй, какво ново?

— Нищо… Да, нашия Аврамов го постигна нещастие: отчислиха го.

И Жоржу ниско му разправи обстоятелството.

— И знаеш ли? Назначи се на мястото му Ходжов, братовчед на Даскарова… разбираш интригата?

— Клетият Аврамов! — издума състрадателно Балтов.

— И аз ужасно скърбя… И сторих длъжността си… Но… какво купуваш? Швейцарски салам ли? Я отрежи и на мене бе, да занеса закусчица за обяд — поръча Жоржу на бакалина.