ПЪРВА ЧАСТ БЛУДНАТА ДЪЩЕРЯ

1

Нюпорт Бийч, 1901 година

Денят беше великолепен Софи вече не съжаляваше, че е напуснала града, за да участва в плажното парти, което майка й устройваше през уикенда.

С голям скицник в едната ръка и въглен в другата Софи спря на хребета на една дюна, за да хване пейзажа. Атлантическият океан обгръщаше пясъчния бряг, слънцето се отразяваше в игривите му леки вълнички. Над нея се рееха чайки. Небето почти я заслепяваше със синевата си. Тя се усмихна и вдигна към слънцето лицето си, засенчено от сламената шапка. Мигове като този караха Софи да осъзнае, че има живот и извън четирите стени на нейното ателие.

После туптенето в глезена я върна към познатото й. Не биваше да се застоява. Беше грешка, че слезе на плажа. Имаше великолепна предварителна скица на Нюпортския бряг, която щеше да нарисува с маслени бои веднага щом се върне в града, а я очакваше цяла вечер сред гостите и тя щеше да бъде още по-неприятна за нея, ако куца повече от обикновено. Сюзан беше напълнила къщата за уикенда и това не можеше да не ужаси Софи. Всъщност, ако имаше избор, щеше да се заключи в стаята си и да рисува. Но нямаше възможност да избира, беше обещала на майка си да се покаже в най-гостоприемната си светлина и Софи наистина възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да й се хареса.

Софи въздъхна и си представи дългата вечер, която предстоеше. Заслиза по дюната. Чудеше се дали познава поне някого от гостите на майка си. Потънала в света на своите рисунки, Софи рядко излизаше сред хората и трудно общуваше с непознати или бегло познати хора, нещо, което беше като втора природа за останалите. По-малката й сестра Лиза веднъж й каза, че хората говорят за всичко, каквото им попадне пред погледа — например за красивата порцеланова ваза, която стои наблизо. Звучеше по-лесно, отколкото бе в действителност. Софи реши да не се безпокои за предстоящата вечер. Никой не очакваше от нея да бъде красавицата на бала.

Заслиза с неравната си походка по обраслата с шубраци дюна и след няколко крачки спря да си почине. Пое си дъх и погледът й улови някакъв ярък бял проблясък. Взря се. Забеляза един мъж, който вървеше по друга пътечка по дюните, точно под нея. И той си тръгваше от плажа, също като нея, но не я беше забелязал.

Видът му спря дъха й и Софи замръзна на място, забравяйки и самата себе си, и къде се намира. Той беше без шапка, гъстата му черна коса ярко контрастираше с ослепителната белота на фино ушитото му ленено сако. То беше небрежно разкопчано и вятърът го развяваше. Мъжът беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на бледокремавите си панталони. Беше едър мъж, Софи виждаше това, висок и широкоплещест, но се движеше с грацията на дребните фигури, леко и изящно като черна пантера. Софи беше омаяна. От тази далечина не можеше добре да различи чертите на загорялото му лице, но те сигурно бяха невероятно красиви. Трябваше да го нарисува. Тя рязко седна долу, отвори скицника. Сърцето й биеше до пръсване. Започна да нахвърля силуета му.

— Едуард! Почакай!

Ръката на Софи замръзна и тя стресната хвърли поглед към жената, която тичаше по пътеката след непознатия. Софи позна съседката си, госпожа Хилари Стюарт. Защо, за бога, Хилари ще тича след този мъж в такъв вид, с пола, високо вдигната в едната ръка, и безсрамно откриваща дълги крака, обути в бели чорапи? После се сети какво може да е правила Хилари, и побледня, шокирана.

Софи си напомни сурово, че това не е нейна работа и че трябва да си върви. Опита се набързо да завърши скицата на непознатия, прибави още няколко щриха. После гласът му, мъжествен и нисък баритон, накара ръката й да замре. Софи вдигна глава, безпомощно омагьосана от мъжествения звук, и неволно напрегна слух.

Хилари се вкопчи в раменете му, полюля се, като че ли подухната от вятъра… или може би в очакване той да я целуне.

Сърцето на Софи заби още по-буйно. Точно както си бе помислила… както се бе опасявала. Зарови пръсти в топлия пясък, забравила за скицата, осъзнавайки единствено, че трябва да си иде, преди да е видяла нещо, което няма право да види… но не можеше да помръдне, нелепо парализирана.

Дочу гърления смях на Хилари. Софи отвори широко очи. Хилари бавно разкопчаваше раирания си жакет.



Той се запита дали вече не остарява преждевременно — със сигурност беше твърде стар за това. Африка не само бе изцедила силите му, но и го бе оставила с непоклатимото убеждение, че радостите на живота си струват да почакаш. Нямаше намерение да се отдава на разгул в пясъка, щом по-късно може да го направи на чисти хладни чаршафи. А и Хилари Стюарт бе излязла от леглото му скоро.

Усмихна се кисело. Беше се запознал с Хилари на едно парти преди няколко седмици, почти непосредствено след като се върна в града. Беше научил, че преди няколко години се е омъжила за доста по-възрастен мъж и наскоро е овдовяла. Едуард предпочиташе вдовиците; те се наслаждаваха на греха, без да чувстват вина или да му предявяват изисквания. Привличането беше взаимно и оттогава двамата имаха връзка.

Сега бяха поканени в лятната къща на Ралстънови. Хилари несъмнено беше накарала да поканят и него, но Едуард нямаше нищо против. Харесваше я и извън леглото, и в него, а през лятото в града беше истински ад. Сюзан Ралстън, тяхната домакиня, любезно им беше дала съседни стаи с врата помежду им и предната нощ Хилари не го остави на мира от полунощ чак до зори. Но явно тя беше доста по-малко заситена от него.

Зачуди се дали ентусиазмът му, някога безграничен, щом станеше дума за красиви и достъпни жени, не е започнал да изчезва.

Но той все пак си оставаше мъж и погледът му прелетя от кестенявия й влажен поглед към белите, твърде бели ръце, които откопчаваха копчетата на жакета й. Хилари беше ненаситна и чувствена, затова, въпреки че имаше най-добри намерения, като я знаеше каква е, слабините му потръпнаха.

— Скъпа, но това е недискретно — каза Едуард с провлачен тон.

Единственият отговор на Хилари беше една хитра усмивка. Тя отгърна прилепналия си жакет. Отдолу нямаше нищо, дори корсет. Гърдите й бяха големи и млечнобели, с рубиненочервени зърна.

Едуард сви устни и въздъхна. Не се сдържа да не обвие с ръка талията й, а дланта на другата му ръка подхвана тежестта на гърдите.

— Ще се видим по-късно — каза той с нисък и леко дрезгав глас. Тя изстена и изви шия назад. Палецът му се плъзна по зърното й, методичен и умел. Тя отново изстена:

— Едуард, луда съм по тебе, просто не мога да чакам.

Кожата й бе копринена и той продължи да я гали, понеже беше достатъчно хедонист, за да пропусне да се наслади на това, което правеше, но усети мъчителна тежест в панталоните си. За момент се изкуши да продължи, но й се усмихна очарователно:

— И двамата сме достатъчно възрастни, за да разбираме какво е да предвкусваш, скъпа — каза той, целувайки леко едното зърно, после притвори жакета й.

Бързо и сръчно закопча всичките черни копчета. Тя сграбчи китките му.

— Едуард… не искам да чакам. Не съм сигурна, че мога да чакам.

— Разбира се, че можеш — прошепна той усмихнат. — И двамата знаем, че е по-добре, ако изчакаш.

Ръката й се стрелна и обхвана стоманенотвърдата му ерекция.

— А ти как можеш да чакаш? — отвърна тя също с шепот.

— Скъпа, търкалянето в пясъка е неудобно. Тя въздъхна разочарована и примирена.

— Страх ме е, че ще се върнеш в Южна Африка и ще те загубя. Той се засмя и отстрани ръката й… може би малко колебливо.

— Никакъв шанс — каза той решително.

Едуард обви раменете й с ръка и я притегли към себе си за една бърза и естествена целувка. Но вниманието му бе привлечено от някакво внезапно движение и той трепна.

Погледът му пробяга бързо по обраслите с шубраци дюни точно над и оттатък Хилари. Очите му се разшириха. Над тях в пясъка беше коленичил някакъв воайор.

Той преглътна изненадата си и бързо отвърна очи. Но в ума му се запечата гледката на едни широко отворени жадни очи и едно красиво овално лице. Воайорът беше някакво младо момиче, със сламена шапка със синя лента, явно омагьосано от гледката, която двамата с Хилари представляваха.

Хилари бе сграбчила китките му, той все още я прегръщаше с едната си ръка, а ерекцията му изведнъж бе станала колкото оръдие.

Внезапна възбуда връхлетя Едуард. Той дръпна Хилари към себе си, питайки се колко е видяла вече воайорката и дали сега ще си отиде, и я целуна. Хрумна му, че е наистина извратен. Защото беше много по-възбуден от мисълта, че някаква млада дама го гледа как се люби, отколкото от представата за самия акт. Сега вече любенето в легло от пясък не го притесняваше.

Усещайки, че го гледат, той целуна Хилари. Целувката му беше дълбока, с цяла уста, той започна да гали езика й със своя и да я притиска към члена си, който беше станал твърд като скала, докато тя накрая изстена високо и се вкопчи в него, а краката й така се подгъваха, че той трябваше да я поддържа Когато отмести поглед, видя, че неканената наблюдателка е застинала в смайване. Не беше помръднала от място, все така клекнала зад шубрака, но вятърът беше издухал шапката й и кестеняворусите коси се вееха около лицето й. Дори от разстоянието, което ги разделяше, той усещаше и нейната възбуда Тя не бе разбрала, че той я е видял.

Ръката му се спусна надолу и той бързо разкопча копчетата на панталона си, задиша насечено и бързо. Мисълта му се противеше, докато мъжествеността му изскачаше навън. Чу въздишка и знаеше със сигурност, че не е дошла от Хилари.

— Хайде, скъпа — прошепна той и започна да целува шията й, макар че съвестта му протестираше срещу това неприлично поведение. Но не можеше да престане мислено да вижда воайорката, не можеше да спре да вижда какво всъщност виждаше тя. Притисна ръката на Хилари към члена си. И отново потърси устата й. Обсипа шията й с целувки, стигайки чак до ключиците и по-надолу, откопчавайки в същото време копчетата, и накрая налапа докрай едното голямо червено зърно. Хилари отмаля, но Едуард беше подготвен и я подхвана, полагайки я леко на пясъка.

След миг той коленичи, вдигна пешите на Хилари и се вмъкна в нея с лек и опитен тласък. Докато се движеше вътре в нея, борейки се да си възвърне самообладанието, което трябваше да стане много лесно след ексцесиите от предишната нощ, той ясно осъзнаваше как кръвта кипи във вените му и ги разпъва. Почувства се така, сякаш две жени лежат под него. Изведнъж му се прииска да разбере коя е кестеняворусата непозната. Не можеше да издържи повече и макар да беше разголен, хвърли един поглед и забеляза лицето с широко отворени очи, обградено от русата коса. Когато хвърли още един поглед малко по-късно, воайорката си беше отишла.

Едуард затвори очи. Какво ставаше с него? Изведнъж почувства срам и нещо по-лошо, уплаши се. Мярна му се идеята, че лошата му репутация не е толкова преувеличена, както му харесваше да си мисли.

Софи измина невероятно бързо дългия път до вкъщи. На моравата в задния двор играеха крокет, но тя не искаше да я забележат. Не и този път, не и след онова, което тя беше видяла. Лицето й бе сгорещено и пламнало в червенина, не можеше да диша нормално и всички, включително Сюзан, веднага щяха да разберат, че нещо не е наред и щяха да питат какво е станало.

Софи се отклони от моравата в задния двор, макар че това й струваше много повече ходене, докато стигне до къщата. Вървя през дюните и накрая стигна до тенискорта, където за щастие нямаше хора. Вече не можеше да понася болката в десния глезен, която се засилваше с всяка следваща стъпка. Тя извика леко и се отпусна на пясъка зад корта, закривайки лице с ръцете си.

Как можа да направи такова нещо? Когато разбра, че се е натъкнала на любовна двойка — и то жената беше дългогодишна нейна съседка, господи, — трябваше да се обърне и да избяга. Но тя не постъпи така. Беше загубила контрола над тялото и ума си. Беше останала. Беше останала до самия край.

Софи силно се разтрепери, посягайки към крака си. Какво ли е усещането да те целуват така? Какво ли е да бъдеш в прегръдките на мъж?

Тя отпъди грешните мисли и се хвана за глезена. Това, че беше останала да ги гледа, беше достатъчно ужасно, но да мисли по такъв начин беше още по-лошо. Никога преди не си беше позволявала такъв род размишления — а сега не беше време да започва с това. Никога нямаше да узнае какво е усещането… и толкова.

Софи обхвана глезена си и изстена, сълзите напираха в очите й, но тя и не искаше да знае дали са предизвикани от страха, че може да е наранила стъпалото си, или от нещо, далеч по-мъчително.

Преглътна решително сълзите. Не бяха я видели, значи никой не знаеше ужасната й тайна. Поне Хилари не я бе видяла. За миг си бе помислила, че мъжът накрая погледна към нея, но знаеше, че навярно си го е въобразила в уплахата си, иначе той щеше да извика от възмущение, а не от страст и щеше да спре.

Софи започна да масажира бодящия глезен. Не трябва да мисли за онова, което той правеше, или как беше погледнал, докато го правеше. Всъщност този непознат беше възхитителна гледка. Сега Софи разбираше защо на жените е забранено да рисуват голи мъже като модели в Художествената академия.

Тя сгърчи лице в гримаса и бавно се изправи на крака. Болката прониза глезена й, тръгна нагоре по прасеца и стигна чак до бедрото. Тя я отвлече от мислите й. Софи прехапа устни, за да не извика. Сюзан щеше да каже, че тя по принцип сама си е виновна, задето е слязла на брега без чужда помощ.

От време на време обаче на Софи страшно й омръзваше да я ограничават или да не може да прави това, което всички други правят, без да се замислят. А когато работеше, не можеше да понася чуждо присъствие освен някой модел. Софи бе прекарала последните два и половина месеца в града — факт, който правеше днешния ден на брега дори още по-привлекателен, дотам, че да изостави всичката си обичайна предпазливост и здрав разум. Толкова рядко й се падаше възможността да работи на открито и още по-рядко — на морския бряг. Лекомислено бе сметнала, че ще може да направи такова пътешествие, без да й се случи нещо… колко се е лъгала!

Софи изтърси пясъка от навитите ръкави на бялата си блуза. Поне сега дишаше равномерно и ръцете й вече не трепереха толкова. Запита се кой ли е бил непознатият на плажа. Малкото му име беше Едуард, но това нищо не й говореше. Софи затвори очи. „Каква съм глупачка“, каза си тихо. Такъв мъж никога няма да погледне втори път към куца и ексцентрична жена като нея.



— Госпожо Ралстън?

Сюзан автоматично наложи на лицето си приятна усмивка и се обърна с горда осанка пред широко отворения френски прозорец. Зад нея се простираше вътрешен двор, настлан с тухли, а зад него — обширните морави, където някои от гостите й играеха крокет. Неособено големият салон, където бе застанала сега, беше сенчест и прохладен. Майката на Софи погледна към пълничкия млад мъж, който приближаваше и бе изрекъл името й.

Сети се, че това е онзи беден далечен братовчед на Анет Мартен, който наскоро бе завършил Харвардския юридически колеж и се канеше да отвори частна адвокатска кантора. Анет бе в чужбина и я беше помолила да покани братовчед й за уикенда и да го представи на високопоставените си гости.

— Здравейте, господин Мартен. Забавлявате ли се? — Усмивката му беше любезна и Сюзан разбра, че ако мъжът поотслабне, може дори да мине за привлекателен.

— Невероятно, госпожо Ралстън. Не мога да ви се отблагодаря достатъчно за това, че ме поканихте. А къщата ви е удивителна — добави той с широко разтворени очи.

Сюзан трепна вътрешно — решително беше много непохватен.

— Къщата ми едва ли е по-голяма от съседските, Хенри. — Най-накрая си бе спомнила името му. — Но благодаря за любезността.

Завоалирано му подсказваше, че трябва да проявява по-малко възторг и да бъде по-изтънчен — това беше най-малкото, което можеше да направи за Анет.

— Госпожо Ралстън, стори ми се, че видях дъщеря ви долу на плажа.

И той почервеня.

Сюзан не се учуди, че той се интересува от Лиза, която, макар и само на седемнадесет години, вече имаше много обожатели, които сериозно се бяха заканили да я ухажват през следващия сезон. Беше тъмнокоса красавица с широко сърце.

— Лиза е била на плажа? Мислех, че играе тенис този следобед. — Как да каже на този младеж, че се самозабравя? Или мозъкът му е размътен, или прекалено амбициозен — Сюзан още не можеше да реши кое от двете. Но Хенри я сепна:

— Не, госпожо Ралстън, видях Софи, не доведената ви дъщеря. Сюзан трепна.

— Искам да кажа — забърка се той, — помислих, че е Софи. В края на краищата нали още не съм се запознал с нея. С руса коса, средна на ръст. — Той изглеждаше разтревожен. — Надявах се да се запозная с нея.

Сюзан още го гледаше втренчено — как я беше насадила нейната приятелка Анет. Макар че Хенри Мартен несъмнено имаше нужда да влезе в обществото заради новооткритата си адвокатска практика, той бе дошъл тук да души по следите на дъщеря й. Софи не само беше на възраст за омъжване, тъй като през май бе навършила двадесет и една години, но се знаеше и че е наследила богатството на баща си. Истинският размер на състоянието на Джейк О’Нийл беше шокирал всички, но не и Сюзан.

Тя още не можеше да си представи как обикновен ирландски работник, издигнал се до предприемач, е успял да натрупа близо един милион долара само за шестте години, през които бяха заедно.

— Госпожо Ралстън?

Сюзан се съвзе и се опита да не трепери. Дали защото не можеше да не се ядоса, когато се сетеше за Джейк и особено за неговото състояние, или защото това парвеню беше дошло да ухажва дъщеря й — не знаеше. И си наложи любезна усмивка.

— Сигурно сте сбъркали. Софи не би отишла на плажа.

Хенри я загледа втренчено.

— Н… но аз съм сигурен, че беше тя. И…

— Куцаше ли?

Хенри отново я загледа смаяно.

— М-моля?

— Сигурно знаете, че куца ужасно.

Научих, че походката й е малко неравна, като резултат от нещастен случай в детските години.

Сюзан се досещаше защо Анет е била толкова снизходителна, когато е говорила за Софи с братовчед си — тя никога преди не беше проявявала такова снизхождение към нея изобщо и към куцането й. Успя да изобрази някаква усмивка.

— Куцането й наистина е резултат от инцидент в детството, ужасна случка. Беше едва на девет години, когато падна по стълбите. Счупи си глезена и той не можа да зарасне правилно; остана доста изкривен Анет не ви ли е казала, че дъщеря ми е инвалид?

Докато слушаше Сюзан, лицето на Хенри посивя като пепел.

— Не.

Сега вече усмивката на Сюзан стана по-непресторена.

— Наистина ще ми бъде много приятно да ви запозная с нея. Макар че е на двайсет години, никога не е имала обожатели.

— Аз… аз разбирам.

— Елате да я намерим, искате ли? — и Сюзан докосна ръката му.

Когато Софи стигна до кухненския вход на къщата, беше не само изтощена от пронизващата болка в глезена, но и разстроена Забравила бе скицника си на плажа.

Работата беше най-важното нещо в живота на Софи, основанието й да живее, тя никога преди не беше изоставяла така безгрижно скицника си. Това, че сега беше постъпила така, говореше колко развълнувана е била да гледа как се любят двама души.

Тя спря в тясното антре, благодарна за прохладата му. Появи се една от прислужничките и я запита дали е добре. И й каза, че Сюзан я търси.

Софи знаеше със сигурност каква гледка представлява, знаеше че и майка й ще забележи смущението й. Сюзан обаче никога нямаше да отгатне причината за него.

Софи закуца — още по-силно от обикновено — подир прислужничката и се насочи към мястото, където антрето излизаше в централното фоайе на къщата. Видя там майка си, застанала в зелено-белия салон, да говори с един младеж.

— Софи! Ето те и тебе! Търсихме те навсякъде. Хенри каза, че си била на плажа. Вярно ли е?

Сюзан вдигна вежди, виждайки колко раздърпана е дъщеря й. Софи спря на място, докато майка й се приближаваше към нея, следвана по петите от младежа. Сюзан беше едновременно красива и елегантна жена, стройната й фигура бе съвършена, косата — тъмна, а кожата — бледа като слонова кост. Беше само на тридесет и шест години. Преди известно време Софи беше осъзнала, че майка й я е родила, когато е била едва шестнайсетгодишна. Често си беше представяла как красивият й и очарователен баща Джейк О’Нийл е омаял майка й. И също толкова често си бе представяла какъв можеше да бъде животът им, ако преди четиринадесет години Джейк не беше принуден да избяга от Ню Йорк. Той й липсваше и тя го обичаше, обичаше го дори и сега.

Софи се надяваше, че усмивката й изглежда естествена.

— Прощавай, мамо. Ходих на плажа да рисувам.

Сюзан премига.

— Сама ли?

Софи кимна.

Сюзан се обърна към мъжа, който изглеждаше доста нервен.

— Казах ли ви, че дъщеря ми е художничка? Учи в Академията и често рисува нощем в ателието си. Гради артистична кариера.

Софи премига смаяно, чувайки майка си за пръв път да говори пред хора за нейните професионални намерения. Макар че почти една четвърт от класа й в академията бяха млади жени, също толкова отдадени на призванието си като нея, все още се смяташе за много странно една жена да преследва цели в изкуството, а не съпруг. Тя погледна към младежа, който кимна отрицателно в знак, че не е чувал такова нещо. Разбра откъде идва смущението му.

— Софи е много талантлива — каза усмихната Сюзан. — Скъпа, покажи ни какво си нарисувала днес.

Софи замръзна, като се сети за скицника си, който беше захвърлила на плажа, както и защо го бе изоставила там, и сърцето й се разтуптя лудо.

— С радост ще покажа някой друг път.

Погледна към Сюзан, чудейки се какво е намислила. Майка й изобщо не одобряваше нейните занимания с изкуство, особено напоследък, и в нормални обстоятелства не би предложила да го показва на гостите си.

— Искам да се запознаеш с Хенри Мартен, скъпа — каза Сюзан и го избута напред. — Той е братовчед на Анет. Току-що е завършил право и скоро ще отвори собствена адвокатска практика.

Софи се усмихна и се насили да насочи вниманието си към младежа, който изглеждаше смутен и явно се чувстваше неловко. Тя протегна ръка, отгатвайки причината за смущението му. Той може би си мислеше, че Сюзан е тръгнала да ги сватосва, но истината не беше такава. Софи дори не беше направила дебюта си в обществото. А и как би могла, щом не е в състояние да танцува?

Не че това имаше някакво значение. Софи винаги си беше мечтала да бъде професионална художничка. Не бе толкова наивна да смята, че някой мъж би могъл да вземе куца жена за съпруга, особено пък ако е луда по изкуството. Двете със Сюзан още преди години се бяха разбрали, че Сюзан няма да я кара да се омъжва и че няма специално да й търсят съпруг. Щеше да бъде прекалено унизително, а и изгледите за успех бяха явно близки до нулата. Софи щеше да се отдаде на своята истинска любов, изкуството.

И това беше за добро. Когато Софи станеше на двадесет и една години, тя щеше да отиде в Париж. Там щеше да продължи да учи рисуване при някой голям художник, например Пол Сезан или Мари Касат, двама големи художници, които тя обожаваше.

Софи погледна Хенри Мартен, който нямаше как да знае, че тя не се интересува от евентуална женитба, видя го как я гледа, смятайки се за неотразима партия. Прииска й се да си е в стаята и да рисува. Но си пое дълбоко дъх, усмихна се широко и каза:

— Приятно ми е, господин Мартен. И моите поздравления. Къде се дипломирахте?

Хенри пое ръката й и веднага я пусна.

— Приятно ми е, госпожице О’Нийл… Аз… ами… в Харвард.

Сюзан се извини и ги напусна с усмивка, а Хенри Мартен като че ли още повече се разстрои, когато остана насаме с нея. Софи почувства как бузите й пламват и й се прииска майка й да не я беше поставяла в такова неудобно положение.

— Това е голямо постижение, сър.

Той я погледна с влажни очи.

— Да, благодаря ви.

Софи отново се насили да се усмихне.

— Никак не е лесно човек да бъде приет там, нали?

Отново неловък поглед:

— Да, не е лесно.

— Навярно много се гордеете.

Тя пристъпи на другия крак, за да облекчи болката в глезена. Не му предложи да седнат, защото искаше да си тръгне и да потърси Лиза. Скицникът й навярно още е на плажа, а тя трябва да си прибере скицата на онзи невероятен тъмнокос непознат на име Едуард.

— Ами… да се поразходим ли, госпожице О’Нийл?

Софи си пое дълбоко дъх и отново храбро се усмихна.

— О, по принцип бих искала, но се страхувам, че трябва да ви оставя и да си почина, ако искам да се възстановя за довечера.

Той се поколеба, явно с облекчение.

— Наистина, госпожице О’Нийл.

Софи се усмихна също така облекчена като него, после бързо се сбогува и двамата се отправиха в различни посоки.



— Софи… не е там! — извика Лиза, затваряйки вратата на спалнята й зад гърба си.

Софи трепна. Киснеше глезена си в леген със солена вода, наметната с памучно одеяло.

— Не може да не е там! Не си гледала, където трябва.

Лиза, дребна, тъмнокоса и изключително красива, възкликна:

— Напротив! Тръгнах по пътеката, която започва до тенискорта, и вървях по нея чак дотам, откъдето се вижда океанът от гребена на последната дюна, както ми каза… и откъдето се вижда друга пътечка, която юди надолу. Нямаше нищо. Намерих само шапката ти.

— О, скъпа — извика Софи смутена и се хвана за стола си. — Дали някой не ми е взел скицника? Но кой? И защо?

— Наистина търсих навсякъде — каза Лиза.

Софи едва ли я чуваше.

— Сега как ще го нарисувам?

Лиза докосна ръката на Софи.

— Да го нарисуваш ли? Кого да нарисуваш?

Софи загледа невиждащо доведената си сестра. Лиза й хвърли въпросителен поглед.

— Видях един изключително красив мъж да върви по долната пътечка, докато рисувах на дюната, и го скицирах. Но той не ме видя.

Знаеше, че се е изчервила. Кожата на лицето й пламна. Почувства, че ако не каже цялата истина, все едно безогледно ще излъже, но не беше така. Само че наистина не можеше да каже на по-младата си сестра какво е видяла в действителност.

И онова, което се бе случило преди известно време на плажа, все още отказваше да излезе от паметта й. Тя не можеше да престане да си го припомня, нито можеше да спре да мисли за това, което той правеше с красивата Хилари. Дори и сега тя без никакъв срам си спомняше страстното му изражение в самия край. Мислите й бяха толкова неприлични, толкова греховни, толкова изнервящи… Софи не можеше да повярва, че е толкова обзета от мисълта за тях… за него. И през целия следобед, откакто се беше оттеглила в стаята си, планираше как ще го рисува, мислеше над композицията и цветовете. Възнамеряваше да промени мъничко онова, което бе видяла, с цел да засили драматизма.

— Кой беше? — запита Лиза, искрено заинтересувана.

— Не знам. Тя го наричаше Едуард.

— Тя? Значи, не е бил сам?

Софи си пожела да можеше да върне думите си назад.

— Не — каза тя, без да гледа към Лиза. Как можа това да й се изплъзне от езика?

Но Лиза бе седнала на ръба на стола й и не й даваше да мръдне.

— Сигурно имаш предвид Едуард Деланза — извика тя възторжено.

Думите на Лиза запалиха пламъче на ужас и очакване.

— Кой е Едуард Деланза?

— Запознах се с него снощи преди вечеря… о, колко ми се иска и та да беше там! Само да беше пристигнала вчера, а не днес!

Софи искрено се надяваше, че мъжът, когото беше видяла на плажа днес следобед, да не е сред поканените от майка й гости за уикенда. Дано никога повече не го види. Сигурно не би могла да погледне този мъж в очите.

Вътрешностите на Софи започнаха да се свиват.

— Да не би да е един тъмнокос и красив?

Лиза я погледна.

— Доста повече от красив. Той е съкрушителен! Ослепителен!

— Тя понижи глас и се наведе към Софи. — И е опасен.

Лицето на Софи бе станало пепелявосиво. Не, Лиза със сигурност не говори за този мъж, който тя бе видяла на плажа. Със сигурност той не е от гостите им за уикенда. Не може да е!

— Жените тук полудяха по него — продължаваше да бъбри Лиза.

— Снощи всички го намираха ужасно привлекателен — и гостенките, и прислужничките. Дори майка ти го погледна няколко пъти.

Софи усети нещо ужасно лошо и сви юмруци, уплашена, че и двете говорят за един и същи мъж, че той е тук, в техния дом.

— Репутацията му е по-черна от нощта, Софи. — Сега Лиза шепнеше с поверителен тон. — Казват, че винаги носел малък пистолет, че е контрабандист на диаманти… на крадени бижута… и женкар.

Софи не можа да потисне смаяното си изхълцване, а сърцето й биеше буйно. Тя затвори очи, припомняйки си с всички подробности онова, което бе видяла днес следобед. Дори според нея той да беше въплъщение на небрежната елегантност, колко лесно си го представяше как пренася контрабандно диаманти… или съблазнява невинна девойка. Взе романа, който беше прочела донякъде, и започна силно да си вее с него.

— Сигурна съм, че слуховете са доста преувеличени. И в края на краищата защо Сюзан ще го кани, ако е толкова невъзможен?

Но тя вече вярваше на клюките, о, как им вярваше. Лиза се усмихна.

— Защото със сигурност не е невъзможен, Софи, въпреки всичко, което прави. Казват, че бил ранен в Африка, а това го прави почти герой! Няколко от дамите вече са влюбени в него; в края на краищата може би е богат като Крез. Нямам търпение да те запозная с него, Софи. Тогава и ти ще ококориш очи.

— Ти вече си ги ококорила — каза Софи, изненадана, че може да говори толкова спокойно.

— Да, ококорих ги, но той в никакъв случай не е за мене. Татко никога няма да позволи такъв мъж да ме ухажва… и двете го знаем. — Но тъмните очи на Лиза просветнаха. — Снощи, след като всички се оттеглиха, той остана с една от жените на терасата. Видях ги… държеше се с нея шокиращо. Той я целуваше, Софи!

Софи замръзна.

— Коя? — изграчи тя. — С коя е бил?

— Няма да повярваш… и аз не повярвах. Беше Хилари Стюарт. — Лиза се наведе по-близо. — Чувах, че искала да се омъжи за него!

Софи не можа да реагира. Най-накрая й стана ясно, че мъжът, когото бе шпионирала на плажа, наистина е Едуард Деланза, и че в най-скоро време тя ще трябва да се изправи лице в лице с него. Божичко, как ще го погледне в очите след всичко, което беше видяла?

2

Едуард Деланза излезе на балкона на стаята си. Запали цигара. Вдъхна дълбоко и се облегна на парапета от ковано желязо.

Погледна надолу към идеално поддържаните морави. Вляво бяха цветните градини; далече вдясно различаваше края на тенискорта. Право пред себе си виждаше как млечнозелените дюни се спускат надолу от моравите и ленивият стоманеносин океан подхвърля върху плажа игривите си вълни с гребени от бяла пяна. На запад, там, където не можеше да го види, слънцето залязваше от другата страна на къщата, обагряйки небето в тъмнорозово сияние.

Едуард се наслаждаваше на гледката. Тя беше спокойна. През последната година бе живял толкова опасно, че ценеше дори най-тихите — и най-скучните! — моменти от живота. Но те никога не траеха дълго. След няколко дни, няколко седмици, няколко месеца отново щеше да усети онова неутолимо безпокойство — безпокойство, което се коренеше дълбоко в неговото минало, в самата му душа. Понякога мислеше за него като за октопод, чиито пипала не може да отърси от себе си, и натоварен с неговата тежест, продължава да върви напред.

Но точно сега бе доволен, че е точно там, където е, и много благодарен. Една спокойно изпушена цигара в лятна вечер като тази. Какво удоволствие! Вдигна лице към неподвижния въздух, гъст и влажен, топъл, но в никакъв случай като вечерите в Южна Африка.

Припомни си, сякаш бе вчера, последната си нощ в Южна Африка, как седеше клекнал зад купчина щайги в Хоупвил, недалече от една железопътна гара, която гореше, как около него хвърчаха и рикошираха куршуми, а съвсем наблизо отекваха експлозии. Британците и африканерите се бяха стреляли цяла нощ, а той бе попаднал в средата на полесражението. Битката му се струваше безкрайна. Едуард живо си спомни как копнееше за цигара, но когато се бе разровил из джобовете си, там можа да открие само две шепи диаманти.

Точно тогава би разменил всички камъни за едно дръпване, стига да бе възможно.

Влакът от Кимбърли бе дошъл със закъснение два часа и половина. Едуард се бе промъкнал под бодливата тел и порядъчно се бе порязал; бе получил и един куршум в рамото, когато един войник го бе видял в последния момент, преди да се метне на влака. Но бе успял. Скочи в последния вагон и когато пристигна в Кейптаун, посрещнат от кървавочервената зора, се бе качил на един търговски кораб по същия начин точно когато се отделяше от кея. Окървавен, изпонатъртен и изтощен, но се бе качил. С джобове, пълни с диаманти.

Никога нямаше да се върне там.

Потънал в спомена, Едуард допуши цигарата и се сепна чак когато тя започна да пари пръстите му. Насили се да се върне в настоящето и осъзна, че мускулите му са напрегнати и е започнал да се поти — така реагираше винаги когато го нападнеха неприятни спомени. Нямаше надежда за Южна Африка; още преди месеци го бе разбрал. Ненавистта имаше дълбоки и преплетени корени. Така и така някога щеше да продаде всичко там. Убитият няма как да се наслаждава на богатството.

Погледът му се плъзна по красивата морава долу. Няколко гости бяха излезли навън с чаши в ръка, облечени в смокинги и в обсипани с бижута вечерни рокли. Не за пръв път погледът му се върна обратно към единствения стол на балкона, опрян до вратата, която водеше към спалнята. На него лежеше отворен скицник. Ветрецът подмяташе страниците му.

Това бе скицникът на воайорката. Когато двамата с Хилари се връщаха в къщата поотделно, вървейки по различни пътища, Едуард го бе намерил захвърлен в пясъка точно там, където тя бе седяла и го бе гледала да изнася представлението си за нея. Бе проявила необикновено голям интерес. Но това вълнение не можеше да се сравни с изненадата му, когато видя скицата, която тя му бе направила. Не можеше да не бъде поне малко поласкан, че го е рисувала, но в скицника й имаше още няколко рисунки, на Нюпорт Бийч. Малката воайорка имаше талант, това му беше напълно ясно.

Едуард запали още една цигара, не съвсем успокоен, и се замисли за нея. След инцидента на плажа не бе преставал да се сеща за нея. Инцидента. Все още се смущаваше от собственото си поведение, то беше напълно осъдително. Наистина той не я беше карал да остава там и да гледа. Сега му стана ясно, че е рисувала — точно поради тази причина е била тогава на плажа.

Въпреки всичко повечето млади дами веднага биха избягали. Но не и тя. Тя беше останала, до самия край. Само като си помисли за това, той усети проклетия си член да се втвърдява. Едуард разбра, че въпреки многото си смразяващи авантюри — и разминавалия на косъм със смъртта — е станал много по-разпуснат и по-развратен, отколкото е смятал. Инцидентът го доказваше. Как иначе да си обясни собственото си поведение? Как да обясни и нейното? Никой не го беше запознал с нея, но тя вече го бе заинтригувала.

Предположи, че и тя е гостенка на Ралстънови; надяваше се да е така. Улови се, че очаква следващата им, вече истинска, среща едновременно с любопитство и възбуда. Сигурно ще я намери долу при другите гости.

Едуард стана, усещайки как нещо пърха в гърдите му; развесели се от това самонаблюдение. По дяволите, това негово ужасно сърце биеше два пъти по-бързо от обикновено. Не можеше да си спомни кога за последен път е почувствал пулса си да се ускорява само при мисълта за някоя жена.

Върна се в спалнята, поправи вратовръзката си и облече бяло вечерно сако, а после се втурна по стълбите.

Спря на долния етаж, забави ход и влезе в официалния салон Гостите се събираха на групички по двама-трима, бъбреха си приятелски и отпиваха от аперитивите, разнасяни от слуги в ливреи. Поне двадесет души бяха там; явно и тази вечер съседите са поканени на вечеря. Погледът му се плъзна по всички присъстващи — включително Хилари Стюарт — и замря. Воайорката стоеше сама пред високия френски прозорец в другия край на салона.

Сърцето му като че ли спря. Но първата му мисъл беше: „Не, невъзможно е!“

Беше съвършено безлична женска фигура, към каквато по принцип не би погледнал втори път. Само дето сега отново и отново връщаше погледа си към нея — беше омагьосан. Не можеше да откъсне очи.

Изглеждаше ужасно. Косата й бе събрана на строг кок, не носеше украшения, дори обици, а сивата й рокля беше със сигурност в най-неподходящия цвят, който би могла да избере. Едуард я събличаше мислено, представяше си вълнуващите извивки на тялото и, виждаше я с разпусната коса. Представяше си я как е облечена само с едно огромно колие от искрящи диаманти, а той я люби…

Отново напрегнат, Едуард влезе в салона, за да се възползва от предимството на електрическото осветление, сигурен, че видът й ще го разочарова. Сега я виждаше по-добре и наистина бе разочарован. Тя нямаше никакъв стил наистина, но не беше скучна — в никакъв случай. Вярно, че не беше негов тип — той предпочиташе откровено съблазнителни и натрапчиво привлекателни жени, не такива, които се крият зад грозни рокли и грозни прически. Но въпреки това бе омагьосан.

Тя също го гледаше. Едуард се зачуди как ли се е чувствала тя днес следобед, докато го е наблюдавала с Хилари. Как ли се чувства сега? Какво ли си мисли. Лицето й бе станало яркочервено. Сърцето му започна да бие по-бързо и по-силно. Погледите им се срещнаха. Сякаш мина цяла вечност, преди той да успее да откъсне своя.

Господи! Той си напомни, че тя е млада. Много млада. Доста по-млада от него. Съмняваше се дали има повече от осемнадесет години. Навярно е направила дебюта си тази година. Без съмнение е много чиста, много млада, много невинна девойка — само дето той бе унищожил невинността й днес. О, господи!

Едуард стоеше като закован до вратата, изчервявайки се от внезапни, съвсем реални, угризения, тъй като най-накрая бе разбрал какво всъщност е направил… и какво мисли за себе си в този момент. Нарочно се бе любил с любовницата си пред една млада дама, едва напуснала училищната скамейка. И копнееше да се люби със същата тази млада дама точно сега — да й покаже блясъка на плътската страст, да я посвети в удоволствието, в агонията, в екстаза. В действителност го предусещаше не само с тялото си, но и с мисълта си.

Едуард се насили да откъсне поглед от нея. Бе шокиран от самия себе си, шокиран от това, което вече бе направил, и от онова, което сега искаше да направи. Сърцето му биеше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Какво му става? Тя не само не беше жена, след която би се загледал, но и интересът му към нея бе възникнал поради съвършено неприемливи причини.

Погледът му се върна крадешком към нея, този път съвсем съзнателно. Тя го гледаше, все още изчервена чак до високата корава яка на невъзможната си рокля, но изведнъж рязко се обърна, когато очите им се срещнаха. През ума му се мярна ужасяващата мисъл, че губи контрол над себе си.

Но защо? Тази жена не беше и никога нямаше да бъде подходяща за него. Тя несъмнено си търсеше подходящ съпруг, някой ден щеше да има няколко деца в напълно подходящ за нея дом Интересът й беше напразен, защото Едуард беше заклет ерген. И, най-вече, знаеше колко гнила работа може да бъде бракът. Страстта не можеше да служи като спойка между двама души, а Едуард не вярваше в любовта. Разделените му родители бяха живо доказателство. Освен това стотици омъжени жени търсеха прегръдките му.

Хилари се появи до Едуард заедно с друга жена.

— Здравейте, господин Деланза — каза тя учтиво.

Едуард се насили да изобрази усмивка и се поклони, взе ръката й и я целуна. Изрече нещо автоматично, неспособен да отпъди образа на благоприличната млада жена в другия край на стаята… или други образи, които далеч не бяха толкова благоприлични:

— Добре ли се забавлявахте днес на слънце, госпожо Стюарт?

Дългите й мигли се спуснаха.

— Много добре. А вие?

— Ммм. Да.

Познавате ли госпожица Вандербилт?

— Как бих могъл да я забравя? — каза Едуард с усмивка, наведе се над ръката й и я вдигна към устните си.

Кармин Вандербилт се засмя нервно, но пусна широка усмивка, без да се реши да си дръпне ръката.

Докато Хилари бъбреше, Едуард реагира така, както се предполагаше, че трябва, но не изпускаше от погледа си младата жена в другия край на салона. След няколко мига разбра, че нещо не е наред.

Тя стоеше сама, съвсем сама. Но това всъщност не бе възможно.

— Коя е онази млада дама? — запита той внезапно двете жени.

Хилари и Кармин проследиха погледа му и когато видяха за кого пита, и двете го погледнаха с разширени от учудване очи:

— Това е дъщерята на Сюзан Ралстън от първия й брак. Но защо питате?

— Защото стои сама и очевидно това не й е приятно — блесна с усмивката си Едуард. — Мисля, че трябва да я избавя — каза той, кимна й и остави двете жени да зяпат неловко подир него.

Едуард тръгна да прекосява стаята.

Кимаше на хората, които срещаше по пътя си, но не спираше и не повеждаше разговор. Казваше си, че постъпва почтено и се мъчеше да си повярва. Не можеше да разбере защо още никой не се е притекъл на помощ на госпожица О’Нийл. Само той ли е тук джентълменът? Събралите се го дразнеха с безразличието си. И не обръщаше внимание на леката издутина между краката си.

Докато се приближаваше към целта си, той започна да забелязва много интересни подробности. Беше средна на ръст, но му се струваше, че пропорциите й са съвършени за скромната й фигура. Улови златисти отблясъци в кестенявата й коса, спомни си колко златиста му изглеждаше в слънчевата светлина, видя, че кожата й има топлия цвят на кайсия, което я правеше наистина забележителна. Зачуди се кой ли й е направил такава строга старомоминска прическа, питаше се кой й е избрал тази непоносима рокля и усети, че се ядосва. Та тя няма да си намери съпруг, ако се показва в такъв вид.

После си я представи с друг мъж и раздразнението му нарасна.

Беше го забелязала. Той видя как очите й се разшириха. Беше се приближил към нея съвсем нехайно. Колко съжаляваше за непростимото си поведение следобеда. Но беше твърде късно за съжаления. Тя знаеше кой е — беше го гледала съвсем открито. Но в никакъв случай не биваше да разбере, че той е бил толкова безсъвестен, че да знае, че тя го гледа. Тя никога нямаше да узнае. И когато отминеше напрежението от първия момент на срещата им, щяха да си говорят така, сякаш не се е случило нищо необичайно. Може би един ден тя щеше да забрави.

Тя не виждаше никого освен него. Като че ли разбираше намерението му. Устните й се извиха, сякаш за да произнесе: „О!“ Бузите й пламнаха в червенина. Пое си въздух дълбоко, отчаяно. Но не се пречупи и не избяга.

Едуард спря пред нея, взе напрегнатата й ръка в своята с топла усмивка. Добре съзнаваше, че жените го намират неотразим и видя как очите й се разширяват още повече.

— Госпожице О’Нийл. Очарован съм да се запозная с вас. Разбрах, че майка ви е моя домакиня. Едуард Деланза, на вашите услуги.

Тя трепна невярващо.

Едуард вдигна ръката й и я целуна. Без съмнение въпреки старомоминския си изглед беше доста хубавичка. Носът й бе малък и прав, очите големи, бадемовидни, с дълги мигли. Лицето й имаше съвършен овал, а тенът беше направо екзотичен. Сега видя, че очите й всъщност имат омайния оттенък на кехлибар като най-доброто френско шери. Вгледа се в тях и тя отвърна на погледа му, не мигайки, като омагьосана. За миг той остана прикован към тези очи.

Тя може да бъде красавица, ако наистина пожелае, помисли си той. Златокоса красавица, не прекалено бляскава или прекалено очебийна, но въпреки това омайна, жена, която би могла да завърти много глави.

— Господин Д-деланза — каза тя дрезгаво.

Едуард си възвърна самоувереността и прочисти гърлото си.

— Сега ли пристигате в Нюпорт?

Не я беше видял предната вечер, когато бе пристигнал, защото ако я беше видял, със сигурност щеше да си я спомни. Тя кимна, а очите й все още бяха приковани в него.

— Чудесно е човек да избяга от града, нали? Горещината точно сега е непоносима.

— Да — прошепна тя.

Гърдите й се вълнуваха, а брадичката й едва забележимо се повдигна.

Едуард се почуди дали тя е плаха, дали се стеснява от него… или може би е още шокирана от инцидента. Вътрешно направи гримаса, като си помисли, че най-вероятно последното е вярно. И й хвърли заслепителна усмивка:

— Значи ще останете до края на лятото, така ли?

— Моля?

И тя облиза устни.

Едуард повтори въпроса си, опитвайки се да не допусне намек за неприлични мисли. Тя преглътна.

— Не мисля.

Той беше изненадан.

— Защо не?

— Имам занятия. В Академията. — Тя се изчерви и гордо вдигна брадичка. — Уча живопис.

Той си спомни скиците й, от които несъмнено прозираше талант, и тогава усети някакво чувство, че тук има нещо повече от това, което вижда.

— Говорите запалено.

— Запалена съм по моята работа.

Той вдигна вежда, искрено заинтригуван.

— Да, започвам да разбирам. Има ли много млади дами в Академията?

— Може би една четвърт от класа — каза тя и изведнъж той се усмихна. — Всички сме предани на изкуството.

За момент той остана съвсем неподвижен, взрян в нея. Прехвърли всичко през главата си. Софи О’Нийл беше красива, защото щом се усмихнеше, тя се озаряваше отвътре, заблестяваха дълбините на нейното същество. Нещо се размърда в него — не бяха само слабините му. За миг той си пожела да беше по-млад, с повече идеали и по-заинтересуван да си търси съпруга.

— Това е възхитително, госпожице О’Нийл — каза той напълно сериозно. Не можеше да не се възмути отново от грозната й сива рокля. Никога преди не беше срещал жена, която дотолкова да страни от красивите рокли, бижутата и привлекателните мъже. Би трябвало да е облечена в бяла коприна, да носи перли и диаманти, да е обкръжена от млади кавалери. Защо освен него никой от господата не се занимаваше с нея? Той отблъсна грубите мисли и се усмихна:

— Не се и съмнявам, че скоро някой галантен джентълмен ще започне да ви ухажва и ще спечели за себе си част от тази преданост.

Тя замръзна.

— Да не би да казах нещо неуместно?

— Да — измърмори тя, поглеждайки встрани.

Глупости, в скоро време някои джентълмени щяха да погледнат зад старешката прическа и ужасните дрехи и щяха да спечелят сърцето й; това беше неизбежно. Едуард пренебрегна лекия, но съвсем осезателен пристъп на съжаление.

Аналогията обаче беше ясна. Тя му напомняше за нешлифованите диаманти, които беше донесъл в Ню Йорк от Южна Африка, мътни и без блясък… но това беше само една илюзия. След обработката и шлифовката дори най-малоценните заискряваха.

Тя отново вдигна лице към него.

— Възнамерявам да стана професионална художничка — каза тя.

— Професионална художничка?

— Да. — Погледът й бе твърд. — Възнамерявам да си печеля хляба, като продавам картините си.

Той не можа да не я погледне смаяно. Добре възпитаните дами не си печелеха хляба, всичко беше много просто. Тя отново облиза устни.

— Да не би да ви шокирах?

— Не съм съвсем сигурен — каза той откровено. — Но аз съм доста либерален. Може би съпругът ви няма да е на същото мнение.

— Без съмнение, ако се омъжа, съпругът ми няма да позволи да си печеля хляба от каквото и да било, още повече от продажбата на моите картини.

Едуард не можеше да повярва на ушите си.

— Сигурно не искате да ми кажете, че няма да се омъжите?

Тя кимна.

Това беше един от редките моменти в живота му, когато той бе наистина шокиран. И докато я гледаше втрещен, осъзнавайки класическата й красота въпреки абсурдните дрехи и невъобразимата прическа, си припомни, че тя бе решила да остане и да го гледа, докато той се люби с Хилари. Тогава се сети и за прекрасните й скици. През ума на Едуард мина мисълта, че никога преди не е срещал жена като нея. Че тя не е онова, което изглежда. В него като че ли се събуди искрен интерес и той потрепна.

— Вие… — и тя отново нервно облиза устни — вие, господине, ме гледате така, сякаш имам две глави.

— Сигурно сте свикнала да се сблъсквате с учудването на обществото, когато заявявате, че ще живеете от продажбата на картините си, а не като нечия съпруга?

— Не, не съм. — Тя спусна тъмните си мигли. — Рядко ходя на светски събирания. И никога не разкривам намеренията си.

Едуард едва се въздържа да не вземе ръката и. И тъй като тя сега не поглеждаше към него, тихите му прошепнати думи падаха върху светло кестенявата й глава.

— Тогава съм поласкан от вашето признание.

Тя потръпна.

Едуард се усмихна мило.

— Затова ли се обличате така? Нарочно ли сте решили да криете красотата си, за да отблъсквате нежелани ухажори?

— За глупачка ли ме мислите?

Сега беше рязка и бледа.

— Госпожице О’Нийл…

Тя едва си пое дъх и вдигна ръка.

— Защо ви трябваше да говорите така? И двамата знаем, че не крия никаква красота.

Тя не знаеше. Дори не подозираше колко е очарователна. И изведнъж Едуард твърдо реши да я разтърси, за да може тя да се види така, както трябва.

— Но това трябва да бъде казано.

Тя скръсти ръце.

— Вие си играете с мене — прошепна тя неловко.

— Не си играя с вас. Аз не си играя с хората или с техните чувства, никога.

Тя впи поглед в него, като че ли разкъсвана между надеждата и отчаянието.

— Приемете истината, госпожице О’Нийл. Защото следващите ви обожатели скоро ще се явят с точно същите думи въпреки вашите професионални амбиции.

Тя едва чуто въздъхна.

— Не мисля така.

— Не?

— Няма никакви обожатели. — Тя понечи да се отдалечи от него, но той я хвана за ръката. — Майка ми ни дава сигнал, че е време за вечеря — извика тя.

— Вие се страхувате от мене. — Той съсредоточи цялата сила на синия си поглед върху нея… поглед, на който никоя жена не беше устоявала по никакъв начин. — Недейте.

— Не, не се страхувам. — Тя изтръгна ръката си от неговата. — Погледът й беше открит. — Защото за мене няма основателна причина да се страхувам от вас, нали?

Едуард усети, че се изчервява. Погледите им се кръстосаха.

— Госпожице О’Нийл, не вярвайте на всичко, което чувате.

Тя замря на място, хапейки долната си устна, която — той едва сега осъзна — беше плътна и предизвикателна.

— Аз не осъждам хората, изхождайки от клюки и слухове, господин Деланза.

— Олекна ми, като чух това. — Той й отправи ослепителна усмивка, но бузите му все още бяха обезпокоително горещи. — Може би вие ще ме осъдите въз основа на нещо друго?

Тя премига и застина на място, като сърна, готова да избяга.

Той се надяваше, че не се е издал. Тя никога нямаше да му проговори отново, ако разбереше, че е знаел за присъствието й там на дюните; нямаше да я обвини за това.

— Аз наистина не съм безнадежден случай — пошегува се той.

След дълга пауза тя каза:

— Никога не съм си помисляла, че сте.

Той наистина се стресна… и колкото и да беше смешно, се обнадежди.

— Тогава сте много по-милосърдна, отколкото някога бих допуснал — измърмори той. И протегна ръка. — Ще отидем ли заедно на вечеря?

— Не! Не мисля така!

Погледът й пробяга през салона, пълен с паника, сякаш тя се мъчеше да избяга от него.

Едуард се огледа и видя, че почти само те двамата са останали в салона и че Сюзан Ралстън ги гледа напрегнато от отсрещната врата. Сюзан навярно щеше да се обезпокои от неговия интерес към дъщеря й, без да знае, че няма от какво да се страхува. Той въздъхна.

— До следващата ни среща. — Поклони се и се усмихна на Софи. Тя едва го погледна.

Една жена докосна отзад ръката му.

— Едуард?

— Госпожо Стюарт — измърмори той, обръщайки се с лице към нея, като се мъчеше да скрие нежеланието си да се отдели от Софи.

Хилари се усмихваше, но очите й бяха по-тъмни, отколкото си ги спомняше, по-тъмни и много по-търсещи.

— Можете да ме придружите, ако желаете — изрече тя.

— С удоволствие.

Когато се обърна, водейки Хилари под ръка, Софи О’Нийл беше изчезнала.

Софи прекара следващите два часа в избягване на заинтригувания син поглед на Едуард Деланза.

Той и Хилари седяха от другата страна, далеч от Бенджамин Ралстън, който бе начело на масата. Софи на драго сърце бе последвала указанията на Сюзан да седне от другата страна заедно с нея. Искаше да е колкото може по-далече от него.

Беше разстроена повече, отколкото би следвало. Софи се гордееше с уравновесеното си държание, но тази вечер като че ли не успяваше да бъде на висота. Трудно й беше да се държи с достойнство, когато насреща й на масата седи мъж, когото бе видяла да се люби с друга жена; наистина, не бе възможно Софи да не пламва цялата всеки път, когато изпитателният му поглед се спираше върху нея — което се случваше вече няколко пъти.

Защо я преследва така със своето внимание? Той беше Едуард Деланза, дързък и опасен, персона нон грата, съблазнител на жени, изключителен контрабандист на диаманти — и я преследваше още от момента, в който бе влязъл в салона.

Софи не разбираше защо. Изобщо не разбираше. Не беше възможно да я намира за интересна и привлекателна; дори самата тази мисъл беше абсурдна. Защо я преследваше?

Тя погледна към другия край на масата, където седеше Едуард Той се накланяше към Хилари, а черната му коса блестеше на светлината на свещниците. Профилът му я караше да затаи дъх, почти съвършен — с правилен нос, може би малко голям. Устата му бе извита в мека усмивка, докато слушаше това, което му говореше Хилари.

Накрая той се засмя. После внезапно смехът му замря и той бързо се изправи, поглеждайки към Софи. Срещна втренчения й поглед. Очите им се сблъскаха. Софи бързо сведе своите, може би за стотен път тази вечер, и се изчерви. Но сега той се загледа в нея. Тя чувстваше погледа му.

Софи предпазливо вдигна очи, не можейки да се сдържи. Едуард Деланза беше повече от красив, както бе казала Лиза; в него имаше нещо безкрайно привлекателно. Двамата с Хилари бяха толкова красиви заедно. Бяха съвършена двойка. И макар че Хилари сега се държеше абсолютно благоприлично, Софи си представи как бедрото й, може би дори ръката й, се притиска към неговото бедро под масата. Всеки път, щом Хилари се усмихнеше на Едуард, Софи си спомняше какво бяха преживели двамата заедно — какво щяха несъмнено още и още да преживяват — и се разстройваше.

Ревност ли беше това? Тя си имаше своето изкуство, от което беше погълната; беше решила да не се омъжва. И това решение я правеше щастлива. Ако възникнеха някакви съмнения, само трябваше да помисли за Мари Касат, известната художничка, която бе останала неомъжена, за да се посвети на работата си.

Едуард улови погледа й и този път очите му станаха пепеляви.

Нещо започна да се топи вътре в Софи.

— Заглеждаш се, Софи, това е неприлично — прошепна Сюзан.

Софи потрепна. Усети как лицето й пламва. Мислеше, че в синия поглед на Едуард Деланза има някакво послание, но сигурно грешеше. Той няма да вземе да я гледа с такава обезпокоителна настойчивост и толкова хищен интерес.

Сюзан се бе обърнала към гостите си и коментираше остроумно, а те се смееха, само че първо бе погледнала загрижено към Софи.

Софи се задушаваше. Не можеше да си представи как би могла да преживее още един ден и една нощ, докато уикендът свърши и тя се върне в Ню Йорк. Може би ще успее да се престори на болна и да си остане в леглото.

Непонятният му флирт с нея преди вечерята все още бе свеж в паметта й. Той беше наистина първият мъж, който бе проявил дори и повърхностен интерес към нея, първият, който се бе заел да флиртува с нея, да й се усмихва и да я ласкае. Ако беше видял безобразната й походка, сигурно нямаше да бъде така очарователен — щеше да я пренебрегне като всички останали.

Сюзан стана, давайки знак, че вечерята е свършила и всички вече могат да се преместят в хола. Софи се бе замечтала за още един флирт с Едуард, когато гостите наставаха и се разнесе скърцането на отместваните столове. Тя си каза строго, че това няма да стане. Щом Едуард я види как куца през стаята, ще загуби интерес към нея. Дори преди да я бе намерил за привлекателна, нямаше да му се стори такава сега, щом види неравната й тромава походка.

Софи не помръдна от мястото си. Усещаше как погледът му се е закотвил върху нея с открито любопитство, но нарочно не вдигна очи. Накрая той се оттегли заедно с другите мъже на чаша бренди и пура в пушалнята. Софи стана бавно и тръгна след останалите жени. Беше изтощена.

От една страна, искаше й се да полети нагоре по стълбите към стаята си. Той нямаше да разбере, че тя е инвалид. И тогава тя щеше да се отдаде на импулса си, да се потопи в рисуването. Импулса да го нарисува.

От друга страна, никак не й се тръгваше.

Лиза се приближи към нея и изравни крачките си с нейните.

— Той ли беше?

Софи се усмихна вяло.

— Да.

Лиза нададе възторжен вик:

— О, можеш ли да го нарисуваш, Софи, какъв зашеметяващ портрет ще бъде!

Софи не каза нищо — какво можеше да каже? Възнамеряваше да го нарисува, и това щеше да бъде забележителен портрет. Софи не се и съмняваше.

— Какво мислиш за него? — Лиза спря извън салона, другите жени вървяха пред тях.

— Мисля, че е точно такъв, какъвто го описа, Лиза. Невероятен, дързък… опасен.

— И ти си се заплеснала по него!

Софи преглътна.

— Разбира се, че не съм.

Лиза проявяваше открито любопитство:

— За какво си говорехте вие двамата преди вечеря? Нали е ужасно очарователен? Мислиш ли… мислиш ли, че има нещо между него и Хилари?

— Лиза! — Софи беше скандализирана, че тя споменава за тяхната връзка сега, когато можеше някой да ги чуе.

— Е, какво? Тя е красива, той е женкар, а тя е вдовица и ги видях заедно — прошепна Лиза.

— Как… как, за бога, ще знаеш нещо за женкарите и за техните… подвизи? — избъбри Софи.

Лиза се усмихна ведро.

— Аз не се заключвам в Академията или в стаята си да рисувам ден и нощ като тебе, Софи Имам приятели. Излизам навън. Всички говорят. Вдовиците имат опит и са по-сигурни от омъжените жени.

Софи я загледа смаяно.

— Е, Нюпорт никога не е бил толкова интересен, сигурна съм. — Лиза се засмя и побърза да настигне другите жени в хола при сладките и чашите с шери.

Софи се хвана за перилата, успокоена, че Лиза си е отишла, и се запита какво ли ще се случи сега. След двадесетина минути мъжете ще се присъединят към жените. Не трябваше повече да чака… ако се осмели, разбира се.

А ако остане седнала, той може тази вечер да не разбере за куцането й. Софи знаеше, че действа неразумно, но обичайният й здрав разум изчезваше под напора на следобедните събития и на нечестивото й желание още веднъж да се озове около Едуард Деланза. Да попие наелектризиращия му чар.

— Къде отиваш? — Сюзан спря до нея.

— Мислех да си легна.

Сюзан се хвана за перилата.

— Не мисля, че трябва точно сега да се оттегляш, Софи.

Софи погледна майка си и усети напрежението й.

— Не искам да се държа неуместно.

— Толкова ранното оттегляне е неуместно. Точно както беше неуместно да излизаш сама следобеда и да пренебрегваш всичките ми гости.

Софи побледня.

— Прощавай, мамо.

— Разбира се. Знам, че не е било нарочно. Но, Софи… — и Сюзан взе ръката й — вчера една жена говореше за тебе. Нарече те „саможива“! Достатъчно трудно ми е и това, че те вземат за ексцентричка.

Софи бе наранена, но се помъчи да не се издава.

— Какво искаш да направя, мамо? Как мога да рисувам и същевременно да ходя по партита и надбягвания, и чайове? Ако приятелите ти са решили да ме смятат за ексцентричка, може би са прави. За тях аз съм странна.

— Ти можеш да бъдеш ексцентричка колкото си искаш, скъпа, докато си имаш предлог за това. Беше сама в Ню Йорк два месеца, посвещавайки се на изкуството си. Този уикенд трябва да се посветиш на моите гости. Наистина, Софи, много ли искам от тебе?

Софи поклати отрицателно глава.

— Права си, наистина не искаш много от мене.

— Може би не трябваше да ти позволявам да оставаш сама в града, може би трябваше да настоявам да дойдеш за през лятото в Нюпорт със семейството.

Софи се стресна.

— Това няма да накара да изоставя изкуството, мамо.

Сюзан направи гримаса.

— За съжаление няма, и аз го разбирам. — Тя се поколеба, улавяйки погледа на дъщеря си. — Наблюдавах те с Едуард Деланза тази вечер, Софи. И не мисля, че го виждаш за пръв път тази вечер.

Софи хлъцна и едва успя да си поеме дъх. Наистина те не се срещаха за първи път тази вечер — поне за нея беше така, — но не можеше да каже на майка си, че е била толкова неморална и пропаднала, че го е шпионирала, докато се е любил със съседката им.

— Права съм! — извика Сюзан.

— Не точно — каза Софи, — не точно. Видях го по-рано, това е, но не сме говорили.

Сюзан вдигна пръст.

— Искам да стоиш далеч от него, разбираш ли? Ако поради някаква невероятна причина той те ухажва, трябва да се държиш надалеч!

Софи си пое дъх.

— Имам намерение да стоя далече от него. Не съм глупава.

— Мъж като този е в състояние да завърти главата на неопитна хлапачка като тебе.

— Не и моята. А и аз вече не съм хлапачка, мамо, на двайсет години съм. — Софи погледна Сюзан — Наистина ли е контрабандист на диаманти?

— Да, така е и ако това не ти е достатъчно като предупреждение, той е завършен, непоправим женкар.

Софи не беше готова, за разлика от майка си, да осъди Едуард като безнадежден и непоправим, независимо какво беше видяла. Спомни си думите му, как я беше помолил да не вярва на всичко, което чува за него.

— Щом е толкова ужасен, защо е тук?

Сюзан въздъхна.

— Той е душата на вечерта. Винаги така става с красивите ергени. А господин Деланза по-специално е популярен точно защото миналото му е толкова подозрително… без да споменаваме факта, че е невероятно красив и чаровен. За кого, мислиш, говорят жените сега? Той вече направи моето събиране много успешно. — После Сюзан се приближи и понижи глас. — Ти вече си далеч от възрастта на невинността, Софи, така че чуй ме добре. Ако Хилари или някоя друга реши да се възползва от неговата мъжественост — а той несъмнено харесва богатите, красиви и опитни жени — това си е тяхна работа. Те знаят какво правят. Ти не знаеш. Не си нито богата, нито красива и въпреки възрастта си все още си доста наивна. Тази вечер се държа много глупаво, като му позволи да те ухажва и го насърчаваше. Предупреждавам те, стой далеч от него за твое собствено добро!

Софи я заболя. Не би трябвало; знаеше, че е безлична куца жена и никога не би могла да бъде сметната дори за горе-долу хубава; винаги го беше знаела. Но можа да отговори едва след миг:

— Не съм толкова глупава, колкото си мислиш. Не съм го примамвала и не съм го насърчавала. А и никога няма да го направя.

Сюзан изведнъж се усмихна и прегърна дъщеря си.

— Не искам да те видя наранена, Софи, ти го знаеш Повече от всички знам какво е да обичаш такъв мъж. Искам да те предпазя.

— Знам, мамо — каза тихо Софи. Бе разбрала намека за баща си, но тази вечер не искаше да го обсъжда. — Знаеш, че не се интересувам от мъжете.

— Всички жени намират мъж като този за интересен, Софи. Ти със сигурност не би могла да бъдеш изключение.

3

В салона нямаше свободен стол, но Хилари Стюарт стана, когато Софи влезе, и й се усмихна мило. Софи веднага седна. Любезната постъпка на Хилари не я учуди; Хилари винаги се държеше приятелски и топло с нея, а и Софи винаги я беше харесвала. Повечето приятели на Сюзан наистина съжаляваха Софи и не си даваха особен труд да го крият. Софи на свой ред не обръщаше внимание на снизхождението им и се държеше така, сякаш няма нищо нередно. Но Хилари не я съжаляваше. Нито се правеше, че не забелязва куцането на Софи. Поведението на Хилари беше общо взето мило и дружелюбно, не се променяше и в присъствието на Софи. Софи обаче не можеше да отмине факта, че елегантната й съседка е прикрита съблазнителка. Не чувстваше предишното си приятелско отношение към Хилари и осъзнаваше това с притеснение.

Софи усети как другите жени в хола все поглеждат към нея. Почувства се неудобно. Спомни си какво й бе казала току-що Сюзан. Дали всички мислеха, че тя дава аванси на Едуард Деланза, както мислеше Сюзан?

Всички го бяха видели да флиртува с нея. И как да не видят? Сега дамите поглеждаха към нея с неподправено любопитство, което едва прикриваха, а вниманието им нямаше нищо общо с куцането й. Тя беше сигурна в това. Дори Хилари й хвърли няколко любопитни погледа.

Софи изведнъж страшно се ядоса. Днес нищо не ставаше както трябва. Тя беше страшно уморена, страшно разстроена. Беше видяла неща, които не би трябвало да вижда, беше почувствала неща, каквито не биваше да чувства, беше се докоснала до възможности, които не бяха за нея. Едуард Деланза така нехайно беше преобърнал нейния грижливо балансиран свят, без дори да го съзнава.

И ето, тя седеше тук — куца, ексцентрична и безлична, и го чакаше да се върне в салона, надявайки се, че той отново ще флиртува с нея. А трябваше да се е качила в стаята си и да работи. Животът й се състоеше в нейното изкуство, беше сериозен, отдаден живот. И никак не беше честно, че днес Едуард Деланза бе нахлул в света й и бе я накарал да го забележи по такъв начин, както не бе забелязвала никой мъж, бе я накарал да погледне на него като жена. Не, изобщо не беше честно.

— Софи, скъпа, за какво мислиш?

Софи точно беше решила да напусне събралите се колкото може по-скоро, преди да се е върнал Едуард Деланза, преди да се е изложила публично или още по-лошо, преди чувствата й да са избухнали в някаква необятна емоция, която можеше и никога да не отшуми, но думите на Кармин я накараха да застане нащрек.

Кармин Вандербилт беше безлична и слаба — Софи я виждаше с окото на художник, — но това не се забелязваше, защото тя се обличаше в най-изтънчените и модни дрехи по поръчка от Франция, защото се кичеше с най-скъпите и очебийни бижута и защото фризьорката й правеше чудеса с единствената й съвсем истинска физическа даденост — гъстата синкавочерна коса. И най-важното, Кармин беше най-богатата наследница в Ню Йорк, ако не и в цялата страна. Всички знаеха, че тя ще се омъжи за обеднял британски благородник В последните двадесет години това беше станало нещо като мода сред големите наследнички, а от известно време Кармин позволяваше да я ухажва един такъв аристократ, възстаричък дук. Кармин се усмихваше, но черните й очи гледаха лукаво.

— Страхувам се, че не чух въпроса — изрече неловко Софи. Нейните пътища рядко се кръстосваха с тези на Кармин, но сега почувства нарастващата враждебност на тази жена.

— Какво мислиш за господин Деланза? Двамата дълго си говорихте преди вечеря… сигурно имаш някакво мнение?

Изведнъж в салона се възцари тишина, над двадесет жени, всички в разкошни дрехи и великолепни бижута, се обърнаха и загледаха Софи. Тя почувства как лицето й започва да пари.

— Ние… ние почти не сме говорили — изрече тя дрезгаво, не можейки да овладее гласа си. — Той… изглежда приятен.

Кармин се засмя. Всички други си зашепнаха. Кармин се обърна към Хилари:

— Мисля, че господин Деланза е отбелязал още едно завоевание — почти се изкикоти тя.

Софи стисна ръчките на стола си. Беше готова да отговори както подобава, но се въздържа Защото усети, че Кармин ревнува.

Явно на Кармин й се искаше тя да е била удостоена с вниманието на Едуард Деланза. Софи я погледна, представи си я без всичките й рокли, бижута и пари — една мършава и унила стара мома. Но изведнъж разбра Колко ли й е приятно да очаква дукът да й предложи женитба, като знае, че единствената причина за това ще бъдат парите на баща й?

Софи знаеше, че ако решеше да се омъжи, и нейната участ ще бъде такава. Вторият й баща би бил принуден да пожертва доста пари, за да й намери съпруг.

— Мисля, че господин Деланза ни е покорил всичките — Софи чу Хилари да казва в нейна защита.

Софи се накани да отвори уста, защото едва ли трябваше Хилари да я защитава. Тогава Кармин се изкикоти и каза:

— Но не всички сме инвалиди, скъпа Хилари. Господин Деланза можеше да намери за привлекателна всяка от нас, нали? Не и горката Софи.

— Това вече минава всякакви граници, Кармин — изсъска Хилари, застана до Софи и успокоително я потупа по рамото.

— Софи знае собствените си граници, Кармин, скъпа — произнесе хладно приближилата се Сюзан. — Нали, миличка?

— Разбира се — каза Софи, успявайки да се покаже външно спокойна. — Много добре знам собствените си граници. Не се интересувам от господин Деланза повече, отколкото от който и да било друг мъж. Или сте забравили, че още не съм дебютирала?

— О, да, ти учиш живопис — каза Кармин. — Колко подходящо за тебе.

Софи изправи рамене, очите й блеснаха, опита се да възпре внезапния прилив на ярост. Но не успя.

— Мисля, че моето изкуство е толкова подходящо за мене, колкото и твоят дук за тебе.

Оскърблението накара Кармин да хлъцне, но преди някой да реагира, мъжете се върнаха и се заеха с тях. Софи седеше вдървено, не можейки да повярва, че се е показала толкова груба, независимо че имаше основание. После го видя и забрави Кармин Вандербилт.

Наблюдаваше го как влиза в салона с дълги равномерни крачки, с чаша бренди в едната ръка. Усмихваше се и зъбите му блестяха с невероятна белота върху загорялото лице, а трапчинките му бяха очарователни. Блуждаещият му нехаен поглед за миг се срещна с нейния. Сърцето на Софи се приготви да подскочи. Тя усети едновременно студ и горещина.

После Лиза побърза усмихната към Едуард. Разговорите потекоха отново в салона, възвръщайки си предишното темпо и размах. Софи не можеше да свали очи от сестра си и Едуард.

Лиза го беше хванала под ръка, облегната грациозно на него, и двамата вървяха, тя отново и отново избухваше в смях при всяка негова дума. Беше оживена, задъхана, красива.

Софи обичаше доведената си сестра. Хареса я още от деня, когато се запознаха като малки момичета, скоро след изчезването на Джейк, когато Сюзан срещна Бенджамин Ралстън. Скоро след смъртта на Джейк, за когото чуха, че се е опитал да избяга от затвора в Лондон, Сюзан се бе омъжила за бащата на Лиза. Приятелството между двете момичета, чиято разлика във възрастта беше само три години, разцъфна веднага и прерасна в наистина сестринска обич. Лиза беше излиятелна, великодушна и сърдечна, а освен това и красива. Софи безброй пъти я беше рисувала.

Но сега, когато я погледна, Софи се почувства зле. Трябваше да се примири с бруталната и грозна истина. Точно както ревнуваше от Хилари, така ревнуваше и от собствената си сестра, а това бе ужасно.

Преди Софи никога не беше ревнувала Лиза. Но сега я гледаше как флиртува без никакво усилие с Едуард Деланза и знаеше, че той навярно я намира толкова духовита, колкото и красива, с толкова съвършена външност, че Софи си пожела да не беше такава.

Какво ли би било да можеше да се движи така леко, както Лиза? Да се обляга на ръката на красив мъж и да е обсебила изцяло вниманието му? Да бъде привлекателна и грациозна, животът и всичко, което той предлага, да бъдат за нея нещо съвсем естествено? Какво ли би било да тръгне към Едуард Деланза с усмивка, без тази странна походка, без да се чувства несръчна, различна, достойна за съжаление?

Всичко й беше дошло прекалено много. Денят бе взел данъка си от нея, но това беше последната капка. Ревността й към Лиза беше недопустима, дивите й блянове бяха опасни. Софи стана изведнъж и точно така изведнъж простена, не можейки да потисне болката.

Стига! Застаналите край нея се обърнаха и я погледнаха; после пак така бързо се обърнаха на другата страна неловко и объркано. Но не и Едуард Деланза, който също се бе отзовал на мъчителния й вик Макар че стоеше в другия край, той веднага се насочи към нея, вече не се усмихваше, а на лицето му се четеше загриженост.

Софи побягна. Докато пресичаше салона, й се струваше, че никога не е куцала толкова силно.

Вън, на верандата, тя се строполи в един огромен бамбуков стол, полускрит под короната на една кралска палма, сдържайки се да не заплаче. Той беше видял. Едуард Деланза най-накрая беше видял ужасното й куцане.

Софи затвори очи, опитвайки се да възпре сълзите. Не беше никак лесно. Тази вече тя беше не само наранена и разстроена. Беше опасно близко до възможността да се влюби в напълно непознат мъж, и това беше повече от абсурдно, беше неизмеримо опасно.

Софи разтри крака си и се запита какво ли си мисли Едуард Деланза сега, когато знае истината за нея.

Защо днешният ден не беше по-различен, помисли тя с отвращение. По принцип куцането й едва се забелязваше, но тя бе преуморила болния си глезен толкова много, че сега си плащаше за това. Внезапното ставане от стола беше утежнило състоянието на вече уморения от следобедните приключения крак След ден-два кракът и щеше да се възстанови, но тя трябваше да си почине. Софи въздъхна. Трябва бързо да се възстанови, независимо поради каква причина, но най-важната причина беше, че когато се върнеше в града, трябваше да може да стои пред статива си. Работата й не можеше да чака. Елегантният и подчертано мъжествен образ на Едуард Деланза, такъв, какъвто го бе видяла на плажа следобед, отново премина през мисълта й Беше решила каква ще е композицията на картината и смяташе да рисува дори без скицата, която бе изгубила.

— Добре ли сте, госпожице О’Нийл?

Софи хлъцна изненадано, когато Едуард Деланза — последният човек, когото желаеше да види — изникна от нощните сенки и коленичи пред стола й.

— Мога ли да ви помогна? — запита той, без да се усмихне. Сините му очи бяха изпълнени със загриженост. Софи трепна, когато разбра, че е хванал ръцете й.

Той не знаеше. Още не знаеше. Софи беше сигурна в това, защото в нетрепващия му поглед нямаше нито съжаление, нито отвращение. И само за миг, като го гледаше коленичил пред нея, се почувства като красива дама, изпаднала в неволя, а той й се стори като рицар в блестящи доспехи. Тя си пое дъх.

— Мм… страхувам се, че не.

Извърна лице, стискайки челюсти, искаше й се да му изкрещи да се махне. Любезността му беше непоносима. Особено като знаеше със сигурност, че скоро тя ще се превърне в грозно съжаление или още по-грозно отвращение.

— Наранихте се — каза той, а гласът му прозвуча дрезгаво от притеснение. — Да не сте си изкълчили глезена? Как ще си идете в стаята? Нека ви помогна.

Софи отново си пое дълбоко дъх, но всеки момент щеше да се разпадне. Явно никой не си беше помислил да му каже истината. Само да се беше намерил такъв човек! Може би щеше да е по-добре, ако тя сама му я каже. Но, господи, щеше ли да има достатъчно смелост?

— Добре съм.

Той внезапно пусна едната й ръка — само едната, — само за да хване брадичката й — нежно, но твърдо, и да обърне лицето й към себе си.

— Не сте добре. Наранихте се. Чух ви как извикахте от болка… видях ви да куцате.

— Не разбирате — каза тя със стиснати устни. Напрегнатият му син поглед я приковаваше на място. Никой мъж досега не я беше гледал с такава загриженост… освен баща й, който бе умрял преди единадесет години. Само да беше така, както изглеждаше.

— Не разбирам? Тогава обяснете ми, за да разбера — настоя той нежно.

Пръстите му стиснаха по-здраво дланите й.

— Аз… не съм си изкълчила глезена, господин Деланза. — Софи си пое дълбоко дъх и се опита да изтръгне ръцете си от неговите, но не можа. Ръцете му бяха големи, твърди, топли. Следващите й думи изискваха повече смелост, отколкото тя си мислеше, че притежава. — Вие… виждате… аз съм инвалид.

Той не виждаше. Взря се в нея. После очите му постепенно се разшириха, докато накрая разбра какво иска да каже тя.

Софи положи свръхчовешко усилие и освободи ръцете си. Погледна настрани, лицето й беше горещо и зачервено.

— Обикновено не съм толкова несръчна. — Гласът й беше неравен от сдържаните сълзи, дори тя го чуваше такъв. — Изглежда, бях прекалено откровена с вас днес.

Тя заекна, спомняйки си колко учуден беше той, когато нарочно му каза за професионалните си амбиции… и все още не можеше да разбере защо се беше разкрила по такъв начин на един напълно непознат човек. После си го спомни заедно с Хилари и трепна. Глезенът още ужасно я болеше и въпреки усилията една сълза се плъзна по бузата й.

— Но този ден беше доста необичаен. — Накрая успя да се усмихне сияйно. — Така че нищо не можете да направите за мене. Бихте ли ме извинили?

Тя най-накрая срещна погледа му.

Очите й се разшириха. В неговите очи не се четеше и намек за съжаление или отвращение, погледът му беше внимателен, изучаваше я втренчено и като че ли се опитваше да проникне през отбранителния й щит, опитваше се да пробие барикадите й, да достигне дълбините на душата й.

Той запита меко:

— Какво ви се е случило?

Тя не можеше да помръдне, почти не дишаше.

— Защо ми казвате, че сте инвалид? — запита я все със същия тон.

— Защото това е истината — каза тя с неестествен глас. Усмивката му беше мека, но странна.

— Така ли? Думите ви са интригуващи, госпожице О’Нийл, защото винаги съм смятал, че външният вид лъже и че човек може да открие истини там, където не очаква. Какво ви се е случило?

Тя нямаше време да премисли думите си.

— Една… злополука.

— Каква злополука?

Той беше спокоен, все още непосилно любезен. И все така държеше ръцете й, но сега Софи осъзна, че палците му трепкаха над дланите й. Пулсът й се ускори внезапно.

— Не… не искам да говоря за това — успя да изрече тя.

— Аз съм ваш приятел — прошепна той.

Внезапна топлина, родена от многозначителния му тон, се разля из Софи.

— Баща ми… бе напуснал дома няколко години преди това. Толкова го обичах. После научих, че е умрял. Бях малка и толкова уплашена, толкова потисната. Паднах по стълбите и си счупих глезена.

Погледът му я държеше във властта си. Изражението на Едуард не се бе променило.

— Счупените глезени зарастват.

Софи почервеня.

— Но този не зарасна правилно. Сама съм си виновна. Не исках Сюзан да се ядоса… тя беше вече ядосана на баща ми, а и на мене се сърдеше. Не й казах, че съм се наранила Бях много глупаво дете.

Едуард я гледаше с разширени очи, с мрачно и съсредоточено изражение.

— Или много смело дете — каза той накрая.

Софи трепна.

— Защо плачете? — запита той меко.

Софи усети, че сълзите се стичат по бузите й. Беше покрусена. И не можеше да ги изтрие, защото той държеше ръцете й. Тя поклати отрицателно глава, неспособна да издаде и звук, а и нямаше намерение да разкрие истинската причина за тъгата си. В действителност и на нея не й беше известна.

— Толкова силно ли ви боли кракът? Или има нещо друго?

— Много си позволявате! — извика в паника. — Сега, ако обичате… И се изправи. Не биваше. Олюля се. И се строполи в силните ръце на Едуард.

Само за миг, докато той се изправяше заедно с нея, тя се озова в прегръдките му, притисната с цялото си тяло към него, бузата й се опираше в гърдите му, бедрата й се притиснаха към него. Той я задържа така за миг и в този миг Софи разбра, че вече нищо няма да е както преди.

Значи това е да бъдеш прегърната от мъж!

Как се нуждаеше от него… каква нужда имаше от него!

Софи се дръпна от него и Едуард веднага й помогна да седне обратно на стола. Погледът му срещна нейния и тя не можеше да отвърне очи, а тялото й трептеше от неговата сила и топлина, сърцето й танцуваше, сгрято от утехата, която получаваше от него дори в този момент.

— Прекалих — прошепна тя в опит да омаловажи нещата.

— Да, така е — съгласи се той.

Коленичи пред нея и ръцете му намериха десния й крак. Софи извика, но не от болка, а от ужас.

— Какво правите?

Гласът му бе като от коприна.

— Когато ви намерих тук, вие масажирахте крака си. Ръцете ми са много по-силни от вашите.

В миг той разкопча ортопедичната й обувка и я хвърли настрана Софи бе смаяна.

— Не бива.

Протестът й замря. Тя ясно усещаше ръцете му, които обхващаха малкия й крак.

Той погледна към нея, както бе коленичил в краката й.

— Защо не?

И й се усмихна — момчешки, игриво, чувствено.

Тя застина. Той държеше стъпалото на болния й крак и палците му полека масажираха вътрешната му извивка. Цялото удоволствие, което би могла да изпита, отстъпи пред паниката и ужаса. Тя не трябваше дори да му позволи да докосва наранения й глезен. Това сигурно щеше да го отблъсне… но сега Софи знаеше, че не трябва да го отпъжда; каквото и да й струва, не трябва.

— Отпуснете се, госпожице О’Нийл — прошепна той. Точно с такъв глас говореше, когато се любеше с Хилари. Софи трепна, този път неподправеното удоволствие се смесваше с отчаянието.

Моля ви — промълви тя, усещайки как още сълзи заплашват да се стекат по бузите й. — Моля ви, спрете!

Той спря.

— От какво ви е страх?

— Това… не е прилично.

Той изхъмка пренебрежително.

— От какво наистина се страхувате?

Тя бе прекалено смутена, за да отговори, а и едва ли би посмяла.

Проницателните му очи се впиха в нейните и тя разбра, че е отгатнал правилно. Но изведнъж трапчинките му станаха по-дълбоки и той присви очи.

— Добре — каза и продължи с масажа, който я успокояваше и едновременно я смущаваше. — Признавам, дори това да ви шокира, госпожице О’Нийл. През краткия си живот съм виждал доста женски крака. И съм държал някои от тях в ръцете си. Е, какво мислите за това?

Въпреки надвисналия страх на Софи той й се видя забавен, но в никакъв случай не можеше да се разсмее. Вместо това тя сви устни, опитвайки се да контролира смущаващите я вълнения.

— Вашият крак не е по-различен от всеки друг — продължи той, хвърляйки й скандално дързък и чувствен поглед изпод миглите си, които — тя едва сега осъзна — бяха по-дълги от нейните. — Фактически е ужасно, непоносимо нормален.

Софи изстена. И двамата знаеха, че не е нормален.

— Защо го правите? — прошепна тя.

Той спря и я погледна в очите.

— Не ми харесват вашите демони.

— Не знам за какво говорите! — извика тя.

— Недейте да ме лъжете, Софи.

Софи се опита да освободи крака си, но той не я пускаше. Фактически бе обхванал здраво глезена й и тя замръзна ужасена. Как можа да направи това? Защо я измъчва така? Защо?

Той й отправи сериозен поглед.

Глезенът ви е подут.

— Моля ви, спрете.

Той стисна челюсти. Не изпускаше погледа й. И накрая каза мрачно:

— Глезенът ви е като всеки друг, с изключение на това, че е подут.

Тя изстена. Той грешеше, о, колко грешеше. Изведнъж той се усмихна и много леко прокара палеца си по глезена й. Масажът се превръщаше в милувка.

— Добре. Ще призная цялата истина с риск да изпаднете в безсъзнание. Излъгах. Аз съм точно такъв ужасен безпътник, какъвто всички ме описват. Сигурен съм, че под полите ви няма нищо такова, което вече да не съм виждал.

Софи изпухтя, наистина шокирана.

Едуард се засмя и видът му издаваше всичко друго, само не разкаяние — изглеждаше точно като дяволски красив и самодоволен донжуан.

— Не мога да го отрека. Виждал съм доста видове глезени. Дебели, кльощави, млади, стари — да, не се шокирайте, — дори кафяви и черни.

Софи го загледа смаяна. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. И се чу да казва:

— Черни ли?

Той и намигна:

— В Африка има доста черни глезени. По дяволите, това не беше нищо. Дори съм виждал червени и пурпурни, е, по време на карнавала, разбира се.

Тя издаде странен звук. Той се усмихна и отново я погали. Софи изтри сълзите, но те продължиха да текат.

— Защо го правите?

— Защото още не съм ви видял да се усмихвате.

Най-накрая от стиснатите й устни се откъсна слаб, странен звук. Беше несъмнено истеричен, но можеше и да мине за смях.

Едуард й се усмихна с толкова топла усмивка, че тя се впи право в сърцето й и положи крака й на твърдото си бедро, като го покри с едната си ръка.

— Знам кога да обявя, че съм победил… дори да не е съвсем сигурно.

Софи бе спряла да плаче. Вдигна поглед към красивото му усмихващо се лице, към нежните му сини очи и след това го премести към скута му, където стъпалото й почиваше близо до неговите слабини. И той отправи поглед натам. В този момент всичко се промени. Той вече не се усмихваше. Светлината в очите му стана по-ярка, на лицето му се изписа измъчено изражение. Когато палецът му се спря във вътрешната извивка на стъпалото й, тя го почувства чак в скута си.

Но единственото, което той изрече с внезапно суров тон, беше:

— Госпожице О’Нийл…

Софи не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Той беше държал стъпалото й, беше го докосвал и сега атмосферата около тях беше толкова наелектризирана, че Софи усещаше топлината и като че ли всеки момент щеше да се пръсне.

— Софи, скъпа, не мислиш ли, че предизвика вече достатъчно разговори тази вечер? — каза Сюзан.

Софи изтръгна крака си от скута му точно в мига, когато разбра, че майка й стои на верандата зад гърба на Едуард. Тя се изчерви, изправи гръб и стисна страничните ръчки на креслото. Майка й грижливо контролираше изражението си Едуард бавно се изправи в цял ръст, грациозно и гъвкаво като огромна пантера, и преди да се обърне с лице към Сюзан, се усмихна на Софи с усмивка, която може би означаваше само насърчение, но беше толкова топла, че би разтопила и замръзнала буца масло. Сърцето на Софи заби още по-ускорено.

Софи затвори отчаяно очи, молейки се да получи напътствие, молейки се за помощ, преди да е станало много късно… преди да се е гмурнала невъзвратимо в дълбоките тихи води на любовта.

— Софи, обуй си обувката — каза Сюзан.

Софи не помръдна. Не можеше да стигне до обувката си.

С бързината на нападаща кобра Едуард вдигна грозната обувка и я обу на крака й. Софи зърна лицето му, което се бе изкривило от гняв. Когато вдигна глава, тя погледна към майка си, която също не беше в най-добро разположение.

— Ще ни извините ли, господин Деланза? — рязко рече Сюзан.

Едуард се изправи между майката и дъщерята.

— Госпожо Ралстън, дъщеря ви изпитва болка. Бих искал да й помогна да се качи на горния етаж. — Тонът му беше хладен. — С ваше позволение, разбира се.

Сюзан отвърна със захаросан глас:

— Няма да е необходимо, сър. Някой от прислужниците ще й помогне. Както и да е, бих ли могла да поговоря с вас утре сутринта… да кажем, след закуска?

Усмивката й беше като бонбон, запят с оцет. Той се поклони.

— Разбира се. Лека нощ госпожо. — Обърна се и погледна Софи с мрачна загриженост и същевременно някак заговорнически и интимно, от което пулсът на Софи се заблъска ускорено. — Лека нощ госпожице О’Нийл.

Тя успя криво-ляво да му се усмихне. Едуард се оттегли. Сюзан се загледа след него. После се обърна към дъщеря си. И я зашлеви. Софи извика от изненада и болка, когато дланта на Сюзан се стовари върху лицето й. Майка й не я беше шамаросвала от години. Тя се облегна назад на стола, държейки смаяно пламналата си буза.

— Казах ти да стоиш далече от него! — извика Сюзан. — Не разбираш ли? Той е точно като баща ти, като проклетия ти покварен баща, това нещастно ирландско копеле… и ще те използва точно както баща ти използваше мене!



Софи не спеше. Дори не се решаваше да мисли за случилото се или да го анализира. Никога нямаше да разбере събитията, които се бяха разиграли този ден.

Тя рисуваше. Предпочиташе цветните бои, маслените бяха любимото й средство, но знаеше, че майка й никога нямаше да й позволи да донесе картините си в Нюпорт за уикенда, и наистина краткото разстояние не оправдаваше мъкненето на този багаж. Освен това бе пристигнала във вилата с намерението да се покаже общителна, което нямаше да бъде възможно, ако се заключеше в стаята си да рисува по цял ден, нито пък щеше да й бъде лесно да прекарва цяла нощ заета с работата си. Но не можеше да се съпротивлява срещу нуждата да рисува, срещу импулса, който неуспешно бе потискала целия ден и на който сега се отдаваше с целенасочена трескавост. Сънят бе последното, за което би се сетила в този момент.

Рисуваше със замах. Щрихите й бяха едри и дръзки. Скиците следваха една подир друга. Но обектът беше един и същ. Портрети на един и същи мъж; само позите бяха различни. Всички бяха портрети на Едуард Деланза.

Тя рисуваше Едуард коленичил, прав, седнал, тичащ, рисуваше го как държи грозната й обувка. Във всеки портрет тя го рисуваше напълно облечен, но по риза, за да може да загатне силните мускули, които бе почувствала до тялото си, но не бе видяла. Как й се искаше да го беше видяла напълно съблечен — защото тогава щеше да го нарисува гол.

Очертаваше тялото му с малко, но мощни, прости щрихи, не можейки да направи повече. Но във всеки портрет изписваше лицето му много грижливо. Във всеки портрет изражението му си оставаше едно и също. Каквото го беше видяла последно — нежно, загрижено, но и изпълнено с обещания.

4

Сюзан се разхождаше напред-назад. Бе изкарала безсънна нощ. А и когато Бенджамин я беше запитал какво има, тя нямаше как да му каже.

Беше сама в музикалния салон. Спря, за да се погледне във венецианското огледало, окачено над малка масичка в стил Луи XIV с мраморен плот. Тъмната й, стигаща до раменете, коса бе разпусната, обграждайки в съвършена рамка безупречното й лице с цвят на слонова кост и класически черти. Сутрешната й дреха бе проста, от фин памук с цвят на праскова, с дълбоко клиновидно деколте и плътно стегнат нагръдник въпреки модата, която налагаше висока линия на деколтето и свободни горнища. Сюзан знаеше, че фигурата й е възхитителна и откакто се омъжи повторно, винаги я бе подчертавала. Тя приглади уверено полите си, които прилепваха по бедрата й, преди да се спуснат надолу в обичайната си форма на тромпет. Не можеше да намери никакъв недостатък във фигурата си освен леките кръгове под очите.

Съжаляваше за предната вечер. Господи, колко съжаляваше. Но беше казала на дъщеря си да стои далече от Едуард Деланза, а Софи не я беше послушала. Само да не си беше изпуснала нервите. Но може би Софи си е взела поука.

Сюзан си пое дъх с мъка. Джейк бе умрял преди единадесет години и тя още чувстваше ужасната раздираща празнота всеки път, щом се сетеше за него, а това се случваше често. Да, това противно копеле й липсваше и винаги щеше да й липсва… но тя винаги щеше и да го мрази. За малко да я унищожи!

Сюзан не можеше да прости на Джейк нито това, че я бе отделил от обществото, от притежанията и богатството й, нито другите жени, нито намерението му да се разделят, когато му беше отказала развод. А когато Джейк беше принуден да напусне страната, тя стана известна като жена на убиец, на предател. Ако Бенджамин Ралстън не се беше оженил за нея след смъртта на Джейк, възвръщайки й мястото в обществото и дължимото уважение, тя още щеше да носи петното от позора на Джейк.

И най-важното — тя никога нямаше да прости на Джейк, че беше оставил цялото си състояние — близо един милион долара в облигации и готови пари — на дъщеря им. Това бе най-големият удар. Софи щеше да ги получи веднага, ако се омъжи, или щеше да почне да получава лихви на двайсет и една години, а пълната сума — когато стане на двайсет и пет, ако все още не е омъжена. След всичко, което бе изстрадала Сюзан, след всичко, което бе претърпяла и от което се бе отказала, той не й беше оставил и пукнат цент. Нито грош.

Тя знаеше, че по този начин той й го връща, както я бе заплашил последния път, когато се бяха видели, макар че тогава той беше зад решетките. Нито той, нито тя бяха помислили, че след две години той ще е мъртъв, а и според Сюзан заплахите му бяха безпочвени, защото какво би могъл да й направи, докато е в затвора? Но заплахите си имаха основание. Макар и затворен, макар и мъртъв, Джейк бе изпълнил заплахата си — дори сега той продължаваше страстната им война на любов и омраза от гроба.

Сега обаче бе ред на Сюзан да вземе връх. Изпълнителят на завещанието на Джейк бе починал преди седем години и Сюзан бе определена за попечителка на състоянието на Софи. Сюзан си представяше как Джейк се обръща в гроба, защото тя изпълняваше попечителските си функции така, че да облагодетелстват самата нея.

Въпреки че очакваше всеки момент Едуард Деланза и се бе приготвила да се бори с него заради дъщеря си, Сюзан изведнъж се отпусна в креслото, тапицирано с плюш, овладяна от внезапна тъга. Не беше честно. Нищо не беше честно. Нито смъртта му, нито фактът, че когато бе започнало всичко, тя беше прекалено млада и прекалено преситена, за да оцени онова, което имаха помежду си — и какво още можеха да постигнат, ако се бяха опитали.

Сюзан затвори очи и тъгата й се стопи в напрегнат копнеж. Колко добре си спомняше какво е да си на петнадесет години и да си обсебена от Джейк О’Нийл. Тя се усмихна и се остави на спомените.


Ню Йорк, 1880 година

Сюзан излетя от къщи с развята пола на черната рокля за езда, с нахлупена на една страна наперена шапка с полувоалетка. Великолепният й жребец я очакваше. Сюзан остави грума да държи поводите му. Раздираше я едва прикривано нетърпение. Грумът се качи на друг кон и я последва на дискретно разстояние.

Сюзан пришпори жребеца си. Не отиваше да язди из Сентръл парк, както смятаха родителите И. Сега сърцето й биеше лудо.

Дали той ще бъде там? Ще бъде ли там днес, както беше вчера и онзи ден, и преди това, и още един ден преди това… както когато за пръв път го бе видяла?

Предишната седмица Сюзан беше отишла на езда с група приятели. Бяха голяма шумна група млади дами и младежи, стигнали възраст за женене. Напоследък във вестниците много се шумеше за строежите в западния край на града след откриването на Девето авеню предната година. Сюзан и приятелите й никога не бяха ходили по-далече от Сентръл парк освен случайни излизания на покупки по булевардите в предградието. Цялата група въодушевено бе решила да отиде в новооткрития Ривърсайд парк.

Докато прекосяваха града, всички единодушно заключиха, че Уест сайд никога няма да бъде подходящо място за живеене, камо ли съперник на Ийст сайд. Яздеха през незастроени мръсни улички, покрай малки ферми с крави и кучета, край овехтели самотни съборетини. Нямаше газ и водопровод, навсякъде голи поляни.

Спряха на Ривърсайд авеню пред една постройка. Петдесетина работници се трудеха усилено, набиваха гвоздеи, вдигаха трупи, редяха тухли. Всички намериха гледката за много живописна Наблизо се виеше река Хъдсън, обградена от надвиснали стръмни скали.

Сюзан не чуваше. Беше спряла коня си в края на групата по-близо до строежа. Един от работниците беше гол до кръста, почернял от слънцето. Светло кестенявата му коса беше гъста и буйна изпъстрена със златисти нишки. Тя го гледаше как се навежда Виждаше как работните му панталони се впиват във високия му твърд задник, виждаше го как се изправя, съзерцаваше играта на мускулите на широкия му гръб. Когато се обърна още без да я е видял, тя продължаваше да го гледа. Беше великолепно сложен, строен, с изключително очертани мускули, а когато плъзна поглед по лицето му, тя замря Беше красив като боговете от гръцката митология.

Изкушението не беше непознато за Сюзан. Тя флиртуваше с противоположния пол още от тринайсетгодишна, привличаха я мнозина млади мъже, а и някои по-възрастни. И нещо повече, нощем тя беше неспокойна и трудно заспиваше. През нощта пламтеше в забранена горещина, мечтаейки за някой красив странник без определено лице, копнееше да се самоизследва, да опознае границите на собствената си страст.

Сега, докато седеше на коня си, в нея нещо започна да пулсира неспокойно, наблюдавайки непознатия.

Той спря, изправи се и се обърна. Неспокойният му поглед веднага я намери. Той не помръдна, отвръщайки на погледа й така открито, както го гледаше и тя.

Между тях сякаш пробягна внезапна, нажежена до бяло, мълния, някакво животинско желание. Той не се усмихна, но устните му леко се извиха и нещо неизказано като че ли излетя от тях.

Сюзан не можа да остане безразлична. Сега, когато през нощите я изгаряше безпокойство, треската в тялото й ставаше неудържима. Тя вече не излизаше на езда с приятелите си. Вземаше със себе си стария грум и му нареждаше да стои далече зад нея. Всеки ден пресичаше града и отиваше до Ривърсайд авеню. Всеки ден той беше там и тя го гледаше. Той също я гледаше.

Днес Сюзан пъхна няколко монети в ръката на грума и му каза, че не се чувства добре, да й донесе една лимонада от сергията, която беше видяла преди няколко пресечки. Когато той се отдалечи, тя се обърна и срещна златистия поглед на мъжа.

Сюзан облиза устни.

Той пусна чука си и се приближи към нея. Както винаги, беше без риза. Златистата му кожа проблясваше. Движеше се с грацията на хищник Когато спря пред коня, Сюзан трепна, осъзнавайки, че той всъщност не е по-възрастен от нея.

— Чудех се кога ще се освободите от него — каза той, а погледът му я пронизваше.

Беше дързък и сексапилен. Тонът му беше сух и груб.

— Аз… не се чувствам добре — каза Сюзан и гласът й прозвуча странно в собствените й уши.

Вгледа се в него и разбра, че навярно е една-две години по-голям от нея, но не беше момче. Излъчваше опасна мъжка жизненост, нещо мощно и непреодолимо.

— Мога ли да помогна? — Очите му блеснаха.

Сюзан се спусна от коня. Той я подхвана. Тя не можа да се сдържи и погледна надолу, между двамата, към слабините му, едва възпирани от работните панталони.

— Малко вода, ако имате.

Тя вдигна брадичка, възвръщайки си донякъде самообладанието. И високомерието. В края на краищата той беше само работник, и при това ирландец. В говора му се усещаше лек акцент.

— Вода ли? — Той я отпусна и скръсти ръце. Забавляваше се. — Само това ли искате от мене, госпожице… ъ-ъ…?

— Госпожица Вандеркемп — каза тя меко.

— Вандеркемпови от Пето авеню ли?

Тя гордо кимна.

Той се засмя.

— Джейк О’Нийл, госпожице Вандеркемп. От О’Нийлови от Балимена. — Дългите му тъмни мигли се спуснаха надолу, докато я стрелна изпод тях с невероятно съблазнителния си поглед. — Ще се запознаем ли, госпожице Вандеркемп?

Сюзан нямаше какво да мисли. Само за това копнееше в последната седмица. Скоро щеше да се омъжи за някой блед, отегчителен младеж или за някой новобогаташ. Представяше си се в леглото с Питър Керенсън или Ричард Остор. Нямаше да бъде ужасно, но едва ли щеше да е възбуждащо. Искаше Джейк О’Нийл повече, отколкото някога беше искала каквото и да било, и щеше да го има. Тя кимна.

Той си пое дъх, сухата му веселост изчезна, а издутината в панталоните му стана още по-забележима.

— Да вървим.

— Сега ли? — хлъцна тя.

— Сега — каза той с нисък и груб глас. — Точно сега. По дяволите, точно в тоя момент. Цяла седмица се задяваш с мене, госпожице Вандеркемп, така че сега е мой ред.

Сюзан не го накара да чака. Качи се отново на коня, усещайки ясно ръцете му около кръста си, без да я е грижа какво ще си помисли грумът, когато се върне и види, че я няма. Джейк пъхна ключа в дланта й и й даде указания. Сюзан тръгна в галоп.

Не обърна внимание в каква мизерна дупка живее той на две пресечки северно от Норт авеню. Разхождаше се из стаята, хвърляйки погледи към неоправеното легло. Мислено го молеше да побърза. Сърцето й се бе качило в гърлото. Кръвта тичаше по жилите, гореща и дива. Струваше й се, че ако той не дойде в следващия миг, тя ще изкрещи от болка и гняв и ще си разкъса дрехите с нокти.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мадам — каза той. Поклони й се шеговито.

— Научих се да се движа, без да вдигам шум, още в Дъблин, като момче, когато обирах чуждите джобове.

Сюзан не знаеше дали да му вярва, или не. Не я беше грижа. Той се взря в нея, откопчавайки памучната си риза, бавно, лениво, предизвикателно. Инч след инч откриваше все повече и повече от здравото си загоряло тяло, от торса и плоския стегнат корем. Накрая я откопча пялата. Сюзан осъзнаваше колко преднамерено действа, но беше омаяна от поведението му и трепереше повече от всякога, а мускулите от вътрешната страна на бедрата й се стягаха в твърди възли.

Той смъкна ризата от раменете си и я хвърли на пода.

— Ще си платиш ли?

— Какво?

— Не се предлагам евтино.

— Не… не разбирам — Сюзан не можеше да продължи.

Той беше изритал обувките си; сега разкопчаваше дънките. Не бързаше, явно се наслаждаваше на начина, по който пръстите му поглаждаха твърдата издутина под тях, наслаждаваше се на окръглените й очи и изумения поглед.

Засмя се похотливо и иронично. След миг износените му панталони се свлякоха по стройните му бедра, освобождавайки ерекцията му.

Сюзан трепна.

— Е, как ти се вижда, скъпа?

Сюзан никога не си беше представяла, че някой мъж може да изглежда така. Отмести поглед, вдигна го към красивите му кехлибарени очи. Те я възпряха.

— Е, какво ще правиш сега? — прошепна той, застанал пред нея. Твърдият връх на фалоса му докосна полите й. Сюзан пак трепна.

Той отново се засмя, дръпна я към себе си и впи устни в нейните.

Сюзан изведнъж оживя. Отвори се жадно, притисна се към него. Той изстена, когато езикът му се втурна и се задълба в устата й. Започнаха да се борят, разгорещени. Целувката заживя свой собствен, див, отчаян живот, езиците се преплитаха. Джейк започна настоятелно да люлее ханша си срещу нейния.

Обхвана здраво седалището й, задъхвайки се от липса на въздух.

— Господи — прошепна той с разширени и изненадани очи.

— Не спирай — замоли се Сюзан, впивайки облечените си в ръкавици ръце в гърба му.

Заизвива се безсрамно, опряна в него.

— Това обичам да чувам — измърмори Джейк и изведнъж я вдигна на ръце. Положи я на леглото, потъна до нея и отново потърси устата й. И докато я целуваше, вдигна полите й и обхвана женствеността й. Сюзан изхълца, изви се силно под ръката му, докато той я галеше през меките бели кюлоти.

— Боже! — изпищя Сюзан — Боже, боже, боже!

Разтрепери се. Разпадна се на милиони дребни парченца в най-великолепната, най-възхитителната и всепоглъщаща експлозия. Страстните й викове изпълниха мизерната стаичка.

Джейк легна върху нея и започна да къса бельото й. Хвърляше настрани парчетата лека тъкан, едрото му голо тяло се разтърсваше. Притисна я силно, но без да влиза, после пак Спря разтреперан.

— Отпусни се, скъпа — изрече тихо на ухото й. — Ще бъде толкова хубаво, както никога не ти е било… гарантирам ти.

Сюзан трепереше от възбуда, но и от съвсем истински страх. Облечените й в ръкавици ръце стискаха раменете му, тя извиваше под него мократа си плът, стенейки от непреодолимо желание. Но когато той започна да навлиза, тя несъзнателно се стегна.

— Н-не мога да се отпусна — изхълца тя.

— Ш-ш-т — прошепна тихичко той, облизвайки ухото й.

— Джейк… каза Сюзан пресипнало, — моля те, бъди нежен.

— Не искаш да съм нежен, скъпа, повярвай ми. Знам какво искаш… от какво имаш нужда.

Той облиза още веднъж ухото й и Сюзан потръпна. Но когато отново започна да се притиска към нея, тя се стегна като дъска.

— Не мисля, че ще мога — извика Сюзан и очите й се изпълниха с отчаяни сълзи.

Джейк замръзна.

— Скъпа, не си девствена, надявам се.

Сюзан го стисна още по-силно. Изстена отново, дълго и отчаяно. Усещаше огромния му пенис притиснат до нейната женственост и сякаш щеше отново да избухне.

— Напротив, девствена съм — изстена тя най-накрая.

Той изруга. И отново, докато се отделяше от нея, отпускайки се по гръб. Изруга нея, после себе си, после Ню Йорк и Ирландия, после отново нея. Накрая замлъкна, разтърсван от тръпки. Закри очи с едната си ръка.

— Какво има? — извика тя, навеждайки се над него, опряна на лакът.

Той вдигна поглед към нея.

— По дяволите, госпожице Вандеркемп, аз не чукам девственици!

Тя изстена:

— Но аз искам. О, господи, Джейк, искам!

Той стисна челюсти. Взря се в очите й.

— На колко си години? Тя се поколеба.

— Шестнайсет.

Като видя мрачното му изражение, добави:

— Почти.

Джейк затвори очи и изстена:

— Върви си!

Сюзан седна на леглото. Шапката й се бе изкривила и тя я свали. Изгледа великолепното му съкрушително тяло. Погледна собствените си крака, бледи и разголени, полата си, увита около кръста, бельото си, разпиляно на парчета по леглото. Отправи му продължителен поглед. Изведнъж посегна към него. Беше забравила да си свали ръкавиците, но това нямаше значение. Когато дланта й легна върху корема му, той леко изсъска, а огромният му фалос щръкна.

Погледите им се срещнаха.

— Моля те — каза Сюзан много тихо.

Ръката на Джейк покри нейната. Той се изправи.

— Не.

Тонът му беше твърд, окончателен, безпрекословен.

Тя трепна. Без да сваля очи от неговите, плъзна длан по-надолу и пръстите му се сключиха около него.

Джейк хлъцна. Отвори широко тъмните си опасни очи, обгърна раменете й и я притегли към себе си.

— Отговорът все още е „не“ — каза той, почти докосвайки устните й със своите, смесвайки дъха си с нейния.

Сюзан заплака, наистина разстроена.

Джейк я целуна горещо с отворена уста, език в език, влажно и дълбоко. И докато я целуваше, ръката му се плъзна по облечените й в кадифе хълбоци, върху мекия й оголен корем, през гнездото от влажни къдрици, между лъщящите розови устни.

— Но няма защо да си тръгваш, още не — каза той.

5

— Искали сте да говорите с мене?

Сюзан трепна. Погледна нагоре и видя Едуард Деланза, застанал на вратата, но тъй като още беше в миналото и макар че той изобщо не изглеждаше като Джейк, тя видя Джейк застанал там, висок, красив, надменен, златокос и със златист поглед. Загледа се в него, а миналото отстъпваше мъчително и тя осъзнаваше, че пред нея е съвсем различен мъж, неприличащ на отдавна умрелия й съпруг.

Сюзан се изправи бавно. Много трудно й беше да му се усмихне. Той излъчваше същата небрежна сила, която характеризираше Джейк Също като Джейк и той преливаше от сексуалност. Но не беше Джейк Беше чернокос, синеок негодник, не приличаше на никой от познатите й мъже. Сюзан не се поддаде на тъмнокосата му красота и очевидната мъжественост.

— Моля, влезте, господин Деланза.

Едуард се усмихна също толкова престорено като нея и влезе в салона. Сюзан бързо затвори зад него тежката махагонова врата и се облегна на нея. Погледна го и се запита какво ли привлекателно е намерил в нейната безлична и ексцентрична дъщеря — ако наистина е намерил Софи за привлекателна А ако е така, тя беше непоколебимо решена да го държи настрана от нея — да спести на дъщеря си онези страдания, които самата тя познаваше твърде добре.

— Добро утро. Надявам се, че сте спали добре?

Едуард я изгледа внимателно. Но тонът му беше безусловно учтив:

— Да, сравнително добре. Как е дъщеря ви днес? По-добре ли се чувства?

Сърцето на Сюзан потъна като камък, стана й тежко.

— О, Софи е добре. — Насили се да се усмихне, отиде до него, докосна ръката му леко, почти флиртувайки. Често правеше така с мъжете. — Няма защо да се притеснявате за дъщеря ми, господин Деланза. Мога да ви уверя. Софи се преумори вчера, това е. Сигурна съм, че днес ще се чувства добре.

Усмивката му замръзна на лицето, докато й отговаряше:

— Значи днес не сте я виждали?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не е слязла още.

Ноздрите му се разшириха, а очите потъмняха.

— Може би и тази сутрин не се чувства добре. Вероятно ще трябва да проверите как е, госпожо Ралстън.

Тя се засмя леко, но тежестта в гърдите не се махаше.

— Познавам дъщеря си, сър. Наистина. Нищо й няма на Софи, но ако това ще ви успокои, ще ида да я видя след няколко минути.

— Ще бъда ужасно успокоен — каза той и потрепна.

Господин Деланза, вие прекалено се притеснявате за дъщеря ми — възкликна Сюзан.

— Вчера дъщеря ви не се чувстваше добре; трябва ли да ви го напомням?

Сюзан успя да изобрази още една усмивка.

— Господин Деланза, мога ли да бъда откровена с вас?

— Естествено.

— Вашата загриженост за Софи… Вие не се интересувате наистина от дъщеря ми, нали?

Той се вгледа в нея. Сините му очи бяха студени и тя усети тръпка на страх. Точно като Джейк и този мъж беше нещо повече от негодник… беше опасен, ако го предизвикаш.

— Аз се интересувам много от дъщеря ви, госпожо Ралстън, но не така, както предполагате.

Това не я успокои.

— Тогава как точно?

— Както всеки уважаващ себе си джентълмен се отнася към почтена млада дама.

Сюзан се хвана за думите му.

— Противно на разпространените клюки аз не преследвам осемнадесетгодишни девойчета. — Изражението му беше мрачно. — Успокоих ли ви най-сетне?

Не, изобщо не я беше успокоил. Беше ядосан и не можеше да го скрие. Тя реши да не поправя грешката му относно възрастта на Софи; ако я смяташе за толкова млада, може би това щеше да я предпази от него, каквото и да я уверяваше.

— Не съм особено обезпокоена.

Той вдигна вежда.

Отмести очи от нея и се заразхожда из стаята, оглеждайки я небрежно. Обърна се и й отправи съблазняваща усмивка.

— Сега ще бъда откровен с вас, госпожо Ралстън.

Сюзан се напрегна.

— Много ми е трудно да разбера защо никой не направи никакво усилие да помогне на дъщеря ви вчера, когато тя стана от стола и извика от болка.

Сюзан изпъна още повече гърба си.

— Защо аз бях единственият джентълмен, който се притече на помощ на Софи?

Сюзан изправи рамене.

— Може би сте преценили много погрешно и нас, господин Деланза, както и ситуацията. Всички в нашите кръгове отлично знаят, че Софи е инвалид, затова никой не се изненадва от това, че не може да се движи… освен вас. Вие очевидно сте реагирали инстинктивно, докато останалите избрахме да не унижаваме Софи, пренебрегвайки факта, че тя е инвалид.

Усмивката му бе крива и кратка.

— Това е толкова грозна дума, инвалид. Не можете ли да намерите друга?

— Но тя е инвалид, господин Деланза.

Очите му запламтяха.

— За трети път в разстояние на няколко секунди вие хвърлихте този камък — каза той с принудена и неестествена усмивка.

Но Сюзан бе уплашена и разгневена, и уморена да се преструва.

— Аз не хвърлям камъни по собствената си дъщеря, сър.

— Тогава я наричайте с друга дума, не инвалид.

Сюзан си пое дъх, напомняйки си, че той не е Джейк и не би могъл да бъде, че е неин гост и че до момента не се е случило нищо нередно. Все още.

— Глезенът й е деформиран, господин Деланза.

Едуард също замълча. Но вдигна високо лявата си вежда.

— Наистина ли? Аз го масажирах вчера и не мисля, че е деформиран Освен ако не смятате малка подутина на костта за деформация?

Сюзан отвори широко очи.

— Сигурно се шегувате! Да не сте намислили някаква игра за сметка на дъщеря ми, господин Деланза? Или си играете с мене? Да не би да се забавлявате на наш гръб?

Едуард се взря в нея с присвити очи.

— Не, но виждам, че си блъскам главата в някаква стена!

— Моля?

Той започна рязко:

— Тя ми разказа донякъде какво се е случило. Защо едно момиченце със счупен глезен ще предпочете да се мъчи, вместо да помоли майка си за помощ?

Сюзан побледня и се вцепени.

— Това не е ваша работа!

Гласът му се сниши и стана откровено заплашителен.

— Но стана моя работа вчера… когато никого не го беше грижа.

Въпреки че знаеше какъв е всъщност — още едно подобие на Джейк, — или може би точно поради това Сюзан почувства как сърцето й затуптява бясно в гърдите в отговор на меките му, но заплашителни думи. Нещо повече, тя усети кръвта да нахлува неистово в слабините й. Не искаше да чувства подобно желание и остана така неподвижна, чакайки кога усещането ще напусне тялото й. И тъй като беше само един много привлекателен млад мъж, тъй като не беше Джейк и никога нямаше да бъде, мигът отмина, кръвта й затече по-бавно и се успокои. Сюзан си възвърна гласа:

— Какво става тук?

— Аз самият бих искал да задам този въпрос — каза Едуард.

— Имам пълното право да знам какви са намеренията ви, сър.

— А аз имам пълното право да проявя състрадание към друго човешко същество.

Сюзан се отказа да бъде учтива.

— Ха! — Погледът й се плъзна по слабините му. — Знам какво точно състрадание бихте искали да засвидетелствате на дъщеря ми, господин Деланза! Вчера състраданието ви беше очевидно.

Той стоеше неподвижен, очите му мятаха сини искри, но по бузите му пропълзя издайническа руменина.

— Как бихте могли да твърдите, че мотивацията ви е състрадание? Смятате да съблазните дъщеря ми, нали?

Сюзан чуваше как гласът й се извисява в истерична нотка. Той си пое шумно дъх.

— Не, не смятам. Оскърбявате ме с това предположение. Господи! Не бих съблазнил невинно същество.

— Не бихте?

Тя се изсмя невярващо.

— Не, не бих. — Тонът му беше твърд, челюстта стегната. — Аз не унищожавам ничия невинност, госпожо Ралстън, независимо какво сте чували.

За съжаление точно в този миг пред очите на Сюзан възникна картина — как той прегръща Софи — и това видение й се стори като предзнаменование, като предизвестие на съдбата.

— Значи имате намерение да я ухажвате и някой ден да й предложите брак, така ли? — подигра се тя.

Той отвори широко очи.

— Не.

— Не мислех така! — извика тя.

— Тревожите се без нужда — каза той сухо.

— Не, не е така! Вие сте нахален… невъобразимо нахален! — Сюзан загуби контрол, нещо, което рядко й се случваше… освен с Джейк — Познавам ви, господин Деланза; не се правете на шут нито за миг. И вие сте точно като първия ми съпруг, нищо повече от един свръхсексуален флиртаджия и авантюрист… и парвеню освен това. Така че ходете да си пилеете чара другаде. Пилейте си страстите другаде. Предупреждавам ви!

— Колко грижовна майка сте, госпожо Ралстън! Но защо ли се съмнявам в естеството на вашата загриженост?

— Тя е невинна, господин Деланза. Не искам да я видя наранена. — Сюзан потръпна, спомняйки си за Джейк. — Мъж като вас може само да я нарани.

— Аз няма да нараня дъщеря ви, госпожо Ралстън, обещавам ви.

Сюзан се изсмя.

— Мъже като вас дават обещания само за да ги нарушават. Чуйте ме добре, господин Деланза. Досега Софи не знаеше нищо за мъжете, а вие ще пробудите у нея желания, които е по-добре да не се пробуждат. Забранявам ви.

— От какво толкова се страхувате? — запита той остро. Погледът му беше твърд като диамантите, на които се градеше репутацията му. — Ако Софи не е забелязвала мъжете, тогава, по дяволите, време й е да започне. Може би ще се откаже от смешните си намерения да остане неомъжена. Мислех, че бихте искали тя да се интересува от брака. Ако тя не се интересува, как ще й намерите съпруг и как ще я убедите да се омъжи?

— Това не е ваша работа.

Сюзан беше бясна… и дори още по-уплашена от интереса му към Софи, отколкото преди. И добави рязко:

— За ваше сведение, сър, аз поддържам решението на Софи да остане неомъжена.

Той трепна.

— Какво?!

— Единствената страст на Софи е рисуването. Тя няма желание да се омъжва… никога… слава богу. Като се имат предвид обстоятелствата, това е за добро.

Той не можеше да повярва.

— Невероятно грижовно и майчинско отношение, госпожо Ралстън!

Сюзан загуби търпение. Направи крачка напред.

— Аз я предпазвам от грубияни като вас и от нещо далеч по-лошо… от това, да разбере, че никой мъж не е готов да вземе за жена един инвалид. Така че я оставете, господин Деланза, преди да сте й напълнили главата с неосъществими мечти. — И прибави подигравателно: — Освен ако самият вие не пожелаете да се ожените за нея?

Едуард продължаваше да я гледа така, сякаш е чудовище.

Сюзан продължи с нападателен тон:

— Мисля, че за всички ни ще е най-добре, ако си заминете. Вие се бъркате в работите на Софи и това не ми харесва. Съжалявам, господин Деланза, но ви моля да си тръгнете.

Последва дълго мълчание, Сюзан стоеше начумерена и решителна, Едуард — с безстрастно изражение. Накрая той каза:

— Ако наистина не искате да я видите наранена, престанете да я наричате инвалид… престанете да се отнасяте с нея като с инвалид.

Сюзан хлъцна смаяна.

Едуард се усмихна хладно и се поклони:

— Тъй като ви безпокоя, госпожо Ралстън, аз си заминавам още сега.

След тези думи той излезе с дълги, уверени и гневни, крачки.

Едуард чакаше каретата да дойде пред главния вход на къщата, за да го вземе и да го откара на гарата в града. Беше се облегнал с едното рамо на бялата, обшита с дъски, стена на къщата и пушеше. Ярката бяла алея, застлана с натрошени мидени черупки, се простираше пред него, виейки се покрай постройката за карета, конюшнята и жилищата на прислугата, и стигаше до високата близо осем фута порта от ковано желязо, която сега беше отворена. Едуард забеляза на пътя извън нея няколко велосипедисти, пет-шест коня с карета и накрая един блестящ черен „балон“, управляван от широко усмихнат млад мъж с леко сако, кепе и очила. На задната седалка имаше три млади дами, облечени еднакво, които примираха ту от ужас, ту от смях.

Едуард се усмихна леко, автомобилът го отвлече от чувството му за вина. Не беше видял Софи, както се надяваше, не беше се сбогувал с нея. Тя не беше слязла за закуска тази сутрин, нито беше отишла на сутрешна разходка заедно с другите гости. Той си спомни ужасното й куцане предната вечер, спомни си колко подут беше глезенът й и се сети, че тя още е на легло. Каза си, че едва ли има някакво значение, че заминава, без да се е сбогувал както трябва; щеше да я види отново в града. За него това беше важно.

Едуард се отдаваше на някакъв странен подтик… да я закриля. Защото му беше съвършено ясно, че Софи се нуждае от закрилник.

Трепна, като се сети за Сюзан Ралстън. Нямаше нищо необикновено в желанието й да опази дъщеря си да не бъде наранена; Едуард наистина щеше да се учуди, ако тя не се бе намесила, когато видя проявеното от него съчувствие към Софи. Но у Сюзан Ралстън имаше нещо повече от майчинския покровителствен инстинкт. Едуард не можеше да реши дали тя съзнава колко е жестока всъщност. Надяваше се това да не е съзнателно. Но как можеше тя така безжалостно да заклеймява Софи с епитета „инвалид“? Наистина ли вярваше, че е така? Имаше ли нещо, което би спечелила от това? И как можеше да бъде съгласна с решението на Софи да не се омъжва? Това беше нелепо. Всяка майка се надява да види дъщеря си омъжена на добро място.

Едуард си пое дъх с мъка. Въпреки желанието си отново се върна към Южна Африка. Равнината се мержелееше пред него, сияейки в непоносимата жега. Остра миризма се вмъкна в ноздрите му — миризмата на изгоряло месо, човешко и животинско, на изпепелени дървета и посеви.

Политиката на „изгорената земя“ беше измислена от британците, но бурите бързо я бяха възприели. А нейни жертви бяха невинните. Едуард бе виждал обгорени до смърт тела на хора от двата пола, на всякаква възраст, от всякакъв ръст. Знаеше от личен опит, че животът е едновременно крехък и скъпоценен.

И беше виждал инвалиди. Истински инвалиди. Беше виждал ослепени на бойното поле мъже, мъже без ръце или крака. Беше видял дори един невероятно покъртителен инвалид, загубил и четирите си крайника. Това беше една от най-мъчителните гледки, които Едуард някога беше виждал. Беше гледка, която никога нямаше да забрави.

Софи не беше инвалид. Едуард си спомни как я беше почувствал в ръцете си предната вечер само за един-единствен миг. Топла, женствена, чудесна. Спомни си силното й куцане. Не беше съвършена, но и никой не беше съвършен Беше млада, мила, много талантлива и невероятно жизнена. Но истинският живот още й предстоеше.

Може да мислеше, че е предана на изкуството си — и той усещаше, че това е вярно, но усещаше и че това е начин да избягва онова, от което се страхуваше, отхвърлянето, на което беше станал свидетел предната вечер в салона. Колко глупави бяха всички.

Така че Едуард, както изглежда, трябваше да спасява Софи от самата нея. А защо не? Не беше ли дошло времето да изкупва някои от греховете си? Цял живот досега беше живял единствено за себе си; представляваше завършен хедонист. Не беше ли време да прегърне нечия кауза? Да направи нещо благородно и достойно, да се промени? Едуард нямаше нищо против да докаже, дори само на себе си, че репутацията му е наполовина вярна. Може би щеше да успее да изкупи греховете си като мъж.

И докато правеше това, щеше да освободи Софи. Щеше да я освободи въпреки погрешните представи, които имаше за самата себе си, подхранвани от майка й, може би дори насърчавани от Сюзан заради нейни егоистични цели. Когато дойдеше денят, в който Софи щеше да разбере колко цялостна е всъщност, той щеше да си отиде доволен. Щеше ли?

Предната нощ почти не бе спал Безпокойството за Софи го разяждаше. Имаше толкова много неща, които искаше да знае за нея, а всеки въпрос бе прекалено интимен, за да бъде зададен от чужд човек.

Хилари се бе опитала да любопитства, но той нямаше намерение да споделя мислите си за Софи с любовницата си. В края на краищата тя се бе отказала и бе напуснала стаята му доста преди зазоряване.

Едуард се смути, като си припомни колко шумно и разгорещено се бе любил с Хилари последната нощ. Докато прегръщаше любовницата си, образът на Софи изпълваше мислите му, нескривано еротичен и съвсем плътски.

Едуард твърдо отблъсна потайните си мисли. Софи имаше нужда от приятел или от по-възрастен брат, и това щеше да бъде той. Той щеше да я закриля и щеше да не обръща внимание на греховните мисли, блуждаещи в ума му… И на либидото си. В края на краищата самоконтролът отличаваше хората от първичните животни. Ако не можеше да се контролира, значи не беше по-добър от всичко, което му приписваха.

Двама ездачи се мярнаха на пътя и поеха по алеята в бавен тръс, прекъсвайки мислите на Едуард. С облекчение разпозна Хилари. Тя не само беше разсейването, от което се нуждаеше сега, но беше й оставил запечатана бележка, която обясняваше с общи думи причината за заминаването му. Предпочиташе да обясни прибързаното си заминаване лично.

Хилари скочи от седлото и му хвърли ярка и същевременно изпитателна усмивка. Той видя, че я съпровожда дебеличкият млад адвокат от Бостън.

— Господин Деланза! — Хилари хвърли небрежно юздите на грума, който беше дотичал веднага, и се приближи до Едуард с дълги забързани крачки. — Напускате ли ни?

— За съжаление — каза той. — Добро утро, госпожо Стюарт, господин Мартен.

— Наистина за съжаление — пророни Хилари, а усмивката й угасна. Впи в него пронизващ поглед. — Някакъв проблем ли има?

— Никакъв. Само една работа, която трябва да свърша без отлагане.

— Може би ще се видим в града, когато лятото свърши — каза тя накрая. — След една-две седмици.

— Надявам се — отвърна Едуард, давайки й да разбере, че не я изоставя.

Тя му се усмихна; беше разбрала.

— Може би дори ще е по-скоро — каза тя и след още няколко учтиви думи, без никакви намеци се сбогува с двамата мъже.

Хенри Мартен мълча през цялото време, а сега погледна със съжаление след нея.

— Тя е много красива!

— Наистина.

Хенри се обърна към него, изчервен и с откровено любопитство:

— Тя ви е харесала, нали?

Едуард вдигна рамене.

— Не мислите ли… чувах… че тя не е съвсем… ами… — Хенри почервеня целият като цвекло. — Има ли нещо между вас? — изтърси накрая той.

Едуард почти изстена.

— Никога не разтръбявам с кого съм се целувал — каза той искрено — и послушайте ме, и вие недейте. — Едуард посегна към джобчето на бялото си сако и предложи една цигара на Хенри, но той отказа.

— Всички трябва да бъдем благоразумни — каза Едуард и реши да не запалва цигарата.

Точно тогава видя приближаващата се карета и нещо се сви в гърдите му. Не искаше да заминава, това беше истината. И не мислеше за Хилари Стюарт.

— Предполагам, че няма особено значение дали сте й се харесали.

Едуард вдигна вежда.

— Искам да кажа… толкова жени тичат след вас, нали? — Хенри отново се изчерви. — Чувал съм всички истории, за диамантите, за жените… вие сте невероятен донжуан! Всички го знаят.

Хенри толкова явно му се възхищаваше, че Едуард не помисли да се обижда. Не каза нищо — какво можеше да каже? Слуховете без съмнение бяха преувеличени, но прикриваната завист на мъжете и откритите желания на жените не бяха тайна за него.

Хенри въздъхна.

— Братовчедка ми мисли, че ще се женя за госпожица О’Нийл. Едуард трепна.

Хенри изглеждаше донякъде отчаян.

— Аз не съм като вас, ако разбирате какво искам да кажа. Никоя жена не тича след мене. Ще бъда щастлив, ако се оженя за някоя наследница, дори такава, с малък недостатък, като госпожица О’Нийл.

Едуард почувства силен гняв, толкова голям, че не спря, за да помисли колко неразумно постъпва.

— Значи ще се ожените за нея заради парите й?

— Нима всички не се женят за пари? Но аз не знам — каза Хенри, загледан в ботушите си, които явно бяха чисто нови. — Не мога да реша какво да правя.

— Защо не можете?

Хенри го погледна в очите.

— Това ужасно куцане… а е и странна.

Едуард го загледа втренчено, ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— Значи я намирате отблъскваща, така ли? Но бихте се оженили за нея все пак?

Хенри се поколеба. Виждайки смразяващия поглед на Едуард, той разбра, че е постъпил глупаво, но не можеше да разбере къде точно е сгрешил.

— Ще се ожените за нея дори да я намирате отвратителна, така ли? — каза Едуард със застрашителен тон.

Хенри пребледня.

— Да не би да съм ви обидил, сър? — заекна той.

— Отговорете на въпроса ми, и ще видим.

— Не знам. Нямам желание да се женя за инвалид. Казаха ми, че имала малък проблем, някаква малка деформация. Но дори и така тя е приятна; доста мила е; дори е хубавичка, не мислите ли? Но е саможива и ексцентрична, не го ли знаехте? Само че аз вероятно няма да намеря друга наследница По дяволите! Каква каша!

Едуард стисна челюсти.

— Не ми харесва думата „инвалид“, господин Мартен, фактически тя изобщо не е инвалид.

— Какво?

— Чухте ме. — Едуард впи очи в младия адвокат. — Десният й глезен е зараснал неправилно, когато се е счупил преди много години — това е. Тя е талантлива и хубава, и е толкова нормална във всяко отношение, колкото сме вие и аз — но доста по-приятна като човек, не мислите ли?

— Вие… вие я харесвате? — ококори се Хенри.

— Много — каза простичко Едуард. И добави меко:

— Тя ще бъде много интересна жена, не се и съмнявам.

Хенри Мартен зяпна изненадан за втори път тази сутрин. Когато видя, че Едуард вдига куфара си, се свести.

— Съжалявам! Не исках да ви засегна. Искам да бъдем приятели.

— Не се извинявайте на мене — подхвърли Едуард, крачейки към каретата. Подмина кочияша и сам метна куфара на задната седалка, сякаш беше играчка. — Дължите извинение на госпожица О’Нийл, господин Мартен. Надявам се, че сте достатъчно мъж, за да се погрижите да го направите.

Той скочи в каретата и се извърна.

— И за бога, не се женете за нея. Не й е необходимо съжалението ви — всички наоколо я съжаляват. Нужно й е нещо много по-различно от съжаление.

Хенри остана, впил поглед в заминаващата карета и в ленения костюм на гърба на Едуард Деланза. Не можеше да повярва. Възможно ли е това? Едуард Деланза, безспорният разбивач на женски сърца, невероятният контрабандист на диаманти, истински пират и — ако слуховете бяха верни — жива легенда, се интересува от госпожица Софи О’Нийл?

Хенри би се заклел, че е така.

6

Софи се почувства много по-добре на следващата сутрин и куцането й беше значително по-незабележимо. Сега тя подбра грижливо дрехите си. Вместо да си сложи обичайната блуза и морскосиня пола, облече бяла памучна рокля, чиято висока яка бе поръбена с дантела, а бухналият нагръдник беше плисиран, както и широката пола. Докато си обуваше обувките, се напрягаше да чуе гласа на Едуард сред разговорите и смеховете на моравата точно под вратата, отворена към терасата й. Със сигурност щеше да познае леко дрезгавия му баритон, щом го чуеше.

Тръгна към балкона, но не се осмели да излезе навън. Долу играеха крикет. Жените бяха толкова хубави в пастелните си рокли, мъжете в светли ленени сака и панталони за голф. Усмивката й угасна. Не видя Едуард в групата.

После Софи осъзна точно какво прави и седна. Какво й става? Държи се като някаква млада и зелена хлапачка, замаяна от любов!

Усети, че се изчервява. Едва ли беше замаяна от любов. Беше твърде разумна и твърде сериозна за да бъде замаяна от любов. Утре сутринта се връщаше в Ню Йорк при редовните си занимания в Академията през деня и при самотните нощи в ателието. След този ден едва ли щеше да види отново Едуард Деланза.

И все пак си спомни лудостта от предишната вечер, учудена, че всичко това се бе случило. Изчерви се още по-силно, като си спомни мига на близостта помежду им. Боже господи, той не само бе докоснал увредения й глезен и го бе оголил, но беше говорил за него толкова небрежно и в това нямаше нищо лошо. И тя на свой ред почти му бе разказала най-съкровените си мисли, почти бе споделила с него най-големите си страхове. А почти не го познаваше.

Софи си напомни, че вчерашната вечер за него е била само флирт, един от стотиците, не, хилядите, които е имал досега в живота си. За нея наистина това беше първото подобно преживяване. И все пак тя не можеше да забрави колко беше любезен и загрижен… и съкрушителната му нежност. Не й се стори неискрен. Напротив: стори й се открит и пълен със съчувствие.

Софи не посмя да продължи с размишленията. Беше почти пладне и гостите бяха поканени на грандиозна закуска, каквато Сюзан винаги даваше на гостите си в края на седмицата. Софи ги чуваше как се събират в къщата на долния етаж Докато се разхождаше из стаята си, тя избягваше да поглежда отражението си в огледалото, както имаше навик. Изведнъж краката й сякаш станаха оловни. Софи спря. Вчера Едуард Деланза я беше попитал дали не крие красотата си, за да отблъсква нежелани ухажори.

Бавно, с някакъв ужас Софи се обърна към огледалото, напълно съзнавайки, че не е красива и думите му са били само друг вид флирт. Въпреки това изглеждаше доста хубавичка в тази лятна рокля фантазе, а вчера почти се бе почувствала красива. Софи се гледаше, опитвайки се да долови следа от красота във външността си, но бе разочарована.

Красивата лятна рокля не променяше факта, че е скучна и безлична, че лицето й е съвсем обикновено. Никога нямаше да бъде блестяща красавица като Хилари или Лиза… и никакви флиртове никога нямаше да променят този факт.

Тя побърза да излезе от стаята си и заслиза по стълбите, като почти се затича. Спря в салона, където гостите вече се събираха по двойки и на групи, смееха се и разговаряха, отправяйки се към трапезарията. Едуард още го нямаше. Искаше й се пулсът й да се позабави, да не бие така бързо и отсечено.

— Добър ден, госпожице О’Нийл.

Софи трепна. Хенри Мартен стоеше зад нея, леко изчервен. Софи успя да изобрази някаква усмивка.

— Добро утро, господин Мартен. Приятна ли беше ездата?

— Да, благодаря, госпожице О’Нийл. Мога ли да ви придружа?

Софи вдигна вежда учудено. Вчера Хенри не й беше казал и една дума нито преди вечеря, нито след това. Тя се почуди какво ли го е накарало да промени отношението си, но се усмихна.

— Разбира се.

Гостите се бяха събрали в трапезарията и се нареждаха пред бюфета, който Сюзан беше подредила. Софи усети някакво смущение.

— Чудя се — каза тя меко, а бузите й се зачервиха — къде ли е господин Деланза?

Хенри я погледна.

— Не знаете ли, че той замина? Не ви ли е казал?

Софи помисли, че не е чула правилно… сигурно не бе разбрала.

— Моля?

— Напусна Нюпорт, отиде в града. Госпожице О’Нийл, добре ли сте?

Тя не можеше да отговори. Беше като поразена от гръм.

— Госпожице О’Нийл?

Софи си пое дъх едва-едва, беше смаяна. И невероятно разочарована. Независимо колко се опитваше да се самозалъгва, тя се беше надявала на още един флирт с Едуард Деланза. В действителност се бе надявала този път да бъде по-въздържана и не толкова откровена, да се държи като дама и да не бъде толкова ексцентрична.

И тайничко се бе надявала Едуард да я намери поне малко интересна, да я вижда не като обект на любезно отношение, а като жена от плът и кръв като всички останали.

— Госпожице О’Нийл? — Хенри хвана ръката й и в гласа му прозвуча искрена загриженост.

Софи разбра каква глупачка е била. Нима не е знаела, че за него техният разговор е бил някаква незначителна среща, случаен и необвързващ флирт? Софи се стегна с голяма усилие. Разбра, че още малко, и ще вземе да се разплаче. Това беше смешно, ето защо тя се усмихна на Хенри, надявайки се смущението й да не е било прекалено очевидно. Протегна му ръка.

— Моля, господин Мартен.

Закуската като че ли нямаше край.

Софи седеше на леглото в стаята си, сключила ръце, и се чудеше на дивите си емоционални изблици.

Още от ранна възраст се бе научила, че трябва да сдържа чувствата си. Поне външно и пред хората. Малко след като баща й ги напусна, Софи се увлече по рисуването. Детските й рисунки бяха бурна и шокираща експлозия от цветове и линии. Баща й ужасно й липсваше и тя не разбираше защо ги е напуснал. В началото, сега тя знаеше това, нейното изкуство изразяваше гняв.

Софи леко се усмихна. Когато беше започнала сериозно да изучава живопис на тринайсет години, я бяха вкарали в грижливо ограничения калъп на класицизма, на прецизното линеарно рисуване и абсолютното придържане към реалистичния детайл. Не й беше убягнал фактът, че напоследък изкуството й преживява връщане към ранните детски години, че маниерът й да нанася щрихите и цветовете отново бързо се връща към агресивността, макар и не толкова примитивна.

Софи посегна да вземе новия скицник, с който работеше от снощи. Отвори го и се загледа в портрета на Едуард Деланза. Беше нахвърляла щрихите така дръзко, че скулите и челюстта му стояха като изсечени, но приликата беше учудващо голяма. Тя се вгледа в очите му, блестящи с недоизказани неща, за които тя дори не посмяваше да се досети.

Заболя я. Той си беше отишъл и приятният им флирт не беше означавал нищо за него — докато за нея не беше така.

В стаята й нахлу Лиза.

— Какво става? Господи, толкова беше бледа на закуска, като чаршаф!

Лиза се спусна към нея, седна на леглото до Софи и я прегърна.

— Добре съм.

— Нищо не хапна. Да не си болна?

Софи въздъхна.

— Не, не съм.

И дори да беше успяла да намери думи, с които да изкаже пред доведената си сестра своето объркване или разочарованието си, именно тя служеше като довереница за сърдечните мъки на Лиза, а не обратното.

— Сигурна ли си?

Тя се усмихна на Лиза.

— Сигурна съм.

Случилото се беше за добро, каза си тя. Малко оставаше да полети на крилете на фантазията си в един свят, който беше затворен за нея. Хубаво стана, че Едуард си бе заминал сега, преди да си е изгубила ума по него и може би преди да се е изложила. Прибързаното му заминаване беше окончателно доказателство за това, колко неискрени са били чарът и любезностите му.

— Хайде, ела долу да се разходиш с мене и с другите — настоя Лиза. — Знаеш ли, този адвокат много се интересува от тебе.

Софи махна с ръка.

— Господин Мартен само прояви учтивост.

— Софи, винаги ли трябва да бъдеш такава саможива?

Софи премигна. Спомни си лекцията на Сюзан от вчера.

— Наистина ли изглеждам такава бяла врана?

— Не бяла врана, просто много страниш от хората. Софи, иска ми се повече да излизаш. Забавно е на събиранията. Когато дебютирам, надявам се, че ще дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда — каза уверено Софи.

Може би наистина трябваше малко повече да излиза. Само че как да следва курсовете и да напредва в изкуството, ако излиза повече? А и тя никога не беше обичала „събиранията“ — тоест, до снощи. Дали не грешеше, съсредоточавайки се така цялостно върху изкуството си и изключвайки всичко останало?

Лиза въздъхна и се изправи.

— Ще рисуваш ли?

Тя погледна към скицника в ръцете на Софи.

— Днес не — отвърна Софи, вземайки твърдо решение, и остави скицника настрана.

— О, Софи, смачкала си рисунката. — Лиза знаеше колко важно е изкуството й за нея и бързо изглади намачкания лист. Ръцете й застинаха. Взря се неподвижна. — Софи, ти рисуваш него…

Софи не отговори.

Но Лиза замря на място.

— Ти си влюбена в него! — възкликна тя накрая.

— Не! — възкликна на свой ред Софи.

Лиза се вгледа със затаен дъх в портрета.

— Виждам го, Софи… пише си го тук, на листа.

Софи седеше като замръзнала.

— Дори не познавам господин Деланза, Лиза. Смешно е да твърдиш, че съм влюбена в него.

— Смешно? Едва ли. Половината жени в града са влюбени в Едуард Деланза! — Лиза я прегърна. — О, горкичката ми. Никога не съм си помисляла, че ще се влюбиш, когато казах, че ще си загубиш ума по него. Просто исках да кажа, че ще ти се види също толкова вълнуващ, колкото и на всички останали.

— Аз не съм влюбена в него — отсече Софи, но сърцето й биеше лудо. — Той просто е… ужасно привлекателен.

Тя си го представи с Хилари, припомни си великолепната му мъжественост.

— Скъпа, той е ужасно привлекателен, наистина, но е и ужасно неприемлив… и ужасно опасен. — Лиза се наведе и отново я прегърна. — Не можеш да бъдеш в безопасност с такъв мъж. Той може да реши да те съблазни, Софи — предупреди я Лиза.

Софи хлъцна. Бузите й пламнаха.

— Сега говориш чисти глупости — извика тя. — Той никога няма да си помисли да съблазнява мене!

Лиза я погледна за миг.

— Понякога напълно откачаш — каза тя. — Явно не си забелязала как те гледаше снощи… но аз видях. Мисля, че е добре, дето си е заминал днес, Софи, след като е казал и направил всичко това.

Софи остана безмълвна, загледана в доведената си сестра. А в ума й затанцуваха образи — как Едуард я прегръща.



— Мамо, искала си да говориш с мене? — каза Софи.

Сюзан седеше пред малкото си френско писалище и вдигна поглед едва когато привърши с отметките по списъка на гостите за следващия уикенд това лято. Вгледа се в помръкналата си дъщеря. И тя като Лиза бе забелязала, че на закуска Софи беше необичайно бледа и изтощена.

— Мисля, че трябва да стоиш тук, Софи, до края на лятото.

Софи замръзна смаяна.

— Трябва да се върна!

Сюзан остави настрана писалката.

— Мислех за това, откакто ти дойде тук вчера. Наистина, ставаш все по-саможива. Човек лесно може да си спечели някаква репутация, но после е невъзможно тя да се опровергае, Софи. Тревожа се за тебе.

Това беше чистата истина.

— Мислех, че идвам само за уикенда — възкликна пребледняла Софи. — Ами курсът ми по рисуване?

Сюзан въздъхна.

— Академията няма да избяга, докато се върнеш, Софи. Ако пропуснеш няколко седмици, това не е кой знае каква трагедия.

— Мамо, трябва да си ида у дома Не мога да пропускам часовете.

Сюзан стана, стиснала писалката. Помисли за Едуард Деланза, който имаше връзка с красавицата Хилари. Но бе флиртувал със Софи, Сюзан си спомни и какви погледи хвърляше и към нея самата. Помисли си за младия адвокат, братовчеда на Анет Мартен, който довечера се разсейваше, а сега, както изглежда, се интересуваше от Софи. Сюзан знаеше, че не може да остави дъщеря си да се върне сама в града. Самата мисъл за това я караше да изпада в паника. Поне тук Сюзан можеше да я наглежда строго и да взема под контрола си всякакви изненадващи ситуации.

— Софи, скъпа, твоята компания ми липсва и както винаги, мисля за твоите интереси. Бих искала да останеш с мене до края на лятото. Нима ще ми се противопоставиш?

Един миг Софи, бледа и измъчена, не отговаряше.

— Предпочитам да не ти се противопоставям, мамо. Но аз вече не съм дете. Аз съм зряла жена; навърших двайсет години наскоро, през май. Не мога да пропусна цял месец от курса си.

Усмивката на Сюзан изчезна.

— Знам кога си родена, Софи. Може да си на двайсет години, но едва ли си зряла жена. Или Едуард Деланза те е убедил в това с целувките си?

Софи трепна и се изчерви.

— Той не ме е целувал.

— Добре, олекна ми! — Сюзан се приближи до Софи и сложи ръце на раменете й. — Най-добре е за тебе да останеш тук още няколко седмици. Трябва да се научиш да бъдеш по-общителна. — И аз ще мога да те наглеждам, помисли Сюзан. Насили се да се усмихне. — Ще пратя да ти донесат всичките неща. Може дори да преустроим една от стаите за гости във временно ателие. Нали разбираш, не очаквам ти да се откажеш от работата си.

— Мамо, само да можех да ти обясня колко важно е учението ми за мене! — възкликна Софи.

— Разбирам това. Разбирала съм всичко дори още когато беше затворено дете, което отказваше да ходи на рождени дни и на други забавления, дете, което можеше часове наред да гледа някоя картина и винаги държеше в ръка някакви боички. Разбирам, Софи.

— Ако наистина си ме разбрала — натърти Софи, — нямаше сега да си говорим така.

Сюзан трепна. Реши да смени темата, да заговори за друго, което я тревожеше много.

— Не изглеждаше добре днес на закуска. Има ли ти нещо?

Софи погледна майка си с колебание.

Сърцето на Сюзан подскочи.

— Той е, нали? Знаеш, че можеш да ми се довериш, скъпа.

Софи потрепери.

— Намирам го ужасно привлекателен, мамо — каза тя накрая.

Сюзан се обърна полека.

— Всички жени намират такива мъже за очарователни, скъпа. Ти си една от стотиците, заклевам ти се, че е така.

— Разбирам. Просто… — и тя почервеня — аз съм едно социално бедствие и единственият мъж, който някога е бил мил с мене, е Едуард Деланза… и той само беше мил, нищо друго.

Сюзан я заведе до дивана и седна до нея. Вгледа се в дъщеря си за момент.

— Той си играе с тебе, скъпа. Познавам този род мъже. Той е точно като баща ти, воден от прищевки и страст, нищо друго няма значение за него, дори ако унищожи нечия невинност.

— Мамо! — възкликна Софи. — Грешиш за господин Деланза, защото той не ме намира привлекателна… и грешиш за баща ми.

Изражението на Сюзан стана твърдо.

— Нека се изразя ясно. Джейк О’Нийл беше един покварен мошеник, такъв е и Едуард Деланза.

Софи изправи рамене.

— Мамо, моля те. Това не е честно. Джейк е мъртъв. Не може да се защити.

Сюзан се усмихна горчиво.

— Дори да беше жив, нямаше да може да се защити.

Софи се поколеба, после седна по-близо до майка си и я обгърна около раменете.

— Той те обичаше, мамо, знам го.

Но Сюзан се изплъзна и стана.

— Не ме е грижа дали Джейк О’Нийл ме е обичал, или не. Но докато изричаше думите, знаеше, че това е чиста лъжа.

— Понякога хората се нараняват един друг несъзнателно — изрече бавно Софи.

— Той искаше да ме нарани — натърти Сюзан, обръщайки се с лице към дъщеря си. — Затова остави всичко на тебе и нито грош на мене.

— Не — каза Софи, — грешиш. Това е било грешка, сигурна съм. — Тя се усмихна широко. — Освен това, няма никакво значение. Аз нямам нужда от тези пари. Има достатъчно и за двете ни.

Сюзан я загледа, усети как я бодва вината.

— Сега не говорим за тези работи, Софи. Въпросът е принципен.

Софи мълчеше, явно съчувствайки й. Накрая каза:

— Съжалявам, че Джейк те е наранил.

— Той не ме нарани — каза хладно Сюзан и сви рамене. Всичко се коренеше във външността — това беше научила тя на собствен гръб, когато беше много млада и мислеше, че е над укорите и отдръпването на обществото. Колко скоро бе разбрала, че никой не е имунизиран срещу студенината на обществото, срещу непрощаващото обръщане на гръб. Отдавна, още когато стана на двайсет и пет години, се омъжи за Бенджамин, не по любов, а за да си възвърне уважението и приемането на обществото, което я бе създало и едновременно отхвърлило.

Сюзан се заразхожда, за да отпъди спомените. Но знаеше, че трябва да се връща към тях, те й бяха необходими, за да й напомнят, че е жена, и то изцяло от плът и кръв.

— Стига сме говорили за проклетия ти баща. Какво ти каза Едуард Деланза, когато бяхте сами двамата на верандата?

— Просто беше любезен. Обясних му за моето куцане… и той беше невероятно мил.

— Любезността му прикрива едно единствено нещо — намерението му да те съблазни и да те съсипе — изсъска Сюзан.

— Не — изрече твърдо Софи. — Не, грешиш. Едуард няма интерес да ме съблазнява. Той само беше галантен. Прояви се като джентълмен.

Сюзан я погледна.

— Софи… нещо си смутена! Ако наистина няма намерение да те съблазнява, значи имаш голям късмет. Дано даде господ да си права, така няма да изпиташ мъката, която причиняват подобни мъже. А и доколко джентълменско е, скъпа, да пренасяш контрабанда диаманти или да поддържаш извънбрачна връзка с Хилари Стюарт? Защо, мислиш, им дадох две съседни стаи?

Софи стана и вдигна ръце.

— Знам, че харесва Хилари — каза тя с дрезгав глас.

Сюзан гледаше Софи с разбиране. Дъщеря й беше влюбена в Едуард, тя го виждаше, и беше разстроена от връзката му с тяхната съседка. Сюзан се ужаси. През ума й минаха мрачни мисли. Джейк едва не я беше унищожил и тя напълно ясно можеше да си представи как Едуард унищожава дъщеря й.

— Хилари не беше в стаята си миналата нощ, нали разбираш?

Софи пребледня.

— Откъде знаеш?

— Никой не беше спал в леглото й. Сама видях, когато се отбих в стаята й, отивайки на закуска… камериерките не влизат в стаите за гости толкова рано, Софи.

Виждайки смущението на Софи, тя прибави тихо:

— Длъжна съм да знам какво става в собствения ми дом.

— Нищо повече не искам да чувам.

— Съжалявам, че трябваше да научиш така внезапно какво нещо е животът — каза Сюзан. — Но това е за твое добро. Ако някога пътищата ви отново се пресекат, стой далече от него.

Софи кимна отсъстващо.

— Научила съм си урока, мамо — каза тя. — Харесваше ми да флиртувам с него, но нищо повече. Не се страхувай. — Тя си пое дълбоко дъх. — Ако не се върна в града, няма да мога да довърша портрета на госпожица Еймс навреме за рождения й ден. Или си забравила, въпреки че точно ти го уреждаше и настояваше за това?

Сюзан я разглеждаше, без да чува какво й казва. Ако Софи беше толкова влюбена в Едуард Деланза, тогава самата тя трябваше незабавно да смени собствената си тактика. Хилари имаше лятна къща недалече от крайбрежната вила на Ралстънови и Сюзан си помисли, че е възможно Едуард да изкара много време в Нюпорт Бийч, топлейки леглото на Хилари. Когато не беше с Хилари, твърде възможно беше да вземе да се навърта наоколо край Софи.

— Промених си решението — каза изведнъж Сюзан, цялата изпотена. Самата мисъл за това, че Едуард може да бъде близо до Софи, караше сърцето й да забие силно от страх. — Можеш да заминеш в понеделник сутрин, както бяхме планирали.

Софи я погледна с разширени очи.

— Благодаря ти, мамо.

Прегърна я, като я изгледа с любопитство, и побърза да излезе от стаята.

Сюзан се загледа подир дъщеря си, бодната от неспокойно усещане. Софи никога преди не се беше интересувала от мъж, Сюзан беше сигурна в това, а сега беше нещо повече от заинтересувана, въпреки че твърдеше противното.

Сюзан отиде към вратата и загледа как Софи бърза тромаво нагоре по стълбите. Намръщи се. Това беше абсурдно. Едуард Деланза можеше да има всяка жена, която си пожелае. Защо беше преследвал Софи тук, докато беше на гости в крайбрежната им вила? Дали интересът му не е бил предизвикан от скука или може би от някакво странно съчувствие? Със сигурност нямаше да се заеме да я ухажва, не и сега, когато едва ли би било пристойно. Не и мъж като него.

Дланите на Сюзан продължаваха да се потят. Тя реши, че няма да се осланя на случайността. Отбеляза си да подсети госпожа Мърдок да прави така, че при Софи по всяко време да има някой. Ако поради някакви невероятни причини Едуард Деланза решеше да преследва Софи в Манхатън, Сюзан веднага щеше да научи.

7

Ню Йорк

Ревът се усилваше и ставаше почти оглушителен. Земята под краката на Софи трепереше, както и стените на тухлената сграда зад нея, както и остъклените й прозорци. Платното на статива като че ли потрепваше под ръката й. Софи обаче не забелязваше нищо.

Застанала на пресечката на Трето авеню, тя работеше вглъбено и интензивно, нанасяйки къси, сигурни и умели, щрихи. Най-накрая влакът мина по линиите, издигнати над широкия булевард, и отново се възцариха обичайните улични звуци — надвикването на амбулантните търговци, оживеният идиш на източноевропейските заселници, крясъците и смеховете на малките деца, които си играеха по застроената с евтини жилища улица. Коне трополяха по калдъръма, карета, файтони и кабриолети минаваха шумно, задрънча някаква количка. На няколко пресечки оттук се разнесе късото предупредително изсвирване на полицейска свирка. Групи от хлапета играеха на нещо с пръчка и топка. Каруцари и кочияши им подвикваха да освободят пътя. Един дебел бакалин немец стоеше на прага на дюкяна си отсреща, през улицата, наблюдавайки минувачите и Софи, като същевременно пазеше изложените плодове от крадци. Тя идваше да рисува тук от юни и макар отначало хората да любопитстваха, сега като че ли с готовност приемаха присъствието й. Софи въздъхна и се загледа в потъналото в сенки платно, но накрая остави четката.

Знаеше, че е време да си тръгва, че е закъсняла. Погледна големия мъжки джобен часовник, който бе оставила с отворен капак на малката сгъваема масичка зад гърба си, отрупана с привидния безпорядък на художническите й принадлежности. Госпожица Еймс щеше всеки момент да дойде у дома да я инспектира и да си вземе портрета. Но на Софи не й се тръгваше.

Софи се загледа в картината и се намръщи. Беше хванала двете едри жени на прага на жилището отсреща точно каквито бяха, уморени, но оживени, с износени, но живописни дрехи. Госпожа Гутенбърг носеше червена рокля, блестящо цветно петно в иначе тъмната картина. Но въпреки учудващото присъствие на червеното и въпреки начина, по който слънчевата светлина танцуваше по паважа в краката им, нещо липсваше в картината.

Софи знаеше какъв е проблемът й. Не беше запленена от обектите си. Изобщо не беше. Отказваше да рисува обекта, от който бе запленена. Този обект беше Едуард Деланза.

Тя нямаше да го рисува.

Софи въздъхна. Беше се върнала в града преди повече от седмица и през цялото време беше работила по това платно и беше довършвала портрета на госпожица Еймс, но не можеше да го отпъди от мисълта си. Според Софи през онзи уикенд на курорта те бяха разговаряли не повече от петнадесет минути. Въпреки това той непрекъснато се връщаше в мислите й.

Софи направи гримаса. Независимо от всичко друго Едуард Деланза беше направо възхитителен мъж и щеше да бъде прекрасен модел. Софи остави четката. Как да се възпротиви на изкушението да го рисува? Как?

Особено когато самата мисъл за това спираше дъха й и тя отмаляваше от предчувствия и възбуда.

Софи се насили да върне вниманието си към картината, която беше решила да завърши преди края на лятото. Никога преди не се беше заричала така и вероятно нямаше да го направи още дълго време, поне докато не навърши двайсет и една години и заживее самостоятелно. Сюзан никога нямаше да й позволи да посещава такива квартали, за да рисува сцени от действителния живот на работещата класа и емигрантите; ако се бе опитала да получи разрешение за подобно начинание, щеше да получи отказ. Сега Софи нямаше разрешение. Чувстваше се виновна, но изкуството й бе на първо място.

Софи рисуваше тайно това платно. Никак не беше случайно, че бе предприела това начинание през лятото, когато Сюзан нямаше как да напуска Нюпорт. Щом я нямаше Сюзан, рискът да я хванат беше много малък.

Тя наистина трябваше да бъде в часовете по рисуване в Академията. Но тези часове никак не бяха интересни на Софи; нямаше никакъв афинитет към гравюрата и от шест седмици не ходеше на тези часове, за да рисува в бедните квартали маслено платно.

Кочияшът стоеше на известно разстояние. Софи бе убедила Билингс, че това е специална задача, която трябва да изпълни за часовете по рисуване. Не мислеше, че й вярва, но той беше достатъчно лоялен и беше дошъл с нея, страхувайки се, че може да тръгне сама, че ще я изпусне от поглед. Прислугата на Ралстънови познаваше Софи от деветгодишна и всички знаеха колко привързана е към своето рисуване.

Тази нейна страст се виждаше още от първия ден, когато Софи бе дошла в дома на Ралстънови да живее там като доведена дъщеря на Бенджамин. Бенджамин колекционираше произведения на изкуството. Както мнозина от равните си, и той се интересуваше предимно от американско изкуство, но като някои от по-изтъкнатите американски колекционери се бе сдобил с някои селски пейзажи от Миле и Русо, както и с по-натрапващи се, еротични творби от салонните художници Кутюр и Кабанел. Нещо повече, Бенджамин се бе отнесъл благосклонно към първата панорамна изложба в Ню Йорк през 1886 г. на френските художници, наречени от пресата и критиците импресионисти. Веднага след това бе купил един Писаро и един Дега, а след четири години се бе сдобил с още един Дега и натюрморт от Мане. Когато откри галерията му, Софи бе омаяна. Всеки ден прекарваше там цели часове.

Тя бе започнала да прохожда в изкуството още преди да дойде да живее в дома на Ралстънови, както се случва с малките деца. При Ралстънови я обучаваха и на рисуване, а първата й учителка сериозно насърчаваше скиците и акварелите й. Когато Софи стана на дванадесет години, вече надминаваше учителката си и осъзнавайки това, госпожа Холдън бе привлякла вниманието на Сюзан към този факт. Сюзан не се интересуваше, че дъщеря й притежава необикновена способност да рисува и нямаше намерение да търси истински учител по рисуване за Софи.

Софи бе молила, настоявала, беше се борила. Преди смъртта на баща си тя бе раснала като кротко дете, невзискателно, неоплакващо се, ненатрапчиво. Но не и сега. За да се отърве, Сюзан я бе заплашвала, че ще й отнеме боите и рисунките, че ще й забрани да рисува. За щастие необикновеното сътресение, което ставаше в дома му, накара Бенджамин Ралстън да разбере какво става всъщност и да се намеси.

Тъй като Бенджамин рядко се намесваше в неща, които засягаха дъщерята на жена му — или дори на собствената му дъщеря, — Сюзан не можеше да му се възпротиви. Тя намери учител на Софи. Пол Веро преподаваше в Академията за изящни изкуства и даваше частни уроци, ако сметнеше, че ученикът дава надежди.

Веро веднага видя, че си струва да отделя от времето и вниманието си за Софи. Софи започна да учи при Веро на тринайсет години и остана при него цели три години. Той беше взискателен и точен, често я критикуваше и много рядко я хвалеше. Веро настоя Софи да започне с основното — с изучаването на линиите и формите. Първата година Софи рисуваше само с въглен и нахвърля около петстотин натюрморта, представляващи всякакви възможни предмети, докато една проста рисунка на плод, направена с молив, се взриви от живот.

Година по-късно Веро обяви, че тя е изучила линиите и формите; време беше да се прехвърли на цветовете и светлината. Софи ликуваше — тя толкова много обичаше цветовете и винаги ги беше обичала. А Веро вече изобщо не възразяваше да я обучава като частна ученичка. Беше изумен, когато разбра, че това момиче далеч надхвърля средното ниво, че притежава направо блестящ усет за цветовете. Софи искаше да използва цветовете и сенките дръзко, извън правилата, но Веро не позволяваше. „Един ден ще бъдете оригинална, малката ми, но само след като усвоите това, на което трябва да ви науча аз“, й каза той веднъж, и това беше неизменната му реплика в следващите пет години, когато Софи копираше един след друг майсторите в различни градски музеи. Софи искаше да създава, но Веро настояваше да пресъздава.

Накрая Софи навърши шестнайсет години. Кандидатства в Академията, приеха я и тя продължи да учи под ръководството на Веро, както и с много други преподаватели. Но един ден той дойде при нея с очи, потънали в сълзи.

— Отивам си у дома, малката ми — каза той.

Софи занемя.

— У дома? Във Франция?

— Да. В Париж. Семейството ми е там, а жена ми не е добре.

Софи закърши ръце, опитвайки се да не избухне в плач. Не можеше и да допусне, че тоя капризен, неразговорлив мъж някъде го очаква семейство, още по-малко пък — в Париж. Как щеше да й липсва този учител, нейният наставник, нейният приятел.

— Наистина трябва да отидете — прошепна тя. — Дано само госпожа Веро си възвърне здравето.

— Я напери гребена, мъниче такова — и Веро взе ръката й. — Ти си научила всичко, каквото можеш да научиш от мене, скъпа — каза той и й целуна ръка. — И в последното си писмо до моя добър приятел Андре Волар във Франция му писах същото.

Волар беше търговец на картини в Париж, за когото Веро бе споменавал от време на време на Софи.

— Сега трябва да се учиш от други добри учители в Академията — продължи Веро — и от хората около тебе, а после от самата себе си… и от живота. — Накрая той се усмихна. — Но имай търпение, малката ми. Един ден ще бъдеш свободна да използваш тези маслени бои така, както копнееш да го направиш. Ти си млада, времето е пред тебе. Учи усилено с новите си учители. И когато дойдеш в Париж, ела ми на гости.

След като той замина, Софи плака, чувствайки се така, сякаш е изгубила много скъп приятел — единствения си истински приятел. Няколко дни изобщо не можа да рисува или дори да мисли за рисуване, Веро ужасно й липсваше. Единствено той я разбираше през годините, откакто баща й умря.

Когато се върна в ателието си, тя не се вслуша в последното му нареждане. Работеше по една пасторална сцена, платното се казваше просто Сентръл парк. Корабчета, плаващи по малко езеро, момченца в къси панталонки и възрастни мъже по ризи, наблюдаващи игрите им, възбудени, смеещи се, ликуващи. Тя се взираше в маслените бои, ядосана, че учителят й си е заминал, чувстваше се млада, дива и непокорна. След седмица щеше да започне обучението си в Академията. На Софи й се струваше, че времето не е на нейна страна — сякаш трябваше да направи това или сега, или никога.

Внезапно уплашена, тя взе една средно голяма четка, а сърцето й заби лудо. Потопи трескаво четката в яркожълто. Скоро спокойната вода стана по-скоро синя и зелена, отколкото кафява, напръскана с жълто, платната, които преди бяха бели, сега заплаваха многоцветни. Приятната езерна сцена избухна в топли цветове и трептящо движение. Докато работеше, Софи мислеше за Моне, чиито картини често бе гледала в изключителната галерия „Дюран-Рюел“ в центъра на града.

Беше извънредно горда от първия си пробив в модернизма, но същевременно изпитваше съмнения и отчаяно се нуждаеше от насърчение и подкрепа. Дали не се изразява грубо и плоско там, където Моне е недоловим и изключителен? Тя плахо спомена на Лиза какво е направила, осмелявайки се да разкрие надеждата си, че нейното изкуство е поело по нов път и че е открила истинския си стил. Лиза се развълнува и каза на Сюзан, която настоя да види картината. Софи беше поканила майка си и сестра си в ателието, за да видят картината й, опитвайки се да потисне страха и тревогата си. Картината на Софи ги шокира.

— Ти си луда! — извика Сюзан. — И всички ще кажат, че си луда! Ще кажат, че си една луда саката! Не ти е позволено да рисуваш по така, Софи! Забранявам ти! Чуваш ли ме? Какво стана с фините ти портрети и пейзажи? Защо не направиш нов портрет на Лиза?

Софи не можа да скрие огорчението си. Питаше се дали са прави, дали опитът й да подражава на великия Моне е толкова чудовищен, щом така ги е шокирал. И захвърли картината, но Лиза я взе и я окачи в антрето. Софи се върна в Академията и продължи да изучава традиционното използване на линиите и формите, светлосенките и цветовете, след занятия прекарваше три-четири часа дневно в музея „Метрополитън“, копирайки един след друг известни художници.

И вече не беше толкова самотна Към средата на първия семестър Софи се сприятели с две момичета за първи път в живота си Джейн Чандлър и Елша Рийд-Уоринг бяха девойки от висшето общество като нея и двете силно се увличаха от изкуството също както Софи. Трите заедно ходеха по музеите и картинните галерии винаги когато не бяха в Академията или не рисуваха у дома си. Посещаваха едни и същи лекции, заедно четяха за изпити. Следващите години бяха най-щастливите и най-вълнуващите в живота на Софи.

Но след това тя започна да се чувства така, сякаш всичко и е омръзнало. Беше се уморила да копира старите майстори. Беше се усъвършенствала в женската анатомия. Не беше позволено да изучават анатомията на мъжа. Сухата игла и офортът не я интересуваха. Софи искаше да опита ръката си в нещо ново и различно. Искаше да изучава цветовете и светлината.

Всичко започна като на шега Софи бе изказала на глас желанието си пред своите приятелки. Но Джейн беше доволна от това, което вършеше, защото смяташе да работи като гравьорка за баща си, а Елиза възнамеряваше да стане портретистка; двете момичета прилежно ходеха на занятия, без да се оплакват. Наистина и двете искаха да се омъжат и да имат семейства От известно време бяха сгодени за двама приятни млади мъже от видни фамилии. Не казваха нищо, но Софи знаеше, че се чудят защо тя не се сгодява Софи осъзнаваше, че те в края на краищата не я бяха разбрали.

— Ако толкова искаш да правиш собствено изкуство, Софи — беше казала Елиза, — просто го прави. Или се страхуваш?

Софи беше уплашена; и как нямаше да е? Но и изгаряше от копнеж. Търсеше подходящ обект и накрая това търсене я отведе на Трето авеню вместо на третия час от лекциите й.

Беше решила да нарисува жанрова картина, но не каквато би нарисувал Миле или Русо, или Диаз, а каквато тя, Софи О’Нийл предпочиташе.

— Мис Софи, мадам — обади се кочияшът пресипнало, прекъсвайки мислите й. — Два и половина е.

Софи въздъхна.

— Благодаря, Билингс. Вече ще прибирам.

Време беше да си върви и да посрещне свадливата госпожица Еймс.



Софи замръзна на прага на майчината си гостна. В другия край на стаята стоеше Едуард Деланза. И се усмихваше топло.

Софи отвори широко очи и не можа да откъсне погледа си от него. Накрая разбра, че госпожица Еймс също е в стаята, седнала на дивана до камината с мраморна полица отгоре. Старата мома наблюдаваше жадно Софи и Едуард със стрелкащите си черни очички.

За миг Софи изпадна в паника. Какво прави той тук?

Едуард тръгна към нея, а погледът му изучаваше всеки инч от външността й с изнервяща интензивност.

— Добър ден, госпожице О’Нийл. Случайно минавах оттук и помислих дали да не оставя визитната си картичка. Когато разбрах, че всеки момент ви очакват да се върнете… — и той се усмихна, а сините му очи се впиваха в нейните, — разбрах, че трябва да ви изчакам.

Софи не можеше да помръдне. Когато погледът му се плъзна по дрехите й, тя се досети как изглежда. И се ужаси. Колко различна трябва да му се вижда сега, отколкото онази вечер на верандата, когато беше фризирана и облечена във вечерна рокля. Много по-ексцентрична, отколкото някога е могъл да си представи, и много по-ексцентрична, отколкото някога би искала да изглежда.

Защото изглеждаше като извадена от възглавница. Косата й се спускаше в дебел хлабав кок, който всеки момент щеше да се разпадне. Тя усещаше тежестта му на тила си и знаеше, че само още малко, и шнурчето ще се развърже и буйните кичури коса ще се разпилеят по гърба й. И още нещо по-лошо, престилката и полата й бяха целите изцапани с бои, знаеше и че мирише на терпентин. Беше се отнесла доста по-небрежно към външността си, отколкото обикновено, защото знаеше, че Сюзан е в Нюпорт и че домът е празен — не очакваше никакъв друг посетител освен госпожица Еймс.

Посетител? На посещение при нея ли беше дошъл Едуард Деланза?

— Езика ли си глътна, момиче? — изправи се госпожица Еймс. — Няма ли да кажеш добър ден на красивия джентълмен?

Софи почервеня.

— Господин Деланза — изграчи тя.

Вече й просветваше, че е дошъл да я види. После думите на Сюзан отекнаха в главата й. Неговата любезност е прикритие само за едно, за желанието му да те съблазни и да те съсипе.

— Къде е моята картина? — доближи се госпожица Еймс, потрепвайки с бастуна си.

Софи отново се блъсна в настоящето, сега беше по-бледа, а сърцето й затуптя бурно.

— Госпожице Еймс! — успя да каже, осъзнавайки остро присъствието на Едуард. — Как сте?

— Картината ми, момиче!

Софи си пое дъх, за да се успокои. Не посмя да погледне към Едуард, който й се усмихваше. Той си е играл с тебе, скъпа.

— Тук е, госпожице Еймс. Дженсън, ще я донесеш ли, ако обичаш?

Икономът влезе, мъкнейки огромното платно. Сложи го на пода пред тримата с пухтене. Изведнъж Софи се разтревожи. Не заради госпожица Еймс, която несъмнено щеше да го хареса, а заради Едуард Деланза.

Беше компетентно нарисувано, но едва ли вълнуващо. Нахвърля го набързо. Насили се да го нарисува. Хвана се, че гледа към Едуард, а не към госпожица Еймс, очаквайки неговата реакция. Това беше смешно, защото не би трябвало да се тревожи как той ще погледне на изкуството й. После се зачуди как ли щеше да възприеме той нейната жанрова картина на две емигрантки.

Не би трябвало да се безпокои. Тя не се безпокоеше, поправи се мислено. Той дори нямаше право да стои в дома й. Защо е дошъл? Да си играе с нея, да я съблазнява? Дали не се е уморил от Хилари? Да не си мисли, че тя лесно ще му падне в ръцете? Защо е дошъл? — Прилича на мене — каза заядливо госпожица Еймс. — Вгледа се в портрета си на платното. — Малко прекалено истинско, не мислиш ли? Не можа ли да го поразкрасиш, а, момиче?

Софи не отговори. Едуард се бе загледал в портрета със свити вежди, после се обърна изведнъж и я погледна внимателно.

— Вие сте много талантлива, госпожице О’Нийл.

Софи стисна плътно челюсти. Ако ги стиснеше още по-силно, можеше да си счупи зъб.

— Благодаря ви, господин Деланза — каза тя сковано.

— Казвахте, че сте пристрастена към изкуството си — продължи Едуард, като я гледаше сякаш омаян. След това отново погледна портрета. — Хванали сте госпожица Еймс много точно.

Софи почувства, че се изчервява, защото портретът беше лишен от страст и тя го знаеше. А той усещаше ли това? Дали коментарът му не беше прикрита критика?

— Човек може да направи същото чрез фотографията… дори нещо по-добро — отсече Софи.

— Е, е, той те хвали, момиче — каза изведнъж госпожица Еймс, но Софи не можеше да не съжали за нейната разпаленост, макар да не беше лишена от известна доза грубост. — Ти си талантлива, знаеш ли. Хайде, Дженсън, отнеси го в каретата ми. — Тя погледна към Едуард. — Виждам, че имате една от ония шантави моторни коли, но според мене конете и каретата са били достатъчно добри за родителите ми и са също толкова добри и за мене.

Едуард се усмихна на възрастната дама.

— Миналия ноември бях на една автомобилна изложба в Лондон. Оттогава колите ме държат на въдицата си като планинска пъстърва.

— Хм — каза госпожица Еймс. После намигна. — Вземете я на разходка с колата. Всички млади момичета обичат такива неща, струва ми се.

Сърцето на Софи щеше да изскочи, докато изпращаше госпожица Еймс до вратата. Какво ли си мисли старата дама? И въпреки всичко пред очите й се възправяше, без да го желае, една картина — тя седи на предната седалка на някаква приказна черна кола, а Едуард е до нея с шофьорско кепе и очила. Никога преди не се беше качвала в автомобил и сигурно щеше да умре, без да го е направила. Да си представя себе си в кола и с Едуард Деланза — това си беше чиста проба романтична безсмислица.

Но когато се върна, ужасно ясно осъзна, че е останала насаме с Едуард и трябва да накара пулса си да се забави. Беше излязъл от салона и тя го намери пред картината в коридора, нарисувана преди няколко години.

— И това е ваше, нали?

Беше портрет на Лиза като дете. Софи я беше нарисувала по памет, с помощта на фотографии.

— Вие навярно сте познавач на изкуството, господин Деланза? — Неловко й стана от тази мисъл, а и от неговото присъствие.

— Едва ли — отправи й той блестяща усмивка.

— Тогава имате добро око. — Тя изглади несъществуваща гънка на полата си. Смути се, когато ръката й стана червена. — Страхувам се, че ме заварихте малко неглиже.

В усмивката му се прокрадна сладострастие, искрици припламнаха в очите му.

— Не точно, госпожице О’Нийл.

Думите му пробудиха фантазии, които тя беше сигурна, че старателно е избутала в някое ъгълче. Тялото й като че ли се напрегна.

— Защо сте тук? — запита тя дрезгаво.

— Защо според вас съм тук, Софи? — върна й той меко въпроса. Софи почувства как в нея нахлува нежелан копнеж, усети как кръвта пари във вените й. Напомни си, че той е женкар и безпринципен. Наистина ли мисли да я съблазни? Това не беше възможно.

Но по каква ли друга причина може да е дошъл тук — защо иначе ще се обръща към нея с малкото й име с такъв съблазняващ тон? Софи стегна гръбнака си и с това решителността й се върна. Веднъж почти се беше поддала на външността и чара му; този път Нямаше де бъде толкова глупава. Той можеше да прави каквото си иска, да говори каквото си иска, но тя нямаше да губи разума си и щеше напълно да контролира всеки нежелателен копнеж.

— Не мога да си представя защо сте тук, господин Деланза — чу се тя да казва рязко.

— Ами дошъл съм да ви ухажвам.

Трапчинките му бяха дълбоки, зъбите извънредно бели и блестящи. Дръзките му сини очи приковаваха нейните.

Въпреки решимостта си Софи усети как неотвратимо попада под въздействието на неговия чар. Магнетизмът му беше непреодолим.

— Господин Деланза, не разбирам — каза тя сковано. — Защо ще идвате да ме ухажвате?

— Питате ли другите джентълмени защо идват да ви ухажват?

Тя се изчерви, съвсем затруднена.

— Смятам, казала съм ви, че нямам ухажори.

Той се вгледа в нея и усмивката му угасна.

— Нима никой не ви идва на гости?

Тя вдигна брадичка.

— Не и джентълмени.

Погледът му бе невярващ. Трапчинките отново се появиха.

— Е, сега е дошъл един — аз.

Тя си пое дъх. Сърцето й още биеше лудо.

— Вие сте светски човек — каза Софи, подбирайки думите си внимателно.

Беше решена да научи какви са намеренията му. Решена да разсече тази неразбираема загадка веднъж завинаги.

— А аз съм, както виждате, пристрастена, но ексцентрична художничка. И…

Тя не можа да го изкаже. Не можа да изрече истинската причина, поради която той не можеше да я смята за интересна Очите му потъмняха.

— И какво още?

— Защо ще ме ухажвате? — извика тя, губейки крехкото си самообладание и заедно с него — хладнокръвието си.

Той се навъси.

— Значи сте ексцентрична, така ли? Това е смешно, защото аз не ви намирам ексцентрична. Оригинална, талантлива, да. Но ексцентрична? Не. Чии думи са това, Софи? Ваши или на майка ви?

Софи се ококори.

Той се приближи към нея. Софи отстъпи назад.

— Да не би да забравяте нещо?

Софи облиза устни. Той я бе накарал да се опре на стената. Тя трепереше и беше изплашена… вгледа се в него, мълчейки упорито. Почуди се дали той не би могъл сега да се възползва и да я целуне. После какво щеше да прави тя?

През ума й мина като светкавица мисълта, че тъй като никой никога не я беше целувал, това може и да й хареса.

Очите му бяха станали буреносно сини.

— Не давам пукната пара за това, че имате изкривен глезен, Софи.

Софи не му вярваше.

— Тогава сте единственият.

— Тогава всички останали са просто едни проклети глупаци.

Софи се взираше в него, ясно осъзнавайки, че телата им са разделени едва от няколко инча разстояние. Тя усещаше топлината му. Нещо по-лошо, усещаше, че и тя самата се сгорещява, и то по такъв начин, както никога преди не се беше чувствала.

— Какво по-точно искате да кажете?

Той вдигна ръка. За един кратък миг, в който сърцето й почти спря, Софи помисли, че ще я докосне. Ръката му като че ли се насочваше към рамото й, после той опря длан на стената, малко отстрани над главата и, и се облегна на нея с цялата си тежест.

— Искам да кажа, че съм дошъл на гости при вас така, както всеки друг мъж би могъл да дойде. Чистосърдечно и благоприлично. Защото ви намирам интересна. А вие се държите така, сякаш съм прокажен.

— Не съм искала да създавам у вас такова впечатление — каза глухо Софи.

Ръкавът на дрехата му беше толкова близо, че тя усещаше финия син вълнен плат до бузата си. Едуард я погледна втренчено.

— Защо се плашите от мене?

— Не се плаша.

Но се плашеше… о, как се плашеше. Какво ли ще направи, ако той я целуне?

Усмивката му се изви. В очите му проблесна горчиво пламъче.

— Предполагам, не бих ви обвинил. Но ви обещавам, Софи, няма да ви нараня. Искам да бъда ваш приятел.

Бе изрекъл последната фраза с мек, съблазнителен шепот. Софи реагира незабавно. Сърцето й заби тройно по-бързо. Не можеше да диша, не можеше дори да преглътне. Какво приятелство, чудеше се тя, има той предвид?

Софи погледна в неговите искрящи сини очи. В главата й изскочи картина — мъж и жена, слети. Мъжът беше Едуард, жената беше самата тя. Навярно думите му носеха някакво по-дълбоко, по-сложно значение. Сюзан сигурно щеше да го изтълкува така. Тя си спомни колко покровителствено се бе държал той с нея на верандата в Нюпорт онази вечер. И не знаеше дали да се успокои, или да се разочарова, ако той сега говори напълно искрено.

Едуард приковаваше погледа й с очи.

— Приятели ли сме, Софи?

Софи потрепери. Знаеше, че той го усеща, защото бузата й докосваше ръката му. И ако се облегнеше само още малко повече на ръката си, коленете им също щяха да се докоснат.

— Софи?

Тя се опита да измисли какво да му отговори. Нямаше начин да избегне клопката на двусмислицата.

— Разбира се, приятели сме, ако това искате. — Тя знаеше, че по лицето й плъзва червенина.

Стори й се удовлетворен. Но следващите му думи наистина я накараха да изгуби почва.

— Ще нарисувате ли нещо за мене?

— Какво?

— Ще нарисувате ли нещо за мене, Софи? — повтори той.

Тя се загледа в него, без да помръдва, а сърцето в гърдите й отново се разтуптя буйно.

— Нарисувайте ми нещо — замоли я той. — Каквото и да е. Каквото ви дойде на ума.

Говореше с такъв тон и по такъв начин, както според Софи го беше правил много пъти преди, с много жени, когато е искал да сграбчи плячката в ръце и да я отнесе в леглото си.

Софи притисна гръб до стената.

— Не. Не мисля. Не. Усмивката му изчезна.

— Защо не?

— Идеята не е добра.

— Защо?

Софи не се чувстваше на себе си. Инстинктът й подсказваше да не удовлетворява молбата му. Може би, защото го намираше така неотразим, може би, защото желаеше одобрението му, дори то да няма никакво значение за работата и за успеха й. Тя някак си усещаше, че ако въведе Едуард в света на своето изкуство, това ще бъде твърде опасно — много по-опасно, отколкото това, че сега е тук сама с него или от това, че се съгласи да бъдат приятели.

— Искате твърде много.

— Много? Но нали нарисувахте портрет на госпожица Еймс.

— Не е същото.

— Защо?

Софи не можеше да отговори. Нямаше как да му каже, че госпожица Еймс е симпатична стара вещица, докато той е принцът от мечтите на всяка жена. Че собствената й майка бе настояла за тази поръчка, а не я бе молил един великолепен, застрашителен непознат.

— Много съм заета — каза тя накрая, а езикът й се заплиташе поради факта, че тази истина всъщност бе само едно извинение. — Лекциите и уроците ми отнемат почти всичкото време.

— Разбирам. — Изглеждаше засегнат. Махна ръката си от стената. — Помислих, че тъй като се сприятелихме, бихте могли да отделите малко време… за мене.

Софи замръзна. Ами ако той наистина е само галантен? Ако наистина иска да й бъде приятел? Ако успеят да установят платонично, но топло приятелство? Сърцето на Софи се сви в копнеж. Тя трепна, разбирайки, че не й се иска той да напусне живота й. Че той вече е станал част от нейния свят, независимо че едва-що бе влязъл в него.

— Защо правите така? — прошепна тя.

— Защото така трябва — отговори той меко. Погледът му обаче бе дързък. — Вие имате нужда от мене, Софи. Имате нужда някой да ви разтърси.

Софи можа само да го изгледа продължително. Внезапно и двете му ръце се опряха на стената, точно отстрани над главата й.

— Имате нужда някой да ви разтърси — каза той отново, този път сурово и изведнъж бедрата му се опряха плътно в нейните. — И то жестоко.

Софи застина на място, усещайки как мускулестите му бедра притискат нейната мека плът, усещайки топлината, която плътта му пораждаше в самата нея. Пропадна в блестящите искрящи дълбини на очите му, които бяха започнали да пускат диви пламъци така, както Софи никога досега не беше виждала у никой мъж или жена. Тя облиза устни. Сърцето й биеше диво. Не изглеждаше възможно, но… На Софи й хрумна нелепата мисъл, че той може да я целуне. И ако инстинктът не я подвеждаше, тя щеше да го отблъсне, и то съвсем уверено. Софи се опита да подбере думи, с които да го направи, но не успя.

— Аз ще ви разтърся, Софи — прошепна той с хвърлящи огън очи и се наведе още по-близо, докато гърдите му почти опряха до нейните.

Погледите им се срещнаха и между тях припламна нещо — толкова силно, толкова блестящо, че Софи забрави всички предупреждения на Сюзан и всякакви почтени намерения. С цялото си сърце изричаше „да“. Той разбра, устните му се извиха леко и наведе глава. Очакването на неговата целувка беше най-прекрасният и най-мъчителният момент в живота й.

Тогава Софи забрави всичко. Огън се разля във вените й, изгори кожата й, изпълни средоточието между бедрата й, карайки я да усети ново и странно влечение. Тя чу как от устните й се изтръгна меко изхлипване точно преди той с цялата си тежест да се докосне до нея. Софи хлъцна, когато неговата издута, набъбнала мъжественост се опря с цялата си дължина в корема й и тя се парализира.

Устата му докосна нейната. Софи издаде лек звук, нисък стон на желание. Устните му отново докоснаха нейните. Софи сви ръце в юмруци, за да не им позволи да сграбчат раменете й. Тялото й туптеше несвястно в отговор на деликатното и леко като перо докосване на устните му, на масивната и гореща тежест от слабините му. Обзе я изгарящ копнеж по него, копнеж да се стопи в ръцете му, докосвайки го навсякъде, да, навсякъде, нуждата да се отпусне на пода и голата й мека плът да се прилепи към пулсиращата му твърдост. Искаше да стене от това, искаше да пъшка, да вика, искаше да изкрещи: „Да!“ Искаше да извика: „Ела!“ И искаше той да я целува така, както го беше видяла да целува Хилари. Дълбоко, с цяла уста, сякаш пие от купата на нейните устни, като прелюдия към начина, по който щеше да я вземе с великолепното си мъжествено тяло.

Но не стана така. Вместо това, след един ужасно кратък момент, след невероятно лекото докосване на устните му той застина на място.

Софи държеше очите си затворени. Но дишаше тежко, сякаш бе тичала маратонско разстояние. Впиваше ноктите си в дланите. Тялото й трептеше като опъната тетива на лък.

— Божичко — изшептя той дрезгаво.

Софи се осмели да отвори очи, осмели се да погледне в неговите. И се вцепени от мъжката сласт, която блестеше в тях.

— Божичко! — възкликна той и се дръпна от нея, като почти я блъсна в стената.

Софи не можеше да повярва. Тя се опря на стената, отчаяно търсейки повече въздух, а сърцето й биеше лудо и така силно, че го чуваше. Бавно започна да разбира. Той я бе целунал, но това бе траяло ужасно кратко, навярно не повече от няколко секунди. И тя се бе поддала.

Не, не се бе поддала. Тя се бе държала като развратница, диво и безумно, на ръба на осъществяването на най-дивите си фантазии.

Софи прикри устата си с ръце, нежелани сълзи замъглиха погледа й. Господи божичко!

— По дяволите! — изрече той.

Бе отишъл на другия край на стаята, далече от нея и сега стоеше с гръб към нея, прокарвайки неспирно ръка през косата си.

Накрая се обърна. Разделяше ги цяла стая. Усмихна й се. Усмивката му не беше толкова самонадеяна, по-скоро несигурна.

— Май наистина искам тази картина — пошегува се той.

Софи не отговори, защото не можеше да говори. Но ако една картина би го накарала да си отиде, да пощади девствеността и здравия й разум непокътнати, е, значи може да я получи. Може ли?

— Софи? Добре ли сте? — Той вече не се усмихваше.

Тя се запита дали той вижда колко е разстроена сега. Софи се насили да изправи гръб и да се усмихне широко — надявайки се с всички сили той да не забележи колко са влажни очите й, да не е усетил безумната реакция на нейното жадно и копнеещо тяло спрямо неговото агресивно тяло.

— Да, добре съм.

Усмивката му изглеждаше принудена.

— Съжалявам. — Той се поколеба. — Вие сте много симпатична, Софи, и аз… аз се забравих. Ще приемете ли извинението ми?

— Няма за какво да се извинявате — каза Софи, опитвайки се да разбере какво иска да каже. Усещаше, че устата и трепери. И се учуди въпреки болезненото сътресение. Наистина ли я намира симпатична? Защо иначе ще я целуне? Но тя е обикновена… и куца.

— Наистина, господин Деланза — прибави Софи, преглъщайки трудно.

— Отново сте твърде снизходителна — измърмори той, а очите му не се отделяха от нея.

Софи не можеше да понесе това така интимно преплитане на погледите и сведе очи към пода. Всичките й мускули се вцепениха, когато усети, че той се приближава към нея. Когато погледна нагоре, той се бе спрял, явно внимавайки помежду им да остане достатъчно безопасно разстояние.

— Да не би да съм застрашил нашето приятелство?

Тя се поколеба, после реши да бъде дръзка.

— Не знам. Вие така ли мислите?

— Ако съм го застрашил, ще ви се реванширам — закле се той веднага, стиснал твърдо челюсти. — Обещавам ви, Софи О’Нийл.

Не можеше да е неискрен. Софи отговори от дъното на душата си.

— Оставаме си приятели.

Той се усмихна облекчен.

— Това означава ли, че ще получа картина?

Тя не послуша предупредителния глас вътре в себе си.

— Да.

— Какво ще нарисувате?

— Не знам.

Той каза:

— Аз знам какво искам.

— Вие… знаете ли?

Гласът й пресипна. Защото отново си представи, че е в ръцете му и чувстваше всеки инч от интригуващото му мъжко тяло така, сякаш наистина беше в прегръдките му.

— Искам ваш портрет.

Софи се засмя нервно.

— Все още се опитвате да ме разтърсите, нали?

— Един автопортрет ще ви разтърси ли?

— Аз не правя автопортрети.

Той се вгледа в нея.

— Тогава направете един за мене.

— Не. — Тя скръсти ръце, почти прегръщайки раменете си. — Това е невъзможно.

— Защо! Защо не правите автопортрети?

Погледът на Софи започна да блуждае.

— Можете да получите нещо друго… но не автопортрет.

След кратка пауза той кимна.

— Знам кога да се призная за победен. — После се приближи бързо до нея и взе ръката й, вдигна я, но не я целуна. — Закъснявам. — Усмихна се. — Надявам се скоро пак да ви видя.

Софи издърпа ръката си, усещайки, че е останала без дъх, като се надяваше той да не забележи това.

— Ще ми трябва известно време, за да направя маслена картина, ако предпочитате това.

— Вие сте художникът; вие можете да избирате средствата, както и обекта.

Софи кимна, стисна пръсти и го изпрати към вратата. Чак след като той си отиде, тя осъзна, че трябваше и тя да изкопчи нещо от него. В замяна на картината трябваше да поиска той да й позира.



Той стоеше с гръб към Сентръл парк, загледан в пететажната къща с петдесет и осем стаи пред себе си. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на бежовите панталони, съкрушаваща сърцата сламена шапка закриваше загорялото му лице от слънчевите лъчи. И от всеки, който можеше да мине наблизо и да го погледне. Нямаше особена вероятност някой да го познае, но той не искаше да рискува.

Време беше да тръгва. Обърна се много нерешително и тръгна бавно по Пето авеню. Беше получил това, за което бе дошъл, макар че се бе наложило да чака цял ден.

Беше чакал цял ден да я зърне. Само да зърне скъпата си дъщеря. Това бе манна небесна за изжаднялата му душа.

8

Едуард спря лъскавия си черен пакард пред хотел „Савой“ на югоизточния ъгъл на Петдесет и пета улица и Пето авеню. Пред него имаше една двуколка и една карета, от които слизаха пътници, и при звука от мотора на пакарда впрегнатите коне силно се задърпаха. Едуард намали газта, очаквайки да му дойде редът, за да спре пред гранитното стълбище на хотела. Конете, впрегнати в откритата двуколка, най-накрая се успокоиха.

Той стисна обвития с кожа волан и се загледа право пред себе си, без да вижда. Не можеше да повярва какво беше направил — и какво беше искал да направи.

За миг бе забравил всякакви правила на приличието. Бе забравил намеренията си. Бе забравил, че Софи е твърде млада и твърде невинна за него. Мислеше само как да я целуне и макар и за миг, предположи, че е трябвало да го направи. Как се бе случило така?



Вярно, че Софи беше очарователна с огромния си хлабав кок и дрехите, оплескани с бои. Без съмнение беше достатъчно хубава, за да събуди интереса на един мъж. Но със сигурност не и на мъж като него, свикнал на много по-красиви и много по-пищни жени, мъж, чийто единствен интерес към жените се основаваше на взаимното плътско удоволствие.

Но привличане съществуваше. Само че това нямаше никакъв смисъл. Или пък имаше? Никога преди не бе срещал жена като нея. Беше толкова освежително оригинална и толкова потресаващо уникална. Без съмнение бе талантлива и отдадена на изкуството си. Талантът й само стигаше, за да събуди любопитството на някой мъж, но изкуството й някак си го смущаваше. Беше му казала, че е пристрастена към изкуството си, но той не бе видял никаква страст в портретите на госпожица Еймс и Лиза. Не вярваше, че тя не е способна на страст. Всяка жена, която заявяваше, че амбицията й е да се издържа от продажбата на своите картини и да остане неомъжена, явно бе способна на доста неща. Да, Едуард бе заинтригуван от нейната оригиналност и независимост, от противоречията, които по-скоро долавяше, отколкото виждаше у нея. Той беше сигурен, че под спокойната повърхност, която обичаше да представя пред хората, у Софи О’Нийл се крие много повече, отколкото някой би могъл да предположи.

Нямаше съмнение, че това момиче се нуждае от разтърсване, помисли си съвсем сериозно Едуард. Но можеше ли той действително да я спаси от самата нея? Можеше ли да отприщи вулкан в нейния малък свят, можеше ли да я накара да забрави, че някога се е самоопределяла като ексцентричка или инвалид? Да я накара да осъзнае колко е необикновена? Да й покаже всичко, което животът би могъл да й предложи, да изрови страстта от нея, да я накара да поиска да живее така, както трябва да живее една жена… без да я съсипе? Тази мисъл го стресна. Досега намеренията на Едуард не включваха каквато и да било плътска любов. Представи си как я целува така, както мъж би трябвало да целува жена. Ако можеше да я целуне и после да си тръгне, в това нямаше да има нищо нередно, фактически в живота на Софи О’Нийл липсваха именно няколко горещи целувки. Това щеше силно да я разтърси, точно така, да я накара да пожелае да живее като всяка друга жена.

Щеше ли да посмее? Едуард беше опитен, когато ставаше дума за съблазняване, но никога преди не се бе занимавал с игри, които не дават задоволяващ завършек за двете страни. Запита се дали притежава самообладанието, необходимо за подобен род игри. Можеше ли да следва собствените си правила, правила, които никога преди не му се бе налагало да следва.

Когато каретата пред него си замина, Едуард включи двигателя и се придвижи напред. Слизайки, почувства как се въодушевява при мисълта за следващата си среща със Софи. Ако не се познаваше така добре, щеше да си помисли, че е хлътнал по нея. Но за мъж като него самата тази мисъл беше смешна.

Едуард се изкачи по покритите с червен килим стъпала на „Савой“, докато в същото време портиерът в своята червена ливрея отваряше стъклената врата пред него и му се кланяше. Едуард кимна, мисълта му работеше на пълни обороти. Ако трябваше да направи така, че Софи да започне да се радва на живота, значи им предстоеше двамата заедно да опитат много забавления. Бързо прекоси разкошното, застлано с мрамор, фоайе. Може да започнат с разходка с колата и обяд в „Делмонико“.

Заставайки пред рецепцията за пощата си, той забеляза един висок загорял мъж, който се обърна да го погледне. Едуард помисли, че може би го познава, но с един поглед се увери, че мъжът му е съвсем неизвестен. Когато се обърна, ровейки в писмата, които му бе подал чиновникът, някой, застанал до него, го бутна. Писмата се разпиляха по пода.

— Извинявай, приятел — каза мъжът с дрезгав, ленив глас. — Нека ти помогна.

Едуард погледна високия загорял мъж, който преди малко го бе загледал, а сега се навеждаше да събере писмата му. Мъжът се изправи, бе висок колкото Едуард, но с петнадесетина години по-възрастен. Устата му се изви в усмивка, но необикновените му очи гледаха пронизително.

Едуард го загледа за миг. Познаваше тези очи. Те не можеха да се забравят.

— Познавам ли ви?

Мъжът се усмихна.

— Не мисля.

Едуард бе сигурен, че е виждал някъде очите на мъжа, че някъде е срещал вече този поглед. Знаеше и кога е станал жертва на нарочно блъскане. И на свой ред се усмихна:

— Благодаря, сър.

Запита се дали мъжът не е откраднал някое от писмата му и понеже не успя да ги прегледа, не можеше да разбере. Почуди се какво ли може да иска този мъж от неговата поща. Очакваше съобщение от компанията „Де Беерс“, големия минен консорциум в Южна Африка, а всичко друго нямаше значение. Може би този мъж иска неговата мина, също както и „Де Беерс“.

— Надявам се да не съм ви попречил с нещо — подхвърли мъжът с хладен поглед и сух глас. Последва очарователна усмивка, за която Едуард бе сигурен, че е фалшива. После непознатият се обърна и се отдалечи.

Едуард загледа след него, питайки се кой, по дяволите, е той и какво, по дяволите, иска… и откъде го познава. Ужасно се смути.

* * *

Джейк О’Нийл мина през една стая, после през още една, след това през още една и още една. Вървеше през цялата чисто нова къща. Стъпките му отекваха по мраморните подове и във високия таван на вестибюла. След като обходи първия етаж, отиде на втория, после на третия и след това на четвъртия. В стаите за прислугата той спря пред един прозорец. Река Хъдзън блестеше далече долу като гъвкава черна змия в светлата лунна нощ.

Единствената стая, в която не бе влязъл, беше детската.

Докато обикаляше, забелязваше всеки мебел, всяко парцалче, всяка картина. Забеляза цвета на стените, тапицериите на столовете и диваните, покривките на леглата драпериите, аплиците и полилеите. Огледа всеки корниз и всяка гипсова украса.

Никой не би разбрал от безстрастното му изражение дали е доволен. Ако беше доволен, никой не би могъл да разбере. Защото беше сам.

Джейк слезе по стълбите със същата уверена крачка внимателно контролирайки стъпките си. По загорялото му и обветрено лице все още не можеха да се прочетат никакви емоции. Стъпките му отново отекнаха докато прекосяваше фоайето. Влезе в стаята която си бе определил за библиотека. Беше облицована с тъмна ламперия, но изглеждаше още по-тъмна заради виненочервения турски килим на пода; двете стени бяха отрупани с лавици с книги, плочата над камината беше от сив гранит. Не гореше огън. Стаята бе неосветена с изключение на малката лампа на голямото му бюро в стил „чипъндейл“ и беше някак си студена, стерилна.

Той я прекоси, без да се забави. Спря само да си налее чаша от финото шотландско уиски, което можеше да купи с парите си, и го глътна на една глътка после си наля второ. Отиде до големия зелен диван, който поддаде под тежестта му. Парливото уиски вътре в него не можеше да намали потиснатостта му. Тя го стягаше през гърдите.

Джейк затвори очи и дългите му мускулести крака се изпънаха напред, а лицето му се сгърчи от болка, която не беше физическа. Издаде звук — нещо средно между въздишка и изхлипване.

Беше сам в огромната си къща за три милиона долара сам, дори без нито един слуга — но той искаше да е така. Беше живял сам толкова дълго време, че сега познаваше само това съществувание.

Наистина сега, когато се бе върнал, когато къщата му най-накрая бе готова щеше да му трябва армия от прислужници. Предполагаше, че още утре трябва да си наеме секретарка.

Дали слугите щяха да бъдат удобство?

И той го чу. Мил детски смях. Отекващ в коридора отвън.

Джейк застина не смеейки да отвори очи, вслушвайки се внимателно, за да чуе този звук, който му бе толкова скъп — звук, който не бе чувал от четиринадесет години, — звук, който никога вече нямаше да чуе. Но той само си го бе въобразил, залутан в този мавзолей, който бе нарекъл дом; само си го бе въобразил в несекващата си тъга. Не за първи път се вслушваше и като награда дочуваше сладкия й смях, знаеше, че няма да е и за последен път. Защото Джейк си позволяваше да фантазира… защото само това му бе останало.

И само за миг се запита дали не полудява.

И преди му се бе случвало това ужасно нещо — когато лежеше в затвора.

Но дори да полудяваше, не можеше да отхвърли спомените си, не можеше. Тъкмо тези спомени го бяха крепили, бяха му помогнали да остане жив и донякъде с разума си през двете години, докато бе в затвора, преди да успее да избяга.

Затворил очи, той се ослушваше за смеха й и отново го чуваше. Едва дишаше. Чуваше стъпките й, докато тя се приближаваше, тичайки, към вратата. Русата й коса се развяваше, втурна се към него с розови, зачервени бузи. Колко красива беше тя, колко мила, колко съвършена!

— Татко, татко! — викаше тя с протегнати ръце.

Той почти се усмихна, макар отдавна да бе забравил как се прави.

А пък и нямаше за какво да се усмихва, особено мъж на трийсет и осем години, чието единствено удовлетворение идваше от въображението му, от сърцераздирателните спомени от миналото.

Софи. Господи, колко му липсваше. Понякога, в дни като този, той едва понасяше това. Не беше сигурен, че връщането му в Ню Йорк с намерението да живее тук след всичките тези години е добра идея, а съмнението му нямаше нищо общо със страха да не би властите да го открият. Джейк О’Нийл беше умрял и погребан, жертва на престрелка с полицията, която бе превърнала едно магазинче в пламтящ ад. Другарят му в бягството бе застрелян, а Джейк не си спомняше да си бяха казвали един на друг как се казват, преди пламналите стени да се бяха срутили върху тях. Но си спомняше репортажите в лондонските вестници на следващия ден. Дори бе отишъл на това кратко, самотно погребение, и за да оплаче младежа, който бе загинал вместо него, и тъжно да се поздрави — защото Джейк О’Нийл никога нямаше да възкръсне.

Сега беше Джейк Райън, уважаван международен бизнесмен. Беше спечелил първото си състояние със строежи в Ню Йорк, второто в Ирландия със строежи и с нещо по-опасно — предприемачество. Висша ирония на съдбата би било на Ирландия да се приписва каквото и да било участие в този успех. Когато бе избягал от родината си като младо, внезапно озовало се без дом момче, укриващо се от британските власти заради престъпления, които бе извършило в изблик на тъга и отмъстителност, никога не си бе помислял, че е възможно да се върне.

После го бе връхлетяла огромна тъга при мисълта, че трябва завинаги да напусне Изумрудения остров. Не можеше да си представи, че един ден ще се върне и ще усети още по-голяма тъга, защото бе принуден да остави дъщеря си и жена си в Америка.

Софи. Господи. Колко обичаше скъпото си дете. Колко трудно му беше да е близо до нея, да я вижда, но да не може да се приближи и да говори с нея, да я докосне, да я прегърне.

Джейк стисна твърдо очертаната си челюст. Стана и отиде до бюрото, където стоеше една празна сребърна рамка от „Тифани“. Някой ден ще намери нейна снимка и ще я сложи в рамката, ще я държи винаги със себе си.

Джейк разтърка овлажнелите си бузи и вдигна телефонната слушалка. Операторът отговори веднага. Джейк каза номера, с който искаше да говори. След миг чу отсреща детския глас на Лу Ан и почти щеше да затвори, без да каже и дума. Но не можеше да изкара още една нощ сам.

След като Лу Ан се съгласи да дойде, той затвори и се загледа невиждащо в тъмнокафявите стени, които го обграждаха. Само да можеше да излезе, да се разкрие… поне на Софи.

Но не можеше. Софи нямаше да иска да се види с баща си, с мъжа, който официално бе осъден като убиец и предател. Ако се приближеше до нея, тя щеше да избяга с писък, като всяка възпитана млада дама. Може би шокът от известието, че е жив, щеше да й дойде в повече. Пет пари не даваше за Сюзан, едва ли и за себе си, но последното, което би искал да направи, беше да нарани Софи. Сега тя имаше най-хубавия свят, беше богата и уважавана, не и трябваше никакъв парий.



Софи отстъпи колкото можеше назад, докато гърбът й се опря в стената на ателието. Едуард й се усмихваше от другия край на слабо осветената стая с дяволската си усмивка, с многозначителен, съблазнителен, сексуален… греховен поглед. От платното.

Софи осъзна, че е обхванала раменете си с ръце. През двата широки прозореца на ателието тя виждаше как небето отвън посивява, докато зората се прокрадваше на пръсти над града и по-специално над огромната градина оттатък Не беше мигнала цялата нощ. Беше рисувала като несвястна. Беше рисувала, рисувала, не бе спряла дори за да поспи, да хапне или да пийне. Сега той се взираше в нея от дъното на малкото ателие, дързък, трептящ и някак си жив. Софи изведнъж се свлече на пода.

Беше изтощена. Вдигна треперещите си ръце към устата, съзнавайки, че това е най-добрата картина, която някога е рисувала. Едуард вървеше с небрежна грация на фона на пясъка и небето, образец на всекидневна елегантност, с ръце в джобовете на светлите панталони, с разкопчано бяло сако, изместена вратовръзка, поглеждайки леко през рамо към нея. За разлика от жанровата картина на двете емигрантки тя бе избрала светла, но изненадваща палитра, в която преобладаваха лавандуловото и бледожълтото. Също като в жанровата картина бе оставила фона нефокусиран и неуточнен; фигурата на Едуард беше по-детайлизирана, а лицето му изпъкваше с яркостта си.

Тя сви колене до гърдите си и се загледа. Той беше върхът на дръзката елегантност, на самоуверената мъжественост, на мъжката чувственост. Беше го хванала идеално, и знаеше това.

Погледът му се впиваше в нейния, изпълнен с обещания, които тя не разбираше докрай. Господи божичко, колко искаше да разбере до дъно това обещание! Той никога не я бе привличал по-силно, сега чарът му бе неустоим.

Софи въздъхна високо и пресекливо. Разбира се, луда е, че мисли по този начин. Когато денят просветлее и слънцето се издигне по-високо, лудостта й сигурно ще отмине. Обещанието, което Едуард даваше на нея или на всяка друга жена, беше чисто и просто унищожително, нищо друго. Но Софи потрепери, представяйки си прекалено ясно колко приятно би било това прегрешение.

Софи си спомни колко греховно плътски се бе държал той с Хилари, помисли колко горещо и настоятелно устата му искаше нейните целувки. Топлина плъзна по бузите й и те пламнаха, когато си припомни начина, по който бе проникнал в Хилари, но и сега не можеше да се възпре, както по-рано не бе могла да се въздържи да не го нарисува. Само да забравеше какво бе видяла онзи ден на плажа.

Само да можеше да забрави докосването на устата му върху нейната, електрическото усещане за неговата силна ерекция, която се търкаше в полите й.

Софи обгърна раменете си с длани. Макар да бе капнала от това, че бе работила през цялата нощ в трескава възбуда, нямаше да може да заспи. Тялото й никога не бе пулсирало така живо. Всеки нерв като че ли бе изпънат и трептящ, очаквайки нещо, което Софи не знаеше какво е. Но тя беше достатъчно жена, за да разбере, че е заплетена в паяжината на желанието — желание, което несъмнено никога нямаше да се сбъдне.

О, господи. Софи почти щеше да се разплаче. Как бе стигнала до това ужасно положение? До неотдавна бе безразлична към мъжете, към страстта, към света, който съществуваше извън работата й. До неотдавна тя не знаеше, че съществува Едуард Деланза. Но вчера той я бе целунал; тази нощ тя бе будувала, за да го нарисува. И не се съмняваше, че това платно ще е само първото от много такива.

Софи си спомни за твърдението му, че са приятели. Не беше толкова наивна, за да не знае, че понякога мъжете наричат любовниците си приятелки. А и той я бе целунал. Права ли беше Сюзан? Дали той иска да я похити, да я съблазни? Да я направи своя любовница?

Тя затвори очи и рязко изпусна дъха си. Въпросът, който цяла нощ бе избягвала, се изправи застрашително пред нея, без да може да го отстрани. Ако това бе целта му, тя щеше ли да посмее да му стане любовница?

Софи седеше на предната площадка с госпожа Гутенбърг, отпуснала гръб. Бе прекалено уморена, за да работи повече през този ден. Изобщо не беше спала. Но след като призори бе довършила портрета на Едуард, бе толкова въодушевена, че реши да прекоси града и да се върне към жанровата си картина — за голямо съжаление на Билингс. Имаше една седмица да довърши платното, преди семейството й да се върне от Нюпорт за началото на есенния сезон, и много добре знаеше, че времето не чака.

Софи застина на място. Най-напред чу автомобила. Чу ръмженето на двигателя и виенето на гумите. Отвори широко очи. Иззад ъгъла хвърчеше огромна черна машина. Шофьорът надуваше клаксон и пешеходците отскачаха от пътя на този луд. Конете се задърпаха. Спирачките изскърцаха и колата спря точно зад каретата на Ралстънови. Предните колела се качиха на тротоара.

Софи не помръдна, докато Едуард изскачаше от колата, без да благоволи да използва вратата. Не бе облечен за шофиране — нямаше нито яке, нито шапка, нито очила. Спря, когато я забеляза да седи на площадката с изморено и сурово изражение. И побърза към нея.

— Не мога да повярвам, че сте дошли да рисувате тук.

Софи си пое дъх, не толкова като реакция на гнева му — защото той кипеше от гняв, — а като реакция спрямо него. Беше облечен както тогава на плажа — точно както го беше нарисувала, — в светло, измачкано ленено сако и малко по-тъмни, но също измачкани ленени панталони. Вратовръзката му бе накриво, вятърът развяваше гъстата му черна коса. Беше толкова мъжествен, че Софи не можеше да го гледа, без да почувства дълбока, тъмна реакция вътре в тялото си.

Тя чу как госпожа Гутенбърг хлъцна до нея:

— Кой е тоя?

Едуард я повика с пръст.

— Елате тук, Софи.

Гневът го правеше привлекателен и възбуждащ. Софи никога преди това не се бе сблъсквала с гнева на някой мъж. Стана с широко отворени очи, като марионетка на връвчицата си. Той отново я повика с пръст и Софи се видя как върви към него с биещо до пръсване сърце.

Спря пред него.

— Какво правите тук?

— Не трябва ли аз да ви попитам същото?

И тогава Софи разбра, че са я хванали, разкрили са я.

— Рисувам — каза тя, представяйки си най-лошото. Едуард ще каже на Сюзан за непослушанието й и Сюзан ще се ядоса. — Как ме намерихте?

— Има цял град, където да рисувате — каза Едуард, избягвайки въпроса й, а синият му поглед не изпускаше нейния. — Но, божичко, Софи, трябваше ли да изберете подобно място?

Тя автоматично изправи гръб.

— Нищо му няма на мястото.

Автомобилът му вече бе привлякъл тълпа, в която повечето бяха наематели на съседните жилища и търговци от улицата. Момченца припкаха около него с викове и възклицания.

— Нищо ли? — Тонът му бе суров. — Това е квартал с жилища под наем, Софи, и знам, че го знаете.

— Разбира се, че знам. Точно затова съм тук. — Тя му се усмихна приятно. — Не вярвам, че това е ваша работа, господин Деланза.

Той отвори широко очи. Софи се учуди на себе си Никога преди не бе спорила с мъж — още повече с такъв, дяволски красив.

— Направих го своя работа — каза той, приковавайки я с поглед.

Софи не можеше да отмести очи. Самите думи, сластният му тон, дръзкият му син поглед, всичко това се стовари като гръм върху нея. Софи стана яркочервена, не можеше да диша. И разбра, че Сюзан е права. Той искаше да я направи своя любовница. Искаше да я вкара в леглото си. Възнамеряваше да я съблазни.

Софи разбра това и не можа да реагира. Само го гледаше.

Накрая Едуард въздъхна. Погледът му се спря върху статива й, който стоеше с лице към тях. Хвърли дълъг загадъчен поглед към Софи и се приближи към него.

Погледна я оттам, където бе застанал, пред платното, между тях беше стативът.

— Това е много по-различно от портрета на госпожица Еймс.

— Да.

Погледът му се спусна към платното.

Софи притисна ръце до разтуптяното си сърце.

— Харесва ли ви?

Той вдигна очи.

— Да, харесва ми. Много ми харесва.

Но погледът му бе някак озадачен, смутен. Леко смръщи вежди.

— Какво има? — запита тя, не можейки да повярва, че той наистина харесва картината.

— Зле съм ви преценил — каза той.

Софи замръзна, не беше сигурна дали думите му са комплимент, или критика.

Той се отдръпна от платното и се приближи към нея.

— Вчера сметнах работата ви за талантлива, точна. Но ми се стори, че липсва нещо.

Софи не отговори, очите й не можеха да се откъснат от неговите.

— Сега със сигурност знам какво липсва. — Погледът му припламна. Той махна с ръка към статива. — Защото то е тук.

Софи прошепна:

— Какво?

Той отвърна с твърда усмивка:

— Сила. Страст. Това е силно, Софи. Гледам тези жени на площадката и това ме кара да се просълзя.

Софи не можеше да каже нито дума.

— Никога вече не ми казвайте, че сте ексцентрична — изрече той сурово, — защото не сте. Вие сте изключителна.

Сърцето на Софи заби до пръсване. Сълзи потекоха по бузите й.

— Не. Не съм. Преувеличавате — прошепна тя.

Животът й сякаш принадлежеше на някой друг, сякаш се превръщаше във вълшебен сън.

Той я погледна строго и отмина отрицанието й.

— Сюзан знае ли, че рисувате такива неща? — запита изведнъж Едуард.

Софи започна да си възвръща самообладанието.

— Не. Тя няма да ги хареса. Няма да ги разбере.

— Права сте — каза той. — Да върви по дяволите.

Софи прехапа устни. Твърде много си позволява.

Очите на Едуард изведнъж се разшириха, внезапно стреснати.

— Нямате разрешение да идвате тук, нали?

Софи не се поколеба.

— Разбира се, че нямам. — Тя потърси погледа му. — Ще й кажете ли?

— Не.

Изпълни я облекчение.

— Благодаря.

Внезапно той вдигна глава и погледът му я прикова. Сините му очи светнаха.

— Господи. Задължена сте ми… ще си го отбележа.

Софи застина, усещайки какво ще последва. Господи, сега ще го направи! Той се приближи плътно до нея и тя отвори широко очи, когато той вдигна брадичката й и я задържа в дългите си пръсти. Тя не можеше да повярва, бе на ръба на припадъка. Той щеше да я целуне сега, пред хората, на улицата, посред бял ден. Щеше ли да я целуне също толкова горещо и всеотдайно, както бе целувал Хилари?

И Софи осъзна, че съвсем погрешно го е разбрала.

Защото той не я целуна. Нямаше намерение да я съблазнява, не сега, не тук Само задържа брадичката й и каза много меко, с искрящ от решителност син поглед:

— Искам да видя останалите ви работи, Софи. Ще ми ги покажете ли?

9

Едуард последва Софи в къщата. Тя не каза нищо. Вървеше с изправени рамене и вдигната глава. Той чуваше дишането й — леко, неравно. Подозираше, че е уплашена.

Искаше да я успокои, но той самият се страхуваше, че тя може да се откаже от поканата си, ако започнат да я обсъждат, затова замълча. Вместо да я следва, той избърза и застана пред нея, взирайки се в изопнатото й лице.

Те спряха в края на коридора. Тя отвори вратата, но не влезе вътре. Бледа и напрегната, тя вдигна твърд поглед към него. Едуард й се усмихна окуражаващо. Тя не отвърна на усмивката му.

— Влезте — каза тя. — Ако все още искате.

Едуард влезе в просторна стая. На отсрещната страна имаше два огромни прозореца и отворена врата, която водеше към друга част от ателието. На стените висяха няколко платна.

Той влезе бързо вътре, зареял поглед към картините. Особено го привлече един красив портрет на Лиза във въздушна бална рокля с широки поли, нарисувана меко и романтично, с пастелни, светли тонове. Тюлените поли, все едно на рокля на балерина, бяха нарисувани с такива интересни ефекти, че на Едуард му се стори, че още малко, ще зашумолят и ще излязат от картината.

Спря пред един натюрморт с ярки червени и пурпурни цветя. Картината беше съвсем различна от портрета на Лиза, както денят се различава от нощта. Софи бе използвала драматична, почти сурова палитра, преобладаващо червена и много тъмна, беше нанасяла щрихите енергично и явно, а фонът оставаше в нефокусирана сянка. Едуард бе поразен. Тези платна не бяха трагични като маслената картина с емигрантките, но бяха нарисувани със страст и бяха също толкова силни. Всичките й творби извънредно много се различаваха от обикновения начин на рисуване, а ефектът от тях беше далеч по-мощен и по-красив.

Още в първия миг той бе усетил, че под сериозната й външност се крие нещо повече. Софи бе способна на дързост, блясък и оригиналност, на сила и страст — и повече не биваше да крие изкуството си или себе си от света. Едуард беше сигурен в това, както в нищо друго досега.

Обърна се и я погледна, дълбоко замислен. Какви други тайни се криеха зад фасадата й на обикновено момиче? Защото сега той виждаше само скромната й външност. Пулсът му се ускори при интригуващата мисъл, че тя вероятно би могла да бъде също толкова страстна и в леглото, както в ателието.

— Какво мислите? — прошепна тя, поруменяла.

— Удивлявате ме, Софи. — Той знаеше, че продължава да се взира напрегнато, но нищо не можеше да направи.

Не можеше и да се опита да се усмихне.

Тя беше сериозна и напрегната, погледът й бе втренчен в него.

— Вие не харесвате работата ми — каза тя дрезгаво, но решително.

Едуард констатира, че тя не го е разбрала. Опита се да подбере думите грижливо, погледът му отново пробяга по платната. Едуард замръзна отново, потресен от друга нейна картина, по-малка, която преди не бе забелязал достатъчно добре. Беше портрет на млад мъж, нарисуван с класическа прецизност. Можеше да мине за фотография, ако не беше цветна. Мъжът със златистокестенява коса седеше на стол, гледайки право в зрителя. Едуард се смути. Познаваше този човек.

— Софи… кой е тоя?

— Баща ми, какъвто си го спомням, преди да умре преди много години.

Едуард се приближи и се загледа в красивия мъж със златисти очи. Сърцето му внезапно подскочи. Господи! Би се заклел, че съшият този мъж вчера се блъсна в него в „Савой“, когато си вземаше пощата — същият мъж, но с дванадесетина години по-млад!

Но това не беше възможно, нали?

— Софи, кога умря баща ви?

Тя трепна.

— Загина в пожар.

— Идентифицираха ли го?

Тя не мигна.

— Искате да кажете, тялото му?

— Извинете. Да.

Тя кимна.

— Бил е… неразпознаваем, но… той беше в затвора. Имаше специална плочка с името. Тя беше… непокътната.

— Разбирам. — На Едуард му хрумна още нещо. — Сам ли е бил в пожара?

Софи поклати отрицателно глава.

— Предполагам, че сте чули слуховете. Не им вярвайте, Едуард. Баща ми беше голям човек Загубил майка си и сестра си в пожар в селото, подпален от британски войници, когато бил момче… а момчетата не разсъждават ясно. Търсел отмъщение. Подпалил военен лагер. За нещастие загинал един войник и Джейк трябвало да бяга от Ирландия. — Тя стисна челюсти. Носът й бе леко почервенял. — Е, и дошъл в Ню Йорк Там срещнал майка ми и се оженили.

Софи замлъкна и стисна полите на роклята си. Като видя, че тя няма намерение да довърши историята, Едуард леко я подтикна:

— Какво се случи?

— Той преуспял тук Започнал като обикновен работник, но скоро станал строителен предприемач. Сюзан естествено била от висшето общество. Той построил за нея… м-м… хубава къща на Ривърсайд Драйв. Скоро започнали да се движат из висшите кръгове. Било случайност, ужасна случайност, но веднъж един англичанин, пенсиониран офицер, който бил в оня лагер тогава, го познал на едно светско събиране. Не само го познал, но лорд Карингтън казал името му. Баща ми не си бил сменил името, много глупаво от негова страна, но не мислел, че миналото ще го хване точно в Ню Йорк.

— Наистина невероятно съвпадение — съгласи се Едуард и посегна да докосне ръката й, леко, успокояващо. — Баща ви сигурно е изглеждал съвсем различно, тогава е бил по-възрастен.

— Бил е на двайсет и четири години, а аз бях почти на шест. Разбирате ли, той е бил момче, когато е срещнал Сюзан и се оженил за нея.

— Съжалявам, Софи — каза меко Едуард и взе ръката й.

За миг тя му позволи да я задържи, но след това я издърпа.

— Бях на шест години, но не можах да забравя деня, когато той се сбогува. — Софи се насили да се усмихне. — Бях съсипана. Не мога да си спомня какво ми каза, сигурно е казал, че може и да не се върне, но аз някак си го знаех. Децата според мене са невероятно прозорливи.

Едуард кимна сериозно и със съчувствие.

— След по-малко от година го хванаха и скоро след това бил екстрадиран във Великобритания и затворен там — заради онова единствено престъпление на осиротяло момче. След две години затвор избягал заедно с още един мъж, само за да загине в пожар.

— Съжалявам — повтори Едуард. — Какво станало с другия мъж?

— Не го открили.

И тогава Едуард разбра. Разбра. Обърна се и погледна портрета на Джейк О’Нийл. Ах, ти, кучи сине, помисли си с възхищение, примесено с гняв. Жив си, и се криеш, нали? Не искаш ли да видиш отново дъщеря си? Как можеш да стоиш далече от нея? И защо се блъсна в мене оня ден?

Джейк О’Нийл го гледаше с надменните си и подигравателни златисти очи.

— Едуард?

Той се обърна и видя, че кехлибарените очи на Софи бяха огромни и лицето й бледо.

— Добре ли сте? — запита той. — Не исках да засягам болезнена тема.

— Винаги ще ми липсва — каза тя простичко.

Едуард инстинктивно усети, че ще открие Джейк О’Нийл и ще накара това копеле да се върне при дъщеря си. Изведнъж това му се стори по-важно от всичко друго. После му хрумна нещо. Джейк О’Нийл е жив… но Сюзан се е омъжила повторно. Обърна се и погледна към Софи, която го наблюдаваше, и се опита да си представи скандала, който би предизвикала появата на Джейк пред обществото. Трепна, защото не беше необходимо да е вълшебник, за да знае, че това ще засегне много хора. Затова ли Джейк бе останал мъртъв и погребан през всичките тези години? Може би не даваше и пукната пара за жена си и дъщеря си. А може би прекалено много се безпокоеше за тях. Във всеки случай Едуард реши да разбере.

— Едуард? — каза тя с нисък и нерешителен глас. — Какво точно мислите за моята работа?

Едуард взе ръката й и я накара да застане заедно с него пред картината с цветята. Погледна към трептящия натюрморт.

— Тази ми харесва най-много. Не знам как някой може да направи едни обикновени цветя толкова вълнуващи.

— Сюзан ги видя през май — каза Софи бавно, а бузите й леко почервеняха. — Каза, че дори не приличат на цветя. Всяко петгодишно дете можело да рисува такива.

Едуард трепна.

— Не мога да повярвам, че е казала така.

Софи го гледаше с напрежение.

— Не сте ли съгласен?

— Не, по дяволите! Тази картина ми харесва най-много!

— Вие харесвате работата ми?

Той се обърна към нея. И каза много меко:

— Много. Вие сте блестяща, Софи.

Тя наведе глава. Той разбра, че много рядко е чувала похвали от семейството си. Едуард се обърна и тръгна из стаята, поглеждайки през прозорците към градината. Но когато се приближи до отворената врата, леко любопитен да види какво има в другата част на ателието й, Софи обърна глава. И извика:

— Едуард!

Това беше предупреждение.

Той спря. Тя бе станала пепелявобледа.

— Не бива ли да надзърна оттатък?

Тя като че ли не можеше да произнесе и дума. Сега любопитството на Едуард се разпали, защото знаеше, че Софи пак се крие от него.

— Какво има в другата стая, Софи?

Тя отвори уста, но не се чу нито дума. Накрая изрече:

— Нещо, което не съм довършила.

Едуард не можа да устои. Чу я да изстенва, но тръгна решително напред. Но замръзна на прага на другата стая, невъобразимо потресен.

Явно тя работеше тук. Стаята беше по-малка, но много светла с цяла стена от прозорци, високи от пода до тавана. Стаята беше празна, с изключение на един голям портрет, който стоеше на статив в средата, малка табуретка и маса, затрупана с туби бои, палитри от всякакъв размер и всякакви четки. Вътре миришеше силно на маслени бои и терпентин.

— Господи — прошепна той, зашеметен. Тя беше нарисувала негов портрет.

Каква картина беше това. Платното трептеше от напрежение и цвят, Едуард очакваше неговото изображение всеки миг да излезе от платното и да тръгне из стаята.

— Така ли изглеждам? — чу се той да пита.

Софи не отговори.

Той пристъпи по-близо, и пак спря. В портрета му имаше такава сила и страст, че още бе зашеметен. Обърна се и я погледна, но сега тя не пожела да срещне погледа му. Цялата се бе изчервила.

Едуард започна да изучава портрета. Макар че образът му изпъкваше на платното с поразителна прилика, Софи сякаш го бе рисувала яростно и лудо, с къси и настойчиви щрихи, с живи цветове, с много по-неясен фон, почти като дъгоцветен колаж, с преобладаващи меки пурпурни и жълти сенки. Картината беше светла, ярка и очебийна. Беше радостна и изпълнена с надежда. Софи го бе нарисувала като герой, а не като порочния човек, какъвто той знаеше, че представлява.

— Кажете нещо — обади се Софи.

Той се обърна, погледна я, но не можа да намери думи.

— Не съм такъв герой — каза той най-накрая.

Тя вдигна поглед.

— Нарисувах ви такъв, какъвто си ви спомням.

Той се обърна отново към платното и заразглежда образа, който виждаше там, питайки се дали наистина е такъв донжуан, а в очите му блесна весело и многозначително пламъче. Едва ли беше толкова красив, толкова нападателен и толкова обезпокоително властен, какъвто го беше нарисувала тя.

Накрая се досети: за да го нарисува по такъв начин, тя може би се е влюбила в него.

Замръзна и бавно се обърна към нея, а кръвта му кипна. Как да насочи страстта й по такъв начин, че да не се превърне в нещо повече от разбита мечта на неопитна ученичка? А и искаше ли всъщност да направи точно това?

— Как ме гледате само — каза тя сковано. — Шокирах ли ви?

Отначало той не можа да каже нищо. Неприличната му мисъл го стресна. Шокиран не от нея, а от себе си.

— Да.

Тя се обърна.

— Така си и помислих.

Той посегна към нея.

— Софи… шокиран съм, но не така, както си мислите. — Погледите им се срещнаха. Той усещаше ръката й в своята, близостта на телата им, леко разтворените й устни. Настойчивото и тежко пулсиране между бедрата си. — Поласкан съм, Софи — изрече той тихо. Тя го гледаше, без да мига.

Вече беше разбрал, че тя е вложила в този портрет много сила и страст. Сега се питаше какво ли би било да получи тази страст от самата нея, както би я получил любовник.

— Шокиран съм, защото не съм очаквал да намеря тук свой портрет. Шокиран съм, защото, макар и да не съм познавач, това е ужасно хубаво.

Софи си пое дъх едва-едва, без да спуска очи от неговите.

Едуард почувства как между тях пламва топлина и се запита дали е видял тази рязка линия от бяла светлина, толкова подобна на светкавица.

— Скоро ли го завършихте?

— Довърших го тази сутрин.

— Цяла нощ сте работили над моя портрет?

— Да. — Тя беше притеснена, гласът и прозвуча дрезгаво. — Обикновено ми трябват няколко дни, дори няколко седмици, за да завърша една маслена картина, но започнах портрета ви снощи… и го завърших призори.

Той стисна челюст Тялото му пламна. Едуард забрави образа си на картината зад гърба си. Ръцете му докоснаха раменете й. Софи видимо се стегна, но не се опита да се възпротиви или да се отдръпне.

— Софи — каза той дрезгаво. — Аз съм повече от поласкан. Устните й се разтвориха, когато той я притегли бавно към себе си, плъзвайки ръце по нежния й строен гръб. Когато той я притисна цялата към твърдото си възбудено тяло, тя въздъхна. Ръцете му се плъзнаха по-надолу, обхващайки талията й точно над изкусителните полукълба на седалището.

— Отпусни се — прошепна той, навеждайки глава. — Ще те целуна, Софи, и искам да се успокоиш и да се отпуснеш.

Тя издаде звук, който много наподобяваше ридание, поглеждайки в очите му едновременно с желание и отчаяние.

— Не съм сигурна — каза тя тревожно. — Не знам какво да мисля.

Едуард не разбра смисъла на думите и, а и сега не му беше до това Не и сега, когато усещаше, че Софи се топи пред него, въпреки думите си и че ръцете й сграбчват реверите на жакета му. Веднага усети мекотата на гърдите и, които се притискаха към неговите.

— За тебе, Софи, само за тебе — прошепна той, потърквайки устата си в бузата и.

Устните му докоснаха нейните меко и нежно, а в следния миг нежността изчезна под напора на страстта.

Страстта избухна в него така бързо, че Едуард не можа да й се противопостави. Устните му се впиха в нейните, изхълцването на Софи угасна под напора му. И Едуард се почувства, сякаш най-накрая е достигнал небето, засмуквайки устните й така, както дни наред бе мечтал да го направи.

Те се целуваха дълго, а пламналите му слабини се притискаха до нейните. Едуард пиеше устата й до пресъхване. Езикът на Софи трептеше леко срещу неговия. Едуард издаде звук, наполовина въздишка, наполовина изръмжаване, и усети как обхваща задничето й и я притиска към ерекцията си. Очакваше тя да отхвърли тази явна интимност, но Софи не замръзна неподвижно. Вместо това устата й се отвори по-широко за неговата и тя започна да се състезава с него. Той я чу да изстенва.

Едуард започна силно да се люлее напред-назад, опрян в нея, като всеки момент можеше да изгуби самообладание. Ръцете му безсрамно обходиха тялото на Софи. Но го възпря някакъв остатък от здрав разум.

Той затвори очи и се отдаде за последен път на непристойното удоволствие на влажната и проникваща целувка и на непоносимата болка да я държи в прегръдките си, докато пулсира и се притиска към нея. Тя се олюляваше. Това му доставяше неизмеримо удоволствие и още повече го възбуждаше. Но той искаше да я накара да стене от желание и екстаз. С пълно отдаване. Не се осмели обаче да продължи, не посмя да отиде по-далече, защото, ако го направеше, се страхуваше, че няма да има връщане назад.

Едуард откъсна със стон устата си от нейната, насилвайки се да отвори очи. Бедрата й още се притискаха към неговите и той с колебание се отдръпна. Софи стреснато вдигна клепачи и той видя, че очите й са замъглени, погледът разфокусиран, а тя бе почервеняла от искрено желание.

Усети още по-голяма съблазън отпреди. Никога не се бе налагало да се бори с подтиците на тялото си. Не и по този начин. Но и никога преди не бе играл подобна игра, никога не бе целувал жена само за да й покаже какво е животът, а не да я учи на любов. Преглътна трудно и се отдръпна, пренебрегвайки сподавения й вик, който само увеличи възбудата му.

Минаха много минути, преди да успее да се раздвижи, а през това време тя се бе отдръпнала. Едуард се изправи, пое си дълбоко дъх. Сега Софи стоеше с гръб към него, притиснала плътно ръце до гърдите си.

— Софи?

Тя застина, после бавно се обърна.

Той се уплаши да не би да я е ядосал, но в изражението й нямаше и следа от гняв. Беше забележително спокойна, много по-спокойна от него. Но сега той знаеше, че тя носи достойнството си така, както човек би носил дълга мантия с качулка — за да се скрие по-добре. Той се усмихна.

— Ако ми кажете, че съм негодник, Софи, няма да ви обвинявам.

Тя потърси погледа му. Устните й бяха подути.

— Негодник ли сте, Едуард?

Усмивката му изчезна.

— Че крада такива целувки? Безспорно.

Тя навлажни устни и той разбра, че още е възбудена като него, а и много по-нервна.

— Аз… нямам нищо против.

Той беше смаян.

— Това означава ли, че и друг път мога да си позволя подобна волност?

Тя се поколеба, все още обгърнала раменете си.

— Да.

— Софи. — Той пристъпи към нея и внезапно спря. — Софи… никога не бива да позволявате на никой мъж да ви целува така интимно! Дори и на мене!

Тя не каза нищо, гледайки втренчено, без да мига. Той се насили да се успокои, но не можа.

— Нямах намерение да отивам толкова далече — призна искрено, но и тъжно.

— А какво имахте предвид?

— Само една целувка, малка, нежна целувка.

Гърдите й започнаха да се вълнуват.

— Едуард, мисля, че сега е моментът да ви попитам. — Лицето й ту пребледняваше, ту почервеняваше. — Какви са намеренията ви?

Истината нямаше да бъде от полза! Тя бе горда и щеше да се разяри — веднага щеше да го изрита. Затова той се усмихна, освободи една от ръцете й и я взе в своята.

— Намеренията ми са да ви бъда добър приятел, Софи. Истински приятел — такъв, когото няма да забравите.

10

Дамите не пият, освен по изключение някоя чаша вино на вечеря и може би шери след това. Но със сигурност не пият отбрано френско вино по обяд. Софи наблюдаваше келнера в бяло сако, който се накланяше над нея, за да налее златистото шабли в чашата й. И го отклони:

— Не мога.

Едуард й се усмихна отсреща през малката маса. Изражението му бе едновременно дръзко и интимно.

— Не можеш да кажеш „не“ — каза той. — Не и на мене.

Софи го погледна, после сведе очи и се огледа наоколо. Чувстваше се така, сякаш се движи в някакъв сън, дотолкова не й се вярваше. Най-красивите жени, които някога бе виждала, както й се струваше, днес бяха тук в най-яркоцветните си следобедни рокли и спретнати шапки в тон с тях. Придружаваха ги най-красивите и изящни мъже, някои в тъмни делови костюми, други в по-неофициални, но въпреки това елегантни облекла. Но никой от джентълмените не беше толкова красив и толкова заслепяващ като нейният кавалер.

Софи потрепна. Струваше й се почти невъзможно тя да седи тук, в този толкова известен ресторант „Делмонико“, с подобен мъж Но седеше. И събитията от днешния ден не изглеждаха дори съвсем малко възможни, но бяха. Едуард бе видял всичките й картини и не само им се бе възхитил, но ги бе сметнал за идеални — бе сметнал нея за идеална. Така бе казал.

Тя пак потрепери. И той я бе целунал, така както бе целувал Хилари, с изгаряща, пронизваща и върховна страст. Беше я целувал дълбоко, с цяла уста, точно така, както тя си бе мечтала да бъде целувана от него, и дори много по-дълбоко, отколкото бе смятала за възможно.

Несъмнено той бе негодник. Сюзан имаше право. Той възнамеряваше да я съблазни. И Софи възнамеряваше да бъде негова изключително доброволна жертва.

Софи кимна, без да каже нищо, на Едуард, приемайки чашата бяло вино. Наблюдаваше как сервитьорът го налива.

Едуард се усмихна и трапчинките му разцъфтяха.

— Това е моята Софи.

Софи вдигна поглед, разтреперана от силата на емоциите си, от страх, вълнение и страст — но не, тя не трябваше да се влюбва в него, не биваше. Софи не беше глупачка. Тяхната връзка би била възхитителна, или поне тя така си пожелаваше, въпреки факта, че сама далеч не беше толкова съвършена, колкото останалите жени, които той бе притежавал, и далеч не толкова опитна. Връзката им щеше да бъде вълшебна. Тя — невзрачната, куцата, ексцентричната Софи О’Нийл — най-накрая, както изглежда, щеше да научи нещо за любовта и страстта. Кой би си помислил, че тя ще има такъв шанс — и то с такъв мъж? Но това неизбежно щеше да свърши, сигурно доста по-рано, отколкото би искала. Тя не биваше да си позволява да забравя този факт, трябваше да се подготви за него дори още преди да са започнали. Не биваше да си позволи да се влюби в него, независимо какво ще се случи.

Софи посегна бързо към чашата си, отпи една глътка от почти сладката течност, която се разля по езика й нежно като коприна.

— Хубаво ли е? — запита Едуард, наблюдавайки я внимателно.

— Разкошно — каза искрено Софи. — Никога не съм опитвала по-добро.

Докато Едуард поръчваше обяд, който сигурно нямаше да могат да изядат и за сто години. Софи се възползва от възможността отново да се огледа наоколо. Седяха на маса до прозореца, който гледаше към Пето авеню и свежия зелен парк По пътеките се разхождаха двойки, дамите бяха с чадърчета, за да пазят кожата си от изгарящото лятно слънце, а мъжете с контешки сламени шапки или консервативни бомбета. Небето беше изключително синьо, по него се носеха големи пухкави облаци.

Самият ресторант бе цяло море от контрасти, с дръзките цветове на дамските тоалети, допълнени от бижута в тон, със сивите вълнени костюми на джентълмените и почти белите ленени жакети. Масите бяха постлани с ослепително бели покривки и искряха от кристал и сребро, всяка от тях изглеждаше като празнична със свежите си цветя в цветовете на дъгата.

— Кой ще изяде всичко това? — запита Софи, след като сервитьорът се отдалечи. — И още по-важно, кой ще изпие толкова вино?

— Не сме задължени да го изяждаме — каза Едуард. И понижи глас. — Искам всичко да бъде идеално за вас, Софи.

Тя замълча, играейки си нервно с вилицата. После погледът й срещна неговия.

— Всичко вече е идеално, Едуард — прошепна тя.

Погледът му бе толкова напрегнат, че тя отмести очи и отпи още една глътка вино. Сърцето и туптеше силно. Явно съблазняването, което той открито бе предприел още в ателието й, сега продължаваше. Софи знаеше, че не бива да нервничи, защото Едуард без съмнение е нежен и опитен любовник. Дали ще я заведе някъде насаме по-късно? Не можеше да се освободи от тази мисъл и пулсът й още повече се ускори.

— Защо сте против брака? — запита Едуард.

Софи за малко не изпусна салфетката.

— Какво?

Той повтори въпроса си. Софи го загледа втренчено.

— Това е най-странният въпрос, който бихте могли да ми зададете в този момент.

— Защо? Когато се запознахме, вие заявихте, че въобще не възнамерявате да се омъжвате. — Очите на Едуард бяха топли и весели. — Това беше странно.

Софи се вгледа в искрящите му очи и леко си отдъхна Наистина го беше казала — сега ясно си спомни. Луда ли е била да споделя подобно нещо с непознат човек, но можеше да се досети защо сега той подхваща тази тема. Той не беше последователно безпринципен. Искаше да се увери, че тя не жертва скъпоценната си девственост за него, ако ще иска да я пази за бъдещия си съпруг. Софи успя да се усмихне.

— Едуард, трябва ли да ви напомням, че ухажорите не обсаждат вратата ми?

Сега той стана сериозен и се наведе напред.

— Значи възнамерявате да останете стара мома само защото мислите, че не можете да привлечете някой обожател?

Софи почервеня, а очите й блеснаха.

— Има и още нещо.

— Има ли?

— Да, аз съм напълно отдадена на работата си. На никой мъж няма да му хареса жена му да стои по цял ден в ателието си — и може би по цяла нощ — знаете това. Предполага се, че съпругите си стоят у дома, занимават се с домакинството и отглеждат деца, Едуард.

— Значи, не се интересувате от деца?

Тя замръзна.

— Няма да имам деца, Едуард, защото няма да се омъжвам.

— И не се съмнявате, че така трябва да протече животът ви?

Тя вдигна брадичка, отказвайки да приеме, че наистина се съмнява. Много пъти си бе пожелавала да има това, което като че ли толкова лесно идваше при другите жени — дом и семейство. Но отказа да се измъчва повече с подобни мисли.

— Не.

Той се вгледа в нея и тя видя, че не й вярва; това я уплаши. Не можеше да му каже, че би отхвърлила шокиращите си твърдения, ако успееше да намери любовта и да бъде обичана в замяна. Но знаеше достатъчно, за да разбира, че мъжете не я намират привлекателна заради накуцването. Нищо не можеше да промени този факт.

— Може би един ден ще си промените възгледите — каза накрая Едуард бавно. Погледът му още изследваше нейния. — Когато срещнете подходящия мъж.

Софи се насили да не трепне и да не отмести поглед. Мислите й бучаха високо и ясно, без да ги е искала. Но аз срещнах подходящия мъж Софи бе шокирана и смутена. Уплаши се, че вече се е влюбила в него и че това не бива да става, не бива.

— Защо са тези сълзи в очите ви? — запита меко Едуард, покривайки ръката й със своята.

— От праха във въздуха е. Едуард, тази тема е смешна. Нямам ухажори и никога няма да имам. Никой мъж не иска да се ожени за мене и двамата знаем защо. Нека да не говорим повече за това.

— Не, Софи — каза Едуард, — колкото и да си мислите, че знаете защо, мене едва ли ще ме убедите.

Софи се ядоса. Сега тя се наведе напред.

— Да не би да ме насърчавате да се впусна в търсене на жених?

Той я погледна в очите.

— Мисля, че един ден ще го направите. Когато бъдете готова.

— Ще потърся брак, когато и вие сторите това, Едуард.

Той замря.

Софи усети дивото задоволство на мига.

— Е, вие направихте личния ми живот своя работа — така че не можете да ме обвинявате, че ви се меся.

Усмивката му бе колеблива, ъгълчетата на устата му едва се помръднаха.

— Предавам се.

Очите й се разшириха в престорено невинен поглед.

— О, хайде де, Едуард. Признайте си. И двамата знаем, че сега само тичате по жени, но един ден ще поискате да се ожените. Всички мъже искат жена, която да им управлява домакинството и да отглежда децата им.

Усмивката на Едуард угасна.

— Не и аз.

Софи го погледна, искрено смаяна.

— Сериозно ли говорите?

Той кимна мрачно.

— Защо?

Дългите му пръсти галеха столчето на чашата.

— Всичко ми е известно, Софи. Животът не е розова градина. Рядко е такъв.

— Колко странни неща говорите.

Погледът му срещна нейния, потъмнял и мрачен, какъвто никога преди не го бе виждала.

— Ще се шокирате, ако разберете колко много омъжени жени флиртуват с мене, опитвайки се да ме вкарат в леглото си.

— Наистина е неморално. Има и също толкова неверни съпрузи.

— Да. Но аз открих, че верността почти не съществува в този свят.

Софи едва не го зяпна.

— Сигурно преувеличавате. Да не би да искате да кажете, че няма да се ожените, защото не можете да понесете евентуалната невярност на съпругата си?

Той се усмихна едва-едва.

— Не преувеличавам за съжаление. И не вярвам в любовта, срещал съм само сласт. Да, и не бих понесъл, ако жена ми не ми бъде вярна. Виждате ли, дълбоко в себе си нося донякъде старомодни ценности. И най-важното, не бих могъл да понеса аз самият да бъде неверен — а ако се оженя, това несъмнено ще се случи.

Софи замълча. Едуард или беше много романтичен мъж, или човек без никакви илюзии. Или може би и двете едновременно.

Седяха над чаша кафе. Ресторантът сега беше почти празен, само те бяха останали… и не бързаха да си тръгват.

— Беше прекрасно, Едуард — каза Софи.

Бе изпила повече вино, отколкото би трябвало, и това бе намалило нервността, която усещаше преди, фактически сега бе останало само леко, пулсиращо предчувствие.

— Радвам се. — Той я погледна мило. — Софи, опитвали ли сте се някога да продадете някоя от картините си?

Софи трепна, отвори широко очи, изведнъж като че ли пробудена.

— Не.

— Защо? — Тонът на Едуард беше небрежен, но погледът му не беше. — Не сте ли мислили за това?

— Да, мислила съм. Възнамерявах да стана професионална художничка, да се занимавам с това. Но… не съм готова.

— Мисля, че сте повече от готова.

Софи го загледа през масата, впи поглед в блестящите му сини очи. Стисна ръце, положени в скута й. Не каза нищо.

— Да поразпитам ли… да намеря известни търговци на картини? Може би да ви уредя срещи?

Софи трепереше. Не беше готова, знаеше го.

— Знам кои са най-добрите търговци — чу се да казва.

— Страхувате се.

— Да.

— Недейте. Отхвърлянето несъмнено ще бъде част от живота ви. Дори големите художници са били отхвърляни в ранните периоди от живота си.

Имаше право. Но Софи въпреки всичко се страхуваше — и се разкъсваше. Лесно би било да се остави на Едуард да я води, както той искаше.

— Не знам.

— Нека идем при някой търговец — каза Едуард.

Софи го погледна толкова уплашена, че страхът се превръщаше във възбуда.

— Не знам — повтори тя.

— Мисля, че трябва да престанете да се криете, Софи — каза рязко Едуард. — Рисувайте това, което искате. Открито. Продавайте картините си. Рискувайте да ви отхвърлят. Носете красиви рокли, сменяйте си прическата, ходете на светски събирания, чайове, надбягвания. Нека мъжете ви видят такава, каквато наистина сте.

Той се усмихна, без да откъсва поглед от нея.

— Какво общо имат дрехите ми и мъжете с предмета на моето изкуство? — запита тя, треперейки от гняв.

— Всичко, смятам аз — каза той сухо.

— Не.

Каза го твърдо, но трепереше, защото в това, което той й предлагаше, имаше изкушение. Наистина тя вече бе излязла от обичайната си кожа. Вече не се чувстваше като саката ексцентричка; днес наистина се почувства млада, съвършена и красива. Чувстваше се така, сякаш се разхожда в блестяща празнична рокля, с разпусната коса, в повишено настроение. Почти се виждаше на някой бал, обкръжена от обожатели… и Едуард.

Софи се насили да отпъди нелепата мисъл. Преглътна и каза:

— Не се крия, от нищо не се крия.

— Нима? — запита той очевидно не вярвайки.

Софи се осмели да го погледне в очите, отказвайки дори да допусне, че може да бъде прав. Защото не беше прав… не беше.

— Ако се криех, Едуард, щях отдавна да съм се отдръпнала от вас.

Едуард прие предизвикателството, наведе се през масата и я погледна с тъмни и напрегнати очи.

— Не можете да се скриете от мене, независимо колко се опитвате. Тонът му бе толкова първичен, колкото той беше мъжествен, и Софи трепна, внезапно осъзнавайки това.

— Вие… заплашвате ли ме?

— Не. Аз съм вашият закрилник, Софи. Никога не го забравяйте.

През нея пробягна трепет, кожата и настръхна.

Едуард добави:

— Ако не рискувате, никога няма да успеете.

Тя се вгледа в него. Помисли за риска, който възнамеряваше да поеме, ставайки негова любовница. Това щеше да я промени като жена и несъмнено щеше да обърне завинаги живота и.

Ръцете му стиснаха нейните.

— Вече поехте рискове, много рискове… и дори не го съзнавате. Вие сте авантюристка, Софи, смела авантюристка и това ще бъде само още едно приключение в живота ви, пълен с приключения. Сигурен съм. Никога не съм бил по-сигурен в нещо.

Сълзи изпълниха очите й. Никой преди не беше я хвалил така.

— Добре.

Той се облегна на стола си, усмихнат, доволен, мъжествен в отпускането си.

През ума на Софи пробягна мисълта, че трябва да го нарисува така, незабавно, както си почива на стола в „Делмонико“. Сърцето й затуптя силно в нова възбуда и тя забрави страховете си.

— Едуард — измънка тя, безсрамно дръзка. — Ще ми направите ли една голяма услуга?

Той я погледна.

— Разбира се. Всичко. Винаги. Само кажете.

Сърцето й заби още по-силно.

— Ще ми позирате ли? — запита тя.

11

Нюпорт Бийч

Сюзан се разхождаше из спалнята си, спирайки, за да погледне през терасата към осветения от звездите океан. Гледката й бе позната и тя не забелязваше сребристите качулки върху плътната, полюшваща се черна вода. Беше толкова погълната от мислите си, че не чу почукването на вратата. Когато Бенджамин тихо произнесе името й от прага, тя трепна.

И той беше облечен за лягане, в копринен халат, обточен с кадифе, и пижама.

— Сюзан?

Сюзан знаеше защо е дошъл. Не бе се омъжила за Бенджамин нито по любов, нито от страст, следователно нямаше защо да очаква страстна връзка с него. За тези десет години и половина, откакто бяха заедно, почти не бе съжалявала за нещо и едно от тези неща бе фактът, че той много рядко идваше в леглото й. Тя се усмихна.

— Ела, Бенджамин.

Той също се усмихна и влезе.

— Загрижена си, скъпа. За какво?

Сюзан въздъхна, отпускайки се в долния край на леглото си — покрито с изящен балдахин в златисто и жълтото.

— Изобщо не съм сигурна дали Софи трябваше да остане сама в града.

Той седна до нея, докосвайки я с коляно.

— Защо не? Софи е зряла и умна. Случило ли се е нещо, за което аз не знам?

Сюзан му се усмихна. Бенджамин не беше мъж, който би събудил страст у някоя жена, но беше мил, приятен и загрижен, макар да не го демонстрираше. Човек трябваше да го познава, за да разбере сериозното му притеснение.

— Не — каза тя, мислейки за Едуард Деланза. Беше видяла Хилари онзи ден. Хилари бе явно неспокойна и скоро Сюзан разбра защо. Едуард не беше в лятната й вила заедно с нея. Беше в града. На Сюзан това никак не й хареса и се разтревожи. — Мисля, че трябва да я доведем пак тук. Наистина край морето има много неща, с които да се забавлява.

— Скъпа, Софи е на двайсет години, интелигентна и разумна млада жена, предана на изкуството си. Остави я. След няколко седмици така и така ще се върнем в Ню Йорк.

Сюзан успя да се усмихне.

— Разбира се, прав си — каза тя, но имаше шесто чувство и това, което то й казваше, никак не й харесваше. Не беше получавала новини от госпожа Мърдок, на която преди няколко седмици бе изрично наредено да й съобщи, ако Едуард Деланза посети Софи. Сюзан имаше нужда само от това успокоение, но сега то липсваше.

Бенджамин потупа ръката й и се обърна, за да загаси светлините. Сюзан свали копринения си халат и се плъзна под чаршафите, облечена в тюркоазена сатенена нощница. Бенджамин посегна към нея. Сюзан затвори очи, когато ръката му обхвана гърдите й. Той започна да дразни с пръст зърното й, докато то щръкна.

Сюзан го остави да я гали, едва възбудена. Както винаги, започна да мисли за Джейк. Виждаше го толкова ясно, сякаш беше тук, в стаята, висок, с широки рамене и стройни хълбоци, златист и толкова непоносимо привлекателен. Господи. Проклет да е. Само да не беше станало нужда да избяга. Щеше още да е жив. Сюзан си представи какво ли би било да го посети в затвора, представи си как върви, облечена в изящни дрехи, по един безкраен, едва осветен коридор и минава покрай другите затворници, всички възбудени и мъжествени.

И Джейк щеше да чака готов. Джейк винаги беше готов, станеше ли дума за секс.

Сюзан изстена, вече напълно възбудена, виждайки Джейк зад железните решетки в грозната затворническа униформа, знаейки, че членът му се е възбудил при мисълта, че ще се любят.

Бенджамин се плъзна върху нея и Сюзан го обгърна, разтваряйки широко крака, гореща, влажна и открита.

Вратата на килията не беше заключена. Пазачът се ухили неприлично и многозначително. От другите килии се дочуваха подвиквания. Сюзан не им обръщаше внимание. Тя влезе в килията, омагьосана от искрящия поглед на Джейк Вратата се затвори зад гърба й и ключалката щракна Джейк се опря на отсрещната стена, ерекцията му изпъваше тънкия памучен плат на панталона. Повдигна ъгълчетата на устните си. Сюзан се втурна към него. Джейк я опря в стената, вдигна полите й и навлезе в нея горещ почти измъчващ.

Сюзан извика. Сега в нея беше Бенджамин и тя достигаше оргазъм, изгубена в огън и светлина, и това беше великолепно.

Малко по-късно тя отвори очи и се загледа в тавана. Бенджамин я целуна по бузата, каза „благодаря“ и се търкулна по корем до нея, обърнат на другата страна През нощите, когато идваше при нея, той винаги оставаше до сутринта и Сюзан наистина нямаше нищо против това. Сега той щеше да заспи здраво, без да я докосне повече.

И Сюзан изтръпна от болка. Утробата й още пулсираше, но имаше и нещо повече. В очите й блестяха сълзи. Сърцето я болеше. Тя го мразеше, копнееше за него, искаше го. Нито една нощ не минаваше, без да го пожелае, но нощите, когато Бенджамин идваше при нея, бяха още по-непоносими.

Не беше възможно да не прави сравнение между онова, което някога бе имала, и това, което имаше сега, и макар логиката да й напомняше, че тогава е била нещастна, а сега е щастлива, логиката беше суров и безмилостен другар за през нощта. Присъствието на Бенджамин до нея винаги я караше да закопнява безнадеждно.

Сюзан накрая се отмести от Бенджамин и прегърна възглавницата си. Не за пръв път си представяше как се люби с Джейк, докато съпругът й бе с нея. Джейк винаги споделяше леглото им. Но фантазиите не се основаваха на действителността Последния път, когато видя Джейк жив, той бе в затвора, но изобщо не както във фантазиите й. Не бе поискал да прави нищо с нея. Сълзите й отново потекоха.


Ню Йорк, 1888 година

— Елате с мене, госпожо — каза пазачът с тържествен израз на лицето.

Сюзан бе облечена в тъмен костюм, който подхождаше на мрачното й, траурно настроение. Носеше черна шапка с воалетка и черни ръкавици. Държеше бяла кърпичка пред носа си, за да се пази от непоносимите миризми в затвора, предимно на немити мъжки тела. Следваше пазача с вдигната глава, вирнала нос като истинска снобка, но вътрешно пухтеше. Високите й токчета отекваха силно по каменните подове. Пазачът отключи вратата и тя влезе в една малка стая с изподраскана дървена маса и няколко стола. Джейк седеше на единия стол, напрегнат и изтощен. Друг пазач стоеше зад него.

Първият пазач бе пуснал Сюзан да влезе пред него в стаята. И той, и другарят му носеха големи черни пистолети в кобури и големи кафяви бухалки на вериги, вързани на коланите им. За всеки случай, Сюзан знаеше, ако Джейк се опита да избяга.

Джейк изгледа Сюзан с абсолютно равнодушно изражение. Сюзан му метна яростен поглед, после се обърна и каза на пазача, който я бе придружил до съпруга й:

— Имате ли нещо против да ни оставите насаме за малко?

Пазачът не обърна внимание на избухването й и си тръгна заедно с партньора си. Сюзан почака, докато те излязат и вратата щракна заключена зад тях. Знаеше, че я наблюдават от прозорчето на стената. Обърна се рязко към Джейк:

— Утре те екстрадират — извика тя. — Не мога да повярвам.

Той я гледаше равнодушно.

— Къде е Софи?

Тя побеля, после тръгна към него с размахани юмруци.

— Софи! Софи е у дома, където е мястото на малките момиченца. Проклет да си!

Той се изправи и се надвеси над нея, най-накрая разгневен.

— Исках да видя Софи, да се сбогувам с нея. Защо не я доведе?

— Ами аз? — извика тя и започна да го налага с юмруци. — Ами аз, копеле такова? Ами аз? Ти си затворен тук, а аз съм свободна… само че сега е по-лошо отпреди! Когато изляза на улицата, приятелките ми минават на другия тротоар!

Джейк не направи нито едно движение, за да избегне ударите й, насочени към гърдите и лицето му, и тя скоро се умори да го удря. Сюзан заплака, но скоро се съвзе и каза:

— Депортират те и аз оставам сама! Проклет да си, Джейк!

Той стисна устни, очите му потъмняха, но не отговори.

Сюзан бе спряла да плаче и се вгледа в красивото му лице.

— Тебе изобщо грижа ли те е какво ще стане с мене?

Челюстта му се вкамени, не издаде нито звук.

— Достатъчно зле беше, когато се оженихме. Но с твоя успех в бизнеса надмогнахме това. Не съвсем, не ни се отвориха всички врати, но немалко се отвориха. А сега всички отново са затръшнати… всички до една!

И тя отново се разплака. Накрая той изрече:

— Сигурен съм, че ще оцелееш, Сюзан. И то сто процента. Много те бива в това.

Тя вдигна очи, вече сухи и яростни.

— Както оцелях през първите отвратителни години на брака ни в онази дупка, която ти се осмеляваше да наричаш наш дом?

— Да. Така, както оцеля тогава. — Очите му пламтяха в гняв.

Тя се сети какво бе да е бременна и сама в онази бърлога, докато Джейк работеше от тъмно до тъмно, сякаш тя не съществуваше. Спомни си малкото часове с него, часове на безумна, животинска страст. Спомни си първата си изневяра, после втората, третата.

— Всичко беше заради тебе. Не се осмелявай да ме обвиняваш.

— Това май съм го чувал и преди. — Устата му се бе изпънала в права линия. — Може би си права. Съжалявам. Съжалявам, че забременя, съжалявам, че бях толкова глупав да настоявам да се оженим. — Понижи глас. — Съжалявам, че продължих да се интересувам от тебе дълго след като всеки мъж би престанал.

Тя бе смаяна. Никога преди не й се беше извинявал за нищо. Сега за пръв път открито признаваше някакво свое чувство — чувство, което я разтърсваше и й даваше надежда.

— Джейк — Тя се приближи към него. — Не мога да го понеса. — Обви ръце около него, прегърна го силно. — Господи, не мога да го понеса! Ами ако те заточат завинаги!

Той бързо се отскубна от прегръдките й и я отблъсна.

— Нищо не се е променило — каза той рязко.

Сюзан вдигна очи към него удивена.

— Обичам те. И ти ме обичаш. Ти… ти просто каза твърде много!

Той се усмихна измъчено, но не отрече последното й твърдение.

— Ако ме обичаш Сюзан, имаш прекрасен начин да го докажеш. Кажи ми кой ти топлеше леглото снощи, докато аз гниех тук в тази килия? И кой ще го топли довечера… и утре, и следващата нощ?

Сюзан замръзна.

— Никой — каза тя.

И това беше вярно — предишната нощ тя бе прекарала сама и тази нощ вероятно също щеше да бъде сама. Но ако той си мислеше, че тя ще остави тялото си да се съсухри и да умре, докато той е в затвора, не беше на прав път.

Джейк се изсмя остро.

— Очакваш ли да ти повярвам, че ще ми бъдеш вярна сега, когато никога преди не си била? Очакваш ли да повярвам, че никой мъж няма да гали това твое горещо малко тяло, докато аз си пазя задника тук и гния в затвора десет-петнайсет години, докато ми дадат амнистия… ако ми я дадат?

Сега той крещеше. Сюзан също се ядоса.

— Как изобщо можеш да очакваш подобно нещо от мене сега? — извика тя. — Когато всичко започна по твоя вина!

Гневът изчезна също толкова бързо, както се бе появил. Нещо тъмно и тъжно изплува в погледа на Джейк.

— Добре. Наистина е така. Вината е моя. — Докато се гледаха, изражението му стана каменно. — Доведи ми Софи, Сюзан. Веднага.

Сюзан се напрегна. Ако Джейк не заминаваше утре, тя щеше да се завърти на пета и да си излезе оттук, обидена, че сега той предпочита дъщеря им, когато трябваше да мисли само за нея, за жена си, когато трябваше нея да моли за прошка и да й се обяснява във вечна любов. Проклет да е! Но той заминаваше, щеше да бъде съден за престъплението си и затворен в Англия, а Сюзан не знаеше колко време може да мине, преди тя да успее отново да го посети. Или ако той изобщо получеше амнистия… ако изобщо си дойдеше у дома. Изведнъж тя се уплаши и гневът й се оттече. Ами ако никога повече не го види?

Тази мисъл беше ужасна.

Само да можеше да промени миналото.

Сюзан решително тръгна към него, възнамерявайки да му въздейства със сексуалната си привлекателност, да го смекчи, да го укроти. Това винаги даваше резултат.

Тя пристъпи към него, мъркайки:

— Джейк, ще доведа Софи. По-късно. Обещавам.

Той я погледна скептично, без да помръдне.

Тя спря пред него и много леко докосна гърдите му.

— Обичам те. Знаеш го. Знам, че го знаеш заради всичко, което правя с тебе, когато сме насаме, когато сме в леглото. — Тя понижи глас, лукаво и изкусително. — Мислиш ли, че правя такива неща с другите мъже?

Джейк се изсмя горчиво.

— Знам, че го правиш. Сърцето й заби силно.

— Не е честно. Не е вярно. И няма да има нищо, ако не престанеш да бъдеш такъв упорит и инат.

— Стига, Сюзан — предупреди я Джейк.

Заплахата в гласа му я накара да промени тактиката, да действа хитро. Сюзан се усмихна съблазнително и докосна раменете му.

Той трепна. Тя притисна горещата си пулсираща женственост към слабините му. Пазачите сигурно се наслаждаваха и на това.

— Обичам те. И винаги съм те обичала — прошепна тя, притискайки се към него.

И бе възнаградена, защото той веднага се възбуди. Тя триумфираше.

— Още ме искаш, нали?

— Без жена съм вече месец, Сюзан, как другояче да реагирам? — Той й се изсмя в лицето и я отблъсна. — Ти обичаш да те чукам, Сюзан, а не мене.

Тя пребледня.

— Върви си. — Очите му мятаха искри, пълни с ярост. — Но ако не доведеш Софи, и то днес, ще се върна… заклевам се. Ще намеря начин, дори от затвора.

— Софи! — извика тя. — Все Софи! Мразя те, Джейк, мразя те!

С тези думи тя се обърна разплакала, унизена и яростна и внезапно зарадвана, че го екстрадират, да, зарадвана, дяволите да го вземат, и заблъска по вратата, викайки да й отворят.

Тази нощ, докато той гниеше в килията си, тя остана у дома, без да може да заспи. Но не беше сама.

Сюзан изтри сълзите от очите си, мразейки Джейк така, както онзи ден, когато я бе отхвърлил. Не беше завела Софи да го види. Сюзан съжаляваше за глупавата си гордост и детинското си желание да нарани Джейк, като му откаже последната среща с дъщеря му. След две години той бе избягал от затвора в Англия и загина в пожар, така че нито тя, нито Софи повече го видяха.

Сега тя беше по-възрастна и по-мъдра. Много неща би направила по друг начин, ако можеше. Сега знаеше, че тогава трябваше да се върне със Софи. Ако беше достатъчно зряла, а не такова егоистично дете, двамата с Джейк щяха да се разделят така, както се разделят любовници, вместо с гняв като врагове.

Сети се за завещанието му в полза на Софи, пряк резултат от нейното поведение през онзи ден. Гневът й бе тръгнал против всякаква логика. Джейк добре бе изпълнил заканата си Както й бе обещал, бе нанесъл ответен удар дори от затвора, и това я засегна много.

Сюзан затвори очи. Щом се сетеше за завещанието в полза на Софи, което често използваше, за да си купува скъпи дрехи и бижута, тя чувстваше вина и същевременно гняв.

Сюзан също бе получила няколкостотин хиляди долара от къщата, които сега бяха в личната й банкова сметка. Софи все още имаше голямо състояние и никога нямаше да разбере колко точно липсва от него. Когато съвестта й се събудеше, напомняйки й, че ограбва собствената си дъщеря, която обича, Сюзан пропъждаше този глас, повтаряйки си, че си е заслужила всяко пени, което е взела.

Сюзан въздъхна. Ако можеше, би променила онзи ден в Рандал Айлънд. Ако можеше, би променила всичко. Трудно й бе да си спомня сега, след толкова много години, защо така се е ядосвала на Джейк почти от началото на брака им. Този гняв и неговото пренебрежение към нея я бяха тласнали по кривата пътека, а привидното му безразличие към нейното поведение само я бяха направили още по-пламенна в изневерите й. Само да бе имала дори частица от мъдростта, която имаше сега!

Но дори тогава да се бе държала не толкова диво и по-разумно, Сюзан не беше сигурна дали връзката им щеше да бъде по-различна. Още от началото тя бе бурна и нетрайна, понякога изпълнена с насилие; Джейк се бе държал също толкова надменно и горделиво, колкото и тя. Но за всеки миг от ада имаха компенсация с поне един миг от рая.

Сюзан не искаше да си припомня нищо, нито доброто, нито лошото. Лежеше до втория си съпруг, взряна в тавана, със сълзи, които се стичаха по бузите й, докато оплакваше мълчаливо миналото.

Тя изтри очи с опакото на дланта, преглъщайки едно накъсано ридание. Сюзан не можеше да допусне това да се случи и със Софи. Дъщерята не бива да повтаря грешките на майка си. Майчинството не бе дошло за нея естествено, както за някои жени. Но след като Джейк способен и съвестен родител и с годините Сюзан разбра колко много всъщност обича дъщеря си. Тя обичаше Софи повече от всекиго другиго освен може би от Джейк. Пазеше я от живота още от онзи инцидент — още от смъртта на Джейк. Не можеше сега да отслаби бдителността си, не и когато това бе по-важно от всякога.

Сюзан реши, че този път ще пренебрегне съвета на Бенджамин. Този път ще се увери лично, че в Ню Йорк всичко е така, както трябва да бъде.

12

Софи го бе насочила към най-добрата галерия в града, която наскоро се бе преместила от Тридесет и шеста улица на Пето авеню. Едуард спря пред галерия „Дюран-Рюел“, една от най-реномираните световни компании, с клонове в Ню Йорк, Париж и Лондон. Сред клиентите й бяха някои от най-големите колекционери в света.

Едуард беше научил, че в последните няколко години там са били купени и продадени няколко картини от импресионистите, предимно Моне, но и Дега, и то най-вече по поръчка от клиенти. Едуард не разбираше много от изкуство, но в последните два дни си бе поставил за задача да научи нещо повече. Бе посетил няколко галерии и музеи. След добросъвестно наблюдение и изследване на много произведения неговото макар и нетренирано око му подсказа, че картините на Софи се доближават до тези на френските импресионисти, които тя обожаваше. Но се и различаваха: той не можеше да погледне въздушните балерини на Дега и да възкликне: „Ах, Софи рисува точно така“, защото нямаше да е вярно. Стилът й беше уникален, единствено неин.

Френският трикольор се развяваше над фронтона на зданието, наподобяващо античен храм. Едуард влезе вътре. Навсякъде беше застлано със светли килими. Озова се в една огромна изложбена зала. Картини с различни размери, повечето живопис, висяха по синьо-сивите стени и стояха подпрени на купчини из цялата галерия. Няколко скулптури стояха на пиедестали. Почти всеки инч пространство беше запълнен с произведения на изкуството, предназначени за продан. Едуард се поспря да се наслади на една малка скулптура, красива бронзова фигура на гола жена, и прочете надписа: Опост Роден.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Едуард се обърна и видя един невзрачен млад мъж в тъмносив костюм с вратовръзка.

— Господин Дюран-Рюел? Младият мъж се усмихна.

— Господин Дюран-Рюел е извън града, уговаря покупката на Пиещият вода от Мане. — Той се усмихна, сякаш очаквайки реакцията на Едуард, който обаче само му отвърна на усмивката. — Но може би ще мога да ви помогна? Аз съм синът му.

— Сигурно ще можете. Господине, аз не съм купувач; фактически не съм дори особено запознат с изкуството. Но мисля, че мога да позная едно блестящо произведение на изкуството, когато го видя, и попаднах на един млад художник, чиито работи бих желал да ви покажа.

Усмивката на Дюран-Рюел-младши угасна.

— Наистина? И кой е художникът? Може би вече съм чувал за него?

— Това е художничка. Казва се Софи О’Нийл.

Той вдигна вежди.

— Жена? Ирландка?

— Тя е американка.

— Това едва ли би помогнало. Нашите клиенти търсят френското изкуство; вие навярно знаете това.

— Не продавате ли творби на американци? — запита изумен Едуард.

— Напротив, например Томас Ейкинс и Мари Касат, разбира се. В момента нямам нищо от Касат за продан, но имам един Ейкинс — Елате с мене; ще ви я покажа.

Донякъде смутен, Едуард последва въодушевения сега млад мъж през залата. Смущението му нарасна още повече, като видя един огромен портрет, който коренно се различаваше от маниера за рисуване на Софи. Беше нарисуван извънредно реалистично и с много тъмни бои.

— Колко струва това? — запита той от любопитство.

— Можем да получим за него хиляда долара, тъй като господин Ейкинс е реномиран автор.

— Той ли е единственият американец, когото продавате тук?

— Понякога може да продадем и нещо друго, но обикновено от емигрирали, които живеят в чужбина, като например Касат. Много се продават френски картини от осемнадесети и деветнадесети век, винаги има голямо търсене на холандски майстори от седемнадесети век. Наскоро много търсеха Гоя.

Като видя смущението на Едуард, той обясни търпеливо:

— Това е испански художник от началото на деветнадесети век, не особено познат тук, но едни от най-големите ни клиенти, господин и госпожа Хавимайър, го открили и искат да купят още негови картини.

— Може ли един колекционер да направи това? Да предизвика търсене на неизвестен художник? — Едуард бе удивен и обнадежден.

— Само ако купи много от картините на този художник. Това, разбира се, намалява цената на изкуството му.

Едуард беше почти сигурен, че ако Софи успее да проникне в тази престижна галерия, бързо ще бъде открита от някой голям колекционер.

— Споменахте два пъти една художничка. Коя е Мари Касат?

— Още една голяма авторка, известна с третирането на сюжета „майка-дете“. Понякога погрешно я наричат импресионистка, но в действителност зрелият й стил е напълно уникален. Тя е американка, но живее във Франция от много години.

— Много ли картини продава?

— Да. — Жак се усмихна. — Но не винаги е било така, господине. Допреди няколко години се бореше така, както мнозина от днешните успели художници.

— Бихте ли дошли да видите работите на госпожица О’Нийл?

Мъжът се поколеба.

— Защо не ми дадете адреса на ателието й и когато имам време — когато се върне баща ми, — ще си уредя среща с нея.

Едуард знаеше, че той няма намерение да иде.

— Тя е изключителна — каза той меко.

Младият мъж, който се обръщаше да си тръгне, се извърна и срещна внимателния поглед на Едуард.

— Нищо няма да загубите, ако отидете, освен малко време… и ако съм прав, много ще спечелите — каза Едуард.

— Добре. Ние имаме телефон. Нека ви дам номера. Говорете с художничката и ми уредете среща. Сутрин ми е най-удобно.

Едуард се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръце. Но когато напусна галерията, усмивката слезе от лицето му. Той погледна часовника си. След един час трябваше да бъде у Ралстънови. Беше обещал на Софи да й позира.

Софи трепереше от вълнение, така нетърпелива да започне най-новото си приключение, че не можеше да чака пристигането на Едуард. Бе подготвила ателието си още преди часове: бе сложила един стол до малка масичка, постлана с бяла покривка, пред прозореца, който гледаше към градината. Диви цветя във всички цветове на дъгата украсяваха масичката наред с позлатените порцеланови чинии, кристалните чаши и блестящите сребърни прибори. Искаше да отидат в „Делмонико“ още няколко пъти, за да може, когато бъде готова, масата и фонът да изглеждат точно така, както трябва.

Софи се стресна, когато чу почукване на вратата. Госпожа Мърдок подаде белокосата си глава.

— Софи, имате посетител. — Лицето й грееше.

Софи предположи, че тя и Дженсън погрешно са сметнали Едуард за неин ухажор и че това ужасно им харесва. Беше се опитала да им каже как стоят нещата, но те не искаха и да чуят, настоявайки, че Едуард я обожава. Софи се бе отказала да ги разубеждава.

Сега сърцето на Софи за малко спря. Едуард трябваше да дойде едва след един час; беше подранил. Тя се запита дали и той е толкова развълнуван от перспективата да работят заедно, колкото и тя. Отметна косата си зад ушите и каза зарадвано:

— Поканете господин Деланза, моля.

— Не е господин Деланза. Друг джентълмен ви е дошъл на гости, Софи. — Госпожа Мърдок явно бе очарована. — Господин Хенри Мартен, в зеления салон е — каза икономката. — Надявам се, няма да има нужда да му казвам, че сте неразположена, нали?

И тя се намръщи при тази мисъл.

Софи беше изненадана. Какво прави тук Хенри Мартен? Нямаше ни най-малка представа какво може да иска.

— Не, ще го приема — каза тя на госпожа Мърдок и я последва към предната част на къщата.

Помисли, че за каквото и да е дошъл Хенри Мартен, ще си иде много преди Едуард да дойде да й позира.

Хенри Мартен стоеше в средата на салона, с ръце в джобовете на торбестите си панталони и с малко неловко изражение. Тъмният костюм не му стоеше добре, беше му малко голям. Той се изчерви, като видя Софи.

— Надявам се да не съм ви обезпокоил — каза той.

— Ни най-малко — отвърна Софи с усмивка. — Добър ден, господин Мартен. Как сте?

— Добре, благодаря. — Той стана още по-червен. — Трябва да кажа, че изглеждате много добре, госпожице О’Нийл.

Софи кимна и се усмихна, но в същото време се съмняваше. Косата й беше сплетена на дълга, дебела плитка и както винаги, бе облечена в обикновена тъмносиня поля и бяла блуза. Посочи към два стола и двамата седнаха.

— Помолих Дженсън да донесе нещо освежително — каза тя.

— Благодаря. — Той се размърда. — Пристигнах в града за няколко седмици и възнамерявах по-рано да ви посетя, но имах няколко клиенти и до уши бях затънал в работа.

— Това е чудесно — каза Софи искрено.

Но се учуди. Наистина ли е дошъл да я ухажва? Той се усмихна, явно поласкан.

— Да, така е, но не е толкова чудесно, колкото би трябвало, защото ми пречеше да ви видя.

Софи премига и изправи гръб.

Сега Хенри беше червен като цвекло. Заби поглед в ръцете си, сключени в скута.

Седяха във внезапно настъпилата тишина, Софи премного смаяна, за да измисли някакви учтиви фрази, когато Дженсън се появи със сребърен поднос, отрупан със сладкиши, и кана от Уеджуудски порцелан, пълна с горещо черно кафе. Софи сложи чашките в чинийките и наля кафе на двамата, прибавяйки гъста прясна сметана и захар, като се възползва от възможността да възстанови самообладанието си. Подавайки му чашата, тя каза:

— Къде е кантората ви?

Той отговори бързо и с облекчение:

— В центъра, недалече от Юниън Скуеър. — Изкашля се. — Може би ще мога да ви я покажа, някой път, когато сте свободна?

Софи пак го погледна смаяно, после се сепна и бързо отвърна:

— Добре.

Хенри остави чашката си, без да бе отпил и една глътка.

— Всъщност, госпожице О’Нийл, надявах се, че ще мога… ъ-ъ… да ви изведа на езда някой ден в парка.

Софи също остави чашката с чинийката, но по-внимателно. Погледна го с широко отворени очи. Хенри беше мил наистина, но в живота й нямаше време за езда из парка. Макар че идеята бе достатъчно привлекателна и романтична. Най-накрая й просветна. Той наистина я ухажваше.

Хенри взе учуденото й мълчание за отговора, който искаше да получи.

— Може би дори тази сутрин?

Софи си възвърна дар слово.

— Наистина, господин Мартен, би ми било много приятно да пояздя с вас из парка.

Сърце не й даде да каже не. И заради тайната си мечта, в която се бе виждала усмихната, красива, весела, под ръка с джентълмен, който я ухажва, точно както останалите млади жени на нейна възраст. Сега обаче този джентълмен ухажор подозрително приличаше на Едуард.

Софи отблъсна абсурдната мисъл.

— Тази сутрин е невъзможно. Виждате ли, очаквам Едуард Деланза.

Хенри трепна, после я зяпна и накрая отново почервеня.

Софи веднага разбра, че е допуснала грешка. Хенри помисли, че Едуард също я ухажва. Тя почувства как бузите й започват да се изчервяват.

— Не ме разбрахте. Той не ми е обожател. Съгласи се да ми позира.

— Да ви позира?

— Аз съм художничка, нали не сте забравили?

— Да, разбира се; за момент ми излезе от ума.

Настъпи неловко мълчание.

След миг Дженсън въведе в салона Едуард. Беше подранил. Софи скочи и го посрещна сияеща. Той също й се усмихна, трапчинките се очертаха на бузите му, а погледът му се плъзна по нея с топлота, присъща единствено на любовниците.

— Добро утро, Софи — каза той с толкова интимен тон, че от това самият поздрав прозвуча многозначително. Отмести очи към Хенри, но усмивката не слезе от лицето му. — Да не ви попречих?

Хенри също бе станал.

— Не, разбира се, че не. По-скоро аз съм ви попречил.

— Не, не пречите, мога да ви уверя — каза Едуард, приближи се към него и приятелски го потупа по рамото. Погледът му се плъзна по подноса с недокоснатите сладкиши и кафе. — Моля ви, продължете.

И докато Хенри нерешително сядаше обратно на мястото си, Софи запита:

— Ще се присъедините ли към нас?

Сега усмивката й беше по-широка и тя усети как Хенри я гледа втренчено… и как ли всичко това изглежда в неговите очи.

— Разбира се — каза Едуард.

Когато всички седнаха, настъпи тишина. Едуард погледна първо Хенри, после към нея, докато Хенри отпиваше от кафето. Софи почувства любопитството му. Запита се какво ли си мисли той за това, че я заварва с Хенри Мартен. Едуард накрая проговори, обръщайки се към Хенри:

— Какво ви води в тази част на града?

— Надявах се още преди няколко седмици да посетя госпожица О’Нийл, но работата ми ме задържа извънредно зает. Мислех да я поканя да се поразвлече с езда в Сентръл парк днес, но както разбрах, тя очакваше вие да дойдете.

В първия миг Едуард не каза нищо, после се усмихна и зъбите му блеснаха.

— Може би ще бъде свободна утре? — предположи той.

Софи замръзна, невярвайки.

Хенри събра вежди и погледна към Едуард, който още се усмихваше, сега благосклонно, после се обърна зарадван към нея:

— Свободна ли сте утре, госпожице О’Нийл?

— Аз… — Софи беше затруднена. Намесата на Едуард не й хареса. Утре имаше часове, а след това възнамеряваше да работи по новия портрет. — Утре исках да работя — каза тя накрая.

— Сигурно бихте могли да отделите един час на Хенри — вметна Едуард.

Софи го погледна. Хенри очакваше нетърпеливо отговора й. Тя успя да се усмихне.

— Може би по-късно през деня… към четири часа?

— Чудесно — каза Хенри със задоволство.

Софи премести очи от него към Едуард, който сега гледаше и двамата. На устата му видя странна извивка. Софи трепна, започваше да разбира. И се почувства наранена.

Той просто я тласкаше в обятията на друг мъж Макар че плановете му за нея бяха безчестни, все пак болеше… как болеше.

— Имам новини, Софи — обади се Едуард.

Тя леко се обърна.

— Жак Дюран-Рюел се съгласи да види картините ви. Сутрин му е най-удобно. Ще бъдете ли тук утре сутрин, ако той дойде да ги види?

Трудно й бе да говори. Връхлетялата я нервност разчопляше ранените чувства. Разбира се, ако той дойде, тя ще пропусне лекциите.

— Да — прошепна.

Едуард кимна и се обърна към Хенри:

— Софи ще се срещне с един от най-видните световни търговци в областта на изобразителното изкуство. Ако той купи някои нейни картини, това ще бъде голямо постижение.

— Разбирам — каза Хенри шокирано.

Тогава Софи се обади, съзнавайки точно какво прави:

— Надявам се един ден да живея изключително от продажбата на картините си като професионална художничка — каза тя. Усети как Едуард й хвърля мрачен поглед, но не му обърна внимание. Ако Хенри наистина бе дошъл да я ухажва, подобна ексцентричност бързо щеше да го накара да се откаже. — Ще живея в Париж, разбира се, с други художници бохеми.

Хенри не можа и дума да каже.

Едуард засия; явно бе разбрал играта й. И каза:

— Разбира се, само ако преди това някой смел джентълмен не ви грабне и не ви поведе към олтара.

Софи почувства как лицето й пламва. И усети как раните й кървят. Помисли си: Но това няма да си ти, нали, Едуард?

— Не мисля, че ще стане така, господин Деланза.

Той вдигна вежда, също толкова скован като нея.

— Не мисля, че ще стане… не и ако изказвате подобни странни идеи пред вашите млади ухажори.

Тя усети как бузите й туптят. Не успя да намери подходящ отговор.

Хенри се изправи, поглеждайки ту към единия, ту към другия. Изкашля се.

— Мисля, че е време да си тръгвам.

Едуард също се изправи.

— Няма защо да бързате.

Софи стана.

— Трябва да започваме работа, Едуард.

Той не й обърна внимание.

— Може би, преди да си тръгнете, бихте искали да видите някои от работите на Софи?

Софи едва не се задави. Хенри отвори широко очи.

— Знаете ли, наистина бих искал. — Той се обърна към Софи, внезапно заинтересуван. — Госпожице О’Нийл, ако не възразявате, бих желал да видя вашето изкуство, на което сте толкова предана.

Софи нямаше друг избор, освен да се съгласи. Ако му откажеше, щеше да бъде неучтиво, особено след като бе въвела Едуард в света на своето изкуство и Хенри знаеше това. Но Софи почувства диво желание да убие Едуард… заради всичко.

Съдейки по изражението на Хенри, Софи би могла да каже, че е смаян. Той се обърна с лице към нея и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Вие наистина сте талантлива, госпожице О’Нийл — каза той.

Тя разбра, че я лъже, той изобщо не разбираше изкуството й, не го чувстваше и не му се възхищаваше. Софи изобрази усмивка.

— Естествено аз съм само любител. — Той отново прочисти гърлото си. — Веднъж видях подобни картини. Май че бяха италиански.

— Импресионистите са французи — каза меко Софи.

— Да, да, вие сте точно толкова добра, колкото и те — увери я Хенри. Чувстваше се неудобно, много му се искаше да си тръгне. — Мисля, че трябва да вървя. Значи утре в четири?

Софи кимна и тръгна да изпраща Хенри към вратата на ателието.

— Сега се връщам — каза тя на Едуард, който само кимна. Софи изпрати Хенри до входната врата и я затвори след него.

Когато той си отиде, тя се върна в ателието. Изправи се пред Едуард с ръце на кръста.

— И за какво беше всичко това?

Едуард се усмихна съвсем невинно.

— Не разбрах.

— Мисля, че много добре ме разбрахте! — извика Софи. — Накарахте Хенри да влезе в ателието ми — а той изобщо не цени моето изкуство — и ме накарахте да му обещая една разходка!

Той докосна върха на носа и.

— Не очаквате ли с нетърпение утрешното излизане?

— Разбира се, че не!

Показалецът му се плъзна по устните й и се отдръпна.

— Нали виждате — каза той тихо, — имате ухажор, Софи, независимо от опитите ви да го прогоните.

Тя го погледна, наранена и ядосана, и смаяна. Едуард наистина ли се надяваше тя да се сгоди за Хенри Мартен? Мисли ли да я сватосва? Това означаваше ли, че вече няма намерение да я съблазни — да има връзка с нея?

— Не искам никакви ухажори, Едуард. — Произнесе тези думи със задавен глас. — А и вие не сте ми баща, за да уреждате да ме ухажват!

— Не, не съм ви баща — каза той някак тъжно, вече без усмивка. — Но някой трябва да ви покаже правилния път.

— Колко сте… дързък и… самонадеян! — възкликна Софи.

— Обвиненията ви са верни, Софи — прошепна той. — Но някой трябва да се погрижи за вас.

— Значи вие сам сте си възложили тази грижа?

— Да.

Когато той посегна пак да докосне лицето й, тя го плесна през ръката.

— Толкова сте нахален, Едуард.

— Аз съм ви приятел.

Софи се обърна с гръб към него. За нейно смайване той обхвана раменете й. Накара я да облегне гърба си на гърдите му.

— Защо се разсърдихте толкова?

Тя не можеше да му каже истината, в никакъв случай, затова само поклати глава и не каза нищо.

— Извинете. Може би допуснах грешка. Хенри е приятен младеж, но с ужасно закостенели възгледи. И не е така прехласнат по вас, както съм аз.

— О, Едуард — извика Софи, обгръщайки силните му ръце. — Накрая все ли казвате каквото не трябва?

— Божичко, Софи, все оплесквам нещата. — Устните му докоснаха бузата й. Софи застина, защото слабините му се докосваха до седалището й и тя помисли, че усеща там някакво движение. Но той я отпусна и я обърна с лице към себе си. — Ласкаете ме, скъпа, повече, отколкото съзнавате.

— Всички ви ласкаят, сигурна съм.

Нежните му думи предизвикаха у нея реакция, която тя предпочете да пренебрегне. Едуард беше само един женкар и нищо повече. Не ставаше дума за любов и никога не е ставало… и никога нямаше да стане дума за нея. Истерията й отпреди малко беше също толкова нехарактерна за нея и необяснима. Софи усети тъга. Въздъхна и се стегна.

— Готов ли сте да започнем?

Усмивката на Едуард изчезна.

— Нали затова съм тук.

Едуард се подчини на инструкциите на Софи и седна до масата, приготвена за двама души. Съзнаваше, че е седнал неестествено и напрегнато. Но докато гледаше Софи да се суети около рисувателните си принадлежности, приготвяйки се за работа, той започна да забравя, че позира. Изучаваше я, наслаждавайки се на начина, по който тя се движеше, бързо и грациозно, независимо от лекото накуцване. Възхити се на полюшването на заоблените й хълбоци Най-накрая Софи отново се обърна с лице към него. Съзнавайки, че сега пак представлява модел, той се напрегна. Тя веднага се намръщи.

Едуард, трябва да се отпуснете.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда.

— А защо не?

Той не можа да измисли отговор, затова се размърда на стола си, опитвайки се да се настани удобно, но усещаше, че Софи го наблюдава много внимателно. Това малко го изнервяше, сякаш тя го събличаше с очи. Господ знае, толкова жени беше събличал с очи, но беше съвсем различно него да събличат така. Пулсът му се ускори, стана малко по-бърз от нормалния, в слабините му се надигаше една пълнота. Започна да мисли за неща, които по-скоро би искал да прави точно сега, насаме със Софи.

Рязко отблъсна неприличните мисли. Беше обещал да й позира. И му се искаше да я целува, да я гали, да я прегръща, но последната им целувка онзи ден му бе показала колко опасно може да бъде това. Следващата им целувка трябваше да бъде по-целомъдрена. Господи. Самата идея бе смешна, но сега той не можеше да се откаже от Софи, не можеше.

Едуард си пое дълбоко дъх. Сега не биваше да мисли за такива неща. Не и ако наистина искаше да й позира.

Освен това нямаше нищо сексуално в това, което тя правеше — само го рисуваше, за бога. Именно неговите мисли бяха мръснишки и блудни. Когато най-накрая се настани донякъде удобно, погледна към нея за одобрение.

— Едуард — каза тя, — не можете ли да не се изтягате така?

Той престана да се усмихва.

— Да се изтягам ли? — Думата го накара да се почувства като в легло.

— Да. Когато обядвахме онзи ден, вие се изтягахте на стола си, много отпуснат и много самоуверен, небрежен, но невъзможно елегантен и толкова… толкова мъжествен. Решила съм да ви хвана точно в такова настроение.

Божичко — той изпусна дъх на пресекулки, вгледан в очите й, питайки се как ще оживее през следващите няколко часа. Възхищението й правеше с него неща, каквито никоя жена преди не бе му правила с ръце или уста или с друга изкусителна част от женската анатомия. За съжаление дори да го докоснеше с ръце — или с уста — по някоя интимна част от тялото му, той си представи как ще реагира, така както не бе реагирал досега на никоя жена.

Изруга, посегна към яката на ризата си и я откопча.

— Едуард? Какво има? — Тя бе озадачена… и все повече се вълнуваше.

Той успя да пусне една измъчена усмивка.

— Имам чувството, че скоро ще разбереш — измърмори си тихичко той, след като разкопча яката на ризата и охлаби вратовръзката.

Софи обаче не разбра какво е породило безпокойството му. Тя се усмихна:

— Да, така е много по-добре! Виждате ли, имате вроден талант за модел.

Едуард се изсмя сурово и остро.

Софи започна да работи и в същото време заговори:

— Аз, разбира се, не рисувам двама ни, а само вас. Ще бъдете много близо до зрителя. Ще заемате по-голямата част от платното. — Гласът й стана дрезгав и затрептя от нетърпение. — Ще бъде необичайна композиция, на зрителя ще му се струва, че ви гледа от много близо, сякаш е в картината с вас. — Отправи му сияещ поглед над статива. — Наистина вярвам, че зрителят ще почувства, че е в „Делмонико“ и може би дори разговаря с вас!

Едуард усещаше вълнението й с кожата си.

— Поели сте доста голямо предизвикателство, нали?

Тя вече работеше, с наведена глава, като от време на време поглеждаше към него.

— Огромно предизвикателство. — Работеше леко с четката, свиваше вежди, свеждаше поглед. — Портретът ви… имам намерение да прилича на вас… необичаен… открояващ се…

Той си пое дълбоко дъх. Не виждаше главата й и рискува да подръпне единия си крачол. За бога, та тя само го рисуваше, но той беше така възбуден, сякаш двамата бяха голи и прегърнати в леглото. Изобщо не беше сигурен дали ще може да седи така още няколко минути, още повече пък няколко часа. Защо й трябваше така открито да се възхищава от него? И защо това трябваше тъй остро да го засяга? Тя несъмнено влагаше също такава енергия във всичките си картини.

Логиката обаче не можеше да промени факта, че всеки щрих с четката по платното му се струваше като ласка по неговата кожа.

Тя се подаде иззад статива, а по бузите и шията й се разливаше лека руменина.

— Едуард… може ли да си откопчаете жилетката, моля? Едуард се стресна. И се смути.

Тя срещна погледа му, а очите й блестяха.

— Тогава не седяхте със закопчана жилетка, освен това се образуват и смешни гънки, които няма да седят добре на портрета.

Едуард си пое дълбоко дъх. Този сеанс трябва да свърши скоро. Не го биваше за модел. Софи скоро щеше да разбере това… и щеше да разбере какво правят с него думите й, вълнението й и уникалната й личност. Той откопча жилетката си. Никога преди сексуалността му не му бе създавала проблеми, но сега чувстваше как по бузите му плъзва червенина.

Софи бе погълната от рисуването. Преди той да разбере, тя се озова до него и подръпна жакета му, за да пада така, както на нея й харесваше. Ръцете й неволно докоснаха бедрата му; на него му се искаше това да е било нарочно. Той затаи дъх, наблюдавайки лицето й, и улови мига, когато тя разбра, че той не мисли за позирането. Бузите й порозовяха, ръцете замряха. Тя вдигна широко отворените си очи към него. Едуард срещна погледа й.

— На… надявам се, не възразявате — каза тя приглушено, — че… че аз… — и се отдръпна.

Едуард хвана ръцете й, за да не може да избяга.

— Знаете, че нямам нищо против каквото и да било, което вършите — каза той ниско и сурово.

Тя го стрелна със стреснати очи. Гърдите й се надигнаха.

— Едуард, ние работим.

— Май не съм много добър в тази работа — промърмори той, потискайки силното си желание да я вземе в скута си. — Навярно го разбирате.

Тя сведе очи, с почервенели като кармин бузи.

— Сигурна съм, че можете да бъдете превъзходен модел, ако поискате — каза тя хрипливо.

Едуард почувства прилив на мъжка гордост.

— Елате тук, Софи — заповяда той.

Когато тя остана на място, смаяна и нерешителна, той й се усмихна, после изви едната й ръка и тя се озова точно там, където той искаше. На скута му.

— Едуард. — Не прозвуча много протестиращо.

— Не мога да ви позирам, не и така — промърмори той, опарен от натиска на ханша й към пулсиращите му слабини.

Тя не мърдаше, дори не дишаше. Като светкавица през ума му мина споменът за това, което се случи при предишната им целувка. Знаеше, че трябва да внимава, да не отива толкова далече, както тогава. Но веднага отпъди мисълта. Кръвта му се бе сгорещила и бушуваше във вените, изпълвайки всеки инч от него. Той обхвана тила й с едната си ръка.

— Дай ми устните си.

Софи изстена, докато той привличаше лицето й към своето. Едуард докосна с език ръба на устните й.

— Отвори уста — прошепна той дрезгаво. — Искам това, Софи. В ума му се мярна мисълта за друго навлизане, каквото може би никога нямаше да осъществи, и докато захапваше устните й, той отново се видя в леглото със Софи, навлизайки в нея с всеки инч от ерекцията си.

— Отвори уста — заповяда отново, усещайки, че всеки момент може да експлодира. Ръката му се спусна от ханша към хълбоците й и по-надолу, към външната извивка на бедрото.

Тя отново изстена, подчинявайки се. Едуард мигновено пъхна език дълбоко в устата й. Тя почти веднага започна да се бори с него и същевременно го засмукваше. Едуард усети как Софи извива шия и засмуква устата му също толкова яростно, колкото той се опитваше да овладее нейната. Невъзможно, той набъбна още повече и разбра, че тя го е усетила, защото чу стенанието й.

Едуард забрави всичко освен напиращото желание в слабините си и жената, която се огъваше в ръцете му. Инстинктивно я премести така, че тя възседна скута му, и тогава, понеже това не му стигаше, той хвана палите й и ги повдигна така, че горещото й влажно междубедрие се озова притиснато към набъбналите му слабини. Тънката коприна на бельото й и платът на панталоните му само правеха още по-силно усещането от това, че Софи бе възседнала скута му.

Той не можеше да издържа повече. Тя се размърда върху него и той усети веднага подканата, но може би тя не съзнаваше, че с движението си го подканва. Той плъзна устни към трапчинката на шията й, обгърна с едната си ръка гърдите й и започна да дразни зърната й. После посегна между двамата, пъхна ръка под полите й и притисна с палец клитора й.

Софи се напрегна.

— Едуард? — изхълца тя, заравяйки лице в рамото му. Това беше въпрос. В него имаше вяра и изненада, и страх. Едуард замръзна с ръце, пъхнати така интимно между бедрата й, докато огромната му ерекция се притискаше към нея и под нея, лишавайки го от воля за каквото и да било самообладание или дори ясна мисъл.

— Едуард — Софи отново изстена. — Едуард.

Едуард не приветства завръщането на здравия разум, в никакъв случай. Беше прекалено набъбнал, прекалено готов. Но разумът му заработи яростно. Колкото и невъобразимо силно да бе възбуден, Едуард се уплаши. Това не беше целувка. Беше нещо много, много повече. И далеч по-опасно.

Софи като че ли също си възвръщаше самоконтрола. Тя скри лице в шията му, дишайки тежко, разтърсвана от мисли, чието диво кръжене той сякаш чуваше. Само да можеше да разбере за какво мисли тя.

Трябваше ли наистина да се досеща какви мисли й минават през ума? Можеше да си направи логичен извод. Софи сигурно беше шокирана от поведението му точно толкова, колкото той беше смутен. Той рязко я премести така, че полите й се спуснаха надолу и тя вече не седеше на скута му като любовница. Не му се вярваше.

Софи беше невинна и доверчива, една дама и нейният джентълмен. След миг той щеше да бъде дълбоко вътре в нея. И тя щеше да го приеме с готовност. Той почти я бе съблазнил.

Намерението му беше просто да я целуне, така че да събуди желанието й да живее по-пълно, както трябва да живее всяка жена. Бе нарушил всички правила, които си бе издигнал. И нещо по-лошо, сега от тази игра му се повдигаше, ненавиждаше и правилата, които бе установил, защото ужасно много я искаше… и не можеше да понесе мисълта, че някой като Хенри Мартен някой ден би могъл да я притежава.

Божичко, в какво невъзможно положение се бе вкарал сам!

Софи изведнъж слезе от скута му. Дръпна се от него с разширени очи, после се обърна и хукна към другия край на стаята.

— Аз… много ми е топло тук… не мислите ли? Нека да отворя прозорците.

Едуард я загледа. Ако не можеше да играе по правилата, значи играта трябваше да спре. Преди Софи наистина да пострада от ръцете му. Преди да се е показал непоправим и много по-лош, отколкото го рисуваше репутацията му.

Софи бе пуснала вентилатора на тавана и той започна да се върти. Сега тя го погледна от другия край на стаята, изчервявайки се като ученичка.

— Съжалявам, Софи — каза прегракнало Едуард. Стана и я загледа втренчено.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Софи, изглеждайки също толкова притеснена. Но следващите й думи бяха съвсем неочаквани и го шокираха. — Защото аз не съжалявам, Едуард, изобщо не съжалявам.

Едуард трепна.

Софи отвърна поглед и бузите й станаха червени.

Той не можеше да си представи какво означават нейните думи. А може би можеше? Софи вдигна поглед, и той бе достатъчно обигран, за да забележи копнежа в тях. Бе достатъчно опитен, за да разбере, че следващия път — ако има следващ път — тя няма да се съпротивлява.

И Едуард мрачно осъзна, че вече е отишъл твърде далече. Софи бе целомъдрена, но съблазнена.

13

Софи не можеше нито да се движи, нито да говори, нито да се усмихва. Така силно стискаше ръце, че чак я болеше. Жак Дюран-Рюел, нисичък възпълен мъж на около тридесет години, стоеше загледан в портрета на Едуард, който сега носеше името Джентълмен в Нюпорт Бийч. Беше дошъл почти към обед и тази картина беше първата, която разглеждаше.

Едуард стоеше до Софи, небрежно пъхнал ръце в джобовете си, и също наблюдаваше младия търговец на картини. Софи чувстваше как от време на време погледът му се плъзва и по нея, но не можеше да откъсне очи от младия французин. Само да можеше да бъде толкова спокойна и хладнокръвна като Едуард; но пък Жак нямаше да оценява неговото изкуство, тук не ставаше въпрос за неговата душа, за неговия живот.

Жак пристъпи напред. Дълго бе разглеждал портрета на Едуард, може би пет минути. Не обърна внимание на жанровата картина, хвърли кратък поглед върху натюрморта с цветята, отмина всичките останали картини с изключение на портрета на Джейк. Погледна го за около трийсет секунди и се обърна. На лицето му нямаше никаква усмивка.

Софи помисли, че ще умре. Почувства как Едуард я хваща за лакътя.

— Госпожице О’Нийл — каза Жак със силния си акцент, — вие сте много талантлива.

Софи без малко щеше да се разплаче, защото чу неизречените му следващи думи: но… И тогава той каза:

— Мога да купя само онова, което мисля, че ще мога да продам. Всичките ви картини са интересни за мене като за познавач. Сигурен съм, че ще мога да продам Портрет на Джейк О’Нийл и Лиза.

Софи кимна. Поне бе харесал портретите на Джейк и Лиза, които бе нарисувала с толкова любов. Каза си, че няма да плаче, поне не пред него. Беше достатъчно силна.

— Това ли е? — запита невярващо Едуард.

— Картината с емигрантките е великолепна, наистина много ми харесва, но моите клиенти не купуват дори жанрови платна на Миле, така че няма да се заинтересуват от картината на госпожицата. За съжаление не мога да я купя.

Софи преглътна едва-едва.

— Ами тази с цветята? — запита Едуард. — Тя е фантастична.

— Съгласен съм. Но няма да мога да я продам.

Софи премига.

— Но нали я харесвате? — продължи Едуард.

— Много ми харесва. Изключителна е. Мощна. Напомня ми донякъде на Сезан. Чували ли сте за него? Но и от него рядко купуваме. Много е труден за продаване, ако не и невъзможен. Най-общо казано, натюрмортите са далеч по-трудният пазар.

Подтикът да заплаче бе изчезнал. Софи не можеше да повярва на това, което чуваше.

— Виждала съм негови работи — прошепна тя. — Само веднъж. Той е много, много добър.

— Точно както сте и вие — усмихна се Жак. — Не бива да се отчайвате. Може би това ще ви помогне. Искам освен това да купя портрета на господин Деланза.

Софи притихна, после сърцето й изведнъж заби силно.

— Наистина ли?

— Не зная дали ще мога да го продам. Имам няколко клиенти, които може би ще се заинтересуват. Ясно е, госпожице, че силата ви е във фигуралните композиции. Тази картина е прекрасна. Удивителна е. Ще рискувам с нея, защото тя ми грабна сърцето.

Отчаянието на Софи се превърна в екстаз.

— Едуард! Той иска вашия портрет!

— Чух — каза Едуард и й се усмихна.

— Нали знаете — и Жак отправи усмивка към Софи, — аз съм бизнесмен. Много необичайно е за мене да купувам толкова работи от неизвестен, неизпробван художник.

Кафявите му очи гледаха топло.

— Така ли? — заекна Софи.

— Да — натърти той. — Наистина. Когато ви казах, че сте талантлива и че ще купя три ваши платна, казах точно това, което исках да кажа.

Софи трябваше да се закотви за пода, за да не полети като балон, напълнен с горещ въздух. Направи го, като се вкопчи в ръката на Едуард.

— Точно започнах едно ново платно, господине.

— Ако успея да продам това, което сега купувам, ще купя още — обеща Жак и Софи грейна. — Но нека ви дам един съвет. Ако искате да продавате картините си, госпожице, не рисувайте натюрморти и жанрови платна просто защото за тях извънредно трудно се намират купувачи. Дръжте се за фигуралните композиции.

Софи кимна бързо.

— Новата ми картина е подобна на Джентълмен в Нюпорт Бийч.

— Добре — каза Жак. — Сега по деловите въпроси?

Очите на Софи се разшириха, когато Жак извади от жакета си портфейл. Взе оттам няколко банкноти.

— Готов съм да ви дам двеста долара — каза той. — За трите портрета.

— Двеста долара! — повтори тя.

Не беше много, но тя никога не бе вярвала, че изобщо ще продаде нещо и се вълнуваше от това, че наистина сключва финансова сделка.

Но преди Жак да й подаде парите, Едуард пристъпи напред.

— Извинете ме — каза той със суха усмивка. — Двеста долара не е приемливо.

— Едуард! — простена Софи.

Жак наклони глава.

— Вие агент на госпожицата ли сте, господине?

— Очевидно. По сто долара за всеки от малките портрети… и хиляда за моя.

Софи отново възкликна.

— Петдесет за всеки от малките потрети и триста за вашия — отби топката Жак.

— Седемдесет и пет за всеки от малките портрети и петстотин за моя.

— Дадено.

Двамата мъже се усмихнаха доволни. Софи ги гледаше зяпнала. Дюран-Рюел й подаде шестстотин и петдесет долара.

— Ако имам успех с вашите картини, ще дойда пак — обеща той.

Софи не можеше и дума да пророни. Успя някак да кимне, беше объркана.

— Ще пратя някого да вземе картините утре следобед — каза Жак. — Довиждане. — И си тръгна.

— Софи? — запита Едуард с широка усмивка.

— О! — извика Софи.

Разпери ръце и се завъртя от радост, забравяйки за слабия си глезен, но се спъна и веднага попадна в ръцете на Едуард.

— Щастлива ли сте? — запита той, като й се усмихваше.

Софи сграбчи реверите на жакета му.

— Луда съм от щастие. О, Едуард, всичко това го дължа на вас! Това е най-великият ден в живота ми!

Ръцете му се бяха плъзнали към талията й и спряха там. Стиснаха я лекичко.

— Не ми дължите нищо, скъпа — каза той. — Дължите го само на себе си. Вие сте извънредно талантлива, скъпа.

Софи отметна назад глава и се разсмя, на седмото небе от успеха си.

Едуард също се засмя с дълбокия си мъжествен смях, който се сля с нейния женствен алт. Тя сякаш полетя във въздуха. Софи отново се разсмя, докато той я въртеше из стаята в радостна екзалтация. Когато краката й отново докоснаха пода, тя не се нуждаеше от насърчение. Софи го прегърна здраво. Той й върна прегръдката. В този кратък миг Софи почувства как любовта нахлува с невероятна бързина и съкрушителна сила и в последната й веничка. Не я интересуваше. Най-накрая се бе поддала и това беше великолепно.

— Толкова съм щастлив за вас, Софи — прошепна той на ухото й. — И ми харесва да ви виждам така щастлива — прибави с нисък глас.

Софи вдигна буза от гърдите му и срещна погледа му. Сега трябваше да му го каже.

— Вие ме ощастливихте, Едуард — чу се да казва тя.

Той се вгледа в нея с усмихнато лице, сините му очи бяха широко отворени, потъмнели и пронизващи.

Софи почувства как през тялото му преминава тръпка… усети и ответната тръпка в себе си.

— Благодаря ви — каза тя меко.

Съюзът между тях трябваше да се случи. В този миг тя го прие. Изражението му стана странно.

— Няма за какво.

Софи се почувства дива и безразсъдна, дръзка и силна, знаейки, че той я желае в този момент също толкова силно, колкото и тя него. Посегна и положи длан на бузата му, изтръпвайки от любовта, която се разливаше бурно в гърдите й. Едуард не помръдна. Стоеше замръзнал, блестящият му поглед бе вперен в нея и Софи спусна леко пръсти по челюстта му, усещайки твърдата му кожа, желаейки да може да го гали открито и навсякъде.

Със сериозно лице Едуард хвана ръката й, отстрани я и леко се дръпна от нея. Изражението му бе неразгадаемо. Софи разбра, че си е позволила много волности и започна да се изчервява от притеснение. Дали сега не му изглежда разпусната? Изобщо има ли някакво значение, ако наистина се държи разпуснато? Защото тя възнамеряваше да завърже незаконна връзка с него. Знаеше, че трябва да се извини, но като че ли не можеше да намери точните думи. Как да каже, че съжалява, защото обича някого? Извинението й се струваше абсурдно.

Едуард се бе отстранил на няколко стъпки от нея и я гледаше втренчено, скръстил ръце на гърдите си.

— Софи?

Софи подскочи, чувайки гласа на Сюзан. Звукът от бързо чукащи по пода токчета, които спряха внезапно, накара Софи да погледне към вратата. Напрежение обхвана раменете и гърба й.

Сюзан стоеше на вратата, а очите й бяха потъмнели от гняв.

— Ей сега ми казаха, че той е тук! — извика тя.

Едва сега Софи си спомни, че Сюзан я беше предупреждавала да стои далече от Едуард й че тя беше обещала.

— Здравей, мамо.

Сюзан трепна, впивайки поглед в очите на Едуард.

— Бях права.

Едуард пристъпи напред и застана леко пред Софи, сякаш да я защити.

— Добро утро, госпожо Ралстън.

— О, не мисля, че утрото е добро — отвърна Сюзан.

— Мамо — протестира Софи, притеснена от проявата на враждебност.

Никога преди не бе виждала толкова лош поглед в очите на майка си.

Сюзан не й обърна внимание.

— Не се ли изразих ясно?

Тя се обърна към Едуард:

— Не желая да посещавате дъщеря ми, господин Деланза… дори намеренията ви да бяха почтени, което и двамата знаем, не отговаря на истината.

Софи хлъцна смазана, осъзнавайки, че Сюзан е права.

— Мамо — опита се тя да спаси положението, — погрешно си разбрала. Едуард не е дошъл на гости. Той ми помогна да продам картините си.

Сюзан най-накрая погледна към дъщеря си.

— Какво?

Софи се оживи.

— Мамо — каза тя, пристъпвайки към нея, като хвана едната й ръка, — Едуард уреди един от най-големите търговци на картини в света да дойде да види моите. — Тя се усмихна сияйно. — И той току-що купи три от платната ми за галерията си.

Сюзан се вгледа в Софи, сякаш бе чула от устата й някакво неразбираемо бърборене.

— Мамо?

— Ти си продала свои картини?

Софи отново се усмихна.

— Да. На Дюран-Рюел. Ти сигурно си го чувала. Знам, че Бенджамин го познава.

Сега Сюзан беше толкова бледа, колкото преди бе зачервена. Широко отворените й очи пробягаха из ателието. Когато накрая зърна портрета на Едуард, тя замръзна и погледът й се заби в него.

Никой не помръдваше. Сюзан стоеше неподвижна, зяпнала, невярваща.

— Какво е това?

— Едуард в Нюпорт Бийч — каза Софи, опитвайки се да диша по-равномерно.

— Виждам — почти изсъска Сюзан, обръщайки се рязко с лице към Софи. — Кога нарисува това, Софи?

Софи облиза устни.

— Наскоро. — Тя се поколеба. — Мамо… не ти ли харесва?

Гърдите на Сюзан се вдигаха и спускаха.

— Не. Не… не ми харесва. Мразя го!

Софи отново се почувства като дете, което някой е ударил през лицето. Преглътна внезапно бликналите горчиви детски сълзи. Сюзан се обърна към Едуард.

— Мога само да предполагам, че вие имате пръст в това! Трябва да ви помоля да си тръгнете… веднага.

— Какво се е случило, госпожо Ралстън? — Една неприятна усмивка разкривяваше чертите му, а очите му бяха станали диамантено твърди. — Страхувате се да видите, че дъщеря ви има успехи? Страхувате се да я видите как се развива? Страхувате се да я видите как ви се изплъзва!

— Говорите глупости! Не желая Софи да се среща с вас! — извика Сюзан. Гледаше го, без да помръдва, с диви очи. — Колко далеч сте стигнали?

— Твърде далеч, за да ви хареса — каза просто Едуард.

Сюзан трепна.

Тонът му беше опасен.

— В края на краищата Софи не мисли, че е толкова отблъскваща и неприятна. Тя започна да живее така, както една жена трябва да живее. Дори успя да реализира мечтата си да стане професионална художничка. Какво нередно има в това, госпожо Ралстън? Защо не харесвате факта, че Софи е продала свои картини?

Сюзан изскърца със зъби.

— Искам да си идете. Веднага. Или трябва да ви изхвърлят?

Софи се разкъсваше от болка, докато ги слушаше и ги гледаше.

— Мамо! — Софи бе поразена. — Едуард ми помогна да продам картините си! — Тя се поколеба, усещайки, че бузите й са овлажнели. — И той е мой приятел.

— Той не е твой приятел, Софи — натърти Сюзан. — За това можеш да ми вярваш. Господин Деланза?

Едуард я изгледа мрачно, почти толкова открито враждебно, както и тя го гледаше, след това се обърна към Софи. И веднага омекна. Тонът му бе също толкова топъл, колкото и погледът.

— Запомнете успеха, който имахте днес — каза й той. — И запомнете какво ми казахте. Майка ви не разбира съвременното изкуство.

Софи разбра какво се опитва да направи той и усети, че й се иска да заплаче. Той напълно я разбираше. Знаеше, че отхвърлянето на майка й я наранява и се опитваше да излекува раните й. Софи успя да се усмихне слабо, устните й трепереха.

— Да.

Едуард й се усмихна и без да обръща внимание на Сюзан, излезе от стаята.

Софи остана сама с майка си.

Сюзан успя да си възвърне донякъде самообладанието. Но когато се обърна и погледна портрета на Едуард Деланза, почувства нов прилив на безумна ярост. Господи, тя бе почувствала, че става нещо, и се оказа права. Но въпросът беше всъщност дали не е вече късно?

— Какво се е случило помежду ви? — запита Сюзан.

Софи не помръдна.

— Мамо, знам, че не одобряваш Едуард, но мога да те уверя, че не се е случило нищо нередно.

Сюзан преглътна.

— Значи сега вече е „Едуард“, така ли? И не ме лъжи. Виждам, че лъжеш, Софи. Какво направи той?

Софи бе пребледняла и не отговори.

— Още ли си девствена?

Нито мускул не помръдна по лицето на Софи. Когато секундите взеха да отминават и тя все така не реагираше, сърцето на Сюзан се сви, у нея се надигна неверие. Дъщеря й със сигурност е била докосната от този неморален женкар… докосната и ограбена. Сюзан прекрасно си спомни как самата тя се бе поддала на чара на Джейк, когато беше на петнайсет години. Но Софи изобщо не беше като нея и Сюзан се хвана здраво за този факт.

Следващите думи на Софи обаче бяха като бомба, която избухна в лицето й и унищожи надеждата й, потресе я.

— Вече не съм дете. Не можеш да ми задаваш такива въпроси.

— О, господи — изрече Сюзан, гледайки дъщеря си, неспособна да разбере съпротивата й, нежелаеща да я разбере. И какво ли означаваше това, което тя каза? Дали не е загубила целомъдрието си? Това наистина ли беше дъщеря й? — Опитвам се да те предпазвам. Винаги съм се опитвала да те предпазвам.

— Може би вече не искам да ме предпазват, мамо. Може би… — Софи видимо трепереше — … може би искам да живея… поне веднъж… дори да правя грешка.

Тя се обърна и тръгна да излиза.

— Софи! — извика Сюзан, бързайки след нея. — Ти не искаш да кажеш това!

Софи спря на вратата и леко се обърна. Опитваше се да не се разплаче.

— Точно това искам да кажа. Разбери, мамо, уморих се да бъда побъркан инвалид.

Сюзан изхълца и остана да гледа след нея смаяна, докато Софи се отдалечаваше.

* * *

Горе в стаята си Софи прегърна възглавницата и потисна сълзите си. Нямаше значение, че Сюзан мрази изкуството й. Тя не го разбираше и Софи знаеше това. От значение обаче бе, че Сюзан не грешеше за Едуард. Той не беше почтен. Сюзан, борейки се със зъби и нокти срещу него, се опитваше да опази дъщеря си от гибел. Но Софи искаше да каже точно това, което бе казала. Беше се уморила да бъде предпазвана, искаше да живее.

Но наистина ли искаше да живее като развратна, безсрамна жена? Можеше ли наистина да бъде щастлива като нечия любовница?

Софи вдигна очи, когато Лиза влезе в стаята й с напрегнато личице, с огромни, широко отворени и загрижени тъмни очи. Беше дошла със Сюзан в Ню Йорк.

— Софи? Добре ли си?

Софи поклати глава Сълзи изпълниха очите й.

— О, скъпа — Лиза седна до нея и взе от ръцете й възглавницата. Стисна силно ръцете й. — Софи, какво става?

— Не знам — изплака Софи. — Толкова съм объркана, Лиза, толкова съм объркана.

Лиза се вгледа в лицето й.

— Виждала ли си се с Едуард Деланза?

Софи потисна сълзите и кимна.

— О, Софи. Сигурно разбираш каква грешка допускаш.

Софи силно стисна ръцете на Лиза.

— Мама е права, разбирам го. Знам, че Едуард иска да ме съблазни, Лиза.

Лиза потисна едно изхълцване с широко отворени очи.

— Той опита ли се?

— Не наистина. Още не.

— Софи, Сюзан е права Вече не трябва да се виждаш с него.

Софи се вгледа тъжно в Лиза.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Софи, нали не си се влюбила в него? — извика Лиза.

— Разбира се, че съм — каза Софи едва чуто. — Как можех да не се влюбя?

Лиза се изправи объркана.

— Трябва да послушаш майка си. Вече не трябва да се виждаш с него. Преди да си му позволила някои волности, за които ще съжаляваш цял живот след това.

— Сигурно си права — каза Софи меко. — Но не мога да стоя далече от него.

— Трябва!

— Лиза, той е нещо повече от един непочтен женкар, който има намерение да ме съблазни. Той е мой приятел. Мой много добър приятел. Не мога да си представя живота си без него.

Лиза я загледа втренчено, с разширени от ужас очи. После каза:

— Грешиш, Софи. Едуард Деланза не е твой приятел. Ако ти беше приятел, намеренията му щяха да бъдат почтени.

Софи трепна, стресната от истината в нейните думи.

14

Едуард лежеше по гръб, напълно облечен, с изключение на жакета, който бе захвърлил на облегалката на един стол. Бе сложил ръце зад главата си и се взираше в бавно въртящия се вентилатор на тавана на хотелската стая. В изражението му се четеше притеснение.

Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли за Софи. Спомни си как се бе зарадвала тя, когато Жак обяви, че купува неговия портрет от Нюпорт Бийч, спомни си и колко нещастна бе, когато Сюзан така жестоко й бе казала, че не понася същата тази картина. Спомни си и гнева й вчера, когато се бе помъчил да я накара да иде на среща с Хенри, опитвайки се да направи това, което смяташе най-доброто за нея, макар че никак не му харесваше дори мисълта, че Софи може да се забавлява в компанията на друг мъж Спомни си и как тя го бе целунала в ателието си, когато той се държа не така, както би подобавало на един джентълмен.

И всеки път, щом си спомнеше начина, по който тя бе докоснала лицето му, след като французинът си тръгна, сърцето му потрепваше някак странно. Той стискаше зъби и един мускул започваше да трепти на бузата му. Беше достатъчно опитен, за да усети кога една жена е влюбена в него, и бе разбрал, че Софи се е влюбила в мига, когато го бе докоснала. Може би, ако не беше толкова безсърдечен, щеше по-рано да долови силата на чувствата й. Тогава в ателието той видя, че тя копнее за него и разбра, че капитулацията й е безусловна, но понеже още не искаше да я остави, пренебрегна възможността тя да е влюбена в него. Сега, като се сещаше за това, виждаше много подсказващи знаци.

Това естествено беше любов, основаваща се върху благодарността, както и върху желанието, защото Софи беше жена в съвсем обикновения смисъл на думата. Но това нямаше значение. Вредата вече бе нанесена. Сега той трябваше да спре всичко това.

Едуард се ненавиждаше. Беше влязъл в живота й, за да я научи да живее пълноценно; никога не си бе поставял за цел тя да се влюби в него. Със сигурност грешеше по отношение на нея. Дори да искаше да се ожени за Софи, което той не искаше, никога нямаше да го направи, защото не можеше да понесе мисълта за бъркотията, в която несъмнено щеше да се превърне бракът им.

Едуард стисна силно очи, сякаш за да се опази от болезнените спомени. Не можа. Бракът на родителите му беше фарс; собствената му майка бе предала баща му по шокиращ начин и се бе опитала да се прикрие с лъжи и манипулации. Сега този брак беше минало, но преди това Едуард бе станал свидетел на ужасяващите му последици. Никога нямаше да успее да прости на майка си за егоистичните й постъпки.

Той спусна крака от леглото и се изправи рязко. Когато бе казал на Софи, че неговите ценности са старомодни, това бе чистата истина. Именно заради своите ценности той живееше живота на развратник. Бракът беше завинаги, обетите трябваше да се спазват, а Едуард знаеше от личен опит колко невъзможно е за повечето хора да живеят така, че да спазват обещанията си.

Софи, изглежда, го виждаше като някакъв прокълнат герой, но скоро щеше да го проумее още по-ясно. Той беше един некадърен закрилник. Не беше рицарят в блестящи доспехи и никога нямаше да бъде.

Но, господи, той наистина искаше да бъде такъв в очите на Софи. Разбра, че беше имал нужда тя да мисли най-доброто за него, да вярва в него, да го вижда като галантен авантюрист, като герой от книга, защото никой друг не го виждаше такъв. Той бе направил спасението на Софи своя цел — но бе пропилял дори тази своя единствена амбиция, защото сега Софи бе влюбена в него.

Едуард никак не искаше да я изоставя сега, по този начин, когато едва бяха започнали. Искаше да я види, че е осъществила мечтите си — всичките си мечти. Искаше да споделя всичките й триумфи — един след друг. Но това беше невъзможно. Той нямаше избор. Трябваше да се оттегли сега, преди да е разбил още повече сърцето й, преди да е унищожил онова, което бе останало от невинността й и надеждите й за бъдещето.



Софи отказваше да мисли. Бе излязла от дома си почти панически, отблъсквайки предупрежденията на Сюзан и сестринските съвети на Лиза. Но докато прекосяваше разкошното фоайе на „Савой“, й се струваше, че всички я гледат, сякаш всеки знае какво е намислила, къде отива и при кого.

Но тя нямаше да спре, не и сега. Дори да имаше още достатъчно здрав разум, за да знае, че Лиза е права. Едуард не можеше да й бъде приятел, защото намеренията му не бяха почтени. Но тя усещаше със сърцето си, че той беше най-добрият й съюзник, че беше истински приятел, че можеше да му повери целия си живот. А като се бе съгласила той да покаже изкуството й на Жак Дюран-Рюел, нима не бе направила точно това?

Никой здравомислещ човек обаче не би могъл да примири логиката на Лиза или предупрежденията на Сюзан с чувствата, усетени с нейното сърце, и Софи тичаше колкото можеше по-бързо. Към него. Към своята съдба — дори ако тази съдба беше да стане негова любовница, а не съпруга.

Тя спря на рецепцията с пламнали бузи и запита за номера на стаята му. Знаеше, че чиновникът гледа след нея, докато тя влиза в асансьора с месингови врати. Той се заиздига много бавно към петия етаж. Софи стисна юмруци и се замоли асансьорът да се движи по-бързо. Струваше й се, че и двамата други пътници в асансьора също я зяпат.

Щом излезе от него, тя престана да мисли за всичко останало. Само си представяше как той я прегръща и как я отнася в леглото си. Ясно видя пред себе си великолепието на неговите прегръдки, щастието да приема неговите докосвания, целувките и любовта му. Софи бе отчаяна. Никога не се бе чувствала по-отчаяна през живота си. Почука на вратата.

Той отвори след миг, беше по риза.

— Софи?

Софи го загледа, без да може да продума.

— Какво се е случило? — запита той рязко, хващайки я за ръката.

— О, Едуард — възкликна тя, после сподави едно ридание дълбоко в гърдите си. — Може ли да вляза?

Той отвори широко очи. В първия миг не отговори и Софи се уплаши да не би да откаже. Той огледа коридора вдясно и вляво.

— Нека си облека жакета и да намерим удобно място да поговорим за това, което те притеснява.

Със сериозно лице затвори вратата и я остави да чака в преддверието.

Софи се взря в една точка, готова да се разплаче. Искаше да бъде в стаята му, в ръцете му. Остана неподвижна като статуя, очаквайки Едуард да се появи. Не можеше да разбере защо не й позволи да влезе в стаята му.

След миг вратата се отвори и Едуард се изправи пред нея, повеждайки я към асансьора.

— Не е добра идея да дойдеш тук, още повече в стаята ми — каза той малко рязко. — Някой видя ли те да се качваш?

Тя изведнъж се ядоса.

— Не знаех, че държиш на репутацията си.

Той натисна бутона на асансьора.

— Не държа. Но държа на твоята.

Софи се разтопи.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не съм на себе си.

— Виждам — каза той по-меко. В очите му се четеше искрена загриженост. — Искаш ли да се поразходим с кола извън града?

Софи кимна, оставяйки се да я води.

Едуард мина по Бруклинския мост и се насочи към Лонг Айлънд. Софи като че либе потънала в мислите си и не обръщаше внимание на пейзажа наоколо, който ставаше все по-идиличен. Мълчеше. Едуард искаше да разбере какво я тревожи, но беше достатъчно добре възпитан, за да изчака тя да заговори. След известно време Едуард забеляза, че тя е заспала, очевидно изтощена Скоро главата й се търкулна на една страна и тя се облегна на ръката му.

Той се зачуди какво ли се е случило между нея и Сюзан след неговото тръгване и си представяше най-лошото, тъй като вече добре познаваше Сюзан. Никога не беше мразил някого така, както мразеше майката на Софи. Изглеждаше му истинско чудо, че един толкова егоистичен и твърд човек е родил такова любящо същество като Софи.

Софи се размърда. Беше спала почти един час. Въздъхна, обръщайки лице към него. Той я погледна и сърцето му се сви. /Днес не беше уместно да й каже, че се разделя с нея.

Миглите й се размърдаха и тя отвори очи. Срещна погледа му и се усмихна сънено.

— Едуард?

— Здравей — прошепна той. — По-добре ли си?

— Да — каза тя и се поизправи. Но когато се отърси от съня, усмивката й изчезна Погледна го също толкова напрегнато, както и преди. — Къде сме?

— Близо до Ойстър Бей — каза той. — Знам едно хубаво малко ресторантче там. Не исках да те будя, но сега, щом си вече будна, защо не спрем да похапнем?

— Да — каза Софи със странен тон. — Това е чудесна идея. Бузите й бяха порозовели.

Едуард се зачуди какво ли я кара да се изчервява Започна да се чувства неловко. Тя със сигурност не мисли за това, че сега са сами двамата, на петдесет мили от семейството и приятелите й. Едуард съжали, че се е отдалечил толкова много. Щом се подкрепят с малко храна и си починат, ще се върнат в града, обеща си той.

Но почувства, че тя го гледа, и когато се обърна за миг, видя, че се е загледала в устата му. Софи веднага отмести поглед, но кръвта му пламна при мисълта какво подсказва погледът й.

Нямаше значение. Нямаше да я целуне, нито веднъж. Не се осмеляваше.

Пейзажът около Лонг Айлънд Саунд беше великолепен със зеленината си, със светлите плажове с цвят на гъста сметана. Небето беше яркосиньо, но на изток бе почти черно. Едуард не трябваше да е моряк, за да разбере, че от Атлантика идва буря.

— Май ще трябва да спрем някъде — каза той угрижен. — Насреща ни идва буря. Но тези бури обикновено отминават бързо.

Мислено се помоли да стане точно така.

Едуард паркира пакарда пред една стара странноприемница с колониален вид, квадратна и висока, с бели капаци и стръмен покрив, с два тухлени комина. Бе заобиколена, от весела бяла дъсчена ограда и разкошни зелени морави и градини. Той покри колата с платнището, докато Софи се оглеждаше наоколо, застанала пред вратата на странноприемницата, боядисана в изумруденозелено. Очарователната странноприемница беше пуста, но в това нямаше нищо чудно. След първия септемврийски уикенд всички се връщаха в града. Собственикът явно бе учуден, че ги вижда, и ги настани на най-хубавата маса, край прозореца, който гледаше към залива. Софи остави Едуард да поръча леко рибно ястие за нея, прие и чаша вино. Небето бързо потъмняваше и след малко навън като че ли се спусна нощ. Едуард се наведе през масата.

— Какво се е случило? Какво те доведе в стаята ми? — запита той тихо. — Ти си разстроена, Софи.

Софи избягваше да го погледне в очите.

— Чувствам, че ти си ми приятел, Едуард.

На него му стана още по-неловко.

— Да, така е. И точно затова не биваше да бъдем тук. Не искам да ти причиня зло, Софи, господи, не искам.

Софи се усмихна кратко, смутено.

— Радвам се.

Стомахът на Едуард се сви.

— Да не сте се скарали със Сюзан, след като си тръгнах?

Лицето на Софи стана сурово.

— Не точно.

— Софи?

Софи го погледна и премига.

Това не е вярно. Че тя не иска аз да продавам картините си. Едуард не каза нищо, наслаждавайки се на близостта й. Софи накара устните си да се разтворят в лъчезарна усмивка. Едуард я загледа втренчено.

— Какво каза тя, Софи?

Софи погледна към масата.

— Тя само се опитва да ме предпази — каза тихо Софи, без да вдига поглед.

— Нямаш нужда да те предпазват, Софи.

Тя вдигна поглед и впи кехлибарените си очи в неговите, дръзко и открито.

— Дори от тебе?

Той не можа и дума да каже. Загледа я смаяно. В края на краищата у него проговори светецът, а не демонът, който бе така непреодолимо изкушен.

— Дори от мене.

Тя отмести очи. Ръцете й, които си играеха със сребърните прибори, потрепераха. После тя го шокира. Без да го погледне, изрече с нисък и дрезгав глас:

— Дори ако имах нужда от твоята закрила, нямаше да я поискам.

Едуард трепна. Нямаше начин, след последните няколко дни не се съмняваше какво означава това.

Бе признателен, че тъкмо тогава храната им пристигна. Сега вече беше нащрек; усещаше опасност и от нея, и от себе си. Веднага щом бурята отмине, ще тръгнат.

Но само минути, след като им сервираха, вятърът започна да огъва дърветата и заваля проливен дъжд.

Те гледаха заедно бурята зад прозореца и почти не се докосваха до храната. Заливът беше черен, белите гребени на вълните се гонеха яростно по тъмната повърхност на водата. Погледите им се срещнаха и останаха заковани един в друг.

Сякаш останалият свят бе престанал да съществува. Сякаш бяха само той и Софи, и свирепата буря отвън. Светът бе станал суров и див, дори страшен, но те си бяха намерили уединена ниша, топла и уютна, в която бяха само двамата. Едуард бе обзет от силен копнеж, който извираше от сърцето и душата му, както и от слабините му. Копнеж, срещу който се бореше с всеки грам воля, който му бе останал. Защото беше илюзия. Светът не беше черен вакуум и те не бяха единствените двама души в него, мъж и жена, предопределени да се слеят завинаги.

Софи го погледна крадешком.

— Това е много романтично — каза тя с дрезгав глас.

Едуард я погледна в неясната танцуваща светлина, хвърляна от свещта на масата им. Опита се да потисне чувствата си.

— Скоро ще свърши.

Фините й ноздри трепнаха и в очите й като че ли заблестяха сълзи.

— Знам.

Тя се обърна да погледне непроницаемата нощна чернота навън.

Едуард не можа да прогони от главата си мисълта, че на горния етаж има свободни стаи. Никога не беше желал жена толкова страстно, колкото желаеше Софи, и никога не я бе желал така страстно, както в този момент. Бутна чинията си настрана и отпъди грозното черно изкушение. Вятърът изведнъж зарева така силно, че стените на ресторанта потрепераха. Листа, откъснати от дърветата, се разхвърчаха и затанцуваха бясно из въздуха. Гледайки навън, Едуард си помисли, че така и така няма да могат скоро да тръгнат оттук… а и нощта наближава.

Сякаш като по знак към масата им се приближи собственикът.

— Имам лоши новини.

— Какви? — запита Едуард смутен.

Не беше обаче толкова смутен, колкото би трябвало да бъде. Пулсът му туптеше силно в ушите, също като бурята отвън.

— Тъкмо съобщиха по телеграфа, че тая буря е периферията на един ураган, който е започнал в Карибите. Окото вече било във Вирджиния, очаква се да мине покрай Лонг Айлънд някъде през нощта. Та вие няма как да тръгнете сега. Но горе имам много стаи. — Той засия. — Казват, че утре следобед щяло да грее силно слънце.

Едуард кимна и мъжът се отдалечи. Стомахът му беше свит, напрегнат и той се обърна към Софи:

— Човекът е прав. Няма начин да се върнем в този дъжд. Съжалявам, Софи.

Софи го погледна право в очите.

— А аз не съжалявам.

Софи стоеше на прозореца си в малката стаичка, която й бяха дали. Нощта се бе спуснала и дъждът я обагряше в сребристо. Тя стоеше, заслушана в дъжда, гледайки пороя струи юда, който обливаше стъклата. Стоеше и мислеше за Едуард. Би ли се осмелила?

Обърна се и загледа вратата отвъд огромното легло, която свързваше стаите им. Не й се виждаше възможно, но той не бе дошъл в стаята й. Не бе направил никакъв опит да я съблазни. Тя не разбираше. Защото, ако той не залагаше на съблазънта, тогава на какво залагаше?

Да не би и тя, и всички останали да са го преценили погрешно? Възможно ли бе той наистина да е неин приятел — и то почтен? Ако беше така, Софи знаеше, че трябва да се радва, но на нея й се искаше да плаче, не от радост, а от отчаяние и несбъднати надежди.

Беше стигнала твърде далече и не искаше да се връща назад.

Софи прекоси половината стая и спря. Веднъж, немного отдавна, когато Едуард я бе насърчил да покаже картините си на някой търговец, й бе казал, че тъй като тя е човек на изкуството, отхвърлянето ще стане част от живота й, факт, с който тя трябва да се научи да се справя. Тя не му бе казала, че тъй като е жена и човешко същество, отхвърлянето вече е факт в нейния живот, неизбежен факт и че вече стотици пъти се е сблъсквала с отхвърлянето. Сега Софи стоеше застинала със сълзи в очите. Да бъде отхвърлена от майка си, от Хенри Мартен или Кармин Вандербилт, или от търговци като Жак Дюран-Рюел не беше нищо в сравнение с това, да бъде отхвърлена от мъжа, в когото се бе влюбила.

Софи обърна гръб на вратата и се загледа в собственото си отражение в огледалото над тоалетката. Съдържателят бе така любезен да й даде назаем нощницата и халата на дъщеря си. Бяха й доста големи. Софи бавно свлече робата и я пусна на пода.

Нощницата беше без ръкави, ушита от тънък бял памучен плат. Две розови панделки придържаха корсажа. Беше прекалено дълга, стигаше чак до пръстите на краката й, прикривайки злополучния глезен. Ако се вгледаше, можеше да види как очертанията на краката й прозират през тъканта. Но тя не изглеждаше грозна; изглеждаше като лека жена. Софи затвори очи. Щеше ли да се осмели?

Софи вдигна трепереща ръка и извади фуркетите от косата си, която стигаше до кръста. Разреса я с пръсти, докато стана като буйна грива. Ощипа се по бузите. Щеше да го направи. Щеше да иде при него, защото той явно не беше такъв ужасен женкар и нямаше да дойде при нея. Щеше да иде при него, защото го обичаше и поне сега искаше да получи обич в замяна.

Софи прекоси бързо стаята, преди да си е възвърнала здравия разум или преди страхът й да я възпре. Почука на вратата му. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите, а времето изглеждаше спряло, несъществуващо.

Вратата се отвори и тя видя Едуард по панталони, мощният му торс бе гол. Очите му бяха широко отворени, челюстта — стисната, не се усмихваше. Софи внимаваше да го гледа само в лицето.

Той успя само сърдито да изграчи:

— Какво, по дяволите, правиш, Софи?

— Едуард — прошепна Софи, а пулсът й препускаше бясно, молеше се Едуард да не я отхвърли, да я люби поне веднъж, поне тази нощ. — Не искам да бъда сама.

Той не каза нищо, но слепоочията му запулсираха, а очите му потъмняха.

Софи навлажни устни.

— Няма… няма ли… да влезеш? Моля те?

Той я погледна втренчено. Взря се в очите й, после в устата й, след това в ореола на дългата й разбъркана коса. Софи усети, че започва да се изчервява.

— По дяволите — каза Едуард, но погледът му я събличаше, а Софи бе достатъчно жена, за да усети, че той гледа право през нощницата й. Страхът й се засили. Макар да бе сметнала, че нощницата скрива достатъчно и достатъчно разкрива, може би той виждаше, че глезенът й е изкривен и грозен Но тогава той погледна в очите й и видя нейната жажда. Силата на чувствата й я накара да трепне. Той я хвана. Стисна така силно лактите й, че я заболя.

— Не го прави — прошепна той. Това беше молба.

За първи път в живота си Софи почувства каква сила може да притежава една съблазнителка. Едуард я искаше, тя бе доловила жаждата му, бе я почувствала. Тази жажда бе избликнала у него като нещо живо и диво. Горещо и настръхнало, готово да избухне. Тя го караше да трепери.

Софи бе извънредно напрегната, но пристъпи напред, разтърсвана от остатъците от страха си, докато платът, който се опъваше на гърдите й, се докосна до твърдата стена на неговата гръд. Едуард си пое дъх, разтърсван от тръпки. Кожата му беше толкова гореща, че сякаш изгаряше зърната й през памучната нощница.

— Едуард? — Тя вдигна очи към него. — Моля те, не ме отхвърляй.

Той остана неподвижен, вгледан в очите й, треперейки.

— Не го прави, Софи — прошепна той накрая, облизвайки устни. — Аз не мога да го направя. След това не бих могъл да се понасям.

Пусна я и Софи усети как той започва да се отдръпва. Едуард посегна и тя го докосна. Той замръзна и двамата се вгледаха в малката й бледа ръка, положена върху голата му бронзова кожа. Той беше гладък като кадифе, но топъл, горещ. И твърд. Никой не й бе казвал, че коремът на мъжа може да бъде толкова твърд.

Софи леко отклони поглед. Зърна една масивна издутина между бедрата му, която опъваше фината тъкан на панталоните, очертавайки изпъкващата му мъжественост така, сякаш бе гол. Софи замръзна. Видя, че горните копчета на панталоните му са откопчани. Поведението й бе нещо повече от безсрамно — тя знаеше, че трябва да дръпне ръката си и погледа си, но не го направи. Не можа.

— О, господи — каза Едуард задавено. — О, по дяволите — извика той.

И обви ръце около нея.

Дяволът в него се събуди, а светецът изчезна.

Той внезапно я прегърна и я понесе към леглото. Едуард бе спрял да мисли… не искаше да мисли. Ако мисълта се върнеше, с нея щеше да се върне и светецът, и всичко щеше да рухне.

А и сега бе невъзможно да мисли. Едуард положи Софи на леглото, дългата й златиста коса падаше през рамото му като копринени вълни. Едуард легна върху нея, омаян за миг от красотата й, като в същото време мъчително усещаше готовия да избухне натиск в слабините си… и в гърдите си.

Пъхна ръце под нея и леко я повдигна. Погледите им се срещнаха.

— Софи.

Тя разтвори устни и очите й грейнаха.

Софи се усмихна. Едуард почувства как сърцето му се свива. През него премина нещо силно, ярко и неотвратимо — сякаш някаква нова жизнена сила, емоция, която той не можеше да спре, за да разпознае. Не и сега.

След секунда двамата вече лудо се прегръщаха. Едуард разтвори устните й нетърпеливо, пъхвайки език дълбоко в нейната топла уста. Разтвори краката й и се настани между тях. Засмука устните й, започна да се бори с езика й, навлизаше дълбоко. Започна безпомощно да търка набъбналите си слабини в нейните.

Софи веднага реагира. Отначало отговаряше плахо и несигурно на ласките на езика му, но скоро започна да се състезава с него ловко и дръзко. Устните им се сливаха, езиците се преплитаха. Едуард изпита остро желание да се надигне и да остави езика й да се плъзне по кадифеномеката главичка на неговата мъжественост.

Но това беше Софи, красивата сладка Софи, и той не можеше да я използва по този начин. Едуард зарови лице в косата й и замря разтреперан, проклинайки светеца, който живееше в него, който все още се опитваше да се меси, да му откаже тази жена, която обичаше. Но слабините му бяха инструмент на дявола и това не можеше да се отрече. Той вече не понасяше натиска там долу и положението ставаше все по-лошо, защото меките хълбоци на Софи се извиваха в ритъма на съблазънта и желанието, стар колкото света.

Едуард изстена, пъхна ръце под нощницата й и хвана голото й седалище, притискайки я още по-силно към ерекцията си. Рязко издърпа нощницата нагоре и започна да се търка в меките й оголени слабини. Панталоните му все още стояха като препятствие помежду им, но тъканта бе толкова фина, че той почти не я усещаше.

Софи простена в ухото му, сграбчвайки го за раменете. Отново издаде лек стон и този път ноктите й като острите нокти на котка започнаха да мачкат плътта му, без да се забиват надълбоко в нея. Ханшът й се извиваше още по-силно и по-настоятелно срещу него, тя започна да издава леки въздишки, пълни с желание и копнеж.

Едуард стисна лицето й в широките си длани. Погледите им се срещнаха, нейните очи блестяха като в треска.

— Не мога да спра — прошепна той. — О, Софи, колко те искам!

Тя извика, стисна ръцете му, които обхващаха лицето й, и се изви нагоре, за да се притисне към хълбоците му.

Устните им се сляха. Този път Едуард всмука езика й в устата си, дълбоко. Не можеше да издържи. Изведнъж се освободи, после се вдигна на колене над нея. Започна да разкопчава копчетата на корсажа й, разголвайки меките й бели гърди. Погледите им отново се срещнаха.

— О, Софи — изстена Едуард. — Толкова си красива.

Смехът на Софи бе наполовина ридание. Едуард я прегърна, затвори очи и изстена.

Наведе се и докосна с език настръхналите връхчета едно по едно. Софи се раздвижи и изхълца. Ноктите й отново се забиха в раменете му. От гърдите й се откъснаха възклицания на безсловесен екстаз.

Когато той спря, дишаше едва-едва, малко оставаше да избухне. Едуард си пое дъх със съскане. Пот течеше по лицето и гърдите му.

— Едуард — изстена Софи.

Той отвори очи и видя, че тя се взира трескаво в него, стиснала китките му. После разбра, че тя гледа изпъкващите очертания на неговата мъжественост, която опъваше панталоните му. Отдолу нямаше бельо. Той усети това и както беше мокър, тя можеше да вижда през панталоните, а понеже двете най-горни копчета бяха разкопчани, се виждаше един инч от розовата му плът.

Погледите им се срещнаха и Софи облиза пресъхналите си устни. Едуард потисна стона си и притисна малката й деликатна длан към бързо набъбващия си пенис. Софи хлъцна и застина.

Едуард изведнъж вдигна ръката й към устата си и я целуна силно.

— Прости ми — възкликна той и се спусна надолу по тялото й, плъзгайки ръце по меките й бедра, разтваряйки ги широко.

Софи извика, това не беше протест, а сексуално объркване.

— Толкова си красива — изстена Едуард, целувайки пъпа й.

Софи трепна и извика. Едуард чу собствения си смях, разтреперан и екзалтиран, звукът тежеше от сурова мъжка възбуда. Палците му се заплетоха в космите с цвят на мед. Софи отново изхълца.

— Софи — прошепна той дрезгаво, плъзгайки ръка по нея. Докосна съединението на гънките, които търсеше. — Скъпа!

Тя замръзна, но само за миг. После започна да се извива безсрамно.

— Едуард!

— Да, скъпа — насърчи я той, разтваряйки тези набъбнали устни. Наблюдаваше внимателно лицето й, докато палецът му се плъзгаше в набъбналия, чувствителен като оголен нерв, вход на нейната женственост, простена. Тя изхлипа и се изви под него.

— Да — прошепна с нисък глас Едуард, целувайки вътрешната страна на бедрото й, докато масажираше малкия трептящ орган на женствеността й.

— Едуард! — изкрещя Софи.

Той изръмжа, притискайки устни към цепката, после пъхна езика си в пулсиращия отвор. Софи подскочи под него. Той отново пъхна език вътре. Софи изстена. Той плъзна езика си в малката долинка и бе възнаграден с нейния доволен стон. Едуард започна да гали и смуче плътта й, да обикаля с език по връхчето й. Софи хващаше косата му, въздишаше и се разтърсваше, а накрая зарида във върховна наслада.

Едуард извика, притискайки се към нея, наблюдавайки съвършеното и лице, докато разкопчаваше панталоните си. Гъстата пелена на желанието бе прорязана за миг от мисълта, че не биваше да стигат дотук. Беше много късно, устата му намери нейната и той навлезе в нея.

Софи изхълца.

Едуард също изхълца, потресен от стегнатата гореща, възбуждаща плът. Застина на място разтреперан, после се надигна и погледна лицето й. Очите й бяха разширени, все още смаяни и потресени, тя го гледаше с толкова сляпа вяра… и така открито любящо.

— Едуард — прошепна тя, стискайки го здраво. — О, Едуард, скъпи! Той отново я целуна с цялата експлозивна страст, която чувстваше, довършвайки бързо това, което бе започнал, и проникна през девствената й ципа. Целувката му сподави лекия вик от болка. Едуард навлезе дълбоко и още по-дълбоко, искаше да се зарови целият колкото може по-навътре, завинаги. Спря за миг, треперейки от върховно удоволствие, съзнавайки, че никога не бе изпитвал такъв момент на върховен екстаз — остро усещаше всяка изключителна черта на жената, с която бе свързан.

Едуард навлезе в кулминацията си. Стисна зъби, зарови лице в шията й и я прегърна силно, потискайки желанието си да изригне. Искаше да я отведе със себе си в небесата. Но бе прекалено късно. Той изстена. И избухна.

За миг се понесе високо над земята. Когато отново си възвърна сетивата, усети как ръката й гали косата на тила му. Бяха прегърнати, тялото на Софи бе меко и топло, усещаше го като коприна. Една болка премина толкова силно през гърдите му, че за миг той се запита дали е физическа и дали не преживява сърдечен удар.

О, господи… какво бе направил?

Отмести се от нея и се претърколи по гръб. Копеле такова, гърмеше един глас вътре в него, проклето, гадно копеле!

Усети, че тя се обръща с лице към него. Отново докосна косата му, гърба му. Той беше напрегнат. Затвори здраво очи. Софи го галеше по рамото и това бе толкова невероятно хубаво, по-хубаво от всичко, което се бе случило преди малко. Усещаше колко много го обича тя. Стана му лошо.

— Едуард?

Сега вече не летеше във въздуха. Как да я погледне в лицето? Как да погледне себе си? Но се обърна към нея.

— Не знаех — прошепна тя с широко отворени и искрящи очи. Усмихна се с женската усмивка на върховно задоволство и дълбоко удивление. — Нямах представа.

Той успя да й се усмихне. Но знаеше, че не я е заблудил, защото нейната усмивка поугасна.

— Едуард?

Тя се наведе над него и кичури от косата й паднаха на гърдите му. Корсажът й беше отворен и високите й заоблени гърди леко се люшнаха. По тях личаха следи от еднодневната му брада.

— Едуард, да не би нещо да не е наред?

Тя потрепера, в очите й се четеше въпрос и страх.

Той нямаше да я нарани. Едуард знаеше. Точно заради това успя да отмахне поне малко от себе си срама и себеотвращението. Едуард седна на леглото и я притегли към себе си, прегръщайки я здраво. Трудно му беше да говори естествено, да прикрива чувствата си.

— Не, Софи. Всичко е наред.

Той притисна лицето й до гърдите си, обхващайки тила й, а пръстите му се заровиха в тежките кичури златиста коса. Едуард затвори очи в отчаяние. Бе предал вярата й в него, доверието й. Питаше се как може да има толкова болка в нещо, което същевременно е върховно щастие.

15

Софи знаеше, че нещо става, затова се сви до него и зарови лице на гърдите му, уплашена от това, което може да последва. Почти веднага разбра, че Едуард е разстроен и изобщо не е въодушевен като нея от това, което току-що се бе случило. Софи си спомни, че тя бе насилила ситуацията, че всъщност тя го бе съблазнила.

Едуард полека отмести лицето й от рамото си, дръпна се от нея и стана.

Софи се осмели да се обърне и да погледне към него със свито сърце. Изражението му беше тъжно и мрачно. Тя усети, че корсажът й е разкопчан и започна да се суети с копченцата.

— Едуард?

Той се усмихна насила.

— Само за момент, Софи.

Едуард изчезна в собствената си стая, навличайки панталоните си.

Софи се бореше да не изпадне в паника и да не избухне в сълзи. В гърдите й се бе събрала огромна топка, която искаше да я задуши, и тя трябваше да се бори и с нея. Увери се, че нощницата покрива краката й и най-вече глезена. Сключи ръце в скута си и го зачака да се върне.

Невероятно, помисли си тя отпаднало, че единият партньор може да чувства такава любов по време на акта, а другият — не. Не си бе представяла, че може да е така, а сега вече беше много късно. Сълзите й потекоха.

Едуард се върна и застана на вратата, облечен в риза, която бе закопчал от горе до долу, но не я бе пъхнал в панталоните. Изглеждаше смешно, но Софи не можеше да се усмихне, защото в изражението му, както и в натегнатата атмосфера, нямаше нищо смешно. Тя срещна погледа му.

— Едуард? Има ли… нещо не е ли наред?

Този път той не се опита да се усмихне. Очите му бяха толкова сериозни, че тя настръхна от страх.

— Дължа ти извинение — изрече той бавно, сякаш подбираше внимателно думите. — Софи, това не биваше да се случи.

Софи го загледа втренчено. Да не би да иска да й каже, че съжалява за прекрасното им любене? Това беше ли поне донякъде възможно? Сигурно желанието, което бе бушувало помежду им, е необикновено? Или е съвсем обикновено, желание, което е изпитвал хиляди пъти преди с други жени, и ще изпитва отново… с други?

Той пристъпи от крак на крак.

— Извинението звучи глупаво, като се има предвид какво направихме. — Той се изчерви до корена на тъмната си коса. — Какво направих аз.

Софи поклати отрицателно глава.

— Не — прошепна тя. — Не трябва да се извиняваш.

— Софи, съжалявам. Много съжалявам. Ти не заслужаваше това.

Очите на Софи се изпълниха със сълзи и тя отмести поглед, за да не я види той, борейки се да си възвърне самообладанието. Когато успя да се поовладее, тя го погледна в очите.

— Аз исках това, Едуард. Моля те, не се самобичувай така. Аз съм зряла жена, способна да вземам решенията си сама.

— Не плачи — каза той сурово. — Господи, последното нещо, което искам, е да те карам да плачеш.

Насили се да се усмихне и се приближи до нея, седна на леглото и взе ръката й.

Софи искаше да скочи и да го прегърне здраво, но не посмя. Не искаше да влошава повече ситуацията.

Той запита със сериозен глас:

— Софи, ще се омъжиш ли за мене?

Тя разшири очи шокирана.

Той се усмихна, но само с устата, не и с очите.

— Това не звучи много романтично, нали? — Гласът му прозвуча бодро.

Той вдигна брадичката й и долепи устни до нейните. Когато Софи не му отговори, той започна да я целува с истинска, убедителна страст.

Софи бе смаяна от предложението му и сърцето й биеше лудо. Но когато опитните му целувки станаха по-дълбоки и по-настоятелни, тя почувства как им отговаря също като преди. Беше я помолил да се омъжи за него, но сега й бе трудно да мисли, защото ръцете му галеха гърба й, спускаха се надолу по хълбоците, а езикът му дразнеше устните й. Софи отвори уста и той я положи по гръб на леглото; изстена дълго, ниско и мъжествено. Укротеното желание отново надигаше глава. Нова възбуда разтърси Софи. Пламъци пропълзяха по крайниците й, нагоре по бедрата и между тях. Опитваше се да мисли, че сега той я съблазнява, за да постигне своето, но това вече нямаше значение.

— Софи — изпъшка Едуард, обхванал гърдите й през памучната нощница.

Софи се изви на дъга, притискайки се към него. Пръстите му си играеха със зърната й, притискаха ги, докато тя започна да вика името му. Едуард прошепна успокоителни думи, наведе се и впи устни в нейните. Софи започна да се извива и заплака от удоволствие, ноктите й се впиваха в гърба му, а през това време езикът му отново и отново обхождаше връхчетата на гърдите й.

Този път, когато той влезе в нея, тя беше готова и всичко стана безболезнено. Софи го държеше здраво, докато той се плъзгаше навътре и навън.

— Искам да свършиш заедно с мене — прошепна дрезгаво Едуард с блеснал див поглед. — Искам двамата заедно да свършим.

Софи никога не си бе представяла, че е възможно да се говори така открито, докато двама души се любят, а думите му я накараха да излезе извън кожата си. Едуард навлезе още по-навътре и дори през мъглата на екстаза Софи помисли, че го усеща как разпръсва нов живот вътре в нея и заплака от удвоено удоволствие. Знаеше, че иска да има дете от него.

След това той не я пусна. Едуард държеше Софи здраво в ръцете си, галеше я по косата, по гърба, по хълбоците. Целуваше слепоочията й, ръба на челюстта й. И преди Софи да си припомни шокиращото му предложение, тя заспа, сгушена в прегръдките му. Не си го спомни и по-късно през нощта, когато отново свършиха заедно така естествено, както отдавнашни любовници.

Призори Софи се събуди уплашена. Вятърът виеше, валеше проливен дъжд, нещо се блъскаше силно в стената на сградата. Тя беше сама. За миг усети объркване, не беше сигурна къде се намира.

И тогава в паметта й нахлуха спомените. Тя беше в малка странноприемница в Ойстър Бей. Бе съблазнила Едуард… и два пъти се бе любила с него оттогава. Периферията на урагана бушуваше отвън. Но къде беше Едуард?

Блъскането по стената се засили. Софи се изправи в леглото със свито сърце. Покривът се тресеше, вятърът свиреше пронизително. Небето отвън бе започнало да просветлява и тя виждаше очертанията на дърветата в градината, които се превиваха на две. Софи си каза, че това е само буря, че не трябва да се безпокои.

Вратата се отвори широко. Софи изпищя уплашена, после разбра, че тъмната фигура, която бе нахлула в стаята й, е Едуард.

— Софи, ставай — нареди той, издърпвайки завивките. — Половината покрив на съседната къща току-що хвръкна. Тук е опасно, трябва да слезем долу.

Въпреки спокойния му тон Софи се изплаши. Изведнъж се чу трясък от счупено стъкло и падащи предмети. Едуард отиде до прозореца, придържайки свещта с трептящ пламък.

— Токът спря — каза той мрачно. — Нищо не се вижда, но едно дърво току-що падна на главната улица. Облечи се, Софи.

Софи побърза да се подчини, а сърцето й биеше ускорено. Блъскането продължаваше, сега още по-силно, небето бе добило странен плътносив цвят. Тя навлече дрехите си, но не можа да си закопчае блузата и Едуард трябваше да й помогне. Тя се опитваше да си сплете косата, когато на вратата се почука настоятелно.

— Ей, хора! — извика ханджията през оглушителния трясък на бурята. — Слизайте долу в мазето!

— Остави косата! — викна Едуард и грабна Софи. Изтичаха през стаята, но когато отвориха вратата, тя така силно се тресна в стената, че излезе от пантите си. Ханджията, пребледнял, размахваше един старовремски фенер.

— Всички прозорци от другата страна се счупиха! — извика той.

В същия миг те видяха небето над главите си — част от покрива на странноприемницата отлетя и дъждът ги заплиска с неотслабваща сила. Софи изпищя, когато един силен порив на вятъра я блъсна по коридора към стълбите.

Едуард я хвана, преди да бе паднала на долния етаж Вдигна я на ръце и викна на ханджията. Изтичаха надолу по стълбите и излязоха навън. Сред поройните струи Софи видя хубавия пакард на Едуард смачкан под един огромен, изтръгнат с корените, дъб.

— О, Едуард!

— Остави!

Вятърът се опитваше да ги изблъска назад, но той тръгна упорито напред, следвайки ханджията. Завиха зад ъгъла и стигнаха до вратата на мазето. Ханджията влезе пръв. Едуард бутна Софи пред себе си, влезе последен и затръшна вратата зад гърба си.

Жената и дъщерята на ханджията седяха в единия ъгъл на мазето с купчина одеяла и газена лампа. Момичето, приблизително на възрастта на Софи, хлипаше. Ханджията седна при тях и жена му въздъхна облекчено; после той даде по едно одеяло на Софи и Едуард. Едуард разстла своето до стената и седна. Софи седна и се сгуши до него. Той я прегърна.

Спогледаха се. Изведнъж Едуард се усмихна и Софи му върна усмивката. Избухнаха в смях, върховно облекчени. Ханджията в другия край на мазето също се засмя, засмяха се и жена му и дъщеря му. Хубаво беше да си жив и всички го съзнаваха.

Тогава Софи си спомни. Престана да се смее, не можеше дори да диша Снощи Едуард я бе помолил да се омъжи за него. Поради най-неуместните причини на света. За да му бъдат опростени греховете. Как би могла да се съгласи?

След няколко часа те излязоха от мазето. Небето бе синьо като синчец, по него плуваха дебели, пухкави, чисто бели облачета. Слънцето грееше ярко и весело. Сякаш снощи не беше имало буря, сякаш ураганът бе само някакъв сън.

Те излязоха пред странноприемницата и се огледаха. Оградата бе отлетяла Къщите отсреща на улицата бяха пострадали: на една зелена къща липсваше половината покрив, на друга балконът на втория етаж бе паднал пред входа. Кедровата обшивка бе изпочупена от един паднал бряст, телеграфните стълбове лежаха на земята.

Едуард я хвана за ръка.

— Охо.

Обърнаха се към странноприемницата. Югозападният ъгъл на покрива беше отнесен, почти всички прозорци от тази страна липсваха. Едуард продължаваше да я държи за ръка и Софи помисли колко лесно можеше да пострадат.

Но не бяха пострадали. И двамата бяха добре. Той помнеше ли, че й бе направил предложение?

Софи преглътна и се вгледа в красивия му профил. Може би беше по-добре да не си спомня, защото, ако го забравеше, тя нямаше да бъде принудена да каже „не“.

Но я болеше. Колко болеше. Това, че го обичаше, я болеше достатъчно, без да се добавя и това, че я бе помолил да се омъжи за него само от благоприличие и по задължение вместо от любов, копнеж и желание да бъде с нея завинаги.

Горе в стаята те събраха малко вещи сред безпорядъка, предизвикан от бурята. Софи съкрушена вдигна от земята скъсания си копринен шал и чантичката. Сега се боеше да се върне у дома… боеше се от бъдещето. Едуард я чакаше на прага.

Как ще се върнем в Ню Йорк? — запита тя, надявайки се той да не е усетил треперенето на гласа й.

— Можем да наемем кон и карета. Разбрах, че влаковете още не пътуват. По линиите има паднали дървета.

Софи кимна.

Едуард прибави с открит поглед:

— Можем да изкараме още една нощ тук. Собственикът ми каза, че имал напълно прилични стаи на долния етаж. Но семейството ти сигурно вече ужасно се тревожи.

Софи не каза нищо, защото разговорът стъпваше на опасна почва. Но Едуард продължи в тази посока:

— Наистина, щом им кажем какви са ни плановете, всичко ще се размине — прибави той.

Софи замръзна в средата на стаята, изпълнена с ужас и тъга. Никога не си бе представяла колко може да боли от разбито сърце.

— Какви планове, Едуард? — Гласът й бе натежал от скрити сълзи.

Той трепна, усмивката му изчезна.

— Плановете ни да се оженим.

Софи отново си възвърна гласа — с едно от най-големите усилия в живота си.

— Аз не приех предложението ти, Едуард.

Той я загледа смаяно.

Тя наметна шала си и притисна чантичката до гърдите си.

— Много галантно бе от твоя страна да ми предложиш брак — каза тя, опитвайки се да говори спокойно, уравновесено и разумно, — но не беше необходимо.

Той я загледа невярващ.

— Не станах твоя любовница, за да те накарам да се ожениш за мене — каза Софи с вдигната брадичка.

Знаеше, че ако сега се разплаче, той ще разбере колко много го обича и защо му отказва, това щеше да бъде окаяна, патетична връзка и трябваше да я избегне на всяка цена. Сякаш в живота си тя нямаше нищо друго освен гордостта си… и разбира се, своите спомени, своята работа.

— Софи. — Едуард бе побледнял под силния си загар. — Ти беше девствена.

— Така е. Но това още не е причина да се омъжа.

Сините му очи бяха широко отворени и пронизващи.

— Софи… аз се любих три пъти с тебе.

Тя усети, че се изчервява в отговор на дръзкото изричане на този факт, спомни си споделената с него страст, на моменти дива и плътска, в други моменти нежна и толкова изпълнена с любов, че не можеше да бъде описана и припомнена.

— Това какво общо има?

Той стисна челюсти. Слепоочието му запулсира. Устата му се бе изпънала в тънка права линия.

— Ами ако си бременна? С моето дете?

Това посипа сол в отворената й рана.

— Не и по това време на месеца — излъга тя. Линията на устата му забележимо се смекчи.

— Софи, ние трябва да се оженим. Така е правилно.

Още малко, и тя щеше да се разплаче. Не беше правилното… не и по този начин. Правилното беше да се оженят по любов, но това никога нямаше да стане. Не и с нея, не и за него. С неестествено спокоен глас, почти като на учителка, Софи каза:

— Нямам желание да се омъжвам, Едуард. Нима си забравил? През май ще стана на двайсет и една години и отивам в Париж да продължа обучението си по рисуване. Съжалявам — Гласът й трепна. Бе трудно да продължи. — Не мога да се омъжа без любов, Едуард.

Той не помръдна. Сякаш бе получил силен и болезнен удар в слънчевия сплит. После изведнъж се обърна рязко и се отдалечи.

— Ще те чакам долу.

Софи се отпусна на леглото, още разхвърляно след любовната им нощ, и стисна чаршафите разплакана. Всичко бе свършило още преди да започне.



Когато се върнаха, къщата бе като разбунен кошер, но Софи знаеше, че ще стане така.

Почувства за миг, че й прилошава от страх, когато слязоха от наетия екипаж и чуха през отворената врата как госпожа Мърдок вика:

— Тя си дойде! Дойде си! Софи е тук!

Едуард не я докосна. Не я бе докоснал, след като отхвърли предложението му за женитба преди шест часа. И не я бе погледнал. Беше й проговорил само преди няколко минути, за да й каже, че трябва да твърдят, че нищо не се е случило. С други думи, щяха да лъжат — защото тя не искаше да се омъжи за него. Едуард изглеждаше ядосан, сякаш очакваше тя да си промени намерението, преди да е станало твърде късно. Но Софи бе приела да участва в плана му.

Софи нямаше избор, трябваше да позволи на Едуард да й помогне да слезе от каретата. Сега докосването му бе така дистанцирано, че тя едва не избухна в сълзи. Сърцето толкова я болеше, че нямаше място за срам или вина. Всички щяха да си помислят най-лошото — и всички щяха да бъдат прави, — но Софи не даваше и пукната пара.

Докато двамата с Едуард се изкачваха по стъпалата Лиза се спусна към тях, потънала в сълзи.

— Софи, слава богу! Добре ли си?

Сестрите се прегърнаха пред вратата.

— Да, добре съм — каза Софи, улавяйки блесналия поглед на Лиза. — Наистина съм добре.

И нейните очи блеснаха от сълзи.

Лиза я погледна после се обърна да погледне и към Едуард, обвинително и недоверчиво.

Сюзан застана пребледняла на прага.

— Трябваше да се досетя — каза тя сурово. — Софи, никой нямаше представа къде си отишла… Божичко!

И тя заплака.

Софи остави Едуард и побърза да прегърне майка си.

— Прости ми — каза тя с разтреперан глас, докато Сюзан проливаше горещи сълзи. Лесно щеше да й бъде да изплаче в прегръдките на майка си всичките си болки, както копнееше да направи. — Едуард ме заведе на разходка, разрази се ураган и останахме в Ойстър Бей.

Сюзан я пусна, премига, за да отпъди сълзите, и се обърна разярена към Едуард:

— Трябваше да се досетя, че вие сте в дъното на тази работа.

— Задръжте малко, госпожо Ралстън — каза Едуард студено. — Нямахме избор, трябваше да останем на острова. Ако се бяхме опитали да се върнем, можеше да загинем. Колата ми бе смачкана.

Сюзан трепна и лицето й изгуби всякакъв цвят.

— Той е прав — каза Софи и това поне беше истина.

Сюзан прегърна Софи през раменете и я привлече към себе си. Лицето й бе изкривено от отвращение.

— Какво сте направили на дъщеря ми?

Изражението на Едуард бе непроницаемо.

— Нищо. Дъщеря ви си е същата като преди.

— Мамо — каза Софи, привличайки вниманието й. — Добре съм. Наистина. Не трябва да се безпокоиш за мене. Едуард беше… съвършен джентълмен.

Тя се насили да се усмихне. Знаеше, че Сюзан е забелязала колебанието. Мразеше лъжата, но да се омъжи при тези обстоятелства щеше да бъде далеч по-лошо.

Софи забеляза твърдия циничен израз в очите на Сюзан и разбра, че тя не й е повярвала.

Бенджамин се появи внезапно на прага, присъединявайки се към събралите се пред входа. Спря до Сюзан с мрачно изражение.

— Софи, добре ли си?

— Да.

Той погледна към Едуард.

— Ще направите ли това, което се полага, сър? Сега, когато я компрометирахте порядъчно?

Едуард замръзна.

Но Сюзан се намеси гъвкаво и докосна ръкава на мъжа си.

— Бенджамин, нищо не се е случило. Познавам дъщеря си, тя няма да ни разочарова… точно както няма да позволи да бъде наистина компрометирана.

И Сюзан се усмихна бодро. Бенджамин погледна жена си.

— Тя увери ли те в това?

— Да. И съм сигурна, че можем да потулим този малък скандал, ако наистина в това има някакъв скандал. — И Сюзан отново се усмихна на Едуард. — Господин Деланза, сигурно сте изморен. Няма ли да влезете да се подкрепите малко? И ти, Софи, сигурно също си изморена. Скъпа, защо не идеш горе да кажеш на Клара да ти приготви ваната? Ще ти пратя топла храна в стаята. Няма нужда да слизаш за вечеря, не и след това изпитание.

Софи знаеше, че майка й е разбрала истината. Не можеше да си представи защо Сюзан поддържа лъжата й. Но това нямаше значение. Беше облекчена, че Сюзан се е заела с нещата и отклонява Бенджамин от ролята на разярен втори баща. Софи не изчака Едуард да отклони предложението на Сюзан.

— Много съм уморена — каза тя. Кимна на Едуард, знаейки, че трябва да се държи като в Шекспирова пиеса. — Благодаря, Едуард, че ме докарахте дотук жива и здрава Съжалявам, ако съм ви причинила някакво притеснение.

Той кимна кратко. Думите му прозвучаха подигравателно.

— Удоволствието беше мое.

Софи лежеше в леглото, увита в дебел памучен халат, макар че вън беше топла и приятна лятна вечер. Но нея я пронизваше студ, стигаше до самите й кости, до сърцето й. През ума й бе минала мисълта, че може би никога вече няма да види Едуард.

Каза си, че ще оживее, но не си вярваше.

Обърна се настрана и прегърна възглавницата. Може би сгреши, като отхвърли предложението му. Може би щеше да е по-добре да бъде негова жена, дори той да не я обича, отколкото да го загуби завинаги. Той вече й липсваше повече, отколкото би сметнала, че е възможно някой да й липсва.

Ако не беше го съблазнила така дръзко, той още щеше да бъде част от живота й. Още щеше да бъде неин приятел, неин закрилник. Сълзи изпълниха очите на Софи, но тя не можеше да съжалява за нощта, която бяха прекарали заедно. Този спомен безспорно щеше да й бъде за цял живот. Но също толкова дълго щеше да помни и ужасното, болезнено желание и тъгата от загубата му.

— Софи?

Софи седна и погледна Сюзан, която я пронизваше с очи. Тя затвори вратата на спалнята и седна на леглото до дъщеря си. Софи бе напрегната, знаеше колко лесно се ядосва майка й. Но Сюзан не се развика, не повиши тон. Само каза:

— Добре ли си?

Софи искаше да кимне утвърдително. Но вместо това поклати глава и една огромна сълза се търкулна по бузата й. Сюзан я прегърна.

— Знаех, че не ми казваш истината.

Софи изхлипа.

— Съжалявам. Решихме, че трябва да излъжем.

Сюзан я погали по гърба, после се отдръпна. Очите й бяха зачервени.

— Иска ми се да го убия!

Софи се осмели да погледне майка си в очите.

— Той не беше виновен. Аз го съблазних.

Сюзан трепна и пребледня.

— Обичам го — каза Софи, за да се защити.

Сюзан изплака, прегръщайки я силно:

— Исках да те предпазя от него! Исках да ти спестя това! О, божичко, Софи, знам как се чувстваш!

Софи се разплака в ръцете на майка си. Когато спря, Сюзан й подаде кърпичка. Софи изтри очи и видя, че Сюзан също плаче.

— Мамо?

— Баща ти също разби сърцето ми. Много, много пъти. — Сюзан се опитваше да си възвърне спокойствието. Изхлипа. — Знаех, че Едуард е също като него.

— Той ме помоли да се омъжа за него — каза Софи.

Сюзан замръзна.

Очите на Софи отново се изпълниха със сълзи.

— Разбира се, аз казах „не“. Но не съм сигурна дали постъпих правилно. Толкова ми липсва. Може би бих могла…

— Не!

Софи трепна.

Сюзан сграбчи раменете й и я разтърси силно, веднъж, два, три пъти.

— Вече си постъпила глупаво! Не ставай отново глупава!

— Обичам го. Знам, че той не ме обича, но…

— Софи, не! Той ще те унищожи, ако се омъжиш за него, точно както Джейк ме унищожи! — изпищя Сюзан.

— Може би си права — каза Софи, но в сърцето си не вярваше докрай.

— Права съм. Няма никакво „може би“. Не би могла да понесеш другите му жени. Да лежиш сама в леглото нощ след нощ, да слушаш как часовникът тиктака, да броиш минутите, да го чакаш да се върне у дома, да се молиш да се върне? Накрая да го видиш на разсъмване да се прибира и да мирише на друга жена? Няма да ти позволя да го направиш, Софи.

Софи си пое дъх. Живо си представи онзи ден в „Делмонико“, когато Едуард й бе казал, че няма да може да бъде верен на съпругата си.

Но Сюзан нямаше намерение да спре да говори за това. Очите й се изпълниха със сълзи.

— Толкова си наивна. Толкова наивна, толкова млада. Дори в началото да ти е верен — както беше Джейк, — наистина ли мислиш, че можеш да задържиш интереса… желанието… на такъв мъж за цял живот? Мислиш ли, че можеш да се състезаваш с жени от рода на Хилари Стюарт и много други като нея?

— Не — прошепна Софи, парализирана от грозната картина, която бе нахвърляла майка й.

Сюзан беше права. Не беше ли така? Тя беше само Софи О’Нийл, малка, невзрачна, куца. Някакси бе забравила всичко това.

— Какво те кара да мислиш, че той ще си даде труда да скъса с Хилари, ако беше приела предложението му? — каза сурово Сюзан. — Би ли могла да се омъжиш за него, като знаеш, че си има любовница? Би ли могла?

— Аз няма да се омъжвам за него — каза Софи с трепереща уста и сведе очи.

Някак си бе забравила, че по време на кратката им връзка Хилари все още присъстваше в живота му, че беше с него и през онази нощ. Софи не можеше да не си припомни страстта, която бе видяла да се развихря между тях. Прилоша й.

— Този край е за добро — каза яростно Сюзан. — За добро! Не трябваше изобщо да се случва, но с времето ще забравиш.

Софи знаеше, че никога няма да забрави дори един миг от живота си, от момента, в който Едуард Деланза бе навлязъл в него, но не го каза. Ако беше заченала по време на кратката им, но великолепна връзка, те щяха да останат свързани, независимо колко много земя ги разделя физически. Софи притисна колене до гърдите си и изведнъж отчаяно си пожела това, което според обществото беше най-лошата съдба, която може да сполети една неомъжена жена.

— Какво има, скъпа? — запита остро Сюзан.

Софи вдигна очи.

— Ами ако съм бременна?

Сюзан отново побледня.

— Няма вероятност само от един път.

Софи погледна пръстите на краката си, увити в чаршафите.

— Не.

Гласът й почти не се чуваше. Софи нямаше да разкрие пред Сюзан, че Едуард я бе любил три пъти само за една нощ После потисна още едно ридание, защото за него това не беше любов, а само страст.

— Кога ти дойде последния път? — запита Сюзан със страх в гласа.

Софи не вдигна очи.

— Преди около две седмици.

Сюзан стисна зъби и лицето й изгуби всякакъв цвят. После взе ръката на дъщеря си.

— Не се плаши. Сигурна съм, че не си заченала. А ако си — и тя си пое дъх, — можеш да идеш някъде и да родиш детето. Винаги може да се даде за осиновяване. Няма нужда никой да знае.

Софи трепна.

— Мамо, ако съм имала щастието да забременея, ще родя неговото дете. И никога няма да се откажа от детето си.

Погледите им се срещнаха. Софи гледаше яростно и свирепо, а Сюзан — с разширени от учудване и смут очи. Накрая Сюзан се усмихна и потупа ръката на дъщеря си.

— Да се тревожим тогава, когато му дойде времето — каза тя. — Ако изобщо дойде.

Софи кимна и извърна очи. Сърцето й заби ускорено. И се замоли на бога, на когото бе престанала да се моли отдавна, откакто не й бе върнал Джейк жив и свободен. Нека имам дете от него, молеше се тя. Господи, моля те, нека имам дете от него. Моля те.

Загрузка...